14
Съб, Дек
4 New Articles

Африка, разполагаща с огромни природни богатства и евтина работна ръка, винаги е привличала вниманието на Съединените щати. Така, в книгата си „Корените на американската външна политика”, професорът ат Йоркския университет в Торонто (Канада) Гейбриъл Колко подчертава, че: „без постоянната доставка на такива стратегически суровини, като желязна руда, боксити, мед, цинк и азбест, по цени, изгодни за САЩ, американската икономика щеше да изглежда по съвсем друг начин и съвсем нямаше да е толкова просперираща”.

По данни на различни американски статистически източници, в средата на 70-те години на миналия век, делът на африканските държави по отношение на запасите и добива на основни минерални суровини е бил следният:

Минерал % от световното производство % от световните запаси

Антимон ЮАР (22%), Мароко (3%) ЮАР (6%)

Боксити Гвинея (8%), други страни (1%) Гвинея (26%, Камерун (4%), Гана (2%)

Хром ЮАР (26%), Зимбабве (8%), Мадагаскар (20%) ЮАР (71%), Зимбабве (26%)

Кобалт ДР Конго (58%), Замбия (10%), Мароко (6%) ДР Конго (18%), Замбия (8%)

Колумбит Нигерия (6%), ДР Конго (3%), Кения (3%), Уганда (2%) Нигерия (2%), други страни (2%)

Злато ЮАР (61%), Гана (2%) ЮАР (53%)

Манган ЮАР (17%), Габон (10%), други страни (4%) ЮАР (42%), Габон (2%)

Петрол Нигерия (4%), Либия (3%), Алжир (2%), други страни (1%) Либия (4%), Нигерия (2%), Алжир (2%), други страни (1%)

Платина ЮАР (49%) ЮАР (47%)

Уран ЮАР (14%), Нигер (5%), Габон (3%) ЮАР (16%), Нигер (2%), други страни (2%)

Ванадий ЮАР (46%) ЮАР (32%)

Източник: Africa and the United States Vital Interests, Ed. By Jenifer Whitaker, A CFR Books, N.Y., 1978, p.37

През същия период експертите оценяват зависимостта на САЩ от вноса на тези минерални суровини като „голяма”. Това, впрочем, се вижда и от долната таблица:

Минерал Вносна зависимост (в %) Източник на доставка (в%)

Колумбит 100 Нигерия (10%)

Манган 99 Габон (32%), ЮАР (12%)

Кобалт 98 ДР Конго (37%)

Хром 91 ЮАР (24%), Зимбабве (12%)

Боксити 85 Гвинея (16%)

Платина 80 ЮАР (68%)

Антимон 56 ЮАР (22%)

Злато 45 Няма данни

Ванадий 36 ЮАР (59%)

Петрол 35 Нигерия (17%), Алжир (7%), Либия (6%)

Източник: Africa and the United States Vital Interests, Ed. By Jenifer Whitaker, A CFR Books, N.Y., 1978, p.3 9.

Според американските експерти, хромът, който се използва за производството на неръждаема стомана, на практика, не може да се замени с нещо друго. Кобалтът пък е изключително важен за производството на свръхустойчиви, издържащи при екстремни температурни условия, сплави. Манганът се използва в производството на високоустойчива и качествена стомана. Бокситите са суровина за производството на алуминий, а антимонът се използва в производството на автомобилни свещи. На свой ред, колумбитът и ванадият са необходими компоненти при производството на стомана, а металите от платиновата група се използват широко в химическата петролната и електротехническата индустрия. Що се отнася до златото, петрола и урана, няма защо да ги коментираме.

През 1981, в изказването си пред Съвета по международни отношения във Вашингтон, директорът на Центъра за африкански изследвания към Джорджтаунския университет (и помощник на държавния секретар по африканските въпроси по времето на президента Рейгън) професор Честър Крокър подчертава, че: „Държавите, разположени на юг от Сахара, са източник на суровини от жизнено значение за нашето развитие и отбрана. В някои случаи те практически изцяло покриват потребностите ни, като това особено се отнася за хрома, използван в американската автомобилна и военна индустрии, мангана – в металургичния отрасъл, кобалта – в производството на реактивни двигатели и минно оборудване, както и медта, техническите диаманти, слюдата и т.н.”.

През 1992 мнението му бе потвърдено от американския политолог Майкъл Клъф, според който: „необходимостта да си гарантираме достъп до стратегическите минерални суровини винаги е била сред основните аргументи в полза на икономическото значение на Африка за САЩ и останалите индустриални държави”.

През март 1999, в изказването си на конференцията на министрите на икономиката и финансите на африканските страни и САЩ, провела се във Вашингтон, президентът на Корпорацията на отвъдморските частни инвестиции на САЩ ( Overseas Private Investment Corporation - OPIC ) ) Дейвид Букос отбеляза, че: „За нарастващото значение на стратегическото сътрудничество между САЩ и африканските държави говори не само свикването на настоящата конференция, но и икономическите показатели. Африка вече се смята от американския бизнес за един от перспективните региони”. Според него, през 1999 ОПИК е реализирала 50 различни проекта в 20 африкански държави на юг от Сахара, на обща стойност 890 млн. долара (ръст в сравнение с 1997 от 100 млн. долара). Става дума за такива сфери на икономиката като селското стопанство, телекомуникациите, финансовите услуги, обработвателната и минната индустрии, транспорта.


В началото на ХХІ век тези показатели остават приблизително на същото равнище, с изключение на вноса на петрол и метали от платиновата група. Според данните, посочени в Доклада на администрацията до Конгреса за икономическата политика към страните от Африка, южно от Сахара (март 2001), в сравнение с началото на 90-те години на миналия век, през 2001 вносът на енергоносители, както и на метали от платиновата група, в САЩ е нарастнал със 70%.

Огромното значение на петрола за американската икономика се подчертава още през 1981 от известния политолог Карл Солбърг: „Веднага след като петролът измести въглищата като основен енергоизточнок, Америка се оказа във възходяща траектория. Именно залагайки на петрола, западните демокрации съумяха да продължат индустриалното си развитие на основата на свободната инициатива. Днес ни изглежда очевидно, че демокрацията изцяло зависи от петрола. Евтиният петрол беше в основата на възхода на индустриалното производство в Европа и Америка”.

Според сътрудника на Фондация Херитидж Брет Шефър: „Африка придобива все по-голямо значение за САЩ, като източник на петрол”. През 2005, САЩ покриват 18% от потребностите си от петрол, чрез внос от Африка. В сравнение с 1999, през 2006 американският внос на петрол от африканските държави, разположени на юг от Сахара, е нараснал с 1/3, докато вносът от района на Персийския залив демонстрира тенденция към спад. Тоест, значението на Африка, като източник на енергоносители за САЩ, не може да се оспорва.

Според професор Антъни Лейк и бившия губернатор на Ню Джърси Кристин Тод Уитмън, които са автори на доклада на американския Съвет за международни отношения ( CFR ), озаглавен „Стратегическият подход на САЩ към африканските държави”: „Международното значение на Африка нараства непрекъснато. До 2010 се очаква държавите на юг от Сахара да се превърнат в също толкова важен източник на енергоносители за САЩ, какъвто днес са страните от Близкия изток и Персийския залив. Китай, Индия, ЕС и други държави ще се конкурират помежду си, както и със САЩ, за достъпа и контрола над находищата на петрол, природен газ и други полезни изкопаеми в африканския регион. Освен това, Африка е сред основните бойни полета в битката с международния тероризъм. Днес африканците биват привличани да участват в терористични операции в Южна Азия и Близкия изток (включително в Ирак). Освен това континентът е епицентър на пандемията от СПИН, заплашваща цялото човечество”. По-нататък в доклада се отбелязва, че „енергийната сигурност на САЩ пряко зависи от стабилните доставки на енергоресурси на приемливи цени от колкото се може повече източници. Смята се, че един от всички пет барела петрол, постъпващи на световния пазар в периода 2005-2010 идва от находищата в Гвинейския залив, при това се очаква, че американският внос на петрол от региона ще нарастне от 15% до 20% през 2010. Предполага се, че през 2010 общата сума на чуждестранните инвестиции в разработването на петролните находища в тази зона, ще достигне 33 млрд. долара. При това делът на американските компании ще надмине 40% от сумата. Петролът ще се транзитира от дълбоководните находища край бреговете на Нигерия, Ангола и Екваториална Гвинея. Като цяло, значението на региона за САЩ се определя не само от обема на американските инвестиции, или от дела му в петролния внос на страната, но и от присъствието в него на американски граждани, които проучват и разработват петролните находища, както и от факта, че държавите от Гвинейския залив произвеждат петрол с ниско съдържание на сяра, който се котира изключително високо на американския пазар”.

За значението на африканския петрол за съвременната икономика на САЩ се говори и в доклада „За гарантирането на прозрачност в африканския петролен сектор”, изготвен през март 2004 от Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, в рамките на проекта „Растящите енергийни потребности на САЩ и Африка”. В доклада се отбелязва, че: „САЩ имат жизнено важни и постоянно нарастващи национални интереси в петролната промишленост на държавите от Западна и Централна Африка и, особено, в Нигерия и Ангола”.

По-нататък в него се подчертава, че: „Днес в света няма друг мащабен източник на енергоносители като Саудитска Арабия. В същото време, макар че разполагат с по-скромни от саудитските запаси от тази суровина, страните от Западна и Централна Африка се превръщат в най-важния алтернативен източник на петрол. При това в момент, когато в САЩ нараства търсенето на втечнен природен газ за американските ТЕЦ-ове. Тоест, енергийната и икономическа сигурност на САЩ пряко зависят от гарантирането на вътрешната стабилност в тези две африкански държави”.

През април 2004, на конференцията на Американския предприемачески институт, президентът на корпорацията „Шеврон-Тексако” (а в миналото изпълнителен директор на нигерийския клон на компанията) Джордж Къркланд заяви, че: „Правителството на САЩ трябва и занапред да разглежда Африка като стратегически важен регион, както от гледна точка на минералните ресурси, така и на необходимостта от поддържане на стабилност в един регион, където се води активна борба с тероризма. Африка е сред най-обещаващите източници на петрол и газ”.

Всичко това илюстрира нарастващите очаквания на американските делови кръгове по отношение на африканските петролни доставки. В тази връзка, може да се предположи, че докато не бъдат разработени алтернативни видове енергоресурси или пък усвоени други (неафрикански) източници за доставката им, вносът на петрол и газ от Африка (и, най-вече, от зоната на Гвинейския залив) ще си остава приоритет в геополитиката на САЩ и американската администрация ще направи всичко възможно за да си осигури постоянни и непрекъснати доставки.

На второ място по значение за САЩ (след петрола) са металите от платиновата група, които са най-важната суровина за американската електронна и авио-космическа индустрия, чието развитие получи нов мощен импулс след като президентът Буш обяви началото на „войната с международния тероризъм”.

Най-важният показател за неотслабващия (и дори усилващ се) интерес на САЩ към Африка е постепенния ръст на американските инвестиции (преки и портфейлни) в икономиката на страните от континента. Ако в началото но 80-те години на миналия век, те бяха малко над 4 млрд. долара, през 1988 достигнаха 6 млрд., а през 2003 – нарастнаха до 15,062 млрд. долара. В началото на 2005 преките частни инвестиции на САЩ в африканските държави, на юг от Сахара, бяха 13,5 млрд. долара, като от тях: в ЮАР – 5 млрд. долара, Екваториална Гвинея – 3,1 млрд. долара, Ангола – 1,1 млрд. долара, Нигерия – 955 млн. долара, Чад – 894 млн. долара и Габон – 537 млн. долара.

Що се отнася до търговския оборот на САЩ с африканските държави, на юг от Сахара, той демонстрира устойчив ръст, най-вече за сметка нарастване стойността на внасяния суров петрол и петролни продукти, като в началото на 2006 надмина 60 млрд. долара.

Координнирането на дейността на американските частни капитали в Африка се осъществява от Корпоративния съвет за Африка (ССА), създаден през 1992, чиято централа е във Вашингтон. Той обединява над 170 компании, т.е. около 85% от всички американски фирми, действащи на континента.

Според президента на съвета Стивън Хейс, „Африка е един от бързорастящите пазари, които все още не са добре усвоени от американския бизнес”. Сред компаниите от САЩ, проявяващи подчертан интерес към Черния континент, са гиганти като „Шеврон”, Даймлер Крайслер”, „Ексън Мобил”, „Лазар Каплан”, „Кока-Кола”, „Боинг”, „Нортроп Грумън” и много други.

По правило, тези компании финансират провеждането на делови форуми „САЩ-Африка” на най-високо равнище, т.е. на тях присъстват и представители на американската администрация, и лидери на африканските държави. Така например, през 2003, на годишното събрание на ССА във Вашингтон присъстваха президентът Буш-младши, тогавашният държавен секретар Колин Пауъл и други високопоставени представители на американското правителство, както и президентите на Ангола, Ботсуана, Екваториална Гвинея, Малави, Мозамбик, Сенегал, вицепрезидентът на Нигерия, кралят на Свазиленд, премиерите на Мавриций и Камерун.

В рамките на конференцията се проведоха кръгли маси за обсъждане на конкретни планове за развитие на търговско-икономическите отношения между САЩ и всяка африканска страна-участничка във форума, като всяка от тях представи основните си експортни стоки. Общият брой на участниците в конференцията от 2003 надмина две хиляди души.

От 1992 насам Корпоративният съвет за Африка организира търговско-опознавателни мисии в страните от континента за да заинтересува американския бизнес. Дейността на съвета се подкрепя и от африканските правителства. В частност, по време на споменатата по-горе среща във Вашингтон, президентът на Руанда Пол Кагаме официално покани американските инвеститори да посетят страната му, обещавайки, че правителството ще направи всичко възможно, за да им гарантира максимални печалби.

Тези обещания не останаха без отклик – през лятото на 2006 администрацията на Буш подписа с правителството на Руанда Споразумение за подпомагане на търговията и инвестициите. В резултат от това, още в началото на 2007, търговският обмен между двете страни нарастна с една трета, а Руанда се превърна в сериозен доставчик на кафе, друга селскостопанска продукция и текстилни изделия за американския пазар. Успешното развитие на търговско-икономическото сътрудничество с Руанда, след подписването на въпросното споразумение, позволи на заместник държавния секретар по търговията Карен Бхатия да заяви, че „администрацията на Буш възнамерява да сътрудничи ползотворно с африканските страни, които се стремят да постигнат прогрес, разширявайки търговията си, а Руанда е сред най-надеждните ни партньори в региона”.

Политическите интереси

Според професор Гейбриъл Колко, „бъдещето на американската икономическа мощ много тясно се преплита със съдбата на Третия свят и САЩ не могат да позволят на тази част от планетата да потърси и избере собствен път на развитие, защото Третият свят не бива да получи възможност да влияе върху американската геополитика”.


В последната редакция (от март 2006) на „Стратегията за национална сигурност на САЩ”, се подчертава „нарастващото геостратегическо значение на Африканския континент” за Съединените щати, както и „големият приоритет, който представлява развитието на отношенията с африканските държави” за администрацията на президента Буш-младши. При това САЩ признават, че американската национална сигурност пряко зависи от сътрудничеството с африканците за укрепването и развитието на т.нар. „слаби и пропаднали държави” и поставането под контрола на „ефективните демокрации” на „неуправляемите територии на континента”. В Стратегията се съдържа и изводът, че „африканците се нуждаят от партньорството на САЩ, а не от патернализма на Америка”.

В този смисъл, ситуацията в Африка има своята специфика за САЩ. Вековете на търговията с роби оставиха отпечатъка си върху американско-африканските отношения. Най-вече, от гледна точка на взаимодействието на разнородните сили, формиращи геополитическата структура „САЩ-афроамериканската общност-африканските държави”. Така, ако съдим по едно изказване на Сайръс Ванс (държавен секретар по времето на президента Картър) на конференцията на Националната асоциация за съдействие на прогреса на цветнокожото население на САЩ, през юли 1977, можем да предположим, че развитието на събитията в Африка се отразява пряко върху вътрешнополитическата ситуация в самите САЩ, което е свързано с наличието на многомилионна афроамериканска общност там. Затова държавната администрация се стреми да получи подкрепата на африканските правителства за външнополитическата си стратегия. В частност, разсъждавайки за ролята на африканските държави в ООН, бившият помощник-държавен секретар по въпросите на Африка в администрацията на Буш-младши Хърмън Коен подчертава, че многостранната дипломация в ООН тепърва ще играе все по-важна роля, а африканските държави, които са около една трета от световната общност, оказват значително влияние върху хода на международните преговори. Ето защо американската администрация открай време полага усилия за да си осигури подкрепата на африканските държави за своята външна политика или поне да разчита на разбиране от тяхна страна. Така, опитвайки се да постигне тази цел, администрацията на Буш-младши реши да вкара в действие т.нар. „трансформираща дипломация”. Според държавния секретар Кондолиза Райс, основната и задача е осигуряване на партньорство с други страни: „използвайки дипломатически средства, ние се опитваме да помогнем на чуждите граждани за да подобрим условията на живот в техните страни, както и да променим към по-добро и самите тези страни”.

Белият дом се стреми да установи дългосрочни партньорски отношения с държавите от Африка. Което е съвсем логично, имайки предвид политическото значение на въпросните страни в международните отношения – от обявяването на независимостта си, те съставляват значителна част от всички, принадлежащи към т.нар. Трети свят (както е известно, този термин се появи в епохата на студената война, за да определи мястото на неприсъединилите се страни) държави. Разбираемо е, че позицията им по цял ред значими международни проблеми в ООН е изключително важна за САЩ, Китай, както и за всяка друга голяма световна държава (независимо дали става дума за подкрепа или за отхвърляне на тяхната политика).

Примерите за подобни дипломатически стъпки на американските представители в ООН са повече от достатъчно. Понякога в тях се ангажират високопоставени членове на държавната администрация, включително и самият президент. В частност, преди да вземе решение за активизиране на подготовката на военната кампания срещу Ирак, президентът Буш-младши се срещна, през есента на 2002, с лидерите на девет африкански държави, пристигнали в Ню Йорк за сесията на Генералната асамблея на ООН, и ги помоли да подкрепят иракската политика на САЩ, или поне да не пречат на американските действия.

Още по-актуална се оказа позицията на африканските държави-членки на Съвета за сигурност на ООН през март 2003, когато там се получи разцепление по повод на военната кампания срещу Ирак. За да си осигурят подкрепа за незабавна война срещу режима на Саддам Хюсеин (каквато вече им бяха декларирали Великобритания, Испания и България), САЩ проведоха серия от консултации с останалите непостоянни членки на Съвета за сигурност и в частност с Гвинея, Камерун и Ангола (които бяха склонни да подкрепят отрицателната позиция на Франция, Германия, Русия и Китай).

Опитвайки се да формират в африканските държави политически климат, благоприятстващ осъществяването на американската геополитическа стратегия, администрациите на Клинтън и Буш-младши се стремяха да наложат в тези страни демокрация от американски тип. Така, според документа на Държавния департамент озаглавен „Африка: подкрепа за човешките права и утвърждаване на демократичните институции. Постигнатото от САЩ през 2002-2003”, администрацията на Буш разработи и вече реализира програма за „утвърждаване на демокрацията” в практически всички африкански държави на юг от Сахара, отчитайки спецификата на всяка от тях. Посочва се, че приятелски настроените и склонни да сътрудничат със САЩ кръгове в африканските държави (също както и в Латинска Америка или Азия) биха могли да съдействат за осъществяване на глобалните планове на Вашингтон.

В тази връзка, в речта си по повод началото на втория си президентски мандат, произнесена през януари 2005, Буш-младши заяви, че: „Събитията и здравият смисъл ни накараха да осъзнаем една проста истина: по-нататъшното съществуване на свободата в нашата страна, все повече зависи от установяването на свобода и в другите държави. Разпространяването на свободата по целия свят е задължително условие за мира на планетата. Днес жизненоважните интереси на САЩ и нашите собствени, дълбоки убеждения, формират единно цяло. От основаването на нашата държава, непрекъснато повтаряме, че всеки мъж и всяка жена на тази планета имат права и достойнство, тъй като са създадени по образ и подобие на Божието Провидение. В продължение на векове ние провъзгласяваме правото на самоуправление, тъй като никой не е определен да бъде господор или роб. Към това са се стремели бащите ни, днес това е неотложен въпрос, касаещ гарантирането на собствената ни сигурност”.

Сред инструментите за практическата реализация на тази политика е програмата за създаване в Африка на система от телекомуникационни станции, позволяващи приемането на сигнали от американските космически спътници над Атлантическия и Индийския океани (системата Интелсат). Американският Конгрес взе решение за развитието на тази програма още през 1970. Днес, такива станции функционират в практически всички страни от Черния континент, като държавите от Магреб получават сигнали от спътника над Атлантика, а всички държави от Машрек (т.е. азиатската част от арабския свят, включително Арабския полуостров – б.р.) и Източна Африка – от този над Индийския океан. Дългогодишните пропагандни усилия на САЩ в тази сфера носят известна полза и за повишаване авторитета на страната на континента.

В същото време, американските планове съвсем не винаги се увенчават с успех. Затова администрацията на Буш-младши, за разлика от предшествениците си, полага допълнителни усилия за да подпомогне идването на власт на „подходящите” политици в ключовите за американската политика африкански държави. В частност, от юни 2002, се реализира разработената от Държавния департамент програма, наречена „Диалози за демокрация”, участници в която са представители на редица страни от Африка и Латинска Америка, като Кабо Верде, Мали, Ботсуана, Сенегал, Кения, Гана, Мозамбик, Ямайка, Бразилия, Чили, Никарагуа, Салвадор, Перу и Доминиканската република. Наред с тях, в нея участват и представители на Организацията на американските държави (ОАД) и Африканския съюз (АС). По правило, изброените по-горе страни биват представени на периодично провежданите в рамките на тази програма конференции на ниво президенти и премиери. Така, на състоялият се, през юни 2003, в САЩ форум на „Общността на демокрациите” (както го определи тогавашният зам. държавен секретар по глобалните проблеми Пола Добрянски) се обсъждаха проблемите на укрепването и развитието на демократичните институции в страните от Африка и Латинска Америка, като основното внимание беше концентрирано върху усъвършенстване на методите за борба с корупцията, провеждане на предизборни кампании и усъвършестване на партийното строителство. В дискусиите участваха вицепрезидентът на Кения Майкъл Вамалва, както и президентите на Кабо Верде, Мали, Ботсуана, Сенегал, Гана и Мозамбик. Междувременно, в медиите изтече доста информация за финансирането на демократичните процеси в споменатите региони. Така, от 1999 до 2003, САЩ са изразходвали над 58 млн. долара за „подкрепа на демокрацията” в Нигерия. Според американския посланик в страната Хауърд Джитър, 18 млн. долара са похарчени за финансиране на прехода към „гражданско общество”, а останалите са отишли за финансиране на нигерийската правна система, политическите партии, парламента и централната избирателна комисия. Наред с това, от 1999 насам, в Нигерия действат представители на институциите на американските Демократична и Републиканска партии, които запознават с особеностите на законодателния процес депутатите от местната Национална асамблея.

Военните интереси на САЩ в Африка

Що се отнася до американските военни интереси на Черния континент, те имат два елемента – военно-политически и военно-стратегически, чиято приоритетност се променя в съответствие с промените в глобалната военна стратегия на Вашингтон.

Така, в разгара на студената война, доминираха военно-стратегическите интереси на САЩ в Африка. През септември 1983 беше създадено т.нар. Централно командване ( CENTCOM ), чиято зона на действие двайсет години по-късно покриваше територията на 25 държави, включително 11 африкански (Египет, Джибути, Етиопия, Еритрея, Кения, Сомалия, Мавриций, Сейшелски острови, Судан, Танзания и Уганда).

Оше през декември 1983, в изказване пред Конгреса, тогавашният държавен секретар по отбраната Каспър Уайнбъргър изложи глобалната американска стратегия за „разгръщане на силите на предните рубежи”. CENTCOM , както и другите стратегически военни командвания на САЩ, играят важна роля в реализирането на американската геостратегия. Става дума за защитата на стратегически важните сухопътни, морски и въздушни комункации, които в случай на военни действия могат да се използват за транспортиране на войски и товари, както и за гарантиране сигурността на маршрутите за доставка на жизнено важни за американската икономика минерални суровини от посегателствата на потенциални противници при всеки международен конфликт с участието на САЩ и съюзниците им от НАТО.

В тази връзка, американските експерти подчертават ключовото значение на контрола над корабоплаването от Средиземно море, през Суецкия канал, Червено море и пролива Баб ел-Мандеб, към Арабско море, както и от източната част на Тихия океан, през нос Хорн (или Панамския канал), Южния Атлантик и нос Добра надежда, към Индийския океан.

При това, за да попълнят запасите си от продоволствие, гориво и вода, патрулиращите по споменатите по-горе морски комуникации американски бойни кораби трябва да използват местни ресурси, което пък принуждава САЩ да изграждат свои бази и други военни обекти в крайбрежните държави, включително и в тези от Африка. Дипломатическото и политическо осигуряване на тази стратегия предполага налагането на приятелски настроени към Америка режими във въпросните страни.

В чисто практически план, това се изразява в модернизирането или изграждането от американските военни на бази с различно предназначение. В Египет това са базите Кайро Уест, Уади Хана, Луксор, Асуан и Рас-Банас (на Червено море), както и военните обекти в района на оазиса Фарафра, край Мерс-Матрух и в района на Ел-Аламейн (на Средиземно море). В Кения – модернизираната за приемане на големи бойни кораби акватория на пристанището Момбаса. В Сомалия – реконструираното пристанище и летище на Бербера (пистата на летището е дълга над 4 км, което позволява там да кацат всички видове модерни бойни самолети). В Судан – военните бази в Суакин (на Червено море), Ел-Фашера (до границата с Либия и Чад) и Донгола (северно от столицата Хартум). В Джибути, американците получиха постоянен достъп до френската база в страната. В Мароко – военните обекти в Танжер, Сиди-Яхия, Сиди-Буквадел, Бен-Герир и Бен-Слиман (между САЩ и Мароко има споразумение за „стратегическо сътрудничество).

Смята се, че всички тези бази и обекти са предназначени за „силите за бързо разгръщане”, които ще се използват, както в рамките на CENTCOM , така и на Стратегическото командване на американските части в Европа, в чиято оперативна зона (ако се съди по официалните бюлетини на Департамента по отбраната) влизат Алжир, Ангола, Бенин, Ботсуана, Буркина-Фасо, Бурунди, Камерун, Кабо-Верде, Централноафриканската република, Чад, Конго, Кот д ' Ивоар, Екваториална Гвинея, Демократична република Конго, Габон, Гамбия, Гана, Гвинея-Бисау, Лесото, Либерия, Либия, Малави, Мали, Мавритания, Мароко, Мозамбик, Намибия, Нигер, Нигерия, Руанда, Сао Томе и Принсипи, Сенегал, Сиера Леоне, ЮАР, Свазиленд, Танзания, Тунис, Уганда, Замбия и Зимбабве.

На остров Диего Гарсия (от архипелага Чагос в Индийския океан) бяха изградени бази на американските военно-въздушни и военно-морски сили, които могат да приемат стратегически бомбардиромачи Б-52 и атомни подводници. Досега тези обекти са били използвани в бойни условия три пъти: през 1991, по време на операцията „Пустинна буря” в района на Персийския залив, през 2001, по време на войната с режима на талибаните в Афганистан, и през 2003, при интервенцията в Ирак.

През 1983 американците се споразумяха със Заир (днес Демократична република Конго) за изграждането на негова територия на военновъздушна база и полигон за изпитания на крилати ракети.


От 90-те години насам, поради промяната в глобалните намерения на Вашингтон, на преден план излезе военно-политическият аспект на американската стратегия в Африка. През този период САЩ отделяха най-голямо внимание на създаването на „транснационални африкански сили” за поддържане на мира.

През август 2001, Пентагонът лансира своята „Стратегия за африканските държави, на юг от Сахара”, предвиждаща участието на американската армия за гарантиране доставките на стратегически суровини от африканските държави (най-вече петрол, а също злато, диаманти, мед, боксити, уран, манган и кобалт), в борбата с организираната престъпност и наркотрафика, в умиротворителни операции и в борбата с разпространението на опасни инфекциозни болести (и, особено, СПИН).

След събитията от 11 септември 2001, военните планове на САЩ отново претърпяха радикална промяна, а Африканският континент отново стана, едновременно, и стратегически важен и обект на съперничество с другите големи държави. Терористичните нападения в Ню Йорк и Вашингтон накараха американските стратези да оценят значението на африканските държави, като своеобразен „втори фронт” в глобалната война с тероризма. При това Пентагонът концентрира усилията си в страните от Северна и Източна Африка и, в частност, от Африканския Рог, тъй като, в географски, културен и религиозен план тези държави са тясно свързани с районите на Близкия и Средния изток, които са центровете на глобалната терористична активност, осъществявана на огромните територии от Арабския полуостров до Пакистан. Освен това американците съзнават, че мюсюлманското население в Африка представлява потенциална опасност за американските интереси, тъй като е подложено на масирана антиамериканска пропаганда от страна на кръгове, склонни към използването на тероризма. В тази връзка, Пентагонът разработи и активно осъществява на практика редица програми, специално предназначени за африканските страни. Първата от тях е свързана с дейността на Обединената специална бойна група в района на Африканския Рог ( Combined Joint Task Force – Horn of Africa ), сред чиито задачи е борбата с „клетките” на Ал Кайда и привържениците и в Източна Африка – Джибути, Еритрея, Етиопия, Кения, Сомалия и Судан, както и в Йемен. В наземните операции са ангажирани над хиляда американски военни от специалните части. Патрулирането в крайбрежните води се осъществява от т.нар. „Обединена специална бойна група 150”, включваща военни кораби на САЩ, Германия, Испания и Великобритания. В региона действа и специалният самолет на ЦРУ Predator („Хищник”), предназначен да открива и унищожава „цели на терористите”. Така, през ноември 2001, ракета, изстреляна от Predator , унищожи един от лидерите на Ал Кайда, заедно с четиримата му телохранители, пътуващи с автомобил на територията на Йемен.

В тази връзка следва да отбележим, че, според президента Буш-младши, ключова роля в борбата с тероризма в региона играе Джибути, където функционира т.нар. „Радио Саваа”, денонощно предаващо на арабски за Судан и държавите от Близкия изток. Неслучайно Джибути е сред най-големите реципиенти на американска помощ в Африка.

Втора регионална програма за гарантиране на сигурността в африканските държави, лансирана от Пентагона след събитията от 11 септември 2001, стана Пан-Сахелската инициатива. Първоначално, в нея участваха Чад, Мали, Мавритания и Нигер, а целта и е „да не допусне терористите от Ал Кайда, напуснали Афганистан след американската интервенция”, както и привържениците им в Ирак, да формират на територията на въпросните държави „добре обучени и въоръжени групи моджехидини, щедро финансирани от своите покровители”.

На практика, тази инициатива се осъществява посредством участието на поделения на американските специални части ( US Special Forces ) в съвместни, с местните армии, операции – най-вече за откриване и унищожаване на „ислямските терористи”. Действащите американско-африкански подразделения са снабдени с армейски транспорт и специално оборудване, позволяващо им да определят точното местонахождение на противника (т.нар. Global Positioning System - GPS ). Те вече осъществиха няколко успешни операции, най-известната от които бе залавянето на лидери на базиращата се на алжирска територия Салафитска група за проповеди и джихад (СГПД).

Впоследствие, въз основа на получената от разузнаването информация, американският Департамент по отбраната стигна до извода, че Пан-Сахелската инициатива трябва да включва повече африкански държави, отколкото беше първоначално замислено през 2001. В резултат, през 2005, програмата се трансформира в Инициатива за борба с тероризма в района на Сахара ( Trans - Saharan Counter Terrorism Initiative ), като в нея, освен споменатите по-горе четири африкански страни, влязоха Алжир, Мароко, Тунис, Сенегал и Нигерия. За военните планове на САЩ в региона от особено значение се оказа участието на Сенегал – „най-важния франкоезичен партньор” на САЩ в Африка, на юг от Сахара, както и на Алжир, където се пресичат транссахарските маршрути.

За осъществяването на тази инициатива, през 2005, американският Конгрес отпусна 500 млн. долара за срок от пет години (т.е. по 100 млн. годишно). Официално, програмата стартира през 2005, когато се проведоха съвместни военни маневри ( “ Flintlock 2005” ) на американски специални части и части на всички африкански държави, участващи в инициативата.

Третата програма с военен характер, касаеща Африка, стартира през 2003 и се нарича Инициатива за борба с тероризма в Източна Африка ( East Africa Counter - Terrorism Initiative ). Тя включва Джибути, Еритрея, Кения, Танзания и Уганда. Програмата се ръководи от американския Държавен департамент, който осигурява финансирането и в размер от 100 млн. долара годишно. Целта и е унищожаването на създаваната в продължение на години „терористична мрежа на Ал Кайда в Източна Африка” и предотвратяване на нови нейни операции от типа на нападенията срещу посолствата на САЩ в Кения и Танзания през 1998 или срещу израелски туристически обекти в Момбаса, през 2002. В рамките на програмата се реализира и Инициативата „Чисто небе за Африка” ( Safe Skies for Africa Initiative ), която трябва да гарантира сигурността на въдушния трафик в региона. В Найроби (Кения) се намира бюрото на американския съветник по въпросите на въздушната сигурност в Източна Африка, който официално координира цялата дейност в региона, в рамките на Инициативата „Чисто небе за Африка”.

Взети заедно, всички споменати по-горе програми за гарантиране на сигурността в Африка, са в основата на днешната военна стратегия на САЩ на континента. При това в тях африканските страни са разделени, съобразно с това, доколко приоритетни са те за американската външна политика. Към първата и най-важна група спадат страните от Северна и Източна Африка, тъй като са в непосредствена близост с района на близкоизточния конфликт, който представлява своеобразен „епицентър” на стартираната от администрацията на Буш-младши „глобална война с тероризма”. Втората група включва големите африкански държави, т.нар. „регионални силови центрове”, подкрепящи американската политика на борба с тероризма. Сред тях са Нигерия, ЮАР, а също Алжир, Етиопия, Кения и Сенегал. Третата група включва петролните държави от Гвинейския залив, които са важни за САЩ от икономическа гледна точка. Останалите африкански страни, на юг от Сахара, представляващи само „епизодичен интерес” за американската политика в региона, съставляват четвъртата (по приоритет за САЩ) група държави.

Очертаните по-горе съображения позволяват да предположим, че администрацията на Буш-младши се връща към логиката от ерата на студената война, когато случващото се в отделните региони на планетата се разглеждаше от гледна точка на прякото им влияние върху международните позиции на САЩ, като цяло, а не на косвеното им въздействие върху американското влияние в света, както беше допреди събитията от 11 септември 2001 в САЩ.

Потвърждение за това е и споменатата по-горе обща активизация на американската военна политика в Африка и, в частност, разширяването на военно-техническата помощ за страните от континента. Става дума, преди всичко, за Програмата за международно военно образование и обучение (ІМЕТ), в чиито рамки африканските държави изпращат свои военни на обучение в САЩ. При това, наред с чисто военната си насоченост, програмата има и политически елемент, доколкото на африканските „курсисти” съзнателно се внушава преклонение пред американската мощ, политика и култура. Завръщайки се в родината, мнозина от тях се ориентират към политиката (включително участвайки в многобройните на Черния континент военни преврати) и се превръщат в проводници на американската политика в Африка. През 2005 в тази програма участваха 41 африкански държави, на юг от Сахара, а през миналата 2006 – вече 45. С изключение на Либия, страните от Северна Африка също участват в нея, като след 11 септември Вашингтон увеличи сумите за обучение на военнослужещи именно от този регион.

Друга американска инициатива за Африка, лансирана след терористичните нападения от 11 септември е Програмата за финансиране на военни операции в чужбина ( FMF ). Целта и е предоставяне на американско военно оборудване и техника на „приятелските” режими, което би им позволило „да укрепят и модернизират своите отбранителни възможности, да гарантират границите и териториалните си води, да укрепят взаимодействието си с американската армия и да подпомогнат коалиционните действия в рамките на войната с тероризма”. През 2006 в тази програма участваха осем африкански държави: Египет, Тунис, Мароко, Джибути, Еритрея, Етиопия, Кения и Уганда.

През 2006 администрацията на Буш стартира още една програма, наречена Глобална инициатива в сферата на миротворческите операции ( GPOI ), която в Африка е по-известна като „програма АСОТА” („Помощ в обучението за осъществяване на антитерористични операции в Африка”). Тя замени действащата от 1996 Инициатива за ликвидиране на кризисните ситуации в Африка ( ACRI ). Основната разлика между АСОТА и ACRI е, че първата цели подготовката на африкански военни за провеждането на настъпателни операции в района на Африканския Рог ( CJTE - HOA Initiative ) , в Източна Африка ( EACTI Initiative ) и в Пан-Сахелския регион ( PSI и TSCTI Initiative ). Основни реципиенти на средства, в рамките на програмата АСОТА са Мали, Нигер, Етиопия, Кения и Уганда.

През декември 2006, изпълнителният секретар на Икономическата общност на западноафриканските държави ( ECOWAS ) Мохамед ибн Чамбас помоли САЩ да увеличат средствата, отпускани за обучаване на въоръжените сили на общността, което би довело до по-ефективното им участие в операциите по поддържане на мира, които се планират в рамките на ECOWAS . Тези сили участват в програмата АСОТА, която се координира от Командването на американските войски в Европа ( EUCOM ) , в сътрудничество с американската корпорация Нортроп-Грумън, секретариата на ECOWAS и Международния център за осъществяване на миротворчески операции „Кофи Анан”, чиято централа е в Акра (Гана). Във въоръжените сили на ECOWAS участват предимно военни контингенти от Бенин, Гана, Мали, Нигерия и Сенегал. Централата на ECOWAS в Абуджа (Нигерия) поддържа постоянен контакт с всички свои военни поделения, чиято численост през 2006 беше 1500 души. Очаква се до 2010 тя да нарастне до 5000 души, което ще позволи създаването на наистина пълноценно военно подразделение (бригада), на което да може да разчита и Африканския съюз при провеждането на своите операции.

Според доскорошния командващ на американските войски в Европа генерал Джеймс Джоунс, основната цел на цялата тази военна активност на САЩ в Африка и създаването на „мрежа от бази”, позволяваща на Пентагона да осъществи на практика постановките на американската Стратегия за национална сигурност за нанасяне на превантивни удари по „огнищата на тероризма”. Така, администрацията на Буш-младши превърна „борбата с тероризма” в крайъгълен камък на своята външна политика и военна стратегия. За осъществяването на тази борба тя разчита на подкрепата на коалиции от държави, които, в една или друга степен, са заинтересовани от ликвидирането на терористичните прояви. На 19 август 2003 в антитерористичната коалиция влизаха 70 държави, като приносът на всяка е специфичен, варирайки от пряко участие във военните акции до дипломатическа подкрепа за действията на САЩ на международната сцена. Като най-предан американски съюзник в нея се очерта Великобритания, чиито доскорошен премиер Тони Блеър беше единственият от висопоставените западни лидери, който стоеше редом до президента Буш-младши, по време на речта му пред обединеното заседание на Конгреса на САЩ, непосредствено след 11 септември.


Като пример за ръководството на военни операции в чужбина, в рамките на „борбата с тероризма”, можем да посочим постепенното разгръщане на въоръжените сили на САЩ и съюзниците им от антитерористичната коалиция за нанасяне на евентуални удари срещу базите на Ал Кайда в Сомалия и Судан, през пролетта на 2002. Тогава официален представител на Пентагова заяви, че американската администрация е силно разтревожена от „нарастването на терористичната заплаха в района на Африканския Рог” и това я принуждава да предприеме ответни мерки по линия на Централното военно командване на САЩ ( CENTCOM ) .

В тази връзка, може да се предположи, че провежданите още през 80-те и 90-те години на миналия век, в рамките на CENTCOM , военни учения под кодовото название „Ярка звезда”, с участието на военни части на САЩ и Египет, могат да бъдат разширени, обхващайки далеч по-обширен регион – цяла Североизточна (а, възможно, и Източна) Африка, с участие на военни части от държавите, разположени в него.

Както е известно, Египет се присъедини към антитерористичната коалиция още през 2001, когато правителството на президента Хосни Мубарак предостави свободен въздушен коридор на всички военни самолети от страни-членки на коалицията, над своята територия. От ноември 2001, трима високопоставени египетски офицери постоянно дежурят в центъра за управление на CENT С OM в Тампа (Флорида).

През юни 2002, в речта си пред Египетския съвет по международни отношения, тогавашният американски посланик Дейвид Уелч, от името на администрацията на президента Буш-младши, очерта плановете за формиране на американско-египетско партньорство на основата на „общите ценности” (т.е. на общата визия за борбата с тероризма). В тази връзка обаче, не бива да се изключва и такъв сценарий за развитие на събитията, при който правителството на Хосни Мубарак би могло да предприеме определени стъпки за укрепване ролята на Египет като регионален „силов център”, като при това (по съображения, свързани с арабската солидарност) се дистанцира от непопулярните в мюсюлманските държави действия на Вашингтон, като например американската подкрепа за Израел или действията на САЩ в Ирак.

През май 2002 Пентагонът обяви плановете си за подготовката на военнослужещи от Еритрея за провеждането на антитерористични операции в рамките на CENTCOM . САЩ никога на са крили желанието си да получат достъп до летищата, пристанищата и други инфраструктурни обекти в тази страна. Идеята за създаването на американска военна база в Еритрея бе изцяло подкрепена и от местното правителство, още повече, че и преди там имаше американска радиолокационна станция за следене и наблюдение.

Освен това, администрацията на Буш-младши се стреми да привлече към осъществяването на военно-политическите си планове в района на Африканския Рог и Етиопия. Американските стратези дори разчитат че Еритрея и Етиопия могат да формират совеобразна „ос на стабилност” в региона, където са разположени толкова проблемни за американската стратегия държави като Сомалия и Судан. Лансирайки тази идея, зам. държавният секретар в Департамента по отбраната Майкъл Уестфол заяви: „ние смятаме Етиопия и Еритрея за бъдещи потенциални партньори на Америка”.

Но, макар че сегашното присъствие на етиопски войски в Сомалия подкрепя тезата на Уестфол, трудно можем да си представим, как може да се осъществи на практика превръщането на Еритрея и Етиопия в „ос на стабилността” в района на Африканския Рог. Съществуващите между тези две страни противоречия имат толкова дълбоки исторически корени, че евентуалните партньорски отношения между тях изглеждат неосъществими, включително и в рамките на африканската политика на САЩ.

На второ място, в миналото Етиопия поддържаше доста сложни отношения и със Судан, и със Сомалия, които през отделни периоди стигаха и до военни действия (в края на ХІХ век със Судан, а през 70-те години на ХХ век – със Сомалия). Налице са сложни проблеми и в отношенията между Еритрея и Судан. В тази връзка, изглежда, че американските планове за формиране на „ос на стабилност” в района на Африканския Рог са практически неосъществими, поне в близко бъдеще. Възможно е обаче взаимодействието между тези две държави в рамките на по-широка международна коалиция, когато някои противоречия биха могли да минат на заден план в името на обединението за осъществяването на далеч по-мащабни задачи.

За заздравяване на военно-политическите отношения с двете африкански държави, през 2003, американският Конгрес прие Закон за мирното разрешаване на граничния конфликт между Етиопия и Еритрея, изискващ и двете страни да спазват демаркацията на граничната линия, осъществена от двустранната комисия за регулиране на границата, създадена след края на въоръжения конфликт между тях (1998-2000).

В същото време, стартиралата през декември 2002 активна подготовка за интервенцията в Ирак ускори процеса на „включване” на Кения и Етиопия във военните планове на САЩ. Тогава ставаше дума за тилова подкрепа за действията на CENTCOM в Персийския залив. През същия месец, във Вашингтон, президентът Буш преговаря с етиопския премиер Мелес Зенауа и кенийския президент Даниел Арап Мой и се споразумя с тях за координиране политиката на двете източноафрикански държави с цел подпомагане действията на CENTCOM (по същото време в района на Африканския Рог се появи и тогавашният държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд). Буш определи двамата лидери като „сигурни приятели на Америка”, а в съвместното заявление се декларираше твърд стремеж за съвместна борба с тероризма. Фактът, че през 2003 президентският пост в Кения беше зает от Мваи Кибаки не повлия върху постигнатото споразумение със САЩ.

Преговорите във Вашингтон с лидерите на Кения и Етиопия бяха проведени на фона на американско-кенийските военни учения, с участието на 740 морски пехотинци на САЩ и 240 кенийски военни. След края им, американските пехотинци бяха настанени в предоставената от Франция в разположение на САЩ военна база в Джибути. По същото време там пристигна и американският десантен кораб „Маунт Уитни”, използван като временен команден пункт на американските части в района на Африканския Рог. В началото на декември 2002 общият брой на американските войници в тази част на Африка достигна две хиляди души.

Според „Ню Йорк Таймс”, акваторията на пристанището Джибути е била избрана от Пентагона заради стратегическото му разположение. Джибути е достатъчно близко до пролива Баб ел-Мандеб, както и до Аденския залив, което позволява да се контролира корабоплаването в региона и да се наблюдава развитието на ситуацията в съседен Йемен.

В Западна Африка, американската администрация реши да заложи на военно-политическото сътрудничество с държавите-членки на ECOWAS и, най-вече, на формирането и подготовката на мироподдържащи сили. Стремейки се да развие и задълбочи инициативите на предишната администрация на президента Клинтън в тази сфера, чиито акцент беше поставен върху страните от Източна Африка (заради събитията в района на Големите езера), администрацията на Буш концентрира вниманието си върху активизиране на военния елемент в дейността на Икономическата общност на страните от Западна Африка ( ECOWAS ).

През август 2002, президентът на Сао Томе и Принсипи Фрадике де Менезес обяви, че се е споразумял със САЩ за изграждането на американска военна база на остров Сао Томе, която да може да приема самолетоносачи и други големи бойни кораби и, в която постоянно ще бъдат разположени американски морски пехотинци. На свой ред, Пентагонът постави въпроса за евентуалното разполагане в базата на регионално стратегическо командване на САЩ за гарантиране на американските интереси в зоната на богатия на петрол Гвинейски залив.

В тази връзка, едва ли трябва да се учудваме, че опитът за преврат, предприет от група местни военни през юли 2003, беше остро осъден както от тогавашния председател на Африканския съюз Жоаким Чисано (президент на Мозамбик) и президентите на Нигерия и Гана, така и от администрацията на Буш-младши. Нещо повече, американците активно посредничеха в усилията за разрешаване на конфликтната ситуация в страната. На свой ред, президентът на Сао Томе и Принсипи Менезес участва в заседанието на Корпоративния съвет за Африка (ССА), провело се в края на юни 2003 във Вашингтон. В речта си на тържествения обяд, на който присъства и тогавашният държавен секретар Колин Пауъл, Менезес подкрепи идеята за „истинско партньорство” със САЩ, особено в сферата на добива на енергоносители.

Потушаването на военния бунт в Сао Томе и Принсипи беше одобрено от ръководството на Корпоративния съвет за Африка, чиито президент Стивън Хейс отбеляза, че „бързото възстановяване на демокрацията в републиката е стимул за увеличаване на американските частни инвестиции в местната икономика”.

В крайна сметка, през декември 2006, беше подписано споразумение за изграждането на остров Сао Томе на радиолокационна станция на американските военно-морски сили, която ще следи стратегически важния океански трафик в зоната на Гвинейския залив.

От военно-политическа гледна точка, нарастващият интерес на САЩ към Африка, може да се обясни не само със стремежа да бъде изградена необходимата военна инфраструктура и да се формира такава система от отношения, която да гарантира безпрепятствен достъп до залежите на минерални суровини на Черния континент, но и с желанието редица африкански страни (особено в Източна Африка) да се превърнат в своеобразна тилова база на CENTCOM , осъществяващ американската „политика на силата” по отношение на Афганистан, Ирак, Иран и т.н.

В тази връзка, определен интерес представлява изказването на доскорошния командващ войските на НАТО в Европа генерал Джеймс Джоунс, че САЩ се стремят да увеличат броя на военните си в Африка, където има „големи, неконтролирани от местните власти, райони, през които, без съмнение, минават маршрутите на наркотрафикантите, разположени са лагери за подготовка на терористи и съществуват огнища на нестабилност... Африка е много важна както за НАТО, така и за САЩ. Ударните групи от самолетоносачи и експедиционните ни сили не бива да носят шестмесечно постоянно дежурство само в Средиземно море. Убеден съм, че половината от това време те биха могли да прекарват край бреговете на Западна Африка”. Съдейки по това изказване, можем да предположим, че американските части, разположени в базата в Джибути, могат да послужат като прототип при формирането на бъдещи африкански „сили за бързо реагиране” на НАТО.

През април 2004, в Щутгарт, се проведе първата в историята среща на военните министри на страните от Северна Африка и зоната на Сахел, с командващия войските на САЩ в Европа. В нея участваха представители на Мароко, Алжир, Тунис, Сенегал, Мали, Мавритания, Чад и Нигер, които се споразумяха, че страните им ще окажат съдействие на Командването на войските на САЩ в Европа ( EUROCOM ) за:

- гарантиране сигурността на транзитните маршрути на доставките на петрол и природен газ (в тази връзка, президентът на корпорацията „Шеврон-Тексако” Джордж Къркланд, който присъства на срещата, заяви, че „петролът е важна част от американския стратегически интерес, а без редовните доставки на африкански суров петрол, икономиката на САЩ ще се нуждае от поне 10 млн. галона газолин годишно);

- ликвидиране на „пояса на нестабилност” в района на Сахел (в тази връзка тогавашният зам. командващ на войските на САЩ в Европа генерал Чарлз Уолд подчертава следното: „Уязвимостта на Европа ни тревожи. Ислямистите използват слабо населените или практически необитаеми пространства за да проникнат на европейския континент, а нерядко – и за обучаване на терористи. Подготвените в базите в Сахел терористи могат да се окажат на територията на САЩ или на европейските държави само за няколко часа.”).

Наред с това, както се подчертава в документа на Белия дом, озаглавен „Африканската политика”, администрацията на Буш-младши възнамерява да създава „коалиции на желаещите” с такива ключови за американската стратегия в Африка държави, като ЮАР, Нигерия, Кения и Етиопия за съвместни действия във „войната с тероризма”. Очаква се, че военни части от тези държави ще формират гръбнака на бъдещи обединени сили (в рамките на Африканския съюз или на друга колективна основа), които ще осъществяват антитерористичните операции на Черния континент.

Предлозите, използвани за провеждането на тази американска политика по отношение на Африка, варират в зависимост от конкретната ситуация, като най-често използваният е „за противодействие на нарастващата терористична заплаха срещу интересите на САЩ в Западна и Централна Африка след 2003 (т.е. след окупацията на Ирак – б.р.) ”. В същото време американските военно-морски сили разширяват патрулните си мисии в крайбрежните води на Нигерия и другите африкански държави, разположени по атлантическото крайбрежие.

Следва да подчертаем и, че военните и военно-политически усилия на САЩ за защита на американските интереси в Африка се осъществяват и чрез техните съюзници на континента, сред които, според новата „Стратегия за националната сигурност на САЩ”, са както държавите, доказали, че могат успешно да управляват собствената си икономика и държавен апарат и да разпространят сред съседите си американския модел на демокрация и американската визия за борба с тероризма, така и Африканският съюз, като континентална организация за гарантиране на вътрешнополитическата стабилност и икономическото развитие на страните от континента. В това отношение, Вашингтон разчита особено на онези държави, в които гражданските войни са били прекратени с активното съдействие на САЩ, а властта е преминала в ръцете на проамерикански настроени кръгове.

За осъществяване на общата координация на дейността на различните институции, работещи в защита на американските интереси в чужбина и, в частност, в Африка, през март 2006, към Държавния департамент, беше създаден Офис на координатора по въпросите на възстановяването и стабилизацията. Основната задача на тази структура е улесняване на взаимодействието между Департамента по отбраната и другите ведомства при осъществяването на военни или военно-политически действия в чужбина и, най-вече, в зоните на локални и вътрешни конфликти.


Своеобразен връх на военната и военно-политическа активност на Пентагона в Африка стана решението на президента Джордж Буш-младши да създаде, до края на финансовата 2008, на Обединено военно командване за Африка ( Unified Combatant Command for Africa – AFRICOM , формално създадено през февруари 2007, като се предвижда да започне реално да фунционира през септември 2008) . Аргументирайки тази стъпка, той подчерта, че „новото командване ще укрепи и задълбочи сътрудничеството ни в сферата на сигурността с държавите от Африка, ще донесе мир на народите от континента и ще съдейства за икономическото и хуманитарното им развитие”. В рамките на AFRICOM , САЩ възнамеряват още по-тясно да си взаимодействат с лидерите на африканските държави. Според помощника по политическите въпроси на държавния секретар по отбраната Райън Хенри, в щаба на AFRICOM ще работят представители на Държавния департамент и други ведомства, които ще помагат на Пентагона да планира и осъществява операции в Африка, по линия на новото командване. В тази връзка Хенри поясни, че: „Американската администрация признава превръщането на африканските държави в ключови играчи на световната сцена... Като част от правителството, Държавният департамент по отбраната е наясно с това и е готов да сътрудничи с африканските страни, в новото им качество”. През 2007 финансова година разходите за издръжката на AFRICOM са около 50 млн. долара, но през 2008 те значително ще нарастнат.

В коментар на южноафриканската информационна агенция „Интер Прес Сървис” се излагат следните аргументи за необходимостта от създаването на AFRICOM : „нарастващата роля на африканските държави в „глобалната война с тероризма, значението на природните ресурси на континента (и, особено, на петрола и природния газ) за световната икономика, както и непрекъснато усилващото се съперничество с Китай (наред с всички останали) за достъп и контрол над тези ресурси”.

Според американския сенатор Ръсел Финголд: „ AFRICOM е жизнено необходимо за укрепване на отношенията ни с африканските държави и предотвратяване превръщането им в терористични бази за атаки срещу САЩ и техните съюзници”.

Струва си специално да се отбележи ролята на американските разузнавателни служби в подготовката и реализацията на доктрината за „глобалното лидерство на Америка”. Според заместник държавния секретар в първата администрация на Буш Ричард Армитидж, значението и ролята на външното разузнаване за получаване на секретна информация рязко са нарастнали след събитията от 11 септември.

На свой ред, преди време тогавашният ръководител на Отдела за политическо планиране към Държавния департамент (и председател на изключително влиятелния Съвет за международни отношения) Ричард Хаас подчерта, че е „важно на политиците да се казва това, което трябва да знаят, а не, което искат да чуят”. Според него, ЦРУ и другите американски специални служби са следвали именно тази постановка при обработката на фактическия материал и подготовката на препоръки по такива сложни проблеми, като глобализацията, съдбата на „демократичното управление”, еволюцията на отношенията с другите големи държави или променящият се характер на съвременната война.

Много конкретни операции, осъществявани от ЦРУ в рамките на „борбата с международния тероризъм”, все още са засекретени и ще трябва да мине доста време докато станат ясни всички подробности, свързани с тях. В същото време, както посочва бившият посланик на САЩ в Гвинея и Кения Уйлям Атууд, американските дипломати в Африка поддържат тесни контакти с представителите на ЦРУ в конкретната държава и биват предварително осведомявани за всички действия, предприемани по линия на Управлението. Според него, „при наличието на съответния контрол, ЦРУ е и ще продължи да бъде основен инструмент на нашата външна политика”.

Интересна е и интерпретацията на Ричард Хаас на понятието „национален суверенитет”, във връзка с кампанията против тероризма. Той смята, че традиционните представи за суверенитета все повече остават в миналото и една свързана с тероризма държава не може да разчита, че останалите ще се съобразяват с нейния суверенитет. В тази връзка Хаас подчертава, че след атаките от 11 септември, САЩ имат правото да нанасят превантивни удари от всякакъв вид.

По този повод президентът Буш-младши отбелязва, че: „Новите заплахи изискват и ново мислене. Не можем да стоим настрана и да не правим нищо, когато опасността нараства”.

Заключение

Изложеното дотук позволява да заключим, че традиционното за САЩ използване на силови (включително и военни) форми на натиск в международните отношения, в ерата на „войната с тероризма” и продължаващите усилия за утвърждаване на американското глобално лидерство, започва да се превръща в абсолют. При това се очертава следният сценарий: на първоначалния етап американските въоръжени сили и, най-често, на техните съюзници (в началото на ХХІ век основен и постоянен съюзник на САЩ е Великобритания), изпълняват задачата да разгромят армията на противника, след което предават функциите по закрепване на постигнатото и по-нататъшния контрол върху ситуацията, на останалите участници в коалицията, или на друга група държави, специално подбрани за осъществяване на конкретната задача (както американците се опитаха да направят в Афганистан и Ирак).

В тази връзка, можем да предположим, че тъй като в Африка САЩ нямат достатъчно силен потенциален противник (от типа на Иран или Северна Корея), американската военна мощ ще бъде използвана само в онези изключителни случаи, когато съюзниците от антитерористичната коалиция, по една или друга причина, не съумеят да се справят с възложените им задачи (например, ако изостряне на вътрешнополитическите противоречия или на отношенията с Еритрея не доведат до оттеглянето на Етиопия като регионален съюзник на САЩ, или пък ако това стори Кения).

Много по-вероятно обаче е, Вашингтон да продължи да залага в Африка не на своята армия, а на възможностите на специалните служби и прилаганите от тях методи (което се потвърждава и от цитирания по-горе Ричард Хаас), както и на патрулирането (на ротационен принцип), осъществявано от военни кораби на държавите-членки на антитерористичната коалиция, по източноафриканското крайбрежие (както и в Гвинейския залив).

* Вицепрезидент на Фондация „Адекс”, в разработката участват и други експерти на фондацията

{rt}

Въпреки нерешените териториални спорове, взаимните подозрения по отношение на програмите за въоръжаване и стратегическите намерения на всяка от страните, потенциалната икономическа конкуренция и променящият се силов баланс в глобален и регионален мащаб, през последните десетина години в двустранните отношения между Китай и Индия е налице почти непрестанен прогрес в сферите на политиката, икономиката и сигурността. Посещението на китайския президент Ху Цзинтао в Индия, през ноември 2006 (първото посещение на китайски държавен глава от поне десет години насам), имаше знаково значение за отношенията между двете държави. По време на това посещение двете правителства направиха съвместно изявление, в което очертаха стратегия от 10 точки за развитие на двустранните отношения и подписаха дузина споразумения за укрепване на сътрудничеството в търговията, инвестициите, енергийния сектор, културния обмен и образованито.

Посещението на Ху в Индия вдъхна оптимизъм и породи големи очаквания за развитието на китайско-индийските отношения, макар че предизвикателствата пред този процес изглеждат много сериозни и на моменти обезкуражаващи. Сред тях са нерешените териториални спорове, взаимните подозрения, както и промените в силовия баланс на глобално и регионално равнища. Тоест, характерът и укрепването на двустранните отношения ще зависи от това, как двете най-населени и най-бързо развиващи се държави в света ще съумеят да преодолеят тези предизвикателства по пътя си към получаване на статут на свръхсили. Нещо повече, имайки предвид, че останалия свят бива засегнат във все по-голяма степен от феноменалния възход на икономиката и политическото влияние на двете азиатски сили, от това, как Пекин и Делхи ще организират взаимоотношенията си, ще зависи както регионалния, така и глобалния мир и просперитет през следващите години.

Развитието на събитията след индийските ядрени опити

След като Индия осъществи серия от подземни ядрени опити, през май 1998, Пекин се почувства силно уязвен и притеснен, при това не толкова от самите опити, колкото от обяснението на Делхи, че те са в отговор на китайската заплаха за Индия и помощта, която Пекин оказва за развитието на пакистанските ядрени програми. Говорителят на китайското Външно министерство Чжу Бънчжао заяви по този повод, че Индия е нанесла „силен удар върху международните усилия за предотвратяване разпространението на ядрените оръжия, което ще има много сериозни последици за мира и сигурността в Южна Азия и света, като цяло” (1) .

Пекин категорично отхвърли твърденията на Делхи, че наличието на пряка китайска заплаха, свързана с продължаващата китайска подкрепа за ядрената и ракетна програма на Исламабад, е провокирало провеждането на индийските ядрени опити. Според китайски официални представители, през десетилетието след историческото посещение на тогавашния индийски премиер Раджив Ганди в Китай (декември 1988), китайско-индийските отношения са се подобрили значително. През 1993 и 1996 Китай и Индия подписаха две важни споразумения за намаляване на напрежението и запазване на мира по временната контролна линия в оспорваните от двете страни гранични райони в Хималаите, докато не бъде постигнато окончателното разрешаване на проблема. Освен това началникът на Генералния щаб на Китайската народно-освободителна армия генерал Фу Куаню посети Индия само месец преди ядрените опити, опитвайки се да съдейства за подобряване на отношенията между двете военни сили (2) .

В отговор на твърденията на Делхи и за да докаже пред света, че е достатъчно отговорен фактор, подкрепящ принципите за неразпространяване на оръжията за масово унищожаване, Пекин използва временно заеманото от него председателско място в Съвета за сигурност на ООН за да лансира серия от инициативи, включително прокарването на Резолюция 1172 на Съвета, осъждаща ядрените опити в Южна Азия и призоваваща Индия и Пакистан да прекратят незабавно ядрените си програми, въздържайки се от по-нататъшно увеличаване на военната си мощ (3) . Освен това, за да подчертае недоволството си, Китай отмени насрочената за ноември 1998 в Пекин среща на китайско-индийската съвместна работна група (4) .

Твърдата китайска реакция и дипломатическата кампания, целяща изолацията на Делхи, накараха индийците да потърсят ново сближаване с Пекин (5) . Така, индийските политици публично се отказаха от твърденията си за наличието на „китайска заплаха” за страната им. Главният секретар на индийския министър-председател Брайеш Мишра, заяви през октомври 1998, че Индия не смята Китай за враг, нито пък възнамерява да започва оръжейна надпревара с Пекин. На срещата си с китайския посланик в Индия Чжоу Ган и бившия посланик Чен Рюишън, през януари 1999, президентът Кочерил Нараянан отново подчерта, че Индия и Китай не се разглеждат един друг като заплаха (6) . На свой ред, Пекин оцени отказа на Делхи от антикитайската реторика и двете страни се споразумяха новоназначеният индийски външен министър Джасван Синг да посети Китай през юни 1999 за да обсъди ред въпроси, включително стартирането на диалог в сферата на сигурността. Синг се появи в Индия в разгара на Каргилската криза с Пакистан, заплашваща да ескалира в открит военен сблъсък. Неутралното поведение на Китай в спора му спечели одобрението на Индия (7) .

След още няколко посещения на високо равнище, през април 1999, бяха възобновени и редовните срещи на китайско-индийската съвместна работна група. През ноември 2001, Пекин и Делхи, за първи път обмениха карти на централния сектор на оспорваната гранична зона, включваща границите на Химачал Прадеш и Утар Прадеш с Тибет. През септември с.г., в Делхи се състоя първото заседание на създадената по инициатива на президентите Цзян Цзъмин и Нараянан т.нар. „Група от изтъкнали личности”, в която участват бивши дипломати, преподаватели и учени от двете страни. Целта и е да изработва препоръки за подобряване на китайско-индийските отношения, както и по други въпроси (8) . Междувременно, двете страни стартираха и диалог по проблемите на сигурността, консултации за борбата с тероризма и стратегически диалог на ниво заместник министри (9) .

Продължилото цяла седмица посещение на индийския министър на отбраната Джордж Фернандес в Китай, през април 2003, имаше огромно символично значение. Визитата му беше първата, осъществена от индийски военен министър за повече от десетгодишен период. Още повече, че пет години преди това (тъкмо преди провеждането на индийските ядрени опити), именно Фернандес беше цитиран (както се оказа по-късно, погрешно), че смята Китай за „най-голямата заплаха за индийската сигурност”. Посещението му в разгара на епидемията от птичи грип в Китай и последвалата отмяна на много други официални посещения в тази страна, предизвика искреното одобрение на неговите домакини.

Визитата на Фернандес проправи пътя за още по-важното посещение на премиера Атал Бихари Ваджпайе в Китай, през юни 2003, по време на което Пекин и Делхи съумяха да постигнат консенсус по широк аспект от двустранни, регионални и глобални проблеми (10) . Те официално обявиха, че нито една от двете страни не разглежда другата като потенциална заплаха, потвърдиха решимостта си да разрешат всички спорове с мирни средства и декларираха, че и двете са заинтересовани от изграждането на справедлив и равноправен международен политически и икономически ред, укрепване ролята на ООН и развитие на глобалния процес на контрол на въоръжаването, включително предотвратяване милитаризирането на открития Космос.

Въпреки че посещението на Ваджпайе не доведе до значим пробив по отношение на граничния спор (впрочем, никой и не очакваше подобно нещо), двете страни се споразумяха да определят свои специални представители, които „да анализират и очертаят рамката за разрешаване на граничния проблем и да предложат график на преговорите по него” (11) . Тази стъпка отразяваше разбирането и на двете страни, че реализирането на целия потенциал на двустранните отношения изисква намирането на окончателно и задоволително решение по този въпрос. Освен това Китай и Индия направиха ред други важни жестове (макар и символични, в по-голямата си част). Така, Делхи призна, че Тибетският автономен район е неотделима част от китайската територия, а Пекин мълчаливо призна Сиким за индийски щат.

Накрая, посещението на Ваджпайе помогна за ръста на двустранната търговия, чиито обем, от 2003 насам, нараства средно със 7,6 млрд. долара годишно. Впрочем, да не забравяме, че в индийската делегация, водена от премиера, имаше голям брой индийски бизнесмени. От трите основни речи, които Ваджпайе произнесе с Китай, две бяха посветени на икономически въпроси, като едната засягаше потенциалното китайско-индийско сътрудничество в сферата на информационните технологии. Двете страни определиха Чангу (в Сиким) и Ренцинган (в Тибет) за основни центрове на граничната търговия и се споразумяха да използват прохода Начу Ла за целите на търговския трафик (12) . Освен това Пекин и Делхи активно развиват потенциала си за регионално икономическо сътрудничество, включително по линия на субрегионалната Кунминска инициатива, чиято цел е подобряване на комуникациите, търговията, възможностите за пътуване и инвестиционните връзки между Бангладеш, Бирма (Мянма), Китай и Индия (13) .

Две години по-късно, по време на посещението на премира Вън Цзябао в Индия, през април 2005, двете правителства публикуваха съвместно изявление, в което връзките между Пекин и Делхи се определят като „стратегическо партньорство и сътрудничество за мир и просперитет” (14) . Беше подчертан значителният прогрес в сферата на граничното и търговско сътрудничество. Освен това двете страни се споразумяха по политическите параметри и водещите принципи за разрешаване на граничния спор, с цел да бъде улеснено постигането на предварителна резолюция. Накрая, Пекин и Делхи подписаха Съвместно споразумение за стимулиране и закрила на инвестициите, поставяйки си амбициозната цел двустранният търговски обмен да достигне 40 млрд.долара през 2010 (15) .

Всички тези посещения на високо равнище доведоха до значими резултати в редица сфери. Показателно е например, че обемът на двустранната търговия нарастна от 117 млн. долара през 1987 до 25 млрд. долара през 2006 (16) . През юли 2006 двете страни отвориха наново историческия проход Начу Ла, затворен по време на войната от 1962, за да улеснят граничната търговия (17) . Освен това Индия и Китай очертаха рамката за редовни консултации на високо равнище между министрите на отбраната и висши военни, за ежегоден диалог по проблемите във военната сфера, провеждането на съвместни военни учения и/или тренировъчни програми в сферата на борбата с природните бедствия, пиратството, тероризма и т.н., както и за организиране на съвместни научни изследвания и семинари (18) .


Индийският възход и реакцията на Китай

Въпреки че Пекин и Делхи демонстрираха значителен прогрес в развитиета на двустранните си отношения, много проблеми остават нерешени, включително и касаещи граничните спорове между тях. Възходът на Индия като световна сила все повече попада в центъра на вниманието на китайските анализатори, като Пекин се стреми да си изясни последиците от него и да формулира своята „индийска политика” в нейния регионален и глобален контекст. Докато в миналото не беше склонен да приема Индия като сериозен конкурент (особено предвид многобройните проблеми пред тази страна, като бедността, лошата инфраструктура и мудната бюрокрация), днес Пекин обръща все по-голямо внимание на индийския възход и опитите на Делхи да си извоюва статут на велика държава, активизирайки своята дипломация и увеличавайки военната си мощ (19) . При това китайските анализи се концентрират върху четири основни момента: утвърждаването на Индия като регионален и глобален фактор, мащабната модернизация във военната сфера, укрепващите връзки между Индия и САЩ и новите регионални инициативи с индийско участие.

Всъщност китайските анализатори смятат, че Индия винаги се е стремяла да бъде велика държава – още от обявяването на независимостта през 1947, но Пекин едва отскоро осъзна, че тя действително е на път да се превърне в такава (20) . В тази връзка, експертите често цитират премиера Джавахарлал Неру, според който: „Индия не може да играе второстепенна роля в света. Тя или ще си извоюва водещи позиции, или няма да има никакви” (21) . След края на студената война Индия се очерта като безспорно доминиращата сила в Южна Азия, която далеч надминава останалите по всички показатели – от военна мощ до икономически възможности. Днес тя вече претендира за глобален статус на велика държава, доказателство за което е и желанието да получи постоянно място в Съвета за сигурност на ООН (22) . Китайските анализатори смятат, че Индия се стреми към укрепване на доминацията си в Южна Азия и контрола в Индийския океан, както и към създаването на минимални, но достатъчно надеждни, механизми за сдържане на Китай (23) .

Всичко това би и дало по-голяма увереност в собствените сили и би позволило на Делхи да надхвърли, във външнополитически план, тесните рамки на конфликта с Пакистан и на субконтинента, като цяло, и да се позиционира в глобален план, което би било важна стъпка към придобиването на мечтания статут на велика сила. През последните години активната индийска дипломация помогна за разширяване присъствието на страната и намирането на нови партньори в Югоизточна и Централна Азия, както и сред основните световни сили. Тази стратегия потвърждава факта, че новата индийска външна политика вече е надхвърлила някогашните си регионални рамки и се ръководи от стремежа за собствено място на глобалната сцена. Част от въпросната стратегия е и необходимостта да се балансира китайското влияние (24) .

Въпреки, че, като цяло, нивото на икономическото развитие на Индия е по-ниско от това на Китай, индийците съумяха да си осигурят значителна преднина пред китайците в редица сфери и особено в тази на високите технологии. Демонстрирайки мощен икономически ръст, след осъществените от правителството реформи в средата на 90-те, Индия се надява да стане четвъртата или петата най-голяма икономика в света до 2020 (25) . Днес тя е сред десетте най-развити икономики на планетата, но целта и е, през 2050, да бъде третата (26) . Това обаче ще се окаже сериозно предизвикателство за Китай, тъй като Индия би станала особено атрактивна за чуждестранните инвестиции (включително за тези, които сега се влагат в китайската икономика) и пряк конкурент на китайците в сферата на енергийните доставки, както и на световния пазар. В същото време тя представлява алтернативен на китайския модел за икономическо развитие. Да не говорим, че икономическата мощ ще осигури на Индия и много по-голямо политическо влияние, увеличавайки драстично и военния и потенциал.

Китайските експерти не пропускат да отбележат мащабната модернизация, осъществяваща се в индийската отбранителна сфера. От 13,9 млрд. долара през 2000-2001 (ръст от 28%, в сравнение с предходната финансова година), през 2007-2008 индийският военен бюджет е достигнал 21 млрд. долара (27) . Закупуваната от чужбина военна техника, както и на такава, произведена в самата Индия, цели преди всичко увеличаване на стратегическите въоръжени сили на страната, които бяха подсилени със 100 балистични ракети със среден обсег (способни да носят ядрени бойни глави) и ракети „земя-земя” с малък обсег (28) . Освен това, през последните години Индия значително увеличи военно-морския си потенциал, закупувайки бойни кораби от Русия. Днес тя е на седмо място в света в тази сфера, като е единствената в Азия (и една от деветте страни в света), разполагаща със собствен самолетоносач (29) .

Според повечето китайски анализатори, модернизацията на индийската отбрана се ръководи от стремежа на страната да бъде призната за световна сила (с всички ядрени и военни „атрибути”, необходими за целта), от желанието и да запази доминиращите си позиции в зоната на Индийския океан (и амбицията да постигне нещо повече), както и да балансира китайската мощ, както в контекста на двустранните отношения, така и в контекста на евентуален военен конфликт с Пакистан, в който Пекин би подкрепил Исламабад. Всичко това, естествено, има важни последици за Китай. Индия вече разполага с превъзходство в конвенционална военна сила по китайско-индийската граница. Освен това, възможността индийците да се сдобият с ракети с далечен обхват, както и нарастващият им ядрен потенциал може да ерозира китайската отбрана, защото все повече важни китайски градове, както и ключови политически и икономически зони, стават уязвими за тях (30) .

Китай отделя особено внимание на развитието на отношенията между Индия и САЩ, което Пекин разглежда като опит на Вашингтон да използва Делхи като потенциален балансьор, ако не и като част от своята стратегия за сдържане, срещу Китай. Съединените щати са наясно с огромния потенциал на Индия, качествата и на голям политически играч, възможностите, предлагани от нейния пазар, ключовата и роля за стабилността на Южна Азия и способността да балансира китайската мощ. В този контекст, задълбочаващите се връзки между двете страни във военната сфера, включително продажбата на американски военни технологии за Индия, съвместните военни учения и редовните консултации по въпроси на отбраната, предизвикват силна загриженост в Китай (31) .

Показателно е, че затоплянето на американско-индийските отношения започна в края на 90-те, т.е. когато отношенията между Китай и САЩ бяха поставени на сериозни изпитания. През 1999 самолети на НАТО бомбардираха китайското посолство в Белград, което породи мощна вълна от антиамерикански настроения в Китай. През май 1999 т.нар. Доклад Кокс обвини Пекин в ядрен шпионаж, както и, че доставя ядрени технологии на някои „проблемни държави”, което допълнително влоши отношенията между двете страни (32) . Про-тайванската политика, провеждана от администрацията на Буш, както и враждебното и поведение към Китай, още повече засили напрежението в началото на 2001 (33) . Междувременно, Вашингтон и Ню Делхи демонстрираха все по-голяма близост, изразяваща се в редовни срещи на високо равнище и съвместни (или сходни) изявления по повод на важни политически инициативи. Делхи открито подкрепи американсата позиция за т.нар. Противоракетна отбрана, въпреки че мнозина съюзници на САЩ открито изразиха опасения за стратегическите последици от решенията на Вашингтон (34) .

Американско-индийската ядрена сделка от март 2006 бе поредното доказателство за оформящата се геополитическа ос Вашингтон-Делхи. По време на срещата си в Делхи, президентът Джордж Буш и премиерът Манмохан Синг изненадващо обявиха, че САЩ и Индия са постигнали съгласие за сътрудничество в ядрената сфера. След като Индия склони да раздели гражданската и военната си атомни програми и да допусне международни инспектори до 14 (от общо 22) свои ядрени реактори, администрацията на Буш се ангажира с промяната на съществуващото американско законодателство в сферата на неразпространяването и на ограниченията, наложени от Групата на ядрените доставчици, по отношение износа на ядрените материали за страните, които не са подписали Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО), улеснявайки гражданските ядрени трансфери за Индия. Въпреки че официалната реакция на Пекин беше леко приглушена, редица китайски експерти открито поставиха въпроса за двойните стандарти, използвани от Вашингтон в политиката му по отношение на неразпространяването, която се противопоставя на иранската или севернокорейската ядрени програми, докато в същото време стимулира развитието на индийската, както и за опасните последици от американско-индийската сделка за глобалните усилия да бъде предотвратено разпространяването на оръжия за масово унищожаване (35) .

Накрая, в индийската външна политика, през годините след последните ядрени опити, се очертава стремеж към ангажиране с държави, намиращи се извън традиционната сфера на влияние на страната. Така високопоставени индийски и японски представители размениха няколко визити след 2000 (36) , в резултат от които днес е налице японско-индийско стратегическо и глобално партньорство (37) . Освен това Индия разшири и задълбочи връзките си с държавите-членки на Асоциацията на страните от Югоизточна Азия ( ACEAH ), много от които имат стари спорове с Китай (38) , и подобри отношенията си с Мянма и Виетнам (39) . Очевидно е, че дипломатическата активност на Делхи в региона може да усложни отношенията между Пекин и АСЕАН. Така, задълбочаващото се морско сътрудничеството между Индия и АСЕАН засяга и китайските интереси, защото ще направи още по-трудно постигането на окончателно разрешаване на териториалните спорове в Южнокитайско море. Пекин гледа с подозрение и на индийско-виетнамското сътрудничество във военната сфера, имайки предвид, че Китай има нерешени гранични проблеми и с двете държави (40) .

Бъдещите предизвикателства

Въпреки че през последните десетина години в китайско-индийските отношения се забелязва голям прогрес, пречките пред развитието и задълбочаването им в бъдеще остават. Нерешените териториални спорове и нарастващото съперничество в енергийната сфера и за влияние в региона, както и трансформацията на отношенията между големите сили, в глобален мащаб, могат (ако срещу това не се работи активно) да лишат двата, преживяващи възход, азиатски гиганти от възможността да си сътрудничат и реализират потенциала си като генератори на икономически ръст и стабилност в Азия и извън нея.

Имайки всичко това предвид, очевидно е, че ще са необходими постоянни усилия на най-високо политическо равнище за практическото осъществяване на повечето от споменатите по-горе проекти. Китай и Индия ще трябва да преодолеят многобройни препятствия, включително намиращият се в задънена улица териториален спор, взаимните подозрения, потенциалното съперничество, китайските отношения с Пакистан и, накрая, очертаващият се стратегически триъгълник Китай-Индия-САЩ (41) .

Въпреки подобрената, като цяло, атмосфера между двете страни, недоверието и подозренията, съществуващи след граничната Хималайска война от 1962, продължават да тлеят. Точно преди посещението на президента Ху, китайският посланик в Индия Сун Юцзи потвърди за пореден път претенциите на Пекин върху целия район на Аруначал Прадеш, провокирайки несигурност от двете страни на границата (42) . На фона на небивалия си възход в икономическата и военната сфери, двата азиатски гиганта стават все по-чувствителни за своите сфери на влияние. В този смисъл редовните обсъждания на стратегическите проблеми на високо ниво са изключително необходими за избягване на евентуални конфликти (43) . В същото време, въпреки десетте кръга преговори, провели се досега между специалните представители на двете страни, пробив в разрешаването на граничния спор не се очертава (44) . А постигането на окончателно решение изисква не само наличието на консенсус между двете столици, но и одобрението на населението от двете страни на границата.


Установяването на стабилни китайско-индийски отношения ще изисква и ефективен мениджмънт в рамките на деликатния геополитически триъгълник Пекин-Делхи-Исламабад (45) . Китайско-пакистанските връзки, особено в областта на сигурността и отбраната, продължават да предизвикват сериозна загриженост в Индия. Делхи обвинява Пекин, че снабдява Пакистан с ядрени и ракетни технологии, докато китайците се опитват да разсеят индийските опасения по този въпрос. Китай се надява, че неутралното му поведение по време на Каргилската криза между Индия и Пакистан, през 1999, е било възприето като доказателство за по-балансираната китайска политика в Южна Азия. Всъщност, дори и този жест не премахна индийските опасения, че китайско-пакистанската връзка е насочена срещу Индия. Затова Пекин би трябвало да използва тесните си контакти с Исламабад за да улесни постигането на помирение между Пакистан и Индия. От друга страна, не е ясно, дали китайското влияние върху Пакистан е чак толкова голямо. Както показа стартиралата след 11 септември 2001 антитерористична кампания, между двете, смятани за съюзници, държави може да има и сериозни противоречия (46) .

Днес отношенията между Китай и Пакистан се намират в критична точка. Подкрепата за Исламабад продължава да е ключов елемент от геополитиката на Пекин в Южна Азия (47) . Според някои, китайският военно-промишлен комплекс иска да използва конюнктурата за да укрепи отношенията с Пакистан, възобновявайки продажбите на ракетни и ядрени технологии. Все пак Пекин не би желал отношенията му с Исламабад да провалят процеса на нормализация с Делхи, или (което ще е още по-лошо) да бъде въвлечен в ядрената надпревара между Индия и Пакистан (48) . Китайският неутралитет по време на Каргилския конфликт през 1999 ясно отразява тези съображения (49) .

В този контекст, китайската подкрепа за Пакистан през последните години се дължи повече на загрижеността на Пекин страната да не изпадне в перманентна дълбока криза, отколкото на убеждението, че Пакистан може да бъде стратегически балансьор на Индия. Така, китайците биха искали да убедят Вашингтон и Делхи да възприемат една по-балансирана политика в Южна Азия, а не да тласнат Исламабад към действия, които, в крайна сметка, да доведат до свалянето на правителството на генерал Первез Мушараф. В Пакистан Китай се нуждае от умерено правителство, което може да помогне за прекратяване на подкрепата, оказвана от ислямските фундаменталисти за сепаратистките движения в китайската провинция Синцзян (50) . Подкрепата на Пекин за Мушараф се дължи отчасти на желанието да се запази стабилността в страната, ерозирана от фундаменталистите. Освен това, Китай е заинтересован Исламабад да остане в неговата сфера на влияние, в момент, когато САЩ увеличават присъствието си в региона, затова Пекин не би окуражил Пакистан да се впуска в безразсъдни авантюри (51) . Последното, което китайците биха желали, е военна конфронтация в Южна Азия.

Променящата се среда на сигурност в Южна Азия кара и тримата участници в стратегическия триъгълник Китай-Индия-САЩ внимателно да анализират политическите си отношения и последиците от решенията на всяка една от трите държави за интересите на останалите. Вашингтон и Делхи твърдят, че споделят общи ценности (като демокрацията, например) и общи стратегически интереси (като борбата с тероризма), докато отношенията на Пекин с Индия и САЩ се определят по-скоро от конюнктурни, отколкото от структурни интереси (52) . САЩ се стремят към партньорство и съюз с най-голямата демокрация в един регион на света, който става все по-важен за техните глобални стратегически интереси, касаещи борбата с тероризма, енергийната сигурност и китайския възход. Индия пък вижда в укрепването на връзките със САЩ начин да ускори получаването на статут на велика сила, а в ядрено-енергийната сфера те и осигуряват необходимата легитимация и признание. В същото време тя не би искала да влиза в ролята на балансьор на Китай.

Преди нападенията от 11 септември, Китай беше силно загрижен, че укрепването на връзките между Индия и САЩ може да има отрицателни за самия него последици в сферата на сигурността, особено предвид все по-тясното индийско-американското сътрудничество в космическата и военна области (53) . Непосредствено след 11 септември, когато Вашингтон концентрира вниманието си върху битката с глобалния тероризъм, поднови ангажиментите си към Пакистан и се обяви за сътрудничество между големите сили, опасенията на Пекин за формирането на американско-индийски съюз, насочен срещу Китай, намаляха, поне донякъде. Въпреки това, дългосрочните последици от регионалното и глобално пренареждане на силите за всеки от тримата «играчи» все още остават неясни (54) .

Какво предстои

Посещението на Ху Цзинтао в Индия, през ноември 2006, беше важен крайъгълен камък в развитието на китайско-индийските отношения. За да реализират максимално огромния си потенциал, двете азиатски велики сили трябва (като минимум) да избягват конфликтите, които биха могли да възникнат в резултат от взаимни опасения, неразбиране, погрешно тълкуване действията на другия или лоша преценка. Елитите в Пекин и Делхи очевидно са доволни от сегашното състояние на двустранните отношения, защото те са стабилни и дават възможност за бъдещ прогрес. Въпреки това, пасивното поведение няма да е от полза за развитието им.

Пекин и Делхи трябва да споделят взаимните си опасения, като за целта е необходимо да поддържат по-интензивна комуникация, да работят за изграждането на доверие, както и за институционализирането на подходящите механизми за предотвратяване и регулиране на конфликтите. Намиращите се в подем икономики на Китай и Индия и техните модернизиращи се армии не бива да се разглеждат като насочени една срещу друга, което изисква непрекъснато да се търси баланса между тях. По-сериозното ангажиране в диалога за стратегическите им намерения може да помогне за постепенно преодоляване на подозренията и враждебността. Двете страни следва да търсят начини да прокарват общите си интереси, посредством очертаващият се геополитически триъгълник Китай-Индия-САЩ, вместо да използват двустранните си връзки с единствената в света свръхсила за да ерозират взаимно позициите си в сферата на сигурността. Освен това, те могат да използват диалога и комуникацията за да укрепят общите си интереси, като например формирането на справедлив и равноправен международен политически и икономически ред, ненамесата във вътрешните работи на други държави, опазването на околната среда, разоръжаването и борбата с тероризма.

Китай и Индия трябва да работят за да капитализират потенциала на двустранната търговия и технологичното си сътрудничество, още повече, че и двете вече са членки на Световната търговска организация. Пред двете страни, където живее 40% от световното население, има огромни възможности, но засега липсват политическата воля и икономическите инициативи за реализирането им (55) . Обемът на търговията между Индия и Китай достигна 25 млрд. долара годишно, т.е. през последното десетилетия той значително е нарастнал, но въпреки това остават редица значителни пречки пред търговията и инвестициите, да не говорим, че все още не се очертава възможност за постигане на споразумение за свободна търговия.

И двете страни би трябвало да са по-чувствителни към въпросите, които са от особено важно значение за едната или за другата. Китай следва да положи необходимите усилия за да успокои индийските опасения, че помага за въоръжаването на Пакистан. В същото време диалогът между китайските власти и представителите на Далай лама, трябва да бъде подкрепен като възможност за намаляване на напрежението около Тибет. Освен това, двете страни трябва да приемат ясен график за решаване на граничния си спор. Съществуващата временна контролна гранична линия ( LAC ) може, с малки промени, да послужи като основа за преговори за уточняване на международната граница. Войната от 1962 беше трагична грешка, в чиято основа бяха погрешните оценки, но най-вече – пропуснатите възможности за разрешаване на проблема с мирни средства. Бяха необходими повече от 45 години за възстановяването на двустранните отношения до сегашния им статут. Нито Китай, нито Индия могат да чакат още 45 години за да постигнат окончателното разрешаване на граничния спор.

Китай очевидно не може да игнорира Индия като субконтинентален гигант, намиращ се във възход (56) . В същото време Пекин по-скоро смята, че Индия не е в състояние да застраши фундаменталните му интереси в близко бъдеще. Китайските анализатори постепенно се отказаха от апокалиптичните сценарии, които рисуваха непосредствено след индийскитя ядрени опити и вече оценяват по-балансирано възможностите и интересите на Индия. Двете възходящи азиатски сили без съмнение ще продължат да имат различни позиции по редица проблеми, но конфликтите между тях не изглеждат неизбежни, ако продължат да поддържат редовни контакти на високо равнище, развиват търговията помежду си и си сътрудничат по някои международни и регионални въпроси, укрепвайки, като цяло, стратегическото си партньорство за мир и стабилност. Добрата воля на Индия и Китай може да гарантира не само стабилността на двустранните им отношения, но и тази на Южна Азия, както и на глобалния силов баланс.


Бележки:

1. “China's Statement on India's Nuclear Tests,” Beijing Review , June 1–7, 1998, p. 7.

2. Haisheng, “What Is Fernandez Up To?” Jiefang junbao , June 5, 1998, p. 4; “Indian Nuclear Tests Threaten World Peace,” Jiefang junbao , May 26, 1998, p. 5.

3. UN Security Council Resolution 1172, June 6, 1998, http://www.un.org/Docs/scres/1998/sres1172.htm.

4. Rahul Bedi, “New Tensions Halt India-China Talks,” Jane's Defence Review , December 23, 1998, p. 16.

5. John W. Garver, “The Restoration of Sino-Indian Comity Following India's Nuclear Tests,” China Quarterly , no. 168 (December 2001): 865–889.

6. Ibid., pp. 879–880.

7. Ibid., p. 883.

8. Indian Ministry of External Affairs, “First Meeting of the India-China Eminent Per­sons' Group,” New Delhi, September 19, 2001.

9. Zheng Ruixiang and Rong Ying, eds., Yindu de jueqi yu zhongyin guanxi (Beijing: Dang­dai shijie chubanshe, 2006), p. 363.

10. Wang Hongwei, “Zhongyin guanxi jinru mulin youhao xinshiqi,” Nanya Yanjiu [ South Asian Studies ], no. 75 (2003): 8–14.

11. “China, India Sign Declaration on Bilateral Ties,” People's Daily Online , June 24, 2003, http://english.people.com.cn/200306/24/eng20030624_118770.shtml.

12. Raviprasad Narayanan, “India's Foreign Policy Towards China: The NDA Experi­ence—Dominant Issues in Sino-Indian Relation,” Harvard Asia Quarterly 7, no. 4 (Autumn 2003), http://www.asiaquarterly.com/content/view/141/40/; Nimmi Kurian, “Prospects for Sino-Indian Trans-border Economic Linkages,” International Studies 42, nos. 3–4 (April 2005): 295–306.

13. Ren Jia, “Zhongyinmianmeng diqu jingji hezuo de zhanlue yiyi,” Nanya Yanjiu [ South Asian Studies ], no. 74 (2003): 17–22.

14. “China, India Issue Joint Statement on Establishing ‘Strategic and Cooperative Partner­ship,'” People's Daily Online , April 13, 2005, http://english.people.com.cn/200504/13/eng20050413_180682.html.

15. Amelia Gentleman, “China and India Emphasize Cooperation,” New York Times , November 21, 2006, http://www.nytimes.com/2006/11/21/world/asia/21cnd-india.html; Henry Chu, “India and China Promise More Trade, Better Ties,” Los Angeles Times , November 22, 2006, http://www.latimes.com/news/nationworld/world/la-fg-summit22nov22,1,7627787.story?track=rss.

16. Swaran Singh, “India and China: Growing Economies, Growing Interaction,” World Affairs , no. 4 (January–March 2000): 95; “New Progress Achieved in China-India Trade, Economic Co-op,” Xinhua, January 31, 2007, http://news.xinhuanet.com/eng­lish/2007-01/31/content_5678005.htm.

17. Xing Zhigang, “China, India Reopen Border Trade,” China Daily , July 6, 2006, http://www.chinadaily.com.cn/china/2006-07/06/content_634253.htm; Kurian, “Prospects for Sino-Indian Trans-border Economic Linkages.”

18. “Memorandum of Understanding Between the Ministry of Defence of the Republic of India and the Ministry of National Defence of the People's Republic of China for Exchanges and Cooperation in the Field of Defence,” May 29, 2006.

19. Zheng and Rong, Yindu de jueqi yu zhongyin guanxi .

20. Pallavi Aiyar, “Beijing's Growing Respect for India,” Asia Times Online , November 14, 2006, http://www.atimes.com/atimes/China/HK14Ad01.html. See Ma Jiali, Guanzhu yindu—jueqi de daguo (Tianjing: Tianjing renmin chubanshe, 2002); Zheng and Rong, Yindu de jueqi yu zhongyin guanxi .

21. Jawaharlal Nehru, The Discovery of India (New Delhi: Jawaharlal Nehru Memorial Fund, Teen Murti House, 1999), p. 56.

22. Ye Zhengjia, “Yindu de waijiao he anquan zhanlue,” in Yindu de fazhan jiqi duiwai zhanlue , ed. Sun Shihai (Beijing: China Academy of Social Sciences Press, 2000), pp. 314–369; Ma Jiali, “Yindu zhanlue diwei de tuxian ji dui woguo de yingxiang,” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 70 (2001): 18–22.

23. Liu Guangjun, “Shiji zhijiao de yindu haiyang zhanlue,” Waiguo junshi xueshu , no. 10 (October 1999): 31–33; Guan Yuanzhang, “Yindu heshiyan yilai junshi zhanlue de tiaozheng,” Waiguo junshi xueshu , no. 12 (December 1999): 21–23.

24. C. Raja Mohan, Crossing the Rubicon: The Shaping of India's New Foreign Policy (New York: Palgrave Macmillan, 2004); Anindya Batabyal, “Balancing China in Asia: A Re­alist Assessment of India's Look East Strategy,” China Report , no. 42 (2006): 179–197.

25. Sun Peijun and Hua Biyun, “Yindu de jingji gaige: chengjiu, wenti yu zhanwang,” Nan­ya Yanjiu [ South Asian Studies ], no. 74 (2003): 3–11, 22; Sun Peijun and Hua Biyun, “Jiedu Yindu Jingji de Jueqi,” Nanya Yanjiu [ South Asian Studies ], no. 76 (2004): 3–11; Wang Jiangang, “Yindu Jingji: Ganshang Zhongguo Shangxu Shiri,” Liaowang Zhoukan , May 17, 2004, pp. 32–33. For a different assessment, see Yasheng Huang and Tarun Khanna, “Can India Overtake China?” Foreign Policy , no. 137 (July/August 2003): 74–81.

26. Goldman Sachs, “Dreaming With BRICs: The Path to 2050,” Global Economics Paper , no. 99 (October 2003), http://www2.goldmansachs.com/insight/research/reports/99.pdf.

27. Ma Jiali, “Yindu xingshi de huigu yi zhanwang,” Xiandai guoji guanxi , no. 2 (2001): 54–58; Zhao Haitao, “Yindu: dafudu zengjia junfei xiangganma,” Guoji zhanwang , March 2001, pp. 80–82; “India Increases Defense Spending Eight Percent,” Spacewar , February 28, 2007, http://www.spacewar.com/reports/India_Increases_Defence_Spend­ing_Eight_Percent_999.html.

28. Fu Xiaoqiang, “Yindu yuanhe hejunbei dongzuo pinfan” Xiandai guoji guanxi , no. 160 (February 2003): 45–46; Zheng Zhiren, “Yindu daodan hewuqi xindongxiang,” Bingqi zhishi , no. 8 (2001): 17–19; Zhao Xiaozhuo, “Yindu shishe ‘liehuo 2' daodan de do-ngji ji yingxiang,” Waiguo junshi xueshu , no. 6 (1999): 56–57; Zhong Jianye, “Yindu: daodan xiang meiguo yiyang zuozhan,” Bingqi zhishi , no. 9 (September 2004): 56–60.

29. Fei Yongkang, “Yindu wuqi zhuangbei fazhan jinkuang,” Xiandai junshi , January 2001, pp. 47–49.

30. Cao Yongsheng, Luo Jian, and Wang Jingdi, Nanya daxiang: yindu junshi zhanlue fazhan yu xianzhuang (Beijing: Jiefangjun chubanshe, 2001).

31. Zhang Li, “Meiguo yu yindu: zhanlue xingeju zhongde junshi hezuo yu hudong,” Nanya yanjiu jikan , no. 3 (2003): 39–45, 64; Ma Jiali, “Yinmei guanxi yu zhongguo shijiao,” Yafei zongheng , no. 1 (2004): 36–40; Zhang Honggui, “Bianhua zhongde meiyin anquan guanxi jiqi dui zhongguo de yingxiang,” Yazhou luntan , no. 2 (2003): 59–64.

32. House Select Committee on U.S. National Security and Military/Commercial Con­cerns with the People's Republic of China, “Report of the U.S. House of Representa­tives Select Committee on U.S. National Security and Military/Commercial Concerns with the People's Republic of China,” 105th Cong., 2nd sess., 1999, http://www.house.gov/coxreport/cont/gncont.html.

33. Yan Xuetong, Meiguo baquan yu zhongguo anquan (Tianjing: Tianjing People's Press, 2000); Chu Shulong, Lengzhan hou zhongmei guanxi de zouxiang (Beijing: China Social Sciences Press, 2001); Wang Yizhou, ed., Danji shijie de yinma (Beijing: Social Sciences Documentation Press, 1999).

34. Gautam Adhikari, “India and America: Estranged No More,” Current History 103, no. 672 (April 2004): 158–164; Shishir Gupta, “Dramatic U Turn,” India Today , February 18, 2002, pp. 26–27; Prabhu Chawla, “Making a Mark,” India Today , September 23, 2002, pp. 34, 37; Rajeswari Pillai Rajagopalan, “Indo-U.S. Relations in the Bush White House,” Strategic Analysis 25, no. 4 (July 2001): 545–556.

35. Zhang Li, “Cong ‘hexieyi' jiedu yinmei guanxi,” Nanya Yanjiu Jikan , no. 3 (2005): 43–50; Fei Yongyi, “The U.S.-India Nuclear Agreement: A New Challenge to the Nonpro­liferation Efforts of the International Community?” (presentation, Washington, D.C., June 6, 2006); Hou Hongyu, “Meiguo wannong shuangchong fangkuosan biaozhun,” Liaowang , December 18, 2006, p. 54.

36. Ma Ying, “Yinri guanxi: cong pingdan dao quanqiuxing huoban,” Dangdai yatai , no. 9 (September 2003): 17–21.

37. Lalit Mansingh, “India-Japan Relations,” IPCS Issue Brief , no. 43 (January 2007), http://www.ipcs.org/countIssueBrief.jsp?issue=43; Chietigj Bajpaee, “Strategic Inter­ests Pull Japan and India Together,” Power and Interest News Report , February 16, 2007, http://www.pinr.com/report.php?ac=view_report&report_id=618&language_id=1.

38. Anindya Batabyal, “Balancing China in Asia: A Realist Assessment of India's Look East Strategy,” China Report 42, no. 2 (2006): 179–197.

39. Sudhir Devare, India & Southeast Asia: Towards Security Convergence (Singapore: Insti­tute of Southeast Asian Studies, 2006).

40. Wei Yunlong, “Dongmeng: yindu ‘dongxiang zhanlue' de tupekuo,” Guoji zhanwang , no. 2 (January 2001): 25–28; Liu Shanguo, “Yindu yu dongmeng jianli huoban guanxi dui woguo anquan de yingxiang,” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 2 (1999): 30–34.

41. Zhang Guihong, “Sino-Indian Security Relations: Bilateral Issues, External Factors and Regional Implications,” South Asian Survey 12, no. 1 (2005): 61–74.

42. Ravi Velloor, “China and India Reaffirm Claims to Disputed State,” Straits Times , No­vember 15, 2006, http://www.taiwansecurity.org/ST/2006/ST-151106.htm.

43. Du Youkang, “Ershiyi shiji de zhongyin guanxi,” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 71 (2001): 8–12, http://iaps.cass.cn/Bak/nyyj/0102-2.htm.

44. Pallavi Aiyar, “China, India: No Ground Given in Border Talks,” Asia Times Online , June 27, 2006, http://www.atimes.com/atimes/China/HF27Ad01.html; Jo Johnson and Richard McGregor, “Old Grievances Bedevil Efforts to Reach Across the Himalayas,” Financial Times , November 20, 2006, p. 11.

45. B. R. Deepak, “Sino-Pak ‘Entente Cordiale' and India: A Look Into the Past and Fu­ture,” China Report 42, no. 2 (2006): 129–151.

46. John W. Garver, “The Future of the Sino-Pakistani Entente Cordiale,” in South Asia in 2020: Future Strategic Balances and Alliances , ed. Michael R. Chambers (Carlisle, Penn.: Strategic Studies Institute, 2002), pp. 385–447; Devin T. Hagerty, “China and Pakistan: Strains in the Relationship,” Current History 101, no. 656 (September 2002): 284–289.

47. Fazal-ur-Rahman, “Pakistan's Relations With China,” Peace Initiatives 5, nos. 3–6 (May–December 1999): 170–190; Swaran Singh, “Sino-Pak Defence Co-operation Joint Ventures & Weapons Procurement,” Peace Initiative 5, nos. 3–6 (May–December 1999): 1–15; Ahmad Faruqui, “The Sino-Pakistani Relationship: From Harmony to Disquiet,” Policy Forum Online , PRO 01-01, January 2, 2001, http://www.nautilus.orga­nization/fora/security/0101A_Faruqui.html.

48. Ashley Tellis, “The Changing Political-Military Environment: South Asia,” in The United States and Asia: Toward a New U.S. Strategy and Force Posture , Zalmay Khalilzad et al., eds. (Santa Monica, Calif.: RAND, 2001), pp. 224–229. See Faruqui, “Sino-Pakistani Relationship.”

49. Wang Hongwei, “Zai xinshiji jiaqiang he shenhua zhongyin guanxi de jidian jianyi [Some Suggestions on Strengthening and Deepening Sino-Indian Relations in the New Millennium],” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 1 (2000): 11–12. See Swaran Singh, “The Kargil Conflict: Why and How of China's Neutrality,” Strategic Analysis 23, no. 7 (October 1999): 1083–1094.

50. M. Ehsan Ahrari, “China, Pakistan, and the ‘Taliban Syndrome,'” Asian Survey 40, no. 4 (July/August 2000): 658–671.

51. Chinese analysts, interviews with author, Beijing, October 2000 and June 2001.

52. See John W. Garver, “The China-India-U.S. Triangle: Strategic Relations in the Post–Cold War Era,” NBR Analysis 13, no. 5 (October 2002): 5–56; Amit Gupta, “U.S.-In­dia-China: Assessing Tripolarity,” China Report 42, no. 1 (2006): 69–83.

53. Zhang Guihoong, “The Changing U.S.-India Security Relationship and Its Implications for China” (paper, Fudan University, Shanghai, 2002).

54. Ma Jiali, “‘9.11' shejian hou meiguo nanya zhengze de bianhua,” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 71 (2001): 3–7; C. Raja Mohan, “A Paradigm Shift Toward South Asia?” Washington Quarterly 26, no. 1 (Winter 2002–03): 141–155.

55. D. Varaprasad Sekhar, “Science and Technology Cooperation Between India and China,” International Studies 42, no. 3 (April 2005): 307–327.

56. Виж Stephen Cohen, India: Emerging Power (Washington, D.C.: Brookings Institution, 2001).

* Авторът е доцент по международна политика в Института за международни изследвания в Монтерей, САЩ и автор на книгата „Китай и Индия: сътрудничество или конфликт?”

{rt}

Резюмирайки резултатите от десетгодишното сътрудничество между Русия и НАТО, един руски военен анализатор отбеляза наскоро, че отношенията им могат да се определят като „брак по сметка, всяка от страните в който преследва собствените си интереси и затова те трудно могат да се смятат за истинско семейство”. За индусите, браковете по сметка, не са нещо необичайно. За Делхи обаче би било полезно да се замисли, колко бързо Русия прекрати заиграването си с НАТО, щом то се оказа в противоречие с реалностите (и с нейните интереси, разбира се).

И тъй като НАТО вече започна да се заиграва с Индия, правителството на последната също би следвало да се запита, какви точно отношения с пакта ще са от полза за нея. Едва ли е учудващо, че двете страни предпочетоха да не привличат вниманието на останалия свят към своята знакова 45-минутна среща, когато на 28 септември 2007 индийският външен министър Пранаб Мукерджи и генералният секретар на НАТО Яп де Хоф Схефер се срещнаха в Ню Йорк. Без съмнение, САЩ искрено се стремят към формиране на партньорство между Северноатлантическия алианс и Индия. Тъй като НАТО се трансформира, така че да може да поеме нови мисии в Африка и Южна Азия през ХХІ век и тъй като пактът, на практика, се „придвижва” през Близкия изток в посока към Индийския океан, в търсене на т.нар. „глобално партньорство” (в момента в него членуват двайсет държави), Индия неизбежно се превръща в част от дневния му ред. И тъкмо това стана съвършено очевидно през септември.

Ученията на НАТО в Индийския океан

Както е известно, през този месец военно-морски сили на пакта осъществиха историческа визита в Индийския океан. В тази морска мисия на НАТО бяха ангажирани шест кораба на негови страни-членки, които напуснаха бреговете на Европа на 30 юли. Маршрутът им, с обща дължина 12500 морски мили, включваше плаване около Африка – макар, че флотът можеше да избере по-прекия път през Суецкия канал, той предпочете да мине покрай западното крайбрежие на Африка и делтата на река Нигер, внимателно заобикаляйки Африканския Рог, също както през ХV век пътуват за Малабарското крайбрежие на Индия първите португалски и холандски кораби.

Флотът на НАТО, съставен от бойни кораби на Португалия, Холандия, Германия, Дания, Канада и САЩ, формиращи т.нар. Постоянна военноморска група на пакта ( SNMG 1 - една от четирите подобни в Северноатлантическия алианс), предприе наистина продължителна (над два месеца) мисия. След като спряха за кратко в пристанището на Кейптаун, през първата седмица на септември корабите навлязоха в Индийския океан и проведоха учение край бреговете на Сомалия, след което останаха за четири дни край Сейшелските острови, преди да се върнат в Средиземно море, през Червено море и Суецкия канал.

В официалната декларация на НАТО беше отбелязано, че разгръщането на флота в Индийския океан цели „да демонстрира способността на алианса да реагира на възникващите кризисни ситуации в глобален мащаб и да укрепва тесните си връзки с регионалните военно-морски флоти и другите морски организации”. На свой ред, генералният секретар Схефер подчерта, че „морската сигурност, гарантирането на безопасното плаване на корабите и подкрепата за координиране на международните усилия за защита на доставките на енергоресурси, са приоритетни задачи на НАТО”.

Глобалното партньорство на НАТО

Въпросната инициатива бе естествена последица от срещата на върха на НАТО в Рига, през ноември 2006, където особено внимание беше отделено на възприемането, от страна на пакта, на „нова глобална стратегия”, концентрирана върху операциите извън неговата традиционна зона на отговорност, в отговор на глобалните предизвикателства и в името на международната сигурност и стабилност.

По време на подготовката за срещата на НАТО в Рига, новоназначеният посланик на САЩ в алианса Виктория Нъланд (съпруга на известния американски неоконсерватор Робърт Кейгън – б.р.) заяви, че „меденият месец” на ерата след края на студената война е приключил и, че НАТО трябва да развива своя потенциал „където и когато той може да бъде укрепен”. „НАТО следва да стане онази организация, в която да обсъждаме всички въпроси, касаещи нашето бъдеще – Близкият изток, Ирак, Северна Корея, Китай, Иран – това са само част от проблемите” – добави тя.

Мисията на НАТО в Индийския океан беше предприета половин година преди априлската среща на върха на НАТО, която ще се проведе през 2008 в Букурещ. Очаква се, че в Румъния на дневен ред ще бъде поставен въпросът за по-нататъшното разширяване на алианса, укрепването на неговия потенциал и на способността му да осъществява съвместни мисии с партньорите си по цялата територия на планетата.


През юли, помощник държавния секретар на САЩ по европейските и евразийски въпроси Даниел Фрид заяви пред Комисията по международните отношения към американския Конгрес, че от особено значение е „ангажирането на алианса в ключовите операции по света, защото той (т.е. НАТО – б.р.) е основния инструмент за гарантиране сигурността на трансатлантическата демократична общност и за решаването на днешните и утрешни проблеми на сигурността”. Според него, сред тези предизвикателства пред НАТО са екстремизмът, тероризмът, разпространението на ядрените оръжия, т.нар. „пропаднали държави”, атаките в кибер-пространството и несигурността в енергийната сфера и, особено, в добива и доставката на енергоносители.

Африканското предизвикателство

Очевидно е, че в една или друга степен, т.нар. „глобални предизвикателства” могат да се открият в много държави от района на Индийския океан, който по този начин се превръща в приоритетна зона на действие за Северноатлантическия алианс. С това обаче картината не се изчерпва. До голяма степен, в основен лайтмотив на възобновилата се борба на западните държави за Африка, се превръща нарастващото китайско предизвикателство за западната доминация на Черния континент и стремежът да бъдат „защитени” африканските петролни находища (почти 15% от петрола, който САЩ внасят, идва именно оттам).

Бъдещата роля на НАТО в Индийския океан е част от добре обмислената стратегия на Запада. Така, военно-морската мисия на пакта през септември съвпадна с друга важна инициатива на Вашингтон – новосъздаденото Африканско командване ( AFRICOM ), отразяващо дългосрочното стратегическо значение на континента, се готви да започне да функционира до края на 2007.

Назначеният за командващ на AFRICOM генерал Уйлям „Кип” Уард подчерта „необходимостта от тясно сътрудничество” с НАТО, която от юли 2005 осигурява въздушен транспорт за умиротворителните сили в Дарфур. Уард обаче разчита на задълбочаване и разширяване на ангажиментите на пакта в Африка. В началото на октомври, той заяви, че „ AFRICOM може да подкрепи усилията на НАТО на африканския континент, като координира американския принос, способността на пакта да осъществява конкретни операции и подготовката на кадри. НАТО е организацията, която може да гарантира на AFRICOM достъп до европейските интереси, възможности и опит на африканския континент... На свой ред, AFRICOM може да осигури необходимата тилова поддръжка на НАТО, професионална военна подготовка и участие в координирането и практическото осъществяване на операции за гарантиране на сигурността и съпровождащата ги пропагандна кампания”.

Така наречените „командни задачи” на AFRICOM са достатъчно мащабни. Според високопоставен американски правителствен чиновник, те не се изчерпват с „издирването на терористи в районите, които не се контролират от местните правителства”, още по-малко пък в „преследването на терористи из цяла Африка”, а включват „осъществяването на операции за гарантиране на сигурността в рамките на целия регион”, включително и на „военни операции, ако се наложи”.

В тази връзка е добре да припомним, че на 20 септември Вашингтон поиска от Съвета за сигурност на ООН да гласува резолюция за Афганистан, с която на ръководената от САЩ коалиционна операция „Несъкрушима свобода” се дава правото да разполага с още един компонент – да осъществява и „морско прехващане” (т.е. прехващане на „вражески” кораби в Индийския океан). В отговор, руският представител в Съвета посочи, че подобна постановка не се съдържа в нито една от неговите предишните резолюции за Афганистан. Москва поиска да и бъдат дадени необходимите разяснение и предложи вместо да предостави исканото от Вашингтон разрешение, резолюцията на Съвета за сигурност да „отразява необходимостта от спазване нормите на международното право и националното законодателство при осъществяване на каквито и да е действия по прехващането на кораби във водите на Индийския океан”. Руското предложение обаче беше игнорирано и САЩ продължиха да настояват за гласуване на тяхната резолюция.

Последната, на практика, дава възможност на съюзническата коалиция в Афганистан да прехваща и да претърсва кораби, за които се подозира, че превозват оръжие или военна техника и екипировка за терористичните групировки, действащи в района на пакистанско-афганистанската граница. В същото време тя легитимира бъдещата морска активност на НАТО в Индийския океан и Арабско море – едно доста зловещо развитие, на фона на изострящата се конфронтация между САЩ и Иран.

НАТО в Азиатско-Тихоокеанския регион

В същото време т.нар. Средиземноморски диалог на НАТО (от 1995) и Истанбулската инициатива за сътрудничество - ІСІ (от 2004) вече разшириха зоната на действие на алианса от Източното Средиземноморие към района на Персийския залив. Присъствието на НАТО в Залива придоби стабилна основа след като, през януари 2007, Саудитска Арабия стана партньор на ІСІ. Сега алиансът обсъжда формалното си обвързване със Съвета за сътрудничество на страните от Залива, включващ Бахрейн, Кувейт, Оман, Катар, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства.

За сравнение, районът на Индийския океан продължава да бъде своеобразен „вакуум” за НАТО, макар че пактът постигна определен прогрес в Азиатско-Тихоокеанския регион. Разбира се, НАТО се опитва да лансира достатъчно убедителни обяснения, подчертавайки, че въпросът не опира до това, колко далече може или трябва да отиде алиансът, а до това, как да може да действа навсякъде, където са застрашени интересите на неговата колективна сигурност. НАТО настоява, че всъщност не пактът се „промъква в Азия или в Тихоокеанския регион”, а такива страни, като Япония, Австралия, Нова Зеландия и Южна Корея са заинтересовани от сътрудничеството с него, което, разбира се, се подкрепя и от ръководството в Брюксел.

За разлика от партньорите на НАТО в Персийския залив и Близкия изток, почти всички от които са авторитарни режими, алиансът се гордее, че споделя „общи ценности” с партньорите си в Азиатско-Тихоокеанския регион. Тук тезата на НАТО е „общи ценности и общи заплахи”. Лесно е да се досетим, че сътрудничеството в региона всъщност цели сдържането на Китай. Така, по време на първото си посещение, през януари 2007, в щаб-квартирата на НАТО в Брюксел, тогавашният японски премиер Шиндзо Абе очерта следната парадигма: „Япония и НАТО са партньори. Ние споделяме общи фундаментални ценности, каквито са свободата, демокрацията, човешките права и върховенството на закона. Затова е съвсем естествено, че си сътрудничим за защитата и налагането на тези ценности. Моето правителство подкрепя усилията за укрепване на стабилността и просперитета в света на основата на фундаменталните ценности, които споменах по-горе. На свой ред, НАТО разширява зоната на свободата, разширявайки кръга на своите членове и партньори”.

Показателно е, че в същата реч Абе спомена и за „съществуването на известна неопределеност по отношение на Китай”, свързана с неговите военни разходи и „липсата на прозрачност”, което пък поставя Япония и НАТО пред необходимостта да „обърнат специално внимание на бъдещото развитие на тази държава”.


От японска гледна точка, програмата за съвместна сигурност с НАТО следва да включва неразпространяването на ядрено оръжие в Азия (Северна Корея и Мянма), предотвратяване на конфликт в Тайванския пролив и създаването на противовес на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), водеща роля в която играят Русия и Китай. Ангажирането на НАТО с проблемите на сигурността в Североизточна Азия и гарантирането на надеждно сдържане на Китай чрез разширяването на партньорството със Северноатлантическия алианс, се очертава като оптимална цел за Япония.

Благодарение на партньорството си с НАТО, Токио разчита да формира, в Азиатско-Тихоокеанския регион, коалиция от страни, споделящи основните демократични ценности. Япония я определя като активна коалиция за поддържане на глобалната сигурност от държави, споделящи евроатлантическите ценности. Подобен подход би позволил да не се допусне формирането на асоциация между НАТО и Китай и в същото време да се даде възможност на други държави, като Русия например, да се включат в някакъв модел на „ограничено сътрудничество” с цел създаване на необходимата атмосфера на доверие.

Японското партньорство с НАТО се развива паралелно по три основни направления на сътрудничеството със САЩ и Австралия. През март 2007, Япония (за първи път в историята) подписа отбранителен договор с Австралия. Междувременно, Токио и Вашингтон вече работят по изграждане на системи от т.нар. „противоракетен щит” на японска територия. През април, Япония, САЩ и Австралия се споразумяха да работят по плана за създаване на обединена ракетна система, като в това отношение е налице сериозен прогрес.

Наред с партньорството с НАТО, все повече се лансира и тезата, че американската система за противоракетна отбрана няма да наруши стратегическия баланс в Азия. Още по-важно в случая е, че Северноатлантическият алианс е отворен за идеята за „координиране или дори обединяване” на националните системи за противоракетна отбрана с малък и среден радиус на действие на страните-членки с тази на САЩ.

Макар че прословутия „ракетен щит” се представя като отбранителна система, Китай не го смята за такъв. Според Цзин Линбо от Китайския институт за международни изследвания, „Ние (т.е. Китай – б.р.) не можем да разглеждаме американския „щит” като отбранителна система, само защото го обявяват за такъв. Още от древността китайците смятат и копието, и щита за оръжия, защото добрият щит може да направи копието безполезно”. Пекин смята, че съвместният американско-японско-австралийски ракетен щит е насочен към сдържането на Китай.

Преодоляването на Индийския океан

За всяка система за сигурност в Азия и Тихия океан (включваща САЩ, Япония и Австралия), Индия би била най-добрата опора. Освен това, без Индия партньорството с НАТО в района на Индийския океан няма да играе същата роля. Неслучайно, по време на последното си посещение в Индия, бившият японски премиер Абе предложи на Делхи да стане част от коалицията на азиатските демокрации.

Междувременно, през септември 2007, Индия взе участие в съвместни военни маневри със САЩ, Япония и Австралия в Бенгалския залив. Обявени под името „Малабар”, тези маневри бяха сходни с проведените през юни (този път под името „Сабя-Талисман”) от САЩ и Австралия, в които участваха 20 хиляди американски и 7500 австралийски военни, плюс десет американски и 20 австралийски бойни кораби и 125 самолети.

Формално, и „Малабар”, и „Сабя-Талисман” целяха противопоставяне на морското пиратство, наркотрафика и координиране на действията при стихийни бедствия или за осъществяването на хуманитарни операции. На практика обаче, те изглеждаха като етапи от формирането на нова система за колективна сигурност, под егидата на САЩ.

Япония настойчиво предлага на Индия да задълбочи сътрудничеството си с нея в сферата на отбраната или поне да подпише меморандум за разбирателство по този въпрос. В тази връзка японският посланик в Индия Ясукуни Еноки отбеляза, че „военният ни обмен с Индия е доста напреднал, затова е време да бъдат подготвени някои рамкови споразумения, които да обхванат всички елементи на процеса и това е намерение и на двете правителства”.

През миналата 2006, Индия се включи в стратегическия диалог със САЩ, Япония и Австралия. Скоро ще настъпи времето на следващата фаза – Токио вече предлага повишаване на стратегическото взаимодействие до ниво министри. В същото време, САЩ настояват за постигане на „оперативна съвместимост” на своите въоръжени сили с индийските. Постоянните усилия и на двете страни в тази област са очевидни. През последните пет години например, повече от половината военни учения, в които Индия участва, съвместно с въоръжените сили на други държави, са със САЩ. Разбира се, „оперативната съвместимост” на индийските въоръжени сили с американските ще позволи на Делхи да се включи и в американските планове за изграждане на системи за противоракетна отбрана.

НАТО ухажва Индия

Що се отнася до опасенията на Делхи, в основата им е фактът, че Индия не може да се примири с феноменалния възход на Китай. Затова лансираната от Токио и Канбера теза, че двете страни не биха искали появата на „еднополюсен” модел на стратегическата азиатска „шахматна дъска”, се посреща с разбиране и в индийската столица.

Срещата между индийския външен министър и генералния секретар на НАТО, в края на септември 2007, следва да се разглежда на общия фон на развитие на събитията, а не да се свързва единствено със ситуацията в Афганистан. До този момент консултациите между НАТО и Индия не се осъществяваха на толкова високо и официално равнище. Индия по традиция не е склонна към блоково мислене, а и настроенията сред индийското обществено мнение също пречат за осъществяването на тази идея.

Всеки по-сериозен ангажимент към някаква форма на колективна система за сигурност, от типа на „азиатска НАТО”, неизбежно би се отразил върху отношенията между Индия и Китай (в това отношение, Делхи се сблъсква със същите проблеми, с които и Канбера). Затова Индия трябва да действа много внимателно в бъдеще. В знаковата си реч, по време на своето посещение в Тайланд през септември, индийският външен министър Мукерджи подчерта, че „индийско-китайското партньорство е важен фактор за регионалния и глобален мир и развитие, както и за възраждането на Азия като политически и икономически център на новия световен ред”.

Три дни по-късно, обръщайки се към стратегическата общност в Сеул, министърът отбеляза значението „на реално интегрираната азиатска икономика, която да се опира на огромния икономически потенциал на Индия и Китай”. Изразявайки увереността си, че индийското „стратегическо сътрудничество и партньорство с Пекин ще съзрява и ще продължава да се развива”, той добави, че „чувствителността към взаимните стремежи е основата за укрепване на доверието между двете страни. Има достатъчно място, както и възможности те да продължат да се развиват без да си пречат”.

В тази връзка, като важна задача пред индийската дипломация се очертава убедителната интерпретация на последиците от „стратегическото партньорство” на страната със САЩ. Става все по-ясно, че Индия се ориентира към лансираната от американците нова система за сигурност в Азия. Очевидно е и, че срещата между генералния секретар на НАТО и индийския външен министър не би била възможна без предварителното одобрение на САЩ, както и че тази среща няма да бъде последната.

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бивш посланик на страната си в Узбекистан (1995-1998) и Турция (1998-2001)

{rt}

Напоследък, когато става дума за Западните Балкани, вниманието изглежда концентрирано почти изключително върху бъдещето на Косово. В същото време, друга постюгославска държава – Босна и Херцеговина, представлява не по-малко важен елемент, от който зависи стабилността в региона. Както е известно, взаимната връзка между някои от постюгославските държави (и, в частност, между Сърбия, Босна и Херцеговина, Хърватия) се определя от няколко причини – общия етнически състав на населението и смесения му характер (сърби, бошнаци-мюсюлмани, хървати), общите проблеми (и, най-вече, избора между полиетническия и моноетническия държавен модел), нивото на социално развитие и задачите, пред които са изправени тези държави – окончателното преодоляване на последиците от войните през 90-те години на миналия век, успешно завършване на преобразованията от преходния период и, като крайна цел, интеграция в евроатлантическите структури.

За разлика от Сърбия, Хърватия и Черна гора, Босна и Херцеговина (макар да е членка на ООН) не притежава пълен държавен суверенитет. В нея и досега важна (а в редица сфери и решаваща) роля играе Върховният представител на Европейския съюз – пост, който в момента се заема от словашкия дипломат Мирослав Лайчак. Навремето се планираше, след изборите на всички нива, проведени през 2006, тази длъжност да отпадне, но както стана ясно, противоречията между трите „конституционни народи”, които са субекти на правните и политически отношения: бошнаците-мюсюлмани, хърватите и сърбите, все още не позволяват отговорността за съдбата на Босна и Херцеговина и за мира в региона да бъде прехвърлена изцяло върху техните законно избрани представители.

От 1995 Босна и Херцеговина функционира в съответствие с Дейтънските споразумения и представлява своеобразна „многостепенна държава”, състояща се от два субекта („образувания”) – Федерация Босна и Херцеговина, населена предимно с бошнаци и хървати, и Република Сръбска, мнозинството от чието население са етнически сърби, плюс т.нар. Дистрикт Бръчко (територия с площ 200 кв. км, около град Бръчко в Северна Босна, с население 82 хил. души, като от тях 40% са сърби, 40%-бошнаци, а 20%-хървати, която има местно самоуправление и се смята едновременно за част от хърватско-мюсюлманската федерация и от Република Сръбска – б.р.) . Днес страната се намира на кръстопът. Принципите на Дейтънското споразумение, които бяха съобразени със ситуацията през 1995 и целяха, преди всичко, прекратяване на избухналия през 1992 продължителен и ожесточен етнически конфликт, очевидно вече са остарели. Създадената преди 12 години сложна административно-политическа система демонстрира своята неефективност и корумпираност. Неефективни се оказват и „многостепенните” избори, и сложното изчисляване на гласовете в тях.

В същото време реформата (или дори замяната) на съществуващата конституция се сблъсква с много големи трудности, поставящи под въпрос съществуването на Босна и Херцеговина, като единна държава, и възраждащи риска от възобновяване на конфликта (което, впрочем, зависи и от развитието на все още нерешения въпрос с бъдещето на Косово). Проблемът е, че Дейтънските споразумения успяха да спрат войната, но не успяха да сложат край на етническия конфликт, който (под силния външен натиск) просто премина от стадия на въоръжената към този на политическата борба. За съжаление, многобройните избори, проведени в Босна и Херцеговина от 1996 насам, така и не се превърнаха в начин за постигане на граждански консенсус за пътищата на реформиране на обществото и държавата и тяхното бъдеще, а продължават да си остават форма за изява на междуетническите противоречия. Парадоксът е, че за това помага и самият принцип, заложен в основата на споразуменията от Дейтън – признаването на трите, споменати по-горе народи, за самостоятелни правни и политически субекти.

Подобно на останалите постюгославски и западнобалкански държави, Босна и Херцеговина се стреми да се интегрира в евроатлантическите структури. Освен всичко друго обаче, интеграцията изисква държавата да отговаря на определени стандарти и, в частност, властта в нея да бъде далеч по-унифицирана и централизирана. Истината обаче е, че властите в Сараево (столицата на цяла Босна и Херцеговина, както и на хърватско-мюсюлманската федерация) и тези в Баня Лука (столицата на Република Сръбска) имат различна визия за бъдещето на страната. Най-ярко доказателство за това станаха разгорелите си през 2007 дебати за новата конституция на страната. Противоречията по този документ се очертават по две основни линии – най-вече по етническа (т.е. между бошнаците, хърватите и сърбите), както и по партийно-политическа.

Конституционният проект на босненските мюсюлмани е дело на двете, победили на последните избори, партии – Партията за Босна и Херцеговина и Партията на демократичното действие. Двете са на мнение, че, от едно страна, държавата следва да бъде децентрализирана, а от друга – че нито един параграф на новата конституция, никога и при никакви условия, не бива да поставя под въпрос суверенитета, международно-правната субектност и териториалната цялост на Босна и Херцеговина в сегашните и граници, или пък да дава възможност за блокиране дейността на държавните институции. Защото днес такива възможности има. Една от основните идеи в този проект е ликвидиране на сегашното разделение на Босна и Херцеговина на две „образувания”: хърватско-мюсюлманската Федерация и Република Сръбска, и формирането, вместо тях, на пет региона, чиито граници ще се определят по икономически, географски, транспортни, исторически и етнически критерии.

Хърватската общност също има собствена визия за конституцията. В известна степен тя се доближава до тази на мюсюлманите, предвиждайки ликвидиране на сегашната „двучленна” структура и създаването на нова, според изброените по-горе критерии. Близостта между двете визии обаче, не изключва ожесточените спорове за границите на всеки от бъдещите региони (или области), тъй като всяка от трите общности – бошнашката, хърватската или сръбската – ще се стреми да превърне всеки отделен регион в „свое, собствено” етническо образувание.

Всъщност, до приемането на нова конституция има още много време, защото лидерите на сръбската общност от Република Сръбска твърдо държат за запазването и като етническо образувание. В това отношение те се обявяват за съхраняване на принципите на Дейтънските споразумения, които в миналото често подлагаха на унищожителна критика. Позицията им се обяснява, както с недоверието, което сърбите изпитват към хърватите и бошнаците, така и с факта, че част от техните политици все още не са се отказали напълно от идеята за отделянето на Република Сръбска от Босна и Херцеговина и присъединяването и към Сърбия. Съществува дори известна възможност, опитите за определяне окончателния статут на Косово да активизират усилията на част от политическия елит на босненските сърби за провеждане на референдум по този въпрос. Именно поради това сръбската общност възприе толкова болезнено неотдавнашното заявление на германския посланик в Сараево Михаел Шмунк, че в Босна и Херцеговина следва да се формира единна нация. Но, ако сърбите го тълкуват като опит за „насилствено налагане на етническо единство”, бошнаците и хърватите го възприемат като стремеж към „създаването на гражданска нация”.

С други думи, предстои да се реши въпросът, дали Босна и Херцеговина ще предприеме реални стъпки към формирането на единна полиетническа гражданска нация, която занапред ще бъде единствения правен субект, или ще си остане аморфно образувание, в което политическите проблеми ще се определят от съотношението на силите между трите етноса. Налагането на последният вариант не изключва възможността хърватската общност отново да постави въпроса за създаването на трето – хърватско – „образувание”, слагайки по този начин край на хърватско-мюсюлманската Федерация Босна и Херцеговина.

Впрочем, политико-правните проблеми на Босна и Херцеговина съвсем не се изчерпват с противоречията между трите „конституционни” народа. Все по-голямо значение постепенно започва да придобива и въпросът за националните малцинства. Проблемът е, че според сегашния избирателен закон, член на висшия ръководен орган на Босна и Херцеговина – нейният Президиум (включващ представители на бошнаците, хърватите и сърбите), или депутат в Палатата на националностите (Парламентът на страната) не може да стане гражданин, който не принадлежи към нито един от трите т.нар. „конституционни народи”. Това, разбира се, поражда нарастващо недоволство сред представителите на различните национални малцинства в Босна и Херцеговина – евреи, цигани, чехи и т.н. Така, главата на еврейската общност в страната изпрати наскоро до Европейския съд по човешките права жалба, в която постави въпроса за гарантиране правата на представителите на всички националности да бъдат избирани на тези длъжности. Наистина, сегашното положение не просто узаконява дискриминацията, но и пречи за формиране на единна полиетническа общност в Босна и Херцеговина. И в този случай обаче, етническата принадлежност играе водеща роля, защото националните малцинства не желаят да се задоволяват с това техни представители да бъдат избирани в Парламента или в Президиума, като членове на една или друга политическа партия. Те поставят въпроса за правото да избират депутати, като представители на собствените си етнически общности, т.е. за осъществяване на колективни (а не на индивидуални) права.

Парадоксът на ситуацията в Босна и Херцеговина е в това, че известният принцип на гражданската държава „един човек – един глас”, на практика, води до задънена улица, защото избирателите, както и преди, продължават масово да гласуват според етническата си принадлежност, а не в зависимост от политическите си пристрастия. Което е отражение на факта, че в Босна и Херцеговина, въпреки несъмнените успехи, постигнати след 1995, нито бошнаците, нито сърбите, нито хърватите могат да се похвалят със социално структурирано общество, в което партиите да отразяват реалните интереси на социалните слоеве, а не просто да жонглират с различни комбинации от националистически лозунги. В същото време, вече дълги години остават нерешени такива сериозни социални проблеми, като безработицата, свързана с липсата на достатъчно производствен капацитет, емиграцията, отсъствието или недостига на социални гаранции, бедността и проточилият се процес на разминиране на някогашните бойни полета. Очевидно е, че опирайки се на етническия принцип на организация на обществото и държавата, тези проблеми няма как да бъдат решени. Не бива да забравяме обаче, че в случая огромно значение има народопсихологията, която в значителна степен се основава, ако не на откритата враждебност, то на недоверието към хората от друга националност.

Не на последно място, тази особеност се дължи на факта, че все още не са приключили съдебните процеси срещу местните военни и политици, обвинени във военни престъпления и престъпления срещу човечеството. Те се водят в Трибунала за бивша Югославия в Хага (където в момента текат делата срещу бившия командващ на босненската армия генерал Расим Делич и генерала от армията на Република Сръбска Драгомир Милошевич), както и в съдилищата на Босна и Херцеговина, Сърбия и Хърватия. Въпреки това, за хората, загубили свои близки в сраженията и кланетата (броят на убитите по време на войната в Босна и Херцеговина варира между 80 и 200 хиляди души, да не говорим за ранените, бежанците и изселените лица), злото продължава да остава ненаказано и справедливостта не е възстановена. Все още не са открити, идентифицирани и погребани телата на много жертви на босненската трагедия, независимо от националността и вярата им.

Така, Босна и Херцеговина продължава да се движи в порочния затворен кръг, отчаяно опитвайки се да съвмести два трудно съвместими принципа: на съблюдаване правата и свободите на личността, от една страна, а от друга – на колективните права и интереси на народите, но най-вече на трите „конституционни” народа. И, докато това е така, страната трудно може да се възприема като фактор за стабилност в и без това неособено стабилния регион на т.нар. Западни Балкани.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Споразумението за развитие на сътрудничеството в сферата на ядрената енергетика между Индия и САЩ, подписано по време на посещението на Джордж Буш в Южна Азия, през март 2006, и обнародвано официално през август 2007, очевидно цели трансформацията на отношенията между тези две страни в стратегическо партньорство. Подписването му означаваше тектонична промяна в цялата система за сигурност в Азия и поява на ново разположение на силите в региона. Ръстът, демонстриран през последните години от индийската икономика, се съпровожда от значително увеличаване не енергийните и нужди. Като една от страните, отказали да подпишат Договора за неразпространяване на ядреното оръжие (ДНЯО), Индия беше лишена от достъп до технологиите в сферата на ядрената енергетика. По време на посещението на Манмохан Синг във Вашингтон, през декември 2006 обаче, САЩ дадоха принципното си съгласие Индия да разполага занапред с почти същите права, като държавите, подписали въпросния договор. Новото равнище на взаимно разбирателство между Вашингтон и Делхи беше реализирано в споразумението, подписано от Джордж Буш при посещението му в Индия, с което приключи и продължилата половин година дискусия между американската администрация и индийското правителство. То беше утвърдено с голямо мнозинство от двете палати на Конгреса на САЩ. Според този документ, известен и като Hyde Act , Индия получава право да купува оборудване и технологии за атомната си енергетика. На свой ред, САЩ поемат снабдяването и с ядрено гориво, тъй като страната изпитва недостиг на уран.

Същността на т.нар. Hyde Act

Според законодателния акт на американския Конгрес, Индия е длъжна, в рамките на няколко години (най-късно до 2014) да постави под контрола на МАГАТЕ 14 от всичките си 22 ядрени реактори. При това два от индийските реактори-размножители (т.е. реакторите с бързи неутрони, известни още като „бридери” – б.р.) няма да бъдат отнесени към категорията на тези с гражданско предназначение, което пък означава, че остават извън режима на гаранциите. Според американските власти, в резултат от това т.нар. „режим на сигурност” ще обхване 67% от производствените мощности на индийската ядрена индустрия, докато днес той обхваща само 11%. Онова, което предизвиква тревога обаче е, че възможността да купува легално ядрено гориво от чужбина е необходима на Индия за да използва собствените си уранови ресурси за военни нужди. Днес САЩ полагат много сериозни усилия за да убедят партньорите си от Групата на ядрените доставчици да променят действащите правила в съответствие с индийските интереси.

Особено задоволство в Делхи предизвиква фактът, че международният режим няма да включва индийските реактори-размножители. Въпреки това, споразумението провокира известни разногласия в коалиционното правителство на Манмохан Синг. От чисто технически гледна точка, полемиката се развихри около параграфа, предвиждащ, че САЩ ще прекратят доставките на ядрено гориво и ще вземат други мерки, ако Индия извърши ново изпитание на ядрено оръжие. Днес споровете по този въпрос, до голяма степен, са вече затихнали, но продължават да съществуват разногласия във връзка с натиска, оказван върху Делхи да подкрепи американската политика по отношение на Иран. Партньорите в управляващата коалиция виждат в тези претенции на САЩ, удар по авторитета на страната. Най-вероятно обаче, разногласията ще бъдат преодолени и споразумението ще влезе в сила.

Освен това, САЩ предложиха на Индия да се присъедини към проекта за международен експериментален термоядрен реактор, което би било съществена стъпка към установяването на всеобхватно сътрудничество в енергийната сфера. Като цяло, стратегическите и икономически интереси на САЩ се оказват по-важни за Вашингтон, отколкото подкрепата за режима на неразпространяване на ядрените оръжия. Разбира се, този американски подход едва ли ще се отрази по най-добрия начин върху политиката на такива страни, като Бразилия и ЮАР (а вероятно и на някои други), развиващи собствени ядрени програми. Да не говорим, че той би отслабил позициите на САЩ в спора им с Иран и Северна Корея.

Неотдавнашното заявление на директора на МАГАТЕ Мохамед ал-Барадей в подкрепа на ядрената сделка между САЩ и Индия е доказателство за това, колко голямо е влиянието на Вашингтон и на американската политика „на изключенията в ядрената сфера” върху тази организация. Имайки предвид, че последната конференция на Групата на ядрените доставчици ( NSG ), на практика, приключи безрезултатно, можем да очакваме, че сегашният курс на САЩ и липсата на достатъчно воля у МАГАТЕ ще доведат до по-нататъшното отслабване на режима на неразпространяване на ядреното оръжие. Макар че в самите САЩ усилията на лобито на привържениците на неразпространяването са все така активни, гласът им очевидно не е достатъчно силен за да промени ситуацията.

Стратегическите цели на САЩ и на Индия

Разширявайки сферата на взаимодействието си с Индия, Съединените щати си поставят няколко стратегически важни задачи. На първо място, те разчитат на сътрудничеството с Делхи за да неутрализират стратегическото предизвикателство на Китай, макар че както във Вашингтон, така и в индийската столица, категорично отричат съществуването на подобна мотивация. Както изглежда, американците предполагат, че увеличаването на индийския ядрен потенциал, насочен против трансформиращият се във все по-могъщ силов полюс Китай, отговаря на техните собствени интереси, а що се отнася до проблемите, свързани с неразпространяването, все някак ще съумеят да се справят с тях. Така Китай, който много внимателно наблюдава действията на САЩ, занапред ще трябва да следи не по-малко внимателно и нарастващата икономическа и военнна мощ на Индия.

На второ място, както смятат редица авторитетни анализатори, Вашингтон разглежда Индия като ключов партньор в борбата срещу ислямския радикализъм. Мюсюлманската част от населението на тази страна се смята за образец на умереност и сигурен партньор в процеса на демократично развитие на Индия. Нещо повече, важен фактор за сближаването между Съединените щати и Индия е бурният ръст на нейната икономика, съпроводен от формирането на многобройна (наброяваща между 200 и 300 милиона души) средна класа. Индия пък разчита, че ядрената сделка с Америка ще и позволи да промени международния си статут. В дългосрочна перспектива тя се надява да си извоюва позиции, сходни с онези на някогашния Съветски съюз, когато нито едно глобално решение не можеше да бъде взето без неговото съгласие. Най-близката задача пред Индия е да излезе извън рамките на ограничената политическа орбита на Южна Азия, където е затънала в неразрешими проблеми, касаещи отношенията и с Пакистан или въпроса за Кашмир.


В Делхи биха искали да създадат впечатление, че действията на Индия не вредят на собствения и политически курс и тя си остава независима сила, която играе балансираща роля и, в същото време, е стратегически съюзник на САЩ. Друг въпрос е, че по отношение на иранския проблем и се наложи да направи редица тактически отстъпки на американците и да гласува за предаването на „иранското досие” за разглеждане първо от ръководството на МАГАТЕ, а след това и от Съвета за сигурност на ООН. От известно време насам, Съединените щати започнаха да притискат Делхи за да не допуснат индийско участие в проекта за изграждане на газопровод между Иран, Пакистан и Индия.

Двойните стандарти

Оправдавайки различния подход на своята администрация към Пакистан, президентът Джордж Буш изтъква, че тази страна има „друга история”. Тази фраза съдържа сериозен намек не само за доктор Абдул Кадир Хан (пакистанският учен, признал през 2004, че е съдействал за разпространението на ядрени технологии на световния „черен пазар” – б.р.) , но и за проблемите, свързани с демокрацията и екстремизма в Пакистан.Възможно е, сред причините, които карат САЩ да отказват на Пакистан достъп до американските ядрени технологии за граждански цели, са близките отношения между тази страна и Китай. Нещо повече, ако и Индия, и Пакистан се бяха оказали партньори на САЩ в реализираната наскоро ядрена сделка, тя най-вероятно не би могла да мине през Конгреса.

САЩ доста умело се възползваха от началото на „войната срещу тероризма” за да разграничат в политически план въпросите за Индия и Пакистан. Както е известно, навремето американската подкрепа много помогна на Израел. Сега тази подкрепа дава възможност на Индия да осъществи своята военна ядрена програма, без при това да рискува да бъде обявена за „държава-парий”, докато Пакистан е поставен в ситуация на „стратегическа неопределеност”.

Задълбочаването на съществуващият дисбаланс между Индия и Пакистан може да окаже негативно влияние върху сигурността в региона и да провокира нова оръжейна надпревара между Индия и Пакистан, както и между Индия и Китай.

Китай, вероятно, ще бъде особено силно разтревожен, ако споразумението между Делхи и Вашингтон за противоракетната отбрана се превърне в реалност. Американско-индийското сътрудничеството в космическата сфера както и в тази на противоракетната отбрана, наред с продажбата на нови американски военни технологии, ще отслаби пакистанската система за ядрено сдържане, както и потенциала на страната в областта на конвенционалните оръжия. Подобно развитие би се отразило отрицателно и върху потенциала за ядрено сдържане на Китай спрямо Индия и САЩ.

Ядрената сделка с Америка фактически означава, че на Индия се предоставя статут на шеста ядрена държава, т.е. нейният статут се повишава за сметка на намаляване ролята на ДНЯО и Групата на ядрените доставчици. Според мен, по-верният подход за решаване на икономическите проблеми на Индия и останалите страни би било създаването на международен консорциум за съдействие в ядрено-енергийната сфера, под строгия контрол на МАГАТЕ, както и международното сътрудничество за разработването на такива ядрено-енергийни технологии, които изключват двойната употреба. Освен това, проблемите на сигурността на Индия и Пакистан биха могли да се разглеждат като взаимносвързани. Но, нека не приемаме желаното за действителност.

Реакцията на Пакистан

Какви мерки би могъл да предприеме Пакистан, в рамките на осъществяващият се напоследък сценарий? Въпреки сближаването между Индия и САЩ, Пакистан трябва да се стреми да поддържа добри отношения и с двете страни, особено в онези сфери, които са жизнено важни за собствените му национални интереси. Може би е трудно да повярваме, но международните отношения вече не са „игра с нулева сума” и не би следвало да се разглеждат само в черно-бялата цветова гама. Пакистан се нуждае от американските инвестиции и от достъп до американския пазар, както и от сътрудничество със САЩ в сферата на ядрената енергетика. Пакистан, освен това, се нуждае от модерно въоръжение и съответното програмно осигуряване с военно предназначение, както и от сътрудничество между пакистанските въоръжени сили и тези на Съединените щати. Добрите отношения с най-големите държави в света и особено – с най-могъщата от тях, винаги са в интерес на държавите от „средния ешалон”, към които спада и Пакистан.

Основната задача на американската геополитика по отношение на Пакистан е да гарантира сътрудничеството с тази страна в рамките на войната с тероризма. Впрочем, борбата с тероризма и екстремизма отговаря и на пакистанските интереси, но само ако в основата и е поставен широкият коалиционен подход и тя не се окаже насочена срещу самия Пакистан. В същото време, Пакистан следва да развива и отношенията си с Китай, Русия и Европейския съюз. Трябва да се разширява икономическото сътрудничество с тези страни, както и да се укрепват връзките с ислямския свят. Но, което е най-важното, Пакистан следва да изгражда национални институции за гарантиране на стабилността, както и на икономическия и социалния си прогрес в дългосрочна перспектива.

За да гарантира своята енергийна сигурност, Пакистан трябва да продължи да си сътрудничи с Китай в сферата на гражданските ядрени технологии, да прецени възможностите за установяване на сътрудничество с Русия и Франция и да увеличава собствения си потенциал в енергийната сфера. Решаването на тази задача предполага постигането на по-високо ниво на самодостатъчност в изграждането на реактори и създаването на по-сериозни мощности за обогатяване на уран. Както е известно, Китай построи атомна електроцентрала в Чесма (в Северозападната гранична провинция на Пакистан – б.р.) с мощност 325 мВт. Вече е сключен договор за изграждането на още една АЕЦ със същата мощност, а в бъдеще се планира и изграждането на две АЕЦ с мощности от 600 и 900 мВт.

Плановете на Пакистан в сферата на ядрената енергетика, през следващите десетилетия, включват създаванато на генериращи мощности от 8500 мВт. За да бъде постигната тази цел обаче, ще трябва сериозно да се променят правилата, приети от Групата на ядрените доставчици, т.е. да се прекрати сегашната практика на „избирателни промени”. Ако това стане, на Китай и Русия, както и на редица европейски държави, които произвеждат оборудване и гориво за ядрената енергетика, няма да им се налага, по примера на Индия, да претендират за тях да бъдат направени изключения от общите правила на Групата на ядрените доставчици.

Въпреки ядрената сделка между Индия и САЩ и опасенията, породени от укрепването на индийските позиции в тази сфера, Пакистан и Индия трябва да продължат да полагат усилия за развитието на мирния процес. Текущата стратегическа проблематика на индийско-пакистанските взаимоотношения следва да се разглежда в общия контекст на външнополитическия диалог в Южна Азия. На свой ред, Съединените щати (като страна поддържаща тесни взаимоотношения както с Индия, така и с Пакистан) трябва да съдействат по-активно за разрешаването проблема с Кашмир, което би позволило на двете съседни държави да насочат енергията си за развитие на своите икономики, борбата с бедността и за създаване на необходимите здрави основи за развитие на своите общества, като цяло.

* Авторът е генерал-лейтенант и бивш заместник-министър на отбраната на Пакистан. В момента чете лекции в Брадфордския университет, Великобритания.

{rt}

През 1957 светът бе смаян от вестта за изстрелването на първия изкуствен спътник на Земята (съветският „Спутник-1”). Така беше поставено началото на Космическата ера в човешката история, чиято петдесетгодишнина беше шумно отбелязана на 4 октомври т.г. За разлика от това събитие, едно друго, и не по-малко важно, сякаш не успя да привлече чак такова внимание, през март 2007. Защото, преди петдесет години (през март 1957), т.нар. Римски договор постави началото на ерата на обединена Европа, създавайки Европейската икономическа общност, или т.нар. Общ пазар. Първоначално, в нея членуваха само шест държави: Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург, а общата им инициатива целеше единствено координирането на някои тарифи, както и на икономическата им политика и сътрудничеството в сферата на мирната атомна енергетика. Петдесет години по-късно, Европа не е просто „общност”, а Съюз, чиито членове вече не са шест, а цели 27 държави. Компетенциите на неговите институции са толкова обширни (особено в икономически план), че съвременна Европа вече се е превърнала в своеобразна виртуална държава.

Всъщност, европейската интеграция осъществява една много стара мечта. През Средните векове, императорите на Свещената римска империя, смятащи се за водачи на Западната (латинската) християнска общност, мечтаели да възстановят единството на континента, непознато от падането на Древния Рим. Същото, впрочем, се опитвали да направят и папите. В по-ново време, монарси, като хабсбургския император Карл V, френския крал Людовик ХІV, или руския цар Александър І, разчитали, че с помощта на силата и на убеждението ще съумеят да обединят разпокъсаната и страдаща от вътрешни конфликти европейска цивилизация. Тази постоянна мечта за европейско единство надживя дори мощната експлозия на национализма през модерната епоха. През 1814, на Виенския конгрес, свикан след разгрома на Наполеон, австрийският външен министър Клеменс фон Метерних, поставя знак за равенство между аристократичния космополитизъм и идеята за обединена Европа. „Винаги съм смятал Европа за свое отечество” – отбелязва той. През 1831 дипломатическият „Концерт на великите сили” обявява, че: „Всяка нация има своите специфични права, но Европа също има своите права, дарени и от общия социален ред”. На конгреса на еврпейските радикали през 1849, писателят-романтик Виктор Юго предрича, че: „Ще дойде ден, когато ти Русия, ти Франция, ти Англия и ти Германия, заедно с всички останали нации на континента, без да се отказвате от специфичните си особености и колорит, ще се обедините в единна общност, създавайки едно Европейско братство”. През 1860, италианският национал-революционер Джузепе Мацини призовава всички нации на континента да създадат обединена Европа, като федерация от свободни републики.

Както знаем обаче, вместо това Европа влезе в ХХ век, който се оказа епоха на яростен национализъм и световни войни. Впрочем, ужасът от тях само направи въпроса за европейското единство още по-актуален. През 1944 германския аристократ Ханс фон Шреебронк, екзекутиран заради участието си в съпротивата срещу нацисткия режим, пише в прощалното си писмо: „Инстинктивно усещам, че един Европейски съюз би се ползвал с по-голяма лоялност, отколкото което и да било отечество”. Дори Уинстън Чърчил, наричан „булдогът на Британската империя” , прогнозира през 1946, че: „Ако Европа някой ден се обедини, на основата на общото си наследство, няма да има граници за просперитета, щастието и славата, на които тези триста или четиристотин милиона европейци ще се наслаждават. Затова следва да изградим Съединени европейски щати” (1) .

Тази стара мечта започва да се оформя в края на 40-те години на миналия век, когато новите обстоятелства, императиви и тенденции показаха, че моделът на националната държава е вече остарял. Тогава се очертава и едно ново паневропейско идейно федералистично движение, което отчасти обединява съпротивителните движения от Втората световна война, отчасти се основава на необходимостта от единство на западноевропейците пред лицето на общата външна (съветска) и вътрешна (комунистическа) заплахи. Важен фактор се оказва очевидният банкрут на националистическите амбиции след краха на нацизма и фашизма; доминацията на християндемократическите и социалдемократическите партии, споделящи идеята за европейската интеграция; впечатляващият пример от осъществената в годините на войната икономическа мобилизация и регулация; американската помощ по линия на Плана Маршал и нейното усвояване чрез Европейската рганизация за икономическо сътрудничество; съзнанието, че европейците следва да обединят ресурсите си, ако разчитат един ден да се освободят от американската доминация; целесъобразността на обединяването на производството на въглища, желязо и стомана в регионите по двата бряга на Рейн; визията на Конрад Аденауер, че Западна Германия може да си извоюва суверенитет само в рамките на една международна организация, както и желанието на всички останали страни да бъде институционализирано разделянето на Германия.

Френската Четвърта република, вдъхновена от технократа Жан Моне и външния министър Робер Шуман, поставя началото на процеса, като кани своите съседи да обединят металургичните си индустрии в общ картел. Именно това са шестте държави, които през 1949 създават Европейското обединение за въглища и стомана. Подходящият момент обаче, бива пропуснат, отчасти защото Великобритания остава извън обединението, отчасти защото и тя, и Франция продължават да се смятат за глобални колониални сили. Затова, когато, по време на Корейската война, САЩ оказват натиск върху съюзниците си от НАТО да възприемат по-активен курс към превъоръжаване, Лондон и Париж отхвърлят предложението за създаване на Европейска отбранителна общност, което би означавало европейците да следват обща външна и отбранително политика – проблем, който все още не е решен и днес.

След това идва двойната криза от октомври 1956: британско-френско-израелското нападение срещу египетската армия, целящо овладяването на Суецкия канал, и избухналото по същото време унгарско възстание срещу комунистическото управление. Първото от тези събития демонстрира, по-най унизителния за европейците начин, тяхната зависимост от САЩ, след като администрацията на Айзенхауер се присъединява към СССР в ООН, осъждайки Суецката операция и намеквайки, че ерата на европейския империализъм окончателно е останала в миналото. Второто събитие пък показва, по най-заплашителния за европейците начин, тяхна уязвимост пред Съветския съюз, след като Хрушчов нарежда на танковете на Варшавския пакт да навлязат в Унгария за да потушат възстанието.

Неслучайно, именно след тези две събития, белгийският външен министър Пол Анри Спаак призовава за спешното създаване на пълноценен икономически съюз между шестте членки на Европейското обединение за въглища и стомана. Със съвместни френски, германски и италиански усилия, само за пет месеца, проектът за Римския договор бива създаден и подписан. В неговия преамбюл се отбелязва, че участниците не се ръководят единствено от икономическата целесъобразност, а са „решени да поставят основите на още по-тесен съюз между народите на Европа”.

Според едно от теченията в политологията, известно като „функционализъм”, след като веднъж бъде стартиран интеграционният процес, той бързо може да доведе до създаването на Съединени европейски щати. В краткосрочен план, подобно твърдение изглежда по-скоро погрешно. Униженията, претърпени в Индокитай, Суец и гражданската война в Алжир, водят до краха на склонната към по-голяма гъвкавост по проблемите на интеграцията Четвърта френска република и подготвят идването на власт, през 1958, на националиста Шарл дьо Гол. Наистина, той не изважда Франция от Европейската общност (както я изважда от военната организация на НАТО). Но през десетилетието на своето управление Дьо Гол пресича всички опити за разширяване на Общия пазар с приемането на нови членове (и, по-специално, на Великобритания), или пък за задълбочаване на вътрешната му интеграция, чрез разширяване пълномощията на европейските бюрократи. Генералът предпочита да говори за Европа на отечествата, вместо за Съединени европейски щати. Въпреки това, на европейската идея не е даден заден ход. През 70-те години – десетилетие, белязано от петролна криза, стагфлация и вътрешен тероризъм, Европейската общност не само приема Великобритания, Ирландия и Дания, но и създава първият си изпълнителен орган – Европейската комисия, а също Европейския парламент и Европейската валутна система. През 80-те, въпреки всички приказки за уж прогресиращата „евросклероза”, към Общността се присъединяват три нови демокрации – Гърция, Испания и Португалия и е стартирана мощна кампания в подкрепа на идеята, че Европа трябва да се обедини за да може успешно да се конкурира с останалите на глобализиращият се пазар. В значителна степен благодарение усилията на неуморимия Жак Делор (президент на Европейската комисия през 1985-1995), членовете на ЕО ратифицират, през 1986, т.нар. Единен европейски акт, с което се съгласяват да бъдат премахнати стотици законови прегради пред свободното движение на хора, стоки, капитали и идеи, да бъдат приети общи стандартизирани закони и процедури в социалната сфера, финансите и бюджета и валутната политика, както и да бъде създаден истински Европейска съюз до 1992.

По онова време, едва ли някой е вярвал в скорошното падане на Берлинската стена, краха на комунистическия блок и разпадането на Съветския съюз. Последвалото обединение на Германия поражда опасения от появата на силов дисбаланс, а освобождаването на Източна Европа – от възможен руски реваншизъм. Всичко това прави разширяването на Европейската общност (от 1992 - ЕС) и задълбочаването на вътрешната интеграция още по-необходимо отпреди. През 1995, към ЕС се присъединяват Швеция, Финландия и Австрия. През 2002, Съюзът прави нова смела стъпка, въвеждайки общата си валута – еврото, която замества някога „свещените” марка, франк и лира. През 2004, в ЕС влизат Чехия, Словакия, Полша, Унгария, Словения, Латвия, Литва, Естония, Малта и Кипър, последвани от Румъния и България, през 2007. Така „ерата на обединена Европа” не само оцеля след края на студената война, довела до нейната поява и съпътствала съзряването и, но и се наслаждава днес на небивал просперитет.

Европейската „еволюция” като модел за човечеството

За да оценим колко много са постигнали европейците по време на петдесетгодишния процес на интеграция, си струва да направим едно сравнение между Европа през 1907 и тази през 2007.


Изчислен в американски долари (по курса от 1960), през 1907 европейският БНП на глава от населението е бил около 750 долара. Сто години по-късно, той надминава 6650 долара, т.е. налице е ръст от близо 800%, при това постигнат, въпреки че населението на континента почти се е удвоило. През 2007 европейците са живеели средно 45 години, заради високата детска смъртност, многобройните болести и лошото здравеопазване. През 2007 тази цифра е над 70 години в почти всяка страна, с изключение на Русия. През 1907 делът на грамотните варира между 80% във Великобритания, Франция и Германия, и по-малко от 40% в Източна Европа. През 2007 този дял в цяла Европа е между 95% и 100%. През 1907 с представителна демокрация, граждански права и върховенство на закона са могли да се похвалят само няколко страни от Северна и Северозападна Европа. Днес с тях разполагат всички, освен в някои части на Балканите.

През 1907 Европа се смята за водещ индустриален и имперски център на света, като само САЩ (страна, създадена от европейски колонисти) се очертават като неин потенциален съперник. Днешните статистически данни за хората с висше образование, за равнопоставеността при наемането на работа, медицинските грижи, храненето, производителността на труда, енергийната консумация на глава от населението, времето за отдих, забавления и култура и поне още дузина важни показатели показват, че в сравнение с днешна Европа, онази от 1907 изглежда просто като развиващ се регион.

Освен това, както е добре известно, през 1907 Европа е своеобразно „буре с барут” - гъстонаселен континент в който няколко ревниви една към друга и безкомпромисно настроени велики сили (общо седем на брой, ако включим в списъка Италия и Османската империя) се надпреварват да се въоръжават, обединяват се във враждебни военни съюзи и се намират на ръба на тоталната война. В сравнение с онова време, Европа през 2007 прилича по-скоро на сладкарница. На европейския хоризонт не се очертават никакви войни или вражески интервенции. Малките, съставени от доброволци, европейски армии са годни повече за мироопазващи операции, отколкото за пълномащабни военни действия. Почти всички европейски нации са обединени в един военен блок (НАТО) и общ пазар (ЕС). Някогашните, основани на силата, международни отношения и съперничествата между европейските велики сили, характерни за последните 500 години, са вече в историята. Никога досега европейците не са се радвали на такъв мир, просперитет и единство, като днес. Погледнато отстрани, Европа сякаш наистина е стигнала до „края на историята”, при това този „край” изглежда много привлекателен.

Европейският стремеж към щастие

Истината е, че мнозина американци гледат на европейския просперитет с възхищение и завист. Сред тях е Джереми Рифкин - социолог, специализирал се в анализ на дългосрочните тенденции, чиято книга „Европейската мечта: как европейската визия за бъдещето постепенно засенчи американската мечта” (2004) е посветена на смайващите перспективи пред ЕС. Рифкин анализира корените на американската мечта за да обоснове тезата си, че Новият свят, на практика се е превърнал в Стария свят! Тоест, че американците все още се ръководят от идеи и стремежи, родени преди 250-500 години в епохата на европейското Просвещение и протестантската Реформация. Първите колонисти, дошли в Америка, са носители на идеите за свободата и равенството, постоянния прогрес и стремежа към по-голямо богатство и мощ. Въз основа на тях те формират т.нар. „американска мечта”, като модел, който, според самите тях, следва да бъде възприет от всички народи. Един от резултатите от това е най-впечатляващият възход в човешката история – този на САЩ. Другият резултат обаче е, че американците продължават да вярват в Провидението, в патриотизма, индивидуализма, материализма и унитерализма (т.е. едностранния подход) – т.е. във всичко онова, от което европейците отдавна са се отказали. Според Рифкин, очевидната причина да го направят е, че новата история се характеризира с почти непрекъснатия триумф на САЩ и почти непрекъснатите травми, стоварващи се върху Европа. В резултат от това, европейците губят вярата си в традиционните религии и идеологии и, дори в силата на разума, поставен на пиедестал в ерата на Просвещението. Те престават да споделят характерната за либерално-индустриалната епоха асоциация на понятието „по-добър” с „по-богат, по-могъщ, по-бърз, по-силен и по-евтин”. С други думи, европейците задминават Америка по пътя към бъдещето, превръщайки се, на практика, в по-консервативни (т.е. скептично отнасящи се към прогреса) от тях! Ето защо, те се отказват от хилядолетната си утопична вяра в способността на човечеството да създаде своя „рай, тук на Земята” и концентрират усилията си за създаването на хуманна, устойчива цивилизация, в която никакви религиозни войни, изблици на патриотизъм или обвързаност с една или друга идеология, не могат да нарушат личното щастие и реализация на индивида (чието постигане се превръща в основна цел). Така, докато неуморните, вечно неудовлетворени и ориентирани към бъдещето американци прекарват почти целия си живот, преследвайки щастието (макар че в повечето случаи си остават дълбоко нещастни), европейците са доволни от това, което са и каквото притежават, живеят за мига и разглеждат себе си не като интегрална част от своята нация или цивилизация, а от цялата „човешка раса”, и дори от биосферата, в която живеят, движат се и съществуват.

Рифкин заключава с възторг, че „Голяма част от света тъне в мрак, а огромен брой човешки същества са лишени от ясна цел в живота. Европейската мечта е своеобразен фар, т.е. пътеводна светлина, за днешния неспокоен свят. Тя осветява пътя към новата ера на интеграцията, разнообразието, качеството на живота, устойчивото развитие, универсалните човешки права, съхраняването на природата и мира на планетата. Ние, американците обичаме да казваме, че американската мечта си заслужава да умреш за нея. Новата европейска мечта пък заслужава да живееш за нея”.

Европа като авангард

Друг панегирик за Европа, написан от още един възторжен американец, е книгата на Майкъл Манделбаум „Идеите, които завладяха света: мирът, демокрацията и свободния пазар през ХХІ век” (2) , появила се през 2002. Заглавието и е реплика на прословутата теза на Френсис Фукуяма (в „Краят на историята и последния човек”, 1993), че краят на студената война е отбелязал края на историята, тъй като либералните западни ценности са триумфирали над всичките си идеологически конкуренти, включително монархията, империализма, фашизма и комунизма. Началните глави в нея проследяват историята на „идеите, завладели света”, откривайки корените им във Френската революция, която формулира стандартите на народната демокрация; в британската индустриална революция, утвърдила стандартите на либералния капитализъм и в „кръстоносния поход” на американският президент Уилсън, наложил идеята за налагане на мира с помощта на международни организации. В същото време, Манделбаум (малко провокативно) твърди, че всички тези идеи се реализират най-добре днес не от националните държави, а от ЕС, като цяло. Никъде другаде една политическа общност не е успяла да осъществи очертаната по-горе „триада” толкова пълно. Никъде другаде причините за потисничеството, бедността и конфликтите не са били преодолявани толкова успешно. Американците винаги са си представяли своята държава като „Града на хълма”, на който останалия свят може само да подражава. Манделбаум обаче смята, че истинската цел на човечеството трябва да бъде установяването на „световно правителство” и посочва именно Европа като пример за останалите. Според него, ЕС дава модела, по който ще бъде организиран светът през ХХІ век.

Фалшивият рай на Европа

Доколко реалистични са подобни твърдения? Какво може да ни каже пулсът на днешна Европа за нейното здраве и перспективите на нейния икономически ръст? Според мен, ЕС е най-малкото недовършен, а в по-лошия случай – е просто един фалшив рай, за който дори неговите собствени граждани нямат желание да се сражават.

Потенциалът на ЕС е напълно достатъчен за да може Съюзът да претендира за статут на суперсила. Неговото население от 484 млн. души е по-голяма от това на Америка с повече от 50%. Днес ЕС е най-големия вътрешен пазар по отношение на покупателната способност и държи най-голям дял в световната търговия. Общият БНП на страните-членки на ЕС надмина този на САЩ (15,5 трилиона срещу 13 трилиона долара) още през 2003. Въвеждането на еврото също имаше невероятен успех. Вместо (както се очакваше) да се бори за паритет с долара, днес то се обменя по курс над 1,4 долара за евро. Въпреки това обаче, Европа си остава търговска държава (както казват германците Handelsstaat ), лишена от значителна военна мощ или дипломатическо влияние. Така е, защото европейските членки на НАТО упорито отказват да отпуснат нещо повече от сегашното „дребно подаяние” за своята отбрана. От всички някогашни велики сили, само Великобритания може да претендира, че разполага с по-значима военна мощ. И тъкмо това кара американските неоконсерватори да пускат по адрес на европейските си приятели закачки от типа: „американците са от Марс, а европейците от Венера” (3) . Истината е, че прословутата фраза „правете любов, а не война”, спокойно може да се приеме като водещо мото на днешна Европа.


Проучванията потвърждават тази настройка на европейците към въпросите на отбраната. Само 24% смятат, че тяхната национална държава трябва да гарантира сигурността им, докато други (откровено пацифистки настроени) 14% не мислят, че въобще трябва да има армии. Остават още 42%, смятащи, че ЕС следва да поеме всички въпроси, касаещи отбраната (ще припомня, че точно това очакваше президентът Айзенхауер от европейците, през 50-те години на миналия век). Само че европейските правителства инвестират по-малко от 2% от общия си БНП за нуждите на отбраната. Великобритания и Франция все още разполагат с неголям потенциал за ядрено сдържане, както и с по няколко самолетоносачи и ескадрили от бомбардировачи, но самият ЕС няма стратегически въоръжени сили, а само няколко въздушни ескадрили и известно количество моторизирана пехота, не разполага с необходимата логистика, космическо разузнаване, комуникации, командни и контролни звена. 60-хилядните сили за бързо реагиране на ЕС може би са достатъчни за да патрулират в Босна или да участват в умиротворяването на някоя бивша колония в Африка, но трудно можем да си представим някаква друга мисия, която би им била по силите.

Разбира се, европейците твърдят, че разполагат с достатъчно от онова, което харвардският професор Джоузеф Ние определя като „мека сила”, т.е. те вярват, че дипломатическите, културни и морални методи на убеждение са по-хуманни и ефективни от грубата сила. Истината обаче е, че възможностите на европейската „мека сила” са силно надценени, имайки предвид, че малцина политически лидери от другите континенти са склонни да се ориентират към Лондон, Париж, Рим или Берлин, изработвайки собствените си стандарти в сферата на философията, правото, модата, елитната или поп-културата. Това че Европа продължава да вярва във възможностите на своята „мека сила” се дължи, от една страна, на отсъствието на достатъчно опасна „твърда сила” в съседство и, от друга – на волята на САЩ да се противопоставят активно на терористите, агресорите и „режимите-парии”. От друга страна, не би било зле, ако ЕС все пак реши да се подсигури, предвид възможността тази ситуация да се промени в бъдеще.

Икономически дисбаланс, енергийна зависимост и „секс-шоп социализъм”

В същото време Европейския съюз така и не съумя да се превърне в икономическа суперсила. Социалната регулация в Съюза поставя ударението върху качеството (и равнопоставеността) на живота, за сметка на конкурентоспособността. По данни на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), САЩ отделят само 11% от своя БНП за преразпределяне на националното богатство, по линия на социалните програми. В същото време, страните от ЕС отделят по 26% за тази цел. Европейците работят средно само по 35 часа седмично и разполагат с 3-4 седмици платен отпуск годишно, докато американците са щастливи ако работят по 40 часа седмично и имат две седмици платен отпуск. В резултат на това, производителността на труда в ЕС е 95% от тази в САЩ, но доходът на глава от населението в Съюза е само 72% от този в Америка. Европейците обаче изглежда се задоволяват и с това. Американците живеят за да работят, докато европейците работят за да живеят. Не е случайно, че проектът за Европейска конституция гарантира всички възможни човешки права с изключение на това, което най-много вълнува американците – частната собственост. Европейците се гордеят със своите мащабни и всеобхватни социални програми, универсално социализирано здравеопазване, безплатно обществено образование в университетите, сурови мерки за защита на околната среда, многобройните мерки за защита правата на децата и животните, равенството между половете, както и с различните програми за организиран отдих и забавления, а (в „прогресивни” държави като Дания или Холандия) също със субсидиите, отпускани за „леката дрога” и проституцията. Неслучайно, професорът от Бостънския университет Аджело Кодевиля определя (разбира се, на шега) европейската политическа икономика като „секс-шоп социализъм”.

Как европейците плащат за своето благоденствие? Добър въпрос, след като същите регулативни мерки, които определят привилегиите за европейците, забавят икономическия растеж и натрупването на богатство в ЕС, като цяло. В европейското законодателство присъстват такива правила за закрила и привилегии за работниците и служителите, които правят почти невъзможно съкращаването на персонал от страна на корпорациите. В същото време раздутите щатове карат фирмите да се отказват, както да наемат още персонал за да ризширят дейността си, така и да уволняват хора, когато им се налага да я „свият”. А резултатът от това е ниво на структурна безработица, което би било съвършено неприемливо в Америка. Разбира се, тази система осигури небивал (от 1968 насам) класов мир в европейската индустрия. В същото време, породената от нея „икономическа склероза” не позволява на икономическия ръст в ЕС да надмине 1,5-2,5%, дори и при най-добрата конюнктура. Накрая, Европа е изключително зависима от вноса на енергоносители. Наистина, някои членки на ЕС (и, най-вече, Франция) разумно инвестираха в развитието на ядрената енергетика. Други, като Великобритания, имаха късмета да открият значителни петролни находища в Северно море. Но повечето членки на Съюза са изцяло зависими от вноса на петрол и природен газ, доставян им почти изключително от Русия или Близкия изток.

Брюкселските бюрократи и дефицитът на демокрация

В сравнение с ограниченията, които безбройните правила на ЕС налагат, дори Китай изглежда като далеч по-либертариански от европейския модел. Впрочем, още през 60-те и 70-те години на миналия век, редица анализатори (като професора от Бъркли Ърнест Хаас) предсказваха подобно развитие, просто защото международните бюрократи са свикнали да смятат, че след като са поели контрола върху „А” и „Б”, задължително трябва да поставят под контрол и „В”, „Г” и „Д”. В този смисъл, дори голистката „пауза”, въпреки нейния функционализъм, изглежда оправдана. Напредъкът на ЕО (а по-късно и на ЕС) към по-тясна интеграция, се ръководеше (на всеки от етап) не от народите на Великобритания, Франция, Германия или Италия, а от брюкселските „еврократи”, които настояваха, че всички страни-членки следва да „хармонизират” политиките са по все по-широк кръг от въпроси.

Днес европейските правила са толкова многобройни, че никой не би могъл да посочи точния им брой – знае се само, че вече надминават 200 хиляди, като всяка година се добавят по още 2500 нови. Както е известно, страните-членки са длъжни да ги включат в собственото си законодателство. В същото време властта на Европейския парламент в Страсбург е доста ограничена, така че депутатите обикновено просто одобряват онова, което изпълнителният Съвет на ЕС им предложи. Имайки предвид, че за европейски депутати гласуват хората, които поне малко вярват в бъдещето на ЕС, изглежда доста обезспокояващо, че броят на участниците в изборите за евродепутати е доста по-малък от тези в изборите за национални парламенти.

Към всичко това следва да добавим нарастващият дефицит на демокрация, което значително увеличава риска някой ден европейските избиратели не просто да се обявят против една или друга инициатива, или против проекта за Европейска конституция, но и против целия европейски проект. Всички те се радват на мира и просперитета на континента, но не биха искали цената за това да бъде подчиняването им на един нов оруелиански Big Brother , олицетворяван от брюкселската бюрокрация.

Култура на неверници и култура на смъртта

В какво вярват европейците и за какво биха се сражавали, ако им се наложи? Не би могло да се отговори със сигурност, още повече, че те все още не са преминавали през подобно изпитание, ако изключим, разбира се, няколкото хиляди професионални военни в Босна и Афганистан. Ако попитате американците, в какво вярват и за какво биха се сражавали, повечето ще ви отговорят, че вярват в Бог и са готови да воюват за страната си и за свободата. Повечето европейци не биха използвали нито една от тези думи. Те смятат, че са надраснали религията и патриотизма и са преодолели старите морални табута, стигайки дотам, че вече нищо не изглежда свято за тях, включително и самият живот. Привържениците на културния консерватизъм осъждат толерантността на голяма част от европейците към самоубийствата, евтаназията, абортите и наркотичните зависимости, проституцията, хазарта и затъпяващите видео-игри. Покойният папа Йоан Павел ІІ рядко пропускаше да се обяви открито против онова, което той самият наричаше „култура на смъртта”, свързвайки появата и с упадъка на религиозната вяра. Фактите в това отношение са наистина многобройни. Запитани, дали религията е нещо много важно за тях, само 21% от германците отговарят утвърдително. Но този нисък процент прави Германия много по-духовна държава, в сравнение с останалите, защото за Великобритания той е само 16%, за Франция – 14%, а за Скандинавия – само 10%. За сравнение, цели 82% от американците смятат, че религията играе важна роля в живота им. 40% от американците ходят всяка седмица на църква, или синагога, докато само 10% от европейските протестанти посещават църква и то по веднъж на месец. Запитан, защо конституционният конвент на ЕС не споменава нищо, в подготвения от него проект за Европейска конституция, за Бог или за християнството, високопоставен френски дипломат отговаря, че „ние, европейците не обичаме Бог” (5) .

Същото се отнася впрочем и за гражданските задължения, т.е. за светските ценности, които гражданите би трябвало да смятат за „свещени”. Почти 80% от американците смятат за важно разпространяването на демократичните идеали и институции по целия свят. По-малко от 40% от европейците смятат, че това е необходимо, или че то непременно е нещо положително. В резултат от всичко това, постмодерната, пост-християнска цивилизация се връща към езическите ценности и колективния хедонизъм, превръщайки мира и просперитета от „благословени дарове” за обществото, в своеобразни нови „идоли”.


Впечатляващите успехи и съпътстващата ги опасна слабост на съвременна Европа едва ли биха предизвикали чак такъв интерес у останалите, ако тя беше остров, откъснат от света. Само че тя не остров и е много тясно свързана с останалите части на планетата, което поставя три екзистенциални предизвикателство пред сегашната нирвана, в която е изпаднал ЕС.

Европейският съюз и останалият свят

През 2003, по време на дебата по искането на администрацията на Буш ООН да одобри американската интервенция в Ирак, британският дипломат Крис Патън се оказа в особено деликатна ситуация. Той не работеше за „своя” премиер Тони Блеър, който подкрепи Буш, а за Комисията по международни отношения на ЕС, която беше раздвоена по въпроса за „войната с тероризма”. Накрая Патън не се сдържа да отбележи, че „за някои европейци да роптаеш срещу Америка, изглежда означава да провеждаш външна политика” (6) . В тези думи се съдържа и същността на „американското предизвикателство” за Европа през ХХІ век. САЩ са твърде силни за да бъдат игнорирани и твърде напористи за да можеш да им се съпротивляваш адекватно, но в същото време са прекалено безразсъдни, опасни и склонни към едностранни действия, за да бъдат подкрепяни. Някой би могъл да предположи, че стартираните от могъщата и неконтролирана от никого Америка „превантивни войни”, могат да се окажат необходимия тласък към формулирането и изграждането на обща европейска политика в сферата на международната политика и сигурността. Засега обаче, се случва по-скоро обратното – американският натиск провокира разцепление в Европа.

Процесът стартира още през 90-те години на миналия век, когато НАТО беше на път да се самоликвидира в резултат от острите спорове за споделянето на бремето по поддържането на военната мощ на пакта, неговото разширяване, дали той да разшири зоната си на отговорност, или просто да „остане без работа”, и, накрая, за намесата му в Босна и Косово. Все пак, по времето на президента Бил Клинтън, САЩ запазиха добрите си отношения със своите европейски партньори. За целта Клинтън използва и личния си чар, и таланта си да убеждава, и малките дипломатически измами. Така, той демонстрираше добрите си чувства, подписвайки почти всеки протокол, предложен му от европейците, ясно съзнавайки, че нито един от тях няма да бъде ратифициран от Сената. Впрочем, истината е, че повечето въобще не стигнаха до обсъждане в Конгреса. За разлика от него, Джордж Буш откровено заяви, че не приема Протокола от Киото за глобалното затопляне, Конвенцията от Рио де Жанейро за биологичното разнообразие, Договора за забрана на противопехотните мини, суверенитета на Международния наказателен съд или Договора за антибалистичните ракетни системи от 1972. За европейците това бе доказателство, че в ерата след студената война Америка се връща към едностранната „каубойска” дипломация, поставяща военната мощ и икономическия ръст над „общочовешките ценности”.

След това обаче, дойде трагедията от 11 септември, породила мощен изблик на симпатия от страна на европейците към САЩ. На следващия ден френският „Монд” обяви: „всички сме американци”. Канцлерът Шрьодер нарече нападението на Ал Кайда „обявяване на война срещу цивилизацията”. На свой ред, Тони Блеър, отбелязвайки, че 67 британски граждани също са станали жертва на терористичната атака, обеща, че „ще стоим рамо до рамо с американските си приятели и няма да спрем, докато това зло не бъде премахнато от нашия свят”. На 12 септември 2001, за първи път в историята си, НАТО се позова на прословутия параграф 5 от своя устав, обявявайки атентата от 11 септември за нападение срещу всичките 19 страни-членки. Ето защо Афганистан, чиито талибански режим предостави убежище на Осама бин Ладен, беше атакуван от НАТО и си остава отговорност на НАТО до днес. В целия ЕС 14 септември 2001 беше обявен за ден на траур.

Все пак, още от самото начало, европейците изразиха известни опасения. Те бяха наясно, че веднъж нападнати, американците могат да се увлекат прекалено, нахвърляйки се срещу всеки и всички, заподозрени, че са техни врагове, оставайки глухи за съветите да бъдат по-предпазливи и слепи за нежеланите последици от войната, която започнаха. Европейците се убедиха, че страховете им са били основателни, след като президентът Буш обяви, че прословутата „ос на злото” включва не само Ал Кайда и талибаните, но и Ирак, Иран и Северна Корея. Те бяха притеснени и след като се запознаха с новата доктрина Буш, според която САЩ имат право да осъществяват превантивни атаки срещу всеки, запозодрян, че дава убежище на терористи или, че разработва оръжия за масово унищожаване. Европейците с пълно право протестираха срещу декларацията на президента, че „Вие или сте с нас, или сте с терористите”. Междувременно, мащабите на американската реакция на трагедията от 11 септември надминаха всички очаквания, при това тя бе лишена от каквото и да било чувство за мярка, каквото САЩ би трябвало да са придобили през стоте години, в които бяха един от световните лидери. Накрая, Буш-младши не показа нито търпението, нито уменията, които баща му демонстрира по време на Войната в Залива от 1991. Тогава Буш-старши съумя да постигне консенсус между арабските държави, европейските си съюзници и ООН, преди да удари Саддам Хюсеин. Синът просто поиска подкрепата на останалите, обявявайки, че ще продължи напред, независимо дали я получи.

Великобритания демонстрира лоялност и последва Америка, също както го направиха и Испания, Италия, както и новите членки на НАТО от Източна Европа. Франция, Германия и Белгия обаче, да не говорим за Русия и Китай, не постъпиха така. Когато Буш призова ООН да приеме необходимата резолюция в подкрепа на войната срещу Ирак, французите и германците остро протестираха. А по време на изборната кампания на канцлера Шрьодер, през 2002, германският министър на правосъдието Херта Дойблер-Гмелин дори си позволи аналогия между Буш и Хитлер (7) . Европейските критици обвиниха САЩ, че използват проблема с „държавите-парии” за да действат като „свръхдържава-парий”. Тогавашният френски външен министър Юбер Ведрин пък заяви, че Америка се е превърнала в суперсила, която не се съобразява с никакви закони и правила. Американците отговориха с контраобвинения, сред които изпъкна тезата на бившия държавен секретар Доналд Ръмсфелд за уморените и беззъби държави от „Старата Европа”, начело с Франция и Германия. Не е чудно, че след началото на кампанията срещу Саддам Хюсеин, Франция и Германия направиха всичко възможно да се дистанцират от иракския кошмар, а Тони Блеър за малко не бе свален от собствените си съпартийци.

Но, ако „американците са от Марс, а европейците – от Венера”, ако техните визии за ценностите и за международните отношения се разминават толкова драматично, как тогава би могла да оцелее организация като НАТО? Професор Ендрю Марковиц от Университета на Мичиган стига дотам да твърди, че антиамериканизмът се е превърнал в своеобразна „лингва франка” за Европа, в нещо, което е в реда на нещата и дори в елемент от европейската самоидентификация. Тоест, ако кажеш нещо хубаво за американците в иначе толерантното европейско общество, рискуваш да те сметнат за недотам истински европеец. С две думи, Европа се дефинира по отношение на недолюбвания „друг” и този „друг” се оказват Съединените щати.

Дори и във Великобритания привържениците на атлантическото партньорство са малцинство. Директорът на Лондонския институт по икономика Джон Блъндел е сред онези британци, които гледат с подозрение на ЕС и не крият опасенията си от задълбочаващите се разногласия между САЩ и Европа. В една своя реч, произнесена през миналата 2006 и озаглавена „Дали ЕС е приятел или враг на Америка?” (8) , той дори посъветва американците да продължат да се правят, че подкрепят европейския проект (ритуал, който президентите на САЩ стриктно следват), но в същото време да работят за отслабването и дори за разпадането на ЕС. Естествено, подобни „съвети” само укрепват недоверието на европейците към единствената в света свръхсила, с която те, въпреки всичко, остават обвързани.

Азиатското предизвикателство

Напрежението между ЕС и САЩ изглежда като второстепенен проблем, на фона на азиатското прадизвикателство, с което Европа се сблъсква в зората на ХХІ век. Китай, Индия и все още достатъчно могъщата Япония активно се конкурират в сферата на икономиката и „меката сила” и могат лесно да надминат Европа по отношение на своята мощ. Докато на Стария континент работната ръка става все по-скъпа, а производителността на труда е в стагнация, евтината работна ръка и нарастващата производителност вече превърнаха Азия в новата „работилница на света”. Азиатският износ на евтини, но достатъчно качествени, стоки формира такъв търговски дисбаланс, че валутните резерви на редица азиатски държави от долари и евро нарастнаха неимоверно. Азиатците инвестират по-голямата част от тези средства в държавни ценни книжа, гарантирани от американското и западноевропейските правителства, което означава, че разходите на САЩ за отбрана или пък на ЕС за социални програми са възможни благодарение щедростта на азиатците. С две думи, Европа (също както и САЩ) вече живее над възможностите си - тенденция, която допълнително ще се задълбочи със застаряването на нейното население.

Китай, Индия и по-малките азиатски „тигри” вече усвоиха много високотехнологични индустрии, създадени навремето на Запад. През следващите двайсетина години техният възход в сферата на изследванията и развитието може да се окаже толкова динамичен, че те окончателно ще надскочат рамките на „догонващата икономика”, извоювайки си водещи позиции в сферата на високите технологии и икономиката на знанието. Какво може да направи ЕС срещу това? Да издигне нови тарифни и протекционистки прегради, превръщайки Европа в „укрепена крепост”? Това само би ускорило връщането към позициите на страдащата от комплекс за малоценност Средновековна Европа изправена (и тогава) пред предизвикателствата, идващи от Азия. Еврократите са наясно с това азиатско предизвикателство и дори го използваха за да предприемат решителната стъпка с въвеждането на еврото. Днес обаче, те трябва да решат, какво да правят с ЕС и еврото за да останат конкурентоспособни.

Ислямското предизвикателство

Ислямското предизвикателство е свързано с най-фундаменталния въпрос: какво представлява Европа? Самите европейци не могат да отговорят. Критериите за членство в ЕС поставят акцента върху общите ценности, а не на географската, етническата или религиозна идентичност. Всъщност, редица географи смятат, че такова нещо като Европа не съществува и става дума просто за споразумение за разделянето на единния евроазиатски масив по хребета на планината Урал, намираща се на територията на Русия.

Дали днешните мюсюлмани, чиито предци са живели на Балканите през последните шестотин години, могат да се смятат за европейци? Преди хиляда години, когато понятието Европа бива възприето от жителите на континента, с него се обозначава христииянската общност. Днес това схващане изглежда остаряло, след като повечето европейци въобще не са религиозни, а християнството остава най-голямата религия в света, най-вече благодарение на силните си позиции в Америка, Африка и Азия

А може би Европа е чисто институционална реалност, основаща се на членството в ЕС? Или пък става дума за състояние на ума, базиращо се на някакви общи ценности? През 1948 Чърчил казва следното: „Надяваме се, един ден гражданите на всяка европейска страна да осъзнават себе си като европейци по същия начин, по който днес се смятат за принадлежащи към собствената си нация”. На свой ред, Жан Моне отбелязва, че: „Европа никога не е съществувала, някой трябва да създаде истинската Европа”. Всъщност и двамата очевидно разчитат на опита на онези държавници от миналото (независимо дали кралски чиновници или революционери), които формират съвременните нации, по пътя на бюрократичната централизация, езиковата стандартизация и въвеждането на всеобщо образование, и вярват, че с помощта на същите методи ще може да се формира и една над-национална европейска общност.

Въпросът обаче е, дали европейците действително са склонни да изоставят своите национални държави за да станат част от подобна общност? Дилемата, с която се сблъскват днес по отношение на имигрантите (и, особено, на имигрантите-мюсюлмани), говори за наличието на известна доза лицемерие в сърцевината на самия проект за ЕС. Макар че е трудно да се дадат точни цифри за броя на мюсюлманите във всяка европейска страна, официалните данни сочат, че през 2001 мюсюлманите във Франция са били 7,5% от населението, в Холандия – 4,4%, в Германия – 3,9%, във Великобритания – 3,3%, в Испания – 1,8%, в Дания – 1,4%, в Италия – 1,2%. Някой би могъл да каже, че процентите не са чак толкова високи, но европейците мислят иначе. Така, в резултат от една доста противоречива реформа в немското законодателство от 90-те години на миналия век, един етнически германец от Украйна (примерно), който не говори немски, може да получи автоматично германско гражданство, докато някой етнически турчин, роден в Германия, говорещ добре немски и повлиян в някаква степен от немската култура, рискува никога да не получи такова. Истината е, че европейците възприемаха имигрантите като културна заплаха, бреме за социалния бюджет и опасност за сигурността (една трета от всички затворници в Германия са чужденци), дълго преди ислямските терористи да проникнат в градовете на Стария континент.


В същото време обаче, следвоенна Европа отчаяно се нуждае от работна ръка. Това е и причината за големия брой имигранти от Северна Африка и Турция (а във Великобритания – от Южна Азия), през 50-те, 60-те и 70-години на миналото столетие. Петролният шок и рецесията след 1973 намалиха мащабите на миграцията, но те отново нарастнаха през 90-те. Смята се, че през 1950-1988 Германия е приела 24,5 млн. имигранти, Франция – 21,9 млн., а Северна Европа (включително и Великобритания) – около 25 млн. В края на ХХ век над 5% от цялото население на Европа са хора, които не са европейци (а може би вече са?). Резултатът е, че днес в ЕС се говори на 87 различни езика и диалекта.

Другата тенденция, превърнала имиграцията в постоянна грижа и причина за всевъзможни опасения, е постоянният спад на раждаемостта сред коренните европейци, която днес е най-ниската в света. Коефициентът на раждаемост при германците, шведите, испанците, гърците, французите, италианците и руснаците е паднал до 1,4 или дори до 1,1 дете на една жена, докато минималният коефициент за просто възпроизвеждане е 2,1. В Германия например, 31,2% от жените въобще нямат деца. В резултат от всичко това се очаква населението на Европа на намалее с 13% до 2050, а средната възраст да достигне безпрецедентните 52 години (за сравнение в САЩ тя ще бъде 35 години). Казано другояче, в средата на века, повечето европейци ще бъдат на възраст, по-висока от средната продължителност на живота на континента в началото на миналото столетие.

В резултат от това, броят на хората с европейски произход, които през 1900 са били 31% от цялото човечество, ще намалеят до 11% през 2050 (като броят на онези от тях, които живеят в Европа ще бъде само 7,5%).

Подобно демографско самоубийство (както го определя Джордж Уайгъл) е непознато в цялата биологична история. Наистина, периодично се случва да умрат много хора, но това се дължи или на масов глад, или на епидемии, или на войни. Днешните европейци обаче (или поне тези на запад от Русия) се хранят по-добре, радват се на по-добро здраве и на по-продължителен мир, отколкото когато и да било в историята си. Те просто предпочитат да нямат деца. Защо? Анализите на различни национални и европейски институции сочат като причина упадъка на брака и семейните ценности, законите, улесняващи разводите и абортите, масовото използване на достъпни контрацептиви, стремежът на жените към успешна кариера, както и предпочитанието на все повече семейства да имат две заплати, вместо две деца (9) . Моралистите обвиняват за липсата на деца егоизма и крайния индивидуализъм, характерни за новите поколения европейци, но ако оставим морала настрана е ясно, че европейците вече не смятат децата за част от представата си за щастие, а мнозина дори ги смятат за бреме.

Казаното по-горе пряко касае въпроса за „ислямската заплаха”, защото докато броят на коренните европейци намалява в абсолютни цифри, арабите, турците и другите неевропейски имигранти могат да се похвалят с много високи коефициенти на раждаемост. Освен това европейските държави все повече се нуждаят от работници-имигранти, тъй като населението им прогресивно застарява.

Засега усилията за разрешаването на проблема с мюсюлманската имиграция се оказват неуспешни, защото опитите за асимилирането, толерирането или потискането на културната специфика на имигрантите, само провокират протести и сблъсъци на расова основа между тях и коренните европейци във Франция, Великобритания и Германия, съдействайки в същото време за възхода на радикално националистически (и дори неофашистки) политически формации във Франция, Италия или Австрия, обещаващи да спрат имигрантския поток, или даже да експулсират част от имигрантите.

Спадът в раждаемостта сред коренните европейци, мюсюлманската имиграция, осъзнаването (след 11 септември 2001) на шокиращия факт, че Западна Европа се е превърнала в основното убежище за терористите, след Афганистан, както и атентатите, осъществени от Ал Кайда в Лондон и Мадрид, говорят за криза, чието преодоляване ще изисква изключително много време. Но дори и с това не се изчерпват измеренията на ислямското предизвикателство пред Европа. Част от него е деликатният въпрос за евентуалното присъединяване на Турция към ЕС. Турците вече дълги години молят да бъдат приети в Съюза. Както е известно, Турция е контролирала близо шест столетия, изцяло или частично, Балканския полуостров, а и днес част от нейната територия е на Балканите. Милиони турци вече живеят в различни държави от ЕС. Турската икономика е тясно свързана с европейската, страната отдавна членува в НАТО. Освен това Турция е светска, а не ислямска република. Въпреки това ЕС винаги е държало тази страна „на една ръка разстояние”, използвайки като предлог ролята, която армията играе в турската политика. Само че подобно твърдение не звучи много искрено, имайки предвид, че армията се намесваше най-вече за да предотврати завземането на властта в Турция от ислямистите. Всъщност, истината е (макар за това да не обичат да говорят на глас), че ЕС се ужасява от перспективата 60 милиона турци да се сдобият с правото безпрепятствено да пътуват и живеят в Европа.

Карл Велики и неговите наследници

Започнах тази статия със сравнение между Европа през 2007 и Европа през 1907. Нека сега погледнем по-далеч в миналото, в епохата, когато се заражда европейската цивилизация, като такава. Както е известно, Европа е името на красива девойка, която според гръцката митология, привлякла вниманието на Зевс и той я отвлякъл от родителите и. Самите гърци наричали така «своята» страна на Хелеспонта, за разлика от противоположния му полуостров, който обозначавали като Мала Азия. Римската империя, обединила средиземноморските територии на три континента, не е разполагала с ясна концепция за Европа. На свой ред, германските племена, чиито набези слагат край на империята, със сигурност не са си представяли Европа като някаква географска, културна, религиозна, езикова, расова или политическа общност. Същото се отнася и за арабите, които през VІІ и VІІІ век «изплуват» от пясъците на пустинята, водени от фанатичната си вяра в Аллах и неговият пророк Мохамед. По онова време арабите овладяват напълно половината от тогавашния християнски свят, налагайки, с помощта на меча и Корана, властта си над Месопотамия, Сирия, Ливан, Светите земи, Египет, цяла Северна Африка и почти цяла Испания. Халифатът на Омейадите дори мечтае да разшири територията на Дар ал-Ислам (т.е. «земята на правоверните») отвъд Пиренеите, подчинявайки всички западни християни. Неговите бойци обаче търпят жестоко поражение (в резултат от което завинаги са отхвърлени от територията на днешна Франция) от рицарите на франкския пълководец Карл Мартел («Чука»), край Тур, през 732.

Тази победа позволява на наследниците на Карл «Чука» да формират нова визия за съдбата не само на франките, но и на всички християни, поставяща много по-амбициозни цели, отколкото простото им оцеляване. Водеща роля сред тях играе внукът му, който също се казва Карл. Надарен пълководец, дипломат, администратор, държавник и политик, той съумява да създаде (със силата на меча и волята си) една велика империя, чиито поданици, както и техните потомци, го наричат Карл Велики. Славата и плячката, която печели в битките, му гарантират лоялността на благородниците. Средствата, които отделя за църквата и строгият морал, му осигуряват подкрепата на Църквата. Покровителството на търговията и налагането на единни закони в държавата, му помагат да спечели на своя страна търговците и занаятчиите. Управлението му се радва на небивала популярност. Освен това, Карл Велики събира в двора си най-образованите монаси и учени от Британските острови, Италия, Франция и земите на днешна Холандия, създава училища, покровителства изкуствата и така слага началото на истински «малък Ренесанс» в средата на «Тъмните векове». На всичкото отгоре Карл Велики е изключително религиозен и искрено вярва, че е призван да обедини християните, осиротели след краха на Римската империя, и да разпространи християнството сред езичниците на север и изток от Франкската държава. И, в значителна степен, действително съумява да го направи. Интересно е, че границите на империята му, чиято столица е Аахен, почти изцяло съвпадат с тези на страните, формирали т.нар. Общ европейски пазар през 1957: Франция, Бенелюкс, Западна Германия и (Северна) Италия.

Това, което всеки ученик знае за Карл Велики е, че папата го коронясва за император на Запада, на Коледната меса в Рим, през 800. Това, което малцина знаят обаче е, че година преди това, през 799, неизвестен придворен поет го удостоява с още по-висока титла, наричайки Карл Велики «крал и баща на Европа». Така един континент и една цивилизация се превръщат в реалност по волята на един човек. Нещо повече, европейската идея надживява краха на империята на Карл Велики и продължава да вдъхновява крале, папи, философи, завоеватели и, накрая, икономисти и дори бюрократи вече 1200 години. Тя временно остава на заден план в епохата на възхода на национализма, приключила с края на Втората световна война. Малко след това, през 1950, гражданите на рейнския град Аахен решават да учредят награда, която да се връчва всяка година на човека, направил най-много за европейското единство. Тя, разбира се, носи името на Карл Велики –«кралят и бащата на Европа», превърнал някога града им в своя столица.

Какво би направил Карл Велики, ако можеше да види днешна Европа? Вероятно би се смаял от богатството и технологичния и напредък. Би благословил мира, царящ на континента. Би осъзнал ислямското предизвикателство, но би обяснил на днешните европейци, че по негово време нещата са били десет пъти по-зле. Като опитен държавник, едва ли би се учудил (или противопоставил) на натрапчивата и стремяща се да контролира всичко европейска бюрокрация. Изкушаваме се да си представим, че Карл Велики би открил в днешния Европейски съюз кулминацията на грандиозния проект, чието начало той самият поставя преди повече от хиляда години, и би благодарил на Бога за това. Със сигурност обаче три от проблемите пред днешна Европа биха го разтревожили много сериозно: нейната военна слабост, духовната и опустошеност и демографският и упадък. Императорът вероятно би попитал: колко дълго може да оцелее една цивилизация, без оръжие, без вяра и без деца?

Ето това е въпросът, който мудните «еврократи» следва да разрешат, още преди Европа да е навлязла по-сериозно в ХХІ век.

Бележки:

1. Речта му в Цюрих от 19 септември 1946.

2. Изложена от автора в The National Interest, Winter 2003.

3. Robert Kagan, Of Paradise and Power: America and Europe in the New World Order (2003).

4. Joseph Nye, Soft Power: The Means to Success in World Politics (2005).

5. Kenneth L. Woodward, An Oxymoron: Europe Without Christianity, New York Times (op-ed), June 14, 2003.

6. William I. Hitchcock, The Struggle for Europe (2003), p. 473.

7. Minister denies Bush „Hitler” slur, CNN, Sept. 20, 2002.

8. Dec. 22, 2006 Heritage Foundation Lecture 983.

9. Вж. Nicholas Eberstadt, Population and Public Health: Four Unexpected Surprises, Orbis, Fall 2004.

* Професор по международни отношения в Университета на Пенсилвания, САЩ . Носител на наградата Пулицър за книгата си „Небеса и Земя: политическа история на Космическата ера”.

{rt}

Международната политика е игра с постоянно променящи се карти. Ако приемем, че в средносрочен план (5-10 години) основните играчи ще останат същите, контурът на глобалните противоборства може да се промени, ако в някои от най-чувствителните геополитически точки настъпи сериозно разместване на пластовете. Тези ключови зони са разположени преди всичко на Евразийския материк, като в южната му част формират огромна дъга на силно геополитическо напрежение, която започва от източния бряг на Средиземно море и завършва в западния край на Тихия океан. Тук ще разгледаме пет потенциални сценария за локални геополитически промени, които могат да повлияят много съществено върху разположението на силите и мотивацията на играчите на международната сцена. Те са свързани с позицията на САЩ спрямо конфликта между турци и кюрди; с бъдещето на отношенията Турция-ЕС и Русия-ЕС и с характера на режимите в Иран и в Пакистан. Умишлено пропускам конфликта между Израел и палестинците, както и войните на САЩ в Ирак и Афганистан, защото, в средносрочен план, развръзкатата им не се очертава. Но освен от локални геополитически сблъсъци, международната политика зависи и от глобалното движение на капиталовите потоци. Затова ще разгледаме и два икономически сценария, които могат да повлияят много сериозно върху световната политика. Те касаят ролята на държавните инвестиционни фондове и евентуалното изместване на долара от сегашната му позиция на основна резервна валута в света. Ако приемем, че ерата на големите идеологии приключи, „пълнежът” на днешните геополитически битки се състои от два основни компонента – парите и етно-религиозната идентичност. Понеже мотивацията на играчите в икономическата надпревара е почти изцяло рационална, финансовите процеси могат да се предугадят с доста по-голяма точност, от чисто геополитическите. Успоредно с възможните сценарии за промени в световната политика, ще бъде анализирано и отражението им върху геополитическата съдба на България.

Първият сценарий: ислямистите идват на власт в Пакистан

Ако се направи класация на държавите в Азия, при която да се отчетат три фактора - тяхната големина, политическа тежест и нестабилност, Пакистан безапелационно заема първо място. Населението на страната е по-голямо от това на Франция и Германия, взети заедно. Същевременно, Пакистан е единствената мюсюлманска държава в света, разполагаща с атомно оръжие. На власт през последните осем години е главнокомандващият армията генерал Первез Мушараф, но позициите му стават все по-нестабилни поради натиска на ислямистката опозиция. Ислямистите официално държат властта в една-две провинции в северозападна част на страната и не крият своите симпатии и тесни връзки с талибаните в Афганистан. Радикалният ислям има привърженици и в средите на пакистанските сили за сигурност и разузнаването.

Ако ислямистите поемат контрола над Пакистан, за Запада това би била геополитическа катастрофа, надминаваща по значимост дори идването на власт на аятолах Хомейни в Иран през 1979. На първо място, радикалният ислям ще се сдобие с атомна бомба и ще може да шантажира, ако не САЩ и Западна Европа, поне регионалните си врагове. Проамериканското правителство на Хамид Карзай в съседен Афганистан вероятно ще бъде свалено, защото талибаните ще преминават напълно свободно през границата с Пакистан. Иран ще загуби лидерството си в общността на радикалния ислям. Но най-застрашена ще бъде Индия, чиято десетилетна вражда с Пакистан е именно на религиозна основа. При такъв сценарий пропадат всички планове на САЩ за изграждането на т. нар. „Голяма Централна Азия”, предвиждащи икономическото отваряне на мюсюлманските пост-съветски републики на юг, към Афганистан и Пакистан, като алтернатива на обвързването им с Русия и Китай. При наличието на ислямистки Пакистан, Индия ще стане най-важната геополитическа опора на американците в Азия. На Делхи ще се разчита да бъде противотежест както на радикалния ислям, така и на Китай. Възможно е обаче, пред лицето на ислямистката пакистанска заплаха, Вашингтон и Пекин да затоплят отношенията си.

Вторият сценарий: иранските фундаменталисти губят властта

От 1979 насам Иран е трън в очите на американците. Освен че е голяма, тази страна е и богата, защото притежава едни от най-внушителните петролни залежи в света. Аятоласите са постоянно надвиснала заплаха за стабилността в стратегически най-важният района на земното кълбо – Персийския залив, откъдето идва близо две трети от нефта, консумиран в света. По идеологическа линия Техеран подкрепя радикалните ислямисти навсякъде в Близкия Изток и индиректно се меси в конфликтите в Ирак, Ливан и палестинските територии. Иранските аятоласи могат да бъдат свалени от власт чрез комбиниран американско-израелски военен удар (което е почти невероятно), от вътрешни реформаторски сили (което е допустимо) или благодарение постепенната еволюция на режима към либерализация (което изглежда най-реалистично). За САЩ появата на един приятелски, или най-малкото неутрален, Иран ще означава цялостно разместване на картите на близкоизточната геополитическа сцена. Умиротворяването на Ирак ще стане по-лесно и ще струва по-малко пари и човешки жертви. Главната промяна в един Близък изток без аятоласите обаче ще се отнася до стабилността на петролните доставки. Достъпът до нефта от Персийския залив ще стане много по-сигурен, а самият Иран ще започне да продава повече „черно злато” на САЩ и на западноевропейците за сметка на увеличените добиви или на намалените доставки за Китай. Геополитическата „тапа”, затваряща достъпа на каспийските енергоресурси до Индийския океан, ще бъде отпушена. Тогава ще стане възможно туркменистанският природен газ да тръгне по тръбопровод, през Иран, за Пакистан и Индия, заобикаляйки размирния Афганистан. Израел ще може да си отдъхне, защото един умерен Иран едва ли ще пожелае да разработва ядрено оръжие. В същото време, стратегическата важност на еврейската държава ще намалее, защото американците вече няма да я разглеждат като главен сдържащ фактор за иранската агресивност. Геополитическата тежест на три съседни държави – Турция, Азербайджан и Туркменистан, също ще намалее, защото вече няма да са част от проамерикански кордон, обграждащ Иран. В по-глобален план, изваждането на иранската плочка от доминото на световната сигурност може да помогне за подобряване на отношенията на САЩ с Русия и с някои техни европейски съюзници-опоненти.

Третият сценарий: САЩ загърбват Турция и акушират за раждането на независим Кюрдистан

Кюрдите са най-големия народ в света, лишен от собствена държава. Те живеят в Иран, Сирия, Ирак и Турция, но имат и голяма диаспора в Европа. Смята се, че общата им численост надхвърля 20 милиона души. Иракските кюрди се ползват с широка автономия, близка до независимост, но без международно признание. Този статут е мечта и пътеводен ориентир за техните сънародници, живеещи в Иран и Турция. Кюрдската идентичност обаче е казус, по който турският национализъм е най-малко склонен на отстъпки. В хода на борбата със Саддам Хюсеин иракските кюрди се превърнаха в едни от най-верните и важни американски съюзници, а днес територията им е единственият по-стабилен район на Ирак. Същевременно, затоплянето на отношенията между иракските и турските кюрди предизвика гнева на Анкара. Подновяването на въоръжената борба и атентатите от страна на ПКК тласкат Турция към по-решителни действия пораждат реална заплаха за военно нахлуване в Северен Ирак. Кюрдското предизвикателство сближава Анкара и Техеран, което не е по вкуса на Вашингтон. Засега Турция остава стратегически американски съюзник, но трябва да се има пред вид, че отношенията между Вашингтон и Анкара охладняха значително след 2003, когато турците отказаха да предоставят военновъздушната база Инджирлик за нуждите на военната операция в Ирак. Същевременно, в Турция се засилват антизападните и, в частност, антиамериканските настроения. Ако се окаже, че целостта на Ирак не може да бъде съхранена, Вашингтон би могъл да насърчи създаването на независима държава на иракските кюрди и да съдейства за международното й признаване. В желанието си да дестабилизират Иран, САЩ ще подкрепят борбата на иранските кюрди срещу режима в Техеран и при това положение няма как да не поискат от Турция да даде повече права на своите 12 милиона кюрди. Това ще доведе до пречупване на стратегическата ос Вашингтон-Анкара. САЩ ще загубят базата Инджирлик и ще се ориентират към създаване на военни опорни точки в независим Кюрдистан и други държави от региона. Кюрдският сепаратизъм окончателно ще се превърне в хронична язва за Турция, което ще спре процеса на демилитаризиране на политическия живот в Анкара. Под натиска на Вашингтон, Израел ще трябва да се откаже от близките си отношения с Турция, а Азербайджан ще изпадне в изключително сложна ситуация, при която двамата му основни международни съюзници враждуват помежду си.

Четвъртият сценарий: политическият „годеж” между Турция и ЕС се разтрогва

Европеизацията на турското общество бе сред основните цели на реформите, наложени от Кемал Ататюрк. Близо осем десетилетия по-късно едно правителство с ислямистки корени превърна влизането на Турция в ЕС в своя цел номер едно. Анкара започна преговорите за присъединяване към Съюза през 2005, но те не вървят гладко и засега остават политически сюжет с отворен финал. За да стане интегрална част от ЕС, Турция трябва да се промени твърде много. Тя обаче е голяма и силна държава с високо самочувствие, която разглежда преговорния процес с ЕС като сближаване на позициите между двете преговарящи страни, а не като график за изпълнение на ултимативните искания на Брюксел. В повечето западноевропейски общества има силни настроения против турското членство в ЕС. В последните месеци турците започнаха да отговарят на тази неприязън с “взаимност”. Социологическите проучвания сочат, че в Турция популярността на каузата за влизане в ЕС намалява. Процесът на охлаждане на отношенията между Анкара и Брюксел може да стигне до точка на пречупване, отвъд която преговорният процес да бъде замразен или направо прекратен. Без европейския коз в ръка, Партията на справедливостта и развитието едва ли ще успее да продължи процеса на ограничаване на политическото влияние на военните, въпреки че резултатите от демократичните избори й дават такъв мандат. Страната ще навлезе във фаза на нестабилност, в която не е изключен и нов военен преврат. Същевременно, Турция ще засили мюсюлманския вектор във външната си политика и може да се преориентира към съюз с Иран, с арабските монархии от района на Персийския залив, а вероятно и с Русия. Обединението на Кипър ще стане мираж, а турско-гръцките отношения отново ще се изострят. Съмнително е, че Анкара ще успее да поддържа стратегическия си съюз с Вашингтон при положение, че е загърбила ЕС.


Петият сценарий: отношенията между Русия и ЕС навлизат в „ледников период”

Днес на Стария континент има два основни геополитически полюса – ЕС и Русия. Отношенията на привличане и отблъскване между тези два силови центъра са основен фактор, променящ геополитическия контур на зоната между Атлантика и Урал. На пръв поглед, ЕС и Русия са обречени на партньорство, заради здравата енергийна взаимозависимост между тях. Редица влиятелни европейски политици обаче смятат, че зависимостта от руския природен газ и нефт е заплаха за националната сигурност на държавите от Съюза. Антируският вектор в геополитиката на Брюксел се засили след приемането в Съюза на Полша, Литва, Латвия и Естония през 2004. Същевременно, през последните месеци от Москва също повя политически хлад. Казуси като отравянето на бившия шпионин Александър Литвиненко в Лондон и замразяването на Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) са знак за засилваща се неотстъпчивост на Кремъл в отношенията с ЕС. Растящият като снежна топка култ към личността на Владимир Путин и пълната маргинализация на либералните политически сили плашат европейците и ги карат да виждат преди всичко азиатската половина от сложния лик на съвременна Русия. Евентуалното рязко влошаване на отношенията между Брюксел и Москва няма да доведе до прекъсване на руските газови и нефтени доставки, но “Газпром” ще бъде отрязан от газоразпределението на територията на ЕС. Като реципрочна мярка, Русия няма да допуска западен капитал до експлоатацията на своите находища на енергийни суровини. Газопроводът “Северен поток” може да не се реализира, поради обструкциите на Полша и балтийските държави. Лондон окончателно ще се превърне в убежище за най-влиятелните руски опозиционери, а руските и европейски тайни служби ще влязат в остро противоборство. Руските компании вече няма да са добре дошли на лондонската фондова борса, а руските капитали няма да могат да придобиват дялово участие в европейски фирми. ДОВСЕ ще бъде погребан, а руснаците периодично ще се хвалят с разработката на нови супероръжия. Москва ще опита да извади двустранните си отношения с отделни европейски държави извън рамките на общата външна политика на ЕС. Украйна, Беларус и Молдова, които формират новата Източна Европа, ще станат арена на остра борба за влияние между Русия и ЕС.

Шестият сценарий: апетитите на държавните инвестиционни фондове растат стремително

След Втората световна война големите компании постепенно започнаха да губят националната си идентичност и да се превръщат в мултинационални. Мнозина анализатори дори смятат, че днес глобалните бизнес-конгломерати са по-силни от правителствата. С краха на комунизма умря концепцията за държавата като основен инвеститор в националната икономика. Рухването на Съветския съюз и неговата система от сателити до голяма степен се дължеше именно на провала на държавата като инвеститор. Последва приватизиране на инвестиционния процес и връщане към естествения за Запада цикъл на възпроизводство на капитала. В наши дни обаче се наблюдава обратен процес – държавното инвестиране се възражда, но този път то е насочено навън, а не към собствената национална икономика. Причината е, че някои правителства натрупаха значителен паричен резерв, вследствие експлоатацията на т. нар. естествен монопол, какъвто са находищата от полезни изкопаеми. На първо място това са монархиите от района на Персийския залив. Стремителният ръст на цената на петрола се отразява драматично (в положителен аспект) върху състоянието на техните държавни финанси. Същото важи за Русия и Норвегия. По съвсем друга причина, до същия финансов резултат достигат и някои държави от Източна Азия, като Китай, Южна Корея, Сингапур, Тайван. Те имат експортно ориентирани икономики, огромно положително салдо на платежния баланс и продължителен висок темп на стопански ръст. Натрупването на средства от износа на петрол или на потребителски стоки има временен характер. Един ден нефтът ще свърши, а и двуцифреният годишен икономически ръст в Китай също няма да е вечен. Затова правителствата се стремят да превърнат неочаквано сполетялото ги имане в “бели пари за черни дни”. Дълго време стратегията за това предвиждаше влагането на петродоларите в максимално сигурни инвестиционни инструменти – американски държавни ценни книжа. Новата мода е излишните държавни пари да се насочват към специално създадени за целта инвестиционни фондове, които имат по-агресивна и, съответно, по-рискова стратегия. Според данни на банката „Морган Стенли”, към есента на 2007, държавните инвестиционни фондове имат активи за 2,5 трилиона долара, но прогнозата е, че до 2015 те ще нараснат до 13 трилиона. През тази година Пекин стресна световните финансисти като обяви, че прави Китайска инвестиционна корпорация с първоначален капитал от 200 млрд. долара. По-старите държавни фондове могат да се похвалят с още по-големи активи. Към 2007, най-голям е фондът „Национално богатство на Обединените арабски емирства”, натрупал 875 млрд. долара. Около и малко над триста милиарда в държавни инвестиционни фондове имат три други държави – Норвегия, Саудитска Арабия и Сингапур, който е с население от само 4 млн. души. Най-старият фонд – кувейтският е с 250 млрд. долара. С около 40 млрд. долара разполага Инвестиционният фонд на Катар, както и австралийският Фонд за бъдещите поколения. Тези пари се инвестират в ликвидни акции на всички основни световни борси. Графиката, показваща ръста на петролните цени в последно време, не оставя никакви съмнения, че активите на държавните инвестиционни фондове ще растат стремително. Въпросът е не само икономически, но и политически. Западните държави се опасяват, че техни стратегически важни компании ще попаднат под контрола на араби, руснаци или китайци, което има отношение към националната сигурност. Германското министерство на финансите вече лансира идея за създаването на специален контра-фонд, който да брани местните компании от апетитите на чуждестранни инвеститори като придобива контролен пакет от застрашените фирми.

Седмият сценарий: еврото измества долара като световна резервна валута

САЩ ще останат неоспорима планетарна сила номер едно, докато международната търговия се извършва предимно в долари, които са и основна световна резерва валута. Тази теза не се припокрива напълно с обяснението на американското лидерство, но е част от него. В Америка по традиция живеят на кредит, но в последните години дълговете станаха огромни. Кризата с ипотечните облигации от лятото на 2007 показа, че много домакинства за взели заеми, които не са по силите им. Държавният дълг на САЩ обаче също е смайващо голям – 9 трилиона долара към началото на ноември 2007. Това е равно на 65% от брутния вътрешен продукт на страната и ако се разпредели равномерно върху всички граждани, ще се паднат по 33 хил. долара на човек. САЩ обаче имат предимството да са тези, които емитират доларите. Тоест, от тях зависи какво ще бъде предлагането на сегашната световна валута и докато търсенето е голямо, има начин държавните финанси да се балансират. Нещо повече – докато Китай и петролните монархии държат резервите си в долари или направо в държавни ценни книжа на САЩ, те ще са заинтересовани от стабилността на американската икономика и няма да правят нищо, което може да я разклати. Зависимостта от една единствена резерва валута обаче е опасна. Това стана съвсем ясно през тази година, когато доларът се обезцени рязко. Китай обяви официално, че започва постепенна диверсификация на валутния си резерв, в който доларите бяха около 1 трилион (70%). Същото правят и други страни с големи валутни резерви, които вече залагат и на еврото. Единната европейска валута излезе от „детския” период на развитието си и става сериозен конкурент на долара. Илюзия е обаче да се мисли, че позициите на американските пари могат да бъдат подкопани от заплахите на държави като Иран, че ще започнат да продават петрола си в евро. Сега и в обозримо бъдеще нефтът ще се търгува в долари. Все пак желанието за диверсификация на валутните резерви може да доведе до изместване на долара от кошница от валути, в която водеща роля ще има еврото. Тогава за САЩ ще бъде много по-трудно да живеят с голям външен дълг и да финансират войни в чужбина, като тази в Ирак. Външната политика на Вашингтон ще стане по-умерена, а ищахът за скъпоструващи операции по социално инженерство от типа „ nation building ” ще намалее. В крайна сметка, ако доларът изпадне в немилост, американското лидерство ще бъде подкопано. То обаче няма да бъде поето от ЕС, защото той не говори на един глас на международната сцена.

Как резките геополитически промени могат да се отразят на България?

България е сравнително малка държава, явяваща се външна граница на ЕС. София е съюзник на САЩ в Ирак и Афганистан. Силно зависимата от руски нефт и газ българска икономика е от отворен тип, като основният търговски обмен се осъществява със страните от ЕС.

От изброените геополитически сценарии най-малко влияние върху България би оказало идването на власт на ислямистите в Пакистан. Около 10% от българското население са мюсюлмани, но те не са особено религиозни и не се придържат към фундаменталистки тълкувания на исляма. По същите причини без идеологически отглас в България би останала и евентуална рязка промяна на властта в Техеран. Разширяването на възможностите за износ на каспийския нефт и газ през Иран обаче ще намали значимостта на енергийните маршрути, минаващи през Черно море и през българската територия. По ред исторически, икономически и най-вече чисто географски причини, България ще бъде най-силно засегната от резките обрати в геополитическата съдба на Турция (третия и четвъртия сценарии). Ако САЩ застанат зад нова кюрдска държава, София ще бъде подложена на натиск да я признае, което обаче автоматично ще означава рязко влошаване на отношенията с Анкара. Загубата на Инджирлик може да повиши значимостта на военните бази на българска територия в очите на американските стратези. Турско-кюрдската вражда вече се е прехвърлила и на територията на Западна Европа и, в най-лошия вариант, може да се разрази и в България, тъй като в страната живеят както турци, така и кюрдски емигранти. Отдалечаването на Турция от ЕС би имало крайно неблагоприятни последици за геополитическите позиции на България. Тя ще остане външна граница на Съюза за дълго време и ще трябва първа да поема вълната от емигранти и опасни елементи, прииждащи в ЕС от Югоизток. Освен това, България ще има за съсед една опасно пъстра и все по-нестабилна мюсюлманска държава, в която живеят десетки хиляди хора с българско гражданство. От друга страна, българските черноморски курорти може да спечелят, ако Турция стане твърде опасна за чуждите туристи.

Като традиционно русофилска държава и в същото време - един от най-лоялните членове на ЕС, България ще изпадне в неизгодна ситуация в случай на охлаждане на отношенията между Брюксел и Москва. Най-вероятно София ще бъде една от столиците на ЕС, с които Русия ще опита да гради отношения извън рамките на общата европейска външна политика. База за това ще бъде българо-руското сътрудничество в областта на енергетиката. Планираните нефтопроводи и газопроводи през българска територия все пак ще бъдат построени, ако в тях има достатъчно икономическа логика. Възможно е Москва да вдигне различни нетарифни бариери пред вноса на стоки от ЕС и в този случай българските винопроизводители да изгубят най-важния си международен пазар. Една продължителна вражда между ЕС и Русия ще подчертае още по-ясно проевропейската геополитическа ориентация на България и ще я отдалечи от нейните исторически традиции.

По отношение на държавните инвестиционни фондове, България засега не е в позицията на инвеститор, а на потенциален пазар, където тези фондове могат да правят покупки. Акциите на българските компании поскъпват стремително в последните няколко години, но фондовата борса в София е прекалено малка, за да привлече вниманието на инвестиционни структури, играещи с милиарди долари. Нещата могат да се променят при евентуално поглъщане на българската борса от някое от големите европейски тържища на акции (най-вероятно това във Франкфурт). В същото време, стратегията „бели пари за черни дни” би трябвало в обозримо бъдеще да заинтересува и българските държавници, защото населението на страната застарява бързо и дефицитът в държавния пенсионен фонд ще са увеличава. Ако доларът престане да бъде основна резервна валута, това няма да повлияе съществено на България, защото, според закона за валутния борд, левът е обвързан с еврото с фиксиран курс. В средносрочен план левът ще мине в историята, защото България ще влезе в еврозоната. Отслабването на американската мощ обаче, ще засили още повече европейския вектор в българската геополитическа ориентация и ще избави София от някои мъчителни дилеми, свързани с разминаването на позициите на САЩ и ЕС.

И накрая една уговорка – ако в обозримо бъдеще бъде изобретен синтетичен заместител на петрола и неговите деривати, всички дотук изброени геополитически драми ще изглеждат просто като буря в чаша вода.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Още статии ...