23
Пет, Окт
5 New Articles

Енергийните потребности на Индия и статутът и на голям световен вносител на оръжие и военна техника, както и на износител на някои видове въоръжение, все по-често се оказват взаимно свързани. След като загуби от Китай в няколко директни сблъсъка за достъп и контрол над енергоносителите в различни точки на света, Индия превърна обвързването на енергийните си потребности с договори за покупка или продажба на въоръжение в ключов (макар и необявен официално) елемент от своята стратегия.

„В правителството смятат, че военните взаимоотношения и достъпът до залежите на енергоносители могат и следва да бъдат обвързани – заяви пред мен високопоставен правителствен чиновник, пожелал да остане анонимен – естествено, подобни отношения се формират в условията на пълна секретност, тъй като разгласяването им би могло да доведе до отрицателни последици”.

Според този и други подобни източници, Индия вече реализира тази стратегия в Централна Азия, където до края на 2007 ще бъде открита индийска военно-въздушна база в бившата съветска република Таджикистан. Това ще бъде първият индийски военен обект извън границите на страната. Досега индийските военно-въздушни сили участваха само в различни хуманитарни мисии с международен характер.

Съвместните подготвителни работи във военно-въздушната база Айни, край таджикистанската столица Душанбе, приключиха през август като базата ще започне да се експлоатира от индийската военна авиация през декември 2007. Делхи разчита да разположи там 12 изтребители МиГ-29. Междувременно, Индия предложи да възстанови със свои сили и средства таджикистанската ВЕЦ „Варзоб-1”. Според повечето анализатори, тази стъпка е продиктувана от индийските интереси в региона, където има огромни залежи от природен газ. В същото време, сред целите на Индия е и създаването на плътна разузнавателна мрежа, позволяваща да се следи активността на радикалните мюсюлмански структури в региона, заради близостта му с щата Джаму и Кашмир, претенции към който има Пакистан.

Междувременно, в Африка, индийските енергийни компании също обвързват сделките си с реализацията на едни или други инфраструктурни проекти. Но, независимо от усърдния си стремеж за достъп до енергоносителите на Африка или Русия, Индия винаги е поставяла на преден план необходимостта от достъп до централноазиатския петрол и природен газ. Той обаче, открай време се оказва проблемен поради редица географски и политически пречки, за разлика от този до енергоносителите на Катар, Алжир или Индонезия например.

Така, Делхи усилено търси начин да се добере до находищата на Казахстан и разглежда възможностите за реализирането на мегапроекти като газопровода Иран-Афганистан-Пакистан-Индия (ІРІ), или не по-малко мащабният газопровод, който трябва да свърже Туркменистан, Афганистан, Пакистан и Индия. Впрочем, проектът за туркменистанския газопровод не включва участието на Иран и САЩ и затова реализацията му изглежда по-малко сложна, поне в чисто геополитически план.

Има вероятност обаче, всички тези проекти да се сблъскат с много сериозни проблеми в сферата на сигурността, заради присъствието в регионите по трасето на тръбопроводите на различни радикално-ислямистки формации, от типа на афганистанското Движение „Талибан”, контролиращо значителна част от територията на страната.

В този контекст, индийската военна база в Таджикистан може да предостави допълнителни лостове в ръцете на правителството, включително възможност за получаване на важни разузнавателни данни, както и близост до ключовите регионални центрове, богати на енергийни ресурси. Тоест, появява се шанс да се гарантира сигурността на всеки от споменатите по-горе бъдещи тръбопроводи.

Една от причините Делхи толкова активно да търси нови центрове на енергоносители е, фактът, че Иран постепенно се отдалечава от Индия като потенциален стратегически енергиен партньор. Причината е силният американски натиск върху правителството в Делхи да стои настрана от Техеран по всички въпроси, касаещи тази сфера. В тази връзка, през август т.г., иранският енергиен експерт Рактим Катакей отбеляза, че Иран може да продава природния си газ навсякъде по света и Индия сама трябва да реши, какво всъщност иска. Междувременно, иранските власти напомниха на индийската държавна компания ONGC Videsh Ltd , че срокът на подписания с нея меморандум за разработването на находищата Джуфеир и Ядаваран вече е изтекъл. Така под въпрос остава и реализирането на сделката между Индия и Иран за евентуална доставка на втечнен ирански природен газ, която беше обвързана с развитието на въпросните находища от индийската фирма.

Индия, Иран и Пакистан продължават опитите да се споразумеят за цените, транзита и проблемите, касаещи сигурността на тръбопровода ІРІ, чиято предварителна стойност е 7,5 млрд. долара. Техеран обяви, че разчита да стартира доставките на природен газ за Индия до 2011. Но, докато сделката не е сключена официално, няма никаква сигурност по въпроса. Нов момент в преговорите беше отказът на Индия и Пакистан да приемат проекта за споразумение, в което Техеран предложи преразглеждане на цените да може да става във всеки момент от срока, за който бъде подписан договорът. Индийският министър на петрола Мурли Деора, който в началото на август посети Иран, определи иранските предложения като „прекалено ангажиращи”. Впрочем, в Делхи не крият недоволството си и от възобновените, отново по инициатива на Техеран, преговори за цената, фиксирана във вече подписания договор за доставка на втечнен природен газ.

Визирайки друг регион, този път източно от Индия, където военните аспекти също излизат на преден план, „Амнести интернешънъл” наскоро цитира „достоверен източник”, според който Делхи планира да продаде бойни хеликоптери на военната хунта в Мянма, което би нарушила наложеното от Европейския съюз ембарго на доставките на оръжия за режима в тази страна. Защото Индия предлага да продаде на хунтата подобрени леки хеликоптери, при чиито монтаж са използвани компоненти, произведени във Великобритания, Германия, Франция, Швеция, Италия и Белгия, което е в нарушение на действащите вече почти двайсет години ограничения, наложени от ЕС за подобни продажби (независимо дали те се осъществяват пряко, или чрез посредници)

В тази връзка, не може да се отрече, че Индия би искала да получи достъп до богатите находища на природен газ в Мянма, въпреки, че там вече действат (и то доста успешно) китайските компании. Идеята на Делхи е, че Индия не бива да се ограничава с действия само в икономическата сфера, а и да окаже „стратегическа подкрепа” на Мянма, включително доставяйки и оръжие, за да има някакъв реален шанс срещу Китай.

Наскоро индийското Външно министерство обвини Министерството на петрола и принадлежащата му компания Gas Authority of India Ltd , че са провалили дипломатическите усилия, свързани с първоначалното предложение на правителството на Мянма за доставката на природен газ от две крайбрежни находища, в които няколко индийски компании държат 30%-ов дял.

Друга страна, по отношение на която отбраната и енергетиката също се оказват тясно свързани (макар и на по-различно ниво), са САЩ, Както е известно, беше подписан окончателният вариант на индийско-американската „гражданска” ядрена сделка, което би трябвало да гарантира на Индия достъп до ядреното гориво, необходимо за производството на електроенергия в нейните АЕЦ. Както изглежда, между двете страни най-сетне е постигнато разбирателство и относно правото на Индия да използва отработено ядрено гориво, както и относно извършените от нея в близкото минало изпитания на ядрено оръжие. Впрочем, Индия вероятно ще може да сключи подобни договори и с други държави, особено ако между нея и САЩ отново възникнат разногласия за доставките на ядрено гориво и технологии.

Срещу това, Вашингтон получи от Делхи няколко поръчки за доставка на военна техника. Така, през май 2007, Индия и САЩ сключиха договор за доставка на шест американски транспортни самолета С-130 J „Херкулес” на стойност над един милиард долара, което е най-голямата, до момента, индийска военна сделка с Америка. През юли, индийското правителство позволи на американския атомен самолетоносач „Нимиц” да хвърли котва в пристанището на Чаннаи (Мадрас), а както твърдят редица експерти, американските компании са фаворити в търга за доставката на нови реактивни изтребители, на обща стойност 10 млрд. долара, които Индия планира да закупи.

Енергетиката и военната техника винаги са представлявали впечатляваща комбинация. Да не забравяме, че и американското нападение срещу Ирак никога не е целяло само свалянето на Саддам Хюсеин...

* Авторът е известен индийски политически анализатор

{rt}

През последните години се очертаха различни гледни точки относно същността и проблемите на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), но истината е, че много от тях се основават на заблуди или, което е по-лошото, просто изопачават реалните факти. Бих искал да се спра на три от тях. Първата е, че ШОС представлява руско-китайски алианс, насочен срещу САЩ. Втората – че Русия и Китай се опитват, с помощта на ШОС, да установят съвместен контрол над Централна Азия. Третата е, че с присъединяването на нови страни-членки, ШОС става по-силна.

Всеки здравомислещ анализатор не може да не забележи, че горните твърдения са погрешни. Китай и Русия не се стремят към създаването на алианс. Но, дори ако предположим, че това е така, подобен съюз, при всички случаи, просто не би могъл да функционира: даже и да постигнат някакво военно обединение, Москва и Пекин едва ли ще могат ефективно да се противопоставят на Вашингтон, тъй като отношенията между тях не са достатъчно тесни и доверителни. Дори ако предположим, че такъв съюз все пак бъде създаден, остава неясно, каква полза биха имали участниците в него. Освен това, за създаването на истински съюз липсва необходимата правна база. Действително, в Договора за добросъседство, дружба и сътрудничество между Руската Федерация и Китайската народна република се съдържа постановката за осъществяване на контакти и консултации (чл. 9), но тя не може да се интерпретира като възможност за създаване на алианс. Същата постановка присъства и в договора между Русия и Северна Корея, но това не дава основание да се твърди, че между двете страни има съюз. Дали, при възникване на китайско-американски конфликт заради Тайван, Москва ще окаже военна подкрепа на Пекин? Или пък, ако предположим, че американците съумеят, с помощта на системата си за противоракетна отбрана, да елиминират китайския стратегически ядрен потенциал, дали руснаците ще рискуват да поставят Китай под своя ядрен „чадър”? Отговорът и на двата въпроса е отрицателен. Китайците предпочитат да поддържат добри отношения с американците, пред възможността да разчитат на руския ядрен „чадър”, предоставяйки отново на Москва ролята на „Големия брат”, както беше в първите години на студената война.

Втората заблуда също може лесно да бъде преодоляна. Русия, която смята Централна Азия за част от своята сфера на влияние, изпитва известни опасения от китайското проникване там. Наистина, през последните години Китай демонстрира тенденция към укрепване на влиянието си в региона, страните в който станаха независими след разпадането на Съветския съюз. Това обаче съвсем не означава, че той ще противостои на Русия. За Китай, чието уязвимо място е Синцзян-Уйгурския автономен район, разположен на границата с Централна Азия, от ключово значение е запазването на стабилността в региона. Именно поради това, Пекин осъществява „настъпление” в Централна Азия. Китайската стратегия включва икономическото развитие на Западен Синцзян, но „отварянето” на провинцията може да ерозира контрола на Пекин, което изправя китайското правителство пред сложна дилема. Тоест, в момента Китай няма възможност за агресивно „усвояване” на Централна Азия. Ако предположим, че общият руско-китайски контрол в региона действително е възможен, условия за съвместната им хегемония в него, въпреки това, липсват, още повече, че и двете страни съвсем съзнателно не се стремят към нея. Това се потвърждава от няколко факта. Така например, веднага след събитията от 11 септември 2001, ШОС, на практика, не предприе никакви активни действия. В същото време Узбекистан приветства появата на американски части на своя територия, с което постави под въпрос съществуването на антиамерикански тенденции в ШОС. Има данни, че Киргизстан се е съгласил с присъствието на американски войски, без да се посъветва преди това с Русия. Още повече, че по онова време дори Таджикистан се отнасяше крайно предпазливо към САЩ. Казахстан, независимо от характерната за него предпазливост и далновидност, също провежда собствена външна политика. Тоест, дори Китай и Русия да се опитат съвместно да поставят Централна Азия под свой контрол, едва ли ще имат сили да го направят.

Третата заблуда е свързана с надценяването на мащабите и бъдещите перспективи на ШОС. В частност, от страна на Русия и Китай, често се говори за голямото значение на организацията, пример за което е следната теза: „От географска гледна точка, организацията покрива почти целия регион, тъй като включва Русия, Китай, страните от Централна Азия, а заедно с наблюдателите – и държави от Южна и Западна Азия и Близкия изток. Населението само на шестте страни-членки е една четвърт от световното, а ако прибавим към него и това на държавите-наблюдателки, ще видим, че става дума за половината жители на планетата. В същото време територията на организацията е сравнима с тази на Монголската империя”.

Подобни мнения се срещат често, макар че, за съжаление, количеството на членовете или мащабът на една организация невинаги са доказателство за реалните и възможности. През януари 2006 имах възможност да участвам в конференцията, посветена на ШОС, която се проведе в Лондон от Центъра за международни стратегически изследвания. През май същата година пък участвах в първата среща на специалистите по проблемите на ШОС, организирана от Московския държавен институт за международни отношения (вариант на тристранните срещи, провеждани от изследователските институти на Русия, Китай и Индия). И на двете срещи имаше дискусии, но повечето доклади, за мое учудване, бяха лишени от реално съдържание. Останах с впечатление, че самите участници не са съвсем наясно, какви точно цели си поставя ШОС. С нарастване броя на страните-наблюдателки, се създава усещането, че организацията увеличава влиянието си, но дори и сега обсъждането на вътрешните проблеми на участничките в нея е доста повърхностно. В известен смисъл, би могло да се твърди, че в момента ШОС се намира във върховата фаза на своето развитие. Дори ако оставим настрана Индия, която и сега се държи на известна дистанция, ако предположим, че Пакистан и Иран, които официално декларираха желанието си да се присъединят към организацията, получат статут на постоянни членки, това може да наруши вътрешния баланс и единството в ШОС.

Всъщност, за организацията е далеч по-важно да концентрира своето внимание върху реализацията на първоначалните си задачи – укрепването на стабилността, мира и добросъседските отношения в граничните региони. Тоест, ШОС следва да се занимава с това, което най-добре и се отдава. Само тогава ще може да се разчита, че организацията ще просъществува достатъчно дълго и да се дискутира нейното бъдеще. В противен случай ШОС рискува (за съжаление) да се превърне в втора ОНД.

Възможното участие на Япония

Кои са фундаменталните задачи на ШОС? Освен ролята на регионална организация, формираща своеобразна „ос на стабилност” в граничните райони, тук е налице и определен психологически елемент. А именно – фактът, че организацията не е насочена против трети страни, отвореният и характер и максималното съдействие за укрепване на тази нейна насоченост. ШОС изначално се различава от блоковете от времето на студената война. Сочат я като пример за организация от нов тип, създадена в условията на новото мислене, след края на студената война. Ако действително е така, фактът, че в същото време я определят и като „Източната НАТО” или „ядреният ОПЕК”, е достатъчно тъжен. Отговорността за това, че в САЩ и Западна Европа се усилва тенденцията към негативно възприемане на ШОС (в, частност, отново става дума за трите, споменати по-горе, заблуди), до голяма степен пада върху западните специалисти, макар да не може да се твърди и, че самата организация няма нищо общо с това. За да демонстрира, че остава привързана към първоначалните си цели, ШОС трябва решително да скъса с този негативен имидж.

За да може, под егидата на стабилността и сътрудничеството в региона, да се укрепи разширяващата се по два основни вектора (от Централна Азия към Монголия и Северноизточна Азия, а също от Южна към Западна Азия), ШОС следва още веднъж твърдо да заяви, че е отворена за страните и международните организации, проявяващи интерес към региона, т.е. склонна е да включи и „западни” държави.


 

Да видим, как би могло да стане това на практика. Според член 14 от Хартата на ШОС, съществуват три форми на участие в организацията – като пълноправен член, като наблюдател и като партньор в диалога. Въпреки отворения характер на организацията, нито в плановете на държавите-членки на ШОС, нито в тези на „външните” държави не влиза простото разширяване на кръга на наблюдателите, които, съгласно статута, следва постоянно да присъстват на нейните мероприятия. Затова възниква необходимостта да се използва по-рационално статута на „партньора”. Може да се използва и правото на държавите, в които се провеждат срещите на високо равнище на ШОС, да канят и специални гости. Така, афганистанският президент Хамид Карзаи присъства на срещите в Ташкент и Шанхай, което, без съмнение, бе по инициатива на страните-домакини. Като такъв гост на следващите срещи би могла да бъде поканена някоя от развитите държави, което ще потвърди и отворения характер на организацията.

Разбира се, може да се предположи, че Русия и Китай ще се отнесат негативно към идеята за ангажирането на голям брой „външни държави” с дейността на ШОС, пък макар и само, защото това би означавало отслабване на собственото им влияние в нея. Очевидно е обаче, че тъкмо това би съдействало за демократизирането на международните отношения, внасяйки своя принос за стабилното развитие на организацията, с която те толкова се гордеят. Всъщност, това е в интерес на повечето централноазиатски държави (и, особено, на Казахстан, Киргизстан и Таджикистан), както и на страните-наблюдателки (и, особено, на Монголия, Индия, Пакистан и Иран).

Кои страни би следвало да бъдат ангажирани с дейността на ШОС? На първо място, покани следва да получат всички страни, декларирали желанието си да станат членки или наблюдатели. Сред тях можем да споменем САЩ, където, след провала на изборите за Конгрес и Сенат, в края на миналата 2006, администрацията на Буш е принудена на търси нови пътища във външната си политика. Държавите от ЕС също биха били силни кандидати. Но, на първо място, необходимото внимание следва да се отдели на Япония. Както е известно, Япония е азиатска будистка страна. Макар че е демократична държава, тя не се придържа към американско-европейските идеи за демокрацията и случаите, когато би притиснала партньорите си, използвайки понятия като „човешки права” например, няма да бъдат много. Доказателство за това е „разбирането”, което прояви японското правителство към събитията на площад Тянанмън и руските действия в Кавказ. Правителството на Шиндзо Абе, в частност, особено подчертава значението на демокрацията. Според мен обаче, с това то просто декларира привързаността си към демократичните принципи, като система, и не означава, че Япония би предявила към трети страни някакви, свързани с тези принципи, претенции. Тоест, ако по отношение на САЩ и европейските държави, членките на ШОС биха могли да изпитват известни опасения, свързани с потенциални опити да им бъдат натрапени „демократичните идеи”, това със сигурност не би трябвало да се отнася и до Япония.

Вторият фактор, който си струва да подчертаем, е, че отношенията на Япония със страните от Централна Азия са достатъчно стабилни и положителни. Подобни примери не са чак толкова често явление (така например, руснаците възприемат японците, общо взето, положително, докато обратното не е вярно). Друг важен момент е, че Япония и централноазиатските държави не са подложени на влиянието на различни негативни фактори (какъвто например са граничните проблеми) и могат свободно да градят отношенията си въз основа на взаимната изгода. Укрепването на тези отношения, без съменение, би било голям плюс за страните от Централна Азия в отношенията им с останалите страни, а ангажираността на Япония с дейността на ШОС би повишила авторитета на организацията, особено по отношение на нейния отворен характер и прозрачността и. При това положение, САЩ едва ли биха дръзнали да я квалифицират като „сборище на държави-парии”. Освен това, Япония поддържа добри отношения и със страните-наблюдателки в ШОС. Така например, Монголия, която традиционно се притеснява от китайския и руския натиск, усилено си търси „трети съсед” и смята, че такъв съсед би могла да стане именно Япония. Токио поддържа добри отношения и с Пакистан и Индия, а вследствие на независимата си политика в Близкия изток през 70-те години на миналия век – и с Иран.

Третият фактор е, че през последните години японската политика в Централна Азия се активизира значително. Макар че лозунгът за необходимостта от провеждане на „евразийска” външна политика бе лансиран още по времето на министър-председателя Рютаро Хашимото (т.е. през 90-те), доскоро японските премиери избягваха да посещават Централна Азия. Но след старта, през 2005, на дипломатическия форум „Централна Азия + Япония” отношенията започнаха да укрепват и премиерът Джуничиро Коидзуми най-сетне се появи лично в Казахстан и Узбекистан. Днес, Япония анализира възможността да разшири присъствието си в Централна Азия, както и на юг, в Индия и Пакистан. Проблемът е, че японското външно министерство смята, че страната следва да провежда независима политика. А, имайки предвид позицията на САЩ, се очертава конкуренция между силите, подкрепящи създаването на отделна организация в региона и тези, които се стремят да трансформират вече създадената регионална организация в по-отворена и заслужаваща доверие. Самият аз смятам, че ШОС първоначално беше създадена за решаване на граничните проблеми и укрепване на стабилността и сътрудничеството в региона, както и, че Япония би постигнала по-голям ефект, опитвайки се да укрепи позициите си в него, ако си сътрудничи с ШОС, а не като участва в създаването на паралелна организация. Още повече, че това би могло да се постигне с цената на минимални загуби и би донесло максимална полза за японските национални интереси. Основното за Япония е да не допусне грешка при избора на модела на отношенията си с Централна Азия. Ако Токио продължи сътрудничеството си със страните от региона чрез форума „Централна Азия + Япония”, както е днес, и политиката на ШОС към по-голямо отваряне се окаже успешна, ползата ще бъде взаимна и дългосрочна.

Нека анализираме конкретната ситуация. През август 2007, в столицата на Киргизстан Бишкек, се проведе поредната среща на ШОС. За Япония, от особено значение бе поканата на организаторите към външния министър Таро Асо. Все пак, да не забравяме, че ключова роля в това отношение ще играе Казахстан. През януари 2007, за председател на секретарията на ШОС беше назначен бившият посланик на тази страна в Япония Болат Нургалиев, който добре познава и западните държави (в края на 90-те беше посланик и в САЩ). В този смисъл, той е достатъчно подходяща фигура за стартиране на процеса на постепенно „отваряне” на ШОС, като Япония не крие, че разчита централноазиатските държави да съдействат тя да бъде поканена в организацията.

Освен поканата от централноазиатските държави, пред Япония има поне още две препятствия, които тя ще трябва да преодолее. Първото е, да накара Китай и Русия да не пречат за ангажирането и с дейността на ШОС. След като Шиндзо Абе стана премиер (Абе подаде оставка през септември 2007 – б.р.) , се очерта тенденция към подобряване на японско-китайските отношения и по-нататъшно развитие на сътрудничеството с Русия в енергийната и икономическата сфери. Що се отнася до общото развитие на ШОС, ако централноазиатските страни все пак решат да проявят инициатива и поканят Япония, Русия и Китай едва ли ще се обявят против това.

Вторият проблем следва да се търси в самото японско външно министерство. Всъщност, това е и основното препятствие. Все пак, сред служителите в министерството има достатъчно специалисти, заинтересовани от развитието на отгношенията и по-тясното ангажиране с дейността на ШОС. Ако прибавим към това и „гъвкавия” характер на политиката, провеждана от министър Таро Асо (макар това да няма пряко отношение към темата, можем да посочим като пример намекът, че териториалният проблем между Русия и Япония може да се реши чрез предаването на три от Курилските острови на Япония, както и този, че страната може да се сдобие с ядрено оръжие), както и провалът на администрация на Буш на миналогодишните избори за Конгрес и Сенат и признаците за известна промяна в американската външна политика, според мен има немалка вероятност такава промяна да претърпи и японстата стратегия. Струва ми се, че Япония има сериозен шанс и следва да го използва.

* Авторът е професор в Университета на Хокайдо, Япония

{rt}

В началото на ХХІ век, на мястото на съществуващата през 90-те години на предишното столетие парадигма, се появиха нови проблеми с глобален и геополитически характер, размиващи границите между вътрешната и външната сигурност на отделните държави. А сред реакциите на новите заплахи стана стремежът към обединяването на дипломатическите, икономическите, военните и разузнавателните усилия за преодоляването им.

Така, преди единайсет години, в списъка на международните организации се появи т.нар. „Шанхайска петорка”, която впоследствие се трансформира в Шанхайската организация за сигурност (ШОС). Първоначално малцина я възприемаха сериозно, до голяма степен поради това, че проблемите, пред които беше изправена, се оценяваха като „дискретни”, т.е. имащи локално и временно значение. С течение на времето обаче, дневният ред на организацията съществено се разшири, като мястото на териториално-граничните проблеми и тези, касаещи взаимната сигурност, бе заето от въпроси, имащи глобален и геополитически характер.

Анализът на процеса на еволюцията на ШОС свидетелства, че още в началото тя бе замислена като геополитически инструмент. В тази връзка, нека разгледаме две от измеренията на ШОС: географската конфигурация и политическата и композиция. Както е известно, в нея участват две световни сили (Китай и Русия), както и четири малки, в сравнение с тях, страни от Централна Азия. Това не са просто шест държави, а шест неравнопоставени, от гледна точка на техния политически, икономически, военен, демографски и социален потенциал, страни. Тоест, става дума за организация от типа „2+4” или „1+1+4”. В случая е безсмислено е да се опитваме да разделяме четирите централноазиатски държави, защото така асиметрията в политическата композиция на организацията само ще се усили. Основното обаче, както показва другото измерение на ШОС, е географския фактор. Централноазиатският вектор е сред основните в новия политически процес, чието олицетворение е Шанхайската организация за сигурност.

Експертите лансират няколко сценария за развитието на ШОС. Първият е изграждането му като антизападен алианс, т.е. като своеобразна „анти НАТО”. Тезата доби особена популярност след 10-то заседание на държавните глави на страните-членки на ШОС, провело се през юли 2005 в Астана, чиито основен резултат, породил силен геополитически резонанс, стана декларацията на организацията за определяне на конкретни срокове за прекратяване присъствието на международните антитерористични сили, дислоцирани в американските бази в Киргизстан и Узбекистан, във връзка с приключване на активната фаза на операцията в Афганистан срещу Движението „Талибан”. Въпросната декларация, касаеща новата роля на ШОС, като своеобразен регионален балансьор, най-вече на геополитическите стремежи на САЩ, породи различни оценки сред водещите експерти. Повечето от тях го възприеха като антиамерикански ултиматум и опит на определени политически кръгове да прокарат, чрез документите на организацията, философията на „студената война” и двуполюсния свят.

По-нататъшното развитие на ситуацията обаче демонстрира раздалечаването между позициите на страните-участнички по този въпрос. Така, след известно време, Бишкек фактически дезавуира участието си в антиамериканската (по същество) декларация на ШОС. На свой ред, Ташкент не се ограничи само с устна декларация (както направи Бишкек), но и принуди САЩ да закрият базата си в Ханабад. Що се отнася до Казахстан, на чиято територия нямаше американски бази, той демонстрира типичен пример на политика на „дистанциране” като, от една страна, подкрепи антиамериканския демарш, а от друга – не предприе никакви реални стъпки към влошаване на отношенията си със САЩ (или НАТО).

Разбира се, антизападният сценарий би могъл да улесни онези политически сили на Запад, които продължават да разглеждат Русия и Китай като свои традиционни и перманентни съперници. Според мен обаче, подобен сценарий не може да бъде привлекателен от гледна точка на дългосрочните интереси на страните-членки на ШОС, още повече, че и Москва, и Пекин са заинтиресовани от развитието на сътрудничеството си със Запада.

Според други експерти, същността на втория сценарий на развитие на ШОС се свежда да създаването, на нейна основа, на друга организация, интегрирана със западните структури на базата на идеите на откровения регионализъм, т.е. с голям брой страни-членки и наблюдатели.

Добре известно е обаче, че всяко разширяване на състава на структурата на една международна организация може да породи политически и организационни трудности. Откровеният регионализъм е неясна и поради това неадекватна концепция, той като тя може да размие основите, да нивелира същността и да отслаби мисията на ШОС. Разширяването на Шанхайската организация за сигурност може да я превърне в нещо подобно на останалият нереализиран модел на т.нар. Съвещание за взаимодействие и мерки за доверие в Азия (СВМДА). Тоест, налага се изводът, че всяка общност следва да притежава долен и горен праг на целесъобразност.

Впрочем, съществуват и други мнения относно перспективите за развитие на ШОС. Някои например лансират следния сценарий – установяването на съвместна опека над Централна Азия от страна на Русия и Китай. Развитието на политическите процеси в рамките на организацията дава определени индикации за наличието на подобна тенденция. Достатъчно откровен по този въпрос е Дмитрий Трофимов от Центъра за международни изследвания към Московския държавен иститут за международни отношения, според който залог за устойчивостта на ШОС е „общата заинтересованост на Москва и Пекин подобен многостранен формат да бъде използван за активизирането на двустранните руско-китайски отношения”. Нещо повече, той смята, че „руско-китайската връзка” в организацията притежава голям потенциал и за решаването на руските стратегически задачи в Централна Азия. Препоръките на Трофимов са съвсем логични, от гледна точка на традиционната геополитика: „днес усилията на Русия и Китай са насочени, на първо място, към по-скорошната трансформация на ШОС в многопрофилен механизъм за осъществяване на необходимия диалог, позволяващ максимално ефективно да се реализират някои общи руско-китайски външнополитически задачи в рамките на разширяващото се централно-азиатско геополитическо пространство” (1) . Без съмнение, подобна стратегия говори за наличието на известна тенденция към формулиране на модел за съвместен патронаж на двете големи държави над Централна Азия.

Разбираемо е, че централноазиатските участници в ШОС (Казахстан, Узбекистан, Киргизстан и Таджикистан) не са заинтересовани от превръщането на Централна Азия в арена на сблъсък между големите държави и не желаят да бъдат пионки в чужда геополитическа игра. Те разчитат, че ШОС ще се превърне в структура, способна да им помогне за решаването на практическите проблеми, касаещи сигурността и икономическото им развитие. Затова те всячески ще се стремят към утвърждаването на един друг сценарий, според който ШОС следва да се превърне в механизъм за взаимен баланс между Русия и Китай в Централна Азия, с активното включване в „играта” и на държавите от региона. В тази връзка е интересна тезата на Динара Калиева от Казахстанския институт за стратегически изледвания, според която китайското участие в ШОС „не просто повишава военно-политическите възможности на организацията, но и позволява на централноазиатските участници в нея да го използват като инструмент за постигането на баланс между Русия и Китай, чиито интереси активно присъстват в региона”.


Така или иначе, но двамата основни играчи в ШОС – Русия и Китай, без съмнение, провеждат собствена геополитическа игра, в която всяка от страните се опитва да извлече максимална полза от многостранното сътрудничество. Така, китайските интереси в ШОС се определят от редица фактори. Очевидно е, че Пекин иска да запази Централна Азия като свой стабилен „тил”. Освен това, Китай разглежда някои от страните в региона като сериозен потенциални доставчици на енергоресурси и свои партньори в други сфери на икономиката. Пекин е наясно и, че сигурността на държавите от региона и тази на китайския Синцзян-Уйгурски автономен район са тясно свързани и възникването на нестабилност в Централна Азия ще се отрази върху сигурността на Северозападен Китай. Затова китайците се стремят към създаването, съвместно с централноазиатските държави и Русия, на колективни механизми, способни да гарантират регионалната сигурност. Както изглежда, тъкмо това е и основната цел на ШОС, от китайска гледна точка. Всъщност, най-важното за Пекин е Централна Азия да не попадне под контрола на само една държава, или група от държави, особено такива, чиито геополитически и стратегически отношения с Китай са сложни или дори враждебни. В същото време китайската стратегия в Централна Азия не е напълно самостоятелна, а е детерминирана от позициите на Русия и САЩ. Разбира се, Пекин предприема всевъзможни опити за укрепване на „китайския елемент” в ШОС, като при това разсее подозренията, които изпитват съседите му – членки на организацията, по отношение на неговите намерения, утвърждавайки имиджа си на „нова свръхдържава, която обаче няма агресивни намерения”. Тоест, Китай се опитва да установи своеобразна „мека хегемония” в региона.

От друга страна, в Пекин внимателно следят стъпките, които Русия предприема през последните години за връщането си в Централна Азия и възстановяване на руското военно-политическо и икономическо влияние в региона. За китайските стратези не е тайна, че Москва разчита, чрез създаването на нова икономическа организация, да задълбочи стопанската интеграция вътре в ОНД и, паралелно с това, да увеличи политическото си влияние. Както изглежда, в момента китайците усилено търсят адекватен отговор на това руско предизвикателство, опитвайки се да ограничат мащабите на завръщането на Русия в региона в рамките на собствените си интереси. Очевидно е също, че Пекин ще направи всичко възможно за да не допусне ерозията на ШОС, като основен геополитически инструмент на китайското влияние в Централна Азия и балансьор на китайско-руските отношения.

Другият ключов участник в ШОС е Русия, за която, през последните години, Китай придоби критично важно геополитическо значение. Въпреки че руските военни експерти не са единодушни по отношение на степента и дълбочината на военно-стратегическото сътрудничество, неспорим факт е, че мащабите на това сътрудничество достигнаха, през 2005-2007, безпрецедентни размери. Двете държави проведоха редица големи съвместни военно-тактически и военно-стратегически учения, приеха Съвместна декларация за световния ред през ХХІ век, предприеха, в рамките на ШОС, общ демарш срещу американското присъствие в Централна Азия и лансираха грандиозен проект за трансазиатски газопровод.

В същото време, Москва, както изглежда, все пак изпитва известно безспокойство от постепенното засилване на китайското влияние в Централна Азия и нарастващата зависимост на региона от Китай. Всевъзможните опити на Пекин да превърне ШОС от политическа организация в икономически съюз под егидата на Китай не срещат разбиране в Русия. Така например, в края на октомври 2005, по време на поредното заседание на Съвета на правителствените ръководители на страните-членки на ШОС в Москва, Пекин опита да промени парадигмата на развитието на организацията в посока на укрепване на икономическото сътрудничество. Председетелят на Държавния съвет Вън Цзябао обяви готовността на страната си да предостави на останалите членки на ШОС дългосрочен кредит от 900 млн. долара за реализирането на съвместни икономически проекти. По замисъла на китайците, усвояването на кредита трябваше да съдейства за задълбочаване на сътрудничеството в рамките на ШОС и реализацията на дългосрочната цел на организацията – създаване на регионална свободна търговско-икономическа зона. Това китайско предложение обаче, не бе посрещнато от останалите с особен ентусиазъм.

Като цяло, практическото съвпадение или близостта в позициите на Русия и Китай по основните остри въпроси на международната ситуация и паралелната насоченост на техните стремежи, позволява на двете държави да координират действията си на международната сцена, без да поемат някакви твърди съюзнически ангажименти и без да бъдат въвлечени в системен антагонизъм и конфронтация с останалите глобални силови центрове, както и да съгласуват позициите си, с които, по принцип, не могат да не се съобразява нито един от водещите „играчи” в сферата на международните отношения. Разбираеми са и сложните чувства, които изпитват руснаците по повод увеличаващото се политическо и икономическо присъствие на Китай в Централна Азия. И тъкмо поради това Москва предприема сериозни усилия за възстановяване на собственото си влияние в региона (така Русия постигна сливането на Организацията за централноазиатско сътрудничество - ОЦАС и Евроазиатската икономическо общност - ЕврАзИО, фактически поставяйки под контрол интеграционните процеси в Централна Азия). Безспорно, налице е определена конкуренция между руските и китайските интереси, но икономическото развитие отдавна доказа правотата на тезата, че без конкуренция е невъзможно и развитието. ШОС все повече се превръща във форум за преговори и консултации, с чиято помощ държавите-членки могат да постигнат взаимноизгодни решения на важните за тях въпроси. Днес ШОС има всички шансове да стане една от малкото международни организации от нов тип, задаващи параметрите на сътрудничеството в променилите се международни отношения. В анализа на нейната дейност не могат да се използват остарелите стереотипи на блоковото мислене. Защото и на ШОС, както и на всички други аналогични организации, е иманентно присъщ стремежът към разширяване сферата си на влияние. Можем да предположим, че в хода на нейното вътрешно развитие и постепенното изкристализиране на собствената и политическа и идеологическа идентичност, този сремеж ще се трансформира в ясно дефинирана политическа стратегия.

При успешното си развитие ШОС би могла да изведе страните-членки до такова равнище на сътрудничество, за което е най-подходящ терминът „стратегическо партньорство”, т.е. специфичен тип взаимоотношения, основаващи се на дъгосрочния си характер и постоянството на общите стратегически интереси, развитие на сътрудничеството в практически всички сфери, на единството или близостта на интересите в сферата на сигурността, както и на близостта в позициите им по ключовите въпроси на международните отношения. В крайна сметка, опитът от участието в тази организация може и трябва да изведе до подобно равнище на отношения поне държавите от Централна Азия, осигурявайки им толкова необходимата политическа мъдрост и практически опит.

Бележки:

1. Трофимов Д., Шанхайский процесс – от „пятерки” к „Организации сотрудничества” – итоги 1990-х, проблемы и перспективы развития., „Центральная Азия и Кавказ”, 2002, №2, с. 103-104.

* Научен секретар на Института за стратегически анализи и прогнози в Бишкек, Киргизстан

{rt}

Както можеше да се очаква, лансираната преди повече от две години от казахстанския президент Нурсултан Назарбаев идея за създаването на Съюз на централноазиатските държави не беше посрещната с особен възторг от повечето големи държави, граничещи с този регион. Впрочем, на сегашния етап в развитието на Централна Азия се е създала ситуация, в която всички интеграционни инициативи са обречени да се сблъскат с мощното противодействие на основните силови центрове – Вашингтон, Москва, Брюксел и Пекин. Така, на една от последните срещи между президентите на Русия и Казахстан в Москва, руският лидер Путин не демонстрира почти никакъв интерес към идеята, очевидно оценявайки формирането на каквито и да било локални съюзи в Централна Азия като опит изкуствено да бъде ограничено руското влияние там.

Независимо от всичко обаче, идеята изглежда все още жива, като (колкото и да е парадоксално) една от основните прегради пред реализирането и може да се окаже позицията на Узбекистан, който традиционно предпочита да развива отношенията със съседите си на двустранна основа и всячески избягва както многостранните формати, така и многостранно поетите задължения.

В същото време, същността на предложенията на Назарбаев и на узбекистанския му колега Ислам Каримов за създаването на нова интеграционна структура в Централна Азия не се различават чак толкова много. Казахстан обаче предлага формирането на съюз от позицията на регионален икономически и политически лидер, стремейки се да се превърне в своеобразен „ориентир” за останалите страни от Централна Азия.

Всъщност, спецификата на настоящия момент е в това, че днес в региона действително няма друга икономическа структура, способна да се конкурира с казахстанския модел на развитие. Изграждането на централноазиатски съюз отговаря на регионалните претенции на Казахстан, но именно този факт се превърна и в основна спирачка за форсирането на процеса.

На свой ред, по индустриалния си потенциал, Узбекистан е напълно съпоставим с Казахстан. Впрочем, с немалък ресурсен потенциал разполага и Туркменистан, само че за трансформирането му в индустриален е необходимо изграждането на съответната промишлена структура, което (поне на този етап) си е чиста утопия. Освен това правителството в Ташкент лансираше своите идеи за регионална интеграция в периода, когато поддържаше сравнително тесни отношения със САЩ. Като тъкмо американците трябваше да станат гарант, че в предлаганата от Каримов интеграционна схема Узбекистан ще играе ключовата роля. Показателно е, че всички разговори за интеграция приключиха веднага след събитията в Андиджан (т.е. кървавите, провокирани отвън, бунтове с участието на местни и чужди религиозни екстремисти, които мнозина наблюдатели оцениха като неуспешен опит за осъществяване на поредната „цветна революция” в постсъветското пространство) и последвалото охлаждане в узбекистанско-американските отношения. Което потвърждава хипотезата, че Каримов е смятал, че обединението на централноазиатските държави може стане само около Ташкент и, естествено, с подкрепата на САЩ. Но, за да се разбере истинската същност на различните регионални инициативи е необходимо преди това да направим кратка историческа ретроспектива. Защото именно така можем да изясним, дали действително съществува някакво рационално „зрънце”, способно да трансформира красиво звучащите пропагандни лозунги в реални интеграционни структури.

Турският фактор

Още през 30-те години на миналия век основателят на светската турска държава Мустафа Кемал Ататюрк заявява, че в Централна Азия живеят родствени тюркски народи, които един ден ще станат независими, и съветва бъдещите турски лидери да бъдат готови за подобно развитие. Затова не е чудно, че тъкмо тази страна беше сред първите, признали независимостта на бившите съветски републики, сред които с особено внимание бяха удостоени Азербайджан, Киргизстан, Казахстан и Узбекистан. Няколко месеца, след като станаха суверенни държави, Турция откри в тях свои дипломатически представителства (както е известно, в съветската епоха, Москва не допускаше преки контакти между централноазиатските републики и Турция, опасявайки се, че те биха стимулирали разпространяването на пантюркизма).

Целта на Анкара беше, с помощта на активния културен обмен и икономическото си проникване, да изведе страните от региона от сферата на руското влияние. Като особено перспективен път за взаимното опознаване на „изкуствено разделените от болшевиките тюркски народи” беше определен обменът на студенти и ученици – живеейки и учейки заедно младите хора от региона трябваше да узнаят повече един за друг и, разбира се, да научат по-бързо турски език. Още по време на официалното си посещение в т.нар. „тюркоезични държави”, през 1992, тогавашният турски президент Тургут Йозал подписа с техните ръководители споразумение за взаимен обмен на студенти, според което Турция пое задължението всяка година да приема по две хиляди студенти от всяка централноазиатска република, да им гарантира стипендии и да ги разпредели по средните и висшите учебни заведения в цялата страна. В същото време, отново на държавна издръжка, турски студенти бяха пращани да учат в университетите на Централна Азия.

След тази ключова стъпка, през април 1993, Йозал отново осъществи дванайсетдневно посещение в „тюркоезичните” страни от Централна Азия и в Азербайджан, като в резултат от него беше подписан протокол за създаването на Общност на тюркоезичните държави. На следващия ден, след завръщането си в Турция обаче, президентът внезапно почина, като заедно с него (както стана ясно по-късно) залезе и идеята за тюркоезичната общност. Истината беше, че Турция просто не разполагаше с необходимия икономически (а и политически) потенциал за осъществяването на подобен изключително амбициозен и мащабен проект.

Узбекистанският вектор

След смъртта на Йозал, идеята за формирането на централноазиатска общност се опита да подеме президентът на Узбекистан Ислам Каримов, който дори публикува книга, озаглавена „Туркестан – нашият общ дом”. Ситуацията обаче, отново се оказа неподходяща за подобни инициативи. На първо място, икономическите кризи, поразили повечето страни от региона, не даваха възможност за сериозно концентриран e на усилията им в тази посока, на второ – от такова развитие не бяха заинтересовани и редица външни сили, а – на трето, конкуренцията между отделните централноазиатски лидери не позволи по-нататъшното сериозно обсъждане на идеята. Междувременно, съществена стъпка за сближаването на „тюркските” народи от региона трябваше да стане приемането от парламентите на Азербайджан, Туркменистан и Узбекистан на закони за официално преминаване от кирилица на латиница. Впрочем, Азербайджан и Узбекистан имаха азбука, базираща се на латиницата още в периода между края на 20-те години на миналото столетие и 1940. В Турция пък, законът за преминаването към новата латинска азбука беше приет през 1928. Тогавашните съветски лидери обаче, опасявайки се, не без известно основание, от разпространяването на идеите на пантюркизма сред народите от Централна Азия, предпочетоха да решат проблема с един замах, отменяйки латиницата през 1940.

Както е известно, новата латинска азбука вече няколко години действа официално както в Азербайджан, така и в Туркменистан. В Узбекистан обаче, пълният преход от кирилица към латиница беше отлаган на три пъти, като според последните промени в местното законодателство, тя ще бъде окончателно въведена през 2010.

В началото на 1994 отношенията между Узбекистан и Турция силно се влошиха заради убежището, което Анкара предостави на водача на опозицията срещу президента Каримов – Мухамад Салих (лидер на партията „Ерк”), отказвайки да го предаде на властите в Ташкент. В отговор, узбекистанското правителство преразгледа отношенията си с Турция и още през есента на 1994 прекъсна обучението на 80% на своите студенти, учещи в турски университети. През 2000 Узбекистан окончателно прекрати споразумението за обмен на студенти между двете страни.

Всъщност, основните сдържащи фактори за формирането на съюз между държавите от Централна Азия стана изчаквателната позиция на Ташкент, както и не съвсем ясното отношение на САЩ към тази идея. Узбекистан заема такова положение в региона, че без негово участие всички интеграционни опити са предварително обречени на провал. От друга страна, американците очевидно още не са се сдобили с подходящите „опорни точки”, с чиято помощ да се опитат да възстановят влиянието си в региона, традиционно смятан за зона на жизнено важните интереси на Москва.

През 1995, идеята за обединение на централноазиатските страни се опита да реанимира известният киргизстански писател Чингис Айтматов. За целта той създаде организацията „Туркестан – нашият общ дом”, в която трябваше да участват представители на всички страни от региона, с изключение на Туркменистан. Малко по-късно обаче, и тази организация се разпадна.

Десетина години по-късно, казахстанският президент Нурсултан Назарбаев също реши да тръгне по този път. Лансираната от него идея за интеграция има два аспекта. От една страна е налице глобалната теза за обединяване на енергоресурсните (петрол и природен газ) потенциали на Узбекистан, Туркменистан и Казахстан, както и на водно-енергийните потенциали на Таджикистан и Киргизстан.

Според привържениците на тази идея, ако в региона бъде създаден съюз, подобен на ЕС, ще се формира и общ пазар, гарантиращ свободното движение на капитали и работна сила, и ще бъде формулирана единна стратегия, както в икономическата, така и в политическата сфери. С този конгломерат от държави, способни да изработват общи подходи и да координират действията си, ще трябва да се съобразяват дори големите световни сили.


От гледната точка на Пекин и Москва обаче, подобно обединение едва ли е необходимо - за тях би било по-добре да формират отношенията си с всяка от държавите в региона на двустранно равнище. Както е известно, Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) и Евроазиатската икономическа общност (ЕврАзИО), общо взето, се контролират от Русия и Китай, затова макар и да изглеждат като алтернативни за Запада, напълно устройват Москва и Пекин. От друга страна, Назарбаев преследва и съвсем прагматични интереси, свързани със свободното движение, вътре в границите на хипотетичния централноазиатски съюз, на капитали и работна сила. Казахстан изпитва остра нужда от работна ръка, с каквато съседите му разполагат в излишък. Тоест, създаването на съюз би помогнало на Астана да реши проблема с дефицита на работна сила, а на партньорите му от региона – да узаконят и направят „по-цивилизовано” присъствието на десетки хиляди нелегални имигранти от Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан в Казахстан.

Интеграционната идея, лансирана от Назарбаев, включва и още един, не по-малко важен, елемент. Казахстанският бизнес, подкрепян от ефективно действащата банкова система на страната, ще може да се развива на съседните пазари, след като вече е изчерпал потенциала си за развитие на своя, собствен. Разбира се, правителството се стреми да ангажира казахстанския бизнес в реализацията на различни мащабни инфраструктурни проекти на територията на страната и развива Регионалния финансов център в Алмати но всичко това очевидно не е достатъчно за да бъдат използвани рационално огромната маса финансови средства, стичащи се от целия свят към Казахстан.

Днес казахстанският бизнес успешно действа на финансовия, индустриалния и туристическия пазари на Киргизстан, но както изглежда свързва бъдещето си по-скоро със съседен Узбекистан, с транзита, преминаващ през Таджикистан, както и с находищата на енергоносители в Туркменистан. Всъщност, реализацията на идеята за формирането на централноазиатски съюз цели да отвори пазарите на страните от региона за казахстанските капитали.

Шансове и прегради пред интеграционния проект

Когато, преди няколко години, Нурсултан Назарбаев лансира тезата за съюз на централноазиатските държави, узбекистанският му колега Ислам Каримов почти открито го обвини, че е присвоил собствената му идея. В резултат от това, днес узбекистанските медии демонстративно оставят без всякакво внимание инициативата на казахстанския президент. Впрочем, останалите страни от региона, също не демонстрират кой знае каква активност в това отношение. По времето на покойния Сапармурад Ниязов, официално неутралният Туркменистан въобще не реагира на предложението на Назарбаев, а и лидерите на Кизгизстан и Таджикистан почти не го коментират.

В тази връзка, си струва да зададем въпроса, дали посещението на Нурсултан Назарбаев в Киргизстан, през април 2007, може да се тълкува, като първа стъпка към обединяването на Централна Азия (както твърдят някои местни анализатори)? Всичко зависи от гледната точка в анализа на постигнатите споразумения между двете страни. В крайна сметка, едва ли някой е смятал, че Киргизстан може да се обяви против регионалната интеграция с Казахстан.

По принцип, Бишкек не е и против интеграцията с Узбекистан, отношенията му с който, особено във връзка с доставките на енергоносители (т.е. на узбекистански природен газ), никак не са еднозначни. Впрочем, последните споразумения между Ташкент и Бишкек за въвеждане на безвизов режим вдъхват определен оптимизъм в това отношение. Други препятствия пред Киргизстан, предвид силно ограничените му финансови и енергийни ресурси, засега не се очертават.

Таджикистанският президент Емомали Рахмонов също едва ли ще се противопостави на постепенното развитие на интеграционните процеси. Традиционно добрите отношения с Русия не означават, че Таджикистан ще пречи на интеграцията. Тази страна, също както и Киргизстан, може да разчита на определени дивиденти от нейното развитие – като например ръст на инвестиционния поток и появата на известно икономическо оживление. Освен това, Таджикистан ще може да използва още един иструмент (освен ЕврАзИО) за регулиране на сложните си взаимоотношения с Узбекистан.

Не е съвсем ясна позицията на Туркменистан. Разбира се, сегашният президент Бердимухамедов, доста се различава от предшественика си - убедения „изолационист” Ниязов, и склони, в края на май, да подпише предлагания му дългосрочен договор за сътрудничество (до 2020) с Казахстан. Когато обаче се заговори за друго ниво на сътрудничество, предполагащо формирането на наднационални структури и формулирането на единна регионална вътрешна и външна политика, политическият елит в Ашхабад съвсем не изглежда позитивно настроен. Което се обяснява, на първо място, със състоянието на туркменистанската икономика, което, поне засега, напълно го задоволява. Темповете на развитие на Туркменистан изцяло зависят от добиваните количества природен газ и мащабите на износа му на световния пазар. Всъщност, отношението на Ашхабад към регионалната интеграция може да се промени само, ако местният политически елит промени сегашния си манталитет и реши да гради своята стратегия в по-далечна перспектива, когато енергийните ресурни на страната вече няма да са чак толкова големи.

Опасенията на Ташкент

По време на официалното посещение на казахстанския президент Назарбаев в Киргизстан, през април т.г., неговият домакин Курманбек Бакиев заяви, че Узбекистан и Таджикистан също проявяват значителен интерес към евентуален съюз между държавите от Централна Азия, подчертавайки обаче, че узбекистанският лидер Ислам Каримов не е наясно, как точно това може да стане на практика.

Всъщност, позицията на Узбекистан беше изложена в началото на юни от директора на Фондацията за регионална политика в Бишкек Сайфидин Жураев, чиито анализ бе публикуван в Uzbekistan Today . Според Жураев, идеята за съюза не е нова и „опити за създаването и развитието на подобни междудържавни обединения, както и за интеграция на различни равнища и с различна скорост” са били предприемани нееднократно. Връщайки се назад в историята, той припомня Централно-азиатската икономическа общност (ЦАИО), която, в частност, трябваше да доведе до „формирането на самодостатъчен пазар в региона”. Тази задача обаче, „така и не беше решена в рамките на ЦАИС, преобразувана впоследствие в Централно-азиатска общност (ЦАО), която пък, на свой ред, беше трансформирана в Организацията за централноазиатско сътрудничество (ОЦАС)”.

Както изглежда, опасенията на Ташкент са свързани с това, че всички интеграционни идеи, в крайна сметка, се оказват неефективни поради, „непродуктивната позиция” на държавите от региона. В същото време, узбекистанският експерт не смята за неефективна или неконструктивна позицията на собствената си страна, а доколкото критикува казахстанската идея за централноазиатски съюз, можем да предположим, че, според Узбекистан, именно Казахстан е виновен за неуспеха на интеграционния проект. И, в частност, доктрината на Астана за многовекторната политика и опората на всички външни силови центрове. Тоест, излиза, че регионалните интеграционни идеи се жертват в името на едни или други амбиции на Казахстан. В крайна сметка, както е известно, ОЦАС се сля с ЕврАзЕО, което пък позволи и по-лесната интеграция на Узбекистан в последната структура.

Сега обаче, Жураев твърди, че именно подобни трансформации лишават интеграционния процес от самата му същност. Още повече, че според него: „Всеки път подобна промяна на статута и формата на организацията се съпровождаше от изтъкването на сериозни причини за това, приемане на множество решения и лансиране на програми, по-голямата част от които си останаха нереализирани... В рамките на тези инициативи, под различни гръмки лозунги, бяха създавани различни работни структури, експертни групи и икономически институции, които после постепенно изчезваха в небитието, поради липсата на реална необходимост от съществуването им”.

Някои нови фактори

Засега Турция и Азербайджан не са включени в схемата на хипотетичния съюз на централноазиатските държави. Но, ако лидерите на страните от региона успеят все пак да се споразумеят за създаването му, не можем да изключим, че в бъдеще въпросните две държави също могат да се присъединят към него.

Това следва да се очаква, особено на фона на усилващите се обществени настроения в повечето европейски страни срещу приемането на Турция в ЕС (да не говорим, че държави като Франция и Австрия обявяват съвсем открито, че не желаят да видят една толкова голяма мюсюлманска държава в съюза). Както е известно, новият френски президент Никола Саркози заяви по време на предизборната си кампания, че една държава, по-голямата част от която се намира в Азия, и която граничи с Ирак, Иран и Сирия не може да бъде член на ЕС.

Мнозина централноазиатски лидери твърдят, че виждат в обединена Европа пример за подражание. Големият въпрос обаче е, дали действително са в състояние да създадат нещо подобно и в Централна Азия. Засега по-вероятният отговор е „не”. Особено, имайки предвид позицията на Москва и Пекин, както и фактът, че Вашингтон все още не е решил, дали централноазиатската интеграция може да му донесе сериозни геополитически дивиденти в битката за доминация в тази част от света.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Възможностите на Москва да влияе върху ситуацията в Централна Азия, използвайки за целта Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), както и мястото на организацията в руската външна политика, до голяма степен зависят от позицията на Пекин. Трезвият анализ сочи, че, на практика, водещата роля в ШОС не принадлежи на Русия, а на Китай. Нарастващият с всяка измината година китайски икономически потенциал, по редица основни показатели, многократно превъзхожда аналогичните показатели на останалите членки на ШОС.

Бурният ръст на китайската икономика вече съвсем очевидно влияе и върху съседите на Китай. Разнообразните китайски стоки се продават, на ниски цени, не само на пазарите на САЩ и Западна Европа, но и на тези на държавите от непосредственото обкръжение на Китай – Бутан, Бангладеш, Бирма, Тайланд, Лаос, Непал, Филипините и др. Местните производители не могат да пробият със своите стоки на световните пазари, тъй като те вече са залети с аналогични стоки, китайско производство.

При това, Пекин успешно съчетава търговската си експанзия на външните пазари с твърд протекционизъм по отношение на своя собствен. Нито един от съседите на Китай, така и не съумя да си извоюва сериозни позиции на китайския пазар. Нещата опират до това, че китайците са заинтересовани изключително от вноса на суровини, финансови и банкови капитали, както и на високотехнологична продукция, включително модерни видове оръжие и военна техника. Западните съседи на Китай (държавите от Централна Азия, които членуват в ШОС) също не могат да се възползват от бурното развитие на Китай, с дългосрочна полза за себе си. В определен смисъл, бихме могли дори да констатираме, че те са на път окончателно да се утвърдят като суровинни придатъци на китайската икономика. Впрочем, такива държави-членки на ШОС, като Киргизстан и Таджикистан например, изглеждат напълно доволни от отредената им роля на доставчици на селскоскопански и минерални суровини за Китай.

Набиращата скорост китайска търговска експанзия в държавите от ШОС е част от общия процес на трансформиране на Китай в глобална търговска държава. Още през 2004 той влезе в тройката на световните износители и вносители, след САЩ и Германия. Тогава делът му в световния износ и внос на стоки, вече беше достигнал, съответно, 6,5% и 5,9%. Ръстът на основните показатели на взаимния стокооборот в търговията на Русия и постсъветските държави от Централна Азия с Китай отразява, в частност, тенденцията към стимулиране на износа от тези страни за Китай. В същото време спада износът им на индустриална продукция. Запазването на тази тенденция затвърждава положението на Русия и държавите от Централноазиатския регион като доставчици на първични енергоносители, дървен материал и метали за Китай.

Днес енергоносителите са половината от руския износ за Китай. Ако само допреди девет години (т.е. през 1998) машините и промишленото обороудване съставляваха 25% от руския износ за тази страна, през миналата 2006 делът им спадна до 1,2%.

Неслучайно Китай, вече в продължение на няколко години, се опитва, с дипломатически средства, да наложи изгодна за себе си конфигурация на икономическото сътрудничество в рамките на ШОС. Така, на срещата на върха на организацията през септември 2003, китайският премиер Вън Цзябао предложи, в рамките на ШОС, да бъде създадена, на дългосрочна основа, зона за свободна търговия, която да увеличи товарния поток в региона, паралелно с отслабването на търговските ограничения и, най-вече, на митническите тарифи. При това Пекин акцентира върху енергийните проекти, включително проучването на нови находища на петрол и природен газ, съвместното използване на хидроенергийните ресурси и развитието на големите обекти на водното стопанство в региона.

Според бившия изпълнителен секретар на ШОС Чжан Дъгуан, сегашната задача на тази организация е да гарантира свободното движение на стоки и капитали в рамките на държавите-членки. Китай неизменно следва курс към формиране в ШОС на зони за свободна търговия. Така, през май 2006, по време на една конференция, организирана от Московския институт за международни отношения към руското Външно министерство, Ху Хао, който е член на Съвета на Китайския център за изследвания в ШОС и зам. началник на Управлението за международни връзки на ЦК на Китайската компартия, използва следния израз: „необходимо е да се грижим не само за клоните, но и за корените”. Като под „клони” следва да се разбират преките заплахи за сигурността, а под „корени” – социално-икономическите условия за възникването им.

Засягайки разширяването на икономическите възможности за сътрудничество, Ху Хао обърна специално внимание на перспективите за създаване на съвместен Форум за енергийно сътрудничество. Той подчерта, че до 2010 свободното движение на хора, стоки и капитали в пространството на ШОС може да стане реалност и повдигна въпроса за включването на свободните икономически зони на Хонконг (Сянган) и Макао (Аомън) в изграждането на общото икономическо пространство на ШОС

* * *

Руските политици и експерти обичат да разсъждават за неизбежните загуби, които би претърпяла националната икономика, ако страната влезе в Световната търговска организация (СТО), приемайки условията, налагани и от Запада. Малцина обаче се замислят сериозно, че Русия е изправена пред подобни рискове и на Изток. Обективно погледнато, Китай разполага с редица съществени предимства пред партньорите си от ШОС и се опитва да ги затвърди. Така например, Русия, Казахстан и Таджикистан изразходват значително повече енергийни ресурси (2,5 пъти повече) за производството на единица продукция, отколкото Китай. За Киргизстан този показател е 1,5, а за Узбекистан – 5,8 пъти повече. Всъщност, само Киргизстан и Таджикистан, поради тоталната им деиндустриализация в постсъветската епоха, демонстрират в сферата на енергопотреблението почти същите показатели, каквито и Китай.

Като изключим суровинните отрасли, дори такива водещи държави от ОНД, като Русия и Казахстан, засега са очевидно неконкурентоспособни по отношение на Китай, заради по-скъпо платената си работна сила. Средната месечна заплата в Русия е четири пъти по-висока от китайската. Сред конкурентните предимства на Китай е и по-слабо развитата му, в сравнение с останалите членки на ШОС, система на социално осигуряване. Там например няма пълно пенсионно осигуряване. Друго конкурентно предимство е, че китайските производства нерядко пренебрегват екологичните норми и ограниченията на вредните емисии.

Затова, в определен смисъл, успехите на китайската икономика обективно ерозират позициите на икономиките на китайските партньори от ШОС в сферите на обработвателната индустрия, а понякога и в селското стопанство. От една страна, глобализацията дава на Китай, който разполага с неизчерпаеми резерви от евтина и качествена работна сила и е готов за практически неограничена експанзия на всички възможни пазари, допълнителни предимства. От друга страна, китайските партньори в ШОС се сблъскват конкуренция, която няма чисто пазарен характер, защото Пекин широко използва в икономическата си политика и различни административни лостове.

Според мен, осигуряването на устойчива политическа ситуация в Централна Азия и гарантирането на руските интереси в региона имат както съвпадащи, така и влизащи в конфликт аспекти. Очевидно, стабилността в Централна Азия е изгодна за всички участници в ШОС, без изключение. Само че тази стабилност едва ли може да се постигне с налагането на такава система на взаимни отношения, която да е изгодна на всички страни-членки на организацията.

Днес повечето икономически проекти, разработвани и осъществянани в рамките на ШОС, са обвързани географски именно с Централноазиатския регион. На пръв поглед, подобен подход не е лишен от логика, защото позволява включването на повечето страни-членки на организацията. Само че възприемането му на практика води да изграждането на инфраструктура, която (обективно погледнато) отговаря повече на китайските, а не на руските, интереси. Така например, по-голямата част от проектите в транспортната и енергийната сфери, изискват инвестиции за изграждането на различни обекти в онези райони на Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан и Казахстан, които са разположени в близост до китайската граница. Далеч по-малко са проектите, предвиждащи увеличаване на комуникационните връзки на Централноазиатския регион с Русия. Което означава, че в бъдеще, при възможни промени във външнополитическата ориентация на централноазиатските елити, именно Пекин, а не Москва, ще може да използва допълнителните лостове за икономическо влияние върху ситуацията, създадени под егидата на ШОС.

Вероятно Русия следва да се стреми да налага по-настойчиво, в рамките на ШОС, реализацията на проекти на собствената и територия, с участието на Китай и държавите от Централна Азия – например за доставката, съхраняването и преработката на селскостопанска продукция, или пък за съвместното (с останалите членки на ШОС) производство на индустриална продукция, която да се реализира на територията на страните-членки на организацията (например на селскостопанско машиностроене). За да направи тези проекти по-привлекателни, руската страна би могла да разработи система за привличане на чуждестранни работници от Централна Азия и Китай за изграждането и експлоатацията на подобни съоръжения.

Запазваната на наложилата се в ШОС практика води постепенно до утвърждаване на изгодната за Китай конфигурация в организацията: страните от Централна Азия разширяват сътрудничеството си с Пекин почти изключително в сферите на суровинните и енергийни доставки и търговията, вместо в преработвателната индустрия, да не говорим за високите технологии- Същото впрочем се отнася и за Русия.

В стоковата структура на руския износ за Китай от година на година нараства делът на суровините и полуфабрикатите, като например суровия петрол, дървения материал, рибата, различните химикали и цветните метали. В същото време делът на високотехнологичната продукция прогресивно спада. По данни на руското Министерство на икономическото развитие и търговията, през първата половина на 2007 положителното салдо в търговията на Русия с Китай е с чисто символични размери – малко над 45 млн. долара. При общ обем на стокооборота от 15,9 млрд. долара, руският износ е нарастнал само с 11% (достигайки 7,96 млрд. долара), докато вносът от Китай се е увеличил с 58% (достигайки 7,91 млрд. долара). Става дума за доста тревожна тенденция, особено ако си припомним, че през 2006 положителното салдо на Русия в търговията и с Китай беше 3 млрд. долара.

* * *

Китай упорито ориентира външните си контакти към създаването на максимално изгодни условия за собственото си развитие и е заинтересован да получава енергоносители от страните-членки на ШОС на максимално ниски цени. През февруари 2007, отказът на Пекин да купува руска електроенергия от Бурейската и Зейската ВЕЦ на цените, установени от руската Федерална служба по тарифите, доведе до това, че генериращите мощности на въпросните централи бяха принудени да работят напразно. Подобна ситуация се очертава и в хода на преговорите за доставките на руски природен газ за Китай. Пекин би искал да получава руския газ по цени не по-високи от 100 долара за хиляда куб.м, което е доста по-ниско от цената, плащана за него на Запад.


 

Струва си да отбележим, че въпреки логиката на съвместното усвояване от бизнес-структурите на ШОС на най-перспективните пазари (сред които е и авиационния например), Китай предпочита да създава на своя територия съвместни самолетостроителни предприятия не с Русия, а с държавите от ЕС. Отдавна минаха времената, когато СССР доставяше на китайците огромно количество продукция на своето гражданско машиностроене. Днес Китай все повече разглежда Русия като пазар за пласмент на продукцията на собствените си промишлени предприятия. През миналата 2006 машините и производственото оборудване формираха 29% от целия китайски износ. Китайският бизнес постепенно изтласква руските си конкуренти от собствената им територия. Засега тази статистика се коригира единствено от руския военно-промишлен комплекс, за който през последните години Китай се е превърнал в основен експортен пазар. Само че и това няма да продължава вечно.

Какво всъщност се крие зад ръста на стокообмена между централноазиатските държави и Китай? От Казахстан китайците внасят енергоресурси и метални руди, от Туркменистан пък възнамеряват да внасят, най-вече, природен газ, от Таджикистан и Узбекистан – цветни метали и уран, а от Киргизстан – скрап от черни и цветни метали. В същото време Китай изнася в тези страни широк спектър от стоки на собствената си индустрия: дрехи, обувки, стоки за масова употреба, продукти на химическата промишленост и машиностроенето. В редица случаи, тази продукция, доставяна на сравнително ниски цени, блокира възраждането на аналогичните промишлени отрасли в централноазиатските държави, съществуващи там още от съветската епоха. Китай постепенно се превръща в активен търговски конкурент на Русия на централноазиатските пазари – не само, защото изкупува суровините, които традиционно се изнасяха за Русия, но и защото се конкурира с руските предприятия на местните пласментни пазари. Един пример за това е доставката, от Китай за Туркменистан, на голямо количество железопътни вагони, които преди това бяха купувани от Русия.

Китайската политика на активна търговска експанзия сериозно затруднява развитието на производството на цели стокови вериги (например в леката промишленост) в централноазиатските държави. Наистина, налице са отделни примери за китайско участие в някои предприятия от леката промишленост в постсъветските републики от региона. Така, китайците участват в производството на копринено кадифе в Туркменистан. Само че това действително са само единични случаи, а не система, освен това те се обясняват или с уникалния характер на съответните производства, или с това, че въпросното участие е просто принудителна отстъпка на Пекин в пазарлъците му с ръководството на конкретната република, касаещи далеч по-мащабни и печеливши проекти. В Туркменистан например, това е проектът за усвояване на гигантските находища на природен газ и изграждането на газопровод за Китай.

Пекин изключително успешно използва и финансовите лостове, с които разполага. Така например, общият обем на предоставените от китайската страна кредитни и безвъзмездни финансови ресурси на Узбекистан, достигна пред миналата 2006 430 млн. долара.

По време на заседанието на Съвета на правителствените ръководители на страните от ШОС, провело се в Москва през 2005, председателят на китайския Държавен съвет Вън Цзябао предложи на държавите-членки на ШОС изгодни кредити, на обща стойност 900 млн. долара, за реализацията на различни съвместни проекти. С други думи, Китай фактически претендира за статута на едноличен донор в ШОС. Разбира се, китайските кредити с лихва под 2%, не можеха да не заинтересуват страните от Централна Азия. През есента на 2005, китайците купиха, регистрираната в Канада петролна компания Petrokazakhstan за 4,5 млрд. долара. През декември същата година Китай и Казахстан съвместно откриха почти 1000-километровия петролопровод Атасу-Алашанкоу, който през настоящата 2007 вече доставя по 200 хил. барела петрол дневно в Китай.

В същото време Пекин демонстрира значително по-слаб интерес към страните, които не са в състояние да му предоставят значителни природни ресурси. Така, зад патетичните лозунги за „стратегическо партньорство” между Китай и Киргизстан можем да открием пренебрежимо малък икономически елемент. От време на време китайците отпускат субсидии за икономиката на Киргизстан, като общата им стойност за последните 14 години не надминава 50 млн. долара. От доста години насам се дискутира възможността за доставката на електроенергия от киргизстанските ВЕЦ-ове за Китай, но китайците така и не пристъпиха към реализацията на проекта за доизграждането на редица ВЕЦ-ове по реките на тази страна, както и за построяването на необходимите далекопроводи. Възможно е Пекин да очаква, че вместо него това ще сторят Русия и Казахстан. Само че последните две държави възнамеряват да използват киргизстанската електроенергия за собствените си цели и, в частност, за снабдяването на алуминиевите заводи, които планират да построят в Таджикистан, Киргизстан и Казахстан.

Въпреки това, укрепването на енергийното сътрудничество в рамките на ШОС е налице. Китай вече разполага със собствени, достатъчно влиятелни, лобисти в повечето централноазиатски държави (сред тях например е дъщерята на президента на Узбекистан Гулнара Каримова), лансиращи идеята за създаването на „енергиен мост” към Китай. В тези условия Москва се опитва да запази водещите си позиции в хидроенергетиката на региона. Осъщественото през декември 2006 преграждане с язовирна стена на река Вашх в Таджикистан, където до края на 2007 ще бъде изградена водната електроцентрала „Сангтуда-1” обаче е по-скоро единичен пример за подобно руско участие, на фона на множеството други, очертаващи налагащата се противоположна тенденция. Така, през февруари 2007, правителството на Таджикистан и Азиатската банка за развитие (АБР) подписаха кредитно споразумение по проекта за износ на електроенергия за съседен Афганистан. Кредитът, на обща стойност 21,5 млн. долара, ще се изплаща за 32 години, като през първите осем лихвеният процент е 1%, а през останалите – 1,5%. Сред останалите финансисти на проекта са Фондът на ОПЕК (8,5 млн. долара), Ислямската банка за развитие (10 млн. долара) и таджикистанският държавен холдинг „Барки Точик” (14 млн. долара). Годишно Таджикистан произвежда 4405 мегавата електроенергия, като по-голямата част се произвежда от местните ВЕЦ-ове. Годишният излишък се равнява на около 1500 гигават-часа, които могат да се изнасят, но само през пролетно-летния период. Впрочем, част от излишната електроенергия, произвеждана през лятото, вече се изнася за Узбекистан, чрез съществуващите южни далекопроводи, другата обаче остава неизползвана. В същото време Афганистан страда от перманентен остър недостиг на електроенергия. В цялата стран, включително в столицата Кабул, има ток само по няколко часа дневно. Проектът за износ на електричество от Таджикистан за Афганистан предвижда изграждането на двоен елекропровод за 220 киловолта, който ще свърше ВЕЦ-а на река Вашх, в Таджикистан, с граничния град Шерхан Бандар, а след това и с афганистанските градове Кундуз, Баглад, Пули-Хумри и, в крайна сметка, с Кабул.

Друг пример за очевидното „отстъпление” на Русия от позициите и на водещ партньор на държавите от Централноазиатския регион в енергийната сфера, стана скандалът с компанията „Руски алуминий”, която беше отстранена от таджикистанското правителство от участието в доизграждането на Рогунската ВЕЦ. Тоест, и многостранното сътрудничество в рамките на ШОС, и двустранните връзки на Китай с държавите от Централна Азия постепенно водят до транформирането на региона в енергиен „донор” на китайската икономика. От 1993 насам Китай внася енергоресурси. Оттогава насам енергийното потребление на неговата икономика динамично нараства, изпреварвайки ръста на вътрешното производство в страната. През 2003 Китай стана втория, след САЩ, най-голям потребител на петрол, измествайки Япония. През същата година, по примера на развитите западни държави, Пекин започна да формира собствени стратегически резерви от петрол, чиито обем (според поставената от китайското ръководство задача) трябва да се равнява, през 2010, на 50-дневното потребление на страната. В тази връзка, част от китайските партньори в ШОС – Русия, Казахстан, Узбекистан и Туркменистан – се разглеждат от Пекин най-вече като източник на енергоресурси.

Все пак, днес Китай е само потенциален играч в конкурентната битка за централноазиатските енергоносители. Като тази ситуация може да претърпи принципна промяна само ако Пекин вземе стратегическото решение да диверсифицира петролния си внос, увеличавайки доставките от Каспийския регион, а китайските корпорации успеят да поставят под свой контрол големите залежи в каспийския шелф и съседните райони.

Теоретично, не може да се изключи напълно и вариантът, при който петролът от каспийските находища ще се доставя в Китай от американски, европейски и руски корпорации, или от консорциуми с тяхно участие. Китай се включи в активната борба за природния газ на Централна Азия, действайки едновременно в няколко посоки. Сред основните партньори на Пекин в това отношение се очертава Астана. На свой ред, Китай подготвя вътрешната си инфраструктура за ефективно използване на централноазиатския природен газ. Вече функционира магистралният газопровод Урумчи-Шанхай. През 2004 Пекин възобнови преговорите с Казахстан, касаещи проектите за изграждането на газопроводи за Китай. Казахстанската компания „КазМунайГаз” обяви, че възнамерява да достави в Китай 10 млрд. куб.м газ през 2008, и 30 млрд. куб. м - през 2020.

Как всичко това се отразява на руските интереси? Традиционно, още от съветската епоха, природният газ от Централна Азия се транзитираше по магистралните тръбопроводи в Русия. Днес добиващите природен газ национални компании на постсъветските държави от региона са принудени да го продават на „Газпром”, който го пласира, включително и на пазарите на трети страни, от което получава немалка печалба. В продължение на няколко години и Казахстан, и Туркменистан активно притискаха Москва да увеличи цената на купувания от нея природен газ. През последните две години Русия склони да се съобрази с тези претенции и рязко повиши цената, по която купува централноазиатските енергоносители. Сред причините за това, не на последно място, бе заплахата от евентуална преориентация на доставките на централноазиатския природен газ от северното (т.е. руското) направление към източното (т.е. китайското). В това отношение Пекин стриктно следва примера на Запада, който също шантажира Москва, лансирайки различни проекти за доставка на централноазиатския природен газ или за Европа, заобикаляйки Русия (транскаспийският проект „Набуко”), или за Южна Азия (трансафганистанския проект).

Разбира се, засега китайската „газова експанзия” в Централна Азия е ограничена в определени рамки, които не позволяват на китайците да действат също толкова активно, както западните компании. Сред слабите им места в това отношение си остава ценовата политика. Цените на енергоносителите на китайския вътрешен пазар, въпреки забележимия им ръст през последните години, са доста по-ниски от средното европейско равнище. Затова значителният ръст на потреблението на природен газ в Китай е възможен само, ако централното правителство се ангажира да покрие разликата между реалните и вътрешните цени за индивидуалните потребители и индустриалните предприятия. Впрочем, възможен е и вариант, при който доставчиците на природен газ от Централна Азия, по една или друга причина, се съгласят да фиксират някакви специални и много ниски цени за Китай.

Някои изводи

В обозрима перспектива взаимодействието с Китай в рамките на ШОС ще се характеризира с нарастваща китайска стокова експанзия на пазарите на останалите страни-членки. През последните години Китай увеличи икономическото и политическото (включително военно-политическото) си присъствие в Централноазиатския регион и на ниво двустранни отношения, и на ниво ШОС, която си остава един от най-важните стратегически приоритети на Пекин. В същото време Китай активно развива и задълбочава контактите си с неутрален Туркменистан, особено в сферата на газовия бизнес. Разполагайки с редица сериозни стратегически предимства пред партньорите си в ШОС, Китай вече се опитва „ да дърпа въжето към себе си”, т.е. работи за преориентирането към Пекин на повечето значими връзки в района на Централна Азия, които досега се ориентираха към Русия.

Имайки предвид всичко казано дотук, Москва би следвало да работи за укрепване на позициите си в Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) и Евроазиатската икономическо общност (ЕврАзЕО), като в никакъв случай не допуска размиването им, или пък сливането им с ШОС. Освен това Русия трябва максимално да се стреми да запази влиянието си в редица ключови за региона области на сътрудничество – хидроенергетиката, ориентираната на север (т.е. към Русия) транспортна инфраструктура и информационно-културната сфера.

* Eксперт на Руския институт за стратегически изследвания в Москва

{rt}

Според мнозина, стремежът на Белия дом да наложи сурови икономически санкции на Иран, може да провокира ответната реакция на Техеран, изостряйки и без това сложната ситуация в Близкия изток и ескалирайки заплахата от терористични нападения срещу САЩ (или срещу военните бази на НАТО, разположени в близост до Иран).

При подобно развитие, Иран, с решението си да не се подчини на „исканията на международната общност”, може набързо да бъде обявен за „терористична държава”, за чието усмиряване е допустима военната (включително ядрена) атака. Тоест, ако междувременно не съумеят да ерозират позициите на ислямисткия режим „отвътре”, САЩ биха могли да потърсят радикално решение на иранския въпрос. Истината обаче е, че реализацията на подобно решение няма да се окаже никак лесна по следните причини:

На първо място, нещата опират до възможностите на вътрешния бюджет на САЩ. Страната не може до безкрайност да увеличава военните разходи за поддържането и осигуряването на военните си бази във всички райони на планетата, които гарантират днешната американска доминация. За САЩ ще бъде много сериозен проблем да предприемат нови военни интервенции от типа на тази в Ирак. Още повече, че са изправени пред редица много важни задачи, като например изграждането на новата система за противоракетна отбрана, борбата с тероризма, или различните умиротворителни операции. Всяка нова война рискува да създаде ново огнище на хаос, нестабилност и тероризъм, насочени, преди всичко, срещу самите Съединени щати.

На второ място, налагайки радикалното разрешаване на иранския проблем, Америка рискува окончателно да изгуби основните си съюзници и да разчита единствено на „новите си малки васали” от Изтока, които обаче, при допълнително влошаване на ситуацията, едва ли ще пропуснат възможността „да ухапят” американците и да започнат друга игра, съобразена със собствените им национални интереси. Вече са налице контурите на една по-самостоятелна „арабска” регионална политика на страните от Персийския залив, начело със Саудитска Арабия, както впрочем и на Египет и Йордания, по отношение на иракския и палестинския конфликти.

На трето място, Иран е непосредствено след Саудитското кралство по добив на петрол. Като 60% от иранският петрол е предназначен за износ, най-вече в Япония и Китай. 9,4% от него отива за Италия, 7,3% - за Франция, а 4% - за Холандия. Прекъсването или забавянето на тези доставки би се отразило драматично върху световните цени на енергоносителите, което пък ще доведе до скок в цените на почти всички стоки. Да не забравяме и, че много европейски държави, и най-вече Германия и Франция, усилено изнасят модерни технологии, както и собствените си стоки (17% от целия внос), в Иран, което им гарантира годишни приходи от около 6 млрд. евро.

Както изглежда страните в иранският конфликт използват моментната пауза в развитието му за да прегрупират силите си и да изработят нова стратегия на поведение. Що се отнася до САЩ, според някои анализатори, тяхната стратегия включва следните основни елементи:

- информационно-идеологическа война (целяща ерозията на имиджа на официален Техеран, както вътре в страната, така и на регионално и международно равнище);

- подкрепа за опозиционните на ислямисткия режим политически сили в Иран (т.е. провокиране на разцепление в шиитските и светските партии и движения);

- привличане вниманието на международната общност към етническите и конфесионални проблеми в Иран, лансирайки планове за „разграничаване” на отделните общности в страната (т.е. на кюрдите и азерите от персите или на шиитите от сунитите);

- активизиране на натиска (включително и финансов) върху деловия елит на Иран (като сред възможните цели са предизвикването на изкуствен дефицит и спекула със стоки от първа необходимост на вътрешния пазар);

- налагането на още по-сурова икономическа блокада, която да ерозира иранската икономика и да разклати позициите на политическия режим.

На свой ред, Иран се опитва да предприеме адекватни контрамерки, още повече, че напоследък социално-икономическата ситуация в страната значително се усложни. Сред непосредствените причини за това бяха правителствените мерки за въвеждане на нормирано потребление на гориво. Според мнозина експерти, въвеждайки купонна система за бензина, правителството на президента Махмуд Ахмадинеджад се опитва да напипа оптималната тактика за преход към налагането на твърд режим на икономии в съвсем близко бъдеще. Което е необходимо ако страната внезапно се окаже в обръча на сурова външна икономическа блокада и, в резултат от това, не може да внася необходимите и количества бензин. Властите смятат, че въвеждането на купони за бензина и постепенният преход към квотното му разпределяне ще позволят да бъдат минимизирани протестите на населението.

В началото на юли, иранското електронно издание „Руз” цитира данните от редица анализи на общественото мнение, по повод втората годишнина от идването на власт на сегашния президент Ахмадинеджад. Те показват безпрецедентен спад на неговия рейтинг – делът на привържениците му е спаднал до само 10%. Същите резултати дава и анкетата на друго популярно местно електронно издание „Базтаб”. В същото време, в редица ирански градове премина вълна от палежи на бензиностанции, които властите или се опитваха да скрият, или пък ги обявяваха за случайни криминални инциденти. Скоро обаче се появиха данни за десетки подобни акции, както и за това, че ситуацията в страната става все по-напрегната, превръщайки се постепенно в неуправляема. Налице са все повече случаи на грабежи на магазини, банки и държавни учреждения.


Както е извество, влизайки на територията на Ирак и сблъсквайки се със съпротивата на местното арабско население (както на сунитите, така и на част от шиитите), САЩ решиха да заложат на кюрдите, което – естествено – породи негативната реакция на съседните държави и, на първо място, на Турция и Иран. Иракските кюрди се превърнаха в основните американски съюзници в страната. С подкрепата на Вашингтон, те се обединиха за да реализират на практика старата си мечта за създаването на независима кюрдска национална държава. Новата ситуация в Иракски Кюрдистан и очевидното му укрепване, въодушевява и тласка кюрдите в Турция, Иран и Сирия към още по-активна борба с централната власт.

Показателно в това отношение бе заявлението на иранския посланик в Анкара Фируз Даултабади, според когото между Турция, Иран и Сирия има редица допирни точки, тъй като и в трите има компактни маси кюрдско население, което сепаратистки настроените сили биха искали да обединят в бъдеща независима кюрдска държава. Посланикът призова Анкара, Дамаск и Техеран да формулират съвместна политика по кюрдския въпрос, подчертавайки, че ако не го направят, САЩ „ще се възползват от това за да се вклинят между тях и да откъснат немалки територии, включвайки ги в бъдещата кюрдска държава”. Независимо, дали това е точно така, истината е, че американската политика в региона действително поощрява кюрдските претенции. Всъщност, основната опасност за ислямисткия режим в Техеран на е свързана с това, че т.нар. Партия за свободен живот на Кюрдистан осъществява военни операции срещу иранските силови структури, а че усилено агитира сред местното кюрдско население и представителите на другите националности за формирането на общонационална опозиция. Имайки предвид, че тази цел изцяло съвпада с намерението на САЩ да ерозират позициите на режима в Иран (при това именнно провокирайки етнически сблъсъци в страната), става ясно, че реалната опасност за Техеран нараства многократно. Тъкмо поради това иранските лидери са толкова разтревожени от подема на кюрдското движение в региона и предприемат все по-активни действия за предотвратяването му.

В същото време иранското участие, съвместно с Турция, в борбата срещу Работническа партия на Кюрдистан (РКК) и Партията на свободния живот на Кюрдистан е мощен PR -инструмент за формирането на толкова необходимия на официален Техеран положителен имидж в турското (сунитско) обществено мнение. Двойните стандарти на американците по отношения на старите им съюзници очевидно все повече дразнят Анкара. Освен това, за разлика от 90-те години на миналия век, когато повечето турци се обявяваха против Техеран заради подкрепата му за РКК, днес турските медии определят Иран като приятелска държава, помагаща на Анкара срещу „терористите от РКК”, а в самото общество нарастват антиамериканските настроения, поради американската помощ за кюрдските сепаритисти.

В Техеран са наясно, че ако изпадне в изолация, страната няма да може да издържи дълго на мощния натиск на САЩ и съюзниците им. Затова, за запазването на сегашния режим, е необходимо Иран на всяка цена да се превърне в един от водачите (ако не и в единствения водач ) на мюсюлманския свят и движението за съпротива срещу „американския империализъм”. За целта обаче е необходим достатъчно сериозен аргумент – например наличието на собствено ядрено оръжие и ракети с далечен обсег на действие.

Както е известно, иранците вече разполагат с ракети със среден обсег „Шахаб-3”, способни да достигнат съседните територии, където са разположени военни бази на НАТО (в Саудитска Арабия, Източна Турция и Централна Азия). При положение, че Иран граничи с държави (включително и членки на НАТО), на чиято територия има американски военни контингенти, Техеран очевидно би използвал всяка възможност за укрепване, на първо място, на своите икономически позиции, а след това и за затвърждаване на политическото си влияние в тях.

В този смисъл, централноазиатският вектор на иранската геополитика предвижда, преди всичко, предотвратяване на превръщането на територията на „най-близките” съседи в плацдарм за каквито и да било действия (още повече пък за осъществяването на сухопътни военни операции) по отношение на Иран. Затова напоследък Техеран предприема редица стъпки за развитие и задълбочаване на контактите със своите източни съседи в двустранен (Иран-Киргизстан, Иран-Таджикистан, Иран-Афганистан), тристранен (Иран-Афганистан-Таджикистан и Иран-Афганистан-Узбекистан) и многостранен (по линия на различните международни организации) формат.

В същото време, през 2006-2007, иранците увеличиха размерите на предоставяните от тях кредити за Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, предназначени за строителство на жилища за бедните, както и за финансиране на различни други социални проекти.

Основната задача на Техеран е укрепването на иранските позиции в страните от Централна Азия и създаването на положителен имидж на страната в региона, чрез задълбочаване на икономическите, културни и други връзки с тях. Така, външната политика на Иран, предвид очертаващата се заплаха от налагането на сурова икономическа блокада, е насочена към все по-тясно икономическо сътрудничество с централноазиатските държави и превръщането на последните в своеобразен „свободен коридор” на Техеран, даващ възможност на режима на аятоласите да поддържа пряка връзка със своя стратегическе партньор – Китай.

Другата карта, която иранците биха могли да разиграят в своя полза, е използването на ислямската реторика – т.е. подкрепата за традиционния (сунитски) ислям в региона. Въпреки, че се управлява от войнстващ шиитски режим, официалната политика на Иран цели подкрепата на традиционните форми на исляма в Централна Азия, което съвпада и с „реалните” интереси на управляващите там правителства. За разлика от внасяните отвън (и най-вече от Саудитска Арабия и Пакистан) идеи на политическия ислям, традиционният ислям, изповядван в Централна Азия, не съдържа в себе си идеята за противопоставяне на „шиитски” Иран. А това би могло да се превърне в основен фактор за сближаването между културите на мюсюлманите от „тюркския свят” и иранските перси в отстояването на общите им интереси.

По такъв начин, Иран се опитва постепенно да се интегрира в централноазиатското геополитическо „поле” за да гарантира националните си интереси, обвързвайки се с постсъветските републики от региона, а също с Китай и Русия, включително и по линия на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), където разполага със статут на наблюдател.

На тези ирански стремежи твърдо се противопоставят Съединените щати, конкуриращи се с Техеран в битката за сфери на влияние в региона. Така, между 2005 и 2007 САЩ значително активизираха оказваната от тях разностранна помощ на Киргизстан и Таджикистан, под формата на различни програми и кредити. Като в това отношение американците не оставят без внимание и „ислямското направление”. Така, програмата, която осъществява посолството на САЩ в Киргизстан, чрез Американската агенция за международно развитие ( USAID ), апробира различни методи за формиране на благоприятен имидж на САЩ сред населението на региона, с помощта на местните мюсюлмански лидери. Тоест, в момента откритият сблъсък (т.е. войната) между САЩ и Иран остава на заден план, като постепенно се трансформира в остра форма на противопоставяне в редица съседни региони, и особено в Централна Азия, като изходът от него все още изглежда неясен.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Защитата и прокарването на интересите на американската национална сигурност изисква по-големи, от когато и да било преди, усилия за изграждането на нови съюзи и коалиции. Имайки предвид високата степен на взаимна обвързаност на предизвикателствата пред сигурността през ХХ I век, тезата, че съюзите са по-скоро недостатък, отколкото предимство, е стратегически погрешна. Съюзите нямат нищо общо с алтруизма или отстъпчиността. Те са изгодни, защото са важен инструмент за гарантиране на американската национална сигурност. В същото време е очевидно, че САЩ запазват правото си на самозащита, а остарелите институции следва да се приспособят към променените реалности. Имайки предвид, че по-малко формалните споразумения могат значително да допринесат за укрепване на сигурността, следва ясно да заявим, че днес американските национални интереси изискват по-големи усилия за формиране и развитие на съюзи и коалиции, отколкото когато и да било преди. В перспектива, ролята на съюзите като инструмент за гарантиране на националната сигурност на САЩ следва да нарастне многократно с цел да се увеличи американското влияние, да бъде създадена легитимна основа за използване на американската мощ, да се пресекат стремежите за появата на противовес на САЩ и американските съюзници да бъдат възпрени от прояви на равнодушие или прекалена самонадеяност.

Какво толкова притежават съюзите, че Съединените щати не могат да минат без тях? Те формират дългосрочни задължения в сферата на сигурността между две или повече държави. Основни компоненти на добрия съюз са взаимното признаване на общите заплахи и поемане на обещания да бъдат предприети мерки за противодействие срещу тях. За определянето на общите предизвикателства, съюзът изисква постоянно политическо взаимодействие, което очертава и рамките на съвместните действия. Поради непредсказуемата и променлива природа на новите предизвикателства пред сигурността, подобно взаимодействие е жизнено необходим инструмент за гарантиране на американското лидерство, особено що се отнася до формирането и поддържането на консенсус по отношение на резултатите и средствата. За гарантиране координацията на съвместните действия в рамките на един съюз, е необходимо да се работи непрекъснато. Онова, което отличава съюза от който и да било друг вид съвместно сътрудничество, е наличието на взаимодействащи си военни потенциали, които подобряват възможностите за превантивни действия, гарантират сдържането и правят по-ефективни системите за отбрана. В миналото, това се отнасяше най-вече за сътрудничеството във военната сфера, в бъдеще обаче то може да се разпростре и върху онези сфери, които съвсем отскоро започнаха да се смятат за жизнено важни за гарантиране на националната сигурност.

Съюзите могат да включват както поемането на достатъчно широкообхватни задължения (например, че атаката срещу един от участниците се възприема като атака срещу всички), така и по-ограничени гаранции. За идеален може да се приеме съюзът, в който сътрудничеството между държавите-участнички представлява нещо повече от простата сума на съставляващите го части. Най-малкото, което съюзниците следва на направят, е да отчитат интересите на партньорите си при вземане на решения на международната сцена и в сферата на отбраната. Преди всичко, съюзниците трябва да се стремят да се подкрепят взаимно, избягвайки опитите да ерозират политическите си планове или да се противопоставят един на друг.

Освен това, съюзите стимулират постигането на международен консенсус. Участниците в най-ефективните съюзи печелят от общия механизъм за координация, осигуряващ необходимите консултации и съдействащ за сключването на взаимно изгодни сделки. Съюзниците разглеждат всеки въпрос, не само от гледна точка на собствената си полза, а отчитайки натрупания съвместен опит, текущия дневен ред и дългосрочните цели. Така, участниците в съюза постоянно проверяват, доколко интересите им съответстват на тези на останалите, за да си осигурят максимална подкрепа при решаването на собствените си дългосрочни задачи.

Съвкупността от съюзите и коалициите, подкрепяни от САЩ днес, гарантира здрава основа за запазване и разширяване на американското влияние. Необходимо е обаче, да бъдат развивани някои жизнено важни аспекти, за да бъдем в тон с изискванията на днешния и утрешния ден. Трябва да признаем, че САЩ вече не са от жизнено важно значение за оцеляването на своите традиционни съюзници, както беше по време на студената война и, че американците могат да зависят повече от съюзниците си в Европа или Азия за постигане на своите глобални цели, отколкото последните – от единствената в света свръхдържава. Нещо повече, пред лицето на транснационалните заплахи, САЩ трябва да формират съюзи, излизащи извън рамките на класическия географски модел. В отговор на глобалните предизвикателства е необходимо създаването на устойчиви междурегионални връзки, в рамките на съюзите. В крайна сметка, ефективното сътрудничество в сферата на сигурността неизбежно води до разширяване на правителствените функции. Нужно е тясно взаимодействие за преодоляване на такива предизвикателства като разпространяването на ядрените оръжия и останалите оръжия за масово унищожаване, както и на тероризма, които в много по-малка степен могат да бъдат решени с помощта на традиционните военни инструменти и изискват тясно международно сътрудничество в рамките на институции, които в миналото играеха второстепенна роля.

Налице са определени основания за тактическа корекция на курса по време на втория мандат на администрацията на президента Буш и такава корекция вече се прави. Президентът и най-близките му съветници промениха оценката си за американските съюзници, както и отношението към тях при осъществяването на целите на американската външна и отбранителна политика. Пример за това е прехвърлянето на отговорността в някои райони на Афганистан от армията на САЩ към тази на НАТО, подкрепата за дипломатичния подход на ЕС към иранската ядрена програма или шестстранните преговори по севернокорейския ядрен проблем. В същото време бяха укрепени и някои двустранни съюзи (особено този между Вашингтон и Токио), макар че американските връзки с Турция например, продължават да бъдат доста напрегнати. Но, за да отговарят на бъдещите изисквания за гарантиране на националната си сигурност САЩ следва да излязат извън рамките на едностранните действия и да стигнат до стратегическото разбиране, че съюзите са изключително изгодни за тях и, в дългосрочна перспектива, те трябва да бъдат укрепвани.

САЩ следва да осъществяват многостранна, мултиформатна и дългосрочна стратегия, целяща формирането и укрепването на съюзите и коалициите с американско участие. Това налага използването на четиристранен подход: на първо място е укрепването на съществуващите двустранни и многостранни съюзи, коалиции и отношения; на второ място – укрепване на съществуващите връзки с някои ключови страни и региони, които биха могли да се превърнат в устойчиви постоянни съюзи (както двустранни, така и многостранни); на трето място – в мирно време да се развива сътрудничеството в сферата на гарантиране на сигурността с държави, които биха могли да сътрудничат със САЩ и в бъдеще да се превърнат в техни съюзници; на четвърто място – да се използва широкият диапазон от съвместни международни отношения, допълващи съюзите и коалициите.

За постигането на устойчиво разбиране за общите интереси и цели не е достатъчно да се разчита само на едностранния подход и на автоматичното съгласие на останалите по един или друг проблем. САЩ трябва да намерят начини да трансформират своята мощ така, че американските цели да се окажат привлекателни и за други нации и държави. Пренебрегването на многостранния подход и отказът от запазване на дългосрочните връзки, заради илюзорната надежда, че неформалните споразумения могат да гарантират необходимата гъвкавост и устойчивост, не помагат за гарантиране на американската национална сигурност. САЩ трябва да преструктурират системата от съюзи и коалиции, да създадат нови връзки между страните, институциите и регионите – а това означава появата на разширена система от съюзи, която да е нещо значително повече от простия сбор на участниците в нея. Освен това, САЩ трябва да осъществяват ежедневна, но жизнено необходима, дейност, насочена към това чуждестранните въоръжени сили да действат на същото ниво, като американската армия, както и да бъдат намерени механизми, позволяващи установяването на по-ефективно сътрудничество с международните институции и неправителствените организации в сферата на гарантиране на сигурността.

Съюзите и американската национална сигурност

Знаят ли американците, кои са техните съюзници? Наясно ли са, кой ще помогне на САЩ, ако бъдат нападнати? Колкото и да е странно, на тези въпроси трудно може да се отговори еднозначно. Трябва ли американците да се тревожат, след като имат съюзници? САЩ са най-силната държава на планетата, единствената свръхдържава, и е логично да се предположи, че могат да действат, както си поискат. Може да звучи парадоксално, но истината е, че именно поради своето глобално превъзходство (но и заради уязвимите си места, които остават незабелязани в сянката на безпрецедентната и мощ) Америка се нуждае от съюзници.

В ерата на американската доминация, съюзите са необходими, повече от когато и да било. Опитът да се направи списък на съюзите и съюзниците на САЩ обаче, доста напомня игра на криеница. Нито един от имащите отношение към този въпрос политически документи или инструкции не дават пряк отговор (1) . Повечето американски граждани не знаят, кои са техните съюзници. Пример за това е възникналата преди време тревога, породена от възможното подписване на договори за управление на американски пристанища от една дубайска компания – оказа се, че мнозина не знаят, че Дубай е отдавнашен партньор, осигуряващ значителна подкрепа за политиката на САЩ в Персийския залив. Недостигът на информация за съюзниците в публичното пространство означава, че високопоставените политици и анализаторите не са успели да определят политическата роля, която съюзите и коалициите следва да играят за гарантиране на американската национална сигурност през ХХ I век. Като последица от това, липсва и достатъчна обществена подкрепа, необходима за устойчивото изпълнение на поетите от САЩ глобални задължения.

Би било полезно да сравним понятието “съюз” с модната идея за “коалицията на желаещите”. Очевидно е, че става дума за две съвършено различни явления, както от гледна точка на продължителността на поеманите задължения, така и на равнището на взаимодействие, което следва да излезе извън традиционните рамки на военната сфера. Наистина, лекомислената идея, че съюзите могат да бъдат заменени с подобни импровизирани институции, се дължи на нежеланието да се признае фундаменталния факт, че съюзите (въпреки очевидните им недостатъци) притежават възможности, почти изцяло произтичащи от заложените в основата им задължения, които в продължения на десетилетия определяха политическото развитие на държавите и гарантираха ефективните съвместни действия на участниците в зоната на конфликт на интереси. Всъщност, формираните през последните години “коалиции на желаещите” заимстваха много от онова, което беше направено за укрепване на дългосрочните съюзи, без при това да признават техния принос.

Разликата между съюзите и коалициите се проявява най-ярко с течение на времето. Използвайки терминологията на междуличностните отношения, можем да кажем, че съюзът е подобен на дългия брак, изначално основаващ се на общите ценности, което създава комфортна психологическа обстановка и обединява ресурсите. Освен това, той гарантира сигурността, тъй като налага ясни норми на поведение на партньорите. Макар че, с течение на времето, те могат да изпитват определени трудности, породени от обременителния, натрупан през годините на съвместния живот, багаж и неизбежната склонност да се бъркаш в работите на партньора си, цената на напускането обикновено е доста висока.


На своя ред, “коалицията на желаещите” по-скоро наподобява летен роман – силно, но бързо отминаващо увлечение, несвързано с поемането на каквито и да било сериозни задължения, което обикновено стартира, водено от най-благородни чувства, но те бързо угасват и цялото предприятие нерядко завършва трагично. Това прави въпросните коалиции по-малко легитимни и не предполага продължителната лоялност на участниците, които с течение на времето демонстрират големи отклонения от поетите ангажименти. В крайна сметка те водят до относителна несигурност и непредсказуемост в процеса на гарантиране на сигурността. Преди всичко, действията на “коалициите на желаещите” не са ориентирани към по-далечна перспектива и получаване на някакви изгоди в отдалеченото бъдеще. Сравнявайки тези два избора, Аштън Картър отбелязва, че “коалициите на желаещите” следва да се оценяват, като “безперспективно средство за запазване на американското лидерство” (2) .

Проблемите пред съюзите

В различни периоди от американската история някои практици и специалисти по въпросите на стратегията, както и част от общественото мнение, демонстрират нееднозначно отношение към съюзите и коалициите. Като започнем още с “бащите-основатели” е налице определено предпочитание към “избягване на постоянните съюзи” и стремеж за участие “само във временни алианси, при възникване на извънредни обстоятелства” (3) . В епохата, когато се формира американската нация, международното обстановка е съвършено различна: американците са по-слаби от европейците и се стремят да получат подкрепата им, опасявайки се обаче, че това би могло да ги въвлече във войни, неотговарящи на зараждащите се национални интереси. Първоначално обаче, тези опасения се превръщат в основа за противодействие на поемането на международни ангажименти, които биха могли да ограничат свободата на действие на САЩ и да забъркат Америка в нежелателен конфликт.

Два века по-късно, кандидат-президентът Джордж Буш и високопоставените му политически съветници отново раздухаха тлеещия пламък на този скептицизъм по отношение на задълженията, способни да окажат прекалено голямо влияние върху избора на американската политика. Според предизборния екип на Буш, краят на студената война е потвърдил особената роля на САЩ в света, както и опасностите на многостранния подход във външната политика. През първата година от управлението на сегашния президент, именно тези перспективи излязоха на преден план, включително и заради войната с тероризма, заплашваща Америка.

В началото на 2000, участничката в избирателната кампания на Буш Кондолиза Райс, заяви, че “забележителното положение” на Америка трябва да определи и ролята и в света. Според нея: “Властта има значение, както от гледна точка на упражняването и от страна на САЩ, така и на способността на останалите да я осъществяват”. Тогава тя се изказа доста подигравателно за онези, които “са ограничени от такива понятия, като политика на силата, велики държави, или силов баланс”. При администрацията на Буш Америка използва своята безпрецедентна мощ за да въведе ред в послушния свят след студената война, в съответствие със собствените си интереси, които “ще създадат условия, гарантиращи свободата, пазара и мира” (4) . Не е чудно, че Иво Даалдер и Джеймс Линдси използват термина “хегемонистичен”, описвайки подхода, според който “безкрайната мощ на Америка и готовността тя да бъде използвана, дори когато останалите се против това, е ключът към защитата на американските интереси” в един свят, в който всеки играе сам за себе си (5) .

Първоначално онези, които по-късно станаха високопоставени чиновници в администрацията на Буш, се изказваха за съюзите по-скоро положително, макар и предпазливо. Така, Райс признаваше, че “силните съюзи обслужват” американските интереси, добавяйки обаче, че “многостранните споразумения и институции, сами по себе си, не могат да бъдат цел” (6) . В същото време, тя демонстрираше очевидно пренебрежение към онези, които смятаха, че легитимното използване на американската мощ е възможно благодарение на подкрепата от страна на другите държави или международни институции, като твърдеше, че външната политика на републиканската администрация ще се “основава на националните интереси, а не на тези на фантомната световна общност” (7).

Райс формулира и доводите в подкрепа на положителната роля на съюзите с американско участие, подкрепящи тезата и за привилегированото положение на САЩ в света. Губернаторът Буш направи изявление в същия дух през 1999, подчертавайки, че САЩ трябва да играят водещата роля в трансатлантическите отношения: “За да може НАТО да бъде достатъчно силна, сплотена и активна, американският президент следва ясно да подчертае необходимостта Алиансът да се движи последователно към постигането на целта си, а Европа да съдейства в по-голяма степен за развитието на своя военен потенциал и, ако е необходимо, да участва по-активно в управлението на военните конфликти” (8) . На свой ред, Пол Уолфовиц предпочете да се изрази по-мъгляво в посланието си, предназначено както за американските противници, така и за съюзниците, предпочитащи да спазват известна дистанция по отношение на провежданата от САЩ политика: “САЩ използват своята мощ за да възнаградят съюзниците си и да накажат онези, които ни пречат”. Анализирайки склонността на САЩ към участие в съюзи, той твърди, че: “Нито един от уроците на студената война не е толкова важен, като този, свързан с формирането на успешни съюзи, което е сред най-големите постижения на Съединените щати. Не бива също да забравяме уроците за важността на лидерството, както и за това, че то не се изчерпва с четенето на лекции на останалите, предизвикателно поведение, или предявяването на различни претенции, а изисква ясно да бъде показано, че съюзниците ти ще бъдат защитени, противниците ти – наказани, а пък онези, които са отказали да те подкрепят, ще съжаляват за това” (9) .

В средите на републиканците нараства скептицизмът по отношение ролята на съюзите, като инструмент на американската външна политика, както и, дали те трябва (и могат) да продължат да играят централна роля в стратегията на САЩ. Това фундаментално съмнение повдига въпроса, дали съвпадението на основните интереси ще се окаже достатъчно за стриктното изпълнение на съюзническите задължения, както и доколко предсказуема е бъдещата международна ситуация за да се направи обща оценка на първостепенните заплахи и необходимите за преодоляването им споразумения, и, разбира се, за конкретните действия в тази посока (10) .

Нещо повече, други по-малко формални институции, като например споменатите по-горе “ коалиции на желаещите”, започват да изглеждат все по-привлекателни. Формирането им се поощряваше и по времето на Бил Клинтън от главнокомандващия обединените сили на НАТО в Европа генерал Джон Шаликашвили, който се опитваше да създаде механизъм, позволяващ на само някои от членовете на пакта да участват в съвместни военни действия, използвайки средствата, фондовете и ресурсите на Алианса, без да привличат и останалите (11) . Целта беше по-скоро да бъдат допълнени, а не заменени, съществуващите рамки на Алианса. Впоследствие, Ричард Хаас, лансира цялостна концепция за “външна политика, осъществявана с помощта на въоръжените сили”, предполагаща гъвкави действия на “конкретни национални държави, обединили се в името на изпълнението на тесни цели и задачи”. В същото време обаче, Хаас подчертава, че: “Неформалният коалиционен подход не е лишен от сериозни недостатъци. По дефиниция, подобни групи не възникват преди появата на криза, или на конкретни проблеми. Следователно, те не предполагат осъществяването на каквото и да било сдържане, макар че, ако бъдат формирани достатъчно бързо, все пак могат да изпълняват известна превантивна функция. За появата на неформални коалиции е необходимо време,… като недостатъчната обща материална част, липсата на обща военна доктрина и на съвместен опит, вероятно, ще ограничат ефективността и, също както и недостигът на ресурси” (12) .

С избирането на Джордж Буш-младши и последвалите събития от 11 септември, бяха осъществени много от принципите и перспективите, лансирани по време на избирателната му кампания. Първият пример за това стана решението да бъдат изпратени войски в Афганистан за борба с Движението “Талибан”. Тогава Белият дом предпочете да не приеме предложението за военна помощ от НАТО и, вместо това, се опита да сформира коалиция, осигуряваща определени елементи на подкрепа за американската окупация, като например разрешението за използване на въздушното пространство и базите в Централна Азия. Когато ръководните органи на ЕС подкрепиха необходимостта от провеждането на многобройни консултации за да се вземе предвид и мнението на останалите, Буш заяви, че “според мен, най-добрият начин за създаването и запазването на нашата коалиция е да сме наясно със своите задачи и да сме убедени, че ще ги постигнем. Уверени сме, в онова, което правим и ще продължим да го правим” (13) .

В края на 2001, тогавашният министър на отбраната Доналд Ръмсфелд повтори тезата, че САЩ могат да не използват механизмите от ерата на студената война за да отговорят на новите предизвикателства, отбелязвайки в интервю през CNN , че “най-лошото, което може да се направи, е да се позволи на коалицията да определя целта. Истината е, че целта трябва да определя коалицията” (14) . Така стартираха усилията за формирането на специална коалиция, предназначена и готова за изпълнението на конкретна цел – да води война срещу терора, както го тълкуват Съединените щати.

Стремейки се да получи подкрепа за нахлуването в Ирак, през следващите две години Белият дом вземаше политическите си решения, в съответствие с тезите, формулирани от водещите теоретици на Републиканската партия още през 2000. Наред с дълбокото си недоверие към връзките, ограничаващи могъществото на Америка, когато тя е принудена, в рамките на сключените от нея съюзи, да работи и за интересите на другите, и опасенията от възможно предателство от страна на съюзниците и на онези институции, които не подкрепят и дори могат активно да препятстват постигането на формулираните цели, екипът на Буш беше притеснен, доколко съюзниците на САЩ ще изпълняват задълженията си в случай на война.

Подчертавайки необходимостта страната му да бъде готова и да реагира оперативно, през 2004 президентът Буш заяви, като визираше ООН, че “Америка никога няма да иска от някого разрешение за да се защити” (15) . В рамките на американската политика за гарантиране на националната сигурност, по отношение на международните организации, тази постановка се отнася и за съюзите. Ако анализираме кампанията на НАТО в Босна и Косово (първата “гореща” война с участието на Северноатлантическия пакт), ще видим, че вниманието беше концентрирано, най-вече, върху сложния и обременителен многостранен процес на вземане на решенията, затрудняващ дипломатическата и военна ефективност на САЩ (16) . Нещо повече, щателният военен анализ, проведен впоследствие от водещи американски експерти, показа наличието на тактически проблеми, касаещи взаимодействието със съюзниците, които, в сравнение с американските войски, бяха по-зле екипирани, както и неправилното използване или игнориране на наличната разузнавателна информация (17) . В процеса на преодоляване на новите заплахи, разходите на съюзниците, надвишаваха ползата от действията им. Чарлз Краутхамър резюмира проблема по следния начин: “Интересите ни се разминават и няма смисъл да съжаляваме за това. Големите съюзи са мъртви. Затова, запазвайки най-близките си съюзници, Америка е длъжна да продължи по пътя си сама” (18) .


Както вече споменах по-горе, налице бяха сериозни основания за тактическа корекция на този курс по време на втория мандат на администрацията на Буш и подобна корекция действително беше осъществена.

Създаване на нови възможности за нарастване на американската мощ

Войната в Ирак често се използва като пример за това, защо традиционните съюзи вече са безполезни. Подобно схващане обаче, е погрешно, както по отношение на Ирак, така и по отношения на популярната теза, че Ирак представлява модел за конфликтите на бъдещето. Привличането на някои американски съюзници от НАТО осигурява важна, но не и решаваща, военна подкрепа и почти изцяло зависи от визията, планирането, подготовката и военната техника, с които разполагат въпросните страни-членки на пакта. Нещо повече, фактът, че вътре в Северноатлантическия алианс настъпи разцепление по повод на американското решение за нападение срещу Ирак, както и, че ключови съюзници, като Франция и Германия, отказаха да се се присъединят към операцията, показва, че САЩ не разполагаха с широка международна подкрепа, включително и на по-късния продължителен и обременителен етап от възстановяването на страната.

По-важното обаче е, че, както изглежда, войната в Ирак не бива да се разглежда като основен пример за това, как ще бъде използвана американската военна сила през ХХІ век. Макар че трябва да са готови за осъществяването на мащабни бойни действия срещу конвенционалните въоръжени сили на противника, САЩ, както и преди, следва да усъвършенстват възможностите си, както за сдържане, така и за разгръщане на силите си, но по отношение на много от предизвикателствата, с които на Америка предстои да се сблъска в бъдеще, традиционният военен отговор – още повече едностранният – няма да е подходящото решение.

Краткият списък на основните заплахи, които не можем да предотвратим, нито да реагираме срещу тях, без чужда помощ, включва терористичните нападения с използване на ядрено и/или биологично оръжие (в сравнение с които трагедиите в Ню Йорк, Мадрид, Бали или Лондон ще ни се сторят невинни детски игри), мащабното разпространяване на оръжията за масово унищожаване и средствата за доставката им с далечен радиус на действие, включително притежаването им от недържавни институции, чието местоположение трудно може да се определи и които, следователно, не могат да бъдат „сдържани” с традиционните средстве, растящият брой „пропаднали държави”, генериращи екстремизъм и тероризъм, или нарастването на такива заплахи, като различните пандемии. Струва си да отбележим, че всяка от тези заплаха може да съдейства за нарастването на друга – например мащабното разпространение на оръжията за масово унищожаване повишава вероятността терористите да се сдобият със средства да доставката им. За да действа превантивно, а не реактивно, Америка трябва да използва по-широк набор от методи, включващи не само собствения и потенциал, но и възможностите, с които разполагат други държави. Трудно можем да си представим развитие на събитията, при което САЩ ще могат да реагират ефективно на тези предизвикателства, без постоянната подкрепа на своите съюзници и партньори, или пък напълно затваряйки границите си.

Историята показва, че съюзът се отличава от всеки друг вид сътрудничество, с наличието на взаимодействащи военни потенциали, подобряващи възможностите за предотвратяване и сдържане и (ако средствата за предотвратяване и сдържане не сработят) за ефективно отбрана. Успешният съюз се характеризира със способността за съвместно стратегическо планиране, в чиито рамки представителите на военния елит на две или повече държави анализират заплахите, разглеждат проблемите за гарантиране на сигурността в перспектива и разработват обща програма, удовлетворяваща всички необходими изисквания. Притежавайки добра координация на възможностите си, както и със съответната подготовка в случай на криза, съюзниците могат да разчитат един на друг.

Готовността за преодоляване на новите предизвикателства пред сигурността изисква разширяване на стратегическото планиране и координиране дейността на превителствата, участващи в съюза, включително ведомствата, които преди не играеха първостепенна роля в решаването на проблемите на националната сигурност. В бъдеще, ежедневната дейност на съюза ще изисква не само сътрудничество между военните, но и между политическите елити. Това помага за по-добре обмисленото съвместно планиране, подобряване на подготовката, оборудването и екипировката на личния състав (включително и на онези, които не са служители на военното министерство). За да бъдат максимално ефективни, САЩ трябва да оглавят дейността за привличане на министерствата и ведомствата, които традиционно оставаха в периферията, към процеса на устойчиво международно сътрудничество. Това е особено очевидно по отношение необходимостта от съвместно използване на информация в режим на реално време. Подобен тип сътрудничество радикално се различава от подготовката за завоюване и удържане на противниковата територия, забивайки знамето на победата на върха на хълма (20) .

В отбранителната и информационна сфери, голямото технологично превъзходство на САЩ е допълнително предизвикателства за интеграционня потенциал на съюзниците. За повечето военни от други страни е трудно да воюват заедно с американците (21) . Но очевидно не е в американски интерес, съюзниците да използват този факт, като предлог за неучастие в една или друга военна операция, или да се превърнат в такова бреме за американската армия, че командването и да се обяви против привличането на съюзници (както беше в Афганистан през 2001). Тоест, за да направят подобна координация възможна, САЩ следва сами да оглавят процеса, работейки усилено за създаването на подходящите механизми в рамките на своите коалиции.

Формиране на легитимна основа за използване на сила от страна на САЩ

За Съединените щати проблемът за легитимността, до голяма степен, не беше актуален по време на студената война. Америка притежаваше достатъчно морални основания: противникът и потискаше собственото си население и провеждаше имперска външна политика. Понякога, в резултат от използването на сила от негова страна, отношенията със съюзниците се влошаваха (Суецката криза през 1956, или Виетнамската война), но центростремителните сили винаги се оказваха по-големи от центробежните.

След три фундаментални събития: 9 ноември 1989 (падането на Берлинската стена, предвещаващо разпадането на Съветския съюз и Варшавския пакт), терористичните нападения от 11 септември 2001 и решението на Джордж Буш да предприеме нахлуването в Ирак през 2003, ситуацията се промени. За първи път след края на Втората световна война, легитимността на американските действия, самото право на САЩ да използват сила на световната сцена и надеждата им да получат подкрепа от останалите, бяха подложени на съмнение. Но, ако не притежават легитимност, Съединените щати не могат да формират и поддържат съюзите и коалициите, необходими за гарантиране на националната им сигурност. Така, получаването на легитимност се превръща в съществен политически елемент по отношение на съюзите и коалициите.

Използвайки традиционните подходи към предотвратяването, сдържането и защитата в условията на блокада, съюзите притежават важен механизъм за постигане на навременен консенсус, относно използването на сила. Планирането на нейното използване, както и самото използване, в рамките на международните отношения, е единствения, най-ефективен начин, гарантиращ, че действията на САЩ ще се възприемат като легитимни. Без подобно международно „прикритие”, операциите стават далеч по-проблематични, тъй като способстват за появата на противодействие на американската политика. Освен това, Съединените щати се нуждаят от подкрепата на останалите за да постигнат собствените си цели, особено в трудните и продължителни периоди на възстановяване на силите, следващи активните фази на военни операции. Използвайки съюзите, САЩ могат да ограничат възприемането си като „световен хегемон”, да разпределят разходите и риска и да увеличат вероятността от постигането на успех.

Легитимността, произтичаща от съюзническите отношения, може както да увеличи мощта на САЩ, така и да повлияе негативно върху нея. Ако Америка използва силата си така, че да не поражда у останалите усещане, че не уважава международните норми, тя ще може да запази позициите си в света и да укрепи влиянието на своите съюзници. Това формира благоприятен климат за осъществяване на задачите в сферата на националната сигурност. И, обратното, ако тя действа в чужбина, извън рамките и задълженията на своите съюзи, ще ерозира международното положение на съюзниците си и ще затрудни подкрепата за своята политика от тяхна страна. В края на краищата, САЩ рискуват да ограничат влиянието на лидерите, повече или по-малко, подкрепящи Америка, което пък би могло да доведе до падането им от власт и формирането на правителства, които не са особено склонни да сътрудничат със Съединените щати. Показателно е, че близкият съюзник на президента Буш във войната с тероризма – доскорошният британски премиер Тони Блеър, се обърна преди време с молба към САЩ да използват подход, който в по-голяма степен да се основава на сътрудничеството с останалите. През януари 2005, на ежегодния форум в Давос, той заяви: „Ако Америка иска останалия свят да приеме нейния дневен ред, трябва да отчита и мнението на останалите” (22) .

Предотвратяване на опитите за създаване на противовес на САЩ

Тъй като американската мощ става все по-впечатляваща, налице са тенденции (дори сред най-близките съюзници на САЩ) за ограничаване на използването на едностранен подход от Вашингтон. В частност, в Северноатлантическия алианс, това се случва заради исторически формиралият се дискомфорт на Европа към неравномерното разпределяне на властта, в рамките на НАТО, чиито членки, до голяма степен, зависят от САЩ, които гарантираха сигурността им в продължение на половин век (23) . Така например, усилията за създаването на съвместна външна и отбранителна политика на ЕС отразяват стремежа да се балансира прекаленото американско въздействие. В американско-корейските отношения, новото поколение южнокорейски политици се опитва да ограничи влиянието на САЩ върху сигурността на региона, както и да провежда собствен курс, като балансира американските позиции, развивайки по-тесни отношения с Китай.

През цялата човешка история държавите формират съюзи за да увеличат своята мощ. „Кръстникът” на американските геополитици-реалисти Ханс Моргентау съумява да внуши на мнозина експерти по национална сигурност разбирането за съюза, като фактор за увеличаване на собствената сила. Според него, държавите действат въз основа на своите интереси (които, в най-голяма степен, се мотивират от стремежа към по-голяма власт и от националния възход) и, следователно, се стремят да формират съюзи, основаващи се не толкова върху „общите принципи, колкото на целесъобразността и рационалността”. Той, освен това, доказва, че държавата „ще гледа да избягва съюзите, ако се смята за достатъчно силна за да реализира интересите си без чужда помощ” (24) .


Тезата, че съюзите помагат за контрола над имперските амбиции на държавата, или на групата от държави, определяше действията на значителна част от американските външнополитически и военни теоретици, в продължение на половин век. Пак тя способства за формирането на мрежи от съюзи за осъществяване политика на сдържане на съветския експанзионизъм в началото на 50-те години на миналия век, което промени глобалната роля на САЩ. Нещо повече, съюзите, формирани през този период, се превърнаха в устойчиви ориентири за държавите, които все още не бяха определили достатъчно ясно външнополитическия си курс. Освен това, те осигуриха възможности, благодарение на които въоръжените сили на съюзниците можеха да развият своите военни доктрини, да допълват и модернизират материално-техническата част и да провеждат продължителни съвместни учения. Продължителното военно сътрудничество между САЩ и различни страни по света им гарантира сигурно средство за сдържане, както и достатъчно мощен военен потенциал.

Разрушителната мощ, която притежаваше системата на американските съюзи след Втората световна война, се изпари преди петнайсетина години, което доведе до появата на еднополюсния свят, в който САЩ останаха единствената свръхдържава. Доскоро онова, което французите определят като „американска суперсила”, не съдействаше за формирането на съюзи, които да се опитат да я балансират. Обяснението е, че държавите обикновено използват връзките си за да формират съюзи, само ако смятат, че независимото им съществуване е застрашено.

Налице са обаче все повече признаци, че САЩ започват да се възприемат от останалия свят като заплаха за сигурността. Визията, че американската мощ е предизвикателство на мира и стабилността, е сравнително ново явление. По време на студената война САЩ бяха ориентир за надеждите на много хора, живеещи отвъд „желязната завеса”. Но, за сравнително кратко време, отношението на обществото (дори в страните, които бяха най-близките съюзници на Америка) значително се промени (26) . Цената на подобни тесни връзки, често се оказва прекалено висока.

Колкото по-несъразмерна се оказва американската мощ, толкова повече съюзите на Америка обслужват собствените и цели. САЩ се нуждаят от подкрепата на останалите за да реализират глобалните си цели. Както отбеляза преди време Ричард Хаас, в книгата си „Възможност”: „лидерството предполага, че някой трябва да следва лидера” (27) . Прехвърляйки определени властови пълномощия на ниво двустранни отношения или международни организации и институции, Америка ограничава стремежа към създаването на противовес на нейната мощ. В същото време, въпреки че САЩ биха предпочели да не се ограничават, поемайки определени задължения към останалите, тъй като винаги е трудно да се приспособяваш към позицията на съюзниците или да действаш в техен интерес, сътрудничеството с тях е жизнено важно за решаването на проблемите на ХХІ век. В този контекст, неучастието в съюзи, на практика, противоречи на принципите на политически реализъм, лансирани от Моргентау.

Преодоляването на стратегическата индиферентност или прекалената самоувереност на партньорите

Друго предизвикателство, с което се сблъскват САЩ днес, е реалната опасност, че ключовите им съюзници ще престанат да смятат, че решаването на проблемите на международното сигурност изисква активната им намеса. Краят на студената война извади на повърхността, някои, останали скрити, тенденции, а създаването на обединена Европа стана, за мнозина, основното събитие през последното десетилетие на ХХ век. Подобно отклоняване на вниманието започна да поражда и разминаване в интересите, което пък ерозира сплотеността на Северноатлантическия алианс. Устойчвите връзки на САЩ с Южна Корея също се сблъскват с определени трудности (като против тях се обявяват най-вече родените дълго след края на Корейската война, които вече не се чувстват длъжни на американците), което вероятно ще промени значително геополитическия ландшафт в региона и извън границите му.

Историческите съюзи на Америка осигуряваха основата, върху която САЩ и партньорите им можеха да формулират своите общи ценности и да поддържат постоянен процес на държавно развитие, гарантиращ изпълнението на задълженията им в сферата на сигурността. За първите членове на НАТО, демократичните институции и процесът на формирането им, се оказаха онзи общ фактор, който укрепи връзките им там, където демокрацията не беше достатъчно стабилна, а усилията за постигане на прогрес в демократизацията гарантираха американското лидерство и въвличането на въпросните страни в орбитата на американската външна политика. Днес, нарастващите редове на демокрациите в Европа и Азия дават възможности за формирането на съюз, чиито членове са силно заинтересовани от запазване на глобалната стабилност и формиране на отворена икономическа система, а освен това се чувстват отговорни за случващото се в международните отношения, като това би могло да се трансформира в конкретни възможности и задължения. При липсата на постоянни политически и военни координиращи механизми, гарантиращи ефективността на съюзите и коалициите, Америка не може да допусне, други страни да създадат и поддържат консенсуса, необходим им за да играят конструктивна роля в глобален мащаб.

От друга страна, държавите, които смятат, че са застрашени жизненоважните им интереси и не вярват, че сигурността им е гарантирана, могат да се ориентират към провеждането на изолационистка политика. Това обаче, по-скоро ерозира, отколкото укрепва, международната стабилност. В този смисъл е особено поучителна историята на предотвратяване разпространението на ядреното оръжие. Някои ключови американски съюзници – и, особено, Германия и Япония- спечелиха от американските ядрени гаранции и отдавна са се отказали от създаването на собствен ядрен потенциал. Това, на свой ред, ограничи надпреварата във въоръжаването от страна на техните съседи и съперници. Нещо повече, възможността за сътрудничество, в сферата на сигурността, със САЩ и НАТО доведе до пълната „денуклеаризация” на Украйна, Казахстан и Беларус. В тези три случая обещанията за бъдещо разширяване на взаимодействието се оказа важен стимул да предприемането на необходимите действия, в подходящото време. Налице е тенденция редица страни да се дистанцират от САЩ, или да се чувстват дискомфортно, следвайки руслото на американската външна политика, което би могло да провокира мощна вълна на национализъм и да накара някои държави да преразгледат и, вероятно, дори да анулират задълженията си в рамките на Договора за неразпространяване на ядрените оръжия.

На какви съюзи може да разчита Америка днес?

През 2007 ангажиментите на САЩ по целия свят, както и ангажиментите на други страни по отношение на САЩ, все още запазват много черти, характерни за системата от съюзи по времето на студената война. В резултат от което, споразуменията не са нито систематични, нито достатъчно всеобхватни. Устойчивостта на старите институции може да се обясни с няколко фактора: скритото, но достатъчно силно, желание да се установят тесни отношения със Запада, което, в крайна сметка, действително се случи след разпадането на Съветския съюз; направляваните от САЩ действия, целящи обновяването на ключовите съюзи и коалиции през 90-те години на миналия век; непреодоляната инерция, както и фактът, че за човешката история 15 години са само миг. Така че, определени промени несъмнено се извършват, но те не са чак толкова забележими, защото поколението, което толкова помогна за създаването на институциите на студената война, все още запазва известно влияние върху политически процес в много страни-съюзнички на САЩ.

Ако погледнем земното кълбо, можем да обособим два основни „клъстъри” от съюзи и коалиции: единият е съсредоточен в Европа, а другият – в Азия. Те силно се различават, както по структурата, така и по съдържанието си. Освен това, САЩ поддържат двустранни съюзнически отношения и с държави от други региони, особено в Близкия изток. Това, което впечатлява най-много е, че липсват всеобхватни рамки за американските отношения в чужбина и, че днешната безпрецедентна мощ на Съединените щати невинаги помага за ефективното решаване на задачите в сферата на сигурността. Освен това, налице са достатъчно обширни зони в Африка и Латинска Америка, където САЩ нямат съюзници. По време на студената война, експертите по проблемите на сигурността се тревожеха за „несъответствието на стратегическите сили”, днес обаче те би следвало да са още по-разтревожени от „несъответствието на властовите пълномощия”.

Сред съюзите на Америка НАТО заема особено място. Параграф 5, касаещ гаранциите за сигурността на страните-членки и изискващ всеки участник в алианса да помогне на негов член, ако последният бъде нападнат, е от ключово значение. През своята над половинвековна история, НАТО може да се похвали с щателно разработени механизми, притежаващи както политически, така и военни измерения, поддържани от стабилни институционални рамки, което пък гарантира необходимото внимание и стимули за съвместната дейност. Ежедневно в Брюксел (където е щабът на политическата организация на НАТО), Монс (където е щабът на военната организация на пакта) и различните дипломатически представителства и подчинени поделения кипи трескава дейност. По традиция, работата в НАТО се смята за особено престижна и съдействаща за успешната кариера, затова там се стремят да попаднат най-добрите и перспективни държавни кадри от страните-членки на алианса, формиращи своеобразна елитарна мрежа, чиито участници имат голям принос за развитието на трансатлантическите връзки.

Паралелно с нарастване на привлекателността си и увеличаване броя на страните-участнички, НАТО се адаптира към променящата се ситуация, когато съветската заплаха, която до голяма степен определяше смисъла на съществуване на алианса, буквално се изпари. С разпадането на Съветския съюз и разпускането на Варшавския пакт, на световната сцена се появиха нови държави, несъществували в продължение на десетилетия, или пък лишени дотогава от възможността сами да определят политиката си или да играят значима международна роля. В средата на 90-те САЩ установиха важни двустранни връзки в сферата на сигурността с всяка от тези държави. Използването на тази концепция промени картата на Европа, изтривайки старите, разделящи граници и създавайки нови възможности за сътрудничество за реализиране на общите интереси в сферата на гарантиране на сигурността (28) . Оценявайки реалното си значение, в средата на 90-те, НАТО за първи път в своята история взе смелото решение да участва в настъпателни военни действия на територията на бивша Югославия. През последните няколко години окончателно бяха преодолени остарелите възражения по въпроса, дали пактът следва да излезе извън установените рамки за да прокара или да защити своите интереси. Макар че при навлизането в Афганистан, след събитията от 11 септември, САЩ сбъркаха, като не се възползваха от правото да се позоват на чл.5 от Устава на НАТО за гарантиране сигурността на страните-участнички, последвалите усилия за привличането на алианса към умиротворяването, както на Афганистан, така и на Ирак, значително помогнаха за постигането на съгласие относно ролята на НАТО след студената война.

Нещо повече, двустранните отношения, свързващи САЩ и НАТО, са най-стабилните в света. Заради историческото американско лидерство в НАТО, връзките между всяка от 25-те столици на държавите-членки и Вашингтон са важен компонент на съюзническите задължения и основен елемент в процеса на подобряване на отношенията. „Особените отношения” между САЩ и Великобритания многократно трябваше да преодоляват различни предизвикателства и трудности, но днешното сътрудничество между тях има наистина безпрецедентен характер (29) . Отношенията с останалите страни от „Стара Европа” имат доста сходни черти, като понякога (особено в случая с Франция) проявите на раздразнение сред обществото са в пряка зависимост от интензивността на прикритото сътрудничество. Освен това, в продължение на дълги години, т.нар. „четворка” (включваща САЩ, Великобритания, Франция и Германия) функционираше като своеобразен управляващ комитет на Алианса, в чиито рамки редовно се провеждаха срещи на техни високопоставени политически и военни представители за обсъждане и координиране на политическия курс. Впоследствие, заради интервенцията в Ирак и разочарованието и недоволството на останалите членки на НАТО, изключени от споменатия „елитен клуб”, този формат на сътрудничество беше изоставен.


През последните 16 години се оформиха нови двустранни отношения. С разпадането на Съветския съюз през 1991, неговите 15 републики станаха независими държави. В същото време страните от Източна Европа, които преди това не можеха свободно да определят външната си политика, най-сетне получиха тази възможност. През последното десетилетие на ХХ век САЩ взеха в свои ръце инициативата за установяване на сътрудничество в сферата на гарантиране на сигурността в цяла Евразия. Правителствените и държавни ръководители, от Полша до Узбекистан, се стремяха към установяване на възможно най-тесните връзки, които САЩ бяха склонни да им предложат, а освен това, много от тях активно работеха за да станат членове на НАТО.

Днес САЩ са изправени в Азия пред съвършено нови възможности и предизвикателства, по отношение запазването на стабилни отношения в сферата на сигурността. Не съществува нито една институция, която, подобно на НАТО, да обединява американските съюзници или да предоставя необходимите средства за текущо координиране на политическия курс и за съвместна военна подготовка. С Австралия, Япония, Филипините, Южна Корея и Тайланд, САЩ отдавна поддържат добри двустранни отношения, включително относно гаранциите за сигурността или защитата им. В случая с Япония и Южна Корея, споразуменията включват разполагането на значителен брой американски военни на територията на двете страни. Пакистан и Тайланд, също се смятат за „основни съюзници, нечленуващи в НАТО” и имат право да получават различни видове военна помощ, включително и подписването на допълнителни клаузи за защита и участие в съвместни научно-изследователски и опитно-конструкторски разработки в отбранителната сфера. Накрая, както се очертава, Индия също всеки момент може да стане официален съюзник на САЩ.

Някои от споменатите по-горе двустранни отношения са строго ограничени в определени рамки. И макар че някои от тях бяха укрепени (като например американско-японския съюз), в резултат от смяната на поколенията, предимствата на сътрудничеството със САЩ вече не се смятат за толкова безспорни, както беше по време на студената война (всъщност, те действително биха могли да имат и негативни последици), което неизбежно ще повлияе върху бъдещите взаимоотношения.

Съществуващите връзки могат да бъдат ерозирани, ако Америка не положи усилия за укрепването им. В това отношение Тайван е уникален пример: САЩ сдържат китайската агресия, благодарение на тясното военно сътрудничество, но не се опитват да повишат нивото на отношенията си с Тайпе до официален съюз (30) .

Но, макар че Азия не разполага със своя НАТО, там има множество институции, които решават проблемите за гарантиране на сигурността. Някои от тях бяха създадени в периода на увлечение по формиране на съюзи, характерно за САЩ в ранния етап на студената война. Тези организации – АНЗЮС, или СЕАТО – никога не са притежавали институционални рамки, като тези, на чиято основа беше създадена НАТО. На практика, апаратът за управление и контрол на АНЗЮС беше, в значителна степен, интегриран към Тихоокеанското командване на САЩ. В устава на СЕАТО пък липсва безусловна постановка, че „атаката срещу един от членовете на съюза означава атака срещу всички” и днес той, на практика, почти не функционира.

След края на студената война в Азия се появиха нови структури. САЩ членуват в някои от тях, но има и такива, които съзнателно не ги включват в състава си. Американците участват, както в АТИС (Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество), която е предимно икономически организация, така и в регионалния форум на АСЕАН, който е инструмент за диалог по проблемите на сигурността в Азиатско-Тихоокеанския регион. Най-новата институция е т.нар. „шестица” (обединяваща участниците в шестстранните преговори за бъдещето на севернокорейската ядрена програма), в която влизат САЩ, Китай, Русия, Япония, Северна и Южна Корея. Вашингтон и Сеул демонстрират общи интереси в този, придобиващ все по-голямо значение, консултативен орган. Негова абсолютна противоположност са „АСЕАН +3” – механизъм, обединяващ държавите от Югоизточна Азия, плюс Китай, Япония и Южна Корея, и ШОС, включващ Китай, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан (със статут на наблюдатели се ползват Индия, Иран, Монголия и Пакистан), като САЩ не участват и в двете.

Удовлетворяват ли американските съюзи потребностите на САЩ?

Съществуващите днес отношения гарантират здрава основа за запазване на американското влияние. В същото време е необходимо да се развиват и някои жизнено важни направления, за да бъдат удовлетворени потребностите на днешния и на утрешния ден. На първо място, САЩ следва да осъзнаят, че техните съюзници вече не зависят (както беше в миналото) от американските гаранции за сигурността им. На второ място, САЩ трябва да оглавят непрекъснатия и продължителен процес на изглаждане на противоречията между тенденцията към регионализация, характерна за американските партньори, и глобалната природа на новите предизвикателства към сигурността през ХХІ век. На трето място, САЩ следва да разширяват своите съюзи и коалиции за да реализират нарастващите (на правителствено и неправителствено ниво) възможности, осигуряващи необходимия инструментариум за адекватна реакция на целия спектър от заплахи, с които американците биха могли да се сблъскат.

През миналия ХХ век Европа играеше по-важна роля във външната политика на САЩ. Макар че Америка, от време на време, биваше въвлечена в конфликти в други райони на света, Европа поглъщаше по-голямата част от нейните ресурси и впоследствие предложи сътрудничество срещу подкрепата си за американската външна политика. През ХХІ век от специалното внимание на САЩ се нуждаят други региони на планетата. С обединяването на Европа, САЩ вече не са загрижени за нейната съдба. Европейците също вече не се чувстват зависими от Америка за гарантиране на сигурността си, както беше по време на студената война. Същото, макар и в по-малка степен, се отнася и до американските съюзи в Азия. Като цяло, колелото на историята започва да се върти по-бавно и в бъдеще САЩ (все още достатъчно могъщи в едно отношение, но все по-често уязвими именно поради своята прекалена мощ) могат, в определена степен, да станат зависими от съюзниците си в Европа и Азия за постигане на своите глобални цели.

Освен решаването на изискващите определено напрежение на силите проблеми и задачи, стоящи на дневен ред, днес САЩ се сблъскват с явлението „глобализация”, във всичките му измерения. Макар че най-точната и дефиниция има икономически характер (31) , глобализацията има значителни последици и в сферата на сигурността. По отношение на съюзите, това налага преосмислянето на някои фундаментални постановки. Отчитайки международните предизвикателства, те следва да се преформулират в един по-широк аспект, в сравнение с класическия географски модел. Необходимо е да се очертаят междурегионалните взаимни връзки между съюзниците и съюзите, защото много от заплахите през ХХІ век имат по-скоро глобален, отколкото регионален характер.

В подобна ситуация е изключително необходимо и ефективното сътрудничество в сферата на сигурността, което неизбежно води до разширяване функциите на правителството, както в САЩ и ключовите страни-съюзнички, така и в останалите съюзи и коалиции на планетата. Те осигуряват политическите рамки, съдействащи за максимално широко ангажиране на институциите на националната сигурност. В бъдеще е необходимо установяването (както на двустранна, така и на многостранна основа) на по-тясно взаимодействие. Това е жизненоважно за преодоляването на такива заплахи, като разпространяването на оръжия за масово унищожаване и недържавния тероризъм, за които традционните военни методи са неадекватни. Нужно е тясното сътрудничество между институции, които в миналото се смятаха за второстепенни – като например министерствата на правосъдието, финансите, здравеопазването, както и правоохранителните органи. Остарелите понятия за защита на информацията и данните също биват преосмислени, по отношение на новите заплахи и отчитайки, че своевременното получаване на информация може да спаси живота на милиони.

Как Америка реализира програмата си?

Американската стратегия за формиране на съюзи трябва да включва широкообхватните и дългосрочни изисквания на националната сигурност, както и да бъде многоаспектна, мултивекторна и дългосрочна. Политическият курс на САЩ следва да се основава на четири основни „стълба”: на първо място – да разчита на съществуващите двустранни и многостранни съюзи, отношения и възможности; на второ място – да гарантира установяването на по-тесни връзки с някои ключови държави и региони, които могат да се превърнат в устойчиви съюзи (както двустранни, така и многостранни); на трето място – в мирно време да се развива сътрудничеството в сферата на гарантиране на сигурността с държави, които са склонни да се кооперират със САЩ и в бъдеще да поддържат съюзнически отношения с тях; на четвърто място – да се използва оптимално широкия спектър на съвместни международни отношения, допълващи съюзите и коалициите.

За да могат едновременно да осъществят всичко това, американските политици следва да се ориентират към нов подход в ръководството и управлението на съюзите. Поемането на цялото бреме или оказването на прекалено влияние вече не са приемливи за САЩ. Дисбалансът на еднополюсния модел изисква по-практично разпределяне на властовите пълномощия и отговорността. За защитата и прокарването на американските национални интереси, САЩ трябва да прехвърлят част от пълномощията си към останалите, за да постигнат и поддържат необходимия консенсус по отношение на изискващите най-големи разходи предизвикателства към сигурността в съвременната епоха.

Проблемът е, че при сключването на споразумения, влиянието на американските съюзници ще нарастне, те могат да формират значителен собствен потенциал и да демонстрират готовност да го използват пред лицето на реалните заплахи. В перспектива това означава, че вместо да играят великодушната (и покровителствена) роля на гарант на сигурността в съюзите, допускайки, че това съответства на позицията на „първа цигулка” при определяне на дневния ред, избора на политическия курс и на конкретните действия за реализирането му, занапред САЩ ще предпочетат да предоставят на съюзниците си повече права и повече възможности да влияят върху собственото си бъдеще, срещу съгласието им да поемат по-голяма отговорност. В някои случаи САЩ ще трябва да споделят пълномощията, просто защото обемът им ще се увеличава.

Укрепване на съществуващите двустранни и многостранни съюзи, коалиции и отношения

Жизнеспособността и привлекателността на съществуващите съюзи (както двустранни, така и многостранни) не бива да се подценява. Привлекателността на онова, което по време на студената война, се олицетворяваше от т.нар. Запад, е доказателство за този факт, също както и дългият списък на държавите, желаещи да станат членки на НАТО. В действителност, по време на президентите Буш-старши и Клинтън, американската мощ (т.е. положението на Америка, като единствена свръхдържава) доведе до появата на известна антипатия сред съюзниците и. В същото време, страните, които дотогава нямаха възможност да сътрудничат със САЩ, с радост се съгласиха да установат по-тесни отношения с тях, разбира се в рамките, определени от Вашингтон.

След първия мандат на президента Буш-младши, някои стари американски съюзници предпочетоха да се дистанцират от САЩ. В същото време данните от социологическите проучвания в Европа сочат значителен срив в обществената подкрепа за американската политика и съмнения за ролята на САЩ в света. В същото време обаче, все още е налице благоразположение (както и стремеж за съвместна работа), особено сред представителите на по-старото поколение, които помнят ролята на Америка за гарантиране на свободата в Европа и Азия, както и сред елитите, допринесли значително за развитието на трансатлантическите връзки. Поведението на САЩ днес и в най-близко бъдеще ще окаже значително влияние върху начина, по който младото поколение европейци ще възприема американското лидерство – дали като полезно, или като вредно.

Администрацията на Буш следва да положи сериозни усилия за обновяване на най-важните двустранни връзки. От Турция до Южна Корея и от Бразилия до Полша, трябва ясно и систематично да изпълняваме задълженията си към съюзниците. Консултациите не бива да се изчерпват с простото информиране на колегите за позицията на САЩ. При формулирането на принципите на бъдещата политика е важно да се вземе предвид и тяхната гледна точка. За постигането на съгласие относно предизвикателствата и начините за преодоляването им са необходими взаимни отстъпки. Нещо повече, в много случаи тези двустранни връзки са и съществени елементи на международните съюзи.

Отчитайки темповете на глобализация и международния и междурегионален характер на новите предизвикателства, си струва да зададем въпроса, дали съществуващите регионални съюзни структури са вече остарели. В определена степен географското пространство, в което съществува държавата, играе значителна роля за формирането на нейната визия за сигурността и определя участието и в едни или други съюзи. Но, за да съответстват на всевъзможните реални и потенциални предизвикателства за сигурността, съюзите трябва, в значителна степен, да бъдат функционално ориентирани. НАТО вече осъзна тази важна тенденция и разшири сферата си на действие, предполагайки, че решаването на жизнено важните задачи, най-вероятно, ще изисква излизане извън рамките на досегашните пълномощия на пакта. Тук следва да добавим, че НАТО трябва да се стреми към по-тясно взаимодействие, съгласуване и координация, на официално ниво, с другите държави, структури и организации. Това, частично вече се осъществява посредством такива механизми като Истанбулската инициатива за сътрудничество, Средиземноморския диалог и Европейската инициатива за Югоизточна Европа; в рамките на разширяване на връзките с Израел; в системното партньорство с Русия и Украйна; в диалога с Австралия, Япония и Южна Корея. Всички тези споразумения обаче, нямат достатъчно широкообхватни концептуални рамки. Вероятно, особено важно ще се окаже усъвършенстването на механизмите за съгласуване на пълномощията на НАТО и ЕС, доколкото Европейският съюз се стреми да разшири сферата на влиянието си (32) .

В Азия, по редица причини, американските интереси изискват запазване на силното дипломатическо, икономическо и военно присъствие. В случая с Япония и Южна Корея, би било далеч по-добре трудностите и разминаванията да се преодоляват в рамките на съюзническите отношения, отколкото да се предпочете натиска, който, в стратегическа перспектива, може да отблъсне тези страни. Освен това, присъствието на американски войски и в двете страни гарантира, че като съюзнички на САЩ, те няма да се чувстват пренебрегнати. В случай, че американското присъствие бъде радикално ограничено или съвършено ликвидирано, това може да породи верижна реакция и в други страни от региона и извън него. Тъй като Китай достатъчно твърдо преследва интересите си в региона, създавайки възможности за нарастване на влиянието си, което пък може да отслаби позициите на САЩ, азиатските съюзи на Америка играят все по-голяма роля. Нещо повече, те са необходими за съвместния отговор на глобалните предизвикателства към сигурността.

В по-дългосрочна перспектива, САЩ трябва да се стремят към създаването на глобална система от ключови съюзници, формирайки своеобразен „съюз на съюзите”. Това би позволило да бъдат обединени съществуващите институционални споразумения и би облекчило връзките с по-големите организации, от типа на Г-8, ОССЕ, ООН и, обединявайки способностите, данните и знанията в сферите на дипломацията, икономиката и отбраната, би съдействало за реализирането на конкурентните предимства на всеки от участниците. Подобно многообразие на възможностите е неотложно необходимо за адекватно противопоставяне на заплахите, породени например от транснационалните терористични организации – предизвикателства, използващи мрежовия модел и изискващи много по-всестранно, ориентирано в перспектива, изчерпателно и тясно сътрудничество, отколкото елементарната координация на военните действия. Сред предимствата на този подход е, че се избягват опитите за създаване на съвършено нови институции, което може да доведе до значителни разходи на човешки, финансови и времеви ресурси, да не говорим за политическите усилия.


Укрепване на връзките с определени ключови страни и региони

Американската стратегия за формиране на съюзи, която оптимизира ползите от продължителното сътрудничество в сферата на сигурността, цели не само укрепването на съществуващите двустранни и многостранни споразумения, а и развитието на отношенията, които днес все още нямат статута на съюзнически.

По ред причини изглежда най-вероятно, че в бъдеще ще се окаже нереалистично да се предлагат или изискват гаранции, подобни на предоставяните от чл.5 в Устава на НАТО, но, въпреки това, САЩ са длъжни да институционализират сътрудничеството си с някои държави в сферата на сигурността.

При определянето на страните, които могат да се смятат за вероятни съюзници на САЩ, следва да се вземат предвид съвкупност от фактори, включително държавното управление, географията, регионалните параметри и потенциала за ефективно сътрудничество в сферата на сигурността. Въз основа на тези критерии, на двустранно равнище, с най-голям приоритет трябва да се ползва развитието на по-тесни връзки в сферата на сигурността с Индия. С професионалните си военни, разполагащи със сериозен потенциал и намиращи се под постоянен граждански контрол (което изгодно я отличава от някои съседни държави), и с мащабните си програми за модернизация, Индия е повече от подходящ военен партньор на САЩ. През последните 5-6 години в тази посока беше постигнат голям прогрес, но има още какво да се желае. Установяването на по-тесни отношения с Индия, неизбежно ще усложни сътрудничеството с Пакистан и макар че тази динамика трябва да се намира под стриктен контрол, тя не бива да пречи за развитието на съюзническите отношения. Сред останалите държави, където има възможност за усъвършенстване на двустранното сътрудничество в сферата на сигурността и установяването на по-официални съюзнически връзки, са Бразилия, Египет, Индонезия, Малайзия и ЮАР.

Липсата на механизми за многостранно сътрудничество в сферата на сигурността е най-очевидна в Азия. САЩ играят главна стабилизираща роля в региона от края на Втората световна война насам, като, за постигане на целите си, разчитат, най-вече, на двустранните връзки. Предишните и сегашните им съперници, сред регионалните сили, са основното препятствие за институционализирането на международното сътрудничество. Налице е още по-голяма отпреди потребност от механизъм за редовни консултации за координиране на политическия курс, управлението на кризите и реакцията при възникването им. Имайки предвид характера на съществуващите заплахи, за предпочитане е този механизъм да не се опира само на взаимодействието в сферата на сигурността. Би било добре, ако в рамките му съществуват перспективи за формиране на общ военен потенциал, поне в сферата на умиротворителните операции. В крайна сметка, подобен механизъм може да се превърне в средство за съгласуване на политиката с различни институции в други региони (като например НАТО), особено предвид новите глобални заплахи.

Сътрудничеството със страни, които могат и да не станат съюзници на САЩ

Важен, макар и недооценен, политически инструмент на САЩ е развитието на сътрудничеството в сферата на сигурността в мирно време с онези страни, чието положение в бъдеще изглежда неопределено. Бившият държавен секретар по отбраната Уйлям Пери го определи като „защита с други средства” (33) , предполагайки, че в дългосрочна перспектива подобно сътрудничество може да се окаже полезно за гарантиране на националната сигурност, без при това да се налага използването на американски войници. Отчетът на Държавния департамент по отбраната, публикуван през 2006 и касаещ четиригодишния предходен период, съдържа някои ориентири относно този подход. Така например, „сътрудничеството в сферата на сигурността и съпътстващите го дейности, включително съвместната подготовка, преговорите на най-високо равнище, подготовката на офицерския състав и участието във „вътрешната отбрана” на чужда държава, помагат за подобряване на взаимното разбирателство, укрепване възможностите на съюзниците и партньорите и изясняване на целите и намеренията на САЩ” (34) . Подобни мероприятия, ако са правилно замислени и осъществени, могат да намалят подозренията, да създадат доверие и да помогнат за необходимите трансформации. Те могат също да залегнат в основата на бъдещото сътрудничество и на възможни съюзнически отношения. В Латинска Америка и Африка, сътрудничеството във военната сфера, често се развиваше именно по този „забравен” модел, а получените резултати бяха, общо взето, благоприятни.

Този тип инициативи обикновено не изискват кой знае какви разходи, затова пък, ако се реализират благоразумно и внимателно, могат да донесат значителна полза. Сред ярките примери за това са събитията отпреди десетина години в Централна Азия. Тогава експертите от Държавния департамент по отбраната стигнаха до извода, че регионът, смятан за „ахилесовата пета” на Съветския съюз вече се е освободил от неговото влияние и, в същото време, не разполага с ясна геополитическа ориентация. Лансираната впоследствие сравнително умерена програма за установяване на двустранни и многостранни връзки в сферата на сигурността с централноазиатските държави буквално формира новите граници на Европа. Така, новосъздадените независими държави, разположени редом с Афганистан и Индия, станаха участници в програмата на НАТО „Партньорство за мир”, а след събитията от 11 септември предоставиха на САЩ правото да разположат свои бази на тяхна територия.

Днес в света има страни, с които САЩ поддържат сътрудничество в сферата на сигурността (например за предотвратяване разпространяването на оръжия за масово унищожаване, или сдържане на тероризма), което може да помогне за положителния имидж на Америка (в очите на останалите). В някои случаи тези инициативи формират модели на поведение, които, в крайна сметка, могат да придобият характерните признаци на съюзи. В други, те могат и да не доведат до толкова тесни връзки, но въпреки това ще съдействат за установяването на отношения, които да съдействат за гарантиране на сигурността и постигане на американските цели, носейки дивиденти и за двете страни. В по-малко подходящите случаи, те се оказват полезен знак за американските политици, сигнализиращ за влошаване на вътрешните условия, ерозия на двустранните отношения или увеличаване на източниците на заплахи.

Всичко това изисква от американските политици да излязат извън рамките на сегашните изисквания на националната сигурност, както и продължително ангажиране с перспективите и проблемите на други страни. За правителството във Вашингтон този тип дейност понякога се усложнява от т.нар. проблем на „пропусквателната способност”, тъй като американските чиновници дотолкова са увлечени от въпросите на днешния ден, че рядко се опитват да работят в перспектива – още повече, че могат и да не постигнат реален резултат до края на мандата си. Въпреки това, американското правителство притежава достатъчно възможности да направи това, особено ако вече има ясен политически курс, а на конкретните изпълнители са предоставени необходимите пълномощия, както и определена самостоятелност. Американските военни също имат значителен принос, доказателство за което бе успешното решаване на редица задачи през 90-те години на миналия век (35) .

Използване на широк спектър от споразумения за международно сътрудничество, допълващи съюзите

Ефективната американска стратегия за създаване на съюзи може да се допълни и укрепи от признаването на факта, че съюзите не удовлетворяват всички потребности на САЩ за гарантиране на националната сигурност и, че при определени обстоятелства, други институции могат да се окажат по-подходящи в това отношение. Неформалният подход към многостранния модел има своите исторически предпоставки – например по време на студената война САЩ и съюзниците им от НАТО стигнаха до извода, че проблемите, намиращи се извън техните компетенции, често успешно биват решавани от институции, създадени специално за целта. Те запазват политическата основа и бойната готовност на алианса, без да обременяват съюзниците с пространни споразумения или да налагат участието на всички членове (36) . Пример за такова сътрудничество беше Първата война в Залива, когато САЩ формираха международна коалиция, която използваше ресурсите на НАТО извън официалните рамки на алианса, и привлякоха в нея държави, които не бяха членки на НАТО. Моделът на обединените оперативни сили, разработен в средата на 90-те, като средство за членките на НАТО, способни да осъществяват действия отвъд границите на Европа, е пример за успешни съвместни действия между съществуващите структури и по-малко официалните институции.

В дипломатическата сфера неформалните съюзи и коалиции се създават за преодоляването на определени политически предизвикателства. Така например, бяха създадени „контактни групи” за разрешаване на продължаващите конфликти в Близкия изток и Нагорни Карабах. Освен това, механизми като шестстранните преговори за Северна Корея улесниха ангажирането на заинтересованите страни в решаването на жизненоважни проблеми на американската национална сигурност. В крайна сметка, инициативата за неразпространяване създаде нов модел на сътрудничество за преодоляване на определени предизвикателства към международната сигурност, включващ забраната за транзит на материали и системи за доставка на оръжия за масово унищожаване (37) . Тези примери илюстрират допълнителните възможности, с които разполага американската администрация, стремяща се да използва всички средства за получаване на международна подкрепа.

В същото време по-малко официалните институции не изместват формалните структури. Успехът на неформалните стъпки ще зависи най-вече от жизнеспособността и устойчивостта на двустранните и многостранни връзки, които САЩ поддържат и укрепват. Решението за участие в подобни, създадени за постигането на конкретни цели, институции ще се вземат в отделните столици, индивидуално. Нещо повече, многостранните съюзи могат да съдействат за подкрепата на различни инициативи и стъпки на САЩ, осъществявани от тях с неформални инструменти.

Заключение

Непосредствено след 11 септември, когато димът и пепелта все още се стелеха над Долен Манхатън, френският „Монд” обяви: „необходима ни е подкрепата на всички американци” (38) . Отразявайки настроенията, формулирани четири десетилетия преди това от президента Джон Кенеди в Берлин, това заявление подчертаваше до каква степен се преплитат съдбите на съюзниците. Подобна сплотеност ще ни е необходима и за преодоляването на предизвикателствата пред сигурността през целия ХХІ век.

Възможно е, в краткосрочна перспектива, да е по-добре да действаме сами. Но, външната и отбранителната политика не се определят само от текущите изисквания, а и от това, дали създават условия за едно по-сигурно бъдеще. Стратегическият подход към формирането на съюзи ще позволи на САЩ да трансформират ненадминатата си мощ във фактор, оказващ значително влияние в границите на земното кълбо, което на практика ще подобри и укрепи националната сигурност на Америка.


Бележки:

1. Treaties in Force , публикувана от американското правителство, представлява изчерпателна компилация, макар да е толкова детайлна, че не изглежда особено полезна в практически план. Вж. Office of the Legal Advisor, Treaties in Force: A List of Treaties and Other International Agreements of the United States , Washington, DC: U.S. Department of State, January 1, 2004.

2. Ashton B. Carter, “How to Counter WMD,” Foreign Affairs , Vol. 83, No. 5, September/Octoниber 2004, p. 74.

3. George Washington, “Farewell Address to the People of the United States,” Independent Chronicle , September 26, 1796; and Thomas Jefferson, “First Inaugural Address,” March 4, 1801,

usinfo.state.gov/usa/infousa/facts/democrac/11.htm .

4. Condoleeza Rice, “Campaign 2000: Promoting the National Interest,” Foreign Affairs , Vol. 79, No. 1, January/February 2000, pp. 46-47.

5. Ivo H. Daalder and James M. Lindsay, America Unbound: The Bush Revolution in Foreign Policy , Washington, DC: Brookings Institution Press, 2003, pp. 40-45.

6. Rice, “Promoting the National Interest,” pp. 47-48.

7. Ibid ., p. 62.

8. Governor George W. Bush, “A Distinctly American Internationalism,” Ronald Reagan Presidential Library, November 19, 1999, www.mtholyoke.edu/acad/intrel/bush/wspeech.htm .

9. Paul Wolfowitz, “Remembering the Future,” The National Interest , Vol. 59, Spring 2000, p. 41.

10. Richard Haass, The Reluctant Sheriff: The United States After the Cold War , New York: Council on Foreign Relations, 1997, pp. 78-80.

11. Вж. NATO doctrine on Combined Joint Task Forces at www nato.int/docu/facts/2000/cjtf-con.htm .

12. Haass, The Reluctant Sheriff , pp. 93-97.

13. Bob Woodward, Bush at War , New York: Simon & Schuster, 2002, p. 281.

14. Secretary of Defense Donald Rumsfeld, interview by Larry King, Larry King Live , CNN, December 5, 2001.

15. President George W. Bush, “State of the Union Address,” January 20, 2004.

16. Виж например, Wesley K. Clark, Waging Modern War , New York: Public Affairs, 2001.

17. Виж например, U.S. Department of Defense, Report to Congress, Kosovo/Operation Allied Force After-Action Report; Benjamin S. Lambeth, The Transformation of American Air Power , Ithaca, NY: Cornell University Press, 2000, p. 213; and James P. Thomas, The Military Challenges of Transatlantic Coalitions , Adelphi Paper No. 333, London: International Institute for Strategic Studies (IISS), May 2000, p. 53.

18. Charles Krauthammer, “Who Needs Allies?” Time International , January 26, 2004.

19. Виж например, Secretary of State Condoleezza Rice, “Remarks at the Institut d'Etudes Politiques,” Paris, France, February 8, 2005; and President Bush, “Second Inaugural Address,” Washington, DC, January 20, 2005.

20. Ariel E. Levite and Elizabeth Sherwood-Randall, “The Case for Discriminate Force,” Survival , Vol. 44, No. 4, Winter 2002-03.

21. David C. Gompert, Richard L. Kugler, and Martin C. Libicki, Mind the Gap , Washington, DC: National Defense University Press, 1999; and Elizabeth Sherwood-Randall, “Managing the Pentagon's International Relations,” in Ashton B. Carter and John P. White, eds., Keeping the Edge: Managing Defense for the Future ,

Cambridge: MIT Press, 2000, pp. 235-264.

22. Blair, quoted in Robert Wielaard, “Blair: U.S. Needs to Integrate With World,” Associated Press, January 26, 2005.

23. За сериозното и постоянно предизвикателство, каквото представлява неоспоримата американска мощ, за външната политика на САЩ, виж Stanley Hoffmann, Gulliver's Troubles, Or the Setting of ето American Foreign Policy , New York: McGraw Hill, 1968.

24. Hans Morgenthau, Politics Among Nations: The Struggle for Power and Peace , 5th ed., New York: Knopf, 1978, p. 181.

25. Stephen M. Walt, The Origins of Alliances , Ithaca: Cornell University Press, 1987, p. 5.

26. Виж изследванията: “A Year After Iraq War: Mistrust of America in Europe Even Higher,” Pew Research Center, March 16, 2004, pewglobal.org/reports/pdf/206.pdf ; “Transatlantic Trends 2004,” German Marshall Fund, September 9, 2004, www.transatlantictrends org/apps/gmf/ttweb2004.nsf ; “Transatlantic Trends: Key Findings 2005,” German Marshall Fund, September 7, 2005, w ww.transatlantictrends.org/doc/TTKeyFindings2005.pdf ; and “America's Image Slips, But Allies Share U.S. Concerns Over Iran, Hamas,” in Pew Global Attitudes Project, June 13, 2006, pewglobal.org/reports/pdf/252pdf .

27. Richard Haass, The Opportunity , New York: Publiмc Affairs, 2005, p. 26.

28. Например, ръководената от Пентагона, но под егидата на “Партньорство за мир”, военна тренировъчна програма, в която участваха подразделения от американската 82-ра военно-въздушна дивизия и войници от Казахстан, Киргизстан и Узбекистан. Навремето скептиците смятаха, че сътрудничеството в сферата на сигурността с този отдалечен от Америка регион на планетата, който се смяташе за “слабото място” на Съветския съюз, няма да бъде от кой знае каква полза за САЩ. След 11 септември обаче, страните от региона сами предложиха пълно сътрудничество в действията срещу Ал Кайда и свалянето на режима на талибаните в съседен Афганистан.

29. За историята на близките връзки между САЩ и Великобритания, виж Lord Renwick of Clifton, “Can the ‘Special Relationship' Survive Into the 21st Century?” The British Library, October 4, 1998, www.bl.uk/pdf/renwick.pdf .

30. В параграф 3302 от приетия през 1979 Акт за отношенията с Тайван се казва, че: Президентът е длъжен да информира Конгреса за всяка заплаха срещу социалната или икономическа система на народа на Тайван и всяка заплаха срещу интересите на САЩ, произтичаща от това. Президентът и Конгресът трябва съвместно да определят, в съответствие с Конституцията, подходящия отговор на заплахата. Тaiwan Relations Act of 1979,” U.S. Code 22, ch. 48, §3302.

31. Martin Wolf, Why Globalization Works , New Haven and London: Yale University Press, 2004, p. 13-19.

32. Редица полезни идеи за по-тясното обвързване на САЩ, НАТО и ЕС са лансирани от Charles Grant и Mark Leonard в “What New Transatlantic Institutions?” Centre for European Reform Bulletin, Issue 41, April/May 2005, www.cer.org.uk./articles/41_grant_leonard.html .

33. Виж Elizabeth D. Sherwood, “Revolution and Evolution in Russia, Ukraine and Eurasia,” Defense '95 , No. 6, p. 22.

34. Quadrennial Defense Review Report , February 6, 2006, Washington, DC: U.S. Department of Defense, p. 31, at www.dod.mil/pubs/pdfs/QDR20060203.pdf .

35. В последната версия на доктрината, американските военни потвърждават значението на тази мисия за постигането на основните цели, касаещи националната сигурност на САЩ: необходимо е сериозно да се познават културните, политически, военни и икономически характеристики на региона. Задълбочаването на тези знания зависи от съвместната подготовка и обучение, особено с ключовите партньори, и изисква определена организационна промяна. Тоест, ефективността на мултинационалните операции зависи от интероперативността между организациите, процесите и технологиите. Joint Vision 2020 , www.dtic.mil/jointvision/jvpub2.htm , pp. 17-18.

36. Elizabeth D. Sherwood, Allies in Crisis: Meeting Global Challenges to Western Security , New Haven and London: Yale University Press, 1990, pp. 184-187.

37. Виж, www.state.gov/t/np/c10390.htm for further information about PSI.

38. Jean-Marie Colombani, “Nous sommes tous Americains,” Le Monde , September 12, 2001.

* Професор в Центъра за международна сигурност и сътрудничество към Станфордския университет, член на изключително влиятелния американски Съвет за международни отношения

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн