Някои вероятно си спомнят, че през 2004 руският президент Владимир Путин издаде една доста интересна книга, посветена на класическото джудо, със заглавие „Джудото: история, теория и практика”. В нея той описва, как, използвайки тактиката на „минимални усилия и максимален ефект”, можете да докарате противника си до сигурна загуба. Като печелившата формула в случая е: «да отстъпиш за да победиш».

Когато, през юли 2007, Путин се появи в Загреб за да се включи в С рещата на държавните глави на страните от Югоизточна Европа по въпросите на енергетиката, си припомних един от съветите, съдържащи се в книгата му: вместо да „забиваш пети в земята, опитвайки се да спреш атакуващият те противник”, е достатъчно да се отдръпнеш в последния момент за го да накараш да загуби равновесие и да падне. Като, колкото по-тежък е съперникът, толкова по трудно ще му бъде да реагира адекватно.

Сега нека видим, как руснаците прилагат това правило в политиката. Както е известно, сред външнополитическите събития, останали в наследство от администрацията на предишния американски президент Бил Клинтън, беше, че унижавайки Русия на Елцин, събирайки подплашените европейци в „една кошара” и действайки едностранно, Вашингтон набързо разглоби на съставните и части бивша Югославия. При това положение, на обърканата световна общност не и оставаше нищо друго, освен да наблюдава (повече или по-малко безучастно), как американците използват огромните си възможности за да наложат исканите от тях промени в Европа.

Но, когато „плодовете” от тази операция на САЩ – Хърватия, Босна и Херцеговина, Македония, Черна гора, Сърбия и Словения, заедно с Гърция, България, Румъния и Албания, решиха да проведат първия на Балканите енергиен форум на най-високо ниво в хърватската столица Загреб, те постлаха „червеното килимче”, предназначено за специалния гост на тази среща, не за американския, а за руския президент Путин. Тоест, въпреки всички усилия, предприети през последните 10-15 години от Вашингтон за изтласкването на Русия от региона, тя очевидно няма никакво намерение да го напуска. И днес отново се връща на Балканите, които, между другото, са част и от нейната, собствена история.

Путин пристигна в Загреб, непосредствено след няколко знакови събития. Само ден преди това, в Рим беше обявено, че Русия и Италия са постигнали историческо споразумение за съвместното изграждане на онова, което „Уолстрийт джърнъл” нарече „газопровод към центъра на Европа” (става дума за подписаното на 23 юни между „Газпром” и италианската Е NI споразумение за изграждането на газопровода „Южен поток” – б.р.). Съобщението се появи четири седмици след като Москва, посредством серия от мащабни енергийни сделки с Виена, извърши истински преврат в проекта за газопровода „Набуко”, лансиран от Вашингтон за да не допусне руснаците в новата си сфера на влияние в Южна и Югоизточна Европа.

От Загреб Путин замина за поредната среща на Организацията за черноморско сътрудничество (ОЧИС) в Истанбул, където целта му беше да постигне консолидирането на руско-турското стратегическо сътрудничество и ограничаване на американското влияние в черноморския регион. В речта си на срещата, той се обяви за сключването на дългосрочни енергийни договори между черноморските държави. Така, само за 72 часа, беше преначертана енергийната карта на Европа.

Австрийският валс

Русия реши да действа светкавично, за да консолидира изгодата от постигнатите през май енергийни споразумения с Казахстан и Туркменистан. Наред с всичко друго, по време на срещата в Астана беше постигнато и съгласие за разширяване пропусквателната способност на газопроводите от съветско време, свързващи Централна Азия с Русия, за увеличаване на износа на природен газ през руските тръбопроводи, за разширяване на руското участие в развитието на газовата индустрия на Туркменистан, както и за дългосрочен износ на казахстански петрол през руските тръбопроводи.

В резултат от всичко това, както с горчивина отбеляза един известен американски анализатор: „през май 2007 западната енергийна политика в Евразия просто рухна и Русия е на път да ликвидира окончателно всички западни проекти за доставката на петрол и природен газ от Централна Азия директно в Европа... Като цяло, майските споразумения означават стратегическо поражение на десетгодишната политика на САЩ, насочена към гарантиране на пряк достъп до петрола и природния газ на Централна Азия. Паралелно с това, руснаците ликвидираха в зародиш и опита на Европейския съюз от 2006 да провежда аналогична политика”.

След срещата в Централна Азия, Москва обърна поглед на Запад, т.е. към Балканите. През последното десетилетие американският подход към Балканите и Черноморския регион включваше упоритото преследване на няколко конкретни геополитически цели: продължаващо разширяване на НАТО в региона и превръщането му в мост за по-нататъшно разширяване на пакта към Южен Кавказ; систематично ерозиране на руското влияние; създаване на военни бази на САЩ (т.нар. “ lily pads ” ) в България и Румъния; дискретно подпомагане на регионалните съюзи срещу Русия (от типа на ГУАМ) и формирането на стратегическо пространство между Германия и нейния руски партньор. Москва обаче, успешно използва енергийната карта за да пробие „санитарния кордон”, който Вашингтон се опитваше да изгради. Три знакови събития белязаха руското завръщане на Балканите. Първото беше онова, което притеснените американски експерти, нарекоха „руския аншлус на Австрия”. Причината беше посещението (в края на май) на Путин във Виена, поставило основите на превръщането на тази страна в ключов „разпределителен възел” за природния газ, доставян от Русия.

Путин се появи в австрийската столица веднага след напрегнатата среща с ЕС, провела се в Самара, на Волга. Москва очевидно беше раздразнена от липсата на стратегическо мислене от страна на Брюксел и отсъствието на каквато и да било последователна европейска политика спрямо Русия, както и от това, че напоследък Съюзът отново изглежда склонен да се вслушва във внушенията на Вашингтон.

Затова Москва сметна за по-полезно да концентрира усилията си за създаване на партньорски отношения с отделни членки на ЕС, на двустранна основа, вместо със Съюза, като цяло. В това отношение, Путин изглежда намери подходящия партньор в лицето на Виена. Впрочем, Австрия има 40-годишен опит на тясно сътрудничество с Русия в енергийната сфера. През септември миналата година, австрийците сключиха дългосрочен договор с Русия, според който „Газпром” ще покрива 80% от потребностите на страната от природен газ (9 млрд. куб. м годишно), през следващите 20 години.

При посещението на Путин във Виена беше уговорено изграждането на първата секция от газови хранилища, край Залцбург, чиито общ обем е 2,4 млрд. куб. м. Те се изграждат от „Газпром”, като стойността им е 260 млн. евро. След завършването си, през 2011, това ще е второто по големина газохранилище в Европа. Малко преди това, Австрия позволи на „Газпром” да се включи в изграждането и експлоатацията на оценяваната като особено перспективна вътрешна газоразпределителна система на Залцбург, Каринтия и Щирия, покриващи половината от общо 9-те австрийски области. За Русия, това беше първото споразумение от подобен род на европейския пазар (руснаците продават природния газ в Австрия по 240 долара за хиляда куб. м, макар, че австрийският потребител плаща за него не по-малко от 1000 долара). Всъщност, посещението на Путин целеше, преди всичко, нарастване ролята на Австрия като основен и най-важен разпределител на газовите доставки и транзита на руския газ към Италия, Франция и Германия – в Западна Европа, към – Унгария, в Централна Европа, и към Словения и Хърватия – на Балканите.

Обемът на транзитните доставки на руски газ през Австрия, вече надминава 30 млрд. куб. м, годишно. Ключова особеност на този механизъм е, че „Газпром” сам осъществява транзита на своя газ на австрийска територия. По време на последното посещение на Путин във Виена, руският концерн подписа меморандум за взаимно разбирателство с австрийския си партньор OMV Gas International , според което последният ще придобие дял от Austria ' s Central European Gas Hub , контролиращ газовите доставки за Централна Европа. Освен това, „Газпром” и ОМV ще изграждат в Баумгартен, край Виена, нов Централен европейски газов възел и Център за управление на газовия транзит, които ще бъдат най-големите в континентална Европа. Отрицателната американска реакция на всички тези поректи е свързана с това, че те, както изглежда, са последния гвоздей, който Путин заби в ковчега на проекта за изграждането на газопровода „Набуко”. Последният усилено се лансираше от САЩ за транзита на централноазиатски природен газ от турското черноморски пристанище Ерзурум до Австрия, заобикаляйки Русия. Иронията е, че именно австрийската компания OMV Gas Inetrnational трябваше да стане оператор на „Набуко”. Документите, подписани във Виена обаче, са доказателство, че Путин, вероятно, е успял да убеди Австрия, че „Газпром” ще може безпроблемно да снабдява Централна Европа с природен газ и няма никаква реална необходимост от „Набуко”. В тази връзка, известен руски анализатор отбеляза с известно злорадство, че „днес бъдещето на „Набуко” изглежда доста мрачно”. Като цяло, в светлината на тристранната среща в Централна Азия, на 11-13 май, последвалото посещение на Путин в Австрия показа достатъчно ясно, че:

- „Газпром” разширява дела си на австрийския пазар;

- руският газов гигант получава пряк достъп до европейските потребители;

- Русия ще използва Австрия като транзитен коридор за овладяването на други европейски пазари;

- надеждите на Вашингтон, свързани с „Набуко”, засега търпят провал;

- Москва ще се свърже с балканските страни и през Австрия, което пък означава крах на американската стратегия за изтласкването на Русия от региона.

Енергийният фактор в балканската геополитика

През миналата 2006, Косово обяви старта на международна надпревара, свързана с приватизацията на енергийния сектор на областта. Тя ще включва изграждането на електроцентрала с мощност 2100 МВт, обновяването на една по-стара централа и изграждането на фабрика за лигнигни въглища, която ще захранва и двата ТЕЦ-а. Общата стойност на проекта е около три млрд. евро, като той ще трябва да се изплати като покрие големите енергийни нужди на областта и даде възможност за износ на електроенергия в Албания, Черна гора и, вероятно, Босна и Херцеговина. Тоест, става дума за енергиен пазар, обслужващ около 10 млн. души.

Оставяйки настрана законността на подобен проект (поради все още неуточнения статут на Косово), си струва да отбележим, че интерес към него проявяват главно страни, поддържащи, повече или по-малко, добри отношения със САЩ – Чехия, Италия, Германия и Гърция, както, разбира се, и много американски компании. Прави впечатление отсъствието на фирми от Русия и Франция, а победителят със сигурност ще трябва да се съобразява с американската политика в региона.

Откакто Владимир Путин стана президент, Русия се превърна в ключов участник в голямата икономическа „игра”, свързана с изграждането на различни тръбопроводи за доставката на енергоносители от Изток на Запад. Днес най-малко 25% от нуждите на ЕС от природен газ и петрол се покриват от Русия. За някои страни този процент е значително по-висок – така за Словения той е 60% а за Румъния и Словакия – почти 100% (става дума за природния газ, а не за петрола). Нещо повече, прогнозите сочат ръст на енергийната зависимост на ЕС, като през 2030 Съюзът ще получава от Русия 76% от петрола и 93% от необходимия му природен газ. Ако към това се добавят политическите проблеми, поставящи под въпрос сигурността на доставките от Близкия изток, както и близостта на руския пазар, изглежда очевидно, че влиянието на Русия ще нараства.


Отношенията между ЕС и Русия много тясно касаят Балканите, заради значението на региона като своеобразен „хъб” (т.е. разпределителен център), от който различни проекти ще трябва да гарантират транзита на енергоносители. В същото време политическите условия в балканските страни ще продължат да бъдат сериозен проблем за европейските държави, които поне досега не показват, че могат успешно да го решат. Това, което е ясно обаче е, че в основата на тяхната политика в района на Балканите, стои именно енергийният фактор.

Що се отнася до новият френски президент Никола Саркози, неговата балканска политика ще се различава от тази, провеждана от администрацията на предшественика му Ширак. Както е известно, на последната среща на Г-8, Ширак предложи отлагане на резолюцията за Косово, без да даде ясни гаранции, че в крайна сметка френската позиция по нея ще бъде положителна. Саркози обаче обяви в края на август, че подкрепя предоставянето на „контролирана независимост” на областта. Засега изглежда, че Франция се нуждае от повече време за да си осигури по-добри позиции в Югоизточна Европа, предвиждайки относителния спад на американското и ръста на германското и руското влияние в региона.

По отношение на германската политика на Балканите, засега са ясни две неща – Берлин би искал да поддържа връзки и добри отношения с всички фактори в региона и, в същото време, индиректно подкрепя Русия в нейния антагонизъм със САЩ.

Русия продължава да укрепва позициите си на основен доставчик на енергоносители за Европа, а Балканите се очертават като един от най-важните маршрути на енергийния транзит. Разбира се, това е само един от аспектите на руската експанзия, в крайна сметка целта на Москва е спечелването на максимално широко пространство за бъдещи геополитически маньоври.

През лятото на 2007 беше подписано споразумението за поредна грандиозна сделка между Атина, София, Рим и Москва, предвиждащо изграждането на газопровод, който ще свърже руското пристанище Джубга с българското Варна, минавайки по дъното на Черно море и продължавайки от България съм Северна Гърция и Южна Италия – т.нар. „Южен поток”. Дължината на тръбопровода е 3200 км и се очаква по него да бъдат транзитирани около 30 млрд. куб. м, природен газ годишно. Общата стойноста на проекта е над 10 млрд. долара.

Турция ще бъде сред засегнатите от евентуалната му реализация, тъй като тръбопроводът ще заобикаля нейната територия, ограничавайки възможностите и да играе по-важна роля в регионалната енергийна политика. Същото се отнася и за Иран, който ще се окаже частично „изключен” от европейския пазар. Нещо повече, значението на реализацията на проекта за бъдещето на т.нар. Обща европейска енергийна политика трудно може да се преоцени. От България тръбопроводът най-вероятно ще се разклони на две части – едната ще се насочи към Южна Австрия или Северна Италия, а другата ще преминава през Северна Гърция и ще стига от Отранто, в Южна Италия, точно срещу гръцкия остров Корфу. Този мащабен проект следва да бъде реализиран до края на 2009 и ще се финансира от италианската корпорация ENI и руския гигант „Газпром”.

В началото на 2007 беше осъществена и друга крупна сделка, касаеща енергийните маршрути на Балканите. Става дума за петролопровода Бургас-Александруполис, като руснаците ще разполагат с 51%-ов дял в него. Беше постигнато и предварително споразумение за изграждането на тръбопровод Констанца-Триест, който трябва да свърже Черно море с Адриатика, през Централните Балкани. Да не забравяме и, че турско-гръцко-италианският газопровод (т.нар. проект „Посейдон”), който трябва да улесни износа на енергоносители от Азербайджан за Западна Европа, също ще минава през територията на Балканите.

Единствено последният се ползва с пълната американска подкрепа, към останалите проекти Вашингтон, поне засега, демонстрира мълчаливо неодобрение. Обяснението е, че през последното десетилетие американската политика на Балканите се основаваше на презумпцията, че Русия е слаба, а Европа не е склонна на инвестира политически капитал в региона. Напротив, днешният политически климат в Югоизточна Европа е благоприятен за руската икономическа експанзия, докато европейските „играчи” и, особено, Германия трескаво търсят източници на енергоносители и нови пазари за да могат да оцелеят на все по-конкурентната световна сцена, тласкани от глобализационните промени, появата на новите източни гиганти – Китай и Индия и непредвимостта на събитията в арабско-ислямския свят.

След като политическата стратегия на САЩ от 90-те години на миналия век изглежда все по-неадекватна на новите условия, американските външнополитически експерти трескаво се стремят да предефинират нейните основни цели и, в същото време, да избегнат възможни обвинения за грешките, допуснати в миналото. Все пак, възможността за радикална промяна в балканската политика на САЩ изглежда малко вероятна, дори и заради това, че великите сили рядко са склонни да признаят допуснатите грешки, за да не навредят на международния си престиж и позиции. Ето защо, постигането на някакво споразумение с Русия, относно енергийните маршрути на Балканите и статута на Косово ще стане постепенно и след внимателната преценка на възможните компромиси и на резултатите от преките преговори на различни нива между Вашингтон и Москва.

Стратегическата цел на САЩ е да могат поне да съхранят влиянието си в Евразия и на Балканите, като нейна интегрална част. Значението на региона е най-вече като „хъб” на западните енергийни потребности и руските амбиции. Нещо повече, близостта му до Близкия изток и Северна Африка, гарантират на региона, специално място в стратегическите планове и съображения на Лондон, Вашингтон, Москва, Париж, Берлин и Пекин. Следващите месеци вероятно ще ни направят свидетели на нови интриги и (което е по-важното в случая) ще очертаят победителите и губещите в „голямата енергийна игра” на ХХІ век.

Днес Балканите отново са в състояние на преход – повече от всякога, от времето на старта на преговорите в Рамбуйе (1998) насам. Възможни са различни сценарии, чието развитие ще зависи от руските амбиции, от желанието на Вашингтон да преговаря или да „манипулира” хода на промените в региона, както и от способността на европейците да влияят върху тях. В играта ще бъдат въвлечени и други не-държавни „играчи”, като организираните престъпни синдикати, ислямистките терористични групи или всевъзможните международни неправителствени организации, доколкото техните жизнени интереси също ще бъдат засегнати, по един или друг начин, от това, какво окончателно „решение за Балканите” ще бъде наложено в крайна сметка.

Пътят към сърцето на Европа

Очевидно, стратегията на Вашингтон за обединяване на държавите от ЕС, на основата на антируските настроения, свързани с проблемите на енергийната сигурност, не действа толкова успешно, колкото вероятно би се искало на самите американци. Нещата опират и до това, че европейските страни продължават да смятат Русия за привлекателен търговски партньор. Чуждите инвестиции в тази страна нарастнаха със 180% през първите три месеца на 2007, в сравнение със същия период на миналата година, достигайки 24,6 млрд. долара.

От тях, американските инвестиции бяха само 364 млн. долара, всички останали бяха от Европа. Както отбелязва в „Нюзуик” експертът по новоформиращите се пазари от Morgan Stanley Investment Ручир Шарма, днешна Русия е едновременно и държавна, и свободно развиваща се икономика. Очевидно европейските бизнесмени са съвсем наясно с това. Но те знаят и, че печалбите от инвестициите в Русия могат да бъдат много големи. Както подчертава Шарма: „това, което отличава Русия от много други, богати на петрол държави, е качеството на нейния човешки капитал, което позволява на страната по-бързо да се доближи и дори да се слее с по-развитите държави, по отношение на проспериращата делова и потребителска култура”.

Така, въпреки прогнозите на някои американски експерти, British Petroleum ( BP ), която беше подложена на сериозен натиск в спора за експлоатацията на Ковиктинското газово находище в Сибир, вместо да се изтегли от Русия предпочете да разшири бизнеса си в страната, влизайки в «стратегически съюз» с «Газпром». При това, след като беше принудена да продаде 63% от дела си в Russia Petroleum . Както отбеляза по този повод германското списание „Шпигел”: „Урокът, който всички големи международни компании научават в Русия е, че при сегашната висока ценова конюнктура е много трудно да оцелееш без да имаш местен партньор, т.е. без помощта на руснаците, които не изпитват нужда от нищо, на фона на съвременните технологии и външната експанзия”. Според германските експерти на „Шпигел”: „Ръководителите на ВР твърдят, че вече са си върнали почти 8 млрд. долара от вложените в Русия инвестиции. Компанията не може да си позволи да загуби предприятията си там, още повече, че те представляват 20% от световните и запаси и осигуряват 25% от цялата продукция и 10% от печалбата и. Тоест BP със сигурност ще остане още дълго в Русия”.

Американските стратези очевидно се дразнят от това, че европейските столици вече не се консултират с Вашингтон по въпросите, касаещи сътрудничеството им с Москва в енергийната сфера. Европейският комисар по енергетиката Андрис Пиебалгс достатъчно откровено заяви пред „Радио Свобода”, че „нямаме основание да се съмняваме в надеждността на Русия като доставчик, тъй като финансовите интереси на тази страна, гарантират изпълнението на поетите от нея обещания. От Москва обаче можем да очакваме действия, които ще бъдат добри преди всичко за самата Русия. При всички случаи мисля, че трябва да бъдем позитивно настроени”.

По-нататък Пиебалгс намеква, че Вашингтон би могъл да помогне на Европа, ако отмени санкциите срещу Иран. Според него: „ние, разбира се, се надяваме, че ще успеем да решим проблема с обогатяването на уран в Иран, тъй като тази страна притежава огромен потенциал за енергийни доставки”.

Лесно можем да открием взаимната връзка между тези, на пръв поглед, съвършено различни събития и мащабната руско-италианска газова сделка, обявена в навечерието на заминаването на Путин за Загреб. Както вече споменах, същността и е изграждането (от „Газпром” и ENI ) на нов газопровод от Русия към Европа, на стойност 10 млрд. долара и капацитет 30 млрд. куб. м – т.нар. „Южен поток”. Държавите, разположени по маршрута на тръбопровода (с двете му разклонения), ще разполагат с миноритарни дялове в проекта, но, което е по-интересното в случая, не се предвижда осъществяването на никакви транзитни сделки (в Загреб Путин заяви, че Русия остава единствения посредник при продажбата на „своя” природен газ в Европа). Очаква се, че „Южен поток” ще транзитира газ от Централна Азия и Сибир. В тази ситуация, американските стратези очевидно не се чувстват никак уютно. Те са наясно, че при подобно разпределение, стратегически погледнато, страната им рискува скоро съвсем да излезе от „голямата игра”, както и, че вече е много изостанала в надпреварата за централноазиатския природен газ. Междувременно Русия се готви да стъпи в същата онази уютна и ексклузивна зона, която Вашингтон създаде за себе си на Балканите от отломките на бивша Югославия.

Изкуството на kuzushi

Самият Путин подчерта стратегическото значение на всички тези събития в изказването си на енергийния форум в Загреб. Той обърна специално внимание на факта, че през 2006 Русия е доставила около 73 млрд. куб. м природен газ в Южна и Югоизточна Европа (т.е. половината от целия руски износ на газ за Европа), както и 59 млн. тона петрол. Путин декларира, че страната му се стреми към партньорство, основаващо се на принципа за „баланс на интересите” и очерта огромния потенциал за сътрудничество, като се започне от продажбата на руския природен газ и подобряване на енергийната инфраструктура на Балканите, използването на региона като един от основните транспортни маршрути за руския газ, изграждането на подземни газохранилища в редица балкански страни, развитие на газовата мрежа на Македония и разширяване на тези в Албания и Косово, както и в Южна Сърбия, участие в приватизацията и модернизацията на енергийните мощности в балканските държави, реконструкцията на енергийните обекти от социалистическата епоха в региона и ускореното строителство на регионални енергийни транзитни „хъбове” (т.е. разпределителни центрове). Руският президент отдели специално внимание на електроенергийния сектор, предлагайки синхронизирането на енергийните системи на Западна, Централна и Южна Европа, с тези на страните-членки на ОНД и на Прибалтика. Путин отбеляза, че: „Осъществяването на този проект ще ни позволи да създадем верига от електроенергийни системи, включително енергиен пръстен, който да обхваща целия Черноморски регион, обединявайки всички страни, разположени в него. Това пък би ни позволило да формулираме и въведем в действие основните параметри на един бъдещ общ енергиен пазар”.

Руският вестник „Комерсант” резюмира всички, лансирани през последните месеци, дългосрочни инициативи на Москва по следния начин: „Природният газ ще постъпва в Европа от различни посоки, ограждайки я в своеобразен пръстен, но този газ винаги ще принадлежи на Русия, или на държави, които Москва контролира твърдо, често дори прекалено твърдо”.

Основната част на написания от Путин учебник по джудо, за който споменах в началото, е посветена на т.нар. kuzushi – т.е. изкуството да извадиш противника си от равновесие. Страница след страница, с помощта на подробни рисунки, Путин обстойно обяснява същността на осемте завършващи хвърляния, които трябва да се използват, ако първоначалната атака срещу противника се окаже неуспешна. Последното развитие на енергийната политика в Южна и Югоизточна Европа би трябвало да накара Вашингтон сериозно да се замисли за това, колко още „завършващи хвърляния” ще направи Путин до март 2008, т.е. преди да напусне Кремъл.

Оставащата дотогава половин година може да се окаже достатъчно дълъг период, в чисто политически план. Какво ще стане, ако през това време европейците също решат да възприемат правилата на джудото, докато американците продължат да затъват в близкоизточното блато? В крайна сметка, онова, което Путин внушава в книгата си, е разбираемо за всеки европейски читател – според руския президент, джудото се основава на максималната концентрация на вниманието, контролираната диета и дисциплинирания живот, като цяло. Тоест, грубата физическа сила съвсем не е задължителна.

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бивш посланик на страната в Узбекистан (1995-1998) и Турция (1998-2001)

{rt}

Американският геополитик и писател Ралф Питърс е роден през 1952 в Потсвил, Пенсилвания. Завършва военния колеж в Карлайл и дълги години служи в армията, включително седем години в американското военно разузнаване в Германия. Слага край на военната си кариера през 1998, с чин полковник. Автор е на двайсетина романа, както и на седем политологични и геополитически изследвания, последното от които е появилата се през тази година книга „Войни на кръвта и вярата”. Редовно публикува свои коментари на страниците на най-авторитетните (включително и специализирани) американски медии и участва в предавания на телевизиите PBS , FOX News и CNN .

През 2006 Питърс придоби скандална известност, като публикува на страниците на “ Armed Forces Journal ” концепцията си за промяна на границите в т.нар. Голям Близък изток (вж. Геополитика, бр.4 /06) . Интервюто с полковник Ралф Питърс публикуваме с любезното съдействие на Джейми Глазов от FPM .

- Г-н Питърс, да започнем с последната Ви книга, озаглавена «Войни на кръвта и вярата». Какво Ви вдъхнови да я напишете?

- Тезите, които излагам в нея, се оформяха постепенно. Всъщност, през последните няколко години всички научихме доста нови неща. Що се отнася лично до мен, от една страна, мога с удовлетворение да отбележа, че концепцията, която лансирах преди дванайсетина години за новия тип армия, годна да се справи с такива предизвикателства като асиметричните конфликти, уличните сражения и сблъсъците на религиозна или етническа основа, издържа проверката на времето. Все пак, винаги има и нови нюанси, както и признаци за бъдещи промени, разбира се, ако действително се стремиш да ги забележиш. От друга страна, оказа се, че има и неща, за които съм бъркал. Така например, навремето вярвах, че има известен шанс арабите да успеят да създадат функционираща, пък макар и несъвършена, демокрация, което (имайки предвид жалкото състояние на Близкия изток) би било изключително важна промяна. През изминалите години обаче, се убедихме (за съжаление, по трудния начин), че арабските общества все още не са в състояние да се справят с подобно предизвикателство. Така че „Войни на кръвта и вярата” отразява по-нататъшното развитие на визията, към която се придържам от няколко десетилетия насам и, в същото време, представя еволюцията във възгледите ми, която е резултат от опита, придобит лично в Ирак, Израел (по време на Втората ливанска война), Африка и на други места.

Има два вида „анализатори”, които винаги са ме отблъсквали. Едните променят почти всеки ден позицията си и обикновено не познават от личен опит онова, за което пишат. Другите, принадлежащи предимно към т.нар. „академични среди”, прахосват почти целия си живот за да защитават тезите, изложени в собствените им дисертации, без да обръщат внимание на трупащите се доказателства, които ги опровергават. Целта ми е да представям нещата коректно и, в същото време, да коригирам тезите си, когато видя, че бъркам – както например, когато повярвах, че администрацията на Буш действително е готова да се сражава за да победи в Ирак – което просто не беше вярно.

В най-новата си книга се опитвам да анализирам в дълбочина военните предизвикателства, заплахите пред сигурността и опасностите, свързани с глобализацията, пред които сме изправени. Надявам се, че тя ще бъде интересна и дори забавна за читателите. Защото понякога, в този гротесков и кървав свят, не ти остава нищо друго, освен да поклатиш глава и да се засмееш.

- Какво мислите за ролята на религията в съвременния свят, за войните на религиозна основа, както и за упоритото нежелание тази тема да бъде включена в един по-широк обществен дебат?

- Изглежда странно, нали? Книгата ми подробно анализира този въпрос. Във Вашингтон, както демократите, така и републиканците, продължават упорито да твърдят – напук на огромното количество доказателства за противното – че религията, сама по себе си, няма нищо общо с религиозните войни. Когато се срещам с тези хора, се опитвам да ги убедя, че си струва да се вслушваш поне малко в онова, което враговете ти казват, както в миналото, така и днес. А истината е, че (искаме или не) нашите противници са ни обявили безкомпромисна религиозна война. От наша страна тази война няма (поне засега) религиозен характер. Но нашите смъртни врагове съвсем искрено вярват, че изпълняват мисия, възложена им от техния Бог - да ни избият. И го доказват непрекъснато. Въпреки това, принадлежащите към вашингтонския елит продължават да обясняват всичко случващо се с помощта на социологията и икономиката на миналия ХХ век. Съжалявам господа – всички тези фактори може и да оказват някакво влияние, но то със сигурност е вторично, на фона на фанатичната вяра на терористите и другите религиозни фанатици, превърнали се в убийци, с които се сблъскваме. Ако религията действително не е никакъв фактор, къде тогава са терористите-самоубийци сред днешните атеисти-западняци?

Проблемът е, че целият ни политически елит е изцяло светски, до мозъка на костите си. Дори онези, които всяка седмица ходят на църква или в синагогата, са дотолкова секуларизирани интелектуално от образователната система и кръговете, в които прекарват професионалния и личния си живот, че въобще не могат да осъзнаят силата на необузданата вяра, впечатляващата мощ на религиозното откровение, или дори фундаменталната човешка необходимост да вярваш в нещо по-значимо от теб самия, т.е. в Бог. Често се присмиваме на Ал Кайда за това, че изцяло е обвързана с миналото, но истината е, че за официален Вашингтон е не по-малко трудно да се освободи от характерната за миналия век секуларна (т.е. изцяло светска) интерпретация на всички човешки действия. Изправени сме пред врагове, които искат да умилостивят своя Бог с кървави жертви. А ние разчитаме, че с тях може да се преговаря и те могат да бъдат „умиротворени”.

- Една от основните Ви тези е, че „Ерата на идеологията” вече е приключила. Бихте ли казал нещо повече за това?

- Да, така смятам. Това е свързано с предишния ви въпрос и, на практика, тази теза е в основата на визията ми за характера на войните, които сме принудени да водим днес и, които ще водим през следващите десетилетия. Между 1789 и 1991 човечеството осъществи странен завой встрани от магистралата на своята история. В продължение на два века, егоцентрични маняци, от типа на Маркс, Ленин, Хитлер, Мао, Троцки или Кваме Нкрума, се опитваха да наложат на народите измислена от самите тях и обявена за „по-добра и справедлива” социална, икономическа и политическа организация. И, което е още по-невероятно, съумяваха да убедят стотици милиони човешки същества в правотата си. Масова илюзия, в най-ужасния и вариант! Разбира се, когато се оказваше, че хората не отговарят на изискванията на системата, последната реагираше по съответния начин, създавайки Освиенцим и Бухенвалд, ГУЛАГ, „културната революция” на Мао, ужасът на Северна Корея, безкрайните безумни икономически експерименти, гладуващи маси и самовъзпроизвеждаща се бруталност. Ето това беше Ерата на идеологията, господа!

Що се отнася до демокрацията, това не е идеология. Това е технология усъвършенствана през столетията – от хората и за хората – която функционира добре в обществата, притежаващи вкус към справедливостта и порядъчността, но демонстрира разочароващи резултати в племенните или други, традиционно раздробени, общности. Вярвам с цялото си сърце в достойнствата на демокрацията, но не мога да не отбележа, че някои общества, като това в днешен Ирак например, просто не разполагат с необходимите морални опори за да създадат истинска работеща демокрация.


Така, или иначе, но Ерата на идеология вече приключи. И слава Богу! Лошата новина обаче е, че се връщаме към традиционния ход на човешката история, към „войните на кръвта и вярата”, в чиято основа са етническите и религиозни противоречия. Това са идентичностите, заради които хората се избиват помежду си от митичните времена насам. И тези войни обещават да са кървави и безкомпромисни.

В тях, враговете ни са решени да ни изтребят, ние обаче сме склонни да преговаряме с тях. Те не се колебаят да избиват толкова хора, включително и невинни, колкото успеят. В същото време ние сме готови да изправим пред съда собствените си войници за всяка грешка, която допуснат. Което ни връща към проблема за политическия елит, чиито представители вече не се чувстват задължени да служат в армията, тотално са се отчуждили от обикновените хора, обръщат повече внимание на резултатите от социологическите анкети, отколкото на религията и наивно вярват, че всички световни проблеми могат да бъдат решени по пътя на преговорите. Желая им късмет!

Не се съмнавям, че САЩ ще съумеят да преодолеят сегашните трудности. Но вероятно ще се наложи да платим ужасно висока цена за това, най-вече поради необяснимата наивност, егоизма, егоцентризма и малодушието на нашия политически „елит”.

- Какви, според Вас, са изводите от войната на САЩ в Ирак и на Израел с ливанската Хизбула? Къде следва да търсим корените на терора, използван срещу Запада?

- Ами изводът е много прост – ако не си достатъчно твърд към враговете си, си обречен да загубиш. Що се отнася до втория въпрос, мисля, че той е свързан с абсолютния упадък на мюсюлманската цивилизация на огромната територия между Мароко и Пакистан. Ценностите, традициите, структурите и практиките на ислямския свят се оказват съвършено неконкурентоспособни през ХХІ век (впрочем, те бяха такива още през миналото столетие). Тоест, всичко онова, което принадлежащите към него ценят, всъщност ги дърпа назад. Ислямистите и техните симпатизанти се чувстват унижени от собствените си провали, негодуват срещу нашите успехи, изпълнени са с ревност и отчаяно желание за реванш. Всъщност, т.нар. Голям Близък изток е една голяма лудница. Не мислете, че преувеличавам – повечето мюсюлмански общества в региона са ментално и морално болни. Омразата им носи удовлетворение, отмъщението (дори и срещу невинни) е нещо приятно, а смъртта се възприема като бягство от мизерията на едно провалено съществуване. В резултат от това – както съм отбелязвал и преди – се сблъскваме с безжалостни убийци, за които смъртта е нещо като реклама. Но, разбира се, нашите лидери продължават да ни уверяват, че религията няма нищо общо с всичко това.

- Как се отнасяте към идеята на сенатора-демократ Барак Обама (един от кандидатите на Демократическата партия за президент на изборите през 2008 – б.р.) за евентуална военна акция в Пакистан, където продължават да се укриват немалко терористи?

- Това е класически пример за фаталната смес от самоувереност и наивност, характерна за американския политически елит. И понеже сенатор Обама не уточнява в детайли идеята си, нека му помогна малко. Да, бихме могли да осъществим интервенция в Пакистан. Разбира се, трябва да разполагаме с предварителен план, за да концентрираме достатъчно войски. Освен това ще се наложи да избием няколкостотин хиляди души от местните пущунски племена и да останем като окупатори в страната в продължение на дълги години. А да не забравяме и, че Пакистан разполага с ядрени оръжия, както и че обществото се раздира от остра криза. Всичко това обаче, очевидно не тревожи г-н Обама, който е прекалено важна личност за да си губи времето да служи в армията и да се занимава с конкретни военно-стратегически проблеми.

Не съм противник на отделни въздушни удари или специални военни операции в племенните райони на Пакистан, където се укриват и прегрупират активистите на Ал Кайда. Но аз самият съм бил там и съм наясно, че става дума за едни от най-трудно-достъпните планински райони в света. Затова класическата военна интервенция със сигурност няма да реши проблема. И, ако сенатор Обама, действително предлага да навлезем в Пакистан, бих искал да чуя някои детайли от плана му. Само че той със сигурност няма такъв. Той е по-зле запознат с военните въпроси, отколкото аз например, с тези на неврохирургията. А разликата между нас е, че той изглежда убеден, че може да оперира.

- Как бихте коментирали тезата, че Европа постепенно се превръща в „Еврабия”? Подобен сценарий изглежда кошмарен, нали?

- Не мисля така. Малтусианските линейни прогнози никога не се осъществяват на практика, а и няма никаква полза от излишното истеризиране на ситуацията. Но, дори ако оставим това настрана, идеята, че Европа – континентът, който е „произвел и изнесъл” повече смърт и разрушения, от всеки друг на планетата, е обзет от пълна парализа на волята и безсилно се движи към собствената си гибел, ми изглежда налудничава. Европейците действително бяха нахлузили маски на пацифисти, докато разчитаха на САЩ да гарантират тяхната сигурност, но не се съмнявам, че когато се почувстват наистина сериозно застрашени, ще действат така, както винаги в историята си – т.е. свръхактивно и безкомпромисно. Напълно възможно е в определен момент европейските мюсюлмани да се окажат истинския „застрашен вид” на континента, имайки предвид историческия опит на Европа по отношение на отхвърляните малцинства, който варира от геноцида до етническото прочистване. Според мен, въпросът не е, дали мюсюлманите ще завоюват Европа, а дали Европа ще се задоволи просто да ги прогони, или преди това ще се пролее и кръв. Звучи ви невероятно? Вероятно така би звучала и идеята за Холокоста на някой образован германец (или пък британец или американец) през 1932. Европа е континент-убиец. И когато настъпи подходящ момент, той може отново да започне да убива.

В същото време, поведението на европейските мюсюлмани е толкова глупаво, че дори трудно може да се оцени. Независимо колко се стараят британските социологически агенции и някои медии да умаловажат действията на радикалните ислямистки проповедници в страната, обикновените британци сами могат да преценят, доколко опасни са хората, призоваващи за унищожаването на всички не-мюсюлмани (и затварянето на всички кръчми във Великобритания). В средата на юли, в Германия, най-големите организации, представляващи интересите на няколкото милиона турски имигранти в страната, отказаха да участват в конференция, посветена на интеграцията, и организирана под патронажа на германския канцлер. Те поискаха първо Бундестагът да отмени новия закон за имиграцията, който забранява „вноса” на малолетни булки, които обикновено живеят в пълна изолация и често биват пребивани до смърт от „съпрузите” си. Освен това, законът изисква новите имигранти да знаят поне 300 немски думи при пристигането си в страната (достатъчно за да можеш да кажеш например: ”Помощ, мъжът ми иска да ме убие!”). Нито един уважаващ се имигрант-мюсюлманин не би приел подобно нещо.

Всъщност, въпросът ви действително е много сериозен. Европа никога не е разполагала с адекватен модел за интеграцията на неевропейските имигранти. Междувременно, от Марсилия до Дания, европейските мюсюлмани предявяват все по-възмутителни претенции, които само допълнително нервират средния европейски избирател. За каква Еврабия можем да говорим? Според мен шансът да откриете някой честен лобист във Вашингтон е доста по-голям от този да видите някога полумесеца върху купола на парижката катедрала Нотр Дам.

{rt}

През 1999, разположеното в делтата на река Сицзян, пристанище Макау, под името Аомън, след повече от четири столетия и половина отново стана част от Китай. То бешео последното португалско колониално владение, част от една забележителна морско-търговска и колониална империя. Колониалната история на Португалия, разположена от най-ранни времена в края на познатия на европейците свят (“там, където свършвал континентът и започвал океанът”), е история на многобройни заговори, локални войни и преврати между князе, барони, принцове, епископи и кардинали, борещи се за власт, пари, земи и наследство. Завземането на нови територии обаче е подчинено на добре планирана тактика, осъществявана с много власт и организация, която превърнала малкото кралство от югозападната част на Пиренейския полуостров в обширна империя. По този начин, според Карастоянов (1997), Португалия извежда Средновековна Европа от тесните й рамки, разчупвайки континентално-ориентирания й характер.

Целта на настоящата статия е да се направи анализ на колониалната геополитика и геостратегия на Португалия. Свързани с главната цел, задачите, които си поставя авторът, са няколко: да се разгледа геополитическото положение на Европа в навечерието на Великите географски открития, да се разкрият особеностите на геопространството на Португалия и португалското общество през ХV век, да се очертаят отделните части на империята и да се изяснят причините и последствията от разпадането й. Темата продължава да е актуална, тъй като европейските желания за колониални притежания са в основата на съвременните глобализационни процеси, а португалските стремежи за морско-търговски монопол представляват първия в световната история опит за глобализация на планетарното пространство.

Географски детерминираната логика винаги търси адекватна хронологична рамка, чиито фокус се събира в понятиято геополитика. Същността на този термин е разкрита в трудовете на Карастоянов (1992, 1997) и Русев (1998, 2003). Геополитиката може да бъде определена като наука за пространствените изисквания на държавите и представлява приложение на природните, демографските, социалните и икономическите й особености в политиката. В широк смисъл, геополитиката е научна дисциплина, изучаваща влиянието на пространствените, природните и обществените фактори върху културно-политическите процеси в световен мащаб, в по-тесен смисъл се разглежда като наука за географското поведение на държавите, а в най тесен – като метод на политическата география. Геополитиката разглежда територията от гледна точка на държавата, определя се като обективно пространствено обяснение на историята и е логично свързана с политическата география, изследваща взаимодействието между политическите процеси и пространството и стремяща се да интерпретира политическата карта в различните исторически етапи. Наричана “капризното, но умно дете в географското семейство”, тя е свързана и с историческата география, тъй като днешната политическа география е утрешната историческа география. В основата на историческата география е историко-пространствената интерпретация на събитията и процесите в развитието на обществото и тя представлява пресечна точка между пространствената и хронологичната научна парадигма. За разлика от геополитиката, геостратегията се отличава с ясно изразен субективен характер и обяснява съответната геополитическа ситуация и стратегическата философия на държавите от гледна точка на географските фактори и географското положение. Историческата и политическата география, геополитиката и геостратегията са взаимносвързани и допълващи се науки.

Геополитическото положение на Европа в края на Средновековието

Както отбелязват Карастоянов и Русев (1998), географското положение е основна категория в географската наука, като неговото могъщо влияние определя различните насоки в политико-стопанското развитие на държавите. Особено висока стойност притежава геополитическото положение. То се характеризира с ясно изразена динамичност, явява се главен геополитически фактор, предопределящ историко-пространствената съдба на дадена територия и представлява комплексна оценка на природоресурсния, социално-икономическия и културно-политическия потенциал на съответното геопространство.

Според Пантев (2002), в края на Средновековието и в навечерието на Великите географски открития (края на Х V век) Европа представлява малък и гъстонаселен континент, твърде различен в отделните си части. Тогава, почти по едно и също време, се разпада Византия, приключва Стогодишната война между Англия и Франция, а от Иберийския полуостров са изгонени арабските нашественици. На изток, тъкмо започва териториалното разширение на Московското княжество, южно от което лежат степите, заети от номадските татарски орди, които чак до Х V ІІ век постоянно нападали източните райони на Европа. Многобройните германските племена от централните части на континента колонизират областите, известни по-късно като Прусия, Мекленбург, Померания и Силезия, и превръщат междуречието на Елба и Одер в плодородни полета. В края на Средновековието са прокарани трайните граници между германския и славянския свят. На север остават рядко населените Дания и Швеция, която по онова време владеела и територията на съвременна Финландия. По бреговете на Северно море се намират Нидерландиите. Силата на тяхната икономика е в мореплаването и търговията. На запад е разположено Френското кралство, разполагащо с едни от най-плодородните земи в Европа. Британският архипелаг е отделен от континента чрез тесния проток Ла Манш, а Англия окончателно се прев ръща в специфична държавна единица , чието ясно изразено преимуществ ено географско положение, било гаранция за бъдеще то и като морска и търговска сила. В центъра на Европа се издига планинската верига на Алпите, в чиято западната част си дава т среща френският, италианският и немският език и се появ ява Швейцария. В Източните Алпи се обособ ява Австрия – източната граница на германоезична Европа. Тя бързо се прев ръща във важна преграда срещу проникващите на запад османски турци. Обширната унгарска Пуста обединява маджарите, пристигнали по тези земи в началото на Х век В района на Средиземноморието пък се осъществяват мащабни търговски контакти с мюсюлманския свят, в чиято основа са подправките, като черен пипер, джинджифил и канела, целебни продукти като камфор или кардамом, парфюми, захар, скъпоценни камъни, бои (индиго, шафран) и ценни кожи. Тези стоки прониква т в Европа през Червено море, Персийския залив или през Централна Азия и басейна на Черно море, като в център на средиземноморската търговия се превръщат италианските градове Венеция и Генуа.

През 1453 се случ ва събитие, което развълнувало цяла Европа – турците превземат православната столица Константинопол и се отправ ят на запад, където окончателно биват спрени пред вратите на Виена чак през 1683. Геополитическата обстановка рязко се променя – прекъснати са търговските отношения с Изтока, от което страда цялата европейска икономика. Предстояло обаче откриването на Новия свят и на морски път до Индия. Всички тези събития водят до промяна в съотношението на силите в Европа. Обособ яват се отделни райони с различни географски характеристики, което предопределя и различната им геополитическа съдба.

Така, източната и централната част на континента ста ват място за развитие на телурократичните сили, разширява щи територията си чрез завземане на съседни земи и увеличаващи по този начин демографските и природните си възможности за развитие на едно по-богато и разнообразно стопанство. По различно време тези народи създа ват силни сухоземни империи – Руската, Османската, Австро-Унгарската. По атлантическия бряг пък израстват няколко таласокрации, за които морето е най-важния източник за нарастване на политическия и икономическия просперитет. Първи сред тях са Испания и Португалия, последвани от Великобритания, Нидерландия и Франция (която единствена може да се смята както за морска, така и за сухоземна сила). Иберийският полуостров е другия район в Европа, където християнството и исляма влиза т в пряк военен сблъсък. Приблизително по същото време, в което османците се настан яват в Източна Европа, арабите би ват окончателно изгонени от Западна. Към началото на Х V І в ек С редиземноморието вече представлява затворен басейн и арена на много морски битки, а търговията се ориентира към атлантическите пристанища и , най-вече, към Лисабон, Антверпен, Амстердам и Брюж. Страните с излаз на океана създават свои колонии в неевропейското пространство, превръщайки се в мощни икономически и политически сили. Германският свят е разпокъсан на отделни княжества, марки и херцогства и допълнително отслабен заради честите религиозни конфликти, избухнали в центъра на Европа. Италия също представлява само географско понятие почти до края на ХІХ век. В района на Балтийското крайбрежие се водят множество войни, които в крайна сметка не дават геополитическо предимство на нито една скандинавска сила.


Пантев (2002) отбелязва, че к ъм края на Х V и началото на Х V І в ек е сложено началото на всеобхватен процес на промени в европейския духовен и материален свят, обхващащ много области – религия, икономика, политика, наука. Западноевропейската цивилизация постепенно пристъпва към цялостна преоценка на Средновековието – настъпва време, в което предстояла появ ата на н ов и непознат дотогава свят, разкрит и станал достъпен благодарение на Великите географски открития. Причините за тези колосални морски пътешествия в неизвестното, които след време прераст ват в колониална експанзия, са социално-икономически, културно-политически и научно-изследователски. Опитите за блокиране на турското влияние в Леванта (Източното С редиземноморие) , в геополитически план, водят до обособяването на европейските таласокрации. Както правилно отбелязва Иванов (2003), в Португалия, Испания, Нидерландия, Великобритания и Франция стартира истинска колониална треска. Геополитическото положение има решаващо значение в последвалите отвъдморски начинания. Излазът на океана се оказва предимство и евро-атлантическите страни, като цяло, го използват максимално. Създавайки колонии в различни части на света , с течение на времето , те се трансформират в морско-търговски империи, превърнали Западна Европа във водещата търговска и икономическа сила в света. Особена роля в тези събития играе Португалия.

Португалия през “Златния век” – геопространство и общество

Лузитания, най-западната римска провинция, наречена по името на господстващото племе – лузи (лузитани), притежава широк океански излаз. На нейно място, както отбелязва и Николов (2002), към края на ХІ век се появява Портукаленското графство (самостоятелна държавна единица, изповядваща католицизма), в резултат от успешните усилия за прогонването на арабските племена. В навечерието на Великите географски открития то вече се е превърнало в кралство, а границите му са подобни на днешните. Изолирано от останалата част на Европа, кралството разполага с ограничени природни и демографски ресурси, но с достатъчно голям излаз на Атлантическия океан и удобна брегова линия за изграждане на многобройни пристанища. Столицата Лисабон, разположена в устието на пълноводната река Тежу, е най-голямото португалско пристанище и център на политическия, обществения и културния живот в страната. Според Сарайва (2002), през цялото Средновековие Португалия водиа битки с арабите (разгромени окончателно от Алфонсу І Енрикиш при Орики през 1139) или с Испания (победата в Алжубарота от 1385 задълго отказва испанците от опитите им за овладяване на целия полуостров). Многобройните войни с различни съперници, неспокойната вътрешнополитическа обстановка, постоянната липса на пари в държавната хазна и честите суши в една страна, силно зависима от земеделското производство, в която селяните са най-многобройната социална прослойка, принуждават Португалия да търси изход в осъществяването на активна отвъдморска търговия.

При това, към края на Х V век, както смята и Бешков (1966), всички слоеве в португалското общество са силно заинтересовани от подобна експанзия и от плодовете, които тя обещавала. Повечето португалци били бедни, а ето че съдбата им предоставяла чудесна възможност за емиграция и начало на нов и по-щастлив живот. За духовенството и аристокрацията откриването на нови земи е най-добрия начин да се служи на Бог и краля. Пред търговското съсловие, което е малобройно и слабо, пък се разкрива перспективата за големи печалби, докато за краля морското могъщество е едновременно въпрос на престиж и нов източник на доходи. Особено важна роля в този процес изиграва благородническата прослойка - т.нар. „идалгуш”. Тъкмо те, години наред, осъществяват поредица от смайващи географски открития, превърнали малкото полупланинско кралство в колониална империя, простираща се от Бразилия до Далечния изток.

Атлантическата развръзка

Всъщност, още в самото начало на Х V век са налице индикации, че Португалия притежава необходимата енергия за осъществяване на морско господство. Голяма роля в това отношение изиграва принц Енрике Мореплавателя (1394-1460). Макар да не участвал в нито една експедиция, дом Енрике променя характера на португалските открития от ХV век и от морска война с арабите ги превръща в научноизследователско проучване. Бешков (1966) подчертава факта, че през 1418, в град Съгриш, провинция Алгарв (Югозападна Португалия), принцът основава първото в света мореплавателско училище и морска обсерватория, където се изработвали прочутите карти „портулани” и лоции “ритейру”. Скоро те заменят използваните дотогава твърде неточни “манастирски” карти. Португалските капитани преоткриват богатите арабски традиции в картографията и притежават отлични качества и голям практически опит. За сметка на трудноподвижните и задвижвани от гребци военни галери, те все по-често използват каравелата – 250-тонен (с 22-метров кил) тримачтов кораб с платна и модерни за времето си оръдия, пригоден за по-дълъг път и по-тежки атмосферни условия.

През 1415 португалците овладяват стратегически разположената на изхода на Средиземно море арабска крапост Сеута. Това е първата важна стъпка по пътя към създаването на отвъдморска империя. Сарайва (2002), счита, че завземането на Сеута става стихийно и е по-скоро плод на случайност, отколкото на някаква дълго обмисляна стратегия, тъй като по онова време все още липсва план за морска инвазия. През 1473 са завладяни и намиращите се в близост Танжер, Алкасер Сегер и Арзила. Така се оформя база, която се използва като отправна точка към атлантическото крайбрежие на Африка и островите в океана.

Според същия автор, идеята за създаване на колониална империя вероятно се е родила след поредицата важни открития от онова време. В периода 1432-1460 са открити и започва усвояването на Азорския архипелаг, Мадейра, Кабу Верди (Зелени нос) и Сау Туме и Принсипе – всички те лесно са превърнати в португалско владение. Що се отнася до Канарските острови обаче португалците срещат упоритата съпротива на Кастилия. За да се избегне пореден конфликт между двете иберийски държави, е подписан договор в Алкасуваш (1478). Според договора, архипелагът остава испанска собственост, но всички новооткрити територии на юг (както и тези, които предстояло да бъдат открити) са признати за португалски. Прословутите думи на крал Жуау ІІ “На юг, вървете все на юг...” , очевидно демонстрират стремежа за заобикаляне на Черния континент и откриването на морски път до Индия.

До края на Х V век е изследвано цялото африканско крайбрежие чак до Сомалия, като на места са построени каменни крепости, над които се веечервено-зеленият флаг – свидетелство, че тези земи вече принадлежат на португалския крал. Тъкмо тогава, през 1488, Бартулумеу Диаш за първи път вижда Носа на бурите и го прекръства Добра Надежда, явно предчувствайки появата на индийския бряг.

През 1492 Колумб се връща в Севиля с новината, че е открил Индия, което силно разтревожило португалските капитани. Те се отнесли колкото иронично, толкова и сериозно към откритието на генуезкия мореплавател. Ето защо, през 1497, е организирана експедиция за откриване на истинския морски път до Индия. Година по-късно каравелите на Вашку да Гама достигат Калкута, с което мечтаната цел е изпълнена.

Между тези две събития с голяма важност – откриването на Новия свят и на морския път до Индия, споровете между Испания и Португалия не спират. Със задачата да бъде преодолян конфликтът помежду им е натоварен папа Александър V І (Борджиа). Както посочват Магидович (1982-1983), през 1493, той издава булата Inter Caetera , а скоро след това, пак под негова егида, двете страти подписват Договора от Тордесиляс, детерминиращ географските координати, в които да се ограничат португалските и испанските морско-търговски и колониални интереси. Договорът става факт сутринта на 7 юни 1494, когато по “папския” меридиан (40? з.д.) бива прокарана испано-португалската демаркационна линия, според която португалците имали пълни права на законни откриватели на всички земи, намиращи се източно от нея. Това им дава възможност за пълен монопол по бреговете на Индийския океан. Започва нов етап от историята на Португалия, а и на целия свят.

Търговското господство и морската геостратегия в Далечния Изток

След като достигат Индия, в края на Х V век, португалците формулират и стриктно следват своеобразна морска геостратегия, с чиято помощ контролират всички най-важни входове, през които може да се навлезе в Индийския океан и, съответно, да се застраши морско-търговският им монопол. Тези военноморски укрепления (фортове) позволяват защитата на португалските търговски интереси и в Далечния Изток, където империята контролирала няколко ключови точки. Всъшност, португалците нямали друг избор при положение, че тези земи били толкова отдалечени от метрополията. Окупирайки нос Добра Надежда португалският флот се настанил в района на Малайския проток, за да контролира навлизането в океана от изток, а също в Ормуз, затварящ устието на Персийския залив и Аден, който пък пазел входа откъм Червено море. Контролът върху тези обекти превръща океана в “португалско море” и води до осъществяването на постоянни търговски връзки с Ява, Цейлон, Тайван и Япония. Създадени са фактории (търговски пунктове), най-важните от които са в Гоа (столицата на империята в Ориента), останала португалско притежание чак до 1961, Диу и Дамау в Индия, китайското пристанище Макау и Източен Тимор. Скоро след откритията в Атлантическия океан и овладяването на най-важните точки по бреговете на Индийския, португалците имали и нови поводи за национална гордост – корабите им вече бродят по вълните на Тихия океан, достигайки “Островите на подправките” – главната причина за инвазията в Ориента.

Арабската търговия пострадала особено силно от португалската експанзия, която била затвърдена след успешните португало-арабски битки, най-важната от които се състояла при Диу през 1538. Въпреки многобройните опити обаче, аденската крепост останала незавладяна. През 1557 Португалия получава малък остров, свързан с Китай чрез тесен провлак. От незначително рибарско селище Макау постепенно се превръща в космополитен град и оживен търговски център, който, до 1675, е единственото място, през което се осъществява търговия между Китай и Европа. Основен център на търговията с Японските острови пък е малкото пристанище Нагазаки, на остров Кюшу. На границата между Индийския и Тихия океан, Молукските острови притежавали изключително ценни на европейските пазари стоки – подправки (черен пипер, индийско орехче, канела, карамфил, джинджифил, кимион) и екзотични продукти, като индиго, цветна смола, арабска гума, червен восък, опиум, камфор, шафран и др. Молукският архипелаг става португалска собственост, след като с Испания (която е тяхна притежателка дотогава) е сключен Договорът от Сарагоса – така, срещу парично обезщетение, Португалия прибавя най-голямата перла към короната на своята отвъдморска източна империя.


Португалските амбиции обаче са още по-големи и включват завладяването на ислямските центрове Мека и Медина, на Суец, Александрия и Синай, а също и на Йерусалим, а в основна геостратегическа цел се превръща пресичането на достъпа на турския султан до Индийския океан. За осъществяването на тези фантастични цели обаче малката иберийска държава няма нито сили, нито средства.

Terra de Vera Santa Cruz

Две години след като Вашку да Гама достига Индия, друг португалски мореплавател – Педру Алвариш Кабрал, се отправя по същия път – към южния край на Африка, но (според разпространената версия) екваториална буря запраща корабите му далеч на запад, чак до бреговете на Южна Америка. Подобна хипотеза, представяща откритието на Бразилия като случайно събитие, плод на природната стихия, изглежда наивна. Обяснението е далеч по-практично. Договорът от Тордесиляс е по-скоро испански компромис, тъй като демаркационната линия била преместена доста на запад, спрямо първоначалния вариант, според папската була, при който разделителният меридиан минавал през един от островите Зелени нос. Това желание на португалските представители в Тордесиляс не е някакъв каприз, те очевидно са знаели за наличието на суша по тези места. Вероятно и други техни кораби са се отклонявали към бразилския бряг, но откритието било пазено в тайна, за да се избегне пореден конфликт с Испания.

Когато на 22 април 1500 Кабрал слиза на брега при Порту Сагуру, той и хората му сметнали новооткритите земи за обширен остров, който нарекли “ Terra de Vera Santa Cruz ” (“Земята на истинския Свети кръст”). Година по-късно са опознати над 3600 км от крайбрежието. Основно богатство в новите земи било червеното сандалово дърво „бразил”, на което по-късно кръстили и страната. Официалната й колонизация започва през 1530, едновременно със създаването на първите захарни плантации. Към средата на Х V І век, по крайбрежието вече има близо двайсет португалски града, търгуващи с дървен материал, каучук, захар, памук и тютюн. Ролята на Бразилия, в рамките на колониалната империя, нараства, тъкмо когато Португалия започва да губи търговския си монопол в Ориента, и тя престанала да бъде само междинен пункт по пътя на армадите от Лисабон към Гоа. Влажният и горещ климат стимулира отглеждането на тръстикова захар, какао и кафе и води до развитие на плантационно стопанство с използване на робски труд, което пък принуждава колонистите да останат по тези земи и постепенно да ги възприемат като втора родина. Към началото на следващия век са открити и златни залежи, което води до значително разширяване на територията към вътрешността на континента. Така Бразилия се превръща в най-голямата и важна португалска колония.

Колониалната геополитика в Африка

Португалия е първата европейска сила, проявила интерес към икономическите перспективи, които предлага Африка. Португалците са и последните колонизатори, напуснали континента. Първоначално той се разглеждал само като отправна точка към богатствата на Изтока, после – като източник на роби за колониите в Бразилия, докато големите африкански природни ресурси започват да се експлоатират доста по-късно. До края на Х V век, на места, по крайбрежието, се появяват отделни португалски крепости – Аргуин, Каше, Елмина, Акра, Луанда, Бенгуела (по атлантическия бряг) и Софала, Момбаса, Мелинде, Делагуа Бей (по югоизточното крайбрежие), започва и колонизирането на някои острови – Зелени нос (1456), Сау Туме и Принсипе (1483) и др. Скоро се оформя атлантическата зона на империята, с характерната и триъгълна форма (Португалия-Гвинейски залив-Бразилия), която има търговски характер. Акостирали в района на Гвинейското крайбрежие португалските кораби товарели роби и се отправяли към Бразилия, откъдето се връщали обратно, натоварени със стоки от местните плантации. В Южна Африка португалците безуспешно се опитват да свържат атлантическото крайбрежие с това на Индийския океан и да го превърнат в своя колония за да елиминират британското присъствие в района на нос Добра Надежда и, съответно, да си осигупят по-лесен достъп до търговската система на Изтока. Въпреки този неуспех обаче, постепенно се оформя източната част на империята, съставена от отделни военноморски постове и търговски представителства по бреговете на Индийския океан.

Към началото на ХІХ век (след Наполеоновите войни) Бразилия става независима държава (първоначално управлявана от португалски принц, обявил се за император), а империята на Изтока придобива все по-призрачен облик. Нови европейски сили отправят поглед към Африка, което кара португалците да действат бързо. Те виждат възможност за възвръщане на някогашната национална слава, опитвайки се да създадат голяма колониална империя на Черния континент. Оказва се, че вече е късно. В отделни колонии се превръщат единствено Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау (т.нар. Португалска Гвинея), островите Зелени нос и Сау Туме и Принсипе. През 1884, в Берлин, е свикана конференция, която да утвърди колониалната подялба на Африка. На нея, както правилно отбелязва Ваис (2004), португалските амбиции не са зачетени и страната получава само малка част от онова, за което претендирала – не повече от 2 млн кв.км. В края на ХІХ век Португалия окончателно се превръща във второстепенна европейска сила, с която никой не се съобразява. Макар че, тъкмо тази нейна политическа, икономическа и военно-стратегическа слабост, според Ралф (1998), й позволява да запази колониите си чак до 1974, когато колониално-търговската и система окончателно рухва.

Разпадането на империята – причини и последици

Добрите времена не траят вечно и, както показва историята, така става винаги, когато една система е поставена продължително време под напрежение. Към края на управлението на крал Мануел І Велики (1495-1521) Португалското кралство е на върха на могъществото си – владенията му се простирали от Бразилия до Японския архипелаг и от Лисабон до нос Добра Надежда, а португалските крепости се извисявали по цялото африканско крайбрежие от Мароко до Сомалия, по островите и бреговете на Индийския океан – от Червено море до Молукския архипелаг. Лисабон се превръща в най-големия световен пазар на африкански роби, подправки и тропични стоки, с многобройно население и космополитно общество.

Положението на колониална държава обаче изисква от Португалия огромно напрежение на силите, които не били особено големи. В експедициите на изток загиват много войници и моряци (както в сраженията, така и от многобройните тропични болести) и португалските командири все по-трудно успявали да комплектуват ескадрите си. Същевременно, притокът на скъпоценни метали води до истинска революция на цените, които се покачили неколкократно. В същото време търговското съсловие си остава все така слабо и не играе голяма роля в обществения живот на страната. Голям удар за икономиката се оказва и изгонването на еврейските и арабските поданици, които се славели като много добри занаятчии и търговци. Богатствата от Изтока и Запада поддържали най-вече блясъка на кралския двор и огромната аристокрация, а меркантилистката политика ерозира местното производство, вследствие на което в икономиката настъпва продължителен и сериозен застой. Войните с Испания не спират, а междувременно в океана се появяват нови и по-силни от португалските флотилии – холандски, британски и френски, които разстройват отвъдморската търговия на империята. Колониалната мощ на Португалия очевидно е нетрайна – на Лисабон е съдено да играе ролята на световна морска столица по-малко от век.

Причините, довели до разпадането на Португалската колониална империя, могат да се опредеят като икономически (невъзможността придобитото богатство да се превърне в ресурс за икономическо развитие, обезценяването на стоките, внасяни от Ориента, и революционното покачване на цените, огромните разходи, отделяни за армията и военната промишленост), демографски и социални (слабото търговско съсловие и липсата на стабилна буржоазна класа, незначителният човешки ресурс, изгонването на евреите и арабите) и политически (влошаването на отношенията и постоянното съперничество с Испания, както и политиката, чиято цел е не завоюването и пълноценното колонизиране на новооткритите земи, а заграбване на богатствата и ресурсите им). Освен това, в морската надпревара се появяват и други силни съперници, като сред тях пряк наследник на португалската империя и нейнияя колониален модел се оказва Нидерландия, която съумява да създаде доста по-успешна колониално-търговска система.

Фернандес-Арместо (1995) прави сполучливия извод, че всъщност малцина португалци са мечтали за велика колониална империя, каквато управниците смело се опитвали да (пре)създадат, надценявайки възможностите на страната в създалата се ситуация. Към 1580 Португалия е присъединена към Испания и остава част от нея до 1640. Но Когато Жуау І V Браганса се качва на престола периодът на португалското морско-търговско превъзходство вече е отминал и страната така и не успява да върне старата си слава на голяма колониална сила.

Според същия автор, явните признаци на упадък започват да се проявяват най-напред в източната част на империята към края на Х V І и началото на Х V ІІ век, когато все повече се налага представата за крехката същност на португалското колониално начинание. Оказва се, че по бреговете на Индийския океан Португалия е изградила колонинална система, опираща се на една невъзможна за следване по-продължително морска тактика, тъй като опорните точки в нея се оказват прекалено отдалечени една от друга. Отвъдморската империя няма ядро, а отделните й колонии и фортове са разделени от огромни морски пространства. Макар че в очите на обикновените португалци, империята продължавала да изглежда цялостна и величествена, зад външния й блясък се криели застоят и упадъкът на самата Португалия.

Силата и стабилността на Португалската империя се оказват измамни. Където и да се настанявали, португалците срещали прекалено силно противодействие, без да разполагат с необходимите ресурси за да се справят с него (както в чисто военен, така и в икономически план). В същото време романтичните възгледи на някои автори на приключенски романи и излишно строгите критики на моралистите (по правило, граждани на конкурентни колониални империи) създават силно изкривена представа за ролята на насилието в португалския колониален проект, който е бил една по-скоро мирна инициатива.

Възстановявайки независимостта си в средата на Х V ІІ век, Португалия сякаш получава нов прилив на енергия – наистина, фортовете в Индийския океан са почти напълно унищожени, но пък през следващия век изгрява звездата на пренебрегваната дотогава Бразилия, а пък след нейната загуба, през ХІХ век, отново са преоткрити африканските колонии.

Раздялата с Бразилия през 1822, вследствие неспокойната вътрешнополитическа обстановка в Португалия, се смята за фатална грешка в колониалната й геостратегия. Ситуациято обаче е такава, че Бразилия няма как да не се възползва от нея. Още тогава тя е най-голямата латиноамериканска територия, заемаща 2/3 от Южна Америка, като сухоземните й граници били очертани там, където някога се сблъсквали португалските и испанските геополитически интереси. Империята в Африка, включваща крайбрежни територии и вулканични острови, се разпада чак през април 1974, когато т.нар. „революция на карамфилите” слага край на системата на отвъдморските територии. Сред морско-търговските фактории в Южна и Югоизточна Азия най-важни са Гоа, Диу и Дамау, по бреговете на Арабско море, в Индия, стратегически разположените Ормуз, Маскат и Малака, богатите на екзотични стоки Молукски острови, Цейлон и Източен Тимор. С превръщането на Макау в Аомън, през 1999, Португалия окончателно се раздели с колониалния си период а с това и с най-великата епоха от своята история.

Империята, създадена от португалците, не й помага да се превърне в икономически феномен в европейски и световен мащаб. Днес тя притежава сравнително малък териториален, демографски и стопански потенциал и периферно географско положение в рамките на европейския континент. През 1986 страната стана част от ЕС, което допълнително намали значението на външноикономическите и политическите й връзки с бившите колонии. В културно-политическо отношение, населението на Бразилия е наследило езика, религията и манталитета на португалците, което я превръща в най-голямата португалоезична и католическа държава в света. Португалският език е признат за официален и в африканските колонии, както и в Източен Тимор - единственото място в Източна Азия, където мисионерската дейност на португалците постига подобен успех.

Колониалният период на Португалия (1415-1999) не води до траен икономически просперитет. Никой обаче не може да и отнеме авторитета и славата на първата голяма европейска морска сила, успяла да промени хода на световната история. Отдалечени от континенталната територия, Азорските острови и Мадейра, като част от съвременното португалско геопространство, както и многобройните крепости в различни части от света, продължават да напомнят за някогашната колониална империя.


Литература:

Азия. - E нциклопедия ТЕМА. С., 2005.

Америка и Океания. - Енциклопедия ТЕМА. С., 2005.

Африка. - Енциклопедия ТЕМА. С., 2005.

Баро, Ж-Кл., Г. Биго, История на света. С., 2006.

Бацаров, З., Геополитически системи. С., 1999.

Беров, Л., Стопанска история. С., 1999.

Бешков, А. и др., История на географията и географските открития. С., 1966.

Боавен, М., История на Индия. С., 2002.

Бояджиев, В., Класическите колониални империи. – Год. СУ, Геол.-геогр.фак., 95, 2003.

Бояджиев, В., Средновековната иберийска държавност и колониализъм – начало на глобализацията. – Год. СУ, Геол-геогр. фак., 96, 2004.

Бродел, Ф., Световното време, С., 2005.

Бъчваров, М., Ст. Карастоянов (съставители), География – геополитика. С., 1992.

Бъчваров, М., Геополитика – терминологичен справочник. С., 1999.

Ваис, М., Международните отношения след 1945 г. С., 2004.

Видрович, К.-К., А. Монио. История на Черна Африка (от 1800 до наши дни), С., 2004.

Даков, В., Португалските владения в Африка – История и География, кн. 6, 1961.

Дейвис, Н., Европа – история. Велико Търново, 2005.

Дерменджиев, А., В. Дойков, Португалия (Духът на Лузитания). Велико Търново, 2000.

Димитров, Ст. и др., Страните в света. С., 2006.

Династии и владетели. – В: E нциклопедия ТЕМА. С., 2004.

Динев, Л., Цейлон. С.,1962.

Европа. - Енциклопедия ТЕМА. С., 2005.

Иванов, А., Глобалната геополитическа надпревара на Новото време – Ние, бр. 3-9, 2003,

Исаев, Б., Геополитика. М., 2005.

История на света. Енциклопедия, С., 2002.

Карастоянов, Ст., Лисабон – География, 1, 1976.

Карастоянов, Ст., Политическа география, геополитика и геостратегия. С., 1997.

Карастоянов, Ст., М. Русев, Оценка на съвременното геополитическо положение на България – Военен журнал №1, 1998.

Карастоянов, Ст., Балканите – политикогеографски анлизи. С., 2002.

Карпантие, Ж., Ф. Льобрен, История на средиземноморието. С., 2001.

Киндер, Х. В. Хилгеман, Атлас Световна история. т. І, ІІ, Пловдив, 1999.

Колосов, В., Н. Мироненко, Геополитика и политическая география. М.,2001.

Кунин, А., Васко да Гама, С.,1972.

Лакост, Ив, Геополитически речник на света. С., 2005.

Магидович, Й. П., В. И. Магидович, Очерки по истории географических откритий в 5

томах. М., 1982-1983.

Ненов, Т., Ангола – страната на кафето и диамантите, очерк, С.,1985.

Неру, Дж., Откриването на Индия. С.,1955.

Николов, Й., История на средновековния свят. т. І, ІІ, ІІІ, С., 2002.

Панайотов, И., Р. Чолаков, Календар на географските открития и изследвания. С., 1989.

Пантев, А., Защо две Америки. С., 1993.

Пантев, А. и др., История на Новото време, Велико Търново, 2002.

Петков, П., Записки по история на Новото време. С., 1993.

Ралф, Ф.-Л. и др., Световните цивилизации, т. ІІ, ІІІ, ІV, С., 1998.

Роб, П., История на Индия, С., 2006.

Ротермунд, Х. и др., История на Южна и Източна Азия, С., 2003.

Русев, М., Атлантическата геополитическа традиция и перспектива – Военен журнал, 4, 1998.

Русев, М., Мондиализмът срещу традиционализмът или съвременната геополитическа структура на света – Ние, 7-8, 2002.

Русев, М. (съставител), Политическа география и геополитика в оригинал. С., 2003.

Сарайва, Ж., История на Португалия. С., 2002.

Саушкин, Ю., Очерци по история и методология на географската наука. С., 1979.

Свет, Я., Фернандо Магеллан. М., 1956.

Стам, Ан, Африканските цивилизации. Враца, 2003.

Сурдел, Д., История на арабите. Враца, 2002.

Тушар, П. и др., Век на крайности. С, 2005.

Фернандес-Арместо, Ф., Хилядолетието. С., 1995.

Фернандес-Арместо, Ф., Цивилизациите, С., 2004.

Фернандес-Арместо, Ф., Двете Америки. С., 2004.

Хроника. . - Енциклопедия ТЕМА. С., 2004.

Цвайг, Ст., Магелан. С., 1966.

Цветков, Пл., Светът през ХХ век. С., 2005.

Цолов, П., Ангола. С., 1966.

Цолов, П., Мозамбик. С., 1967.

Шевалие, Фр., История на Латинска Америка. С., 2002.

Шоню, П., История на Латинска Америка. С., 2002.

Kagan , N ., Concise history of the world. Washington , 2006.

* Преподавател в Софийски университет „Св.Климент Охридски”

{rt}

Изпитанията на първата китайска противоспътникова ракета през януари 2007, както и приетият от Пекин през март рекорден (за периода от 1995 насам) военен бюджет дадоха повод на Вашингтон отново да изрази безпокойството си от драматичния ръст на военната мощ на Китай. В отговор, китайските министър на отбраната Цяо Ганчуан обяви, че страната му „не възнамерява да продължи и в бъдеще изпитанията на балистични ракети в Космоса”. През следващите месеци, редица високопоставени китайски представители също потвърдиха, че страната им възнамерява да използва космическото пространство изключително за мирни цели. Американците обаче се придържат към различно мнение. Както отбеляза по този повод държавният секретар по отбраната на САЩ Робърт Гейтс, непрекъснато нарастващата военна мощ на Китай може да промени утвърдилия се силов баланс ва Азиатско-Тихоокеанския регион. Доколко реално е подобно твърдение и, как могат да се развият отношенията между двете големи сили в близко бъдеще?

Пекин, както може да се очаква, категорично отхвърля обвиненията, че следва някаква милитаристична стратегия, подчертавайки, че през последните 100 години Китай нито веднъж не е изпратил и един свой войник да окупира дори педя чужда земя и неговата военна политика се изчерпва с целите на самоотбраната. Страната се стреми към създаването на съвременна армия, чиито арсенал да включва последните постижения на науката и високите технологии. В това отношение не може да не се отбележи мощното развитие на националния военно-промишлен комплекс, целящо да осигури за Китайската народно-освободителна армия всички нови видове високотехнологично оръжие, собствено производство.

Техническите възможности на Китай

Още преди десетина години специалистите посочваха, че състоянието на редица предприятия (които макар и да принадлежаха формално към военно-промишления комплекс, повече или по-малко, обслужваха нуждите на армията) свидетелства за огромните възможности на китайския научно-производствен потенциал. Да вземем едно, на пръв поглед, незначително предприятие като обувната фабрика в Гуанчжоу. Тя беше създадена съвместно от търговското предприятие, обслужващо нуждите на Гуанчжоуския военен окръг (по онова време на армията все още се разрешаваше да се занимава и с бизнес, днес това вече е забранено), което предостави необходимите сгради и осигури работната сила, и тайванската компания „Юфун”, доставила суровината и производствената база.

Фабриката, която произвежда над 10 млн. чифта обувки годишно, снабдява с тях китайската армия. Но не само нея. Заради изключително ниските цени (8-10 долара за чифт) продукцията и масово се изнася в чужбина, и най-вече в САЩ. Във фабриката работят изключително млади жени (на възраст до 29 години) от офицерски семейства, които са принудени да спазват почти казармен режим. Въпреки тежките условия и ниската заплата (около 50 долара месечно) обаче, те твърдят, че са доволни от работата си, защото могат да спестят малко пари за да следват в университета. На свой ред, тайванските мениджъри подчертават, че тези условия им позволяват да постигнат висока производителност на труда, а имайки предвид ниската себестойност на продукцията – и да си гарантират голяма печалба.

Нещо подобно, макар и на по-високо ниво, можеше да се види преди десетина години и в една от първите свободни икономически зони в Китай – Шенчжън. Става дума за създадената съвместно с японската корпорация Sanyo електротехническа компания „Хуакиан”. Появата и стана възможна, благодарение на отличните условия за инвестиции и ниското облагане на печалбите, което я направи привлекателна за чуждестранния капитал, заедно с който в страната започнаха да навлизат и високите технологии. Първоначално компанията само сглобява цветни телевизори и видеоапаратура, след което започва да прехвърля (чрез дъщерните си фирми) технологиите си и в други райони на страната, паралелно подготвяйки и необходимите висококвалифицирани кадри. Това беше само началото на техническата революция в Китай. Днес страната все повече се превръща в единна зона за развитие на новите технологии и производства. Като тонът в този процес се задава от 53-те държавни научно-технически паркове, които засега покриват само 0,01% от китайската територия, но вече произвеждат 4% от китайския БВП. Само през 2005 доходите им надминаха 350 млрд. долара, като всяка година нарастват приблизително с 25%. Първият сред тях (както по време, така и по значение) без съмнение е научно-технологичният парк Чжунгуанцун, който се намира в едноименото северозападно предградие на Пекин. Тук са концентрирани 39 висши учебни заведения, както и Китайската академия на науките, над 200 научно-изследователски институти, множество водещи лаборатории и експериментални бази, както и няколко хиляди производствени предприятия. Именно в научно-производствената база на Чжунгуанцун китайските учени създадоха през 2002 първата компютърна система, изпълняваща над трилион операции в секунда.

Военно-промишленият комплекс

Преди време американското списание „Нюзуик” нарече технологичния парк Чжунгуанцун „инкубатор на високи и нови технологии, играещ ключова роля за научно-техническия прогрес на Китай”. Това, в пълна степен, се отнася и за останалите технологични паркове, които, без изключение, са ориентирани към удовлетворяване на потребностите на военно-промишления комплекс (ВПК). Или, ако искаме да сме по-точни, военно-промишленият комплекс, който междувременно се превърна в ключов фактор на националната икономика, мощно стимулира развитието на въпросните технологични паркове, като активно внедрява създаваните в тях технологии във военната индустрия, както и в чисто гражданските производства. За това, в значителна степен, съдейства и подходящата система за управление на китайския ВПК.

В частност, през 1998, в Китай беше създаден нов комитет за военна наука, техника и индустрия. Той е орган на Държавния съвет и разработва отрасловата политика, законите, плановете и нормативите, осъществявайки в същото време и необходимия контрол в тази сфера. Тясно свързани с него са създадените през 1997 десет най-големи пазарно ориентирани промишлени обединения: на ядрената индустрия, на атомното промишлено строителство, на космическата наука и техника, космическото електромеханично обединение, първото и второто авиопромишлени обединения, обединението на корабостроителната промишленост, на тежката корабостроителната индустрия, на оръжейната индустрия и обединението за въоръжение и военна техника. Дейността на обединенията се основава на следните принципи: единство на управлението на научно-изследователската и опитно-конструкторската дейност и доставките на въоръжение и на военна техника; строг държавен контрол на всички фази от реализацията на програмите за усвояване на нови технологии; ясна система за отговорностите на длъжностните лица в сферата на управлението и широко използване на съвременните информационни технологии. Според самите китайци, държавната собственост и държавното регулиране не са пречка за ефективното функциониране и динамичното развитие на военно-промишления комплекс, обединяващ около 30 хиляди предприятия и три милиона работници и служители.

През 2006, приходите на предприятията от ВПК нарастнаха с 20%, в сравнение с 2005, добавената стойност на тяхната продукция се увеличи със 17%, а печалбата им надмина 20 млрд. юана (2,5 млрд. долара). Според председателя на Държавния комитет за военна наука, техника и промишленост на Китай Чжан Юнчуан, през миналата година системата от научни институти и промишлени предприятия в отбранителната сфера успешно е изпълнина поставените и задачи по разработката и производството на модерни оръжия и военна техника.

Той изрази увереността си, че приетият преди две години петнайсетгодишен план за развитие на военната индустрия на страната ще се реализира успешно. За главна цел на плана е обявено съкращаването, а впоследствие и пълното ликвидиране на технологичния разрив между Китай и водещите производители на оръжие и военна техника (САЩ, Русия, ЕС), който в момента варира в отделните отрасли между пет и повече от двайсет години, създаването на собствено високотехнологично оръжие и прекратяване на зависимостта на китайската армия от вноса на военна техника. Основният акцент се поставя върху необходимостта да се осъществи пробив в сферите на ракетно-космическата, самолетната, военно-морската и лазерната технологии, системите за противовъздушна отбрана, управление и комуникации. При това се запазва и задачата за развитие и повишаване ефективността и сигурността на силите за стратегическо сдържане, предназначени за нанасянето на ответен удар срещу противника.

Според откритите източници, които са предимно американски, днешният ядрен арсенал на Китай включва около 410-440 единици. Това са приблизително 140 бойни глави на ракети със среден и далечен обсег на действие, с наземно и морско базиране, 150 единици ядрени оръжия, в самолетите, плюс 120-150 тактически бомби с малка мощност, артилерийски снаряди и ядрени мини. През следващите десетилетия числеността на китайските ядрени оръжия ще нараства и те ще продължат да се усъвършенстват.

Що се отнася до ракетно-космическия отрасъл, там усилията са концентрирани най-вече за създаването на обитаема орбитална станция и космически кораб за многократно използване, осъществяване през следващите 10-15 години на полет до Луната, както и нейното „усвояване”. Успешно вървят работите по ракетите от серията CZ „Чанчжън”, чиято крайна цел е да гарантират изстрелването в Космоса на орбитална станция с тегло 22 тона. Работи се и за създаването на ракети тип CZ -2-8 L с осем ускорители, които ще могат да извеждат на кръгова орбита на височина 200 км и наклон от 28,5 градуса, на полезен товар до 13 тона. Модернизацията и разширяването на ядрения арсенал включват и разработването на нови средства за доставка. Миналата година списъкът им беше попълнен от новата мобилна междуконтинентална балистична ракета „Дунфън-31” ( DF -31 ) с обсег около 8 хил. км, а през 2007 на въоръжение ще постъпи усъвършенстваният вариант на междуконтиненталната ракета DF -31 A , с още по-голям обсег на действие (според повечето експерти – до 10 хил. км). Според някои публикации в специализирани медии, тристепенната ракета на твърдо гориво DF -31 е снабдена с термоядрена моноблокова бойна глава, или пък с три бойни глави с по-малка мощност. Освен това, ракетата може да бъде снабдена с комплекс от системи за преодоляване на противоракетната отбрана на противника. На базата на DF -31 в Китай в момента се създава и морски вариант на ракетата, предназначен за атомните подводници от нов клас.


В Китай авиационната промишленост се смята за локомотив на научно-техническия прогрес. Като приоритет в развитието и, естествено, представлява военната авиация. Пред нея е поставена задачата да създаде по-гъвкави и модерни военно-въздушни сили, разполагащи с изтребители-прехващачи и ударни самолети с голям обсег на действие, транспортни самолети с голям обсег, съвременни системи за водене на електронна война и за противовъздушна отбрана, както и необходимия потенциал за откриване, проследяване, установяване на целта и нанасяне на удар по нея. В частност, през миналата 2006, започна серийното производство на изстребителя „Цзян-10”, който е аналогичен на европейския „Юрофайтър-2000” и е изцяло китайска разработка. През 2007 пък стартира разработката на китайски широко фюзелажен самолет, който ще позволи значително да се повиши мобилността на китайската армия и способността и да прехвърля свои части на големи разстояния. Усилено се работи и по изграждането на стратегически бомбардировач от ново поколение. Вече са разработени нови крилати ракети тип С-601/-801. В сферата на корабостроенето, китайският военно-промишлен комплекс се ориентира към решаването на две основни задачи – създаването на ракетно-ядрени сили с морско базиране, което значително ще повиши стратегическата неуязвимост на страната, и излизането на военно-морския флот извън териториалните води, т.е. навътре в океана, с цел защита на морските комуникации и, най-вече, маршрутите за доставка на енергоносители за Китай. В тази връзка се планира да бъдат взети на въоръжение 10-12 атомни подводници, половината от които ще бъдат от типа „Ксия”, снабдени с балистични ракети. До 2010 китайските военно-морски сили ще бъдат попълнени с 12 торпедни атомни подводници и 100 дизелелектрически подводници, разполагащи с най-модерно оборудване и въоръжение. Паралелно с това, усилено се строят нови есминци, стартира и изграждането на първия китайски самолетоносач.

Разсъждавайки за оръжието на бъдещето, не можем да не споменем и сериозните успехи на Китай в сферата на лазерните технологии. Китайците създадоха експериментален модел на лазер с мощност на импулса 1 млрд. кВт. Работи се и по създаването на рентгенови лазери. Що се отнася до бронетанковата техника и артилерийското стратегическо въоръжение, в тази сфера потребностите на китайската армия вече изцяло се покриват с техника собствено производство. При това, някои китайски оръжия и военна техника, като например танкът Т-99, не отстъпват на най-добрите западни образци.

Китай като военен съперник на САЩ

Въпреки всички тези постижения, в Пекин смятат, че по отношение разработването и внедряването на новите военни технологии, Китай напредва по-бавно, отколкото би трябвало. Повечето чуждестранни анализатори обаче се придържат към противоположното мнение, посочвайки очевидния прогрес в развитието на Китайската народно-освободителна армия. При това те обръщат особено внимание на стремителния преход от предишната стратегическа ориентация на китайската армия предимно към операции по суша, което изискваше наличието на многочислени сухопътни войски, към подготовка за едновременни операции по суша и море, изискващи далеч по-компактен, по-мобилен и технически по-модерен потенциал. Като пример за това, западните наблюдатели обикновено посочват руско-китайското военно учение «Мирна мисия-2005», по време на което китайските сухопътни части, морската пехота, авиацията и военно-морските сили безпроблемно координираха действията си, както и тези с руските си партньори. Така, китайските военно-въздушни сили се включиха в учението, използвайки информацията, подавана им от руския самолет за далечно радиолокационно откриване и насочване А-50, а военните кораби на Русия и Китай осъществиха съвместни операции за борба със самолети и подводници. Особено впечатляваща се оказа последната фаза на учението, по време на която китайски сухопътни части и морска пехота, във взаимодействие с частите на въздушно-десантните войски, се съединиха с руските подразделения и съвместно имитираха стоварване на десант на отбранявано от противника крайбрежие, т.е. тъкмо онова, което може да се окаже ключов елемент при евентуално силово решение на тайванския проблем.

Всичко това показва, че Китайската армия се превръща в мощна военна машина, „способна да участва в краткосрочен конфликт с висока интензивност с противник, притежаващ високо технологични оръжия” (цитатът се съдържа в един от последните доклади на Пентагона, посветени на Китай). В тази връзка не може да не отбележим, че във Вашингтон реагират изключително нервно на продължаващото развитие на Китай и укрепването на военната му мощ, което разбира се, се отразява и на китайско-американските отношения, като цяло. Както показва проведената през миналата 2006 анкета, една трета от американците са убедени, че Китай „скоро ще доминира в света”, а 54% от тях виждат в китайския възход „заплаха за мира на планетата”.

Но, дори ако оставим настрана крайните мнения, очевидно е, че САЩ са наясно с прогресивно увеличаващите се възможности на Пекин да се конкурира с Америка в Азиатско-Тихоокеанския регион. Отчитайки, че, през ХХІ век, именно в тази регион ще се решава съдбата на света, както и тази на американската хегемония в него, Вашингтон, съвсем естествено, се стреми да не допусне превръщането на Китай в нова световна свръхсила. Неслучайно, още преди да заеме президентския пост Джордж Буш-младши откровено заяви, че Китай е стратегически съперник и потенциален противник на Америка. И само трагичните събития от 11 септември 2001 го принудиха да коригира частично стратегията на САЩ към Китай.

Мит и реалност

Днес американската политика по отношение на Пекин следва добре известния принцип на двойните стандарти. От една страна, Вашингтон декларира привързаността си към „стратегическото партньорство” и реанимира военното сътрудничеството с Китай, а – от друга, оказва натиск върху различни държави, опитвайки се да ограничи китайските политически и военни амбиции. В частност, американците продължават да подкрепят санкциите, ограничаващи сътрудничеството с Пекин във военната сфера, като особено настояват ЕС да продължи да спазва ембаргото, наложено върху продажбите на оръжие и военна техника за Китай. САЩ издигнаха на по-високо равнище военното си сътрудничество с Япония и, едновременно с това, се опитват да активизират стратегическите си отношения с Индия, което донякъде отразява желанието на Америка да получи гаранции, че Китай никога няма да доминира в Южна или Централна Азия. Освен това, американците започнаха да усилват своята военна мощ в района на Тихия океан, концентрирайки я около базата си на остров Гуам.

Какво е бъдещето на отношенията между Дракона и Орела, както често наричат двете страни американските медии? Очевидно е, че макар Китай да съумя да разшири икономическото и политическото си влияние в Азия, и извън нея, и представлява определена заплаха за икономическите интереси на САЩ, той, поне засега, не е в състояние да ги изпревари в икономически план, още по-малко пък да ги предизвика открито – във военен. Но, натрупвайки все по-голяма мощ, Драконът все по-активно ще се конкурира с Орела за морската доминация в Азиатско-Тихоокеанския регион, за контрола над енергийните и другите ресурси в световен мащаб, за преразпределяне на пазарите и разширяване на сферата си на влияние. Което неизбежно ще тласка двете държави към открита конфронтация. Опасността от нея би нарастнала многократно, ако Пекин все пак дръзне да опита силово решение на тайванския проблем или пък на териториалния си спор с Япония за петролно-газовите находища в Източнокитайско море. Тоест, потенциалната аплаха от политическа или дори военна конфронтация между Китай и САЩ не е мит, а реалност. С която би следвало да се съобразяват всички в региона, а и извън него.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Planet of Slums by Mike Davies, 256 pp., Verso, 2006

Също както развалената латерна се познава по звука, който издава, така и редица популярна стоки достатъчно добре описват състоянието на градовете, за които са предназначени. Да вземем например, т.нар. „паник-бутон” за подаване на сигнал за опасност. Става дума за дистанционно устройство, с чиято помощ собственикът му може да съобщи в полицията, че е застрашен. Днес той се ползва с изключителна популярност сред жителите на северните предградия на Йоханесбург. Този южноафрикански град (в който, между другото, вече живеят и немалко българи) се е превърнал в грамаден мегаполис, с множество бедняшки квартали и гета, обитавани от милиони невъобразимо бедни и отчаяни хора.

Или пък, да вземем друг пример – отново от наскоро появилата се книга на Майкъл Дейвис „Планетата на бедняшките квартали” ( “ Planet of Slums ” ) – за оградите, по които тече електричество с напрежение от десетина хиляди волта. Първоначалното им предназначение било да защитават фермите в Южна Африка от лъвовете и другите опасни за добитъка хищници. Днес те осигуряват спокойствието на жителите на богаташките предградия на Кейптаун, в ЮАР. Впрочем, фирмите, произвеждащи подобни технологии не могат да се оплачат от липсата на клиенти и пазари (като най-перспективни сред тях се очертават Бразилия, Русия, САЩ и Китай).

Преломен момент в човешката история

Две, появили се през последните години, изследвания прогнозират голямо бъдеще за този тип фирми – едната е вече споменатата по-горе, чиито автор е известният американски социолог и историк Майкъл Дейвис, а другата – докладът на ООН, озаглавен „Предизвикателствата на бедняшките квартали” ( “ Challenge of Slums ” ) и написан през 2003, в рамките на програмата на Световната организация за жилищата и селищата. В основата на доклада е онова, което Майк Дейвис съвсем правилно определя като „преломен момент в човешката история, сравним с неолитната или с индустриалната революции”. За първи път в историята на света, в градовете живеят повече хора, отколкото в селските райони.

В същото време, за всеки шести жител на планетата понятието „град” се асоциира именно с бедняшките квартали и гетата. Почти нищо не остана от утопията за съвременния градски живот, за градовете с големи и удобни паркинги и изпълнени със светлина сгради, с площади, кафенета и офис-центрове и почти съвършена инфраструктура за бързо нарастващото им население. Днес са останали само отделни сгради и квартали с повишена система за сигурност за много богатите граждани, които в различните градове (например в Кайро, Пекин или Бангалор) носят имената на известните калифорнийски предградия и градчета, като „Бевърли Хилс”, „Лонг-Бийч”, или „Ориндж Каунти”. В тях действително има и многобройни частни плувни басейни, и площадки за голф, и... системи за подаване на сигнал при опасност.

Някои американски анализатори критикуват книгата на Дейвис, защото е „прекалено близка” до доклада на ООН „Предизвикателството на бедняшките квартали” и прилича повече на „полицейски протокол”. Истината обаче е, че „Планетата на бедняшките квартали” значително се отличава от тях. Всъщност, Дейвис стана известен още преди петнайсетина години, благодарение на книгата си „Кварцовият град: бъдещите археологически разкопки на Лос Анжелос”. В нея, той погреба калифорнийската мечта на Америка, лансирайки собствен апокалиптичен сценарий за бъдещето, като смесва в едно социология, история, кинокритика и масова култура, и съумява да постигне съвършено ново звучене – остро, яростно и, в същото време, убедително.

В сравнение с нея, най-новата му книга може да се стори на някого скучна и прозаична. Може би защото съдържа доста цифри и таблици. Макар че не си струва да упрекваме автора за това, тъй като те говорят сами за себе си и често просто не се нуждаят от коментар. Така, през 1950, в света е имало само 86 града с население, надминаващо един милион души. Днес те са повече от 400, а до 2015 броят им ще достигне (най-малко!) 550. При това, през последните десетилетия нарастват не само т.нар. мега-градове, т.е. тези с население от над осем милиона души. Напоследък все по-често се използва понятието „хиперградове” – т.е. населени места с повече от двайсет милиона жители (каквито например са Мексико сити, или южнокорейският конгломерат Сеул-Инчхон). В Кения, бедняшките квартали на Найроби и Момбаса поемат до 85% от ръста на населението. В днешна Етиопия, 99,4% от градското население живее в бедняшките квартали, в Иран делът им е 44,2%, а в Турция – 42,6%. Като тези цифри продължават да нарастват.

Пространството на сивия бизнес

Самият Дейвис определя понятието „бедняшки квартал” (“ slum ”), ползвайки за целта издадения още през 1812 речник на британските престъпници “ Vocabulary of the Flash Language ” (т.е. „Речник на криминалния жаргон”). Там думата „ slum ” се определя като мошеничество или „криминални операции”. Малко по-късно с нея започва да се обозначава определено пространство – там, където се реализират въпросните „криминални операции”. Бедняшките квартали и до днес се славят с високата си престъпност, макар че с течение на времето понятието престава да се изчерпва само с криминалните си измерения.

Днешните бедняшки квартали често са лишени от елементарна градска инфраструктура, включително достъп до питейна вода и канализация. Друг характерен белег е неуточнената собственост върху земята в тях. Както е известно, бумът на бедняшките квартали в Европа е през ХІХ век. В книгата си Дейвис обича да се връща назад в историята, опитвайки се да търси паралели със съвременното развитие. Според него, за аналог на сегашните бедняшки квартали в Африка, Азия и Америка не може да се смята Лондон, който през ХІХ век е бил най-големия град в света. Той смята, че по-подходящи за сравнение са градове като Дъблин или Неапол, т.е. центрове, чиито ръст не е свързан пряко с индустриалната революция. Защото такива градове, като Киншаса, Луанда, Хартум, Дар-ес-Салам, Гуаякил или Лима продължават бързо да растат, въпреки индустриалния упадък, значителното съкращаване на обществения сектор или постепенното изчезване на т.нар. „средна класа”.

Гнездата на радикализма

За обитателите на градските бордеи оцеляването означава да живееш върху купчина боклук (и дори да си плащаш за това), докарвайки си жалки доходи от някаква търговия на дребно или услуги. По-често обаче, за целта се налага да крадеш, да проституиращ, или да вършиш престъпления. По данни на ООН, неформалният сектор в Африка ангажира около 90% от работоспособното градско население на континента.

Паралелно с хаоса и отчаянието, в тези градове нараства и фанатизмът. Според Дейвис, пътищата към радикализма са различни – те могат да бъдат криминални, религиозни или политически. В тази връзка, той неведнъж се връща към извода, до който стигат и повечето командири на различни „умиротворителни мисии” под егидата на ООН, че „проблемните градове от Третия свят ще се превърнат в основното бойно поле на ХХІ век”.

Дейвис смята, че основната причина за появата на все нови и нови бедняшки квартали в градовете е не толкова обедняването на градското население, а по-скоро обратното – т.е. ръстът на благосъстоянието на жителите на градовете, като използва при доказателството на парадоксалната си теза едно малко старомодно понятие – „преразпределяне”. В книгата си той показва, как появата на първите „затворени общности” (т.нар. „ gated communities ” , т.е. охранявани райони за богатите) в Лондон става паралелно с нарастването на бедняшките квартали и гетата в британската столица.

Прочитайки книгата на Майк Дейвис, вероятно всеки би си задал въпроса: кое богатство си заслужава да прекараш заради него целия си живот зад ограда, по която тече ток от десет хиляди волта?

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Проблемът за изработването на нови подходи в геополитическия анализ, във връзка с процеса на формиране на глобално мрежово общество, на който сме свидетели днес, заема все по-важно място в съвременната геополитическа наука.

Още през 1982 политологът Джордж Фридмън дефинира „световния град” като междинно звено между взаимодействието на ниво национални държави и на ниво транснационален капитал. Въпреки това, като програмен в това отношение, обикновено се цитира труда на испанеца Мануел Кастелс „Европейските градове, информационното общество и глобалната икономика”, появил се през 1994. По-късно Питър Тейлър, развивайки идеите на Кастелс, стига до извода за необходимостта от принципно ново изобразяване на глобалния свят с помощта на матрица на градовете и на връзките между тях.

Според Кастелс, съвременното информационно общество е, преди всичко, нова обществено-икономическа формация, чието създаване е свързано с утвърждаването на нов начин на производство. В този контекст, той разсъждава съвсем в духа на марксисткия структурно-функционален анализ, характеризирайки информационното общество като социална структура, в която „ресурсите за икономическото производство, културната хегемония и политическата и военна мощ зависят, в основата си, от способността да се генерират, съхраняват и обработват информация и знания” (1) . Материалното производство играе подчинена роля по отношение на информацията и знанието. Центрове за производство на информация са градовете, формиращи мрежата на глобалната икономика. Под глобална икономика, самият Кастелс разбира „икономиката, функционираща като едно цяло в реално време и на планетарно равнище” (2) . Тоест, според него тя е ядрото на глобализацията, която се корени най-вече в съвременния начин на производство.

В условията на глобализация, ново звучене придобива и пространственият геополитически анализ. Както твърди Кастелс, в информационното общество, тъй нареченото „пространство на потоците” доминира над „местното пространство”. Последното всъщност е традиционното географско пространство, докато „пространството на потоците” представлява „система за обмен на информация, капитали и власт, структурираща основните процеси в рамките на обществата, икономиките и държавите, между различните региони, независимо от тяхното местоположение”. При това „пространството на потоците” действително притежава характеристиките на реално пространство, защото има своето материално изражение и пряко зависи от средствата за телекомуникация и транспортната инфраструктура на конкретната територия. Тоест, излиза, че не целият свят е глобален, а само частта му, интегрирана в световното „пространство на потоците”.

Днес „пространството на потоците” играе доминираща роля по отношение на „местното пространство”. Възлови центрове на първото са градовете на глобалния свят, чиято основна функция е управлението на потоците. Кастелс достатъчно дълбоко анализира феномена на съвременния град. Градът на глобалния свят притежава определена степен на независимост по отношение на съответната национална държава, поради изобилието от собствени информационни връзки, позволяващи на града да излезе на преден план (в сравнение с националната държава), в качеството си на субект в системата на международните отношения. В тази връзка, в геополитиката, от известно време насам, масово се използва терминът „световният град”.

Еманципацията на съвременния град е израз на кризата на идентичността. Ерозията на силната национална държава поражда неяснота относно това, в чии ръце се намира днес съдбата на индивида, което пък, в крайна сметка, води до маргинализацията му. В днешните градове се наблюдава една от най-ярките черти на съвременността – „социалният дуализъм” , т.е. паралелното съществуване на благополучните райони, населени с добропорядъчни граждани и на гетата, гъмжащи от наркомани и престъпници. Освен това те са буквално наводнени от наемни работници от развиващите се страни, което усилва социалния дуализъм, пораждайки страх и ксенофобски настроения сред местното население.

Така, Кастелс характеризира съвременния град, използвайки термини като „информационен град”, „дуалистичен град”, или „глобален град”. Базирайки се на неговата концепция, си струва да анализираме ролята на информационния град. Както и по време на Средновековието, градът ознаменува началото на новата епоха, както тогава и днес той е дуалистичен, съдържайки в себе си благополучието на една част от своите жители и бедността на друга, но днес този дуализъм се очертава вече на планетарно равнище. И, ако в индустриалната епоха основният субект на международните отношения е националната държава, в съвременната тази роля се поема от града.

При това, самият Кастелс разглежда утвърждаването на града не само от гледната точка на появата на информационното общество, но и на връщането към епохата на „градското средновековие”. Според него, решаването на съвременните проблеми изисква да се обърнем към архетипа на градската европейска цивилизация, т.е. към здравите традиции на гражданското общество. Известният британски геополитик Питър Тейлър, който в това отношение може да се смята за последовател на Кастелс, стига до извода за необходимостта от ново изобразяване на света, което да допълни традиционното географско описание. През 2001, в статията си „Особености на мрежата на световните градове”, Тейлър представя матрица на връзките между 55 „глобални градове”, в които функционират 46 най-големи фирми, произвеждащи информационни услуги. Според него, възникването на градовете, като „глобални сервизни центрове”, е резултат от реализацията на локалните стратегии на компаниите, произвеждащи услуги.

Корените на процесите, свързани с концентрацията на международната активност на нивото на отделните компании и градове, като тяхно средоточие (самият Тейлър го определя като „пространствена дисперсия”), британският геополитик вижда в развитието на комуникациите и информационните технологии през 70-те години на миналия век. Днес, в условията на пространствена дисперсия, ускоряване и усложняване на комуникационния процес, събирането и анализът на информацията за комуникационните потоци в глобалното мрежово общество изглежда силно затруднена. В тази връзка, според Тейлър, става целесъобразен анализът на взаимоотношенията между големите компании и, като тяхна производна, на взаимоотношенията между градовете. Така, Тейлър предлага създаването на матрица, отразяваща пространствената стратегия на 46 фирми, по отношение на 55 града със световно значение. Въпросната матрица отразява „пространството на потоците”, за което стана дума по-горе. Що се отнася до „местното пространство”, то е изобразено посредством „матрицата на разстоянията” между глобалните градове, като физическо изражение на „пространството на услугите” (т.е. същото онова пространство, което Кастелс нарича „пространство на потоците”).

Освен това двуизмерно изображение на глобалното пространство, Тейлър предлага и модел на триизмерно изображение, разпределяйки световните градове на три нива – алфа (10 градове), бета (10 градове) и 35 гама-градове, в зависимост от степента на тяхната интегрираност в глобалната икономика, което в неговата концепция е и основен критерий за съотношението „периферия-център”. Според Тейлър, централни алфа-градове са например Лондон, Токио, Ню Йорк, Париж и Хонконг. В групата на бета-градовете той поставя Москва, а в тази на гама-градовете – Прага, Джакарта, Каракас и др.


Без съмнение, подобна градация не бива да се абсолютизира, но въпреки това самият опит да се очертае сложния и на пръв поглед хаотичен процес на глобалните взаимоотношения, е много интересен.

Той обаче не ни дава никакви основания да се отказваме от традиционните геополитически подходи. И макар че самият Тейлър също го подчертава, бих искала да отбележа някои моменти, които според мен следва да се отчитат, когато използваме концепцията за „пространствените потоци”. По същество, основната проява на глобализацията е развитието на самостоятелни международни (и на първо място икономически) връзки между големите компании и градовете. Налице е определен дуализъм между политическите доктрини и икономическите връзки, което е характерно за всички пазарни формации. По своята форма, тези връзки имат информационен характер. Макар че, когато говорим за информация, не бива да забравяме, че тя никога не е изолирана и „сама за себе си”. Информацията винаги е свързана с някакъв, пък дори и реално несъществуващ, обект. Има информация, касаеща самата информация (например различните видове шифри и т.н.), като в този случай тя е многопластова, но така или иначе, информацията е своеобразна обвивка на реалността, пък макар и на много различни равнища. Също както фискалните ресурси са израз на реалния капитал, така и информацията е израз на реалните събития. А реалните събития, които формират самостоятелен независим пласт от международните отношения, са преди всичко икономически отношения – търговски и финансови. Първата, повече или по-малко явна изява на еманципацията на света на бизнеса от този на политиката, стана факт още по време на Втората световна война, когато компаниите на воюващите помежду си страни продължаваха да осъществяват пазарно взаимодействие, използвайки за целта неутралните държави. Това, до голяма степен, се дължеше на обстоятелството, че още преди войната бе създадена мрежа от взаимодействия, чието разрушаване се оказа невъзможно. След Втората световна война светът още повече се „стесни”, във връзка със създаването на органи за глобален (световен) контрол и активизиране дейността на международните организации, чиито предвоенни прототипи не можаха да постигнат особени успехи в развитието си, разширяване на икономическите връзки между държавите, и формирането на единното пространство на информационните връзки, благодарение развитието на компютърните технологии.

Тоест, глобалното пространство не е физическо, а пространство на връзките, в което постепенно се интегрират все нови и нови действащи лица като това се подчертава и от цитираните по-горе британски политици.

С появата и утвърждаването на информационното общество, вече може да се говори не само за отделни прояви на глобализацията, но и за глобализацията като доминиращ феномен на съвременната епоха. Възможността за осъществяване на информационни контакти придава по-голяма независимост и самостоятелност на поведението, затова е напълно вероятно пространствената дисперсия, за която говори Тейлър, постепенно да засегне и редица по-малки от градовете образувания. Затова, макар че днес именно градовете са центровете на информационните връзки, не можем да оставим без внимание и индивидуалните връзки, т.е. връзките на индивида или на отделната малка фирма. Неслучайно е налице устойчива тенденция към налагане доминиращата роля на частното право, по отношение на публичното.

В същото време, не може да не отбележим, че разнообразието, високите темпове и сложността на контрола над информационните връзки генерира и редица отрицателни явления, характерни за съвременната епоха, като на първо място сред тях е международният тероризъм. Международният характер на тероризма, до голяма степен, се обяснява с информационния характер на връзките, но в същото време самият тероризъм е породен и от съвсем реални причини, имащи цивилизационен, културен и икономически характер, а вероятно е свързан и с интересите на конкретни субекти на световната политика. Тоест, глобализацията се осъществява не само на нивото на мрежовото общество на „цивилизованите” корпорации. Самият Кастелс подчертава дуалистичния характер на глобалния град, макар че, според мен, може да се говори по-скоро за дуалистичния характер на глобалната цивилизация.

На първо място, това е свързано с дуализма на информационните и реалните процеси. Въпреки обективния характер на предмета на информацията, в човешкото съзнание често се губи представата за взаимната връзка между информацията и нейния предмет, особено отчитайки многопластовия характер на самата информация. Тоест, информацията сякаш бива „освободена” и къса връзката със своя предмет. На практика обаче, това е само илюзия и връщането към реалността в подобна ситуация винаги е болезнено. В крайна сметка, реалността винаги се проявява и взема своето, въпреки пропагандирания идеал. Икономическите кризи, войните и другите катастрофални събития на съвременността са опасни, най-вече, поради латентния характер и внезапната си проява, дължащи се именно на наслоените върху развиващите се реални процеси информационни „пелени”. Илюстрация за това бяха и трагичните събития от 11 септември 2001.

Следва да отбележим, че на ментално равнище глобалното общество все повече бива обзето от чувство на смътен страх. Отчитайки усъвършенстването на транспортните връзки, масовите трансгранични миграции на население, зоните на сравнително благополучие и тези на крайната бедност се оказват физически близо една до друга, а епохите, формациите и степените на цивилизационно развитие започват да се преплитат. В същото време обаче, различните светове на съвременния свят са в достатъчна степен локализирани, така че индивидът, принадлежащ към европейската цивилизация например, може и да не се сблъсква физически с тях ежедневно, но той, така или иначе, усеща присъствието им около себе си и това поражда у него постоянно растяща тревога.

Накрая, ще подчертаем, че глобализацията е изключително сложно явление, което може да бъде анализирано от различни гледни точки. Затова, всеки опит за системен анализ на съвременната глобална цивилизация, очертаване на нейната специфика, както и изучаването на феномена на съвременния глобален град, на което са се посветили редица съвременни политолози и геополитици, без съмнение представлява определен интерес и има важно теоретично и практическо значение за успешното формулиране на националните геополитически доктрини.

Бележки:

1. Castells, Manuel European Cities , the Informational Society and the Global Economy.//New Left Review. Volume: a. Issue: 204. ,1994, p.18.

2. Ibid.

Литература:

Castells, Manuel European Cities, the Informational Society and the

Global Economy.//New Left Review. Volume: a. Issue: 204. ,1994.

Hoyler, Michael; Szegner Mark J.;.Taylor Peter J; Walker, David R. F. A new mapping of the world for the new millennium//. The Geographical Т ournal. Volume: 167. Issue: 3., Publication Year: 2001.

Taylor, Peter J. Specification of the World City Network.//Geographical

Analysis. Volume: 33. Issue: 2, 2001.

Taylor Peter J.; Flint , Colin. Political Geography. World-economy,

nation-state and locality.Harlow, England , 2000.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През последните няколко години, в израелските аналитични кръгове все по-често се дискутира необходимостта от преразглеждане на ядрената стратегия на страната. Това се дължи, преди всичко, на качественото нарастване на външните заплахи, пред които е изправена еврейската държава, като на първо място в списъка е стремително развиващата се иранска ядрена програма, което означава, че още преди 2010 Ислямска република Иран може да влезе в списъка на неофициалните членове на световния ядрен клуб. В съчетание с радикалната антиизраелска реторика на Техеран, тази ситуация може да изведе традиционното противопоставяне между двете най-силни държави в Близкия изток на качествено ново равнище, когато и двете ще разчитат най-вече на ядреното оръжие, за да защитят интересите си.

При подобно развитие, Израел неизбежно ще се сблъска с дилемата, касаеща ефективността на стратегията му за ядрено сдържане, която до днес си остава една от най-малко известните сфери на неговата геополитика.

Всъщност, тази стратегия е сред най-уникалните явления в ядрената епоха. Началото на израелската атомна програма беше поставено още през 1964, когато в Димона е въведен в експлоатация първият изследователски ядрен реактор. Плутоният, отделян вследствие на процесите в него, позволи на Израел да създаде първият си ядрен боен заряд в края на 1966 или в началото на 1967.

Достъпните данни за израелския ядрен потенциал, в по-голямата си част, се базират на тези, изнесени от бившия израелски ядрен специалист (осъден по-късно като американски шпионин) Мордехай Вануну, през 1986. Затова и мненията на анализаторите по този въпрос не са еднозначни – според силно разминаващите се оценки, базиращи се на приблизителното количество ядрено гориво, произведено от реактора в Димона, Израел притежава между 137 и 200 ядрени бойни заряди. Така, той стана шестата държава в света и единствената в района на Близкия изток, разполагаща с ядрено оръжие.

Уникалният характер на израелското ядрено сдържане, в значителна степен, се обуславя както от географската и геополитическа специфика на държавата, така и от историческото и минало, стоящи в основата на формирането на израелската стратегическа култура.

Размерите на територията и геополитическото положение на Израел го превръщат, според редица американски анализатори, в „държава за една бомба” – т.е. толкова малка, че за унищожаването и би бил достатъчен и един ядрен удар. Именно тази ситуация формира превантивно-настъпателния характер на израелската военна стратегия, която се основава на тактиката на мълниеносното нападение и нанасяне на максимални щети на противника още в първите часове на конфликта. Същите фактори, впрочем, предопределят и израелския вариант на политиката на ядреното сдържане.

В същото време, Израел се стреми да поддържа и качествено военно превъзходство в конвенционалната сфера, което също би могло да убеди противника да се откаже от използването на сила, или да гарантира победата в конфликта и без използването на ядрено оръжие. Тази позиция обяснява и израелската политика на „ядрена непрозрачност”. Има разбира се и друго обяснение, което лансира Авнер Коен, според когото политиката на „ядрена непрозрачност” е следствие от огромната (дори „свещена”) роля на сигурността за израелската държава. Според него: „израелците избягват да произнасят на глас съчетанието „атомна бомба”, използвайки вместо него „ядрен избор” или „ядрени възможности”, също както ортодоксалните евреи никога не споменават напразно името Господне, заменяйки го с различни синоними”.

За първи път тази политика на „ядрена непрозрачност” е демонстрирана през 1963, по време на срещата между тогавашния израелски министър на отбраната Шимон Перес и президента на САЩ Джон Кенеди. Тогава, на въпроса за израелския ядрен потенциал и намеренията на Тел Авив в тази сфера, Перес отговаря, че „Израел няма да е първата държава, която ще разположи ядрено оръжие в Близкия изток”. През 1974 Ицхак Рабин допълни тази постановка, отбелязвайки, че Израел н e може да си позволи и „да бъде втора (ядрена) държава в региона”. Обикновено тази фраза се тълкува като заплаха Израел да се откаже от политиката на „ядрена непрозрачност”, ако която и да било друга държава в Близкия изток реши да се сдобие с ядрен статут. За своята над четиридесетгодишна история, политиката на „ядрена непрозрачност” позволи на Израел да постигне редица, иначе трудно съчетаеми предимства:

- Да смекчи очевидното противоречие между факта, че страната притежава ядрен военен потенциал и, в същото време, се опитва да запази Близкия изток безядрен;

- Да избегне т.нар. „капан на задълженията”, когато държавният лидер е длъжен да изпълни отправената в рамките на стратегията на сдържането заплаха, за да избегне възможността собствените му обещания вече да не се приемат сериозно от останалите;

- Да съвмести фактическия си ядрен статут с официалната политика на своя основен съюзник – САЩ, които неизменно са в челото на движението за неразпространяване на ядреното оръжие.

Уточняващо допълнение към израелската военна доктрина стана т.нар. „доктрина Бегин”, която се превърна в официална политика на страната след нанесения от Израел въздушен удар срещу иракския изследователски реактор „Осирак”, на 7 юни 1981. Тогава израелският премиер Менахем Бегин обяви, че Израел ще блокира всеки опит на враговете си да се сдобият с ядрено оръжие.

Интензивното развитие на иранската ядрена програма през последните няколко години е тъкмо този случай, когато една млада (в определен смисъл) и мощна държава, чиито лидери използват демонстративно антиизраелска реторика, може да стане притежател на втория в региона ядрен потенциал. Засега Техеран не разполага с атомно оръжие и, ако се съди по официалните му декларации, не възнамерява да го създава. Но, дори ако разгледаме чисто хипотетичната възможност Ислямската република да се сдобие с бомба през следващите пет години (дори и ако става дума за най-примитивния „опитен” вариант на ядрен боен заряд) реалната опасност за Израел ще бъде много сериозна. Като причината отново е малката дълбочина на израелската територия, поради което щетите, нанесени дори и от само една атомна бомба, ще се окажат прекалено големи за израелската държава.

С други думи, появата в иранския арсенал дори на най-примитивен образец на ядрено оръжие би имала твърде сериозни последици – не толкова като непосредствена заплаха за съществуването на еврейската държава, колкото поради промените в рамките на официалната ядрена политика на Израел, които вероятно ще настъпят, като реакция на „повишаването” на иранския военен статус. Трябва да се отбележи и, че в тази ситуация Иран започва да се разглежда и като практически пример, и като теоретичен модел на вероятните промени в Близкия изток, които стават неибежни, имайки предвид активизирането на глобалните съвременни процеси на разпространение на ядреното оръжие. Враждебността на близкоизточните съседи на Израел неведнъж е карала анализаторите да лансират сценарии за развитие на събитията при положение, че в региона се появи и втора ядрена държава. Никога досега обаче, тези сценарии не са изглеждали толкова реалистични като днес, когато Иран с бързи крачки се доближава до получаването на ядрен статут.


Обективната оценка на ситуация в момента, предполага три основни варианта за по-нататъшното развитие на събитията:

- Влизането на Иран в клуба на, де факто, ядрените държави да стане официално, т.е. по примера на Индия и Пакистан. В този случай, следва да се анализира, както възможността на Израел да предотврати реализацията на подобен сценарий, така и спецификата на взаимното израелско-иранско ядрено сдържане, което неизбежно ще възникне в Близкия изток.

- Влизането на Иран в клуба на, де факто, ядрените държави да стане по примера на Израел. Това би означавало провеждане на политика на „ядрена непрозрачност” по подобие на израелската. Този сценарий предполага установяването на нов тип двуполюсно ядрено сдържане, разбира се, ако то устройва и двете държави.

- Иран да бъде спрян „на прага” на клуба на ядрените държави, т.е. да получи виртуална възможност за създаване на ядрено оръжие, без да я осъществява на практика.

И трите модела, макар и в различна степен, могат да повлияят върху характера на израелското ядрено сдържане, което оправдава и техният по-внимателен анализ.

Първият сценарий

За начало, нека разгледаме възможностите на Израел да не допусне Иран да се сдобие с ядрено оръжие, оказвайки му за целта необходимия натиск – дипломатически или военен. По принцип, тази ситуация може да се отнесе и за двата други сценария, макар че при тях вероятността да се реализира значително намалява.

И така, с какво Израел би могъл да заплаши Иран, на сегашния етап от развитието на иранската ядрена програма? Например, с повторението на ситуацията от 1981, когато бе осъществена на практика „доктрината Бегин”, т.е. беше унищожен иракският ядрен реактор в Осирак. Доколко обаче е реално да се мисли, че върху Иран може да се окаже натиск, използвайки подобна заплаха? Всъщност, вероятността това да се случи е доста малка. На първо място, двете държави не поддържат дипломатически отношения, т.е. не разполагат с пряк канал за връзка. А в една толкова деликатна ситуация, всеки посредник би могъл да съдейства не само за подобряването, но и за задълбочаването на отношенията между двете страни, особено отчитайки огромното количество взаимно очерняща информация, поднасяна от медиите и нерядко даваща превратна представа за намеренията и целите на противника.

На второ място, следва се има предвид спецификата на иракската стратегическа култура, базиращата се на богатото имперско минало, от една страна, и на печалния колониален опит – от друга. Освен това, религиозно-митологичният мироглед на зороастризма, както и наслоената върху него шиитска версия на исляма, предлага черно-бялото възприемане на света, в който на Иран е отредена месианската и донякъде мъченическа роля на последната духовна опора на всички мюсюлмани. В тази ситуация, както отбелязва Керълайн Земке, в основна фобия на иранците се превръща страхът да не изпаднат в ситуация, когато за пореден път натискът на „неверниците” да доведе до поредно поражение за стремежите на иранската нация. Днес за такова поражение се смята евентуалното прекратяване на иранската ядрена програма, вследствие на външния натиск. Тоест, може да се прогнозира, че опитите да се въздейства на Ирак чрез заплахи, биха имали по-скоро обратен ефект върху развитието на неговата ядрена програма и могат окончателно да тласнат Техеран към „ядрения избор”, пък дори и само заради стремежа му да се противопостави на натиска, представяйки този стремеж за „непреклонност на иранската нация пред неверниците”.

И така, Израел има още един вариант – да премине към практическо изпълнение на заплахата си, декларирана в рамките на „доктрината Бегин”. Дали обаче израелците са в състояние да унищожат иранската ядрена инфраструктура, до степен да спрат ядрената програма на Техеран?

От една страна, сегашното състояние на иранската противовъздушна и противоракетна отбрана не се отличава особено от това на иракската през 1981. Следователно, за модерните израелски комплекси за радиоелектронна борба едва ли ще бъде проблем да нарушат работата на иранските радиолокационни станции, както и на системите за насочване на зенитните ракети. От друга страна обаче, за разлика от Ирак, който разполагаше със само един ядрен реактор, френско производство, иранската ядрена инфраструктура е разпръсната по цялата територия на страната, включително и в труднодостъпни планински местности, следователно само една операция няма да бъде достатъчна за унищожаването на по-голямата и част. Освен това, пак за разлика от иракската, иранската ядрена програма е, на практика, самодостатъчна, т.е. може да се самовъзстановява. Ако пък вземем предвид, че евентуална израелска операция няма да унищожи, а само ще забави, развитието на ядрената програма на Иран, опитът Техеран да бъде спрян със сила започва да изглежда практически безнадежден. При това, следва да споменем още едно обстоятелство. За разлика от Ирак на Саддам Хюсеин, Иран разработва паралелно уранов и плутониев проект, което значително повишава шансовете за оцеляване на ядрената му програма, като цяло.

Нещо повече, Техеран многократно е заявявал, че ще отговори с масиран военен контраудар на всяка атака, което означава началото на пълмощабна война между двете държави – ситуация, крайно неприятна за Израел, имайки предвид споменатите по-горе геополитически особености на тази страна.

Последната възможност за Израел – включването в евентуална военна операция срещу Иран на собствения му ядрен потенциал, изглежда много малко вероятно, поради феномена на т.нар. „ядрено табу”, което ограничава действията на всеки притежател на ядрено оръжие. Освен това, дори ако оставим настрана мащабното радиоактивно заразяване на целия близкоизточен регион (което е неизбежно при подобно развитие), количеството ядрено оръжие, необходимо за унищожаването на иранската ядрена програма, ще бъде много по-голямо от бомбите, хвърлени срещу Хирошима и Нагазаки.

Следователно може да се направи изводът, че тактиката на принуждаване най-вероятно би се оказала безполезна по отношение на Иран и няма да донесе на Израел очаквания резултат. Освен това, подобен вариант ще има и доста странични ефекти за еврейската държава, като например война до пълно изчерпване на икономическия и военен потенциал на противниците, екологична катастрофа в региона, изостряне на конфликта с ислямския свят и непоправим удар по международния имидж на страната. Тоест, можем да предположим, че Иран, ако действително се стреми към създаването на ядрен арсенал, най-вероятно ще се сдобие с възможности за собствено „ядрено сдържане”.

Затова, нека анализираме възможността за установяването на взаимно иранско-израелско ядрено сдържане, в аспекта на класическите елементи на теорията за ядреното сдържане. Става дума за това, доколко убедително е израелското ядрено сдържане, достатъчно рационални ли са участниците в системата за ядрено сдържане, параметрите на приемливия ущърб за Иран и за Израел, както и проблемът за втория ядрен удар (т.нар. „удар на възмездието”) за Израел.

Убедителността на израелското ядрено сдържане е сред най-уязвимите места на израелската държава. В същото време, тази категория е една от основните за сдържането, като такова. Според Лорънс Фридмън, който я определя като „вълшебната съставка на сдържането”, тя представлява съчетание на военните възможности на държавата с нейната готовност да ги използва и, което е най-важното, с осъзнаването на този факт от потенциалния противник.

Именно последният аспект поражда най-много спорове сред израелските политически анализатори. Политиката на „ядрена непрозрачност” не само замъгли информацията за ядрените възможности на държавата, но и остави открит въпроса за чертата, отвъд която израелското правителство би се решило да използва ядрено оръжие.

Събитието, което провокира тази дискусия, беше Първата война в Персийския залив през 1991, когато Ирак изстреля срещу израелската територия около 40 ракети с конвенционални бойни глави. При това ударът беше нанесен въпреки ясното предупреждение на Израел, че подобни атаки ще бъдат последвани от сурово възмездие, което мнозина изтълкуваха като възможност за нанасяне на ядрен удар срещу Ирак. Израелските експерти анализираха този прецедент от две различни позиции. Така, Шай Фелдман твърди, че израелското ядрено сдържане е демонстрирало ползата си, защото Ирак така и не се е осмелил да използва срещу еврейската държава големите си запаси от химическо и биологично оръжие, широко използвано във войната с Иран.

Към противоположна позиция се придържа Яир Еврон, според който израелската политика на ядрено сдържане се е оказала напълно несъстоятелна, доказателство за което са и иракските ракетни атаки. Що се отнася до неизползването на химическо оръжие, това, според израелския специалист, е станало по-скоро по чисто технически причини, а не поради ефекта от израелските заплахи. Според Зеев Маоз пък, израелското ядрено сдържане се оказва неубедително във всички случаи, когато на карта е поставено оцеляването на държавата. Тоест, днес израелското ядрено сдържане не може да предотврати нито химическа атака, нито нападение с конвенционално оръжие срещу територията на страната, което пък означава, че политиката на „ядрена непрозрачност” може би трябва да бъде изоставена. Маоз смята, че тя много наподобява избора на митичния древноеврейски герой Самсон, загинал заедно с всичките си врагове, което от гледна точка на практическата политика, е абсурдно.


Преминавайки към анализа на въпроса, доколко рационални са действията на участниците в системата на иранско-израелското ядрено сдържане, се налага първо да опровергаем добилата популярност през последните години теза за т.нар. „ислямски ирационализъм”. Така, Иран често бива представян като държава на религиозни фанатици, чиято официална идеология е сходна с онази на терористите-самоубийци. Заявлението на иранския президент Махмуд Ахмадинеджад, направено през октомври 2005, по време на конференцията „Светът без ционизъм”, в което той призова „Израел да бъде изтрит от политическата карта”, само затвърди тази представа.

В същото време, днес има всички основания да се предполага, че тази позиция на Иран е просто част от политиката на ислямисткото ръководство на страната, целяща създаването на съответния имидж. Имидж на защитници на всички „правоверни”, особено по толкова важни въпроси, като арабско-израелския конфликт, в чиито рамки повечето араби разглеждат Израел като държава, заграбила мюсюлманските светини и пречеща на създаването на независима Палестина. Впрочем, фактът, че Израел контролира Йерусалим, където се намира една от трите най-големи светини на исляма – джамията Ал-Акса, донякъде го защитава от евентуален ирански ядрен удар. Защото, ако Техеран действително възнамерява да сравни със земята еврейската държава, самият факт, че това ще означава и унищожаването на Йерусалим е допълнителен сдържащ фактор.

Впрочем, според някои специалисти, имиджът на Иран, на практика, не отговаря на действителността. Така например, анализирайки иранската външна политика, Майк Айзенщад подчертава умението на иранските лидери да лавират и избягват пряката конфронтация. Той, в частност, дава за пример ситуацията през 1999, когато афганистанското Движение Талибан ликвидира деветима ирански дипломати, в отговор на което Техеран концентрира войските си по границата и поиска убийците да му бъдат предадени, но не предприе интервенция..

Оценявайки последните събития, следва да отбележим, че сегашната външна политика на Иран, макар и да е доста рискова, включва типичните източни „хитрости”. Така, под прикритието на умелия дипломатически пазарлък със Съвета за сигурност на ООН, през последните години, Техеран успешно продължи да развива ядрената си програма, избягвайки засега двете най-сериозни последици – икономическото ембарго и военната намеса.

Тоест, проблемът за рационалното поведение в иранско-израелските отношения, сякаш касае в по-голяма степен Израел. Защо? Именно заради неизгодното геостратегическо положение на тази държава, за която всяко забавяне, позволяващо на противника, в хода на настъплението му, да заеме господстващо положение, е равносилно на поражение. А, следователно, и на унищожаването на самата израелска държава, чиито противници просто не я признават като такава. Както отбелязва, след атаката срещу реактора в Осирак, тогавашният израелски премиер Менахем Бегин: „Специалистите ни казаха, че една иракска 20-килотонова бомба може да унищожи едновременно 50 хиляди израелци и да причини смъртта на още 150 хиляди. Освен това, последиците от радиацията не само ще причинят смъртта на мнозина, но и ще лишат други от възможността да имат деца, или пък децата им ще се раждат с физически и психически отклонения. Ако разполага с поне три атомни бомби, противникът ще може да унищожи Йерусалим и околностите му, Тел Авив и предградията му, както и Хайфа и сателитните и градове. 20% от израелското население ще бъде унищожено или облъчено. В съпоставими цифри, това ще се равнява на 46 млн. американци. Затова иракската бомба винаги ще бъде заплаха за Израел”.

Това означава, че в диалога със склонния към рискови действия Иран, Израел ще се чувства в същата ситуация, както навремето с Ирак, т.е. като върху буре с барут, което, имайки предвид успешната досега традиция на „настъпателното доминиране”, би могло да доведе до конфликт с използване на ядрено оръжие. При това най-вероятно негов инициатор може да стане Израел, а основна причина – класически формулираният от Томас Шелинг „страх от внезапна ядрена атака на противника”, характерен за нестабилните форми на сдържане. Нестабилни, поради неравенството между страните по определени стратегически показатели, отнасящи се към всички аспекти на иранско-израелското противопоставяне.

Подобна теза се подкрепя, в частност, от параметрите на неприемливия ущърб и съотношението му за всяка от държавите в тази система. Дори и при най-повърхностно сравнение между израелската и иранската територия, се вижда огромно несъотвествие (приблизително 1:100). Така, площта на Израел е 20991 кв. км, а тази на Иран – 1648195 кв. км. Диспропорцията по отношение на населението е доста по-малка - приблизително 1:10 (7,2 млн. израелци, срещу 70 млн. иранци). Последният фактор отново не е в полза на Израел, защото предвид малката му територия, плътността на населението е твърде висока, което пък означава по-висок процент на смъртност на квадратен километър при евентуална ядрена атака на противника. Нещо повече – опитът от иранско-иракската война показа, че дори и след като загуби около 500 хиляди души, Иран съумя да се възстанови доста бързо. Не става дума за това, че цифрата е незначителна, тя по-скоро показва, че още през 80-те години на миналия век иранците са преминали една сериозна психологическа бариера, което със сигурност се отчита и от израелското разузнаване. През март 2004 тогавашния израелски премиер обяви, че: „За да предотврати разрушителния първи удар на противника, Израел трябва да притежава възможност да порази в отговор не по-малко от 15 негови градове”. Подобна теза ни кара да анализираме възможността за нанасянето на израелски удар на възмездието, тъй като няма никаква гаранция, че в хода на дори и относително слаб ядрен удар (3-5 ядрени бойни заряди, равняващи се на онези над Хирошима и Нагазаки, т.е. количеството, с което Иран реално би могъл да разполага след няколко години), по-голямата част от израелската ядрена мощ няма да бъде унищожена.

И така, каква е възможността Израел да нанесе ответен удар, ако бъде подложен на ядрена атака? Мненията на анализаторите и военните специалисти се различават. Така, през 1980, началникът на Генералния щаб на израелската армия Рафаел Ейтан заяви, че размерите на територията на страната и нейното население пречат за установяването на „ядрен баланс на страха”, тъй като Израел може да бъде унищожен още с първия удар.

Към противоположно мнение по въпроса се придържа известният учен Едуард Латвак, според който, дори ако Израел разполага само с ядрени бойни глави, разположени в ракетни шахти, страната ще може да си гарантира потенциала, необходим за нанасянето на успешен ответен удар срещу противника. Причината е значителното технологично изоставане на останалите държави от Близкия изток в сравнение с Израел, поради което повечето техни ракети не могат да се похвалят с особена точност. Подобна позиция обаче, изглежда малко лекомислена, защото техническият прогрес постепенно навлиза и в Близкия изток, да не говорим, че ракетите с ядрени бойни глави не се нуждаят от кой знае каква точност, защото разлика от няколко километра не се отразява върху ефективността им.

Като друг възможен вариант за нанасяне на „удар на възмездието” може да се разглежда т.нар. „ответно-насрещен” удар. Само че, ако подобен вариант може да се приеме за ефективен по отношение на страни като САЩ или Русия, това се дължи на факта, че ракетите, изстреляни срещу тях ще летят достатъчно дълго време (около 15 минути) за да бъдат унищожени преди да са достигнали целта. Имайки предвид разстоянието между Иран и Израел, времето на полета ще бъде не повече от 3 минути, което очевидно е недостатъчно за предприемането на ответна атака (след получаване на сигнал от системите за предотвратяване на ракетни удари) още преди противниковите ракети да са поразили територията на страната. Тоест, подобен вариант на действие се оказва неприемлив в ситуация на вече съществуващо израелско-иранско ядрено сдържане. Единствена възможност за гарантиране нанасянето на ответен удар от страна на Израел може да стане развитието на ядрени сили с морско базиране. По неофициални данни, през 2003-2006, Израел е купил от Германия три подводници клас „Делфин”, които могат да носят балистични ракети с ядрени бойни глави. Но и в това отношение, Израел се сблъсква с редица проблеми.

Първият е, че според предварителните оценки на израелските експерти, за гарантиране на ефективно ядрено сдържане, страната се нуждае от най-малко девет подводници от същия клас, имайки предвид, че част от тях ще дежурят в бойна готовност, други ще бъдат изпращани за ремонт, а трети ще отиват, или ще се връщат от бойно дежурство. Разходите по поддръжката на толкова подводници обаче, могат да сринат военния бюджет на страната.

Вторият проблем е свързан с мястото на базиране, и по-точно, на осъществяване на бойните дежурства на подводниците. Предлагат се два варианта – Средиземно море и Индийския океан. Но, макар че Средиземно море е достъпно за Израел, едва ли базираните там подводници могат да се смятат за „максимално неуязвими”, имайки предвид сравнително неголямата акватория на морето и активното присъствие в него на всички държави, разположени по крайбрежието му. В това отношение Индийският океан изглежда по-удобен, само че маршрутът на подводниците към него минава през Суецкия канал и Персийския залив, където те ще бъдат и най-уязвими.

Въпреки това, изглежда, че ако Иран форсира ядрената си програма, Израел ще бъде притиснат до стената и може да се изкуши да рискува, използвайки и двата, очертани по-горе, варианта на действие.

Впрочем, при всеки случай, възможността на Израел да нанесе ответен удар може да бъде поставена под съмнение, ако не от самия Израел, то от противниците му (и, най-вече от Иран), което би означавало крах на стратегията на сдържането. Тоест, за да бъде достатъчно убедителен, Израел се нуждае от нещо повече от морски компонент на ядрените си сили. Истинска гаранция, способна действително да укрепи израелското ядрено сдържане, са ядрените гаранции на достатъчно мощна атомна държава, като в това отношение, израелците най-вероятно ще разчитат на основния си съюзник – САЩ. Тоест, Вашингтон ще трябва да даде на Израел гаранции за „разширено сдържане”, подобни на тези, дадени навремето на Западна Европа.


Разширеното сдържане САЩ-Иран

Възможността Израел да влезе под американския „ядрен чадър” изглежда доста вероятна, в същото време последиците от това за стабилността на Близкия изток биха били нееднозначни.

На първо място, възниква въпросът, как би започнал да се държи Израел, получавайки подобни гаранции от страна на САЩ? Според Джеймс Ръсел, опирайки се вече не само на своите собствени, но и на американските ядрени сили, традиционната за тази държава тактика на „настъпателното доминиране” може да се задълбочи, което пък да доведе до т.нар. „парадокс на стабилността/нестабилността”, когато отсъствието на голям ядрен конфликт се „компенсира” от голям брой малки кризи с използването на конвенционални оръжия. В ситуацията с Израел и Иран, тези конфликти, вероятно, ще се реализират на територията на Ливан, с активното участие на спонсорираното от Техеран движение Хизбула. Като, с течение на времето, действията на Израел могат да го поставят в позицията на агресор. На свой ред, Иран, който изключително държи на имиджа си на „защитник на правоверните”, може да се изкуши „да накаже агресора”, което при наличието на ядрено оръжие у двете страни, да ескалира до мащабен ядрен сблъсък.

Вторият въпрос е, как би се държал Иран, ако се окаже „сдържан” от хилядите американски ядрени бойни глави? Имайки предвид традиционно провокационния характер на иранската външна политика, може да се очаква, че Техеран ще се опита, чрез серия от асиметрични стъпки, да вбеси израелците дотолкова, че да ги тласне към необмислена първа крачка, давайки на Иран възможността да се представи пред света за „жертва и защитник на правоверните”.

Третият въпрос е, как ще се държи Вашингтон, ако заради своите ядрени гаранции за Израел, бъде въвлечен в потенциален ядрен конфликт? Може да се очаква, че, от една страна, САЩ ще се опитат да сдържат Израел, а от друга – че сдържаната позиция на Израел, може да породи у Техеран илюзия за слабостта на противника, изкушавайки го да се опита да промени силовия баланс в Близкия изток, чрез поредица от асиметрични действия, изтласквайки останалите „актьори” от досегашните им сфери на влияние. В това отношени, Иран ще влезе в конфронтация не само с интересите на Израел, но ще наруши и традиционната сфера на жизнените интереси на Саудитска Арабия, която (вероятно заедно с Израел) ще поиска от САЩ да върнат Иран на изходните му позиции. Освен това, и самите САЩ сигурно ще се опитат да притиснат Иран за да не допуснат сериозни геополитически промени в региона. Имайки предвид иранския манталитет, за който всяко подчинение на външния натиск ще означава фатална загуба на имиджа на страната в ислямския свят, можем да очакваме, че подобен опит ще доведе до ескалиране на напрежението в Близкия изток, тъй като Техеран (отново имайки предвид манталитета му) отдавна е готов да играе „с нулева сума”, при което би го задоволило само получаването на „максимално количество точки”. Последица от възникването на такова напрежение отново би могла да бъде ескалацията на конфликта и преминаването му в ядрен, като резултатът ще зависи най-вече от здравите нерви на „играчите”. Дали конфликтът ще доведе до практическото използване на ядрено оръжие, вероятно ще зависи от това, доколко рационален ще изглежда Иран в очите на американците. Тук са възможни два варианта за развитие на събитията: или ще бъде постигнат реален взаимен компромис, който, подобно на Карибската криза от годините на студената война, в някаква степен ще стабилизира отношенията между ядрените държави в региона, или резултатът ще бъде открит ядрен сблъсък.

Вторият възможен сценарий

Според този сценарий, Иран ще се сдобие с ядрено оръжие, но, подобно на Израел, няма да го обяви официално. Това развитие изглежда най-малко вероятно, но в същото време е и най-малко опасното, от трите, които анализираме в тази статия. Малко вероятно, защото развитието на иранската ядрена програма, в значителна степен, има статусен характер, т.е. наличието на ядрено оръжие, по принцип, трябва да бъде обявено, иначе то рискува да загуби основното си предназначение (да осигури необходимия нов статут на Техеран). Освен това, формулирането на иранската военна политика „по модела на Малкия Сатана” (както иранските ислямисти наричат Израел) едва ли ще е приемливо за иранското ръководство, най-малкото, защото би било крайно непопулярно сред широките маси в страната.

В същото време, ако приемем, че все пак има малка вероятност Иран да тръгне по пътя на „ядрената непрозрачност”, подобна политика значително би намалила вероятността от взаимен ядрен сблъсък, защото тя, от една страна, изключва „страха от внезапно ядрено нападение”, който е основната причина за нестабилността на ядреното сдържане, в началния му етап. Нито една от държавите няма да осъществи ядрено нападение, защото нито една от тях официално няма да признава, че вече има ядрен статут. На второ място, това развитие на нещата намалява необходимостта от предоставянето на американски ядрени гаранции за Израел, който може да продължи да развива подводния си атомен флот за всеки случай, т.е. за да реагира, ако иранците решат в бъдеще да се откажат от политиката на „ядрена непрозрачност”.

В същото време този втори сценарий също има сериозни недостатъци. На първо място, винаги съществува рискът подобно „замразено” сдържане да премине от латентна в остра фаза и тогава нещата отново ще се развият според първия сценарий. На второ място, убедителността на израелската стратегия на ядреното сдържане може значително да спадне, поради факта, че съдържащото се в „доктрината Бегин” изискване да не се допусне враговете на Израел да притежават ядрено оръжие, ще се окаже несъстоятелно. Във фазата на „непрозрачното взаимно сдържане”, този проблем няма да влияе съществено на самото сдържане, но при изостряне на ситуацията може да изиграе фатална роля.

Третият сценарий

Според мнозина експерти, именно този сценарий изглежда най-вероятен. Те смятат, че, развивайки пълен ядрен горивен цикъл, Техеран все пак няма да рискува да престъпи линията, прокарана от Договора за неразпространение на ядреното оръжие между ядрените и неядрените държави. Тоест, Иран, като виртуална ядрена държава, без на практика да притежава собствен ядрен арсенал,ще запази всички възможности (при очевидна заплаха за сигурността на държавата) максимално бързо да произведе собствена атомна бомба. Какви ще бъдат последиците от такава стъпка за регионалната и глобална сигурност?

Най-вероятно ще последва „верижна реакция” в целия регион. Тук трябва да отбележим, че през последните години значително се активизираха мирните атомни енергийни програми на редица близкоизточни държави, като Египет, Саудитска Арабия, Алжир, Тунис, Мароко и др. Дали това означава, че зад тях се крие и стремеж към създаване на собствена атомна бомба? Едва ли, но би могло да се предположи, че реакция на иранския „прагов” ядрен статут, ще стане сходната ситуация с Египет и Саудитска Арабия, които също претендират за статута на регионални лидери и едва ли ще позволят на иранците още дълго да лидират в ядрената сфера.

В подобна ситуация мотивацията на Израел да изостави стратегията си на „ядрена непрозрачност” също може да укрепне, което пък би тласнало всички останали близкоизточни държави към увеличаване на военния си потенциал. Впрочем, съвсем не е задължително именно Израел да се окаже катализаторът на превръщането на Близкия изток в общност на ядрени държави, тъй като провокиращите подобен процес фактори могат да имат и друг произход.

При всички случаи, ако Израел реши за изчака по-нататъшното развитие на събитията, запазвайки сегашния си „непрозрачен” статут, в перспектива неговият ядрен арсенал може да стане обект на шантаж от страна на регионалните му противници, които са способни да го изправят пред ултиматума: „или Близкия изток ще стане зона, напълно свободна от ядрено оръжие, или Израел ще има едновременно няколко ядрени съседи”.

В подобна ситуация, пред Израел стои задачата на всяка цена да не допусне развитието на военният компонент на иранската ядрена програма, като общ провокиращ фактор. Тази задача, най-вероятно, ще се решава по пътя на уточняването (въз основа на разузнавателните сведения) и евентуалното унищожаване на военните разработки на иранците, което отново предполага нанасянето на превантивен удар.

В същото време отказът от „ядрената непрозрачност” днес, когато иранската ядрена програма набира скорост, може да провокира Техеран окончателно да направи ядрения си избор.

В крайна сметка, оценката на сегашната ситуация в Близкия изток и, в частност, на перспективите за развитието и, позволява да се твърди, че:

- Сегашната политика на „ядрена непрозрачност” на Израел е оптималната, от гледна точка преодоляване на възможните последици от разпространението на ядреното оръжие в Близкия изток;

- В същото време стремителното интензифициране на глобалните процеси на разпространение на ядреното оръжие в света, вече засегна и Близкия изток. Анализът на последните събития позволява да прогнозираме, че в близко бъдеще в региона ще се появи нова ядрена държава, което най-вероятно ще принуди Израел да изостави политиката на „непрозрачност” за да повиши убедителността на своето ядрено „сдържане”;

- Отказът от политиката на „ядрена непрозрачност”, на свой ред, може да има редица сериозни последици за региона. Сред тях, в частност, е т.нар. „ефект на доминото”, т.е. опитът на редица арабски държави да се сдобият с ядрен статут, въвличането на САЩ в системата на ядрено сдържане (като гарант за сигурността на Израел) и нарастване на „ядреното напрежение” в Близкия изток, поради вече разклатения от Техеран регионален силов баланс. Подобна ситуация може да доведе до локален въоръжен сблъсък с ограничено използване на ядрено оръжие, или пък до установяването на нов модел на стабилност в региона, базиращ се на взаимното ядрено сдържане (като първият може да предшества налагането на втория). В същото време, новата близкоизточна система ще се отличава от класическото ядрено сдържане от ерата на студената война по това, че вероятно ще бъде многополюсна (т.е. ще включва три или повече ядрени „полюса”) и ще се характеризира с по-ниско ниво на стабилност, пак поради своята многополюсност, поликултурността на участниците в нея и диспропорциите между техните количествени и качествени характеристики.

* Доцент в Одеския национален университет и старши сътрудник на Националния институт за стратегически изследвания към президента на Украйна

{rt}

Още статии ...