06
Съб, Юни
23 New Articles

Причините, които налагат Българското геополитическо дружество да се върне към въпроса за практическото приложение на геополитическото познание, най-общо казано, се свеждат до неговата основна цел – съсредоточаване усилията на българските геополитици към усъвършенстване управлението на държавата ни. Защото Дружеството не може да си поставя чисто образователни цели, каквито са присъщи на висшите учебни заведения и научните институти. Неслучайно, още на първите му месечни сбирки в Македонския дом, през есента на 2001, участниците наблегнаха на необходимостта от повече доклади и анализи от сферата на т.нар. “приложна геополитика”, в сравнения с онези, които, въпреки несъмнената им научна стойност, не се отнасят пряко за България.

Ще припомня, че от началото на “прехода” до създаването на Българското геополитическо дружество, почти единствената по-значима научна обществена проява в тази сфера беше, провелата се, на 22 май 1997 в Географския институт на БАН, конференция „Географското пространство – инвестиция на ХХІ век”2. Настъпилите политически промени вече бяха реабилитирали геополитиката като научна дисциплина, но въпреки това, тя не стана част от образователните и научноизследователски програми. В същото време, макар че геополитиката (или, по-скоро, отделни нейни елементи) влезе в лансираните от партиите политически програми и в медиите, това беше само като термин, а не като практически действия.

Не е пресилено да се каже, че на фона на международните проблеми за българската “приложна геополитика” почти нищо не се споменаваше. Така тя остана само като “геополитика на държавните обединения по интереси”. Тоест, независимо от вече създадените за това предпоставки, българската геополитика, като част от държавното управление, не се изявяваше  в практиката.

Излизането от това недопустимо състояние стана причина Българското геополитическо дружество да организира сбирки с доклади по отделни геополитически проблеми на страната,  както и конференции с проекторешения, представени в отделни брошури. Те обаче, не предизвикаха необходимия интерес от ведомствата и местните органи.

Двайсет години след началото на политическите промени в България, в справочната литература все още можем да открием същите формулировки за геополитиката, както и през социалистическия период. Така, в Кратка българска енциклопедия на БАН тя е дефинирана като „ … реакционна буржоазна теория, възникнала в края на ХІХ и началото на ХХ век, опитваща се да обясни и оправдае агресивната империалистическа политика с географски причини, с несъответствието между  държавните граници и жизненото  пространство на нацията. В своята  аргументация, геополитиците използват идеите на малтусианството, расизма, социалдарвинизма и органичната теория за обществото. Като официална доктрина, геополитиката се проявява ярко във фашистка Германия. Сега е елемент в идеологията на стремящият се към световно господство американски империализъм и на западногерманския реваншизъм”3.

Във Философски речник пък се твърди, че: „Геополитическата доктрина оправдава различните форми на империалистическа експанзия, позовавайки се на данните на икономическата и политическа география. От теоретична гледна точка, геополитиката представлява една от съвременните разновидности на буржоазния фетишизъм… днес геополитиката вижда централната си задача в обосноваване необходимостта от междудържавни обединения в блокове, обусловени от географската близост …”8.

Накрая, в Речника на чуждите думи в българския език, геополитиката се определя като: „буржоазна политическа доктрина, която чрез извратено тълкуване на данните от икономическата, политическата и физическата география  се стреми да обоснове външната политика на империалистическите държави, техните претенции за световно господство и експанзия”5. Днес у нас доминира т.нар. “геополитология” (ако използваме термина, въведен от покойния виден български геополитик проф. Марин Бъчваров), т.е. геополитиката, отнасяща се общо за света и  континентите,  а не толкова до практическите проблеми на конкретните държави, по отношение на които се свежда главно до анализ на ролята на географското им положение. Доколкото се появява и нова геополитическа литература, тя само нюансира проблемите, вече без споменатото по-горе политическо и идеологическо противопоставяне.

Така, в предговора към българското издание (от 2007) на учебника на Паскал Бонифас „Съвременната геополитика: основните разделителни линии”5 (вж. “Геополитика”, бр.6/07 – б.р.), използван във висшите учебни заведения на Франция,  доц. д-р Мария Пиргова подчертава, че геополитиката „ражда новото мислене”, като цитира автори, провъзгласяващи „края на националната територия” и привлича вниманието към третираните от автора геополитически проблеми на САЩ, Китай, Индия, Русия, Африка и т.н. В този предговор обаче (да не говорим за самата книга) въобще не се споменава България. В заключението му, доц. Пиргова подчертава: „естествено, най-вълнуващият въпрос за геополитиката е – кой ръководи света?”  и добавя: „Една от най-интересните глави на книгата е посветена на спорта … Футболните финали и трансфери оформят световен пазар, на чието  поле  се реализират национални и корпоративни интереси”. Поне за мен, тук възниква въпросът, дали това становище може да има нещо общо с българската геополитика в период на демографски срив и икономическа криза?

Доколкото година по-рано излезе от печат „Геополитиката на България” (вж. “Геополитика” – бр.3/08 – б.р.), посветена изцяло на проблемите на “приложната геополитика”, тя беше посрещната с благоприятни отзиви. Така, Бойко Маринков изтъква, че: „ … в момента влизаме в една конструкция, след като за около 20 години сме били изолирани от инфраструктурните проекти … една блестяща книга – „Геополитиката на България” … трябва да се намира на бюрото на всеки, който взема управленски решения, защото страната ни продължава да е изолирана от геополитическите процеси. Външният свят ни е отнел геополитическите предимства. По-страшно нещо от това, здраве му кажи”4.

От времето на споменатата по-горе конференция в Географския институт, през май 1997, геополитиката не беше включена като самостоятелна дисциплина във висшето образование, въпреки началото, поставено от проф. Иван Батаклиев още в началото на 40-те години на ХХ век. Нещо повече, в учебниците, в областта на геодемографията, която гравитира към геополитиката (вж. учебника на Паскал Бонифас – с. 207-212), нищо не се споменава по въпроса и то при положение, че страната ни преживява, освен всичко друго, и период на ускорен демографски срив.

Теоретиците на българската геополитика от 30-те години на миналия ХХ век определят географското положение на страната ни, като „национален капитал, който обаче не се олихвява”. За съжаление, и днес доказаните геополитически предимства на България не само не се олихвяват, но и се губят. Иначе казано, става дума за национален капитал, чиято загуба снижава силата и стабилността на държавата ни. При това, процесът не е скрит и анонимен, за да не се забелязва от управляващите. Той се възбужда, засилва, а понякога и се демонстрира именно като властническо действие, обективно провеждано и силово налагано.

В българската история, антигеополитическото мислене и съответните управленски действия,  които  ни   лишиха  от излаз на Бяло море, (временно) от Южна Добруджа и от Западните   покрайнини; от контакти с Македония (жп връзката Гюешево-Куманово); от нови дунавски мостове; от  превръщането на морските ни пристанища, разположени на източната граница на ЕС, в аналог на големите западноевропейски атлантически портове; от старопланинското пресичане Троян-Карлово, като участък на  трансевропейската магистрала през Източна Европа (Балтика-Егея), са по-скоро правило, отколкото изключение. Те обаче са особено опасни в период на криза, в каквато (заедно с останалия свят) навлизаме сега.

В своята осемгодишна дейност Българското геополитическо дружество многократно е настоявало да се провежда  адекватна на геополитическите ни предимства  политика, включително и чрез повишаване на образователното ниво в тази сфера. Става дума най-вече за познанията, необходими, за да се провежда успешна държавна политика, защото, както подчертава видният ни географ Ив. П. Орманджиев: „Няма смисъл да говорим само за реки и долини, езера и планини, без да посочваме на подрастващото поколение тяхното значение за бъдещото развитие на нашата държава”6.

Днес, във века на техническия прогрес и социалния напредък, такива познания у нас се добиват в силно ограничен вид, в общообразователните средни училища. А за висшето образование – само по програмите на приемните изпити. Това, което в тази насока буди особена тревога е, че въобще не става дума за приложна география. Тази приложност не е акцент дори в специализираното висше географско образование. Изправени сме пред злополучни факти в специализираните дисциплини, като нерядко в геополитическите лекции думата „България” въобще не се споменава.

При това положение е нормално, в преобладаващите случаи, служебно ангажираните ръководители у нас да остават в неведение за реалните геополитически проблеми и да нямат познания за да мотивират тяхното решаване. Тоест, те не са годни да формират и реализират геополитиката на държавата ни.

Един малък пример в тази насока е показателен. При определяне на българското становище, къде трябва да се изградят нови дунавски мостове, се посочва участъкът между Никопол и Турну Мъгуреле (има се предвид баражната стена на едноименния Хидротехнически комплекс). А фактическото място е между град Белене, на българския бряг, и село Чоара - на румънския.

Липсата на практико-приложни познания за вземане на решения, съобразени с геополитическите ни предимства, често води до лансирането на различни локални проекти (обикновено подкрепяни от представители на местната власт), които  не отговарят на държавните интереси, да не говорим, че са трудно  осъществими на практика, или пък са напълно неосъществими. Фрапантен пример  в тази насока  е налагащото се разширяване на Варненското пристанище, чрез преместването му на  неподходящи за целта места, вместо да се използват 44-те километра брегова ивица на плавателния канал Варна-Девня. Предлага се: „Варненското пристанище да се модернизира като Барселона, Генуа и Солун”. Само че те са развити по морския бряг с молове и вълноломи, докато във Варненския залив това е неосъществимо, заради наличието на нос Галата, от юг, и нос Варна – т.е. градът, от север. Учудващо е, че отговорните дейци, наложили тази идея, не осъзнават, че Варненското пристанище е своеобразен аналог на западноевропейските атлантически пристанища.

Най-мащабното значение на българската геополитика е,  преди всичко, в ролята й на национален  ресурс за преодоляване на кризата, която на настоящия етап влошава икономическото състояние на всички държави по света. В тази насока е достатъчно да се използват споменатите шансове, които има страната ни. Необходимо обаче, те да бъдат правилно оценени по приоритетност, както и създаване на рационална   организация за използването им. А това зависи най-вече от държавното управление, което, давайки приоритет на геополитиката, като най-широкообхватна дейност, ще осигури резерви и ефективност за успешно решаване на текущите проблеми. Именно това ни дава основание да считаме, че геополиката определя талвега, който държавата ни да следва за да преодолее успешно настъпващата  криза.

Не може, въпреки благоприятния си геополитически потенциал, България да бъде заобикаляна от големите транзитни стокови потоци като пустеещ остров. За съжаление, този процес, на който Българското геополитическо дружество в продължение на последните осем години отчаяно се противопоставя (въпреки, че засега не среща достатъчен отклик сред отговорните за реализиране на държавната геополитика институции), не само вече тече, но и се задълбочава.

Бележки:

1. Талвег е средната, обикновено най-дълбоката, надлъжна линия по течението на реката.

2. Благодарение инициативата и усилията на покойния ст.н.с. Гешо Гешев, тогава директор на Географския институт на БАН  и председател на Националния комитет по география.

3. Кратка българска енциклопедия, С., Изд. на БАН, т. І, 1963, с. 626.

4. Маринков, Б., Състояние на управлението на страната в условията на тристранна коалиция, Федерация „Открит форум” в дневния ред на България, С., Изд. Ciela, 2006, с. 131.

5. Милев, Ал., Б. Николов, П. Братков, Речник на чуждите думи в българския език, С., Изд. „Наука и изкуство”, 1978, с. 164.

6. Орманджиев, Ив. П., „Как загубихме Тракия”, сп. „Отец Паисий”, май-юни, 1933, с. 143-151.

7. Паскал Бонифас, Съвременната политика /превод от френски/, С., Изд. „Кама”, 2007, с. 272.

8. Розентал, М. М. и П. Ф. Юдин, Философски речник, превод от руски (Издателство политической литературы, 1968), С., Издателство на БКП, 1968, с. 102 (преведена още през същата 1968 от руското издание).

 

15.12.2008, София

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

Най-бързо застига онази опасност, която пренебрегват.

Публий Сир

 

Протичащата трансформация в сектора на българската отбрана е насочена към привеждането на отбранителните ни способности в съответствие с параметрите на средата за сигурност. Системата за отбрана трябва да е адекватна на съвременните предизвикателствата, за да може целият сектор за сигурност, интегрална част от който е и отбраната, да работи ефективно за формирането на такава среда за сигурност, в която държавата да реализира в най-пълна степен интересите си. За да бъде обаче успешно ръководен този процес, следва преди всичко да се зададе правилно посоката му. Това може да стане при положение, че първо се даде отговор на въпроса, какви са предизвикателствата, т.е. рисковете и заплахите пред сигурността. На тази база следва да се разработи адекватната на съвременните условия стратегия за национална сигурност.

Предизвикателства пред сигурността

Идентифицирането на реалните и актуални предизвикателства пред сигурността на България в настоящата стратегическа среда, от гледна точка на българския национален интерес, подпомага процеса на трансформация, служейки като отправна точка за концентриране на усилията. При анализа на рисковете и заплахите следва най-напред да се отчете българското виждане за уязвимостта на страната. Това предполага да се отговори на въпроса, какво, на настоящия етап, представлява риск или заплаха за България, предвид геополитическото и положение и провежданата от нея външна политика и политика за сигурност. Тук неизменно следва да се отчитат и предизвикателствата, които страната ни споделя, защото е член на ЕС и НАТО или участва в „коалиции на желаещите” при операции по управление на кризи.

Членството в ЕС и НАТО предполага поемане на ангажименти и споделяне на отговорности. Необходимо е обаче да се определи, доколко страната ни е изложена на дадено предизвикателство, което, същевременно, е общо за цялата структура. На тази основа ще се определя и приносът ни в рамките на колективните усилия. България, в качеството си на страна-член, се ръководи от стратегическите документи на НАТО и ЕС, като вече е поела ангажименти и изгражда в съответствие с тях необходимите отбранителни способности. Всеки член на даден съюз трябва да изпълнява задълженията си към общността, но, преди всичко, има задължение към себе си – да изгради такива способности, които да отговарят на реалната му уязвимост, на базата на преценката за външната среда, като това става в контекста и отговаря на съюзните усилия в тази насока. Затова от решаващо значение е анализът на уязвимостта на страната ни.

Заслужава да се отбележи, че стратегическите документи на съюзите са широкообхватни и се стремят да отговарят на вижданията на всички, или на максимален брой, членове (най-често обаче на водещите страни), затова те не не са изчерпателни и не дават точен отговор на нуждите на всеки един член поотделно. Именно тук е мястото на националните стратегически документи (като например стратегията за национална сигурност), които трябва да позиционират държавата в зависимост от особеностите на средата за сигурност и националния потенциал за въздействие върху нейните параметри. Разбира се, това става в контекста и в съответствие със съюзните стратегически документи. Още повече, че след като дадена страна-член на международна структура е дефинирала мястото си и е определила предизвикателствата, пред които е изправена, тя ще може да допринесе в най-пълна степен за изработването и актуализирането на стратегическите документи на структурите, в които е интегрирана. По този начин държавата ще има възможност да прокарва най-ефективно интересите си в рамките на общността.

Анализът на рисковете и заплахите пред сигурността на България показва, че те, в основната си част, се покриват с тези пред съюзниците и партньорите от НАТО и ЕС, като процесът на глобализация все повече засилва уязвимостта и непредсказуемостта. Тук обаче следва да направим уговорката, че дори и предизвикателствата да са споделени, ключът за адекватното им неутрализиране е първо в тяхното приоритизиране, от гледна точка на изложеността и уязвимостта на България към тях. Това ще позволи очертаването на най-ефикасните начини за справяне с въпросните предизвикателства. Необходимо е да се определи реалната уязвимост на държавата, което ще спомогне за намирането на уникалното й място в общата мозайка на усилията на страните от ЕС и НАТО. Оттук и секторът на сигурността, като цяло, и този на отбраната, в частност, ще получат адекватни цели и задачи, а България ще допринася максимално за колективната сигурност и отбрана.

Опитът за подреждане на предизвикателствата по значимост, от гледна точна на българската национална сигурност, за целите на настоящото изследване, ще се осъществи на базата на критерии, които не се основават на най-големия медиен интерес (той е относителна величина във всеки един момент), а на това, доколко в момента засягат сигурността на страната и нейните граждани. Целта е да се дефинира българска гледна точка по тази проблематика, като се избягва копирането наготово на утвърдени от други държави и международни структури разбирания [1] за рисковете и заплахите и степента на тяхната значимост в настоящата стратегическа среда.

В съответствие с гореизложеното, при подреждането на предизвикателствата пред сигурността на България, няма да започнем с тероризма, който, въпреки всичко, остава водеща глобална заплаха, включително и за страната ни, а от други предизвикателства, на които сега не се обръща необходимото внимание и не се разглеждат достатъчно обстойно в медийното пространство. Тези рискове и заплахи обаче, поради своя характер, ще се отразят върху способността на страната ни да се справи с останалите, вече наложили се като център на вниманието, традиционни и нови и асиметрични рискове и заплахи.

Днес България е изправена пред две все още незаемащи нужното приоритетно място в дневния ред на сигурността предизвикателства, които условно могат да се дефинират като „хронична слабост на обществото” и „преобръщане на ценностите”. Ако акцентът на първото пада върху социално-икономическите и демографските проблеми, второто се отнася (без да се изчерпва с тях) до организираната престъпност и корупцията и тенденцията към постепенно им фактическо легитимиране като „нормално” социално явление.

„Хроничната слабост на обществото”, като заплаха за националната сигурност, води до трайна неспособност за създаване и развитие на необходимия потенциал, който да позволи на държавата да бъде конкурентоспособна в глобализиращия се свят и по-конкретно – в клуба на високоразвитите държави от ЕС. Това понятие не покрива единствено социалната сфера и най-ярката проява на тази слабост – трайно установилата се бедност, обусловена от недостатъчното ниво на доходите на преобладаващата част от населението (за момента най-ниските сред страните-членки на ЕС). Именно последното и оттам – очертаващата се като продължителна, критично ниска покупателна способност на населението – водят до невъзможност за създаване [2] на необходимата за всяка развита и просперираща държава средна класа. На този фон трябва да се прибавят и сериозните проблеми от неадекватно финансираните образование и наука, както и тези пред здравеопазването. През годините на прехода, освен че е недостатъчно финансирано, здравеопазването бележи тенденция към влошаване на качеството си. Всичко това е резултат главно (но не единствено) от провежданата от държавата икономическа политика, която, въпреки безспорните постижения по отношение на макроикономическата стабилност, през последните 10 години след въвеждането на валутния борд, не бе в състояние да постави страната ни на нужната писта за ускорено развитие, на което вече се радват редица бивши социалистически страни от Централна и Източна Европа.

„Хроничната слабост на обществото” се проявява и в друг тежък проблем, на който засега също не се отдава необходимото внимание – демографския [3]. Намаляването на раждаемостта и застаряването на населението, в перспектива, ще доведат до недостиг на работна ръка и проблеми в системите за пенсионно осигуряване. Особено тревожни са най-новите данни на статистическата служба на ЕС Евростат, според които, до 2060, населението на България ще намалее с близо 30% [4]. Съчетанието на демографски спад, застаряване на населението, влошаване на здравния статус, като цяло, и спадът в качеството на образованието и професионалната подготовка ще засегнат крайно негативно трудовия пазар и оттам потенциала на страната ни да реализира ускорено икономическо развитие.

Но не само количествените показатели са от значение. Важно е, преди всичко, качеството на подготовка на кадрите в епохата на информационното постиндустриално общество, описано от американския писател футурист Алвин Тофлър като общество на „третата вълна” [5]. Ако обществото на „първата вълна” е аграрното, а на „втората” - индустриалното масово общество, това на „третата вълна” днес е достижение само на най-развитите държави. По времето на социализма България се развиваше като индустриално общество на масовото производство и масовото разпределение. В момента тя е в състояние на преход към някои от достиженията на постиндустриалното информационно общество, като рискът е още дълги години българското население да продължи да живее в условията на разпадащите се фундаменти на масовото индустриално и незавършения преход към информационното общество.

„Хроничната слабост на обществото” не само, че води до „изтичане на мозъци”, но и не създава благоприятни условия за утвърждаване на достатъчна мотивация сред младите хора да се изграждат и развиват на високо личностно и професионално равнище. Това, до голяма степен, е функция от наложилото се като тенденция през последните 18 години пренебрежително отношение към образованието и науката, което директно засяга потенциала на държавата да създава достатъчно, като брой и ниво на подготовка, специалисти. За съжаление, засега елементарната пазарна логика не е в състояние да обърне тази негативна тенденция. Фактът, че в областта на образованието и науката са необходими сериозни инвестиции, а резултатът не се проявява веднага и възвращаемостта е от по-различен характер, налага държавата да се намеси адекватно. Опитът сочи, че обществата, изграждащи политиката си върху тази основа, са постигали значителен просперитет.

Образованието и науката се нуждаят от адекватни на тяхната роля и задачи инвестиции, за да може да се увеличи, преди всичко, конкурентоспособността на страната, като място за чуждестранни инвестиции. Очаква се в бъдеще тези инвестиции да се привличат не толкова от сравнително ниските разходи за труд, а от равнището на производителност на труда, което засега остава най-ниското в ЕС. По данни на Евростат, в това отношение България изостава от Румъния с близо 6%, от Естония - с около 30%, а от Хърватия (която е страна-кандидат и тежко пострада по време на югославската война), с над 32% [6] Ако това ниво не се повиши, едва ли може да се очаква външните инвестиции да нарастват в нужния темп, за да може да се преодолее икономическото изоставане [7], в сравнение с другите страни от ЕС, включително новоприетите.

В подкрепа на казаното дотук е уместно да се изтъкне и недостатъчното финансиране на научните изследвания. Това няма да позволи на България да се впише в реализирането на целите на ревизираната Лисабонска стратегия на ЕС, предвиждаща заделянето на 3% от БВП за научноизследователска и развойна дейност, до 2010. Наистина и останалите страни от ЕС все още не са постигнали тази цел [8], но със своите 0,45% България остава далеч под средното ниво в Съюза. Още повече, че у нас тези средства се изразходват главно за заплати и издръжка на материалната база. Това е и една от причините страната ни да е на последно място в ЕС по брой на учените спрямо активното население [9]. Предвид тези факти, едва ли България може да постигне целта си да гради конкурентоспособна, основана на знанието, икономика. Тези проблеми ще се задълбочат, ако сегашните тенденции, касаещи дефицита на достатъчно подготвени кадри, в съчетание с демографския фактор, продължат да се развиват. Всичко това едва ли ще спомогне за повишаването на ниската производителност на труда, която е от ключово значение за икономическия растеж и за нарастване на доходите.

По принцип, в държавните бюджети средствата никога не са били достатъчни. Въпросът обаче е, как се изразходват. Държавният ни бюджет може да е малък, в сравнение с този на други страни от ЕС, със съпоставими количествени показатели, но проблемът пред правителството е, по какъв начин средствата да се разпределят най-ефективно и ефикасно по приоритети. Доброто менажиране на макроикономиката (и по-конкретно поддържането на фискален резерв), преизпълнението на бюджета и реализирането на по-голям от планирания излишък, намаляването на данъчната и осигурителна тежест и грижата за удържане на инфлацията в определени рамки са похвални, но недостатъчни усилия, предвид реалните проблеми на страната и обществото. При наличието на „хронична слабост на обществото”, тези резултати започват да се възприемат като самоцел, като т.нар. финансова стабилност лежи върху нездравата основа на отсъствие на средна класа и недостатъчно развит човешки капитал.

Сравнително добрите макроикономически резултати не могат да компенсират пропуските в политиката на доходите и социалната сфера, натрупани и задълбочени през последните близо две десетилетия. Още повече, при сегашните средни нива на трудови възнаграждения, уязвимостта на населението от колебанията в цените на енергоносителите на световните борси, при определени условия, може да нарасне непредсказуемо, предизвиквайки сериозни политически проблеми. Покачването на цените на храните засега се отразява по-остро в държавите от т.нар. „трети свят”, докато рисковете за България могат да дойдат по-скоро от рязък скок в цените на енергията. Това би довело до инфлация и забавяне на икономическия растеж, което, от своя страна, ще задълбочи проблема с доходите и ще се отрази неблагоприятно върху социалната стабилност.

„Хроничната слабост на обществото”, в нейните разгледани дотук измерения, особено демографското, не може да не се отрази и върху процеса на набирането на достатъчно подготвени кадри за сферата на отбраната – цивилни и военни. Назначаването на подготвени и мотивирани служители, задържането и развитието им в системата не е изолиран процес, а се разгръща в рамките на условията, в които се развива обществото. Това не може да няма трайни последици върху едно от измеренията на сигурността – военната, а оттам и върху националната сигурност, като цяло.

На пръв поглед, така изброените проблеми са тотално засенчени от други, като например тероризма и международните и вътрешнодържавните конфликти, но са с дългосрочно въздействие върху потенциала на държавата да се справя с предизвикателствата на бъдещето и да допринася към съюзните усилия за изграждането на един по-сигурен свят. Като предизвикателство, „хроничната слабост на обществото” е тясно обвързана (и, в определена степен, дори се подхранва) с друга пренебрегвана заплаха:

Преобръщането на ценностите

Разгледаното по-горе предизвикателство и най-видимата му проява – бедността, създават предпоставки за развитие на организираната престъпност. Това обаче не е единствения и най-сериозен проблем. „Преобръщането на ценностите” води до възприемането на престъпността и корупцията, в настоящите им мащаби и проявления, като „неизбежно зло” и дори като „нормално” обществено явление. През последните години на все повече хора, особено на подрастващото поколение, се внушава (и то, в немалка степен, благодарение на медиите), че държавата е некомпетентна и безсилна да се справи с престъпността и корупцията и дори, че тя и организираната престъпност са „едно семейство”. Чувството, че държавните институции са неспособни да осъществява легитимните си функционални задължения да гарантират обществения ред и сигурност има като негативно отражение постепенното утвърждаване в масовото съзнание на схващането, че всеки трябва сам да търси начини да гарантира сигурността си. За щастие обаче, тази тенденция все още не е доведена до крайност, какъвто е случаят при т.нар. „държави в процес на разпад”. В резултат от това предизвикателство се констатира намаляване склонността на гражданите да сътрудничат на органите на реда за предотвратяване или разкриване на престъпленията. Още повече, че показните гангстерски разстрели в големите градове и ниската разкриваемост на тежките престъпления допълнително подкопават общественото доверие към правоохронителните органи и, в частност, в способността им да защитят адекватно свидетелите на престъпления. Така „преобръщането на ценностите” се проявява в нарушаване на връзката между държавата и гражданина.

Проява на „преобръщането на ценностите” е не само корупцията, а най-вече усещането на хората, че, след като държавата няма достатъчно воля и/или не може да се справи с нея, тя е нещо „нормално”, дори адекватно на реалността поведение. Пример за действието на тази заплаха е фактът, че при т.нар. „купуване на гласове” по време на избори, интервюирани от редица медии избиратели признават, че биха продали гласа си, или поне биха взели предложените им за това пари. Едва ли е нужно да споменаваме готовността на голяма част от гражданите да се примирят с даването на подкупи, с цел получаване на административна или здравна услуга.

Следователно, за „преобръщане на ценностите” можем да говорим при наличието на широко възприемане на престъпното поведение (каквото е корупцията в различните й форми) като нещо обичайно и дори необходимо, за да може отделният човек да си осигури, ако не просперитет, поне известен минимум от материални и нематериални придобивки. Така корупцията се явява „отговор на гражданите на липсата на управление” [10]. Това пък води до генериране на мотивация за поведение, рушащо чувството за обществена отговорност. Затова е логично да печели популярност схващането, че спрямо престъпността и, конкретно, корупцията, като „огледало на управлението”[11], цари безнаказаност (с изключение на дребните нарушители или на неспазващи определени правила на поведение членове на престъпни групи). В тези условия отговорното гражданско поведение се счита за идеализъм. В по-краен вариант това схващане може да прерасне в убеждение, че успелите и целесъобразно мислещите индивиди са малцинство, състоящо се от престъпници (корумпирани) с „бели якички”, ръководещи едрия бизнес.

Всъщност това преобръщане на възприятията за нормалното има и друга последица – законно забогателите (доколкото в днешните условия подобно определение може да се дефинира точно и недвусмислено) представители на бизнеса, които всъщност трябва да са в основата на пазарната икономика, базирана на правовата държава, се възприемат като принадлежащи към престъпния свят индивиди. Въобще, концепцията за почтено забогатял човек трудно може да се впише в днешната масова перцепция за просперитета, видим израз на който е натрупаното богатство и начина, по който то се харчи.

Проблемът всъщност не е престъпността – и конкретно корупцията – като такава. Те са съществували и ще продължат да съществуват, като това важи и за развитите „западни” държави, към които България претендира, че принадлежи още преди присъединяването си към ЕС на 1 януари 2007. Въпросът е, в какви граници те ще се проявяват и дали там се стига до „преобръщане на ценностите”. В развитите демократични общества престъпността се разглежда като отклонение, като е поставена и контролирана в определени рамки, което обаче не се оказа по силите на българските правителства от началото на прехода. Подобни резултати не можеха да се реализират само с прагматизъм и умение да се разиграват фигурите на политическата и икономическа шахматната дъска, при автоматичното пренасяне на чуждия опит за изграждане на пазарна икономика и необходимото за това т.нар. „първоначално натрупване на капитала”. Затова е нужна (освен всичко изброено по-горе) и ясна ценностна ориентация, което предполага, рано или късно, да се наложи границата на нормалното гражданско поведение. Само така ще се създадат условия за развитие на „светлия” бизнес и ще се изгради средна класа.

Доколко обаче е реално да се говори за преобръщане на ценностните ориентири или е по-точно да се каже, че излязлото от „зрелия социализъм” българско общество е трябвало да свикне с наложените „преобърнати ценности”, без преди това да е живяло в условията на западните демократични ценности? Може ли прекъснатата след 9 септември 1944 традиция на демократично развитие да бъде реанимирана и утвърдена по време на прехода на „преобърнатите ценности”? И дали формираният при социализма масов манталитет на колективна безотговорност и стремеж за индивидуално надлъгване на дребно с държавата не е благоприятна среда за процъфтяващата след 1989 корупция? Тези въпроси не могат да получат еднозначен отговор, но е сигурно, че отсега нататък е нужно действието на силни групи от гражданското общество, които да дефинират мястото на страната ни в ценностно отношение, за да може тя да се развива като нормална европейска правова държава с пазарна икономика. В този смисъл, по-коректно е да се говори не за „отвоюване на държавата от престъпността”, а за извоюване за достойно място за именно онези ценности, които ръководят живота на обществата в държавите от ЕС и НАТО. „Завръщането в Европа” е не само политически и икономически акт, но и ценностно, културно и цивилизационно ориентиран процес.

Както влизането на България в НАТО и ЕС осигури мястото й в клуба на западните демокрации и трайно ревизира резултатите от срещата в Ялта, така е нужно отсега нататък да има национално обединение около една стратегия, която да утвърди мястото на страната ни като високоразвит и проспериращ член на ЕС. В противен случай, е съвсем реален рискът България да продължи да функционира като неефективен член на Съюза. Защото „ценностната недостатъчност”, както количествена, така и качествена, сред немалка част от политическия и административния ни „елити” (ако изобщо може да се говори за „елит”, в смисъла, влаган в това понятие в САЩ и Западна Европа), до голяма степен, предопределя последното (като постигнати икономически резултати) място на страната в ЕС.

Защо не усещаме ползата от членството в ЕС

Комбинираното въздействие на „хроничната слабост на обществото” и „преобръщането на ценностите” води до негативен дългосрочен резултат: неспособност на страната ни да се възползва максимално от възможностите на членството си в ЕС. Това обаче предполага България още дълги години да си остане държава, чието развитие като член на общността е забавено или дори спряло [12], след акта на формалното и присъединяване. В случая, опасността идва не толкова от налагането на санкции за неизпълнение на европейските критерии, нито пък от спиране на финансирането по програми, колкото от недостатъчния потенциал на България да се възползва от перспективните възможности на членството и да се управлява успешно в условията на глобализация – икономическа, финансова, политическа, културна и дори глобализация на сигурността и отбраната. Защото, в днешната конкурентна вътрешна среда на разширяващия се ЕС, относителният упадък се дължи не толкова на удари и санкции отвън, колкото на пропускането на уникални шансове за развитие „отвътре”.

В този ред на мисли, постигнатата цел България да стане член на НАТО и ЕС е необходима предпоставка за бъдещо развитие, поставяща страната в качествено нова среда за развитие, но, сама по себе си, очевидно е недостатъчна. Политическият елит, реализирал тези стратегически приоритети, сега изглежда затруднен да ръководи държавата в новата конкурентна среда на богати възможности и да осъществи „българско икономическо чудо”, по подобие на ирландското. Икономическият растеж, безспорно, е индикатор за напредък, но нарастването на БВП, немалък принос [13] за което има спекулативният балон на недвижимите имоти, едва ли може да бъде и занапред особен повод за оптимизъм.

Сълзите от вълнение и новогодишните фойерверки може и да са момент на заслужена радост от изминаването на дълъг път и отварянето на ново начало за държавата и обществото, но тепърва ще се нуждаем от свеж потенциал за продължаване на поетия път. Ако се търси исторически аналог, след Втората световна война България бе поставена на изток от Желязната завеса и това предопредели развитието й за повече от половин век, но сегашният момент на забавено развитие, като член на ЕС, може да очертае бъдещето на страната ни през следващия половин век, като аутсайдер в общността на най-успелите в икономическо и социално отношение страни в света. Реален е рискът България да остане остров на сравнителна изостаналост сред морето на просперитет на все по-интегриращото се евроатлантическо пространство. Засега, едни от видимите индикатори на тази потенциална реалност са ниската усвояемост на средствата от фондовете на Съюза и пречките пред развитието на образованието и науката, директно засягащи изграждането на човешкия капитал и подсилващи „хроничната слабост на обществото”. Промяна обаче няма как да настъпи без ново мислене и, ако не с подмяна, поне със сериозно подсилване на щафетата от способни хора в държавното управление, които да работят за така необходимото укрепване на държавността.

Засилването на държавността в епохата на глобализацията обаче, не е цел сама за себе си, а служи за осигуряването на устойчива среда за развитие на гражданите и бизнеса. Държавата, като форма на организация в съвременните условия, трябва да бъде укрепвана [14], но не в смисъла на старото разбиране за държавата-нация, продукт на епохата на Просвещението и търсеща реализация на интересите си в условията на действието на законите на realpolitik от ХІХ-ти и началото на ХХ-ти век. Държавата и днес остава „най-силния израз на дълбоката необходимост от ред и сигурност на народите” [15] и продължава да бъде „незаменимият инструмент на тяхното управление” [16]. В този смисъл, държавните институции имат за задача да поддържат реда и законността, което ще осигури условия за максимално използване на предимствата от членството в ЕС.

Рисковете и заплахите на ХХІ век

След като дотук бяха разгледани две по-малко видими предизвикателства пред държавността и националната ни сигурност, можем да пристъпим към анализа на по-явните и „общоприети” рискове и заплахи. Именно тези две заплахи обаче създават фона, на който България трябва да се справя с рисковете и заплахите на ХХІ век.

Незавършилите процеси на дезинтеграция в бивша Югославия остават актуално предизвикателство за националната сигурност. Засега, Западните Балкани, като цяло, са стабилизирани, но все още има нужда от укрепване на постигнатите резултати. Не е изключено обаче ново активизиране на етническото и религиозно противопоставяне на фона на тези дезинтеграционни процеси и крайния национализъм. В дългосрочен аспект, гаранция за успеха на стабилизирането и възстановяването на Западните Балкани е евроатлантическата интеграция, а в кратко- и средносрочен – операциите на ЕС и НАТО в Босна и Херцеговина и Косово и международната помощ за развитие. Засега Косово остава най-рисковия фактор за стабилността в Югоизточна Европа, като евентуално усложняване на обстановката там може да засегне и съседни държави, най-вече Република Македония. Към момента обаче, подобно развитие едва ли може да се очаква, а дори и да има опити за дестабилизация, силите на ЕС и НАТО ще са в състояние да се справят с тях.

Сигурността в Югоизточна Европа е неразривно свързана с развитието и действията на организираната престъпност, която има стабилни позиции в региона, особено в западната му част. Слабата държавност и икономическите трудности благоприятстват развитието на това явление. „Широкомащабната дейност на организираната престъпност и връзките й със структурите на властта и политическия елит са сред основните заплахи за сигурността в района.” [17] Към нея следва да се прибави и проникването в региона на структури на радикалния ислям и потенциалното взаимодействие между терористичните джихадистки организации и организираната престъпност.

Престъпността в региона може само да усложни усилията на България да се справи с този проблем. Опасността произтича от опитите на организираната престъпност (успешни на места) да проникнат в структурите на властта и да използват държавата за собствените си цели. В българския случай, съчетанието между „преобръщането на ценностите”, усещането за безсилие на държавните институции сред населението и недоверието към органите на властта могат, при определени условия, да доведат до неподозирани резултати.

Освен от стабилността в Югоизточна Европа, България е заинтересована и от укрепване на сигурността в Черноморския регион. Евентуалното дестабилизиране на части от него може да забави процесите на утвърждаване на демокрацията и правовата държава и, в крайна сметка, на евроатлантическа интеграция на страните, заявили такова желание. Това би било пречка за борбата с организираната престъпност и различните видове трафик и би превърнало Черно море в своеобразна„черна дупка”, отклоняваща ценни ресурси на ЕС, толкова необходими за икономическото развитие на държавите от региона. Това ще задълбочи пропастта между Обединена Европа и части от този регион. Отчитайки факта, че Черно море е свързващ транспортен коридор за енергоносители от Каспийския регион към ЕС, евентуални нови конфликти не могат да не засегнат енергийната сигурност на ЕС и, в частност, тази на България. Затова ангажиментите на ЕС в региона трябва да се задълбочат. Още повече, че локалните конфликти застрашават морската сигурност и подхранват други предизвикателства, като организираната престъпност, трафика на наркотици, нелегалната миграция, тероризмът и др.

Към настоящия момент не е загубил актуалността си и един традиционен риск - междудържавните конфликти. Военният конфликт между Русия и Грузия, от август 2008, за пореден път напомни, че войната, като средство за решаване на международни спорове, все още не е останала в миналото, най-малкото в този геополитически регион, въпреки че през последните години фокусът на вниманието бе изместен върху новите рискове и заплахи. Една война от класически тип обаче, може да отклони вниманието и усилията за справяне с новите предизвикателства. Очаква се, че Черноморският регион, като спорна зона за външни сили с комплексни и конкуриращи се интереси, и в бъдеще ще поставя изненадващи проблеми. Още повече, че той е тясно свързан с Каспийския регион и Южен Кавказ и евентуална дестабилизация там би се отразила и върху него.

Риск от реанимиране на регионалните огнища на напрежение може да произтече не само от натрупаните противоречия в някои райони, но, в по-далечна перспектива, и от опитите за преразпределение на влияние между глобалните играчи в ключови региони на Евразия. Това се вписва в тенденцията към предефиниране на системата на международните отношения от едно- към многополюсна, сред чиито странични ефекти, в определени точки на света, би могло да се окаже „размразяването” на някои нерешени конфликти. Подобно негативно развитие ще се отрази и върху системите за отбрана на страните от ЕС и НАТО, като не е изключено дори частичното връщане на някои елементи от времето на студената война, при изграждането на въоръжените им сили.

Руската Федерация никога не е изоставяла намерението си за предефиниране на центровете на сила, като войната с Грузия беше видима проява на амбициите й. С акта на признаването на отцепилите се от Грузия Абхазия и Южна Осетия Москва демонстрира не само частичното възстановяване на мощта си след разпадането на СССР (определено от Владимир Путин като „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век”), а и че отсега нататък не само Западът може да поставя под въпрос действащото международно право и, по-специално принципът на нерушимост на границите (Косово). Това положение ще се запази, докато не се разреши заложеното в Устава на ООН противоречие между този принцип и правото на самоопределение на народите.

Освен Руската Федерация, от изграждането на многополюсен свят са заинтересовани също Китай, утвърждаващата влиянието си на международната сцена Индия и редица други големи държави. Все пак, при анализа на тази тенденция следва да се отчита и въздействието на един недържавен играч в системата на международните отношения, чието значение ще нараства с напредъка на глобализацията. Това са финансовите пазари, които, както пролича и от войната в Грузия, реагират крайно негативно на ескалацията на напрежението, като последиците от това могат да надхвърлят сферата на финансовата стабилност. "Поне отчасти заради кризата в Грузия руските финансови пазари са загубили близо една трета от стойността си, като загубите в пазарната капитализация достигат стотици милиарди долари…Руската рубла се обезцени с около 10 %... Капиталът напуска Русия, като само на 8 август са били изтеглени 7 млрд. долара,” посочи пред Сената заместник-държавният секретар на САЩ Уилям Бърнс (Ройтерс, 18.09.2008). Днес, процесите на финансова глобализация, фактически, налагат тезата, че ”не може да има ефикасна икономика без демокрация” [18]. Може би затова според някои оптимистични анализи, вече „не е възможно да има Желязна завеса между Русия и Запада, тъй като руският елит няма нито желание, нито идеология, които да позволят това.” [19] В тази логика на мисли самата „Русия не носи в себе си генетичен авторитарен код” [20], днес тя е в преход от „имперски статус към класическа национална държава”. [21]

Едва ли обаче сега управляващите в Москва споделят точно тази логика, още повече, че на 31 август 2008 президентът Дмитрий Медведев обяви петте основни принципа [22], от които занапред ще се ръководи външната политика на Федерацията, определени от някои наблюдатели като „доктрината Медведев” [23]. Той особено категорично лансира идеята за многополюсния характер на съвременния свят, в който се изключва доминацията на една единствена държава (директно се визират САЩ), подчертавайки, че еднополюсният свят е „нестабилен и заплашен от конфликти”. Немалко въпроси предизвиква и четвъртият принцип на Медведев – готовността за защита на руските граждани и бизнес-интереси, независимо къде се намират те. Думите на секретаря на Съвета за национална сигурност Николай Патрушев са поредния израз на намеренията на сегашното държавно ръководство: „Русия се прояви като нов геополитически център на света след събитията в Кавказ… Балансът на силите се промени” [24].

Въпреки, че междудържавните конфликти остават предпочитано средство за решаване на спорове и наличието на немалко рисков потенциал за дестабилизация на Югоизточна Европа и Черноморския регион, засега няма видима заплаха за териториалната сигурност на България. Това е отразено и в настоящите планове за придобиване на отбранителни способности. Евентуално забавяне или спиране на процесите на евроатлантическа интеграция на части от тези региони, съчетани с подновяване на локалните конфликти, в контекста на опитите на някои сили за преразпределяне на глобалното влияние, биха могли обаче, при определени условия, да доведат до актуализиране (в известна степен) на риска от териториална инвазия, макар и в по-умален вид и не в същите мащаби като отпреди 20 години. Ако подобен негативен сценарий се реализира, не е изключено да се стигне до пренасочване на ценни ресурси, предназначени за изграждане на способности за експедиционни операции по управление на кризи, към статичната и отживяла времето си териториална отбрана. Това би могло да натовари допълнително бюджетите за отбрана и дори да „изяде” част от средствата за постигането на реално необходими способности, отклонявайки ги към такива, които не допринасят за справяне с новите предизвикателства. Последното би ограничило полезността на страната ни, като съюзник в НАТО. Наистина, в обозримо бъдеще, това едва ли ще се превърне в реалност, по-скоро може да се очаква този контекстен сценарий да придобие малко по-висока степен на вероятност, което пък ще даде допълнителни мотиви на поддръжниците на териториалната отбрана.

Евентуалната дестабилизация на Черноморския регион ще постави по въпрос стратегията на ЕС за диверсификация на енергийните доставки и постигане на енергийна независимост. Черно море е ключово алтернативно трасе за доставки на енергоносители от Каспийския регион, чийто потенциал предстои да бъде доразвит. Изграждането на нови коридори за пренос на нефт и природен газ гарантира както допълнителни количества, за да се отговори на нарастващото търсене на европейските пазари, така и допълнителен източник на доставки. А това са критично необходими условия за гарантиране на енергийната сигурност на ЕС и на България, в частност. Днес едва ли може да се говори за енергийна независимост, а по-скоро за гарантиран непрекъснат поток от доставки в достатъчно количество и на разумна цена, без да се налага за това да бъдат жертвани важни държавни интереси.

Възможно ограничаване или дори прекъсване на достъпа до жизненоважни енергоресурси ще има силен дестабилизиращ ефект върху икономиката. Което, от своя страна, би усложнило друго сериозно предизвикателство, а именно „хроничната слабост на обществото”. Всичко това може да се случи в контекста на задълбочаването на зависимостта от енергията, получавана от изкопаеми горива, нарастване на търсенето и конкуренцията за достъп до тях и борбата за геополитическо преразпределение на влиянието в световен мащаб. И в миналото, и днес енергията е в основата на редица междудържавни конфликти, това ще остане така и в бъдеще. Още повече, че търсенето й допълнително ще нараства. Според Международната енергийна агенция, до 2030, то ще се увеличи с повече от 50%, като делът на развиващите се страни в този ръст ще надвиши 70% [25].

Що се отнася до предизвикателствата пред сигурността в днешната стратегическа среда, не може да не засегнем и въпроса за защитата на критичната инфраструктура. Става дума за онези съоръжения, мрежи и служби, чието прекъсване или разрушаване би се отразило сериозно върху здравето, сигурността, икономическото благосъстояние или ефективното функциониране на страната [26]. Ако не бъде надеждно защитена, тази инфраструктура е уязвима за терористични атаки, чиито последици могат да излязат далеч извън границите на България.

Под критична инфраструктура (което е твърде широко понятие) се разбира и инфраструктурата за гарантиране на енергийната сигурност. Тъй като тя се изгражда не само в държавата-потребител, а и в транзитните страни и страните-износителки, рисковете пред сигурността на инфраструктурата на производителите и транзитните държави не могат да не засегнат и България, която едновременно е и транзитна страна, и потребител. Това налага да се развива сътрудничеството на ЕС и НАТО именно с тези страни-партньори. Енергийната сигурност е тясно свързана с икономическа сигурност, която е в основата на цялостната сигурност за обществото и държавата. А без икономическа и финансова сигурност не може да се гради и адекватна на днешните предизвикателства система за сигурност и отбрана.

Във връзка със защитата на критичната инфраструктура, следва да засегнем и въпроса за сигурността на компютърните системи и мрежи, която ще придобива все по-голямо значение за функционирането на държавата и способността й да се справи с останалите рискове и заплахи. Киберпрестъпленията вече не са заплаха само за фирми и индивиди, а все повече и за националната сигурност [27], след като около 120 държави използват Интернет за политически, икономически и военен шпионаж [28]. Очаква се кибератаките да станат предпочитано средство за водене на война или за дестабилизиране на противника както от недържавни субекти (най-вече терористични организации), така и от отделни държави. Кибератаките срещу Естония (април 2007) и Грузия (август 2008) изискват да се отдели необходимото внимание на този нов вид уязвимост на държавата.

Друг риск, който с течение на времето ще се засилва и може да се превърне, при определени благоприятни отключващи фактори, в сериозна заплаха е незаконната миграция. Наистина, все още непреодоляното предизвикателство „хронична слабост на обществото”, до голяма степен, възпира засилването на миграционния поток към България, като крайна дестинация. Въпреки това, като член на ЕС, нараства привлекателността на страната ни като транзитна държава за незаконния миграционен поток към „по благополучните” страни-членки. Проблемът, в повечето случаи, е свързан с организираната престъпност и може да доведе до влошаване на криминогенната обстановка [29]. Миграционният поток създава и предпоставки за инфилтриране на радикални ислямистки елементи от „рискови” държави, което може да засили терористичната заплаха.

Екологичните рискове са не по-малко значими за сигурността, като евентуалното ускоряване на климатичните промени би предизвикало сериозни природни бедствия. Засега, на България се е налагало да се справя предимно с последствията от наводнения и горски пожари, но проблемът остава комплексен и трябва да се следи внимателно.

Евентуалното избухване на пандемии все още е обект по-скоро на теоретичен интерес, но този риск винаги трябва да се разглежда като актуален, особено при комбинирано действие с терористичната заплаха. Това би поставило на тежко изпитание българската здравна система, предвид настоящия й статус.

Не на последно място по важност, настоящото изследване разглежда тероризма и разпространението на оръжия за масово унищожение. Като постоянна заплаха, те са широко отразени от медиите, като на техния фон остават незабелязани някои други, разгледани по-горе предизвикателства. Още повече, че всички те са пряко или косвено обвързани едно с друго. Така например, незаконната миграция и тероризмът могат да действат комбинирано, а пък дестабилизацията на Черноморския регион благоприятства тероризма и разпространението на оръжия за масово унищожение.

Тероризмът, в качеството му на основна глобална заплаха, може да се комбинира с други предизвикателства, като доведе до допълнително усложняване на обстановката и затрудняване на действията по преодоляване на последиците. Уязвимостта на държавата към тероризма се увеличава с напредъка на процеса на глобализация, отварянето на границите и развитието на модерните технологии. Той ще продължи да бъде в центъра на вниманието на правоохранителните органи, като с всяка терористична проява това внимание ще се изостря. Освен това, актовете на тероризъм могат да бъдат последвани от предприемането на военни интервенции, които да доведат до регионална дестабилизация и дори, при определени условия, до изостряне на напрежението между водещите силови центрове в света.

Тероризмът на религиозна основа (и, най-вече, ислямисткият) е заплаха за страната ни, особено като се отчете участието на България с контингенти в различни съюзни и коалиционни операции. „Присъствието в региона на Югоизточна Европа, особено в Босна и Херцеговина и Косово, на големи контингенти чужди граждани от рискови страни и вероятността сред тях да са инфилтрирани ангажирани с терористична дейност лица повишават степента на заплахата. Не е изключено, и дори е вероятно, на територията на тези страни да се намират и „спящи клетки” на международни терористични структури, които при конкретни условия (а вероятно и в зависимост от позицията на дадена държава по определен проблем или криза) да бъдат активирани.” [30] Трябва да се вземе предвид и фактът, че вече са констатирани опити за радикализация на мюсюлманското население в България, която от 90-те години на миналия век насам влиза „в обсега на геополитическите интереси на ислямския радикализъм” [31].

Разпространението на оръжия за масово унищожение е друга ключова заплаха за националната сигурност. Според Генералния директор на МААЕ Мохамед Ел Барадей, се констатира нарастващ интерес от страна на терористични организации да се сдобият с ядрени оръжия, като не може да се твърди със сигурност, че това вече не се случва [32]. Тук особено важен е граничният контрол, като евентуална дестабилизация на Черноморския регион би затруднила, до голяма степен, борбата срещу трафика на подобни оръжия.

В пряка връзка с тази заплаха е и разпространението на средствата за доставяне на оръжията за масово унищожение до целта, каквито са ракетните технологии. В световен мащаб, разпространението им нараства, като международната общност все още е недостатъчно подготвена за това [33]. Придобиването на балистични ракети от нови сили е заплаха за Европа, като, според новата Бяла книга за отбрана и национална сигурност на Френската република [34], до 2025, се очаква те да могат да достигат територията на континента. Затова подсилването на международния режим против разпространение на ракетните технологии е не по-малко важно за сигурността, отколкото разпространението на ядрените, химическите, биологическите и радиологическите оръжия, на което понастоящем се отделя най-голямо  внимание.

Така очертаните рискове и заплахи изискват обединяване на усилията на различни сектори. От сега нататък все повече ще се налага комбинация и взаимодействие между различните структури за сигурност – външна и вътрешна. Новата Бяла книга на Франция, например, предлага интересен подход, изразяващ се в едновременното покриване на отбраната и сигурността, което отговаря на все по-голямото размиване на традиционно възприеманата и установена граница между вътрешна и външна сигурност. Новото виждане обединява четири политики – отбрана, вътрешна сигурност, външни отношения и икономика. Затова този документ дава добър пример, като резултатите биха могли да послужат и на други държави при изработването на национални стратегически документи и осъществяване на процеса на трансформация на сектора за сигурност и, в частност, на системата за отбрана. Това е сложен и непрекъснат процес, изискващ преди всичко драматична промяна в мисленето. Така ще може да се използва потенциалът както на чисто силовите средства, така и на инструментите на „меката сила”.

Заключение

Очаква се разгледаните дотук предизвикателства пред сигурността да продължат да действат в обозримо бъдеще, като първите две – „хроничната слабост на обществото” и „преобръщането на ценностите”, осигуряват постоянния фон, за евентуална проява на останалите. Действието на последните ще се подсилва от постоянното подкопаване на държавността от страна на първите две. Освен това, опитите на водещи световни сили за глобално преразпределение на влиянието в света превръща държавите, разположени в спорни геополитически зони, както и тези по периферията на вече установените съюзи и коалиции, в поле на целенасочено въздействие на преплитащи се и противоречащи си интереси. Опитите за преразпределение на вече усвоените пространства обаче няма непременно да се реализират с военни средства. Така например, сред начините една държава, възприемана като спорна в борбата между по-големите сили на полето на геополитическата шахматната дъска, да бъде извадена от равновесие (и така, заедно с нея, да се дестабилизира и общността, към която принадлежи) е като се задействат сили, които да нарушат механизмите за нормалното функциониране на обществото. Така страната се оказва в опасна дисхармония с общността на своите съюзници и партньори.

Що се отнася до България, очертаният по-горе сценарий засега остава по-скоро хипотетичен, особено предвид наличието на силни съюзници и партньори, заинтересовани страната ни да продължи по поетия път да бъде част от евроатлантическата общност. Рискът за България, в този случай, произтича не от някаква евентуална бъдеща форма на крайна дестабилизация или нанасяне на удар отвън, а по-скоро от това страната ни да не може да изгради необходимия потенциал за да усвои най-пълно и ефективно ползите от членството си в ЕС. За момента България е в ЕС de jure, но de facto все още липсва нужният капацитет, за да бъде преодоляно изоставането и, в икономическата и социалната сфера, дори по отношение на някои новоприети страни-членки (и кандидатки). Ако това не бъде постигнато, в обозримо бъдеще страната ни ще остане недостатъчно ефективен член на ЕС, обречен на сравнителна икономическа изостаналост и, следователно, ще заема още дълго време позицията на най-бедната и неспособна да се справи с престъпността и корупцията членка на Съюза. Обръщането на тази тенденция изисква, преди всичко, постигането на интелектуална и ценностна съвместимост със страните от Западна Европа и САЩ. Това означава не само готовност за посрещане на предизвикателствата, когато и където възникнат, но и воля за непрекъснато развитие и усъвършенстване на базата на натрупания опит. Защото едва ли би било разумно да се очаква, че новият век ще бъде изпълнен с по-малко предизвикателства за международната общност от миналия.

В заключение, трябва да се помни, че в историята, всеки нов (и уж окончателен) ред се оказва предпоследен. Така е било след Вестфалския мир (1648), Виенския конгрес (1814-1815), Версайската система от мирни договори (1919-1920) и Ялтенския следвоенен модел (1945-1989), което оставя открит въпросът, дали след срещата между президентите на САЩ и СССР в Малта (1989) действително е настъпил „краят на историята” [35] или вече сме свидетели на поредното и „завръщане” [36].

 

Бележки:

[1]     Стратегията за сигурност на ЕС (2003) и резултатите от дейността по нейното актуализиране, Стратегическата концепция на НАТО (1999), Стратегията за национална сигурност на САЩ (2006), Бялата книга за отбраната и националната сигурност на Френската република (2008) и др.

[2]     Всъщност, създаването на средната класа не се изчерпва само с политиката на доходите, но това е предмет на отделно изследване.

[3]     Вж. данните за населението на НСИ, http://www.nsi.bg/Population/Population.htm, както и Eurostat. (2008)  Population in Europe 2007: first results, Issue number 81

[4]     Eurostat. (2008) Ageing characterises the demographic perspectives of the European societies, Issue number 72, http://epp.eurostat.ec.europa.eu

[5]     Toffler, Alvin. (1980) The Third Wave, Bantam Books

[6]     Вж. Евростат, Labour productivity per person employed, http://epp.eurostat.ec.europa.eu/tgm/table.do?tab=table&init=1&plugin=0&language=en&pcode=tsieb030

[7]     Вж. сравнителните данните на НСИ, Програма за европейски сравнения, http://www.nsi.bg/GDP/ECP.htm

[8]     http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=MEMO/07/568&format=HTML&aged=0&language=EN&guiLanguage=en

[9]     Становище на БАН по въпроси, поставени в писмо № 0901-38, от 15 май 2007, от Министъра на образованието и науката, изпратено до МОН с писмо № 04-09-48 от 23 юли 2007, http://projectoria.org/forum/viewtopic.php?id=566

[10]      Палдер, Хелмут. Съветник на министъра на правосъдието на Бавария, ФР Германия, 08.09.2008, http://money.ibox.bg/interview/id_644097020

[11]      Ibid.

[12]      Найденов, Михаил. Ролята на „малките държави” в международните организации, сп. „Геополитика”, бр. 4/2008, 18-25

[13]      Вж. изнесените данни в Измамно спокойствие. в-к „Капитал” 37/12.09.2008.

[14]      Относно функциите на държавата, които трябва да бъдат укрепвани, вж. Франсис Фукуяма (2004) State-Building: Governance and World Order in the 21st Century, Cornell University Press

[15]      Plantey, Allain. (2000) Principes de diplomatie. Nouvelle édition, Pédone-Paris”, p. 7

[16]      Ibid.

[17]      Киров, Кирчо, ген.-майор, директор на Националната разузнавателна служба. Рискове и заплахи за сигурността в Югоизточна Европа. Пета международна конференция „Сигурността като предизвикателство пред европейската перспектива на Югоизточна Европа”, София, 11-12.09.2007, София, 2008, 123-129

[18]      Khodorkovski, Mikhaïl. Quand la Russie a tort, l'Europe doit le dire, Le Figaro,  Propos recueillis par Laure Mandeville, 19/09/2008 | Mise à jour : 20:03

[19]      Ibid.

[20]      Ibid.

[21]      Ibid.

[22]      Пять принципов внешней политики Дмитрия Медведева. http://medvedev-da.ru/about/news/index.php?ELEMENT_ID=4390

[23]      Вж. разработките относно руската външна политика и политика за сигурност и отбрана в абонаментната рубрика на агенция Стратфор, www.stratfor.com

[24]      Цитиран от агенция "Фокус", 03.09.2008, която се позовава на „Интерфакс”.

[25]      World Energy Outlook 2006, http://www.iea.org/Textbase/npsum/WEO2006SUM.pdf

[26]      http://www.nato.int/docu/cep/cep-e.pdf

[27]      McAfee Virtual Criminology Report 2007, http://www.mcafee.com/us/research/criminology_report/default.html

[28]      Ibid.

[29]      Киров, Цонко, зам.-министър на вътрешните работи (2007). Вътрешна сигурност и обществен ред – предизвикателства пред европейската перспектива на Югоизточна Европа. Пета международна конференция „Сигурността като предизвикателство пред европейската перспектива на Югоизточна Европа”, София, 11-12.09.2007, София, 2008, 161-162

[30]      Киров, Кирчо., op. cit.

[31]      Златков, Николай, началник отдел в НСС-МВР (2007). Вътрешната сигурност и европейската интеграция на Република България. Пета международна конференция „Сигурността като предизвикателство пред европейската перспектива на Югоизточна Европа”, София, 11-12.09.2007, София, 2008, 228-234.

[32]      NATO Review, Bucharest Summit, April 2008, р. 22

[33]      Вж. заключенията от одобрения от годишната сесия (2007) на Парламентарната асамблея на НАТО доклад Proliferation of Missiles and Missile Technology, http://www.nato-pa.int

[34]      Le Livre blanc sur la défense et la sécurité nationale, 17.06.2008

[35]      Fukuyama, Francis. The End of History and the Last Man, Free Press, 1992

[36]      Kagan, Robert. The Return of History and the End of Dreams, Knopf, 2008

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През май 1945, на фона на разрушенията и унижението в Берлин и удовлетворението от отмъщението, обзело Лондон и Париж, приключва епохата на четиривековната глобална европейска доминация, която, за първи път в историята, обединява земните пространства в единна цивилизация на колониалната интеграция и капиталистическия възход. Всъщност, още в началото на 1945, в Ялта, новите хегемони на планетата разпределят зоните си на влияние, очертавайки контурите на новия световен ред. Най-важното постижение на режима, въведен от двете свръхсили, е подялбата на Стария континент и осъществяването на плътен контрол над окупираните европейски държави, съпроводен от постепенното разлагане на колониалните им империи, останали в първите десетилетия след войната, поне привидно, извън хватката на двете могъщи федерални държави – САЩ и СССР. Метафорично казано, разпокъсаната Европа този път бива отвлечена от два бика - американският бизон и съветският зубър.

През втората половина на 40-те години, планетата е поделена между два свята с раздалечаващи се социално-икономически системи, на границата между които възникват дълбоки разломи. Особено травмиращо е разделението в центъра на Стария континент, където се прекъсват утвърдени икономически и културни връзки. Формиралата се в продължение на хиляда и петстотин години европейска общност понася удар, подобен на дезинтегрирането на средиземноморската цивилизация при варварските нашествия, допринесли за разпадането на Римската империя. Като този път Изтокът е оказва по-засегнат, отколкото Западът.

Непосредствено след края на войната и на фона на възхода на новите гиганти - САЩ и СССР, Европа изглежда обречена вечно да играе ролята на второстепенна сила. Само десетилетие по-късно обаче, идеята за формирането на единно европейско пространство (фигурираща и в германските военновременни проекти), започва, стъпка по стъпка, да се реализира на практика, сякаш за да се докаже продуктивността на стратегическите замисли на немската континентална геополитическа школа, традиционно опонираща на англосаксонската теза за таласократично надмощие и контрол над световните простори.

Краят на европейското притаяване

След Втората световна война, западноевропейските сили се оказват в дефанзивна  позиция. Всичките им опити да се съпротивляват на свръхсилите се сблъскват с невъзможността да излязат от рамките на студената война, която периодично застрашава да се превърне в свръхгореща. Раздуването на ядрените арсенали и придобилата алогични измерения надпревара във въоръжаването между двете супердържави се оказват главния фактор за шантажиране на целия останалия свят. Свръхвъоръжаването на двете хегемонистични империи и поддържането на напрежението между тях блокират изменчивостта на политическите системи и замразяват естественото развитие на блоковите конфигурации и противопоставяния, като с това се възпрепятства и установяването на необходимия силов баланс. Военнополитическото „консервиране” обаче похабява преждевременно основните играчи в Голямата игра и съкращава времетраенето на тяхната хегемония. През ХХІ век горивото на руско-американската доминация на противостоенето е вече на привършване (въпреки опитите за реанимирането й), още  преди да е изтекло и столетие от въздигането на тази двойка. Което кара мнозина да се питат, дали пък не е настъпило времето за завръщането на Европа като лидер в световните дела?. Старият континент разполага с най-благоприятното геостратегическо разположение, съхранил е стопанския и културния си потенциал, а застаряващото му население, сякаш създава предпоставки именно то да управлява света чрез умереността на мъдростта. Дали!?

През втората половина на ХХ век, европейските държави постепенно осъзнаха необходимостта от интегрирането си в единен стопанско-политически съюз, който да им позволи да консолидират своя потенциал, да окрупнят способностите си за съпротива по отношение на външните намеси и влияния, както и да запазят възможностите за икономическа експанзия във всички посоки на стесняващото се глобално пространство. През 1989-1991 двуполюсното разделение на континента беше отхвърлено в източната му половина, а това позволи да се развие процесът на еманципиране и в западната част на Европа. Сплотяването на разноликите и разнокалибрени държавни структури на европейските народи беше форсирано и днес Европейския съюз обхваща, на изток, Кипър, Балканите, Полша Прибалтика и Финландия и най-после потвърждава географския смисъл на названието си.

Въпреки своето средищно място в световната суша и предимствата от близостта на морето (за по голямата част от територията й), Европа има и редица геостратегически и геостопански недостатъци. Нейните природни дадености предполагат уязвимост и зависимост, ако бъде изолирана от останалия свят. Този фактически субконтинент трудно би могъл да се уповава само на собствения си потенциал и е обречен винаги да бъде обърнат навън - към други култури и други суровинни бази, за да може да се развива и да се съхрани, като един от глобалните центрове. За да преодолее повечето си естествени (природни) слабости, днес Европейският съюз има две възможности за перспективно екстензивно развитие, две посоки на компенсаторно (по отношение на вътрешния застой) придвижване: атлантическата (американската) и евразийската (насочена към Източна Европа, Северна, Западна и Централна Азия).

За да оцелее в очертаваща се грандиозна глобална конкуренция (която, при определени условия, би могла да прерасне и в открит сблъсък) между културите (цивилизациите), Европейският съюз може да разчита да открие простор и възможности за възходящо и стабилно развитие в двата региона, контролирани, до голяма степен, от свръхсилите: Америка, доминирана от САЩ, и Северна Азия, владяна от Русия, са двете най-приемливи насоки (в смисъл на предразполагаща среда за партньорство) за кооперативно съхраняване на остатъците от европейското политическо и икономическо превъзходство.

Несъмнено, сътрудничеството на страните от Стария континент със североамериканските държави поддържа, до голяма степен, функционирането на съвременната глобална стопанска и политическа система и е в основата на съвременната цивилизация. От друга гледна точка обаче, с огромния си икономически, военен и иновативен потенциал, американците потискат региона, част от който са и те самите. В същото време, разпадането на СССР и изолираността на Русия дават на Европа онзи неповторим (и, може би, единствен) шанс, спохождащ само способните на велики дела в моменти на крайна нужда. Подобно на 40-те години на миналото столетие (когато се яви в ролята на спасител на Европа), в началото на ХХІ век, Русия сякаш е призвана да даде на континента, към който самата тя принадлежи, необходимото пространство и ресурси за да продължи възходът на Европа и да се запази продуктивната културна напредничавост на европейците. Но, за да бъде цялостно и хармонично интегрирането на северноевразийското пространство, към европейския стопански и политически блок е необходимо да се привлекат още две ключови държави – Япония и Турция.

Гостратегическите перспективи на Руското пространство

Идеологическата криза, настъпила в Русия след краха на комунистическата система и формирането на олигархична структура на собствеността върху средствата за производство и ресурсите на огромната страна, доведоха народите и гражданите на евразийската империя до дълбока мотивационна криза по отношение поддържането на съюзните отношения във федерацията. Тази криза постави под съмнение дори нейната виталност и основателността за съществуването й. Междувременно, непосредствено след 1991 се възродиха апетитите към руските пространства като ресурсен придатък, подлежащ на колониализиране и експлоатация от Западния (и не само) свят. Тези проекти твърде натрапчиво напомняха плановете от първата половина на ХХ век за поделянето на Съветска Русия на сфери на влияние. Всъщност, геостратегическият смисъл на гражданския конфликт в Русия от 1917 до 1922, до голяма степен, се определя от външното желание (без да омаловажавам и вътрешния стремеж на националностите в Руската империя към еманципация и независимост) да се спре възходът на най-обширната империя в Евразия (включително чрез рефрагментирането на руското пространство) и тя да се превърне в суровинен придатък на Западния свят, който да получи допълнителни източници за експлоатация на природни ресурси, работна ръка и пазари.

Още на 23 декември 1917 (т.е. само 45 дена след идването на власт в Петроград на болшевиките), Британската империя и Франция сключват тайно споразумение за определянето сферите им на влияние в Южна Русия. Великобритания си запазва правото на контрол над Кавказ и казашките територии около реките Дон и Кубан, а Франция предпочита да контролира Украйна, Бесарабия и Крим. Тези имперски замисли обаче са изпреварени от германския военен и политически натиск, довел до изваждането на Русия от войната и сключването на Брест-Литовския мирен договор от 3 март 1918. Според него, тя губи голяма част от западните и южните си европейски територии. След капитулацията на Германия, в края на 1918, бившите руски съюзници от Антантата потвърждават конвенцията от декември 1917, осъществявайки междувременно военна интервенция за задушаване на болшевишкия режим. Умората от току що приключилата световна война обаче, бързо ги принуждава да се изтеглят, изоставяйки Русия в кръвопролитията на избухналата, не без тяхното съучастие, гражданска война.

През 1921, на конференцията в Генуа, Германия, САЩ и Великобритания обсъждат създаването на консорциум за икономическа експлоатация (възстановяване) на Съветска Русия. Съветската дипломация обаче успява да се споразумее с германците за привилегировани икономически взаимоотношения и двете страни разкъсват следвоенния обръч. Ала едва на 23 август 1939, с подписването на пакта за ненападение между СССР и Германия, приключва подставеното отвън гражданско противопоставяне в съветизираната руска империя и тя се завръща през задния вход сред големите играчи в геополитическата надпревара, за да триумфира само след 6 години като най-мощната сухоземна сила. Как се стига до този глобален геостратегически поврат?

След Наполеоновите войни, европейските сили с ужас осъзнават, че Руската империя се е превърнала в свръхдържава с огромен военноикономически потенциал и перспективи, при това без да е положила кой знае колко големи усилия за да го постигне. През ХVІ век, Московското царство се възползва от западането на държавите по Волга (вследствие на замрялата търговия между Изтока и Запада през вътрешноконтиненталните пътища) за да излезе на Урал и Каспийско море. През следващото столетие, руските пионери навлизат в Сибир, достигайки до Далечния изток без да срещнат сериозна съпротива от местните народности. Населението на северноазиатските региони е оредяло от стихийните инфекциозни епидемии (предимно едра шарка, унищожила стотина години по-рано индианците в Америка), а стопанството им е опустошено от настъпилото климатично застудяване. Едва при проникването си към Черно море, Кавказ и Средна Азия руснаците се сблъскват с ожесточена съпротива, но частичното модернизиране на една от последните християнски феодални държави на континента подпомага нейното настъпление, осигурявайки и успех във военните конфликти с Османската империя, Кримското ханство и Персия. Разширение е постигнато дори на западното направление, където германците все пак успяват да спрат руското проникване към централноевропейското континентално ядро. Само за три столетия на териториална експанзия, Царството овладява многократно по-големи територии от собствената му и с право се провъзгласява за империя с претенции да бъде „Третия Рим”. Само че бремето на управлението, развитието и опазването на тези огромни територии води до прекомерно изтощение и през миналия век периферните региони на два пъти се откъсват от метрополията. Последният път (през 1991) успешно и трайно. Въпреки това, остатъкът от руския териториален разлив все още представлява най-обширното държавно пространство, към чийто потенциал са насочени множество външни погледи.

В географско отношение, съвременната Руска Федерация е естествено продължение на Европа, отвъд линията Таганрог-Нарва. Тя е неразривно свързана духовно и стопански с европейската християнска цивилизация, въпреки седемдесетгодишната изолация и самоизолация, по времето на етатисткия режим. Комунистическата конфесия, наложена и пропиляна през тези десетилетия, отдалечава Русия от европейските ценности. Но това се случва, не заради нейната несъвместимост с мирогледната и аксиологическа система на „другата” Европа, а поради догматичното възприемане и прилагане на комунистическото учение, вследствие на което не се реализира консервативният вариант на реформиране на крайно егалитаристката система – конвергенция с либералната доктрина (докато в Китай сравнително бързо са намерени допирните точки между просоциалистическия етатизъм и конфуцианството). Така, вместо постепенно възприемане на принципите на свободния пазар и демократичното общество, след 1991, в Русия сякаш предпочитат да се завърнат към опита от ХVІІІ-ХІХ век, когато в местната икономика преобладават едрите регионално-отраслови монополи, облагодетелствани и закриляни от държавата, за сметка на свободната конкуренция. Олигархичната структура на икономиката и обществото както тогава, така и сега, вкарват империята (федерацията) в руслото на спираловидно пропадане, при което периодите на временен подем се възприемат за разцвет на имперската мощ и тържество на специфичния руски (евразийски) път на развитие.

Днес състоянието на Русия е донякъде сходно с онова в края на ХІХ век. Само че тогава тя все още не е застрашена от демографска катастрофа. В началото на новото хилядолетие руският народ е уморен и изтощен от непрестанните усилия да опази имперското единство и мястото на „Светата Рус” сред лидерите в световните дела. Меркантилната идеология и практика, наложени му през последните две десетилетия,  които не съответстват особено на руската душевност, водят до разрив между руския човек  и държавата. Православието трудно ще съумее да запълни този разрив, доколкото и Църквата не изглежда особено склонна да възприема промените, произтичащи от модернизацията, и се явява основният консервиращ фактор в източнохристиянските национални общности. От това състояние на национална парализа във вътрешен план могат да се възползват малцинствените народности на федерацията, чиято стопанска, демографска и социокултурна значимост, както изглежда, ще продължи да нараства, като е възможно да се стигне до пълното им еманципиране, водещо най-вероятно към федерално дезинтегриране или дерусификация на държавното управление (при съществуващия олигархичен модел подобен поврат не може да се изключва напълно). Много по-опасни обаче са евентуалните външни намеси или поставянето на страната в изолация зад нов санитарен кордон. Тоест, Русия е изправена пред важен избор. Тя трябва спешно да намери съюзници, чрез които да балансира разцентроването на собственото си вътрешно равновесие и загубата на мястото и ролята на свръхсила на световната политическа сцена.

В началото на 90-те години, Западна Европа (ЕС), естествено, потърси разширение на възможностите си за стопанско развитие и увеличаване на политическия потенциал, чрез приобщаване на източната половина на континента. Досега, сблъсъкът с Русия в тази зона беше притъпяван от американското присъствие, което възпираше руската страна да отговори със сила на навлизането в нейната сфера влияние. Всъщност, Москва отстъпи пред американския натиск, но от отстъплението спечели повече европейския блок, докато САЩ затънаха в стратегическите си проекти за „обкръжаване” на Русия и дори за разделянето й на няколко държавни образувания. Ако бяха по-внимателни и находчиви, американците можеха да привлекат „новите руснаци” под крилото на американската помощ за възстановяване и нормализиране (макар че по времето на Клинтън и Елцин беше направен подобен опит, завършил с провал, най-вече по американска вина), използвайки стремежа им към елитарно припознаване и потребление, както и този на руското население към по-отворен и благосъстоятелен живот. Олигархичната система обаче твърде бързо възстанови антиамериканските настроения както във върховете, така и сред низините на руското общество. С идването на власт на Путин и Буш-младши, руско-американските отношения се завърнаха в руслото на антагонизма, а Русия се зае сама да осъществи (и засега го прави доста успешно) икономическите реформи, завръщайки се към някои практики на етатисткото регулиране на стопанството.

Засега Руската Федерация се ориентира към отправяне на съюзнически тангенти в югоизточна посока – Китай, Индия, Иран, но едва ли има интерес от продължителното поддържане на това сближаване, поради опасността постепенно самата тя да се окаже привлечена в орбитата на тези въздигащи се световни сили, рискувайки да бъде „усвоена” от тях, като необходим пространствен и суровинен придатък. Затова е наложително да се предотврати по-нататъшна ескалация на претенциите за подялба на руското наследство. Русия е част от европейската цивилизация и трябва да присъства като интегрален, макар и специфичен, елемент от европейското държавно-политическо единение.

Бързото намаляване числеността на руснаците и невъзможността на централната власт да овладее социалните процеси, за да осигури добър жизнен стандарт за преобладаващия дял от руското население и да привлече достатъчно имигранти, поставя под въпрос бъдещето на Федерацията, опитваща се да възвърне външнополитическото си влияние без да е решила докрай вътрешните си проблеми. Надигането на Китай, Индия, Иран, Турция и арабския свят, в близост до постсъветското пространство, създава възможност в недалечна перспектива азиатските владения и сфери на влияние на Русия да бъдат „разпределени” между тези претенденти за нови регионални лидери, които несъмнено търсят и нови простори за развитие. Ако те се домогнат до Централна Азия, Сибир и Далечния Изток (а защо не и до Кавказ, Урал и Поволжието) ще се стигне до окончателно преместване на средоточните центрове на световното производство, пренастройване на геостратегическите отношения и дебалансиране на силовите масиви и линиите на взаимодействие помежду им.

При подобен развой, Европейският съюз е застрашен да остане изолиран в западната периферия на Евразия и да се превърне в задокеански остров на американската неохристиянска (или по-скоро „постхристиянска”) цивилизация. Снизходителното отношение към Стария континент както от страна на Запада, така и на Изтока, не след дълго може да го превърне в социален резерват за застарялото му население с разноезична култура и овехтели традиции. Но преди тъжната ситуация да стане факт, европейците все още имат шанс да възстановят глобалното си влияние и да утвърдят наново своето политико-културно превъзходство, ако съумеят да изградят северноевразийски блок, кооперирайки се с Русия и с други азиатски сили. Чрез реализирането на Северноевразийския проект, членовете му ще заемат, и то по естествен път, централно място в международните взаимоотношения, тъй като ще бъдат част от най-значителното стопанско-териториално формирование с превъзхождаща позиция и перспективи. При успешно интегриране между участниците в този блок, той ще представлява най-мощната и стабилна структура на смесена таласо-телурокрация (до момента тази позиция се заема от САЩ, които, в съюз с Канада, а може би и с Мексико, ще оформят втори подобен блок – Северноамериканския).

Пред тези две хипотетични съюзни структури стои една изумителна възможност, свързана с бъдещото развитие на най-северните зони на планетата. Евентуалното значително затопляне на климата и разтопяването на ледения масив в Северния ледовит океан би създало по бреговете му нов център на цивилизацията, една втора „средиземноморска” общност, която ще притежава редица предимства – близост между бреговете и крайбрежните територии в околовръст на най-малкия океан, лесен достъп и къси пътища към северните райони на Атлантика и Пасифика, както и междинно разположение между тях, с произтичащите от него посреднически функции. Европейският съюз, който е отдалечен от Индийския и Тихия океан, трябва да запази възможността си за развитие в северна посока, като не допусне излаз на конкурентни сили по евразийското крайбрежие на Ледовития океан. Русия пък едва ли би се справила сама с тази задача през следващите столетия.

Япония и Турция – укрепващите оси на северноевразийския съюз

В началото на ХХІ век, Япония  и Турция, съвместно с Русия, сякаш са призвани да се обединят с Европейския съюз при изграждането на политико-икономически алианс за стабилизирането на дебалансирания глобален ред. Полицентричният свят, чиито очертания се виждат все по-ясно на фона на настоящата финансова криза, навлиза в епоха на промяна на трасетата и направленията на капиталовите и стоковите потоци и на засланящите ги политически (силови) баражи и изнесени постове, със съответните съпроводителни осигурителни акции.

Глобалната финансово-икономическа криза, отбелязала краха на идеята за неограничения от нищо краен либерализъм, създава  условия Западна Европа да се възползва от вътрешните американски проблеми за да се еманципира окончателно, да извърши пробив в отношенията с Русия и да привлече друг голям васал от следвоенната американска сфера на влияние – Япония. Европейската и японската високотехнологични икономики са в състояние да допринесат за ускорената модернизация на Русия и за разработване на нейните огромни ресурси, докато тя, от своя страна, би осигурила тяхната безопасност, респектирайки евентуални опити за силово нарушаване на принципите на конкурентността. Дъгата (оста) от Токио до Лондон (стига британците да се осъзнаят в достатъчна степен като европейци, а не продължат да се смятат за “младшия партньор” на САЩ) ще обедини традиционните Велики сили, които бяха засенчени през изминалото столетие от американската мощ, и ще осигури приемствеността на модерната цивилизация.

В географско отношение, “слабините” на Европа се намират предимно в южната й полуостровна зона. Старият континент е особено уязвим от външно въздействие в района на Балканите и Северното Причерноморие. Дори при сегашните технологии на въоръжение и на водене на война, именно тук Европа може да бъде разделена и оттук да бъде контролирана. Необходимо е този регион да бъде стабилно защитен. А това означава, че Европейският съюз се нуждае от тесен съюз с Турция, която несъмнено ще стане член на Общността, ако европейците заложат на дългосрочните си интереси и стратегическото подсигуряване прерасне в изключителен приоритет.

С привличането на Турция, ЕС ще проникне до Кавказ, ще доближи Персийския залив и ще затвърди контрола си над Източното Средиземноморие. Германската мечта от края на ХІХ век за пробив на изток, посредством изграждането на Багдадската железница, ще бъде почти реализирана. Резервите към мюсюлманската Турска република могат да бъдат преодолени при стриктно следване, от нейна страна, на лаицизма, наложен навремето от Ататюрк. В този смисъл, италианската позиция по отношение на турското членство е по-обоснована, отколкото френските обструкции. Разбира се, напълно очаквано и оправдано е съседните на Турция християнски държави да наложат в присъединителния й договор ограничения върху свободата на движение (заселване) на турски граждани на тяхна територия, поради съществуващите исторически наслоения на подозрителност и опасенията за демографско поглъщане, но в Анкара едва ли биха се противили продължително на подобни предпазни клаузи.

След приемането на Турция, Европейската общност може да продължи да се разширява по посока на  Близкия изток, включвайки евентуално южнокавказките постсъветски републики, Ливан и Израел (при наличието там на ясна проевропейска, а не проамериканска или друга ориентация и, ако своевременно разрешат териториалните си спорове и вътрешни конфликти). Към северноевразийския блок биха гравитирали републиките от Централна Азия, Иран и Афганистан, чиито индоевропейски и тюркско-алтайски народи могат да подхранят с младежко население застаряващите европейски националности.

Как би могъл да стартира интеграционният процес? Дали потенциалните участници в него са осъзнали, в достатъчна степен, общите си интереси, както и мащабите на проблемите пред процеса на сливане на потенциала и усилията им? В момента ЕС и Русия са готови да започнат разговори за съвместяването на стратегическите си интереси, макар че стартирането на преговорите беше осуетено от военната провокация на проамерикански настроения грузински лидер Саакашвили. Впрочем, американската съпротива на интегрирането на северноевразийското пространство би могла да се прояви и в други чувствителни пунктове на евразийското обединяване – Кюрдистан, Украйна, разполагането на елементи от ПРО на САЩ в Централна и Източна Европа и ответните мерки на Москва (съществуването на военнополитическият алианс НАТО, само по себе си, не би трябвало да е непреодолимо препятствие за формирането на новото политико-икономическо формирование в Евразия), проектите за тръбопроводи към Европа и пр. От другата страна на Евразия пък все още остават спорните четири южни острова от Курилския архипелаг и неподписаният заради това мирен договор между Москва и Токио. При всички случаи обаче, тези проблеми са преодолими.

Налагането на доминацията на общите интереси, а не на политическия натиск и икономическата експлоатация, е правилния модел на отношения между големите европейски държави и Русия, който би дал нов тласък на европейската цивилизация. Последните две десетилетия бяха трудни както за Европа, така и за Русия и Япония, доколкото реформирането на глобалната политическа система и натрупването на доста дефекти, през годините на половинвековното противопоставяне, доведоха до стопански и социални затруднения и забавяне на икономическия растеж в северноевразийския регион. Време е това изоставане да се навакса. Навлизаме в нова епоха на стагниране на стопанското и иновационното развитие, на непредвидими природни катаклизми и на нарастване влиянието на множество нови, сравнително млади, унитарни и съюзни държавни и междудържавни политически субекти. В такова размирно време светът се нуждае от стабилни и уверени имперски (т.е. наднационални) структури, от ползотворно взаимодействие между тях и от намиране на допълнителни стимули за възход и просперитет. В този смисъл, интеграцията в регионални междудържавни мегаблокове е сред най-вероятните възможности в търсенето на подходи за продължаване на развитието, поне докато експанзивното нарастване на световното население (и на неговото потребление) и еманципирането на Третия свят не забавят съществено хода си (след като младите националности преодолеят последиците от демографския преход и еуфорията на националното самовъздигане). През следващото столетие глобализацията би могла да доведе до обединяване и на мегаблоковете, макар че е напълно възможно и да се стигне до нова фрагментация на света. Засега обаче, регионалното консолидиране на трудовите и природните ресурси е повече от желателно. Въпросът е само, по какъв начин ще бъде осъществено то.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Украинската политика страда най-много от провинциалната визия на повечето и лидери. Невладеенето на поне един чужд език, местното образование (нито един украински университет не влиза в световната класация топ-500 на авторитетния Институт за висше образоване в Шанхай) и ограниченият в рамките на бившия СССР жизнен опит от периода на формирането им като личности – са основните причини за периферния характер на мирогледа на принадлежащите към украинския политически “елит”. Единичните изключение само потвърждават правилото. Следствие от това е липсата на гъвкаво и динамично мислене в глобалната координатна система, което да не изостава, а дори да изпреварва бързата смяна на декорите на световната сцена. Демодираният мироглед на участниците във властта, прави Украйна заложница на остарели концепции и стратегии “втора ръка”, които принципно не са в състояние да отговорят адекватно на съвременните предизвикателства. На моменти изглежда, че украинската политическа класа наивно вярва, че веднъж открилите се пред страната възможности са безкрайни и вечно ще си останат такива.

Украйна не успя да влезе нито в НАТО, нито в ЕС, заедно с държавите от Централна и Източна Европа и Прибалтика. Влакът от десетте държави, плюс двата допълнителни вагона – Румъния и България – тръгна и пристигна без нас. Това е исторически факт. Много може да се спори, защо стана така, но, поне според мен, основната причина е, че дори по времето, когато евроинтеграцията беше обявена за “основна стратегия на икономическото и социално развитие на нашата държава”, на Украйна и липсваше увереност в постижимостта и безалтернативността на този избор, което означаваше и, че нямаше воля за постигането и на всяка цена. Тук е мястото да си припомним думите на бившия полски премиер Лешек Милер, произнесени на самолетната стълбичка, при връщането му от поредния кръг на предварителните интеграционни преговори с ЕС: “Струва си да мечтаем, защото понякога мечтите стават реалност”. Мисля че, през 90-те и началото на 2000-те, на Украйна много и липсвата именно такива „мечтатели” във властта.

Но, така или иначе, този етап е вече минало. Страницата на последното разширяване на ЕС и НАТО е обърната завинаги и безвъзвратно и пътищата, по които елитите на 12-те държави се добраха до Брюксел, вече не водят наникъде. И украинската политическа класа следва да осъзнае тази проста истина. Светът на 90-те – този период на победоносното (почти както предсказваше Фукуяма) шествие на либералната демокрация, която тогава изглеждане безалтернативна, е вече история. И онези, които още не го бяха разбрали, можаха нагледно да осъзнаят новите геополитически реалности по време на последния конфликт в Южен Кавказ – наблюдавайки, как реагираха на него повечето европейски столици. За да отговори адекватно на новите предизвикателства (и новите възможности!), украинският елит следва, колкото се може по-бързо, да се откаже от остарелите стратегии на миналото столетие. Ще се опитам да илюстрирам тази теза с двете концепции, определящи сегашното външнополитическо позициониране на Украйна: интеграцията в ЕС и НАТО.

Невъзможната евроатлантическа интеграция

По отношение на НАТО, ситуацията изглежда по-проста и ясна, доколкото и Северноатлантическият алианс е доста “по-проста” организация, в сравнение със сложно структурирания Европейски съюз. Самоутвърждаването на обединена Германия обективно усилва голисткия подход към европейската сигурност. Според тази концепция, Европа следва да се позиционира като трета сила във военно-политическото противопоставяне между Америка и Русия. Приятелският упрек отправен, по време на южнокавказкия конфликт, към Медведев от Саркози, който не предполагаше нито оказването на военна помощ на Грузия, нито дори налагането на икономически санкции на Русия, е знакова илюстрация за това, какво представлява “неоголизмът” на практика. Французите и особено германците ( а и останалата т.нар. “Стара Европа”, с изключение, може би, на Обединеното кралство) дори в кошмарите си не могат да си представят, че на техните войници някой ден може да се наложи да се срещнат с руснаците не на полигоните за съвместни учения, а на бойното поле. Още повече пък, защитавайки ментално далечната от техния малък и комфортен свят Грузия (или Украйна), въпреки че подобна възможност пряко произтича от чл.5 на Вашингтонския договор.

Западна Европа (и особено Германия), която след Втората световна война не се превърна в сталински протекторат, запази своята свобода, можа да се вдигне на крака, в икономически и политически план, и да възстанови (макар и частично) ключовите си позиции в света, благодарение на американския военен “чадър” (т.е. на НАТО), днес откровено блокира присъединяването на Украйна към Северноатлантическия пакт. Следва да сме наясно, че, за разлика от реалните и многобройни проблеми, свързани с постигането, от страна на Украйна, на европейските стандарти, за присъединяването ни към НАТО пречи единствено липсата на консенсус по този въпрос сред членовете на пакта, както и на подкрепа за подобна стъпка сред самите украинци. В тази връзка, бих посъветвал онези, които вярват в приказките за “липсата на демокрация”, върховенство на правото, стабилността и т.н. в Украйна, да погледнат историята на Турция (постоянна членка на НАТО от 1952). Само преди 12 години, на тогавашния и премиер Неджметтин Ербакан се наложи да подаде оставка под натиска на военните. При това той имаше късмет, че се отърва само с глоба, домашен арест и забрана да се занимава с политическа дейност. Защото, през 1961, един от предшествениците му начело на правителството – Мендерес Аднан, беше екзекутиран след поредния военен преврат. На тези, които не обичат сухите исторически факти, пък бих предложил да четат произведенията на Орхан Памук или да посетят страната на Ататюрк, само че не по утъпканите туристически маршрути.

Днес за нас, като никога преди, е актуален въпросът: необходима ли е на Украйна подобна НАТО? Социологическите данни ясно ни демонстрират, че въпросът за НАТО не просто разединява, а направо разцепва страната. Освен това, украинските политически лидери трябва да признаят, че членството в пакта не гарантира сигурността на Украйна. Навремето, съветските войски не се решаваха да предприемат “марш-наскок” на Запад, не толкова заради международните договори, колкото заради наличието на американски военни бази и ядрени бойни глави на територията на Западна Европа. В тази смисъл, за да се опази Украйна от посегателствата на онези, които са убедени в изкуствения характер на украинската държавност и поставят под съмнение сегашните граници на Украйна, също не е достатъчно да се влезе в НАТО, а ще трябва на нейна територия да се разположат военни бази на алианса. Само че, това ще предизвика яростната съпротива на значителна част от населението на страната, както и на представляващите го политически партии, да не говорим, че самите бази ще се нуждаят от постоянна усилена охрана (заради антинатовските настроение сред значителна част от украинците). Дали подобно гарантиране на външната сигурност за сметка на създаването на огромен риск на вътрешната сигурност на страната е оправдано, остава открит въпрос. Не бива обаче да има никакви съмнения, че обещанията за членство в НАТО, без разполагането на военни бази на пакта на украинска територия, са чиста проба лицемерие.

Според мен, отказът да се предостави на Украйна Предварителен план за действия по присъединяване към НАТО, през декември 2008, следва максимално да се използва за промяна на стратегията за сигурност на страната. Въпреки реториката на Брюксел, вратите на НАТО продължават да са плътно затворени за нас. Което означава, че сме принудени сами да се справяме със собствените си проблеми. Едва ли някоя от политическите сили, включително откровено проруските, ще се обяви против това. В такъв случай, следва да започне дискусия по проект за радикално увеличаване на финансирането на въоръжените сили, както и, доколко е целесъобразно да бъде възстановен украинският тактически ядрен потенциал. Ако Киев успее да получи поне мълчаливото съгласие на Вашингтон (което ще означава блокиране на всички възможни санкции срещу Украйна) за възстановяване на ядрения си статут, само за две-три години страната ще се сдобие с коз, равностоен по значението си на украинската газотранспортна система.

В случай, че Украйна възстанови ядрения си статут, тя ще може да разговаря с НАТО от позициите на самостоятелна военна сила, от която пактът е заинтересован не по-малко, отколкото обратното. Фактически, става дума за стратегия, сходна с онази на Дьо Гол по време на управлението му, през 1958-1968, когато Франция постепенно прекрати военното си участие в НАТО, залагайки на собствените си въоръжени сили. Както е известно, причините, накарали генерала да предприеме подобна стъпка, са три:

- нежеланието на САЩ и Великобритания да превърнат ръководния дует на пакта в триумвират с френско участие;

- отказът на НАТО да поеме отговорност за бунтуващата се френска колония Алжир, на която Дьо Гол особено държи, тъй като именно там, през 1943, организира френското правителство в изгнание и ръководи движението на съпротивата в страната;

- нежеланието на Париж да бъде страна в потенциален конфликт между НАТО и Варшавския пакт.

Последните две причини, mutatis mutandis, са изключително актуални и за днешна Украйна. Нещо повече, възстановяването на собствената военна мощ и ядрения статут на страната би могло да се превърне в национален проект, който да сплоти, вместо да разединява, нацията. А на онези, които се съмняват, дали украинската икономика е в състояние да издържи такъв проект, ще напомня само, че когато Дьо Гол се връща на власт, през 1958, френските златни резерви са почти равни на нула, а нацията е разделена от въпроса, дали Франция трябва да остане колониална империя, или следва да се избави от отвъдморските си владения.

Украйна и ЕС

Сега нека се прехвърлим към по-сложния въпрос за европейската интеграция на Украйна. Тезата, че след последното си двуетапно разширяване ЕС преживява една от най-дълбоките кризи в историята си е вече банална, но това не означава и, че не е вярна. Сегашното състояние на Съюза поражда асоциации със средата на 60-те и кризата на “празния стол”, когато френските амбиции едва не разрушават младата европейска общност. Наистина, корените на днешната европейска криза не са в прекалените амбиции на някоя от страните-членки на ЕС (макар сегашното поведение на Полша в рамките на Съюза да напомня на фарсов римейк на френския голизъм от 60-те), а по-скоро в това, че логиката на по-нататъшната интеграция във формат „27+” изисква задълбочаване на федерализацията на ЕС, което е неприемливо за част от членовете му. Провалът с ратификацията на Европейската конституция и проблемите с ратификацията на Лисабонския договор (въпреки обективната необходимост от реформиране на действащите учредителни договори) се коренят именно в неясното, а поради това – понякога противоположно тълкуване на крайната цел на ЕС.

Размитата формулировка “създаване на по-тесен съюз на европейските народи”, родена като компромис между юнионистите и федералистите в споровете им за целите на европейската интеграция през 50-те години на миналия век, както изглежда, вече е изчерпана. Така, съдът на ЕС, който по време на институционалната криза от 60-те и застоя през 70-те беше основния двигател за формирането на един “все по-тесен Съюз” и фактически осигури (често, напук на стриктното тълкуване на учредителните договори) конституционния правов ред в ЕС, сега е силно ограничен във възможностите си да “коригира волята на законодателя” чрез конституционните съдилища на държавите-членки. Европейският парламент, с разширяването на чиито пълномощия се свързваше и нарастването на демократичността на ЕС, страда от задълбочаващ се недостиг на демократична легитимност: в изборите за евродепутати, от момента на въвеждането на преките избори за тази институция, през 1979, участват все по-малко европейци, поради което средноевропейският показател за избирателната активност, още през 1999 падна под 50%, а на последните избори, през 2004, стигна до 45,6%, като сред новите държави-членки, той е забележимо по-нисък.

Не бива да забравяме и, че европейските общества дължат утвърждаването и просперитета си на двуполюсния свят на студената война, когато двете свръхдържави се изтощаваха взаимно чрез надпреварата във въоръжаването, докато Западна Европа възстановяваше и развиваше собствената си икономика, под американския военен чадър. Днес, когато на икономическата сцена се появиха нови свръхмощни “играчи”, а именно Китай и Индия, следвани от Бразилия, Мексико и (в случай че се обедини) Корея, за привикналия към комфорт и високи социални стандарти ЕС става все по-трудно да се конкурира на глобалната икономическа арена. Можем да си представим, колко е трудно постигането на консенсус в Европарламента, Европейската комисия или между лидерите на 27-те страни-членки с толкова различни традиции, интереси и икономики, след като те не разполагат дори с единен работен език за общуване помежду си: всяка редакция на работната документация, поправките и предложенията към нея “пътуват” из коридорите на евроинституциите на английски, френски и немски език, а окончателната версия на документите – и на другите двайсет официални езици в Съюза. Казват, че представителите на новите членки в институциите на ЕС са били смаяни и дори раздразнени, когато френското председателство в Европейския съвет стартира с нарушаването на негласния консенсус, според който английският се приема като първи сред равните езици на Евросъюза и в продължение на половин година (юли-декември 2008) се опитваше да реализира своеобразен “франкофонски реванш”.

Като цяло,  решенията, за чието приемане на Вашингтон, Москва или Пекин са необходими само няколко дни, отнемат на Брюксел цели седмици, ако не и месеци. Реакцията на сегашната глобална финансова криза, от която всяко европейско правителство се опитва да спаси финансовите си институции със собствени сили, е ярък пример за това. Друга илюстрация за мудността на ЕС беше фактът, че докато новината, че президентът Юшченко е разпуснал украинския парламент беше отразена почти моментално в емисиите на Би Би Си, в “Евронюз” тя се появи едва на следващия ден.

Няма да задавам въпроса, дали Украйна се нуждае от такъв Европейски съюз. Очевидно е, че присъединяването към ЕС в обозримо бъдеще си остава най-оптималния вариант за геополитическото позициониране на Украйна. На, както споменах по-горе, ситуацията в Съюза напомня повече онази от 60-те години на миналия век, отколкото ситуацията през 90-те. Тогава общността търсеше истинския си формат, своите граници и място в света, помнейки как, през 1954, френският парламент погреба Договора за създаването на Европейска отбранителна общност (тук е мястото да си припомним и кой точно сложи кръст на стремежа на еврооптимистите за Европейска конституция, преди няколко години) и как, в началото на 60-те, се провали идеята за създаването на конфедерация за сигурност на европейските държави (известна като “плана Фуше”). По онова време, Дьо Гол се съмнява, дали Великобритания е част от Европа и на два пъти блокира присъединяването и към общността заради тясното партньорство между Лондон и Вашингтон (което напомня на постоянното оглеждане към Москва в сегашния европейски диалог с Киев). Тогава лидерите на “шестте” се осмелиха да предприемат разширяване едва след като приключиха формирането на митнически съюз, реформираха и рационализираха институционалната структура на общността и постигнаха споразумение за финансирането на общата селскостопанска политика, която за французите беше (и си остава) “свещената крава на ЕС”, макар да е сред най-скъпите (а днес, от чисто икономическа гледна точка – едно от най-абсурдните) пера в бюджета на общността. Днес, перспективи за бързо решаване на сегашната криза в ЕС не се очертават. Затова Киев би трябвало да разбере, че Съюзът просто не може да си позволи да приеме Украйна (също както и Турция), докато не изясни, поне за себе си, какво точно представлява и към какво се стреми. Колко ще продължи този “рефлективен период”, както се изразяват в Брюксел, днес никой не знае. Това обаче не означава, че Киев трябва да чака със скръстени ръце. Вместо да досажда на ЕС с безкрайните си (и, както показва опитът, засега неособено ефективни) молби за “европейска перспектива”, Украйна може, като се възползва от чл.49 на Договора за Европейския съюз, да постави ребром въпроса, дали вратите на Съюза са отворени или затворени за страната? В тази ситуация, евентуален отрицателен отговор на Брюксел няма да е нещо много по-лошо от неговото “да”, защото най-сетне би сложил точката над i-то и ще накара Украйна да заложи на собствените си сили. В Турция, чиито отношения с ЕС са доста по-напреднали от украинските (въпреки че европейското и бъдеще е също толкова неясно, както и нашето) отдавна са наясно, че “насила хубост не става” и активно обсъждат възможните геополитически алтернативи на европейската интеграция, макар присъединяването към Съюза да остава най-желателния вариант за развитие на събитията. Нека си припомним например, как още през 2002 генералният секретар на Съвета за национална сигурност – генерал Тюнчер Килинч, публично заяви, че не вярва ЕС някога да приеме страната му, обвини Брюксел, че “досега Турция не е получила и най-малката подкрепа от Съюза за присъединяването си към общността” и предложи да се търсят нови съюзници, в частност, в лицето на Иран и Руската Федерация. Ще напомня също, че от времето на Ататюрк турските военни традиционно играят ролята на “мотор” на европеизацията, а през 2002 Анкара вече от доста години имаше не само митнически съюз с ЕС, но и статут на държава-кандидат за членство в него.

Нова стратегия за Украйна

В края на краищата, пробивът към “Първия свят” е възможен не само в рамките на евроинтеграцията. Разбира се, за да се осъществи подобен проект без помощта на Брюксел, трябва да се затегнат коланите и да се постигне максимална мобилизация. Но че това е възможно ни демонстрира, в частност, опитът на Южна Корея (държава, която доста прилича на Украйна, най-малкото със сложната си история на границата между две големи цивилизации) и Казахстан (където проектът за модернизация и радикално повишаване субектността на държавата на международната сцена продължава успешно да се реализира, въпреки най-големия в ОНД процент на руско етническо население, критичният недостиг на инфраструктура и сложното съседство с Русия и Китай, едновременно). Интересно се развиват през последните години и Азербайджан и Беларус: през този период БВП на глава от населението, и в двете страни, надминава украинския с 15-20%. Показателно е също, че в Давоския рейтинг на конкурентоспособността, през последните две години, и Казахстан, и Азербайджан са по-напред от Украйна (Беларус не е включена в тази класация).

Наистина, залогът на собствените сили излиза по-скъпо и изисква друго ниво на отговорност от държавното ръководство. Ще дам само един пример. Вече тече дванайстата година, откакто Украйна официално обяви евроинтеграцията за своя национална стратегия, но в Киев и досега смятат, че получаването на западно образование от талантливите млади украинци си е само тяхна грижа, както и на чуждестранните стипендиантски програми (като Фулбрайтовите или Чийвнинговите стипендии). Така, украинският вицепремиер Хрихорий Немира, отговарящ за международната и европейската интеграция, с гордост съобщи, през април 2008, че Полша е склонила ежегодно да финансира обучението на десетина украински студенти във варшавския Европейски колеж. Той обаче премълча факта, че десетки украинци завършили този наистина престижен колеж (както и други водещи европейски университети) въобще не могат да си намерят работа в украинските правителствени структури.

За съжаление, украинците, завършили Харвард, Оксфорд или Сорбоната със собствени средства (или пък със средства на родителите си или с чуждестранни стипендии), предпочитат да останат на Запад или да се ориентират към частния украински бизнес, защото не виждат нито възможности, нито стимули да се реализират на държавна служба, където всички ключови постове отдавна са заети и здраво се държат от местните “феодали”. Най-патриотично и романтично настроените притежатели на западни дипломи си взеха необходимата поука още, когато бяха призовани да работят в държавния апарат от някогашния вицепремиер (до 2005) Олег Рибачук: на тях им се наложи да започнат работа като най-ниска категория (и заплащане) специалисти, което нямаше как да не ги провокира да търсят “компенсации” под формата на подкупи. Нормално е, че оттогава насам желаещи за подобна държавна кариера липсват. В края на краищата, ако искаш да жънеш, трябва да се научиш и да сееш. Казахстан отдавна го разбра. Всяка година три хиляди казахи биват изпращани да учат в най-добрите университета по света, в рамките на президентската стипендиантска програма “Болашак”, чиято стойност е по-висока дори от тази на Фулбрайтовите стипендии. За сравнение, всички чуждестранни донори, взети заедно, отпускат за Украйна (чието население е три пъти по-голямо от това на Казахстан) по 100 стипендии за пълноценно обучение на ниво магистър.

Разбира се, следва да признаем, че условно неевропейската алтернатива за Украйна ще означава известно ограничаване на демокрацията или, другояче казано, повишаване ефективността на властта. В украинския контекст това ще означава персонификация на властта в лицето на държавния глава. Тоест, за известно време ще трябва да забравим за модела на парламентарна република. Впрочем, очевидно е, че украинците няма да съжаляват особено за една институции, чиито членове активно блокират работата на Върховната Рада и съдилищата, още по-ефективно щурмуват ЦИК и, в същото време, коефициентът им на полезно действие като депутати е близък до нулата, поради което цената на приемането на законите (без да коментираме качеството им) достигна до невъобразимите за данъкоплатците 80 млн. гривни за закон.

В края на краищата, историята ни дава великолепен пример за това, как един град в южната периферия на Малайския полуостров първоначално бива оставен на произвола на съдбата от разпадащата се Британска империя, а след няколко години напуска и Малайската Федерация. Принуден да разчита само на себе си, Сингапур се превръща в първия “азиатски икономически тигър”, постигайки едно от най-високите жизнени равнища в света. Да не забравяме обаче, че автор и реализатор на този скок “от Третия към Първия свят” е отличникът на Кембридж и повече от 30 години министър-председател на Сингапур – Ли Куан Ю. Именнно по британски трезвият и по имперски глобалният прагматизъм на господин Ю му позволява – вместо да се влачи на опашката във фарватера на тогавашните световни лидери, да започне собствена оригинална игра, довела до превръщането на сингапурската “пешка” в “офицер” на модерната съвременна икономика.

Ще завърша с това, че не смятам алтернативите на европейската и евроатлантическа интеграция на Украйна, описани в настоящата статия, за единствено възможните. В същото време съм дълбоко убеден, че сегашното зацикляне върху присъединяването към НАТО и ЕС (което се отнася както за привържениците, така и за противниците на тази стратегия) пречи за ефективността на украинската външна политика и недопустимо стеснява възможностите за маневри в съвременния променящ се свят. Наличието на “план Б” (а по-възможност и на “план В”), в случай, че “план А” очевидно не сработва, е важна предпоставка за субектността на държавата в глобалните процеси. Субектност, която толкова липсва на днешна Украйна.

* Авторът е зам.директор на Центъра за европейско и сравнително право в Киев

{rt}

Пазарът на електроенергия на Балканите се характеризира с известни особености, отличаващи го от другите европейски региони. На първо място, повечето балкански държави са нетни вносители на електроенергия, с изключение на Румъния и България. Друг важен аспект са значителните различия в натоварването на мрежите през отделните сезони, дължащи се на структурата на потребителите на електроенергия, в която важно място заемат отделните домакинства.

Следва да се посочи и, че са налице проблеми, свързани с експлоатацията на остарелите електростанции и необходимостта от модернизация на съществуващите електрически мрежи. Така например, гръцката електроразпределителна компания обяви наскоро, че през следващите няколко години ще са необходими поне 600 млн. евро за модернизиране на електрическите мрежи по егейските острови. От далеч по-големи суми се нуждаят другите страни от региона, което обяснява сериозния интерес на потенциалните инвеститори.

Сегашната ситуация

От 2001 насам, балканските електрически мрежи функционират в синхрон с онези на ЕС по линия на Съюза за координация на електрическата енергия (UCTE). UCTE цели да “координира работата и развитието на електроенергийната транзитна мрежа в Европа” и в него членуват повечето държави от Стария континент.

Най-важните далекопроводи в региона са: България – Ниш (Сърбия)- Косово – Скопие, както и онзи, свързващ България с Гърция.

Поради значителния внос на електроенергия, който осъществяват всички споменати държави (с изключение на България), по време на летния сезон, мрежата често е пренатоварена за да се реализира необходимия транзит на електроенергия и това води до постоянни прекъсвания в подаването и.

Далекопроводът между България и Македония е с капацитет 800 МВт, а този между Гърция и Турция – 400 МВт. Що се отнася до последния, следва да отбележим, че Турция все още не е синхронизирала системата си с изискванията на UCTE. Поради това, в момента, търговията с електроенергия между двете страни е ограничена и се осъществява предимно през силно натоварения летен период. Междувременно, UCTE, в тясно сътрудничество с турските власти, инициира задълбочено изследване на възможностите за преодоляване на проблема, като основните му аспекти са:

- Финансирането, което ще се осъществява от предприсъединителните фондове на ЕС;

- Изследването ще се осъществи от консорциум, начело с немските компании RWE и Netz и гръцката HTSO. Според редица гръцки експерти в индустриалната сфера, успешното му приключване ще изиграе важна роля за гарантиране на двустранната търговия с електроенергия между двете държави и съседните им страни.

Освен това, между Гърция и Италия има електропровод с капацитет от 500 МВт.

Накрая, очаква се, че завършването, в края на 2008 (официално открит на 16 декември), на новия електропровод за 400 кВ между Скопие и района на Червена могила в България, значително ще разтовари основния далекопровод Ниш-Косово-Скопие.

Някои важни стъпки

Геополитическите обрати, случили се на Балканите през последните петнайсетина години, много сериозно засегнаха и електрическите мрежи в региона. През 1994, чрез проекта “Фар 92”, ЕС очерта рамките, в които всички балкански страни биха могли да се присъединят към UCTЕ, при положение, че продължат активно да инвестират в системите за производство и транзит на електроенергия.

През 1988 Гърция подписа споразумение с Италия, в резултат от което, през следващите години беше изграден подводен далекопровод, изиграл много важна роля, когато, в резултат от гражданската война в Югославия, драстично беше нарушена търговията с електроенергия в региона.

Междувременно, през 1994, албанската електроенергийна компания KESH, румънската Renel и югославската (тогава) ЕКС свързаха електрическите си мрежи с тази на Гърция. През септември 1995, българската Национална електрическа компания (НЕК)се присъедини към тях за съвместните пробни тестове на новосъздадената регионална мрежа, като след май 1996 всички тези държави действат в рамките на общата електроенергийна система на Югоизточна Европа.

Ролята на ЕС за ускоряването на всички тези процеси беше изключително важна и се смята за голям успех на Брюксел, макар че за това не се говори особено, вероятно защото обикновените европейци знаят твърде малко (а и не се интересуват особено) от развитието на нещата в тази толкова важна сфера.

През 1996 ЕС организира в Солун конференция, на която страните-участнички от Югоизточна Европа решиха да създадат специален орган, който да наблюдава и съдейства за ускоряването на процеса на свързване електрическите мрежи в региона и формирането на единен пазар за електрическа енергия. Две години по-късно, в Букурещ, представителите на ЕС обявиха резултатите от неговата дейност, касаещи първите приоритетни стъпки в тази посока:

-        Изграждането на 400 киловолтовия далекопровод между Румъния и Унгария;

-        Възстановяването на 400-киловолтовия далекопровод, в района на босненския град Мостар, повреден по време на юговойните.

Като следващ приоритет бяха определени:

-        Реконструкцията и модернизацията на 400-киловолтовия далекопровод между Гърция и Македония;

-        Изграждането на втори 400-киловолтов далекопровод между Гърция и България;

-        Строежа на 400-киловолтов далекопровод между Гърция и Турция.

През 2002 завърши реконструкцията на далекопровода край Мостар със средства на Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) и босненската електрическа компания ZEKC.

Според експертите на UCTE, окончателното завършване на всички, споменати по-горе, проекти е част от мащабния план за свързване на електрическите мрежи на европейските страни с мрежите на Турция, северноафриканските държави и тези от Черноморския регион. Създаването на единна енергийна мрежа на държавите от Югоизточна Европа е критично важна стъпка към формирането на т.нар. Средиземноморски енергиен пръстен и, в същото време, ще свърже Балканите с електрическите мрежи и пазари на централноевропейските държави – Полша, Чехия, Словакия и Унгария.

400-киловатовият далекопровод между Румъния и Унгария, чието изграждане приключи в края на 2008, беше финансиран със заем от 34 млн. евро, отпуснати от ЕБВР. Останалите проекти бяха завършени в края на 2007, като по този начин беше демонстриран много значителен прогрес в рамките на препоръките от 1998.

Проблеми и възможности

Корпоративната презентация,провела се в края на миналата 2008 в Атина, с участието на мениджърите, контролиращи търговията с електроенергия в региона, изведе на преден план няколко важни въпроса, касаещи възможностите и трудностите на днешната ситуация с електроенергийните мрежи на Балканите.

На първо място, сегашните възможности за трансграничен транзит на електроенергия се оценяват като недостатъчни, заради пречките, създавани на национално ниво и породени от съществуващото местно законодателство и сезонните промени в обемите на изнасяната електроенергия. Освен това, експертната общност е на мнение, че невинаги се спазват приетите критерии за сигурност, липсват и достатъчно възможности за мониторинг, измервания и комуникация.

От друга страна обаче, е налице достатъчно количество електроенергия, както и средства за транзита и, съобразени с критериите на ЕС. Като цяло, прогнозите за бъдещето на сектора са по-скоро оптимистични, заради продължаващите усилия за дерегулиране в сферите на производството и доставката от страна на всички държави в региона, макар че конкуренцията на вътрешните пазари се оценява като “все още недостатъчно ефективна”.

Междувременно, в региона нараства нетният износ на електроенергия, като основните играчи тук са водещите износители България и Румъния, вносители като Албания и Черна гора, както и (повече или по-малко) Сърбия и Италия.

Сред основните пречки е политическият натиск, упражняван с различни средства върху регулаторите, който генерира несигурност у потенциалните инвеститори в регионалната търговия с електроенергия. В същото време се планират по-нататъшни инфраструктурни инвестиции, но за да бъдат те наистина ефективни, се налага бързото премахване на редица сега съществуващи ограничения в тази сфера.

Електроенергийните компании, както е в Гърция например, често биват обвинявани от местния бизнес, че пречат на търговията с електроенергия, тъй като не са наясно с възможностите на собствените си електрически мрежи. От друга страна, организациите, отговарящи за работата на тези мрежи са склонни да смятат, че задачата им е да осигурят подаването на електричество по далекопроводите, без оглед на сключените търговски сделки, което може да постави под въпрос вече договорените доставки на електроенергийния пазар и то в моменти, когато те са жизнено необходими.

Казаното дотук налага извода, че все още предстои да бъде изминат достатъчно дълъг път до формирането на единен регионален електроенергиен пазар, макар че тази цел, безусловно, е постижима. Всички гръцки експерти в сферата на индустрията например, са единодушни, че след като през следващите няколко години бъдат  решени проблемите с регулацията и инфраструктурата, търговията с електроенергия в Югоизточна Европа може да нарасне в пъти, в зависимост от прогреса в изграждането и поддържането на регионалните електрически мрежи.

Заключение

Можем да очакваме, че съвсем скоро пазарът на електроенергия на Балканите ще се окаже във фокуса на вниманието на големите индустриални конгломерати и, най-вече, на европейските. Сред причините за това, на първо място, е фактът, че вече се реализират (или пък са планирани) редица мащабни инфраструктурни програми в тази сфера, което разкрива широки възможности за експанзия на основните играчи не електроенергийния пазар.

На второ място, търговията с електроенергия в региона, макар и да не е напълно развита, се характеризира с непрекъснато нарастваща печалба, която в Гърция например, достига до 100%.

В същото време, достоверни източници твърдят, че в България например, търговията с електроенергия е силно повлияна от мрежите на организираната престъпност, опитващи се да манипулират компаниите в сектора, или като използват политически натиск, или като ги поставят под индиректен контрол, придобивайки техни акции. На практика, либерализацията на пазара и появата на нови играчи в електроенергийния сектор на Балканите ще има множество измерения, включително и чисто политически.

На трето място, окончателното формиране на паневропейския електроенергиен пазар, на основата на континенталната електроенергийна мрежа, ще има, като последица, появата на мега електроенергийни търговски компании – най-вече от Германия, Франция и Италия.

Като цяло, на Балканите, поради ключовото им геополитическо положение, може да се очаква нова цялостна реконструкция, този път на електроенергийния сектор в региона, който вероятно ще се осъществи под егидата и стриктния контрол на Брюксел (също както и споменатите по-горе проекти).

 

* Авторът е експерт в Международната агенция за изследвания в сферата на сигурността и разузнаването и редактор за Източна Европа във Фондацията World Security Network

{rt}

В статията си за геостратегическият избор на Европейския съюз (1) отбелязах, без да я аргументирам подробно, една от фундаменталните причини, поради които ЕС може да направи рязко геополитическо движение по англосаксонския или евразийския вектори. Тя е свързана с постулата за формирането (де факто за някои или предстоящо за други) на няколко основни зони в глобалното геоикономическо пространство. В тяхното бъдещо развитие, като процес на преструктуриране или реструктуризиране (разпадане), са възможни различни алтернативи и варианти на геополитическо и геоикономическо взаимодействие или пък противопоставяне (по силата на основните закони за геополитическо противопоставяне или взаимодействие).  Приема се, че ЕС е център на т.нар. Европейска геозона в два аспекта: геополитически и геоикономически.

ЕС като център на европейската геоикономическа зона

Авторът защитава хипотезата, че в началото на ХХI век световната икономика, международните отношения и международните икономически отношения, като взаимнодопълващи се и относително автономно функциониращи системи, постепенно се трансформират в нова глобална интегрирана матрица, която можем да наречем глобално комуникационно пространство. Интегрираща компонента в него е новият стратегически ресурс (като производителен фактор) - знанието. На негова основа се развиват високите информационни технологии. Те са в основата за т.нар. процес на „компресия на времето и пространството” (2), който позволява невероятно ускоряване на „прехвърляне” или комуникиране на материални (по-малко) и виртуални (особено капитали) фактори на производство. В това пространство се изграждат съответните комуникационни магистрали, трасета и вектори (3). В случая ни интересува обстоятелството, че ЕС формира матрицата на Европейската геоикономическо пространство или зона.

Приема се, че на сегашния етап от развитието на глобалния свят, с известни условности, са налице три достатъчно ясно оформени геоикономически зони, плюс още една, която набира скорост да придобие адекватна характеристика. Между тях съществуват сложни релации, които се обуславят от съвременната глобална и регионална геополитика в края на ХХ и началото на ХХI век.

Първата е Американската геоикономическа зона, чиито център са САЩ.

Втората е Европейската геокономическа зона с център Европейският съюз, като цяло.

Третата е Азиатско-Тихоокеанската геоикономическа зона, известна като АТР. Неин условен център е Япония.

Четвъртата е Евразийската геоикономическа зона, която, на този етап, няма изразен център и е в процес на формиране. Тоест, нейните характеристики са по-скоро предполагаеми.

И четирите геокономически зони могат да бъдат характеризирани като параметри по няколко критерии.

От гледна точка на географския детерминизъм. Става въпрос за пространствената конструкция на зоните. Нито една от зоните не обхваща географски предопределените геопространства.

- Американската геоикономическа зона не включва Южна Америка, въпреки усилията на САЩ (4). На този етап, зоната се ограничава в рамките на Северна Америка и, по същество, я покрива в по-голямата и част чрез Северноамериканската асоциация за свободна търговия (NAFTA). Засега обаче, тя не играе ролята на ядро на Американската геоикономическа зона.

- Европейската геоикономическа зона е концентрирана главно в Западна, Средна и, отчасти Източна, Европа. Към нея принадлежи и част от северната част на африканския континент, като основанието е принадлежността му към т.нар. Rimland. Остават пространства на изток, югоизток, юг и, отчасти, север, които, на този етап, все още не са “под егидата” на ЕС. Следователно, Европейският съюз е едновременно ядро и център на геоикономическата зона, което е прецедент и дава основания да се лансира тезата за Съюза като бъдещ прототип на глобалния свят.

- Зоната на АТР има за център Япония.  Географски, тя също не е стриктно детерминирана, доста е размита, като конструкция, поради множеството регионални и зонални икономически и търговски формирования и доста по-специфичната политика, която се води в зоната, от позициите на откровения регионализъм. Освен това, тя е подложена на силно геополитическо въздействие от Американската геоикономическа зона.

- Евразийската геоикономическа зона (по този критерий и на този етап) притежава зачатъци на формиращо се “голямо пространство”, има изразени геополитически играчи (субекти), но все още е далеч от географско идентифициране, поради неяснотите относно нейните център и ядро (5).

От гледна точка на геополитическата и геоикономическа идентификация на зоните. Този критерий (аспект) е изключително важен за сегашната и бъдеща стабилност на конструкциите на зоните.

- Северноамериканската зона не е завършена като пространствена конструкция, но за сметка на това, геополитически и геоикономически, центърът държи под контрол останалата, невключена част (Латинска Америка), а също, до голяма степен, успешно контролира и въздейства върху другите три зони. Особено еднопосочно е влиянието върху зоната на АТР.

- Европейската зона демонстрира сравнително висока степен на геополитическа и геоикономическа  идентификация, но най-вече в “ядрото” (ЕС-27), т.е. регионална и то с някои условности, както ще видим по-нататък.

- Пространството на АТР има средна степен на геоикономическа идентификация и слаба геополитическа, поради силното влияние на Американската геозона.

- Формиращата се Евразийска геоикономическа зона, като цяло, е далеч от геополитическа идентификация, но отделни нейни субпространства демонстрират много висока степен на геополитически и геоикономически просперитет.

Може да се обобщи, че от гледна точка на компактността им и четирите зони са далеч от съвършения модел. По-важна е обаче прогнозната оценка за стабилността или лабилността на зоните. В това отношение има една основна предпоставка (критерий): развитието и позиционирането на центъра или ядрото на зоната на всеки конкретен  етап. То ще зависи от съчетаното и комплексно действие на множество геополитически и геоикономически фактори, което изисква специален и задълбочен анализ на очакваните трендове на развитие и екстраполиране на геостратегическите вектори на всяка зона, по отношение на останалите, и вътре в тях. На този етап може да се твърди, че доминираща характеристика на зоните е тяхната лабилност.

Що се касае до Европейската зона, тъй като ЕС (който е едновременно  център и ядро на геоикономическата зона) е преминал, до голяма степен, всички познати форми на интернационализиране в дълбочина (т.е. регионалната интеграция), сега той се намира в критичния етап да направи решителна крачка към изграждането на политически съюз и демонстрира завидна (в сравнение с другите зони)  относителна геополитическа стабилност (6). Но не и геоикономическа. Защо? Защото все още не е избистрен геостратегическият му избор, като бъдеща геополитическа доктрина за развитието на Съюза. Геоикономическата конструкция на европейската зона ще се оформи в по-завършен вид, когато ЕС премине в етапа на геоикономическа интеграция в цялото общоевропейско пространство и прилежащия към него Rimland. Европейското икономическо пространство - ЕИП (т.е. ЕС+ЕАСТ) е бледо, формално (компромисно) подобие на такъв мащабен процес. Само в този случай може да се постигне формулираната в Лисабонската стратегия (План 2000) цел за превръщане на (разгърнатия-б.а.) Европейският съюз в един от най-мощните, икономически, социално и технологично, региони на глобалния свят. Трудно е да се приеме, че на този етап, или поне в този формат (ЕС-27), Евросъюзът може ресурно сам да реши тази грандиозна задача.

Трудно може да се защити и позицията, че геополитическата стабилност на ЕС е гарантирана, отчитайки възможните кратополитически „турболенции” от принадлежността на ЕС (т.е. на нейните страни-членки) към една транснационална военно-политическа зона, каквато формира организацията НАТО. Ако говорим за канали на пресиране, въздействие и влияние на Американската геоикономическа зона върху европейската, засега това е един от основните механизми. Този факт обяснява и нежеланието да се трансформира НАТО, въпреки изчезването на обекта, провокирал навремето създаването и - Варшавският пакт. Не по-малко сложно е да се прогнозират и „турболенциите”, които могат да възникват в бъдеще, ако източната политика на ЕС не придобие разширен зонален геоикономически характер, като геостратегия на развитие. С други думи, процесите опират и до т.нар. геополитическа мобилност на европейската политика по различните вектори на Глобалното комуникационно пространство. Поне до отчитането на нови предизвикателства, чиито контури засега само се очертават. В далечна перспектива, определено предстои сериозно преструктуриране на четирите зони в посока формиране на по-големи (може би две на брой), които вече ще преопределят бъдещата матрица на развитие на глобалния свят. Но, при всяко движение по векторите, ЕС е кръвно заинтересован да съхрани стабилността на своята геополитическа конструкция. Дестабилизирането й може да се окаже резултат на геостратегическо решение, взето в друга геозона (7).

Проблемът “ядро – периферия” на ЕС

Другият проблем, който ще засегнем накратко, и който има отношение към казаното дотук, е въпросът за геополитическата стабилност на ядрото на геоикономическата зона - ЕС-27. Той има два аспекта: стабилност вътре в ядрото и стабилност ядро - периферия на зоната.

Ако се базираме на известния геополицентричен модел за развитие на света (вж. схемата), моделът на ЕС следва тази матрица. С други думи, и в геоикономическата зона, и в самия Съюз се оформят кръговете и съответните небалансирани релации между тях: ядро - периферия – полупериферия, които са резултат от съществените различия в икономическите и социални равнища. Следвайки този модел, ЕС се сблъсква с проблем, който не е характерен за глобалния модел.

В какво се изразява проблемът? В ядрото на зоната. В ЕС - 6 (ЕИО) ядрото е монолитно и се формира от високоразвити държави. Същото се отнася и за ЕС- 9 (като изключим Ирландия през първите години от членството и). В ЕС-15 вече има три страни със средно (първоначално ниско) икономическо ниво на развитие - Испания, Гърция и Португалия. Към момента на приемането на новите страни от петата вълна (2004 и 2007) е постигната относителна стабилност на ядрото. В ЕС-27 обаче, ядрото вече е сериозно дебалансирано - икономически и социално. Регионалните различия вече се измерват в пъти!

Един геоикономически (и геополитически) полицентричен модел е стабилен, когато ядрото му е монолитно. Това е свързано с относително еднаквото равнище на икономическото и социално развитие на държавите-членки в ядрото, което осигурява и гарантира стабилността на модела и баланс между кръговете. Може да изглежда парадоксално, но именно ядрото - тези 20% високоразвити страни, гарантира стабилността на глобалния геополицентричен модел. С плюсовете (повече за високоразвитите) и минусите (повече за страните от полупериферията и периферията) от това. Не така стои въпросът с Европейския съюз.

В ЕС полупериферията (по модела) е представена от страни в т.нар. предприсъединителен етап. Това е етапъа на асоциирането, под различни форми и механизми, и подготовката им за членство. От 2003, стратегията на ЕС, по отношение на страните от полупериферията, е подчинена на схемата (инициативата) «Партньорство за европейска интеграция». Страните от периферията, в качеството им на бъдещи членове, преминават друг вид подготовка, подчинена на логиката за тяхното стабилизиране, преди всичко политически и демократично. При прехода на тези държави е излишно да се говори за икономическа стабилизация. Ефектите са точно обратните и те влизат в Евросъюза с разбити икономики и изгубени стопански предимства в разделението на труда, в рамките на икономическото пространство на ЕС. С цел да се охлади стремежа на кандидатите (в това число и на екзотични като Либия) за бързо членство, през последните няколко години Съюзьт следва неофициално приета стратегия на «близки многостранни отношения» (Close Partnership Relations) с въпросните страни. Очакваният ефект е известно убиване на темпото (скоростта) на разширяване, а истинската причина е „ресурсната умора” на ЕС да приема нови членове. Така или иначе, безспорен факт е, че ако ядрото на ЕС (27-те страни-членки) е монолитно в икономически и социален план, е възможно да се осигури и гарантира цялостния модел на геоикономическата зона. С презумцията, че в геополитическо отношение ядрото е стабилно. Това обаче не е така, защото ядрото и центърът на зоната не са икономически монолитни. Следователно, винаги е възможно, при стечение на определени геополитически и геоикономически обстоятелства, конструкцията на зоната да се дебалансира.

Още по-сериозна е хипотезата за дебалансиране на самото ядро (ЕС-27), по същата причина. При подобно развитие е застрашено съществуването не само на Европейската геоикономическа зона, но и на самият Европейския съюз. Колко време ще издържи конструкцията (моделът) на ЕС при една продължителна и сериозна икономическа и социална поляризация, каквато понастоящем са регионалните различия и дисбаланс?

Заключение

В заключение на всички теми, анализирани в тази и четирите предходни статии, следва да подчертаем, че разгледаните проблеми не изчерпват предизвикателствата пред ЕС - сегашни и бъдещи. Дефицитът на демокрация, засилващият се елитарен характер на управление на Евросъюза, очевидните противоречия между наднационалното, националното и субнационално равнища на ЕС, въпросите за бъдещия геостратегически избор на Съюза, разгледаните по-горе други външни проблеми (които спокойно могат да се квалифицират и като вътрешни) са само една част от анализираните проблеми.

Светът навлиза в поредната си спирала на развитие под ускореното въздействие на нови (някои непознати или с непредсказуеми рискове в бъдеще) глобални предизвикателства. Увеличават се ресурсният, технологичният, енергийният и миграционният натиск върху ЕС. Очевидно е изоставането в преструктурирането и модернизирането на икономиката на ЕС. Увеличават се пазарните предизвикателства във връзка с навлизането на глобалния свят в трудно предсказуем перманентен цикъл на икономически, финансови, продоволствени, енергийни, екологични, климатични и т.н. кризи. Предстои поредната глобална битка за изграждане на нов световен ред – геоикономически и геополитически. Десетките мащабни проблеми и нови предизвикателства, неблагоприятното пресичане на геополитически и геоикономически фактори в геопространството на Европейския съюз  и извън него преопределят бъдещето на ЕС не само като просперитет, но и, възможно, като оцеляване.

 

Бележки:

1.      Вж. сп. Геополитика, бр. 6/2008.

2.      Вж. Ганчев П. В битката за бъдещето. Светът и България в глобалната епоха. ВСУ, 2002 г.

3.      Тази тема ще бъде обект на внимание в отделна статия.

4.      Засега Латинска Америка и Карибския регион не дават изразени симптоми като геополитическа воля за включване във формирането на пълния формат на зоната. Нещо повече, засилват се обструкционистките тенденции, намиращи израз в опитите за конструиране на автономни зони (като например МЕРКОСУР - Латиноамериканско митническо споразумение). Известна е позицията на Венецуела по отношение на центъра на зоната - САЩ. Друг е въпросът, че латиноамериканските регионални формирования са икономически маломощни, не особено ефективни и със слаб геополитически заряд..

5.      В това пространство текат интензивни процеси на сътрудничество, взаимодействие и далеч по-малко интеграционни процеси. В края на миналия и началото на този век са налице активни процеси на създаване (и разпадане) на регионални и зонални формирования, които засега по-скоро маркират бъдещи, и то силни, конкурентни позиции на зоната. Не се има предвид толкова ОНД, която функционира доста неефективно, от гледна точка на замисления модел за обединение на постсъветското пространство, а преди всичко структури от рода на ШОС (Шанхайската организация за сътрудничество), в която главно Русия и Китай инициират схеми за залагане на бъдещата конструкция на Евразийската геоикономическа зона.

6.      Не може да не се отчете, че важни и съдбоносни решения на наднационалното равнище на Евросъюза се взимат по геополитически съображения. От този род е и политическият реверанс към повечето слаборазвитит страни от петата вълна на разширение, признаването им за функциониращи пазарни икономики, демократични общества и пр. Последствията от икономичесската, социална  и политическа неготовност на повечето от тези страни да участват в един високоорганзиран интеграционен процес, дава своите горчиви плодове в реалните условия на членство.

7.      По този въпрос, сегашното ядро на зоната не демонстрира геополитическо единомислие. Ще припомним проекта за ТАФТА (инициран от Германия), Средиземноморския съюз (инициран от Франция) и последната инициатива на Никола Саркози за изграждане на Общ пазар с Русия. Ще припомним, че  Общият пазар е високо развита форма на икономическа интеграция.

* Преподавател в Бургаския свободен университет\

{rt}

Поредният газов скандал между Киев и Москва, който този път съвсем пряко засегна и България, ще има сериозни геополитически последици, касаещи не само Украйна и Русия, а и цяла Европа.

Основната е, че най-вероятно безвъзвратно ще бъде спряна работата на значителна част от индустриалните предприятия в Източна Украйна. Без оглед на изхода от руско-украинския газов сблъсък, цената на природния газ става още по-висока, което е поредния жесток удар върху и без това полумъртвата металургична промишленост в региона. Впрочем, вътрешните цени в Русия също нарастват и аналогичните руски предприятия изпитват много сериозни затруднения. Според някои анализатори, ставаме свидетели на втората вълна на постсъветската деиндустриализация, която трудно може да бъде спряна – дори и от хипотетичен съюз между Русия и Украйна, който днес изглежда все по-трудно постижим.

Обстоятелството, че Източна Украйна губи своя индустриален облик ще има фундаментални последици, като по-долу ще се опитам да анализирам някои от тях.

На първо място, нараства възможността за консолидиране на украинските елити около Киев. Доказателство за това е фактът, че източноукраинските региони не провеждат реална политика за обединяване с Русия и не се превръщат в социална база за онези украински политици, които са ориентирани в тази посока. За Източна Украйна, газовият натиск, който Москва оказа преди време върху съюзната и Беларус, е поредния аргумент, че преориентацията на Украйна (или поне на източната и част) към тесен съюз с Русия едва ли би спасило местната индустрия от фалит. Истината е, че последната газова криза укрепи позициите на противниците на Русия и то именно за сметка на източноукраинските региони. Защото протестните гласове на индустриалните райони бяха използвани най-вече от антируски настроените политици в Киев.

На второ място, вътре в самата Украйна, е налице и вероятно ще продължи да се задълбочава сериозен политически дисбаланс, в чиито рамки съотношението на силите между регионалните групировки тепърва ще се променя. Загубата на значителна част от материалната мощ на източноукраинския „истъблишмънт” води до укрепване позициите на ориентираните към ЕС и НАТО, предимно западноукраински, елити. Дали тази трансформация ще доведе до радикализация на противопоставянето между отделните украински региони или, напротив, ще намали това противопоставяне, все още не е ясно. Всичко зависи от това, кои конкретни сили ще съумеят да се възползват от социалните протести, очакващи се в края на зимата и началото на пролетта. Така, този протест може да бъде канализиран от президента Юшченко директно срещу Русия, ако държавният глава се ориентира към мащабна конфронтация с Москва. Той може обаче да се използва и от премиера Тимошенко, за целите на прокламираната от нея „борба с корупцията”. При всички случаи досегашната неформална политическа автономия, с която се ползваше Източна Украйна, започва да се топи.

На трето място, лишавайки се от индустриалната си база в източните региони, Украйна губи и основния си източник на приходи. Западноукраинските региони открай време се дотират за сметка на източните области на страната. Което изостря проблема за намирането на нови източници на приходи за 50-милионната държава. Много е вероятно, на фона на тази криза, да се усили ориентацията на Киев към интеграция в европейските структури, ЕС и НАТО. Като допълнителен аргумент за това ще се използва тезата, че интеграцията с Русия не гарантира съхраняването на индустриалната база в Източна Украйна. Последното се отнася най-вече за Западна Украйна.

На четвърто място, ще се изостри вътрешнополитическата битка за контрол върху остатъците от индустриалните ресурси на Източна Украйна. Това ще задълбочи вътрешното противопоставяне между източните и западните райони на страната, под формата на противопоставяне между Изтока и Киев. На пръв поглед, това противопоставяне говори за стремеж на източните украински райони да се интегрират с Русия. Всъщност, става дума най-вече за вътрешнополитически спор относно новата конфигурация на различните силови полюси в самата Украйна. Но, самият факт, че съществува подобно вътрешнополитическо напрежение, провокира изостряне на отношенията между Киев и Москва, усилва регионалната политическа нестабилност и кара Киев да търси подкрепа на Запад, а определени кръгове от Източна Украйна – да търсят такава подкрепа от Русия. Тоест, въвличането на Русия и Запада във вътрешноукраинския конфликт трудно може да се избегне и то ще нараства паралелно с осъзнаването от украинското общество, че значителна част от индустриалната база в източните райони на страната е безвъзвратно загубена.

Освен дългосрочната дестабилизация на Украйна, последният газов конфликт между Москва и Киев, вероятно ще доведе и до известно изостряне на отношенията между Русия и ЕС. Защото заплахата от нови проблеми с руските газови доставки за Европа не може да бъде преодоляна в кратки срокове. Няма как украинският газов транзит да се пренасочи веднага към други тръбопроводи. В този смисъл, нарастването на напрежението в отношенията между ЕС и Русия, заради газовия фактор (без да броим другите, също важни проблеми), изглежда доста вероятно. В момента ЕС е на крачка от ратифицирането на Лисабонския договор, което ще означава появата на сериозен инструмент за провеждане на обща външна политика от Обединена Европа. Затова не бива да се изключва, че поредният руско-украински газов конфликт ще накара Брюксел да удвои усилията за създаването на този инструмент, който, освен всичко друго, ще се използва и за натиск срещу Русия. Дали Москва ще се справи с този консолидиран европейски натиск остава открит въпрос, чиито отговор ще дадат бъдещите дипломатически и икономически схватки по целия „фронт” на руско-западните отношения.

Накрая, следва да отбележим и, че основната последица от деиндустриализацията на Източна Украйна може да се окаже изчезването на необходимия потенциал за формирането около Русия на достатъчно силен регионален блок, способен да отстоява собствените си интереси пред ЕС. Без наличието на сериозна индустрална база в източните и райони, Украйна не може да бъде силна държава. А една слаба Украйна не би била особено полезна за подобен блок, дори ако се случи чудо и тя бъде въвлечена по някакъв начин в него. Впрочем, слабата Украйна едва ли ще представлява интерес и за ЕС, но това е вече друга тема.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2020