07
Нед, Юни
23 New Articles

Главният резултат от миналогодишните парламентарни избори в Беларус беше, че въпреки отказа на ОССЕ да признае резултатите от тях, дългогодишната „студена война” между Минск и Запада изглежда приключи.

Както е известно, основната характеристика на „студената война” между Съветския съюз и САЩ се определяше от два фактора: ядреното сдържане, като военно-стратегически, и „желязната завеса” - като идеологически фактор. Ако приложим същата схема и към беларуско-западните (и, най-вече, към беларуско-американските) отношения, имайки предвид, разбира се, принципно различния мащаб на това противопоставяне, функцията на „ядреното сдържане” в тези отношения се изпълняваше (и продължава да се изпълнява) от Русия.

В сферата на идеологията пък, между Беларус и Запада беше налице почти също толкова остър конфликт, основаващ се на отказа на беларуското ръководство да се съобразява с американската геополитическа стратегия в Източна Европа. Съответно, след многобройните и неуспешни опити за „уестърнизирането” на Беларус, Западът спусна за ръководството на страната нова, в буквалния смисъл, желязна завеса, под формата на максимално ограничаване на официалните контакти с режима в Минск и налагане забрана на редица висши беларуски чиновници, начело с президента Лукашенко, да пътуват в държавите от ЕС и САЩ.

Остротата на публичното противопоставяне между Беларус и Запада през последните петнайсетина години се илюстрира от такива факти, като обявяването на Беларус за „държава-парий” от Вашингтон, нееднократното изгонване на американски дипломати от Минск и, накрая, шумния дипломатически скандал от края на 2007 и началото на 2008, когато Беларус отзова посланика си от САЩ и поиска отзоваването на американския посланик в Минск. Не бива да забравяме също, че след 1996, Западът не признава за легитимен нито президента Лукашенко, нито парламента на страната. Впрочем, последните парламентарни избори в Беларус също не бяха признати. Но, за разлика от предишните години, това непризнаване вече не е свързано с втвърдяване на политиката спрямо Беларус и нейното ръководство. Напротив, и Минск, и Западът декларират намерение да работят за по-натъшното сближаване на позициите си, т.е. става дума за готовност да бъде сложен край на „студената война” и отношенията да започнат да се градят на нова основа, отчитайки съществуващите реалности.

Как може да се обясни подобна радикална промяна в отношенията по оста Беларус – Запада и, преди всичко, на западната стратегия по отношение на Минск. Струва ми се, че обяснението е доста просто: Западът престана да си поставя идеологически цели (демокрацията, човешките права, ролята и статута на опозицията в беларуското общество), заменяйки ги с чисто геополитически – т.е. заложи на откъсването на Беларус от Русия, което се превърна в принципен въпрос след унизителното поражение на САЩ в Южен Кавказ (руско-грузинската война). И тъй като перспективите за идване на власт на сегашната, доста слаба, опозиция няма как да се реализират в обозримо бъдеще, беше решено да се заложи (изхождайки от реалностите на беларуската политика) на установяването на по-тесни отношения с ръководството на страната.

Позицията на режима в Минск по въпроса за сближаването със Запада също е разбираема. В основата и е страхът, че може да загуби лостовете за управление на страната, ако бъде изградена съюзната държава с Русия. Беларуското ръководство достатъчно дълго протакаше този процес, но след като в отговор Москва започна да ограничава икономическите дотации за Беларус (под формата на ниски цени за петрола и природния газ) страната се сблъска със сериозно влошаване на социално-икономическите показатели и понижаване на жизненото равнище.

Това постави остро пред режима в Минск изключително сериозния въпрос, как в новите условия да бъде запазена политическата самостоятелност и високите темпове на икономически ръст, имайки предвид, че цените на енергоносителите рано (например, през 2011) или късно (т.е. едновременно с Русия, през 2012-2015) ще се изравнят със световните. Според беларуското ръководство, решаването на този въпрос предполага запазването на Русия и Запада (САЩ) като своеобразни „балансьори”. Но за да стане това, в отношенията на Беларус с тези държави трябваше да настъпи пълна асиметрия: т.е. влошаването на отношенията със САЩ да води до подобряване на тези с Русия и обратното. Само при това положение, Беларус ще може през цялото време да е в центъра на геополитическата „люлка”.

Именно това обяснява и очерталото се напоследък външно охладняване в беларуско-руските отношения: Беларус трябваше да реши редица свои външнополитически задачи, чиято същност е нормализацията на отношенията и със Запада (между другото, тези задачи съвпадат и с руските интереси по отношение на Беларус, иначе щяхме да станем свидетели на съответните изявления на Външното министерство в Москва). Беларус трябва да излезе от политическата „черна дупка” в центъра на Европа и това е изгодно както за самата нея, така и за Русия и за ЕС.

Тъкмо поради това, Беларус трябваше да повиши равнището на отношенията си със САЩ и ЕС поне до това на отношенията между Русия и Запада. Сега, когато тази задача, по принцип, започва да се решава, беларуското ръководство може да си позволи да предприеме по-нататъшно сближаване с Русия, т.е. да сключи с нея споразумение за създаването на съвместна система за противовъздушна отбрана и, евентуално, да признае независимостта на Южна Осетия и Абхазия.

Може да се каже, че в новите условия „газовият фактор” в беларуско-руските отношение постепенно губи изключителното си значение. След като в тези отношения се налага прагматизмът, значи и цената ще бъде фиксирана на ниво, отговарящо на равнището на политическото доверие между двете страни, при това нито една от тях вече няма да се чувства обидена, което само по себе си е добре. Това ще бъде свидетелство за по-голямата прозрачност на беларуско-руските отношения и за разграничаването между излишно идеологизираните стереотипи и съществуващите военно-политически и социално-икономически реалности. Следователно, този процес може само да бъде приветстван. След подобряването на отношенията с Русия ще настъпи нова фаза в беларуската външна политика, като акцентът ще се прехвърли към оптимизирането на отношенията със САЩ и ЕС и т.н..

След като очертахме общия контекст, част от който е и въпросът за последните парламентарни избори, си струва да анализираме детайлите на играта около признаването (или непризнаването) на беларуските избори от Запада.

Изборите не бяха признати, но вратата е отворена

Както е известно, на 30 септември 2008,  мисията на ОССЕ в Беларус обяви оценката си за изборите за долна камара на беларуския парламент: те не бяха признати за съответстващи на нормите на ОССЕ. Тази негативна оценка обаче, не оказа влияние върху готовността на САЩ и ЕС да продължат диалога с беларуското ръководство, тъй като в хода на изборите, Западът фиксира стремежа на Минск към подобряване на двустранните отношения. За сегашния етап от нормализацията на отношенията между Беларус и Запада това се оказа достатъчно.

Тоест, въпреки че властта отново не допусна опозицията до Парламента, Западът не поиска (както неколкократно правеше в миналото, макар и без особен резултат) да остави Минск зад „желязната завеса” и отново да задейства механизма на санкциите, а, запазвайки чисто формално верността към принципите си под формата на непризнаване резултатите от изборите, въпреки това, реши да продължи сътрудничеството с ръководството на страната и постепенно да увеличава присъствието си в политическия и живот, като по този начин привлече Беларус в своето икономическо и политическо пространство.

Разбира се, този процес има двустранен характер. Налице е обаче промяна в неговото качество: ако преди основен партньор в диалога със Запада беше беларуската опозиция, сега в такъв се превръща режимът в Минск. Което, естествено, по много сериозен начин и в най-близко време, ще се отрази върху преформатирането на беларуското вътрешнополитическо пространство.

Можем да очакваме, че независимо от оценката на резултатите от изборите от страна на ОССЕ, по-нататъшната стратегия на Запада към Беларус вероятно ще включва следните елементи: на първо място, отмяна на забраната за пътуване на висши беларуски чиновници в западните държави; на второ място – смекчаване на позицията по отношение на 12-те изисквания на ЕС, частичното им преразглеждане и (което е най-важното) отказ от твърдата им формулировка и смекчаване на реториката; на трето място – отказ от  провеждането на обща политика на ЕС по отношение на Беларус (тъй като тя изисква пълен консенсус между страните-членки, а такъв липсва) и, следователно, прехвърляне на отношенията между Минск и ЕС в рамките на двустранните отношения на Беларус с отделните европейски държави. Разбира се, в тях първостепенна роля ще играят страни като Германия, Великобритания, Полша, Литва и Латвия.

В тази връзка, следва да отбележим и следните три факта. На първо място, въпреки отказа на ОССЕ да признае изборите, беларуското правителство не се ориентира (както заплашваше) към скъсване на отношенията със Запада. Следователно, това беше реторика, предназначена само за вътрешна употреба. На второ място, отказът на ОССЕ да признае изборите, развързва ръцете на властите в Минск, ако евентуално решат да признаят независимостта на Южна Осетия и Абхазия.

На трето място, в навечерието на срещата  си с руския премиер Путин, провела се на 6 октомври, беларуският лидер Лукашенко съумя не само да запази „западния” коз в преговорите с Москва, но и да създаде необходимите предпоставки за напредък по въпросите, от които Русия е пряко заинтересована, което само потвърждава лансираното по-горе предположение за съвършено новото качество на беларуската външна политика.

Отказът на ООН да признае изборите, както и отсъствието на опозицията от Парламента, и паралелно демонстрираната готовност (и задоволство) на САЩ и ЕС и занапред да продължат диалога с беларуското ръководство, хвърли в шок мнозина представители на опозицията, както и немалко анализатори (за удовлетвореността на двете страни от първия етап от сближаването помежду им говори дори липсата на резки и враждебни изявления, както от страна на Минск, така и на Запада).

Тази постановка обаче изглежда противоречива само на пръв поглед. В случая, погрешната предпоставка е в това, че въпросните среди се опитват да тълкуват признаването или непризнаването на изборите като някакъв окончателен резултат, който следва да бъде постигнат на конкретния етап. Всъщност, както за Минск, така и за Вашингтон и Брюксел, изборите са само етап от продължителния и постепенен процес на сближаване и един от елементите от далеч по-широкия кръг на обсъжданите от тях проблеми.

В тази връзка следва да отбележим, че сближаването между страните действително става постепенно, предпазливо и, най-вече, без излишен риск от дискретидиране на някой от участниците. Нека си припомним, какво всъщност се случи. Западът получи дългоочаквания достъп на свои наблюдатели до изборите, беларуското ръководство смекчи реториката си и направи редица стъпки, съобразени със западните препоръки (като например, освобождаването на политическите затворници). В същото време, като не призна резултатите от изборите, Западът демонстрира принципност пред собствената си обществено мнение, но пък протегна ръка на режима в Минск, оставяйки вратата отворена за по-нататъшни преговори. Впрочем, за западната позиция относно беларуските избори, говорят следните няколко изказвания.

Така, временно управляващия полоството на САЩ в Беларус Джонатан Мур заяви, че „Изборите бяха важна възможност. Надявахме се, че ще преминат по-добре, но изборите не са единствената възможност. ЕС например представи списък с 12 условия. Ще разгледаме и други възможности, на чиято основа можем да градим отношенията си и да вървим по-нататък”.

„Не става въпрос за отмяна на санкциите, а за частичното им ограничаване по отношение на онези представители на режима, срещу които няма директни обвинения за преследвания и престъпления по отношение на опозицията – заяви високопоставен дипломат от ЕС – Възможно е, ограничаването на санкциите да засегне и Александър Лукашенко. Във всеки един момент обаче, ЕС може да преразгледа решението си и да възобнови санкциите. И все пак смятаме, че по време на изборите беше налице определен прогрес”.

На свой ред, „Франкфуртер Рундшау” отбеляза, че „ЕС няма да подложи на остра критика очевидните недостатъци при провеждането на изборите, а ще акцентира върху постигнатия микроскопичен демократичен прогрес. Причината е, че през следващите години предстои да бъде направен окончателния избор за по-нататъшното развитие на страната, разположена между Русия и ЕС. След като Кремъл демонстрира в Южен Кавказ агресивната страна на своята външна политика, законите на „студената война” отново са в сила. И днес всяка от страните се опитва да усили влиянието си върху Беларус”.

Тоест, въпреки липсата на парламентарна опозиция, Западът, като цяло, е доволен от първите резултати на своята нова политика към Беларус. Което означава, че Западът използва местната опозиция просто като пешка за постигането на геополитическите си цели.

Сега нека видим, на какво заложи и какво спечели от този процес властта в Минск. На ниво реторика и за чисто вътрешна употреба, управляващите успяха да запазят имиджа си, тъй като „не паднаха на колене пред Запада”. В същото време, основните цели на избирателната кампания – запазването на контрола над Парламента и липсата на опозиция в него – бяха постигнати, въпреки, че той си остана нелигитимен в очите на Запада.

В редица предишни анализи вече засегнах проблема за легитимността на изпълнителната и законодателна власт в Беларус и опасността за президента Лукашенко от един легитимен, от гледната точка на Запада, парламент. Ще припомня, че като изход от създалата се ситуация беше лансирано следното решение: държавното ръководство да предложи на отвъдокеанските си партньори съвършено различна схема за легитимиране на беларуската власт: първоначално легитимиране на резултатите от президентските избори, през 2011, и едва след това, през 2012, т.е. при вече легитимен президент, да бъде постигнато и легитимиране на Парламента (след поредните парламентарни избори).

В тази връзка следва да се отбележи, че президентът Лукашенко не се поддаде на натиска на прозападно настроените кръгове в собственото му обкръжение и не позволи на САЩ и ЕС да получат едностранни предимства в току що стартиралия диалог, свидетелство за което би било и признаването на парламента от мисията на ОССЕ. Очевидно е, че в този случай, тонът на Запада към режима в Минск щеше да е съвършено различен от сегашния.

Като работна хипотеза, бихме могли да допуснем дори, че за управляващите в Минск е по-изгодно Парламентът да не бъде признат от ОССЕ, защото в очите на Запада законодателната и изпълнителната власт ще продължат да се ползват с еднакъв статут. Но, след като цялата власт е концентрирана в ръцете на президента, то и по-нататъшния диалог между Запада и Беларус е възможен само по тази линия.

Тоест, страните съумяха да постигнат предварително поставените цели, без да се дискредитират излишно и, в същото време, да демонстрират готовността си за по-нататъшно обсъждане на спорните въпроси. Случващото се в Беларус демонстрира, че всяка от двете страни (т.е. Минск и Западът) проявяват разбиране към интересите на другата и не форсират процеса на сближаване.

Беларус вече не е „държава-парий”

Всъщност, Беларус вече спечели. Монолитността на властта и управленската вертикала беше съхранена. В същото време Западът бе запазен, като „коз” на масата на преговорите с Русия. Остава да бъде запазена Русия, като „коз” на масата на преговорите със Запада, а това е възможно само в рамките на стратегията за подобряване на сегашните беларуско-руски отношения. Защото, ако те се влошат, това автоматично ще засили позициите на Запада в преговорите с Беларус.

Освобождавайки се от статута си на „държава-парий”, Беларус активно навлиза в европейското политическо пространство. А това означава, че сме свидетели на сближаване на интересите на беларуското ръководство с основните световни елити. Режимът в Минск достигна качествено ново равнище на контактите си със западните елити, които гарантират и развитието на западния вектор в беларуската геополитика.

Официален Минск се сдоби с лобисти на своите интереси на световната сцена и занапред ще бъде много по-уверен и, което не е без значение, ще се чувства по-сигурен във вътрешнополитически план. С течение на времето, това ще доведе до либерализация на вътрешния икономически и политически живот, тъй като Западът вече на застрашава пряко интересите на беларуския режим. Разбира се, той ще започне по-активно да прониква в политическия и икономически живот на страната, но сега този процес ще се контролира от властта, което радикално се отличава от предходния период, когато Западът се опитваше да оказва едностранен натиск върху беларуското ръководство.

Според мен е очевидно, че продължителният период на „студена война” между Беларус и Западът вече приключи. В резултат от това, за режима в Минск, както и за страната, като цяло, се откриват нови перспективи. Ако движението към нормализация на отношенията със Запада бъде допълнено от задълбочаване на беларуско-руската интеграция, това ще се окаже пътят, който позиционира Беларус на принципно ново равнище на международната сцена.

Ако някой все още не го е забелязал, става дума за принципно различен и нов подход в беларуската външна политика, който се наложи в нея буквално пред очите ни: Беларус иска да пробва и вече започва да извлича политическа и съвсем реална финансово-икономическа печалба не от нарастването, на територията на страната, на конфликтния потенциал между Изтока (Русия) и Запада (САЩ и ЕС), което характеризира външната политика на всички останали източноевропейски държави (т.нар. „лимитрофна политика”), а от повишаването на привлекателността на Беларус като зона на политически, икономически и финансов ръст, което е особено интересно в условията на продължаващата на Запад системна финансово-икономическа криза,  Беларус се опитва да стане един от високотехнологичните и политически стабилни елементи на Европа и, от тези позиции, да си гарантира специфично място в диалога между Изтока и Запада.

 

* Авторът е директор на Ситуационно-аналитичния център към Научно-изследователския институт по теория и практика на държавното управление в Минск

{rt}

Промените в политическата обстановка в Близкия изток са израз на сблъсъка на регионални и световни сили, ярък пример за което е и динамичната политическа ситуация в Ливан. Само задълбоченият анализ на разположението на вътрешнополитическите сили в страната може да даде обяснение на последните събития, както и на косвеното въздействие на регионалните сили върху ливанската политика.

В настоящия материал ще направя опит да анализирам политическите фракции в Ливан и на тази основа, да прогнозирам развитието на обстановката в страната, в краткосрочна перспектива, избягвайки общите клишета от типа на „остро етно-конфесионално противопоставяне” и „необходимост от конструктивен национален диалог”. Всеки опит да се направи прогноза за по-дълъг период от време крие особен риск, поради няколко основни причини: липса на достатъчен обем информация за бъдещото поведение на част от участниците в ливанската политика и честите промени в конфигурацията на регионалните сили.

Миналогодишната среща в Катар

Срещата в Катар, в средата на месец май 2008, позволи да се очертаят основните политически групировки и векторите на тяхната политика. Както е известно, в катарската столица Доха пристигнаха делегация на движението Амал (оглавявано от Набих Бери), министър-председателят Фуад Синьора, парламентарно представени политически партии като Катаиб (оглавявана от бившия президент Амин Джемаел), блокът „Изменение и реформа” на Мишел Аун, партията „Бъдеще” на Саад Харири, представители на „Хизбула” (в лицето на ръководителя на парламентарната група Мухамад Раад), блокът на друзите „Демократичен форум”, представляван от Уалид Джумблат, и пратеници на групата Ливански сили. Както се вижда, това е цял спектър от политически партии и групи, всяка със свое виждане за бъдещето на страната, гравитиращи около различни регионални (и по-далечни) сили. Само по себе си, подобно многообразие подсказва, че постигането на политически компромис е много трудно и не е по силите на местния елит, а е необходима много сериозна външна подкрепа за овладяване на ситуацията. Наред с посочените политически сили, свои делегации изпратиха и представители на различните религиозни общности (гръко-католици, мюсюлмани-сунити, арменски християни). Така форумът в Катар придоби необходимото ниво на представителност, като в него се включиха всички ливански етноконфесионални общности.

Още преди началото на срещата, участниците бяха разделени на два „лагера” (делението е доста условно, но може да се използва за ориентиране в политическата карта на Ливан). В единия влизаха проправителствените сили: маронитските „Ливански фаланги” (Катаиб), „Демократичен форум” и партията „Бъдеще” на Саад Харири. Преди заминаването си за срещата в Катар, премиерът Фуад Синьора получи подкрепата и на две много влиятелни религиозни фигури в Ливан – маронитския патриарх и ливанския мюфтия (който е сунит). Впрочем, Синьора се ползва и със сериозна външна подкрепа, изразена от външните министри на Саудитска Арабия и Египет. В другия „лагер” остана Движението „Хизбула”, като преките контакти между представителите на двата „лагера” бяха ограничени.

Първият въпрос, разгледан на форума, беше свързан с декларирането на отказ от използване на оръжие в Бейрут и на цялата територия на страната. Чисто формално, участниците изразиха подкрепа за такава декларация, но позициите им бяха силно нюансирани, следвайки постановката „по принцип е възможно, но...”. Така, представителите на Хизбула заявиха, че подобен отказ би „намалил ролята на движението в политическия процес”. Тоест, дадоха да се разбере, че всъщност разоръжаване няма да последва и употребата на оръжие е възможна по всяко време, ако това отговаря на политическите интереси на Хизбула. Позицията на проправителствените сили бе, че е необходимо максимално ограничаване на употребата на сила, спиране на политически мотивираното насилие и промяна на избирателното законодателство. Тоест, позициите на двете страни относно разоръжаването и употребата на сила не се доближават и са израз на съотношението на силите в чисто военен план. Обичайно за ливанската политика е партиите да поддържат свои милиции (т.е. военни формирования), а в настоящия момент силите на Хизбула превъзхождат всички останали. Издигайки (общо взето формално) лозунга за „общонационална съпротива срещу Израел”, частите на Хизбула продължават да са достатъчно добре снабдени и въоръжени и запазват контрола си над важни части от територията на страната. В близко бъдеще едва ли ще е възможно друга политическа групировка да създаде военни формирования, които да съперничат на Хизбула.

Въпреки липсата на съгласие по въпроса за разоръжаването и употребата на сила, към настоящия момент, никоя от страните няма интерес да наложи със сила влиянието си над останалите. Ако Хизбула прибегне до прекомерна употреба на сила, това ще доведе до загуба на позиции и остри реакции в сунитската и маронитска общност (както и на арабските държави, чиито политически елит и население принадлежат към сунитската деноминация). Това налага извода, че към настоящия момент и в краткосрочна перспектива може да се очаква относително успокояване на политическата обстановка. В дългосрочен план обаче военният дисбаланс остава, което наред с бързо променящата се религиозна карта на Ливан (където се засилва влиянието на шиитската общност), дава основание да очакваме ново изостряне на военно-политическата обстановка, в по-далечна перспектива.

Друг спорен въпрос на срещата в Катар бе свързан с промените в изборното законодателство на Ливан, включително промяната на избирателните райони в страната и, най-вече, в столицата Бейрут. След края на гражданската война, през 1990, и подписването на споразумението от Таиф, политическият елит в Бейрут започна да говори за промяна на принципа за пропорционално представяне на различните етнически и конфесионални групи във властта. Независимо от декларациите обаче, страната продължава да е разделена на „зони на влияние” между отделните общности и отказът от пропорционалното разделение, поне днес, изглежда невъзможен. Не беше реалистично да се очаква и провеждането на „общонациоални избори” още преди края на 2008, тъй като е налице реална опасност от доминация на Хизбула и радикална промяна в ливанската политика. Идеята за намаляване броя на избирателните райони, така че те да включват представители на различни религиозни групи, се подкрепя от Хизбула, защото това би й осигурило силно влияние и голямо политическо представителство. То обаче ще е за сметка на по-малките партии и религиозни общности и създава опасност от тяхното радикализиране, ако загубят политическото си представителство. Това обяснява и сдържаната позиция на управляващите партии в Ливан към евентуална промяна на изборното законодателство.

Избирането на генерал Мишел Сюлейман за президент на Ливан беше пряк резултат от постигнатите споразумения между страните. Може спокойно да се твърди, че това беше политически по-лесната част, съставянето на „правителство на националното единство” (каквато е формулировката в текста на официалната заключителна декларация от срещата в Катар) обаче е значително по-сложно. Срещата в Катар показа сериозните противоречия между страните, които все пак бяха балансирани с чужда помощ. Постигането на баланс при съставянето на правителство обаче ще е доста по-трудно.

Политическата ситуация в една страна винаги е пряко свързана с установения в нея конституционен и правен ред, още повече, че политическите кризи често пъти намират решение с промяна на съществуващите конституционноправни механизми – пример за това е приключването на ливанската гражданската война през 1989. Тоест, можем да направим основателно предположение, че цената на политическата стабилизация в Ливан, през 2009, също ще е промяна на сега действащата конституция.

Ливанската конституция

Ливан притежава уникална по своите характеристики правна система с ясно изразено конфесионално разделение. Подобна „конфесионална” правна система не съществува никъде по света и заслужава да бъде разгледана подробно. В Ливан действа конституцията от 1926, която не е променяна често и дефинира формата на държавно управление като парламентарна република. С доста съществено влияние обаче се ползва президентът на страната, което ни дава основание да дефинираме Ливан като фактическа полупрезидентстка република. Конституцията е приета от Учредително събрание, а проектът и е изработен под влиянието на Франция (което обяснява и ключовите правомощия на президента). Състои се от осем части и, в годините след приемането и, претърпява седем изменения и допълнения. Най-съществени конституционни реформи са направени през 1943 (резултат от практическото получаване на независимост от Френската Република) и през 1990 (след споразуменията от Таиф и края на гражданската война). Възможно е споразуменията от Катар, през май 2008, да доведат до поредната конституционна промяна. Механизмът за изменение и допълнение на конституцията (чл. 76 – чл. 79) показва, че върховният закон на Ливан спада към групата на т.нар. „твърди” конституции, чиято промяна изисква квалифицирано мнозинство и участието на всички органи на държавната власт.

Според Националния пакт от 1943, висшите държавни постове в страната се разпределят по конфесионален признак – така, президентът може да бъде само християнин-маронит, премиерът е мюсюлманин-сунит (заместник министър-председателят пък следва да е православен християнин), а председателят на парламента – мюсюлманин-шиит. Принципът на конфесионално разделение всъщност означава резервиране на ключовите постове в държавата за представители на точно определена религия, т.е. издигане на религиозната принадлежност в квалифицирано предварително условие за упражняване на пасивно избирателно право или за назначаване на определен държавен пост. Подобно разпределение намира обяснение в необходимостта от поддържане на политическия баланс между различните етнически и религиозни общности в страната. Конфесионалната система има своите традиции още от ХІХ век, но формално е наложена през 40-те и 50-те години на ХХ век, при политическото представителство в парламента, правителството и отделните министерства и ведомства и е отговаряла на религиозната и етническа карта на Ливан отпреди половин век. Демографските изменения обаче са в полза на мюсюлманите (основно на шиитската деноминация) и на практика налагат нормативни изменения, заради фактически променената етнорелигиозна картина в Ливан. Между другото, в никоя държава по света не съществува подобен тип конфесионална конституционноправна система.

Основните политически и правни изменения настъпват в края на 80-те години на миналия век и съвпадат с приключването на гражданската война в страната – през 1989 е приета Харта за национално съгласие, дефинираща няколко основни национални цели. Сред тях са ликвидирането на политическия конфесионализъм, реформи в избирателното право и децентрализация. Формално е обявен отказ от конфесионалното представителство в съда, армията и държавната администрация. Въпреки това, политическият конфесионализъм продължава да съществува и до днес, независимо дали е правно регулиран или фактически установен.

Висшият законодателен орган на Ливан е еднокамарен парламент със 128 народни представители, избирани въз основа на общо, равно и пряко избирателно право за срок от четири години. Преди 1990, съотношението на народните представители е било 6:5 в полза на християните и, на практика, е отговаряло на реалностите от средата на ХХ век, когато те са били мнозинство от населението. След мирните споразумения от Таиф, политическото представителство се разделя по равно между мюсюлмани и християни. Традициите в избирателното законодателство на Ливан биха се сторили на европейските юристи твърде странни – само като пример ще посоча Закон № 171 „За избор на народни представители в ливанския парламент”, определящ избирателните райони и броя на мандатите във всеки от тях. Съгласно чл. 4 от закона, всички избиратели от един район трябва да гласуват за посочения кандидат, независимо от конфесионалната принадлежност на избирателите. Принципът на конфесионално разпределение на изборното политическо представителство в органите на властта осигурява предимства на родовия елит, т.е известни фамилии с ключови позиции в ливанската икономика и общество получават възможност за влияние и в политиката. Статистиката на ливанската избирателна система, от 1922 до 1973, показва, че за петдесет години в управлението са участвали 294 фамилии, като 68 от тях са представени в парламента от 5 до 20 пъти. Това не е продиктувано от професионализацията на политиците (както е в Гърция), а е израз на издигането на хора от определена фамилия като представители и изразители на волята на цялата етнорелигиозна общност.

Приетите от парламента закони се обнародват с разпореждане на президента в едномесечен срок в местния „Официален вестник”. Възможно е някои закони да се определят като спешни за обнародване и президентът е длъжен да ги обнародва в срок от пет дни. Именно в този срок президентът може да упражни правото си на отлагателно вето (което е относително и може да бъде преодоляно от парламента).

Държавният глава се избира от парламента за срок от шест години, като за избора е необходимо квалифицирано мнозинство от две трети. Най-малко месец преди изтичане на президентския мандат, председателят на парламента свиква заседание за избор на нов държавен глава. Политическата история на Ливан познава до 18 последователни, неуспешни опита за такъв избор. Президентът играе съществена роля в политическия процес и макар да не се избира пряко от ливанските граждани има правомощия, отреждащи му важно място в политическия живот на Ливан. Той председателства Върховния съвет по отбраната и е Върховен главнокомандващ на въоръжените сили.

Президентът може да оглавява заседанията на кабинета, но не е негов член и не може да гласува за вземането на конкретни решения. В конституцията на Ливан е предвидено, че президентът определя премиера, след консултации с председателя на парламента. След избирането на министър-председателя, президентът провежда преговори и издава указ за назначаване на правителство, чийто състав е обект на консултации с министър-председателя и парламентарно представените партии. Правомощията на държавния глава са съществени, като по-важните от тях са: законодателна инициатива, право на отлагателно вето, право да помилва, право да разпуска парламента с мотивиран указ, одобрен от правителството. В Ливан е въведен институтът на контрасигнатурата – т.е. всеки от актовете на президента се приподписва от премиера или ресорен министър.

Повече внимание заслужава правото да се разпуска парламента – президентът може да направи искане пред правителството за разпускане на парламента преди изтичане на мандата му. Ако правителството прецени, че са налице основания за разпускане, президентът издава мотивиран указ за това (като в него се посочва и кога ще се проведат следващите парламентарни избори) и Народното събрание престава да функционира. Ако изборите не се проведат и не бъде избран нов парламент, указът за разпускане на Парламента се смята за нищожен. Това е конституционна презумпция, според която, ако не бъде избрано законодателно тяло, старият състав на парламента може да се събере отново и да продължи дейността си.

Отговорността на президента е ограничена – само за нарушения на конституцията и за държавна измяна. Политически, президентът може да бъде отстранен от поста си само, ако 2/3 от всички народни представители изрично гласуват за това. Подсъдността на делата срещу президента не е пред обикновените наказателни съдилища, а пред специален орган – Върховен съвет, а обвинението се повдига и поддържа от изрично определен съдия. Докато не бъде постановена окончателна присъда, в която се разглежда въпросът за виновността на президента, постът остава свободен. Върховният съвет е орган, чиято задача е да провежда процеси срещу президента или министрите, ако това се налага и са налице конституционните предпоставки. Състои се от седем депутати и осем върховни съдии, под председателството на най-старшия съдия по ранг. Осъдителна присъда може да бъде постановена с мнозинство от най-малко десет членове на съвета.

Изпълнителната власт в Ливан е „поделена” между правителството и президента. Макар и да има значителни правомощия при определяне на вътрешната и външната политика на страната, правителството не може да предприеме радикални стъпки без съгласието на президента. На практика, ливанската конституция е така балансирана, че изисква координация между два центъра – президента и министър-председателя. Премиерът изпълнява функцията на заместник-председател на Върховния съвет по отбраната и има право да свиква извънредни заседания на парламента за приемане на важни актове. Съставът на правителството се определя от премиера, но указът за назначаването на членовете му се издава от президента. Така се блокира възможността, на която и да било институция еднолично да взема важни решения или да прави назначения на ключови постове. Ако в американската и европейска традиция това е свързано с баланса между властите, в ливанската конституционна практика то е по-скоро въпрос на баланс между религиозните общности. Решенията на правителството се вземат с обикновено мнозинство, но за да е редовно заседанието на правителството има завишени изисквания за кворум – 2/3 от членовете на кабинета. Особено важните решения на правителството следва да се вземат чрез квалифицирано мнозинство, а като такива са изрично определени въпросите за: изменение на конституцията, обявяване на извънредно положение или война, обща мобилизация, проектазакони за личния статус на гражданите, провеждането на избори, административно деление и други.

Заключение

Към настоящия момент Ливан продължава да е разделен на региони, в които с доминиращо влияние се ползват отделни политически сили. Именно това разделение е най-голямата опасност за мира в страната, защото има територии, които правителството, на практика, не контролира. Постигнатият компромис е израз на интересите на политическите сили в Ливан и на съседните държави, той отразява съотношението на силите към момента, но едва ли ще бъде особено траен. Поредната дестабилизация на военно-политическата обстановка не е трудно да се прогнозира, единственият въпрос е, кога това ще стане факт. Засега обаче „компромисът от Катар” дава малко време и на двете страни де се подготвят.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Преди епохата на Великите географски открития, за Европа и Азия се говори като за два различни континента, разделени помежду си от огромна пустееща територия. След краха на СССР, чиято затворена граница представляваше своеобразна стена в сърцето на Евразия, и благодарение решението на Китай да отвори за търговия западните си граници, както и след връщането на Афганистан в международната общност, континенталната търговия, обхващаща целия евразийски суперконтинент, отново стана възможна. Западна Европа, Китай, Русия, Близкият изток и Индия се свързват от директни магистрали, железопътни линии, тръбопроводи за транзит на петрол и природен газ и далекопроводи. Тези нови «Пътища на Коприната» имат огромен потенциал за целия Евроазиатски континент и, в частност, за държавите от Централна Азия.

Континенталната и регионалната търговия: Централна Азия като потенциална машина за пари

Доскоро липсваше общоприето понятие, оценяващо мащабите и значението на търговията, която ще се развие с отварянето на основната магистрала и железопътните линии през Централна Азия (включително Афганистан). Азербайджанските експерти обаче, убедено прогнозират удвояване на обема на вътрешния транзит (и най-вече на контейнерната търговия) в периода 2002-2015. Като почти целият приръст ще бъде от контейнерите, които ще могат да се транспортират по море, през Суецкия канал. На свой ред, китайските им колеги обръщат повече внимание на сухопътния маршрут, от Лянюнган, през Синцзян и Централна Азия, до Ротердам. Според тях, той ще съкрати времето за транспортиране на стоки от Китай за Европа, от 20-40 дни (по сегашните морски маршрути) до само 11 дни. Впрочем, дори традиционният континентален маршрут, през територията на Русия (Транссибирската магистрала) е с 1300 км по-дълъг от новия Централноазиатски вариант.

Според азербайджанския експерт Талек Зиядов, „откриването на  т.нар. „втори азиатски мост” през Централна Азия, ще намали транзитните разходи от 167 долара/тон (по море) до 111 долара/тон (по суша)”. Той прогнозира ръст в обема на превозваните товари от 2 млн. тона, през първите две години след усвояването на маршрута, и 6-8 млн. тона, през следващите три години. На свой ред, Азиатската банка за развитие (AБР) прогнозира, че това би довело до ръст на търговията с 12 млрд. долара (т.е. с 80%).

Що се отнася до Индия, през последните три години, търговията и с Афганистан е нараствала средно с 49%. В същото време, нейната външна търговия, като цяло (и тази с Европа, ОНД, Иран и Пакистан, в частност), е нараствала с 26% годишно и ще продължава да расте през следващите години. Индийският експерт Галшан Сачдева прогнозира, че годишният обем на търговията на страната му с Европа, Русия, Централна Азия, Иран и Пакистан ще достигне, през 2014-2015, 500 млрд. долара. Дори и ако само 10% от нея се осъществява по суша, посредством новите азиатски „Пътища на коприната”, това ще означава 50 млрд. долара.

Според оценката на Азиатската банка за развитие, въвеждането в експлоатация на новите магистрали, през 2010, ще доведе до ръст в обема на регионалната търговия между държавите, съседни на Афганистан, със 160%, а на транзитната търговия – със 113%. Банката прогнозира, че в периода до 2015 това ще доведе до ръст на износа от Афганистан и неговите съседи с 14% (5,8 млрд. долара), а на вноса – с 16% (6,7 млрд. долара). В тази връзка, пакистанският експерт Масуд Азис предполага, че Афганистан и съседните му държави от Централна Азия ще могат да увеличат обема на двустранната си търговия с Китай, Индия, Русия, Турция и Европа с 50%.

Разбира се, търговията по новите маршрути ще се отрази по различен начин върху отделните държави. Така, новите пътища ще позволят на Китай, Европа, Индия и Русия да осъществяват по-ефективна търговия, отколкото по традиционните морски маршрути. Европа най-сетне ще извлече конкретна полза от транспортната си програма „Изток-Запад” или ТRАСЕСА (Транспортният коридор Европа-Кавказ-Азия). Икономически изостаналите зони на Русия (Уралският регион и Западен Сибир) ще получат възможност за ефективна търговия с Индия, Югоизточна Азия и Близкия изток. Турция и Азербайджан ще се превърнат в ключови транзитни държави по маршрутите Изток-Запад, пресичащи и Централна Азия, и Иран, като в същото време ще задълбочат връзките си със своите европейски търговски партньори. Това ще позволи на Турция да увеличи търговията си с Централна Азия. Азербайджан пък ще стане ключово звено в новия маршрут между Севера и Юга, свързвайки Иран и Русия.

Казахстан и Узбекистан ще получат шанс да се възползват от диверсификацията на маршрутите между Севера и Юга, свързващи Северна Европа и Русия с Персийския залив и Арабско море. Впрочем, производителите на газ и петрол от Каспийския регион вече са наясно за икономическата полза и по-голямата сигурност, които гарантира диверсификацията на тръбопроводните им мрежи.

Узбекистан, Туркменистан и Таджикистан ще могат да изнасят най-ценната си стока – памукът – непосредствено на съседните пазари в Южна Азия, вместо само през Русия и Прибалтика. Това ще ограничи руския експортен монопол. Освен това, Туркменистан ще получи пряк достъп до многобройни нови клиенти за своя природен газ и петрол, както и за памука си. Афганистан (както и всички държави от региона) пък разчита на печалби от транзитните такси и мита. Съседен Иран най-сетне ще може да се отърве от имиджа си на „нетърговска държава”.

Накрая, повторното отваряне на древните търговски маршрути Изток-Запад, през Пакистан, и разширяването на новите пътища от и към Китай, ще разруши изолацията, в която на практика се намира Пакистан още от създаването си, през 1947, и ще върне на долината на Инд историческия и статут на транзитен „хъб” за търговията по осите „Изток-Запад” и „Север-Юг”. Освен предимствата, които ще получи всяка страна поотделно, са налице и редица общи ползи. Очевидно е, че мащабното разгръщане на континенталната сухопътна търговия в Евразия ще съдейства за ръста на БВП на всички участващи в нея държави. Така, в доклада на ООН се говори за 50%-ов ръст на БВП, в рамките на следващото десетилетие, стига разбира се регионалните „играчи” да сътрудничат активно помежду си за развитието на търговията. Китайските експерти например смятат, че тази търговия ще увеличи БВП на провинция Синцзян средно с 2-3% годишно, както и този на съседните сравнително изостанали провинции на страната.

Струва си да споменем също за приходите, които държавите ще получат от митническите такси, както и от данъците и таксите за използване на жп лините, шосетата и тръбопроводите. Това е особено важно за страни като Афганистан, Таджикистан, Узбекистан и Киргизстан, където хроничното недофинансиране влияе негативно на здравната и образователната сфери. Липсата на средства ерозира националната сигурност, тъй като получаващите мизерни доходи чиновници са податливи на корупция и лесно могат да бъдат въвлечени в различни видове престъпен бизнес (включително наркотрафика). Не бива да забравяме, че в момента САЩ плащат заплатите на почти всички държавни служители в Афганистан и това няма да се промени, докато правителството в Кабул не разполага със сигурни собствени приходи и възможност за сериозни постъпления от митнически тарифи и търговски такси. Всички признават, че ситуацията в тази страна е извънредна, но истината е, че тя не се различава качествено от онази в Киргизстан, Таджикистан и дори Узбекистан, просто е с няколко степени по-изострена. Няма да е преувеличено, ако кажем, че транспортът и търговията са въпрос на живот и смърт за много държави от Централноазиатския регион. Като цяло, отварянето (или повторното отваряне) на нови „Пътища на коприната”, свързващи Китай, Индия, Европа, Русия и Близкия изток, ще окаже изключително благоприятно въздействие върху всички държави от Централна Азия, които се пресичат от тези маршрути. „Всички тези държави, без изключение, са заобиколени от суша и нямат излаз на (отворено) море” напомня Масуд Азис, подчертавайки, че търговските разходи на такива страни обикновено са наполовина по-големи от разходите на държавите с излаз на море, което намалява обема на търговията с до 80% и, съответно, ограничава приходите.

Не е чудно, че Азиатската банка за развитие (АБР), Световната банка (СБ), Международната банка за възстановяване и развитие (МБВР), Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) и Организацията за сътрудничество и сигурност в Европа (ОССЕ) финансират програми за реализирането на „Новите Пътища на коприната”, свързващи азиатските и европейски региона на Евразия. Не е чудно и, че Държавният департамент на САЩ реорганизира своето европейско и азиатско бюра за да облекчи този процес и дори назначи специален посланик за търговията в Централна Азия. САЩ и много други държави, особено Китай и Япония, съдействат за разширяването на свободната търговия, ясно съзнавайки, че тя е ефективен двигател на икономическото развитие, средство за създаване на нови работни места и сигурен източник на приходи за държавите от целия суперконтинент. Освен това, всички разбират, че свободната търговия е взаимно изгодна и от полза за всички, въпреки моментните пречки, свързани с протекционистките мерки или други прегради.

Пречките пред трансконтиненталната търговия

Тук е мястото да се запитаме, защо след като ефектът от него (дори и само за вътрешнорегионалната търговия) е така мащабен, този процес са развива толкова бавно в Централна Азия? Какви сили сдържат и ограничават развитието на сухопътната търговия в Евразия?

Тъй като успешната съвременна търговия е съвкупност от отделни елементи и звена, всяко от които, в случай че „изпадне” от схемата, може да забави целия процес, би следвало да се въздържаме от елементарните обяснения. Правните проблеми, икономиката, данъците, банките, сигурността, комуникациите – всички те играят определена роля. Имайки предвид тази съвкупност от отделни елементи, всеки от които е тясно взаимносвързан с останалите, ще бъде по-уместно да се запитаме, не „защо процесът се развива толкова бавно”, а „как евразийската търговия успя да се разгърне толкова бързо?”.

И все пак, ако предположим, че темпът би могъл да е малко по-бърз, защо световните държави и международната общност, като цяло, не са в състояние да го ускорят? Тук отново се връщаме към въпроса за сложността на процеса. Размереният режим на световната търговия изисква съгласуването на множество деликатни елементи, като всяка международна институции зависи от поне два такива елемента. Една международна финансова институция например, може да лансира нова тарифна политика или пък компютъризирана информационна система за събиране на данъци, но не може да накара правителствата на големите държави да ги приемат. Президентът на дадена страна може да нареди прокарването на път или създаването на гранично-пропусквателен пункт, но това не означава, че колегата му от съседната държава следва да направи същото. Отчитайки тази ситуация, си струва да подчертаем странния факт, че докато на теория регионалната и континентална търговия е висш приоритет за всеки, на практика, тя често не е конкретен приоритет за никого. Може би единственото изключение е Азиатската банка за развитие, която последователно защитава разширяването на търговията, често залагайки собствената си репутация в опитите за постигане на напредък в тази област. А може би, бавните темпове, с които се развиват транспортът и търговията в Централна Азия, се дължат на необходимостта от по-мащабни инвестиции? Предварително беше ясно например, че таджикистанското правителство няма как да финансира изграждането на мост на река Пяндж (на границата с Афганистан), затова то беше поето от САЩ.

И все пак, твърдението, че финансовите разходи са основната спирачка пред транспортното развитие не е съвсем вярно. Така, стойността на възстановяването на магистралния пръстен, свързващ афганистанските градове Кабул, Кандахар и Херат (откъдето тръгват основните международни търговски маршрути) се оценява на 5,6 млрд. долара. Което е по-малко от 5% от всички чуждестранни инвестиции в Афганистан.

За съжаление, основните национални и международни политически сили не оценяват, в достатъчна степен, огромната потенциална полза от разширяването на търговията и транспортните комуникации в Централна Азия. Дългите десетилетия на национална изолация, направиха лидерите на постсъветските държави от региона неспособни да се възползват пълноценно от изгодите, които страните им биха могли да получат от по-свободната търговия. Фактът, че гражданите на Съветския съюз (включително тези от централноазиатските му републики) дълго време гледаха на Афганистан и Пакистан като на изостанали и слаби държави, ги лишава от възможността да разчитат на подкрепа от тях в бъдеще. А съвсем скоро, просперитетът им ще зависи именно от тези „изостанали и слаби” държави.

Впрочем, влиянието на старите навици се запазва и в повечето други страни от региона. Така, доскоро афганистанските лидери почти не общуваха със северните си съседи, въпреки че пакистанското правителство, още в началото на 90-те години на миналия век, постави под свой контрол търговията и транспортните връзки с Афганистан, от юг.

Резюмирайки казаното дотук, трябва да отбележим, че основната преграда пред развитието на континенталната търговия и транспорт е бедното стратегическо въображение на повечето „играчи”. Мнозинството местни лидери и висши чиновници не виждат по-далеч от носа си и често предприемат необмислени действия, които не им носят абсолютно никаква конкретна полза, а напротив – вредят на реализацията на мащабните проекти.

В същото време, стратегическият подход на  големите играчи, като Китай и (особено) Русия, към развитието на транспортните системи и търговията все още носи редица белези на меркантилизма, типичен по-скоро за ХІХ век. На свой ред, Индия, ЕС, Япония и САЩ страдат от общия проблем на демократичните държави, които обикновено са ангажирани с тактически и краткосрочни проблеми, за сметка на стратегическите и дългосрочни.

Разбира се, факторите, препятстващи разширяването на транспорта и търговията в Евразийския суперконтинент, не са чак толкова концептуални и абстрактни. Потвърждава го беглият преглед на по-очевидните практически препятствия пред развитието на търговията, илюстриращ правотата на тезата на американския конгресмен Ричард Нийл, че „всяка политика е, повече или по-малко, местна”.

Най-простият пример за това е нежеланието на повечето регионални държави да предприемат нещо срещу широките мрежи на незаконната и необлагана с данъци „сива” търговия, която ерозира официалния търговски обмен и лишава държавата от приходи. Така, по данни на казахстанските митници, обемът на „сивата търговия” между Казахстан и Китай е 2-3,5 млрд. долара годишно, което я прави съпоставима с официалния двустранен търговски обмен. Освен това, тя съдейства за корумпирането на местните чиновници и митничари, на които техните правителства разчитат за изкореняването и. Най-крещящият пример за това, как нелегалната международна търговия може да се защити от всички опити на правителствата да я ограничат, е наркотрафикът от Афганистан. Той формира 95% от целия износ на страната. Благодарение на щедрите подкупи на чиновниците във всички транзитни държави, основните организатори на трафика (базирани в Русия, Турция и на Балканите) могат да се защитят срещу потенциалните реформатори и поддържат тесни връзки с правителствените чиновници на всички нива. Купищата документи, които се изискват на всички регионални гранични преходи също спомагат за увеличаване мащабите на контрабандата.

Както споделят спедиторите, огромното забавяне при преминаването на границите се оказва далеч по-съществена преграда за транзита, отколкото липсата на достатъчно сигурност или лошите пътища. В официални правителствени доклади в Таджикистан се отбелязва, че за да премине границата на тази страна с Узбекистан един шофьор на камион трябва да представи 70 различни документа, а пък за преминаването на границата с Киргизстан – 31. Същата ситуация е налице и в другите държави от региона – така за вноса на дадена стока в Афганистан се изискват 57 подписа на различни държавни чиновници, в Иран – 45, а в Киргизстан – 27. В някои случаи, тези бюрократични процедури се представят като средство за защита на транзитната държава от корупцията. Някои държави например изискват, при транзитния превоз на алкохол през територията им, в определена местна банка да бъде внесена сума, равняваща се на цялата стойност на стоката. Последната се връща едва след като камионът напусне страната. Пряка последица от този подход

е прехвърлянето на търговията с алкохол в сенчестия сектор.

Но основната пречка пред развитието на международната търговия в Централна Азия е протекционизмът. Нито една държава от региона не се отказва да провежда подобна съблазнителна политика. Така, решението на Киргизстан да се присъедини към Световната търговска организация (СТО), през 1998, трябваше да демонстрира ползата от свободната търговия за всичките му съседи от региона. Вместо това, потоците от евтини китайски стоки, залели пазарите в Бишкек, убедиха и Узбекистан, и останалите съседи на Киргизстан, че без защитата на държавата вътрешното производство рискува да бъде задушено от по-евтината чуждестранна продукция.

Търговското несъответствие, т.е. разминаването между стойностите на износа и вноса, е проблем, който може да попречи на регионалната и континентална търговия.

Местните политици, които са свикнали с краткосрочния резултат от действията им за техните съграждани, не могат да си позволят разкоша да предприемат дългосрочни мерки. Таджикистан и Киргизстан например, решиха да се отворят за международната търговия, очаквайки, че тя ще бъде стабилна и устойчива. На практика обаче, това отваряне намали приходите и ерозира икономиките им. Икономическата криза в Русия, през 1997, също се отрази негативно върху стопанските системи на централноазиатските държави, провокирайки редица разрушителни вторични ефекти.

От средата на 90-те години, Узбекистан реализира политика, целяща самозадоволяване на потребностите от житни селскостопански култури, а през последните години задълбочи и протекционистките мерки в защита на местното производство. Това обаче намали обема на двустранната търговия с Китай и е сериозна пречка пред увеличаването на обмена с Европа, Индия и Русия. Нещо повече, ръстът на протекционизма в Узбекистан се съчетава със загрижеността на местното ръководство от заплахите пред сигурността на страната, идващи от нейните съседи. С това се оправдава и строгият граничен режим, който е сериозна пречка пред развитието на регионалната търговия. Неизбежен отговор на подобни действия от страна на онези, които твърдят, че „разсъждават глобално”, беше да призоват за дълбоки реформи в държавите от Централна Азия. Истината обаче е, че в повечето случаи тези реформи има доста негативни последици. Впрочем, отрицателните последици от влизането на Киргизстан в СТО бяха предвидими и са разбираеми. Въпреки това, мнозина измежду т.нар. „реформатори” продължават да призовават за присъединяването на централноазиатски държави към едно Международно транспортно споразумение за общо управление на континенталния транспорт.

Постигането на подобно споразумение (или създаването на Международна транспортна организация) си струва усилията. Макар че, заради горчивия опит от миналото, в Централна Азия се гледа с подозрение дори на предложенията за създаване на митнически обединения и зони за свободна търговия. Както е известно, и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), и Общността на независимите държави (ОНД), по същество, представляват защитени зони за свободна търговия, но и те не могат да преодолеят скептицизма на някои от членовете си. През 2001, по руска инициатива, беше създадена Евроазиатската икономическа общност (ЕврАзИС), като митническо обединение (т.е. зона на свободна търговия) с участието на Русия, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан (в края на 2008 тази страна излезе от организацията). Някои киргизки експерти обаче смятат, че членството в ЕврАзИС не се отразява добре на страната им, както и на Таджикистан. Според Азиатската банка за развитие, това се отнася и за Казахстан. Междувременно, политическото напрежение в отношенията между Таджикистан и Узбекистан сериозно усложняват транзитната търговия през тези две страни.

Въпреки всичко, днес политическите проблеми са много по-малко препятствие за континенталната или регионална търговия, отколкото преди десетина години например. И все пак, какво се прави за да се запълни пропастта между желано и действителност в континенталната евроазиатска търговия? Въпросът беше повдигнат още преди повече от десет години, но и днес отговорът е: „почти нищо”. Още преди 1996 централноазиатските държави правеха опити за формирането на митнически обединения. На свой ред, ОИСР формулира подходящите цели, но не направи нищо за постигането им. ЕС пък лансира програмата си TRACECA, която също не се увенча с успех. Днес обаче, са налице признаци, че ситуацията се променя към по-добро.

В момента транзитът по оста Запад-Изток преживява своеобразен връх. Въвеждането в експлоатация на тръбопровода Баку-Джейхан и натискът на „Газпром” срещу западните потребители, възродиха перспективите за транзита на петрол и природен газ през т.нар. Каспийски тръбопровод. ЕС призна неговото значение, а Финландия и Словения (в качеството си на председатели на ЕС, съответно, през втората половина на 2006 и първата половина на 2008) предложиха това признание да бъде последвано от съвсем конкретни действия. На свой ред, Турция лобира за проекта Набуко. Паралелно с това, Казахстан и Китай работят по проекта за газопровод, който да свърже двете държави.

Засега липсва всеобхватен план за южните железопътни магистрали – от Близкия изток до Индия. Политическите проблеми (Ирак, Кашмир и блокадата на Иран) пречат за реализацията на подобен проект. Единственото конкретно предложение, касаещо този южен маршрут, е за газопровод от Иран до Индия, през Пакистан. Лансиран през 2006, днес (особено на фона на поредното изостряне на индийско-пакистанските отношения, след атентатите в Момбай, в края на 2008), този проект изглежда много трудно осъществим.

Транзитът между Севера и Юга

В продължение на дълги години, двата основни транспортни проекта между Севера и Юга на евразийския суперконтинент съзнателно избягваха и заобикаляха Афганистан. В исторически план, първи бяха китайците, планирали изграждането на магистрала, която да свърже западните райони на страната с Арабско море, през долината на Инд и Исламабад (Пакистан). Т.нар. Каракорумско шосе беше изградено за двайсет години (1959-1978), като началото на строежа започна непосредствено след влошаването на китайско-съветските отношения. След като дълго време беше пренебрегван, през последните години пакистанският участък от шосето (което е сред основните елементи на „Новите пътища на коприната”) се реконструира, разширява и продължава на юг. То ще достигне до новото пакистанско пристанище Гуадар, което се строи с китайска помощ.

Вторият проект беше лансиран от Москва и включва изграждането на магистрала и мрежа от жп линии между Русия и Персийския залив, пресичащи Казахстан, Туркменистан и Иран и достигащи иранското пристанище Шахбахар. Индия участва в споразумението за реализацията му, като спонсор, подобно на много други държави, които също проявяват интерес към проекта, официално наречен „Международен транспортен коридор Север-Юг”.

Когато, след свалянето на талибаните, Афганистан се отвори за транзитната търговия, това отново направи привлекателни по-традиционните маршрути през Узбекистан, Таджикистан и Туркменистан. Днес, както и в миналото, основните маршрути са или през река Пяндж, или през Термез, в Узбекистан (където още по съветско време бяха изградени мостове), или пък през таджикистанско-афганистанската граница, където американците построиха нов мост. И тъй като обработката на товарите на узбекистанско-таджикистанската граница се бави заради политическите проблеми, по-голямата част от превозите от Северен Казахстан и Русия се преместиха на изток, през Хорог и Ош, към Бишкек, или пък на запад – към Узбекистан.

Заключение

Държавите и международните институции са само част от играчите, активно въвлечени в развитието на континенталната търговия в Евразия. Друга част са частните компании, сред които са професионалните спедитори от Източна Турция, руския Урал и пакистанската провинция Пенджаб. Всички те са наясно с изгодата от разширяването на товарния трафик през обширната територия на суперконтинента, като това се отнася в еднаква степен и за производителите на памук от Туркменистан (доставящи суровина за текстилните фабрики в Карачи), и за производителите на цимент в Душанбе, доставящи го в Южен Таджикистан, и за европейските производители на горивни добавки, които искат да ги продадат в Казахстан, или пък за индийските и китайски производители на битова техника, стремящи се да пробият на източноевропейския пазар.

Лесно е да разберем, имайки предвид изключително разнородните участници в процеса, защо той е толкова хаотичен. Сред причините за това са и грандиозните амбиции, и рухналите планове, и неуспешните стартове, и почти пълната липса на координация. Освен това, проблемите са породени от конкуренцията между отделните нации, компании и дори международни институции, твърдящи, че работят единствено за благото на обществото. Почти всички анализатори, посочват пагубните последици от липсата на единна регионална организация за координиране, която да ускори развитието на този процес. От друга страна обаче, наличието на подобен хаотичен плурализъм не позволява на една единствена групировка или организация да концентрира всички правомощия в ръцете си и да направлява процеса съобразно собствените си интереси. Това, на свой ред, укрепва независимостта и суверенитета на централноазиатските държави, формиращи центъра на очертаващите се нови търговски мрежи. Работейки с различни държави-партньори и международни институции, те могат да използват различни механизми за да гарантират по-голяма ефективност на транспортната система, като цяло. Тоест, централноазиатските държави могат да водят мултивекторна външна политика, която да съдейства за дългосрочната им жизнеспособност, както и за просперитета на техните народи. Най-добрите стратегически и експлоатационни решения са онези, които са доказани от пазарните реалности и здравата конкуренция. Съществуват обаче и чисто политически проблеми, пречещи за отварянето на „Новите пътища на коприната”.

Така, конфликтът между Индия и Пакистан заради Кашмир е своеобразна „тапа”, затваряща континенталната търговия към Югоизточна Азия. Същото може да се каже за нерешените проблеми между Пакистан и Афганистан. В Южен Кавказ, отрицателно влияние оказва нерешеният Карабахски конфликт, който пречи за реализацията на проектите за строеж на пътища и жп линии, през този критично важен коридор. По същия начин, узбекистанският протекционизъм и враждебността на афганистанците към чуждестранните автомобилни колони, минаващи през страната, правят невъзможни перспективите за по-мащабна транзитна търговия през територията на тези две държави.

Имайки предвид казаното дотук, очевидно е, че най-добрият път е да се използват всички възможни варианти за развитието на пазара, при тези обстоятелства. Тоест, ако един от каналите се окаже блокиран, тръговският поток следва да се пренасочва през останалите. Този процес ще поощри приятелското търговско сътрудничество и ще накара държавите, които създават най-големи политически прегради, да осъзнаят вредата от необмислените си действия. Защото ще се убедят, че континенталната търговия е взаимен устойчив процес, който, ако някъде срещне преграда, веднага се насочва в друга посока. Ще осъзнаят, какви възможности изпускат и, как от тези възможности се възползват по-предприемчивите им съседи. За първи път от столетия насам, идеята за „Новите пътища на коприната”, през територията на Евразия, се намира на гребена на вълната на промените, а не е погребана под нея.

 

* Авторът е председател на Института за Централна Азия и Кавказ и професор в Университета Джон Хопкинс във Вашингтон

{rt}

Новогодишните оценки и прогнози у нас, касаещи развитието на световната криза, показват, че монетаристичният модел на мислене все още доминира в общественото съзнание. Поне според мен, това е голяма заплаха за икономиката. Защото не може да се предписват «лекарства» и «срокове на лечение» без преди това симптомите да са диагностицирани достатъчно задълбочено

Механизмите, които породиха кризата и продължават да я развиват.

В основата на тези механизми е продължаващото вече десетилетия, изкуствено, от балансова гледна точка, бюджетно и емисионно стимулиране на съвкупното търсене на продукти и услуги в основната икономическа сила в света – САЩ. Именно то, според изследванията на мнозина световно известни учени, доведе до значително разминаване между основните финансови показатели на американската икономика – БВП, съвкупен дълг (държава и домакинства), доходи на населението, лихвени проценти и корпоративни печалби. Във всяка нормална икономика тези показатели би трябвало да нарастват с близки темпове, което беше факт и в американската икономика до началото на 80-те години. След това обаче, индексите се разделят на две групи, отдалечаващи се една от друга с експоненциална скорост, което пък изисква постоянни допълнителни инжекции, т.е. емисия на нови долари, за покриване на разрива чрез пряко подпомагане на производства, които, по междуотрасловия баланс, потребяват много повече ресурси, отколкото връщат обратно в икономиката.

По експертни оценки на баланса, за да се съхрани пазарното равновесие и тези производства да не «изгорят», сумата за покриване на разрива в САЩ, възлиза на над 1,3 трлн. долара годишно. Тъй като недостатъчно рентабилните производства нараснаха силно през последните 20  години и днес, по оптимистични данни, дават над 25% от американския БВП, правителството не може изведнъж да спре финансовото им подпомагане или просто да ги закрие. Това е невъзможно не само по вътрешнополитически и икономически съображения, но и защото, при сегашната архитектура на глобалната финансова система, подобни радикални действия биха имали катастрофални последици за цялата световна икономика.

Тоест, спадът на американската икономика, а оттук и поддържането на механизмите на световната криза, ще продължават дотогава, докато темповете на доларовите емисии постепенно не се доближат до темповете на развитие или не се нивелира по-голяма част от излишните производства в икономиката на САЩ.

Що се отнася до

Пусковия фактор на кризата

при натрупаните диспропорции беше естествено в такъв да се превърне спадът на съвкупното търсене на американските домакинства. Той можеше да се предизвика от спукването на някакъв голям финансов балон от типа на този с недвижимите имоти (както стана на практика), но можеше да стане и за сметка на скок в инфлацията на потребителския пазар, поради спукването на някакви други, сравнително по-малки, балони. От икономическа гледна точка, във всички случаи, става дума за просмукване на инфлационни процеси от финансовия към потребителския пазар.

През 2007, в САЩ започна реструктуризация на финансовата система с оглед да не се допусне срив на пазара на недвижимости, но свързаната с това концентрация на инфлационни процеси във финансовия сектор предизвика пробои и провокира началото на ценови сътресения в производствения, а след това и в потребителския, сектор. Финансовите инструменти не помогнаха, американската икономика пламна, а след нея огънят обхвана и икономиките на другите страни.

Както се вижда, за разлика от предишните, сегашните кризисни процеси не се свеждат до марксовото разбиране за цикличния характер на капиталистическата икономика. Налице е по-особен вид световна депресия с ярко изразен структурен характер. Затова опитите за борба с инфлацията само чрез лихвения процент, в стила на «рейгъномиката», са обречени на неуспех. В последните месеци, почти във всички страни, пазарният лихвен процент по кредитите престана да реагира на промените в базисния лихвен процент. От друга страна, отпусканите от държавните бюджети или от Централните банки средства за банкова ликвидност, с оглед омекотяването на кризата, не доведоха до стабилизиране на корпоративното, да не говорим за потребителското, кредитиране.

Всичко това позволява да смятаме, че стандартните методи на монетарното, образно казано, «кешово» мислене и действие, катастрофираха и по отношение на предвижданията по кризата, и по отношение на практическите реакции за оцеляване и изход от нея. Всички страни са принудени да вървят към засилване държавното регулиране на пазара. Това обаче изисква много по-високо равнище на икономическа компетентност и на отговорност както на държавната администрация, така и на предприемачите, от което неотдавна поелите по пътя на демокрацията страни са все още далеч.

Опитът от няколкото месеца депресия, е недостатъчен да се разработят адекватни и убедителни виждания за мащабите, продължителността и мерките, които трябва да се предприемат в световен  и регионален мащаб и в отделните държави. Доказателства за това са и противоречивите резултати от срещата на Г-20 (Групата на 20-те най-развити страни в света), състояла се през ноември 2008 във Вашингтон (вж. www.whitehouse.gov/news/releases/2008/11/20081115-1.html).

Декларацията от срещата във Вашнгтон

в голяма степен е компромис между англо-саксонския модел за съхраняване на традиционните монетарни принципи на свободния пазар и континентално–европейския модел за засилване на държавното регулиране на пазара. Лидерите на 20-те подкрепиха позицията на английския премиер Браун, като се съгласиха да отслабят данъчното бреме в своите страни, с цел стимулиране на вътрешното търсене. Вместо френското предложение за създаване на международна институция, отговорна за регулирането на пазара, беше прие планът на британския премиер за наднационални надзорни колегии на 30-те най-големи банки в света. Повечето от тях не могат да се контролират от националните правителства, тъй като активите им са в пъти по-големи от БВП на повечето страни. Прие се и предложение срещу протекционизма, като страните се отказаха от въвеждане на нови търговски и инвестиционни бариери. Същевременно, по предложение на Саркози (като изразител на континентално–европейския модел), бе взето решение за увеличаване контрола върху дейността на кредитно-рейтинговите агенции, което, по думите на френския президент, обезценява англо-саксонските принципи на свободния пазар. В крайна сметка, с декларацията беше поставено началото на диалог, но не се внесе яснота за механизмите на кризата и формирането на съответна световна финансова архитектура, която да отговаря по-добре на интересите на отделните страни.

Вероятно ще можем да осъзнаем по-пълно случващото се в световната икономика едва през пролетта, за когато е насрочена и новата среща на Г-20 (април 2009). Тоест, в близките месеци може да се очаква появата на множество управленски проблеми и то не по обективни, а по субективни причини, както на държавно, така и на корпоративно равнище. А главният извод от изминалите кризисни месеци е да се научим да получаваме, обработваме и анализираме икономическата информация адекватно на реалните противоречия и тенденции, а не въз основа на стари навици и илюзорни интереси. Само при такъв подход кризата може да се превърне от заплаха в лична възможност за успех на носителите на капитала и отделните правителства.

 

* Преподавател в СУ «Св. Климент Охридски», вицепрезидент на Международния съюз на икономистите (IUE)

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020