13
Чет, Фев
6 Нови статии

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Дори у нас, в Германия, еуфорията, последвала избирането на Барак Обама за президент на САЩ, вече започва да спада. Първите признаци на разочарование се появиха още когато новият американски държавен глава отказа да се ангажира персонално със Световната финансова среща на Г-20, провела се на 15 ноември миналата година във Вашингтон. Така той остави на Джордж Буш да представлява САЩ на този форум, отбелязал оттеглянето на Г-7 като своеобразен световен “директорат”, ръководещ световната икономика и финанси. Защото конференцията на Г-20 постави началото на нова многополюсна глобална икономическа и финансова архитектура. А последвалите изявления на високопоставени държавни служители от Индия, Китай и Бразилия демонстрираха, че тези страни са съвсем наясно за ключовата си роля в нея.

Ако програмата, по която се споразумяха участниците в срещата на Г-20 във Вашингтон, действително бъде реализирана до края на април 2009, това ще означава много сериозна промяна на основните механизми на световната финансова система, установени в периода след 1971. Ще се наложи например, провеждането на далеч по-мащабен финансов “кризисен мениджмънт”, както и действия за закрила и стимулиране на реалната икономика, навсякъде по света. В същото време, както подчерта във Вашингтон германският финансов министър Пеер Щайнбрюк, аналогиите между срещата на Г-20 и Конференцията в Бретън Уудс, от 1944, са погрешни. През 1944, САЩ бяха единствената индустриална и финансова свръхсила, докато Европа, Русия и Германия бяха в руини, а Индия все още беше британска колония. Очевидно е, че днешният свят е много по-различен от тогавашния.

“Нова визия” за американската външна политика?

Съединените щати са затънали прекалено дълбоко в сегашния си финансов и икономически кошмар за да са в състояние да лансират сериозни инициативи за формиране на нов световен финансов и икономически ред. Затова е по-вероятно администрацията на Обама да предложи някои впечатляващи (поне на пръв поглед) инициативи в сферите на външната политика и сигурността, постепенно изтегляйки американските части от Ирак и подготвяйки стратегия, позволяваща на САЩ да напуснат и Афганистан, без това фатално да навреди на имиджа им. В качеството си на държавен секретар, Хилари Клинтън, може би, е най-подходящата фигура, която да лансира “нова визия” за американската политика в сферата на международните отношения и сигурността. Тук е мястото да си припомним, как навремето Михаил Горбачов осъществи редица изключително важни външнополитически инициативи, въпреки дълбоката вътрешнополитическа криза, поразила страната му.

През седмицата, непосредствено след срещата на Г-20, имах възможност да участвам в един семинар в Баварските Алпи, посветен на ядрената стратегия и неразпространението на атомните оръжия. На него присъстваха експерти от Европа, Индия, Китай, Пакистан, и Международната агенция за атомната енергия (МААЕ), за съжаление, липсваше представител на Иран. Освен всичко друго, там беше дискутиран следният сценарий: президентът Обама обявява едностранна съкращаване на американските ядрени оръжия до 1000 системи. Ликвидирането на около 6000 ядрени системи от сегашния американски арсенал със сигурност би приковало вниманието на света. Подобна “смела стъпка” би демонстрирала нагледно, че Обама действително възнамерява сериозно да промени поведението на Америка към останалия свят. Тя би могла да съвпадне със срещите, посветени на 60-годишнината на НАТО, които ще се проведат в Страсбург (Франция) и Баден-Баден (Германия), през април 2009.

Дали подобно драстично съкращаване на ядрената военна мощ би създало някакви рискове за американската национална сигурност? Не, защото оставащите 1000 ядрени системи са напълно достатъчни не само за унищожаването на всяка друга голяма ядрена сила, но и за опустошаването на по-голямата част от планетата. Дали тази “смела стъпка” може да застраши САЩ, във вътрешнополитически план? Отговорът отново е отрицателен. Освен това, мнозинството от принадлежащите към американският външнополитически “истъблишмънт” вероятно биха я подкрепили.

В тази връзка, ще припомня появилата се през януари 2008, в “Уол Стрийт джърнъл”, статия, озаглавена “Към свят, свободен от ядрени оръжия”, чиито автори са Хенри Кисинджър, Джордж Шулц, Уйлям Пери и Сам Нън. Както е известно, първите двама са бивши държави секретари – републиканци, третият е бивш секретар по отбраната в администрацията на демократите, а четвъртият е сенатор-демократ. Всички те призовават за “превръщането на идеята за свят без ядрени оръжия в обща политическа цел на всички водещи държави, които да проявят необходимата политическа воля за постигането на консенсус, относно предприемането на глобални усилия за отказ от опора на ядрените оръжия в националните военни доктрини, предотвратяване на евентуалното им попадане в неподходящи ръце и, накрая, ликвидирането им като заплаха за бъдещето на света”.

Четиримата опитни държавници отбелязват, че подписаният през 1991 американско-руски “Договор за съкращаване на стратегическите въоръжения” изтича на 5 декември 2009. В тази връзка, те предлагат, освен разширяването на основните клаузи в него, “постигането на споразумение за по-нататъшно съществено съкращаване на американските и руските ядрени сили”, отвъд границите, очертани от договора. Според тях, ако подобно съкращаване бъде предприето, “това ще ангажира и другите ядрени сили в процеса”. Което, на свой ред, “ще укрепи доверието при осъществяването на мониторинга в рамките на Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО)”.

Освен това, те подчертават, че политическата им позиция, “за един свободен от ядрени оръжия свят”, се подкрепя от бившите държавни секретари Медлин Олбрайт, Джеймс Бейкър ІІІ, Уорън Кристофър и Колин Пауъл, както и от мнозина други ключови фигури от американския външнополитически “истъблишмънт” – независимо дали последните принадлежат към “реалистичното” или към “либералното” течение в него.

Къде се крие “уловката”?

На пръв поглед, подобна политика на ядрено разоръжаване и свеждането на ядрените арсенали “до нула” изглежда разумна и дори алтруистична. Това обаче не означава, че не бива да търсим в нея и друга, чисто геополитическа,мотивация.

В “реалния свят” на съперничеството между големите сили съществува едно просто и отрезвяващо прекалените идеалисти уравнение. Така например, значителното съкращаване на ядрените арсенали (което без съмнение би било изключително позитивна стъпка) ще означава, че “конвенционалните” въоръжения автоматично ще придобият много по-голямо значение. А в това отношение (и особено по отношение на конвенционалните военноморски и военновъздушни сили) САЩ разполагат с много сериозно качествено и количествено предимство, пред всичките си конкуренти. Освен това, Вашингтон самостоятелно поддържа мрежа от почти 750 военни бази в почти всички точки на земното кълбо. През последните двайсет години, военните разходи на американците надминават тези на всички останали държави по света, взети заедно. И дори ако тези разходи бъдат драстично ограничени през следващите години, САЩ ще съхранят глобалното си военно превъзходство, поне в обозримо бъдеще.

В същото време руските конвенционални сили очевидно не са равностойни на американските и това няма да се промени през следващите десетилетия. Затова националната сигурност на Русия и статутът и на велика сила се намират в “асиметрична” зависимост от нейната стратегическа ядрена мощ. Същото се отнася и за Китай, чиито стратегически ядрени сили не само са ограничени, но и чисто технологично са много далеч зад американските. Пекин обаче увеличава и модернизира ядрената си мощ. В ЕС има две ядрени сили – Франция и Великобритания, чиято мощ също е несравнимо по-малка от тази на САЩ. Още по-слаби са ядрените сили на Индия, Пакистан и Израел.

Тоест, колкото и парадоксално да звучи, но в съвременния “реален” свят, едностранното и мащабно съкращаване на американската ядрена мощ няма да намали, а дори ще укрепи глобалните стратегически позиции на САЩ. Защото подобна “смела стъпка” ще доведе до масивен дипломатически натиск върху основните военно-стратегически съперници на Америка да предприемат същите действия, като това особено се отнася за Русия с нейните сравнително слаби конвенционални и мощни ядрени сили и, още повече, за Китай, опитващ да конкурира САЩ именно в сферата на ядрените оръжия.

Радикалното съкращаване на ядрените въоръжения от администрацията на Обама вероятно ще бъде последвано от още по-силен дипломатически и политически натиск върху Иран, опитващ да се превърне във “виртуална ядрена държава”. Всъщност, Техеран не се стреми толкова да се сдобие с ядрени оръжия, колкото да разполага с технологични възможности за тяхното производство. Впрочем, в света има поне още 30 други “виртуални ядрени сили”, които не желаят да притежават ядрени оръжия, но разполагат с необходимата технологична инфраструктура за да ги произведат, ако все пак им се наложи.

Освен всичко друго, евентуално мащабно съкращаване на американския ядрен потенциал би целяло и формирането на “алианс, основаващ се на съвместния интерес” между САЩ и много други държави, които не могат да се сдобият с такива оръжия. Подобен съюз още повече ще укрепи американското политическо и дипломатическо влияние vis-a-vis двамата основни стратегически съперници на САЩ, както и по отношение на другите съществуващи или потенциални ядрени държави.

Противоречивият характер на германската позиция

Днес, Германия е на предната линия в борбата за неразпространение на ядрените технологии и оръжия. Сегашната ситуация е доста по-различна от онази, през 60-те и 70-те години на миналия век, когато германските правителства (както консервативните, така и социалдемократическите) се противопоставяха на Договора за неразпространяване на ядрените оръжия (ДНЯО) от 1968. Причината беше, че ДНЯО имаше един основен дефект – той узаконяваше произволното разделение между петте “легитимни” ядрени държави и останалите, неразполагащи с ядрено оръжие. В средата на 70-те обаче, Германия, демонстрирайки отново типичната си “задълбоченост в проблемите”, промени позицията си на “антиядрена”. Всъщност, това беше разбираема еволюция по отношение на ядрените оръжия, защото Германия бе основното “бойно поле” по време на студената война. Що се отнася до използването на атомната енергия за мирни цели обаче (и, особено, до ядрената енергетика), немските действия се диктуваха от ненужна и дори опасна идеологическа предубеденост (авторът има предвид решението на немското правителство за постепенното ликвидиране на всички атомни електростанции в страната – б.р.).

Именно стремежът да си извоюва водеща роля в сферата на ядреното неразпространяване, беше причината Германия да се превърне в шестия елемент (наред с петте “официални” ядрени сили), сериозно ангажиран с проблемите на иранската ядрена програма. В случая, тревогите за сигурността на страната не играят особена роля, защото Германия няма сериозни основания да се опасява от евентуална иранска ракетна атака.

Всичко това ни кара да очакваме, че Берлин ще приветства горещо евентуално значително съкращаване на американския ядрен арсенал. Германия със сигурност ще призове останалите ядрени сили да действат по същия начин, аргументирайки се с основните постановки на ДНЯО, задължаващи петте ядрени държави да съкратят радикално ядрените си арсенали. Освен това, Берлин вероятно ще увеличи дипломатическия натиск върху Иран да прекрати програмата си за обогатяване на уран (която, между другото, не противоречи на изискванията на ДНЯО).

В същото време, в германската позиция по отношение на ядрените оръжия се съдържа едно иронично противоречие. Както е известно, поне двайсет ядрени системи се поддържат в пълна бойна готовност в американската военновъздушна база в немския град Бюхел. Теоретично, германските изтребители-бомбардировачи “Торнадо” също могат да бъдат въоръжени с подобни атомни бомби B-61-3/4, при осъществяването на бойни мисии.

По време на студената война, политико-психологическата цел на това споразумение с американците беше да се предостави на Германия, макар и много ограничено, право на глас в ядреното планиране на САЩ, въз основа на факта, че именно Западна и Източна Германия трябваше да станат основното “бойно поле” при евентуална война между НАТО и Варшавския пакт. В тази връзка, в рамките на командването на НАТО, беше създадена “Група за ядрено планиране”, в която, освен Германия, участваха Белгия, Холандия, Италия, Канада, Гърция и Турция.

Евентуална масивно съкращаване на ядрения арсенал ще означава и изтеглянето на тези ядрени оръжия от (макар и ограничения) германски контрол, в рамките на Северноатлантическия пакт. Вече са налице достатъчно ясни сигнали, че американското правителство иска да изтегли ядрените си оръжия от Европа. Така, през лятото на 2008, в един секретен доклад на американските военновъздушни сили, публикуван от Федерацията на американските учени (FAS), се твърди, че “напоследък оборудването и охраната в страните, където са разположени ядрени оръжия на САЩ, показват много тревожни недостатъци”.

Германският експерт по сигурността  Отфрид Насауер отбелязва, че американското правителство иска да изтегли всичките си ядрени оръжия от Европа за да може да държи европейските си партньори в НАТО настрани от ядреното планиране на САЩ, независимо, че това участие е минимално, да не кажем никакво.

След публикуването от FAS на споменатия по-горе секретeн доклад, зелените и левите опозиционни партии в Германия призоваха за незабавно изтегляне на американските ядрени оръжия от територията на страната и прекратяване действието на съответното немско-американско споразумение. Управляващите в Берлин обаче заявиха, че не се налага промяна в статуквото, касаеща присъствието на американски ядрени оръжия на немска земя – една доста спорна позиция на иначе “антиядреното” германско правителство.

Противоречията обаче не свършват дотук. Въпреки че САЩ искат да върнат на своя територия, разположените в Германия ядрени оръжия, налице са всички основания да смятаме, че очерталата се през последните години тенденция към постепенното съкращаване числеността на американските части в Германия съвсем скоро ще се объре. Както е известно, в момента САЩ разполагат със 150 хиляди бойци в Ирак, като повечето от тях ще бъдат изтеглени оттам през следващите години. Познайте, къде ще ги прехвърлят, поне за известно време? В американските военни бази в Германия, разбира се, заради отличната инфраструктура и политически стабилната “околна среда”. Дали обаче, масираното присъствие на американски части на нейна територия е в интерес на Германия? Със сигурност не.

Нова архитектура за сигурност “от Ванкувър до Владивосток”

Тази сложна и заплетена за Германия ситуация е симптоматична за един много по-дълбок проблем: сегашното пространство на сигурност не само е демодирано, но и неприемливо. Или, както навремето беше отбелязал генерал Дьо Гол: “както хубавите момичета, така и военните съюзи, са само до време”.

Ако администрацията на Обама действително обяви мащабни съкращения на американския ядрен арсенал и изтегли атомните си оръжия от европейска земя, Германия не бива просто да я аплодира. Защото германските национални интереси изискват предприемането на “смели стъпки” и от страна на Берлин, който трябва да поеме инициативата за  създаване на нова кооперативна архитектура на сигурност в Евроатлантическото/Евроазиатското пространство. Тясно свързаните помежду си въпроси за радикалното съкращаване на ядрените оръжия и ядреното неразпространение са от първостепенно значение за тази нова архитектура на сигурност. Вторият фундаментален проблем са чуждестранните военни бази. Защото днес звучи абсурдно, че легитимирането на американската национална сигурност зависи от наличието на мащабна мрежа от военни бази на САЩ в различни чужди държави, на всички континенти.

Докато ядрените оръжия и международната система за ядрено неразпространение продължават да съществуват, в сферата на стратегическото ядрено планиране следва да се въведе един нов критерий: минимално допустимо сдържане. Приемането на подобен критерий от ядрените държави е необходимо предварително условие не само за устойчивостта и ефективността на режима на ядрено неразпространение, на и за формирането на нова глобална архитектура на сигурност. Не става дума за абстрактно теоретизиране. Създаването на нова архитектура на сигурност е също толкова належащо, колкото и на нова глобална финансова и икономическа архитектура. В този смисъл, срещата по повод 60-та годишнина на НАТО, която ще се проведе в Страсбург и Баден-Баден, дава възможност сериозно да се заемем с изграждането на “нова архитектура на сигурност от Ванкувър до Владивосток”.

 

* Авторът ръководи Центъра за стратегически и геополитически анализи “Солон” във Висбаден, Германия.

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Напоследък ставаме свидетели как, стремейки се да съхранят водещите си позиции в света, САЩ градят (и ще продължат да го правят) различни геополитически комбинации. Така, след „цветните революции” в Грузия и Украйна, тези две страни се ориентираха към формирането на съвместна антируска и проамериканска ос, която с течение на времето трябваше да доведе до появата на един по-широк „балтийско-черноморски” съюз, с участието на балтийските постсъветски републики, Молдова и Полша. По ред причини засега това не се получава, което не обезкуражава авторите на въпросната геополитическа схема. Междувременно, не по-малко интересна ситуация се очертава в Източна Азия, където постепенно се формира геополитическа ос Токио-Делхи, която може съществено да промени целия силов баланс в макрорегиона.

Стремежът за сдържане на Китай

Ключов етап по пътя към формираната на тази ос беше посещението на японския премиер Шинзо Абе в Индия, през август 2007. Тогава бе обявено съществено нарастване на икономическото сътрудничество между двете страни (тук е мястото да припомня, че Абе беше съпроводен от ръководители на 200-те най-големи японски корпорации, включително „Тойота”, „Мицубиши”, „Хитачи” и т.н.). Освен всичко друго, страните се договориха за реализацията на съвместния проект за изграждане на транспортно-индустриален коридор между Момбай (финансовия център на Индия) и Делхи. Предвижда се в зоната на коридора да бъдат създадени девет „анклава” на машиностроителната и химическата промишленост. Очаква се, за реализирането на проекта да бъдат вложени над 100 млрд. долара.

Без съмнение, Индия е изключително привлекателна за Япония и нейните бизнес кръгове. Последните виждат в нея още една потенциална „японска работилница” в чужбина. Освен това, да не забравяме, че японско-китайските отношения стават все по-сложни. Китай бързо набира икономическа мощ и демонстрира все по-голяма политическа самостоятелност. Въпреки огромните японски инвестиции в Китай, антияпонските настроения там (както впрочем и антикитайските в Япония) нарастват. Затова, при положение че потенциалът на Токио по китайското направление може да се окаже изчерпан, Индия се очертава като все по-привлекателен партньор за японците. Привлича ги най-вече смайващо ниската цена на работната сила, която е по-евтина, отколкото в Китай и другите региони на Югоизточна Азия. Освен това, в исторически план, отношенията между Делхи и Токио не са обременени от трагични събития, като онези, които и досега тровят отношенията между Китай и Япония. В чисто политически план пък, японският елит демонстрира подкрепа за все по-твърдата позиция на своя американски съюзник, по отношение на Пекин.

Днес Индия полага сериозни усилия за да се впише в т.нар. „коалиция на азиатските демокрации”. В тази връзка, редица анализатори говорят дори за появата на „Източна НАТО” с участието на САЩ, Япония, Индия и Австралия. Против кого би се формирала подобна коалиция е ясно – става дума за Китай. Япония, също както и Индия, не може да не се притеснява от планомерното и мащабно укрепване на китайските позиции в Югоизточна Азия. Делхи пък се тревожи най-вече от все по-задълбочаващото се китайско-пакистанско сътрудничество. Впрочем, това тревожи не по-малко и САЩ, които напоследък се опитват да играят ролята на стратегически индийски съюзник (както е известно, съюзът между Вашингтон и Токио има много по-дълга история). Тук е мястото да напомня, че САЩ си позволиха да не реагират достатъчно остро на индийските ядрени изпитания от 1998, както и да си затварят очите за ядрения арсенал на Делхи, именно защото разглеждат тази страна като стратегически „балансьор” на Китай. Иначе, както САЩ, така и Япония, съвсем не бяха доволни от индийските действия. Токио дори съществено намали обема на търговията си с Индия, макар че в целия следвоенен период отношенията между двете страни се развиваха сравнително добре и именно Делхи получи навремето първия мащабен японски заем.

И така, възможен ли е стабилният геополитически съюз между Япония и Индия? На пръв поглед, между двете страни има доста общи неща (освен общите им страхове по отношение на Китай). Япония и Индия са модели на „уестърнизираната” азиатска демокрация. Политическите им системи малко се отличават от онези на Запад. Япония е парламентарна монархия, а Индия – парламентарна република. Макар и с голяма доза условност, първата би могла да се сравни с Великобритания, а втората – с Германия. Макар че, без съмнение, и двете страни притежават собствена специфика и много неща се възприемат по различен начин, в сравнение с Европа. Въпреки това (което е и по-важното), между тях не съществуват някакви принципни разлики.

В същото време, Китай притежава собствена самобитна политическа система, в чиято основа е властта на формално комунистическата, а на практика – националистическа, партия на прагматиците.

Промяната на геополитическия вектор

Ето защо, обективно погледнато, Индия и Япония са съюзници на САЩ. Като този съюз има и известна обща идеологическа основа, предполагаща привързаност към западния модел на развитие, към който (така или иначе) се придържат и двете азиатски демокрации.

В същото време, не бива да забравяме, че през 20-те – 40-те години на миналия век (т.е. не чак толкова отдавна) нещата стоят по съвсем различен начин. Тогава, в очите на западните демокрации, Япония е символ на азиатския „фашизъм”, базиращ се на традиционния и почти мистичен японски милитаризъм (да си припомним само прословутите „камикадзе”). Впрочем, по онова време и в Индия либералните политици, като Ганди и Неру, почти са изместени от радикалните поклонници на болшевизма и нацизма, като прословутия Субхаса Чандра Бос (1897-1945). Последният (който е сравнително малко известен у нас) през 30-те години на миналия век е председател на Индийския национален конгрес и голям почитател на Сталин и Мусолини.

Впрочем, дори и днес Бос се почита в Индия редом с Ганди, макар че категорично отхвърля неговата стратегия за ненасилствена борба и се придържа към крайно радикални позиции в битката за независимост. Както е известно, след началото на Втората световна война, лидерите на Индийския национален конгрес отказват да се възползват от нея за целите на съпротивата срещу британското колониално владичество. Бос обаче открито призовава сънародниците към въоръжена борба. В това отношение, той храни големи надежди, че Хитлер и Мусолини ще му помогнат да създаде боеспособна индийска освободителна армия. Интересът на фюрера и дучето към Индия обаче е доста ограничен. Хитлер например, се отнася доста сдържано към плановете на Бос, тъй като продължава да се надява, че ще успее да се споразумее с британците (освен това Бос категорично отказва да се обяви против Съветския съюз и смята, че денонсирането на нацистко-болшевишкия пакт от 1939 е „трагична грешка”). В крайна сметка, Чандра Бос не получава подкрепата, на която разчита – германците създават т.нар. „Индийски легион”, но той така и не изиграва някаква съществена роля.

Много по-сериозно се отнасят към Бос в Япония (макар че и Токио изпитва известни колебания). Японците му помагат да формира 50-хилядна Индийска национална армия (ИНА) и дори признават неговото „временно правителство” за равноправен съюзник. Така, Бос започва прословутия си „марш към Делхи”, който обаче се проваля. Сред причините за това е и фактът, че Токио се стреми не толкова да изтласка британците от Индия, колкото да защити Бирма. В тази връзка, на армията на Бос се отрежда чисто спомагателна роля. В крайна сметка, и японците, и ИНА търпят поражение.

Без съмнение, както Индия, която дълги години е британска колония, така и Япония, която в края на Втората световна война преживя американските ядрени бомбардировки, имат всички исторически основания да не обичат „западния империализъм”, особено в неговия „англосаксонски” вариант. Истината обаче е, че днес именно те са предните постове на Запада в Източна Азия. Което означава, че Западът действително е свършил огромна работа, стремейки се да трансформира традиционните цивилизации на Изтока и, в частност, тези на Индия и Япония.

Впрочем, ако говорим за Индия, си струва да си припомним и историята на Индийския национален конгрес (ИНК), който винаги е бил най-голямата политическа организация в тази страна и я управлява и днес. Той е създаден с активното участие на британските колониални власти, опитващи се да придадат „правилния” геополитически вектор на националното развитие на Индия. В Лондон са наясно, че рано или късно Индия ще стане независима и, че по-важното в случая е тя да не бъде загубена за Запада, превръщайки се в самобитен световен силов център (какъвто става Китай например). В крайна сметка, нещата се развиват именно така. Макар че ИНК преминава през периоди на радикализация, свързани с дейността на Махатма Ганди и Джавархарлал Неру, еволюцията му се осъществява по начин, коренно различен от онзи, за който ратуват радикалните националисти, от типа на Бос.

Що се отнася до Япония, нейната истинска „уестърнизация” се осъществява едва след края на Втората световна война с мащабните усилия на американските окупационни власти. Наистина, страната и преди това използва социално-политическите и икономически „технологии” на Запада, но се стреми да ги приспособи към собствения си самобитен модел. В резултат от чуждестранната окупация обаче, традиционната японска цивилизация бива вкарана в рамките на западната „матрица”. В резултат от което дори прословутият самурайски дух започва да се използва съвсем прагматично – като своеобразен инструмент в икономическата битка на корпорациите. Във военно-политически план, Япония (за разлика от Индия) е много тясно свързана със САЩ.

В навечерието на големия сблъсък

В глобалната американска стратегия, на индийско-японската геополитическа ос се отрежда ролята на своеобразен „таран” срещу Китай. По принцип, това не е изгодно нито на Токио, нито на Делхи, които при евентуален конфликт ще трябва да поемат първият удар на китайците върху себе си. Твърде вероятно е, този факт съвсем скоро да бъде осъзнат от елитите на двете държави.

Междувременно, в Индия вече нарастват протестните настроения срещу проамериканската външна политика на страната, в чито авангард засега са по-скоро левите сили. Така, ползващата се с немалка подкрепа Индийска компартия реши да напусне, през юли 2008, управляващата коалиция, демонстрирайки несъгласието си с проамериканския курс на правителството. Левицата, в частност, остро критикува споразумението за сътрудничество между САЩ и Индия в сферата на „мирния атом” (т.нар. „споразумение 123”). Както е известно, САЩ обявиха, че са готови да прекратят действието на споразумението, ако Индия осъществи нови изпитания на ядрени оръжия. Именно това не устройва противниците на правителството в Делхи, според които споразумението противоречи на интересите на страната. Макар да го изразява малко по-меко, към същата гледна точка се придържа и основната опозиционна дясна партия в Индия – Бхаратия Джаната.

Така, в рамките на все по-ясно очертаващото се разграничаване, вътре в индийския елит, част от принадлежащите към него (без оглед на мястото им в социално-политически спектър) твърдо отстояват придобитият от страната през 1974 ядрен статут и реалното членство на Индия в „ядрения клуб”. Друга част пък смята, че при сегашните темпове на икономическия ръст, военно-техническият „патронаж” на САЩ ще помогне на Индия да запази както суверенитета си (пък макар и с цената на приемането на принципа за неразпространение на ядрените оръжия), така и вече достигнатото жизнено равнище на местната средна класа. Тоест, още много неща не са ясни и съвсем не е изключено в определен момент Индия да предприеме действия за излизането си от американската орбита (по отношение на Япония подобни очаквания са нереалистични).

Впрочем, не е чак толкова ясно и бъдещета на самата Америка. Тя едва ли вечно ще остане световен лидер. На, ако престане да бъде такъв, бъдещето на индийско-японската геополитическа ос ще бъде много интересно. Тя може да си остане в орбитата на САЩ, помагайки им например да решат проблемите си с надигащата глава Латинска Америка (защото в случай че САЩ действитело загубят лидерските си позиции в света, американската външна политика вероятно ще се концентрира именно върху запазването на влиянието си в Новия свят). Напълно възможен и дори по-вероятен обаче изглежда вариантът, при който индийско-японската ос ще се трансформира в самостоятелен геополитически и цивилизационен център. В такъв случай конфронтацията както с Китай, така и с ислямския свят, изглежда неизбежна. При това сблъсъкът с последния може да придобие характер на истинска религиозна война (нека си припомним взривовете в Момбай, през ноември 2008). Както е известно, Япония и Индия са „езически” държави с ясно изразен политеистичен мироглед. Затова опитът им да утвърдят свой собствен, грандиозен силов полюс, не може да не влезе в противоречие със стремежите на радикалните привърженици на ислямския монотеизъм.

Индо-японската ос като вероятен противник на ислямския свят

При подобно развитие, положението на Европа ще бъде доста двусмислено. Ако на Стария континент вземат връх консервативните сили и традиционалистите, те вероятно биха потърсили съюз с индийско-японската ос, срещу „ислямистката заплаха”. Ако обаче се задълбочи ислямизацията на самата Европа (което е доста вероятно), е възможно да възникна изключително мощна поляризация между глобалния „мултикултурен” и антитрадиционалистки Запад (чиито политическо-технологичен център ще бъде Европа) и глобалния „езически” Изток.

Тоест, както се вижда, конфликтният потенциал на индийско-японската ос е доста силен. Затова най-добрият начин да се избегнат бъдещи грандиозни геополитически сътресения е тази ос да бъде „демонтирана”. В това отношение, ключова роля могат да изиграят Русия и Китай. Истината е, че сегашната ориентация на Индия към САЩ (и Япония) стана възможна, защото страната остана сама пред такива мащабни предизвикателства като китайския възход и надигащият глава радикален ислямизъм. Тоест, ако Пекин и, особено, Москва се ориентират към решително сближаане с Делхи, на Индия едва ли ще и се наложи да търси членство в организации от типа на хипотетичната „Източна НАТО”.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

През ноември 2007, в Марабда (Южна Грузия), президентите на Азербайджан, Грузия и Турция отбелязаха началото на изграждането на нова железопътна линия между Карс и Баку, през Тбилиси (виж картата). Тя трябва да увеличи транспортния капацитет в района на Южен Кавказ и да съдейства за диверсификацията на товарите, които се транспортират през тези три страни. Така, след въвеждането в експлоатация на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан (БТД) и на газопровода Баку-Тбилиси-Ерзурум (БТЕ), новата жп линия, известна и като линията Карс-Ахалкалаки-Тбилиси-Баку, може да се окаже поредната стъпка към превръщането на Южен Кавказ и по-специално на Азербайджан, Грузия и Турция в ключов транзитен коридор между Европа и Азия.

Проектът за железопътна линия между Азербайджан и Турция, през Грузия, беше лансиран за първи път още през 1993, след затварянето на жп линията Карс-Гюмри-Тбилиси, минаваща през Армения. Скоро след това обаче, поради липсата на достатъчно средства, той беше, повече или по-малко, изоставен (1). През май 2005, по време на срещата си по повод завършването на петролопровода БТД, президентите на Азербайджан, Грузия и Турция отново повдигнаха въпроса за евентуалното изграждане на жп линия между трите страни (2). 2007 пък се оказа ключова за реализацията на проекта: през февруари, Азербайджан, Грузия и Турция подписаха в Тбилиси тристранно споразумение за началото на изграждането на линията, което стартира в Марабда (грузинският и участък), през ноември 2007, и в Карс (турският и участък), през юли 2008. Очаква се железопътната връзка да влезе в експлоатация до края на 2011. Общата дължина на линията ще бъде 826 км, като първоначално по нея ще се превозват по 1 млн. пътници и 6,5 млн. тона товари годишно, а впоследствие капацитетът и ще достигне 3 млн. пътници и 15 млн. тона товари. Стойността на проекта се оценява на около 600 млн. долара, от които 422 млн. ще отидат за изграждането на новата железопътна връзка между Карс и Ахалкалаки (Грузия) и за модернизацията на съществуващата линия между Ахалкалаки и Марабда.

При подписването на тристранното споразумение за жп линията Баку-Тбилиси-Карс (БТК), през февруари 2007, грузинският президент Михаил Саакашвили обяви изграждането и за „геополитическа революция” (3). След реализирането на енергийния коридор „Изток-Запад” (4), железопътната линия БТК се очертава като поредния етап от мащабната политическа еволюция в Южен Кавказ. В настоящата статия ще се опитам да анализирам геополитическото значение на линията за Южен Кавказ, както и до каква степен тя ще ускори появата на т.нар. „неформално интегриран регион АГТ (Азербайджан, Грузия, Турция)” и ще съдейства за по-нататъшната маргинализация на Армения в Южен Кавказ. Действително, изграждането на жп линията БТК представлява много сериозна стъпка за укрепване на и без това тесните политически връзки между Азербайджан, Грузия и Турция и, в същото време, ще окаже влияние върху по-нататъшната маргинализация на Армения в региона. В крайна сметка, то може да съдейства за формирането на нова геополитическа ос в Южен Кавказ, противопоставяща се на държавите от групата АГТ и евентуално обединяваща Русия, Армения и Иран.

Нова стъпка към създаването на неформално интегриран регион АГТ

Реализацията на енергийния коридор „Изток-Запад” постави основите за укрепване и задълбочаване на икономическите и политически връзки между Азербайджан, Грузия и Турция. На икономическо равнище, от началото на новия век, търговският обмен между тези три страни непрекъснато нараства. Така, между Грузия и Турция, обемът му е нараснал, от 241 млн. долара, през 2002, до 830 млн. долара, през 2007 (5). Между Азербайджан и Турция, той е нараснал от 296 млн. долара, през 2003, до 1,2 млрд. долара, през септември 2007 (6), а между Азербайджан и Грузия ръстът е от 76 млн. долара, през 2000, до 411 млн. долара, през 2006 (7). Очевидно, появата на енергийния коридор допринесе най-много за този процес и няма съмнение, че жп линията БТК ще доведе до още по-голям ръст на търговския обмен. На политическо ниво, подписването на Междуправителственото споразумение за петролопровода БТД, през ноември 1999, както и на Протокола за сигурност, касаещ енергийния коридор „Изток-Запад”, през юли 2003, между Азербайджан, Грузия и Турция, нагледно демонстрира, че необходимостта от съвместно политическо управление на тези транснационални проекти води до задълбочаване на политическите връзки между страните-участнички. Тоест, сътрудничеството на икономическо ниво, неизбежно се отразява върху политическите отношения и води до задълбочаване на сътрудничеството и на политическо равнище.

Изграждането на жп линията БТК е нова стъпка към формирането на зона на интеграция между Азербайджан, Грузия и Турция в Южнокавказкия регион. Действително, когато президентите на трите държави се срещнаха в Марабда, през ноември 2007, за да отбележат старта на строежа на линията, те подписаха и декларация за „Обща визия за регионалното сътрудничество”. Турският президент Абдула Гюл изрично подчерта, по време на посещението си в Азербайджан, през ноември 2007, възможността за създаването на специална икономическа зона между Азербайджан, Грузия и Турция (8). Изграждането на транспортната инфраструктура в „зоната АГТ” е тясно свързано с по-нататъшната интеграция на трите страни и илюстрира доколко транзитните държави от тази зона виждат в транспортните проекти инструмент за регионална интеграция. Макар че този процес няма формален характер (липсва регионална организация, която да определя правилата и рамките на сътрудничеството между Азербайджан, Грузия и Турция), процесът на регионална интеграция в Южен Кавказ, продължава да се задълбочава, водейки до появата на неформално интегриран „регион АГТ” (9).

Изграждането на жп линията БТК също може да помогне за промяната в характера на регионалната интеграция между държавите от АГТ. Доскоро, тази интеграция се основаваше най-вече на енергийния транзит и свързаните с него въпроси (сигурността на тръбопроводите, например). Изграждането на жп линията БТК би позволило на държавите от АГТ да разнообразят основата на политическото си сътрудничество, ориентирайки се към по-мащабен стоков транзит, но и към по-големи потоци от хора, циркулиращи между трите страни. В това отношение, жп линията БТК е нова стъпка към превръщането на територията на АГТ в основния „мост” между Европа и Азия. Освен това, линията е част от усилията за възраждането на древния Път на коприната. След като изграждането на тръбопроводите БТД и БТЕ беше наречено „новия Път на коприната” (10), сега жп линията БТК се определя като ключов елемент от т.нар. „железен Път на коприната” (11). Транзитните държави използват тази представа за да задълбочат интеграцията на региона АГТ със западната общност (12). Така, азербайджанският външен министър Елмар Маммадяров заяви, през януари 2007, че жп линията БТК ще „създаде условия за възраждането на историческия Път на коприната и за формирането на коридор Европа-Кавказ-Азия, задълбочавайки интеграцията на региона към Европа” (13). Представянето на линият БТК, като елемент от новия Път на коприната би позволило на транзитните държави да привлекат повече чуждестранни инвеститори и, едновременно с това, да окуражи държави извън региона, както и международни институции, да инвестират в този проект.

Въпреки това обаче, и САЩ, и ЕС отказват да финансират изграждането на жп линията БТК. Транзитните държави се надяваха, че те биха го направили, тъй като линията предлага алтернативен маршрут на пътищата през Иран и Русия, а и защото вече инвестираха в тръбопроводите БТД и БТЕ. Действително, САЩ изиграха ключова роля във финансирането на тръбопровода БТД, мобилизирайки са целта правителствените финансови институции, като Export-Import Bank и Overseas Private Investment Corporation (15). На свой ред, ЕС финансира тръбопровода БТЕ, по линия на програмата си INOGATE. И тъй като и двата тръбопровода заобикаляха Армения, транзитните държави от зоната АГТ изглежда разчитаха, че след като и жп линията БТК също ще заобикаля тази страна, няма да има проблеми с финансирането и от САЩ и ЕС. Всъщност, се случи точно обратното – Европейската комисия твърдо отказа, през октомври 2005, да финансира проекта за линията в рамките на програмата си ТRАСЕСА, като вместо това подкрепи отварянето на жп линията Карс-Гюмри-Тбилиси, минаваща през арменска територия (16).

Армения използва мощните си лобистки групи във Вашингтон, от типа на ARMENPAC или Арменския национален комитет в Америка, за да повлияе върху решението на американския Конгрес относно финансирането на жп линията БТК. Така, през юли 2005, републиканците Франк Палоне и Джо Кнолънбърг (членове на Комитета по арменските въпроси към Конгреса) представиха пред колегите си т.нар. „Акт за интеграцията на Южен Кавказ и отварянето на жп линиите в региона” (17). В крайна сметка, той беше гласуван като поправка към акта от 2006 (подкрепен и от администрацията на Буш), с който на американската Export-Import Bank беше забранено да финансира изграждането на линията БТК. Подобни забрани принудиха транзитните държави сами да финансират строежа на линията.

В това отношение, Азербайджан играе водещата роля за развитието на „региона АГТ”. След отказа на ЕС и САЩ да спонсорират строежа на жп линията БТК, Баку реши да използва значителните си приходи от износа на петрол за да финансира проекта. Но, ако Анкара и Баку са в състояние да финансират сами своите участъци от жп линията, това не се отнася до Грузия. Затова, през януари 2007, Азербайджан отпусна заем от 220 млн. долара на Тбилиси, който трябва да се изплати за 25 години с лихва от само 1% (18). За първи път след края на студената война, един транснационален проект в района на Южен Кавказ се осъществява без подкрепата на международни институции или трети страни (19). Тоест, реализацията на жп линията БТК може да се разглежда като демонстрация на независимостта на неформално интегрирания регион АГТ от външните ментори. В същото време, не бива да забравяме, че именно ЕС и САЩ бяха в основата на появата на региона АГТ, заради ролята им в изграждането на тръбопроводите БТД и БТЕ (20). Сега, осъществявайки със собствени сили строежа на жп линията БТК, транзитните страни от този регион демонстрират възможностите си да задълбочат процеса на регионализация на АГТ. В този процес Азербайджан, поне засега, играе водещата роля. Именно Баку настоя Грузия и Турция де прекратят разговорите за изграждането на жп линия между Карс и Батуми и да се съсредоточат върху строежа на линията БТК (21). След като азербайджанската държавна петролна компания SOCAR купи петролния терминал в Кулеви (Грузия), а Баку пое газовите доставки за Грузия по време на руската блокада, през зимата на 2006, няма съмнение, че Азербайджан действително е лидера на неформално интегрирания регион АГТ.

Тази нова позиция на страната, в рамките на АГТ, обяснява и, защо Баку можа да убеди Грузия и Турция да не отварят жп линията Карс-Гюмри-Тбилиси, задълбочавайки по този начин изолацията на Армения в Южен Кавказ.

Нарастващата маргинализация на Армения в Южен Кавказ

От 1992 насам, арменските части контролират територии, формално принадлежащи на Азербайджан. През 1993, Съветът за сигурност на ООН прие четири резолюции, призоваващи за незабавното и безусловно изтегляне на арменските сили от всички окупирани територии на Азербайджан (23). Демонстрирайки солидарността си с Баку, Турция затвори своята граница с Армения, през април 1993, което доведе до почти пълната изолация на последната в Южен Кавказ. Единственият маршрут на арменския износ и внос към и от Европа и Русия е през Грузия. Реализацията на енергийния коридор „Изток-Запад” допълнително задълбочи изолацията на Армения, тъй като и двата тръбопровода (БТД и БТЕ) заобикалят страната. Международните петролни компании, които експлоатират и изнасят азербайджанския петрол, не пожелаха маршрутът на тръбопроводите да минава през крайно несигурната територия на Нагорни Карабах, контролиран от арменците. На свой ред, Азербайджан използва предимствата си на петролен производител за да отхвърли предварително всеки транспортен маршрут, минаващ през Армения. Така, Грузия се превърна в своеобразен монополист в икономическия обмен на Армения с Русия и Европа. Тбилиси също реши да се възползва от ситуацията, налагайки по-високи митнически тарифи (23). Така, докато за транспортирането на дадена стока от Европа до грузинското пристанише Поти се плащат 800 долара, транспортирането и от Поти до Ереван струва над 2000 долара (24). Руско-грузинската война, през август 2008, окончателно демонстрира зависимостта на Армения от Грузия. Арменската икономика пострада сериозно от бомбардировките на жп линията Гори-Тбилиси, която след това продължава към Армения, както и от блокадата на грузинските черноморски пристанища, защото тя, на практика, прекъсна арменския внос и износ (25). Грузия продължава да се възползва от тази ситуация, тъй като Ереван няма друга възможност да търгува с Русия или Европа, освен да плаща високите митнически тарифи, наложени от грузинците и да търпи загуби при всяка политическа дестабилизация в Тбилиси.

Изолацията на Армения в Южен Кавказ носи само ползи за Грузия, което обяснява и защо тя се обявява против отварянето на жп линията Карс-Гюмри-Тбилиси (26). Това, без съмнение, би я лишило от сегашния статут на най-важна транзитна държава за арменския внос и износ. Впрочем, Тбилиси не е единствения играч, противопоставящ се на възстановянето на линията. Както и при изграждането на енергийния коридор „Изток-Запад”, Азербайджан отново твърдо се обявява срещу всяка жп линия, минаваща през Армения, докато не бъде решен въпросът с Нагорни Карабах, твърдейки, че „докато арменците не освободят окупираните азербайджански територии, всички транспортни проекти ще заобикалят страната им” (27). Турция, общо взето, се придържа към същата позиция, макар че турските бизнесмени от района на Карс призовават за отваряне на жп линията към Армения. Сред основните лобисти за това е Турско-арменският съвет за икономическо развитие (28). Възстановяването на железопътната връзка Карс-Гюмри би официализирало търговията, която фактически се води по турско-арменската граница, и ще направи транзита на стоки между двете страни по-евтин и сигурен (29). Но, тъй като Турция не поддържа дипломатически отношения с Армения, тези лобистки усилия не са достатъчно ефективни. Поради това, изграждането на жп линията БТК допълнително ще допринесе за по-нататъшната икономическа маргинализация на Армения в Южен Кавказ, задълбочавайки асиметрията в регионалните отношения между държавите от зоната АГТ и Армения (30).

Освен това, жп линията БТК ще се окаже поредната стъпка към ограничаване на арменското етно-политическо влиние в региона. Енергийният коридор „Изток-Запад” изигра определена роля за намаляване на етно-политическото напрежение, по-специално в Грузия. Както е известно, тръбопроводите БТД и БТЕ минават през районите на Квемо Картли и Самцхе-Джавахетия. В първия от тях, етническите азери са 45,5% от населението, а във втория доминират етническите арменци (55%) (31). Изграждането на тази транспортна инфраструктура ще доведе до подобряване благосъстоянието на местните жители, които отдавна се оплакват, че са изоставени и маргинализирани от властите в Тбилиси (32). Но, ако тръбопроводите пресичат райони, където етнополитическото напрежение не е високо (например района на Боржоми, в Самцхе-Джавахетия), жп линията БТК ще преминава през зони, етнически доминирани от арменци и азери. Все пак, преминаването на линията през Квемо Картли едва ли ще породи сериозни проблеми, защото Баку вече неколкократно внушава на местните азери да не се противопоставят на Тбилиси, заради важността на сътрудничеството между Грузия и Азербайджан (33). По-различна е ситуацията в Самцхе-Джавахетия, още повече, че една от ключовите гари по жп линията БТК ще бъде в Ахалкалаки, където арменците са 94,3% от местното население. Когато се изграждаше тръбопроводът БТД, Грузия обяви този район за „затворена зона” по съображения за сигурност (34). Мнозина етнически арменци, най-вече активисти на местните националистически организации, като „Вирк” или „Обединена Джавахетия”, вече се обявиха против проекта, който ще задълбочи изолацията на Армения в Южен Кавказ (35). Нещо повече, изграждането на жп линията БТК съвпада със закриването (през 2007) на руската 62-ра военна база в Ахалкалаки (36). То предизвика остри протести сред етническите арменци от района, тъй като базата гарантираше доста работни места за местните жители. На свой ред грузинските управляващи разчитат, че изграждането на жп линията БТК ще компенсира донякъде тези загуби, ще повиши икономическото благосъстояние на Картли и Джавахетия и ще ги обвърже по-тясно (поне в икономически план) с централните власти в Тбилиси.

На политическо ниво, изграждането на жп линията БТК ще ерозира арменското влияние в Самцхе-Джавахетия, а в известна степен и в района на Карс. Доскоро, Армения и Грузия решаваха проблемите в Самцхе-Джавахетия, като своеобразен кондоминиум (37). Така, през март 2006, когато неколцина грузинци убиха етнически арменец в Ахалкалаки и това предизвика мащабни протести сред арменската общност в града, Тбилиси се обърна към Ереван с молба да съдейства за успокояването на страстите (38). Изграждането на жп линията БТК ще позволи в бъдеще да се избягват подобни ситуации, тъй като ще заздрави политическите връзки между Тбилиси и Самцхе-Джавахетия. В полза на това говори и фактът, че мнозинството от арменското население в района подкрепя строежа на линията, независимо че тя ще задълбочи маргинализацията на Армения в Южен Кавказ (39). Съответно, Армения може да загуби сегашното си влияние върху грузинската политика, доколкото етническите арменци от Самцхе-Джавахетия изглеждат готови да участват в икономическото развитие на своя район, под егидата на Грузия. Нещо повече, във военен план, благодарение на жп линията БТК, Тбилиси ще може много по-ефективно да контролира ситуацията в Джавахетия, включително и като я използва за транспортирането на свои военни части в този планински район. Тоест, става дума за нов етап от интеграцията на регионите, населени с етнически арменци и азери, в Грузия, която беше укрепена преди това с изграждането на военно летище в Марнеули (Квемо Картли) и изпращането на грузински специални части в Боржоми (Джавахетия), при изграждането на тръбопроводите БТД и БТЕ. Накрая, районът на Карс, в Турция, е сред онези, за които Армения претендира, че са част от историческата и територия. С изграждането на жп линията БТК, Турция окончателно дава да се разбере, че районът на Карс сега принадлежи към региона АГТ и не е част от Армения. Тоест, жп линията БТК още повече изолира Армения в зоната на Южен Кавказ, като задълбочава асиметрията в отношенията между Ереван и страните от АГТ и допълнително ограничава арменското влияние (в сферите на икономиката и сигурността) в районите, където доминират етническите арменци. На всичкото отгоре, в дългосрочен план тя намалява потенциалните икономически печалби за Армения, защото, след като линията БТК влезе в експлоатация, конкурентната и жп връзка Карс-Гюмри-Тбилиси ще загуби икономическия си смисъл.

Така, жп линията БТК ще съдейства за задълбочаване на разделението в Южен Кавказ между държавите от групата АГТ, от една страна, и Армения, от друга. Ереван обаче не е сам на международната арена и разчита на подкрепата на Иран и Русия. Което пък може да доведе до формирането на нови геополитичеси оси в Южнокавказкия регион.

Формирането на геополитическите оси в Южен Кавказ

Докато интересите на страните от зоната АГТ и на Армения се конфронтират, последното развитие на политическата ситуация в Южен Кавказ може да постави под въпрос изграждането на жп линията БТК или, най-малкото, успешната и експлоатация в бъдеще. Още от началото на проекта, Грузия изпитва известни колебания относно участието си в него. Причината е, че новата линия ще се конкурира с грузинските черноморски пристанища за транзита на стоки между Европа и Азия (40). Азербайджан и Турция трябваше да упражнят доста силен натиск върху Тбилиси за да приеме изграждането на жп линията. Така, Баку осигури изключително изгоден заем за Грузия (за който споменах по-горе) и помогна на грузинците по време на руската газова блокада, през 2006, предоставяйки им част от износа от своето газово находище Шах Дениз (41). Този натиск се оказа ефективен и Грузия, в крайна сметка, прие да участва в изграждането на линията.

Новото политическо развитие в Южен Кавказ и, в частност, грузинско-руската война от август 2008, разколеба този път турската и азербайджанската страна. След края на войната, азербайджанската национална петролна компания SOCAR стартира преговори с Русия за увеличаване капацитета на азербайджанския петролен транзит по петролопровода Баку-Новоросийск, с което да компенсира евентуални бъдещи прекъсвания на петролния трафик през Грузия. Нещо повече, макар че между Армения и Турция отдавна се водят неофициални или полуофициални разговори, посещението на турския президент Абдула Гюл в Ереван (през септември 2008) и решението на арменския му колега Серж Саркисян да посети Турция през 2009, може да доведат до намаляване на турската транспортна зависимост от Грузия. Така, турският министър на транспорта Бинали Йълдъръм обяви, че „жп линията Баку-Тбилиси-Карс, в никакъв случай не е проект, изключващ Армения” (42). Дори ако всичко това не застраши изграждането на линията БТК, цитираните по-горе примери сочат, че Турция и Азербайджан изглежда са изгубили доверието си в Грузия. От тази гледна точка, събитията от август 2008 могат да имат много сериозни последици за регионализацията на АГТ, както и върху потенциалното геополитическо значение на жп линията БТК.

В същото време, макар че руско-грузинската война се отрази върху доверието между Азербайджан, Грузия и Турция (и върху поведението на ключови икономически играчи, като SOCAR), взаимните интереси между тези три държави са прекалено големи за да допуснат ерозирането на процеса на регионализация в зоната АГТ. Всъщност, тази криза на доверието демонстрира нагледно една от основните характеристики на регионализацията, а именно че тя, до голяма степен, се основава на егоистични и опортюнистични интереси (43). Такъв важен елемент, като общата идентичност, почти липсва при трите страни от АГТ, всъщност движещата сила в процеса на регионализация на АГТ е необходимостта от сътрудничество, така че всяка от трите държави да реализира по-лесно собствените си национални интереси. Като оставим настрана символичното значение на жп линията БТК като средство за улесняване на контактите между гражданите на Азербайджан, Грузия и Турция, най-важният аспект на този проект е икономическия и политически ефект от изграждането на линията за всяка от страните. За Азербайджан например, жп линията БТК може да намали зависимостта от Иран при транспортирането на стоки през негова територия за Европа. Азербайджан разчита да се превърне в основен транспортен „хъб” в търговския транзит между Европа и Централна Азия. Той ще спечели най-много от линията, тъй като най-дългият участък от нея ще минава през неговата територия, т.е. Баку може да разчита на най-големи приходи от транзитни тарифи (44). За Грузия, жп линията БТК е изключително необходима за да си гарантира, повече или по-малко, независим транспортен достъп до Европа. Единствената, сега съществуваща жп линия от Тбилиси за Европа минава през Абхазия и Русия (45). След самообявяването на Абхазия за независима, през август 2008, линията БТК може да се окаже единствената между Европа и Грузия. За Турция пък жп линията БТК е нова стъпка към превръщането на страната в „хъб” между Европа и Азия. Освен това Анкара се стреми да улесни достъпа си до Централна Азия за да разшири търговията си с региона (междувременно турците планират да увеличат обема на търговията си с Азербайджан от 1,2 млрд до 3 млрд. долара годишно)(46).

Тези различаващи се интереси изглеждат доста опортюнистични, още повече, че страните от АГТ често влизат в директна конкуренция за да ги постигнат. Така, и трите държави се стремят да се превърнат в основния транзитен „хъб” между Европа и Азия. Само че в Южен Кавказ очевидно няма място за три „хъба”. Освен това, изграждането на жп линията БТК  може да задълбочи конкуренцията между грузинските и турските черноморски пристанища (47).

Но, въпреки опортюнистичното си поведение, държавите от зоната АГТ са наясно, че единственият начин да постигнат целите си, минава през задълбочаването на регионализацията на тази зона (48). Ето защо, жп линията БТК действително ще бъде изградена и ще съдейства за укрепване на сътрудничеството между Азербайджан, Грузия и Турция.

Въпреки драматичните политически събития в Южен Кавказ, през миналата 2008, и въпреки спецификата на регионализацията на АГТ, жп линията БТК ще допринесе много за развитието на неформално интегриран регион АГТ. Тя освен това ще съдейства за независимостта на този регион по отношение на Иран и Русия. На практика, линията БТК ще се конкурира с иранската жп линия Рази-Саракх, като ключова връзка между Европа и Азия. При това тя ще бъде по-краткия и по-сигурен път, стига разбира се политическата ситуация в Грузия да се стабилизира (49). Азербайджан и Централна Азия вече няма да зависят от Иран в своята търговия с Европа. Освен това жп линията БТК може да стане алтернатива на Трассибирската железопътна магистрала, свързваща Русия с Китай, заобикаляйки този маршрут през Южен Кавказ и Централна Азия (50). Наред с проекта за газопровода „Набуко”, с който се планира транзита на централноазиатски природен газ за Европа, заобикаляйки Русия, жп линията БТК се очертава като друг сериозен опит за ограничаване на руското влияние в Централна Азия.

В тази перспектива, линията ще улесни и достъпа на Турция в Централноазиатския регион (51). Освен това, тя ще даде възможност на страните от региона да намалят зависимостта си от Русия, в своята търговия с Европа. Казахстан например, вече изрази сериозен интерес към жп линията БТК и планира да изнася по нея по 5 млн. тона жито годишно за Европа (52). Тоест, линията не само помага за задълбочаване на интеграцията в региона АГТ, но е и фактор за сближаването на Централна Азия и Европа. В същото време този проект ерозира позицията на Русия в Евразия, като основна транзитна държава между Европа и Китай. При откриването на строежа на линията в Карс, турският президент Абдула Гюл обяви, че тя е липсващата връзка между Лондон и Китай (53). Накрая, благодарение на нея, регионът АГТ може да се превърне в основния транспортен коридор между Европа и Азия, ограничавайки ролята на Русия в евроазиатската търговия. В същото време обаче, освен че ще маргинализира още повече Армения в Южен Кавказ, този опит за открита конкуренция на Русия и Иран може да доведе до напрежение между тези две държави и страните от зоната АГТ.

И така, Армения, Иран и Русия имат всички основания да смятат, че жп линията БТК цели да ерозира влиянието им в Евразия. Това може да ги наведе на мисълта, че в Южен Кавказ се формира враждебна на тях геополитическа ос. Изграждането на петролопровода БТД беше първата стъпка в тази посока (54). По време на неговата реализация, Русия стигна до извода, че основната цел на този проект е да ограничи влиянието и в Южнокавказкия и Каспийския региони. Иран също пострада от появата на петролопровода, тъй като преди това повечето транснационални петролни компании смятаха, че именно през иранска територия минават най-кратките и безопасни маршрути за износа на каспийските енергийни ресурси (55). Тоест, Армения, Иран и Русия се смятат за „жертви” на процеса на регионализация на АГТ. И тъй като този процес се подкрепя от САЩ, реализацията на транспортния коридор през Азербайджан, Грузия и Турция съдейства за разделянето на Южен Кавказ на две геополитически оси: от една страна е оста, обединяваща държавите от АГТ, подкрепяни от Вашингтон, а от другата страна – оста Русия-Армения-Иран. Присъствието в Южен Кавказ на две различни регионални системи за сигурност допълнително укрепва тази тенденция. Така, докато Турция е част от НАТО, а Грузия се стреми към членство в пакта, Армения и Русия членуват в Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС). Нещо повече, Грузия и Азербайджан, формират т.нар. „кавказки тандем” в рамките на ГУАМ – регионална организация (чиито членки са също Украйна и Молдова), чиято основна цел е да ерозира руската хегемония в постсъветското пространство (56). Тоест, конкуренцията между тези играчи в Южен Кавказ се развива не само на икономическо, но и на политическо ниво, както и в сферата на сигурността. В тези условия, изграждането на жп линията БТК може да ускори формирането на противостоящи си геополитически оси в региона. Армения, която отдавна поддържа тесни връзки с Русия, напоследък се стреми да задълбочи и без това близкото си сътрудничество с Иран (57). Все още обаче, тази конкуренция не се е трансформирала в открито съперничество и играчите от региона не се смятат за врагове (освен, разбира се, Армения и Азербайджан). Всъщност, от тях зависи да бъде избегнат сценарият, според който сегашната конкуренция ще се трансформира в драматично съперничество, водещо до нови конфликти в Южен Кавказ.

Макар че жп линията БТК ще ограничи влиянието на Армения, Иран и Русия в Южен Кавказ и, като цяло, в Евразия, това не означава, че изграждането и задължително ще доведе до конфронтация между тези страни и групата АГТ. Тристранните мирни преговори за Нагорни Карабах между Армения, Азербайджан и Турция, през миналата 2008, демонстрираха, че все още има шанс за мирния диалог в региона (58). Геополитическото бъдеще на жп линията БТК ще зависи от способността на тези държави да решават съществуващите помежду им проблеми.

Заключение

Както се вижда, изграждането на жп линията БТК ще има важни геополитически последици за Южен Кавказ. Наред с енергийния коридор „Изток-Запад”, тя ще съдейства за по-тясната интеграция в региона АГТ. В същото време, линията отразява спецификата на тази регионализация, която има най-вече икономически измерения и се задълбочава, въпреки опортюнистичните интереси на трите държави. Появата на линията БТК ще означава още по-голяма маргинализация на Армения в Южнокавказкия регион. Тя не само ще заобикаля територията на тази страна, но и ще ерозира нейното етнопополитическо влияние в съседните страни и най-вече в Грузия. Накрая, въпреки миналогодишната война в Южен Кавказ, жп линията БТК, както изглежда, ще ускори формирането на потенциално съперничещи си геополитически оси в региона, макар че това може и да не доведе до открит сблъсък.

Както се вижда, ситуацията в Южен Кавказ наближава повратна точка. През последните 15 години Азербайджан, Грузия и Турция реализираха различни транспортни проекти, задълбочаващи сътрудничеството между тях. В същото време, тези проекти изолираха Армения в Южнокавказкия регион и ерозираха руските и иранските позиции в него. Железопътната линия БТК представлява нова стъпка в рамките на този процес, целейки да диверсифицира сътрудничеството между държавите от зоната АГТ, което досега се ограничаваше главно в енергийната сфера. В същото време, твърдата руска реакция на грузинското нападение срещу Южна Осетия, през август 2008, показа, че Москва няма да позволи по-нататъшна ерозия на влиянието и в постсъветското пространство. Така, пред страните от зоната АГТ има две възможности: те могат да продължат да изолират Армения и да ерозират руското влияние, но следва да се подготвят за острата реакция на Ереван и Москва, а могат и да продължат да развиват процеса на своята „регионализация”, опитвайки се да привлекат Армения в решаването на регионалните проблеми. Посещението на турския президент Абдула Гюл в Ереван, както и турската идея за Кавказки пакт за стабилност, показва, че страните от АГТ може би ще предпочетат втората възможност (59). В същото време, Армения също ще трябва да смекчи позицията си по въпроса за Нагорни Карабах. В края на миналата 2008, арменският президент Саркисян предложи на Турция да посредничи за разрешаването на този конфликт (60). Това е сериозен прогрес, тъй като от доста време насам Ереван въобще отказваше да обсъжда нагорнокарабахския проблем с Анкара, смятайки я за „предубедена” страна, заради приятелството и с Баку. Затова тази промяна е добра начална точка в решаването на този отдавнашен проблем. Ако Армения продължи в същия дух, изключително чувствителният въпрос с Нагорни Карабах може да намери решението си, което пък значително би успокоило ситуацията в Южен Кавказ, като цяло.

 

Бележки:

1. Hakobyan, Grigor, “Armenia Responds to Kars-Akhalkalaki Railroad Proposal”, in: Central Asia Caucasus Analyst, 09.07.2005.

2. Ziyadov, Taleh, “Officials Meet to Discuss South Caucasus Rail System”, in: Eurasia Daily Monitor, vol. 2:232, December 14, 2005, The Jamestown Foundation.

3. Akhalzashvili, Malkhaz, “Turkey Announces Start Date for Baku-Tbilisi-Kars Railroad Construction”, Georgian Daily Independent Voice, July 09, 2008, Economy section.

4. Този коридор включва тръбопроводите БТК и БТЕ, както и  петролопровода Баку-Супса..

5. Source: Ministry of Foreign Affairs of the Republic of Turkey.

6. Ibid.

7. Source: Embassy of Georgia in the Republic of Azerbaijan.

8. Ibrahimov, Rovshan, “Baku-Tbilisi-Kars: Geopolitical Effect on the South Caucasian Region”, Journal of Turkish Weekly, November 23, 2007, Opinion section.

9.  Терминът АГТ е заимстван от речника на частните икономически играчи.  Той позволява да хвърлим повече светлина върху значението на икономическите въпроси (най-вече транзита на енергоносители) за развитието на регионализацията между Азербайджан, Грузия и Турция.

10. Boland, Vincent, “The BTC Pipeline: the New Silk Road”, in: Financial Times, May 26, 2005, International Economy section, London first edition.

11. Zeynalov, Mahir, “Iron Silk Road may Become Giant Highway between East and West”, in: Sunday’s Zaman, August 10, 2008, Politics section.

12.  Под „Западна общност” имам предвид ядрото от държави, принадлежащи към Запада (и най-вече Северна Америкя и Западна Европа). Страните, които не са част от тази общност, я възприемат и като механизъм за собственото си легитимиране на международната сцена и, по-специално, в световни институции от типа на Международния валутен фонд или Световната банка.

13. Ismayilov, Rovshan, “Azerbaijan, Georgia and Turkey: Building a Transportation Triumvirate?”, in: Eurasianet.org, July 02, 2007.

14. Zeylanov.

15. Morningstar, Richard, “The Baku-Tbilisi-Ceyhan Pipeline: A Retrospective and a Look at the Future”, in: CentralAsia-Caucasus Analyst, 23.08.2006.

16. Bocioaca, Stefan, “The Baku-Tbilisi-Kars Railroad: The First Step in a Long Process”, in: Power and Interest News Report, December 13, 2007.

17. Ziyadov.

18. Socor, Vladimir, “Kars-Tbilisi-Baku Railroad: Azerbaijan as Locomotive for Regional Projects”, in: Eurasia Daily Monitor, vol. 4:29, The Jamestown Foundation.

19. Ibrahimov.

20.  Въпреки важната роля на покойния азербайджански президент Гейдар Алиев и на бившия грузински президент Едуард Шеварднадзе, както и на транснационалната петролна корпорация BP, за развитието на енергийния коридор „Изток-Запад”, последният не можеше да стане реалност без много сериозното ангажиране на САЩ в неговото финансиране, чрез редица правителствени агенции или благодарение на американското влияние върху Световната банка и МВФ.

21. Hakobyan.

22. Виж резолюциите на Съвета за сигурност № 822, 853, 874 и 884 на http://www.state.gov/p/eur/rls/or/13508.htm. За повече подробности за конфликта в Нагорни Карабах, виж Cornell, Svante E., “The Nagorno-Karabkh Conflict”, (Department of East European Studies, Uppsala, Report n° 46, 1999).

23. UNDP Georgia, “Study of Economic Relations Between Georgia and Armenia”, Tbilisi, May 13, 2008.

24. Ohanyan, Anna, “On Money and Memory: Political Economy of Cross-Border Engagement on the Politically Divided Armenia-Turkey Frontier”, in: Conflict, Security & Development, vol. 7:4, December 2007, pp. 579-604.

25. Abrahamyan, Gayane, “In Wake of Georgia War, Armenia Faces Hobson’s Choice”, in: Eurasia.net, September 10, 2008.

26. Hakobyan.

27. Azerbaijani President Ilham Aliyev in: Ismayilov.

28. Hakobyan.

29. Ohanyan.

30. Ibid.

31. International Crisis Group, “Georgia’s Armenian and Azeri Minorities”, (Europe Report n° 178, November 22, 2006).

32. Ibid.

33. Ibid.

34. European Bank for Reconstruction and Development, “The Baku Tbilisi Ceyhan Pipeline Project”, June 2003.

35. Lohm, Hedvig, “Javakheti After the Rose Revolution: Progress and Regress in the Pursuit of National Unity in Georgia”, (European Centre for Minority Issues Working Paper n° 38, April 2007).

36. Freese, Theresa, ““Diversity Is Our Strength” – Georgian President Mikheil Saakachvili”, in: Eurasia.net, April 22, 2005.

37. Serrano, Silvia, “Georgia: Going Away From the Empire” (in French), (Paris: CNRS editions, 2007), pp. 155-166.

38. International Crisis Group.

39. Lohm.

40. Di Puppo, Lili, “The Baku-Akhalkalaki-Kars Railroad Line: Cement for a Strategic Alliance?”, in: Caucaz.com, March 01, 2007.

41. Ibid.

42. “Turkish Transport Minister: “Baku-Tbilisi-Kars not Meant to Exclude Armenia””, Today.az, September 13, 2008.

43. Интервюта с азербайджански, грузински и турски чиновници в Тбилиси, през март 2008 и в Баку, през юни 2008.

44. Ismayilov.

45. Ibrahimov.

46. Ibid.

47. Di Puppo.

48. Интервю с чиновници от Грузинската петролна и газова корпорация (GOGC), в Тбилиси, през март 2008 и от TPAO, в Баку, през юни 2008.

49. Bocioaca.

50. Ismayilov.

51. Ibrahimov.

52. Ibid.

53. Zeylanov.

54. Gachechiladze, Revaz, “Geopolitics in the South Caucasus: Local and External Players”, in: Geopolitics, vol. 7:1, summer 2002, pp. 113-138.

55. Jofi, Joseph, “Pipeline Diplomacy: the Clinton’s Administration Fight for Baku-Ceyhan”, (Princeton: Princeton University, Woodrow Wilson of Public and International Affairs, 1999).

56. Papava, Vladimer, “On the Role of the “Caucasian Tandem” in GUAM”, in: Central Asia and the Caucasus, n° 3-4, 2008.

57. Ibrahimov.

58. Jenkins, Gareth, “Turkey Launches Karabakh Peace Initiative”, in: Eurasia Daily Monitor, vol. 5:175, The Jamestown Foundation.

59. Civil Georgia, “Turkish President Speaks of Caucasus Stability Pact at UN”, Civil Georgia, September 23, 2008.

60. APA, “Abdullah Gul: Serzh Sarkisian Offered Turkey’s Mediation in the Settlement of Nagorno-Karabakh Conflict”, APA, October 23, 2008.

 

* Институт за политически изследвания в Бордо, Франция

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

На 26 април 1996, лидерите на Казахстан, Киргизстан, Китай, Русия и Таджикистан подписаха в Шанхай „Споразумение за укрепване на доверието във военната област в граничните райони”, а година по-късно, в Москва - „Споразумение за взаимно съкращаване на въоръжените сили в граничните райони”. Двата документа поставиха основата на динамични партньорски отношения в рамките на организация, известна първоначално като „Шанхайската петорка”[1].

„Шанхайската петорка” възникна като естествена реакция на някои държави от Централна Азия на появилите се тенденции регионът периодично да става обект на дестабилизация, поради рязкото активизиране на международния тероризъм, религиозния екстремизъм и етническия сепаратизъм. Създателите на Петорката подчертават, че сред обединяващите ги фактори, след 2001, е и войната в Афганистан между войските на НАТО и Движението Талибан, застрашаваща сигурността на всички членки. Двете водещи държави в нея - Русия и Китай, видяха в това сътрудничество добра възможност за обединяване, под тяхна егида, на усилията и потенциала на централноазиатските държави, както и за недопускане на евентуално разширяване влиянието на други световни центрове и сили в региона.

Последваха ежегодни срещи на държавните ръководители от „петорката”:  в Москва (1997), Алма-Ата (Казахстан, 1998), Бишкек (Киргизстан 1999) и Душанбе (Таджикистан 2000). На петата среща в Китай (15 юни 2001) „петте” взеха решение към тях да се присъедини и Узбекистан. След включването на шестия член, участниците подписаха Декларация за създаване на Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС) [2] с централа в Пекин. Освен Декларацията, на тази среща бяха подписани „Шанхайска конвенция за борбата с тероризма, сепаратизма и екстремизма” и „Съвместно заявление за включване на Узбекистан към механизма на Шанхайската петорка”.

Със създаването си, ШОС обедини, в различни сфери и степени на сътрудничество, държави с обща площ 30 189 000 кв.км и население 1,5 милиарда души. Това прави 60% от площта на Евразия и 25% от населението на Земята. Държави със статут на наблюдатели станаха Индия, Иран, Монголия и Пакистан. През март 2008, Иран официално подаде заявление да стане пълноправен член на ШОС.

Територията на ШОС е сред най-богатите на природни ресурси на планетата. Съвкупният БВП на организацията е приблизително 15% от световния, като годишният му прираст е най-високия в света.

На срещата в Санкт-Петербург (6-7 юни 2002) беше приета Хартата на ШОС, с която в рамките на организацията се учредяват[3]: Съвет на държавните глави; Съвет на министър-председателите; Съвет на министрите на външните работи; Съвещание на ръководителите на министерства и ведомства; Съвет на националните координатори; Регионална антитерористична структура (РАТС) и Секретариат, като постоянно действащ административен орган

С тези решения се оформи сега действащата структура на организацията. ШОС има два постоянно действащи органа – Секретариат в Пекин и  Регионална антитерористична група в Ташкент. Изпълнителният секретар и директорът на Изпълнителния комитет се назначават от Съвета на държавните глави на страните-участнички за срок от три години (вж фиг. 1).

За активната дейност на ШОС, след създаването и, дават представа многобройните заседания в рамките на различните й съвети. Освен редовните годишни срещи на Съвета на държавните глави, през седемте години на съществуване на организацията се проведоха 7 съвещания на Съвета на министър-председателите, 16 - на Съвета на министрите на външните работи, 15 - на Съвета на националните координатори, 6 - на министрите на икономиката, 4 - на министрите на извънредните ситуации, 4 - на министрите на културата, по две - на министрите на отбраната и на транспорта, по едно на генералните прокурори и ръководителите на спецслужбите. Много заседания проведоха и различните експертни групи.

Фиг.1. Структура на Шанхайската организация за сътрудничество

Фиг.1. Структура на Шанхайската организация за сътрудничество

Развитието на ШОС

Основните моменти, характеризиращи насоките на развитие на ШОС през последните години, проличават в резултатите от срещите на държавните глави. Особено характерни в това отношение са трите им последни заседания, оформящи в перспектива политиката на Организацията, както и последното заседание на министър-председателите, от 30 октомври 2008, в Астана[4]. Решенията, които бяха взети на тях, очертават основните постановки в бъдещото развитие на ШОС като основен глобализационен фактор в Централноазиатския регион[5]:

-       В дейността си, държавите-членки се ръководят от тезата, че при провеждането на регионална и глобална политика през ХХІ век факторът сила обективно губи позиции. Опитите да се засили собствената сигурност за сметка на сигурността на другите, засилва опасностите и намалява стабилността в света;

-       Всяка държава има право на независим избор на пътя си на развитие, в съответствие със собствения исторически опит и национална специфика, на защита на националното достойнство и на равноправно участие в международната политика;

-       На съвременните предизвикателства и заплахи може да се противостои само чрез обединените усилия на световната общност, чрез съгласувани принципи и в рамките на многостранни механизми;

-       В съвременните условия, международната сигурност трябва да се основава на принципите на взаимно доверие, взаимна полза, равноправие и сътрудничество;

-       Създаването на американската глобална система за противоракетна отбрана не способства за поддържане на стратегическия баланс и международните усилия за контрол над въоръжаването;

-       Геополитическото и икономическото значение на Азия нараства и динамичното развитие на ШОС ще способства за стратегическата стабилност, поддържането на мира и сигурността в региона

-       Засилва се значението на дипломацията в превантивната дейност за управление на световните кризи, за което все по-голяма роля ще играят регионалните организации и структури, както и ООН;

-       Решаването на проблемите за ресурсно обезпечаване на човечеството изисква засилване на международното сътрудничество за опазване на околната среда;

-       Кризата в световната икономика налага провеждане на отговорна валутно-финансова политика, контрол на движението на капиталите и осигуряване на енергийната сигурност. Особено значение има развитието на диалога по енергийната тематика. ШОС изразява готовност за съдействие и съгласуване на енергийните стратегии, в рамките на страните членки, на основата на развит диалог между тях по въпросите, засягащи „ефективното и рационално използване на водните и енергийните ресурси с отчитане на заинтересуваността на всяка страна”;

-       Основен момент остава борбата срещу тероризма, като за целта се планира да се използват оптимално възможностите на Регионалната антитерористична структура (РАТС) на ШОС, като се провеждат съвместни антитерористични мероприятия на територията на държавите-членки и се гарантира техническа защита на информацията в РАТС;

-       Необходимо е активизиране на дейността по афганистанското направление на Контактната група ШОС-Афганистан и прогресивно развитие на икономическото сътрудничество с тази страна. ШОС планира свикването, под своя егида, на специална конференция за Афганистан, с цел обсъждане възможността за съвместни антитерористични действия и борба с незаконния наркотрафик и организираната престъпност. През първата половина на 2009, ръководителите на антитерористичните служби на държавите от ШОС ще проведат специално заседание за да обсъдят възможността за създаване на механизъм за борба с незаконния наркотрафик и разработване на стратегия и програма за пресичане на контрабандата с наркотици от Афганистан.

-       Във външната си политика, ШОС е за открит конструктивен диалог и сътрудничество с всички международни и регионални организации за гарантиране на стабилно, безопасно и хармонично развитие на региона с отчитане интересите на членовете на организацията. Организацията ще разширява своите международни контакти и на основа подписаните меморандуми и съглашения ще се засилва взаимодействието с ООН, ОНД, АСЕАН, ЕврАзИС (Евроазиатския икономически съюз) и ОДКС (Организация на Договора за колективна сигурност).

-       Работата с държавите-наблюдатели: Индия, Иран, Монголия и Пакистан, ще премине на качествено ново ниво, като се отчитат техните интереси. Утвърждава се статута на партньор по диалога с ШОС. В бъдеще, участие в съвещанията на ръководителите на отрасловите министерства и ведомства ще взимат и министри от държавите-наблюдатели.
ШОС и САЩ

След всяка среща на най-високо равнище в ШОС, американската администрация много внимателно претегля последиците и най-вече евентуалните минуси от нея за американските интереси в Централна Азия. Реакцията на САЩ на резултатите от срещата в Бишкек пролича ясно в лекцията на помощник държавния секретар за Южна и Централна Азия Ивън Файгенбаум. Според него, след тази среща, самата тема ШОС ще кара „да кипне кръвта”[6] на мнозина американци.

За Съединените щати проблемът се разшири извън темата ШОС и наблюдателите започнаха да обръщат по-сериозно внимание на междудържавните отношения в тази част на света. Като анализът им на ситуацията и нейното развитие изхожда от постановката, доколко конкретното събитие е добро или лошо за американските интереси. За тази цел се наблюдава, какво прави ШОС и какви са нейните инициативи. Основният въпрос, чиито отговор се търси, е It's a subject that seems to make a lot of Americans' blood just boil.Основният въпрос „Противоречи ли на американските интереси сътрудничеството в Централна Азия, във формата ШОС?”. Точният отговор се възприема като предпоставка за определяне на геополитическата стратегия на САЩ в Евразия. За да се изясни картината, наблюдателите степенуват по важност поредица допълнителни въпроси.

Икономическото сътрудничество и инвестициите засега не будят безпокойство, понеже търговията на САЩ с държавите от Централна Азия продължава да расте с бързи темпове. Налице са обаче други моменти, които подлежат на изясняване. На първо място, за американската администрация е необходимо да разбере, каква организация е ШОС, тъй като за нейната геополитика Централна Азия е активен център. Особено важно е проследяването на динамиката в двустранните отношения между континенталните гиганти Русия и Китай, от една страна, и централноазиатските държави - от друга. Усилията се насочват към изясняване на това, как Русия и Китай виждат бъдещето на ШОС и американската роля в Централна Азия. А също, дали ШОС засилва или отслабва независимостта и суверенитета на всички страни-членки, и особено на по-малките, които по правило стават жертва на геополитическите колизии.

По времето на „Шанхайската петорка”, американските политици приеха като най-вероятно предположението, че основната цел е да се решат граничните проблеми на постсъветските държави с Китай, понеже всички нейни членове имат обща граница с тази държава. Присъединяването на Узбекистан и четирите държави-наблюдателки, както и разглежданите на последните срещи въпроси, изведоха целите и задачите на организацията извън тези рамки. САЩ не биха искали да виждат Иран в ШОС, пък дори и само като наблюдател. Обвързването по някакъв начин на Индия, Афганистан и Пакистан с тази организация също е в разрез с американските интереси.

Понастоящем се отчита обстоятелството, че общи конкретни резултати в декларираните области (сигурност, антитероризъм, борба с наркотрафика, културен обмен) все още няма. Такива има на двустранно равнище или на други нива, извън рамките на ШОС. Понеже централноазиатските членки на ШОС не изключват принципно членството си в НАТО и всичките пет участват в „Партньорство за мир”, Западът дълго време не възприемаше ШОС като военен пакт от типа на бившия Варшавски договор или „анти НАТО” организация. За да се тушират или отслабят подобни тенденции, на Истанбулската среща на високо равнище, през 2004, НАТО подчертано засили вниманието си към Централна Азия.

Крайно обезпокоителен за Вашингтон беше развоят на събитията след срещата в Казахстан (5 юли2005), на която ШОС прие декларация с призив към САЩ да определят срок за премахване на базите си в Централна Азия, разположени на територията на Киргизстан и Узбекистан. В отговор, американският Конгрес прие резолюция, оценяваща заявлението на ШОС като „явен опит на Китай и Русия да изтласкат САЩ от този регион”. Впоследствие, по време на посещението си в Киргизстан, държавният секретар Кондолиза Райс успя да договори преместването на американския контингент от Узбекистан в киргизката авиобаза Ганси.

Проведените, през лятото на 2007, на територията на Русия, съвместни военни учения дадоха основание събитието да се коментира като начало на постепенната трансформация на ШОС във военнополитически алианс. Резултатите от учението коригираха оценките за предишното (2005) учение, като репетиция за стълкновение с Тайван. Сега се приема, че целта е била отработване на съвместни координирани действия при конкретни обстоятелства, като реакция на нежелани  действия на външни за региона сили.

Промени се и мнението, че тези учения са по-важни за Русия. Всъщност, по-заинтересован от развитието на военното сътрудничество, и по-специално от провеждането на подобен род многонационални учения, е Китай, понеже няма достатъчно опит в това отношение. За първи път Китай извежда подразделения на своите въоръжени сили извън собствената си територия. В официалната китайска преса беше подчертано, че с провеждането на това учение „сътрудничеството в областта на сигурността  в ШОС излиза от рамките на разоръжаването и борбата с нетрадиционните заплахи, като тероризъм, сепаратизъм и екстремизъм”. Военният специалист и член на Китайската академия на науките Пън Гуангян определи основната цел на съвместните учения като „ подобряване на сътрудничеството в сферата на сигурността между държавите-членки на ШОС, модернизиране на въоръжените им сили и подобряване на китайско-руските отношения”[7].

Сценарият на ученията: овладяването на голям населен пункт, завзет от терористи, също породи доста въпроси. Подобно развитие на терористичен акт е трудно да се случи както в Русия, така и в Китай. Нещата повече приличаха на придобиване на опит за неутрализация на евентуален метеж или революция, внесена отвън [8]. Междувременно, сред западните наблюдатели започна да преобладава становището, че евентуално нападение срещу една страна от ШОС ще се възприема като агресия срещу всички страни-членки. Тоест, Западът започва да гледа на ШОС като на сериозен военнополитически фактор.

През  май 2007, в Бишкек, на конференция, посветена на заплахите и предизвикателствата за сигурността на ХХІ век, генералният секретар на ОДКС Николай Бордюжа заяви, че НАТО провежда „политика на укрепване на военнополитическото си присъствие в Кавказ и Централна Азия”, която създава „рискове и предизвикателства”, ерозирайки стабилността в постсъветското пространство. Според него, в Централна Азия, САЩ реализират стратегия на вбиване на геополитически клин „между регионалните държави, от една страна, и Русия и ОДКС - от друга”.

За САЩ, подписването на протокол за сътрудничество между ШОС и ОДКС, след срещата в Бишкек, извежда на качествено ново равнище китайско-руското стратегическо сътрудничество. С този договор ясно се определят насоките за сътрудничество между двете регионални организации в областта на сигурността. Събитието се оценява като много важно за сътрудничеството в Евразия. То идва месец след като Москва декларира преустановяване на участието си в Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ). Връзката на ШОС с ОДКС предполага формализиране на отношенията между Китай и ОДКС, тъй като останалите членки на ШОС членуват и в ОДКС. В това отношение, присъствието на военните аташета на Китай и Иран на съвместното командно-щабно учение на ОДКС „Рубеж – 2008”, провело се на полигона „Маршал Баграмян” в Армения, беше показателно.

Навремето бившият руски министър на отбраната Сергей Иванов подчерта, че следва да се предприемат стъпки към осъществяване на сътрудничество между НАТО и ОДКС, като точно се определят сферите им на отговорност. Съсредоточавайки вниманието си към ОДКС, Русия демонстрира силна опозиция на НАТО. На фона на последователната политика на НАТО и Вашингтон за непризнаване на ОДКС като регионална организация за сигурност, сближаването на ШОС с ОДКС е удар с нееднозначни последствия за регионалните и глобални геополитически интереси на САЩ.

Вашингтон се опасява, че институционалните връзки ОДКС – ШОС са първата стъпка към утвърждаване на стремежа ОДКС да се развие като евразийска алтернатива на НАТО[9]. Това би затруднило проникването на пакта в Централна Азия и ще попречи на пълното стратегическо обкръжаване, както на Русия, така и на Китай. При това положение, оставането на пакта само в региона на Южен Кавказ се очертава като ненужно. Освен това се поставя под въпрос доверието към НАТО, тъй като трансформацията и не върви гладко.

С ангажирането на ШОС в решаването на афганистанските проблеми, Русия ще се настани в Хиндокуш, което е удар по политиката за трансформирането на НАТО Russia is keenly watching, and will hope that Iran does not commit to the Nabucco pipeline.SCO's Afghan challengeParallel to the SCO's "Great Central Asia" strategy involving Iran, the summit can be expected to come up with new initiatives toward Afghanistan.Russian thinking has also been on a similar track. в организация за глобална сигурност. Междувременно, Афганистан се превръща в проблем, който пактът нито може да пренебрегне, нито да реши. Вашингтон е в затруднено положение, понеже инициативата на ШОС за Афганистан не може да се постави под съмнение. Президентът Карзай няма как да отхвърли помощта от страна на ШОС. Освен това, ШОС има интерес от ефективната стабилизация на положението в Афганистан, понеже стабилността в Централноазиатския регион, в много отношения, е свързана с тази в Афганистан. От друга страна, с развитие на връзките ШОС - Афганистан, влиянието на САЩ в страната ще отслабва, а тя играе възлова роля в американската глобална политика.

Положението става комплицирано и поради съществената роля на Пакистан, чиито действия, до голяма степен, са непредсказуеми. Не е ясно, доколко свалянето на Первез Мушараф ще промени нещата в страната (вж. бр.6/2008 на Геополитика – б.р.). Исламабад е заинтересуван от развитие на връзките си с ШОС и Китай, а в същото време голяма част от доставките за силите на НАТО в Афганистан минават през Пакистан и Русия. Заради военната си операция в тази страна, има опасност след време САЩ да се възприемат от нея в негативна светлина, докато в очите на афганската общественост ШОС ще се приема като помощник и строител. Bordyuzha hinted at the likelihood of an extensive involvement by the SCO in Afghanistan.ПрисенпThe United States' "pull" within NATO is also in decline.

Идеята за създаването на т.нар. „Енергиен клуб”, лансирана от Путин и Назарбаев с цел провеждане на съгласувана енергийна политика (Бишкек, 2007) предизвика доста нервна реакция в САЩ. Важен момент за самата организация е, че идеята се приема добре от всички страни със статут на наблюдатели – Монголия, Индия, Иран и Пакистан [10]. Особено нежелателна за САЩ е идеята на Путин от 2002 за „евразийски газов алианс”, или както е по-известна - „газов ОПЕК”. Раздразнението от американска страна намери израз в единодушно приетия законопроект (април 2007) на Комитета по юридическите въпроси към Сената на САЩ, забраняващ на чужди държави и компании да създават картелни организации от типа на ОПЕК, както и „да действат съвместно на пазара, да определят цените или доставките на нефт, природен газ или други нефтопродукти”. Според него, нарушителите ще бъдат преследвани по съдебен ред, „в съответствие с американските антимонополни закони”. Законопроектът беше коментиран като „уникално утопичен”, може да се приеме като чисто декларативен и надали ще бъде одобрен от двете палати на Конгреса, както и от президента.

В края на миналата година Палатата на представителите на Конгреса на САЩ одобри резолюция, в която се изразява протест против „усилията на страните - крупни износителки на природен газ да формират картел или какъвто и да е друг механизъм за манипулация на доставките, с цел налагане на произволно избрана пазарна цена или политически натиск”. В нея, сред имената на въпросните държави са Алжир, Боливия, Венецуела, Иран, Катар и Русия. След срещата Медведев – Чавес (септември 2008), специалният представител на президента на САЩ по въпросите на енергетиката в Евразия Бойдън Грей заяви, че Вашингтон не поддържа идеята за създаването на каквито и да било картели.

Независимо от тези негативни американски реакции, консултации с цел създаването на газов картел по примера на ОПЕК продължават да се водят между страните производителки на газ, в това число Иран, Русия, Алжир и Катар. На пресконференция, по време на първата си визита в Катар, Владимир Путин опроверга мнението че Русия се е отказала от идеята за създаване на газов ОПЕК. Главният въпрос на преговорите е структурата на тази организация, а не дали тя да бъде създадена.

На 21 октомври 2008, в Техеран, след преговори между шефа на „Газпром” Алексей Милер и министрите на нефта на Иран и Катар - Голамхосеин Нозари и Абдула ал-Атия, тримата се договориха за сътрудничество в газовата сфера. Две от държавите действат в рамките на ШОС (Русия е член, а Иран - наблюдател), а трите общо контролират 75% от известните световни газови запаси. Според Алексей Милер, организацията на страните, експортиращи газ, ще стане постоянно действаща, със свой устав и централа.

Малко по-късно, в Пекин се откри четвъртият Азиатски газов конгрес, в който взеха участие четири държави от ШОС – Китай, Русия, Казахстан и Индия, която е със статут на наблюдател. Две от тях са основни доставчици, а другите две - най-големи потребители, на природен газ в Евразия. Главна тема на конгреса беше глобализацията на пазара на компресиран природен газ и сътрудничеството в тази сфера.

Особен интерес за САЩ представлява промяната на акцента в обсъжданата тематика на заседанията на ШОС. Докато преди ударението се поставяше върху недопускането на еднополюсен свят, в последно време се говори предимно за различните направления на сътрудничество между държавите-членки и тези, желаещи да станат такива. На последната среща на държавните глави, президентът на Афганистан Хамид Карзай изказа благодарност на иранския си колега Ахмадинеджаб за оказаната помощ в борбата с талибаните. Налице е определен стремеж на афганистанския държавен глава да търси помощта на ШОС за урегулиране на ситуацията в страната. Тази тенденция се подкрепя от членовете на ШОС.

Стремежът на Пакистан и Индия да станат пълноправни членове означава, че те са склонни да се откажат от взаимните си претенции и вече не възнамеряват да воюват помежду си. Желанието на бившия пакистански президент Первез Мушараф да присъедини страната си към ШОС се засили след обявеното намерение на американците да въведат свой военен контингент в Пакистан. Всичко това доста изнерви американската администрация, понеже фактически отслабва силата на американското присъствие в региона. Сред ответните мерки беше свалянето на Мушараф от поста му. В САЩ са наясно, че динамиката на политическите събития, в рамките на обединяващ фактор, какъвто е ШОС, има много по-силно въздействие върху реалното развитие на геополитическите тенденции в Евразийския регион, отколкото голата реторика срещу американската политика там.

Стремежът на Вашнгтон е да охлади стремежа на Индия за членство в ШОС. В последно време американските усилия все повече се насочват към регионалното сътрудничество с Южна Азия, като САЩ получиха статут на наблюдател в Асоциацията за регионално сътрудничество в Южна Азия (SААRC)[11], в която влизат Индия, Пакистан, Бангладеш, Шри-Ланка, Непал, Малдивите, Бутан и Афганистан. Присъствието на САЩ в Афганистан им дава възможност да разширят влиянието си в Южна Азия, понеже тази държава е свързващо звено между Централна и Южна Азия. Според американските анализатори, американската политика за ограничаване на нарастващото влияние на ШОС в Евразия, трябва да се ръководи от следните основни постановки:[12]

-        Да се отчита, че водещите държави в ШОС, като Китай и Русия, са особено чувствителни към американското присъствие в традиционните им зони на влияние;

-        Американската дипломация трябва да убеди Китай, че опитите на Русия да го противопостави на САЩ са в разрез със собствените му дългосрочни икономически интереси;

-        Като член на Съвета за сигурност на ООН, Китай трябва да изиграе ключова роля в налагането на санкции срещу Иран, като за целта му се внуши, че само ще загуби от усилване на иранските позиции в ШОС;

-        Цената на нефта следва да се използва като инструмент за ерозирането на добрите отношения между Пекин и Москва;

-        На Русия трябва постоянно да се напомня за евентуалните последици от ядрена агресия на Иран и вероятността в бъдеще, вече като ядрена сила, Техеран да засили влиянието си в Кавказ и Централна Азия, застрашавайки руската сигурност от юг.

-        Американската администрация следва паралелно да укрепва отношенията си с Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Монголия.

Отношенията в рамките на ШОС

Международните анализатори определиха като връх на дипломатическото изкуство обтекаемата формулировка, съдържаща се в съвместната декларация на ШОС относно действията на Русия в конфликта й с Грузия, през август 2008. Тя даде основания за диаметрално противоположни оценки, в зависимост от пристрастията на наблюдателите.

Всъщност, ШОС подкрепи действията на Русия, като направи това по единствено възможния начин - изразявайки „дълбоко безпокойство”, призовавайки към „мирно решаване на проблемите чрез диалог”, приветствайки „одобрените в Москва шест принципа за урегулиране на конфликта” и поддържайки „активната роля на Русия за мира и сътрудничеството в региона”. Тази теза се потвърждава от редица действия, в рамките на организацията, предприети в началото на септември 2008, непосредствено след заседанието на държавните глави в Душанбе.

Така, премиерите на Русия и Узбекистан обявиха за разширяване на военнотехническото сътрудничество, чрез доставки на най-нови оръжейни системи и коопериране в областта на високите технологии. Беше постигната и договореност за изграждане на нова газопроводна система на територията на Узбекистан (с цел увеличаване експортния потенциал на страната) и Туркменистан, както и за сътрудничество с Ташкент в атомната енергетика.

От своя страна, казахстанският президент Назарбаев призова Запада и Русия да се откажат от взаимните упреци и заплахи и да преминат към преговори „за стабилизиране на региона на основата на основополагащите принципи на международното право”. Той обърна внимание на едностранният подход на Запада при оценката на грузинско-южносетинския конфликт и изрази подкрепа за действията на Русия в региона. Външнотърговската банка на Руската Федерация планира да открие, в началото на 2009, дъщерна банка ДО АО Банк ВТВ (в Казахстан) с уставен капитал от 50 млн. долара.

За провеждането на съвместното оперативно-стратегическо командно-щабно учение „Волгоград – Антитерор – 2008”, на 2 септември 2008, във Волгоград пристигнаха ръководителите на органите за сигурност и специалните служби на държавите от ШОС, както и представители на различни международни антитерористични организации. Целта на учението беше да се отработи взаимодействието между подразделенията на всяка от страните членки – Русия, Китай, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, като ролята на координиращ орган бе възложена на Националния антитерористичен комитет на Русия.

На 2 септември 2008, Министерството на външните работи на Афганистан съобщи, че между ОССЕ и Русия се водят преговори за обучение на афганистанските граничари и полицията за борба с наркотрафика.

На 4 септември, в Секретариата на ШОС, генералният секретар на организацията Булат Нургалиев се срещна с френския посланик в Корея, като тема на срещата беше провеждането на предстоящия Първи форум „ЕС – Централна Азия: въпроси на сигурността”, състоял се на 18 септември в Париж. Нургалиев информира френския дипломат за провелото се, на 28 август 2008, редовно заседание на Съвета на държавните ръководители на страните от ШОС.

През октомври 2008, на заседание на комисията по военнотехническо сътрудничество, руският президент Дмитрий Медведев подчерта, че Русия възнамерява непрекъснато да разширява военнотехническото сътрудничество с държавите от ОДКС, включително за изграждането на съвместна система за ПВО и регионална система за връзка и управление на групировките на ОДКС.

На заседанието на министър-председателите на държавите от ШОС, в края на октомври 2008 в Астана, беше подписано съвместно комюнике и редица други документи за взаимодействието между страните-членки. В заседанието участваха и представители на държавите-наблюдатели.

Отношенията Китай – Русия.

Китай възприема отказа от ДОВСЕ, като нежелание на Русия да прави по-нататъшни отстъпки и едностранни компромиси по въпросите, касаещи националната и сигурност. От китайска страна се споделя становището, че с разполагането на противоракетни системи в Източна Европа, САЩ ще нарушат стратегическото равновесие между двете държави.

По отношение на Централна Азия, и по-специално на Афганистан, интересите на Китай съвпадат с подхода на Русия за укрепване на ОДКС в района на Централна Азия. Развитието на отношенията ОДКС - ШОС е в интерес и на Китай, понеже той счита, че Централна Азия не е „зона на отговорност” на НАТО. И двете страни са заинтересовани от разработването на обща концепция за Централна Азия, която да третира развиващите се процеси в Централноазиатския регион съвместно със събитията в Афганистан, Иран и Пакистан. Желанието на двете страни е, с помощта на ШОС, Централна Азия да действа като общност, обединена преди всичко от реалната обстановка, а не от историческите и културните особености на региона.

Китай счита, че антитерористичната и икономическата политика на ШОС трябва да имат равна тежест, като с времето тази на икономическата стратегия следва да се засилва и да стане основна за организацията. Пекин разглежда ШОС най-вече като перспективен  пазар на стоки и се стреми да формира на територията му общо икономическо пространство[13]. Това се потвърждава от факта, че, поне засега, именно Китай е основния двигател за развитие на търговско-икономическото сътрудничество в рамките на организацията. За целта се изразява готовност за финансиране на икономически проекти в различните държави-участнички и се планира създаването на Обединение на спонсорите на ШОС от финансовите и деловите кръгове на Шанхай. Стремежът на Пекин е формиране на единно интеграционно пространство във възможно най-кратки срокове. Тази китайска политика се подкрепя от Казахстан и Узбекистан. Казахстан приоритетно увеличава износа на енергоносители, и най-вече петрол, а Узбекистан се нуждае от формиране на централноазиатски общ пазар и, като начало, зона на свободна търговия.

Иран, Афганистан и ШОС.

На срещата в Бишкек, където Иран категорично постави кандидатурата си за пълноправно членство в Организацията, пролича необходимостта (а и желанието) ШОС да разработи собствена стратегия за развитието на Централноазиатския регион, включваща Иран, Афганистан и, евентуално, Пакистан. Засега обаче, между Пекин и Москва няма консенсус по този въпрос. Основно въздействие върху процеса ще окаже развитието на отношенията между САЩ, НАТО и Европа, от една страна, и Русия и Китай - от друга. Задържащи фактори досега бяха стремежът на Русия и САЩ да не разширяват ”ядрения клуб” и споразумението между Путин и Буш за преработка на използваното ядрено гориво. След августовските събития в Кавказ, последният фактор (поне засега) престана да играе съществена роля.

Трябва да се отчита, че Русия и Иран имат общи интереси в Каспийския регион и Централна Азия и целят недопускането на външни субекти (в случая САЩ и НАТО) в решаването на въпросите за сигурността на Каспийския регион. Преди време генералният секретар на ОДКС Николай Бордюжа направи предварително и „несъгласувано” предложение на Иран за членство в ОДКС, което също беше ясен знак. Анализът показва,че понастоящем позицията на Иран по въпросите на сигурността на Централна Азия съвпадат с тези на Русия и Китай. Това се отчита и от американската администрация[14]. Русия ще съдейства на Иран да се превърне в енергиен доставчик на Китай. Така енергийните потоци на Иран ще се отклонят към азиатския, а не към европейския пазар и това ще намали вероятността за руско-китайски енергиен конфликт в Централна Азия. Сътрудничеството с Иран в енергийната сфера, в рамките на ШОС, е важен момент и за Русия, и за иранците. На Техеран се отрежда ключова роля и в руската идея за световен газов картел.

Русия и Китай все по-често поставят под съмнение американския монопол в урегулирането на конфликта в Афганистан. Те разширяват двустранния диалог с правителството в Кабул, в лицето на президента Хамид Карзаи. Освен това, Москва използва многостранен подход, включвайки и ОДКС в процеса. Така, генералният секретар на организацията Бордюжа намекна за вероятността ШОС по-активно да участва в успокояването на ситуацията в Афганистан. Той предложи ОДКС и ШОС заедно да действат в политическата и икономическата сфера, в оказване на помощ при формиране на въоръжените сили и правоохранителните органи и в борбата с наркотрафика. Според него, трябва активно да се съдейства за недопускане връщането на талибаните във властта, защото това би означавало, че страните от региона „ще имат сериозни проблеми в Афганистан в продължение на много години”.

Според таджикистанския геополитик Виктор Дубовицки, отчитайки развитието на Афганистан през последните трийсет години, процесът на разпад на тази страна на национално-териториални образования е напълно възможен. Той твърди, че като най-вероятно се очертава образуването на „Пуштунистан”, „Хорасан” и „Север”. Подобно развитие ще създаде кардинално нова геополитическа ситуация в региона и ще се окаже много сериозно предизвикателство пред страните-членки на ШОС.

През юни 2008 се проведе международната конференция „Афганистан, ШОС, евразийската политика за сигурност и геополитиката”. В нея взеха участие експерти, политици и учени от Афганистан, Иран, Казахстан, Киргизстан, Китай, Таджикистан, Узбекистан, Русия, Германия, Великобритания и Италия. Резултатите от конференцията показаха, че кризата в Афганистан остава един от централните проблеми на международната общност[15]. Участниците стигнаха до извода, че американската антитерористична кампания, на практика, е създала условия за увеличаване производството на наркотици, ръст на незаконната миграция и оръжейния трафик. Според тях, досегашните действия на НАТО са породили заплахи от различно естество, което подрива сигурността не само в Афганистан, но и в другите страни от региона.

Всичко това кара ШОС да засили своето вниманието към проблемите в тази страна. На конференцията бяха формулирани редица изводи и оценки, а също предложения и препоръки за разгърнат модел на евентуално участие на ШОС в урегулирането на кризата в Афганистан и неговото бъдещо развитие. Създаването на контактна група ШОС – Афганистан показва, че засега единствено ШОС, като международна организация, може да си позволи директно да пита САЩ, как се справя със ситуацията в Афганистан. Според някои, сам по себе си, този факт значително променя структурата на действащите международни отношения[16].

Ferghana.Ru news agencyПроблемите в ШОС

В някои области сътрудничеството между държавите-членки на ШОС се спъва от редица обективни обстоятелства, произтичащи от регионални и национални особености - възпроизводство на бедността, високо равнище на етническо напрежение и културни различия. Слаба страна на ШОС ще продължава да бъде и намирането на подходящата теоретична основа, на която да се реализира моделът за междуцивилизационната интеграция и концепциятяа за структуризиране на огромното пространство, което организацията покрива.

В рамките на ШОС, най-развити засега са две направления на сътрудничеството: икономика и сигурност. Визията на управляващия елит в страните от ШОС все още се основава на стремежа за постигане на високи темпове на икономически ръст. Подобна ориентация към увеличаване на БВП и дохода на глава от населението обаче, невинаги води и до хармонично развитие на страната и невинаги е способна да придаде ново качество на живота на хората, чрез паралелното развитие на културата, науката, образованието, опазването на околната среда и т.н..

Противоречия могат да се търсят и между Индия и Китай (най-големите потребители на ресурси), от една страна, и Русия и Иран (едни от най-големите производители на енергоносители) - от друга. По отношение цената на енергоносителите, интересите действително се разминават, но в крайна сметка Индия и Китай могат да се съгласят да заплащат малко по-високи цени за енергоносителите, в замяна на гарантиране независимостта им от евентуален американски натиск, засилване на взаимодействието в рамките на ШОС, по-ефективно съвместно използване на енергийните ресурси, защита на околната среда, ефективно взаимодействие на правозащитните органи, развитие на информационните технологии чрез реализация на пилотни проекти и планираната „високоскоростната информационна магистрала на ШОС”.

Сериозни противоречия съществуват между членовете на ШОС и по въпроса за разширяването на организацията. Независимо от конкретните решения на последното съвещание на министър-председателите (30.10.2008), има фактори, които ще продължат да затрудняват приемането на обща концепция по този въпрос. Така, за да избегне проблемите със САЩ, които биха му попречили в икономически план, Китай не подкрепя пълноправното участие на Иран. Казахстан също е против бързото приемане на тази страна по сходни причини, както и поради желанието си да поддържа баланс в отношенията с Русия. Негативен фактор са и претенциите на двете големи сили Русия и Китай за лидерско място в ШОС.

В зависимост от развитието на ШОС, във времето вероятно ще възникне и въпросът за предоставянето на статут на наблюдател на Турция. Засега, Русия и Китай имат общо положително становище за евентуално бъдещо привличане на Турция към ШОС. В самата Турция, днес тази идея се подкрепя предимно в интелектуалните и научните среди. Израз на подобна подкрепа беше провеждането на конференцията „Турция и ШОС”, в началото на 2008. Разбира се, членството на страната в НАТО, както и силното й влияние в държавите от Централна Азия, което би я направило претендент за лидерска позиция в ШОС, също са сериозни пречки.

Решението за създаване на специална група от експерти за разглеждане на комплекса от проблеми, свързани с разширяването на ШОС, в известна степен, изяснява политиката на организацията по този възлов за развитието и въпрос. Показателно в това отношение е разширяващото се присъствие на ръководители на държавите със статут на наблюдатели:

- Шанхай: в качеството на наблюдател присъства президентът на Иран, което стана причина за поредица коментари от страна на западните политици и политолози;

- Бишкек: изказвания направиха президентите на Иран и Монголия, министърът на нефта и природния газ на Индия и външният министър на Пакистан. Гости на домакините бяха президентите на Афганистан, Туркменистан и заместникът на генералния секретар на ООН Лин Пескоу,

- Душанбе: присъстваха президентът на Иран Махмуд Ахмадинеджаб, министърът на нефтената и газовата индустрия на Индия Мурли Диора, министърът на външните работи на Монголия Санжасурен Оюун и съветникът на министър-председателя (с ранг на федерален министър) на Пакистан Махмуд Дурани. Гости на страната домакин бяха президентът на Афганистан Хамид Карзаи, представителят на генералния секретар на ООН Мирослав Енча, изпълнителният секретар на ОНД Сергей Лебедев, зам. генералният секретар на ОДКС Токтасин Бузубаев.

Заключение

От всичко споменато по-горе проличава решимостта на ШОС да не търси помощта или одобрението на световното обществено мнение и съветите на своите световни партньори при решаване на регионалните проблеми. Организацията следва курс към създаване на единна инфраструктура, целяща да контролира външните икономически и политически рискове в Евразия. Подписването на меморандум за основите на партньорските отношения между Евразийската банка за развитие и Междубанковото обединение на ШОС е израз на желанието на организацията да бъде фактор в развитието на новия регионален финансово-икономически модел, като следствие от започналата глобална криза. Израз на тази политика е създаването на защитена система за връзка и обезпечаване на оперативната и секретна дейност на спецслужбите в рамките на ШОС.

Каквито и нюанси да се наблюдават в бъдещото развитие на ШОС, може да се приеме, че значението на тази организация в областта на международната сигурност и геополитиката ще продължи да нараства. Това ще я прави все по-привлекателна за страните от тази част на света и, потенциално, за държавите от Близкия Изток.

 

Бележки:

1. "Шанхайская пятерка": эволюция развития. Статья Министра иностранных дел РК Е. Идрисова в газете "Экспресс-К". 13 июня 2001 г.

2. На английски - Shanghai Cooperation Organization (SCO)

3. http://www.president.kremlin.ru/events/articles/2002/06/40067/145974.shtml

4. http://www.sectsco.org/news_more.asp?id=19&id_temp2=5&LanguageID=3 http://www.sectsco.org/html/02433.html

5. http://www.sectsco.org/html/00087.html

6. Faigenbaum Е., SCO and the Future of Central Asia, Nixon Center, Washington, DC, September, 2007

7. M K Bhadrakumar, Shanghai Cooperation Organization Primed and Ready to Fire: Toward a Regional and Global Realignment?, Japan Focus, July. 2007

8. Светлана Лурье, Альтернативы ШОС, АПН, 20-08-2007

9. Alyson JK Bailes, The Shanghai Cooperation Organization and Europe, China and Eurasia Forum Quarterly, Central Asia-Caucasus Institute & Silk Road Studies Program ISSN: 1653-4212, Volume5, No. 3 (2007) p.13-18

10. Петр Федински, Шанхайская организация сотрудничества стремится к расширению энергетической безопасности и влияния, Голос Америки, Бишкек,16 августа 2007

11. Асоциацията за регионално сътрудничество в Южна Азия (South Asian Association For Regional Cooperation – SAARC) е учредена през 1985 от седем държави от Южна Азия – Бангладеш, Бутан, Индия, Малдивите, Непал, Пакистан и Шри Ланка. На 14-ата среща на върха на SAARC в Делхи, през април 2007, Афганистан участва като пълноправен член; ЕС, САЩ, Япония, Южна Корея и КНР участват като наблюдатели, а на Иран е даден официален статут на наблюдател. На 59-ата сесия на ОС на ООН на SAARC е даден статут на наблюдател.

[1]2. US Ponders Counteracting the Shanghai Cooperation Organization, International Relations and Security Network June 16, 2006 Faigenbaum I., SCO and the Future of Central Asia, Nixon Center, Washington, DC, September, 2007 Alexander Lukin, The Shanghai Cooperation Organiztion: What Next?q Russia in Global Affairs, Vol. 5, No. 3, July – September, 2007

[1]3. Аждар Куртов, Неоднозначность активности Китая в Центральной Азии, АПН, 2006-12-07

[1]4. Gulnoza Saidazimova, Eurasia: Observer Iran Grabs Limelight Ahead Of Shanghai Alliance Anniversary, Radio Free Europe / Radio Liberty, Tuesday, June 13, 2006

[1]5. Обновленная информация о международной конференции «Афганистан, Шанхайской организации сотрудничества, Евразийского безопасности и геополитика» Информационное агентство Ferghana.Ru18.06.2008 18:31 msk 18.06.2008, Мск

[1]6. Виноградов А. О., Качкуров М., Мировой порядок, ШОС-2006: конец однополярного мира, Информационно-аналитический портал Prognosis.Ru, Июнь 16, 2006

* Преподавател в Нов български университет

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Съединените щати имат първия си нов президент, след терористичните атаки от 11 септември 2001. Заелият поста, през януари 2009, Барак Обама се изправя пред един съвършенно различен свят, в сравнение с онзи, в който трябваше да действа Джордж Буш-младши. Наред с традиционните проблеми, като например нестабилността в Близкия изток, се появиха и редица нови, най-важен измежду които е възходът на няколко големи и стремящи се към утвърждаване на позициите си на световната сцена сили – Китай, Индия и Русия. Две други глобални сили – Европейският съюз и Япония продължават да разширяват възможностите си, преживявайки период на преход. Това стратегическо обкръжение не прилича на нито едно от тези, с които САЩ са се сблъсквали в миналото. Новият геополитически пейзаж съдържа определени рискове, но в същото време предлага и немалки възможности на Америка, ако тя съумее да се възползва от момента. Новата администрация трябва да положи сериозни усилия във вътрешнополитически план и, едновременно с това, да се опита да обедини усилията си с тези на новите „играчи”, в рамките на някакъв нов форум, който да е в състояние да се справи с най-големите заплахи пред съвременната глобална сигурност.

Новата ера

Мнозина наблюдатели твърдят, че възходът на други големи сили бележи началото на нова геополитическа надпревара и края на американската ера. В книгата си „Постамериканският свят” (виж.”Геополитика”,  бр.4/08 – б.р.) Фарид Закария предлага списък на най-големите световни постижения, които не са дело на САЩ, като най-високия небостъргач, най-големия мол, най-големия завод и т.н. (1). Той описва „възхода на другите” като основна тенденция на тази нова епоха. На свой ред, Параг Хана пише, че „днес, почти навсякъде по света, ние се конкурираме (и губим) на геополитическия пазар с другите свръхсили: ЕС и Китай” (2). Робърт Кейгън също подчертава, че „международната конкуренция между големите сили се завръща”, като поставя в центъра и идеологическото съперничество (3).

Националният дебат за перспективите пред САЩ и тяхната роля в новия, гъмжащ от съперници, свят е доста закъснял. Но това, което липсва и сега, е конкретната дискусия по няколко ключови въпроси: как възходът на Китай, Индия и Русия, както и укрепването на ЕС и Япония (т.нар. ключови сили), реално се отразява върху тези проблеми от критично значение за американците? Тоест, как техният възход засяга сигурността на САЩ и жизнения им стандарт? В този дебат следва да имаме предвид, кои са американските приоритети, или рискуваме да се фокусираме върху онези аспекти от очертаващият се нов свят, които не са чак толкова съществени. Много по-важно е например, да имаш партньори в борбата с тероризма, отколкото да се хвалиш с най-високия небостъргач в света.

Когато рамките на анализа се определят от интересите на САЩ, ползите от възхода на въпросните сили за Америка стават по-ясни. Въпреки че САЩ ще продължат да бъдат доминиращата световна сила и през следващите години, мощта им вече няма да е достатъчна за да гарантира сигурността и просперитета на американците. Доминацията няма да помогне за стабилизирането на Ирак и Афганистан, за прекратяване на ядрените програми на Северна Корея и Иран, за разгрома на Ал Кайда, за решаване на проблема с климатичните промени или за съживяването на световната търговия. Само заедно с останалите нации, САЩ ще могат да се борят успешно срещу истинските заплахи и по-добре да реализират новите възможности.

Този нов свят е повлиян най-фундаментално от технологията, а не от идеологията. Наличието на една наистина глобална финансова система, позволява на парите, стоките и хората (ако не на всички, поне на голямата част от тях) безпроблемно да преминават границите между държавите. Китай, Индия и Русия приеха капиталистическия модел - нещо, за което САЩ се бореха дълги десетилетия. В резултат от това, днес техните икономики демонстрират ръст (също както и влиянието им). В същото време, технологиите съдействаха за неимоверния ръст на различни недържавни заплахи, каквито са например тероризмът или масовите епидемии. Нещо повече, малки страни, като Северна Корея, вече могат да притежават разрушителните оръжия, с които някога разполагаха само великите сили. В тази нова епоха, най-големите заплахи за мира и просперитета, към които се стремят и от които се нуждаят ключовите световни сили, не идват от други, подобни на тях, сили, а именно от тези укрепнали, благодарение на новите технологии, сили на хаоса – отвратителните „странични продукти” на глобализацията. Затова държавите, които искат в света да има ред, трябва да се борят заедно срещу тези заплахи.

Идеологическото съперничество е страничен ефект от този процес. Ключовите световни сили искат да вървят напред. Всемогъщият долар (или рубла, или евро) – това е тяхната идеология. Разбира се, във всяка от тях национализмът продължава да е силен. Налице са достатъчно горещи точки и националните интереси със сигурност ще продължат да се сблъскват по един или друг повод. Не сме обаче на ръба на нова студена война, в която нашите противници активно да търсят начин да наложат собствената си идеология, за сметка на идеите и идеалите, изповядвани от САЩ.

Нещо повече, ключовите световни сили могат да донесат значителна полза за Съединените щати. Американците се тревожат най-вече за личната си сигурност и очакват от своето правителство да ги защити от външните заплахи. Анализирайки спектъра от такива заплахи (от Северна Корея до наркотрафика), ще видим, че само две от тези заплахи има потенциала да застрашат живота на хиляди американци, в собствената им страна и в близко бъдеще: терористите (особено ако разполагат с оръжие за масово унищожение) и епидемиите от опасни заразни болести. Останалите ключови държави са естествени партньори на САЩ в борбата срещу тези най-ясно очертани опасности на съвременната епоха.

Заедно срещу тероризма

Всички ключови световни сили са дълбоко мотивирани да си сътрудничат в усилията за изкореняване на тероризма и американските разузнавателни и правни институции сътрудничат със своите партньори във всяка от тези държави. Тъй като САЩ не разполагат с адекватно разузнавателно присъствие във всяка от страните, служещи за убежище и база на терористите, те са силно зависими от възможностите на другите, в това отношение. Нека си припомним например, че именно бдителността на британските тайни служби доведе до разкриването и осуетяването, през август 2006, на заговора за взривяването на десет самолета, летящи към САЩ, с помощта на течни бомби (4).

Със своето трето по численост в света мюсюлманско население и такъв съсед като Пакистан (превърнал се в своеобразен терористичен „хъб”), Индия вече десетилетия наред следи и се бори с радикалните ислямистки групи, превръщайки се във важен източник на информация за много екстремистки организации, застрашаващи и САЩ. Радикалната сунитска мюсюлманска групировка „Лашкар и Тайба”, чиято база е в Лахор, осъществи някои от най-големите терористични нападения в Индия, включително и срещу срещу индийския парламент (тя е и сред основните заподозрени за кървавите нападения в Мумбай, през ноември 2008 – б.р.). Напоследък тя прехвърли вниманието си от Кашмир към подготовката на терористи, които „да воюват с неверниците и най-вече със САЩ” (5). През юни 2003, 11 американски мюсюлмани (известни като „пейнтбол терористите” заради начина, по който обикновено прекарвали свободното си време) бяха осъдени във Вирджиния, заради това че са преминали подготовка в лагерите на „Лашкар и Тайба” и са участвали в нейни акции. През юни 2005, Индия и САЩ подписаха 10-годишен договор за отбрана, с който се ангажираха да продължат съвместните антитерористични операции.

Ограничаването на разпространението на оръжия за масово унищожение и недопускането те да попаднат в ръцете на терористи е може би най-спешната цел пред американската външна политика. Мнозина в САЩ не знаят обаче, че Русия е съосновател и съпредседател (заедно със Съединените щати) на Глобалната инициатива за борба с ядрения тероризъм. Тази група от около 50 държави (някои от които нямаше да се присъединят, ако руснаците не участваха) се опитва да създаде рамката, в която ще е възможно да се попречи, или да се реагира, на евентуална ядрена атака. По-добрата защита, от страна на Русия, на собствения и ядрен арсенал, също е ключов приоритет за американската сигурност.

През годините, Китай се превърна в пример за добро поведение в рамките на борбата с разпространението на ядрените оръжия (6). Въпреки че действията му не са безупречни, от средата на 90-те години насам, Пекин силно подобри вътрешния контрол върху търговията с ядрени технологии, подписа редица двустранни споразумения със САЩ и се присъедини към международни конвенции, като Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО), Конвенцията за химическите оръжия, Договора за всеобхватна забрана на ядрените опити, Групата на ядрените доставчици и др. Всички те налагат строго определено поведение по отношение трансфера на ядрени материали. Китайците помогнаха и за разкриването на най-мащабната съвременна ядрена сделка, осъществена от пакистанския учен Абдул Кадир Хан.

Не по-малко важно е, че Китай се присъедини към антитерористичната програма, лансирана от администрацията на Буш – Инициативата за сигурност на контейнерите (CSI), целяща да предотврати кражбата на ядрени материали от САЩ в корабни контейнери. Тъй като американските пристанища са уязвими в това отношение, CSI целеше откриването на откраднати оръжия за масово унищожение още преди натоварването им на корабиге. Всяка година над 10 млн. контейнера напускат китайските пристанища на път за Америка (много повече, отколкото от която и да било друга страна). В рамките на CSI, сега американските митничари могат да действат и в пристанищата на Хонконг, Шанхай и Шенжън.

Партньори в борбата с епидемиите

С постепенното изчезване на птичия грип, е лесно да забравим, че дори терористично нападение с „мръсна” бомба не може да причини толкова смърт, колкото някой високо патогенен вирус (7). По време на последната мащабна грипна епидемия през 1918 (т.нар. „испански грип”) всеки втори починал в САЩ е нейна жертва (8). Мнозина специалисти по инфекциозни заболявания смятат, че не може да се изключва и друга подобна епидемия (9).

Китай е основния двигател на проблема, както и на решението му. Първоначалните причинители на грипа са в дивите водни птици, които, на свой ред заразяват домашните птици, сред които кацат по време на традиционната си миграция в Азия. Веднъж попаднал сред домашните птици, вирусът мутира и може да зарази домашни животни или хора. Като най-голям производител на птиче месо в света, гъстонаселеният Китай е естествен инкубатор на птичия грип. Именно поради това, усилията му за подготовката, откриването и ограничаването на разпространението на вируса са от ключово значение.

Когато, през 2003, се появи вирусът на атипичната пневмония, Китай първоначално се опита да прикрие първите случаи, но острата международна реакция и опустошителният финансов ефект от болестта бяха добър урок за някои китайски чиновници. Така, през януари 2006, Китай стана съорганизатор и домакин на най-значимата конференция, посветена на птичия грип. Китайците създадоха лабораторията в Ухан, която е сред малкото света, притежаващи най-високата степен на сигурност, изискваща се за изследването на силно смъртоносни и редки патогенни вируси. В момента Световната здравна организация (СЗО) се ръководи от китайската лекарка Маргарет Чан.

Наличието на всички необходими елементи за предотвратяване избухването на епидемии от заразни болести (по-малко хора, живеещи заедно с домашните си животни, подобрени санитарни условия, подобряване на системата на общественото здравеопазване, повече изследователски лаборатории и използването на нови лекарства) ще направи ръста на новите възходящи икономики „по-здравославен”. Междувременно, САЩ ще трябва да подобрят собствената си система за борба с епидемиите и да разчитат, в международен план, на сътрудничеството с новите ключови световни сили.

Дългосрочните предизвикателства пред сигурността

Ключовите световни сили са необходими партньори на Америка и в борбата срещу редица не толкова директни заплахи, като например глобалното затопляне или враждебно настроените държави, опитващи да се сдобият с ядрено оръжие. С всеки изминал месец, потенциалните последици от климатичните промени в сферата на сигурността изглеждат все по-тревожни: разпространение на болестите и епидемиите в нови райони, регионални спорове, породени от липсата на достатъчно питейна вода и хранителни продукти, хронична липса на енергия и различни други ресурси, както и хуманитарни катастрофи, последвани от бежански вълни. Въпреки че днес Китай е основния производител на вредни парникови емисии, да не забравяме, че през 2002 САЩ произвеждаха почти 30% от емисиите на въглероден двуокис в атмосферата на планетата (10). Досегашното бездействие на американската държавна администрация по отношение на промените в климата, даваше възможност на страни като Китай и Индия да правят каквото си искат. Още повече, че сред развиващите се икономики е широко разпространено схващането, че именно развитият свят носи основната отговорност за кризата с климата. Опустошителните последици от климатичните промени обаче, могат да бъдат смекчени само със съвместните усилия на всички ключови държави, които следва да се ориентират (и да убедят останалите да ги последват) към икономически модели, ограничаващи емисиите на вредни парникови газове.

Китайската помощ в усилията за прекратяване на севернокорейската ядрена програма е от решаващо значение. Китай беше домакин на всички досегашни срещи на „Групата на шестте” и в редица критично важни момента не се поколеба да окаже необходимия натиск върху корейците. Позициите на Пекин и Вашингтон относно целите и тактиката не винаги съвпадат, но прогресът по въпроса за севернокорейската ядрена програма е възможен, само ако Китай и САЩ следват един и същи сценарий.

Заради енергийните ресурси, с които разполага, Иран се очертава като доста по-сложен случай. Всяка от новите ключови сили поддържа тесни връзки с Техеран. Така, Китай е основния енергиен клиент на Иран. Индия и Иран пък се смятат за стратегически партньори и дори проведоха съвместни военноморски маневри, през 2006. През последните десетилетия, Русия е продала на иранците оръжия за милиарди долари. На свой ред, през 2005, европейските правителства осигуриха гарантиран държавен заем на Техеран, на стойност 18 млрд. долара, и доскоро демонстрираха доста хладно отношение към опитите за налагане на по-сурови санкции на Иран. Под силния американски натиск, Япония реши да изтегли инвестициите си в най-голямото иранско петролно находище, но въпреки това запазва влияние в тази страна. Тоест, всяка от ключовите световни сили се стреми да съхрани отношенията си с Техеран, макар всички да са наясно, че един разполагащ с ядрени оръжия Иран ще бъде заплаха за глобалната стабилност. В Съвета за сигурност на ООН, Китай и Русия се противопоставиха на най-суровите санкции, които трябваше да бъдат наложени на страната, но пък се съгласиха с другите, предлагайки в същото време провеждането на честни и открити преговори с иранците. Това развитие изглежда разочароващо за американските политици, но истината е, че САЩ само биха спечелили от по-тясното сътрудничество с Москва и Пекин по отношение на Иран. Нищо не пречи на Белия дом да последва съвета им, а пък ако Техеран не реагира адекватно на съвместните усилия за дипломатическо решаване на кризатга, за Пекин и Москва ще стане доста по-трудно да продължат да се съпротивляват на допълнителните санкции. Без наличието на разбирателство между ключовите световни сили по иранския проблем, Техеран ще продължи заиграването с една или друга от тях, опитвайки да се измъкне от примката на международния натиск.

Разбира се, интересите на ключовите световни сили не съвпадат винаги с тези на САЩ. Споровете между тях ще са чести, а понякога и много сериозни. Със своето нарастващо влияние, ключовите световни държави са и ще продължат да бъдат предизвикателство пред доминацията на САЩ и пречка пред неограничената свобода на действие, с която американците бяха свикнали. Те ще продължат да подкрепят откровено авторитарни режими, ще окуражават проявите на антиамериканизъм и ще притискат и заплашват американските сателити. Конфликтите между САЩ, от една страна, и Русия и Китай – от друга, ще се подхранват от недоверието на Вашингтон към „непрозрачните” и нелиберални режими. Въпреки това, сътрудничеството с тях, по въпроси, които са на живот и смърт за САЩ (като например тероризма, климатичните промени и ядреното неразпространение), е много по-важно, отколкото разногласията по някои периферни проблеми.

Глобалната икономика

След личната си сигурност, американците се тревожат най-много за финансовото си благополучие. В този смисъл, възходящото икономическо влияние на другите световни сили, поражда известни опасения, но истината е, че нещата не са еднозначни. На практика, американската икономика, като цяло, сериозно печели от икономическите си отношения с тези държави, които са, едновременно, наши клиенти, инвеститори и доставчици. Фактът, че печалбите от глобализираната икономика не се разпределят по-равномерно в отделните сектори на икономиката на САЩ, си е чисто техен проблем, а не проблем на Китай или Индия. Разбира се, САЩ следва да продължат да настояват за корекции в курса на китайската валута, както и за по-голямо отваряне на пазара в Китай, но следва да сме наясно, че повечето средства за преодоляване на сегашните проблеми на американската икономика, могат да се открият в самите Съединени щати.

В краткосрочна перспектива, САЩ би трябвало да формулират по-добра програма за повишаване на икономическата си конкурентоспособност и иновации, базираща се на идеята за по-екологична икономика и по-мащабни инвестиции в сферите на образованието, фундаменталните изследвания и развойната дейност, инфраструктурата, обучението, пенсионната и здравната системи. Подобни стъпки биха гарантирали нови и при това добри работни места в САЩ и ще позволят запазване на американското превъзходство в глобалната икономика.

В дългосрочна перспектива, САЩ следва да окуражат Китай и Индия за формирането на достатъчно стабилна и голяма средна класа, като ускорят осъществяването на серия от реформи, като например въвеждането на обща пенсионна система, защита на трудещите се и инвеститорите, както и функционираща здравна система. Тези реформи ще създадат устойчива база за икономически ръст, както и за нови инвестиции, и ще помогнат за преодоляването на големите дисбаланси в глобалната финансова система. Именно тази нова средна класа от консуматори (а не толкова американските домакинства, чиито възможности в това отношение са вече поизчерпани) ще помогне за ускоряване на глобалния икономически ръст.

Стратегическото сътрудничество

САЩ се нуждат от специфична, балансирана билатерална стратегия по отношение на всяка от другите големи световни сили, но в същото време е необходима и глобална рамка на стратегическото сътрудничество за да се възползваме по-добре от сегашната геополитическа „конвергенция”. Това стратегическо сътрудничество има четири основни елементи: укрепване на американската мощ, формиране на близки отношения с останалите ключови сили, сътрудничество с тях за решаване на глобалните проблеми и постигане на основните ни стратегически цели.

Укрепването на американската мощ

Първото и най-важното, което следва да направят САЩ, е да въведат ред в собствения си дом. Най-големите рискове за американския просперитет и нашия начин на живот започват и свършват тук, в Америка. Както беше казал Джон Стюарт: „Единственото нещо, което може да ни унищожи, сме самите ние”. Редица познати проблеми изискват постоянно и съзидателно внимание, включително подобряване качеството на образованието на нашите деца, особено по математическите и научни дисциплини, така че САЩ да продължат да бъдат иновационна икономика; намаляване на данъците за да се гарантира дългосрочен икономически ръст и по-големи чуждестранни инвестиции; създаване на една по-добра здравна система; сериозни мерки за преодоляване ръста на безработицата и намаляване на петролната зависимост, което пък ще помогне за ограничаване на американския търговски дефицит и ще позволи да реагираме по-адекватно на проблемите, свързани с промените в климата.

Американската армия трябва да съхрани мощта си, но вниманието във военната сфера следва да се концентрира най-вече върху сегашните заплахи, както и върху дългосрочните и все още не съвсем ясни заплахи, свързани с възхода на другите големи сили. Това ще изисква, освен всичко друго, повече инвестиции в новите свръхмодерни военни технологии (включително онези, които ще бъдат въведени масово едва след десетина и повече години) и по-малко в скъпите конвенционални системи, предназначени за конфликти от типа на онези през миналия ХХ век. Предимствата на САЩ в тази сфера са толкова големи и неоспорими, че ако американските лидери действат достатъчно предпазливо и не допускат сериозни грешки, страната ще продължи да процъфтява икономически и да може да гарантира сигурността си, без значение какъв ще е напредъкът на останалите големи световни сили. Тоест, във фокуса на американските усилия следва да бъде промяната вътре в страната, а не в нейното международно обкръжение.

Изграждането на по-близки отношения с останалите големи сили

Вторият основен елемент в стратегическото сътрудничество е изграждането на стабилни и основаващи на взаимното уважение двустранни отношения с другите ключови световни сили. САЩ следва да осъзнаят, че тези сили, по принцип, „са със нас”, защото обикновено наистина е така. Само когато става дума за неговите жизнени или изключително важни интереси, Вашингтон може да си позволи да постави под въпрос конструктивния характер на отношенията си с другите световни сили. На практика, това означава да се търси креативен и гъвкав подход към решаването на такива, хронично тровещи отношенията между големите сили, въпроси като разширяването на НАТО или бъдещето на Тайван например.

Сътрудничеството с ключовите световни сили

Създавайки ползотворни взаимоотношения с другите ключови световни сили, САЩ могат да ги призоват да използват силата, идеите и политическото си влияние за съвместното решаване на сериозните глобални проблеми. Америка следва да се възползва от рядката историческа възможност за да интегрира ключовите световни сили в сегашния световен ред и заедно с тях да работи за укрепването му. На свой ред, получавайки по-значима роля в рамките на този ред, ключовите световни сили ще бъдат склонни да поемат по-сериозна отговорност за неговото съхраняване. Защото това ще бъде основното предизвикателство.

Глобалните институции, правила и мрежи също играят важна роля за реализирането на американските интереси. САЩ и светът, като цяло, се нуждаят от тях за да обединят колективните усилия за борба срещу заплахите, непризнаващи граници. Тези институции олицетворяват и укрепват такива либерални ценности, като върховенството на закона, прозрачността, отговорността и уважението към индивидуалните права, към които американците традиционно изпитват пиетет.

Само с участието на всички ключови световни държави може да бъде възроден Договорът за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО) и да бъдат укрепени позициите на Международната агенция за атомната енергия (МААЕ), без които днес в света щеше да има поне 30 ядрени държави, вместо днешните девет. Участието им е необходимо и за да може Световната здравна организация (СЗО) да контролира и реагира по-добре на избухващите тук и там по света опасни епидемии. Само заедно ще можем да формира един нов механизъм, който (както подчертава президентът на Съвета за международни отношения Ричард Хаас) да окуражи трансграничните инвестиционни потоци, като създаде и наложи общи правила относно прозрачността на инвестициите, случаите, когато в името на националната сигурност следва да бъдат ограничени или спрени чуждестранните инвестиции, или начините за разрешаване на възникналите спорове (11). Всъщност, това, което очевидно липсва в съвременната архитектура на международните отношения, е именно форум, където водещите световни сили могат да обсъждат помежду си, как да се реализира всичко, изброено по-горе.

Постигане на основните стратегически цели на Америка

Сред пречките за осъществяване на подобно стратегическо сътрудничество, някои изтъкват, че въпреки усилията и добрите намерения на САЩ в бъдеще можем да станем свидетели на откровено агресивно поведение от страна на някои от другите големи световни сили, които да застрашат жизнени американски интереси. Затова, според тях, САЩ следва да продължат да сдържат другите силови центрове, пречейки им да ерозират световния ред и да застрашат основните американски интереси, както и да бъдат готови да защитят тези интереси със сила, ако „сдържането” се провали.

На пръв поглед, тези хора също призовават да бъдат гарантирани основните стратегически цели на Америка, но начините, които предлагат за това са много несигурни. За разлика от този подход, „селективното подсигуряване” ще позволи на САЩ да запазят дипломатическото и военното си влияние по начин, който няма автоматично да ги направи мишена на друга голяма световна сила. Това означава, че Съединените щати следва да се подсигурят срещу конкретни бъдещи опасности, като например евентуално китайско нападение срещу Тайван, а не срещу абстрактните бъдещи действия на определени сили, въобще. „Селективното подсигуряване” включва три елемента: по-добро разузнаване (т.е. повече информация за потенциала и плановете на другите големи сили); възприемане на т.нар. hub-and-spoke модел за отношенията на САЩ с другите големи сили (т.е. създаването на форум с участието на всички тях, където редовно ще могат да се дискутират съществуващите помежду им проблеми), в който целта на Вашингтон е да поддържа по-тесни връзки с всяка от останалите сили, отколкото са тези, които те поддържат помежду си; и универсални, изнесени напред въоръжени сили.

Нито една стратегия по отношение на големите сили не може да гарантира успех в толкова сложна и изменчива международна среда, каквато е днешната, затова и предлаганата от нас няма да гарантира края на споровете и конфликтите между световните сили. Въпреки това, стратегическото сътрудничество е най-добрата възможност да се повиши сигурността в света, по начин, съответстващ на американските интереси. То концентрира вниманието на САЩ върху инвестирането у дома, с цел бъдещите американци да имат по-добър и сигурен живот. В същото време, сдържа евентуална агресия на друга голяма сила и дава възможност за подготовка срещу нея, без да я окуражава. Подобен подход се съобразява с нуждата на големите световни сили от международно признание, като им дава право да решават съвместно бъдещето на света, но срещу това изисква от тях да проявят необходимата отговорност. Той осигурява на САЩ повече информация за другите големи сили, в случай на бъдещ конфликт, и минимизира шансовете за погрешната им оценка. В крайна сметка, той заздравява световния ред, което е само от полза за Америка.

Доколко приемлив е този подход за САЩ?

Стратегическото сътрудничество, както и всяка друга стратегия, си има цена. И тази цена може да се окаже трудно приемлива в политическо отношение, особено в краткосрочна перспектива. Ако отново цитираме Хаас, САЩ ще трябва да се съгласят „мъничко да ограничат суверенитета и възможностите си за контрол”, в името на един по-стабилен и единен свят (12). Тоест, те трябва да склонят да се обвържат със същите решения, политики, институции и правила, като всички останали.

Стратегическото сътрудничество ще изисква една по-интензивна и умела американска дипломация. В някои случаи, това ще означава, че САЩ няма да могат да действат толкова бързо, колкото би им се искало. В редките случаи, когато времето е от жизнено значение, Америка ще трябва да преценява, дали сериозните рискове от самостоятелните и действия могат да бъдат оправдани от вредите, които би и причинило прекаленото забавяне.

По време на икономическа криза (каквото е днешната), политиците често се изкушават да търсят причините за проблемите в действията на другите държави, игнорирайки политическа полза от ефективното сътрудничество с тях. Така, в края на 80-те години, гневът на американците беше провокиран от опасенията, че страната им може да бъде „купена” от Япония – една сравнително неголяма държава, която при това е демократична и е американски съюзник. Напоследък, същите твърдения се чуват за китайските държавни компании. Тоест, дори ако новият американски президент е склонен да търси стратегическото сътрудничество с другите големи сили, някои лидери в Конгреса или авторитетни стратези, могат доста да затруднят действията му в тази посока.

Въпреки това, проучванията на общественото мнение през последните десетилетия сочат, че американците искат САЩ да сътрудничат с останалите, дори ако това означава, че ще трябва да съобразяват действията си тях. Това поражда въпроса, защо тази позиция на обществото не се отразява върху американската външна политика. На първо място, защото американските политически стратези и техните екипи не са склонни да се събразяват с обществените настроения. Едно проучване от 2004 показва например, че 66% от американците смятат, че САЩ трябва да търсят решенията на повечето проблеми, с помощта на ООН, въпреки че това ще ограничи свободата им на действие. Към същата позиция обаче, се придържат само 9% от американските конгресмени (13). На второ място, доминиращото схващане в Конгреса е, че тези въпроси имат второстепенно значение за решението на избирателите за кого да гласуват, което пък позволява на гласовитото малцинство да продължи да определя дневния ред на американската външна политика.

Инстинктивната политическа реакция на отхвърляне на сътрудничеството, води до опити да се използва влиянието на САЩ за ограничаване стремежа на някои възходящи световни сили да водят по-самостоятелна външна политика. Само че подобен подход е обречен на неизбежен провал и може да накара другите големи сили да действат без нас. Така, форумите на инициираната от Китай Източноазиатска среща на върха, през 2005 и 2006, събраха Индия, Япония и почти всички азиатски държави, но не и САЩ (доминиращата сила в Тихоокеанския регион), което би било немислимо само допреди пет-шест години. По същия начин, въпреки големите усилия на САЩ да ерозират опитите за създаване на Международния наказателен съд, европейските държави успяха да реализират този проект. Китай и Русия, заедно с централноазиатските държави (но не и със САЩ) обсъждат проблемите на сигурността в региона и дори провеждат мащабни съвместни военни учения, по линия на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Въпреки че всички тези действия все още нямат сериозни стратегически последици, с течение на времето различните алтернативни структури могат да ерозират американското влияние и да формират необходимата база за останалите големи сили да игнорират американските интереси. САЩ имат огромен интерес да играят в един отбор с останалите големи сили, вместо да им позволят да формират своя собствена лига.

Налагането на идеята за стратегическото сътрудничество с другите големи сили в самите САЩ ще бъде трудна, но не и невъзможна задача. То следва да се стартира от новия американски президент, който да запознае обществото с предимствата на международното сътрудничество и работата с международните институции, съдействайки за формирането на съответните настроения и нагласи, които след това да повлияят и върху поведението на несподелящите тази идея политици и конгресмени. Президентът трябва да направи ползите от сътрудничеството с останалите големи сили осезаеми за американците, като за целта Белият дом следва да си изработи адекватна комуникационна стратегия. При всички случаи обаче, тези послания ще достигнат по-лесно до обществото, ако са съпроводени с конкретни стъпки за повишаване на американската конкурентоспособност в съвременната глобална икономика.

Що се отнася до осигуряването на необходимата подкрепа в Конгреса, за това са необходими редовни и съобразени с настроенията на конгресмените консултации. Имайки предвид трудния избор, който ще им се предложи да направят, биха могли да се използват два подхода, доказали ефективността си в миналото. Първият е да се действа постепенно и постъпателно. Нека си припомним, че по отношение на деликатния въпрос за глобалната търговия, беше решено да се стартира с по-ограниченото, като замисъл, Общо споразумение за митата и търговията (ГАТТ) и едва след като то доказа ефективността си, се премина към реализацията на далеч по-всеобхватния проект за Световната търговска организация (СТО). Точно противоположният подход беше използван от администрацията на Клинтън за осигуряване на статут за развиване на постоянни търговски отношения със САЩ (PNТR) за Китай. Тогава (през пролетта на 2000) Белият дом беше буквално затънал в море от документи, съобщения за пресата и изявления на президента, но истината е, че инициативата нямаше да мине през Конгреса ако с повечето конгресмени не бяха проведени индивидуални и групови срещи за убеждаването им в предимствата на PNTR.

С появата на ново поколение американски стратези и лидери, тези „битки” може би ще станат по-лесни. Ще стане по-ясно и колко тясно свързана е съдбата на САЩ с тези на другите големи сили.

Засега САЩ продължават да са най-голямата сила в системата на международните отношения. Разполагайки с достатъчно голям арсенал от механизми за убеждаване, Вашингтон може да влияе много сериозно върху решенията на различните международни институции. Ако новата администрация реши отново да се ангажира с тези институции, които предшествениците и подценяваха, тя има шанс да съхрани все още голямото американско влияние в тях и няма да допусне ерозирането му от нарастващото влияние на другите големи сили. Действайки по този начин, можем да разчитаме, че инициативите на международните институции ще продължат да отразяват американските интереси и ценности, дори и след като доминацията на САЩ престане да ги гарантира.

Трансформирането на идеите в институции

Но, дори ако новият американски президент е убеден в достойнствата на стратегическото сътрудничество, какво е необходимо за превръщането на тази идея в реалност? За целта, САЩ ще трябва, ни повече ни по-малко, да си възвърнат доверието на световната общност. Един високоспоставен американски дипломат сподели наскоро, че Вашингон е загубил „способността да се съмнява, която понякога е много полезна” (14). Сред опасностите за хората от новата администрация е да решат, че популярността на САЩ в света бързо ще се възстанови след като Буш напусне Белия дом. Всъщност, макар че през последните години нещата в това отношение доста се влошиха, истината е, че Вашингтон се ориентира към едностранен подход във външната си политика още преди 2000. Възстановяването на доверието на световната общност ще изисква от САЩ да докажат, че искат да работят за доброто на света. Въпреки че разполага с ограничени ресурси и почти никакво време, новият президент трябва много бързо да посее дипломатическите „семена”, които да родят новия кооперативен подход към другите големи сили и към света, като цяло.

Тъй като прекалено много спешни глобални проблеми изискват активното сътрудничество между шестте най-големи световни сили – Китай, ЕС, Индия, Япония, Русия и САЩ – е необходимо да се намери мястото (и да се очертаят рамките), където те биха могли да дискутират съвместно въпросите от общ интерес. Показателно е, че в момента нито една международна организация не им дава подобна възможност. Така, Съветът за сигурност на ООН не включва Япония и Индия, Г-8 пък изключва Индия и Китай, а Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), както и НАТО, изключват Китай, Индия и Русия.

Евентуалното разширяване състава на постоянните членки на Съвета за сигурност с включването на Германия, Индия и Япония, е много деликатна тема, защото международната общност е упълномощила този форум да решава ключови въпроси, касаещи международния мир и сигурност. Решенията му са задължителни и страните-членки на ООН следва да подпомагат (най-малкото финансово) активността на Световната организация навсякъде по света. Въпреки многото усилия обаче, реформата на Съвета за сигурност едва ли ще стане факт в близко бъдеще, а време за губене няма. Затова, докато този въпрос продължава да се решава, шестте големи световни сили следва да си намерят друг форум.

Едно възможно (а, според нас, идеално) решение би било създаването на своеобразно „ядро на шестте държави” – да го наречем С-6, като неформален комитет на най-големите световни сили, в който всяка ще разполага с по един глас. Подобна малка група ще може да постигне максимална ефективност във вземането на решения и ще направи опитите за прехвърляне на вината, при евентуален провал, много по-трудни. Тези шест сили (сред които са и САЩ) произвеждат 2/3 от световния БВП, а  в тях живее половината от населението на планетата. Ако участниците в С-6 съумеят да обединят усилията си за решаване на критично важните проблеми пред света, това ще бъде огромна стъпка в правилната посока.

Налице са обаче и редица пречки пред формирането на подобна група. На първо място, фактът че ЕС ще разполага със само един глас в нея трудно ще бъде преглътнат от европейците. В същото време, Китай, Индия, Япония или Русия нямат никакъв интерес да се конфронтират с ЕС. На второ място (което е и по-важно), столиците на основните големи сили едва ли ще са склонни да подкрепят базирането на новата организация във Вашингтон, без оглед на уверенията на САЩ, че нямат никакви амбиции да определят дневния ред в нея. Тоест, формирането на С-6 нито е просто, нито пък може да стане бързо.

Поради това, основната цел е водещите световни сили да бъдат събрани около някаква (каквато и да е) кръгла маса, като засега най-практичния (макар и не дотам привлекателен) начин това да стане е да се използва Г-8, без да се отказваме от идеята за създаване на С-6 в бъдеще. През 2005, тогавашният британски премиер Тони Блеър инициира създаването на група „Г-8+5”, с участието на Бразилия, Китай, Индия, Мексико и Южна Африка. През 2006, в този състав бяха разисквани проблемите, породени от климатичните промени, а през 2007 германският канцлер Ангела Меркел предложи този диалог да стане постоянен. Процесът може да се задълбочи, като Г-13 се превърне в главния консултативен форум на Г-8. Наистина, създаването на толкова голяма група не е идеалното решение, но предимството, че може да бъде осъществено веднага и в нея ще участват всички ключови играчи, надделява над съмненията (15).

Но, за да бъде този форум по-полезен (особено в по-голямата му конфигурация), срещите на държавните глави трябва да станат по-ефективни и по-малко формални. Дневният ред следва да се концентрира само върху един или два въпроса, времетраенето на изказванията да се ограничи значително, а заключителното комюнике въобще може да отпадне. Това ще позволи на Г-13 да реализира първоначалното си и все още актуално предназначение като неформална възможност за лидерите да прекарат известно време заедно и да дискутират важните проблеми пред света. През годините обаче, подготовката и провеждането на срещите на държавните глави, както и за съдържанието и вида на съответното комюнике, се превърнаха в твърде тежък бюрократичен процес.

Всъщност, истинската работа в рамките на Г-13 ще се върши на срещите на ниво министри. Външните министри или съветниците по националната сигурност (или еквивалентните им длъжности) следва да се срещат (в зависимост от същността на проблема) поне три пъти годишно. След като основната проблематика бъде фиксирана на срещата на държавните глави, срещите на министрите вече няма да имат предимно подготвителен характер (както е сега), а на тях ще се вземат важни конкретни решения и ще се осъществява необходимата координация.

Най-малко на една от тези министерски срещи, ще бъде полезно да присъстват и висшите политически съветници на съответните държавни глави (в американския случай това е шефа на персонала на Белия дом). В една епоха, когато линиите между най-сериозните вътрешни и международни проблеми, като например климатичните промени, тероризма, глобалните пандемии, капиталовите пазари и имиграцията, постепенно се заличават, участието в подобни международни срещи на чиновници, в чиято сфера на отговорност са предимно вътрешнополитическите въпроси, става все по-необходимо.

Тези срещи на министерско ниво следва да се провеждат при затворени врати, без да се водят протоколи на разговорите, без допускане на медиите, без да се обявява дневният им ред и без формални изявления на участниците. Разбира се, държавните глави и министрите трябва да информират своите съграждани за дискусиите, както правят обикновено. В зависимост от обсъждания въпрос, на отделни заседания могат да бъдат канени и други държави. Освен това, Г-13 следва максимално да се възползва от възможностите на новите информационни технологии, като телемостовете и видео-конференциите, за да се увеличи броят на контактите в периодите между официалните срещи на участниците.

Срещу престижа и влиянието, което им дава участието в Г-13, всяка от силите ще трябва да поеме своята част от бремето да се отговори адекватно на глобалните предизвикателства. Участниците в Г-13 ще трябва да се отчитат за своите действия пред колегите си от групата, както и пред останалия свят. Ангажирането на възходящите сили – Китай, Индия и Русия да участват активно и да съдействат финансово, съобразно собствените си приоритети и нужди, ще бъде най-голямото предизвикателство пред този подход.

Ново начало за Новата ера

На 21 януари 2009, 44-тият американски президент Барак Обама прие гостите си в Западното крило на Белия дом, с което приключи цереномонията по встъпването му в длъжност. Както и целия останал свят, американската общественост ще наблюдава внимателно първите стъпки на новия президент, очаквайки да открие отговора на най-важния въпрос: а сега какво?

Първите няколко месеца на 2009 дават, макар и малка, възможност за ясни и символични жестове. САЩ трябва да излъчат достатъчно разбираем сигнал, че започват да променят курса и са готови да се присъединят към останалия свят за да решават общите проблеми в сътрудничество с него. За щастие, възможностите за отправянето на подобни послания са достатъчно много и съвсем реални. Закриването на затвора в Гуантанамо, официалното обещание, че се ангажират сериозно в процеса за намиране решение на проблемите, породени от климатичните промени, осъществяващ се под егидата на ООН, и смекчаването на ембаргото срещу Куба, биха били ясен сигнал за отказ от характерния за студената война подход във външната политика и ще демонстрират желанието на САЩ да работят, заедно с останалите страни и чрез международните институции, за решаването на притискащите ни глобални проблеми, добре съзнавайки и приемайки жертвите, които изисква постигането на тази цел.

Освен това, новият президент следва да използва периода, през който американците ще го слушат по-внимателно от обикновено, за да очертае пред тях тясната връзка между вътрешнополитическите проблеми и външната политика на САЩ. Той трябва да окуражи инвестициите в образованието и здравеопазването, което ще позволи на Америка да просперира, дори и на фона на набиращите мощ нови сили. Накрая, апелът за създаване на нов форум от типа на Г-13 ще бъде смела и полезна стъпка на новия президент, която от една страна ще убеди света, че САЩ отново искат да сътрудничат с него, а от друга – че сътрудничеството с другите големи сили може само да допринесе за американския просперитет в бъдеще.

Възходът на другите на може, нито пък трябва, да бъде спрян. Защото той носи много ползи на американците. Наистина, в редица отношения, съдбата ни зависи от тези сили, но и тяхната зависи от нас. Нито те могат да ни завладеят, нито ние тях. Затова САЩ следва да градят отношенията си с новите сили на основата на максималното сътрудничество и стабилност, от което ще спечелят всички. Днес, когато липсват някакви непримирими различия, които да тровят отношенията им с другите големи сили, САЩ следва да положат необходимите усилия за формирането на нов, позитивен и проактивен „концерт на световните сили”. Има само един начин да се сближат позициите на основните световни сили през ХХІ век и той е те да работят заедно.

 

Бележки:

1. Fareed Zakaria, The Post-American World (New York: W.W. Norton, 2008), p. 2.

2. Parag Khanna, “Waving Goodbye to Hegemony,” New York Times Magazine, January 27, 2008, p. 36

3. Robert Kagan, The Return of History and the End of Dreams (New York: Random House/Knopf, 2008), p. 3.

4. “Agent Infiltrated Terror Cell, U.S. Says,” CNN.com, August 11, 2006, http://edition.cnn.com/2006/US/08/10/us.security/index.html.

5. “Lashkar-e Tayyiba (LeT),” Janes.com, September 1, 2004.

6. Повече за китайската политика в сферата на неразпространението, виж Evan S. Medeiros, Reluctant Restraint: The Evolution of China’s Nonproliferation Policies and Practices (Stanford, Calif.: Stanford University Press, 2007).

7. Fareed Zakaria, “A Threat Worse Than Terror,” Newsweek, October 31, 2005.

8. Laurie Garrett, “The Next Pandemic?” Foreign Affairs 84, no. 4 (July/August 2005): 5.

9. Виж Michael Osterholm, “Preparing for the Next Pandemic,” Foreign Affairs 84, no. 4 (July/August 2005): 37.

10. Kevin A. Baumert, Tim Herzog, and Jonathan Pershing, “Cumulative Emissions,” in Navigating the Numbers: Greenhouse Gas Data and International Climate Policy—Part 1 (Washington, D.C.: World Resources Institute, 2005), ch. 6.

11. Richard N. Haass, “The Age of Nonpolarity,” Foreign Affairs 87, no. 3 (May/June 2008): 55.

12. Richard N. Haass, The Opportunity (New York: PublicAffairs, 2005), p. 33.

13. Chicago Council on Foreign Affairs, “Hall of Mirrors: Perceptions and Misperceptions in the Congressional Foreign Policy Process,” October 1, 2004, p. 14.

14. Интервю на автора в висш служител на ООН, New York, March 2008.

15. Интервю на автора с Колин Брадфорд, Washington, D.C., June 2008.

* Старши анализатор в Центъра за американски прогрес

** Изпълнителен директор на международния център за консултации Stonebridge International LLC във Вашингтон

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

През следващите двайсет години, най-важната геополитическа и дипломатическа задача пред Русия е превръщането на териториите на Централна Азия и Средния Изток – от Казахстан до Северна Индия и Персийския залив – в принципно нов макрорегион.

Създаването на този макрорегион, отличаващ се със стабилност и индустриален възход, следва да се осъществи на основата на ускорената индустриализация и системното сътрудничество между Русия, Индия, Китай, Иран, Афганистан, Пакистан, Монголия, Казахстан, Туркменистан, Киргизстан, Таджикистан, Азербайджан и Турция. Основният смисъл на формирането на подобен микрорегион е създаването на единно геокономически и геокултурно пространство, изключващо каквито и да било геополитически преразпределения и разделяния и освободено от егоистичните геостратегически задачи на отделните страни-участнички. Тоест, макрорегионът следва да се превърне от плацдарм на геополитически сблъсъци и инструментално използване от отделни държави, в „ядро” на Централноевразийския общ пазар и форум за диалог на участващите в него цивилизации и народи.

Така очертаният хипотетичен макрорегион можем да наречем Новия Среден Изток (НСИ). Само НСИ е в състояние да реши следните, критични за Русия и съседните държави, задачи:

  • Възстановяването на Афганистан като единна, суверенна и икономически ефективна държава, която не само да прекрати износа на нестабилност, наркотици и тероризъм, но и да се превърне в модел за ускорена индустриализация и развитие;
  • Гарантиране на кооперативна сигурност и стабилност и освобождаване на региона от присъствието там на въоръжени сили и бази на държави, разположени извън него;
  • Формиране на единно икономическо и транспортно-логистично пространство, свързващо руския Сибир с „южните морета” (Арабско море и Персийския залив), а с течение на времето – и на сухопътен мост между Северния ледовит и Индийския океани;
  • Създаване на единна инфраструктура за водното обезпечаване на южните държави от региона, с цел решаване на критично важния проблем с водата;
  • Създаване на единно образователно пространство (по аналогия със Споразумението от Болоня) и, в частност, на мрежа от колежи и училища за съвместно развитие, базиращи се на общи програми;
  • Да не се допусне създаването, в Афганистан и Централна Азия, на плацдарм на САЩ и НАТО, целящи контрола над Китай, Иран и Русия от зоната на техните „слабини”;
  • Организиране на фундаментална географска конструкция, която принципно да не допуска разлома на Русия по линията на Уралските планини и откъсването на Източен Сибир и Далечния Изток от европейската част на Руската Федерация;
  • Да не се допусне война на САЩ и НАТО срещу Иран, като един от участниците в „Новия Среден Изток”.

Опитът на Москва да се изолира от азиатските проблеми се провали

Очевидно е, че формирането на Новия Среден Изток е жизнено важно за Русия. Въпреки популярната сред мнозина руски практици и теоретици на геополитиката, теза за необходимостта от превръщането на постсъветските централноазиатски държави и северните афганистански провинции в своеобразни „буферни” зони, които уж „ще отделят руснаците от най-конфликтните територии на Средния Изток” (1), всички практически опити в тази посока се провалиха. Не се оправдаха надеждите на онези, които разчитаха на „освобождаването ни от излишния баласт”, имайки предвид Узбекистан, Таджикистан, Туркменистан и т.н. Опитите да се разграничим от Средния Изток директно водят (потвърждава го динамиката от последните десетина години) до усложняване на ситуацията в самия Среден Изток и то тъкмо по посока на Русия. Водят например, до създаването, около нея, на единен и разширяващ се наркотерористичен конгломерат, в който се „интегрират” както централноазиатските държави, така и най-развитите региони на Руската Федерация. Тоест, Москва вече няма как да се изолира от уж „далечните” проблеми: тектоничната по своята мощ нестабилност в Афганистан вече се усеща и в Русия, като занапред износът на нестабилност (ако Кремъл не се ориентира към реализация на проекта за НСИ) само ще нараства. Руската Федерация вече се сблъсква с наплива на „гастарбайтери” от постсъветска Централна Азия в големите руски градове.

Основните принципи на проекта

При реализацията на проекта за Новия Среден Изток, безусловни приоритети са геокултурата и геоикономиката.

На първо място, НСИ е невъзможен без култивирането на нова ценностна система, основаваща се на принципа на диалога между цивилизациите и народите в името на съвместното им развитие.

На второ място, за реализацията на НСИ е необходимо изграждането на „общ пазар”: единна икономическа общност, реализираща за едно население от 400 милиона души (почти колкото е това на ЕС) на програма за множествена индустриализация, гарантираща му нов по-висок жизнен стандарт. Безусловно, моделите на индустриализация в различните пространства на НСИ няма да съвпадат. Така, ако по отношение на Сибир ще става дума за организиране на третична индустриализация, базираща се на пробива към  седмо технологично равнище (характерни за което са нано-, био- и кибертехнологиите), разработването на технологии за целенасочено повишаване качеството на живот и изграждане на общество на знанието, за някои южни територии първостепенно значение ще има първичната индустриализация.

В основа на единното икономическо пространство следва да се превърнат обединените инфраструктури на електроенергетиката, напояването и осигуряването на питейна вода, управлението на транспортно-логистичните потоци и гарантиране на трудовата заетост. От ключово значеие ще бъде изграждането на железопътната магистрала Сибир-Казахстан-Туркменистан-Иран, която ще стане факт след въвеждането в експлоатация на почти 800-километровата жп линия от казахстанската гара Узен до туркменистанските гари Берекет, Етрек и Гурген, както и на трансафганистанската магистрала от иранския град Мешхед, през Херат и Кандахар (Афганистан), до пакистанския град Кветта.

Изместването на Транспортния коридор „Север-Юг”

На този фон възниква необходимост (и възможност) радикално да бъде преразгледан смисълът, идеологията и самата география на Международния транспортен коридор (МТК) „Север-Юг”, за който толкова се говори през последните петнайсетина години. Ще напомня, че става дума за изграждането на пряка водно-железопътна магистрала „Балтика-Волга-Каспийско море-Персийски залив”. Днес вече е очевидно, че първоначалната идея на проекта („свързването на Индия и Европа, през Западна Русия”) се оказва трудно реализуема. Нещо повече, тя отрича необходимостта (и задачата) за развитието на Сибир и руския Далечен изток, наблягайки на по-нататъшния монополен икономически ръст само на европейската част на Руската Федерация. С изместването на трасето на МТК „Север-Юг” от Крайния Северозапад на Русия към сибирското крайбрежие на Северния ледовит океан, възникват съвършено различни икономически и геополитически възможности.

Геоикономиката на водата

Изключително перспективни се оказват и редица друти транспортни проекти, включително и касаещи транзита на вода от богатите на водни източници към по-безводните зони на НСИ, без който индустриализацията на региона е невъзможна. Без сибирските води, проектът за Новия Среден Изток може да приключи катастрофално.

Достатъчно е да споменем, че сред най-важните условия за постигането на мир в Афганистан и за неговото икономическо развитие е създаването на нова иригационна система, което неколкократно ще повиши използването на вода от афганистанската част на басейна на Амударя и рязко ще влоши ситуацията с водоснабдяването в съседните държави. Като това особено се отнася за Туркменистан и Узбекистан, от една страна, и за Пакистан – от друга. В тази връзка е крайно време сериозно и без излишна популистка истерия да разгледаме проекта за прехвърляне на около 5% от водите на река Об от Сибир към Централна Азия. Няма да е зле да се обсъдят задълбочено и идеите, съдържащи се в появилата се наскоро и посветена на този мегапроект книга на московския кмет Юрий Лужков „Водата и мирът”.

На базата на транспортните магистрали, следва да се осъществи и проект за изграждане на Коридор за развитие „Сибир-Иран” (2).

И така, едва ли е възможно да разглеждаме като възможен избор и алтернатива вариантите за нарастване на износа на нестабилност, наркотици и тероризъм към Русия, от една страна, и стабилизацията и просперитета на „южните слабини” на Руската Федерация. Вторият вариант, освен всички ползи, които носи сигурността, предоставя и фантастични възможности за ново развитие на Сибир, благодарение на достъпа до „южните морета”, формирането на гигантски средноизточен и южноазиатски пазар и пространство, нуждаещо се от сибирската наука и тахнологии (3).

Нещо повече, именно създаването на Новия Среден Изток представлява (по същество) реалния предмет на дейност на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), която през последните години осъзна необходимостта за поставянето на териториално конкретни цели и задачи. Това се прояви най-ярко в решението на последната среща на върха на ШОС: „в рамките на усилията по афганистанското направление да се активизира работата на контактната група ШОС-Афганистан и да започне практическата подготовка за провеждане, под егидата на ШОС, на специална конференция за Афганистан, на която да се дискутират проблемите на съвместното противодействие на тероризма, незаконния наркотрафик и организираната престъпннаст”, както и в общия дух на Декларацията на държавните глави от ШОС (Душанбе, 28 август 2008).

Нов шанс за руско лидерство

За Русия доктрината за Новия Среден Изток е, освен всичко друго, отличен повод за преход към концепцията за експортно развитие и към нова Източна политика. Опитите за „износ на демокрация” в този район на планетата доказаха не само насилствената си природа, но и очевидната си неефективност. Нещо повече, износът на демокрация, на практика, се оказа и износ на финансова и икономически криза, в комплект с военни конфликти, т.е. гарантиран износ на нестабилност.

Русия има уникалната възможност да превърне в основен принцип на външната си политика традиционната за нея роля на фактор за подем и развитие. За съжаление, тоталната критика на съветското минало и измислената „имперска същност” на Русия дезавуира и практически изтри от общественото съзнание централната линия в международната активност на Русия – усилията и за подема на покровителстваните от нея страни.

Днес е необходимо не само да се възстанови историческата справедливост, но и тази специфична черта да се трансформира в принцип за съвместно развитие и, съответно, за износ на развитие, като целенасочено внедряване в държавите-партньори на система, позволяваща им да осъществяват качествени икономически „скокове” и „пробиви”. Разбира се, на взаимноизгодна основа.

НСИ се очертава като идеалното пространство за отработването и пълномащабната реализация на доктрината за износа на развитие и съвместно развитие.

Предпоставките за приемането на подобна доктрина от Русия, на ниво политическо ръководство, са налице. Показателно в това отношение беше изказването на руския премиер Путин, на заседанието на съвета на правителствените ръководители от ШОС, провело се в Астана, през октомври 2008: „Ценностите и моделите на развитие се превръщат в предмет на конкуренция. Предстои ни, със съвместни усилия, да завършим достатъчно бързо трансформацията на глобалната и регионална архитектура за сигурност и развитие, адаптирайки ги към новите реалности на ХХІ век, когато стабилността и просперитетът се превръщат в неделими понятия”.

Накрая, доктрината за Новия Среден Изток позволява да се формулира наистина цялостна Източна политика на Русия, като система от целенасочени действия по отношение на Големия Изток (4), включваща три основни направления (съответстващи на трите различни „изтока”):

  • Руският Далечен Изток – неговият радикален подем и превръщането му в център на световното развитие и водещ световен регион, съответно, в „локомотив” за развитието на Русия (5);
  • Новият Среден Изток;
  • Близкият Изток, фактически обозначаващ западната политика на Русия, т.е. отношенията и с Европа, САЩ и НАТО.

В тази връзка излиза, че основното и практически единственото „близко” направление на руската външна политика, през следващите няколко десетилетия, е сибирско-иранското направление, т.е. изграждането на „Новия Среден Изток”. Това е основния геополитически вектор на Русия.

В тази връзка си струва да  отбележим съществената слабост на популярната концепция за „Големия лимитроф” и  „Острова Русия”, лансирана от известния съвременен руски геополитик Вадим Цимбурски. Прекалено увлечен в геополитическото схематизиране, той не обръща достатъчно внимание на принципната разнородност и временния характер на зоната от „лимитрофни”, т.е. разположени около Русия и гранични с нея постсъветски държави. Всъщност, Русия следва да демонстрира активност изключително по афганистанското направление, защото останалите задачи, свързани с т.нар. „Голям лимитроф” се решават не посредством външната, а чрез вътрешната геополитика.

Така, решението на севернокорейския проблем например, е свързано с развитието на южната част на руския Приморски край и, в частност, изграждането в Хасанския район на нов съвременен център на високотехнологичното биотехнологично и биомедицинско производство (6). Проблемите с Украйна, Крим и Кавказ пък могат да бъдат решени чрез промяната на общата ( и най-вече на вътрешната) политика на Русия и прехода от доктрината на руския национализъм, която се утвърди през последните двайсетина години, към доктрината за Русия като световна държава (7).

Новият географски език

Тук е мястото да дам кратко разяснение, защо наричам предлагания нов макрорегион Нов Среден Изток, а не нова Централна Азия например. Въпреки че в руските медии и дори в академичните издания, английското понятие „the Middle East” все по-често се превежда като „Среден Изток”, точният му превод все пак е „Близък Изток”. В руското изтокознание, под Среден Изток традиционно се разбира региона на неарабския, неиндийски и некитайски Изток: Иран, Афганистан и Пакистан (в миналото Северозападна Индия).

В това отношение, за класическа се приема дефиницията на Андрей Снесарев (руски царски генерал и геополитик, загинал в болшевишки лагер – б.р.) от 1921, според когото: „Средният Изток не е измислица или изкуствено понятие, той притежава съвсем конкретен географски и демографски обем. Средният Изток е зоната на две народности – иранската и тюркската. Като първата формира „дъното”, върху което се наслагва втората. Двете заедно го формират като определена етнографска единица” (8).

В резултат от разпадането на Съветския съюз, в Централна Азия възникна група от самостоятелни постсъветски държави, които оттогава насам преживяват период на нестабилност, разкъсвайки се между няколко силови центрове, и които определени външни фактори отчаяно се опитват да откъснат от Русия.

В тази ситуация, Руската Федерация няма кой знае какъв избор: или чрез своето бездействие да се откаже фактически от ролята си на световна (и дори на регионална) държава – или да лансира интеграционен проект, който да обвърже Централна Азия със „стария” Среден Изток, в рамките на руските стратегически интереси.

Това обвързване е необходимо. Още повече, че интензивната интеграция между двата региона вече се осъществява. Важно е и, че без подобно обвързване е невъзможно да се реши проблемът с Афганистан: още в предговора си към книгата на генерал Снесарев „Афганистан”, известният руски специалист по Изтока Игор Рейснер подчертава, че: „не може да се формулира подходящ подход към Афганистан, ако преди това не се разреши централноазиатският проблем, като цяло”.

Разбира се, понятието Нов Среден Изток трудно ще може да се преведе на английски, тъй като освен объркването с англосаксонското понятие „the Middle East” (на практика обозначаващо Близкия, а не Средния Изток), възникват и много други колизии. Затова, можи би, ще се наложи да се въведе някакво ново и по-разбираемо за англосаксонския свят понятие, за двата ключови за  Русия региона – Далечния Изток и Средния Изток.

Едва ли мнозина биха оспорили тезата на автора, че грандиозната задача за изграждането в едно толкова раздробено и конфликтно пространство на нов и проспериращ макрорегион е почти съпоставима по своя мащаб на тази за усвояването на Близкия Космос например. Друг въпрос е, че за поставянето (и още повече за решаването) на задачата за изграждането на Новия Близок Изток е нужно да се прояви изключително геополитически и дипломатическо творчество.

Така или иначе, но за да се преодолеят последиците от „най-мащабната геополитическа катастрофа на ХХ век”, както Владимир Путин нарече преди време разпадането на СССР, следва да се пристъпи към реализирането на една много тежка задача - на фона на вече формулираните от руските стратегически противници проекти за „Големия Близък Изток” (the Greater Middle East) и „Голямата Централна Азия” (the Greater Central Asia), да се осъществи геопроектирането и последващото практическо изграждане на Новия Среден Изток (Novij Srednij Vostok).

 

Бележки:

 

[1] «Новата» Централная Азия, включително анклавите на централноазиатските народи южно от Памир, е важна за Русия като огромно пространство, отделящо руснаците от най-конфликтните зони на Средния изток. В тази връзка, ще напомня как, през 1996, афганистанските узбеки и таджики спряха победния поход на талибаните в северната част на страната» - Цымбурский В. Народы между цивилизациями (в книгата на В.Л. Цимбурски «Остров Россия, Геополитические и геохронологические работы 1993-2006,  М., 2007, с. 228). Очевидно, че тази идея е била актуална през 1997, когато е писана въпросната статия, но днес е не просто анахронична, но и вредна доктрина, която обаче се споделя от мнозина по инерция, без оглед на новата ситуация в Русия и света.

[2] За изграждането и организацията на коридорите за развитие, виж по-подробно в книгата на Юрий Громыко и Юрий Крупнов «Транспортное цивилизационное продвижение  - конкретный сценарий развития России», М., 2007.

[3] Следва да отбележим сериозния анализ на Дмитрий Верхотуров «Сибирь смотрит на Ближний Восток», с който авторът се запозна в ръкопис, през 2005, и в който ясно е очертана идеята за свързването на Южен Сибир и Близкия изток, през Централна Азия и Средния Изток, и индустриализацията на Средния и Близкия Изток, като една от мисиите на Сибир.

[4] Представата за това, какво представлява за Русия «Големият Изток», пръв се опитва да формулира политологът д-р Сергей Лузянин, според когото за Русия «Големият Изток» включва днес «44 държави и държавни образувания в Азиатско-Тихоокеанския регион, в Близкия и Среден Изток, в Южна и Централна Азия, които са свързани с нея, чрез различни типове отношения» (Большой Восток и Большой Запад, Независимая газета, 14.01.2002). Виж също книгата на Лузянин «Восточная политика Владимира Путина. Возвращение России на «Большой Восток» (2004 – 2008) // АСТ – «Восток – Запад», 448 с.

[5] Вж. Книгата на Юрий Крупнов «Солнце в России восходит с Востока», М., Молодая гвардия, 2007.

[6] Крупнов Ю. Новый Дальний Восток. 2017-1 год. – в сб. «De Futuro, или История будущего» / Под ред. Д.А.Андреева, В.Б.Прозорова. М.: Политический класс; АИРО-XXI, 2008. 352 с.

[7] Крупнов Ю. Стать мировой державой. М., 2003.

[8] Снесарев А. Е. Афганистан. М., 1921.

 

* Авторът е председател на Надзорния съвет на Института за демография, миграции и регионално развитие в Москва. Материалът е своеобразна „реплика” на нашумялата статия на американския полковник Ралф Питърс Кървави граници: Как би изглеждал един по-справедлив Близък изток”, появила се през 2006 в Armed Forces Journal (вж. Геополитика, бр.5/06, както и интервюто със самия Питърс в бр.5/07 на списанието).

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Може да се приеме, че съществуват две основни форми на модерната глобална парадигма. Едната е евразийската схема, в чиито рамки и двата основни центъра на сила, които често се идентифицират като „морски” и „континентален”, се намират в Европа. Другата е зародилият се сравнително наскоро трансатлантически модел, при който единият от основните центрове на сила - този, който най-общо се определя като „морски”, се намира вече извън Европа, в случая в Северна Америка. В рамките на трансатлантическия геополитически модел могат ясно да се разграничат два етапа на развитие: глобална двуполярност (1945 – 1991) и глобална еднополярност (1991 – 2009…). В дългосрочна перспектива (експертите по фючърс проучвания говорят за срок не по-малък от 15-20 години), бихме могли да допуснем появата на трета историческа форма на глобалния геополитически модел, при който е възможно изместване и на втория основен център на силата, този който обикновено се определя като континентален, от Европа по посока на Азия…

Всъщност, настоящият глобален геополитически модел се заражда след края на Втората световна война с издигането на САЩ и СССР в статут на световни свръхсили. Това довежда до създаването на глобална блокова система на международните отношения, проявила се на Запад в преместването на центъра на тежестта от Стария континент в Северна Америка, а на Изток – в достигане върха на военнополитическата мощ на Русия в цялата нейна история. В същото време, докато на Запад, със създаването на Европейските общности, се появяват предпоставки за наднационално развитие в някои области, то на Изток политическият и икономически живот запазва класическия си междудържавен характер, макар и в интернационализирана форма.

В геоисторически план, антагонизмът „Изток – Запад” най-често приема формите на двуполюсна или многополюсна система на международните отношения в Европа. Обикновено, многополюсният ред се асоциира с относителната слабост или упадъка на индивидуалните велики сили и може да се възприеме като преходен етап към поредното консолидиране или опростяване на системата, под надмощието на един, или по-често два, центъра на силата в световната политика.

Най-известните исторически прецеденти в двата случая са, съответно, обособяването на източната и западната части на Римската империя и създаването на многостранния „европейски концерт” след Виенския конгрес, през 1815, както и на т.нар. Версайска мирна система, след края на Първата световна война.

 

*   *   *

Националната традиция показва, че и двете системи са почти еднакво неблагоприятни за България. Ясно е, че при опростяване на съотношението на силите в Европа до двуполюсен модел, държавите от преходната зона на континента (т.нар. „Междинна Европа”), сред които исторически попада и България, губят почти напълно полето си за маневриране и обикновено биват погълнати от „империите”, владеещи или доминиращи Източна/Западна Европа. Такова е положението на нашата страна при изключителното надмощие на Византия, Османската империя и на СССР на Изток, в различните исторически епохи.

Въпреки че многополюсната система предоставя сравнително по-големи възможности за маневриране на традиционно преходните или периферни страни в Европа, в съвременната си история България е доказала, че не може да се възползва пълноценно от тях. Напротив, именно в такива условия са допуснати най-драстичните провали на националната политика по време на войните през ХХ век Това се дължи най-вече на липсата на достатъчно стратегическа култура у политическата класа, което не й позволява да оценява трезво външните условия на националната политика, независимо от емоционалните и идеологически напластявания. Разбира се, не бива да се пренебрегват и успехите на българската дипломация, постигнати в подобни условия, сред които най-важно значение имат обявяването на независимостта на Княжество България, през 1908, и Крайовската спогодба от 1940, с която страната ни получава обратно Южна Добруджа.

Ситуацията, в която се намира България сега, е коренно различна, тъй като нейната политика се провежда в условията на еднополюсен ред – изключително рядко състояние на международните отношения в исторически и регионален аспект и прецедент в глобален мащаб. Трудно е да се прецени стабилността на подобно състояние, но би могло да се каже, че в зависимост от силата на неговия лидер, то би могло да се стабилизира или да еволюира към класическо равновесие на силите.

В този смисъл, двете възможни алтернативи на едностранното надмощие са създаването на нов глобален двуполюсен ред (една от любимите идеи на неоевразийците в Русия) или „връщане” към традиционната многополюсна система на равновесие на силите, която пък е предпочитана опция за някои от големите западноевропейски държави… Втората алтернатива предполага постепенно дезинтегриране на „западния полюс” в световната политика (евро-атлантическа система), а първата – неговото консолидиране с оглед уравновесяване на растящата икономическа и политическа тежест на глобалния Изток, който, в настоящия момент, се отъждествява не толкова с потенциала на Русия, колкото на Азия…

Съществува и трета възможност – създаването на справедлив световен ред, основаващ се на многостранните ценности и международното право, която обаче засега има по-скоро маргинален характер. Това не означава, разбира се, че следва априори да се откажем от стремежа към подобна идеална цел. Напротив. Идеята за многостранната система на международните отношения, като отрицание едновременно на едностранната хегемония и многополюсния баланс на силите, е нещо напълно реално – тя е залегнала в политическите платформи на редица международни организации, сред които и ЕС, но нейният конкретен резултат е още толкова неясен и отдалечен в бъдещето, че едва ли би могъл да послужи за надежден ориентир на националната политика на този етап.

От жизнено важно значение за България е обстоятелството, че ключова роля в евентуалната еволюция на глобалната система в една от двете посоки ще изиграе западният полюс в световната политика, т.е. характерът на отношенията между НАТО и ЕС - две организации, в които нашата страна е пълноправен член и поради това се предполага, че трябва да има ясна идея за тяхното развитие…

 

*   *   *

Национал-центризмът в неговата санстефанска форма едва ли може да бъде продуктивен модел за политиката на България в описаните по-горе условия. Това обаче никак не означава, че българската национална идея не може да бъде извор на положителни примери или на онова, което вече свикваме да определяме като „добри практики”. Точно обратното. Българската история е богата на алтернативи, стига да имаме очи за тях…

В доосвобожденския период, т.е. от началото на борбата за църковна самостоятелност, в средата на ХІХ век, до Руско-турската война, през 1877-1878, съществуват две основни тенденции в движението за национална независимост.

Едната от тях се обявява за решаването на българския национален въпрос по революционен път, както и за помощ от външни сили, на първо място сред които Русия, за освобождението на страната. Преки следствия от нейната дейност са обявяването на Априлското въстание през 1876, Освободителната война, подписването на Санстефанския мирен договор и разпокъсването на създадената от него Велика България по време на Берлинския конгрес. Косвени резултати са налагането на санстефанизма като единствена платформа на българската външна политика след Освобождението, както и неуспехите в осъществяването на тази върховна цел, довели до няколко „национални катастрофи”, без да говорим за трайните психологически белези в колективното съзнание…

Другата тенденция, в лицето на привържениците на еволюционния подход за освобождението на България, разчита, преди всичко, на вътрешното узряване и консолидиране на българската нация в рамките на Османската империя, като задължително условие за постигане на нейното единство и държавна независимост. Косвена характеристика на този подход е прозападната ориентация на неговите носители, като главният му резултат е постигането на самостоятелността на българската църква (Екзархия) през 1870 или, с други думи, на културната автономия на българската нация в рамките на Османската империя. В чисто теоретичен план дейността на това течение е възможна единствено в условията на мултиетническата по своя характер Османска империя. В този смисъл, негов естествен „враг” са не толкова външните сили, колкото развитието на турския национализъм вътре в Османската империя (т.нар. „младотурско движение”), проповядващ етнически чиста национална държава и асимилиране на националните и религиозни малцинства.

Разбира се, развитието на националния въпрос, проповядвано от представителите на еволюционната доктрина, си остава изцяло хипотетично, доколкото тя е напълно изпреварена от хода на събитията през 1876-1878, когато престава да съществува със самия факт на освобождението, макар и частично, на българската нация… Въпреки това, остатъчни елементи от нея могат да се открият в политическото поведение на изявени национални лидери като екзарх Йосиф и Стефан Стамболов, в периода след Освобождението на България до края на Първата балканска война.

„Алтернативното течение” в българската национална традиция би могло да се определи не толкова като еволюционно или дори консервативно, колкото като „реалистично”, в сравнение с „идеалистичния” подход по същите въпроси, присъщ на революционната тенденция, трансформирала се след разпокъсването на Санстефанска България в иредентистка.

Тук следва да се уточни, че понятията „реализъм” и „идеализъм” в българската геополитическа традиция имат твърде различно съдържание от утвърдените международни теоретични категории.

Реалистичната доктрина, на практика, отсъства от външната политика на България в модерния период, но тя би следвало да означава отчитане на съществуващото съотношение на силите, основано на обективен анализ и оценка, при осъществяването на националните цели. В по-широк смисъл, подобен подход може да се оцени не толкова като геополитически, колкото като геополитически адекватен или релевантен…

От друга страна, идеализмът, който, за разлика от реалистичната доктрина, наистина присъства, при това твърде активно и обсебващо, в съвременната българска традиция, означава не толкова месианство или борба за налагане на собствената ценностна система на другите, колкото провеждане на догматична външна политика, доминирана изцяло от определена идея, която замъглява или прави излишна геополитическата оценка на съотношението на силите…

От тази гледна точка, еволюционната тенденция в българското освободително движение се отличава с комплексно и поради това обективно възприятие на европейската политика, поради което нейният подход е гъвкав и дипломатичен, без да изпуска от полезрението си основната цел – единството и независимостта на българската нация.

Сега бихме оценили подобен подход като дългосрочен, стратегически или още като всеобхватен и глобален.

Ноември, 2008

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.1 2025