19
Чет, Сеп
24 New Articles

«Кеш» манталитетът не гарантира изход от световната криза

брой1 2009
Typography

Новогодишните оценки и прогнози у нас, касаещи развитието на световната криза, показват, че монетаристичният модел на мислене все още доминира в общественото съзнание. Поне според мен, това е голяма заплаха за икономиката. Защото не може да се предписват «лекарства» и «срокове на лечение» без преди това симптомите да са диагностицирани достатъчно задълбочено

Механизмите, които породиха кризата и продължават да я развиват.

В основата на тези механизми е продължаващото вече десетилетия, изкуствено, от балансова гледна точка, бюджетно и емисионно стимулиране на съвкупното търсене на продукти и услуги в основната икономическа сила в света – САЩ. Именно то, според изследванията на мнозина световно известни учени, доведе до значително разминаване между основните финансови показатели на американската икономика – БВП, съвкупен дълг (държава и домакинства), доходи на населението, лихвени проценти и корпоративни печалби. Във всяка нормална икономика тези показатели би трябвало да нарастват с близки темпове, което беше факт и в американската икономика до началото на 80-те години. След това обаче, индексите се разделят на две групи, отдалечаващи се една от друга с експоненциална скорост, което пък изисква постоянни допълнителни инжекции, т.е. емисия на нови долари, за покриване на разрива чрез пряко подпомагане на производства, които, по междуотрасловия баланс, потребяват много повече ресурси, отколкото връщат обратно в икономиката.

По експертни оценки на баланса, за да се съхрани пазарното равновесие и тези производства да не «изгорят», сумата за покриване на разрива в САЩ, възлиза на над 1,3 трлн. долара годишно. Тъй като недостатъчно рентабилните производства нараснаха силно през последните 20  години и днес, по оптимистични данни, дават над 25% от американския БВП, правителството не може изведнъж да спре финансовото им подпомагане или просто да ги закрие. Това е невъзможно не само по вътрешнополитически и икономически съображения, но и защото, при сегашната архитектура на глобалната финансова система, подобни радикални действия биха имали катастрофални последици за цялата световна икономика.

Тоест, спадът на американската икономика, а оттук и поддържането на механизмите на световната криза, ще продължават дотогава, докато темповете на доларовите емисии постепенно не се доближат до темповете на развитие или не се нивелира по-голяма част от излишните производства в икономиката на САЩ.

Що се отнася до

Пусковия фактор на кризата

при натрупаните диспропорции беше естествено в такъв да се превърне спадът на съвкупното търсене на американските домакинства. Той можеше да се предизвика от спукването на някакъв голям финансов балон от типа на този с недвижимите имоти (както стана на практика), но можеше да стане и за сметка на скок в инфлацията на потребителския пазар, поради спукването на някакви други, сравнително по-малки, балони. От икономическа гледна точка, във всички случаи, става дума за просмукване на инфлационни процеси от финансовия към потребителския пазар.

През 2007, в САЩ започна реструктуризация на финансовата система с оглед да не се допусне срив на пазара на недвижимости, но свързаната с това концентрация на инфлационни процеси във финансовия сектор предизвика пробои и провокира началото на ценови сътресения в производствения, а след това и в потребителския, сектор. Финансовите инструменти не помогнаха, американската икономика пламна, а след нея огънят обхвана и икономиките на другите страни.

Както се вижда, за разлика от предишните, сегашните кризисни процеси не се свеждат до марксовото разбиране за цикличния характер на капиталистическата икономика. Налице е по-особен вид световна депресия с ярко изразен структурен характер. Затова опитите за борба с инфлацията само чрез лихвения процент, в стила на «рейгъномиката», са обречени на неуспех. В последните месеци, почти във всички страни, пазарният лихвен процент по кредитите престана да реагира на промените в базисния лихвен процент. От друга страна, отпусканите от държавните бюджети или от Централните банки средства за банкова ликвидност, с оглед омекотяването на кризата, не доведоха до стабилизиране на корпоративното, да не говорим за потребителското, кредитиране.

Всичко това позволява да смятаме, че стандартните методи на монетарното, образно казано, «кешово» мислене и действие, катастрофираха и по отношение на предвижданията по кризата, и по отношение на практическите реакции за оцеляване и изход от нея. Всички страни са принудени да вървят към засилване държавното регулиране на пазара. Това обаче изисква много по-високо равнище на икономическа компетентност и на отговорност както на държавната администрация, така и на предприемачите, от което неотдавна поелите по пътя на демокрацията страни са все още далеч.

Опитът от няколкото месеца депресия, е недостатъчен да се разработят адекватни и убедителни виждания за мащабите, продължителността и мерките, които трябва да се предприемат в световен  и регионален мащаб и в отделните държави. Доказателства за това са и противоречивите резултати от срещата на Г-20 (Групата на 20-те най-развити страни в света), състояла се през ноември 2008 във Вашингтон (вж. www.whitehouse.gov/news/releases/2008/11/20081115-1.html).

Декларацията от срещата във Вашнгтон

в голяма степен е компромис между англо-саксонския модел за съхраняване на традиционните монетарни принципи на свободния пазар и континентално–европейския модел за засилване на държавното регулиране на пазара. Лидерите на 20-те подкрепиха позицията на английския премиер Браун, като се съгласиха да отслабят данъчното бреме в своите страни, с цел стимулиране на вътрешното търсене. Вместо френското предложение за създаване на международна институция, отговорна за регулирането на пазара, беше прие планът на британския премиер за наднационални надзорни колегии на 30-те най-големи банки в света. Повечето от тях не могат да се контролират от националните правителства, тъй като активите им са в пъти по-големи от БВП на повечето страни. Прие се и предложение срещу протекционизма, като страните се отказаха от въвеждане на нови търговски и инвестиционни бариери. Същевременно, по предложение на Саркози (като изразител на континентално–европейския модел), бе взето решение за увеличаване контрола върху дейността на кредитно-рейтинговите агенции, което, по думите на френския президент, обезценява англо-саксонските принципи на свободния пазар. В крайна сметка, с декларацията беше поставено началото на диалог, но не се внесе яснота за механизмите на кризата и формирането на съответна световна финансова архитектура, която да отговаря по-добре на интересите на отделните страни.

Вероятно ще можем да осъзнаем по-пълно случващото се в световната икономика едва през пролетта, за когато е насрочена и новата среща на Г-20 (април 2009). Тоест, в близките месеци може да се очаква появата на множество управленски проблеми и то не по обективни, а по субективни причини, както на държавно, така и на корпоративно равнище. А главният извод от изминалите кризисни месеци е да се научим да получаваме, обработваме и анализираме икономическата информация адекватно на реалните противоречия и тенденции, а не въз основа на стари навици и илюзорни интереси. Само при такъв подход кризата може да се превърне от заплаха в лична възможност за успех на носителите на капитала и отделните правителства.

 

* Преподавател в СУ «Св. Климент Охридски», вицепрезидент на Международния съюз на икономистите (IUE)

{rt}

Поръчай онлайн бр.5/2019