25
Чет, Юли
27 Нови статии

Основните вектори в геополитиката на Беларус

брой1 2009
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Главният резултат от миналогодишните парламентарни избори в Беларус беше, че въпреки отказа на ОССЕ да признае резултатите от тях, дългогодишната „студена война” между Минск и Запада изглежда приключи.

Както е известно, основната характеристика на „студената война” между Съветския съюз и САЩ се определяше от два фактора: ядреното сдържане, като военно-стратегически, и „желязната завеса” - като идеологически фактор. Ако приложим същата схема и към беларуско-западните (и, най-вече, към беларуско-американските) отношения, имайки предвид, разбира се, принципно различния мащаб на това противопоставяне, функцията на „ядреното сдържане” в тези отношения се изпълняваше (и продължава да се изпълнява) от Русия.

В сферата на идеологията пък, между Беларус и Запада беше налице почти също толкова остър конфликт, основаващ се на отказа на беларуското ръководство да се съобразява с американската геополитическа стратегия в Източна Европа. Съответно, след многобройните и неуспешни опити за „уестърнизирането” на Беларус, Западът спусна за ръководството на страната нова, в буквалния смисъл, желязна завеса, под формата на максимално ограничаване на официалните контакти с режима в Минск и налагане забрана на редица висши беларуски чиновници, начело с президента Лукашенко, да пътуват в държавите от ЕС и САЩ.

Остротата на публичното противопоставяне между Беларус и Запада през последните петнайсетина години се илюстрира от такива факти, като обявяването на Беларус за „държава-парий” от Вашингтон, нееднократното изгонване на американски дипломати от Минск и, накрая, шумния дипломатически скандал от края на 2007 и началото на 2008, когато Беларус отзова посланика си от САЩ и поиска отзоваването на американския посланик в Минск. Не бива да забравяме също, че след 1996, Западът не признава за легитимен нито президента Лукашенко, нито парламента на страната. Впрочем, последните парламентарни избори в Беларус също не бяха признати. Но, за разлика от предишните години, това непризнаване вече не е свързано с втвърдяване на политиката спрямо Беларус и нейното ръководство. Напротив, и Минск, и Западът декларират намерение да работят за по-натъшното сближаване на позициите си, т.е. става дума за готовност да бъде сложен край на „студената война” и отношенията да започнат да се градят на нова основа, отчитайки съществуващите реалности.

Как може да се обясни подобна радикална промяна в отношенията по оста Беларус – Запада и, преди всичко, на западната стратегия по отношение на Минск. Струва ми се, че обяснението е доста просто: Западът престана да си поставя идеологически цели (демокрацията, човешките права, ролята и статута на опозицията в беларуското общество), заменяйки ги с чисто геополитически – т.е. заложи на откъсването на Беларус от Русия, което се превърна в принципен въпрос след унизителното поражение на САЩ в Южен Кавказ (руско-грузинската война). И тъй като перспективите за идване на власт на сегашната, доста слаба, опозиция няма как да се реализират в обозримо бъдеще, беше решено да се заложи (изхождайки от реалностите на беларуската политика) на установяването на по-тесни отношения с ръководството на страната.

Позицията на режима в Минск по въпроса за сближаването със Запада също е разбираема. В основата и е страхът, че може да загуби лостовете за управление на страната, ако бъде изградена съюзната държава с Русия. Беларуското ръководство достатъчно дълго протакаше този процес, но след като в отговор Москва започна да ограничава икономическите дотации за Беларус (под формата на ниски цени за петрола и природния газ) страната се сблъска със сериозно влошаване на социално-икономическите показатели и понижаване на жизненото равнище.

Това постави остро пред режима в Минск изключително сериозния въпрос, как в новите условия да бъде запазена политическата самостоятелност и високите темпове на икономически ръст, имайки предвид, че цените на енергоносителите рано (например, през 2011) или късно (т.е. едновременно с Русия, през 2012-2015) ще се изравнят със световните. Според беларуското ръководство, решаването на този въпрос предполага запазването на Русия и Запада (САЩ) като своеобразни „балансьори”. Но за да стане това, в отношенията на Беларус с тези държави трябваше да настъпи пълна асиметрия: т.е. влошаването на отношенията със САЩ да води до подобряване на тези с Русия и обратното. Само при това положение, Беларус ще може през цялото време да е в центъра на геополитическата „люлка”.

Именно това обяснява и очерталото се напоследък външно охладняване в беларуско-руските отношения: Беларус трябваше да реши редица свои външнополитически задачи, чиято същност е нормализацията на отношенията и със Запада (между другото, тези задачи съвпадат и с руските интереси по отношение на Беларус, иначе щяхме да станем свидетели на съответните изявления на Външното министерство в Москва). Беларус трябва да излезе от политическата „черна дупка” в центъра на Европа и това е изгодно както за самата нея, така и за Русия и за ЕС.

Тъкмо поради това, Беларус трябваше да повиши равнището на отношенията си със САЩ и ЕС поне до това на отношенията между Русия и Запада. Сега, когато тази задача, по принцип, започва да се решава, беларуското ръководство може да си позволи да предприеме по-нататъшно сближаване с Русия, т.е. да сключи с нея споразумение за създаването на съвместна система за противовъздушна отбрана и, евентуално, да признае независимостта на Южна Осетия и Абхазия.

Може да се каже, че в новите условия „газовият фактор” в беларуско-руските отношение постепенно губи изключителното си значение. След като в тези отношения се налага прагматизмът, значи и цената ще бъде фиксирана на ниво, отговарящо на равнището на политическото доверие между двете страни, при това нито една от тях вече няма да се чувства обидена, което само по себе си е добре. Това ще бъде свидетелство за по-голямата прозрачност на беларуско-руските отношения и за разграничаването между излишно идеологизираните стереотипи и съществуващите военно-политически и социално-икономически реалности. Следователно, този процес може само да бъде приветстван. След подобряването на отношенията с Русия ще настъпи нова фаза в беларуската външна политика, като акцентът ще се прехвърли към оптимизирането на отношенията със САЩ и ЕС и т.н..

След като очертахме общия контекст, част от който е и въпросът за последните парламентарни избори, си струва да анализираме детайлите на играта около признаването (или непризнаването) на беларуските избори от Запада.

Изборите не бяха признати, но вратата е отворена

Както е известно, на 30 септември 2008,  мисията на ОССЕ в Беларус обяви оценката си за изборите за долна камара на беларуския парламент: те не бяха признати за съответстващи на нормите на ОССЕ. Тази негативна оценка обаче, не оказа влияние върху готовността на САЩ и ЕС да продължат диалога с беларуското ръководство, тъй като в хода на изборите, Западът фиксира стремежа на Минск към подобряване на двустранните отношения. За сегашния етап от нормализацията на отношенията между Беларус и Запада това се оказа достатъчно.

Тоест, въпреки че властта отново не допусна опозицията до Парламента, Западът не поиска (както неколкократно правеше в миналото, макар и без особен резултат) да остави Минск зад „желязната завеса” и отново да задейства механизма на санкциите, а, запазвайки чисто формално верността към принципите си под формата на непризнаване резултатите от изборите, въпреки това, реши да продължи сътрудничеството с ръководството на страната и постепенно да увеличава присъствието си в политическия и живот, като по този начин привлече Беларус в своето икономическо и политическо пространство.

Разбира се, този процес има двустранен характер. Налице е обаче промяна в неговото качество: ако преди основен партньор в диалога със Запада беше беларуската опозиция, сега в такъв се превръща режимът в Минск. Което, естествено, по много сериозен начин и в най-близко време, ще се отрази върху преформатирането на беларуското вътрешнополитическо пространство.

Можем да очакваме, че независимо от оценката на резултатите от изборите от страна на ОССЕ, по-нататъшната стратегия на Запада към Беларус вероятно ще включва следните елементи: на първо място, отмяна на забраната за пътуване на висши беларуски чиновници в западните държави; на второ място – смекчаване на позицията по отношение на 12-те изисквания на ЕС, частичното им преразглеждане и (което е най-важното) отказ от твърдата им формулировка и смекчаване на реториката; на трето място – отказ от  провеждането на обща политика на ЕС по отношение на Беларус (тъй като тя изисква пълен консенсус между страните-членки, а такъв липсва) и, следователно, прехвърляне на отношенията между Минск и ЕС в рамките на двустранните отношения на Беларус с отделните европейски държави. Разбира се, в тях първостепенна роля ще играят страни като Германия, Великобритания, Полша, Литва и Латвия.

В тази връзка, следва да отбележим и следните три факта. На първо място, въпреки отказа на ОССЕ да признае изборите, беларуското правителство не се ориентира (както заплашваше) към скъсване на отношенията със Запада. Следователно, това беше реторика, предназначена само за вътрешна употреба. На второ място, отказът на ОССЕ да признае изборите, развързва ръцете на властите в Минск, ако евентуално решат да признаят независимостта на Южна Осетия и Абхазия.

На трето място, в навечерието на срещата  си с руския премиер Путин, провела се на 6 октомври, беларуският лидер Лукашенко съумя не само да запази „западния” коз в преговорите с Москва, но и да създаде необходимите предпоставки за напредък по въпросите, от които Русия е пряко заинтересована, което само потвърждава лансираното по-горе предположение за съвършено новото качество на беларуската външна политика.

Отказът на ООН да признае изборите, както и отсъствието на опозицията от Парламента, и паралелно демонстрираната готовност (и задоволство) на САЩ и ЕС и занапред да продължат диалога с беларуското ръководство, хвърли в шок мнозина представители на опозицията, както и немалко анализатори (за удовлетвореността на двете страни от първия етап от сближаването помежду им говори дори липсата на резки и враждебни изявления, както от страна на Минск, така и на Запада).

Тази постановка обаче изглежда противоречива само на пръв поглед. В случая, погрешната предпоставка е в това, че въпросните среди се опитват да тълкуват признаването или непризнаването на изборите като някакъв окончателен резултат, който следва да бъде постигнат на конкретния етап. Всъщност, както за Минск, така и за Вашингтон и Брюксел, изборите са само етап от продължителния и постепенен процес на сближаване и един от елементите от далеч по-широкия кръг на обсъжданите от тях проблеми.

В тази връзка следва да отбележим, че сближаването между страните действително става постепенно, предпазливо и, най-вече, без излишен риск от дискретидиране на някой от участниците. Нека си припомним, какво всъщност се случи. Западът получи дългоочаквания достъп на свои наблюдатели до изборите, беларуското ръководство смекчи реториката си и направи редица стъпки, съобразени със западните препоръки (като например, освобождаването на политическите затворници). В същото време, като не призна резултатите от изборите, Западът демонстрира принципност пред собствената си обществено мнение, но пък протегна ръка на режима в Минск, оставяйки вратата отворена за по-нататъшни преговори. Впрочем, за западната позиция относно беларуските избори, говорят следните няколко изказвания.

Така, временно управляващия полоството на САЩ в Беларус Джонатан Мур заяви, че „Изборите бяха важна възможност. Надявахме се, че ще преминат по-добре, но изборите не са единствената възможност. ЕС например представи списък с 12 условия. Ще разгледаме и други възможности, на чиято основа можем да градим отношенията си и да вървим по-нататък”.

„Не става въпрос за отмяна на санкциите, а за частичното им ограничаване по отношение на онези представители на режима, срещу които няма директни обвинения за преследвания и престъпления по отношение на опозицията – заяви високопоставен дипломат от ЕС – Възможно е, ограничаването на санкциите да засегне и Александър Лукашенко. Във всеки един момент обаче, ЕС може да преразгледа решението си и да възобнови санкциите. И все пак смятаме, че по време на изборите беше налице определен прогрес”.

На свой ред, „Франкфуртер Рундшау” отбеляза, че „ЕС няма да подложи на остра критика очевидните недостатъци при провеждането на изборите, а ще акцентира върху постигнатия микроскопичен демократичен прогрес. Причината е, че през следващите години предстои да бъде направен окончателния избор за по-нататъшното развитие на страната, разположена между Русия и ЕС. След като Кремъл демонстрира в Южен Кавказ агресивната страна на своята външна политика, законите на „студената война” отново са в сила. И днес всяка от страните се опитва да усили влиянието си върху Беларус”.

Тоест, въпреки липсата на парламентарна опозиция, Западът, като цяло, е доволен от първите резултати на своята нова политика към Беларус. Което означава, че Западът използва местната опозиция просто като пешка за постигането на геополитическите си цели.

Сега нека видим, на какво заложи и какво спечели от този процес властта в Минск. На ниво реторика и за чисто вътрешна употреба, управляващите успяха да запазят имиджа си, тъй като „не паднаха на колене пред Запада”. В същото време, основните цели на избирателната кампания – запазването на контрола над Парламента и липсата на опозиция в него – бяха постигнати, въпреки, че той си остана нелигитимен в очите на Запада.

В редица предишни анализи вече засегнах проблема за легитимността на изпълнителната и законодателна власт в Беларус и опасността за президента Лукашенко от един легитимен, от гледната точка на Запада, парламент. Ще припомня, че като изход от създалата се ситуация беше лансирано следното решение: държавното ръководство да предложи на отвъдокеанските си партньори съвършено различна схема за легитимиране на беларуската власт: първоначално легитимиране на резултатите от президентските избори, през 2011, и едва след това, през 2012, т.е. при вече легитимен президент, да бъде постигнато и легитимиране на Парламента (след поредните парламентарни избори).

В тази връзка следва да се отбележи, че президентът Лукашенко не се поддаде на натиска на прозападно настроените кръгове в собственото му обкръжение и не позволи на САЩ и ЕС да получат едностранни предимства в току що стартиралия диалог, свидетелство за което би било и признаването на парламента от мисията на ОССЕ. Очевидно е, че в този случай, тонът на Запада към режима в Минск щеше да е съвършено различен от сегашния.

Като работна хипотеза, бихме могли да допуснем дори, че за управляващите в Минск е по-изгодно Парламентът да не бъде признат от ОССЕ, защото в очите на Запада законодателната и изпълнителната власт ще продължат да се ползват с еднакъв статут. Но, след като цялата власт е концентрирана в ръцете на президента, то и по-нататъшния диалог между Запада и Беларус е възможен само по тази линия.

Тоест, страните съумяха да постигнат предварително поставените цели, без да се дискредитират излишно и, в същото време, да демонстрират готовността си за по-нататъшно обсъждане на спорните въпроси. Случващото се в Беларус демонстрира, че всяка от двете страни (т.е. Минск и Западът) проявяват разбиране към интересите на другата и не форсират процеса на сближаване.

Беларус вече не е „държава-парий”

Всъщност, Беларус вече спечели. Монолитността на властта и управленската вертикала беше съхранена. В същото време Западът бе запазен, като „коз” на масата на преговорите с Русия. Остава да бъде запазена Русия, като „коз” на масата на преговорите със Запада, а това е възможно само в рамките на стратегията за подобряване на сегашните беларуско-руски отношения. Защото, ако те се влошат, това автоматично ще засили позициите на Запада в преговорите с Беларус.

Освобождавайки се от статута си на „държава-парий”, Беларус активно навлиза в европейското политическо пространство. А това означава, че сме свидетели на сближаване на интересите на беларуското ръководство с основните световни елити. Режимът в Минск достигна качествено ново равнище на контактите си със западните елити, които гарантират и развитието на западния вектор в беларуската геополитика.

Официален Минск се сдоби с лобисти на своите интереси на световната сцена и занапред ще бъде много по-уверен и, което не е без значение, ще се чувства по-сигурен във вътрешнополитически план. С течение на времето, това ще доведе до либерализация на вътрешния икономически и политически живот, тъй като Западът вече на застрашава пряко интересите на беларуския режим. Разбира се, той ще започне по-активно да прониква в политическия и икономически живот на страната, но сега този процес ще се контролира от властта, което радикално се отличава от предходния период, когато Западът се опитваше да оказва едностранен натиск върху беларуското ръководство.

Според мен е очевидно, че продължителният период на „студена война” между Беларус и Западът вече приключи. В резултат от това, за режима в Минск, както и за страната, като цяло, се откриват нови перспективи. Ако движението към нормализация на отношенията със Запада бъде допълнено от задълбочаване на беларуско-руската интеграция, това ще се окаже пътят, който позиционира Беларус на принципно ново равнище на международната сцена.

Ако някой все още не го е забелязал, става дума за принципно различен и нов подход в беларуската външна политика, който се наложи в нея буквално пред очите ни: Беларус иска да пробва и вече започва да извлича политическа и съвсем реална финансово-икономическа печалба не от нарастването, на територията на страната, на конфликтния потенциал между Изтока (Русия) и Запада (САЩ и ЕС), което характеризира външната политика на всички останали източноевропейски държави (т.нар. „лимитрофна политика”), а от повишаването на привлекателността на Беларус като зона на политически, икономически и финансов ръст, което е особено интересно в условията на продължаващата на Запад системна финансово-икономическа криза,  Беларус се опитва да стане един от високотехнологичните и политически стабилни елементи на Европа и, от тези позиции, да си гарантира специфично място в диалога между Изтока и Запада.

 

* Авторът е директор на Ситуационно-аналитичния център към Научно-изследователския институт по теория и практика на държавното управление в Минск

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2024