През май 1945, на фона на разрушенията и унижението в Берлин и удовлетворението от отмъщението, обзело Лондон и Париж, приключва епохата на четиривековната глобална европейска доминация, която, за първи път в историята, обединява земните пространства в единна цивилизация на колониалната интеграция и капиталистическия възход. Всъщност, още в началото на 1945, в Ялта, новите хегемони на планетата разпределят зоните си на влияние, очертавайки контурите на новия световен ред. Най-важното постижение на режима, въведен от двете свръхсили, е подялбата на Стария континент и осъществяването на плътен контрол над окупираните европейски държави, съпроводен от постепенното разлагане на колониалните им империи, останали в първите десетилетия след войната, поне привидно, извън хватката на двете могъщи федерални държави – САЩ и СССР. Метафорично казано, разпокъсаната Европа този път бива отвлечена от два бика - американският бизон и съветският зубър.
През втората половина на 40-те години, планетата е поделена между два свята с раздалечаващи се социално-икономически системи, на границата между които възникват дълбоки разломи. Особено травмиращо е разделението в центъра на Стария континент, където се прекъсват утвърдени икономически и културни връзки. Формиралата се в продължение на хиляда и петстотин години европейска общност понася удар, подобен на дезинтегрирането на средиземноморската цивилизация при варварските нашествия, допринесли за разпадането на Римската империя. Като този път Изтокът е оказва по-засегнат, отколкото Западът.
Непосредствено след края на войната и на фона на възхода на новите гиганти - САЩ и СССР, Европа изглежда обречена вечно да играе ролята на второстепенна сила. Само десетилетие по-късно обаче, идеята за формирането на единно европейско пространство (фигурираща и в германските военновременни проекти), започва, стъпка по стъпка, да се реализира на практика, сякаш за да се докаже продуктивността на стратегическите замисли на немската континентална геополитическа школа, традиционно опонираща на англосаксонската теза за таласократично надмощие и контрол над световните простори.
Краят на европейското притаяване
След Втората световна война, западноевропейските сили се оказват в дефанзивна позиция. Всичките им опити да се съпротивляват на свръхсилите се сблъскват с невъзможността да излязат от рамките на студената война, която периодично застрашава да се превърне в свръхгореща. Раздуването на ядрените арсенали и придобилата алогични измерения надпревара във въоръжаването между двете супердържави се оказват главния фактор за шантажиране на целия останалия свят. Свръхвъоръжаването на двете хегемонистични империи и поддържането на напрежението между тях блокират изменчивостта на политическите системи и замразяват естественото развитие на блоковите конфигурации и противопоставяния, като с това се възпрепятства и установяването на необходимия силов баланс. Военнополитическото „консервиране” обаче похабява преждевременно основните играчи в Голямата игра и съкращава времетраенето на тяхната хегемония. През ХХІ век горивото на руско-американската доминация на противостоенето е вече на привършване (въпреки опитите за реанимирането й), още преди да е изтекло и столетие от въздигането на тази двойка. Което кара мнозина да се питат, дали пък не е настъпило времето за завръщането на Европа като лидер в световните дела?. Старият континент разполага с най-благоприятното геостратегическо разположение, съхранил е стопанския и културния си потенциал, а застаряващото му население, сякаш създава предпоставки именно то да управлява света чрез умереността на мъдростта. Дали!?
През втората половина на ХХ век, европейските държави постепенно осъзнаха необходимостта от интегрирането си в единен стопанско-политически съюз, който да им позволи да консолидират своя потенциал, да окрупнят способностите си за съпротива по отношение на външните намеси и влияния, както и да запазят възможностите за икономическа експанзия във всички посоки на стесняващото се глобално пространство. През 1989-1991 двуполюсното разделение на континента беше отхвърлено в източната му половина, а това позволи да се развие процесът на еманципиране и в западната част на Европа. Сплотяването на разноликите и разнокалибрени държавни структури на европейските народи беше форсирано и днес Европейския съюз обхваща, на изток, Кипър, Балканите, Полша Прибалтика и Финландия и най-после потвърждава географския смисъл на названието си.
Въпреки своето средищно място в световната суша и предимствата от близостта на морето (за по голямата част от територията й), Европа има и редица геостратегически и геостопански недостатъци. Нейните природни дадености предполагат уязвимост и зависимост, ако бъде изолирана от останалия свят. Този фактически субконтинент трудно би могъл да се уповава само на собствения си потенциал и е обречен винаги да бъде обърнат навън - към други култури и други суровинни бази, за да може да се развива и да се съхрани, като един от глобалните центрове. За да преодолее повечето си естествени (природни) слабости, днес Европейският съюз има две възможности за перспективно екстензивно развитие, две посоки на компенсаторно (по отношение на вътрешния застой) придвижване: атлантическата (американската) и евразийската (насочена към Източна Европа, Северна, Западна и Централна Азия).
За да оцелее в очертаваща се грандиозна глобална конкуренция (която, при определени условия, би могла да прерасне и в открит сблъсък) между културите (цивилизациите), Европейският съюз може да разчита да открие простор и възможности за възходящо и стабилно развитие в двата региона, контролирани, до голяма степен, от свръхсилите: Америка, доминирана от САЩ, и Северна Азия, владяна от Русия, са двете най-приемливи насоки (в смисъл на предразполагаща среда за партньорство) за кооперативно съхраняване на остатъците от европейското политическо и икономическо превъзходство.
Несъмнено, сътрудничеството на страните от Стария континент със североамериканските държави поддържа, до голяма степен, функционирането на съвременната глобална стопанска и политическа система и е в основата на съвременната цивилизация. От друга гледна точка обаче, с огромния си икономически, военен и иновативен потенциал, американците потискат региона, част от който са и те самите. В същото време, разпадането на СССР и изолираността на Русия дават на Европа онзи неповторим (и, може би, единствен) шанс, спохождащ само способните на велики дела в моменти на крайна нужда. Подобно на 40-те години на миналото столетие (когато се яви в ролята на спасител на Европа), в началото на ХХІ век, Русия сякаш е призвана да даде на континента, към който самата тя принадлежи, необходимото пространство и ресурси за да продължи възходът на Европа и да се запази продуктивната културна напредничавост на европейците. Но, за да бъде цялостно и хармонично интегрирането на северноевразийското пространство, към европейския стопански и политически блок е необходимо да се привлекат още две ключови държави – Япония и Турция.
Гостратегическите перспективи на Руското пространство
Идеологическата криза, настъпила в Русия след краха на комунистическата система и формирането на олигархична структура на собствеността върху средствата за производство и ресурсите на огромната страна, доведоха народите и гражданите на евразийската империя до дълбока мотивационна криза по отношение поддържането на съюзните отношения във федерацията. Тази криза постави под съмнение дори нейната виталност и основателността за съществуването й. Междувременно, непосредствено след 1991 се възродиха апетитите към руските пространства като ресурсен придатък, подлежащ на колониализиране и експлоатация от Западния (и не само) свят. Тези проекти твърде натрапчиво напомняха плановете от първата половина на ХХ век за поделянето на Съветска Русия на сфери на влияние. Всъщност, геостратегическият смисъл на гражданския конфликт в Русия от 1917 до 1922, до голяма степен, се определя от външното желание (без да омаловажавам и вътрешния стремеж на националностите в Руската империя към еманципация и независимост) да се спре възходът на най-обширната империя в Евразия (включително чрез рефрагментирането на руското пространство) и тя да се превърне в суровинен придатък на Западния свят, който да получи допълнителни източници за експлоатация на природни ресурси, работна ръка и пазари.
Още на 23 декември 1917 (т.е. само 45 дена след идването на власт в Петроград на болшевиките), Британската империя и Франция сключват тайно споразумение за определянето сферите им на влияние в Южна Русия. Великобритания си запазва правото на контрол над Кавказ и казашките територии около реките Дон и Кубан, а Франция предпочита да контролира Украйна, Бесарабия и Крим. Тези имперски замисли обаче са изпреварени от германския военен и политически натиск, довел до изваждането на Русия от войната и сключването на Брест-Литовския мирен договор от 3 март 1918. Според него, тя губи голяма част от западните и южните си европейски територии. След капитулацията на Германия, в края на 1918, бившите руски съюзници от Антантата потвърждават конвенцията от декември 1917, осъществявайки междувременно военна интервенция за задушаване на болшевишкия режим. Умората от току що приключилата световна война обаче, бързо ги принуждава да се изтеглят, изоставяйки Русия в кръвопролитията на избухналата, не без тяхното съучастие, гражданска война.
През 1921, на конференцията в Генуа, Германия, САЩ и Великобритания обсъждат създаването на консорциум за икономическа експлоатация (възстановяване) на Съветска Русия. Съветската дипломация обаче успява да се споразумее с германците за привилегировани икономически взаимоотношения и двете страни разкъсват следвоенния обръч. Ала едва на 23 август 1939, с подписването на пакта за ненападение между СССР и Германия, приключва подставеното отвън гражданско противопоставяне в съветизираната руска империя и тя се завръща през задния вход сред големите играчи в геополитическата надпревара, за да триумфира само след 6 години като най-мощната сухоземна сила. Как се стига до този глобален геостратегически поврат?
След Наполеоновите войни, европейските сили с ужас осъзнават, че Руската империя се е превърнала в свръхдържава с огромен военноикономически потенциал и перспективи, при това без да е положила кой знае колко големи усилия за да го постигне. През ХVІ век, Московското царство се възползва от западането на държавите по Волга (вследствие на замрялата търговия между Изтока и Запада през вътрешноконтиненталните пътища) за да излезе на Урал и Каспийско море. През следващото столетие, руските пионери навлизат в Сибир, достигайки до Далечния изток без да срещнат сериозна съпротива от местните народности. Населението на северноазиатските региони е оредяло от стихийните инфекциозни епидемии (предимно едра шарка, унищожила стотина години по-рано индианците в Америка), а стопанството им е опустошено от настъпилото климатично застудяване. Едва при проникването си към Черно море, Кавказ и Средна Азия руснаците се сблъскват с ожесточена съпротива, но частичното модернизиране на една от последните християнски феодални държави на континента подпомага нейното настъпление, осигурявайки и успех във военните конфликти с Османската империя, Кримското ханство и Персия. Разширение е постигнато дори на западното направление, където германците все пак успяват да спрат руското проникване към централноевропейското континентално ядро. Само за три столетия на териториална експанзия, Царството овладява многократно по-големи територии от собствената му и с право се провъзгласява за империя с претенции да бъде „Третия Рим”. Само че бремето на управлението, развитието и опазването на тези огромни територии води до прекомерно изтощение и през миналия век периферните региони на два пъти се откъсват от метрополията. Последният път (през 1991) успешно и трайно. Въпреки това, остатъкът от руския териториален разлив все още представлява най-обширното държавно пространство, към чийто потенциал са насочени множество външни погледи.
В географско отношение, съвременната Руска Федерация е естествено продължение на Европа, отвъд линията Таганрог-Нарва. Тя е неразривно свързана духовно и стопански с европейската християнска цивилизация, въпреки седемдесетгодишната изолация и самоизолация, по времето на етатисткия режим. Комунистическата конфесия, наложена и пропиляна през тези десетилетия, отдалечава Русия от европейските ценности. Но това се случва, не заради нейната несъвместимост с мирогледната и аксиологическа система на „другата” Европа, а поради догматичното възприемане и прилагане на комунистическото учение, вследствие на което не се реализира консервативният вариант на реформиране на крайно егалитаристката система – конвергенция с либералната доктрина (докато в Китай сравнително бързо са намерени допирните точки между просоциалистическия етатизъм и конфуцианството). Така, вместо постепенно възприемане на принципите на свободния пазар и демократичното общество, след 1991, в Русия сякаш предпочитат да се завърнат към опита от ХVІІІ-ХІХ век, когато в местната икономика преобладават едрите регионално-отраслови монополи, облагодетелствани и закриляни от държавата, за сметка на свободната конкуренция. Олигархичната структура на икономиката и обществото както тогава, така и сега, вкарват империята (федерацията) в руслото на спираловидно пропадане, при което периодите на временен подем се възприемат за разцвет на имперската мощ и тържество на специфичния руски (евразийски) път на развитие.
Днес състоянието на Русия е донякъде сходно с онова в края на ХІХ век. Само че тогава тя все още не е застрашена от демографска катастрофа. В началото на новото хилядолетие руският народ е уморен и изтощен от непрестанните усилия да опази имперското единство и мястото на „Светата Рус” сред лидерите в световните дела. Меркантилната идеология и практика, наложени му през последните две десетилетия, които не съответстват особено на руската душевност, водят до разрив между руския човек и държавата. Православието трудно ще съумее да запълни този разрив, доколкото и Църквата не изглежда особено склонна да възприема промените, произтичащи от модернизацията, и се явява основният консервиращ фактор в източнохристиянските национални общности. От това състояние на национална парализа във вътрешен план могат да се възползват малцинствените народности на федерацията, чиято стопанска, демографска и социокултурна значимост, както изглежда, ще продължи да нараства, като е възможно да се стигне до пълното им еманципиране, водещо най-вероятно към федерално дезинтегриране или дерусификация на държавното управление (при съществуващия олигархичен модел подобен поврат не може да се изключва напълно). Много по-опасни обаче са евентуалните външни намеси или поставянето на страната в изолация зад нов санитарен кордон. Тоест, Русия е изправена пред важен избор. Тя трябва спешно да намери съюзници, чрез които да балансира разцентроването на собственото си вътрешно равновесие и загубата на мястото и ролята на свръхсила на световната политическа сцена.
В началото на 90-те години, Западна Европа (ЕС), естествено, потърси разширение на възможностите си за стопанско развитие и увеличаване на политическия потенциал, чрез приобщаване на източната половина на континента. Досега, сблъсъкът с Русия в тази зона беше притъпяван от американското присъствие, което възпираше руската страна да отговори със сила на навлизането в нейната сфера влияние. Всъщност, Москва отстъпи пред американския натиск, но от отстъплението спечели повече европейския блок, докато САЩ затънаха в стратегическите си проекти за „обкръжаване” на Русия и дори за разделянето й на няколко държавни образувания. Ако бяха по-внимателни и находчиви, американците можеха да привлекат „новите руснаци” под крилото на американската помощ за възстановяване и нормализиране (макар че по времето на Клинтън и Елцин беше направен подобен опит, завършил с провал, най-вече по американска вина), използвайки стремежа им към елитарно припознаване и потребление, както и този на руското население към по-отворен и благосъстоятелен живот. Олигархичната система обаче твърде бързо възстанови антиамериканските настроения както във върховете, така и сред низините на руското общество. С идването на власт на Путин и Буш-младши, руско-американските отношения се завърнаха в руслото на антагонизма, а Русия се зае сама да осъществи (и засега го прави доста успешно) икономическите реформи, завръщайки се към някои практики на етатисткото регулиране на стопанството.
Засега Руската Федерация се ориентира към отправяне на съюзнически тангенти в югоизточна посока – Китай, Индия, Иран, но едва ли има интерес от продължителното поддържане на това сближаване, поради опасността постепенно самата тя да се окаже привлечена в орбитата на тези въздигащи се световни сили, рискувайки да бъде „усвоена” от тях, като необходим пространствен и суровинен придатък. Затова е наложително да се предотврати по-нататъшна ескалация на претенциите за подялба на руското наследство. Русия е част от европейската цивилизация и трябва да присъства като интегрален, макар и специфичен, елемент от европейското държавно-политическо единение.
Бързото намаляване числеността на руснаците и невъзможността на централната власт да овладее социалните процеси, за да осигури добър жизнен стандарт за преобладаващия дял от руското население и да привлече достатъчно имигранти, поставя под въпрос бъдещето на Федерацията, опитваща се да възвърне външнополитическото си влияние без да е решила докрай вътрешните си проблеми. Надигането на Китай, Индия, Иран, Турция и арабския свят, в близост до постсъветското пространство, създава възможност в недалечна перспектива азиатските владения и сфери на влияние на Русия да бъдат „разпределени” между тези претенденти за нови регионални лидери, които несъмнено търсят и нови простори за развитие. Ако те се домогнат до Централна Азия, Сибир и Далечния Изток (а защо не и до Кавказ, Урал и Поволжието) ще се стигне до окончателно преместване на средоточните центрове на световното производство, пренастройване на геостратегическите отношения и дебалансиране на силовите масиви и линиите на взаимодействие помежду им.
При подобен развой, Европейският съюз е застрашен да остане изолиран в западната периферия на Евразия и да се превърне в задокеански остров на американската неохристиянска (или по-скоро „постхристиянска”) цивилизация. Снизходителното отношение към Стария континент както от страна на Запада, така и на Изтока, не след дълго може да го превърне в социален резерват за застарялото му население с разноезична култура и овехтели традиции. Но преди тъжната ситуация да стане факт, европейците все още имат шанс да възстановят глобалното си влияние и да утвърдят наново своето политико-културно превъзходство, ако съумеят да изградят северноевразийски блок, кооперирайки се с Русия и с други азиатски сили. Чрез реализирането на Северноевразийския проект, членовете му ще заемат, и то по естествен път, централно място в международните взаимоотношения, тъй като ще бъдат част от най-значителното стопанско-териториално формирование с превъзхождаща позиция и перспективи. При успешно интегриране между участниците в този блок, той ще представлява най-мощната и стабилна структура на смесена таласо-телурокрация (до момента тази позиция се заема от САЩ, които, в съюз с Канада, а може би и с Мексико, ще оформят втори подобен блок – Северноамериканския).
Пред тези две хипотетични съюзни структури стои една изумителна възможност, свързана с бъдещото развитие на най-северните зони на планетата. Евентуалното значително затопляне на климата и разтопяването на ледения масив в Северния ледовит океан би създало по бреговете му нов център на цивилизацията, една втора „средиземноморска” общност, която ще притежава редица предимства – близост между бреговете и крайбрежните територии в околовръст на най-малкия океан, лесен достъп и къси пътища към северните райони на Атлантика и Пасифика, както и междинно разположение между тях, с произтичащите от него посреднически функции. Европейският съюз, който е отдалечен от Индийския и Тихия океан, трябва да запази възможността си за развитие в северна посока, като не допусне излаз на конкурентни сили по евразийското крайбрежие на Ледовития океан. Русия пък едва ли би се справила сама с тази задача през следващите столетия.
Япония и Турция – укрепващите оси на северноевразийския съюз
В началото на ХХІ век, Япония и Турция, съвместно с Русия, сякаш са призвани да се обединят с Европейския съюз при изграждането на политико-икономически алианс за стабилизирането на дебалансирания глобален ред. Полицентричният свят, чиито очертания се виждат все по-ясно на фона на настоящата финансова криза, навлиза в епоха на промяна на трасетата и направленията на капиталовите и стоковите потоци и на засланящите ги политически (силови) баражи и изнесени постове, със съответните съпроводителни осигурителни акции.
Глобалната финансово-икономическа криза, отбелязала краха на идеята за неограничения от нищо краен либерализъм, създава условия Западна Европа да се възползва от вътрешните американски проблеми за да се еманципира окончателно, да извърши пробив в отношенията с Русия и да привлече друг голям васал от следвоенната американска сфера на влияние – Япония. Европейската и японската високотехнологични икономики са в състояние да допринесат за ускорената модернизация на Русия и за разработване на нейните огромни ресурси, докато тя, от своя страна, би осигурила тяхната безопасност, респектирайки евентуални опити за силово нарушаване на принципите на конкурентността. Дъгата (оста) от Токио до Лондон (стига британците да се осъзнаят в достатъчна степен като европейци, а не продължат да се смятат за “младшия партньор” на САЩ) ще обедини традиционните Велики сили, които бяха засенчени през изминалото столетие от американската мощ, и ще осигури приемствеността на модерната цивилизация.
В географско отношение, “слабините” на Европа се намират предимно в южната й полуостровна зона. Старият континент е особено уязвим от външно въздействие в района на Балканите и Северното Причерноморие. Дори при сегашните технологии на въоръжение и на водене на война, именно тук Европа може да бъде разделена и оттук да бъде контролирана. Необходимо е този регион да бъде стабилно защитен. А това означава, че Европейският съюз се нуждае от тесен съюз с Турция, която несъмнено ще стане член на Общността, ако европейците заложат на дългосрочните си интереси и стратегическото подсигуряване прерасне в изключителен приоритет.
С привличането на Турция, ЕС ще проникне до Кавказ, ще доближи Персийския залив и ще затвърди контрола си над Източното Средиземноморие. Германската мечта от края на ХІХ век за пробив на изток, посредством изграждането на Багдадската железница, ще бъде почти реализирана. Резервите към мюсюлманската Турска република могат да бъдат преодолени при стриктно следване, от нейна страна, на лаицизма, наложен навремето от Ататюрк. В този смисъл, италианската позиция по отношение на турското членство е по-обоснована, отколкото френските обструкции. Разбира се, напълно очаквано и оправдано е съседните на Турция християнски държави да наложат в присъединителния й договор ограничения върху свободата на движение (заселване) на турски граждани на тяхна територия, поради съществуващите исторически наслоения на подозрителност и опасенията за демографско поглъщане, но в Анкара едва ли биха се противили продължително на подобни предпазни клаузи.
След приемането на Турция, Европейската общност може да продължи да се разширява по посока на Близкия изток, включвайки евентуално южнокавказките постсъветски републики, Ливан и Израел (при наличието там на ясна проевропейска, а не проамериканска или друга ориентация и, ако своевременно разрешат териториалните си спорове и вътрешни конфликти). Към северноевразийския блок биха гравитирали републиките от Централна Азия, Иран и Афганистан, чиито индоевропейски и тюркско-алтайски народи могат да подхранят с младежко население застаряващите европейски националности.
Как би могъл да стартира интеграционният процес? Дали потенциалните участници в него са осъзнали, в достатъчна степен, общите си интереси, както и мащабите на проблемите пред процеса на сливане на потенциала и усилията им? В момента ЕС и Русия са готови да започнат разговори за съвместяването на стратегическите си интереси, макар че стартирането на преговорите беше осуетено от военната провокация на проамерикански настроения грузински лидер Саакашвили. Впрочем, американската съпротива на интегрирането на северноевразийското пространство би могла да се прояви и в други чувствителни пунктове на евразийското обединяване – Кюрдистан, Украйна, разполагането на елементи от ПРО на САЩ в Централна и Източна Европа и ответните мерки на Москва (съществуването на военнополитическият алианс НАТО, само по себе си, не би трябвало да е непреодолимо препятствие за формирането на новото политико-икономическо формирование в Евразия), проектите за тръбопроводи към Европа и пр. От другата страна на Евразия пък все още остават спорните четири южни острова от Курилския архипелаг и неподписаният заради това мирен договор между Москва и Токио. При всички случаи обаче, тези проблеми са преодолими.
Налагането на доминацията на общите интереси, а не на политическия натиск и икономическата експлоатация, е правилния модел на отношения между големите европейски държави и Русия, който би дал нов тласък на европейската цивилизация. Последните две десетилетия бяха трудни както за Европа, така и за Русия и Япония, доколкото реформирането на глобалната политическа система и натрупването на доста дефекти, през годините на половинвековното противопоставяне, доведоха до стопански и социални затруднения и забавяне на икономическия растеж в северноевразийския регион. Време е това изоставане да се навакса. Навлизаме в нова епоха на стагниране на стопанското и иновационното развитие, на непредвидими природни катаклизми и на нарастване влиянието на множество нови, сравнително млади, унитарни и съюзни държавни и междудържавни политически субекти. В такова размирно време светът се нуждае от стабилни и уверени имперски (т.е. наднационални) структури, от ползотворно взаимодействие между тях и от намиране на допълнителни стимули за възход и просперитет. В този смисъл, интеграцията в регионални междудържавни мегаблокове е сред най-вероятните възможности в търсенето на подходи за продължаване на развитието, поне докато експанзивното нарастване на световното население (и на неговото потребление) и еманципирането на Третия свят не забавят съществено хода си (след като младите националности преодолеят последиците от демографския преход и еуфорията на националното самовъздигане). През следващото столетие глобализацията би могла да доведе до обединяване и на мегаблоковете, макар че е напълно възможно и да се стигне до нова фрагментация на света. Засега обаче, регионалното консолидиране на трудовите и природните ресурси е повече от желателно. Въпросът е само, по какъв начин ще бъде осъществено то.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
