13
Пон, Юли
30 New Articles

Още веднъж за глобалния хоризонт на българската външна политика

брой1 2009
Typography

Може да се приеме, че съществуват две основни форми на модерната глобална парадигма. Едната е евразийската схема, в чиито рамки и двата основни центъра на сила, които често се идентифицират като „морски” и „континентален”, се намират в Европа. Другата е зародилият се сравнително наскоро трансатлантически модел, при който единият от основните центрове на сила - този, който най-общо се определя като „морски”, се намира вече извън Европа, в случая в Северна Америка. В рамките на трансатлантическия геополитически модел могат ясно да се разграничат два етапа на развитие: глобална двуполярност (1945 – 1991) и глобална еднополярност (1991 – 2009…). В дългосрочна перспектива (експертите по фючърс проучвания говорят за срок не по-малък от 15-20 години), бихме могли да допуснем появата на трета историческа форма на глобалния геополитически модел, при който е възможно изместване и на втория основен център на силата, този който обикновено се определя като континентален, от Европа по посока на Азия…

Всъщност, настоящият глобален геополитически модел се заражда след края на Втората световна война с издигането на САЩ и СССР в статут на световни свръхсили. Това довежда до създаването на глобална блокова система на международните отношения, проявила се на Запад в преместването на центъра на тежестта от Стария континент в Северна Америка, а на Изток – в достигане върха на военнополитическата мощ на Русия в цялата нейна история. В същото време, докато на Запад, със създаването на Европейските общности, се появяват предпоставки за наднационално развитие в някои области, то на Изток политическият и икономически живот запазва класическия си междудържавен характер, макар и в интернационализирана форма.

В геоисторически план, антагонизмът „Изток – Запад” най-често приема формите на двуполюсна или многополюсна система на международните отношения в Европа. Обикновено, многополюсният ред се асоциира с относителната слабост или упадъка на индивидуалните велики сили и може да се възприеме като преходен етап към поредното консолидиране или опростяване на системата, под надмощието на един, или по-често два, центъра на силата в световната политика.

Най-известните исторически прецеденти в двата случая са, съответно, обособяването на източната и западната части на Римската империя и създаването на многостранния „европейски концерт” след Виенския конгрес, през 1815, както и на т.нар. Версайска мирна система, след края на Първата световна война.

 

*   *   *

Националната традиция показва, че и двете системи са почти еднакво неблагоприятни за България. Ясно е, че при опростяване на съотношението на силите в Европа до двуполюсен модел, държавите от преходната зона на континента (т.нар. „Междинна Европа”), сред които исторически попада и България, губят почти напълно полето си за маневриране и обикновено биват погълнати от „империите”, владеещи или доминиращи Източна/Западна Европа. Такова е положението на нашата страна при изключителното надмощие на Византия, Османската империя и на СССР на Изток, в различните исторически епохи.

Въпреки че многополюсната система предоставя сравнително по-големи възможности за маневриране на традиционно преходните или периферни страни в Европа, в съвременната си история България е доказала, че не може да се възползва пълноценно от тях. Напротив, именно в такива условия са допуснати най-драстичните провали на националната политика по време на войните през ХХ век Това се дължи най-вече на липсата на достатъчно стратегическа култура у политическата класа, което не й позволява да оценява трезво външните условия на националната политика, независимо от емоционалните и идеологически напластявания. Разбира се, не бива да се пренебрегват и успехите на българската дипломация, постигнати в подобни условия, сред които най-важно значение имат обявяването на независимостта на Княжество България, през 1908, и Крайовската спогодба от 1940, с която страната ни получава обратно Южна Добруджа.

Ситуацията, в която се намира България сега, е коренно различна, тъй като нейната политика се провежда в условията на еднополюсен ред – изключително рядко състояние на международните отношения в исторически и регионален аспект и прецедент в глобален мащаб. Трудно е да се прецени стабилността на подобно състояние, но би могло да се каже, че в зависимост от силата на неговия лидер, то би могло да се стабилизира или да еволюира към класическо равновесие на силите.

В този смисъл, двете възможни алтернативи на едностранното надмощие са създаването на нов глобален двуполюсен ред (една от любимите идеи на неоевразийците в Русия) или „връщане” към традиционната многополюсна система на равновесие на силите, която пък е предпочитана опция за някои от големите западноевропейски държави… Втората алтернатива предполага постепенно дезинтегриране на „западния полюс” в световната политика (евро-атлантическа система), а първата – неговото консолидиране с оглед уравновесяване на растящата икономическа и политическа тежест на глобалния Изток, който, в настоящия момент, се отъждествява не толкова с потенциала на Русия, колкото на Азия…

Съществува и трета възможност – създаването на справедлив световен ред, основаващ се на многостранните ценности и международното право, която обаче засега има по-скоро маргинален характер. Това не означава, разбира се, че следва априори да се откажем от стремежа към подобна идеална цел. Напротив. Идеята за многостранната система на международните отношения, като отрицание едновременно на едностранната хегемония и многополюсния баланс на силите, е нещо напълно реално – тя е залегнала в политическите платформи на редица международни организации, сред които и ЕС, но нейният конкретен резултат е още толкова неясен и отдалечен в бъдещето, че едва ли би могъл да послужи за надежден ориентир на националната политика на този етап.

От жизнено важно значение за България е обстоятелството, че ключова роля в евентуалната еволюция на глобалната система в една от двете посоки ще изиграе западният полюс в световната политика, т.е. характерът на отношенията между НАТО и ЕС - две организации, в които нашата страна е пълноправен член и поради това се предполага, че трябва да има ясна идея за тяхното развитие…

 

*   *   *

Национал-центризмът в неговата санстефанска форма едва ли може да бъде продуктивен модел за политиката на България в описаните по-горе условия. Това обаче никак не означава, че българската национална идея не може да бъде извор на положителни примери или на онова, което вече свикваме да определяме като „добри практики”. Точно обратното. Българската история е богата на алтернативи, стига да имаме очи за тях…

В доосвобожденския период, т.е. от началото на борбата за църковна самостоятелност, в средата на ХІХ век, до Руско-турската война, през 1877-1878, съществуват две основни тенденции в движението за национална независимост.

Едната от тях се обявява за решаването на българския национален въпрос по революционен път, както и за помощ от външни сили, на първо място сред които Русия, за освобождението на страната. Преки следствия от нейната дейност са обявяването на Априлското въстание през 1876, Освободителната война, подписването на Санстефанския мирен договор и разпокъсването на създадената от него Велика България по време на Берлинския конгрес. Косвени резултати са налагането на санстефанизма като единствена платформа на българската външна политика след Освобождението, както и неуспехите в осъществяването на тази върховна цел, довели до няколко „национални катастрофи”, без да говорим за трайните психологически белези в колективното съзнание…

Другата тенденция, в лицето на привържениците на еволюционния подход за освобождението на България, разчита, преди всичко, на вътрешното узряване и консолидиране на българската нация в рамките на Османската империя, като задължително условие за постигане на нейното единство и държавна независимост. Косвена характеристика на този подход е прозападната ориентация на неговите носители, като главният му резултат е постигането на самостоятелността на българската църква (Екзархия) през 1870 или, с други думи, на културната автономия на българската нация в рамките на Османската империя. В чисто теоретичен план дейността на това течение е възможна единствено в условията на мултиетническата по своя характер Османска империя. В този смисъл, негов естествен „враг” са не толкова външните сили, колкото развитието на турския национализъм вътре в Османската империя (т.нар. „младотурско движение”), проповядващ етнически чиста национална държава и асимилиране на националните и религиозни малцинства.

Разбира се, развитието на националния въпрос, проповядвано от представителите на еволюционната доктрина, си остава изцяло хипотетично, доколкото тя е напълно изпреварена от хода на събитията през 1876-1878, когато престава да съществува със самия факт на освобождението, макар и частично, на българската нация… Въпреки това, остатъчни елементи от нея могат да се открият в политическото поведение на изявени национални лидери като екзарх Йосиф и Стефан Стамболов, в периода след Освобождението на България до края на Първата балканска война.

„Алтернативното течение” в българската национална традиция би могло да се определи не толкова като еволюционно или дори консервативно, колкото като „реалистично”, в сравнение с „идеалистичния” подход по същите въпроси, присъщ на революционната тенденция, трансформирала се след разпокъсването на Санстефанска България в иредентистка.

Тук следва да се уточни, че понятията „реализъм” и „идеализъм” в българската геополитическа традиция имат твърде различно съдържание от утвърдените международни теоретични категории.

Реалистичната доктрина, на практика, отсъства от външната политика на България в модерния период, но тя би следвало да означава отчитане на съществуващото съотношение на силите, основано на обективен анализ и оценка, при осъществяването на националните цели. В по-широк смисъл, подобен подход може да се оцени не толкова като геополитически, колкото като геополитически адекватен или релевантен…

От друга страна, идеализмът, който, за разлика от реалистичната доктрина, наистина присъства, при това твърде активно и обсебващо, в съвременната българска традиция, означава не толкова месианство или борба за налагане на собствената ценностна система на другите, колкото провеждане на догматична външна политика, доминирана изцяло от определена идея, която замъглява или прави излишна геополитическата оценка на съотношението на силите…

От тази гледна точка, еволюционната тенденция в българското освободително движение се отличава с комплексно и поради това обективно възприятие на европейската политика, поради което нейният подход е гъвкав и дипломатичен, без да изпуска от полезрението си основната цел – единството и независимостта на българската нация.

Сега бихме оценили подобен подход като дългосрочен, стратегически или още като всеобхватен и глобален.

Ноември, 2008

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020