Причините, които налагат Българското геополитическо дружество да се върне към въпроса за практическото приложение на геополитическото познание, най-общо казано, се свеждат до неговата основна цел – съсредоточаване усилията на българските геополитици към усъвършенстване управлението на държавата ни. Защото Дружеството не може да си поставя чисто образователни цели, каквито са присъщи на висшите учебни заведения и научните институти. Неслучайно, още на първите му месечни сбирки в Македонския дом, през есента на 2001, участниците наблегнаха на необходимостта от повече доклади и анализи от сферата на т.нар. “приложна геополитика”, в сравнения с онези, които, въпреки несъмнената им научна стойност, не се отнасят пряко за България.
Ще припомня, че от началото на “прехода” до създаването на Българското геополитическо дружество, почти единствената по-значима научна обществена проява в тази сфера беше, провелата се, на 22 май 1997 в Географския институт на БАН, конференция „Географското пространство – инвестиция на ХХІ век”2. Настъпилите политически промени вече бяха реабилитирали геополитиката като научна дисциплина, но въпреки това, тя не стана част от образователните и научноизследователски програми. В същото време, макар че геополитиката (или, по-скоро, отделни нейни елементи) влезе в лансираните от партиите политически програми и в медиите, това беше само като термин, а не като практически действия.
Не е пресилено да се каже, че на фона на международните проблеми за българската “приложна геополитика” почти нищо не се споменаваше. Така тя остана само като “геополитика на държавните обединения по интереси”. Тоест, независимо от вече създадените за това предпоставки, българската геополитика, като част от държавното управление, не се изявяваше в практиката.
Излизането от това недопустимо състояние стана причина Българското геополитическо дружество да организира сбирки с доклади по отделни геополитически проблеми на страната, както и конференции с проекторешения, представени в отделни брошури. Те обаче, не предизвикаха необходимия интерес от ведомствата и местните органи.
Двайсет години след началото на политическите промени в България, в справочната литература все още можем да открием същите формулировки за геополитиката, както и през социалистическия период. Така, в Кратка българска енциклопедия на БАН тя е дефинирана като „ … реакционна буржоазна теория, възникнала в края на ХІХ и началото на ХХ век, опитваща се да обясни и оправдае агресивната империалистическа политика с географски причини, с несъответствието между държавните граници и жизненото пространство на нацията. В своята аргументация, геополитиците използват идеите на малтусианството, расизма, социалдарвинизма и органичната теория за обществото. Като официална доктрина, геополитиката се проявява ярко във фашистка Германия. Сега е елемент в идеологията на стремящият се към световно господство американски империализъм и на западногерманския реваншизъм”3.
Във Философски речник пък се твърди, че: „Геополитическата доктрина оправдава различните форми на империалистическа експанзия, позовавайки се на данните на икономическата и политическа география. От теоретична гледна точка, геополитиката представлява една от съвременните разновидности на буржоазния фетишизъм… днес геополитиката вижда централната си задача в обосноваване необходимостта от междудържавни обединения в блокове, обусловени от географската близост …”8.
Накрая, в Речника на чуждите думи в българския език, геополитиката се определя като: „буржоазна политическа доктрина, която чрез извратено тълкуване на данните от икономическата, политическата и физическата география се стреми да обоснове външната политика на империалистическите държави, техните претенции за световно господство и експанзия”5. Днес у нас доминира т.нар. “геополитология” (ако използваме термина, въведен от покойния виден български геополитик проф. Марин Бъчваров), т.е. геополитиката, отнасяща се общо за света и континентите, а не толкова до практическите проблеми на конкретните държави, по отношение на които се свежда главно до анализ на ролята на географското им положение. Доколкото се появява и нова геополитическа литература, тя само нюансира проблемите, вече без споменатото по-горе политическо и идеологическо противопоставяне.
Така, в предговора към българското издание (от 2007) на учебника на Паскал Бонифас „Съвременната геополитика: основните разделителни линии”5 (вж. “Геополитика”, бр.6/07 – б.р.), използван във висшите учебни заведения на Франция, доц. д-р Мария Пиргова подчертава, че геополитиката „ражда новото мислене”, като цитира автори, провъзгласяващи „края на националната територия” и привлича вниманието към третираните от автора геополитически проблеми на САЩ, Китай, Индия, Русия, Африка и т.н. В този предговор обаче (да не говорим за самата книга) въобще не се споменава България. В заключението му, доц. Пиргова подчертава: „естествено, най-вълнуващият въпрос за геополитиката е – кой ръководи света?” и добавя: „Една от най-интересните глави на книгата е посветена на спорта … Футболните финали и трансфери оформят световен пазар, на чието поле се реализират национални и корпоративни интереси”. Поне за мен, тук възниква въпросът, дали това становище може да има нещо общо с българската геополитика в период на демографски срив и икономическа криза?
Доколкото година по-рано излезе от печат „Геополитиката на България” (вж. “Геополитика” – бр.3/08 – б.р.), посветена изцяло на проблемите на “приложната геополитика”, тя беше посрещната с благоприятни отзиви. Така, Бойко Маринков изтъква, че: „ … в момента влизаме в една конструкция, след като за около 20 години сме били изолирани от инфраструктурните проекти … една блестяща книга – „Геополитиката на България” … трябва да се намира на бюрото на всеки, който взема управленски решения, защото страната ни продължава да е изолирана от геополитическите процеси. Външният свят ни е отнел геополитическите предимства. По-страшно нещо от това, здраве му кажи”4.
От времето на споменатата по-горе конференция в Географския институт, през май 1997, геополитиката не беше включена като самостоятелна дисциплина във висшето образование, въпреки началото, поставено от проф. Иван Батаклиев още в началото на 40-те години на ХХ век. Нещо повече, в учебниците, в областта на геодемографията, която гравитира към геополитиката (вж. учебника на Паскал Бонифас – с. 207-212), нищо не се споменава по въпроса и то при положение, че страната ни преживява, освен всичко друго, и период на ускорен демографски срив.
Теоретиците на българската геополитика от 30-те години на миналия ХХ век определят географското положение на страната ни, като „национален капитал, който обаче не се олихвява”. За съжаление, и днес доказаните геополитически предимства на България не само не се олихвяват, но и се губят. Иначе казано, става дума за национален капитал, чиято загуба снижава силата и стабилността на държавата ни. При това, процесът не е скрит и анонимен, за да не се забелязва от управляващите. Той се възбужда, засилва, а понякога и се демонстрира именно като властническо действие, обективно провеждано и силово налагано.
В българската история, антигеополитическото мислене и съответните управленски действия, които ни лишиха от излаз на Бяло море, (временно) от Южна Добруджа и от Западните покрайнини; от контакти с Македония (жп връзката Гюешево-Куманово); от нови дунавски мостове; от превръщането на морските ни пристанища, разположени на източната граница на ЕС, в аналог на големите западноевропейски атлантически портове; от старопланинското пресичане Троян-Карлово, като участък на трансевропейската магистрала през Източна Европа (Балтика-Егея), са по-скоро правило, отколкото изключение. Те обаче са особено опасни в период на криза, в каквато (заедно с останалия свят) навлизаме сега.
В своята осемгодишна дейност Българското геополитическо дружество многократно е настоявало да се провежда адекватна на геополитическите ни предимства политика, включително и чрез повишаване на образователното ниво в тази сфера. Става дума най-вече за познанията, необходими, за да се провежда успешна държавна политика, защото, както подчертава видният ни географ Ив. П. Орманджиев: „Няма смисъл да говорим само за реки и долини, езера и планини, без да посочваме на подрастващото поколение тяхното значение за бъдещото развитие на нашата държава”6.
Днес, във века на техническия прогрес и социалния напредък, такива познания у нас се добиват в силно ограничен вид, в общообразователните средни училища. А за висшето образование – само по програмите на приемните изпити. Това, което в тази насока буди особена тревога е, че въобще не става дума за приложна география. Тази приложност не е акцент дори в специализираното висше географско образование. Изправени сме пред злополучни факти в специализираните дисциплини, като нерядко в геополитическите лекции думата „България” въобще не се споменава.
При това положение е нормално, в преобладаващите случаи, служебно ангажираните ръководители у нас да остават в неведение за реалните геополитически проблеми и да нямат познания за да мотивират тяхното решаване. Тоест, те не са годни да формират и реализират геополитиката на държавата ни.
Един малък пример в тази насока е показателен. При определяне на българското становище, къде трябва да се изградят нови дунавски мостове, се посочва участъкът между Никопол и Турну Мъгуреле (има се предвид баражната стена на едноименния Хидротехнически комплекс). А фактическото място е между град Белене, на българския бряг, и село Чоара - на румънския.
Липсата на практико-приложни познания за вземане на решения, съобразени с геополитическите ни предимства, често води до лансирането на различни локални проекти (обикновено подкрепяни от представители на местната власт), които не отговарят на държавните интереси, да не говорим, че са трудно осъществими на практика, или пък са напълно неосъществими. Фрапантен пример в тази насока е налагащото се разширяване на Варненското пристанище, чрез преместването му на неподходящи за целта места, вместо да се използват 44-те километра брегова ивица на плавателния канал Варна-Девня. Предлага се: „Варненското пристанище да се модернизира като Барселона, Генуа и Солун”. Само че те са развити по морския бряг с молове и вълноломи, докато във Варненския залив това е неосъществимо, заради наличието на нос Галата, от юг, и нос Варна – т.е. градът, от север. Учудващо е, че отговорните дейци, наложили тази идея, не осъзнават, че Варненското пристанище е своеобразен аналог на западноевропейските атлантически пристанища.
Най-мащабното значение на българската геополитика е, преди всичко, в ролята й на национален ресурс за преодоляване на кризата, която на настоящия етап влошава икономическото състояние на всички държави по света. В тази насока е достатъчно да се използват споменатите шансове, които има страната ни. Необходимо обаче, те да бъдат правилно оценени по приоритетност, както и създаване на рационална организация за използването им. А това зависи най-вече от държавното управление, което, давайки приоритет на геополитиката, като най-широкообхватна дейност, ще осигури резерви и ефективност за успешно решаване на текущите проблеми. Именно това ни дава основание да считаме, че геополиката определя талвега, който държавата ни да следва за да преодолее успешно настъпващата криза.
Не може, въпреки благоприятния си геополитически потенциал, България да бъде заобикаляна от големите транзитни стокови потоци като пустеещ остров. За съжаление, този процес, на който Българското геополитическо дружество в продължение на последните осем години отчаяно се противопоставя (въпреки, че засега не среща достатъчен отклик сред отговорните за реализиране на държавната геополитика институции), не само вече тече, но и се задълбочава.
Бележки:
1. Талвег е средната, обикновено най-дълбоката, надлъжна линия по течението на реката.
2. Благодарение инициативата и усилията на покойния ст.н.с. Гешо Гешев, тогава директор на Географския институт на БАН и председател на Националния комитет по география.
3. Кратка българска енциклопедия, С., Изд. на БАН, т. І, 1963, с. 626.
4. Маринков, Б., Състояние на управлението на страната в условията на тристранна коалиция, Федерация „Открит форум” в дневния ред на България, С., Изд. Ciela, 2006, с. 131.
5. Милев, Ал., Б. Николов, П. Братков, Речник на чуждите думи в българския език, С., Изд. „Наука и изкуство”, 1978, с. 164.
6. Орманджиев, Ив. П., „Как загубихме Тракия”, сп. „Отец Паисий”, май-юни, 1933, с. 143-151.
7. Паскал Бонифас, Съвременната политика /превод от френски/, С., Изд. „Кама”, 2007, с. 272.
8. Розентал, М. М. и П. Ф. Юдин, Философски речник, превод от руски (Издателство политической литературы, 1968), С., Издателство на БКП, 1968, с. 102 (преведена още през същата 1968 от руското издание).
15.12.2008, София
* Председател на Българското геополитическо дружество
{rt}
