Известният британски геополитик и стратег д-р Джон Чипман завършва история в Харвардския университет, след което специализира международни отношения в London School of Economics и Оксфордския университет.
В началото на 80-те години на миналия век е анализатор на НАТО, след което работи известно време в Атлантическите институт за международни отношения в Париж.
От 1987 е зам. директор (а след това и директор) на Отдела за регионална сигурност в лондонския Международен институт за стратегически изследвания (IISS), чиито генерален директор е от 1993 насам.
През 2001 е инициатор на регионалния годишен форум „Диалог Шангри Ла”, в който участват военни министри и анализатори от Азиатско-Тихоокеанския регион. През 2004 пък създава още един подобен форум „Диалог Манама”, този път за района на Персийския залив.
Д-р Чипман е автор на стотици статии по въпросите на сигурността в Европа, Близкия изток и Азия, във водещи световни медии. Той е съветник на Националната банка на Кувейт и член на ръководствата на Института Аспен (Италия) и Азиатския институт за политически изследвания (Южна Корея). Автор е на няколко книги, сред които „Южните съюзници на НАТО” и „Френското влияние в Африка”. През 1999 британската кралица го награди с ордена на Свети Михаил и Свети Георги.
- Малцина у нас познават дейността на ръководения от Вас Международен институт за стратегически изследвания. Кажете нещо за него.
- Сред членовете на института са представители на академичните структури, правителствата, бизнеса и въоръжените сили на повече от сто страни по света. IISS обединява 2500 независими анализатори, както и 450 постоянни сътрудници. Занимаваме се не само с изследвания и академична дейност, а и реално участваме във формирането на международната политика в сферата на сигурността.
Само допреди седем години в Азия нямаше нито една институция, която да отговаря за реалния пряк диалог между военните в региона. Именно заради това създадохме, под егидата на IISS, „Диалога Шангри-Ла”, в който участват военните министри и началник щабовете на повече от 25 държави. По-късно създадохме подобна структура и в района на Персийския залив – т.нар. „Диалог Манама”. Нейните форуми се провеждат всяка година в Бахрейн, като в тях участват външни министри и съветници по националната сигурност на държавите от региона, както и от САЩ и Европа. Това е място, където се срещат представители например на САЩ и Иран, както и на други страни. Близкоизточният регион е толкова сложен, че много често на формално, т.е. официално, равнище диалогът се оказва прекалено усложнен от съществуващите политически и геополитически проблеми. Затова нашият институт, в качеството си на независима структура и посредник, прави възможно провеждането на наистина всеобхватен диалог.
- Често казваме, че живеем в епоха на глобализация. В икономическата сфера е ясно за какво става дума. А в политическата?
- В политическата сфера, държавите и международните институции, за съжаление, не съумяват достатъчно бързо да се адаптират към промените в света и към новите форми на сътрудничество. Затова сме възприели една нова концепция, която бихме могли да определим като своеобразна „приватизация на дипломацията”. В качеството си на много по-гъвкав играч, който може да действа по-бързо, се възприемаме като подходяща неутрална „площадка” за преговори, която при това поддържа връзки с много държави по света. Поставяме си за цел да запълним тази ниша, за да съдействаме за успешното приспособяване на държавите и международните институции към бързо протичащите промени, така че да отговорят на реалните потребности на нашето време.
- Институтът Ви е известен с доста точните си прогнози. Бихте ли прогнозирали перспективите за поява на нови горещи точки на планетата в места, където все още не се води война?
- Много възможно е избухването на нови конфликти в Близкия изток. Те са свързани с многобройните противоречия и проблеми между правителствата и различните недържавни групировки. Налице са и определени структурни проблеми: държавите от региона са подложени на непрекъснат натиск както отгоре, така и отдолу. Отгоре им влияят различните транснационални ислямски движения, отдолу пък им въздействат съществуващите религиозни (например между сунити и шиити), племенни и етнически различия. Това обаче не са конфликти, които ще доведат до истински войни с използването на редовни армии, а сблъсъци, в които ще се използват партизански методи.
- Бихте ли споменали конкретни държави от региона, която могат да бъдат ангажирани в подобни конфликти?
- Всъщност, това се отнася до почти всички страни в Близкия изток, като започнем от Кувейт, който в момента е относително стабилен, и Ливан. За да могат да бъдат предотвратявани и разрешавани конфликтите, е необходимо да се съчетаят решенията на национално, регионално и транснационално равнище. За да бъде постигнато някакво решение в Ливан например, трябва да се преговаря със Сирия, с Лигата на арабските държави, с движението Хизбула...
Ако пък говорим за класически военен конфликт, такива възможности има в Азиатско-Тихоокеанския регион. Там, за разлика от Близкия изток, именно държавите играят най-важна роля. Много голяма значение се придава на суверенитета и териториалната цялост, затова е по-вероятно конфликтите в региона да имат междудържавен, а не вътрешен характер. Вероятно е, конкуренцията по отношение на енергийните ресурси да провокира възобновяване на конфликтите.
Разбира се, има и позитивни промени. Например споразумението между Япония и Китай за съвместна разработка на енергийни ресурси. Други държави обаче, и в частност Виетнам, са силно загрижени заради териториалните си спорове с Пекин, които също са свързани с разработването и добива на енергоносители.
- Сега нека се прехвърлим на Запад. Мнозина експерти, включително в Русия, престанаха да се опасявят от разширяването на НАТО на Изток, тъй като, според тях, разширената НАТО става все по-трудно управляема. Освен това, те смятат, че новите членки на пакта, със своите слаби и нуждаещи се от сериозни инвестиции армии, са се превърнали в тежко бреме за НАТО. Така ли е наистина?
- Във всичко това има нещо вярно. Разширявайки се, НАТО поема определени задължение по отношение на новите членове. От чисто политическа гледна точка, ситуацията също се усложнява, защото много решения се вземат на базата на консенсуса, а разширяването забавя този процес. От гледна точка на оперативното взаимодействие пък, военните действия в Афганистан показват, че НАТО вече не се държи като единен играч, защото отделните страни-членки дойдоха в тази страна със собствени претенции и ограничения – например за използването на техните контингенти в преките военни действия срещу талибаните. Налице са дори ограничения, касаещи оказването на подкрепа от един национален батальон на друг. Затова голямата НАТО не означава и ефективна НАТО.
- Сред модните теми в международните отношения е т.нар. „битка за Арктика”. Взаимните претенции на държавите с излаз на Северния ледовит океан се усилват. Те вече подготвят специални части, кораби и ледоразбивачи, създават се нови бази, в случай че ситуацията се изостри. Доколко е вероятна една война в Арктика?
- Разбираемо е, че взаимните претенции на въпросните държави ще продължат да се задълбочават. В същото време, наскоро се проведе среща на заинтересованите страни, на която тези проблеми бяха обсъдени. Струва ми се, че разногласията по отношение бъдещето на Арктика се базират, на първо място, върху спекулациите за големите запаси от ресурси в региона, а на второ – заради промените в климата и топенето на ледовете, което дава възможност за достъп до чуждите териториални води. Мисля, че през следващите 10-20 години политическите разногласия ще продължат да съществуват, но ми е трудно да си представя, че това може да доведе до въоръжени сблъсъци.
- Друга сравнително нова тема е астероидната опасност за планетата. Някои експерти смятат, че не е необходимо създаването и поддържането на специални части за отразяване на метеоритната опасност, други пък са убедени, че темата е актуална. Необходимо ли е, според Вас, да се готвим за отразяване на подобна опасност и под каква форма могат да бъда обединени усилията на различните държави в тази област?
- Единственото, което бих могъл да кажа в тази връзка е, че бях свидетел на такива дискусии в САЩ, но повечето от тях бяха чисто бюрократични битки, без отношение към реалната политика.
- Както е известно, Москва не приема разполагането на т.нар. Трети позиционен район на Националната система за противоракетна отбрана (ПРО) на САЩ в Източна Европа, изтъквайки че в бъдеще в ракетните шахти могат да бъдат разположени американски ракети, предназначени не за отбрана, а за нападение. Възможна ли е подобна метаморфоза?
- Мнозина на Запад смятат, че решението за разполагането на прихващащи ракети в Източна Европа не беше оптималното, от политическа гледна точка. Между Русия, САЩ и Европа от доста време текат дискусии относно целите на ПРО и за това, чии ракети биха могли да застрашат Стария континент. Затова е жалко, че решението за разполагането на елементи от американската ПРО не беше обсъдено в по-тясно сътрудничество с Русия и не отчете времето, когато предполагаемите заплахи могат да станат реалност. Що се отнася до спекулациите, че противоракетните системи могат да бъдат заменени с настъпателно оръжие, това не ми се струва вероятно. Ако в САЩ беше назряло подобно решение, те можеха да го осъществят и без да разполагат преди това противоракетни системи.
- Държавите от ЕС обсъждат все по-активно ограничения характер на европейските военни възможности. Какво мислите за това?
- Институтът ни публикува обширно изследване, в което правим оценка на тези възможности, използвайки нова методология и нов подход към оценката на военните възможности, въобще. Защото военните възможности не са просто сбор на количеството танкове или бойни самолети. В тази връзка, показваме как именно следва да бъдат оценени тези възможности в съвременната обстановка и предвид новите заплахи пред сигурността. В този контекст, за експертите (включително за българските) би било полезно да се запознаят с „Бялата книга” на Франция. Защото това е изключително сериозен, от интелектуална гледна точка, документ, в който присъстват три важни момента. За първи път се признава, че 10 хиляди френски военни трябва да бъдат готови във всеки един момент да се справят с евентуални „вътрешни заплахи”. На второ място се подчертава необходимостта да се подобри събирането на нужната разузнавателна информация, както и да се разработят качествено нови подходи в тази сфера за да могат да бъдат предсказани възможните бъдещи заплахи. На трето място, подчертава се значението на космическото пространство и необходимостта да се развива и укрепва космическо разузнаване. Идеята, стояща в основата на този извод, е, че ако през ХІХ век стратегически най-важен беше контролът над Световния океан, през ХХІ век това ще бъде контролът над Космоса.
Що се отнася до Великобритания, последният сериозен опит да се преосмисли британската военна политика беше направен през 1998, затова не може да говорим за някакъв иновационен подход. Днес Британия е загрижена от това, че армията и действа на предела на възможностите си, имайки предвид участието и в мисии по целия свят и, особено, в Ирак и Афганистан. На практика, командването почти през цялото време е ангажирано с тактически въпроси, касаещи провеждането на конкретни операции в тези страни. След появата на френската „Бяла книга” обаче, стартира дискусия за необходимостта, през следващите две-три години, и Великобритания да направи подобен стратегически обзор. Той следва да отчете и опита на самите британци, придобит в Ирак и Афганистан.
В Европа са налице все повече противоречия между амбициите на отделни европейски държави и реално съществуващите ограничения във военните им възможности. Тези противоречия станаха още по-очевидни, след като френският президент Никола Саркози пое председателството на Евросъюза. Защото той не крие, че иска ЕС да отделя повече внимание на военния елемент в своята обща политика.
- Всъщност, въпросът за създаването на въоръжени части на ЕС се дискутира отдавна. Какво е състоянието днес?
- Единственият нов елемент е решението на Саркози Франция да се върне във военната структура на НАТО. Пак той предложи да бъде създаден Център за оперативно планиране, в рамките на ЕС. Тези идеи възкресиха спора за взаимоотношенията между Европейския съюз и НАТО. Днес обаче, все още не става дума за създаване на европейска армия под флага на ЕС, а по-скоро за необходимостта от усъвършенстване и оптимизиране на европейските възможности при провеждането на съвместни операции, които обаче ще бъдат доста скромни, в световен мащаб.
- В същото време, в седем европейски държави са разположени около 200 заряда тактическо ядрено оръжие. Обсъжда ли се бъдещето на този атавизъм от ерата на студената война?
- По този въпрос, в Европа не се водят някакви сериозни дискусии, които да ангажират хората, вземащи реалните решения в ЕС.
{rt}
