23
Пет, Окт
5 New Articles

Срещите на върха на Европейския съюз се провеждат толкова често (обикновено по четири-пет пъти годишно), че отдавна не се възприемат от обществеността и медиите като кой знае колко важно събитие. Провелата се в края на юни в Брюксел поредна среща на ръководителите на държавите-членки на ЕС обаче, определено беше изключение. Отчасти това се дължеше на изтичащия срок на германското председателство на Съюза, което беше превърнало основния въпрос на срещата – преспективата за приемането на нов конституционен договор за обединена Европа – в един от основните си приоритети.

Преди две години, когато проектът за Конституция на ЕС се провали на референдумите във Франция и Холандия, практически всички анализатори, както в самия Европейски съюз, така и извън него (включително и в България) в един глас заявиха, че Европейската конституция е мъртва – при това не само проектът от 2004, но и самата идея за такава конституция, по принцип. Нещо повече, заредиха се изявления, че процесът на европейска интеграция е изпаднал с състояние на дълбока системна криза, която ще се проточи дълги години и дори може да доведе до разпадането на Евросъюза.

Тези оценки се оказаха силно преувеличени. Не мина и година след референдумите във Франция и Холандия и дискусията беше възобновена, като основният акцент беше поставен (така е и днес) не върху целесъобразността на по-нататъшните стъпки за институционалното укрепване на ЕС, а върху въпроса, как това би могло да се постигне по-добре. Въпросът за укрепването на нормативно-правната и организационна основа на Европейския съюз отново се обсъжда открито и все по-активно. Само допреди половин година, това изглеждаше практически невъзможно. Заслугата за този пробив е почти изцяло на германското председателство на ЕС и Берлин има всички основания да се гордее с това.

Еволюцията в настроенията на политическия елит на Съюза през последните месеци показа, че интеграционният проект е жив и постепенно преодолява тежката криза, в която изпадна преди две години. Всъщност, би било наивно да смятаме, че един толкова мащабен и амбициозен проект може да се развива само по възходяща линия и без да се сблъсква с някакви, повече или по-малко сериозни, проблеми.

В края на краищата, подобни трудности, заплашващи да „погребат” ЕС, са възниквали и преди: достатъчно е да си припомним създаването на Шенгенската зона или пък въвеждането на еврото – все мащабни еволюционни проекти, провокирали разцепление сред страните-членки, между онези, които са „вътре” и другите, които „не участват”. Всеки път обаче, активните привърженици на европейската интеграция съумяваха да възстановят динамиката на този процес, макар че понякога им се налагаше да действат тайно и дори напук на общественото мнение. Най-вероятно, така ще се действа и сега. Злорадството, което се усеща, във връзка с това, че лидерите на ЕС трябваше да се откажат от първоначалния проект за Конституция и да изберат „заобиколния път” е не само неуместно, но и глупаво. Далеч по-голямо внимание и възхищение в случая заслужават енергията и целеустремеността, с която лидерите на повечето страни-членки се опитват да съхранят постиженията на европейската интеграция и да повишат тяхната ефективност.

Но, нека се върнем към острите политически битки, които членовете на „общото европейско семейство” водиха помежду си в навечерието и по време на срещата на върха в Брюксел на 21-23 юни. Споровете и публичните изявления на водещи европейски политици засягаха, най-вече, възможните пътища за излизане от ситуацията, когато проектът за Европейска конституция, съгласуван в края на 2004 от упълномощените за целта представители на правителствата на всичките 27 държави-членки, беше утвърден (от националните парламенти, или чрез референдум) от 15 страни и отхвърлен от две.

В останалите десет членки процесът на формално одобряване на Конституцията беше спрян, поради очевидното безсмислие на евентуално ново противопоставяне с разочарованите избиратели и провокиране на критики срещу процеса на европейска интеграция, при положение, че провеждането на повторни референдуми във Франция и Холандия беше практически изключено. А за да влезе в сила Конституционният договор, следва задължително да бъде одобрен от всички държави в ЕС.

В тази връзка, през последните месеци се обсъждаха различни варианти:

- вече започналият процес на утвърждаване на проекта за Конституция да завърши без провеждането на референдуми;

- да бъде приета т.нар. „мини-Конституция” (в която да бъдат оставени само членовете, които не пораждат спорове, а останалите да останат за „после”);

- изработването на нов проект за Конституционен договор;

- съгласуването, вместо проекта за Конституция, на някакво друго споразумение или договор за „реформиране на ЕС”.

Както е известно, нещата в Брюксел се развиха така, че повечето медии и анализатори обявиха за основен „бунтар и смутител на спокойствието” в Евросъюза Полша, чието правителство действително зае (при това публично) доста твърда и неотстъпчива позиция по отношение на предвиденото в проекта за Конституция преразглеждане на системата за гласуване при вземането на решенията в рамките на ЕС. Нарочването на Варшава като основен виновник за възникналите проблеми, се обяснява отчасти с това, че полските лидери още преди това успяха да се сдобият с имиджа на „капризен играч”, блокирайки, в частност, началото на преговорите за нов основополагащ документ, определящ отношенията между ЕС и Русия.

„Полският феномен” обаче, заслужава по-внимателен и балансиран анализ. На първо място, линията, избрана от братята Качински, в значителна степен, е ориентирана към вътрешната аудитория. Както е известно, процесът на присъединяване на Полша към ЕС беше твърде болезнен и съпроводен с много отстъпки от страна на Варшава (включително по такива приоритетни за страната въпроси, като миграцията на работна сила и селското стопанство) и сега правителството трябва да полага големи усилия за да неутрализира обвиненията на критиците от средите на опозицията, че пренебрегва националните интереси.

На второ място, полският елит не е свързан по никакъв начин с оформилата се в ЕС, през последния половин век, политическо-психологическа традиция спорните въпроси да се решават без много шум и добронамерено, априори признавайки приоритета на задълбочаването на европейската интеграция. Полша смята (при това съвсем основателно), че влизайки в ЕС, трябва да разполага с право на глас, пропорционално на нейната географска, демографска, политическа и (потенциално) икономическа тежест.

Друг въпрос е, че брататя Качински предпочетоха откритата, остра и нерядко скандална полемика с Брюксел. Нещо повече, те нарушиха може би най-свещеното табу на Европейския съюз – връщането към наследството на Втората световна война – като фактически обвиниха Германия за това, че днес полското население (и, следователно, тежестта на страната в системата за гласуване, вътре в ЕС) не е 66 милиона души, а почти два пъти по-малко. Подобно поведение на Варшава накара лидерите на останалите държави от обединена Европа също да изоставят (при това, както изглежда, завинаги) дипломатичния тон и да започнат да отстояват интересите си открито, рязко и твърдо.

Не бива да се учудваме, че упоритостта и капризите на Полша пораждат все по-силно раздразнение в Брюксел и в редица други европейски столици, където вече бяха започнали да се смятат за „по-равни от другите”. Достатъчно е да споменем направеното в навечерието на последната среща на върха на ЕС изявление на председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, че: „В интерес на новите страни в ЕС е да покажат, че членството им не затруднява живота на Съюза, а напротив – придава му допълнителен импулс”. То поражда асоциации с нашумялото навремето изказване на бившия френски президент Жак Ширак за десетте страни от т.нар. „Нова Европа” (сред които и Полша), подкрепили военната интервенция на САЩ в Ирак, че „са изпуснали прекрасната възможност да си замълчат”.

На трето място, опасенията на Варшава относно реформата на системата за гласуване бяха напълно обосновани. Предложената от германското председателство формула за „двойното мнозинство” дава предимства на големите (като Германия, Франция, Великобритания и Италия) и най-малките (като България) страни-членки, но ограничава представителството на средно големите държави от ЕС, като именно Полша би загубила най-много при приемането на германското предложение.

Накрая (което е и най-важното), докато полските лидери твърдо отстояваха интересите на своята страна по един наистина важен, но все пак процедурен въпрос, зад гърба им се криеха ръководителите на някои други европейски държави, чиито бележки касаеха много по-значими аспекти от развитието на европейския интеграционен проект. В същото време, и обществеността, и медиите отделиха далеч по-малко внимание за техните претенции.


Списъкът на тези реални противници на задълбочаването на европейската интеграция следва да започне с Великобритания. Както преди, така и след присъединяването си към ЕС през 1973, тази страна неизменно заемаше особено място в европейските интеграционни процеси. Като нещата не опират само до специалните отношения на Великобритания със САЩ и ревността, с която британците се стремят да опазят реалните или символични (като например специфичната мерна система) атрибути на своя национален суверенитет. Причините за това са много и на тях са посветени достатъчно солидни научни трудове. Тук бихме искали да споменем само за една от тях – която макар и да не е основната, обикновено остава извън рамките на повърхностните анализи и коментари. Великобритания е страна, в която няма писана Конституция. Това, обстоятелство, наред с британската традиция на юридическите прецеденти, превръща обичайната за европейската интеграция практика на инкорпориране на приетите на ниво ЕС нормативни актове в националното законодателство, в изключително сложен, деликатен и болезнен процес.

В навечерието на последната среща на ЕС в Брюксел, Лондон официално очерта четири „червени линии”, чието пресичане, според него, би придало на новия договор на Европейския съюз белезите на наднационална конституция и би го направило неприемлив за Великобритания. Сред тях са: признаването на Европейската харта за основните права и свободи за юридически задължителна, формулирането на обща външна политика (включително въвеждане на поста външен министър на ЕС), предоставяне на Европейския съд правото да взема решения с пряко действие върху цялата територия на ЕС, както и унифициране на нормите и практиките в сферата на данъчното облагане и социалното обезпечаване. Лондон смята, че всичко това би превърнало ЕС във „федеративна свръхдържава”, т.е. би наложило такъв сценарий на развитие на европейската интеграция, какъвто Великобритания едва ли би могла да приеме, пък дори и в по-далечна перспектива.

Част от британските претенции бяха удовлетворени сравнително лесно. Става дума, преди всичко, за отказа от вкарването на общата външна политика на ЕС в конкретни законодателни рамки (още повече, че асиметричното членство на държавите от Евросъюза в НАТО, все едно, поставя под въпрос формулирането на подобна обща политика), както и за правото на страните-членки да не участват в едни или други интеграционни механизми на Съюза. Много по-сложно се оказа търсенето на компромис по отношение на Хартата за правата и свободите на ЕС. Лондон, не без основание, предполага, че ако тя придобие задължителен характер, това значително би разширило правата на британските профсъюзи да провеждат стачки (които, както е известно, бяха значително орязани още по времето на Маргарет Тачър) и, следователно, биха намалили относителната ефективност на икономическия модел на Великобритания. На съвършено противоположни позиции са Франция, Испания и Германия с техните исторически наложили се социално ориентирани икономически модели.

Колкото и уникални да изглеждат обстоятелствата, обуславящи позициите на всеки от участниците в този спор, не може да не признаем справедливостта на възмущението, изразено в навечерието на срещата на високо равнище в Брюксел от испанския министър по европейските въпроси Алберто Наваро, според който: „Много ми е трудно да разбера, защо държави, подписали проекта за Конституционния договор преди две и половина години, изведнъж заговориха за проблемите, породени от него, без дори да са го ратифицирали”. Истината е, че тактиката, избрана от британското правителство по въпроса за Конституцията на ЕС, трудно може да се квалифицира иначе, освен като безотговорна, лицемерна и вредна за бъдещето на обединена Европа.

Много по-лесно могат да се обяснят действията на холандското правителство. То също подкрепи, през 2004, проекта за Конституция на ЕС, но беше принудено да промени отношението си към него, подчинявайки се на волята на избирателите, които го отхвърлиха на националния референдум преди две години. Въпреки това, именно в позицията на Холандия (една от държавите – основателки на ЕС), според мнозина, се съдържа най-голямата заплаха за проекта за европейска интеграция в онзи му вид, в който той се развиваше досега. През всичките петдесет години на своето съществуване, този проект неотклонно, макар и с различни темпове, следваше вектора на разширяване пълномощията и тежестта на наднационалните институции за сметка на националните правителства. Днес обаче, Хага настоява този процес да се обърне в обратна посока, като националните парламенти на страните-членки на ЕС получат правото да отхвърлят законодателните актове, приети на ниво ЕС.

Любопитното в случая е, че тъкмо фундаменталните по своя характер възражения на Холандия бяха преодолени „по роднински” и без особен шум. За целта, на срещата в Брюксел беше прието принципно решение за това, че в бъдещия договор правата на националните парламенти ще бъдат разширени в сравнение с пълномощията на общоевропейските институции. Като детайлите ще бъдат уточнени на стартиралата на 23 юли междуправителствена конференция на ЕС.

Подобно (по формата си) политическо споразумение беше постигнато на срещата и по отношение на четирите „червени линии”, очертани от Лондон. Което пък даде възможност на Тони Блеър, тъкмо преди да напусне завинаги Даунинг стрийт 10, да заяви, че британските интереси все пак са били взети предвид. Истината обаче е, че битката по тези въпроси тепърва предстои, само че тя ще се води „под повърхността”, което значително облекчава търсенето на технически решения, взаимни отстъпки и компромиси.

Що се отнася да най-силно озвучения от медиите проблем – несъгласието на Варшава с предлаганите условия за преразглеждане на системата за гласуване в Европейския парламент – приетото в крайна сметка решение може да се определи като наистина „христоматийно” за практиката на Евросъюза. Изправени пред реалната опасност да се окажат единствените, останали „зад борда” на бъдещия конституционен договор, президентът и премиерът на Полша (които през трите дни на срещата поддържаха непрекъсната телефонна връзка) се съгласиха с въвеждане на принципа на „двойното мнозинство”, само че постепенно и то след 2014.

Всички, разбира се, са наясно, че дотогава или близнаците ще напуснат сегашните си постове, или пък общата ситуация в ЕС ще се промени дотолкова, че въпросът за формулата на гласуване отново да бъде поставен на масата за преговори. Нещо повече, отчитайки относително по-високите темпове на приръста на населението в католическа Полша, в сравнение с останалите държави от Европейския съюз, нейната „тежест” ще продължи да нараства в периода 2014-2017, обективно доближавайки я до големите сили в Съюза.

На 23 юли, вече под председателството на Португалия, стартира междуправителствената конференция на ЕС, която е посветена на новия договор за Съюза и трябва да приключи преди следващата среща на върха, насрочена за 18 октомври 2007. Както изглежда, Лисабон е настроен не просто „да кове желязото, докато е горещо”, но и да си остави един-два месеца толеранс, в случай, че конференцията не съумее достатъчно бързо да уточни подробностите и детайлите по новия договор.

Едва след това обаче предстои най-интересното – процесът на формално утвърждаване на новия Конституционен договор във всички 27 страни-членки на ЕС, който следва да приключи не по-късно от 2009. Това стана възможно след като Великобритания и редица други членки на ЕС, които в навечерието на срещата в Брюксел се обявяваха твърдо против провеждането на нови референдуми и ратификации, бяха принудени да отстъпят. Днес вече става дума не за техническо (т.е. неизискващо приемането му с референдум) „Споразумение за реформирането на ЕС”, а именно за „мини-Конституция”, т.е. за леко урязан вариант на проекта, съгласуван през 2004.

Както изглежда, препятствията и трудностите по пътя към формалното утвърждаване на бъдещия проект за Конституционен договор на ЕС няма да са по-малко (а, най-вероятно, ще са повече), отколкото през 2005. На избирателите от държавите, одобрили първия Конституционен проект, сега ще трябва да се обясни, защо се налага да гласуват още веднъж, както и, защо новият договор представлява „улекотен вариант”, на онзи, който те бяха съгласни да приемат. Французите и холандците пък трябва да бъдат убедени, че всички онези недостатъци, които накараха мнозинството от тях да гласуват с „не” преди две години, са напълно отстранени в новия проект. И, накрая, „евроскептиците” във Великобритания и някои други страни от ЕС следва да бъдат убедени, че бъдещият проект за Конституционен договор няма да тласне процеса на европейската интеграция към формирането на континентална „свръхдържава”.

С други думи, днес все още е невъзможно да се прогнозира достатъчно точно, как ще изглежда Европейският съюз, след като преодолее конституционната криза, в която изпадна преди две години. Въпреки това е повече от вероятно, че той със сигурност ще преодолее кризата и дори ще съумее да извлече полза от нея. Историята на европейския интеграционен проект ще продължи, защото, в крайна сметка, нито политическият елит, нито влиятелните икономически кръгове на континента, нито пък мнозинството от населението на страните, членуващи днес в ЕС, виждат някаква друга алтернатива.

Разбира се, възходите и паденията, „семейните” кавги и моментните провали ще продължат да съпътстват развитието на Европейския съюз и в бъдеще. Което само ще направи този процес по-интересен. И по-поучителен, разбира се.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През последните години проблемът за опазването на интелектуалната собственост придобива все по-голямо значение за националната сигурност и за сигурността на организациите (корпоративната сигурност) и лицата.

Очевидно е, че държавите, неспособни да създадат условия за иновационното си развитие, а също за опазването на интелектуалната собственост, са обречени на зависимост и сериозно икономически и социално изоставане от развитите страни, концентриращи глобален интелектуален потенциал (1) . Възлова роля в процеса на генериране на национална сигурност и на сигурност за отделните лица в обществото играе сигурността на организацията . Причината е, че организациите задават две важни, при вземането на всякакъв вид решения, функции на общуване между хората, а също между тях и природната среда: а) социализират индивида по отношение на определени норми и правила на «играта» и б) осигуряват колективно постигане на цели, съответстващи на определени ограничения в ресурсите.

Сигурността на всяка една организация в съвременното общество е пряко свързана със собствеността и по-точно с интелектуалната собственост. От гледна точка на икономическата теория, собствеността е система от създали се и изменящи се обективно отношения между хората в процеса на възпроизводство на стоките и услугите. В правната наука собствеността се разглежда като съвкупност от права. Специфичната особеност, характеризираща развитието на понятието “интелектуална собственост” се заключава “в неразривната връзка между икономическите и правните аспекти” (2, с. 6) . Без разглеждане на проблемите именно в контекста на такава връзка, създаването на сигурност, особено в стратегически план, е невъзможно.

Правата върху резултатите от интелектуалната дейност са сред най-сложните в областта на собствеността въобще. Практиката показва, че под интелектуална собственост обикновено се разбира съвкупност от права както от личен неимуществен, така и от имуществен характер, получени в резултат на творческа дейност. Както и при други видове собственост, деловите решения, свързани с тези права, са продажба, изкупуване, лицензиране или предоставяне по друг начин, като притежателят на правата може да забрани на всяко друго лице неправомерно използване, производство или продажба на обекта на собствеността. Всяко подобно неразрешено действие по отношение на защитената интелектуална собственост е нарушение, пораждащо отговорност.

Обекти на интелектуална собственост

Обектите на интелектуална собственост в съвременното общество обхващат обектите на така наречената индустриална собственост плюс авторското право и сродните му права. Такива обекти на индустриална собственост са изобретенията и полезните модели, промишлените дизайни, търговските марки и марките за услуги, географските обозначения (географски указания и наименования за произход), топологията на интегралните схеми, както и сортовите семена и породи животни.

От гледна точка на деловите решения и сигурността, както на организациите, така и на създателите на тези обекти, между проблема за търговската тайна и защитата на класифицираната информация, от една страна, и проблема за опазването на интелектуалната собственост - от друга, стои понятието “ноу-хау”.

Най-общо казано, ноу-хау (“зная как”) са знанията, опита, специфичните умения на работа на хората и колективите в създаването на стойност за себе си, организацията и обществото. Усложняването на проблема за “ноу-хау”-то в условията на информационното общество до голяма степен е свързано с това, че повечето хора и организации, вместо да регистрират принадлежащите им постижения - продукти на “ноу-хау”, като обекти на интелектуалната собственост, прибягват до по-специалните форми на защита и сигурност, характерни за търговската тайна, т.е. засекретяват ги.

Наистина, информацията от “ноу-хау” предоставлява ценност, доколкото е неизвестна на трети лица, и до нея би трябвало да липсва свободен достъп на законово основание. Това не означава обаче приоритет на “засекретяването” по реда на търговската тайна, а предполага, преди всичко, използването на различни правни форми, които държавата следва да определи, за да се ограничат и пресекат посегателствата върху имуществените интереси на собствениците на „ноу-хау”.

У нас понятието “ноу-хау” не е регламентирано в правен аспект и в този смисъл обикновено се уподобява на търговска или производствена тайна, в най-общия аспект на тези понятия. По подобен начин се процедира и в някои други страни. Според руски учени, изключителната сложност при даването на конструктивно определение на “ноу-хау”-то е свързана с това, че то “не може да се отнесе пряко към обектите на интелектуалната собственост” (3, с. 26) , макар че безспорно е свързано с интелектуален труд и творчество, като правило, от високо равнище.

По наше мнение, от една страна , “ноу-хау”-то следва да се третира като информация за процес , имаща:

•  действителна или потенциална търговска ценност по силата на неизвестността й за трети лица;

•  забрана за свободен достъп до нея;

•  притежателят й е предприел необходимите мерки за защита на конфиденциалността й.

Срокът за защита на такава информация следва да се определя конкретно от притежателя на информацията. При предаване на “ноу-хау”-то от собственика на друго лице е необходимо да се въведе правна практика за: сключване на договор за конфиденциалност и уговаряне на подходящи условия за ползване и неразгласяване.

От друга страна , изключително важно е продуктите на “ноу-хау”-то да се третират не като информация, а като форма на интелектуална собственост , играеща изключителна роля в търговската, предприемаческата, производствената и други дейности на предприятията и организациите.

В международен план, защитата на обектите на интелектуална собственост започва най-напред с Парижката конвенция за закрила на индустриалната собственост от 20.03.1883. Тя става фундаментален фактор в общата международна система за охрана на интелектуалната собственост. С чл. 15 от конвенцията се създава Международно бюро за администриране на дейностите по тази конвенция.

По-късно, с приемането на Бернската конвенция за закрила на произведенията на литературата и изкуството от 09.09.1886, започват да се охраняват в международен план и литературните и художествени произведения. С чл. 24 от конвенцията се създава друго Международно бюро за администриране на дейностите по нея. По този начин се охранява интелектуалната собственост и в тези области. Впоследствие се приемат и редица специализирани международни конвенции, които Република България е ратифицирала:

  • Световна конвенция за авторско право, 1952;
  • Римска конвенция за закрила на изпълнителите, производителите на звукозаписи и радио и телевизионните организации, 1961;
  • Конвенция за закрила на производителите на звукозаписи срещу непозволено възпроизвеждане на техните звукозаписи, 1971;
  • Споразумение за свързаните с търговията аспекти на правата на интелектуалната собственост, 1994;
  • Договор на СОИС ( WIPO ) за авторското право, 1996;
  • Договор на СОИС ( WIPO ) за изпълненията и звукозаписите, 1996 .

В Таблица 1 са посочени критериите и сроковете за действие при закрила на художествените произведения. Необходимостта от запознаването с тях е свързана с голямото значение, което имат художествените произведения при създаването на впечатления и съпровождащи услугите в съвременното информационно общество.

 

Обект на закрила

Критерии за закрила

Срок на действие на закрилата

Произведение на литературата, науката, изкуството

- резултат на творческа дейност
- обективиране

докато авторът е жив и 70 години след смъртта му

Артистично изпълнение

изпълнение на произведение, цирков или вариететен номер, номер с кукли или фолклорна творба

50 години след публикуване на записа на изпълнението или след изпълнение на живо пред публика

Звукозапис и запис на филм и друго аудиовизуално произведение

организиране и финансиране на първия запис

50 години след публикуване (разгласяване) на записа или след осъществяване на записа (за непубликуваните и неразгласени записи)

Радио и телевизионна програма

първоначално излъчване или предаване на собствена програма

50 години след първото излъчване или предаване на програмата

 

Таблица 1. Обекти, критерии и срокове на закрила на художествените произведения

Източник : Център за интелектуална собственост http://cip.unwe.acad.bg


Друг важен документ в международен план за опазване на интелектуалната собственост е Мадридската спогодба за международно регистриране на марки от 14.04.1891. Тя е от изключително значение за бързия прогрес в промишлеността и селското стопанство и производството на сигурност на организациите в тези области.

Мощното развитие на търговските връзки поражда необходимост от органи за по-цялостна законова защита на международните отношения в интелектуалната област и до създаването на 14.07.1967 на Световна организация за интелектуална собственост (СОИС) или World Intellectual Property Organization ( WIPO ). Фактически, тази организация замества BIRPI - обединени международни бюра, създадени във връзка с Парижката конвенция от 1883 и Бернската конвенция от 1886.

Според чл. 3 от Конвенцията за СОИС, организацията има за задача “да насърчава закрилата на интелектуалната собственост в целия свят”. СОИС по същество е специализирана агенция на ООН. В нея понастоящем участвуват 184 страни, което говори за значението на закрилата на интелектуалната собственост.

Именно конвенцията за СОИС в чл. 2, ал. VIII посочва, че интелектуалната собственост включва произведения във всички области на творческата човешка дейност, като ги разделя в две категории: индустриална собственост, включваща открития (патенти), търговски марки, промишлени дизайни, географски обозначения и т.н., а от друга - литературни и артистични произведения, включително архитектурни дизайни и др.

Дълбоките промени след 1989 в обществената сфера у нас издигат до изключително равнище ролята на интелектуалната собственост за приоритетите и сигурността на страната, организациите и лицата в България.

Формирането и политическата реализация на активна национална политика за защита на интелектуалната собственост е свързано със следните три конкретни съображения. Първото е да се даде законен израз на моралните и икономическите права на творците върху техните творби; второто е да се насърчава творчеството като съзнателен акт, да се разпространяват и прилагат неговите резултати; и третото - да се осигуряват правила за добросъвестна търговия с интелектуални продукти и за сигурност в работата на хората и организациите.

Ще се спрем по-подробно на основните моменти в реализирането на тези изисквания. По Закона за патентите и регистрацията на полезните модели (ЗПРПМ) от 01.06.2003 се осъществява закрила на патентите. Патентът е съвкупност от изключителни права върху интелектуална собственост, предоставени от държавата на изобретателя за определен период от време. Изключителното право, както у нас, така и в повечето страни, предоставя сигурност на лицето или организацията, че други не могат да го използват или да разпореждат с него.

Интересно е да се знае, че самият термин “патент” е от латински произход и означава най-общо свобода за публична инспекция. В модерните времена той се появява най-напред в Италия. Още през 1474 Венецианската република издава декрет, с който нови и изобретателски устройства, за да бъдат включени в действие, трябва да бъдат съобщени на Републиката, с оглед да се получи право и се предотврати възможността други лица да ги използват.

В Англия патентните права се появяват през 1623. В САЩ, през периода 1778 – 1789, много щати приемат свои собствени патентни системи. Федералният закон за патента там е гласуван през 1790. Впоследствие, приложението на патентното право се разпространява из цяла Европа.

За да може дадено изобретение да се регистрира в Патентното ведомство, то трябва да е ново, да има изобретателска стъпка и да е промишлено приложимо.

Правото да се получи патент за едно изобретение насърчава инвестирането на средства и усилия в изследователската и развойна дейност. Издаването на патент стимулира инвестициите за приложение на конкретното изобретение. Официалното публикуване на патента се вписва към основния фонд на документационни източници за технологична информация. С други думи, с публикуването на изобретението, неговото естество и начин на използване се довеждат до знанието на всеки заинтересован. Използването на информацията, предоставяна чрез това разкриване, елиминира безполезното дублиране на усилията и увеличаването на разходите, свързани с изследователска дейност с цел намиране на решения на вече решени проблеми.

Като документ, издаден от националния оторизиран орган, патентът включва описание на изобретението или полезния модел и създава правни условия, при които те могат да се използва само с разрешение на притежателя. Така патентът се превръща в сделка между изобретателя, създал изобретението, и обществото чрез оторизирани за това организации. Изобретателят получава монополно положение на пазара чрез издадения патент, а обществото може да се запознае и използва изобретението в свой интерес .

Патентната система допринася за технологичното развитие и сигурността на страната, организациите и лицата в пет основни направления:

- Създава стимул за разработването и прилагането на нови технологии. Издаването на патент, чрез изключителното право, което предоставя, дава конкурентно предимство на притежателя на този патент. В това отношение, патентът действа като средство за стимулиране поемането на риск при инвестирането на капитал, при разработването и насърчаването на развитието и приложението на технологиите. Предоставянето на патент закриля изобретателя за определен период от време от неконтролираната конкуренция на онези, които не са приели първоначалния финансов риск във връзка със създаване на изобретението. Той насърчава да се поема такъв риск и да се използват ресурси за приложение на изобретението и разработването на нови изобретения;

- Улеснява трансфера и широкото разпространение на ефективни технологии;

- Представлява средство за промишлена стратегия и планиране. В среда на силна конкуренция, каквато е международната търговия, все по-нарастващо значение се придава на промишленото планиране и прогнозиране и на развитието на подходяща промишлена стратегия от страна на отделните организации, индустриални групировки и нации, с оглед на тяхната сигурност;

- Чрез анализ на унифицираната документация се вижда, кои страни и организации в кои технологически области са активни, в кои клонове на индустрията технологията се движи с по-бързи темпове, в кои е стабилна и т.н. Този анализ предоставя възможност да се прогнозира бъдещото индустриално развитие, да се определят областите, в които пазарното търсене нараства (или спада), да се следи общият технологичен напредък и се провежда обоснована инвестиционна политика;

- Осигурява условия институционалните структури да насърчават притока на чуждестранни инвестиции. Стабилната патентна система е фактор, който се отчита при оформяне на решенията за влагане на чуждестранни капитали и така способства за насърчаване на инвестициите, особено в областите, в които конкуренцията е значима.

Що се отнася до Патентното ведомство , като национален държавен орган за правна закрила на индустриалната собственост в Република България, основните му функции са нормативно определени в чл. 80 от Закона за патентите. Най-общо, те се свеждат до извършване на експертиза за различните обекти на индустриална собственост и издаване на защитни документи за тях; водене и поддържане на държавни регистри за защитените обекти; разглеждане на спорове; издаване на официален бюлетин, в който се публикуват всички обекти на индустриалната собственост; поддържане на патентни фондове и предоставяне на услуги в областта на индустриалната собственост. В съответствие със Споразумението за асоцииране между Европейската общност и нейните страни-членки, от една страна, и Република България - от друга, страната ни е присъединена към Конвенцията за издаване на европейски патент (Европейска патентна конвенция – ЕПК), от 01.07.2002.

Данните за постъпилите заявки за регистрация на патенти за последните пет години у нас, показани в таблица 2, говорят за наличието на определени проблеми.

 

 

Година

Общо

Български

Чуждестр.

 

2001

1173

381

792

 

2002

1154

420

734

 

2003

1085

407

678

 

2004

490

360

130

 

2005

401

345

56

 

Таблица 2. Постъпили заявки за регистриране на патенти в Р. България

Източник : Годишни отчети 2001-2005 и статистически данни на Патентното ведомство на РепубликаБългария,http://cip.unwe.acad.bg

Както се вижда от таблицата, общият брой на подадените през последните години заявки за патенти за изобретения и полезни модели намалява значително. Това намаление се дължи основно на спада на заявките за патенти от чуждестранни заявители, подадени по реда на договорите за патентно коопериране с други страни или по националния ни ред. Този спад се компенсира с непрекъснато нарастващия брой на валидизирани европейски патенти на територията на страната ни. Но, имайки предвид огромното значение на иновационната дейност за икономическото развитие и просперитет на една страна, броят на заявките за патенти от български заявители е нисък и плавно намаляващ през последните години. Намаляването на изобретателската активност се дължи, от една страна, на икономическото състояние на страната, а от друга - на липсващият все още интерес и недостатъчна информираност сред обществените среди и бизнеса за значението и ролята на патентната система за развитието както на организациите, така и на страната като цяло.


Що се отнася до обхвата на правната закрила на патентите у нас, той се регламентира от чл. 17 от ЗПРПМ. и включва мерки за граничен контрол и административно-наказателни разпоредби. В случай на спорове, законът предвижда решаването им по административен, съдебен или арбитражен път. В другите страни спорните въпроси по патента се разрешават чрез граждански искове. Някои страни, като Франция и Австрия, дори предвиждат наказателни мерки. Обичайно е притежателят на патента да търси парично обезщетение за нарушеното му монополно право.

Промишленият дизайн е творческа дейност, чиято цел е да разработи и установи разнообразие от качества на продуктите или процесите и техните системи в целия цикъл на съществуването им. В този смисъл процесът е централен фактор за иновационно хуманизиране на технологиите и съществен фактор в културния и икономическия обмен. Такова е и определението за промишления дизайн по ICSID (Международния съвет на дружествата по промишления дизайн). Първоначално, този съвет е създаден съгласно Конвенцията за уреждане на инвестиционни спорове между САЩ и лица от други страни, влязла в сила на 14.10.1966. Сега ISCID е автономна международна организация, която работи в най-тясна връзка със Световната банка. България се присъединява към Конвенцията на 13.05.2001. Употребата на промишления дизайн в процеса на изграждане на продукта води до допълнителни ползи, повишено потребление, по-ниски производствени разходи и пр. Правата върху промишления дизайн, като интелектуална стойност, се защитават по Хагската конвенция от 1967.

У нас Законът за промишлен дизайн е приет през 1999 и според него промишленият дизайн включва видимия външен вид на продукта или на част от него, определен от особеностите на формата, линиите, рисунъка, орнаментите, цветово съчетание или комбинацията от тях. Промишленият дизайн принадлежи към естетическите категории, но в същото време е предназначен да служи като образец за производство на промишлени или занаятчийски изделия. Той изпълнява две основни функции: да направи изделието, върху което се прилага, естетически привлекателно за неговия потребител и да влияе благоприятно върху неговото търсене и използване.

Правната закрила на промишления дизайн, по своята същност, насърчава творческия дух и съдейства за развитието. Промишлените дизайни се създават и използват основно за целите на търговията. Те могат да се разглеждат като финансово значим елемент за сигурността на организациите, които са ги разработили, и за компаниите, които биха желали да ги използват.

Законът за промишления дизайн осигурява гражданско-правна защита при нарушения на правото върху дизайна чрез съдебни искови и обезпечителни производства. Всичко това съдейства броят на дизайните непрекъснато да се увеличава (вж. Таблица 3) .

 

 

Година

Общо

Български

Чуждестр. Подадени по международен ред

 

2001

449

421

28                           574

 

2002

519

504

15                           499

 

2003

540

503

37                           555

 

2004

556

498

58                           455

 

2005

600

550

50                           427


Таблица 3. Подадени заявки за регистриране на промишлен дизайн

Източник: Годишни отчети 2001-2005 и статистически данни на Патентното ведомство на РепубликаБългария, http://cip.unwe.acad.bg

Очаква се обаче, броят на заявките за промишлен дизайн в близките години да намалее, тъй като с приемането на страната ни за член на Европейския съюз, всички дизайни на Общността имат действие и на територията на България.

Топологиите на интегралните схеми се регулират със закон под същото наименование от 1999. Обект на закрила, в случая на интегралните схеми, е оригиналната технология, която е резултат от собствени интелектуални усилия на създателя й, и не е била известна сред създателите на топологии и производителите на интегрални схеми по време на нейното създаване. По подобие на промишления дизайн, интегралната топология се осигурява с гражданско-правна защита, но само с искове за съдебни производства, без обезпечителни производства. От влизане в сила на закона са подадени и регистрирани само две топологии. Това води до недоказано заключение, че този обект на интелектуална собственост не представлява съществен интерес за българското общество.

По отношение на обектите на интелектуална собственост сортове растения и породи животни, Патентното ведомство у нас има ограничени компетенции, заключаващи се в извършването на предварителна експертиза и издаването на сертификата. Същинската експертиза се извършва от Изпълнителната агенция по сортоизпитване, апробация и семеконтрол и Държавната комисия по породи животни към Министерство на земеделието и горите. Средният годишен брой на постъпващите заявки е приблизително 50, което при българската стопанска структура не може да се счита за достатъчно.

Търговските марки и марки за услуги - национални и международни , са част от триединството - стока, марка и потребител. Те са крайно чувствителни, податливи на капризите на епохата и хората, изискващи много грижи и внимание още от самото си създаване. Състоянието на марката е индикатор за състоянието на икономиката и сигурността на съответното лице или организация-собственик..

Търговската марка, заедно с другите нематериални активи на организациите, формират качеството на стоката и нейната репутация. Така например, през 2000,.марката “ Coca – Cola ” е струвала 72,5 млрд. долара, на “ Microsoft ” - 70,2 млрд. долара, а на IBM - 53,2 млрд. долара.

Сигналната функция на търговската марка увеличава обема на достъпната за потребителя информация, и насърчава конкуренцията, повишавайки еластичността на търсенето.

Динамиката на заявките за търговски марки през последните периоди у нас е показана в Таблица 4:

 

Брой заявки

2001

2002

2003

2004

2005

Подадени по национален ред

4589

4919

6148

7049

7975

Подадени по международен ред

4827

4677

5379

5509

6672

Общо

9416

9596

11527

12558

14647

 

Таблица 4. Подадени заявки за регистрация на търговски марки в Р. България

Източник: Годишни отчети 2001-2005 и статистически данни на Патентното ведомство на РепубликаБългария, http://cip.unwe.acad.bg

 

Със съживяването на икономиката на страната, особено след присъединяването ни към ЕС, се очаква още по-голямо увеличаване на заявителската активност на български лица за регистриране на нови търговски марки, като обект на индустриалната собственост.

Както се вижда, правната закрила на интелектуалната собственост (изобретения, полезни модели, търговски марки и марки за услуги, географски указания и наименования за произход, промишлен дизайн, топология на интегралните схеми, сортове растения и породи животни) е неразривно свързана с цялостното икономическо, културно и социално развитие на страната и е мощен фактор за стимулиране на конкурентоспособността. Предоставянето на изключително право върху обектите на интелектуална собственост създава за техния притежател и организацията превъзходство на пазара и сигурност за периода на предоставената правна закрила. Този механизъм стимулира развитието и усъвършенстването на технологиите във всички отрасли и е основна предпоставка за привличане на инвестиции от потенциални национални и чуждестранни инвеститори. От друга страна, след отпадане на правната закрила, интелектуалният продукт може да бъде използван свободно, като на обществото се предоставя възможност да се възползва от високо ефективни и качествени продукти и технологии за задоволяване на потребностите.


В информационното общество

Нарушенията в областта на интелектуалната собственост

се открояват и все повече ще се открояват, като един от значимите проблеми, с чието разрешаване се ангажират представители както на обществения, така и на частния сектор. Нарушенията сериозно се отразяват на сигурността на организациите. Затова престъпленията против интелектуалната собственост у нас се санкционират от Наказателния кодекс. Съгласно чл. 172 “а – б”наказанията са лишаване от свобода до 5 години и глоба до 5000 лева. С други думи, въпреки съществуващи недостатъци и празноти, законодателството в сферата на интелектуалната собственост съдържа правни механизми, осигуряващи закрила на съответните продукти от несанкционирано присвояване и ползване, поради което е изключително важно работата по сигурността на организациите и лицата по-тясно да се обвърже със създаването и опазването на интелектуалния капитал.

Тъй като съдебната практика у нас по въпросите на интелектуалната собственост е все още ограничена, нека разгледаме някои показателни примери на съдебни действия срещу нарушители в други страни.

През 1986 компанията Polaroid подава в съда иск срещу Eastman Kodak , построил завод за фотоапарати и материали за моментна фотография. По мнението на компанията Polaroid са били нарушени принадлежащите й патентни права. Съдът удовлетворява иска на компанията, като дори Eastman Kodak закрива завода, уволнява няколко хиляди души работници и изплаща глоба от 900 млн. щ. дол. на ищеца.

Наблюдават се и взаимни договорки между страните по уреждане на спорове, но придружени със сериозни финансови санкции. Така например, Daimler Chrysler AG нарушава патент при използването на трикамерни глави в двигателите. Той принадлежи на компанията FAT и е регистриран през 1992. Вследствие на това Daimler Chrysler AG е заплашена да изтегли от движение 360 хил. автомобила, както и да заплати голяма глоба, която се е очаквало да бъде наложена от съда и затова поема плащането на значителна сума към организацията, притежател на патента. ( 3, с. 68-69 ).

Технологичният прогрес доведе и до ескалация на фалшифицирането на марки и интелектуалното пиратство. Известно е, че в страните от Източна Европа се реализират множество стоки с подправени марки от азиатски и африкански страни. Това се обяснява с обстоятелството, че в редица държави липсва ефективно законодателство, с което потребителите се ощетяват чрез подправени стоки и най-вече лекарства.

С появата на обекти на интелектуалната собственост в киберпространството възникват и други проблеми. От една страна, редица американски застрахователни компании, като American International Group Inc . и Chubb Corporation предоставят услуги по застраховка срещу електронни рискове. Например, Counterpane Security става първата компания, осигуряваща рискове и пряко възмездяваща щетите по Интернет-пространството в случай на намеса на хакери, атакуващи корпоративни компютърни системи. От друга страна, създателите на музикални и артистични произведения все по-трудно намират защита в Мрежата, тъй като техническият прогрес позволява да се превръща музиката в цифри и безпрепятствено да се разпространява чрез Интернет.

Интересен е и следният пример за пиратски действия.

Скандалната компания Napster , САЩ, създадена през май 1999, чрез пиратски действия, се превръща в една от най-бързо растящите Интернет-компании в света. Napster позволявала на посетителите в световната мрежа да записват музикални произведения на домашните си компютри без лицензионни плащания на собствениците на произведенията. През 2000 сайтът на компанията се посещава седмично от 250 000 нови ползватели.

“Голямата петорка” в музикалния бизнес, а именно Sony , Warner , Bertelsmann Music Group , Emi и Universal преследват подобни случаи на нарушение на авторските права. Проблемът е в това, че Napster е предоставяла само възможност за технологично решение, позволяващо на ползвателите по Интернет да си обменят музика и затова отхвърля всякаква причастност към нарушаване на авторски права. Американският съд решава, че Napster трябва да се откаже от “предоставянето на възможност за разкачване” на музикални произведения, защитени от авторски права и да го трансформира в нормален търговски проект. Колкото по-малко нелегални файлове остават на Napster , толкова по-малко се посещава нейния сайт.

Въпреки, че през 2001 Napster се купува от издателския концерн “ Bertelsmann ”, участник в “голямата петорка”, проблемът за защитата на интелектуалната собственост в епохата на Интернет, при наличието на технологии за превръщане на музиката в цифри, остава неразрешен. На мястото на Napster идва програма от типа на “ Gnutella ”, позволяваща на ползвателите на компютри да се свързват помежду си пряко. По този начин файловете се разпространяват без посредничеството на централни сървъри. А съгласно законодателството на САЩ, само последните могат да се защитят с решение на съда.

Решаването на проблема за защита на авторските права трябва да се търси не в ограничаването на разпространението на продукти, а в създаването на нови условия за разпространение, например чрез формиране от ползвателите на компютри на собствени музикални албуми, закупувани от министудия. Предвижда се, чрез новата система на пласмент, разработена от «голямата петорка» в музикалния бизнес, изпълнителите да получават своя хонорар непосредствено от разпространителите на музикалните произведения.

В крайна сметка обаче, липсата на ясно законодателство за регулиране на действията в Интернет и пропуски на съдебната практика все още не позволяват радикално излизане от тази сложна ситуация. (2, с. 78-79)

По принцип неограничените възможности на Интернет ще пораждат и други нарушения на авторските права и интелектуалната собственост. Привличането на нарушителите към отговорност е проблемно, тъй като е изключително трудно да се установи кои са те. Глобализацията и широкият достъп до информационните технологии са сред факторите, благоприятстващи нарастването на този вид нарушения. България не остава изолирана от този процес. Нарушителите на интелектуалната собственост са нарушители на интересите на цялото общество. Тяхната неправомерна дейност е част от “сивата икономика”, понякога с отрицателни ефекти дори и върху здравето и живота на хората. За да се осъществи ефективно противодействие и сигурност, са необходими по-пълна и надеждна информация, както и модерни съвременни практики за съвместни решения по множество глобални проблеми. (1)

С оглед налагането на нов подход в борбата с нарушенията Патентното ведомство у нас е изработило проект на “Стратегия за борба с фалшификациите”. Създаването й е подчинено на идеята да се обединят усилията в това направление на съответните държавни органи, неправителствените организации и притежателите на права върху обекти на интелектуалната собственост. Това обединение е продиктувано от желанието да се постигне по-висока ефективност на противодействието и сигурност, включително чрез по-добро планиране на дейностите и ресурсите.

Подготвена е и Програма за развитие на образователната дейност в областта на интелектуалната собственост (ПРОДИС), която обхваща различни по вид форми и способи за обучение (семинари, лекции, изложби, конференции и пр.) с оглед предоставянето както на обща, така и на по-специализирана информация. Целта е да се постигне по-добро разбиране сред бизнеса, изследователите и обществото като цяло за системата на интелектуалната собственост и как тя да се използва по-ефективно и в интерес на сигурността на страната, организациите и гражданите.

Програмата за обучение си поставя следните по-важни задачи:

  • подобряване на осведомеността по въпросите на интелектуалната собственост всред бизнеса, по-специално сред малките и средните предприятия;
  • постигане на разбиране за ключовата роля на интелектуалната собственост в иновационния процес чрез разработка на висококачествени материали и установяване на работни партньорства с други организации;
  • създаване и систематично и постоянно използване на възможностите за подобряване на профила и осведомеността за интелектуалната собственост в средствата за масова информация;
  • подобряване на разбирането за начина, по който успешният бизнес използва своята и чуждата интелектуална собственост, както и насърчаване на това използване в по-широк мащаб;
  • подобряване осведомеността във висшите учебни заведения, научноизследователските и неправителствените организации за това как тяхната работа може да бъде изнесена на пазара чрез ефективно управление на интелектуалната собственост;
  • насърчаване на повече лица да разработват нови продукти и услуги за организациите, като в дейността им по-ефективно се използва собствена и чужда интелектуалната собственост.

Проблемът за интелектуалната собственост не може да се изолира в някакви тесни рамки от другите процеси, в обществото. Все по-ясно се чувства, че необходимостта от обучение е от особено значение не само за патентните специалисти, преподавателите, студентите и бизнесмените, но и за служителите от системата на МВР, съдебната власт, прокуратурата и митническата администрация. За целта е разработен и специален раздел в програмата.

Литература:

  1. Георгиев, Р., Глобалните икономически проблеми изискват съвместни решения, сп. «Геополитика», 1/2007.
  2. Варфоломеева, Ю.А., Интелектуальная собственост в условиях инновационного развития, «Ось-89, Москва, 2006.
  3. Бегов В.П., Е.Н.Селезнев, В.С.Ступаков, Управление интелектуальным капиталом, «Камерон», Москва, 2006.

* Вицепрезидент на Международния съюз на икономистите ( IUE ), член на Международната академия по мениджмънт (ІАМ)

{rt}

Като наука и практика, от създаването й през второто десетилетие на ХХ век досега, геополитиката има за основа географското положение на отделните държави и големи пространства. Въпреки трайността на географския фактор, това положение е използвано по различен начин през различните исторически епохи. Поради тази причина, геополитиката, като наука, може съществено да се обогати с историческия подход, изследвайки, как и до каква степен са използвани географските фактори на отделните държави и техните райони и каква роля са играли те за развитието им.

По отношение на България, използването на подобен подход дава ценни сведения за ролята на нейното кръстопътно географско разположение и съседството и с първите цивилизации на Елада и Рим. Със съвременна значимост те се отнасят за Тракия, чиито център още от древността е град Пловдив.

По-конкретни описания за облика и ролята му в предримския период липсват. За по-късния период Плиний Стари споменава следното в своята „Естествена история” (ІV, ІІ. 40-50): „… под Родопите е градът, който по-рано се наричал Понеропол, после по името на основателя си – Филипопол, сега пък, поради положението си, се нарича Тримонциум”.

В чертите на съвременния Пловдив само тракийското селище на Небеттепе е имало непрекъснато живот от създаването му в края на бронзовата ера до новожелязната епоха. При завладяването на Тракия от Филип ІІ Македонски през 342 пр.н.е., то било преустроено в град, известен с името Филипополис (10) .

По време на римското владичество по нашите земи Пловдив става столица (метрополис) на имперската вътрешна провинция Тракия. През този период (ІІ и ІІІ век) градът достига най-големия си разцвет. Лукиан го нарича „най-големият и най-хубавият от всички градове”.

Римските градове били планирани по образец, който през всичките векове след тях остава методическа основа на световното градоус­тройство. Гръбнакът на градоустройствените им решения е образуван от двете главни улици „кардо максимус” (север-юг) и „декуманус максимус” (изток-запад), на които са успоредни останалите улици - „кардиес” и „декумани”. Отклоненията от географ­ските посоки се дължат на необходимостта да се съобразяват с теренните изисквания (3) .

За древния Пловдив, централното му географско положение насред Тракия изисквало тази градоустройствена методика да бъде приложена и при развитието на извънградската територия – на север, през Троянския проход и на юг, през Родопите. За „декуманус максимус” (запад-изток) бил утвърден Траяновият път от Белград (Сингидунум) до Цариград (Константинопол).

Това отваряне към четирите посоки на света в развитието на градовете и на околовръстните им територии е огромен принос, който се утвърждава като световна практика. Принципите на римското градоустройство постепенно прерастват в териториално устройство. Илюстрация за това е проектът на Леонардо да Винчи за генерален план на областта на Флоренция, обхващащ и територията на градовете Прато, Пистойя, Лука и Пиза (7) .

Но след като транспортната инфраструктура, присъща на римското градоустройство, надхвърля епохите и границите на отделните държави, имаме достатъчно основания да приемем, че тя представлява своеобразен геополитически план (или дори стратегия), в съвременния смисъл на този термин. В историята на България за наличието на подобна стратегия, в най-голяма степен, може да се говори във връзка с развитието на Пловдив и околната територия. От тази гледна точка, съвременната стратегия на Пловдивска област, съставена като продължение на 2500-годишното му териториалноустойствено развитие, представлява приоритет и за развитието на съвременната българска геополитика.

При хилядолетното историческо развитие, по тази методика, в Пловдивска област (Горна Тракия) са използвани:

- плавателността на река Марица, от Егейско море, дълбоко в територията на Тракия;

- пътищата през Родопите (Бяло море), осигуряващи и разширяващи контактите на Тракия и Пловдив на юг с морето и културата на Древна Елада;

- пътищата на север, през Балкана, към Дунав и северните територии на Източна Европа;

- Траяновият път, който от древни времена „отварял” път на Тракия на запад и на изток, като римски „декуманус”;

- натрупаният демографски и стопански потенциал, добил сила за създаване на контакти с отдалечени пространства.

При наличието на тези вечни по значението си географски фактори, би било непростимо пренебрегване на съществуващите ресурси, те да не бъдат отчетени при формулирането на съвременната стратегия (програма за практически действия) от съответните институции на национално и областно ниво. Защото историческите справки често се оказват ценен ориентир за посоката на днешните ни действия.

За държавата, населението и стопанството на Горна Тракия

Човекът е субект на държавната геополитика. От него зависи разкриването на нейните възможности и използването им. А географското положение на Горна Тракия действително предлага много такива възможности.

Първоначално, Пловдив и областта били в границите на Одриската държава. Съседството й с Древна Елада допринесло нейното бързо развитие и приобщаване към върховите постижения на тогавашната цивилизация. Характерно за нея било почвеното плодородие, трудолюбието на населението и кръстовищното географско разположение, като реките Тунджа, Марица и Арда играели ролята на важни транспортни артерии, които, като кръвоносна система, оживявали тракийската територия.

Траките и пловдивското население в предисторическата епоха не живеели откъснато и изолирано от съседните народи. При археологически разкопки тук са открити предмети от остров Крит, Египет и дори от земите край Балтийско море. Как и с помощта на какви транспортни средства са осъществявани толкова далечни пространствени връзки, все още не е изяснено напълно.

Одрисите, бесите, и техните съседи на запад се славили като майстори в обработката на металите, тъкачеството, кожухарството, зидарството, каменоделството, ваятелството, дърводелството и др. Тези занаяти получили особено силен тласък през епохата на римското владичество на Балканите. Все още у нас не са намерени доказателства, с какви инструменти и технология са били изработени предметите от прочутите тракийски съкровища, които днес учудват света.

Тракийски стоки се продавали в далечни страни. Пловдив бързо става основен търговски център на цяла Тракия. Впрочем, жителите на града изнасяли стоките си и далеч извън пределите на Тракия, прониквайки във вътрешността на Мала Азия и достигайки дори Египет и Индия.

Градът е застроен върху бреговете на пълноводната река Марица, която му осигурявала връзка с богатия Изток, със средиземноморските и северните страни. Още в предримския период на Тракия на особена почит в Пловдив бил Хермес, богът на търговията. В негова чест имало храм с масивни фасадни колони, а в средата му се издигала статуята на Хермес в естествена величина.

Развитите търговски връзки в Древна Тракия довели до появата на първите тракийски монети, още по времето на одрисите. За високото развитие на стопанския живот в Пловдив и Пловдивско говорят многобройните монети, сечени в града през римския период. След обявяването на Тракия за самостоятелна провинция на Рим, Пловдив има 100 000 души население, т.е. колкото и почти две хиляди години по-късно - в края на ХІХ век.


Плодородието на Горна Тракия, обуславя развитието на такива земеделски отрасли като зърнопроизводство, скотовъдство, лозарство, овощарство, пчеларство и др. Когато римляните завладели Тракия, били смаяни от трудолюбието и майсторството на траките (5) . Толкова високи били житата им, че римската конница се губела в тях. Обилното земеделско производство задоволявало не само собствените нужди, но и осигурявало продоволствието на стохилядния метрополис, Пловдив, а със специални салове по Марица изнасяли земеделски произведения в Мала Азия, Гърция и Близкия Изток.

Тракийското земеделско производство, в най-голяма степен, осигурявало занаятите със суровини.

По време на османското владичестно, на първо място в Пловдив стоял абаджийският еснаф, който в продължение на близо 200 години (1685-1860) развива производството на платове и други тъкани. От тях самите абаджии изработвали дрехи и заливали с продукцията си пазарите на Османската империя. Част от майсторите, калфите и чираците отивали на работа в Смирна, Ескишехир и в други градове на Анадола, както и в по-далечни страни. Влиянието на тогавашната мода се запазва чак до началото на ХХ век, поради практичната форма на облеклото. През 1817 в Пловдив е свикан събор на абаджиите от града, а също от Карлово, Сопот, Клисура, Копривщица, на който се обсъждал въпросът за уеднаквяване на стоката, определяне цените, разпределяне на районите, а също за взаимните отношения и кредита. Решенията на събора били задължителни както за участващите, така и за отсъстващите абаджии (10) .

Значително били напреднали и други занаяти, например кожухарството, за което се развивали търговски връзки не само за пласиране на продукцията, но и за доставка на материали за обработване. Същото се отнася и за дървообработването, за което горите на Родопите и Рила (а дори и тези в равнините) осигурявали достатъчно и разнообразна суровина. Многоброен еснаф имали и зидарите.

По централната улица на Пловдив, от Джумаята към Марица, били изградени множество ханове (вж. фиг.1) . Най-големите от тях имали по над петдесетина стаи, използвани като съвременните офиси. Повечето (до 4/5) се държали от българи. В тези кантори се сключват стопанските договори за сделки не само на територията на просторната Османска империя, но и извън нейните граници.

Има основание да се приеме, че в съвкупността си тези ханове са били своеобразен за времето си “геоикономически център”, който дирижирал стопанските връзки на империята. За да осъществява своята дейност, този “център” създавал условия пловдивските търговци редовно да посещават и да поддържат оживени връзки с панаирите в Средна Европа и, особено с тези във Виена и Лайпциг. На изток пловдивските търговци прехвърляли границите на Турската империя, прониквайки чак до източните райони на Индия. В Калкута например имало и пловдивска търговска колония.

Разбираемо е, че всичко това изисквало изграждането (или, по-скоро, усъвършенстването) на унаследената от предишните исторически времена широка транспортна инфраструктура чрез плавателността на река Марица, прокарването на пътища на юг, през Родопите, и на север, през Балкана. Хилядолетният Траянов път пък утвърждавал връзките на Запада с Изтока.

Река Марица * - “майката” на Тракия

Пълноводието на тази река определяло плодородието и икономическия просперитет на Тракия още в зората на човешката история. В известен смисъл цялата история на областта може да се раздели на два периода – първият, продължил няколко хиляди години, когато реката е плавателна, и вторият – когато тя престава да бъде такава. Както сочат археологическите данни, по времето на одрисите, до град Пловдив са идвали кораби с два реда гребци, което показва, че в древността пълноводната река Марица е била значима транспортна артерия (4) . Това означава наличието на плавателни дълбочини, подобни на тези на най-големите реки в Европа, вливащи се в Средиземно море. Те гарантирали целогодишно използване транспортните възможности на реката и стимулирали стопанския живот на тракийските племена, населяващи бреговете и. Което пък дава известно основание да приемем, че ролята на Марица е донякъде аналогична с тази на Нил, Тигър и Ефрат, Инд, Ганг или Янцзъ, където възникват първите човешки цивилизации. Те обаче и днес са запазили своята плавателност, докато Марица, от век и половина насам, вече не притежава такава.

За състоянието на река Марица в древността, известна представа дават изображенията по тогавашни монети, където реката е персонифицирана като “брадат мъж, полулегнал и подпиращ се с единия лакът върху скалите (хълмовете), из които извира и тече реката”. Божеството често държи в ръката си символи на плодородието, а понякога са представени предната част на лодка или кораб - доказателство за широкото използване на реката за корабоплаване.

В цялата област, между Стара планина и Родопите, се строели големи салове, които, натоварени със стоки, се спускали по течението на реката, през Пловдив, до морския бряг. С тях търговците изнасяли не само дървен строителен материал, но и други стоки, като храни, добитък, кожи, смоли, занаятчийски произведения и метали. Почти през цялото турско владичество Марица постоянно се използва за превоз на стоки чрез салове, спускани надолу по течението й.

През ХVIII век водната сила започва да се използва и като двигател на мелници, тепавици, долапи и др. За целта, по теченията на реката се строят устойчиви бентове, които обаче стават причина коритото на Марица да се затлачи от пясъци. Само в пределите на България, от Пловдив до турската граница, имало 84 такива бента. За да не пречат на корабоплаването, са издавани редица фермани, последният от 1874. До ХIХ век по река Марица продължават да се спущат салове. Нейното широко и дълбоко корито, дори и по-късно (през 30-те години на ХХ век) е доказателство за плавателността й, но поради безразборното и повсеместно унищожаване на горите по целия басейн на реката и по нейните големи и малки притоци, дебитът на водите пада значително и през летните месеци е съвсем недостатъчен. Почти напълно се обезлесява полето, където допреди 90 години все още можело да се срещнат обширни дъбови и смесени широколистни гори, изкоренявани от населението за разширяване на орната земя. Този процес, започнал преди Освобождението, спира едва когато горските площи в полето окончателно изчезват. Зловещ сигнал е констатацията, че немалка част от тази “орна земя” днес е буренясала и пустееща.

Салове по реката се движат до 1903-1904, натоварени със строителен материал, катран в тулуми, зърнени храни и добитък, но само при високите пролетни и есенни води. Фактът, че дори при тези тежки условия пътуванията със салове по Марица продължават цели 25-30 години след откриване за експлоатация на железопътната линия, показва силното влияние на традициите и големите предимства на водния път. „Трябва да очакваме, че след немного години реката ще стане отново плавателна. Тогава ще се възстанови едно от големите блага, с които е надарена нашата природа” (10) . Тази прогноза на един от историците на Пловдив - д-р Васил К. Пеев, от 70-те години насам, остава без отклик. Нещо повече, звучи странно. Според мене обаче, тя не е изгубила значението си, нещо повече – то само е нарастнало!

За мнозина от днешните ни политици и държавни чиновници, превръщането на Марица отново в плавателна звучи почти като “да съживиш умрелия”. Всъщност подобна цел не си поставят дори еколозите, затова как бихме могли да очакваме тя да се включи като задача в многобройните прогнози и стратегии на местните управленски органи. Неслучайно, в нито един правителствен документ не се споменава за възстановяване пълноводието на река Марица.

Затова и тезата на д-р Васил Пеев, Марица отново да стане плавателна, със сигурност ще бъде отхвърлена, без обществен дебат, макар че, по същество, става дума за грандиозна национална задача за осигуряване устойчиво развитие на България. Съвършено нереално е да се смята, че това може да стане за кратко време, подобно на редовно присъстващите в обемистите прогнози и стратегии на административните области и на централните ведомства „мероприятия”. Последните, въпреки подробните описания и програми, съдържащи се в тях, така и не се превръщат в част от текущата работа на държавните институции и административни единици.

Съзнавайки напълно категоричността, с която ще бъде отхвърлен евентуален управленски документ, целящ да се върне пълноводието на река Марица (а това е и проблем на други български реки), не можем да не поставим въпроса: ако продължи по-нататъшното изсушаване на българската земя, на фона на глобалното затопляне, без да му се противодейства, до какво положение ще стигне държавата ни? Отговорът е ясен. Не може без държавна политика за запазване на основните жизнени ресурси, сред които водата заема приоритетно място.

На юг, през Родопите, към Беломорието

Родопите са тракийски планински масив, от север заграден от Горна Тракия, а от юг - от Беломорска. Затова древните автори определяли мястото на Пловдив “под Родопите”. През тази планина минавали много пътища за Егейско (Бяло) море. Сред тях имало три главни пътя за Беломорието, с каменна настилка: през село Първенец за Асеновград, за Източна Тракия и през село Болярци. Историческите данни потвърждават ролята на трансродопските пътища като съединително звено на Пловдив с Древна Елада. По-късно, на юг от Пловдив, основният римски път за Беломорието пресичал Централните Родопи по билото на планинските вериги. Пътят свързвал Пловдив с първата станция близо до село Храбрино. Оттам, през реката, пътят вървял по билото към Върхов връх, село Чурен, през Персенк, Карабалкан и Айчал, спущайки се през Широколъшката река, при село Солища. Запазени са мостове от него, под връх Перелик. По този път, за два дни, при усилен ход, пътникът пресичал родопския лабиринт и се спущал по течението на река Места в Беломорието. Останките по трасето му свидетелстват, че и по него имало не само технически съоръжения, но и станции, кули, крепости, мостове, пътеводни могили и др., които били част от римския родопски път от Филопопол до Никополис ад Нестум (село Огняново, Гоцеделчевско) (4) .

Хилядолетното движение от Горна Тракия към морето, през Родопите, дава основание, веднага след Балканската война, през 1913, известният деец за икономическото и културно развитие на Родопите Стою Шишков да издигне глас за “жп линията Пловдив-Станимака (Асеновград) като единствената, която един ден, с втора презбалканска, през Карлово-Троян-Ловеч-Плевен-Сомовит, ще ни даде не само най-късото и пряко свързване на Дунав с беломорския бряг, но ще прорязва по средата България и по този начин ще задоволява общите и всестранни интереси на Отечеството ни”.

Първата стъпка е направена през 1928, когато с общински средства бива построен и влиза в експлоатация железопътният участък Пловдив-Крумово-Асеновград. При откриването му се подчертава, че той ще продължи на юг, през Беломорския проход (вж. фиг.4), до Бяло море. По онова време вече е извършено проучване и проектиране на жп линията от Станимака (Асеновград), през Бачково, Наречен, Хвойна, Чепеларе и Рожен, до Пашмакли (Смолян) от проучвателска бригада от 35 души.

Това трасе е с дължина 82 км и, както отбелязва един от изследователите му: “Тя се очертаваше като трудна за строеж планинска линия. Преминаването във вододела трябваше да стане с четирикилометров тунел под Рожен на кота 1220 м, като изходна гара Асеновград лежи с хиляда метра по-ниско. Изкачването на такава височина можеше да стане само с големи наклони и с остри завои. Трасето трябваше да се проведе през много мостове, подпорни стени и стотина тунели с обща дължина 26 км, приблизително една трета от общата дължина на линията” (6) .

Въпреки това проучване, проектът за жп линия през Родопите до Смолян не “влиза в действие”. Налице се обещания от отговорните ведомства, които не се изпълняват вече 80 години. Нещо повече, по определеното по проекта трасе започва жилищно и друго строителство, което го “затапя” и го прави непригодно за използване. Тоест, налице са импровизирани причини това да не стане, като постоянно се изтъкват такива мотиви, като уж изключително трудния терен например. Всъщност, този аргумент е опроверган още преди половин век от бившия главен директор на БДЖ инж. Любен Божков, който, вече като преподавател в Инженерно-строителния институт, публикува през 1957 своя “Анализ на разпределението на железопътната мрежа в България”, където стига до заключение, че Родопите “са лесно достъпни за железопътно строителство” и посочва конкретно, как да бъдат преодолени импровизираните трудности. Днес обаче, по цялото трасе от Асеновград, през Бачково и особено през Нареченските бани и Чепеларе, са построени сгради и съоръжения с дългогодишен (50-100 години) амортизационен срок. Това най-много се отнася за Смолян, в чийто градоустройствен план няма отделено място за железопътна гара. Не са необходими доказателства, че когато някой ден жп линията все пак стигне до града, ще се търси място за гара в близост и до автогарата, и до основната промишлена зона, което въобще не е споменато в градоустройствения план.


По същество, именно това стана главната причина за застоя в развитието на Средните Родопи.

През март 1995, в Пампорово, се състоя среща между българска и гръцка парламентарни делегации. Тогава гърците предложиха, в обръщение към двете правителства, “да се отвори границата за железопътно пресичане при село Горово, южно от Смолян”. По това време в северните райони на гръцкия дял на Родопите депутатите Вангелис Кондитис и от “Нова демокрация” и Георгиос Калайдис от ПАСОК провеждаха подписка сред населението за същата цел. Това предложение беше приемливо и за нас (дотогава се предлагаше Горна Арда и Кушла, Златоградско).

Трасето на българо-гръцкото гранично железопътно пресичане при село Горово е на десетина километра западно от автомобилното трасе на вече решения с междуправителствено споразумение ГКПП Елидже, при Рудозем. В своето единство двата прехода – железопътният при Горово, и автомобилният при Елидже, превръщат Беломорския проход в южен участък на нов европейски меридианен транспортен коридор „Балтика – Егея” от река Дунав до Бяло море. Тези предложения обаче не бяха оповестени и, съответно, бързо се забравиха.

Въпреки това, проблемът за железопътното пресичане на Средните Родопи става все по-актуален и той не може просто така да слезе от дневния ред, въпреки споменатите по-горе изкуствени препятствия при Асеновград, Нареченски бани, Чепеларе и Смолян. В същото време е повече от ясно, че тези препятствия не могат да бъдат преодолени в близко време. В тази ситуация друга алтернатива за изграждане на Родопската железопътна линия, освен тя да започне чрез отклонение от Беломорската линия на гръцка територия, няма. Така ГКПП Елидже се очертава да пресича на две места българо-гръцката граница: за шосейната магистрала, през прохода Чепинци – Рудозем, а за железопътната - през село Горово. Двете се събират в един транспортен коридор в ареала на Смолян. Въпреки че изминаха 12 години от споразумението в Пампорово за започване на трансродопска жп линия от юг, на гръцка територия, то не бе взето предвид в текущите регионални и геополитически стратегии на Пловдивска и Смолянска област. Налице са поредица рецидиви на антирегионални (по същество) управленски решения, които забавиха развитието им като нанесоха, и продължават да нанасят, изключително големи загуби не само в областен, но и в национален мащаб.

И за незапознатия е очевидно, че Асеновград не биваше да загражда железопътната си гара за продължение на юг (споменатите по-горе “затапяния” на проектираното трасе). И досега е необяснимо, защо трябваше градът да се разширява в западна посока под комините на Комбината за цветни метали, а той да се разположи сред овощните и зеленчукови площи на Куклен, след като рудата за него се превозва от 100 км, през Смолян, Чепеларе и Наречен? Сега, поради „затапянето” на първоначалното трасе, се налага да се започне от юг изграждането на железопътното пресичане на Средните Родопи, т.е. от гръцка територия, което неизбежно ще го забави.

Траяновият път

Този път съществува от незапомнени времена. Придобил е името си, когато римляните завладяват Балканския полуостров и го оформят по своите правила, като първостроители на съвременните пътища с трайна (макадамова) настилка и крайпътно обслужване. Това е исторически път от изток към запад, свързващ Виена, Будапеща, Белград, София, Пловдив, Одрин и Цариград (т.е. Европа с Азия). По римско време бил с ширина 6 метра. По него, на определени разстояния, били построени и организирани станции (м utatio ), където се сменяли конете на правителствените екипажи и имало легла за пренощуване. Пътят имал огромно значение за стопанското развитие на Пловдив и областта, за техния духовен и материален напредък. Пътуването по него гарантирало на Пловдив благоденствие. Диагоналният Траянов път от Сингидинум (Белград) до Константинопол (Цариград) е връзка между двата свята – на Изтока и Запада. Пловдив пък се оформя като „възел” на пътищата, свързващи континента с морето.

Към Пловдив, от запад, Траяновият път вървял по десния бряг на река Марица към стария и добре устроен град на бесите – Бесапара. От там продължавал, през дефилето над село Ветрен, минавал прохода Траянова врата, в южните поли на връх Еледжик. Излизайки от града, поемал към днешното село Златитрап, северно от което се намирала малка станция, наречена Тугугерум, отстояща точно на половината път до село Кадиево - следващата станция, построена непосредствено до самия гр. Бесапара, изходен пункт за Беломорието, с множество разклонения за вътрешността на Родопите.

Пътят от Пловдив за Цариград излизал от града по моста на Марица. И до сега са запазени останки от основите на моста върху река Пясъчника. Станциите му по това направление били на река Стряма (Сирнота). Продължавал край селата Маноле и Белозем, където се намирала втората станция Паремболе - на 27 км от Пловдив. Третата станция отстояла на около 40 км от града и се наричала Ранилум.

През целия период на турското робство, редом с военнозавоевателските цели, Траяновият път представлявал „широка врата” на Горна Тракия към Централна Европа.

Днес Траяновият път е по-известен като „Трансевропейски коридор № 10”. Следвайки приблизително неговото трасе, коридорът се слива от Ихтиман с трасето на автомагистрала „Тракия”, до Поповци, откъдето се отклонява към Бургас.

Тъй като от гръцка страна не се прие меридианният Транспортен коридор № 9 да премине с тунел под „Маказа”, неговото финално трасе от Димитровград дотам се сля с това на Коридор № 10. Така се образува нов автомагистрален участък Пловдив – Свиленград, наречен „Марица”.

Преди да влезе на българска територия, трасето на Траяновия път (Коридор № 10) от град Ниш, по споразумение между Сърбия, Македония и Гърция, се отклонява от него, по Мораво–Вардарското направление, по маршрута Ниш-Скопие-Солун. Така беше направен опит, за първи път от хилядолетия насам да се прекъсне Траяновият път от Ниш до българската граница. Този участък на сръбска територия, изглежда продължава да се смята по-скоро за периферен и се планира да се доизгради и поддържа предимно на автомагистрално ниво.

Доколкото с това отклонение като краен пункт за товарния транзит се определя гръцкото пристанище Солун, ефектът за превозите по него не може да бъде по-голям поради следните по-главни причини:

- Направлението от Солун е към Суец, Далечния изток и Индия. Това направление не е трансевропейско и е конкурентно на пристанищата в Западното Средиземноморие, които имат по-къс и по-пряк път в споменатите посоки;

- Автомагистрала „Тракия”, като участък на коридор, осигурява ново съвременно „дебуше” на Бяло море, при Александруполис, което е по-благоприятно и недалечно от Солун на предвижданите превози;

- Новите мостове над Босфора и изграждащият се тунел под Мраморно море изземват Суецкото направление, чрез съкращаване на разстоянията;

- Съединението на трасетата на автомагистрала „Тракия” и Коридор № 8 (Бургас-Вльора) дават направление на превозите чрез българските морски пристанища към Средна Азия, по древния „Път на коприната”, като единствено и пряко направление, което не може да се конкурира от Моравско-Вардарското отклонение, чрез пристанище Солун;

- Не е допустимо за бъдещото развитие на България през Пловдив да не преминава и меридианен коридор (вж. фиг.5) , чрез който да контактува с ЕС.

Предвид всичко казано дотук, географските предимства на стария Пловдив не могат да бъдат оспорени от новоизграждащите се съвременни транспортни магистрали. Но те биха останали без полза за съвременната геополитическа и регионална стратегия на Пловдивска област, ако не се анализират подробно и посочените по-горе възможности, като с тях се мотивират и насоките за практически действия.

На север, през Балкана, към Дунав

Тази транспорта връзка на Пловдив и Пловдивско е съществувала в предримския период. Има данни, че през Троянския проход е преминал персийският цар Дарий по време на походите си Балканите. Римляните окончателно го изграждат като Траяновия път.

Пътят от Пловдив към река Дунав е прокаран по най-късото разстояние, и то през най-удобния терен: през село Хисар, Троянския проход и Ловеч, до тогавашната колония Ескус на Дунав (край село Гиген). Пътят започвал от шосето за град Карлово. Първата станция била при село Строево, а втората - между сегашните села Граф Игнатиево и Калояново. Следващата станция била днешният град Хисар – крепостта, която според някои историци се наричала Диоклетианополис.

Първият проект за железопътна линия по това трасе е дело на инж. Лукан Хашнов * . Публикуван е в официалното ведомствено издание „Железопътен сборник”, под заглавие „Железница Дунав-Егейско море”. Въз основа на подробни проучвания, авторът подчертава: „Безспорно е, че една железница от Никопол за Плевен-Ловеч-Троян-Карлово-Хисаря-Пловдив-Станимака (Асеновград)-Чепеларе- Пашмакли (Смолян)-Смилян и станция Буково, на съединителната линия Дедеагач-Солун, представлява най-късия път, който би съединявал Дунава и Източна Европа (през Букурещ-Варшава-Петербург, с Егейско море и Египет), т.е. най-правият и най-рационален път от най-северната точка на Европа дори до най-южната на Африка…Устието на тунела от Троянска страна - в Трапът, е положено на кота 978 м и понеже слиза с 0.020 на 5500 м дължина, или изобщо 110 м, свършва над село Кърнаре на кота 866 м, откъдето трасето после с няколко серпентини слиза постоянно с 0.025 до с. Текия (Христо Даново), после над селата Кърнаре, Игнатово, Аиево, над град Сопот се свързва в станция Карлово с проектираната Подбалканска железница на км. 194, кота 400.00.” (вж. фиг. 6)(12) .


Непосредствената ангажираност на Ловешка и Пловдивска област в започване на работа по създаване на организация за проучване, проектиране и строителство на тунела Троян-Карлово, на сегашния етап, играе ролята на основен индикатор, още повече, че между северното европейско начало на района на Коридор № 4 – Шчецин-Берлин, и на Коридор № 9 – Хелзинки-Вилнюс-Минск, няма друг меридианен коридор. А през 30-те години на миналия век именно оттам (от Гданск) е предвиждано да започне съединителната транспортна магистрала между балтийските и беломорските (егейски) пристанища. При съвременната структура на европейската транспортна мрежа, нейното приблизително коридорно трасе, с наименование „Балтика-Егея”, се очертава от север на юг по маршрута Гданск-Варшава-Краков-Кошице-Орадея (Клуж)-Сибиу (по долината на Олт)-Крайова-Никопол-Плевен-Пловдив-Смолян-Ксанти-Кавала. Тоест, през 30-те години на ХХ век предвижданията са да се съедини железопътно Балтийско с Бяло море (Балтика-Егея), което е от особено значение и за съвременното развитие на Европейския съюз, макар че (както е видно от фиг. 5) такъв меридианен коридор не е утвърден официално.

След политическите промени у нас, през 1995, в Пловдив, спонтанно се формира колектив, обявил за своя цел прокопаването на тунела Троян-Карлово в духа на целите и възможностите, които създава ЕС. Проведени бяха редица обсъждания (включително по инициатива на Пловдивската транспортна камара). Представителен форум по този повод се проведе на 4 ноември 1995 в Стария град. Идеята беше подета и от Пловдивския общински съвет (11) , който насрочи заседание за обсъждане на проблема. То обаче беше прекратено по искане на тогавашната опозиция.

Надежда, че проблемът все пак няма да бъде пренебрегнат, даде заключителният документ на международния „Железопътен форум 2001”, в който се препоръчва: „…Министерството на транспорта и съобщенията и БДЖ да предложат на Европейската конфедерация и на министрите на транспорта, на ЕС, на UIC и на други заинтересовани организации да се допълни генералната схема на европейските транспортни коридори с транспортната връзка Троян-Карлово, като ефективна част на междинен коридор Север – Юг”.

През шестте години оттогава прокопаването на тунела Троян-Карлово дори не е включено в плановете за предварителни проекто-проучвателни работи.

Железопътното съединение Мездра-Панагюрище

Най-категоричното доказателство, че Панагюрският край е в пределите на Горна Тракия, е прочутото Панагюрско златно тракийско съкровище, въпреки че, според съществуващото административно деление, той спада към Пазарджишка област. Връзката между изграждането на жп съединение Мездра-Панагюрище и стратегията на Пловдивска област е, че то засяга и Пловдивската транспортна инфраструктура и, че чрез железопътното съединение Мездра-Панагюрище се оживява и периферията на Пловдивска област.

Решението да се строи железопътната линия Филипово (Пловдив) – Панагюрище е от 21. 11. 1921. Линията е строена 12 години със средства от местното население – труд, материали и пари. Дълга е 71 км с два малки тунела, и обслужва 55 села. Открита е за експлоатация на 3.12.1933, „за да възроди” - както се пише в издаденото съобщение на Главната дирекция на железниците и пристанищата - „икономически този край, който помни едно значително по-добро минало”.

Проектът предвиждал „свързване със строящата се по това време Подбалканска линия при село Мирково”. За него се планирало трасето да продължи край село Оборище (Мечка), през вододела „Юруков бук”, по течението на река Тополница, край село Петрич, откъдето се отправя към Мирково. Както посочва проф. Петър Мутафчиев: „…значението на Петричкия път през Средните векове произтича от обстоятелството, че той представлявал най-яката връзка между Тракия и Северозападна България. Към нея водело разклонението му през Етрополския проход” (9) .

Такова продължение тогава не се увенчава с успех до започването на Втората световна война. След нея усилията за жп съединяване на Панагюрище с Подбалканската линия се мотивират с нова причина – осигуряване на руда от МОК „Асарел” за новоизградения Медодобивен комбинат в Пирдоп. Тогава обаче, това не се възприема.

Нова причина за изграждане продължението от Панагюрище до Подбалканската линия, през седемдесетте години на ХХ век, се очерта във връзка с удвояването на жп линията Пловдив-София. То се предлагаше паралелно на съществуващата линия през трудния терен между гарите Белово-Костенец-Мирово. Избягването на този труден терес можеше да стане чрез отклонение за Пловдив от Подбалканската линия, при Мирково, през Панагюрище, за Пловдив.

Предимствата на това ново трасе, пак успоредно, но отдалечено от съществуващото, бяха съществени, тай като се разширяваше районът на успоредната железопътна линия върху много по-широка територия и се спестяваха скъпо струващите изкопни работи за трасето. Проектантите и утвърждаващите органи на БДЖ обаче не осъзнаха тези предимства, въпреки че чрез участъка Мирково-Панагюрище-Филипово се съкращаваше и разстоянието София-Пловдив от порядъка на 40 км.

Така линията Филипово-Панагюрище започна да става все по-нерентабилна, особено след ускореното обезлюдяване на Панагюрския край и на селищата от Пловдивска област, гравитиращи към нея. В такова положение я завари политическата промяна през 1990 и Валутният борд я включи още в първия списък за закриване. Все пак, тя продължи да функционира, макар и с разредено движение и на локално ниво.

След като България започна да се подготвя за влизане в ЕС и трансевропейските транспортни коридори станаха основни артерии на националната ни железопътна мрежа, техните трасета още повече се отдалечиха от Южното Средногорие и Горна Тракия. А околовръстната територия на съществуващия жп клон Филипово-Панагюрище има съществен потенциал, който не е разкрит и анализиран.

На първо място, в тази насока, се очертава железопътното съединяване на Панагюрище с Мездра, т.е. с трасето на Трансевропейски коридор № 4 (вж. фиг. 7) . След гара Мездра то завива, за да стигне крайния си южен пункт Солун - за жп превозите, през Искърското дефиле, а за автомобилните – към Ботевград, през прохода „Витиня”. Изправя се на юг към Солун, през София-Владайския проход- Перник-Радомир. Преодоляването на това значително заобикаляне на трасето на Коридор № 4 би могло да стане чрез прокопаване на тунел при Петрохан (по предварителни данни дължината му е 9-11 км). Без да се игнорира неговото значение, предимствата на железопътното съединение Мездра-Панагюрище могат да се синтезират в следните по-важни насоки:

- Постига се, според маршрута на превозите, заобикалянето на София, чиито околовръстни магистрали са претоварени. Налице са основания да се твърди, че облекчаването ще бъде значително;

- Диагоналната посока на превозите, която предлага жп съединението Мездра-Панагюрище, е към Пловдив и оттам за Александруполис и Истанбул, което не е отдалечено от Солунското направление (крайният пункт на трасето на Коридор № 4);

- За налагащото се строителство на жп участък Мездра-Долно Камарци (вж. фиг.7) има работен проект от началото на 50-те години на миналия век, когато се избираше вариант на жп участъка София – Мездра;

- Строителството на участъка Панагюрище-Мирково става условно. Изместването за съединителен пункт на Подбалканската линия в западна посока предлага по-добро решение чрез намаляване наклоните и завоите на трасето;

- При наличието на жп връзка от Мездра за Пловдив, през Панагюрище, Трансевропейски коридор № 4 увеличава и разнообразява транспортните си направления, което го прави по-конкурентоспособен;

- Чрез железопътното съединение Мездра-Панагюрище-Пловдив се създава пряка връзка с Дунав и Западна Европа. По този начин Пловдивска област придобива нова връзка с Европа, освен единствената досега, през ГКПП Калотина;

- Предложената транспортна схема би следвало да се приеме условно за пунктовете на съединение с Подбалканската линия и за Долно Камарци, тъй като става дума за нови параметри на жп трасе при по-благоприятни терени, и т.н.

Доколкото транспортните коридори имат и втори компонент – автомобилно трасе, изграждането му за връзката Мездра-Панагюрище ще бъде резултат на допълнителни проектно-проучвателни работи. Това свързване с трасето на Транспортния коридор № 4 вероятно ще даде наименованието си на цялото транспортно съединение от Мездра до Пловдив.

* * *

От изложеното дотук следва, че геополитическата стратегия на Пловдивска област, с акцента на съвременната си целенасоченост, може да допринесе за решаване на глобалните и регионални проблеми пред областта и страната, като цяло, и, същевременно, ползвайки хилядолетния исторически опит, да даде научен принос за по-нататъшното развитие на геополитиката на България.

Това определя и приоритетното й значение за теорията и по-нататъшната практика на геополитическото прогнозиране. Тази цел обаче изисква задълбочени исторически проучвания и комплексно анализиране на възможностите на България да използва геополитическите си предимства.

Географските фактори, по своето влияние, са основни стожери на геополитиката на всяка държава. Как те да се използват при провеждане на конкретната и политика, зависи от познанията и информираността относно техния потенциал, а също - как и доколко са използвани в миналото. Защото геополитиката е толкова стара, колкото е стара и самата държава.

Литература:

1. Аврамов, В. Траяновият път от Карпатите за Пловдив, Известия на българското археол. Д-во, г. ІV, 1914/1915, с. 227 – 237; и кн. ІV 1924, с. 226.

2. Ботушарова, Л. Античният Филипопол в Сб. Археологически проучвания за историята на Пловдивския край. Изд. „Хр.Г. Данов”, 1966, с. 41 – 44.

3. Деведжиев, М. География на транспорта, С. Изд. „Фар Ком”, 1996, с. 248.

4. Деведжиев, М. Кратка история на селищното развитие по българските земи, С. Изд. на НС на ОФ, 1979, с. 352.

5. Жуглев, К. Ш. Проучване на античните съдове, Годишник на СУ, Филологическо-исторически факултет, кн. ІІІ, История, 1971, с. 114 – 116.

6. Златарев, Ст. Как проучвахме железопътната линия до Смолян, сп. „Родопи”, кн. 11/1984, с. 33 – 34.

7. Иржи Груза. Теория города, М., Изд. „Литература по строительству”, 1972, с. 23.

8. Коларова, В. Архитектурно-градоустройствен облик на Пловдив през епохата на късния феодализъм, Сб. „Археологически проучвания на Пловдив и Пловдивския край”, Изд. „Хр.Г.Данов”, Пловдив, 1966 г.

9. Мутафчиев, проф. П. Старият друм през „Траянова врата”, Избрани произведения, т. ІІ, С., Изд. „Наука и изкуство”, 1973 г., с. 546.

10. Пеев, д-р В. Град Пловдив, минало и настояще, ч. І, Издание на Пловдивското археологическо д-во, 1941, с. 35-41, с. 99-135.

11. Решение № 249, протокол № 18/04. 10. 1995 на Общински съвет, гр. Пловдив.

12. Хашнов, инж. Л. Железница Дунав – Егейско море, сп. „Железопътен сборник”, т. ХХ, г. ХVІ (1911), с. 100 – 110.

13. Шишков, Ст.Н. Значението на бъдещата железница от Пловдив до Беломорския бряг. Пловдив, 1913; Централната презродопска железница, 1925.

* Председател на Българското геополитическо дружество

* Най-старото историческо име на Марица е Hebros (Хеброс). Така я нарича Алексий през първата половина на VI век пр. Хр. Херодот я нарича “Най-хубавата от реките”. Овидий – “Свещеният Хеброс”, Еврипид – “Среброносен Хеброс”, а Лукиан – “Най-голямата река”. Етимологията на Hebros на тракийски означава „козел”. Генезисът на името на река Марица е покрито с митичност. Сегашното име на реката е от славянски произход. За първи път се среща в летописите от ХII век. При фундирането на новия мост на река Марица при Димитровград, през 1982, на дълбочина 20 метра бяха извадени три корабни котви. Тежат около 150 кг всяка, високи са над метър и половина и са от типа “адмиралтейски”. Такива котви били използвани от сравнително големите кораби в древността. Една от тях е експонирана в двора на Историческия музей в Хасково.

* Академик инж. Лукан Хашнов (1862 – 1917) Проектант и строител на железопътни линии: на жп линията Ямбол – Бургас (1888 г.); на София – Перник (1893); проектира жп пресичане на Стара планина през Хаинбоаз (Прохода на Републиката – 1897 – 1898); създава нови проекти за гара София (1903); проектант на тансбалканската линия „Дунав – Бяло море” (1911); защитава основното начало, изграждането на жп мрежи да обхваща всички части на страната.

{rt}

България{jcomments off}

Х.Генчев, Genius Romani – наследство и наследници

М.Деведжиев, Регионалната геополитическа стратегия на Пловдивска област

М.Найденов, Инструменти на силата във външнополитическите стратегии на малките държави

К.Петров, Геополитическите измерения на регионалния национализъм

Р.Георгиев, Интелектуалната собственост, националната сигурност и сигурността на организациите и лицата

Светът

С.Соколов, Европейският проект и неговите мними и реални противници

Х.-Й. Вингендер, Следващата атомна революция в Европа

А.Пандурски, Ядрените измерения на американско-руския енергиен сблъсък

П.Димитров, Агонията на ДОВСЕ и двете световни системи за сигурност

В.Кръстев, Евразийските геополитически координати на Русия

С.Коралов, Черноморската зона в глобалните транспортно-енергийни схеми

А.Епщайн, Израелско-йорданското сътрудничество като фактор за разрешаване на палестинската криза

Е.Касчиев, Либия и енергийната стратегия на Запада

У.Енгдал, Китайско-американският геополитически сблъсък в Африка

Геостратегия

В.Михов, Японската геостратегиа през ХХІ век

Д.Туайнинг, Големият азиатски проект на Америка

Дж.Кюрландчик, Pax Asia - Pacifica : източноазиатският геополитически съюз

Геоикономика

А.Салицки, Пекинският консенсус – параметри на китайската геоикономическа експанзия

Идеи

Н.Аврейски, Европейската идентичност

Книги

А.Бойков, Орелът и Драконът: американската реакция на китайски възход

Интервю

Джеймс Улси за края на петролната епоха

{rt}

Понятието „регион” служи за обозначаване на пространствени единици с различна големина и от различен порядък. Един регион може да обхваща десетки хиляди квадратни километри, ако представлява климатична област (тропиците, екваториалната област, полярните области) или природна единица (регионът на Тихия океан). Но може да включва и пространства с малки размери, измерващи се в десетки квадратни километри, когато се говори например за градски регион.

Ако пространствените единици се разглеждат в зависимост от различни характеристики, понятието за регион се разширява още повече. По този начин регионите могат да бъдат разграничени на: природни, икономически, административни, военни, политически и др. Границите им са определяни и прокарвани от климатолози, географи, икономисти или социолози; те не съществуват в природата, т.е. в реалността, а са резултат от избора на учените или на решение на представителите на политическата власт.

Етимологически, думата “регион” произлиза от латинския глагол “ regere ”, който означава “ръководя, управлявам, упражнявам властта”. Съществителното “ regio ” , чието първо значение е “ръководство”, по-късно приема значението “граници”, след това “зона”, включена между “границите”, следователно ”регионът“ означава и край, местност, територия и, в частност, “квартал”, “кантон”. Следователно “ regio ” покрива много значения, но първоначално е ставало дума именно за политическа конструкция (упражняване на власт върху една територия ).

Регионът в международен план

В международен план понятието „регион” се прилага за пространствена единица (с различна големина), която показва общите характеристики или отношенията (включително конфликтните) на известен брой държави, имащи общи интереси и заинтересовани да потвърдят солидарността си или да провеждат политика на развитие на търговските отношения помежду си (например ОАЕ - Организация за африканското единство; ОАД - Организация на американските държави, АСЕАН и ЕС ).

Регионът в национален план

Терминът “регион” се употребява най-вече за териториални единици, образуващи съставните части в рамките на една държава. Не може да се каже, че има добър начин за разделяне на националното пространство, т.е. за създаване на “добри” региони, които биха имали идеалните размери и съвършените граници.

Характеристиките на дадена област, в качеството и на пространствена политическа единица, са много различни, според държавите. Те зависят от размера, историята, от наследяването на някои политически единици, от политическата система, от националното единство на всяка държава.

В националните държави, статутът (положението) на региона, в качеството му на геополитическа единица, зависи от естеството на държавата. В централизираните държави (като Франция например) политическите правомощия, давани на регоините, са ограничени.

Във федералните държави, където националното единство е силно, териториалната съставна част – регионът, разполага със значителни политически правомощия. Така е например при „лендерите” (провинциите) в Германия, където езиковата и културната единица съществува едновременно с разнообразието на институциите: централната и регионалната власт си поделят политическите отговорности. Всеки Ленд има собствена конституция, парламент, столица, т.е. всеки Ленд е една държава.

Във Франция поданството и националността съвпадат. Има една френска нация и един френски народ. Понятието "корсикански народ" е отхвърлено от френския Държавен съвет като антиконституционно. Има обаче немалко държави, в които не съществува съответствие между гражданство и националност, като Испания или Белгия например.

Испания, която е сред най-старите европейски държави, се състои от четири лингвистични единици - баска, каталонска, галисийска и кастилска, която се налага над останалите. Лингвистичните единици съответствуват на политически единици. Баските, каталонците и галисийците претендират, че са нации различни от испанската.

Независимо от естеството на държавата, регионът е понятие, което се променя динамично. Често то е свързано с поставянето под въпрос на легитимността на държавата. Държавата не се възприема като гарант за социално развитие, а като потисник на регионалната воля (която понякога се “украсява” с ценностите на нация). Така се получава например в Корсика, в Страната на Баските и най-вече в белгийска Фландрия, където населението отхвърля ценностите, културата и езика на дълго господствалата група, въплъщение на която са валонците.

Регионализъм

Регионализмът е политическо и/или културно движение, което, в рамките на една държава, има за цел да защити особеностите и интересите на областта, към която принадлежат подбудителите на движението. Не всеки регион поражда автоматично регионалистко движение; трябва да са налице някои условия. На първо място, необходимо е малък брой хора, главно интелектуалци, да осъзнаят, или да си въобразят, че някои социални, икономически или културни характеристики на техния регион са на път да се променят, или да изчезнат, и да разглеждат тази промяна като отрицателно явление (което, обективно, невинаги е така). От друга страна, въпросната област трябва да е запазила в продължение на дълги години различни културни особености (често дължащи се на отдалечеността им) от тези на областта, където се концентрира централната политическа власт. Регионализмът е съпътстван от негативно отношение към централната държава, стремяща се да задуши и ликвидира всяка местна култура в полза на една единствена национална култура. Регионът, жертва на господството на централната власт, е възприеман като политически играч. Той е персонализиран, да не кажем сакрализиран, в призивите на регионалистите, в които се обръща особено внимание на географизмите (например: ”Бретан се бунтува…, страда…, отказва…” и т.н.). Според схващането на регионалистите, населението на областта образува хомогенно цяло, без социални класи, без вътрешни сблъсъци, без различия на интересите. Изглежда, че самият факт на принадлежност към един и същи регион води до превъзмогване на социалните разделения (което присъства и в разбирането за нация).

Съществуват различни форми на регионализъм, свързани с по-голямо или по-малко радикализиране на политическите движения, които ги вдъхновяват. Някои видове регионализъм се характеризират със стремеж за съхраняване на дадена местна култура: музика, танци, по-рядко-литература, архитектура и т.н. Други приемат по-ясен политически облик и могат да доведат до претенции за по-голяма автономия в местното управление: обучение на местен език, специфични данъци, териториално благоустройстви и т.н.

Най-крайният регионализъм може да доведе до искане за пълна автономия, т.е за независимост; в този случай, регионализмът постепенно се доближава до национализма. Така например, в Белгия фламандските и валонските движения се превръщат в истински националистически движения.

Регионалистическите движения, основаващи се на отдавнашни, а дори и на съвременни културни особености, се появяват най-вече в бедни области, представяни като жертва на историческа несправедливост. Но регионализъм може да се прояви и в области-региони като Каталония, която се гордее с индустиалната си мощ и културното си влияние. По същия начин, в Северна Италия, местните автономистки движения, наречени “лиги” подкрепят своеобразен сепаратизъм по отношение на Южна Италия, която смятат за изостанала и най-вече за свърталище на Мафията.

Местните движения могат да избират различни начини на изява. Някои избират демократичния път, когато има условия за това - така е в Испания, след 1975, с Каталония и Галиция. Други използуват както демократични средства, като явяване на избори и водене на преговори, така и конфронтационни методи ( например терористични атентати ), които, пораждайки репресии, водят и до разширяване на влиянието и увеличаване на привържениците им (например в страната на Баските или в Корсика). Успехът и дълготрайността на едно радикализирано местно движение предполагат част от местното население, дори и ако не му сътрудничи, да бъде спечелено за каузата му.

Регионален национализъм в Европа

При всеки опит да се мисли за бъдещето на Европа, трябва да се има предвид новата геополитическа ситуация, при която стари държави, които се обявяваха за национални, се сблъскват с възраждането на национални чувства, които в краткосрочен или в дългосрочен план могат да доведат до съвсем различна политическа организация. Например Белгия и Испания фактически се превръщат във федерални държави, в които все-още не е достигната точката на равновесие. Трябва ли да се очаква раздробяването на някои държави, което ще усложни още повече политическото управление на вече сложната геополитическа формация “Европейски съюз”? Ще се утвърждават ли в бъдеще още вътрешнодържавни национални движения, тъй като, изглежда, общоевропейската рамка е особено благоприятна среда за пораждането и възраждането им? Не може да се отрече, че след ратификацията на договора от Маастрихт и преобразуването на Европейската общност в Европейски съюз се засилва влиянието на регионалния национализъм. В Шотландия например, за много шотландци, независимостта вече не изглежда неосъществима цел, същото се отнася и за Фландрия, въпреки проблема за Брюксел - франкофонската столица на Фландрия. Дори корсиканските националисти, преди настроени враждебно към създаването на Обединена Европа, поради опасения за възможен разюздан либерализъм, вече са яростни привърженици на ЕС.

Преминаването към единната валута, перспективата за обща външна политика и проектът за обща отбрана позволяват да се обсъжда по-спокойно възможността за независимост, тъй като важните въпроси вече няма да бъдат уреждани на държавно, а на европейско равнище. Нарастващото място на ЕС в националните дела потвърждава, според някои, загубата на авторитет на държавата, неспособна вече да се справи с основните си отговорности.


Утвърждаването на местните национализми се дължи и на факта, че тези проблеми възникват в демократични държави, където свободата на изразяване на убежденията е голяма; това допринася за тяхното възраждане и позволява да бъдат избегнати ожесточените сблъсъци и да се намерят компромисни решения (изключение правят само баските, корсиканците и ирландците от Ълстър). Следователно, независимостта би могла да се постигне без рискове, дори ако ръководителите на тези движения не получат всичко, за което претендират и не поемат цялата отговорност, тъй като в процеса на преговори и сътрудничество с ЕС е нормално да не се получи всичко. Ето защо Обединена Европа не означава по-малко, а повече нации. Някои предричат съвсем друго развитие, очаквайки от укрепналия ЕС да преодолее националната държава, за да се превърне в една по-голяма и по-отговорна формация, която би била гаранция за края на националистическите отклонения. Но дори ако европейците, в голямата си част, останат привързани към нацията си, вече става дума за “доброкачествен” национализъм, без желание за господство над съседа и със съзнанието за отвореност и зачитане на “другия”. С други думи - политически правилен национализъм и тази позиция ще бъде още по-лесна за поддържане, ако действително националната държава бъде преодоляна. Точно това мислят някои интелектуални среди, както и някои подчертано проевропейски настроени политически лидери, както от левицата, така и от десницата. Следователно, те нямат особени задръжки при подкрепата на местната автономност и защитата на местните особености. Още повече, давайки си сметка , че тази подкрепа се харесва на все по-голяма част от избирателите им, което пък дава възможност да се предотврати увеличаването на електоралната подкрепа за местните партии.

Отговорността на Европа за пробуждането на регионалния национализъм

Някои среди обвиняват Европейската комисия, че с регионалната си политика цели отслабването на сегашните национални държави, възприемани от нея като препятствие и спирачка за осъществяването на задачата и – развитието на Съюза.

Все пак, подемът на местната власт не се дължи само на политиката на Брюксел, дори напротив, защото в случая и ролята на държавата е голяма. Именно по инициатива на страните-членки, а не по волята на Комисията, е започната европейската регионална политика.

Политиката на общността в полза на регионите води началото си от 1975, със създаването на Европейския фонд за регионално икономическо развитие ( FEDER ).Той е създаден в резултат на политически компромис, позволяващ на една нова страна-членка -Великобритания, да се възползва от възможността да възвърне част от финансовия си принос в европейския бюджет. Ето защо тези квоти за помощ са договаряни директно с държавите, които впоследствие ги преразпределят на регионите. Под председателството на Жак Делор, инициатор на Единния европейски акт, европейската регионална политика се разраства, но отново по искане на някои държави. И действително най-бедните страни от общността – Гърция, Испания и Португалия, настойчиво искат икономическа помощ, за да се подготвят за единния пазар. Между 1989 и 1993, всяка година, са разпределяни 64 милиарда екю. В същото време са прокарани реформи, за да станат помощите по-ефикасни – многогодишни договори за отделни проекти, точно определени зони за за подпомагане, създаване на критерии за подбор на проектите. Но тъй като, обективно, не съществуват начини за точна преценка, държавите продължават да разпределят средствата и регионите не получават пряко помощите от ЕС. Освен това, Европейската комисия никога не финансира целия проект, а го прави в партньорство с държавите и териториалните общности.

С договора от Маастрихт, ЕС ясно потвърждава необходимостта от засилване на регионалната политика. За да се справят с прословутите критерии за съвместимост, Комисията и Съветът на министрите решават значително да увеличат помощите: отпуснати са 141 млрд. екю за период от 6 години (1993-1999), т.е. 30% от бюджета на Общността за регионалните структурни фондове. Тази щедра помощ действително води до превръщането на регионите в “пространства-еталони”, въпреки разнородността им по отношение на площ, демографско значение и политически статут.

Договорът от Маастрихт създава и Комитет на регионите със съвещателни функции. Логично е този орган да се стреми да утвърди съществуването си и да получи повече правомощия. Увеличава се и броят на представителите на областните съвети на различните държави. Тези представители започват да изтъкватват аргумента за субсидиарността или принципа на “близостта при взимането на решения” (залегнал в Маастрихтския договор, според който политическите решения трябва да се взимат близо до гражданите), за да увеличат собствените си правомощия. Комисията приветства стремежа на регионалните избраници за възможно най-преки връзки с Брюксел, още повече, че след Маастрихт се забелязва известно разочарование по отношение на обединена Европа. За да възстановят добрия образ на европейския проект, членовете на Комисията залагат на регионите. Търси се подкрепата на регионалните избраници, които с готовност се отзовават, защото виждат в тази политика начин да се освободят от властта на държавата и да се изплъзнат от контрола и.

От началото на 90-те години на миналия век, когато регионите се превръщат в “пространства-еталони”, в Брюксел започва да се говори за “Европа на регионите”, позовавайки се на икономиката и културата (език, исторически традиции, ценности, приети за специфични за населението ) на всеки регион.

Политиката на ЕС по отношение на регионите е: от една страна да смекчава икономическите различия помежду им, а от друга, да съдейства за увеличаване на културните им особености. Изглежда се смята, че увеличаването на културното многообразие по никакъв начин не би могло да предизвика отслабване на ЕС, за разлика от икономическото неравенство. Придава се положително значение на борбата срещу големите икономически различия, както и на защитата на “по-слабите” в културно отношение (т.е. на тези, чийто език, музика, традиции и т.н. са заплашени от асимилация от/и в културата на господстващата нация). Сред моралните ценности, върху които се изгражда ЕС, е и зачитането на правата на малцинствата, които в една демократична среда трябва да могат да изживеят без спънки своите различия (били те религиозни, езикови или национални).

Ето защо Европа, безспорно, е благоприятно място за избуяване на регионалистически претенции, още повече, че пред глобализацията на търговията и в един все по-усложняващ се свят хората се нуждаят от преоткриване на корените си, от запазване на културата и идентичността си, за да устоят на безусловното господство на американската култура. В тези условия, както защитата на собствените език, традиция и култура, така и грижата за опазване богатството на общото европейско наследство, са съвсем справедливи.

През 1992 Съветът на Европа изготвя Европейската харта за регионалните и малцинствените езици, която обръща сериозно внимание на ценностите на културното взаимодействие и на многоезичието, и чиято ясно определена цел е “защитата на регионалните или малцинствени езици на Европа, някои от които са застрашени от изчезване с течение на времето, за да се помогне за поддържането и развитието на многообразието на културните традиции в Европа”. Потвърждава се, че “правото да се използва местния или малцинствен език в частния и обществен живот представлява неизменно право”. Известно е, че подписването и ратифицирането на тази харта поставя някои проблеми. От 41 страни, членуващи в Съвета на Европа, само 20 я подписват, от които 8 държави-членки на ЕС (Германия, Австрия, Дания, Испания, Финландия, Франция, Люксембург и Холандия). Сред тях само три са я ратифицирали - Германия, Финландия и Холандия - при това, подбирайки онези членове, които създават най-малко проблеми. От което пък следва, че признаването на местните и малцинствени езици не е чак толкова безпроблемно, включително за държавите с няколко официални езика (като Белгия) или за държавите, признали поне в рамките на региона официалния характер на някои езици (като например каталонския и баския в Испания ).

Мотивите на регионалния национализъм

Икономическото благосъстояние. Понякога възраждането на регионалния национализъм се обяснява с икономическия просперитет. Това е вярно за региони като Шотландия, която по отношение на БВП е седма сред най-богатите в света, Фландрия, където нивото на безработица е 5 пъти по-ниско от това във Валония, или Каталония, която произвежда една пета от испанския БВП. Претенциите за по-голяма автономност в икономическата област и особено в областта на данъчната политика, действително издават известен регионален егоизъм – стремеж да се запазят богатствата, за да продължи подобрението на регионалните икономически резултати, а не да се прахосват за неефикасна политика на подпомагане.

Северната лига в Италия, например, започва дейността си с регионалистически претенции, основани на икономически сепаратизъм, в особена политическа обстановка, при която повечето традиционни партии са дискредитирани от повсеместната корупция. Политическите и лидери, говорейки против правителството в Рим и против държавата, действително успяват да привлекат избирателите. Но днес изборните резултати на Северната лига демонстрират отчетлив спад. Следователно, ако една политическа програма, предлагаща егоистично да се запазят богатствата на дадения регион, може да мобилизира подкрепа сред малка част от избирателите за ограничено време, изглежда че тя трудно може да подхранва за дълго време едно регионалистическо, а още по-малко едно националистическо движение.

Впрочем, съзнавайки този факт, лидерите на Северната лига, начело с Умберто Боси, се опитват да създадат, да си измислят история, традиции, химн, национален цвят – зеленото и до известна степен “национална” култура, защото чувството за идентичност – т.е. чувството за принадлежност и солидарност към една група, трябва да почива на нещо общо. Както твърдят социолозите, чувството за идентичност е структура, която трябва да бъде подкрепена с достатъчно правдоподобни аргументи, за да намери отзвук сред населението, чиято подкрепа трябва да бъде мобилизирана за дадена кауза. Следователно, икономическият залог не е достатъчен. Да се защитава само това, означава да се сведе националното чувство до нещо незначително – надали някой би се жертвал само заради доходите си. Национализмът зависи от нещо съвсем друго – от една идея, имаща силно мобилизиращо въздеиствие, особено сред обикновеното население.

А създаването на “паданска” идентичност изглежда не се оформя, защото Падания не съществува, както не съществуват и „паданци”, и е трудно да се определи територията и – главна опора на идеята за нация. Паданската нация е илюзия и никой, в действителност, няма съзнание за принадлежност към такава група, да не говорим, че италианците от Северна Италия по-скоро могат да се нарекат ломбардци, пиемонтци или венецианци.

Не всички преуспяващи европейски региони са изкушени от сепаратизма. В Германия, която е федерална държава, Лендерите разполагат с истински политически правомощия и действителна автономия в управлението си, което е благоприятно за развитието на чувството за регионална идентичност. Тази федерална политическа организация е наложена на Федерална Република Германия (ФРГ) от Съюзниците след Втората световна война. По този начин те смятат да избегнат възстановяването на силна Германия и на немския милитаризъм. Но това политическо разделение на немската нация не е достатъчно силен фактор, затова населението на всяка провинция е загрижено не само за собствения Ленд, а и за Германия, като цяло. Германия не изглежда засегната от регионалистически претенции, дори и сред източните Лендери. Неприязънта на източногерманците към западногерманците не може да доведе до националистически искания, тъй като споменът за разделението на Германия не е никък положителен, а и помощта и солидарността на федералната държава са много необходими. От друга страна, в една федерална държава призивите за мобилизация на регионално ниво срещу централизиращата, оказваща принуда, господстваща държава трудно могат да бъдат поддържани, още повече, че правителствата на Лендерите са задължени по закон да си сътрудничатс федералното правителство. Привързаността на германците по-скоро към регионите, свързани с немската култура (характеризиращи се с техните диалекти, кулинарните и фолклорните си традиции), отколкото към Лендерите, обяснява липсата на регионалистическо чувство в рамките на отделните федерални единици.


Освен това териториалната нестабилност на Германия от 1871 до 1992 води до загубата на Източна Прусия (през 194), която в миналото осъществява националното обединение. По този начин са невъзможни призиви срещу господстващата държава (каквато би могла да бъде Прусия). Също така принудителното изоставяне на Берлин като столица (след 1945) слага край на концентрирането на политическите, културните и икономическите му правомощия, което осуетява появата на настроения срещу Берлин от страна на провинциалистите.

Примерът на Германия и Северна Италия показва, че, за някое групи, регионалният национализъм може да се развие само при особени обстоятелства. Действително, утвърждаването на националното чувство може да се осъществи само чрез противопоставяне на това, което не се приема за собствена идентичност. За да се признаят членовете на една нация за такива, те трябва да се разграничат от другите, било чрез езика, културата, религията, политическата система, или чрез моралните ценности. Ето защо “нациите-региони” по необходимост трябва да подчертават различието си с останалата част от държавата, иначе идеята за нация няма да се разпространи сред групата. Което пък кара ръководителите на тези национални движения да следят за поддържането (опазването или създаването) на изразители на различието. Затова активистите на тези движения се стремят да възхваляват националното чувство и показват страстна привързаност към “нацията-регион” - именно в това се изразява и техният национализъм.

Възможностите за подчертаване на различията се свеждат до няколко области. Днес в Европа различието не може да бъде изразено чрез политическата система, нито чрез морални ценности, нито дори чрез религията в общества, които са се изградили като светски. В демократичните европейски държави, за местните лидери, е трудно да говорят за потисничество от страна на държавата (макар че корсиканските и баските сепаратисти не се колебаят да го правят), за да оправдаят желанието за освобождение от това потисничество. Следователно, остават етносът, културата, езикът, историята и икономиката. Вече бе изяснено, че само икономическият мотив не е достатъчен. Така че, за да просъществува регионалният национализъм, той трябва да се опре на етноса и/или на достатъчно славна история, за да покаже древността на съществуването си, и/или на специфична култура, от която езикът е същностен елемент.

Езикът несъмнено е най-очевидният белег във всекидневието. Следователно, да се спаси или защити езикът е първостепенна цел, защото той е силно свързан с националното съзнание. Активистите на регионалните национализми смятат за необходимо възраждането на употребата на местния език и дори съставянето му или въвеждането на правила (по отношение на лексиката и граматиката), за да уеднакви близките или не толкова близки до него диалекти. Случва се дори този “нов” език да е трудно разбираем за старите хора. Понякога също съживяването на употребата на езика е много трудно, не само защото броят на говорещите го е намалял силно и защото езикът е труден за научаване (като баския), а и защото мнозинството от местното население разбира, че това не е престижен език и, следователно, се цени много по-високо употребата на националния език, който е по-необходим за социалната реализация от местния (така е в Бретан, където бретонския е смятан за “селски”).

Мотивът на усещането за пренебрегнатост. Независимо от различните ситуации, благоприятстващи развитието на националистическите движения, съществува и един общ знаменател – чувството (основателно или не) за пренебрегнатост, или за несправедливо отношение от страна на централната власт. В този случай изглежда справедливо и законно не само получаването на компенсация, а и придобиването на автономия и дори на независимост на регионите, за да се запази най-накрая отговорността за собствените дела. Това схващане намира още по-голям отзвук, когато идеологическата обстановка се приспособява към него, потвърждавайки правото на народите да разполагат със собствената си съдба и защитата на малцинствата, потискани от централизиращата държава.

Това се отнася за испанските регионални национализми (заради франкизма), за фламандския национализъм (заради политическото, икономическото и културното господство на франкофонското малцинство), за пробуждането на шотландския национализъм, засегнат от английския национализъм на „желязната лейди” Тачър и от незачитането на шотландските “ценности”, или за корсиканския национализъм – изобличаващ държавата - колонизатор и потисник.

Друго средство за мобилизиране на общественото мнение е защитата на културата. Тя трябва да бъде съживена, защото е заплашена от изчезване чрез принудителна асимилация, наложена от централната власт. Така отново се появява завръщане към традицията и културните символи, като всичко, в по-голяма или по-малка степен, е аматьорски направено, защото местното общество дълбоко се е променило и се е приспособило към съвременната културна обстановка. Не трябва да се пренебрегва и търговската страна на всички тези “културни” операции – днес културните корени са на мода.

Историята се преправя и приспособява към съвременната обстановка, търси се приемственост с предците, защото културната идентичност налага принадлежността към група, споделяща общи характеристики, ценности и институции. За нуждите на каузата се премълчават вековете история, през които населението от тези региони е участвало в изграждането на нациите, които днес отхвърлят регионалните националисти. Така те се опитват да изградят нова културна идентичност, дори етно-културна идентичност (например баските и корсиканците).

Рисковете от регионалния национализъм

Възраждането на национално-регионалните култури има не само привлекателни страни. Така например, някои обосновават съществуването на нацията си с етноса (например баските). При това положение се поставя въпросът, какъв ще бъде статутът на всички останали испанци, които живеят там от много поколения.

В някои от регионаластическите и националистическите движения съществуват консервативни, дори реакционни и открито расистки, течения, които имат една политическа цел : овладяването на властта. Когато тези реакционни и расистки позиции станат по-известни на общественото мнение, те ще бъдат смекчени или коригирани, защото са в пълно противоречие с тона на Брюксел. Да се заложи на Обединена Европа, за да се избегне опеката на централната власт, налага също и някои задължения и принуди.

Във всички случаи защитата на мултикултурализма, за да се оправдае защитата на собствената култура, може да доведе до затваряне в себе си и изключване на другите, а не до отваряне. Защото призивите за защита на културната идентичност възникват главно когато тя е сериозно застрашена. Следователно, за да бъде спасена, към всичко което би могло да я заплаши, трябва да се подхожда с неотстъпчивост. Ето защо не може да се призовава за отваряне към други култури, ако те също не са отслабени, тъй като винаги има опасност културната обнова да бъде задушена в зародиш от господстващата култура. Трябва да бъдеш изключителен, за да си сигурен в себе си и да не се страхуваш от другите – като каталонците, които си представят нацията си като отворена към другите и са готови да направят от другите каталонци.

Нациите-региони и въпросът за държавното управление

Утвърждаването на нацията автоматично поставя въпроса за управлението и. Нацията иска да бъде ръководена от човек от нейните среди, което пък поставя въпроса за суверенитета. Макар регионалните националисти да уверяват, че нямат сепаратистки намерения и не искат да посягат на териториалната цялост на държавата, те все пак претендират за относителен суверенитет, но докъде и върху каква територия? Не е достатъчно да се провъзгласи нацията без да има държава, за да се уреди проблема. Защото, когато политическите ръководители искат съдебната власт, контрола над полицията, пълна автономия в данъчната политика, организиране на образованието и здравеопазването, тогава до пълната независимост остават само отбраната и международните отношения. Но и в тази област политическите ръководители на някои “нации-региони” се опитват да прокарат собствената си политика, както например каталонците по време на Евро-Средиземноморската конференция, състояла се в Барселона през 1995.

Все пак, има регионални националисти, които, подобно на каталонците, не претендират за собствена държава, а само за по-голям суверенитет. Но колкото е по-голям суверенитетът, толкова по-трудно ще бъде за тях да се съгласят да нямат преки представители в преговорите, водени например на равнище Европейски съюз. Впрочем, каталонските политици, както и други привърженици на “регионалното” самоуправление, биха искали регионите да са избирателни райони за Европейския парламент, за да се увеличи политическата им легитимност. Така че, ако Европейският съюз се превърне в една голяма държава, с избираем президент, с правителство, съставено от европейски министри и силен парламент, тогава “нациите-региони” биха могли да минат и без централната държава. Засега вероятно националистическите движения ще продължат, стъпка по стъпка, да подтикват държавата да дава все повече автономност на “нациите-региони”. Главната им цел до този момент е да получат пълния контрол на данъчната политика и да се освободят от всякаква финансова опека на държавата. Какво ли ще последва?

Литература :

•  Европа на регионите–“ Европа от А до Я-справочник по европейска интеграция”, София, 1999.

•  Комитет на регионите –“ Европа от А до Я-справочник по европейска интеграция”, София, 1999.

•  Регионална структурна политика –“ Европа от А до Я-справочник по европейска интеграция”, София, 1999.

•  Etats et souverainetes en Europe : l'exemple catalan – Barbara Loyer et Jose Luis Villanova (Herodote, 1999 , ”Nations et nationalismes en Europe”)

•  Les nationalismes regionaux en Europe – Beatrice Giblin ( Herodote”Nations et nationalismes en Europe” )

•  Region; regionalisme; mouvements regionalistes – en Yves Lacoste, Dictionaire de geopolitique

•  La Catalogne : histoire, identite, contradictions – Joan B. Culla i Clara ( Herodote,1999 , ”Nations et nationalismes en Europe” )

•  Etre independant ou ne pas etre. Le cas basque - Barbara Loyer ( Herodote,1999 , ”Nations et nationalismes en Europe” )

•  Fractures linguistiques et tensions politiques en Belgique et en Suisse – Paul Tourret ( Herodote,1999 , ”Nations et nationalismes en Europe” )

•  Que reste-t-il de la Belgique ? – Pascal Ory (L'Histoire №201,1996 )

•  La Celtie :”C'hewec'h bro un ene”, “Six pays, une seule ame” –Dominique Roudaut ( Herodote,1999 , ”Nations et nationalismes en Europe” )

•  De l'ile de Corse a l'Ile - de-France, les elus d'origine corse a Paris et dans les Hauts-de-Seine – Emmanuel Bernabeu-Casanova ( Herodote,1999 , ”Nations et nationalismes en Europe” )

* Преподавател в УНСС, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн