Сред най-важните въпроси на полската политика – както вътрешната, така и външната – е украинският въпрос. Той непрекъснато се повдига и касае една нация, пробудила се за самостоятелен живот през ХIХ век, чиито народен диалект постепенно беше трансформиран в литературен език и която, в крайна сметка, съумя да създаде самостоятелно гражданско общество. Така погледнато, появата на украинска държава на картата на Европа изглежда само въпрос на време и то не на много.
Това схващане обаче е прекалено опростено. В обичайната си трактовка, украинският въпрос е заложен далеч отвъд рамките на актуалните национални проблеми: като чисто национален въпрос той е много по-малко интересен, отколкото като политико-икономически, от чието решаване зависят важни неща, касаещи бъдещото разположение на силите не само в Европа, но и в света. Затова всички следва да разберат именно този му аспект, най-вече за да могат формулират своя осъзната позиция по него в контекста на собствените си цели.
Всеки национален въпрос, включително украинският, следва да бъде разглеждан от две гледни точки. На първо място, какво представлява конкретната нация от гледна точка на езика, цивилизацията и историческата традиция, а на второ – кой против кого и с каква цел се опитва да създаде тази нова държава? И от двете гледни точки украинският въпрос изглежда твърде сложен и, съответно, много интересен.
Украйна като нация
Думата „Украйна”, с която доскоро се обозначаваха периферните територии в югоизточната част на Полша, напоследък придоби ново значение в политическия език. В съвременната интерпретация на украинския въпрос под Украйна се разбира една значителна територия, мнозинствата от чието население говори на различни малоруски наречия и, на която живеят около 50 млн. души.
Източнославянските наречия, известни като „руски”, първоначално не се различават особено едно от друго, като броят им значително нараства в резултат от колонизацията на слабонаселените територии от Карпатите до Тихия океан и асимилацията на тяхното население. По-отчетливото разграничаване между тях на велико- и малоруски (към които задължително следва да добавим и белоруското) става едва след разрушаването и опустушаването на Великото Киевско княжество от номадските кумански племена. Великоруският, т.е. руският език се формира в гористата зона между Волга и Ока, на която славянските заселници постепенно се смесват с местните фино-угорски племена и, която в течение на два века се намира под господството на монголците. Той става официалния език на Московската държава, а след това и на Русия, и дава на света огромна, богата и оригинална литература.
В същото време малоруското наречие, става наречие на Югозапада, който все повече се превръща в част от полската сфера на влияние и от полската държава. Това е наречието на Подкарпатския район, който за кратко има и своя собствена държава – т.нар. Кралство Галиция (втората половина на ХIII век) , както и наречието на заселниците, които под прикритието на полската мощ се установяват все по на Изток, отвъд Днепър – от т.нар.Червена Рус, през Подолието и района на Киев, до Черниговското и Полтавските воеводства, интегрирайки в себе си и различни степни етноси. След като Полша губи тези воеводства, както и след подялбата на самата Полша в края на ХVІІІ век, експанзията на тези заселници на Изток, отвъд Дон, както и на Юг – към Черно море, не спира, а заедно с това продължава и разпространението на малоруското наречие. Така се оформя грамадното пространство, което в момента се обозначава като Украйна.
Малоруското население се отличава от великоруското не само по специфичното си наречие. Самият факт, че последното колонизира предимно гористи пространства, смесвайки се с фино-угорските племена, докато експанзията на първото се осъществава в степни райони, поглъщайки местното номадско население, води до появата на сериозно различие между тях. Още по-голямо пък е различието, породено от различната им историческа съдба. Докато великорусите през дълъг период се намират под монголско влияние, малорусите са подложени на, къде по-силното, къде по-слабото, западно, т.е. полско влияние и дори значителна част от от тях се оказват обвързани чрез църковна уния със сферата на влияние на Римската църква. Може да каже дори, че исторически обусловените различия в характера и психологията са по-големи, отколкото чисто езиковите различия.
Следва обаче да отбележим, че между отделните райони, в които се говори на малоруско или, както казват днес, украинско наречие, съществуват множество различия в природните условия, както и още по-големи различия в историческата им съдба. Като започнем от подкарпатските територии, които още преди хиляда години са принадлежали на Полша, а от времето на Казимеж Велики (1333-1370) до първата подялба на Полша (1772) неизменно са част от полското кралство и никога не са била под руска власт, и свършим с Черноморското крайбрежие и късно колонизираните земи на изток от Полтавска област, които никога на са виждали полско управление, можем да разделим зоната, където се говори малоруско наречие, на седем или осем отделни единици, всяка от които има съвсем отделна история. Тоест, налице са дълбоки, духовни, културни и политически различия между отделните части на населението, говорещо малоруско наречие, докато общото между тях е твърде малко.
Украинският въпрос радикално се различава от всички други национални въпроси. Във втория случай обикновено става дума за няколко милиона относително монолитно население, докато в първия можем да говорим за десетки милиони хора, разделени обаче на твърде разнородни териториални групи. При наличието на подобна разнородност, много трудно може да се говори за съществуването на някакъв „украински народ”. От друга страна, самият факт на съществуването на етническа общност, която ясно се отличава от съседните или живеещите редом с нея на същите земи, по своите обичаи, характер и, накрая, по своята религия или религиознните си обреди, сам по себе си е достатъчен за поставянето на нейния „национален въпрос”, който (както става сега) при наличието на благоприятни условия бива повдигнат в политическото пространство или в резултат от усилията на плеяда от личности, произлизащи от въпросната етническа общност, или пък в резултат от машинациите на съседни (или по-далечни) държави, преследващи собствени интереси. Това бе неизбежно и по отношение на зоната на малоруското наречие.
Малоруският (украинският) въпрос възниква в средата на ХIХ век едновременно в две отдалечени едно от друго места. Първото е в Украйна на изток от Днепър, където се оформя стихийно движение, подкрепяно от чисти и безкористни хора, опитващи се да намерят подходящия културно-литературен израз на специфичния дух на своя народ. Негов основен представител е поетът Тарас Шевченко (1814-1861).
Не е случайно, че именно този район се превръща в люлка на това движение. Старинните Черниговско и Полтавско воеводства олицетворяват най-стилната Украйна, която е и най-ясно изразената в етнически план и най-развитата – в духовен. През първата половина на ХIХ век именно тези земи дават на света великия писател Николай Гогол, който макар и да пише на руски изразява духа на Украйна в творчеството си. Именно този район се превръща и в огнището на украинското движение в рамките на руката държава.
На свой ред, руското правителство не пречи на това културно-литературно движение, макар че внимателно наблюдава развитието му. В Москва го смятат по-скоро за регионално, отколкото за национално по своя характер. Затова пък поляците, по съвсем разбираеми причини, изпитват много сериозен интерес към него и всячески поощряват превръщането му в политическо. Стремежът им е да го използват срещу Русия и този стремеж е напълно логичен. От полска гледна точка, в една държава, в която руската стихия надделява над всички останали, следва да бъдат подкрепени всички стремежи към национално и културно противопоставяне на Русия, тъй като това би защитило полските интереси. От полското въстание през 1863 (когато на знамената на въстаниците, освен полския орел, може да види и образът на Свети Михаил, който е символ на Киевското княжество) до Руската Дума, където по примера на полската парламентарна фракция, се формира и автономна група от украински депутати, между полската политика в рамките на Руската империя и украинското движение съществува определена симпатия.
Второто място, където възниква украинският въпрос, е попадналата след подялбата на Полша в границите на Австрийската империя Източна Галиция. В Галиция обаче, този въпрос има съвършено различни корени и произход. Австрийското правителство създава „руския”, т.е. украинския въпрос с цел да отслаби позициите на поляците в тази част на империята. Както казват в Галиция, „русините бяха създадени от граф Стадион (губернатор на Галиция и австрийски вътрешен министър през 1847-48 – б.р.)”. Тоест, още в самото начало „украинският въпрос” там бива поставен най-вече като политически, докато усилията за осъществяването на „културно възраждане” се разглеждат само като спомагателни.
Този въпрос възниква като изцяло локален, т.е. касаещ политиката на австрийската държава, включваща по онова време Източна Галиция и Северна Буковина – така „русините” (или „рутените”, които са потомци на древноруските племена) получават политико-правен статут на един от етносите в рамките на империята. Не всички обаче признават този статут, като освен от местните поляци (смятащи русините за част от полската общност), той се отхвъля и от значителна част от самите русини (т.нар. „старорусини”), които се самоопределят като руснаци, използват руския в културния си живот и смятат малоруския за местен диалект. Тази тендения се подкрепя и от Русия, която преди началото на Първата световна война разглежда Източна Галиция като бъдеща териториална придобивка.
Едва в края на ХIХ век започва да се говори за „украинска националност”, населяваща както Източна Галиция, така и юга на Руската империя, тъкмо тогава възниква и „украинският” въпрос, като въпрос за политическото бъдеще на земите, населени с тази националност. Пак тогава в австрийския политически език думата „русини” набързо бива заменена с новото понятие „украинци”.
Украйна в германската политика
Парадоксална е лекотата с която Виена заменя тясно локалното понятие „русини” (Ruthenen) с далеч по-широкия термин „украинци”, придавайки по този начин на вътрешноавстрийския „руски въпрос” международно измерение и трансформирайки го в „украински”. Тя може да бъде обяснена само в контекста на големите промени, настъпили в края на ХIХ век в положението на Хабсбургската монархия. По онова време Австро-Унгария, която в течение на няколко години е свързана с тесен съюз с Германия, заменя този междудържавен съюз с една много по-дълбока и по-тясна връзка, която позволява, от една страна, на германците и унгарците в дуалистичната монархия, чиято доминация над останалите нации в нея остава ограничена, да получат подкрепата на германците, доминиращи в Западна Полша, а от друга страна – води до подчиняването на австро-унгарската дипломация на външната политика на Германската империя. Още тогава, тези действия на австрийската политика, които изглеждат неразбираеми дори за мнозина във Виена, намират своето логично обяснение в Берлин.
Така, по същото време, в немските политически среди се активизира разработката на концепцията за една нова държава - Велика Украйна. Паралелно се създава германско консулство в Лвов, но не за да обслужва германските граждани, каквито там няма, а с цел политическото сътрудничество с украинските националисти. Паралелно са активизират действията по руското направление на т.нар. Съюз за защита на Източните покрайнини (както поляците обозначават териториите на днешните Западна Украйна, Западна Беларус и Литва, които през 1918-1939 са част от Полша - б.р. ), създаден в Германия за борба с полското влияние във въпросните територии.
Тази подмяна на "руския" с "украинския" въпрос, съвпада с изместването на центъра на "украинската политика" от Виена към Берлин. Тук е мястото да си зададем въпрос, защо Германия, в която няма руско (малоруско) население, толкова активно се ангажира с този въпрос? Разбира се, не заради безкористното желание да бъде подкрепено украинското "национално възраждане", а по причини, тясно свързани с експанзионистичните стремежи на Втория Германски Райх. Тоест, в това отношение Берлин преследва собствените си геополитически интереси. Против кого са насочени те обаче?
Както е известно, в навечерието на Първата световна война, Германия разглежда Русия като своя "икономическа зона" и сфера на немското политическо влияние. Впрочем, някои в Берлин дори виждат в Русия част от една по-широка Германска империя. От тази позиция, Германия се стреми към отслабването на Русия, както в политическо, така и в икономическо отношение, така че тя да не може да и се противопоставя сериозно в нито една от двете сфери.
На свой ред, в самия край на ХІХ век, Русия, за която дотогова основното богатство на малоруските територии е невероятно плодородният им чернозем, започва активно да екплоатира и откритите там богати залежи на желязна руда и въглища, изграждайки на тази основа собствено производство, което да покрива не само руските потребности, но и тези на далеч по-обширните източни пазари. За Германия обаче, това означава не само съкращаването на руския пазар за нейните стоки, но и появата на нов конкурент на азиатските пазари.
От друга страна, в края на ХІХ век Германия укрепва позициите си в Турция, полагайки сериозни усилия за пълното и подчиняване. И в това отношение позицията на Русия в Черно море и на Балканите се оказва голяма пречка пред тези планове.
В Берлин смятат, че всички тези заплахи и проблеми могат да бъдат премахнати с реализацията на смелия проект за създаването на голяма и независима Украйна. Освен това, предвид национално-културната слабост на украинското население, липсата на монолитност и наличието по черноморското крайбрежие на множество разнообразни етноси, нямащи нищо общо с "украинството", както и на значителен брой немски колонисти (в района на Херсон и в Крим), германските стратези разчитат, че новата държава лесно ще бъде подчинена на силното немско влияние, поставяйки под контрол експлоатацията на природните и богатства и нейната политика. Тоест, смята се, че бъдещата независима Украйна ще се превърне в икономическа и политическа колония на Германия.
От друга страна, в Берлин отчитат, че лишената от житото, въглищата и желязото на Украйна Русия ще си остане голяма държава в географски план, но в икономически тя ще бъде невероятно слаба и лишена от каквито и да било перспективи за суровинна самодостатъчност, т.е. ще бъде обречена на вечна зависимост от Германия. А след като бъде "отрязана" от Черно море и Балканите, тя автоматично ще престане да играе сериозна роля и по отношение на Турция и балканските държави. Така, последните ще останат под пълното е безпрекословно влияние на Германия и нейния младши партньор - Хабсбургската монархия. От гледна точка на целите на "руската политика" на Германия, всичко това би могло да се реализира с появата на зависима от нея Голяма Украйна. Русия обаче не е единствения германски противник, с който в Берлин разчитат да се справят, реализирайки своята "украинска стратегия".
Когато, през втората половина на ХІХ век, полският въпрос слиза от дневния ред на международните отношения, превръщайки се във вътрешен въпрос на трите, разпаднали се след Първата световна война империи, германската политика е единствената, която продължава много внимателно да следи неговото развитие. В Берлин не споделят оптимизма на Москва и Виена и не престават да се опасяват от актуализирането на полския въпрос. Това не се крие от Бисмарк, а един от наследниците му - Фон Бюлов, открито декларира, че Германия води борба не само срещу "своите" поляци, но и с целия полски народ.
Германците са наясно, че бързите успехи на немската политика в света, пораждат много сериозен конфликт. Както и, че вследствие на големите сблъсъци между държавите, проблемите останали в сянка през периода на относителен мир в Европа отново ще излязат на повърхността. Полският въпрос не е дотолкова потиснат, че вече никога да не може да възникне отново - така например, в края на ХІХ век в Полша започва мощно движение на политическо възраждане, като на всички окупирани територии се формира общ голям национален лагер, което показва, че новите поколения поляци все пак са си взели поука от миналото и са се научили да говорят на онзи истински политически език, който изглеждаше забравен в страната ни.
Връщането на поляците, като велика нация, на международната сцена би представлявало обаче огромна катастрофа за германската политика. Затова в Берлин смятат, че след като полският народ не може да бъде унищожен, ще се наложи той да стане "малък". А най-простият начин за това е създаването на украинска държава, чиито граници да бъдат изместени далеч на запад, навътре в полските земи, чак дотам, докъдето могат да се открият хора, говорещи на малоруско наречие. По такъв начин, украинският план на Германия цели нанасянето на мощен удар едновременно и по Русия, и по Полша. И този план бива реализиран, поне на хартия, под формата на мирния договор, подписан през 1918 в Брест-Литовск между скалъпената ad hoc делегация на т.нар. Украинска република, от една страна, и Германия, Австро-Унгария, Турция и България, от друга. Всъщност, той наистина си остава само на хартия, най-вече защото могъщата доскоро Германия по онова време вече е само сянка на някогашната си мощ. Така, документът се превръща в своеобразно завещание на рухналия няколко месеца по-късно Втори Райх, очаквайки някой все пак да се заеме с практическата му реализация в сложния следвоенен период.
Украйна в световната политика
След болшевишката революция през 1917 украинският въпрос навлезе в нова фаза. Във федеративното устройство на съветската държава, онази част от нейната територия, на която по-голямата част от населението говори на малоруско наречие, се превърна в Украинска съветска република със спорен диапазон на автономия и с "украинския" като държавен език.
В същото време, след възстановяването на Полша от разрушенията, получени през Първата световна война, част от някогашната полска държава (Rzeczypospolitа), населена с рускоговорящо население, включително бившата Източна Галиция, известна като важно огнище на украинското движение, влезе в границите на нашата страна. В така създалата се ситуация, украинският въпрос продължи да се смята за нерешен, както от украинците, така и от онези, които по една или друга причина са склонни да им помагат. Усилията за повдигането на украинския въпрос не секнаха, нито пък напъните, целящи изолацията на руските (украинските) земи както от Съветска Русия, така и от Полша. От полска страна, тези усилия провокираха дори знаменития поход към Киев през 1920, чиито повод и политически цели и досега нямат адекватно обяснение. Принципно, той не промени нищо в състоянието на украинските проблеми, като изключим, че последвалият го Рижки договор от 1921 установи западната граница на Съветска Украйна, лишавайки Полша от значителна част от територията, която тя на практика беше заела.
Впрочем, през първите години след Световната война и Руската революция още не беше станало ясно, че украинският въпрос съвсем скоро ще придобие световно значение.
Както е известно, войната от 1914-1918, която, на първо място, привнесе в Източна Европа, дълбоките политически сътресения, характерни за останалия свят и особено за Западна Европа, се оказа и грандиозен икономическо преврат. Тя изигра тази роля не само като опустоши значителна част от националните богатства и дезорганизира съществуващите преди началото и икономически отношения, но и (дори в още по-голяма степен) като значително ускори вече започналия процес на индустриална децентрализация на света. Последният имаше крайно негативни последици за държавите, в които по онова време индустрията все още беше силно централизирана.
Всички тези следствия от войната, които първоначално не бяха оценени адекватно (защото икономическата слабост изглеждаше само временна), започнаха да се усещат много по-силно с течение на времето. Днес (статията е писана през 1930, т.е. в разгара на Голямата депресия 1929-1933 - б.р.) вече е съвсем ясно, че правителствата не са в състояние да се справят с тях, а пряко заинтересованите представители на едрия капитал демонстрират бясна енергия и смайваща изобретателност, отчаяно търсейки средства за спасение.
Основната идея, върху която в момента работят много от най-големите (при това не толкова в политическата, колкото във финансовата сфера) умове, е свързана с разпределението на труда между държавите посредством серия постигнати по мирен път споразумения, определящи, кои държави да бъдат производители и кои - потребители на една или друга конкретна стока. Тоест, става дума за това водещите в момента в икономически и политически план държави, които изкуствено оскъпяват производството си, да бъдат защитени от конкуренцията на други държави, способни да произвеждат по-евтино и успешно развиващи индустрията си през последните години.
Оказва се обаче, че не е никак лесно тази необичайна и несправедлива идея да бъде реализирана на практика, въпреки наличието на Обществото на народите и редица други институции. Сред най-големите препятствия пред това е Съветска Русия. Тя очевидно гледа с насмешка на отчаяните опити на капиталистическа Европа и Америка да спасят съществуващият в света модел на търговия, доказателство за което в частност е и последната реч, произнесена от Сталин в Москва. Разбира се, никой нямаше да гледа сериозно на тази руска позиция, ако Съветите не разполагаха с мащабните находища на въглища и желязна руда, намиращи се в Украйна. При това положение, евентуалното откъсване на Украйна от Русия би било равнозначно на лишаването на руската мечка от зъби, т.е. би я изключило от глобалната икономическа конкуренция, обричайки я вечно да пребивава в ролята на прост консуматор на чужда промишлена продукция.
Тук следва да споменем и друг изключително важен фактор. Сегашното значение на автомобилите и самолетите, включително по въпросите за мира и войната, както и широкото използване на бензиновите двигатели (най-вече от военните кораби) превърнаха доскоро неособено ценния петрол в най-важната суровина, добивана от земните недра. Ако държавите, които в момента доминират в световната икономическа система, съумеят да съсредоточат в свои ръце целия или почти целия петрол, това би могло задълго да гарантира господството им над планетата, поне до момента, когато поредната техническа революция не свали петрола от сегашния му пиедестал.
Именно с това е свързана идеята за подялбата на света между няколкото държави, контролиращи петролните находища и в резултат от това разполагащи с привилегировани позиции, и останалите, намиращи се в неблагоприятно положение, които или ще могат да получават петрол с благословията на първата група, или въобще ще бъдат отрязани от него, например в случай на война. Както е известно, в момента (т.е. в началото на 30-те години на ХХ век – б.р.) основните петролни находища се контролират пряко или косвено от САЩ и Великобритания. Третата по добив на петрол държава в света обаче е Съветска Русия (на която принадлежат каспийските петролни находища в района на Баку). Така и втората велика идея, в рамките на англо-американската стратегия за подчиняване на света, се сблъсква със съпротивата на Москва. Както е известно, в Украйна почти няма петрол, но ако разгледаме в по-широк план нейното пространство, достигащо почти до Каспийско море - както вече се опитват да ни внушават някои (виж картата на Голяма Украйна, издадена в Австро-Унгария през 1918), става ясно, че откъсването на Украйна от Русия може да доведе от прекъсване достъпа на последната до Кавказ и „освобождаването” на кавказкия петрол от руски контрол.
Всичко това много тясно обвързва украинският въпрос с най-актуалния световен въпрос – този за контрола над петрола.
Австрийска карта на "Голяма Украйна" от 1918, включваща и района на река Дон и "отрязваща" Русия от Кавказ и каспийските петролни находища
Перспективите на украинската държава
И така, украинският въпрос вече не може да се интерпретира като въпрос на първата успешна нация, пробудила се за самостоятелен политически живот през ХIХ век. По своето значение, той превъзхожда всички останали национални въпроси заради голямото население, говорещо малоруски, както и поради ключовата роля на заеманата от него територия и нейните природни богатства в световната политика.
Още в края на ХIХ век украинският въпрос заема важно място в стратегията на Германия, която прави много за поставянето му на дневен ред в международните отношения. Възстановяването на полската държава през 1918 не само че не намали, но дори повиши значението на този въпрос в германската политика: в Берлин например продължават да се надяват на бъдеща промяна на сегащната немско-полска граница, свиване на територията на Полша и превръщнето и в напълно зависимо от Германия квазидържавно образувание. За днешна Германия, с нейните гигантски стопански проблеми, икономическият аспект на украинския въпрос (който играе сериозна роля и в стратегията на монархията на Хохенцолерните) е още по-важен. Несъмнено, тъкмо това е имал предвид и германският канцлер, когато в едно скорошно свое изказване заяви, че политическата ситуация на изток от границите на Германия е от жизненоважно значение за нея в икономически и финансов план.
През последните години, благодарение на въглищата и железните руди на Донецкия басейн и (достъпа до) кавказкия петрол, Украйна се превърна в обект на изключителното внимание на представителите на европейския и американския капитал, заемайки специално място в плановете им за бъдещо световно икономическо и политичество господство. Към това следва да добавим – което ми се струва не по-малко важно – ролята, която Украйна, а също и Полша, където живее значително еврейско население, играят за реализацията на т.нар. ционистки проект, както и претенциите на онези, които в резултат от болшевишката революция в Русия загубиха поземлените си владения и другите контролирани от тях ресурси в Украйна (като сред тях е и униатската църква).
В тази връзка, изглежда несъмнено, че ако нещата действително опрат до откъсването на Украйна от Русия, редица изключително мощни външни сили биха използвали своето влияние и ресурси за да не допуснат този процес да приключи с появата на една сравнително малка украинска държава. Защото само една голяма, дори огромна Украйна би могла да помогне за решаването на очертаните по-горе проблеми, придаващи на украинския въпрос толкова широк (световен) смисъл. Така погледнато, една бъдеща, отделена от Русия, Украйна наистина би могла да разчита на „голяма кариера”. Дали обаче, това се отнася и за украинците?
Поради неголемия обем традиции, концепции, усещания и инстинкти, с които разполагат, и които превръщат човешката маса в народ, както и вследствие липсата на политически опит и властови навици, младите пробуждащи се нации, когато биват изправени пред предизвикателствата на самостоятелното държавно управление, често се оказват неспособни да се справят със свързаните с него трудности. Дори ние, поляците, които не престанахме да бъдем велика историческа нация, вследствие на краткото историческо прекъсване на нашата държавност, след възстановяването и през 1918 се сблъскахме със сериозен недостиг на опит и компетентност, при опитите си да решим задачите, пред които бяхме изправени.
Републики, временно възникнали на територията на днешна Украйна през 1918
Легенда
Синьо - Украинска народна република
Сиво - Западноукраинска народна република
Бяло - Одеска съветска република
Зелено - Донецко-Криворожка република
Бележка: Одеската и Донецко-Криворожката република не се смятат за част от Украйна
По правило, немногобройните и населяващи сравнително неголяма територия нации, създават малки държави, в чиито рамки им се налага да решават по-малко сложни задачи. Украйна обаче, не е Литва с нейните два и половина милиона жители, чиито най-сериозни проблеми са финансови и могат да бъдат решени с продажбата на по-голямо количество дървен материал например. Още в самото начало, т.е. през периода на безуспешните опити за формиране на собствена държавност (1917-1921), Украйна се оказа изправена пред изключително сложните въпроси, характерни за всяка голяма държава. На първо място, тези въпроси бяха свързани с Русия. Руснаците биха били пълни идиоти, ако се бяха примирили просто така със загубата на огромната територия, където се намират най-плодородните им земи, както и запасите им от въглища и желязна руда и, която им осигурява достъп до Черно море, както и до каспийските петролни находища. Голям проблем за Украйна представлява Черноморското крайбрежие, което в етнически план не е украинско, а също отношението и към района на река Дон, неукраинския Крим и дори към Кавказ. Руският народ, благодарение на историческите си традиции и забележителния си държавнически инстинкт, постепенно беше успял да се справи с тези проблеми, използвайки за целта свои специфични методи. На новия украински народ обаче би се наложило незабавно да намери свой начин за решаването им, като в резултат много бързо би му станало ясно, че това просто не е по силите му. Разбира се, вероятно биха се намерили кандидати да се заемат с тази непосилна задача и тъкмо тук нещата придобиват трагични измерения.
Няма човешка сила, способна да попречи на това, откъснатата от Русия и провъзгласена за независима държава Украйна да се превърне в притегателна точка за аферисти от целия свят, които в момента не се чувстват комфортно в собствените си страни, съмнителни бизнесмени, и търсачи на капитали, индустриалци и търговци, спекуланти и интриганти, както и откровено криминални елементи: германци, французи, белгийски, италианци, британци и американци, както и представители на съседните народи - руснаци, поляци, арменци гърци, да не забравяме за евреите.
Всички тези авантюристи, с помощта на най-предприемчивите и безскрупулни украинци, биха формирали елита на новата украинска държава. Това обаче ще бъде един много специфичен "елит", защото нито една държава не би могла да се похвали с подобна богата колекция от международни аферисти и мошеници.
В резултат, една независима Украйна би се превърнала в язва на тялото на Европа, а хората, мечтаещи за формирането на културен, здрав и силен украински народ, съзряващ и усъвършенстващ се в границите на собствената си държава, бързо биха се убедили, че вместо със собствена държава, са се сдобили с международна мошеническа корпорация, а вместо здраво и органично развитие ги чака бързо задълбочаващ се разпад и загниване.
Онези, които си мислят, че предвид географското положение на Украйна и обширната и територия, както и на състоянието, в което се намира т.нар. украински етнос и неговите духовни и материални ресурси, а също и предвид ролята, която играе в момента украинският въпрос в съвременните икономически и политически противоборства в света, нещата мога да се развият по някакъв различен начин, просто не са наясно със ситуацията.
Украинският въпрос има много и различни привърженици както в самата Украйна, така и извън нея. При това повечето от последните са съвсем наясно, какви цели преследват, прокарвайки идеята за независима украинска държава. Има обаче и такива, които хранят някакви илюзорни надежди, че този въпрос може да бъде решен с откъсването на Украйна от Русия. Аз лично бих ги определил като безкрайно наивни хора с провинциално мислене и настоятелно им препоръчвам да стоят по-далеч от тази страна.
Русия и Украйна
От всичко казано дотук за украинския въпрос не следва, че и украинският народ, и въобще всичко свързано с този въпрос, биха способствали за отделянето на Украйна от Русия.
Що се отнася до народа, следва да признаем, че предвид културното ниво, на което се намира в момента населението на тази част от Европа, единственото, което реално го интересува, е собственото му икономическо оцеляване, а отношенията му с държавата зависят от начина, по който държавата би помогнала (или пък не) за решаването на неговите икономически проблеми. Що се отнася до всичко останало, да не забравяме, че дори в най-цивилизованите държави политическите стремежи на нацията са преди всичко стремежи на нейните просветени слоеве.
Когато става дума за интелигенцията, произлизаща от малоруското население на Южна Русия, следва да признаем, че значителна част от нея се смята просто за руска: тя не само твори на руски, но и изповядва "руска" политическа идеология, разглеждайки малоруското наречие като диалект на руския език. Друга част - като броят на тези хора напоследък бързо нараства - се смятат за украинци, работят за развитието на украинския литературен език и искат той да бъде признат за държавен език, но въпреки това мнозинството от тях смятат Украйна за неотделима част от руската държава. Отношението им към днешна Съветска Русия пък зависи от това, че някои от тях са станали болшевики, а други не искат да го направят, или дори активно се борят с болшевизма.
Що се отнася до руснаците, като изключим самоубийствено настроените доктринери-интернационалисти, сред тях няма такива, които да признават правото на Украйна да се отдели от Русия и да създаде собствена независима държава. Някои от тях смятат малоруското население за също такива руснаци, каквито са и те, самите. Други пък се отнасят с разбиране към опитите на малоруското население да създаде свой литературен език. Накрая, има и такива, които признават правото му да разполага, в една или друга степен, с определена политическа автономия, но всички смятат Украйна за част от руската държава, свързана завинаги с нея.
Това, разбира се, не означава, че украинският въпрос, както и всички онези, които го повдигат и подкрепят, не представляват сериозен проблем и дори заплаха за Русия. В качеството и на най-важната от икономическа гледна точка част от руската държава, Украйна е територията, от която зависи цялото бъдещо развитие на Русия. Не по-малко впрочем е значението на Украйна по време на война.
Сегашната Съветска Русия, подобно на бившата Руска империя, представлява изключително силна, във военен план, световна сила. На нейната армия често се гледа най-вече като на "Червена армия", предназначена да реализира т.нар. "световна революция" в тясно взаимодействие с болшевишките елементи на планетата. Впрочем, самото правителство в Москва изглежда иска на съветския милитаризъм да се гледа именно по този начин. Истината обаче е, че това е преди всичко руска армия, чието съществуване и чиито размери и мощ са свързани с необходимостта от запазване единството на държавата и защитата на нейните граници.
Днес различни руски региони за застрашени от евентуални бунтове. Наскоро например, станахме свидетели на такъв бунт в Азербайджан - република с предимно турско население. И той не е първия, нито ще бъде последния. Азербайджан - това е Баку, Баку пък се асоциира с петрола. А както споменах по-горе, стремежът на англичаните и американците да контролират петролните находища на планетата, провокира силни политически брожения и води до кръвопролития. Впрочем, освен тях, има и други народи - и на първо място германците, които смятат, че и те имат всички основания да се включат в битката за контрол над петрола.
Проблемът със защитата на руските граници от евентуална външна агресия изглежда особено сериозен в района на Далечния Изток. В момента Русия е изправена пред перспективата или да наложи болшевизма в Китай, или да очаква китайска военна атака, която изглежда неминуема, ако Гоминданът или което и да било друго националистическо китайско правителство, успее да се справи със своите комунисти. Веднага след това, Китай вероятно ще се опита да притисне Русия и да я изтласка от позициите и в Далечния Изток. Съветската власт очевидно е наясно с това, затова Китай е на първо място в списъка на приоритетите на Москва.
В момента Китай е предимно селска страна, но някога е била голяма индустриална сила, загубила позициите си заради пагубната политика на Пекин за самоизолация от света. Сега обаче китайците усилено усвояват европейските технологии и методи, което означава, че евентуалната бъдеща война с Китай ще означава за Русия война с една индустриална сила, което драстично променя ситуацията. Ако междувременно Русия бъде лишена от Украйна, т.е. от нейните въглища и желязо, а вероятно (във връзка с това) и от азербайджанския петрол, шансовете и за успех в подобна война биха спаднали драматично.
Всичко казано по-горе обяснява защо Русия - независимо какво правителство управлява в тази страна, ще защитава Украйна до последния си дъх като своя собствена територия, съзнавайки, че загубата и би била смъртоносен удар за руската държавност.
Перспективите за откъсването на Украйна и последиците от това
Независимо от цялото значения на Украйна за Русия и далеч отиващата готовност на последната да я защити, както и въпреки цялата военна мощ на Русия, откъсването от нея на тази скъпоценна територия не е невъзможно. Руската военна мощ би се оказала недостатъчна за успешна война на два фронта, т.е. евентуална атака от запад при положение, че Русия вече е ангажирана във военни действия в Далечния Изток например (нещо, което изглежда напълно възможно дори в близка перспектива), би приключила твърде плачевно руснаците. При подобно развитие, "украинската програма" може да се реализира на практика.
Във всеки случай, за да може да се осъществи откъсването и овладяването на Украйна от Запада, вероятно ще бъдат използвани Полша и Румъния. Ако големите световни сили решат да откъснат Украйна от Русия и са готови да положат много сериозни усилия за това, желанията им рискуват да си останат само "добри намерения", ако за основни изпълнители на техните планове не бъдат избрани поляците и румънците, или най-малкото, само поляците.
Тъкмо тук обаче, започва да се очертава цялата сложност на реализацията на "украинската програма". Румънците са наясно, че ще им се наложи да платят за създаването на голяма независима украинска държава най-малкото с отказа си от Буковина. Те знаят също, че апетитите, които отвреме навреме Съветите демонстрират към Бесарабия, се коренят не в Москва, а в Харков и Киев. При това, ако не са спирачките, които Москва поставя пред апетитите на Киев, ситуацията с Бесарабия вече щеше да е много по-остра. За Букурещ е по-безопасно да има за съсед голяма държава като Съветска Русия, чиято политика все по-често се обръща към Азия, отколкото по-малка, чиито интереси обаче са концентрирани изцяло в Черноморския регион. Затова ще е трудно Румъния да бъде накарана да се ангажира в проекта за откъсването на Украйна от Русия.
Още по-важен фактор в случая е положението и политиката на Полша. Сред най-големите полски нещастия е, че първото десетилетие след нейното възстановяване като държава през 1918 се оказа недостатъчно за да се формулира ясна и последователна национална стратегия, съобразена с реалното положение и интересите на Полша. Политическото раздвоение, от което страдаме и което се прояви толкова отчетливо по време на Първата световна война, все още не е преодоляно напълно, макар че краят му вече се вижда. Политическият абсурд, който - заради връзките с централноевропейските държави (т.е. с Германия и Австро-Унгария) преди и по време на войната, доведе до съобразяването на цялата полска стратегия с техните интереси и представи, не беше премахнат веднага. Нещо повече, вътрешнополитическата логика доведе до това, че лагерът, който поддържаше този абсурд, привлече множество крайно разнородни елементи, които го подкрепяха и по редица външнополитически въпроси, макар че не разбираха същността им, или пък ги смятаха за маловажни. Това даде възможност на този лагер да наложи на страната своята външнополитическа стратегия, в която далеч не всичко беше предварително осмислено, а много беше просто израз на старите навици, от които инертният ум трудно може да се освободи.
Това обяснява, че в политиката на полската държава е налице силна съпротива срещу това, което се диктува от логиката на ситуацията и произтича от нея, както и постоянни опити тази политика да се върне към утъпканите коловози, в които тя се развиваше преди и по време на войната, съвместно с централноевропейските държави. Това се отрази негативно върху международния авторитет на полската държава и определено оказа негативно влияние върху отношенията ни с нашия ключов съюзник - Франция.
За щастие, опитът от първото десетилетие след възстановяването на полската независимост и съзряването на полския политически елит, който доскоро нямаше ясна представа за същността на външната политика, позволиха на интелектуалните ни среди сравнително бързо да постигнат единство по тези въпроси. Впрочем, по отношение на украинския въпрос, полското обществено мнение също изглежда близко до пълното единство.
Позицията ни в това отношение е много ясна. Дори и да нямахме точна представа за украинските стремежи и претенции, разполагаме с писмен документ, който представлява официалната програма на украинската държава. Това е Брест-Литовския договор от 1918. Опитващите да си гарантират полска подкрепа украински националисти могат (искрено или не) да ни обещават много неща, но една реалистична и здравомислеща политика не може да се основава на декларациите на отделни хора или организация, нито дори на официалните представители на цялата нация. Тя следва да вижда на първо място това, което е заложено в стремежите на народите и логиката на нещата. Каквото и да представлява възможната бъдеща независима украинска държава, тя винаги ще се стреми да обхване всички територии, където може да се чуе руска (малоруска) реч. И ще се опитва да го постигне на всяка цена, не само защото това са мечтите и стремежите на украинското национално движение, но и защото, в желанието си да може ефективно да се противопостави на Русия, която никога не би се примирила с нейното съществуване, Украйна трябва да разполага с максимално голяма територия и колкото се може по-голяма и мощна армия. Така ще се окаже, че Полша ще заплати много по-висока цена, отколкото Румъния, за участието си в създаването на независима украинска държава.
Това обаче е само едната страна на въпроса.
Една независима Украйна неизбежно ще се превърне в държава, в която ще доминира германското влияние. И това няма да се дължи само на факта, че украинските националисти опитват да се споразумеят с Германия и да получат подкрепата и, нито пък само на това, че в Берлин мечтаят за подобно развитие, разчитайки на живеещите на украинска територия етнически немци, които биха могли да се превърнат в опора на германската експанзия, но също и най-вече, защото пълната реализация на "украинската програма" за сметка на Русия, Полша и Румъния намира своя естествен и най-вероятен гарант именно в лицето на Германия, което автоматично и трайно обвързва новата независима украинска държава с германските интереси. При появата на една такава Украйна, Полша би се оказала между Германия и германската сфера на влияние, т.е. би се превърнала в немски протекторат. Няма нужда да обяснявам, какво точно би означавало това и как би променило облика на страната ни.
Накрая, както вече споменах по-горе, елитът на тази хипотетична нова Голяма Украйна няма да има украински характер, нито ще гарантира стабилността и. Така тя действително би се превърнала в язва на тялото на Европа, съседството с която ще има катастрофални последици за Полша. Истината е, че народ като нашия, който съвсем наскоро възстанови държавността си и който тепърва трябва да бъде възпитан да може успешно да реализира своето предназначение, е по-добре да има за съсед могъща, пък макар и съвсем чужда и силно враждебна държава, отколкото "международен публичен дом".
От всички тези гледни точки, програмата за независима Украйна не би трябвало да разчита на полската подкрепа, още по-малко пък, че поляците ще проливат кръвта си за нейната реализация. И това много добре се разбира от полското обществено мнение в момента. Можем да бъдем недоволни от източната си граница, определена ни от Рижкия договор през 1921, но това не играе ключова роля в полската политика. Можем да изпитваме състрадание към нашите сънародници, които компактно населяват някои райони на Съветска Украйна, както и съжаление за загубените полски имоти там, но тези чувства не могат и не бива да ни отклоняватт от пътя, който ни диктува необходимостта да гарантираме целостта на Полша и нейното бъдеще.
Ето защо, въз основа на нашата позиция като съсед на Русия и, в частност, на Съветска Украйна, ние следва да сме напълно наясно, че реализацията на "украинската програма" (целяща създаването на независима Голяма Украйна) изглежда не само съмнително, но и просто опасно от гледна точка на полските национални интереси.
* Авторът (1864-1939) е известен полски консервативет политик, дипломат и геополитик, почетен доктор на Кембриджкия университет. Статията му е писана през 1930.
{backbutton}
