09
Нед, Май
24 New Articles

Сред най-важните въпроси на полската политика – както вътрешната, така и външната – е украинският въпрос. Той непрекъснато се повдига и касае една нация, пробудила се за самостоятелен живот през ХIХ век, чиито народен диалект постепенно беше трансформиран в литературен език и която, в крайна сметка, съумя да създаде самостоятелно гражданско общество. Така погледнато, появата на украинска държава на картата на Европа изглежда само въпрос на време и то не на много.

Това схващане обаче е прекалено опростено. В обичайната си трактовка, украинският въпрос е заложен далеч отвъд рамките на актуалните национални проблеми: като чисто национален въпрос той е  много по-малко интересен, отколкото като политико-икономически, от чието решаване зависят важни неща, касаещи бъдещото разположение на силите не само в Европа, но и в света. Затова всички следва да разберат именно този му аспект, най-вече за да могат формулират своя осъзната позиция по него в контекста на собствените си цели.

Всеки национален въпрос, включително украинският, следва да бъде разглеждан от две гледни точки. На първо място, какво представлява конкретната нация от гледна точка на езика, цивилизацията и историческата традиция, а на второ – кой против кого и с каква цел се опитва да създаде тази нова държава? И от двете гледни точки украинският въпрос изглежда твърде сложен и, съответно, много интересен.

Украйна като нация

Думата „Украйна”, с която доскоро се обозначаваха периферните територии в югоизточната част на Полша, напоследък придоби ново значение в политическия език. В съвременната интерпретация на украинския въпрос под Украйна се разбира една значителна територия, мнозинствата от чието население говори на различни малоруски наречия и, на която живеят около 50 млн. души.

Източнославянските наречия, известни като „руски”, първоначално не се различават особено едно от друго, като броят им значително нараства в резултат от колонизацията на слабонаселените територии от Карпатите до Тихия океан и асимилацията на тяхното население. По-отчетливото разграничаване между тях на велико- и малоруски (към които задължително следва да добавим и белоруското) става едва след разрушаването и опустушаването на Великото Киевско княжество от номадските кумански племена. Великоруският, т.е. руският език се формира в гористата зона между Волга и Ока, на която славянските заселници постепенно се смесват с местните фино-угорски племена и, която в течение на два века се намира под господството на монголците. Той става официалния език на Московската държава, а след това и на Русия, и дава на света огромна, богата и оригинална литература.

В същото време малоруското наречие, става наречие на Югозапада, който все повече се превръща в част от полската сфера на влияние и от полската държава. Това е наречието на Подкарпатския район, който за кратко има и своя собствена държава – т.нар. Кралство Галиция (втората половина на ХIII век) , както и наречието на заселниците, които под прикритието на полската мощ се установяват все по на Изток, отвъд Днепър – от т.нар.Червена Рус, през Подолието и района на Киев, до Черниговското и Полтавските воеводства, интегрирайки в себе си и различни степни етноси. След като Полша губи тези воеводства, както и след подялбата на самата Полша в края на ХVІІІ век, експанзията на тези заселници на Изток, отвъд Дон, както и на Юг – към Черно море, не спира, а заедно с това продължава и разпространението на малоруското наречие. Така се оформя грамадното пространство, което в момента се обозначава като Украйна.

Малоруското население се отличава от великоруското не само по специфичното си наречие. Самият факт, че последното колонизира предимно гористи пространства, смесвайки се с фино-угорските племена, докато експанзията на първото се осъществава в степни райони, поглъщайки местното номадско население, води до появата на сериозно различие между тях. Още по-голямо пък е различието, породено от различната им историческа съдба. Докато великорусите през дълъг период се намират под монголско влияние, малорусите са подложени на, къде по-силното, къде по-слабото, западно, т.е. полско влияние и дори значителна част от от тях се оказват обвързани чрез църковна уния със сферата на влияние на Римската църква. Може да каже дори, че исторически обусловените различия в характера и психологията са по-големи, отколкото чисто езиковите различия.

Следва обаче да отбележим, че между отделните райони, в които се говори на малоруско или, както казват днес, украинско наречие, съществуват множество различия в природните условия, както и още по-големи различия в историческата им съдба. Като започнем от подкарпатските територии, които още преди хиляда години са принадлежали на Полша, а от времето на Казимеж Велики (1333-1370) до първата подялба на Полша (1772) неизменно са част от полското кралство и никога не са била под руска власт, и свършим с Черноморското крайбрежие и късно колонизираните земи на изток от Полтавска област, които никога на са виждали полско управление, можем да разделим зоната, където се говори малоруско наречие, на седем или осем отделни единици, всяка от които има съвсем отделна история. Тоест, налице са дълбоки, духовни, културни и политически различия между отделните части на населението, говорещо малоруско наречие, докато общото между тях е твърде малко.

Украинският въпрос радикално се различава от всички други национални въпроси. Във втория случай обикновено става дума за няколко милиона относително монолитно население, докато в първия можем да говорим за десетки милиони хора, разделени обаче на твърде разнородни териториални групи. При наличието на подобна разнородност, много трудно може да се говори за съществуването на някакъв „украински народ”. От друга страна, самият факт на съществуването на етническа общност, която ясно се отличава от съседните или живеещите редом с нея на същите земи, по своите обичаи, характер и, накрая, по своята религия или религиознните си обреди, сам по себе си е достатъчен за поставянето на нейния „национален въпрос”, който (както става сега) при наличието на благоприятни условия бива повдигнат в политическото пространство или в резултат от усилията на плеяда от личности, произлизащи от въпросната етническа общност, или пък в резултат от машинациите на съседни (или по-далечни) държави, преследващи собствени интереси. Това бе неизбежно и по отношение на зоната на малоруското наречие.

Малоруският (украинският) въпрос възниква в средата на ХIХ век едновременно в две отдалечени едно от друго места. Първото е в Украйна на изток от Днепър, където се оформя стихийно движение, подкрепяно от чисти и безкористни хора, опитващи се да намерят подходящия културно-литературен израз на специфичния дух на своя народ. Негов основен представител е поетът Тарас Шевченко (1814-1861).

Не е случайно, че именно този район се превръща в люлка на това движение. Старинните Черниговско и Полтавско воеводства олицетворяват най-стилната Украйна, която е и най-ясно изразената в етнически план и най-развитата – в духовен. През първата половина на ХIХ век именно тези земи дават на света великия писател Николай Гогол, който макар и да пише на руски изразява духа на Украйна в творчеството си. Именно този район се превръща и в огнището на украинското движение в рамките на руката държава.

На свой ред, руското правителство не пречи на това културно-литературно движение, макар че внимателно наблюдава развитието му. В Москва го смятат по-скоро за регионално, отколкото за национално по своя характер. Затова пък поляците, по съвсем разбираеми причини, изпитват много сериозен интерес към него и всячески поощряват превръщането му в политическо. Стремежът им е да го използват срещу Русия и този стремеж е напълно логичен. От полска гледна точка, в една държава, в която руската стихия надделява над всички останали, следва да бъдат подкрепени всички стремежи към национално и културно противопоставяне на Русия, тъй като това би защитило полските интереси. От полското въстание през 1863 (когато на знамената на въстаниците, освен полския орел, може да види и образът на Свети Михаил, който е символ на Киевското княжество) до Руската Дума, където по примера на полската парламентарна фракция, се формира и автономна група от украински депутати, между полската политика в рамките на Руската империя и украинското движение съществува определена симпатия.

Второто място, където възниква украинският въпрос, е попадналата след подялбата на Полша в границите на Австрийската империя Източна Галиция. В Галиция обаче, този въпрос има съвършено различни корени и произход. Австрийското правителство създава „руския”, т.е. украинския въпрос с цел да отслаби позициите на поляците в тази част на империята. Както казват в Галиция, „русините бяха създадени от граф Стадион (губернатор на Галиция и австрийски вътрешен министър през 1847-48 – б.р.)”. Тоест, още в самото начало „украинският въпрос” там бива поставен най-вече като политически, докато усилията за осъществяването на „културно възраждане” се разглеждат само като спомагателни.

Този въпрос възниква като изцяло локален, т.е. касаещ политиката на австрийската държава, включваща по онова време Източна Галиция и Северна Буковина – така „русините” (или „рутените”, които са потомци на древноруските племена) получават политико-правен статут на един от етносите в рамките на империята. Не всички обаче признават този статут, като освен от местните поляци (смятащи русините за част от полската общност), той се отхвъля и от значителна част от самите русини (т.нар. „старорусини”), които се самоопределят като руснаци, използват руския в културния си живот и смятат малоруския за местен диалект. Тази тендения се подкрепя и от Русия, която преди началото на Първата световна война разглежда Източна Галиция като бъдеща териториална придобивка.

Едва в края на ХIХ век започва да се говори за „украинска националност”, населяваща както Източна Галиция, така и юга на Руската империя, тъкмо тогава възниква и „украинският” въпрос, като въпрос за политическото бъдеще на земите, населени с тази националност. Пак тогава в австрийския политически език думата „русини” набързо бива заменена с новото понятие „украинци”.

Украйна в германската политика

Парадоксална е лекотата с която Виена заменя тясно локалното понятие „русини” (Ruthenen) с далеч по-широкия термин „украинци”, придавайки по този начин на вътрешноавстрийския „руски въпрос” международно измерение и трансформирайки го в „украински”. Тя може да бъде обяснена само в контекста на големите промени, настъпили в края на ХIХ век в положението на Хабсбургската монархия. По онова време Австро-Унгария, която в течение на няколко години е свързана с тесен съюз с Германия, заменя този междудържавен съюз с една много по-дълбока и по-тясна връзка, която позволява, от една страна, на германците и унгарците в дуалистичната монархия, чиято доминация над останалите нации в нея остава ограничена, да получат подкрепата на германците, доминиращи в Западна Полша, а от друга страна – води до подчиняването на австро-унгарската дипломация на външната политика на Германската империя. Още тогава, тези действия на австрийската политика, които изглеждат неразбираеми дори за мнозина във Виена, намират своето логично обяснение в Берлин.

Така, по същото време, в немските политически среди се активизира разработката на концепцията за една нова държава - Велика Украйна. Паралелно се създава германско консулство в Лвов, но не за да обслужва германските граждани, каквито там няма, а с цел политическото сътрудничество с украинските националисти. Паралелно са активизират действията по руското направление на т.нар. Съюз за защита на Източните покрайнини (както поляците обозначават териториите на днешните Западна Украйна, Западна Беларус и Литва, които през 1918-1939 са част от Полша - б.р. ), създаден в Германия за борба с полското влияние във въпросните територии.

Тази подмяна на "руския" с "украинския" въпрос, съвпада с изместването на центъра на "украинската политика" от Виена към Берлин. Тук е мястото да си зададем въпрос, защо Германия, в която няма руско (малоруско) население, толкова активно се ангажира с този въпрос? Разбира се, не заради безкористното желание да бъде подкрепено украинското "национално възраждане", а по причини, тясно свързани с експанзионистичните стремежи на Втория Германски Райх. Тоест, в това отношение Берлин преследва собствените си геополитически интереси. Против кого са насочени те обаче?

Както е известно, в навечерието на Първата световна война, Германия разглежда Русия като своя "икономическа зона" и сфера на немското политическо влияние. Впрочем, някои в Берлин дори виждат в Русия част от една по-широка Германска империя. От тази позиция, Германия се стреми към отслабването на Русия, както в политическо, така и в икономическо отношение, така че тя да не може да и се противопоставя сериозно в нито една от двете сфери.

На свой ред, в самия край на ХІХ век, Русия, за която дотогова основното богатство на малоруските територии е невероятно плодородният им чернозем, започва активно да екплоатира и откритите там богати залежи на желязна руда и въглища, изграждайки на тази основа собствено производство, което да покрива не само руските потребности, но и тези на далеч по-обширните източни пазари. За Германия обаче, това означава не само съкращаването на руския пазар за нейните стоки, но и появата на нов конкурент на азиатските пазари.

От друга страна, в края на ХІХ век Германия укрепва позициите си в Турция, полагайки сериозни усилия за пълното и подчиняване. И в това отношение позицията на Русия в Черно море и на Балканите се оказва голяма пречка пред тези планове.

В Берлин смятат, че всички тези заплахи и проблеми могат да бъдат премахнати с реализацията на смелия проект за създаването на голяма и независима Украйна. Освен това, предвид национално-културната слабост на украинското население, липсата на монолитност и наличието по черноморското крайбрежие на множество разнообразни етноси, нямащи нищо общо с "украинството", както и на значителен брой немски колонисти (в района на Херсон и в Крим), германските стратези разчитат, че новата държава лесно ще бъде подчинена на силното немско влияние, поставяйки под контрол експлоатацията на природните и богатства и нейната политика. Тоест, смята се, че бъдещата независима Украйна ще се превърне в икономическа и политическа колония на Германия.

От друга страна, в Берлин отчитат, че лишената от житото, въглищата и желязото на Украйна Русия ще си остане голяма държава в географски план, но в икономически тя ще бъде невероятно слаба и лишена от каквито и да било перспективи за суровинна самодостатъчност, т.е. ще бъде обречена на вечна зависимост от Германия. А след като бъде "отрязана" от Черно море и Балканите, тя автоматично ще престане да играе сериозна роля и по отношение на Турция и балканските държави. Така, последните ще останат под пълното е безпрекословно влияние на Германия и нейния младши партньор - Хабсбургската монархия. От гледна точка на целите на "руската политика" на Германия, всичко това би могло да се реализира с появата на зависима от нея Голяма Украйна. Русия обаче не е единствения германски противник, с който в Берлин разчитат да се справят, реализирайки своята "украинска стратегия".

Когато, през втората половина на ХІХ век, полският въпрос слиза от дневния ред на международните отношения, превръщайки се във вътрешен въпрос на трите, разпаднали се след Първата световна война империи, германската политика е единствената, която продължава много внимателно да следи неговото развитие. В Берлин не споделят оптимизма на Москва и Виена и не престават да се опасяват от актуализирането на полския въпрос. Това не се крие от Бисмарк, а един от наследниците му - Фон Бюлов, открито декларира, че Германия води борба не само срещу "своите" поляци, но и с целия полски народ.

Германците са наясно, че бързите успехи на немската политика в света, пораждат много сериозен конфликт. Както и, че вследствие на големите сблъсъци между държавите, проблемите останали в сянка през периода на относителен мир в Европа отново ще излязат на повърхността. Полският въпрос не е дотолкова потиснат, че вече никога да не може да възникне отново - така например, в края на ХІХ век в Полша започва мощно движение на политическо възраждане, като на всички окупирани територии се формира общ голям национален лагер, което показва, че новите поколения поляци все пак са си взели поука от миналото и са се научили да говорят на онзи истински политически език, който изглеждаше забравен в страната ни.

Връщането на поляците, като велика нация, на международната сцена би представлявало обаче огромна катастрофа за германската политика. Затова в Берлин смятат, че след като полският народ не може да бъде унищожен, ще се наложи той да стане "малък". А най-простият начин за това е създаването на украинска държава, чиито граници да бъдат изместени далеч на запад, навътре в полските земи, чак дотам, докъдето могат да се открият хора, говорещи на малоруско наречие. По такъв начин, украинският план на Германия цели нанасянето на мощен удар едновременно и по Русия, и по Полша. И този план бива реализиран, поне на хартия, под формата на мирния договор, подписан през 1918 в Брест-Литовск между скалъпената ad hoc делегация на т.нар. Украинска република, от една страна, и Германия, Австро-Унгария, Турция и България, от друга. Всъщност, той наистина си остава само на хартия, най-вече защото могъщата доскоро Германия по онова време вече е само сянка на някогашната си мощ. Така, документът се превръща в своеобразно завещание на рухналия няколко месеца по-късно Втори Райх, очаквайки някой все пак да се заеме с практическата му реализация в сложния следвоенен период.

Украйна в световната политика

След болшевишката революция през 1917 украинският въпрос навлезе в нова фаза. Във федеративното устройство на съветската държава, онази част от нейната територия, на която по-голямата част от населението говори на малоруско наречие, се превърна в Украинска съветска република със спорен диапазон на автономия и с "украинския" като държавен език.

В същото време, след възстановяването на Полша от разрушенията, получени през Първата световна война, част от някогашната полска държава (Rzeczypospolitа), населена с рускоговорящо население, включително бившата Източна Галиция, известна като важно огнище на украинското движение, влезе в границите на нашата страна. В така създалата се ситуация, украинският въпрос продължи да се смята за нерешен, както от украинците, така и от онези, които по една или друга причина са склонни да им помагат. Усилията за повдигането на украинския въпрос не секнаха, нито пък напъните, целящи изолацията на руските (украинските) земи както от Съветска Русия, така и от Полша. От полска страна, тези усилия провокираха дори знаменития поход към Киев през 1920, чиито повод и политически цели и досега нямат адекватно обяснение. Принципно, той не промени нищо в състоянието на украинските проблеми, като изключим, че последвалият го Рижки договор от 1921 установи западната граница на Съветска Украйна, лишавайки Полша от значителна част от територията, която тя на практика беше заела.

Впрочем, през първите години след Световната война и Руската революция още не беше станало ясно, че украинският въпрос съвсем скоро ще придобие световно значение.

Както е известно, войната от 1914-1918, която, на първо място, привнесе в Източна Европа, дълбоките политически сътресения, характерни за останалия свят и особено за Западна Европа, се оказа и грандиозен икономическо преврат. Тя изигра тази роля не само като опустоши значителна част от националните богатства и дезорганизира съществуващите преди началото и икономически отношения, но и (дори в още по-голяма степен) като значително ускори вече започналия процес на индустриална децентрализация на света. Последният имаше крайно негативни последици за държавите, в които по онова време индустрията все още беше силно централизирана.

Всички тези следствия от войната, които първоначално не бяха оценени адекватно (защото икономическата слабост изглеждаше само временна), започнаха да се усещат много по-силно с течение на времето. Днес (статията е писана през 1930, т.е. в разгара на Голямата депресия 1929-1933 - б.р.) вече е съвсем ясно, че правителствата не са в състояние да се справят с тях, а пряко заинтересованите представители на едрия капитал демонстрират бясна енергия и смайваща изобретателност, отчаяно търсейки средства за спасение.

Основната идея, върху която в момента работят много от най-големите (при това не толкова в политическата, колкото във финансовата сфера) умове, е свързана с разпределението на труда между държавите посредством серия постигнати по мирен път споразумения, определящи, кои държави да бъдат производители и кои - потребители на една или друга конкретна стока. Тоест, става дума за това водещите в момента в икономически и политически план държави, които изкуствено оскъпяват производството си, да бъдат защитени от конкуренцията на други държави, способни да произвеждат по-евтино и успешно развиващи индустрията си през последните години.

Оказва се обаче, че не е никак лесно тази необичайна и несправедлива идея да бъде реализирана на практика, въпреки наличието на Обществото на народите и редица други институции. Сред най-големите препятствия пред това е Съветска Русия. Тя очевидно гледа с насмешка на отчаяните опити на капиталистическа Европа и Америка да спасят съществуващият в света модел на търговия, доказателство за което в частност е и последната реч, произнесена от Сталин в Москва. Разбира се, никой нямаше да гледа сериозно на тази руска позиция, ако Съветите не разполагаха с мащабните находища на въглища и желязна руда, намиращи се в Украйна. При това положение, евентуалното откъсване на Украйна от Русия би било равнозначно на лишаването на руската мечка от зъби, т.е. би я изключило от глобалната икономическа конкуренция, обричайки я вечно да пребивава в ролята на прост консуматор на чужда промишлена продукция.

Тук следва да споменем и друг изключително важен фактор. Сегашното значение на автомобилите и самолетите, включително по въпросите за мира и войната, както и  широкото използване на бензиновите двигатели (най-вече от военните кораби) превърнаха доскоро неособено ценния петрол в най-важната суровина, добивана от земните недра. Ако държавите, които в момента доминират в световната икономическа система, съумеят да съсредоточат в свои ръце целия или почти целия петрол, това би могло задълго да гарантира господството им над планетата, поне до момента, когато поредната техническа революция не свали петрола от сегашния му пиедестал.

Именно с това е свързана идеята за подялбата на света между няколкото държави, контролиращи петролните находища и в резултат от това разполагащи с привилегировани позиции, и останалите, намиращи се в неблагоприятно положение, които или ще могат да получават петрол с благословията на първата група, или въобще ще бъдат отрязани от него, например в случай на война. Както е известно, в момента (т.е. в началото на 30-те години на ХХ век – б.р.) основните петролни находища се контролират пряко или косвено от САЩ и Великобритания. Третата по добив на петрол държава в света обаче е Съветска Русия (на която принадлежат каспийските петролни находища в района на Баку). Така и втората велика идея, в рамките на англо-американската стратегия за подчиняване на света, се сблъсква със съпротивата на Москва. Както е известно, в Украйна почти няма петрол, но ако разгледаме в по-широк план нейното пространство, достигащо почти до Каспийско море - както вече се опитват да ни внушават някои (виж картата на Голяма Украйна, издадена в Австро-Унгария през 1918), става ясно, че откъсването на Украйна от Русия може да доведе от прекъсване достъпа на последната до Кавказ и „освобождаването” на кавказкия петрол от руски контрол.

Всичко това много тясно обвързва украинският въпрос с най-актуалния световен въпрос – този за контрола над петрола.

 

Австрийска карта на

Австрийска карта на "Голяма Украйна" от 1918, включваща и района на река Дон и "отрязваща" Русия от Кавказ и каспийските петролни находища

 

Перспективите на украинската държава

И така, украинският въпрос вече не може да се интерпретира като въпрос на първата успешна нация, пробудила се за самостоятелен политически живот през ХIХ век. По своето значение, той превъзхожда всички останали национални въпроси заради голямото население, говорещо малоруски, както и поради ключовата роля на заеманата от него територия и нейните природни богатства в световната политика.

Още в края на ХIХ век украинският въпрос заема важно място в стратегията на Германия, която прави много за поставянето му на дневен ред в международните отношения. Възстановяването на полската държава през 1918 не само че не намали, но дори повиши значението на този въпрос в германската политика: в Берлин например продължават да се надяват на бъдеща промяна на сегащната немско-полска граница, свиване на територията на Полша и превръщнето и в напълно зависимо от Германия квазидържавно образувание. За днешна Германия, с нейните гигантски стопански проблеми, икономическият аспект на украинския въпрос (който играе сериозна роля и в стратегията на монархията на Хохенцолерните) е още по-важен. Несъмнено, тъкмо това е имал предвид и германският канцлер, когато в едно скорошно свое изказване заяви, че политическата ситуация на изток от границите на Германия е от жизненоважно значение за нея в икономически и финансов план.

През последните години, благодарение на въглищата и железните руди на Донецкия басейн и (достъпа до) кавказкия петрол, Украйна се превърна в обект на изключителното внимание на представителите на европейския и американския капитал, заемайки специално място в плановете им за бъдещо световно икономическо и политичество господство. Към това следва да добавим – което ми се струва не по-малко важно – ролята, която Украйна, а също и Полша, където живее значително еврейско население, играят за реализацията на т.нар. ционистки проект, както и претенциите на онези, които в резултат от болшевишката революция в Русия загубиха поземлените си владения и другите контролирани от тях ресурси в Украйна (като сред тях е и униатската църква).

В тази връзка, изглежда несъмнено, че ако нещата действително опрат до откъсването на Украйна от Русия, редица изключително мощни външни сили биха използвали своето влияние и ресурси за да не допуснат този процес да приключи с появата на една сравнително малка украинска държава. Защото само една голяма, дори огромна Украйна би могла да помогне за решаването на очертаните по-горе проблеми, придаващи на украинския въпрос толкова широк (световен) смисъл. Така погледнато, една бъдеща, отделена от Русия, Украйна наистина би могла да разчита на „голяма кариера”. Дали обаче, това се отнася и за украинците?

Поради неголемия обем традиции, концепции, усещания и инстинкти, с които разполагат, и които превръщат човешката маса в народ, както и вследствие липсата на политически опит и властови навици, младите пробуждащи се нации, когато биват изправени пред предизвикателствата на самостоятелното държавно управление, често се оказват неспособни да се справят със свързаните с него трудности. Дори ние, поляците, които не престанахме да бъдем велика историческа нация, вследствие на краткото историческо прекъсване на нашата държавност, след възстановяването и през 1918 се сблъскахме със сериозен недостиг на опит и компетентност, при опитите си да решим задачите, пред които бяхме изправени.

Републики, временно възникнали на територията на днешна Украйна през 1918

Републики, временно възникнали на територията на днешна Украйна през 1918

Легенда
Синьо - Украинска народна република
Сиво - Западноукраинска народна република
Бяло - Одеска съветска република
Зелено - Донецко-Криворожка република
 
Бележка: Одеската и Донецко-Криворожката република не се смятат за част от Украйна

 

По правило, немногобройните и населяващи сравнително неголяма територия нации, създават малки държави, в чиито рамки им се налага да решават по-малко сложни задачи. Украйна обаче, не е Литва с нейните два и половина милиона жители, чиито най-сериозни проблеми са финансови и могат да бъдат решени с продажбата на по-голямо количество дървен материал например. Още в самото начало, т.е. през периода на безуспешните опити за формиране на собствена държавност (1917-1921), Украйна се оказа изправена пред изключително сложните въпроси, характерни за всяка голяма държава. На първо място, тези въпроси бяха свързани с Русия. Руснаците биха били пълни идиоти, ако се бяха примирили просто така със загубата на огромната територия, където се намират най-плодородните им земи, както и запасите им от въглища и желязна руда и, която им осигурява достъп до Черно море, както и до каспийските петролни находища. Голям проблем за Украйна представлява Черноморското крайбрежие, което в етнически план не е украинско, а също отношението и към района на река Дон, неукраинския Крим и дори към Кавказ. Руският народ, благодарение на историческите си традиции и забележителния си държавнически инстинкт, постепенно беше успял да се справи с тези проблеми, използвайки за целта свои специфични методи. На новия украински народ обаче би се наложило незабавно да намери свой начин за решаването им, като в резултат много бързо би му станало ясно, че това просто не е по силите му. Разбира се, вероятно биха се намерили кандидати да се заемат с тази непосилна задача и тъкмо тук нещата придобиват трагични измерения.

Няма човешка сила, способна да попречи на това, откъснатата от Русия и провъзгласена за независима държава Украйна да се превърне в притегателна точка за аферисти от целия свят, които в момента не се чувстват комфортно в собствените си страни, съмнителни бизнесмени, и търсачи на капитали, индустриалци и търговци, спекуланти и интриганти, както и откровено криминални елементи: германци, французи, белгийски, италианци, британци и американци, както и представители на съседните народи - руснаци, поляци, арменци гърци, да не забравяме за евреите.

Всички тези авантюристи, с помощта на най-предприемчивите и безскрупулни украинци, биха формирали елита на новата украинска държава. Това обаче ще бъде един много специфичен "елит", защото нито една държава не би могла да се похвали с подобна богата колекция от международни аферисти и мошеници.

В резултат, една независима Украйна би се превърнала в язва на тялото на Европа, а хората, мечтаещи за формирането на културен, здрав и силен украински народ, съзряващ и усъвършенстващ се в границите на собствената си държава, бързо биха се убедили, че вместо със собствена държава, са се сдобили с международна мошеническа корпорация, а вместо здраво и органично развитие ги чака бързо задълбочаващ се разпад и загниване.

Онези, които си мислят, че предвид географското положение на Украйна и обширната и територия, както и  на състоянието, в което се намира т.нар. украински етнос и неговите духовни и материални ресурси, а също и предвид ролята, която играе в момента украинският въпрос в съвременните икономически и политически противоборства в света, нещата мога да се развият по някакъв различен начин, просто не са наясно със ситуацията.

Украинският въпрос има много и различни привърженици както в самата Украйна, така и извън нея. При това повечето от последните са съвсем наясно, какви цели преследват, прокарвайки идеята за независима украинска държава. Има обаче и такива, които хранят някакви илюзорни надежди, че този въпрос може да бъде решен с откъсването на Украйна от Русия. Аз лично бих ги определил като безкрайно наивни хора с провинциално мислене и настоятелно им препоръчвам да стоят по-далеч от тази страна.

Русия и Украйна

От всичко казано дотук за украинския въпрос не следва, че и украинският народ, и въобще всичко свързано с този въпрос, биха способствали за отделянето на Украйна от Русия.

Що се отнася до народа, следва да признаем, че предвид културното ниво, на което се намира в момента населението на тази част от Европа, единственото, което реално го интересува, е собственото му икономическо оцеляване, а отношенията му с държавата зависят от начина, по който държавата би помогнала (или пък не) за решаването на неговите икономически проблеми. Що се отнася до всичко останало, да не забравяме, че дори в най-цивилизованите държави политическите стремежи на нацията са преди всичко стремежи на нейните просветени слоеве.

Когато става дума за интелигенцията, произлизаща от малоруското население на Южна Русия, следва да признаем, че значителна част от нея се смята просто за руска: тя не само твори на руски, но и изповядва "руска" политическа идеология, разглеждайки малоруското наречие като диалект на руския език. Друга част - като броят на тези хора напоследък бързо нараства - се смятат за украинци, работят за развитието на украинския литературен език и искат той да бъде признат за държавен език, но въпреки това мнозинството от тях смятат Украйна за неотделима част от руската държава. Отношението им към днешна Съветска Русия пък зависи от това, че някои от тях са станали болшевики, а други не искат да го направят, или дори активно се борят с болшевизма.

Що се отнася до руснаците, като изключим самоубийствено настроените доктринери-интернационалисти, сред тях няма такива, които да признават правото на Украйна да се отдели от Русия и да създаде собствена независима държава. Някои от тях смятат малоруското население за също такива руснаци, каквито са и те, самите. Други пък се отнасят с разбиране към опитите на малоруското население да създаде свой литературен език. Накрая, има и такива, които признават правото му да разполага, в една или друга степен, с определена политическа автономия, но всички смятат Украйна за част от руската държава, свързана завинаги с нея.

Това, разбира се, не означава, че украинският въпрос, както и всички онези, които го повдигат и подкрепят, не представляват сериозен проблем и дори заплаха за Русия. В качеството и на най-важната от икономическа гледна точка част от руската държава, Украйна е територията, от която зависи цялото бъдещо развитие на Русия. Не по-малко впрочем е значението на Украйна по време на война.

Сегашната Съветска Русия, подобно на бившата Руска империя, представлява изключително силна, във военен план, световна сила. На нейната армия често се гледа най-вече като на "Червена армия", предназначена да реализира т.нар. "световна революция" в тясно взаимодействие с болшевишките елементи на планетата. Впрочем, самото правителство в Москва изглежда иска на съветския милитаризъм да се гледа именно по този начин. Истината обаче е, че това е преди всичко руска армия, чието съществуване и чиито размери и мощ са свързани с необходимостта от запазване единството на държавата и защитата на нейните граници.

Днес различни руски региони за застрашени от евентуални бунтове. Наскоро например, станахме свидетели на такъв бунт в Азербайджан - република с предимно турско население. И той не е първия, нито ще бъде последния. Азербайджан - това е Баку, Баку пък се асоциира с петрола. А както споменах по-горе, стремежът на англичаните и американците да контролират петролните находища на планетата, провокира силни политически брожения и води до кръвопролития. Впрочем, освен тях, има и други народи - и на първо място германците, които смятат, че и те имат всички основания да се включат в битката за контрол над петрола.

Проблемът със защитата на руските граници от евентуална външна агресия изглежда особено сериозен в района на Далечния Изток. В момента Русия е изправена пред перспективата или да наложи болшевизма в Китай, или да очаква китайска военна атака, която изглежда неминуема, ако Гоминданът или което и да било друго националистическо китайско правителство, успее да се справи със своите комунисти. Веднага след това, Китай вероятно ще се опита да притисне Русия и да я изтласка от позициите и в Далечния Изток. Съветската власт очевидно е наясно с това, затова Китай е на първо място в списъка на приоритетите на Москва.

В момента Китай е предимно селска страна, но някога е била голяма индустриална сила, загубила позициите си заради пагубната политика на Пекин за самоизолация от света. Сега обаче китайците усилено усвояват европейските технологии и методи, което означава, че евентуалната бъдеща война с Китай ще означава за Русия война с една индустриална сила, което драстично променя ситуацията. Ако междувременно Русия бъде лишена от Украйна, т.е. от нейните въглища и желязо, а вероятно (във връзка с това) и от азербайджанския петрол, шансовете и за успех в подобна война биха спаднали драматично.

Всичко казано по-горе обяснява защо Русия - независимо какво правителство управлява в тази страна, ще защитава Украйна до последния си дъх като своя собствена територия, съзнавайки, че загубата и би била смъртоносен удар за руската държавност.

Перспективите за откъсването на Украйна и последиците от това

Независимо от цялото значения на Украйна за Русия и далеч отиващата готовност на последната да я защити, както и въпреки цялата военна мощ на Русия, откъсването от нея на тази скъпоценна територия не е невъзможно. Руската военна мощ би се оказала недостатъчна за успешна война на два фронта, т.е. евентуална атака от запад при положение, че Русия вече е ангажирана във военни действия в Далечния Изток например (нещо, което изглежда напълно възможно дори в близка перспектива), би приключила твърде плачевно руснаците. При подобно развитие, "украинската програма" може да се реализира на практика.

Във всеки случай, за да може да се осъществи откъсването и овладяването на Украйна от Запада, вероятно ще бъдат използвани Полша и Румъния. Ако големите световни сили решат да откъснат Украйна от Русия и са готови да положат много сериозни усилия за това, желанията им рискуват да си останат само "добри намерения", ако за основни изпълнители на техните планове не бъдат избрани поляците и румънците, или най-малкото, само поляците.

Тъкмо тук обаче, започва да се очертава цялата сложност на реализацията на "украинската програма". Румънците са наясно, че ще им се наложи да платят за създаването на голяма независима украинска държава най-малкото с отказа си от Буковина. Те знаят също, че апетитите, които отвреме навреме Съветите демонстрират към Бесарабия, се коренят не в Москва, а в Харков и Киев. При това, ако не са спирачките, които Москва поставя пред апетитите на Киев, ситуацията с Бесарабия вече щеше да е много по-остра. За Букурещ е по-безопасно да има за съсед голяма държава като Съветска Русия, чиято политика все по-често се обръща към Азия, отколкото по-малка, чиито интереси обаче са концентрирани изцяло в Черноморския регион. Затова ще е трудно Румъния да бъде накарана да се ангажира в проекта за откъсването на Украйна от Русия.

Още по-важен фактор в случая е положението и политиката на Полша. Сред най-големите полски нещастия е, че първото десетилетие след нейното възстановяване като държава през 1918 се оказа недостатъчно за да се формулира ясна и последователна национална стратегия, съобразена с реалното положение и интересите на Полша. Политическото раздвоение, от което страдаме и което се прояви толкова отчетливо по време на Първата световна война, все още не е преодоляно напълно, макар че краят му вече се вижда. Политическият абсурд, който - заради връзките с централноевропейските държави (т.е. с Германия и Австро-Унгария) преди и по време на войната, доведе до съобразяването на цялата полска стратегия с техните интереси и представи, не беше премахнат веднага. Нещо повече, вътрешнополитическата логика доведе до това, че лагерът, който поддържаше този абсурд, привлече множество крайно разнородни елементи, които го подкрепяха и по редица външнополитически въпроси, макар че не разбираха същността им, или пък ги смятаха за маловажни. Това даде възможност на този лагер да наложи на страната своята външнополитическа стратегия, в която далеч не всичко беше предварително осмислено, а много беше просто израз на старите навици, от които инертният ум трудно може да се освободи.

Това обяснява, че в политиката на полската държава е налице силна съпротива срещу това, което се диктува от логиката на ситуацията и произтича от нея, както и постоянни опити тази политика да се върне към утъпканите коловози, в които тя се развиваше преди и по време на войната, съвместно с централноевропейските държави. Това се отрази негативно върху международния авторитет на полската държава и определено оказа негативно влияние върху отношенията ни с нашия ключов съюзник - Франция.

За щастие, опитът от първото десетилетие след възстановяването на полската независимост и съзряването на полския политически елит, който доскоро нямаше ясна представа за същността на външната политика, позволиха на интелектуалните ни среди сравнително бързо да постигнат единство по тези въпроси. Впрочем, по отношение на украинския въпрос, полското обществено мнение също изглежда близко до пълното единство.

Позицията ни в това отношение е много ясна. Дори и да нямахме точна представа за украинските стремежи и претенции, разполагаме с писмен документ, който представлява официалната програма на украинската държава. Това е Брест-Литовския договор от 1918. Опитващите да си гарантират полска подкрепа украински националисти могат (искрено или не) да ни обещават много неща, но една реалистична и здравомислеща политика не може да се основава на декларациите на отделни хора или организация, нито дори на официалните представители на цялата нация. Тя следва да вижда на първо място това, което е заложено в стремежите на народите и логиката на нещата. Каквото и да представлява възможната бъдеща независима украинска държава, тя винаги ще се стреми да обхване всички територии, където може да се чуе руска (малоруска) реч. И ще се опитва да го постигне на всяка цена, не само защото това са мечтите и стремежите на украинското национално движение, но и защото, в желанието си да може ефективно да се противопостави на Русия, която никога не би се примирила с нейното съществуване, Украйна трябва да разполага с максимално голяма територия и колкото се може по-голяма и мощна армия. Така ще се окаже, че Полша ще заплати много по-висока цена, отколкото Румъния, за участието си в създаването на независима украинска държава.

Това обаче е само едната страна на въпроса.

Една независима Украйна неизбежно ще се превърне в държава, в която ще доминира германското влияние. И това няма да се дължи само на факта, че украинските националисти опитват да се споразумеят с Германия и да получат подкрепата и, нито пък само на това, че в Берлин мечтаят за подобно развитие, разчитайки на живеещите на украинска територия етнически немци, които биха могли да се превърнат в опора на германската експанзия, но също и най-вече, защото пълната реализация на "украинската програма" за сметка на Русия, Полша и Румъния намира своя естествен и най-вероятен гарант именно в лицето на Германия, което автоматично и трайно обвързва новата независима украинска държава с германските интереси. При появата на една такава Украйна, Полша би се оказала между Германия и германската сфера на влияние, т.е. би се превърнала в немски протекторат. Няма нужда да обяснявам, какво точно би означавало това и как би променило облика на страната ни.

Накрая, както вече споменах по-горе, елитът на тази хипотетична нова Голяма Украйна няма да има украински характер, нито ще гарантира стабилността и. Така тя действително би се превърнала в язва на тялото на Европа, съседството с която ще има катастрофални последици за Полша. Истината е, че народ като нашия, който съвсем наскоро възстанови държавността си и който тепърва трябва да бъде възпитан да може  успешно да реализира своето предназначение, е по-добре да има за съсед могъща, пък макар и съвсем чужда  и силно враждебна държава, отколкото "международен публичен дом".

От всички тези гледни точки, програмата за независима Украйна не би трябвало да разчита на полската подкрепа, още по-малко пък, че поляците ще проливат кръвта си за нейната реализация. И това много добре се разбира от полското обществено мнение в момента. Можем да бъдем недоволни от източната си граница, определена ни от Рижкия договор през 1921, но това не играе ключова роля в полската политика. Можем да изпитваме състрадание към нашите сънародници, които компактно населяват някои райони на Съветска Украйна, както и съжаление за загубените полски имоти там, но тези чувства не могат и не бива да ни отклоняватт от пътя, който ни диктува необходимостта да гарантираме целостта на Полша и нейното бъдеще.

Ето защо, въз основа на нашата позиция като съсед на Русия и, в частност, на Съветска Украйна, ние следва да сме напълно наясно, че реализацията на "украинската програма" (целяща създаването на независима Голяма Украйна) изглежда не само съмнително, но и просто опасно от гледна точка на полските национални интереси.

 

* Авторът (1864-1939) е известен полски консервативет политик, дипломат и геополитик, почетен доктор на Кембриджкия университет. Статията му е писана през 1930.

{backbutton}

"Държавата, която доминира в Евразия, ще контролира два от трите най-развити и икономически ефективни региона в света... Тоест, Евразия представлява своеобразна шахматна дъска, на която продължава да се разиграва борбата за глобално господство" (1).

 

Макар че първоначално думата "Евразия" представлява географско понятие, с което се обозначава континенталната маса на Азия и Европа, днес то често се използва като геополитически термин, отразяващ различните национални интереси по отношение на тази гигантска територия. От западноевропейска гледна точка, с него се обозначава Русия,            в качеството и едновременно на европейска и азиатска държава. Затова думата "Евразия" се използва и за обозначаване на свързващото звено между Европа и Азия. От културна гледна точка пък, с нея се обозначават ценности, които се различават от европейските или западните. В същото време, Казахстан например, се самоопределя като евразийска държава и използва този термин като геополитическо понятие, определящо идентичността на страната. В този контекст Казахстан се утвърждава и налага като държава, представляваща своеобразен мост между Европа и Азия.

Държавите членки на ЕС нямат ясна представа за Евразия и разглеждат Европа и Азия като отделни образувания. В качеството си на регионален съюз, ЕС условно поделя света на региони и формулира политиката си спрямо другите региони и зони без да отчита наличието или липсата вътре в тях на някаква обща идентичност. Следва да отбележим, че Брюксел, повече или по-малко успешно, създава и нови условни региони: така например, той успешно трансформира зоната на Балтийско море в такъв регион, което обаче не може да се каже за Черноморската зона (2). Тази политика се различава от руската, която предпочита да залага на двустранните отношения с другите големи държави, вместо да ги групира в региони. Независимо от присъствието в руската политика на толкова важен вектор, насочен към изграждането на Евразийски икономически съюз, двустранните отношения на Москва с държавите участници в него си остават по-важни за нея, отколкото многостранният (регионалният) формат.

Възраждането на понятието Евразия е свързано с глобализацията и нарастването на икономическата взаимозависимост. Новите предизвикателства пред сигурността, глобалната икономическа конкуренция и необходимостта от икономически растеж, нерядко изискват регионални отговори. Така например, икономическата активност на Китай в Евразия, в контекста на проекта за Новия път на коприната, засили вниманието към този регион. В същото време нарастващите заплахи за сигурността проникват в него от конфликните зони в Афганистан-Пакистан и Сирия-Ирак, както и от редицата слаби държави от региона, които не са в състояние да гарантират икиномическото си благосъстояние. Тези проблеми на сигурността, касаят едновременно и Китай, и Русия, и ЕС.

Централна Азия се намира в самото сърце на Евразия. Това е друг регион, в който ЕС се опитва да съчетава двустранния и многостранния подходи, но с ограничен успех. Регионалната идентичност в него е слабо развита и централноазиатските държави са заинтересовани най-вече от развитието на двустранните си отношения със своите международни партньори, докато Казахстан например, се самоопределя като регионален лидер. Основната концепция на ЕС за неговата външна политика е организирана под формата на концентрични кръгове, достигащи в най-отдалечената си точка до Централна Азия. Тъй като централноазиатските държави не са непосредствени съседи на ЕС, те (подобно на Русия) присъстват в тази концепция като "съседи на съседите" (3). Конфликтът между Русия и Украйна показва, че ЕС игнорира геополитическите последици от своята политика на съседство, както и интересите и влиянието на другите държави в този конкретен регион.

Майкъл Емерсън лансира понятието "Голяма Евразия", което включва Европа, Русия, Централна Азия, както и (останалата)Азия (4). Подобна разширена интерпретация на това понятие може да ни помогне да разберем, как Евразия може да обедини различните региони и каква роля би могла да изиграе за развитието на икономическото сътрудничество и разрешаването на регионалните проблеми. Но, при включването на толкова много различни държави в дефиницията за Евразия, това понятие се оказва дотолкова размито, че напълно губи смисъла си. Ето защо, в настоящата статия предпочитам да дефинирам Евразия по един по-традиционен начин, поставяйки в центъра на тази концепция Русия и централноазиатските държави.

Така, в предмет на анализа ми се превръщат именно страните от Централна Азия, като в неговия контекст ще бъдат разгледани различните визии и действия на ЕС, Русия и Китай в този регион. И тримата големи играчи са част от тази регионална концепция и се опитват да определят границите на Евразия, съобразно своите, собствени представи. Тук обаче ще концентрирам вниманието си най-вече върху европейската визия относно потенциалните възможности и проблеми, свързани с Евразия.

Различните концепции за развитие на Евразия

ЕС, Русия и Китай преследват различни интереси и се придържат към различни стратегии и концепции по отношение на Евразия. За ЕС понятието "Евразия" няма голямо значение тъй като политиката на Съюза е съсредоточена най-вече върху сътрудничеството в контекста на неговата централноазиатска стратегия, насочена към стабилизирането на региона, изграждането на платформа за икономическо сътрудничество и сътрудничество в сферата на сигурността, както и към "износа" на европейските норми и стандарти. На свой ред, в контекста на Евразийския икономически съюз (ЕАИС), Русия съчетава, по отношение на държавите от Евразия, активната политика на сътрудничество и интеграция, в чиито рамки Москва сама определя правилата и действа като регионален хегемон. С помощта на ЕАИС тя се опитва да доминира сред държавите партньори, изолирайки ги от външните влияния. Китай пък се стреми да проникне в региона с помощта на своя проект за "Икономическия пояс на Новия път на коприната", който представлява едновременно доста мъглява и доста гъвкава концепция, очертаваща пред другите страни няколко канала за сътрудничество или участие. Затова може да се каже, че китайският проект за Новия път на коприната, както и сътрудничеството между ЕС и Централна Азия, са инклузивни и отворени за многостранно сътрудничество, докато руската политика в региона изключва алтернативните възможности и цели изтласкването на другите външни държави от региона.

Ключов за всяка форма на сътрудничество и интеграция винаги е въпросът за това, кой определя правилата. Китай не се стреми да налага ясни правила, демонстрирайки максимална гъвкавост. Той се ръководи най-вече от икономическите си интереси и не поставя политически въпроси, придържайки се към мнението, че всяка заинтересована страна може да се присъедини към проекта със своите икономически интереси. Нито Китай, нито Русия задават въпроси за човешките права или за структурите на държавното управления, които са ключов аспект на политиката на ЕС.

За Москва и Пекин неофициалните правила и споразумения са интегрална част от тяхната политика, което пък води до появата на сериозна корупция, която следва да се разглежда по-скоро като характерен признак за тяхната политическа и икономическа система, отколкото като "изключение от правилото".

ЕС пък е заинтересован от постоянния "износ" на своите правила и норми и следва ясно формулирана стратегия за прокарване на съответния модел на държавно управление, върховенството на закона и борбата с корупцията. Политиката му на сътрудничество и интеграция се реализира в рамките на ясни правила и нормативни стандарти. И макар че Русия също прокарва интеграцията в ЕАИС, частично моделирайки усилията си в тази посока съобразно опита на ЕС, непрозрачните и неформални правила все още надделяват над формалните и Москва предпочита да залага на двустранните отношения с партньорите си от ЕАИС, вместо да се ориентира към многостранния подход. Това, което забелазваме, анализирайки нарастващото ангажиране на Китай в региона на Евразия, в контекста на проекта му за Новия път на коприната, е изместване на акцента от геополитиката към геоикономиката, което изглежда икономически изгодно за всички играчи. В случая политическите въпроси и въпросите на сигурността остават на заден план, а основното ударение се поставя върху икономическото сътрудничество, гарантирането на печалби за китайската икономика и разкриването на нови възможности пред вътрешния пазар на труда.

За разлика от ЕС, политиките на китайското и руското ръководства в региона са обусловени най-вече от вътрешни съображения. Китай се стреми да активизира вътрешния си трудов пазар, особено в слаборазвитите западни региони, и стимулира икономическия растеж чрез финансирането на мащабни инфраструктурни проекти в Евразия. На свой ред, през последните две години Русия развиваше ЕАИС и цялата си политика в Центална Азия с цел да съхрани своята сфера на влияние, както и да защити традиционните пазари от външното влияние. Това означава, че действията на Кремъл, също са насочени към гарантиране на стабилността и обществената подкрепа в страната. В случая с ЕС нещата са по-различни, тъй като Централна Азия не е най-важния пазар за Съюза, а регионът, като цяло, има второстепенно значение за онези, които отговарят за вземането на решенията в Европа, както и за европейското общество, като цяло.

Централноазиатската стратегия на ЕС

В Централна Азия, ЕС и неговата политика се сблъскват с очевидния разрив между амбициите и реалността. Централноазиатската стратегия, формулирана от Брюксел през 2007, породи очаквания за ръст на инвестициите, укрепване на сътрудничеството и засилване ролята на ЕС в региона (5). Приоритетните области, очертани през 2007, касаеха широк кръг въпроси, включително човешките права и върховенството на закона, развитието на образованието, младежката политика, търговията и инвестициите, енергетиката и транспорта, околната среда и управлението на водните ресурси, както и заплахите и предизвикателствата пред колективната сигурност. През 2007-2013 Брюксел отпусна за реализацията на централноазиатската си политика бюджет от 750 млн. евро, очертал рамките на ангажирането на ЕС в региона. През февруари 2012 Германия и Казахстан подписаха договор за партньорство в суровинния сектор, който породи големи очаквания, но също имаше крайно ограничени резултати (6).

 

Европейският съюз и Централноазиатският регион

 

Европейският съюз и Централноазиатският регион

 

Тоест, политиката на ЕС към Централна Азия следва да се разглежда повече като подход, стимулиращ активността в сферата на развитието, отколкото като политика ориентирана към инвестиции. В същото време фокусът на регионалната стратегия на Брюксел е концентриран най-вече около Казахстан, на който се падат 2/3 от търговията на ЕС с държавите от региона. Централна Азия не е приоритет за страните от ЕС, тъй като те не споделят общи интереси в региона, освен това мотивацията им и съответните ресурси не са достатъчни за успешна конкуренция с Китай или Русия. В същото време Русия и особено Китай са важни търговски партньори и играят ключова роля в политиката на ЕС. Стратегията на Съюза относно взаимодействието с държавите извън него все още не е достатъчно ясно формулирана, а много елементи от политиката му на съседство са заимствани, в частност, от политиката на разширяване на ЕС през 2000-те години. Политиката на Съюза в региона е фокусирана в следните основни сфери: антикризисно управление (локални конфликти, върховенство на закона и съответното държавно управление), сигурност (Афганистан, тероризма, борбата с нелегалния наркотрафик), развитие и инфраструктура (управление на водните ресурси, защита на околната среда, транспорт) и ресурси.

След началото на операцията на ISAF (Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан) Централна Азия се превърна в едно от основните звена за транспортиране на войски и военна техника в тази страна. В резултат, фокусът на ЕС се измести към въпросите на сигурността в региона, като основното внимание се отделяше на Афганистан. След изтеглянето на частите на ISAF този приоритет отново се промени, връщайки се към по-традиционните сфери на регионалното сътрудничество, върховенството на закона и развитието и инфраструктурните проекти. Това обаче, въобще не означава, че след изтеглянето на ISAF проблемите на сигурността в региона вече са решени. В бъдеще въпростите на сигурността на централноазиатските държави, както и на Евразия, като цяло, ще стават все по-актуални.

В резултат, днес ЕС е по-скоро наблюдател, отколкото активен играч в Централна Азия и Евразия. Фокусът на Съюза и ключовите държави членки, включително Германия, е насочен към Китай и Русия. Макар че в течение на доста години Брюксел, повече или по-малко, игнорираше както инициирания от Русия Митнически съюз, така и проектът за ЕАИС, в момента, в контекста на украинската криза, ЕАИС се разглежда през призмата на укрепването на взаимодействието с Русия (7). В тази връзка, Беларус и Казахстан се смятат за държави, които могат да помогнат за разширяването на сътрудничеството с Москва, а не толкова за партньори с цел развитието на икономическите отношения в региона. Но, дори ако ЕАИС се развива по-скоро като геополитически, отколкото като икономически проект, той формира определена икономическа реалност, която е от значение за развитието на икономическите отношения на ЕС с държавите членки на ЕАИС. Тоест, има смисъл да се развиват икономическите отношения с ЕАИС на техническо ниво, а не тази институция да се използва най-вече като инструмент на сътрудничесството с Русия в редица други сфери и най-вече за разрешаването на украинската криза (8).

Геополитиката против геоикономиката

Във връзка с неговите икономически интереси в по-широкия евразийски регион, в центъра на вниманието на ЕС се намира Китай, тъй като, в качеството си на търговски партньор, той е много по-важен за Брюксел, отколкото Русия или централноазитските държави. В момента Китай е втория най-голям търговски партньор на ЕС след САЩ (следва го Русия), а ЕС е най-големия търговски партньор на китайците (както впрочем и на руснаците). В контекста на усилващата се роля на Китай е изключително важно да се изясни въпроса, кой ще определя правилата в световната икономика в бъдеще? САЩ все още са най-важната глобална икономическа държава, но темповете на конкуренцията им с Китай само ще нарастват. В този контекст сме свидетели на задълбочаващи се противоречия между страните членки на ЕС и САЩ относно участието в създадената по инициатива на Пекин Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции (АІІВ), защото тя предсталява предизвикателство за такива международни финансови институции като Световната банка и МВФ, доминирани от американците, и може да отслаби трансатлантическото партньорство. Мнозина членове на ЕС обаче са заинтересовани да участват в този китайски проект, защото Китай представлява ключовия регион на глобалния растеж и обещава благоприятни възможности за инвестиции.

Усилването на Китай също представлява предизвикателство за икономическата роля на ЕС в света, което води до ръст на конкуренцията помежду им по отношение на стандартите и правилата. В този контекст Транатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТТІР) се разглежда като важен инструмент за налагането, съвместно със САЩ, на бъдещи международни норми. В същото време ТТІР се обсъжда и като политически проект, укрепващ трансатлантическите отношения, особено в сферата на търговията и инвестициите, както и като общ юридически задължителен за ЕС и САЩ проект. Освен това, TTІР се разглежда като инструмент, който да реагира на нарастващото китайско влияние в глобалната икономика и, възможно, като последния шанс за налагането на общи правила на световната икономика през следващото десетилетие, в контекста на трансатлантическите отношения. Налице е обаче и ръст на скептицизма сред европейските общество относно това споразумение, което би трябвало да представлява компромис между стандартите на ЕС и тези на САЩ. Процесът на преговорите несъмнено силно ще повлияе върху бъдещето на трансатлантическите отношения.

Що се отнася до Централна Азия, САЩ, в общи линии, се изтеглиха от региона. Инициираният от Вашингтон проект за "Новия път на коприната", който целеше най-вече интеграцията на Афганистан, вече е забравен (9). Както е известно, в противоположност на руската и китайската концепция, САЩ прокарваха идеята за транзитен и търговски маршрут между Севера и Юга, вместо свързването на Изтока и Запада (китайският проект за "Икономическия пояс на Навия път на коприната"). След изтеглянето на американските войски от Афганистан и изместването на вниманието към Ирак, Сирия и Иран, тази инициатива вече не е приоритет.

За ЕС е трудно да работи с политически системи, които не са демократични по природа. Държавите членки се разделиха по въпроса, дали Съюзът трябва да води политика, ориентирана повече към ценностите, или икономическа политика, съобразена с реалните интереси. Това отслабва ролята на ЕС в Евразия. Ето защо, в Централна Азия ЕС е активен по две направления. Институциите на Съюза отговарят за политическите отношения и проблемните въпроси за върховенството на закона, демократичните стандарти и човешките права, докато отделните страни членки предпочитат да се занимават с бизне, без да задават излишни въпроси.

Силните страни на Евразия от гледната точка на Брюксел

В основни линии, европейските интереси в Евразия са ограничени и свързани предимно със съседите на ЕС. Съюзът все още е слаб външнополитически играч и ограничава външната си политика или с взаимодействието с непосредствените си съседи, или с прокарването на икономическите интереси на страните членки. Русия е пряк съсед и ключов търговски партньор на ЕС, но това не се отнася за централноазиатските държави. В икономически план, те са интересни заради природните си ресурси. В същото време е налице конкуренция между Русия и Китай в региона, а ЕС в много отношения се оказва най-слабия играч в тази "Нова Голяма игра".

Евразия представлява гигантска континентална маса, свързваща Европа с Китай и Русия, които са важни негови икономически партньори. Като цяло, регионът нерядко бива представян като огромно празно пространство, нуждаещо се от инвестиции в местната инфраструктура и осигуряващо достъп до руските и централноазиатски ресурси и до китайския пазар.

Слабите страни на Евразия

Най-големи пречки пред инвестициите и активизиране действията на ЕС в региона са слаборазвитата инфраструктура, авторитарните модели на управление, липсата на междурегионално сътрудичество и ограничения пазар. Неголямата численост на населението ограничава инвестиционната привлекателност. От гледната точка на Брюксел обаче, най-слабото звено е наличието на авторитарни режими, което означава и слабо правно регулиране, липса на върховенство на закона и широко разпространение на корупцията в политическите и икономически системи, основаващи се на непотизма. Така, по данни на организацията "Прозрачност без граници", индексът за възприятие на корупцията за 2014 поставя Казахстан на 126 място, Русия и Киргизстан - 136-то, Таджикистан - на 152, Узбекистан - на 166, а Туркменистан - на 169, от общо 175 (10). Това е огромна пречка преда привличането на инвестиции в региона.

ЕС предпочита да развива политиката си на регионална основа и поддържа многостранното сътрудничество в големите региони. На свой ред, централноазиатските държави демонстрират ограничен интерес към регионалното сътрудничество, а отношенията им със съседните държави се базират предимно на конфронтацията и конкуренцията. В резултат е налице липсата на единни стандарти и на сътрудничество, което затруднява достъпа до пазара и прави подхода на ЕС по-малко успешен. Евразийският икономически съюз би могъл да промени тази ситуация, тъй като ще създаде зона на общи стандарти и правила. Но, докато ЕАИС е предимно инструмент за създаване на бариери пред сътрудничеството и търговията на страните участници с ЕС, чрез увеличаването на митническите тарифи и налагането на нови прегради пред външната търговия, ползата от това едва ли ще се усети. На фона на сегашната криза между Русия и Запада, провокиран от войната в Украйна, идеята на руския президент Владимир Путин за формирането на единно икономическо пространство от Лисабон до Владивосток се превърна в проект за едно по-далечно бъдеще (11).

Възможностите на ЕС в региона

Слаборазвитата инфраструктура в почти всички сфери дава огромен шанс за инвестиции и износ на технологично ноу-хау от европейските компании. В този контекст китайският проект за Икономическия пояс на Пътя на коприната често се разглежда като отлична възможност за инвестиции, която и европейските компании биха могли да използват за да спечелят от нея. Освен това, подобряването на инфраструктурата в региона, като цяло, може да подобри достъпа до азиатския и, особено, до китайския пазар.

Икономическият растеж в региона може да подобри ситуацията с безопасността в целия регион, при това в дългосрочна перспектива. Страните от ЕС биха могли да доставят това, от което се нуждаят страните в него, и на първо място оборудване, технологии в най-различни сфери, както и висококачествени стоки. От друга страна, Съюзът би спечелил, ако получи възможност да се включи в експлоатацията на ресурсите на региона. Основната цел на централноазиатската политика на ЕС е генерирането на стабилност и растеж в региона и превръщането на държавите в него във фактори за сигурност, а не в заплаха за нея.

Основните заплахи за региона

От европейска гледна точка, основните заплахи за региона са тероризмът и нелегалният наркотрафик от Афганистан, Пакистан и арабския свят. Това е свързано с факта, че много от страните в Централна Азия и по-широкия регион са слаби държави, които не са в състояние да гарантират сигурността си, както и икономическите и социални потребности на своите общества. Лошото държавно управление, слабите икономически показатели и огромните социални диспропорции са типични за региона. Нарастващата конкуренция за такива фундаментални ресурси като водата например, и промените в социалната динамика ще увеличат броя на предизвикателствата пред местните власти и кланове. Икономическите проблеми на Русия и липсата на модел за устойчив растеж имат негативни последици за Централна Азия. Това ще се отразява негативно на опитите за ефективна борба срещу външните и вътрешни заплахи и може да ерозира перспективите за икономически просперитет и инвестиции. Освен това, предвид геополитическата ситуация и огромния обем ресурси, с които разполага регионът, геополитическата конкуренция в него само ще нараства.

Русия несъмнено е основния фактор за сигурността в региона, но в същото време Москва се изкушава да използва конфликтите в него за да гарантира влиянието си. Предвид ниските цени на петрола и газа и западните санкции, в контекста на украинската криза и присъединяването на Крим, Русия вероятно ще разполага с все по-малко ресурси за да гарантира сигурността в целия регион. Това обаче ще има последици за стабилността в постсъветските държави. На свой ред, Китай през последните години много успешно увеличаваше икономическото си влияние в много региони на света, включително в Централна Азия, Русия и постсъветските държави. В същото време, сферата на сигурността остава в периферията на китайската политика. Проектът на Пекин за Икономическия пояс на Пътя на коприната е впечатляващ що се отнася до цифрите и заявените амбиции, но не съдържа рецепти за решаването на неотложните социални предизвикателства и проблемите, свързани със сигурността в отделните целеви държави и региони, дори ако в дългосрочна перспектива гарантира икономическия ръст и стабилността им.

В същото време, докато САЩ концентрират вниманието си към други региони на планетата, като Азия и арабския свят, Евразия губи относителното си значение за тях. Русия и Китай обаче, не запълват този вакуум, а сътрудничеството в контекста на Шанхайската организация или Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), доминирана от Русия, засега не могат да дадат адекватни отговори на предизвикателствата пред сигурността, социалните, икономическите и политическите предизвикателства в региона. ЕС пък изцяло е зает със собствената си икономическа, политическа и институционална криза, която няма да бъде преодоляна в обозримо бъдеще. Това означава, че Съюзът няма никакви стремежи и ресурси за да играе ключова роля в Централна Азия и съседните държави през следващите години, независимо, че бюджетът му за Централна Азия през периода 2014-2020 беше увеличен, достигайки 1,03 млрд. евро (12).

Европа и Евразия: перспективи за бъдещето

Според Заключенията на Европейския съвет относно стратегията на ЕС за Централна Азия от юни 2015, през следващите години Съюзът ще укрепи търговските и енергийните си връзки с държавите от региона и ще подобри сътрудничеството си с тях в сферата на сигурността и стабилността (13). ЕС разполага с всички необходими инструменти за подкрепа на демократичното държавно управление, върховенството на закона, човешките права, укрепването на потенциала в държавното управление и подпомагането на устойчивото икономическо и социално развитие в региона. Това са предпоставки за повишаване на сигурността и постигане на просперитет. Брюксел обаче не е в състояние, нито е готов да упражнява по-сериозно влияние в региона. От друга страна, тази негова политика влиза в противоречие с много от интересите на местните елити и директно се конкурира с политиката на Москва. Русия, в частност, е далеч по-заинтересована от региона, отколкото ЕС, и би могла да ерозира усилията му със своите стратегически подходи. Ето защо ЕС не бива да игнорира руската роля в региона и да се ориентира към подход, залагащ на сътрудничеството с Москва. В същото време, Съюзът следва детайлно да проучи и възможностите за сътрудничество с Китай в региона.

Бележки:

Zbigniew Brzezinski,  The Grand Chessboard: American Primacy And Its Geostrategic Imperatives, New York, 1998. p.31.
2. А.Макаричев, Русия-ЕС: конкуриращите се логики за изграждане на регионите, DGAPanalyse 1, Berlin, 2012, https://dgap. Org/de/article/getfullpdf/20801.
3. Майкъл Емерсън, Към Голяма Евразия: кой, защо и как?, Форум за развиващите се пазари на Евразия, Астана, 10-11-09.2013, http://www.ceps.eu/system/files/Towards%20a%20greater%20Eurasia. pdf.
4. Пак там.
5. Европейският съюз и Централна Азия: стратегии за ново партньорство, 31.05.2007,
http://register. consilium. europa. eu/doc/srv? l=EN&f=ST%2010113%20 2007%20INIT.
6. Федералното министерство на икономиката и енергетиката подписа догово за партньорство с Казахстан, http://www. bmwi. de/DE/Presse/pressemitteilungen, did=474650. html.
7. Иван Кръстев, Марк Ленърд, Новият европейски безпорядък. Доклад на Европейския съвет за международни отношения  (ECFR), 20.11.2014, http://www. ecfr. eu/publications/summary/the_new_european_disorder322.
8. Щефан Майстер, Прагматизъм, а не поляризация: в търсене на правилния подход в отношенията с Евразийския икономически съюз, DGAPstandpunkt 4, 29.06.2015,
https://dgap. org/en/think-tank/publications/dgapviewpoint/pragmatism-notpoliticization.
9. Държавен департамент на САЩ: американската подкрепа за Новия път на коприната,
http://www. state. gov/p/sca/ci/af/newsilkroad/.
10. "Прозрачност без граници", Индекс за възприятие на корупцията през 2014. Резултати.
https://www. transparency. org/cpi2014/results.
11. Владимир Путин, От Лисабон до Владивосток, "Зюддойче цайтунг", 25.11.2010.
http://www. sueddeutsche. de/wirtschaft/putin-plaedoyer-fuerwirtschaftsgemeinschaft-
von-lissabon-bis-wladiwostok-1.1027908.
12. Съвет на ЕС. Заключения на Съвета относно стратегията на ЕС в Централна Азия, Съвет по международни огношения, 22.06.2015, с.4,  http://data. consilium. europa. eu/doc/document/ST-10191-2015-INIT/en/pdf.
13. Пак там

 

* Ръководител на Програмата за Източна Европа, Русия и Централна Азия в Германския съвет за международни отношения (DGAP)

{backbutton}

От последната глобална финансова криза насам, икономистите се опитват да обяснят, защо икономическият растеж в САЩ и другите развити държави неизменно се оказва разочароващ. Те посочват най-различни причини за това: от суровите мерки за икономия до краха на еврото. Едва сега обаче, експертите започват да осъзнават, че едно от главните препятствия е и най-трудно преодолимото. Става дума за демографията.

През 2016 водещите световни икономики ще достигнат критична граница. За първи път от 1950 насам съвкупният брой на населението в трудоспособна възраст в тези страни ще започне да намалява, за което говорят и прогнозите на ООН. До 2050 този спад ще достигне 5%, като трудовите ресурси ще оредеят дори в такива ключови развиващи се пазари като Китай и Русия. В същото време, там рязко ще нарасне делът на населението на възраст над 65 години.

През 1950 на планетата са живеели 2,5 милиарда души. Трудоспособното население е било повече от достатъчно за да гарантира издръжката на децата и престарелите. Жените са раждали средно по пет деца. Днес населението на света е над 7,5 млрд. души. Жените обаче раждат много по-малко – средно по 2,5 деца. През 2050 на планетата ще живеят почти 10 млрд. души. Едва 13% от тях обаче, ще живеят в държавите с високи доходи. Там също ще нарасне делът на възрастните хора. Следователно, най-богатите световни икономики ще се сблъскат с проблема на постоянно намаляващите трудови ресурси.

Предишните поколения се оплакваха, че в света живеят прекалено много хора. Проблемът на днешния ден е, че те са твърде малко.

Това отразява две отдавна утвърдили се тенденции: растящата продължителност на живота и спадът на раждаемостта. Много от икономическите последици обаче, стават очевидни едва сега. Казано по-простичко, компаниите изпитват или недостиг на работници, или на клиенти, или и на двете. При всички случаи това се отразява негативно на икономическия растеж. Населението застарява, а паралелно с това се променят и покупателните навици на хората. Търсенето се измества към такива услуги като здравеопазването за сметка на дълготрайни стоки, като автомобилите например.

 

 

Демографията помага да си обясним, защо безпрецедентно слабият подем на икономиката в САЩ се съпровожда със спад на безработицата с цели 50%. Икономиката просто не се нуждае от толкова нови работни места, защото в армията на труда се вливат все по-малко хора. Така например, строителите на жилища се сблъскват с трудности, породени едновременно и от намалялото търсене (тъй като намалява абсолютният брой на семействата), така и от дефицита на работна сила, защото „поколението на бейби бума” излиза в пенсия.

Ето само един пример. Собственикът на компанията Peltram Plumbing (Обърн, щата Вашингтон) Карел Пелтрам има стотина работници, т.е. по-малко отколкото през 2007, когато пазарът работеше на максимум. Въпреки това не му достига работна ръка. Трима са се пенсионирали наскоро, още трима ще скоро ще ги последват, включително експертът по оценка на жилища, а според самия Пелтрам той просто няма с кого да го замени.

Ръстът на пенсиите е сред основните фактори за това редица държави от европейската периферия, като Гърция например, да са натоварени с огромно дългово бреме, както и за нежеланието на Германия да стимулира собствената си икономика, въпреки балансирания бюджет. Междувременно, значително нарасна броят на хората, навлезли в периода на най-големите спестявания в живота си, в резултат от което се формира гигантски балон на спестовните влогове, който пък пречи на повишаването на лихвените проценти и ръста на инфлацията. Именно поради това на централните банки е толкова трудно да стимулират икономическия растеж с помощта на традиционните за целта инструменти.

Смята се, че демографските влияния са бавни и напълно предсказуеми. В исторически план обаче, това не е вярно, твърди експертът по демографски проблеми на Credit Suisse Амлан Рой. Според него, те са "драматични и безпрецедентни". Рой в частност посочва, че са били необходими 80 години преди медианата на възрастовия състав на населението в света да нарасне със седем години, достигайки през 1980 ниво от 30 години. За последващото и нарастване с осем години (т.е. до 38 години) са били необходими едва 34 години.

В света няма лесни отговори на въпроса, как бизнесът и държавата следва да реагират на тези промени и да се справят с новите проблеми, той като всяка отделна страна има свои специфични темпове на застаряване на населението. Причините за това са различни, затова и степента на готовността им да намерят решение също е различна.

Автоматизацията е в състояние да повиши производителността и да осигури издръжката на нарастващия брой възрастни хора. Следва обаче да променим и оценките си за остаряването. Днес типичният 65-годишен човек е също толкова здрав, колкото преди четиридесет години е бил 58-годишният, следователно може да работи по-дълго време.

По-застарелите и богати държави могат да увеличат приема на имигранти от бедните икономики - предимно от Африка и Азия. Това би им позволило да увеличат дела на трудоспособното си население, но само ако успеят да преодолеят нарастващото вътрешнополитическо противопоставяне, на което сме свидетели в момента.

Проблемите на населението отдавна ангажират вниманието на икономистите. През 1788 британският учен Томас Малтус прогнозира, че човечеството ще нараства по-бързо, отколкото производството на хранителни продукти, което ще доведе до масов глад и бедност. Виждаме, че е грешал. През ХІХ и ХХ век населението на западния свят нараства бързо, с изключение на периода 1918-1919, когато то намалява заради Първата световна война и испанския грип. Ръстът на производителността в селското стопанство обаче доказва, че изхранването на това нарастващо население е напълно възможно.

Когато, през 30-те години на ХХ век, се забавя ръстът на населението в САЩ, Алвин Хансен - икономист от Харвардския университет и влиятелен последовател на Джон Кейнс, посочва, че това кара компаниите да инвестират по-малко, защото намалява броят на работниците, които трябва да бъдат подготвени и екипирани с необходимото оборудване, както и защото нарастващият брой възрастни хора в структурата на потреблението предпочитат да харчат парите си за услуги, а не за скъпоструващи къщи и стоки за продължителна употреба.

В знаменитата си реч от 1938 Хансен заявява, че това е довело американската икономика до "продължителен застой", до "слаб икономически подем, умиращ още в зародиша си, както и до депресия, която се самоизяжда, оставяйки след себе си огромна и ненамаляваща безработица". В тази връзка той призовава за увеличаване на държавните разходи с цел възстановяване на пълната трудова заетост. Хансен обаче избързва. Забавянето на ръста на населението през 30-те години е временно следствие от епидемията от испански грип през 1918 и по-суровите правила по отношение на имигрантите, приети през 1924. Втората световна война е причина за рязко нарастване на държавните разходи, което води до пълното възстановяване на трудовата заетост, а пък следвоенният "бейби бум" слага край на страховете за трайно намаляване на населението. Раждаемостта в САЩ, т.е. средният брой на децата, родени от една жена, нараства от 2,3, през 30-те, до 3,6 през 1960.

Следва да отбележим, че населението започва да нараства не само в САЩ, но и в целия свят заради прогреса в здравеопазването и по-качественото хранене. Рязко намалява детската смъртност, а продължителността на живота нараства съществено. Съответно, нарастват страховете от пренаселеност, чието олицетворение е трудът на Пол Ерлих "Демографската бомба", публикуван през 1968, както и докладът на Римския клуб "Ограниченията на растежа" от 1972.

Примерно по това време обаче, раждаемостта започва да спада - както в напредналите, така и в слаборазвитите държави. Макар и със закъснение, част от прогнозите на Хансен започват да се сбъдват, като това е най-видно в Япония. През 1996 трудоспособното и население започва да намалява, а преди няколко години започна да намалява и общата численост на японското население. Разбира се, Япония е специфичен пример, но истината е, че и останалите развити страни, както и много развиващи се, се движат по аналогична траектория. До 2050 населението на света ще нарасне с 32%, но трудоспособното население (от 15 до 64 години) ще нарасне само с 26%.

Така, според прогнозите на ООН за групата на развитите държави, трудоспособното население на Южна Корея ще намалее с 26%, в Япония - с 28%, а в Германия и Италия - с 23%. В тези със средни доходи то ще нарасне с 23%, като най-голям ръст ще има в Индия - 33%. В същото време, в Бразилия населението ще нарасне едва с 3%, а в Русия и Китай ще намалее с 21%.

Най-успешни в демографско отношение сред богатите държави остават САЩ. Там до 2050 трудоспособното население ще нарасне с 10%. В същото време обаче, делът му в общата численост на американското население ще намалее от 66% до 60%, т.е. демографията ще забавя икономическия растеж в течение на десетилетия.

 

 

Ръководителят на инвестиционния фонд Ice Farm Capital Майкъл Грийн не крие стремежа на своята компания да спечели от демографските тенденции и в тази връзка цитира данните на статистиката, доказващи, че прогнозите на Хансен действително се реализират на практика. Така, съвкупното население на югозападните американски щати (Калифорния, Невада, Аризона, Ню Мексико и Тексас), което от доста време насам нараства с най-бързите за страната темпове, напоследък се увеличава само с 1,5% годишно, т.е. по-бавно, отколкото през 30-те години например.

По-малко работна сила - по-слаб икономически растеж

Дългосрочният "потенциал" на темповете на икономическия растеж в една страна зависи от две неша: количеството работници и тяхната производителност. Забавянето на ръста на числеността на населението оказва пряко негативно въздействие върху количеството на работната сила. През 2008, когато станахме свидетели на краха на Lehman Brothers, първите "бейби бумъри" започнаха да излизат в пенсия и оттогава насам числеността на пенсионерите рязко нарасна - от 41,4 до 49 млн. души.

Поради тази, изключително важна причина, числеността на работната сила в САЩ от 2008 насам е нараснала само с 0,2%, макар че през предходното десетилетие е нараснала с 1,2%. В същото време нивото на икономическата активност (т.е. делът на хората над 15 годишна възраст, които или работят, или си търсят работа) спадна до 62,4%, което е най-ниският показател от 40 години насам, т.е. от времето, когато броят на работещите жени беше много по-малък.

Първоначално изглеждаше, че тази ситуация е породена от това, че след дълго и безуспешно търсене на работа, безработните обикновено губят надежда и спирят да търсят, изпадайки от трудовите ресурси на страната. През 2006 обаче, група икономисти от Федералния резерв стигна до извода, че това е резултат от дългосрочни фактори. Застаряващите "бейби бумъри" масово ще се пенсионират, постепенно ще секне ръстът на броя на работещите жени, младите хора ще учат по-дълго, а някои неквалифицирани работници ще изпаднат от пазара на труда. Сега, същите икономисти прогнозират, че делът на работната сила от общата численост на населението ще намалее още повече до 2022, достигайки 61%. Според тях, тъкмо това е основната причина очакваните темпове на икономически растеж в САЩ в десетилетията преди глобалната криза да паднат от 3% до 2%. Впрочем, някои икономисти правят още по-мрачни прогнози.

Спестяванията и лихвените проценти

Навиците на хората се променят с възрастта, включително по отношение на паричните спестявания. Когато човек е на 20 или на 30, той е в началото на кариерата си и лесно взема заеми, които изразходва за децата си или пък за да се сдобие с дом. Когато обаче е прехвърлил 40-те и 50-те, ангажиментите му намаляват, а приходите растат, затова той започва да пести повече. След като се пенсионира пък, разчита освен на пенсията и на натрупаните спестявания.

Когато Карла Понсе и съпругът и сключват брак през 1987, първоначално не са спестявали нищо. Купили си къща в Лас Вегас, изцяло на кредит. Както споделя самата тя: "имахме две деца, мъжът ми често сменяше работата си и трудно се оправяхме с ипотеката". Затова се местят в Кеноша, щата Уискънсин, където си купуват нова къща с парите от продадената в Лас Вегас, а Карла започва да пести по 10% от заплатата си, като служител на щатската администрация. Днес тя е на 56, но продължава да пести за може да се пенсионира заедно със съпруга си след четири години и да си позволи покупката на мечтаната от двамата яхта.

Тази повтаряща се в много страни закономерност оказва мощно икономическо въздействие. Обемът на спестяванията в една държава много силно зависи от разликата между дела на населението на възраст 40-65 години и това над 65. Както посочва Майкъл Гевин от Barclays, в САЩ, еврозоната, Япония и шест други водещи икономики тази разлика устойчиво нараства от 80-те години насам. Още по-голяма е тя в Китай, което обяснява и големия му търговски профицит: китайските семейства харчат много по-малко, отколкото печелят, пестейки пари за старини.

Но тъй като капиталовите пазари са глобални, излишъкът от спестявания в една страна, "прелива" в останалите посредством лихвените проценти. Майкъл Гевин подчертава, че ръстът на броя на работещите на зряла възраст спрямо пенсионерите е основната причина, поради която лихвените проценти (след корекцията за инфлация) устойчиво намаляват през последните десетилетия и днес имат отрицателна стойност в повечето развити държави. Това демографско влияние обаче, всеки момент следва да се промени в точно противоположното направление.

Това съвпада с друг демографски фактор: потребителските навици на хората също се променят с възрастта. Така, младите семейства харчат повече за жилище, автомобили и обучението на децата си. При типичните американци на възраст между 35 и 44 години, 8% от всичките им приходи отиват за лихви по ипотеката, докато при тези над 65 години, тези разходи са едва 3,6%. В същото време, типичният американец над 65-годишна възраст отделя 13% от разходите си за здравеопазване, докато при тези между 35 и 44 години за целта се изразходват само 6%.

Намаляването на лихвените проценти принуждава потребителите да избързват с покупките, които преди обикновено отлагаха. Възрастните хора обаче имат по-малко потребности. Така, според президента на Федералния резерв на Ню Йорк Уйлям Дъдли, заради остаряването на "бейби бумърите" американската икономика реагира по-слабо на финансовата терапия на Федералния резерв на САЩ, "защото тези възрастови групи обикновено харчат по-малко за стоки за дълготрайна употреба и жилища".

Тези демографски промени ще оказват мощно въздействие върху частните компании, сред които ще се появят нови победители и нови губещи. Някои, като например споменатият по-горе Карел Пелтрам от Обърн, ще бъдат изправени пред сложна дилема, тъй като работниците му започват да се пенсионират, а броят на младите им заместници не е достатъчен. Други компании, като например Seiyu (японският филиал на американската верига Wal-Mart Stores Inc.) ще се сблъска с проблема на стесняващата се потребителска маса. През 70-те години на ХХ век, когато Япония се развива бързо, въпросната компания отваря първия си магазин на главната улица на град Оцу (административен център на префектура Сига). В периода на най-бурното си развитие, тя разполага с 45 магазина само на тази улица. Сега обаче, когато населението застарява и намалява, броят на магазините е намалял до 30. Според президента на търговската група на Seiyu в Оцу Такехико Терада, тя е била принудена да свива търговските си площи, а през април 2015 окончателно е прекратила дейността в в града.

На свой ред, Майкъл Грийн от инвестиционния фонд Ice Farm Capital коментира, че продажбите и котировката на акциите на световно известния американски производител на облекло Abercrombie & Fitch Co са паднали не защото хората вече не харесват "скъсаните джинси и слабите модели", а просто защото намалява числеността на демографската група на основните и купувачи - тинейджърите. Други компании се оказват в трудна ситуация по същите причини - например Lululemon Athletica, чиито основни клиенти са жените на възраст от 35 до 50 години, както и Budweiser, Anheuser-Busch InBev и Harley-Davidson, разчитащи най-вече на белите мъже от поколението на бейби бума. Затова пък фармацевтичните компании регистрират неочаквано големи печалби, защото броят на рецептите изписвани на средностатистическия американец нараства от 3,3, на 50-годишна възраст, до 4,4 - след 65 години.

Решението на проблема

Динамиката на демографските показатели за следващите 35 години е твърде тревожна, но не е неизбежна. Правилната държавна политика и промяната на обществените настроения могат да доведат на ръст на раждаемостта. Така, през октомври 2015 Китай се отказа от политиката си, разрешаваща само едно дете на семейство. Въпреки това, данните за такива държави като Сингапур и Австралия, или за канадската провенция Квебек, които стимулират финансово раждането на повече деца и отпускат по-щедри помощи за работещите майки, показва колко е трудно да бъде повишена раждаемостта. Като цяло, нейните показатели си остават доста по-ниски от коефициента на възпроизводство (2,1 деца на семейство). Дори ако раждаемостта се повиши, ще минат десетилетия преди демографските тенденции да се променят съществено.

Както посочва президентът на немската Bundesbank Йенс Вайдман, "тъй като раждаемостта в Германия намалява вече няколко десетилетия, онези, които могат днес да мислят за потомство, просто още не са се родили".

Компаниите, сблъскващи се с дефицита на работна сила, могат да разчитат на автоматизацията като едно от средствата за решаване на проблема. Китай се превърна в най-голямата производствена площадка в света благодарение на изглеждащия неизчерпаем приток на трудови ресурси от селските райони във вътрешността на страната. Сега обаче този поток започва да пресъхва, а заплатите в страната бързо нарастват, поради което китайските производители все по-често използват роботи за да повишат производителността си.

Друга възможност е поощряването на имиграцията, но тук съществуват няколко сериозни проблеми. Най-големите "доставчици" на мигранти в САЩ, като Мексико и Китай, също се сблъскват със застаряването и числеността на възрастовата група, която традиционно е склонна да търси по-добър живот в чужбина, постепенно намалява. Ако в края на 70-те години на ХХ век раждаемостта в Мексико е била 5,4, сега тя е паднала до 2,3, а през 2030 ще е само 1,9 - т.е. колкото и в САЩ. Което е под коефициента на възпроизводство.

Държавите с висока раждаемост са предимно в Африка и Азия. През 2050 Индия ще бъде най-гъстонаселенета страна в света. Нигерия ще е на трето място, а Индонезия - на пето. Поне такива са прогнозите на ООН. Само че повечето от тези държави ще продължат да бъдат бедни. През 2050 делът на населението от страните с ниски доходи ще бъде 14% от световното население, докато в момента е само 9%. Следователно, именно тези държави ще бъдат основния "доставчик" на имигранти.

В много богати държави, нуждаещи се от работна сила, компаниите се опитват да наложат приемането на повече имигранти. Но, както твърдят от Международния валутен фонд, за да се стабилизира делът на пенсионерите от общата численост на населението, ще е необходимо незабавно осемкратно увеличаване на имиграцията, идваща от по-малко развитите държави. От политическа гледна точка това е неосъществимо, тъй като съпротивата сращу миграцията нараства дори и при сегашните и темпове. Затова вероятно най-обещаващият начин да се реши проблемът със застаряването на населените е да се стимулират хората да работят по-дълго. Доказва го Япония, където 22% от хората над 65 години продължават да работят. В САЩ този показател е 18%. Тоест, много работещи в Европа и САЩ могат да се пенсионират доста по-късно отколкото сега.

На бизнеса ще се наложи да се адаптира към условията на общо застаряване на трудовите ресурси. Така, през 2007 германската автомобилна компания BMW AG промени конструкцията на линиите за производство на скоростни кутии, улесняващи работата на възрастните и работници, чиито дял значително ще нарасне до 2017. Сред промените са дървени подове и специални обувки, отслабващи натоварването на ставите; подвижни лупи за работа с дребните детайли, както и по-едри визуални образи и шрифт на екраните на компютрите. Благодарение на този тип промени производителността на труда при възрастните работници вече е същата като при по-младите, при това с минимални разходи. Сега този опит се внедрява във всички заводи на компанията.

Всъщност, немалко проучвания показват, че производителността на труда при възрастните работници е същата, а често и по-висока, отколкото при младите. Или, както  посочва Йенс Вайдман от Bundesbank: "младите бягат по-бързо, но старите знаят къде има преки пътища към целта".

 

* Авторът е известен американски икономист, автор на няколко книги и анализатор на Уолстрийт джърнъл

{backbutton}

В края на миналата 2015 американската фондация Nuclear Threat Initiative (NTI, основана през 2001 от бившия сенатор Сам Нън и медийния магнат Тед Търнър с цел укрепване на международната сигурност чрез предотвратяване разпространението на ядреното, химическо и биологично оръжие) публикува доклад, озаглавен "Нарастващата ядрена опасност: оценка на риска от използване на ядрено оръжие в Евроатлантическия регион" (1). Авторите му Робърт Бърлс Джуниър (старши съветник за Русия и Евразия в NTI) и Лиън Ратц (изследовател в същата фондация), са известни експерти в тази сфера, което, наред с утвърдения имидж на NTI, прави доклада изключително интересен не само за анализаторите в сферата на контрола на ядрените въоръжения, но и за всички, които се интересуват от проблемите на сигурността в Евроатлантическия регион и света, като цяло.

Доколко реални са ядрените войни

В основата на доклада е анкетата на авторите с водещи научни сътрудници на редица американски, британски, германски и руски изследователски институти, съдържаща различни и често противоположни оценки. Въз основа на нея Бърлс и Ратц очертават следните основни фактори, влияещи върху вероятността от използването на ядрено оръжие в Евроатлантическия регион: непримиримите позиции на противостоящите си страни, подхранващи усещането за повишено ниво на заплаха; дефицитът на доверие; вътрешнополитическите нужди; съюзническите ангажименти; опасното приближаване на армиите на Русия и НАТО; липсата на достатъчно канали за комуникация между страните; деградацията на гаранциите за недопускане използването на ядрено оръжие; дисбалансът в конвенционалните въоръжени сили; безотговорното отправяне на ядрени заплахи и недостатъчният опит на политическите ръководства на страните в сферата на ядрената политика.

От доклада обаче не става ясно, кои фактори от горния списък пораждат най-голяма тревога у интервюираните експерти и кои им се струват по-маловажни. Ясно е само, че всички тези фактори съдействат за формирането на атмосфера, в която използването на ядрено оръжие в Евроатлантическия регион става доста по-вероятно, отколкото непосредствено след края на студената война.

Авторите на доклада изброяват няколко концепции, лансирани от участниците в анкетата и касаещи условията, при които би могло да се използва ядрено оръжие. Според една от тях например, Русия би могла да използва ядрено оръжие "за ликвидиране на конфликт по нейните граници". Става дума за т.нар. концепция за "деескалация на конфликта", чиито привърженици твърдят, че в началния стадий на евентуален конфликт между Русия и НАТО "използването на ядрения фактор би следвало да има демонстрационен характер и да не води до катастрофални последици".

В доклада са изброени няколко сценария за използването на ядрено оръжие, включително от САЩ - в отговор на "руска интервенция в балтийските държави, или пък от Русия - при "военна намеса на НАТО в Крим или Източна Украйна". Като цяло обаче, Бърлс и Ратц смятат, че "при липсата на някакви мащабни инциденти, вероятността от преднамерена рязмяна на ядрени удари в сегашните условия не е висока".

Най-сериозни опасения сред анкетираните експерти пораждат две условия, които според тях могат да породят ескалацията на евентуален конфликт между Русия и САЩ/НАТО, трансформирайки го в ядрена война. Първото е погрешната представа за намеренията на противната страна, а второто - възникването на инциденти с участието на въоръжените сили на Русия и държави от НАТО. Под въздействието на очертаните по-горе фактори, тези условия биха могли да провокират и двете страни да предприемат серия от стъпки, водещи до бързата ескалация на конфликта.

Сериозността на подобни опасения обаче, не се потвърждава от събитията след публикуването на доклада. В края на ноември 2015 Турция, която е член на НАТО, свали руски бомбардировач Су-24 над територията на Сирия. Това не провокира въоръжен конфликт между Русия и Северноатлантическия алианс, нито дори създаде заплаха за началото на такъв конфликт, да не говорим за възможността той да ескалира в ядрена война. Според повечето експерти, решаваща роля в случая е изиграла позицията на Кремъл и ключовите държави от НАТО. И двете страни се постараха да не допуснат военно развитие на ситуацията нито на ниво Русия-НАТО, нито на ниво Русия-Турция.

Въпреки това, не е сигурно, че вероятността от такова развитие в Европа е нулева. Не е сигурно и, че при възможно повторение на подобен инцидент Русия и САЩ/НАТО отново ще проявят сдържаността, която демонстрираха след като турците свалиха руския Су-24.

Ядрената реторика на Москва и на Запада

В редица случаи позициите на руските и западните политици по отношение на евентуалния ядрен конфликт са огледално отражение една на друга. В тази връзка докладът на Бърлс и Ратц предоставя богат материал за размисъл, макар че заради малкия му обем, някои от тезите им изглеждат недостатъчно добре обосновани.

Така, представяйки руската позиция, авторите не разчитат на руски източници, а предпочитат да ползват публикации във Financial Times и Foreign Policy. Това обяснява, защо тази част на доклада им изглежда непълна. Те например не споменават нищо за опасенията на руския елит от организирани отвън "цветни революции", които несъмнено влияят върху отношенията между Москва и Запада.

Описвайки обвиненията на западните политици към Русия, авторите на доклада посочват, че визията им силно се отличава от представите на руските анализатори, което е очевидно. Както вече споменах обаче, в някои случаи позициите на руските и западните политици представляват огледално отражение една на друга. Така, Бърлс и Ратц цитират тезата, че с действията си в Украйна Москва е нанесла фундаментален удар по следвоенния ред в Европа, основаващ се на уважението на териториалната цялост и суверенитета. Огледалната теза може да се види в Русия, където ролята на основен рушител на следвоенния свят се приписва на Запада, като цяло, и на САЩ, в частност, които според Москва са съдействали за разчленяването на Югославия и нарушаването на териториалната цялост на Сърбия, чрез откъсването от нея на Косово. Общото в тези позиции е стремежът да се обвини противната страна за разпадането на хелзинкската система за сигурност в Европа.

Освен това, за разлика от Русия, където в публичната сфера доминират определени схващания за политиката на западните държави, сред самите западни държави, които са достатъчно много на брой (в най-широката интерпретация на това понятие - от Австрия до Япония), са налице най-различни гледни точки относно действията на Москва. Тоест, изглежда много по-лесно от възгледите на руските политици да се формира общата позиция на Русия, отколкото да се формулира общата позиция на Запада въз основа на многообразието от оценки в различните западни държави.

Подобни въпроси възникват и при анализа на всяка отделна част от доклада на Бърлс и Ратц, което се обяснява със сложната цел, която са си поставили, а именно - да анализират факторите, влияещи върху вероятността за използване на ядрено оръжие в Евроатлантическия регион в рамките на едва осем страници. Следва да признаем обаче, че авторите са се справили прилично с тази задача.

Докладът на Бърлс и Ратц отразява опасната ситуация,            съществуваща в момента в Евроатлантическия регион, доказателство за което са и други експертни анкети. За съжаление, авторите не дават препоръки за излизането от нея. Според тях, "следващият доклад на NTI ще визира мерките за укрепване на доверие, които следва да предприемат САЩ (както впрочем и другите членове на НАТО) и Руската Федерация с цел ограничаване на ядрената заплаха".

 

Държави, разполагащи с ядрено оръжие

Държави, разполагащи с ядрено оръжие

Ядреното оръжие като външнополитически инструмент

Влошаването на руско-американските отношения кара мнозина да се замислят за реалността на риска от използване на ядрено оръжие. Както е известно, още по време на студената война се наложи разбирането, че ядреното оръжие не е реално средство за въоръжена борба. Показателно в това отношение е, че по време на Карибската криза през 1962, когато съотношението между ядрените арсенали е 10:1 в полза на САЩ, потенциалът на взаимното ядрено сдържане се оказва достатъчен за да накара Вашингтон и Москва да направят всичко възможно за да предотвратят ядрения сблъсък. И това се случва по време, когато и двете държави все още разглеждат ядреното оръжие като реално средство за водене на война, отличаващо се от останалите само по по-голямата си разрушителна мощ. През следващия етап и Вашингтон, и Москва свеждат всички възможни сценарии за военен конфликт между СССР и САЩ до размяната на масирани ядрени удари, негласният извод от което е, че победител ще се окаже онзи, който пръв нанесе такъв удар. По-късно обаче, ядрените сили на двете страни стават толкова мощни, че дори онази от тях, която нанесе първия ядрен удар, не би могла да стане победител заради неизбежния мощен ответен удар. На официално равнише двете държави дефинират това състояние като "стратегическа стабилност", като от този момент нататък ядреното оръжие на СССР (а след това на Русия) и на САЩ започва да играе по-скоро ролята на външнополитически инструмент, а не на реално средство за водене на война. В руската военна доктрина например, се подчертава, че "ядреното оръжие ще си остане важен фактор за предотвратяване възникването на ядрени военни конфликти и такива с използване на конвенционални средства за поразяване (големи или регионални войни)". Още в първата си военна доктрина от 1993, както и във военните доктрини от 2000, 2010 и в сегашната военна доктрина на страната от 2014, еднозначно и постоянно се подчертава, че ядреното оръжие на Руската Федерация играе сдържаща роля, недопускаща прерастването на локалния военен конфликт в по-голям (регионален или световен). Тази позиция на Москва не е просто политическа декларация, а реално отразява основната роля на ядреното оръжие. В същото време военната доктрина дава право на Русия да използва ядрено оръжие само в следните два случая: в отговор на използването на такова оръжие срещу нея и при осъществяването на военна агресия "с използването на конвенционално оръжие, когато е застрашено самото съществуване на държавата".

В обозрима перспектива, при всякакво развитие на отношенията между САЩ и Русия, ядреното оръжие вероятно ще си остане само инструмент на външната политика. Въпреки съществуващите разногласия, и Москва, и Вашингтон гледат да не излизат извън рамките на състоянието на „стратегическа стабилност”. Пак в обозрима перспектива, може с голяма доза сигурност да се твърди, че при всякакво развитие на отношенията между Русия и САЩ (с изключение на пряката военна конфронтация между тях, разбира се), ядреното оръжие ще си остане само външнополитически инструмент и няма да станем свидетели на никакво реално повишаване на риска от съзнателното му използване. При това обаче, и двете ядрени свръхсили ще бъдат принудени да поддържат високо ниво на неопределеност по въпроса за евентуалното използване на ядрено оръжие, тъй като в противен случай ерозията на потенциала на ядреното сдържане става неизбежна.

Възможните сценарии и фактори за използването на ядрено оръжие

Фактът, че в доклада на Бърлс и Ратц не са посочени по-вероятни сценарии за възникването на въоръжени конфликти от евентуалната руска интервенция в балтийските държави или намесата на НАТО в Крим, добре илюстрира правилността на изводите, съдържащи се във военните доктрини на Русия и САЩ относно крайно малката вероятност за военен конфликт между Москва и Запада. Според повечето експерти, руското нахлуване в балтийските държави, както и военната намеса на НАТО в Крим, не изглеждат много по-вероятни от нашествието на извънземни на планетата например. Тоест, подобни сценарии спокойно биха могли да се пренебрегнат.

За разлика от тях, сценариите, свързани с ескалацията на ситуацията в резултат от някаква фатална случайност, несъмнено засллужават внимание. При това обаче, следва да се има предвид, че подобни сценарии могат да се превърнат в реална опасност в резултат от изостряне на военно-политическата ситуация до степен на „предвоенно равнише”, както и в хода на реален военен конфликт. Очевидно е, че в една мирна ситуация съзнателното използване на ядрено оръжие е изключено. Затова, както сочи и дългогодишната практика, подаването на фалшива информация в системите за предупреждаване за ракетно нападение (включително заради несвоевременното уведомяване за предстоящи изстрелвания на ракети) никога не е водело до появата на реален риск от вземането на решение за използване на ядрено оръжие. Подобни инциденти обаче често се използват за политически цели, или в търсенето на сензации от медиите. Въпреки това, както в мирно време, така и в условията на военна конфронтация, се налага предприемането на мерки за намаляване на риска от използване на ядрено оръжие.

Оценка на риска от използване на ядрено оръжие в мирно и военно време

Интересите на стабилността на глобалната икономика и съхраняването на формиралите се икономически и финансови връзки вече играят ролята на достатъчно осезаем фактор, ограничаващ откритото използване на военна сила. С усъвършенстването на институциите и механизмите за формулиране на съгласувана политика от страна на отделните държави се стеснява и диапазонът, в който политическите цели могат да бъдат постигани със силови методи, а общият интерес към устойчивост на икономическите връзки започва да действа като фактор за сдържане на военната мощ. От което обаче логично следват и опитите за използване на инструмента на икономическите санкции там, където преди се разчиташе на военната сила.

Сравнявайки доктриналните документи на Пентагона, касаещи въпросите за използването на въоръжени сили, включително на ядрено оръжие (Doctrine for Joint Nuclear Operations от 2005) и реалните действия на Русия във военната сфера след турската провокация през ноември 2015, ще видим, че между практическите действия на руснаците и американските теоретични подходи съществува определено сходство. Така, пристигането, на 26 ноември 2015 в района на Латакия, на руския крайцер "Москва", разполагащ със система за противовъздушна отбрана "Форт", аналогична на ракетния комплекс С-300, реално съответства на задачите на сдържането, формулирани в американските стратегических документи: "разубеждаване на противниците в целесъобразността на действията им, застрашаващи американските интереси" и "сдържане на противниковата агресия или използване на сила чрез бързото разгръщане на собствените военни части". В рамките на тези подходи, непосредственото военно използване на средствата, предназначени за реализацията на поставената задача, стои на последно място.

Този, както и редица други примери, илюстрират направения по-горе извод, че политическите лидери (или поне тези на двете ядрени свръхсили) са достатъчно благоразумни за да се изключи рискът от използването на ядрено оръжие в мирно време.

Що се отнася до ситуацията по време на военен конфликт, цитираните от авторите на доклада фактори на риска от използването на ядрено оръжие заслужават по-сериозен анализ, но той не бива да се ограничава само с двустранните руско-американски отношения, тъй като прекият въоръжен конфликт между Русия и САЩ продължава да е много малко вероятен. Затова, връщайки се към двустранния формат, следва да отделим онези фактори, които запазват актуалността си и по време на военна конфронтация и да добавим към тях факторите на ядрения риск, характерни за този период.

Ролята на ядреното сдържане в съвременните руско-американски отношения

Както вече споменах по-горе, в съвременния свят, инструментите на противопоставянето до голяма степен се изместиха от откритото използване на военна сила към икономическата и информационната сфери.

Що се отнася до мирния период, достатъчно е да се ограничим само с един, единствен парадоксален фактор - политическа необходимост от взаимно ядрено сдържане (гарантирано взаимно унищожаване) между Русия и САЩ вече няма, но то се запазва.

Между другото, двама от цитираните в доклада на NTI експерти - Уйлям Тоби и Симон Сараджан, участват и в реализирания наскоро съвместен проект на Центъра Белфер на Харвардския университет и Института за САЩ и Канада на Руската академия на науките. В заключителния си доклад, те посочват, че: "Историческите причини за войната, а следователно и предполагаемата необходимост от сдържането, по правило, могат да се групират в три категории: териториални спорове, борба за ресурси и конфликт между идеологии (включително между религии). В съвременните отношения между САЩ и Русия не присъства нито една от тези причини. Продължаването на отношенията, базиращи се отчасти на заплахата от взаимно унищожение с помощта на ядреното оръжие, изглежда парадоксално в съвременния свят. Първоначалната причина за създаването на тези ядрени сили вече не съществува. Въпреки това обаче, конструкцията на взаимното сдържане продължава да доминира в отношенията между Русия и САЩ".

И така, повечето от рисковите фактори за използването на ядрено оръжие, цитирани от авторите на доклада на NTI Робърт Бърлс и Лиън Ратц, всъщност не увеличават ядрените рискове, но със сигурност увеличават заплахата от възникване на военна конфронтация. В периодите на военна конфронтация обаче, рисковете от използването на ядрено оръжие са свързани с други фактори, като например нанасянето на удари със свръхточни конвенционални оръжия срещу критични обекти на ядрената инфраструктура и системите на военно и държавно управление. При всички случаи влошаването на руско-американските отношения през последните години  е причина да се замислим по-сериозно за реалността на опасността от използването на ядрено оръжие и то не само на регионално, а и на глобално ниво.

 

Бележки:

 

1. http://www.nti.org/analysis/reports/rising-nuclear-dangers-assessing-risk-nucelar-use-euro-atlantic-region/

 

*Българско геополитическа дружество

{backbutton}

Както е известно, стратегията на ЕС за диверсификация на газовите доставки предвижда не само намирането на алтернативни на руския Газпром източници на транзитиран по тръбопроводи природен газ, но и замяната на конвенционалния газ с втечнен (LNG). В Брюксел планират делът на LNG на европейския газов пазар да нарасне до 30-35%. Тази стратегия е обусловена не само от стремежа за гарантиране на алтернативни доставки, но и от напрегнатата геополитическа ситуация, свързана с изострянето на отношенията между ЕС и Русия.

На свой ред, Газпром си поставя като стратегическа цел да съхрани сегашния си дял от 33% на европейския газов пазар. Амбициите на руския газов газов гигант обаче, пораждат определени опасения в Брюксел, които вече накараха евробюрократите да стартират мащабна кампания, целяща да убеди европейците, че скъпият американски LNG може да се окаже реална алтернатива на евтиния руски газ.

Газовата геополитика на Брюксел

В технологично отношение ЕС е готов за увеличаване вноса на LNG. Капацитетът на европейските LNG-терминали за регазификация (т.е. за връщането на газа в нормалното му състояние) е запълнен едва на 30%. Според експертите на специализирана информационна агенция Platts, водещата американска LNG-компания Chenierе Energy би могла да покрие 5% от европейския газов пазар, доставяйки на Стария континент по 16 млн. т. втечнен газ годишно. Между другото, Chenierе планира да изгради нови мощности за производството на 31,5 млн. т. LNG годишно, като постепенно увеличи това количество до 60 млн. т.

САЩ вече се превърнаха в износител на втечнен природен газ (LNG), чието търсене в света продължава да нараства. Така, през януари 2015 танкерът Energy Atlantiс потегли от пристанището на Ню Орлиънс с първата пратка LNG за Япония. Американските компании вече имат договори за подобни доставки с почти десет държави, предимно от Източна Азия. При това във Вашингтон са наясно, че началото на износа на LNG от САЩ ще изостри конкуренцията на газовия пазар и, според Financial Times: "ще откаже конкурентите от намерението им да изградят LNG-заводи и терминали по източното крайбрежие на Африка (Мозамбик и Кения), в Русия и на тихоокеанското крайбрежие на Канада". Тук е мястото да посоча, че износът на американския LNG стартира в период на рязко понижаване цените на газа на световния пазар, което според редица експерти може съществено да намали рентабилността на четирите руски проекта за производство на LNG (като изключим проекта Ямал-LNG). Тоест, излиза, че за американците не са толкова важни високите цени на газа, колкото възможността да бъдат спрени руските проекти, с всички произтичащи от това последици за Русия.

Самите САЩ пък разчитат, че до 2020 ще се превърнат в третия най-голям износител на LNG след Катар и Австралия. Като основни американски клиенти се очертават Япония, Южна Корея и редица държави от ЕС, начело с Великобритания. При това, по данни на BP, доказаните американски запаси от природен газ в момента се равняват на 10 трлн. тона, като е възможно цифрата да нарасне до 15 трлн. Разбира се, вътрешното потребление в САЩ също нараства, но с по-слаби темпове от прогнозираните.

Това е свързано и с бързо увеличаващото се търсене на възобновяеми енергоносители и продуктите от тяхната преработка на вътрешноамериканския пазар, като това се отнася най-вече за биоетанола (произвеждан от биомаса), както и с ръста на търсенето на електромобили. Държавата, както и отделните щати, всячески стимулират производството и използването на продуктите на алтернативната енергетика, намаляващи нивото на замърсяване на околната среда и необходимостта от петрола. Както е известно, САЩ са на първо място в света по производство и използване на биоетанол, както и по брой на електромобили.

Между другото, дългосрочната американска стратегия за развитие на производството и износа на втечнен природен газ е формулирана още в периода 1945-1955. Още тогава, въз основа на щателния анализ на тенденциите в индустрията и енергетиката на САЩ, експертите стигат до извода, че не традиционният, а именно втечненият газ (като газов продукт с висока добавъчна стойност) ще се търси все по-усилено след 15-20 години (всъщност това става значително по-късно). Ето защо Съединените щати започват да се готвят за този период, постепенно изграждайки необходимите мощности за производството, а след това и за износа на LNG. Сега те най-сетне влизат в действие.

Междувременно, в средата на 60-те и началото на 70-те години на миналия век, големи заводи и терминали за LNG бяха изградени с френска и американска помощ и в Алжир и Либия, а след това и в редица държави от Югоизточна Азия, Карибския басейн, Катар и Австралия. Впрочем, първият танкер за транспортиране на американски LNG на далечни разстояния е построен в Ню Орлиънс още през 1959.

Планира се мащабният износ на LNG от САЩ за Европа да стартира с доставки от терминала на компанията Sabine Pass, като първият получател на американския втечнен газ е Литва. В различни фази на строителство са още четири завода на Cheniere, като плановете са през 2020 обемът на изнасяния от САЩ LNG да достигне 84 млн. т. Основният проблем обаче си остава рентабилността на доставките за производителите, както и икономическата целесъобразност на закупуването на американски втечнен газ за потенциалните му получатели.

Впрочем, смята се, че почти половината от американския LNG, който ще се доставя в Европа, вероятно ще се препродава на други пазари. Тези решения обаче, ще се вземат от европейските компании. Американците не се чувстват достатъчно сигурни на пазарите на Китай и Индия, затова предпочитат европейците като по-предсказуеми и надеждни потребители. На свой ред, Европа би могла да препродава американския LNG в Азия или Южна Америка. При това, европейските клиенти няма да бъдат обвързани със САЩ с ангажименти от типа "вземай или плащай", а само ще поемат заплащането на задължителните разходи по втечняването на газа. В същото време, това не е само въпрос на експортния бизнес на ЕС, но и на газовата му зависимост от Русия.

Междувременно в САЩ се осъществява преход на доставчиците към толинг система на производство, предвиждаща освобождаването на износителите от пазарните рискове. За целта се въвежда нов ценови маркер Henry Hub (т.е. пазарните цени на природния газ в Северна Америка се формират до голяма степен от динамиката на цените на газа, търгуван през газовия хъб Henry Hub в щата Луизиана - б.р.). Въпреки това,изглежда много спорно, че придобиването на потенциално скъпи енергоносители с единствената цел да бъде осъществена прословутата "газова диверсификация", на фона на слабата пазарна активност, ниското търсене, голямата конкуренция между доставчиците и наличието на достатъчно други алтернативни варианта, е от полза за държавите от ЕС.

Между другото, Литва, за която споменах по-горе, е отличен пример за това, как отказът от руското "газово робство", на практика води до още по-голямата зависимост на страната от други (включително американски) доставчици. Така, след като тази страна подписа договор с норвежката Statoil за доставката на LNG, сега е принудена да се примирява с факта, че наскоро изграденият в Литва LNG-терминал работи едва с 20% от капацитета си. От друга страна, литовското правителство нареди на местните предприятия да покриват 25% от потребностите си, купувайки скъпия неруски газ. Което пък доведе до ръст на таксите за електро и топлоснабдяване в Литва. В резултат, Вилнюс беше принуден да стартира преговори за предсрочно прекратяване на договора със Statoil и то само малко повече от година след подписването му.

Истината е, че конкуренцията предлага на европейските потребители по-малко изгодни за тях варианти за газови доставки, в сравнение с руския Газпром. Реализацията на поставените от Брюксел цели за замяна на руските енергоносители се очертава като доста рискована, тъй като става дума за енергийната сигурност на Европа. Въпреки това, много западни медии продължават да прогнозират скорошното освобождаване на ЕС от сегашната газова зависимост от руснаците, посочвайки като повратна точка в това отношение именно старта на американските доставки на LNG за Литва през 2016.

Мнозина експерти предполагат, че на фона на сегашното геополитическо напрежение, Вашингтон ще усили натиска си върху Брюксел с цел отслабване позициите на Газпром на европейския пазар. И макар че този сценарий беше успешно реализиран в Украйна, когато Киев по чисто политически причини се отказа да купува газ от руската компания, предпочитайки да внася по-скъпия "реверсивен" газ от Европа, той едва ли ще проработи и по отношение на ЕС. В крайна сметка, колкото и високоразвити да са европейските държави, техните бюджети (както и в останалия свят) са ограничени. Ето защо американските компании могат да бъдат предпочетени като основни газови доставчици на пазара на ЕС само, ако цените им бъдат по-ниски, или поне еднакви с тези на Газпром.

Колко струва газовата независимост на Европа

Тоест, по отношение на ЕС, ценовият критерий при избора на газовите доставчици ще си остане приоритетен. По данни на агенция Platts, американският LNGможе да се окаже конкурентоспособен и при сравнително ниски цени на енергоносителите. Смята се например, че доставчикът Cheniere ще получава по 2 долара печалба от всеки милион БТЕ (британски термични единици), при цена на газа в рамките на 6,5 долара за милион БТЕ. Разходите на американските компани по втечняването на газа не са големи, като варират между 600 и 800 долара за метричен тон. Австралийските им конкуренти например, плащат за това 3 хил. долара.

При организирането на американските LNG-доставки за Европа цените ще се определят от няколко елемента. До 15% от цената са разходите за втечняването на газа (2,25-3,5 долара за милион БТЕ), като - както вече споменях - те се покриват от купувачите. Разходите за доставка пък са в рамките на 1 долар за милион БТЕ, а тези за регазификацията на LNG - около 50 цента.

По данни на британската компания BG Group, която планира да купува американски LNG, тя ще може да го препродава с оглед на началната му себестойност от 2,2 долара, като в този случай крайната цена на газа ще включва разходите за втечняването, транспорта и регазификацията му, като вероятно ще достигне 6,3 долара за милион БТЕ, което поне на теория изглежда доста добър вариант. Да не забравяме, че в качеството си на първия контрагент, сключил подобен договор със САЩ, британската компания ще може да купува газа при привилегировани условия. Следва да отчитаме и сегашните ниски цени на газа в САЩ, което обяснява и сравнително ниската, т.е. напълно приемлива стойност на американския LNG.

От гледната точка на доставчиците обаче, цената от 2,2 долара за милион БТЕ няма да може да покрие дори разходите им по добива. За да се гарантира поне минимална икономическа ефективност, тази цена следва да бъде поне 3 долара. Само че в този случай разходите за доставката на газа в Европа (включително втечняването, транспорта и регазификацията) ще достигнат 4,45 долара за милион БТЕ. Някои експерти смятат, че и при това положение американските доставки могат да се окажат рентабилни, посочвайки, че договорите между ЕС и Катар за доставка на LNG предвиждаха крайна цена малко под 4 долара, която се приема като максималния долен праг на рентабилност по отношение на газовите доставки за Европа. Други обаче твърдят, че при себестойност на американския LNG от 3 долара, след доставката му в Литва например, неговата цена ще достигне цели 9 долара за милион БТЕ, т.е. около 320 долара за хиляда куб. м. Което означава, че доставчиците на практика няма да имат никаква печалба, което няма как да се случи. Именно това обяснява, защо доставяният в момента от Statoil на Литва втечнен газ и струва толкова скъпо.

Експертите констатират, че и в момента стойността на LNG на европейския пазар достига 6,5$ за милион БТЕ. Т.е. за да бъдат рентабилни доставките на американски втечнен газ на континента, цената му не трябва да е по-ниска от 8-8,5$. Което означава, че при всички случаи, тръбопроводният газ ще излезе по евтино на ЕС. Дори при сегашния спад на цените на горивата, като цяло, съотношението между цените на LNG и на традиционния газ ще си остане същото. Това се обяснява най-вече с разходите за изграждането в САЩ на необходимата за производството и транспортирането на газа към Европа инфраструктура. Едва ли обаче, ЕС ще приеме повишаването на стойността на американския LNG, независимо от стратегическата цел за диверсифициране на енергийния сектор.

Близкоизточните конкуренти на САЩ

Не бива да пренебегваме и традиционните проблеми, свързани с усвояването на всеки нов пазар. Такъв проблем за САЩ е конкуренцията на близкоизточните доставчици на LNG. Пример за това са първите доставки на катарски втечнен природен газ за Полша, където в края на 2015 официално беше открит терминал за LNG в балтийското пристанище Швиноуйшче. Доставчик е катарската компания Qatargas, получател - полската PGNiG, а оператор на доставките е съвместната компания Polish LNG. В рамките на първата доставка поляците получиха 210 хил. куб. м  газ, а втората доставка стана факт през февруари 2016. В рамките на двайсетгодишния договор, Полша разчита да получава по милион тона катарски LNG годишно. При това, в терминала в Швиноуйшче ще се доставя и втечнен газ не само за полските потребители, но и за другите източноевропейски държави. Във Варшава разчитат, че катарският LNG ще се превърне в сериозна конкуренция на тръбопроводния газ на Газпром, чиито дял на местния пазар е почти 80%.

Планове за доставка на втечнен газ в Европа има и Иран. Впрочем, в Техеран лансират и идеята за изграждане на газопровод към ЕС, ако ценит на енергоносители продължат да падат. Това, в частност, обяви ръководителя на международния отдел на Иранската национална газова компания Азизола Рамезани в началото на 2016. Повечето експерти обаче, не виждат сериозни възможности за практическата реализация на подобен проект. Включително, защото подобен газопровод би трябвало да минава през територията на Турция, а както е известно през миналата 2015 Техеран и Анкара не можаха да се споразумеят нито за условията на газовия транзит (турците не искат да са просто транзитна държава за иранския газ), нито за условията, при които Иран би могъл да продава газа си на Турция, а тя след това да го препродава в Европа.

Ако пък става въпрос за газопровод през други територии, там се водят активни военни действия. Прокарването му през Ирак и Сирия няма никакъв смисъл, тъй като той или пак ще трябва да минава след това през Турция,     или пък да стига до сирийското крайбрежие, където да се изгради терминал за втечняването му, в което също няма смисъл. Просто защото Иран би могъл да изгради такъв терминал на собственото си крайбрежие в Персийския залив и оттам да изнася LNG с кораби за Европа.

Както е известно, европейската енергийна стратегия включва изискването страните членки на ЕС да имат поне три различни източници на газови доставки (възможно е дори да бъде приета съответна европейска директива за това). Наред с доставките от Русия и тези на LNG, Иран би могъл да стане евентуалния трети газов доставчик на ЕС. Само че в Брюксел очевидно не са склонни да инвестират за изграждането на съответната мрежа нито в Иран, нито в зоната между него и Европа - т.е. в кюрдските райони на Турция, където в момента се води истинска гражданска война. Впрочем, в един регион, където според експертите всеки момент може да избхне мащабен военен конфликт между сунити и шиити, липсата на инвеститори за подобни проекти изглежда съвсем логична.

Освен това, миналата 2015 за пореден път демонстрира на Брюксел, че не си струва ЕС да става прекалено зависим от Турция, която от една страна демонстрира нарастващи амбиции, а от друга - става все по-нестабилна. Ръководството на Съюза е наясно, че Анкара е в състояние просто така, т.е. по чисто политически мотиви, да дестабилизира ситуацията в цяла Европа, както го направи през миналата година, провокирайки мощния мигрантски поток през Балканите, а вероятно ще го повтори и през 2016. Освен това Турция не се оказва особено предвидим газов транзитьор, тъй като Анкара е склонна както да повишава транзитните такси, така и да спира временно газовия транзит, ръководейки се от собствените си политически съображения. Тоест, Турция се превръща във все по-опасен партньор на ЕС и в Брюксел са наясно с това. Особено след като преди време, в присъствието на канцлера Меркел, Ердоган си позволи да заяви, че опитът етническите турци, които са германски граждани, да бъдат задължавани да учат немски език, е "покушение срещу тяхната етническа идентичност". Според него, те трябва да си останат турци, дори и да живеят в Германия. Оттогава насам в Берлин изпитват все по-силни съмнения по отношения на турския си "партньор".

Вторият вариант за доставки на газ от Иран за Европа изглежда по-реалистичен и той е свързан с изграждането на заводи за втечнен газ, като тук пред иранците се разкриват повече възможности. Но само при условие, че санкциите срещу режима на аятоласите действително паднат, както и ако бъдат привлечени достатъчно инвеститори, които да завършат първия ирански завод за втечнен газ и изградят поне още няколко. Едва тогава Иран би могъл да стане износител на LNG, който сам да избира, къде да насочи доставките си - към Европа (неслучайно на последните правителствени преговори между Иран и Испания присъстваха и представители на испанската петролно-газова компания Rapsol), или към Азия, включително в Индия, където газовият пазар непрекъснато нараства. Впрочем, за Техеран би било най-добре да не се обвързва само с един конкретен пазар, а да диверсифицира енергийните си доставки.

Поне за момента обаче, иранските декларации за газопровод към Европа най-вероятно са просто блъф. Още повече, че на фона на все по-активната иранска политика в Близкия Изток, Техеран вече не изглежда в очите на Запада (включително на САЩ) чак толкова надежден партньор, както по време на подписването на споразумението за ядрената му програма през лятото на 2015. Непрекъснато нараства напрежението между Иран и Саудитска Арабия, като двете страни вече водят скрита война в Йемен, заплашваща да прерасне в регионален сунитско-шиитски военен сблъсък. На този фон, остава неясно, откъде иранците биха получили пари и технологии за да довършат поне вече започнатия си завод за LNG. В тази връзка мнозина експерти смятат, че най-голям шанс да получи ирански газ има не Европа, а Китай. Както е известно, иранците довършиха газопровода до Пакистан и, ако успеят да увеличат достатъчно газовия си добив, Китай би могъл да финансира продължението на газопровода от Пакистан към своите граници. Между другото, китайците са силно заинтересовани от реализацията на този проект, тъй като са наясно, че не могат да разчитат само на доставките на LNG (които лесно могат да бъдат блокирани по море от САЩ), ето защо те вероятно ще упражнят силен натиск върху Техеран за да му наложат своите условия. Което пък окончателно ще сложи кръст на надеждите на ЕС за доставки на ирански газ.

Обоснован ли е оптимизмът на Брюксел относно доставките на LNG

В момента, дори и най-оптимистичните разчети на американските и европейските енергийни компании сочат, че доставките на LNG в Европа биха имали нулева или минимална рентабилност за САЩ. Най-многото, на което би могла да разчита американската страна е постигането на цена, съпоставима със стойността на руския тръбопроводен газ, но това ще означава, че доставчиците от САЩ няма да получат никави печалби от тази операция.

В момента, склонност към радикална промяна на досегашните схеми за внос на природен газ демонстрират най-вече държави, оказали се през последните години в изключително силна зависимост от западната (и най-вече американската) политика. Най-ярки примери в това отношение са Литва и Украйна, които за да реализират фикс-идеята си за пълно прекратяване на газовия внос от Русия са готови за поставят под въпрос собствената си енергийна сигурност, както и да понесат сериозни финансови загуби, без при това да разполагат с каквито и да било финансови ресурси за да могат да си го позволят.

Истината е, че в момента динамичното развитие на пазара на LNG в Европа се диктува единствено от политически, а не от икономически причини. Тоест, при при евентуална промяна на глобалната ситуация и възможното затопляне на отношенията между Брюксел и Москва, и без това съмнителната печалба за ЕС от преминаването му към втечнен газ, може да бъде сведена до нула, тъй като при подобно развитие единственият критерий за избор на доставчици ще си остане финансовата изгода, каквато - както видяхме по-горе, няма откъде да се появи. В съвременните икономически условия е илюзия да смятаме, че втечненият газ може да стане по-евтин от конвенционалния, транзитиран по тръбопроводи.

Nord Stream-2, като алтернатива на американския LNG

С това очевидно са наясно не само повечето големи западноевропейски енергийни компании, но и ключови държави на континента, като Германия например. Така, в края на декември 2015 Берлин взе политическо решение, което, според мнозина анализатори, слага точка на дебатите относно проекта Nord Stream-2 (Северен поток-2), предвиждащ изграждането по дъното на Балтийско море на още един, успореден на досегашния (Северен поток-1), газопровод с капацитет 55 млрд. куб м годишно, който да свързва руското балтийско пристанище Уст-Луга с централноевропейския газов хъб в германския град Баумгартен. На 18 декември Федералната антимонополна агенция (Bundeskartellamt) одобри покупката на дялове от компанията-изпълнител на проекта Nord Stream-2 AG (регистрирана през юли 2015 в швейцарския град Цуг, като 100%-на дъщерна компания на руския газов гигант, като първоначално се наричаше New European Pipeline AG) от страна на европейските партньори на Газпром: Wintershall, Shell, E. ON, Engie и OMV. Показателно е, че това решение беше прието в същия ден, когато на срещата на ЕС в Брюксел лидерите на редица южно- и източноевропейски държави (като особено активни сред тях бяха италианският премиер Матео Ренци и председателят на Европейския съвет Доналд Туск) се обявиха против този проект.

 

Газопроводите Nord Stream 1 и 2

Газопроводите Nord Stream 1 и 2

 

На първо място сред очевидните причини за съпротивата на Брюксел срещу проекта са опасенията на държавите, разположени по трасето на руския газов транзит през Украйна, че ще загубят приходите си от транзитни такси, ако след изграждането на Nord Stream-2 необходимостта от износа на газ през Украйна отпадне. При подобно развитие загубите на Словакия например ще бъдат около 400 млн. евро годишно. Неслучайно след острите спорове на срещата на върха на ЕС в Брюксел на 17-18 декември 2015, словашките медии отправиха толкова остри нападки срещу "германския егоизъм". Впрочем, ако загрижеността на немския бизнес и правителството в Берлин за икономическия просперитет на Германия може да се квалифицира като "егоизъм", наистина можем да приемем, че германците действат егоистично. От друга страна обаче, в Братислава или Варшава едва ли биха могли да разчитат, че вземайки решения по ключови въпроси на своята енергийна сигурност, Берлин ще се ръководи не от своите собствени, а от техните интереси.

Що се отнася до прословутата енергийна зависимост на ЕС от Русия, която според мнозина би нараснала още повече в резултат от реализацията на проекта Nord Stream-2, истината е, че става дума по-скоро за взаимозависимост, което не е чак толкова лошо от геополитическа гледна точка и германците очевидно го разбират.

Още на другия ден след като Федералната антимонополна агенция взе решението си за проекта, вицеканцлерът и министър на икономиката на Германия Зигмар Габриел (който е социалдемократ) заяви пред Frankfurter Allgemeine, че "Nord Stream-2 е в сферата на германските интереси и в това отношения аз подкрепям федералния канцлер". Според него, проектът е икономически важен не само за страната му, но и за Франция, както и за останалите членове на ЕС.

В чисто юридически план, сред плюсовете на Nord Stream-2 е, че той не попада под ограниченията на Третия енергиен пакет на ЕС, който не позволява на една и съща компания да добива газа и да го транспортира. Що се отнася до споровете, дали това е икономически или политически проект, те нямат особен смисъл. На практика, от гледната точка на общите бизнес интереси на петте най-големи европейски енергийни компании и на Газпром, както и на гарантираните за десетилетия напред непрекъснати газови доставки за Европа, става дума за грандиозен икономически проект, както впрочем заяви и канцлерът Меркел в влизайки в задочен спор с противниците на Nord Stream-2. В същото време обаче, проектът несъмнено е и политически, при това далеч не само заради политическите страсти, които поражда в Киев или във Варшава.

Политическото значение на този икономически проект се дължи на това, че той очертава общата сфера на икономически интереси на Германия и Русия. Както е известно, Берлин се отказа от ядрената енергетика и се нуждае от екологично чисти енергоносители, какъвто е природният газ. На свой ред, Русия, която разполага с най-големите в света газови запаси, е готова да го доставя на европейските пазари. Именно тази взаимност на икономическите интереси прави проекта и жизнеспособен, и перспективен.

За германците, изборът на енергоносители е важен и от гледна точка на политиката, свързана с климатичните промени, чиито цели за пореден път бяха потвърдени на последната Конференция за климата в Париж. Още през 2007 Германия пое антажимент до 2020 да намали емисиите си на въглероден двуокис в атмосферата с 40%. На свой ред, в края на 2015 ЕС си постави по-скромни цели - намаляване на вредните парникови емисии с 40%, но до 2030. При всички случаи обаче, това няма как да стане, ако европейската енергетика (която генерира 40% от вредните емисии) не се откаже окончателно от въглищата за сметка на природния газ.

Ето защо, фактът че проектът Nord Stream-2 очевидно не се харесва на Варшава, нито на Вашингтон, а вероятно и на мнозина в Брюксел, не отменя факта, че интересите на Германия и Русия по него съвпадат.

Полша променя отношението си към Nord Stream-2?

Впрочем, съзнавайки, че независимо от съпротивата и, проектът вероятно все пак ще бъде реализиран, Варшава предприе в началото на 2016 неочакван демарш. Така, в интервю за германския вестник Bild полският външен министър Витолд Вашиковски, заяви: "Бихме искали например, бъдещите газопроводи от Русия към Западна Европа да минават и през територията на Полша. Това би било ясен знак за солидарността и партньорството между ЕС и държавите от Централна и Източна Европа".

Това предложение е в рязък контраст официалната позиция на Варшава, която, както вече посочих, досега са изявяваше като един от най-яростните противници на проекта за разширяването на газопровода Nord Stream. Дали обаче то означава, че поляците са се отказали от плановете си на всяка цена да спрат реализацията му?

Най-вероятно не. Според повечето анализатори, в интервюто си за Bild полският външен министър просто е искал за пореден път да призове Германия, която е сред инициаторите на изграждането на газопровода, да демонстрира паневропейската си солидарност. Доказва го и съдържащият се в същото интервю коментар на Вашиковски относно разполагането на бази на НАТО в Полша с цел защитата и от потенциална руска заплаха, както и призива му към Берлин да съдейства за положителното решение на този въпрос.

Тук е мястото да напомня, че в самия край на 2015 се провали поредният опит на Варшава да постигне съдебна забрана за изграждането на Nord Stream-2. Поляците се опитваха да докажат, че двете нови тръби на газопровода ще бъдат пречка за влизането на големи танкери в балтийското им пристанище Швиноуйшче, където - както споменах в началото, наскоро беше изграден терминал и завод за регазификация на LNG. Хамбургският съд обаче отклони иска на полското Управление на морските пристанище, с аргумента, че спорният участък на газопровода ще бъде положен в германски териториални води.

Още преди това, през ноември 2015, Полша, Унгария, Румъния, Чехия, Словакия, Литва, Латвия и Естония изпратиха в Брюксел съвместно писмо, в което разкритикуваха плановете за изграждането на Nord Stream-2. Както е известно, въпреки натиска, България отказа да се присъеди към тях. Според въпросите 8 държави, проектът за газопровода може да усили зависимостта на Европа от руския газ и сериозно да ерозира енергийната сигурност на страните от Централна Европа и ЕС, като цяло, което пък ще доведе до по-нататъшната дестабилизация на ситуацията в Украйна.

Поне засега обаче, Берлин не изглежда склонен да се вслушва в тези призиви, доказателство за което е и споменатото по-горе решение на Федералната антимонополна агенция от 18 декември 2015. То премахна поредната преграда пред практическата реализация на проекта Nord Stream-2. Сега, за да могат да спрат изграждането на новите тръби и удвояването на капацитета на северния руско-европейски газопровод, противниците му ще трябва да разчитат само на решението на Европейската комисия, която е единствената все още способна да попречи на реализацията му.

Междувременно, Москва предприе поредна важна стъпка за отстраняване на пречките пред проекта. През януари 2016 La Stampa съобщи, че руският президент Путин и италианският премиер Ренци са обсъдили възможността и италианска компания да се включи в Nord Stream-2. Както е известно, сред възраженията на Европейската комисия срешу реализацията на проекта е, че в момента в него участва само Германия, а делът на австрийските и холандски компании е незначителен. Затова руснаците разчитат, че включването на италианска компания в реализацията му ще реши този проблем. Впрочем, изборът на Кремъл се обяснява и с факта, че именно Ренци се обърна към Европейската комисия през декември 2015 с молба да провери германското участие в Nord Stream-2, след което страната му се превърна в "един от основните играчи в тази изключително важна енергийна игра". Впрочем, според анализаторите на La Stampa, италианското участие в проекта напълно отговаря на интересите на страната, чиято икономика демонстрира известно подобрение през 2015, в резултат от което потреблението на природен газ е нараснало с 15%. Очаква се, че през 2016 то ще нарасне още повече, но вътрешният добив намалява, тъй като правителството не разрешава разработката на новите находища по причини, свързани с екологията. И след като проектът за газопровода "Южен поток", на който Италия толкова разчиташе, окончателно беше прекратен, сега страната може да получи необходимия и газ от Nord Stream-2.

 

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

{backbutton}

Да спечелиш сто победи в сто битки не е върхът на умението.

Да се подчини врагът без борба е върхът на умението

Сун Дзъ, Изкуството на войната

 

През 1785 един от бащите-основатели на САЩ Томас Джеферсън, който тогава е посланик в Париж, пише на Джеймс Мадисън (американски президент през 1809-1817), че с помощта на изкуството и културата може „да развием вкуса на нашите съотечественици, да подобрим тяхната репутация и да им гарантираме уважение и почит в света” (1). Днес, повече от двеста години по-късно, ролята на културата в международните отношения се цени още повече. С появата на понятието „мека сила” културата се превърна във важен ресурс на дипломацията, използван за прокарване интересите на държавата, разширяване на социокултурното сътрудничество и подобряване на взаимното разбирателство между отделните страни и народи.

Съветите като пионер на "културната дипломация"

Между другото, терминът "културна дипломация" се появява през 30-те години на ХХ век като още тогава има ярко изразен пропагандистки отенък, доколкото характеризира политиката на СССР. Професорът от Йейлския университет Фредерик Бергхорн го дефинира като "манипулиране на културни материали и кадри за пропагандни цели" (2). Действително, през 20-те и 30-те години съветското ръководство е силно заинтересовано от изграждането на положителен имидж на държавата на Запад. Стартиралата в Съветския съюз индустриализация изисква привличането на чуждестранни технологии и инженерно-технически кадри. За постигането на външнополитическите си цели, съветското ръководство използва, освен всичко друго, и методите на културната дипломация.

През този период се налага практиката на културните обмени, в чиито рамки в СССР се канят представители на западния интелектуален елит - известни философи, писатели и общественици, стремящи се да добият представа за "държавата на великия социален експеримент". Сред посетилите Съветския съюз през онези години са Хърбърт Уелс, Ромен Ролан, Бертран Ръсел, Андре Жид и други известни културни дейци. Контролът и наблюдението на пребиваването им се осъществяват от Политбюро и лично от Йосиф Сталин.

Голямо значение в рамките на тази културна дипломация има специфичната технология на "гостоприемството". Организират се срещи на гостите със съветската политическа върхушка, устройват се пищни приеми. В съществен елемент за формирането на положителен имидж на СССР се превръщат продължителните разговори на Сталин с чуждестранни писатели и философи по най-широк кръг от международни и вътрешни проблеми. Така, през 1931 той приема Бърнард Шоу и Емил Лудвиг, през 1927, 1932, 1933 и 1934 - Анри Барбюс, през 1934 - Хърбърт Уелс, през 1935 - Ромен Ролан, а през 1937 - Лион Фойхтвангер (3).

Професорът от Масачузетския университет Пол Холандър посочва наличието на два основни компонента в технологията на "гостоприемството": ухажването на чужденците с цел "те в чисто психологически план да не изпитват и изразяват негативни чувства спрямо своите домакини и посетената от тях страна, нито пък да имат желание да ги критикуват", както и "изборното представяне на реалността", т.е. демонстрацията само на онези елементи на съветския начин на живот, които биха оставили положителни впечатления у чужденците (4). Именно тази манипулация на културните връзки с цел постигането на определени политически и пропагандни цели Бергхорн определя като "културна дипломация".

Някои съвременни изследователи, придържащи се към сходен подход, продължават да разглежда културната дипломация в контекста на прокарването на пропагандата на държавните интереси на международната сцена със средствата на културата, науката и изкуствата. В частност, характеризирайки периода 1929-1939 като "звездния час" на съветската културна дипломация,  известният руски историк проф. Александър Голубьов дава следната дефиниция: "Културната дипломация е използването от държавата на съществуващите или на специално установени културни, обществени и научни връзки, за постигането на определени политически, дипломатически и пропагандни цели” (5).

Интересно е, че с течение на времето културната дипломация започва активно да се използва от западните държави, като в тази връзка понятието придобива изцяло позитивна интерпретация и с него започва да се обозначава развитието на културните връзки и използването им в международните отношения за подобряване на взаимното разбирателство между държавите. Този подход се основава на едно по-широко тълкуване на понятието "култура". Така например, професорът от Харвард Акира Ирие тълкува културата като "споделяна от членовете на обществото на система от вярвания, материални ценности, идеология, обичаи и начин на живот" (6). Тук влизат както "високата" култура (литературата, културата, образованието), така и масовата (телевизията, киното, поп музиката, развлекателната индустрия). Експертите от авторитетния британски център DEMOS посочват, че в съвременния постмодернистки свят границите между "високата" и поп-културата постепенно изчезват. Не последна роля в този процес играят разпространението на средствата за масова комуникация, Интернет и социалните мрежи, както и развитието на туризма и миграционните процеси.

Тук е мястото да посоча, че в съвременната руска научна литература, наред с термина "културна дипломация", като негов синоним, се използва и понятието "външна културна политика". Така, в програмния документ на руското Външно министерство "Основния направления на дейността на Министерството на външните работи на Руската Федерация за развитие на културните връзки с другите държави" се дава следната дефиниция: външната културна политика е специфичен инструмент за реализацията на външнополитическите цели на държавата чрез развитието на международното културно сътрудничество (7). В него се подчертива и, че взаимодействието на дипломацията и културата има отдавнашни исторически традиции и обслужва руските национални интереси. Смята се, че културната дипломация е в състояние съществено да допринесе за постигане на основните цели и повишаване ефективността на външната политика на Русия. Като един от най-гъвкавите и поради това най-ефективни инструменти в механизма на външнополитическата активност, културните връзки следва да бъдат използвани за формирането на благоприятен и обективен образ на Русия в света (8). В този контекст, културата, в качеството и на инструмент на външната политика, трябва да стимулира симпатия към страната, да укрепва позитивния имидж на държавата в чужбина, да съдейства за установяването на дългосрочни връзки между държавите, обществените организации и гражданите, а също да допринася за междудържавното взаимодействия в други сфери, включително в икономическата.

Най-разпространената в съвременната специализирана литература интерпретация на професора от Университета „Джон Хопкинс” Милтън Къмингс-младши, дефинира културната дипломация като "обмен на идеи, информации, ценности, традиции, вярвания и други аспекти на културата, които могат да помогнат за подобряването на взаимното разбирателство". При това, културната дипломация е интегрален елемент на публичната дипломация и представлява комплекс от практически действия, преследващи определени стратегически и тактически цели в сферата на културното взаимодействие между държавите, международните организации и другите институции" (9).

Изследователите на културната дипломация са единодушни, че в съвременния свят, наред с дипломацията на елитите (политиците, посланиците и обществениците), все по-голямо значение придобива "публичната дипломация", т.е. мащабният културен обмен между обикновените хора. Така, в глобализиращия се свят, културата се превръща във важен елемент на международната политика и "меката сила" на държавата.

В книгата си "Дипломация с други средства", британският политолог (и директор на Европейския съвет за външна политика) Марк Ленърд, очертава най-важните цели на публичната дипломация през ХХІ век, като всички те са свързани с развитието на културната политика:

- повишаване на осведомеността на другите за конкретната държава;

- формирането на позитивни представи за страната и нейните ценности, гарантиране разбирането на нейните идеи и възгледи;

- привличане на чужденци в страната с цел туризъм и обучение, а също пласирането на нейните стоки в чужбина;

- привличане на чуждестранни инвестиции и политически съюзници (10).

Сред факторите, оказващи определено влияние върху културната дипломация на държавата са: приоритетите на външната политика; стремежът за създаване на позитивен имидж; историята на страната; ресурсите и финансирането на културната политика; повишаването на популярността на официалния език на държавата в света; търговските интереси на държавата (11).

В рамките на инициативите на културната дипломация могат да бъдат използвани:

- изкуството, включително театърът, киното, музиката, танците, живопистта, скулптурата;

- изложбите, включително международните изложби, тип ЕХРО;

- образователните програми и програмите за академичен и научен обмен, както и езиковите програми в чужбина;

- литературата: създаването на библиотеки в чужбина и превеждането на национални произведения на чужди езици;

- транслирането на новини и културни програми в чужбина;

- религиозната дипломация, включително инициативите за диалог между религиите (12).

Сред основните направления на културната дипломация е изграждането на дългосрочни отношения с обикновените хора с помощта на програми, културни и академични обмени, грантове и стипендии, подготвителни курсове, конференции и осигуряване на достъп до националните информационни канали (13). Така културните връзки могат да се превърнат в ефективен инструмент на публичната дипломация на държавата, допринасяйки за формирането на благоприятния и имидж.

Модели на културна дипломация в Европа и САЩ

В Европа, днес методите на културната дипломация се използват най-активно от Великобритания, Франция и Италия, които са държави с богати културни традиции. Световен лидер в тази сфера обаче, от дълго време насам са Съединените щати.

Франция: "културата е политика"

Във Франция културната политика традиционно се финансира от държавата. Концепцията на френската културна дипломация най-кратко се дефинира от шефа на Френския културен институт в Лондон Франсоа Кроке: "културата е политика" (La culture, c’est la politique). При това, вместо термина "културна дипломация" се използва по-праволинейното и широко понятие "дипломация на влиянието".

Отличителна черта на френския модел е координиращата роля на държавата в културната дипломация и високото ниво на държавно финансиране на културните програми. Франция е единствената западна държава, в която всички инструменти на публичната дипломация са централизирани в ръцете на Външното министерство и Министерството на културата и комуникациите.

Приоритетни направления на френската културна дипломация са:

-          постоянното разширяване на аудиовизуалното присъствие в света, участието в разработката и използването на нови информационни и комуникационни системи и технологии;

-          по-нататъшно прокарване и разпространение на френския език;

-          разширяване на сътрудничеството и обмена между университетите, увеличаване потенциала на възможностите в сферата на висшето образование;

-          развитието на сътрудничеството в областите, където френското интелектуално превъзходство е неоспоримо – например формирането в развиващите се приятелски страни и бивши колонии на политически елит и специалисти в сферата на правото, държавното управление и здравеопазването, съхраняването на френското културно наследство в тях, както и развитието и прокарването по света на френската мода, гастрономия и производството на луксозни стоки (14).

Ключово направление на френската културна дипломация си остава подкрепата за Франкофонията (т.е. Международната организация по Франкофония), която обединява 56 държави по света. 80% от бюджета и се отпуска от френската държава, а самата организация се оценява от мнозина като своеобразен „антиамерикански клуб”. Франкофонията е силно политизирана структура и ярко потвърждение на тезата, че културата е политика. Според Бейрутската декларация от 2002, ключовият принцип на Франкофонията – диалогът между културите – е обявен за основен фактор за постигането на мир и борба срещу тероризма, превръщайти се по този начин в политически принцип. В нея, подписалите я държавни и правителствени ръководители декларират убеждението си, „че междукултурният диалог е необходимо предварително условие за търсенето на мирни решения и позволява да се борим против нетърпимостта и екстремизма” (15).

Сред най-важните инструменти на френската културна дипломация, можем да споменем следните:

-          Международните медии: основният франкофонски канал TV5 Monde, който излъчва 24 часа в денонощието, покрива 200 държави по света и има 165 млн. зрители; радио France International (RFI), което излъчва денонощно на къси вълни и е на 4-то място сред най-слушаните радиостанции в света с около 40 млн. слушатели.

-          Международната мрежа от културно-образователни центрове Alliance Francaise, обединяваща над 1000 организации в 146 държави, като сред основните и дейности са курсовете по френски и прокарването на културата на френскоезичните държави.

-          Френският институт (Institut français): неправителствена организация, създадена през 2011 с цел разпространението на френския език и франкоезичната култура по света.

И така, френският модел се характеризира с тясната обвързаност на външната политика и културата, значителната роля на държавата в културната политика и големият дял на държавното финансиране на културните програми.

Италия: само културата не е достатъчна”

Бившият италиански министър на икономикат Джулио Тремонти стана известен с фразата: "културата не храни", с която се опита популярно да обясни съкращаването на държавните разходи за култура по време на последната финансова криза. В момента Италия изразходва за култура по-малко от 1% от националния си бюджет, което е под половината на средния европейски показател (2,2%) и е значително по-малко от аналогичните показатели на Франция (2,5%) и Испания (3,3%) (16).

Италианският модел на културна политика е пълна противоположност на френския: държавата не използва целия потенциал на италианската култура за укрепване на влиянието си в света, финансирайки културата на остатъчен принцип. Така, през периода 2001-2013 бюджетът на италианското културно министерство беше намален два пъти, достигайки 1,5 млрд. евро (17).

Въпреки това, по един парадоксален начин, именно културата носи на бюджета по около 80 млрд. евро годишно (5,8% от италианския БВП), а средният ръст на културния туризъм е 3% годишно. Като цяло, тези показатели не са изненадващи, предвид факта, че Италия притежава 40% от световното културно наследство. В списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО Италия е на първо място с 47 културни паметници (на второ и трето място са Испания и Китай). Италианската културна дипломация получи нов тласък за развитие след като през 2013 тогавашният външен министър Ема Бонино заяви, че огромният потенциал на италианската култура следва да се използва за развитието на национата икономика и външната политика (18).

Реалното „презареждане” на италианската публична дипломация обаче, стана факт през 2015 и беше свързано с успеха на Световното изложение ЕКСПО в Милано. То стана ярко събитие в културния живот и площадка за среща на културите и междунационален диалог, привличайки внимането на света към Италия и съдействайки за развитието на националната икономика. Благодарение на наситената програма на ЕКСПО-2015 (с акцент върху италианската култура, изкуство, креативност, екологична отговорност и нови "умни" технологии) значително укрепнаха културният и иновационният елементи на "меката сила" на Италия.

Приоритетни цели на италианската културна дипломация са разпространението на италианската култура в чужбина, популяризацията на италианския език и начин на живот (19).

В таблица 1 са представени конкурентните предимства и проблемните зони на италианския модел на културна дипломация.

Таблица 1. SWOT-анализ на модела на културна дипломация на Италии

Strenghths – силни страни

Weaknesses – слаби строни

‒ Страната притежава изключително богато културна наследство и има сериозен принос в световната култура (музика, изкуство, архитектура)

‒ Развита креативна индустрия (мода, дизайн, архитектура, инженеринг, hi-tech)

‒ Привлекателно туристическо направление (3-то място в Европа). Ръст на културния туризъм

‒ Недостатъчна оценка от държавата на богатия културен потенциал на странана

‒ Ниско ниво на държавно финансиране на културата

Opportunities – възможности

Threats - заплахи

Успехът на Световното изложение EXPO 2015 в Милано, което привлече интереса към страната, стана площадка за международен културен обмен и даде нов импулс на «меката сила» на Италия

Липса на стратегически подход към културната дипломация и «меката сила» на държавно равнище

 

В заключение, можем да отбележим, че основна черта на италианския модел на културна дипломация е тясната обвързаност между култура, политика и икономика. За една страна, преживяваща тежка икономическа криза, външнополитически приоритет е възстановяването на икономиката, развитието на културния туризъм и привличането на инвестиции (20).

САЩ: поп-културата в служба на външната политика

Американският модел на културна дипломация се различава съществено от европейския. Исторически, нещата се развиват така, че държавната политика и културата в САЩ биват отделени една от друга заради доминиращото частно финансиране в културния сектор. Този феномен намира отражение и в своеобразното разпределение на ролите между Ню Йорк - културната столица на Америка, и Вашингтон - центърът на политическия живот на държавата.

Културата става ядро на американската външна политика само в критични периоди от историята - например по време на студената война. Както се посочва в един доклад на Държавния департамент на САЩ: "когато нацията е в състояние на война следва да се използва всеки инструмент, с който разполага нашата дипломация, включително прокарването на културните ни постижения" (21).

В годините на студената война основната ценност на американската политическа култура - свободата - активно се прокарва по света с помощта на изкуството и културните постижения (джазът (22), абстрактният експресионизъм и т.н.). През този период правителството на САЩ превръща в приоритетно направление организирането и провеждането на изложби, демонстриращи постиженията на американското изкуство. Така, през 50-те и 60-те години на миналия век, ЦРУ инвестира десетки милиони долари в "Конгреса за културна свобода" и свързаните с него проекти (23).

Важен инструмент на американската културна дипломация става програмата за културни и академични обмени, тласък за която дава приетият през 1948 Закон за информационния и образователен обмен (The Information and Educational Exchange Act). Целта на програмата е "подобряване на взаимното разбирателство между народа на Америка и другите нации". Както посочва в тази връзка сенаторът Уйлям Фулбрайт: "в дългосрочна перспектива разбирането и приемането на нашите идеи от другите гарантира на страната ни по-голяма сигурност, отколкото поредната подводница".

Програмите за обмен и отпускане на грантове на Фулбрайт, Едмънд Мъски и Хюбърт Хъмфри съдействат за разпространението и популяризацията на американските ценности, идеали, култура и наука в света, превръщайки се в мощен иструмент в битката със Съветския съюз. Сред участниците в програмите за международен академичен обмен са такива бъдещи световни политически лидери като Тони Блеър, Герхард Шрьодер, Маргарет Тачър, Хамид Карзаи и мнозина други.

След края на студената война културната дипломация остана на заден план в американската външна политика. Ликвидирането през 1999 на Информационната агенция на САЩ (USIA), в чиито прерогативи беше публичната дипломация и прехвърлянето на функциите и към Държавния департамент бе краят на "златния век" на американската публична дипломация. Днес основният държавен институт, занимаващ се с културна дипломация, е Бюрото по образование и култура на Държавния департамент. Бюджетът му обаче беше съкратен с повече от 33%, а лансираните от него проекти нямат системен характер и са слабо свързани с целите на външната политика на държавата (24).

Освен това, бяха прекратени много проекти на американската културна дипломация. В частност, бяха затворени редица културни центрове и англоезични библиотеки в целия свят, а броят на стипендиите за чуждестранните студенти в университетите на САЩ намаля от 20 000, в началото на 80-те години, до само 900 днес. Както твърди в тази връзка Джоузеф Най, след края на студената война американците започват да смятат средствата за косвено въздействие, или "меката сила", за отживелица и предпочитат да икономисват, вместо да инвестират в подобни проекти (25).

През 2005 беше публикуван доклад на Комисията за културна дипломация на Държавния департамент, в който се препоръчва да се активизират усилията в тази сфера и да се увеличи финансирането и: "Американското изкуство, музика, кино и литература продължават да оказват въздействие върху гражданите на чуждите държави, без оглед на политическите им възгледи. Културната дипломация демонстрира нашите ценности и се бори със стереотипите, че американците са повърхностни, агресивни и атеисти" (26).

И досега най-ефективният канал на американската културна дипломация (мокар и да не се контролира от държавата) си остава поп-културата - от кока-колата до холивудските филми и от телевизия MTV до джинсите Levi's. Както с основание посочва Збигнев Бжежински, "културното превъзходство е сред подценяваните аспекти на американската глобална мощ. Каквото и да мислят някои нации за собствените си естетически ценности, американската масова култура има магнетично притегляне особено за младите хора в целия свят" (27).

Именно масовата култура формира привлекателния имидж на Америка в света, съдействайки за реализацията на външнополитическите приоритети на държавата и бизнес интересите на американските корпорации.

Британският модел

Великобритания е сред признатите световни лидери в сферата на културната дипломация и "меката сила" и своеобразна "културна свръхдържава" (28). Вече дълги години страната е в тройката на най-силните държави в класацията The New Persuaders. A global ranking of soft power и оглавява класацията The Soft Power 30 (29) за 2014, на международната агенция Portland Communications.

Успехът на британската "мека сила" е свързан с разпространението и популярността на английския език, престижното британско образование и важната роля на Великобритания в световната история и култура.

Британската политика в сферата на "меката сила" и културната дипломация се координират централизирано от държавата. По-долу ще изброя основните институции, осъществяващи културната дипломация на Великобритания: Министерството на външните работи и Общността на нациите (Foreign and Commonwealth Office), Министерството на международното развитие, Съветът за национална сигурност (The National Security Council), Министерството на културата, медиите и спорта, глобалната мрежа на BBC (BBC World Service), имаща статут на държавна корпорация, и Британският съвет.

Британският съвет е водещата институция, реализираша "меката сила" на Великобритания от 1934 насам. Това е неправителствена организация, създадена по инициатива на Външното министерство. Сред целите и са: разпространението в чужбина на информация за Обединеното кралство, британското образование, философия и начин на живот, прокарването на английския език, установяването на тесни културни връзки и подобряване на взаимното разбирателство между Великобритания и другите страни, което в перспектива следва да съдейства за позитивното възприемане на външната политика на страната (30). Организацията се финансира частично с държавни средство, но около 80% от приходите и са от собствена дейност (в частност, от курсове по английски).

Следва да отбележим, че Британският съвет се финансира от правителството на принципа на "протегнатата ръка" (31), което гарантира независимостта му от политическите решения и, паралелно с това, позволява на правителството на Великобритания да реализира въшнополитическите си цели (32). Съветът има представителства в 110 държави. Според едно скорощно изследване на британското Външно министерство, той е доста ефективен инструмент на културната дипломация с наложил се бранд, развита мрежа от филиали и квалифициран персонал.

Прокарването на британската образователна система е сред приоритетните направления на културната дипломация, тъй като гарантира влияние върху бъдещите чуждестранни политически елити. Британското образование е на второ място в света по привлекателността си за чуждестранните студенти. Правителството отпуска стипендии за получаване на образование във Великобритания: стипендиите Маршал (за граждани на САЩ), стипендията на Общността на нациите  и т.нар. Chevening.

От голяма значение за британската (както и за американската) културна дипломация е привлекателността на поп-културата на страната в целия свят. Специално следва да отбележим приноса в съвременната поп-музика, литература и кино. Британските романи, филми и сериали се ползват с огромна популярност: имената на Хари Потър, Мистър Бийн или агент 007 Джеймс Бонд са известни на цялата планета.

Въпросът за ролята на културната дипломация и „меката сила” във външната политика на страната е в центъра на вниманието на правителството и парламента. През 2013 в Камарата на лордовете беше създадена Комисия за британската „мека сила” и влияние, в чиито прерогативи е анализът на ефективността на „меката сила” и културната дипломация на Великобритания в контекста на прокарването на националните интереси и повишаване на глобалния престиж на страната. Комисията публикува доклад, озаглавен „Убеждението и властта в съвременния свят” и съдържащ препоръки към британското правителство. Най-важните са: необходимостта от формулирането на дългосрочна държавна стратегия на „меката сила”, определяне на основните задачи в тази сфера, ангажирането на широката общественост в обсъждането и разработката на политиката на „меката сила” и културната дипломация, както и използването на резултатите от анализите в процеса на формулиране на стратегията на „меката сила” (33).

По-долу са очертани основните конкурентни предимства и проблемни зони на британския модел на културна дипломация.

 

Таблица 2. SWOT-анализ на модела на културна дипломация на Великобритания

Strenghths – силни стрини

Weaknesses – слаби страни

- Страната има богата култура и история, включитено привлекателна «висока» култура: британските музеи и галереи са сред най-посещаваните в света

- Привлекателността на британската поп-култура: кино, телевизионни шоута, музика, литература

- Една из най-добрите и престижни в света образователни системи

- Водещите позиции на английския език в епохата на глобализацията

- Развита креативна индустрия (мода, дизайн, архитектура, инженеринг, hi-tech)

- Централизирана координация на политиката на «мека сила» и културната дипломация от страна на държавата

- Развита, постоянно разширяваща се мрежа от посолства

- Рестриктивната визова политика на страната, създаваща проблеми пред развитието на културната дипломация, туризма и академичните обмени.

Opportunities – възможности

Threats - заплахи

Возможността да стане не само регионален, но и световен лидер в сферата на „меката сила” и културната дипломация

Липсата на ясна дългосрочна стратегия за развитието на „меката сила” и културната дипломация на държавно равнище

 

В заключение, можем да отбележим, че днес културната дипломация е поле на борбата за умовете, сърцата и кесиите на хората в целия свят. В сегашната епоха на конфликти и международна нестабилност ролята на културата като инструмент на „меката сила” не бива да се подценява, защото това може да се окаже много опасно за онези, държави, които си го позволяват.

 

Бележки:

1. Extract from Thomas Jefferson to James Madison. Paris, Sep.20, 1785 // Monticello. http://tjrs.monticello.org/letter/1282
2. Barghoorn F.C. The Soviet Cultural Offensive. The role of Cultural Diplomacy in Soviet Foreign Policy. Princeton, 1960.
3. Куликова Г.Б. Пребывание в СССР иностранных писателей в 1920-1930х годах // Отечественная история. 2003. № 4. С.49
4. Холландер П. Политические пилигримы (путешествия западных интеллектуалов по Советскому Союзу, Китаю и Кубе. 1928-1978). СПб, 2001. С. 75
5. Цит. по: Журавлева Н.Н. Коммуникативные стратегии в сфере культурной дипломатии: современные дискуссии // Вестник ВГУ. Серия: Лингвистика и межкультурная коммуникация, 2007, № 2, (ч. 2). C. 161.
6. Цит. по: Филимонов Г. «Мягкая сила» культурной дипломатии США. М.: РУДН, 2010. С. 25
7. Основные направления работы МИД России по развитию культурных связей России с зарубежными странами //. Официальный сайт МИД РФ. 13.02.2004. http://archive.mid.ru//ns-dksu.nsf/6786f16f9aa1fc72432569ea0036120e/3ab2f674ebfae614c3256e39002d28a6?OpenDocument
8. Ibid.
9. Cummings Milton C.Jr. Cultural Diplomacy and the United States Government. Washington DC: Center for Arts and Culture, 2003 P. 1
10.Leonard M. Diplomacy by Other Means // Foreign Policy, 2002.
11.Holden J. Influence and Attraction. Culture and the race for soft power in the 21st century// British Council. www.britishcouncil.org
12. Cultural Diplomacy, Political Influence, and Integrated Strategy // Strategic Influence: Public Diplomacy, Counterpropaganda, and Political Warfare. Ed. Michael J. Waller. Washington, DC: Institute of World Politics Press, 2009, PP.82–87.
13. Bound K., Briggs R., Holden J., Jones S. Cultural Diplomacy. London: Demos, 2007. P.24. – Mode of access: www.demos.co.uk (date of access: 23.11.2015)
14. Косенко С. Культура Франции на службе внешней политики // Обозреватель. Observer. 2013, №10. С. 39
15. Франкофоны вступились за Ирак // Независимая газета. 22.10.2002. http://www.ng.ru/world/2002-10-22/7_france.html
16. Con la cultura si mangia. E l'Italia può attrarre di più // Avvenire.it 14.03.2015. http://www.avvenire.it/rubriche/Pagine/Opzione%20zero/Con%20la%20cultura%20si%20mangia.%20E%20l%20Italia%20puo%20attrarre%20di%20piu_20150314.aspx?Rubrica=Opzione%20zero
17. Franco L. Con la cultura si mangia // Il Fatto Quotidiano. 08.10.2013. http://www.ilfattoquotidiano.it/2013/10/08/con-cultura-si-mangia-in-italia-fattura-di-80-miliardi-ma-arrivano-solo-tagli/736076/
18. Bonino, diplomazia culturale per valorizzare e rilanciare patrimonio ed economia Italia // Farnesina. Ministero degli Affari Esteri e della Cooperazione Internazionale. 13.06.2010.  http://www.esteri.it/mae/it/sala_stampa/archivionotizie/approfondimenti/2013/06/20130613_bonino_diplomazia.html/
19. По-подробно за културната дипломация на Италия, виж Василенко Е.В. «Мягкая сила» современной Италии // Портал «Перспективы». 25.05.2015. http://www.perspektivy.info/misl/cenn/magkaja_sila_sovremennoj_italii_2015-05-25.htm
20. Bonino, diplomazia culturale per valorizzare e rilanciare patrimonio ed economia Italia // Farnesina. Ministero degli Affari Esteri e della Cooperazione Internazionale. 13.06.2013. http://www.esteri.it/mae/it/sala_stampa/archivionotizie/approfondimenti/2013/06/20130613_bonino_diplomazia.html/
21. Cultural Diplomacy. The Linchpin of Public Diplomacy // Report of the Advisory Committee on Cultural Diplomacy U.S. Department of State. 2005. P.1.
22. Джазът например, е част от американската културна политика в идеологическата борба срещу СССР и инструмент за разпространяване на влиянието на САЩ в света.
23. Анхольт С., Хильдрет А. Бренд Америка: мать всех брендов. М., 2010. С.76.
24. Cultural Diplomacy. The Linchpin of Public Diplomacy // Report of the Advisory Committee on Cultural Diplomacy U.S. Department of State. 2005. P. 4.
25. Най Дж. Гибкая власть. М., 2006. С.121.
26. Cultural Diplomacy. The Linchpin of Public Diplomacy // Report of the Advisory Committee on Cultural Diplomacy U.S. Department of State. 2005. P. 9.
27. Бжезинский З. Великая шахматная доска. М.: Международные отношения, 2000. С. 36, 38.
28. Persuasion and Power in the Modern World. The Report by the Select Committee on Soft Power and the UK's Influence 2014 // Parliament UK. http://www.publications.parliament.uk/pa/ld201314/ldselect/ldsoftpower/150/15008.htm#a35
29. Jonathan McClory. The New Persuaders III. A 2012 Global Ranking of Soft Power // Institute for government. http://www.instituteforgovernment.org.uk/sites/default/files/publications/The%20new%20persuaders%20III_0.pdf; The soft power 30. A global ranking of soft power // The soft power 30. http://softpower30.portland-communications.com/pdfs/the_soft_power_30.pdf
30. British Council. History. // British Council.  http://www.britishcouncil.org/organisation/history (date of access: 23.11.2015)
31. Във финансовата сфера «принципът на протегнатата ръка» означава, че институциите на изкуството и културата, получаващи финансиране от правителството, въпреки това се ползват с относителна автономия. Според този принцип, британското Министерство на културата разпределя бюджетни средства в подкрепа на културата чрез агенции, действащи като неправителствени организации и ръководени от независими директори.
32. Шелепов А.В. Зарубежный опыт применения «мягкой силы» // Вестник международных организаций. Т. 9. № 2 (2014).
33. Persuasion and Power in the Modern World. The Report by the Select Committee on Soft Power and the UK's Influence 2014 // Parliament UK. http://www.publications.parliament.uk/pa/ld201314/ldselect/ldsoftpower/150/15004.htm

 

* Заместник директор на Информационна агенция "Приоритет"

{backbutton}

В много от стратегиите за разгрома на Ислямска държава, лансирани от някои кандидати за президент на САЩ, а също от различни политици и експерти от целия американски политически спектър, се съдържа един общ елемент и той е, че с тяхната практическа реализация следва да се ангажира и някой друг. Тоест, САЩ ще изпратят самолети, съветници и командоси от своите специални части, но би било по-добре (като тук са възможни различни вариации, в зависимост от това, кой от въпросните псевдостратези цитираме), ако арабите, кюрдите, турците, сунитите и/или шиитите се намесят и освободят Америка от "висящото" положение, в което се намира в момента.

Идеята че някой друг, а не американците (като например провалилият се опит на Вашингтон да създаде от нищото т.нар. "умерени сирийски бунтовници") може да свърши мръсната работа изглежда привлекателна, но само на хартия. Наистина звучи добре някой да се нагърби да води американските войни, т.е. да се сражава за американските интереси. Например арабите, или ако това се окаже невъзможно, тази задача да се възложи на кюрдите. Така САЩ ще могат да се концентрират върху "безкръвните" за тях самите въздушни атаки, както и върху тайните операции в региона. Най-добрите умове във Вашингтон се опитват да убедят някой друг да се ангажира в сухопътната война с ислямистите на територията на Сирия и Ирак, без да могат да му предложат нещо реално в замяна. Нима това е реалистична стратегия, която да гарантира на САЩ победата във водените от тях в Близкия Изток войни?

Авторите на Голямата стратегия

Сравнително наскоро, кандидатът за президент Хилари Клинтън открито призова САЩ да свикат под знамената арабските си съюзници, кюрдите и иракските сунити за да изтласкат бойците на Ислямска държава (ИД) от Ирак и Сирия. В същия ден съперникът и в Демократическата партия Бърни Сандърс пледира за "разрушаването" на ИД, но предложи това да стане "най-вече с усилията на мююлманските държави". Съмнявам се, че е имал предвид Индонезия или Малайзия.

В лагера на републиканците, Марко Рубио предложи САЩ "да осъществяват директни доставки на оръжие за сунитските племена и кюрдските сили". На свой ред, Тед Круз изрази подкрепата си за въоръжаването на кюрдите, а пък Доналд Тръмп изглежда склонен да подкрепи всяко силово решение в региона, без значение, кой би се ангажирал с него.

Що се отнася до Пентагона, там отдавна предпочитат да въоръжават и кюрдите и всички възможни сунитски групировки, подвизаващи се в Ирак или Сирия. Впрочем различни експерти от целия политически спектър ни внушават същото.

Всичко това вероятно звучи много добре, но истината е, че тези планове са обречени на провал. По-долу ще се опитам да обясня защо.

Арабите от Залива

Много от това, което предлагат кандидат президентите и експертите, се базира на предпоставката, че "арабите" смятат Ислямска държава за също толкова голяма заплаха, както и Вашингтон.

На пръв поглед подобно твърдение изглежда основателно. В крайна сметка, защо "арабите" (с това понятие в САШ обикновено обозначават шепата монархии от Персийския залив, плюс Йордания) да не се възползват от американското предложение да се включат по-сериозно в битката срещу ИД? Със сигурност, именно това беше и първоначалната идея на администрацията на Обама след като САЩ стартираха въздушните удари по позициите на ислямистите в Сирия и Ирак през 2014. В действителност обаче, арабският принос в тази "международна коалиция" се оказа потресаващо малък. Може да се спори доколко реални са данните, с които разполагаме, но е ясно, че американските самолети осъществиха над 90% от всички въздушни удари срещу Ислямска държава. Колко от останалите са били извършени от авиациите на арабските държави няма как да установим точно, но е ясно, че отговорът е - изключително малко.

Тук е мястото да напомня, че реалностите в региона очевидно не са от особено значение за стратезите във Вашингтон. За арабите от Залива (всички държави там са предимно сунитски) Ислямска държава, както и сунитските групировки, свързани с Ал Кайда, са по-скоро второстепенни фактори на фона на онова, от което всички те най-много се опасяват - нарастващото влияние на шиитите в държави като Ирак и Йемен и все по-голямото регионално влияние на Иран.

В този контекст, да разглеждаш въпросните арабски държави като значима бъдеща сила, противопоставяща се на ИД, е просто абсурдно. На практика, сунитските терористични групировки, като Ислямска държава и Ал Кайда, получават значително финансиране от държави като Саудитска Арабия или (в най-добрия случай) от свои богати съмишленици, които са техни граждани. Разбира се, често се оказва трудно да се докажат преките финансови връзки, особено ако САЩ предпочитат да не ги потвърждават официално. А сред причините за това е именно фактът, че парите за тези терористични организации нерядко идват от частни източници, а не директно от националната хазна, или пък биват превеждани от легални благотворителни организации или от използвани като прикритие компании.

Между другото, през вече далечната 2009, сред притеснените от тези неофициални механизми на саудитското финансиране за терористичните групировки беше и тогавашният държавен секретар Хилари Клинтън. В секретен документ (по късно изтекъл в мрежата УикиЛийкс) тя недвусмислено предупреждава, че донорите от Саудитска Арабия са "най-сериозния източник на финансиране на сунитските терористични организации в целия свят".

Друг известен политик, който е убеден, че Саудитите и другите монархии от Залива са по-склонни да финансират, отколкото да се сражават с Ислямска държава и открито го заявява, е президентът на Русия Владимир Путин. На последната среща на Г-20 той изнесе информация на руското разузнаване, от която следва че 40 държави, включително и членове на Г-20, финансират активността на ИД. И макар че списъкът на Путин не беше публикуван, очевидно е, че в рамките на Г-20 това едва ли са Япония и Южна Корея, а по-скоро Саудитска Арабия и Турция. Впрочем, през декември 2015 германският вицеканцлер Зигмар Габриел открито обвини Рияд, че финансира радикалните сунитски групировки в Близкия Изток.

Онези, които очакват, че арабските държави от Залива действително ще се включат във войната срещу ИД, игнорират сложните политически взаимоотношения между тях и ислямския фундаментализъм, като цяло. Ситуацията изглежда най-ясна в Саудитска Арабия, където "светското" кралско семейство се задържа на власт само с позволението на уахабитските религиозни лидери, стоящи в сянка. Именно последните осигуряват легитимността на първите, срещу ангажимента им за прокарване на идеите на ислямския фундаментализъм в чужбина. Впрочем, от гледната точка на членовете на кралското семейство именно другите държави са най-подходящото място за тази пропаганда, тъй като саудитските принцове изпитват силни опасения от евентуална ислямска революция в самата уахабитска монархия. Тоест, Рияд на практика подкрепя една идеология, застрашаваща самото съществуване на режима.

Може ли да се разчита на кюрдите

Начело в списъка на онези, които - както наивно вярват американските "стратези" - биха могли да се сражават вместо САЩ с Ислямска държава, са кюрдите. Действително, кюрдското опълчение "пешмерга" активно воюва в Северен Ирак и Сирия, използвайки доставеното му от американците оръжие и разчитайки на американската въздушна подкрепа и съветници, като полага значителни усилия за ликвидирането на бойците на ИД.

Очевидното на пръв поглед обаче, често се оказва невярно. Макар че "диаграмата на Вен" (която е нагледно представяне на логически отношения между крайни множества - б.р.) показва известно разминаване между целите на САЩ и на кюрдите, важното е да сме наясно с цялостната картина. Кюрдите се сражават най-вече на собствена територия, част от която в момента е заета от бойците на ИД и следва да бъде освободена. Кюрдите действително биха могли да ликвидират ислямистите, но само в границите на бъдещия независим Кюрдистан, а не в самото сърце на сирийските и иракски райони, контролирани в момента от Ислямска държава.

Кюрдите не само че няма да воюват вместо Америка в другите части на региона (без значение колко добре сме ги въоръжили и колко добре ги съветваме), но изглежда много вероятно, че след като овладеят обширните населени с техни съплеменници части на Северен Ирак и Сирия, те ще поискат да получат и част от територията на днешна Турция, където също живеят кюрди. Тоест, американската илюзия, че Вашингтон е в състояние да манипулира кюрдския национализъм съобразно собствените си интереси, може да се окаже изключително опасна.

Кюрдите, които вече са отлично въоръжени и калени в сраженията, са един от "духовете", които Вашингтон освободи от близкоизточната бутилка през 2003, когато американците нахлуха в Ирак. Днес надеждите, че мощта на САЩ ще се окаже достатъчна за да гарантира бъдещата стабилност в региона, вече не се приемат насериозно от никого. Използването на кюрдите в борбата срещу ИД е сделка с дявола.

Турските съюзници на САЩ

Впрочем, когато говорим за сделки с дявола, не бива да забравяме и за Турция. Администрацията на Обама успя да договори с Анкара използването на две турски бази за осъществяване на въздушните удари срещу ИД. Срещу това Вашингтон, на практика, си затвори очите, когато президентът на Турция Ердоган отново започва война срещу собственото си кюрдско население, отчасти за да привлече нови избиратели в националистическите среди и да спечели изборите през есента на 2015. По същия начин САЩ подкрепиха и турските действия, довели до свалянето на руския самолет над сирийска територия.

Но, когато става дума за ИД не бива трепетно да очакваме, че Турция би могла да ни окаже сериозна военна помощ. Правителството на тази страна откровено неглижира контрабандата на оръжие за ИД в Сирия, да не говорим, че самото то осъществява контрабанден внос на петрол от контролираните от ислямистите територии. Очевидно американските политици смятат, че поне засега турците трябва да бъдат оставени на мира и, че САЩ следва да са им благодарни за предоставените въздушни бази, както и заради тяхната открита конфронтация с руснаците.

Тази благодарност обаче, може да се окаже неуместна. В края на миналата 2015 няколкостотин турски военни, подкрепени от десетки танкове, навлязоха в Северен Ирак, което беше квалифицирано от един депутат в Багдад като "смяната на един чужденец (ИД) с друг". Освен това турците признаха, че в района има много техни военни инструктури, които работят съвместно с местните кюрди срещу ИД. Възможно е обаче, Анкара просто да иска да присъедини част от Ирак. Както и в много други случаи в този регион, подробностите не са известни, но резултатът е ясен: турците преследват свои, собствени цели и най-вероятно няма да допринесат особено нито за регионалната стабилност, нито за постигането на военните цели на САЩ.

Сунитският фактор

Измежду многото лансирани напоследък стратегии за борба с ИД, може би най-фантастичната идея е да се съберат и въоръжат "сунитите". Тя представлява потресаваща илюстрация за илюзорното мислене на вашингтонските политици, включително (без всякакво съмнение) и на следващия американски президент.

За начало, самата мисъл, че САЩ биха могли ефективно да постигнат собствените си цели, обединявайки местните сунити, които да използват доставеното им американско оръжие срещу ИД, се основава на мита, че стратегията на генерал Питреъс за временно увеличаване на американската военна мощ в Ирак през 2007-2008 е донесла победата на САЩ, но тя по-късно е била проиграна от правителството в Багдад. Освен това, мнозина американски стратези очевидно погрешно смятат, че връзките между иракските и сирийските сунити и ИД са предимно "конюнктурни".

В съответствие с вашингтонската митология, формирала се през периода на "новата стратегия в Ирак" през 2007-2008, американските военни използваха много пари, оръжие и разумно звучащи аргументи за да накарат племената на иракските сунити да скъсат с местните организации на Ал Кайда. След това сунитите бяха убедени да се присъединят към създаденото от САЩ в Багдад коалиционно правителство.

Политиците както от Демократическата, така и от Републиканската партия все още вярват, че стратегията на генерал Питреъс се е оказала успешно благодарение на подкрепата и въоръжаването на сунитското движение "Пробуждане", но в крайна сметка всичко е отишло по дяволите заради прекалено бързото изтегляне на американските войски от администрацията на Обама и последвалите го вътрешноиракски разпри. Затова те смятат, че би било добре отново да "пробудим" сунитите.

На практика обаче, стратегията на Питреъс се изчерпваше с временното разполагане на почти 200 хиляди американски войници между сунитите и шиитите. Впрочем, част от нея бяха и стотиците милиони долари, платени (в друга ситуация това би било просто подкуп) на сунитските племена срещу временния алианс между тях и САЩ. Централното иракско правителство, доминирано от шиитите, никога не е било страна в това споразумение, което започна да се руши още преди края на американската окупация. А замяната на Ал Кайда в Ирак с новопоявилата се Ислямска държава също беше интегрална част от този процес на разпад.

След като иракското правителство престана да плаща на сунитските племена, първоначално обединени от американците, тези племена - естествено - се почувстваха предадени. Според тях, САЩ, чиято армия по онова време все още окупираше Ирак, не са си мръднали пръста за да помогнат на сунитите. Тоест, налице са всички основания да смятаме, че оттогава насам повечето действия на сунитите в региона се дължат на стремежа им "да не допуснат отново да бъдат измамени".

И така, изглежда изключително малко вероятно местните сунити отново да склонят да подпишат споразумение като онова, което предния път не им донесе нищо добро. Но най-вече, защото в региона вече няма да има никакви нови големи американски сили, които да играят ролята на буфер между сунитските племена и шиитските милиции. Към това следва да добавим дълбокото убеждение на сунитите, че ангажирането на американците никога не е продължително, най-малкото по отношение на тях самите. При това положение, какво би очаквало сунитите, ако отново решат да заложат на САЩ? Биха получили още една възможност да влязат в доминираното от шиитите правителство в Багдад, търсещо възможност да ги маргинализира или унищожи и ползващо се с пълната подкрепа на Иран?

Освен това, стратегията за стимулиране на сунитите да се отдръпнат от ИД и да се включат в борбата срещу нея се основава на предположението, че голям брой от тях не подкрепят ислямистите, което очевидно е погрешно, особено предвид  желанието им да бъдат защитени от грабежите на шиитските милиции. А като добавим към това религиозните и етнически особености, антизападните настроения, племенната принадлежност и икономическите предимства (твърди се, че ИД дава част от приходите си от петролната контрабанда на сунитските племенни лидери), става ясно, че не може да се говори за наличието на някаква сериозна мотивация за превръщането на сунитските племена в ефективни сухопътни сили, противопоставящи се на Ислямска държава.

Шиитите: невъзможният американски съюзник
Макар че за това не се говореше често и открито, но определени среди във Вашингтон разглеждаха, и продължават да го правят, шиитските милиции в Ирак (въпреки жестокостите, извършени от тях срещу местните сунити, както и независимо от мощната подкрепа на Иран) като потенциален съюзник срещу Ислямска държава. Според американските стратези, шиитите са променили отчасти позициите си, след като иракската армия захвърли модерното си въоръжение и позорно избяга от бойците на ИД в Северен Ирак през юни 2014, а след това и в сунитския град Рамади, през май 2015.

И тези планове обаче, изглеждат лишени от логика. Част от влиятелните водачи на шиитските милиции например, наскоро декларираха, че ще се противопоставят на всяко евентуално разгръщане на американски военни сили в страната. Това стана веднага след като държавният секретар на САЩ едностранно заяви, че в Ирак ще бъдат изпратени елитни специални части за борба с ИД. Истината е, че шиитските милиции изпитват дълбоко недоверие към дългосрочните интереси на Вашингтон (което, впрочем, се отнася и за почти всички други сили в региона). Както заяви един от лидерите им: „ще преследваме и ще се сражаваме с всички американски сили, разположени в Ирак – правили сме го и преди и сме готови решително да продължим тази борба”.
Отказът на американския елит да приеме съществуващите реалности

Решението, което предлагат сегашният президент Обама и кандидатите за този пост Клинтън, Сандърс, Круз и Рубио, както впрочем и Пентагонът (а и не само те), а именно – че трябва да бъде намерен някой друг, който да поеме бремето да води войната по суша с Ислямска държава, се основава на няколко илюзии: че регионалните сили вярват и споделят американските цели (налагането на либерално светско управление, свалянето на авторитарните диктатори и, евентуално, продължителното присъствие на САЩ в Близкия Изток) и, че това е достатъчно за да ги накара да игнорират собствените си различаващи се, конфликтни и често променящи се интереси. Тоест, Вашингтон продължава да си самовнушава, че политическите цели на близкоизточните държави не влизат в конфликт със стратегическите цели на САЩ. Това е илюзия.

Всъщност, целите на Вашингтон в този процес са нереалистични. Дори ако оставим настрана преувеличените страхове от зловещата заплаха, каквато уж представлява ИД за Америка, решението, което предлагат нашите стратези за справяне с радикалния ислямизъм е дълбоко погрешно. То се основава на опитите за възраждането на рухналата или рушаща се система от национални държави в самото сърце на региона. , Суровата истина е, че никой в Близкия Изток – нито държавите от Залива, нито кюрдите, нито турците, нито сунитите, нито шиитите – не се сражават за Ирак и Сирия така, както го разбират американците. Изкуствените национални граници бяха наложени в региона след Втората световна война, без оглед на етническите, религиозни или племенни реалности, а след това в нововъзникналите там „национални” държави бяха установени или подкрепяни диктатури, надживели своята епоха. Предлаганото от Запада решение, според което за приемливо се смята само установяването на светско демократично управление, игнорира влиянието на исляма (който не признава отделянето на религията от държавата) в региона.

Държавният секретар Кери може да продължи да призовава да се заложи на „местните сили” за реализацията на американските интереси в битката срещу Ислямска държава,, но реалността е очевидна: политиката на Вашингтон в Сирия и Ирак със сигурност ще се провали, без значение на кого САЩ ще разчитат да води тяхната война в Близкия Изток.

Къде сбъркахме

И все пак, съществува ли работеща стратегия за борба с ИД? За да отговорим на този въпрос, следва внимателно да анализираме случилото през последните петнайсетина години. Американските действия срещу тероризма (а Ислямска държава е техен обект сравнително отскоро) претърпяха грандиозно фиаско, но въпреки това си остават привлекателни за повечето участници в кандидатпрезидентската кампания, която тече с пълна сила в САЩ (Бърни Сандърс е може би единственото изключение, макар че и той подкрепя формирането на поредната коалиция за унищожаването на ИД).

Защо тази губеща стратегия се оказва толкова привлекателна за нашия елит? Отчасти, защото повечето американци смятат бомбардировките и използваните безпилотни летателни апарати за "хирургически инструменти", които убиват "лошите", без да нанасят сериозна вреда на "невинните мирни граждани" и въобще не касаят американското общество. За това спомага и убедеността на официален Вашингтон, че въздушната мощ на САЩ е достатъчна за да подготви условията, нечии други сухопътни сили да се заемат с пречупването на ситуацията и "довършването" на ислямистите - разбира се след като американските военни им осигурят необходимата подготовка и въоръжение и ги подкрепят с малък брой бойци от специалните си части. Тоест, използвайки тактиката на "моркова и тоягата", САЩ разчитат да скалъпят поредна "коалиция на желаещите" за постигането на стратегическите си цели в Близкия Изток. И то въпреки, че различните версии на тази формула последователно претърпяха провал в региона.

От началото на операцията "Непоколебима решимост" срещу Ислямска държава през юни 2014 до януари 2016, САЩ и коалиционните им партньори са осъществили 9041 бойни полета - 5959 в Ирак и 3082 в Сирия. При това, с всеки изминал ден броят им се увеличава. Американските военни твърдят, че през този период са ликвидирали между 10 хиляди и 25 хиляди бойци на ИД, но дори ако приемем по-високата цифра за вярна (което е съмнително) излиза, че при всяка бомбардировка са ликвидирани средно по двама от "лошите". Тоест, ефективността е изключително ниска, но - както непрекъснато подчертават от администрацията на Обама - става дума за "продължителна война". По данни на ЦРУ, през 2014 ИД е разполагала с между 20 и 30 хиляди бойци. Би трябвало поне една трета от тях вече да са ликвидирани. Очевидно обаче не е така, защото по оценки от началото на 2016 числеността на армията на Ислямска държава си остава същата - между 20 и 30 000 души.

Що се отнася до възстановяването на контрола над градовете, овладени от ИД, ще посоча само примера със столицата на иракската провинция Анбар - Рамади, която беше позорно изоставена без бой от обучената от американците иракска армия през май 2015, а в самия край на миналата година иракските специални части, с подкрепата на въздушните сили на САЩ, успяха да си я върнат, макар и напълно разрушена. Предвид цената за възстановяването на града, става ясно, защо редица американски експерти определиха тази победа като "пирова". Въпреки това обаче, лозунгът и във Вашингтон, и в Багдад си остава същия - "към Мосул!".

Подобни "успехи" постоянно ни идват на ум, когато стане въпрос за освобождаването на света от такива "гнусни диктатори" като Саддам Хюсеин в Ирак, или Муамар Кадафи в Либия и последвалите го хаос и разруха чиито край въобще не се вижда. Що се отнася до ликвидирането на лидерите и вдъхновителите на терористите, включително на Осама бин Ладен, Ануар ал-Аулаки, или по-малко значими фигури, като Джихади Джон в Сирия, мястото им веднага бе заето от други, а влиянието на терористичните организации се разпространява все повече из региона и извън него. В резултат от цялата тази антитерористична активност на САЩ през последните 14 години се появиха още повече провалили се държави и "ничии територии".

Колко опасен е ислямският тероризъм за американците

Търсейки отговор на въпроса, защо именно ние, американците сме се ангажирали с т.нар. "глобална война срещу тероризма", нека се опитаме да анализираме реалното влияние на тероризма върху Съединените щати. Много трудно е да променим мнението на американското общество относно реалната ситуация, но истината е, че след трагедията от 11 септември 2001 ислямски терористи, "самотни вълци" или просто побъркани индивиди, кълнящи се във вярност към ИД или Ал Кайда, са убили едва 38 американци. Но дори да удвоим или утроим тази цифра, тя не може да се сравнява с броя на гражданите на САЩ, застреляни през този период (над 400 хиляди) или с този на убитите от пияни шофьори само през 2012 (над 10 хиляди).

Няма да коментирам твърденията, че драконовите мерки за сигурност в американските летища и на други места са ни спасили от безброй терористични нападения. Ще напомня само, че проведената наскоро проверка на Департамента по вътрешна сигурност показа, че 95% от контрабандното оръжие и взривни вещества продължават да минават незабелязано през летищата на САЩ. Може би терористите, които искат на всяка цена да унищожат Америка, не са чак толкова много?

Замисляме ли се, как практическата отмяна на Четвъртата поправка в резултат от извънредните пълномощия, предоставени на Агенцията за национална сигурност, помогна за предотвратяването на взрива в Бостън през април 2013 или на нападенията в Сан Бернардино през декември 2015? Няма каквито и да било доказателство, че през последните петнайсетина години е бил разкрит поне един наистина мащабен терористичен заговор срещу страната. Истината е, че ислямският тероризъм в САЩ е много по-малко сериозна заплаха, отколкото щателно насажданият страх от него у американското общество например.

В съшото време, стратегията на Вашингтон за "глобална война с терора" вече ни струва най-малко 1,6 трилиона долара, без да споменавам хилядите американски военни, както и стотиците хиляди (ако не и милиони) мюсюлмани убити в нея. Освен това, в хода на този процес, загубихме част от своите граждански свободи в името на непрекъснато разширяващите се пълномощия на "държавата на националната сигурност".

Тоест, следва най-сетне да осъзнаем, че отговорът ни на Ислямска държава следва да е пропорционален на реалната заплаха от нея. В края на краищата, имаме пожарни служби, които винаги са в пълна готовност, но не обикалят из града ежедневно поливайки с вода сградите в него за да не допуснат евентуално възникване на пожари.

Какво можем да направим

Що се отнася до самата Ислямска държава, тя не може да оцелее, още по-малко пък да воюва, без сериозно финансиране. Затова е крайно време да си изясним истинските източници на това финансиране. Вместо да разчитаме само на въздушните удари, следва да насочим вниманиете си към основния измежду тях - петролния износ. Да започнем интензивно да бомбардираме колоните с цистерни, както и петролните кладенци в контролираните от ИД територии. Не е трудно да открием всички тези цели. В края на 2015 руснаците публикуваха снимки на своето разузнаване, на които можеха да се видят цели дванайсет хиляди пълни с контрабанден петрол цистерни, движещи се към границата с Турция. Въздушните удари срещу тях обаче следва да са просто част от много по-всеобхватните усилия за пресичане на всички източници на финансиране на ИД.

Освен това, трябва да използваме целия си дипломатически и икономически инструментариум за да накараме Турция да разбере, че е крайно време да прекрати да улеснява доставките на контрабанден петрол от зоните на ИД на местния черен пазар. Впрочем, според някои източници, Израел, който беше отрязан от повечето арабски източници на енергоносители, се е превърнал в основния купувач на петрол от ИД. Ако е така, трябва да го накараме да спре. Същото се отнася и за поведението на Турция по отношение на Ислямска държава. То се определя от стремежа и да се разправи с кюрдските сили, сражаващи се с ИД, за да се осигури възможност на джихадистите да проникват на сирийска територия и да се доставя въоръжение на различните екстремистки групировки, сражаващи се срещу Асад. В играта трябва да бъдат привлечени и турските и американски съюзници от НАТО. Не е зле и те да участват в тази битка, още повече, че имат собствени интереси в региона.

И след като говорим, че трябва да дисциплинираме съюзниците си, задължително следва да накараме Саудитите и другите сунитски монархии от Персийския залив да спрат да финансират ИД. Действително, потокът от "пожертвования" за ислямистите идва предимно от частни лица и фондации, а не от правителството в Рияд. Независимо от това, последното има достатъчно начини да спре този източник на средства. Следва да забравим също за "забранената за полети зона" над Северна Сирия, което е поредното безплодно "решение" на проблема с Ислямска държава, и да използваме международната банкова система за да пресечем финансирането на ислямистите - ако не изцяло, поне отчасти.

Има обаче и още нещо, което следва да бъде заявено съвсем ясно. САЩ трябва да се изтеглят от региона. Да изтеглят самолетите, дроновете, наземните сили, инструкторите и специалните части. Всеки играч знае, че идва момент, когато трябва да станеш от масата и да пресметнеш, колко си загубил. Хвърлянето на все нови и нови пари на масата няма да ти гарантира добри карти, но пък може да увеличи загубата. В крайна сметка, САЩ вече не са в състояние да влияят сериозно върху процесите, развиващи се в момента в Близкия Изток, затова е по-добре да се отдръпнат и съсредоточат усилията си върху това, вълната от хаос да не залее и самите тях. Показва го и историческият опит.

Малко история

Има моменти, когато ситуацията се променя радикално. Такива моменти в американската история са например 7 декември 1941, когато е осъществена японската атака срещу Пърл Харбър, или утрото на 11 септември 2001. Понякога обаче, тези промени могат по-трудно да бъдат уловени навреме, пример за което бе началото на социалните вълнения в САЩ през 60-те години на миналия век.

След Първата световна война представителите на държавите-победители очертават националните граници в Близкия Изток без да обръщат внимание на съществуващите там етнически, сектантски, религиозни, племенни, ресурсни и  други реалности. Целта им е подялбата на претърпялата поражение Османска империя.

По-късно, когато рухва и тяхната собствена имперска система, на преден план в региона излиза Вашингтон (макар че САЩ се отказват от явните колонии, предпочитайки марионетните държави). В Близкия Изток са установени светски диктатури, които Западът подкрепя чак до заключителната фаза на тяхното съществуване. Всеки стремеж "отдолу" за демократизация бива ерозиран или ликвидиран, както става например с преврата срещу демократично избрания ирански премиер Мохамед Мосадък през 1953 или както администрацията на Обама действаше в Египет, поощрявайки военния преврат срещу демократично избраното правителство през 2013.

В по-широк смисъл, феноменът Ислямска държава е просто симптом, а не заболяване. Проблемът на Вашингтон е свързан със стремежа му да запази системата от рушащи се изкуствено създадени национални държави в самото сърце на Близкия Изток. С интервенцията си в Ирак през 2003 администрацията на Буш ускори този процес по най-трагичния възможен начин. Почти тринайсет години по-късно няма никакви съмнения, че развитието на събитията в Близкия Изток се промени и тези промени са необратими.

Време е САЩ да отстъпят и да позволят на местните играчи сами да се оправят в новата ситуация. Истината е, че за САЩ заплахата от страна на ИД е минимална. Съвсем друг въпрос е, че Ислямска държава представлява много сериозна заплаха за страните от региона. Но, ако Вашингтон престане да мъти водата в Близкия Изток, много бързо ще станят ясни и истинските възможности, и границите на влиянието на този феномен.

На практика, войната срещу ИД е война срещу антизападни и антиимпериалистически идеи, дълбоко пропити обаче с религиозни чувства. Проблемът е, че една идея или религия не може да бъде победена с въздушни удари. Всичко, което може да направи Вашингтон, е да се опита да насочи по-голямата част от Близкия Изток към един нов модел, в който ще доминират не-светските правителства, а монархиите и военните диктатори, опитващи се все още да съхранят подобрени версии на системата, възникнала след Първата световна война, ще изчезнат окончателно. В хода на този процес, сегашните граници, които вече са силно ерозирани, рано и или късно ще бъдат преначертани съобразно това, което действително чувстват и искат жителите на региона.

Безмислено е да си задаваме въпроса, дали това е правилно или не, защото Вашингтон не може да направи почти нищо за да попречи на подобно развитие. Би трябвало да сме разбрали през последните петнайсетина години обаче, че САЩ са в състояние да сторят много неща, които още повече да влошат ситуацията. Зловещият въпрос, пред който сме изправени днес е, колко дълго ще се проточи този болезнен процес и, колко висока ще е цената му. В тази връзка се изкушавам да цитирам (леко променяйки я) известната фраза на бившия президент Джордж Буш-младши: "или вървите с потока на историята, или против него".

Страхът като политически фактор

Несъмнено, пълното военно изтегляне на САЩ от "сърцето" на Близкия Изток първоначално допълнително ще ерозира и без това нестабилния силов баланс в региона. Неизбежно ще възникне нов вакуум, който ще се опитат да запълнят различни  и често отвратителни играчи. САЩ обаче имат дълъг опит на прагматични отношения с фигури, които трудно бихме определили като "очарователни" (да се спомним само последния шах на Иран, Ануар Садат или пък Саддам Хюсеин, преди да ни стане враг), освен това добре знаят, как биха могли да ги изолират, в случай на нужда. Без съмнение, в отсъствието на САЩ, Иран, който бързо набира мощ в региона, ще се окаже в печеливша ситуация, да не говорим, че възстановяването на ролята му в глобалната система също изглежда неизбежно.

Петролната търговия също ще продължи с пълна сила, просто защото това е необходимо. Държавите от Близкия Изток разполагат само с един ключов експортен ресурс и на практика са принудени да внасят всичко останало. Петролът не се яде, затова се налага да се продава и по-голямата част от този петрол отдавна се продава на световните пазари на онзи, който е склонен да плати повече за него.

Ясно е също, че в самото начало на американското изтегляне Ислямска държава може да се опита да организира нови терористични нападения като това в Париж или пък да вдъхнови полупобърканите си последователи да устроят клане като това в Сан Бернардино, просто защото от гледна точка на пропагандата и набирането на последователи, за ислямистите е изключително изгодно да имат САЩ и бившите колониални сили в качеството на враг номер едно. Пръв го разбра покойният Осама бин Ладен и тъкмо това го накара да се изправи срещу бившите си покровители от Вашингтон. Между другото, той преуспя повече, отколкото вероятно предварително е разчитал, в усилията си да вкара САШ в дълбокото блато на "войната с терора" и да ги накара сами да свършат собствената му работа. Опасността от подобно нападение обаче остава доста ограничена и бихме могли да свикнем да живеем с нея. Като нация, успешно преживяхме Втората световна война, десетилетията на постоянна заплаха от ядрено унищение, както и десетки други заплахи, повечето от които бяха доста по-сериозни от ИД. Затова ми се струва лицемерно да твърдим, че тероризмът представлява по-голяма заплаха от всички тях за оцеляването на Америка.

Трябва най-сетне да осъзнаем нещо много просто - не можем да разгромим всичките си врагове, без да загубим всичко докато осъществяваме този разгром. Можем да се опитаме да въведем драконови мерки, гарантиращи сигурността на летищата и федералните сгради, но не сме в състояние да гарантираме сигурността на всяко парти в Сан Бернардино, на всяко училище и на всяка автобусна спирка. Всъщност би трябвало да се срамуваме, че американското общество, което винаги е било смело и решително, сега е станало толкова страхливо. Тъжно е, че в момента най-яркият пример за "американската изключителност" е, че ние сме най-изплашената държава в света. И само в този смисъл може да се твърди, че терористите действително са на път "да победят" Америка.

 

* Известен американски геополитически анализатор, близо четвърт век е високопоставен служител на Държавния департамент, автор на пет книги, посветени на външната политика на САЩ

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2021