15
Съб, Фев
5 Нови статии

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Членството на Турция в НАТО е пряко подчинено на външната политика на Анкара по отношение на конфликтите в Сирия и Ирак. От това, как ще се развият тези конфликти през 2016 и как Турция ще участва в тях, или ще реагира на случващото се извън нейния контрол, ще зависи бъдещето и като член на Северноатлантическия алианс. Сирийската политика на Турция засяга директно взаимоотношенията на Анкара с членове на Алианса като България, Гърция и САЩ. Конфликтът Турция-Русия, чиято сцена е Сирия, се вписва в по-големия конфликт САЩ/НАТО-Русия, който ще оформи (предначертае), както бъдещето на турското членство в Алианса, така и бъдещето на България, Балканите и Европа.

Исторически погледнато, членството на Турция в НАТО, освен със СССР (а след 1991 с Русия), бе обвързано и с отношенията с Гърция заради Кипърския въпрос чак до 2011-2012, когато обстановката на юг от Турция започна рязко да се променя. Днес Кипърският въпрос и Русия вече не са единствените предизвикателства пред Анкара. През последните четири години, турското членство в Алианса е белязано от политиката на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) по отношение на терористичната организация Ислямска държава (ИД).

 

Чуждестранно военно присъствие в Турция

 

Чуждестранно военно присъствие в Турция

Легенда:

Столица Пристанище, използвано от ВМС на САЩ

Присъствие на НАТО Военно присъствие на САЩ

Турската подкрепа за ИД

От появата на ИД в Сирия и Ирак насам Турция избягва пряка военна намеса срещу джихадистите, като през лятото на 2013 дори преговаря пряко с Ислямска държава, за освобождаването на 49 турски дипломати, пленени в иракския град Мосул. Предполага се, че около 180 джихадисти са били освободени, в резултат на постигнатото споразумение между турското правителство и Ислямска държава, като за повечето от тях се смята, че са се присъединили отново към бойните действия.

Докато траеше обсадата на северния сирийски град Кобане от бойците на ИД през лятото на 2014, турската армия наблюдаваше, какво се случва, непосредствено от другата страна на границата, без да се намесва или да дава признаци, че подготвя някакви военни действия. Смята се, че със своята пасивност и политика на отворени граници от началото на конфликта, Турция е подпомогнала бойните успехи на джихадистите през последните три години.

В доклад за американската Фондация за защита на демокрацията, публикуван през ноември 2014, Джонатан Шанцер и Мерве Тахироглу цитират високопоставен представител на американското правителство, според когото „...турците никога не са се опитвали да контролират своята граница [със Сирия, б.р.] Те, повече или по-малко, допускаха всякакви хора да преминават – бойците на Ан-Нусра са само част от всичките, някои бяха светски настроени, други бяха ислямистки групировки, свързани с Ал-Кайда...“.

Шанцер и Тахироглу посочват още, как турските области и градове по границата със Сирия, като Хатай, Килис, Газиантеп и Шанлурфа, са били използвани за логистични бази, през които Ислямска държава е прекарвала нелегално нови бойци, пари, оръжие и петрол. Според вестник „Ню Йорк Таймс”, Ислямска държава е използвала горепосочените градове в Южна Турция за създаване и поддържане на центрове за набиране на джихадисти, като това се отнася и за доста по-отдалечените от границата със Сирия, Анкара и Истанбул.

Като пример за съществуването на център за набиране на джихадисти, журналистът Чейлан Йегинсу разказва за квартала Хачибайрям в столицата Анкара. В статията си в „Ню Йорк Таймс” от 15-ти септември 2014 той посочва, че: „Хачибайрям, неугледен квартал в центъра на туристическата част на Анкара, се е превърнал в център за набиране на бойци на ИД. Местните твърдят, че към 100 жители на квартала са заминали за да се бият на страната на Ислямска държава в Сирия“.

В своя статия в онлайн-изданието „Ал-Монитор”, турският журналист Кадри Гюрсел пише: „Без използването на турския град Чейланпинар като тилова база, „Джабхат Ан-Нусра” нямаше да е в състояние да се сражава срещу кюрдите в Рас ал-Аин, точно от другата страна на границата“. Ключовият въпрос в случая е, знаели ли са от турското контраразузнаване и армия за наличието на подобни центрове за набиране на нови бойци, както и за съществуването на логистични бази и снабдителни маршрути на ИДИЛ, на територията на Турция?

В отговор, Шанцер и Тахироглу цитират думите на депутата от основната опозиционна Народно-републиканска партия Мехмет Али Едибоглу пред вестник „Уолстрийт Джърнъл”. Според Едибоглу, той лично е проследил конвой от над 50 автобуса, превозващи радикални бойци до граничното село Гювечи, който е бил съпровождан от десет полицейски транспортни средства.

Според Шанцер и Тахироглу, Турция играе за Сирия същата роля, която Пакистан играеше и продължава да играе по отношение на Афганистан. Норвежкият експерт по тероризма Томас Хегхамер също отбелязва, че: „Турция за Сирия е това, което Пакистан бе за Афганистан през 90-те години на ХХ век. Антакия е като Пешавар за Сирия. Турция е основният маршрут за джихадистите от Запад (пътуващи за Сирия, б.р.), както и за тези от други части на региона“. Според българския анализатор Алекс Алексиев: „...Ердоган и турското разузнаване въоръжаваха, обучаваха, даваха подслон на джихадистите в болници на територията на Турция и се грижеха за ранените им. Във всяко отношение ги подпомагаха. Така че, до голяма степен, фактът, че тези джихадисти успяха да станат толкова мощни за кратко време, се дължи на подкрепата на Ердоган“.

Защо Турция рискува репутацията си като член на НАТО?

Нарастващият брой показания, сочещи към турска държавна подкрепа за Ислямска държава, доказват, че Турция е проблемен и непредсказуем член на НАТО. Анкара провежда рискова политика в Сирия и Ирак, реализирайки на практика геополитическата стратегия, заложена в книгата Стратегическа дълбочина на сегашния турски премиер професор Ахмет Давутоглу. Възприетата под ръководството на Давутоглу неоосманистка външнополитическа доктрина отвежда Турция в съвсем различна посока от геополитическите и военностратегическите интереси на НАТО или поне от официално заявените. До т.нар. „арабска пролет”, а и след това, управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието (ПСР) се опитваше да включи Близкия Изток и Северна Африка в турската геополитическа сфера на влияние, чрез прокарването на политизирания ислям в страните от двата региона - по начина, по който това се случи и в самата Турция след 2002.

В продължение на повече от десетилетие, Турция полага усилия за възстановяване на влиянието и позициите си в близкоизточните и северноафрикански владения на някогашната Османска империя. Европейската и американската анализаторска общност обаче, сякаш не забелязваше неоосманистката същност на турската външна политика в тези и други региони и разглеждаше Турция по-скоро като бързо развиваща се ислямска демокрация и успешен модератор в Близкия Изток. Оценката на западните анализатори съвпадаше и със самовъзприятието на турския управленски елит, и в частност на създателя на турската геополитическа стратегия Ахмет Давутоглу. Шанцер и Тахироглу описват много точно визията на управляващата партия в Турция за бъдещето на страната и нейната политика в Близкия Изток: „ПСР разглеждаше Турция като идеалната ислямска демокрация в региона, като се стремеше да изнесе модела и в страните, засегнати от „арабската пролет”, с надеждата да се превърне в техен морален лидер“.

Макар и проявявайки известна критичност, до януари 2011, европейската и американска анализаторска общност виждаше в Турция пример за функционираща ислямска демокрация, способна да изнася успешно своя модел, както и да се превърне в истински лидер на мюсюлманските държави от Близкия Изток. ПСР обаче не успя да изнесе прословутия „турски“ модел в Сирия и Ирак. Последствията от свалянето на светския режим в Ирак, и хаосът, който постепенно, но много бързо обхвана Сирия след март 2011, спъват приложението на турската геополитическа стратегия и отварят все по-широко „кутията на Пандора” в региона, особено що се отнася до т.нар. Кюрдски въпрос.

В резултат от нежеланието на Турция да се откаже от прокарването на своята геополитическа доктрина в Близкия Изток се задълбчават и изострят конкретните проблеми, произтичащи от турската политика към Ислямска държава и към конфликтите в Сирия и Ирак, като цяло. Продължавайки да следва този курс, Анкара очевидно не би могла да очаква каквото и да било подобрение на отношенията си с централните правителства в Дамаск и Багдад.

Отражението на сирийската политика на Турция върху отношенията с България и Гърция

Етнорелигиозните конфликти в Сирия и Ирак предизвикаха нестихваща мигрантска вълна, която дестабилизира България, Гърция, Балканския полустров и цяла Европа. България и Гърция са особенно чувствителни към реалните опасности за своята национална сигурност, произтичащи от нарастналия поток нелегални имигранти, идващи от регионите на Близкия и Средния Изток. Периодично, от София и Атина заявяват сериозна загриженост заради последствията от войните на юг от Турция, но от Анкара не демонстрират дори намек за отстъпление от политиката си през последните три години – пасивност спрямо военните действия на джихадистите от Ислямска държава и скрита подкрепа за тях.

За да възпре нарастващия поток от незаконно пресичащи границата мигранти, България започна да строи телена ограда по границата си с Турция – действие, което според настоящия посланик на Република Турция в България Сюлейман Гьокче напомня за „...Желязната завеса, която съществуваше почти 50 години“. Според Гьокче, „никой не е щастлив от издигането на телени огради и преградни стени“.

За издигнатата вече 34-километрова отсечка от новата ограда по българо-турската граница има основателна причина. В своя доклад Шанцер и Тахироглу споменават, че в неформални разговори с американски държавни служители, представители на турските власти признават за движението на джихадисти през турско-сирийската граница, но се опитват да омаловажат заплахата, като заявяват, че „точно сега ние се нуждаем от тях, за да се бият срещу режима (на Башар Асад, б.р.). След като Асад си отиде, знаем как да се справим с тези екстремистки групи“. Наистина шокиращо признание за политиката на Турция, по отношение на конфликта в Сирия и за ролята на ИД в него.

На фона на опасната политика на Турция, Шанцер и Тахирголу припомнят, че турските власти са препятствали преминеването на границата на едва около 830 джихадисти. В доклада на авторите е цитирана статията на турския журналист Февзи Кизилкоюн във вестник „Хюриет” от 11-ти септември 2011, в която се посочва, че освен гореспоменатия брой спрени на границата европейски джихадисти, са издадени заповеди за издирване на поне още 2000 лица. Шанцер и Тахироглу обаче подчертават, че много по-голям брой терористи са останали в Турция или пък безпрепятствено са преминали турско-сирийската граница. При това положение възниква въпросът, доколко уместно е Турция да продължи да бъде част от НАТО?

Вярно е, че през 2010, на годишната среща на страните членки на НАТО в Лисабон, Анкара се съгласи да приеме разполагането на радар за ранно предупреждение от системата за противоракетна отбрана, разработена и наложена от САЩ, но това е едно от малкото действия, които напомнят за някогашната роля на Турция като стратегически важен член на Алианса. Характерен за сегашното турско поведение в рамките на пакта, е стремежът към водене на самостоятелна и независима от интересите и плановете на САЩ и останалите негови членове външна политика.

Отношенията Турция-САЩ в рамките на НАТО

Както е известно, взаимоотношенията между Турция и НАТО произтичат пряко от тези между Анкара и Вашингтон, но историята на взаимодействието между двете най-силни във военно и геополитическо отношение членки на Алианса съвсем не е безоблачна.   След Кипърската криза от 1974, проблеми и спорни въпроси в отношенията между Турция и САЩ възникнаха и след 2003. В самото начало на осъществената и ръководена тогава от САЩ военна кампания в Ирак, Турция отказа да предостави сухопътен коридор на американските части, в резултат от което отношенията между двете страни се влошиха. Впрочем, в партньорството между Турция и САЩ традиционно се редуват фази на ефективно сътрудничество и моменти на остро противопоставяне.

Поредни конфликтни точки между Турция и САЩ възникнаха във връзка с войните в Сирия и Ирак. Турция настоява в Северна Сирия да бъде създадена буферна зона и зона забранена за полети, докато от САЩ засега отхвърлят такъв вариант. За разлика от САЩ, Турция продължава да настоява за свалянето на сирийския президент Башар Асад, твърдейки, че само така ще може да се сложи край на войната в Сирия и да бъде установен мир с легитимно управление. Според Анкара, свалянето на Асад трябва да бъде приоритет, докато от Вашингтон считат, че борбата и евентуалното унищожаване на ИД са много по-спешни и важни от свалянето на сирийския президент. В статия, озаглавена „Какво иска Ердоган от Кобане“ журналистът Мохамед Халаф цитира материал на турския журналист Чингиз Шандер във вестник „Радикал“: „когато Ердоган призовава света да нападне ИД, единственото, за което настоява, е да се създаде буферна зона на сирийска територия, както и зона, забранена за полети. Това обаче не отговаря на намеренията на Вашингтон и няма връзка с войната срещу терористичната организация. Целта на Ердоган е да бъде свален режима в Дамаск“.

Истинската цел на правителството на ПСР е да бъде ликвидирана вече създалата се фактически кюрдска автономия в Северна Сирия. От ПСР се опасяват, че тази автономия може да получи конституционен статут вътре в Сирия, както и международно признание, по подобие на Иракски Кюрдистан. При проследяване историята на Кюрдския въпрос, както по държави, така и в неговата цялост, става ясно, че за кюрдските партии, автономията е само междинен етап по пътя към реализацията на крайната цел – независима кюрдска държава. През януари 2016, президентът на кюрдската автономия в Северен Ирак, Масуд Барзани, обяви, че е настъпил моментът за промяна на границите в Близкия Изток и, че създаването на независима кюрдска държава в административните граници на Иракски Кюрдистан изглежда по-близо, отколкото когато и да било преди. В същото време е налице вероятност за възникването и правното уреждане на втора кюрдска автономия в Сирия, по примера на тази в Ирак. Опасявайки се от подобно развитие, Турция прави всичко възможно за да ускори падането  от власт на Башар Асад, който през 2012 на практика предаде контрола върху кюрдските територии в Сирия на местната кюрдска Партия на демократичното единство (Democratic Unity Party - PYD) и паравоенните кюрдски Отряди за защита на народа (PYG).

В спомената по-горе статия, Халаф цитира и турския вестник „Хюриет”, според който причините официална Анкара да не иска да провежда сухопътна военна операция срещу Ислямска държава са две: „На първо място, евентуалното утвърждаване на автономията на сирийските кюрди, обявена още в края на 2012, което в съчетание с автономията на Иракски Кюрдистан, би оказало негативно въздействие върху националната сигурност, и, на второ, изпращането на сухопътни сили би било оправдано, ако това доведе до свалянето на режима на Асад, тъй като борбата срещу ИД ще представлява ликвидиране на симптомите, а не на самата болест“.

Повече от ясно е, че свалянето на Башар Асад няма да реши проблема с появата и разрастването на Ислямска държава. Свалянето на сирийския президент от власт по-скоро ще създаде властови вакуум, от който Ислямска държава отлично знае как да се възползва.

Какво е бъдещето на Турция в НАТО?

Сирийският конфликт е сред критичните точки, в рамките на започналата нова студена война между Москва и Вашингтон. Турция е необходима на САЩ като стратегически разположен ключов съюзник в геополитическото и военностратегическо противопоставяне с Русия. Турция и САЩ са на сходни позиции, по отношение на Москва, но що се отнася до подхода им към Кюрдския въпрос в Сирия и неговото решаване, Анкара и Вашингтон очевидно има противоположни визии.

От хода на сраженията, които Отрядите за защита на народа (YPG) водеха срещу ИД, се видя, че за разлика от турското правителство, сирийските кюрди действат като истински буфер срещу джихадистите. Освен това, начинът, по който Ислямска държава използва територията на Турция и контролирания от нея участък от турско-сирийската граница, показва, че с действията си ИД може да дестабилизира Турция отвътре. А последното нещо, от което САЩ се нуждаят, е нестабилна Турция в период на бързо нарастващо военно напрежение между НАТО и Русия.

Взаимодействието между Турция и ИД, обаче, може да се погледне и от друга гледна точка. Макар и да въвлича Анкара в сътрудничество с откровени терористи, войната между сирийските кюрди и Ислямска държава вкарва Турция в спиралата на нарастващата враждебност спрямо Русия, което в общи линии е изгодно за НАТО и САЩ, които доминират в Алианса.

За Анкара, Кюрдският въпрос е много по-важен от борбата срещу тероризма.

Ако Турция продължи с досегашната си политика спрямо конфликтите в Сирия и Ирак, както и по отношение на вълната от нелегална имиграция, може да се стигне до трайно изостряне на отношенията ѝ с европейските членове на Алианса. Подкрепата за Ислямска държава поражда въпроси относно оставането на Турция в НАТО. Може да се окаже, че до френския сценарий – т.е. излизането на страната от структурата на военното или политическото командване на пакта,  остава само една крачка, макар че засега това изглежда невероятно или далечно събитие. Окончателно напускане на НАТО от страна на Турция може обаче да се превърне във възможен вариант след десет или двайсет години, макар че такъв изход със сигурност няма да се подкрепи от Вашингтон. Ако се стигне до напускане на Турция, това ще представлява проблем както за САЩ, защото ще загубят ключов съюзник, така и за европейските страни, защото геополитическата граница между нестабилния в продължение на век Близък Изток и Европа ще се измести по протежението на днешните българо-турска и гръцко-турска граници в Източна Тракия, т.е. 1600 км по-навътре, отколкото е днес. От друга страна, подкрепата на турските власти за джихадистите, повишава риска за националната сигурност на България, Гърция, както и за регионалната сигурност на Балканския полустров, а отттм и за цяла Европа.

Възможна ли е качествена промяна в турската външна политика?

Рано е да се каже, дали може да се очаква качествена промяна в турската политика в Близкия Изток, тъй като трябва да се изчака ефектът от политическите събития в Турция, от лятото и есента на 2015, както и да се види, какво ще се случи на сирийско-иракския фронт срещу ислямистите през 2016. Сътрудничеството с организации като Ислямска държава и рискованото поведение по отношение на нарастващата заплаха от радикалния ислям, излагат на опасност цели четири континента.

Всичко казано дотук се случва на старата фронтова линия на конфликт и съприкосновение между християнството и исляма. Какво ще е бъдещето на Турция в НАТО тогава?

Библиография:

  1. Алексиев, Алекс: „Коалиция на желаещите“ срещу „Ислямска държава“ ще има, но не очаквам бързо разрешение на конфликта [Онлайн ресурс]. Агенция „Фокус“, 17.09.2014, http://www.focus-news.net/opinion/2014/09/17/29980/aleks-aleksiev-koalitsiya-na-zhelaeshtite-sreshtu-islyamska-darzhava-shte-ima-no-ne-ochakvam-barzo-razreshenie-na-konflikta.html
  2. Дневник. Партията на Ердоган изгуби мнозинството в парламента в Турция//в-ник Дневник, 08.06.2015
  3. Капитал. Идеите за разполагане на ракети срещу нас не помагат//Капитал, 9.05.2015
  4. Vesti.bg. Радар от ПРО в Турция ще пази и България [Онлайн ресурс]. Достъпен чрез: http://www.vesti.bg/bulgaria/politika/radar-ot-pro-v-turciia-shte-pazi-i-bylgariia-4088091
  5. Халаф, Мохамед. Какво иска Ердоган от Кобане, И защо Турция играе двойна игра//в-ник Капитал, 21.10.2014
  6. Adam Entous & Joe Parkinson, “Turkey’s Spymaster Plots Own Course on Syria,” The Wall Street Journal, October 10, 2013, (http://online.wsk.com/news/articles/SB100014240552702303643304579107373585228330)
  7. Chulov, Martin. Iraqi Kurdistan President: time has come to redraw Middle East boundaries // The Guardian, 2016
  8. Fevzi Kizilkoyn, “Turkey Sends Back 830 European Jihadists,”Hurriyet Daily News (Turkey), September 11, 2014. (http://www.hurriyetdailynews.com/turkey-sends-back-830-european-jihadists-.aspx?pageID=238HYPERLINK "http://www.hurriyetdailynews.com/turkey-sends-back-830-european-jihadists-.aspx?pageID=238&nID=71565&NewsCatID=510"&HYPERLINK "http://www.hurriyetdailynews.com/turkey-sends-back-830-european-jihadists-.aspx?pageID=238&nID=71565&NewsCatID=510"nID=71565HYPERLINK "http://www.hurriyetdailynews.com/turkey-sends-back-830-european-jihadists-.aspx?pageID=238&nID=71565&NewsCatID=510"&HYPERLINK "http://www.hurriyetdailynews.com/turkey-sends-back-830-european-jihadists-.aspx?pageID=238&nID=71565&NewsCatID=510"NewsCatID=510)
  9. Kadri Gursel, “Has Turkey Become The ‘Pakistan of the Middle East’,” Al Monitor, September 24, 2013. (http://www.al-monitor.com/pulse/security/2013/09/time-act-al-qaeda-Turkey-jabhat-al-nusra# )
  10. Kren Leigh, “Q&A: On Foreign Fighters Flowing Into Syria,” Syria Deeply, December 2, 2013. (http://www.syriadeeply.org/articles/2013/12/2628/qa-foreign-fighters-flowing-syria/)
  11. Schanzer, Jonathan and Tahiroglu, Merve. (2014). Bordering on Terrorism: Turkey’s Syria Policy and the Rise of the Islamic State. Washington, D.C., FDD Press
  12. Yeginsu, Ceylan. ISIS Draws a Steady Stream of Recruits From Turkey. New York Times, 09.15.2014

*Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Преди 125 години българските политици сложиха началото, като определиха важността на железниците за държавното устройство и за европейската интеграция на страната ни. Те проявиха мъдрост и отговорност, поставяйки железниците сред политическите си приоритети. През последните няколко десетилетия обаче, железниците са забравени. От година на година те стават все по-непривлекателни за превози и пътуване. В транспортно отношение проектът „България 2020” се свързва само с метрото и магистралите и по-малко с железниците, въпреки че те са национална потребност за икономиката и мобилността  при пътуване

Сега всички усилия и действия са насочени към „усвояване на еврофондовете и средствата от бюджета за железниците“. Не завършихме инфраструктурните  железопътни проекти, движим влакове с ниски скорости и лошо качество на услугата. Държавните ни железници са обременени с огромни дългове. Наслушахме се за високоскоростни влакове от Китай до София или от Истанбул до София, за свързване с високотехнологична инфраструктура и влакове на Егейско с Балтийско море. „Светлото бъдеще” на железниците се обогати, но забравихме или умишлено не говорим за сегашното финансово и техническо състояние на българските железници.

Равносметката за 2007 -2015 и предизвикателствата през 2016-2022

На финала на програмния период 2007-2015 и старта на новия 2016-2022 е необходимо да оценим и анализираме, в каква посока се променят българските  железници. В исторически план днес държавните железници отбелязват  най-ниския обем пътнически и товарни превози за последните петдесет и повече години. Пътническите превози паднаха  4,4 пъти, a товарните 7 пъти, спрямо най-високия си обем.

Изпреварващото завършване на автомагистралите и закъснелите проекти в железниците доведе до бързо нарастване на автомобилните превози. Интензивността по магистралите и превозите на товари от автомобилния транспорт са три пъти по-големи от онези с железопътен транспорт. За периода 2000-2005 увеличението на трафика по магистралите  е 35,4%, по пътищата първи клас - 35,9%, втори клас - 35,3% и трети клас - 38,5%. За периода 2005-2010 увеличението на трафика по магистралите е 27,6%, по пътищата първи клас - 5,6%, втори клас - 11,9% и трети клас - 10%. Тази трайна тенденция ще продължи и към 2020 се очаква нарастване на трафика по шосетата с 40%.

Националният железопътен превозвач БДЖ продължава да бъде в тежко финансово състояние. Огромните просрочени дългове не позволяват да се инвестира в нови влакове и технологии, в пътническата и товарна услуга. Традиционно, с графика за движение на пътническите влаковете се създават проблеми в обслужването на гражданите. Основната причина е че се робува на схемата „пътникът следва влака“, вместо обратното - „влакът да следва пътникопотока“.

Новата и съвременна транспортна схема трябва да се основава на променената конфигурация на пътникопотока. Въпреки милионите разходи за маркетинг на пътническите превози, няма никаква промяна в качеството на пътническата услуга. Това доведе до сериозна загуба на пазарен дял и приходи. Времепътуването и  скоростите на влаковете не са се променили за последните 15 години. Техническото състояние на локомотивите и пътническите влакове се влошава. БДЖ загуби позициите на предпочитан превозвач не само заради лошото качество на услугата, удълженото времепътуване, неудачната транспортна схема и разписание, но  и заради недоброто оперативно управление на движението на влаковете, съвместно с държавната жп инфраструктурна компания НКЖИ.

БДЖ нямат привилегията да ползват средства от ЕС за модернизация и доставка на нови влакове. Но това се компенсира частично със средства от бюджета. Ежегодно 200 млн. лв. постъпват в БДЖ като субсидия за пътническата услуга. За последните годни близо 2 млрд. лв. са инвестирани в БДЖ без да има подобрение в пътническата услуга. Липсата на дългосрочна визия и политическа воля железопътната услуга да бъде приоритет в транспортната услуга води единствено до наливане на пари без резултат. Така железниците се превръщат в бреме за бюджета, вместо в стратегически превозвач, който да доближи стандартите си на обслужване до европейските.

Това, което ще промени пътническата услуга, е доставката на ново поколение влакове за обслужване на пътникопотока между областните центрове и по направленията, свързващи страната ни с европейските столици. Такава възможност и политическа воля засега не се виждат. Днешните потребности се заменят с обещания за „високоскоростни влакове в неопределено бъдеще“.

Целта е да променим пътническата услуга още през следващия програмен период в рамките на проекта „България 2020”. Може би е целесъобразно да се създаде ново дружество за железопътна услуга, необременено от сегашните финансови тежести на БДЖ, което да развива пътническата услуга с ново поколение влакове и по различна транспортна схема, съобразена с правилата на съвременните европейски железници. Сближаването на стандартите на българските железници с европейските е стратегическа цел на европейските фондове. Вместо сближаване обаче, ние все повече се отдалечаваме от тези изисквания и стандарти за транспортно обслужване.

По отношение на товарните превози, БДЖ нямат бъдеще. Загубата на пазарен дял, реализирането на оперативни загуби, конкуренцията от страна на частните превозвачи, липсата на реформи лишават товарната услуга на държавния превозвач от перспективи. Единствената възможност е товарните превози да се реформират в ново дружество за специализирани и интермодални превози, което обаче е малко вероятно поради липса на политическа воля и необходимост от значителни  инвестиции. Едно партньорство със стратегически оператор и инвеститор изглежда по-реалистично. Ако се реализира европейската политика за интегрирана транспортна мрежа и услуга на базата на инвестиции в „свързана инфраструктура и технологии“ и обща търговка политика между транспортните дружества, е възможно БДЖ-Товарни превози да постигне по-добър мениджмънт и финансови резултати. Така ще се реализира и европейската политика за по-икономична, по-екологична  и по-безопасна транспортна услуга.

Това, което създаде проблеми в изпълнението на железопътните инфраструктурни проекти, е изборът на изпълнителите. Прилагането на правилото „за най-ниската цена“ и по-малката значимост на техническата оценка неутрализира технологичния капацитет и опит на участниците в обществените поръчки. По този начин „най-ниската цена“ се оказва прекалено скъпа. Изборът на изпълнители със съмнителни референции и без достатъчен опит доведе до сериозни проблеми в качеството и сроковете на изпълнение на проектите. Реално не реализирахме жп инфраструктура по европейски стандарти за по-високи скорости. Трудно ще достигнем скорости до 160 км/ч, в значителна част от железопътната мрежа скоростите ще се запазят в границите на 120-130 км/ч, а някъде и по-ниски. Не изграждаме хомогенна инфраструктура за скорост 160 км/ч. Противоречива е и политиката за изграждането на свързващата инфраструктура и технологии за взаимодействие между видовете транспорт в рамките на интегрираната транспортна мрежа и услуга. Вместо стратегията на интегриране на видовете транспорт да бъде изпреварваща, тя едва сега ще се разработва. Принципът на най-ниската цена отне възможността да изградим високотехнологична инфраструктура, позволяваща използване на влакове и технологии от ново поколение.

През изминалия програмен период не завършихме проектите в предвидените срокове до края на 2015, а проблемите в строителството и недоброто качество тепърва ще се оценяват. Възможни са финансови корекции. Едва ли при такава инфраструктура ще се доближим да стандартите на европейските железници, каквато е целта на еврофондовете. Техническите параметри на жп инфраструктурата, по отношение на скоростите и времепътуването, няма да са по-различни от тези преди 10-15 години. Вместо да се концентрираме върху проектите, през новия програмен период ще трябва да търсим собствени средства за довършване на проектите от предишния програмен период.

Необходима е генерална промяна в избора на изпълнителите при провеждането на обществените поръчки. Недопустимо е жп инфраструктурата да бъде жертвана за сметка на „най-ниската цена“. Процентът на усвоените средства не означава нищо ако проектите са изпълнени на ниско техническо ниво и не доближават инфраструктурата до европейските стандарти. Усвояването за сметка на качество на проектите е равнозначно на усвояване в полза на други. Изравняването на стандартите на железопътната услуга, което е целта на еврофондовете, се провали не само в инфраструктурата, но и по отношение на растежа на превозите и приходите и особено в качеството на услугата.

Между усвояването и резултатите има огромно разминаване. Усвояването без постигане на без по-високи скорости е доказателство за ниската ефективност на инфраструктурните проекти. Без технологично обновяване и иновации превозвачите са обречени. Начинът, по който се осъществява модернизацията на железопътната инфраструктура, също влияе негативно върху качеството на железопътната услуга. Очевидно взаимодействието между НКЖИ и БДЖ по отношение на технологията на превозите е тотално нарушено. Ако това продължи и през следващия програмен период нищо добро не очаква железниците и техните клиенти. Това ще продължи до 2022 и ще доведе до още по-голям спад в превозите на железниците и задълбочаване на финансовата криза.

От ключово значение за железниците е доброто управление. Подмяната не решава промяната. А това, което пречи на доброто управление, е взаимодействието между БДЖ и НКЖИ. Сега се получава така, че един кара влака – БДЖ, друг определя условията за движение на влака – НКЖИ, а трети плаща. Този трети е обществото, което чрез данъците плаща загубите от неефективния модел за управление на железопътния сектор. Ежегодно с бюджета на железниците се отпускат по 500 млн. лв. като субсидия и капиталови разходи без да има видими промени в качеството на железопътната услуга и финансовото стабилизиране. Това продължава няколко години и няма решителни действия за промяна. Няма идеи в тази посока и в предлаганата, но неподкрепена т.н. „Дългосрочна стратегия на БДЖ“. В нея се говори основно за ролята на държавата, но няма желание да се погледне в собствената кухня. Този подход задълбочава кризата в железниците.

Проблемите са, че двете дружества не си взаимодействат технологично  в три ключови сфери: координацията в оперативното планиране и управление на влаковата работа, безопасността на железопътната услуга и интегрираната инвестиционна политика. Инвестиции само в жп инфраструктурата без иновации в нови технологии и влакове не решават проблемите на превозвачите нито във финансово отношение, нито в подобряване качеството на железопътната услуга. Скоростите са важни за инфраструктурата, но когато няма подвижен железопътен състав за по-високи скорости, това не позволява да се оползотвори ефекта от модернизацията на жп линиите.

Липсата на балансирана инвестиционна политика едновременно в инфраструктура и в нови технологии и влакове за подобряване качеството на железопътната услуга се превръща в сериозен проблем за железниците, като цяло. Решение не се очертава  и за периода до 2022. Това означава, че железниците остават без перспектива за развитие в дългосрочен план.

В някои европейски железници, като Австрия, Германия, Полша и други, юридически независимият управител на железопътната инфраструктура е в структурата на холдинг, който притежава и контролира един от превозвачите. Управителят на инфраструктурата е с ограничена организационна и управленска независимост по отношение на железопътното предприятие. Това дава възможност за обща координация, политика по безопасността и интегрираната инвестиционна политика, както и общи мерки за стимулиране растежа на превозите. Те трябва да имат една обща цел – повече превози, повече приходи за превозвача и повече приходи за инфраструктурата от инфраструктурните такси. Това е смисъла на холдинговата структура и това е  една от стъпките за стабилизирането на железопътния сектор.

По-сложен е въпросът за регулация между автомобилния и железопътния транспорт. Не можем да говорим за интегрирана транспортна мрежа и услуга без наличието на регулаторен орган в транспорта. Безконтролната либерализация без регулация на пазара на транспортните услуги води до скъпа и неконкурентна услуга, от която се възползват чуждестранните превозвачи, особено в областта на транзитните превози. Европейските железници стимулират нововъзникващите товарни превози и прехвърлянето на превози от автомобилен към железопътен транспорт. Това е смисълът на европейската политика приоритетно да се инвестира в железопътна инфраструктура и нови интегрирани транспортни технологии.

Как държавата регулира пазара на транспортни услуги?

Железниците не са услуга, затворена в определен регион, а национална и общоевропейска мрежа от взаимно свързани услуги вътре в железниците и във взаимодействие с другите видове транспорт. В момента страната ни инвестира едновременно в успоредни пътни и железопътни проекти по направленията от трансевропейската транспортна мрежа. Това са направленията, където се генерират  в най-голяма степен превозите и приходите. Значителна част от тези превози се извършват по магистралите и в много малка степен по жп мрежата. Това води до неизползване на капацитета на железниците и ниска ефективност на инвестициите за сметка на високата интензивност по магистралите от преминаващия транзитен трафик, осъществяван основно от чуждестранни автомобилни превозвачи. Ако правилата за достъп и ползване до пътната и железопътната инфраструктура следват принципа „да плаща този, който разрушава пътя, замърсява околната среда и нарушава безопасността по пътищата“, ще се създадат обективни условия за увеличаване на превозите по успоредните жп линии. Това е европейската транспортна политика, която за съжаление у нас не се прилага. Това прави железниците ни неконкурентни на пазара на транспортни услуги и облагодетелства чуждестранните автомобилни превозвачи. Не е необходимо да чакаме въвеждането на ТОЛ-такса. Винетната такса трябва да се структурира по друг начин, т.е. да плаща този, който руши, замърсява и нарушава инфраструктурата. Това означава съживяване на превозите и приходите и увеличаване на собствения принос във финансовото стабилизиране на БДЖ и НКЖИ.

Ако не осъществим генерална промяна вътре в железниците по най-важните проблеми, натрупани през годините, едва ли държавата ще бъде финансово способна да ги извади от дълбоката криза. В един момент някой ще каже – стига сме наливали пари в сектор, който няма собствена визия за промяна. Транспортната услуга не е привилегия на отделен вид транспорт и региони, а право на всеки български гражданин на достъп и ползване на една по-икономична, по-екологична и по-безопасна услуга. Това е националната железопътна мрежа, която може да обслужва не 25-30 млн., а значително повече пътувания годишно, да развие изостаналите в транспортно отношение региони и да гарантира свързаност  с националната транспортна мрежа и услуга.

Инвестициите трябва да следват транспортните потоци за да се осигури растеж в превозите и добро качество на транспортната услуга по направленията със значително въздействие на пазара на транспортни услуги. Те не осигуряват целите и ефективността на инвестициите. Това е много важно, когато, при ограничения финансов ресурс, трябва да оценяваме ефективността на всеки лев. За съжаление, инвестиционната политика и приоритетите не са в полза на конкурентоспособността на железниците спрямо магистралите. Достъпът и ползването на пътната и железопътната инфраструктура създаде реални условия за масов отлив на превози от железниците към магистралите. Те са най-важните елементи на транспортната мрежа и услуга. На практика, двата вида транспорт – железопътен и автомобилен, се самоизяждат във вреда на националната икономика и мобилността при пътуване.

Пропуснахме един програмен период (2007-2013/15), неуспешен за железниците, но с по-добри условия за автомобилните превозвачи, разбира се за сметка на разходите на държавата. Приоритетите за следващия период до 2022 са определени и за железниците, и за магистралите. Едва сега започваме да разработваме Стратегия и модел за интегрирана транспортна мрежа и услуга. Вероятно отново ще ни предоставят поредните дебели папки, ще отчетем поредното усвояване от едни и същи изпълнители на поредните милиони. Трябва ли да споменаваме за похарчените близо 60 млн. лв. техническа помощ от ЕС за проекти и в железниците без видими резултати.

Общите разходи за републиканската пътна мрежа са 1,12% от БВП (включително средствата от ЕС). Като главна цел на Стратегията за пътната инфраструктура до 2022 се посочва България да има устойчива пътна мрежа, интегрирана в европейската транспортна мрежа. Забравихме, че транспортната мрежа на Европа и на България включва и железопътната инфраструктура и железопътните превози. Къде в тази  Стратегия а интегрираната транспортна мрежа и услуга е интегрираният подход за достъп и ползване на пътната и железопътна мрежа по успоредните направления? Оптимистичният вариант за устойчиво развитие на пътищата изисква ресурс от 19,5 млрд. лв. до 2022, а песимистичният - 9 млрд. лв. Няма нищо по-добро от това да имаме устойчива пътна инфраструктура. Пътната и железопътната инфраструктура са част от транспортната мрежа и политика на държавата и разглеждането им поотделно, а не в пакет, не е добро решение за транспортната услуга. В същото време, т.н. Стратегия за железниците отлежава някъде, не е интересна за обществото и за страната. Можем и без железници.

В развитите европейски железници подходът е по-друг. Въпросът за инфраструктурните такси се превърна в основна тема на политиката в транспорта. ЕС се опитва да регулира таксите по транспортната инфраструктура. През последните години товарните превози по железниците намаляват с 4,7%, а пътническите превози са се увеличили с 0,4%. Общата средна такса за достъп на товарните превози е по-ниска от тази за пътническите. В по-голямата си част, пътническите превози се организират чрез договори за предоставяне на обществени услуги и с фиксирани влаккилометри. Сравнителният анализ показва, че таксите за товарните превози по железопътния транспорт все още са по-високи в сравнение с автомобилния транспорт. Това е най-очевидно, когато се използва винетна такса.

Налице е различен подход при определянето на таксите по железопътната и пътна инфраструктура. Различията в системите за таксуване, т.е. дали се използват преките или пълните разходи, нарушава баланса на превозите между железопътния и автомобилния транспорт във вреда на разходите за транспортната услуга и не отчита реалните разходи за инфраструктурата. Предимствата на различните видове транспорт в една интегрирана транспортна мрежа и услуга се обезличават за сметка на по-високите разходи за превоз и без да се отчитат екологичните проблеми и безопасността по пътищата.

Регулацията на пазара на транспортни услуги е от особено значение за транспортните разходи, за генериране на повече приходи и за по-доброто използване капацитета на пътната и железопътната инфраструктура. Регулацията има две страни. В железопътния транспорт тя може да бъде стимул за преодоляване на спада в товарните и пътническите превози. В национален аспект, регулацията е фактор по-ефективно да се използват предимствата на видовете транспорт в една интегрирана транспортна мрежа и услуга.

Приоритет ли са железниците?

Липсват ясни цели по отношение на железопътния транспорт. Те обикновено се изчерпват с това, как да се наредим на опашката за някой проект за усвояване на европейски пари. Повтаряме, че железниците имат нужда от държавни средства или, че в Европа те са приоритет. Кой обаче се интересува от растежа на превозите и приходите, от дълговете и оперативните загуби, от загубата на пазарен дял и влошената транспортна схема при пътническите превози? Тоест, говори се само за проекти, пари и усвояване, а не как да постигнем по-високи технически параметри на жп инфраструктурата, иновации в нови товарни технологии и ново поколение пътнически влакове. При ограничения финансов ресурс възможен изход е привличането на стратегически транспортни оператори и инвеститори и в пътническите, и в товарните жп превози.

Няма как железниците да се противопоставят на автомобилните превозвачи, да спре спадът в пазарния дял и отнемането на превози и да се постигне финансовата им стабилизация, ако не предложат високотехнологична услуга.

Необходим е национален подход към съдбата на българските железници. Стратегията за пътищата, приета от Министерския съвет, е добър пример в това отношение. Същото трябва да стане и при железниците. Но не с безидейни и несъдържателни реформи, каквито бяха представени в Комисията по транспорт в Народно събрание и с основание не се подкрепят от Министерство на финансите. Дебатът за железниците трябва да се води на друго ниво. Не подценяваме това, което правят двете дружества. Но в техните виждания до голяма степен доминират традиционните идеи и схващания, разглеждат се някакви песимистични и оптимистични сценарии, говори се за оздравяване и се предлагат крайно предпазливи мерки. Водещи при подготовката на една Стратегия трябва да бъдат бизнесът, общините, потребителите на железопътната услуга, частните превозвачи и спедитори, както и външни експерти, които са в състояние да предложат нетрадиционни и смели решения. Интересите на железниците пред министерствата на транспорта и на финансите трябва да се защитават от бизнеса и гражданското общество.

Необходимо е да се излезе извън традиционната рамка да се говори само за пари, което е характерно за железопътните дружества, а за завършени инфраструктурни и технологични проекти, които да променят радикално съдържанието на железопътната услуга по европейски стандарти.

Сега се ограничаваме само в рамката „пари за инфраструктура”. Железниците продават на пазара железопътна услуга. В пакета на тази услуга е не само инфраструктурата, но и съвременните технологии за превоз. Това е надстройката, определяща лицето на железниците.

Железниците са национална потребност за икономиката, за развитието на регионите, за мобилността на пътуването. Политиката за развитието на железниците избяга от приоритетите на проекта „България 2020” за по-икономична, по-екологична и по-безопасна транспортна услуга. Метрото и магистралите са само една част от транспортната политика. Те решават регионални проблеми на транспортното обслужване, но не и националните потребности на страната както за вътрешни превози, така и за превозите в европейското пространство. При толкова инвестиции в железопътния сектор е необходимо да осигурим технически и технологични условия да се използва капацитетът на железниците съобразно предимствата им. Това е европейския път и страната ни трябва да го следва, в противен случай България ще си остане само преходен  коридор за предимно чуждестранни транзитни автомобилни превозвачи. Без инвестиции в растеж на превозите и приходите, без високотехнологична инфраструктура и иновации в нови транспортни технологии, железниците ни ще продължават да затъват и да бъдат бреме за бюджета на страната и за развитието на регионите.

Колко още оздравителни програми и стратегии ще трябва напишем, за да разберем, че важни и решаващи са не страниците и томовете, а идеите и конкретните действия, както и, че е необходима политическа воля, подкрепена финансово с реформи и действия в дългосрочен период? Какво ни очаква? Ако няма политика, няма средства за инвестиции, няма превози и приходи, следва задълбочаване на кризата, дългове, съкращения, закриване на дейности, гари и жп линии, т.е. недобро обслужване на икономиката. Така към 2020 ще имаме железници със славно минало, но с несигурно или въобще без бъдеще.

 

*Авторът е бивш генерален директор на НК БДЖ (1997-1998) и председател на Парламентарната транспортна комисия (2001-2009)

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Съдържание брой 3 2016г

България

И.Иванов, Свързването на Българския Северозапад със Сръбския Изток – шанс за оцеляването на двата региона

Й.Мирчев, Р.Михайлов, Ще остане ли България без държавни железници

Европа

К.Каишев, Бъдещето на Турция в НАТО

С.Хайтов, Опитите за формирането на стратегическа ос Киев-Анкара

Б.Димитров, Възкресеният проект за "Междуморието" и геополитическите му измерения

А.Девятков, Прагматизмът на германската Ostpolitik

Н.Петров, Провалът на имигрантската политика на Меркел и възходът на "Алтернатива за Германия"

Н.Аврейски, ЕС в клопката на геополитическата стратегия за неговото маргинализиране

Светът

Н.Стефанов, Възможната деескалация на напрежението по оста Вашингтон-Москва

Х.Пант, Еволюцията на индийската стратегия: от „мека” към „твърда” сила

П.Георгиев, Червените линии на Пекин

Гледна точка

Д.Уилъртън, Русия - непознатият противник на Запада

Геостратегия

О.Барабанов, Т.Бордачов, Ф.Лукиянов, Международната стабилност и новият глобален баланс през ХХІ век.

Приложна геополитика

С.Каменаров, Проектът за канал Каспийско море - Персийски залив в контекста на Трансазиатския коридор за развитие

Геоикономика

П.Яковлев, Глобалната икономика: скокът в неизвестността

Д.Божилов, Влияние на офшорните практики на транснационалните компании върху икономическия растеж

Ф.Уйлям Енгдал, Вашингтон и Брюксел оставят Балканите без газ

Геополитика и история

Р.Кенеди, Защо арабите не искат американско присъствие в Сирия

Книги

П.Димитров, Нежното лице на терора: жените в Ислямска държава

К.Методиев, Балканите на кръстопътя след студената война

Интервю

Сун Хунбин за шансовете на Русия и Китай да контролират глобалната икономика

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Michael Weiss, Hassan Hassan. ISIS: Inside the Army of Terror, 288 p., Regan Arts. 2015

Michael WeissHassan Hassan. ISIS: Inside the Army of Terror, 288 p., Regan Arts. 2015

 

Появата в Близкия Изток на толкова мощна терористична групировка като Ислямска държава (ИД), която само за малко повече от година успя да завладее огромни територии в Ирак и Сирия, несъмнено изненада както световната общественост, така и медиите. В резултат се появиха цяла поредица от изследвания, чиито автори се опитват да обяснат този феномен. Сред тях е и новата книга на Майкъл Уайс (анализатор на Foreign Policy) и Хасан Хасан (сътрудник на британския Кралски институт за международни отношения, известен повече като Чатам хаус) "Ислямска държава: вътре в армията на терора". В увода към нея, двамата автори си поставят амбициозната задача да отговорят на въпроса "Как възникна ИД и по какъв начин съумя да постигне толкова много за такъв кратък срок?".  За съжаление, те успяват да я постигнат само отчасти.

Вината на Вашингтон, Техеран и Багдад

На практика, Уайс и Хасан стигат до извода, че за триумфа на ИД следва да виним най-вече САЩ, Иран и Сирия, а също и властите в Ирак - както тези от новия "демократичен" период, така и режима на Саддам Хюсеин. Според тях, вината на Вашингтон е най-вече в това, че е взел решение да свали режима в Багдад, без въобще да разбира, какво представлява тази страна, и в резултат е  посял в нея семената на хаоса, оказал се идеалната среда за всевъзможните джихадисти. На свой ред, Иран и Сирия биват обвинявани, че са били преките спонсори на предшествениците на ИД, използвайки ги за решаването на собствените си външнополитичеки задачи (и най-вече за борбата си срещу САЩ в Ирак). Накрая, иракският режим също помага за появата на ИД тъй като със своя шовинизъм и осъществяваните религиозни "прочиствания" успява до такава степен да озлоби местните сунити, че те предпочитат пред шиитските "сатрапи" в Багдад диктатурата на религиозните фанатици, опиращи се на сенчестите скруктури, създадени още от баасисткия режим. В частност, в книгата доста убедително е показана ключовата роля на лозунга за защита на сунитите от притесненията от страна на шиитите в пропагандата на Ислямска държава. Така, в крайна сметка, авторите стигат до извода, че за триумфа на ИД са виновни именно САЩ, Иран, Сирия и властите в Багдад.

В това няма нищо ново или сензационно, включително за българския читател. През 2003 Джордж Буш младши действаше без да се съобразява нито с мнението на държавите от региона (които бяха наясно, до какво може да доведе колапсът на иракския режим), нито дори с това на собствените си съветници. Що се отнася до наследилият го го в Белия дом Барак Обама, налага се впечатлението, че когато взе решението си за изтегляне на американските войски от Ирак, той беше загрижен повече за собствения си рейтинг, отколкото за стабилността в региона.

Доста по-спорна обаче е тезата на авторите, за уж съществуващите преки връзки на Иран и Сирия с Ал Кайда. Разбира се, няма смисъл да се отрича, че Техеран и Дамаск имаха достатъчно основания да желаят затъването на САЩ в Ирак. В същото време липсват преки доказателства за твърдението на Уайс и Хасан. Освен това, ако Иран и Сирия действително са били чак толкова притеснени от евентуален американски удар, едва ли щяха в разгара на обявената от САЩ война с международния тероризъм да дадат на Вашингтон поредния повод за нанасянето му, помагайки на един от филиалите на най-големия враг на Америка.

В същото време, критиката срещу правителството на Нури ал-Малики изглежда съвсем справедлива. Вместо да се съобразят с интересите на сунитите, след свалянето на Саддам шиитите се опитаха да обърнат ситуацията в Ирак с главата надолу, като изцяло поставят под свой контрол и държавния апарат, и силовите структури, и местния бизнес. В крайна сметка, това можеше да доведе само до крайното озлобление на сунитската общност.

Какво се премълчава

Много по-важно обаче е това, за което Уайс и Хасан предпочитат да не говорят в последната си книга. На практика, те почти напълно игнорират един от основните въпроси, свързани с ИД, а именно за ролята на Катар, Саудитска Арабия, Турция и някои други държави от региона. Дори, ако според тях тази роля е била незначителна, те би трябвало да го кажат открито, да не говорим, че ако тя всъщност е доста сериозна това няма как да се пренебрегва. Нещо повече, в условията на неотслабващото регионално противопоставяне, монархиите от Персийския залив разглеждат шиитския режим в Багдад като протеже на Техеран, което означава, че всяка сила, работеща против иранските интереси, се приема от тях като фактически съюзник, пък макар и временен. В книгата доста убедително е показана ключовата роля на лозунга за защита на сунитите от шиитското потисничество в пропагандата на ИД.

За съжаление обаче, Уайс и Хасан засягат този въпрос само мимоходом. Те например, упорито прокарват тезата, че външната финансова помощ винаги е била само малък дял от приходите на Ал Кайда, а след това и на ИД. В тази връзка се акцентира върху конкуренцията от страна на сирийските опозиционни групировки за оръжейните доставки и финансовата подкрепа от Катар и Саудитска Арабия. Накрая, твърде любопитно изглежда твърдението им, че катарските журналисти няма защо да се страхуват от бойците на ИД, затова пък всеки друг техен колега (включително от финансираната от Саудитите телевизия „Ал-Арабия”), попаднал в ръцете им, го очаква сигурна смърт.

Всъщност, ценното в тази книга е, че авторите предлагат на читателите си доста подробен и изобилстващ с многобройни интересни детайли обзор на случилото се в Ирак и Сирия през последните десетина години. Благодарение на многобройните интервюта с очевидци и преки участници в събитията (джихадисти, правозащитници, военни, хора от специалните служби и политици), те съумяват да очертаят достатъчно пълна, жива и обемна картина на Близкия Изток „след Саддам”, даваща ни представа не само за това, какво представлява ИД, но и за средата в която се развива този феномен. В този смисъл, книгата несъмнено е полезна не само за онези, които не познават добре близкоизточните реалности, но и за експертите, които могат да научат от нея нови факти и подробности.

Грешките на Белия дом и Пентагона

Специално внимание изисква фактът, че в книгата подробно се анализират корените на съвременния  джихадизъм -  така, авторите се връщат към 80-те години на ХХ век и подробно  разказват за арабските „моджехидини” в Афганистан. Според тях, именно тогава се оформя идеологическата платформа на джихадистите и стартира кариерата на мнозина от сегашните им лидери, и на първо място Абу Мусаб ас-Заркауи (чиято подробна биография също присъства в книгата), когото Уайс и Хасан смятат за „баща” на целия проект за създаването на „ислямска държава” в Месопотамия.

В тази връзка авторите правят важен и доста актуален извод, който може да изненада неспециалистите, а именно, че ИД съвсем не е нов феномен и не възниква от нищото. Уайс и Хасан анализират цялата история на тази групировка от момента на създаването и като „Ал Кайда в Ирак”, последващото и превръщане в „Съвет на моджехидините”, а по-късно в „Ислямска държава в Ирак”. Именно в това, до голяма степен, се крие „тайната” на светкавичните успехи на ИД, оказала се много по-силна и опасна от формираната надве-натри „Свободна сирийска армия”. В книгата ясно е показано, че триумфалният възход на ИД съвсем не е случаен, а е по-скоро закономерен: става дума за мощна нелегална структура, с опитно ръководство, фанатично предани привърженици и солидни материални ресурси, която няма как да не се възползва от хаоса, възникна в региона в резултат от „арабската пролет”.

В книгата се акцентира върху това, как САЩ създават условията за появата на ИД. Уайс и Хасан подобно описват ролята на иракските затвори за формирането на джихадистката мрежа и най-вече на създадения от американците лагер за заподозрени в тероризъм Camp Bucca, превърнал се в своеобразен "университет" за екстремистите. Много по-важно е обаче това, което двамата предпочитат да не споменават в книгата си. Както вече посочих, те например почти изцяло игнорират ролята на Катар, Саудитска Арабия и Турция.

Впрочем, авторите изброяват и редица други грешки, допуснати от американските окупационни власти, които не са наясно нито със структурата на неформалните връзки, нито с ролята на племената, нито със сложния характер на сунитско-шиитската вражда в съвременен Ирак. Уайс и Хасан обясняват, защо след като САЩ на практика предават съюзниците си от сунитското опълчение "Сахва", помагащо им в борбата с Ал Кайда, те вече не са в състояние да мобилизират сунитите (и най-вече племената) за борба с Ислямска държава. Авторите изразяват съжаление, че в резултат от грешките и пропуските на администрациите на Буш-младши и Обама САЩ са се оказали в толкова нелепо положение, посочвайки, че Багдад се е превърнал от враг (който почти открито се сражава с американците) във фактически съюзник на Вашингтон, помагащ му в битката с ИД.

Уайс и Хасан анализират и ролята в ИД на бившите баасисти, тяхната мотивация (реваншизмът, желанието на бившите офицери да припечелят някакви средства за издръжка на семействата си): "Саддам, Асад, Ас-Заркауи и Бин Ладен бяха наясно, а американците платиха скъпо за да го разберат, че най-сериозната заплаха за правителството в Багдад, не е свързана толкова с джихадизма или баасизма, а със сунитския реваншизъм".

Интересна е тезата им, че ИД не е само терористична организация, но и своеобразна мафия, умело използваща създадените още по времето на Саддам контрабандни канали за петрол и оръжие. Според тях, американците подценяват значението на средното звено офицери-баасисти, тъй като генералските длъжности в армията на Саддам често се получават не за заслуги, а чрез връзки или подкупи.

Справочник за съвременния джихадизъм

Следва да добавим още няколко щрихи, касаещи съдържанието на отделните глави в тази книга. Първите от тях разглеждат предпоставките за появата на ИД.

Ясно е показано, че този феномен възниква на основата на джихада срещу съветските войски в Афганистан. Авторите започват анализа си с кратък портрет на покойния идеолог на ИД Абу Мусаб ас-Заркауи, превърнал се от млад криминален престъпник в убеден салафит, който, след като като не успява да се включи в афганистанския джихад, продължава борбата в Йордания и Ирак. Впрочем, те отделят доста място и на идеолога на Ал Кайда Айман ас-Зауахири.

Специално внимание заслужава четвъртата глава на книгата им, в която подробно се анализират връзките между Иран и "Ал Кайда в Ирак", които са малко известни у нас. Пак там се разглеждат и източниците на приходи на въпросната организация, като според авторите през 2005-2010 последните са достигали до 200 млн. долара годишно като само 5% от тях са идвали от нейните спонсори от монархиите от Залива, а останалите - от криминалния и бизнес.

Петата глава пък е изцяло посветена на феномена на сунитскити милиции "Сахва" ("Пробуждане") и ролята им в борбата с Ал Кайда. Уайс и Хасан със съжаление отбелязват, че "в момента задачата е много по-трудна, защото племената вече не изпитват доверие към Багдад и с малки изключения не са готови да сътрудничат с шиитските милиции в борбата срещу ИД". Според тях, за сегашната криза е виновен най-вече бившият иракски премиер Нури ал-Малики, което се разминава с мнението на редица авторитетни анализатори, че феноменът Ислямска държава е изцяло инспириран отвън.

Впрочем, според авторите, значителна роля за укрепването на "Ал Кайда в Ирак" е изиграла и Сирия, която уж е използвала ислямистите за постигането на собствените си цели в региона. На този въпрос е посветена седмата глава на книгата. Уайс и Хасан твърдят, че след 2003 режимът на Башар Асад е използвал ислямистите за "сдържането" на САЩ, така че те да затънат в Ирак и да се откажат от идеята си за смяна на властта в Дамаск. Впоследствие, на Вашингтон е било предложено прекратяването на подкрепата за джихадистите в Ирак срещу смекчаването на икономическите санкции срещу сирийския режим.

Най-интересна обаче изглежда осма глава, която съдържа доста полезна информация, включително подробна биография на сегашния водач на ИД - Ибрахим Ауад ал-Багдади, известен като Абу Бакр ал-Багдади. Според авторите, избирането му за лидер на Ислямска държава се дължи на три причини: принадлежността му към влиятелното племе на курейшитите (от което е и пророкът Мохамед), членството му в Съвета (Шура) на "Ислямска държава в Ирак", както и неговата възраст, тъй като той е много по-млад от останалите потенциални претенденти. Те позиционират Ал-Багдади като своеобразен наследник на Саддам, обединил идеите на "такфиризма" (т.е. обвиненията в "неверничество") и на панарабския национализъм. Уайс и Хасан внимателно анализират състава на ръководния елит на ИД, посочвайки, че в него има много бивши военни и хора от специалните служби на Саддам.

В девета глава пък се проследява началото на сирийската "революция" и контрадействията на режима. Авторите се опитват да докажат, че бунтът срещу Асад не е бил инспириран отвън. Що се отнася до появата на групировката Джабхат ан-Нусра, според Уайс и Хасан, тя още от самото начало е била проект, одобрен от Ал-Багдади, разчитащ с нейна помощ да спечели подкрепата на сирийците за ИД.

В десета глава се анализират различните типове привърженици на ИД. За целта се използват интервюта с бойци на тази организация, включително объркани от ислямистката пропаганда тинейджъри, бивши умерени ислямисти, политически мотивирани сунити (смятащи, че ИД ги защитава от шиитите), прагматици (разчитащи, че ИД ще гарантира реда в завладените от нея територии), чуждестранни джихадисти и просто авантюристи.

Структурата на държавата на терора

В четиринайста глава, авторите разглеждат различните аспекти на функционирането на ИД, както и поглъщането на т.нар. Свободна сирийска армия от Ислямска държава. Отделно се анализира "заинтересоваността" на режима на Асад от укрепваето на ИД уж за да могат ислямистите да унищожат светската опозиция и умерените ислямисти.

Доста любопитен е разделът за икономическия модел, създаден от ИД в завзетите от нея територии. Според Уайс и Хасан, основните изпочници на приходи на групировката са петролната контрабанда, данъците и таксите, военната плячка и

търговията с антики на черния пазар. Те посочват, че "Макар средствата от чуждестранните спонсори да формират незначителен дял от приходите и, богатите индивиди (чуждестранни донори или членове на ИД) продължават да спонсорират организацията". Както се вижда, авторите упорито избягват въпроса за чуждестранното финансиране на джихадистите.

В заключение, те констатират, че засега в Ирак липсва сила, способна да се противопостави ефективно на ИД. Дори подготвените от Иран отряди, подкрепяни от американската авиация, все още не могат да нанесат решително поражение на ислямистите, или поне да ограничат сферата им на влияние: "Повече от 12 години след интервенцията на САЩ в Ирак, тази смъртно опасна групировка, натрупала огромен опит в различни видове войни, демонстрира жизнеспособност, умение да се адаптира и готовност да продължи борбата си".

 

*Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Почти преди 140 години в книгата си „Дунавска България и Балканът” сърцатият унгарски евреин Феликс Каниц, описвайки първите свободни дни на Видин, прави следното заключение: „....Видин, врязан след отстъпването на Нишки окръг като клин между Сърбия и Румъния и останал без същински хинтерланд, загуби много от търговското си значение.....” (1). В контекста на цитата става дума за търговското развитие на региона след 1879, но той трябва да се разглежда в цялостното стопанско значение на изгубването на връзките между двата бряга на река Тимок и от двете страни на Балкана. В същата книга Каниц прави и преценката, че Лом е едно по-удобно дунавско и търговско пристанище, което би трябвало да има светло бъдеще. Днес, век и половина по-късно, това светло бъдеще на Лом също изглежда все по-размито. Но ако се върнем на цитата за Видин и го проектираме към последвалото развитие на Северозападна България между Дунава и Балкана ще разберем една от причините това да е най-бедният и изостанал регион в ЕС днес.

Карта на Дунавска България на Феликс Каниц

Карта на Дунавска България на Феликс Каниц

 

В геополитически план, вместо да се превърне в мост или в „дебуше”на България към Европа, както призоваваше проф. Марин Деведжиев (2), регионът остава стопански и демографски апендикс за нашата страна, а и за ЕС. Северозападна България има нещастието, още от края на ХIX век, т.е. още преди провала на националното ни обединение в началото на миналото столетие, да се превърне в изолирана област между Румъния и Сърбия. „Уж само една  бара ни дели”, казваха вазовите хъшове, но с Румъния и до днес, дори като съседи в ЕС, Дунав трудно ни обединява по Паневропейски коридор № 7. Всеизвестна е сагата с дунавските мостове между нашия и румънския бряг, които засега стигнаха само до два. Дори след 1947, когато се оказахме затворени в рамките на един и същи „социалистически лагер”, това почти с нищо не сближи двата бряга на Дунав. Езиково, културно, материално и най-вече стопански двете държави останаха разделени. Настоящата статия обаче не цели да анализира българското участие в „Дунавската стратегия” и нашите връзки с Румъния.

Същата изолация регионът на Северозападна Бълтария получи и от Запад. След Първата световна война Белград старателно прекъсна всички връзки от двете страни на Балкана. Завинаги поделен си остана етнографският регион, населяван през ХIХ век с т.нар. „загорски шопи”. Вместо тях бяха лансирани различията в регионалните им подгрупи като торлаците например. През годините на студената война границата се превърна и в разделителна линия между „необвързаната Югославия” и соцлагера, което я направи още по-затворена от българска страна. По време на разпада на Югославия българо-сръбската граница в Северозападна България пък се превърна в царство на контрабандисти. Резултатът от изолационализма е видим. Понастоящем, и от двете страни на Балкана се простират най-неразвитите региони на Сърбия и България. През последните години Белград усилено строи и обновява регионалните пътища в Пиротско, Княжевац и Зайчарско. Опитва се да развие нов център за зимен туризъм в Бабин Зуб, но като цяло регионът е изостанал, а единствената по-значима индустрия са мините около Бор и местните производства. Последните обаче нямат никакав пазар в съседните страни, което би било най-естественото направление за тяхното развитие, защото там са най-близките селища, а и езиковата бариера от двете страни на границата не е съществен проблем. Но за съжаление всички селища в Балкана са без изход. Те са крайни и затворени точки, които нямат никаква връзка към съседната страна, затова и единствената им посока на развитие е навътре, към националните регионални центрове.

Интеграцията на Сърбия в ЕС е нов геополитически шанс за Българския Северозапад

Днес, със започналия процес на интеграция на Сърбия в ЕС, се очертава възможност тази обстановка коренно да се промени. Тепърва при отварянето на преговорните глави Транспорт и Регионално развитие София трябва ясно да постави на масата своите предложения към Белград. Става дума за взаимно изгодни пътни връзки, които са от полза за хората от двете страни на границата и за развитието на съседните региони и държави. Белград пък следва да поеме ясни ангажименти за изпълнение на тази транспортна интеграция, която да бъде и финансово подкрепена от Брюксел. Само обновяването и съединяването на пътните инфраструктури от двете страни на Балкана могат да доведат до съживяването на двата гранични региона. Без нови пътища всички останали проекти са обречени. Тези важни за бъдещето преговори не бива да се водят при затворени врата, а позициите и на двете страни трябва да са огласени публично и да се обсъждат от хората и от двете страни на границата.

В многобройните си публикации по темата, проф. Марин Деведжиев изброява десет действащи или възможни гранични преходи, на които трябва да има свързващи пътища по 341 километровата сръбско-българска граница (3). Това са: Брегово – действащ, Връшка Чука – действащ, Салаш (Белоградчик) – проектиран, Свети Никола (Чупрен) – възможен и съществувал някога, Комшица – възможен и съществувал някога, Калотина - действащ, Стразимировци – действащ, Врабча – възможен, Банкя – възможен, Олтоманци – действащ. По отношение на Северозападна България, ни интересуват граничните преходи до Комщица. Трябва да допълним, че в зоната от устието на Тимок до Комшица съществуват и други възможности за изграждането на нови преходи, които ще разгледаме по-долу.

Като работещ граничен пункт отбелязахме прехода Връшка Чука, по посока Зайчар – Парачин, осъществяващ връзка, към Коридор 10 или сръбската магистрална ос Белград - Суботица - Хоргош – Будапеща. Откъм сръбска страна, от Връшка Чука до Парачин, има изграден трилентов път с ремонтирани тунели. Откъм българската страна, пътят Кула - Връшка чука, макар и трилентов, е в окаяно състояние. От Кула към Монтана положението също е нерадостно. Цялото трасе се нуждае от рехабилитация и поддръжка. Не бива да се забравя, че първият проект за железопътна лини в Османската империя е бил от Ниш за Видин, през Връшка Чука. Днес също може да се мисли за подобна железопътна връзка от Плевен до Ниш, която да минава през Връшка чука или по-точно под нея. Тя би спестила значителното заобикаляне през Искърското дефиле и София за товарите от пристанище Варна и тези от сегашните два и бъдещия трети мост на Дунав към железопътната мрежа на Европа, съединявайки дори Букурещ с Белград.

Понастоящем най-напреднало е изграждането на връзката Белоградчик – с. Салаш – Ново Корито - Княжевац. До началото на миналия век границата през Кадъ Боаз или днешния Белоградчишки проход е била отворена, а в сръбското село Ново Корито и българското Салаш са живеели роднини. Днес, ако хората от двете страни на границата искат да се срещнат, ще им се наложи да обикалят поне 200 км, през Калотина или Връшка Чука. Създаването на ГКПП е договорено още през 2006. Сърбите почти са изградили своя участък, остават им само 300 м. Проблемът обаче е прокарването на петкилометровото липсващо трасе откъм българската страна. На 16 юли 2014 тогавашният председател на парламента и регионален депутат от Видин Михаил Миков направи поредната първа копка на новия път в прохода Кадъ боаз. Става дума за двулентов третокласен, регионален път. Стойността на тези заветни пет километра е почти 3 милиона лв. без ДДС. Средствата са осигурени от държавния бюджет по Публичната инвестиционна програма „Растеж и устойчиво развитие на регионите”. Веднага можем да си зададем въпроса, доколко този регионален път ще може да поеме големия трафик, на койта разчита, но все пак е факт, че съкращава със 120 км. връзката от Ниш и Белград към нашите дунавски пристанища и бъдещия трети мост на Дунав между България и Румъния. За съжаление, по пътя ще могат да преминават само леки коли, автобуси и лекотоварни машини. От граничния преход ще могат да се възползват жителите на българските общини Белоградчик, Чупрене, Димово, Макреш и на сръбските Княжевац, Зайчар, Бор и Неготин До лятото на 2015 строежът трябваше да е приключил. Година и половина след първата копка обаче, петкилометровият участък и ГКПП още не са открити. Засега всичко е вкарано в типично български параграф 22, доколкото второто правителство на ГЕРБ не смята този пункт за приоритетен (4).

Следващият възможен ГКПП е при прехода Чупрене – Свети Никола – Пирот. До 1917 на границата е функционирала митница. През османските времена, за хората от този край винаги е било по-лесно да стигнат до София през Пирот и Цариброд, отколкото по днешния път през Петрохан или, още по-на изток, през Искърския пролом или Витиня. Бъдещето на цялата община Чупрен е обвързано с възстановяването на граничния преход. Ако пътищата при Чупрен и Салаш бъдат направени като първокласни или поне второкласни, ще могат да поемат товарен трафик от Северна България и от Източна и Северна Европа. Той ще се насочва през Пирот и Княжевац към вече изградените участъци, както и към новостроящия се дял от магистралата Цариброд - Ниш – Белград. Това ще спести доста време и пари на бизнеса. Пътищата ще донесат съживяване на западналите планински райони в Западния Балкан. И тук идваме до онези възможни гранични преходи преди Комщица, за които проф. Деведжиев не споменава.

Ще има ли гранични преходи със Сърбия при Чипровци и Берковица

Вече споменахме, че правителството на ГЕРБ има планове за изграждането на нов граничен преход при Чипровци и Пирот. Повод за това дават исканията на бизнесмени от свободната зона на Пирот за износ на продукция за Украйна и Русия през порт Лом. Това не означава обаче, че трябва да бъдат замразени или зачертани останалите преходи. Става дума за транспортна система от множество пътни капиляри, която, като мрежа, да обхване билото на Балкана в Западна Стара планина и да свърже регионите от двете страни на границата с големите транспортни артерии на Сърбия и България. Затова повтарям, че е безмислено да се бави откриването на Салашкия преход, заради Чипровци и т.н. Ако се вярва на медийните публикации, още през 2011 проектирането на пътя между област Монтана и окръг Пирот (Република Сърбия) през месността Каца камък в Западна Стара планина недалеч от хижа Копрен се финансира по европейската програма за Трансгранично сътрудничество (5). Областният управител на Монтана Ивайло Петров предлагаше проектът за свързването на Лом с Пирот да бъде включен в „Дунавската стратегия” на Европейската комисия. За съжаление, подобен „регионален”, според мисленето на някои чиновници, проект едва ли ще намери финансиране и по европейската оперативна програма „Транспорт и транспортна инфраструктура” 2014- 2020 (дали пък ако проектът бъде „напомпан” и вместо да говорим за изграждането на първокласен или второкласен път, поискаме направо изграждането на магистрала Лом – Пирот, някои от родните или европейските чиновници ще вземат да му обърнат внимание?). Що се отнася до идеята да се прокара нов граничен преход при Чипровци, който е заложен, като водеща цел за изграждане в програмата на Областния съвет на Монтана, по нея са налице доста резерви (6). Скепсисът е породен от голямата височина на съоръжението - над 1500 метра, но защо забравяме, че масово използваният в момента Петрохански проход е с надморска височина 1440 метра. По отношение на него от десетилетия се говори за изграждането на тунел, но това не пречи и без тунел да е натоварен през всички сезони. Дали ще има тунел под билото на Стара планина при проектирането на новия път Чипровци – Пирот е въпрос, който трябва да решат експертите. За сведения на скептиците, трябва да кажем, че път Чипровци – Пирот е имало още по времето на Римската, а по-късно и на Османската империя, затова не виждам причина такъв да не бъде изграден отново. По този, да го наречем исторически, път разстоянието от Берковица до Пирот е било 45 километра. До 1948 е съществувал ГКПП между селата Копиловци (община Георги Дамяново - Лопушна) и Дойкинци в Сърбия, разстоянието между които е едва 12 км. Новият пункт може да е на пътя между Чипровци и Бяла паланка (7).

Следващият граничен преход между България и Сърбия трябва да свърже градовете Берковица и Цариброд. И днес пътят водещ отстрани на Берковската река към Калето и бившото село, а сега квартал Беговица, точно срещу музея на Иван Вазов, се нарича „Пиротски път”. Оттам тръгва и шосето, по което до хижа „Ком” има асфалтов път. От там черен път води до Петрохан. Този предимно горски път днес е проходим за джипове и планински камиони, но е изоставен, макар, някога да е бил алтернативно трасе на днешното разклонение на Е-79 през Бързия (Клисура) към прохода Петрохан. Но от Беговица, ако вместо наляво към хижа „Ком” поемете направо, ще стъпите на стария път към Пирот. Минавайки по притока на Берковската река пък ще стигнете до вододела и горното течение на Дългоделска Огоста. Някъде около „Ускето” се навлиза в Сърбия.

Последният възможен и смислен граничен преход между Сърбия и България преди Калотина би трябвало да се изгради при село Комщица. Той следва да върви по българската част на течението на Нишава, но ако идвате от Северозападна България трябва отново да изкачите Петрохан, да се пуснете към махалите на село Гинци и оттам по реката да поемете към Пирот, през днешните села Губеш и Комщица. Маршрутът на стария път е отразен на една от първите макар и неточни карти на Фелик Каниц. Днес, ако този път трябва да се изгради отново, се налага да се направи отсечка от махала Полеглица на село Гинци към пътя за Губеш, като става дума за около 8-10 км. Без подобна връзка е безмислено да се прави регионално ГКПП при Комшица, защото отиването дотам през Годеч, може да е удобно за живеещите в планинския регион над София, но не и за идващите от Северозападна България. Въпреки всички тези уговорки обаче, като регионална връзка към Пирот, преходът през Комшица, също е важен за населението от двете страни на границата.

Защо са необходими нови пътища

Ако се съберем две нули едва ли ще поучим друго освен нула. По същия начин, според мнозина, ако съединим с пътища двата най-изостанали региона на Сърбия и на България едва ли ще се стигне до значими положителни резултати. Но, когато става дума за пътища, транспорт и комуникации, тези бакалски сметки са неуместни. Прекалено дълго робувахме на подобни безплодни приказки при изграждането на втория мост на Дунав при Видин. Казвахме – като нямаме пътища дотам и регионът е западнал, защо да правим мост? Накрая се видя, че когато мостът бе построен, бавно и мъчително започна и оправянето на пътищата, водещи към него. Ако бъдат изградени и разширени всички настоящи и бъдещи регионални пътни връзки и преходи през границата от Брегово, Връшка чука, Салаш, Чиповци, Берковица, Комшица до Калотина, Стразимировци, Врабча, Банкя и Олтоманци, едва тогава ще можем да говорим за гранично интегриране на България и Сърбия. Останалото наистина ще бъде запазване на досегашното разделение. Формално ще си честитим, че сме членове на една и съща Европейската общност, но реално няма да можем да покрием дори основните базови критерии за транспортни, стопански и дори човешки връзки. Само чрез обновяването на настоящите и построяването на новите гранични преходи можем да поставим началото на възраждането на западналите планински и полупланински райони, които са безкрайно красиви и все още добре природно запазени, но оставащи все повече без население от двете страни на Стара планина. Всеки, който има съмнение в гореказаното, нека види, какво се случва по границата с Гърция при отварянето на всеки нов граничен преход по южната ни граница.

Завършвайки статията чувам и чета от медиите за поредната транспортна неразбория, отнасяща се до Северозападнала България, както местните хора с тъжна ирония наричат своя някога поцъфтяващ край. България рискува да загуби стотици милиони евро от безвъзмездно финансиране за железопътни проекти. Тази констатация e в резултат от отказа да се кандидатства по „Механизма за свързване на Европа (МСЕ, Connecting Europe Facility – CEF)” на ЕС с проекта за модернизация на жп линията Видин – София с първия участък Видин – Медковец. От Национална компания Железопътна инфраструктура обявиха за отказа в края на 2015. Европейският съюз реализира стратегията си за свързване и на Югоизточна Европа чрез построяването на трансграничния комбиниран мост „Нова Европа” при Видин – Калафат. По тази стратегия беше изготвен идеен проект за модернизация на жп линията Видин – София в периода 2007-2010. Изготвянето му струваше 6 милиона и половина и беше финансирано на 85% от ЕС. По късно този проект е актуализиран. В периода 2013-2015 са налети още 10 милиона и половина в технически проект за участъка Видин – Медковец. Според регламент 1316/2013, проектът е обявен от ЕС за приоритетен и е задължителен за изпълнение. Актуалният краен срок за кандидатстване беше 16-ти февруари 2016. На проведената в края на миналата година във Видин пресконференцията за представяне на изготвения технически проект стана ясно обаче, че България няма да кандидатства с този проект, въпреки достигната степен на проектна готовност. Най-тъжното е, че никой от властимащите или от отговорните за този провал чиновници, въпреки въпросите на обществото не излиза публично, за да поеме отговорност и да обясни, защо се стигна до тук. Изглежда отново навлизаме в порочния кръг, защо ни и железница, като нямаме икономика.... После пък ще се оплавдаваме, че нямаме икономика, защото нямаме транспортна инфраструктура.....

Чака ли ни ново „Видинско царство” на Северозапада

Пишейки тези редове, съзнавам колко са безпомощни думите. Хората, които ще ги прочетат, едва ли имат властта, силата и възможността да променят настоящата политика и регреса на България. Що се отнася до онези, които са получили правомощията и са поели задължениието да работят за решаването на тези проблеми, истината е, че повечето от тях не ги интересуват или са им просто досадни. Въпреки това съм длъжен да напиша и тези последни редове. Правя го, защото написаните и казаните думи са задължаващи. Защото се боя, че след като четвърт век редица правителства, независимо от тяхната разцветка, не обръщат внимание на Северозападна България и тя се превръща във все по-западнала територия, накрая ще се намерят местни политикани, които ще се възползват от това. Под условното знаме на „България на регионите” (сега е модно да се добавя и едно „европейско”, така че, защо да не бъде „България на еврорегионите”), те ще се възползват от консервативния местен патриотизъм, от накърненото самочувствие на хората от Северозапада и на тази вълна ще се опитат да се доберат до властта. Няма нищо лошо, ако в рамките на тази кауза бъдещите управници на новото „Видинско царство” потърсят евросредства и програми за развитието на региона, като обединят ресурсите на Видинска, Монтанска, Врачанска, а за баланс и на Плевенска област, която също е Дунавска. Все пак това е българският еврорегион, който е най-близо до „хардленда” на Европа. Мнозина биха казали, че сепаратизмът обикновено разцъфтява в богати и развити региони, като Страната на баските, Каталуния, Южен Тирол или Шотландия. Това не е задължително условие. Корсика например не е кой знае колко богата. В името на собственото си богатство, местните „барони” от Българския Северозапад са готови на всичко. Вгледайте се само, как се води битката за преразпределение на земята в Северозапада!

Ето защо се страхувам, че енергията на притопления регионален патриотизъм ще стигне само за превръщането на подобна, хипотетична партия или движение в поредното регионално ДПС с всичките му недъзи, олигархични обвързаности и проблеми. Отговорността за развитието на отцепническия сценарий лежи изцяло в ръцете на централната власт в София. Тежко и горко на онази България, която към настоящите си проблеми би прибавила и сепаратизма. Защото скоро пътят на Северозапада може да бъде последван и от други (eвро)региони – Тракия, Македония, Добричко... Quo vadis?

Литература:

1.Феликс Каниц „Дунавска България и Балканът”, стр. 79, изд. „Борина” С. 1995 г.

  1. Проф. Марин Деведжиев  „Дунавската геополитика на България” сп. „Геополитика” бр.3, geopoliticaa.eu/spisanie-geopolitika/698-dunavskata-geopolitika-na-balgariya-?showall=1
  2. Проф. Марин Деведжиев „География на транспорта” с.с . 221-22  С. 1996 г. изд. „Форком” и „Геополитика на България” с.с. 180–186 С. 2006 г. изд. „Свят 2001”
  3. Виж, http://www.dnes.bg/obshtestvo/2014/07/19/pyrva-kopka-za-pyt-do-nov-gkpp-pri-salash-novo-korito.232900

http://severozapazenabg.com/%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%87%D0%B8%D0%BA-HYPERLINK "http://severozapazenabg.com/%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%87%D0%B8%D0%BA-%20D0%BF%D1%8A%D1%82-%D1%81%D1%8A%D1%80%D0%B1%D0%B8%D1%8F/" HYPERLINK "http://severozapazenabg.com/%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%87%D0%B8%D0%BA-%20D0%BF%D1%8A%D1%82-%D1%81%D1%8A%D1%80%D0%B1%D0%B8%D1%8F/"D0%BF%D1%8A%D1%82-%D1%81%D1%8A%D1%80%D0%B1%D0%B8%D1%8F/

  1. Виж,- http://chiprovec.top-board.com/t791-topic
  1. Виж, http://www.oblastmontana.org/add/Protokol_OSR_05.05.2015.pdf

http://www.oblastmontana.org/add/PROTOCOL%20OSR%2022.12.2015.pdf

Ако БСП отново се върне на власт, нека им припомним, че и те са го вписали, като приоритет в тяхната програма за местните избори - http://bspmontana.com/%D0%B1-%D1%81-%D0%BF-%D0%B7%D0%B0-%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%82-%D0%BC%D0%BE%D0%BD%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0/

 

  1. Виж, http://chiprovec.top-board.com/t642-topic#20730
  2. Виж, https://bivol.bg/%D1%89%D0%B5-%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D1%83%D0%B1%D0%B8%D0%BC-%D0%BB%D0%B8-400-%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE-%D0%B7%D0%B0-%D0%B6%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B7%D0%BD%D0%B8.html

 

*Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

германски политолог професор Херфрид МюнклерИзвестният германски политолог професор Херфрид Мюнклер е роден през 1951 в провинция Хесен. Завършва Университета "Гьоте" във Франкфурт на Майн, където по-късно получава и докторска степен. От 1992 е професор по политически науки в Хумболтовия университет в Берлин. Мюнклер е привърженик на по-тясната интеграция в рамките на Европейския съюз и превръщането му в самостоятелен геополитически игрич. Той е автор на много книги, по-известни от които са "Империите: логиката на глобалната доминация от Древен Рим до Съединените щати" и "Новите войни".

Интервюто с проф. Херфрид Мюнклер публикуваме с любезното съдействие на Кристиян Улч и "Ди Пресе".

 

- Какво, според Вас, е най-важното, което се случи през последната една година в света?

- Развитието на ситуацията в Близкия Изток, както и свързаният с нея бежански проблем, а също новата форма на сътрудничество, която се очертава между европейците и руснаците.

- Дали миграционната криза ще доведе до стратегическо преосмисляне на ситуацията от страна на европейците в посока към по-активното им участие в случващото се в Близкия Изток?

- Очевидно САЩ вече не са загрижени за сигурността на Европа. Затова на европейците ще се наложи сами да намерят някакъв механизъм за да гарантират стабилността по периферията на континента, при това по един по-различен начин, в сравнение с миналото.

- Дали обаче Европа е способна да го направи?

- Макар че участват в някои инициативи в Близкия Изток, американците се държат твърде сдържано. След войната в Ирак те осъзнаха, че имперските им маниери са неуместни в тази част на света и предпочетоха да концентрират усилията си в Азиатско-Тихоокеанския регион. Така че Близкият Изток, по един драматичен начин, се превърна в проблем преди всичко на Европа. Затова на европейците ще се наложи да повишат значително собствената си военна готовност, а също да се научат да разсъждават стратегически. Дали са в състояние да го направят, или не, остава открит въпрос.

- В последно време обаче, Европа получава недвусмислени сигнали, че следва да действа именно в тази посока....

- Да, наистина става дума за много ясни сигнали. Би могло да се помисли за изготвянето на своеобразен "план Маршал" за стабилизиране на ситуацията в Големия Близък Изток, от Мароко до Йордания, както и в т.нар. "пояс на сигурност" в района на Сахел, т.е. в пространството от Мали, през Нигерия, до Сомалия. Защото, ако и там избухнат граждански войни, като тази в Сирия, които да доведат до нови мощни бежански потоци, това ще бъде катастрофа за Европа. Така че Европа е длъжна да се погрижи за прилежащите и територии.

- Според мнозина, миналата 2015 би могла да се определи и като "година на разцеплението" в Европа...

- В рамките на Европейския съюз съществуват поне две линии на разцепление: между Севера и Юга, от гледна точка на различията в манталитета и фискалната политика, и паралелно с това - между Западна и Централна Европа, от гледна точка на миграционната криза и готовността да се приеме етническото и религиозно-културно разнообразие. Така че Европейската комисия ще трябва първо да признае наличието на тези разделителни линии, а след това да приеме адекватни мерки за преодоляването им преди да се е стигнало до реално и необратимо разцепление в Европа.

- Винаги досега, големите кризи са оказвали по-скоро положително влияние върху процеса на интеграция вътре в ЕС. Дали сега не сме свидетели на изключение от това правило?

- Тезата, че Европа е излязла от предишните кризи още по-силна и интегрирана е по-скоро съзнателно внушавана илюзия, с цел да се укрепи моралния дух на европейците и те да повярват, че нещата не са чак толкова зле. В настоящия случай обаче, се сблъскваме с такъв тип криза, която е добра позната на лекарите и при която има два възможни изхода: пациентът или ще оздравее, или ще умре. В момента отговорът на този въпрос остава неясен. Никой не може сериозно да твърди, че сегашната криза на ефективността на ЕС и противоречията вътре в Съюза няма да доведат до неговото разпадане, като възможностите варират от "Грексит" (комбинация от английските думи за "Гърция" и "изход", в случая - от еврозоната - б.р.) и "Брексит" (комбинация от английските думи за "Британия" и "изход", в случая - от ЕС, в резултат от планирания в страната референдум - б.р.) до драматичен разрив между държавите от "Вишеградската група" и т.нар. "Стара Европа".

- От тази гледна точка, как виждате ролята на Германия и на Ангела Меркел?

- Германците никога не са се стремели да играят открито водещата роля в Европа, а по-скоро бяха склонни да действат "от дълбочинва", т.е. задкулисно. Така, Германия използва посредничеството на французите за да прокара редица инициативи. Само че, в контекста на сегашната криза, германско-френският двигател вече не работи толкова добре, както преди. В икономически план, Франция силно изостава от Германия. Това принуди Германия да поеме бремето на европейското лидерство, към което тя не се стремеше и не се готвеше за подобно развитие.

- И как, според вас, Германия се справя с тази задача?

- Досега Германия беше "шампион по плащанията", а сега ще трябва да стане "шампион по дисциплината", който следи за стриктното съобразяване с ценностите и многостранните договори, защото Европейската комисия очевидно не може да се справи напълно с тази задача.

- В контекста на миграционната криза, Европа дълго време се занимаваше с морализаторство, но в крайна сметка започна да действа съобразно изискванията на "реалната политика" и поиска помощ от Турция за разрешаването на кризата. Как оценявате това двойнствено поведение?

- Европа е загрижена за своите ценности, но това е по-скоро необходимост, от гледна точка на нейната легитимност, но не е основния императив на оперативната и политика. Което води до това, че европейската политика често добива специфичен "морализаторски" привкус. В края на лятото на 2015 Меркел реши да пусне бежанците за да спаси Европа. Защото ако Германия не беше отворила границите си за тях, по балканското направление щеше да възникне гигантска миграционна "тапа" (около 700 хиляди имигранти), което би довело до катастрофални последици. Ако използваме езика на футбола, в момента Германия играе ролята (включително и по въпросите на еврокризата) на защитник - "либеро", или "чистач".

- Не може да се изключва, че вземайки това решение, Меркел е мислела и за собствения си имидж. На думи, тя продължава да следва своя лозунг "ще се справим с този проблем", но на практика все пак се обърна за помощ към турците.

- Бих дал по-различна оценка на сделката с турците. Ако в тази ситуация, някой беше напълно готов за действие, това още от самото начало беше именно президентът Ердоган. В стратегически план, той много успешно се намеси в "европейската игра".

- Да, несъмнено Ердоган успя да го стори.

- Същото обаче се отнася и за руския президент Путин, който успя да възстанови контактите си с европейците, стартирайки военната намеса в Сирия. Оттогава насам темата за санкциите на ЕС срещу Русия се дискутира в по-различен план. Европа не е в състояние да реши проблемите си на юг и югоизток, ако Русия се превърне в неин стратегически противник. Това отдавна би трябвало да ни е станало ясно, достатъчно е само да погледнем географската карта. Вместо това, го осъзнаваме едва сега, след като върху главите ни се стовари миграционната криза. А пък, ако след Либия и Сирия, "експлодира" и Египет, няма да останат никакви шансове за стабилизирането на тази територия.

- Не ви ли си струва, че вследствие действията на Путин, Русия може прекалено да напрегне силите си и да затъне в сирийския конфликт по-дълбоко, отколкото смятат в Кремъл?

- Всъщност, истината е, че в Сирия Путин съумя да осъществи един наистина гениален ход, благодарение на който излезе от изолацията си. За всичко обаче трябва да се плаща: ако руската военна операция се проточи прекалено, това действително би могло да доведе до свръхнапрягане на силите на Русия. Поне досега, сближаването с Китай не носи кой знае какви активи на Путин, затова пък не му излиза никак евтино. Радостта на руснаците, че вече никой не може да ги притиска и унижава и че отново играят ключова роля в света не може в дългосрочна перспектива да ги накара да забравят за лишенията, с които се сблъскват в ежедневния си живот.

- Свидетели сме на триумфалното завръщане на "реалната политика". В тази връзка, смятате ли, че решението на сирийската криза - поне в началния му етап - действително е възможно само с участието на президента Асад?

- Да, защото Асад не представлява само алауитите, които са едва 11-15% от населението на Сирия. Европейският съюз не може да бъде заинтересован от решение, което ще доведе до това, че потокът от сунитски бежанци ще бъде заменен от също толкова мащабен поток от бежанци алауити.

- И все пак, моделът на управление на Асад, в чиито рамки Сирия се ръководи от едно малцинство, следва да бъде променен, нали така?

- Това е напълно ясно. Както изглежда обаче, Сирия скоро може да престане да бъде единна държава и да се превърне в "покрито с кръпки одеало", по примера на бившата Югославия. Подобно развитие може да доведе до това, че всички тези малки държавици ще се окажат нежизнеспособни от икономическа гледна точка. Ако пък сирийската гражданска война бъде "замразена" въз основа на някакви териториални споразумения, руснаците и иранците ще могат да финансират едната част от тези нови държави, а европейците - другата. Разбира се, това би било само междинно решение, но в момента регионалното разделение на религиозните и етнически групи е единствената възможност да се сложи край на този конфликт. Между другото, много е вероятно Ислямска държава вече да е прехвърлила централата си в Либия или Йемен.

- Не ви ли учудва, че Ислямска държава все още успява да контролира значителни, свързани помежду си, части от Ирак и Сирия?

- Неособено, защото по определени причини американците през цялото това време действаха изключително сдържано и използваха сила в "хомеопатични", т.е. минимални дози. Истината е, че те не са заинтересовани от ликвидирането или "обезглавяването" на Ислямска държава.

- Защо?

- Ами защото смятат, че тогава Ислямска държава ще се трансформира в глобална нелегална мрежова структура от типа на Ал Кайда.

- Само че Ислямска държава вече действа като глобална терористична организация, доказателства за което бяха и терористичните нападения в Париж през миналата 2015.

- Ал Кайда беше организация от друг калибър. Терористичните и нападения бяха на съвсем различно равнище, от стратегическа гледна точка: те взривяваха американски посолства в Източна Африка и нападнаха военен кораб на САЩ в Аденския залив, да не говорим за атаките срещу Световния търговски център и Пентагона на 11 септември 2001. Атаките в Париж бяха ужасни, но по принцип са по силите на всеки дилетант. Да нахлуеш с автомат в някое кафене или музикален клуб и да застреляш посетителите е по силите на всекиго - достатъчно е само да бъде решителен, жесток и готов да умре.

- След проблемите, свързани с изтеглянето на американците от Близкия Изток, бе, че регионалните власти станаха самостоятелни и вече започват бойни действия по собствена инициатива, както например го прави Саудитска Арабия.

- Сегашната ситуация в Близкия Изток може да се сравни с тази в Европа по време на Трийсетгодишната война (1618-1648), в рамките на която действат множество сили, стремящи се към власт и господство, включително откровени бандити и заинтересовани от войната "бизнесмени", но освен това е налице остро идеологическо противопоставяне между католици и протестанти. Днес Саудитска Арабия стои начело на сунитска коалиция, докато Иран оглавява шииттите. Това е наистина ужасяващ сценарий: "Трийсетгодишна война" в Близкия Изток, който при това се простира чак до Кавказ, Източните Балкани и Северна Африка.

- Само че не ни е нужен нов "Вестфалски мир" чак след трийсет години.

- Точно така. Европейските елити са наясно, че не можем повече да отлагаме решаването на близкоизточния проблем, както правехме досега.

- За съжаление, демократичните правителства често не съумяват навреме да фиксират опасното нарастване на напрежението в конкретната страна. Истината е, че авторитарните системи много по-успешно мислят и оперират с дългосрочните категории.

- Това, разбира се, е сред най-слабите места на демократичната система на управление: управляващите мислят само "от избори до избори" и, съответно, се ориентират според резултатите от социологическите анкети.

- Можем ли да квалифицираме резултатите от социологическите анкети в САЩ, показващи голямата популярност на претендента за президентския пост Доналд Тръмп, като доказателство за краха на американската демокрация?

- Популярността на един смахнат милиардер с идиотски представи за реалния живот отразява несигурността на американското население. Освен това, резултатите от анкетите сочат, че влиянието на "аристокрацията" от Източното крайбрежие силно е намаляло. Както знаете и досега американската външна политика се определя от примерно сто известни фамилии. На свой ред народът подкрепя ту някой демократ, ту някой републиканец. Тоест, съществуваше някаква обща рационалност, сега обаче, ситуацията може да се промени.

- Ще го разберем в края на 2016.

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

След краха на Съветския съюз и на двуполюсния свят, чиито основни контури бяха очертани по време на Ялтенската конференция през 1945, навлязохме в еднополюсна епоха ("еднополюсен момент", според Чарлз Краутхамър). Това оформи и стратегическата парадигма на света, в който живеем днес.

Залезът на еднополюсния свят

Напоследък обаче, мнозинството експерти смятат, че еднополюсният модел е само епизод от геополитическата история, който така и не се превърна в нещо достатъчно надеждно и устойчиво, т.е. в истински "край на историята". Въпреки това, все още живеем в условията на този еднополюсен свят. Епохата му обаче вече приключва. Вместо еднополюсния свят се очертават различни алтернативни версии за организиране на стратегическото пространство на планетата, но нито една от тях все още не се е наложила като очевидна и доминираща. Тоест, ние все още сме в рамките на еднополюсния момент, макар и вероятно във финалната му фаза. И все пак...

Историята има отворен характер и в нея нищо не е строго предопределено. Което означава, че процесът на края на еднополюсната епоха може и да се проточи. Освен това, очертаващата се тенденция, може в крайна сметка да не получи развитие. Затова онези, които правят прибързани изводи, твърдейки, че еднополюсният свят и, съответно, северноамериканската хегемония са останали в миналото и ние вече живеем в условията на постеднополюсен период, не са съвсем наясно с реалността. Всъщност, това просто не е вярно. Истината е, че все още живеем в условията на еднополюсния свят, който представлява геополитическо и стратегическо статукво. Американската доминация във военно-техническата сфера си остава неоспорим факт. В планетарен мащаб либерализмът и либералната демокрация продължават да са доминираща и дори "задължителна" идеология. Западът продължава да определя нормативните кодове, т.е. правилата в икономиката, политиката, културата, технологиите и информационната сфера, а конкурентите му (и, в частност, Китай и Русия) са принудени да играят в рамките на тези правила.

В същото време обемната синтетична монополярност е подложена на активна ерозия, формираща условия, които бихме могли да дефинираме като залез на еднополюсния свят или "квантова" монополярност.

По принцип, монополярността следва да се възприема обемно: тя включва и военно-стратегическия баланс, и геополитиката, и икономиката (либералния капитализъм), и ценностите (либерализма), и технологиите, и образователните и научни парадигми (еписистеми), и политическия стандарт (либералната демокрация), и всичко останало. Демокрацията и (либералният) капитализъм са също толкова специфично западни феномени, както и блокът НАТО например, но днес цялото човечество ги възприема като нещо "подразбиращо се от само себе си", което пък означава и, че еднополюсният момент, допускащ наличието на само един доминантен полюс в планетарен мащаб, запазва влиянието си. Тоест, днешният свят е еднополюсен, но тази монополярност следва да се разглежда в по-широк план, отколкото е прието. И все пак, именно тази обемна, синтетична монополярност е подложена на активна ерозия, което създава условията, позволяващи ни да говорим за залеза на еднополюсния свят или за "квантова" монополярност.

Монополярността си отива, но вместо нея идва нещо, чиито очертания все още изглеждат неясни, а истинското бъдеще все още ни очаква "от другата страна на полунощ". Което поражда философския въпрос за същността на този залез: дали това все още са само вечерни сенки, или можем да говорим за първите лъчи на утрото? Струва ми се, че първото е по-вярно. Това, което ни очаква, е нощта на цивилизацията и онези, които не усещат наближаването и, очевидно са в плен на догматичния сън на либерализма и все още са във властта на неговите призраци. При всички случаи, светът върви към края на еднополюсния момент, но тепърва му предстои да премине през неговата "полунощ", т.е. през най-тъмния период на този преход.

Структурата на еднополюсния момент, в неговото обемно възприемане, се формира в резултат от победата на либерално-капиталистическия Запад в "студената война" срещу т.нар. "социалистически лагер". Изтокът капитулира и едната половина на двуполюсно районираният свят се превърна в единствен полюс. Това означаваше преход от баланса между двата полюса (разглеждащи се един друг като "плюс" и "минус") към един нов модел. В теорията на международните отношения биполярността беше канонизирана от неореалиста Кенет Уолц, а монополярността - от друг представител на неореалистичната школа - Робърт Гилпин. Така преминахме от геополитиката на двете пространства (плюс-минус) към геополитиката на едно, единствено пространство с модулации на принципа "по-близо/по-далеч от ядрото" (център-периферия). В теорията на международните отношение това означаваше преход от Уолц към Гилпин.

В център се превърна доминираното от САЩ атлантическо пространство. Останалите зони пък се конституират според отдалечеността им от ядрото в посока към периферията. В рамките на тази стратегическа монополярност САЩ притежават най-важното - полюсът, т.е. командния център, а всички останали зони са длъжни да се инкорпорират в тази единна "униформена" система. Това е т.нар. Pax Americana, в която двуполюсната стабилност на Уолц бива заменена от еднополюсната хегемонистка стабилност на Гилпин.

Либералните теоретици на международните отношения обикновено анализират ситуацията, използвайки "идеалистични" термини и предпочитайки да говорят за "глобализация", вместо за монополярност. Неореалистите пък акцентират върху военно-политическата и стратегическа хегемония на САЩ и техните съюзници (младши партньори) от НАТО. Либералите описват същия процес като разпространяване на либералната демокрация, пазара, идеологията на индивидуализма и човешките права. Тоест, те предпочитат да разглеждат ситуацията като "безполюсна" (Ричард Хаас), подчертавайки, че Западът вече не е застрашен от симетрични и формални идеологически противници, затова смятат, че целият свят вече се е превърнал в "глобален Запад". Тази "безполюсност" обаче, само прикрива западната хегемония, която е толкова мащабна и всеобхватна, че нито една нейна алтернатива няма шансове да придобие пространствено въплъщение, достатъчно за да претендира за статут на нов "полюс".

На свой ред, неомарксисткият анализ, присъстващ например в теорията за "световната система" (или "света-система") на Иманюел Уолърстийн, описва същия този еднополюсен модел, използвайки терминологията на политическата икономия. Според него, Богатият Север (т.е. САЩ и държавите от Западна Европа, плюс Япония) концентрират на своя територия основните богатства, високите технологии и финансовите инструменти, извличайки печалба от икономическата активност на цялото човечество. Тоест, Богатият Север консумира това, което произвежда Бедният Юг. Това също е монополярност, но разглеждана като географска (пространствена) структура на съвременния финансов капитализъм.

Технологичната монополярност пък се базира на това, че Западът (контролиращ и управляващ процеса на иновациите и тяхното внедряване) си остава основния източник на високи технологии. Останалото човечество е принудено да се включи в този технологичен процес (разпространението на кюмпютърните технологии и мрежи, банковите карти, мобилните телефони, смартфоните и т.н.), в резултат от което зависимостта му от Запада още повече нараства.

Социална програма на монополярността е агресивният индивидуализъм. Този феномен най-ярко присъства в политиката на т.нар. „джендър мейнстрийминг” (интегриран подход за равно третиране на двата пола), където либералната битка срещу всички форми на колективна идентичност логически води до опционалното разбиране за "джендъра" (т.е. пола на човека) като предпоследна форма на колективна идентичност, която трябва да бъде ликвидирана в хода на прогресиращия либерализъм (последната такава форма е принадлежността към човешката общност, откъдето следва и либералният императив за "преодоляването на човека" и прехода към „постхуманизма” и „трансхуманизма”). Тоест, това е своеобразна "джендърна" монополярност, в чиито рамки принадлежността към "прогресивният лагер" се определя от степента на толерантност към сексуалните малцинства и законодателната легализация на еднополовите бракове, срещу което "по инерция" се съпротивляват консервативните (и, съответно, обявени за "изостанали") общества. Така, единствен полюс (център) на този модел са обществата с висока "джендърна толерантност" и съответното законодателство, докато всички останали автоматично се причисляват към "периферията".

Именно това е структурата на сегашния "еднополюсен момент", като тя има няколко основни измерения:

- геополитическо (военната доминация на САЩ и НАТО);

- идеологическо (нормативното разпространение/налагане на либерализма и либералната демокрация);

- икономическо (окончателната интернационализация на световната либерално-капиталистическа система, т.е. глобализацията);

- технологично (неизбежността на адаптирането на високите западни технологии);

- ценностно (джендърната политика).

Ако анализираме тази структура в нейната цялост, от една страна лесно можем да видим признаците за нейния край, но от друга е очевидно, че в много отношения тази система демонстрира доста активен прогрес като интензивно атакува "периферията" и продължава да брани доминацията си.

Геополитическата доминация и икономическото превъзходство на Запада обаче, стават все по-относителни в резултат от активния възход на държавите от Втория свят (като тези от БРИКС например). Освен това либерализмът все повече се отхвърля от традиционните общества. Така, в хода на "демократичните революции" в мюсюлманските държави (т.нар. "арабска пролет") на власт в тях все по-често се оказват откровено фундаменталистки и екстремистки сили. От друга страна, налице е сериозно технологично развитие и извън рамките на "глобалното ядро". Накрая, "джендърната политика" провокира нарастваща съпротива не само извън пределите на Европа, но и в самата нея. Всичко това са все признаци за наближаващия край.

В същото време обаче, САЩ все още са хипердържава. Либералната демокрация се приема от почти всички страни в света, където пазарната икономика и демократичните институции (парламент, избори и т.н.) не се поставят под съмнение. Либералният капитализъм се е наложил в глобален мащаб. Без западните технологии не изглежда възможно съществуването на нито едно съвременно общество. "Джендърните революции" се разпространяват все по-далеч от границите на Европа и САЩ. Именно затова и краят на еднополюсния модел съвсем не е толкова очевиден и изисква по-щателен анализ.

Субективността на края на "еднополюсния момент"

Това, което изглежда безусловно в анализа на състоянието на сегашната монополярност, е нейната субективна оценка. Тя е еднозначно песимистична. Дори ако все още продължава да преобладава тезата, че либералната демокрация е "по-малкото зло", днес - при липсата на формална опозиция - акцентът все повече се измества от думата "по-малкото" към  думата "зло". Еднополюсното статукво се признава от по-голямата част от човечеството, но това мнозинство е наясно, че ситуацията става все по-тревожна. Важното в случая е, че тази ситуация вече не поражда ентусиазъм, а - напротив - пробужда все повече страхове, опасения и неприятни изненади. Да, светът е такъв, какъвто е, но става все по-ясно, че това е някакъв сбъркан свят, стоящ на ръба на нещо страшно. Субективният фактор е от огромно (ако не и решаващо) значение за обществото и цивилизацията. Ако разглеждаме едно събитие като успех, то наистина ще бъде успех, ако пък го смятаме за провал, то става провал. А днес "еднополюсният момент" почти единодушно се определя като провал, като край или като предверие към катастрофа, макар че - ако се дистанцираме от субективната оценка - всичко в света е изградено така (или почти така), както са го планирали либералите и апологетите на глобалната победа на Запада. Тоест, тази победа е факт, но тя се оказва много по-различна от очакваната. И това е крайно интересен момент. Обективно, еднополюсният свят, като цяло, е стабилен и от формална гледна точка тази комплексно разбирана монополярност не е застрашена от нищо, но в същото време оценките за нея стават все по-мрачни, а тезата за "края на еднополюсния момент" се споделя дори от най-последователните и убедени апологети на монополярността (като споменатия по-горе Чарлз Краутхамър например). Дори Френсис Фукуяма очевидно е изпаднал в ужас от собствената си прогноза за "край на историята" и побърза да я преразгледа, осъзнавайки обратната страна на толкова подробно описаните от самия него явления и тенденции.

Според мен, става дума за следното. Анализаторите и експертите са притеснени не от състоянието на еднополюсния модел, което е достатъчно стабилно, а от очертаващите се хоризонти в случай, че сегашните тенденции се запазят. Тоест, ако не днешният, то утрешният ден ни дава основание да говорим за края на еднополюсния момент. Вчера глобалистите искаха днес (т.е. тогавашното им утре) да изглежда точно както в момента. Но когато това се случи, станахме свидетели на криза на футурологията, която вече не може да гледа на бъдещето със същия оптимизъм, както през предишния етап. Изглеждаше, че краят на двуполюсният свят и изчезването на Съветския съюз ще дадат отговор на всички въпроси. И ето че това се случи и отговорите на практически всички въпроси (в духа на либералната универсалистка догматика) действително бяха получени. В субективен план обаче, това породи само объркване и тревога, вместо очакваната радост и чувство на удовлетворение. Разтревожени и възмутени от днешното статукво са дори онези, които навремето най-много съдействаха за появата на "еднополюсния момент" - Бжежински, Кисинджър, Сорос и т.н. Техните прогнози за бъдещето стават все по-алармистки и катастрофални. Така, монополярността - в нейния широк смисъл - приключва не защото вече е изчерпала възможностите си, а защото разкри такъв слой от реалността, който субективно ужаси самите и създатели. При това субективността на подобна оценка не бива да ни смущава: тази реалност следва внимателно да бъде анализирана и да се опитаме да си изясним нейната структура.

Точката на бифуркация: мултиполярността

Въз основа на субективния (!) край на "еднополюсния момент" можем да дефинираме сегашното положение, в което се намира глобалната система, като точка на бифуркация. Оттук нататък или съществуващите тенденции ще продължат да се развиват в досегашното русло, т.е. еднополюсният момент ще продължи (или по-скоро ще продължи да "приключва"), реализирайки всички, съдържащи се в него възможности, или пък историята ще направи рязък завой и монополярността внезапно ще приключи, отстъпвайки мястото си на алтернативна - и вече не еднополюсна - система на устройство на света.

И двете възможности лесно могат да се прогнозират, ако внимателно анализираме същността на еднополюсния момент.

Какво означава изборът на алтернатива? Ако предположим, че монополярният период приключи, какво ще го замести? В сегашните условия това може да бъде само многополюсен модел. Той няма да е двуполюсен (както по времето на СССР), нито пък връщане към Ветстфалската система, в чиито рамки всички национални държави разполагат с реален суверенитет. Мултиполярността ще означава принципно нов тип райониране на планетата и фиксиране на силовите центрове. Новият момент в този модел е свързан с утвърждаването на цивилизационния плурализъм, напук на подразбиращата се универсалност, на която се основава еднополюсният модел. Тоест, става дума за замяната на универсума с плуриверсум (цитирайки Карл Шмит). Като тази трансформация засяга всичко: геополитиката, ценностите, икономиката, технологиите, идеологията, политиката, джендърните стратегии, социалността и т.н.

"Еднополюсният момент" се гради върху глобализацията на Запада. Западната цивилизация, в сегашния и вид, се признава за универсална и нормативна, а самият процес на глобализация е нагледно потвърждение за това: успешната колонизация и стабилната хегемония се използват като историческа обосновка на претенциите на Запада за универсалността на неговия исторически, културен, политически и икономически опит.

На свой ред, мултиполярната алтернатива - опираща се както на традиционализма (Рене Женон, "консервативната революция" или "евразийството"), така и на антропологията (Франц Боас или Клод Леви-Строс) и постмодернизма (Мишел Фуко или "неограмшизмът") - тотално ерозира тази процедура на "самосбъдващо се пророчество" на Запада, конституирайки самия Запад просто като е една от многото локалности на планетата. Следва нормативното утвърждаване на алтернативните локалности и правото им да бъдат различни. Своеобразен връх на този процес е утвърждаването на множество съвместно съществуващи цивилизации, които са напълно самостоятелни, но осъществяват помежду си активен диалог и формират своеобразен плуриверсум.

На практика, това намира израз в симетричните отрицания на цялата структура на "еднополюсния момент":

- вместо геополитическата доминация на САЩ и НАТО - наличието на няколко военни блока: северноамерикански и отделно от него (!) - европейски, а също руско-евразийски, китайски, индийски, латиноамерикански, ислямски, африкански и т.н.;

- вместо задължителния либерализъм и либерална демокрация - гарантиране на свобода на съществуване на всички идеологии, включително националната, монархическата, теократичната, социалистическата и, разбира се, либералната - но само като локални, а не универсални феномени;

- вместо хомогенния либерален капитализъм - организиране на автархични "големи пространства" (в духа на Фридрих Лист) с най-различни типове икономика: от феодална до социалистическа, ислямска, аграрна и т.н. (и тук либералният капитализъм присъства, но само като регионален феномен, а не като задължителна съдба на цялото човечество);

-  вместо технологичния прогрес - плурализъм на избора на цивилизационна ориентация, както в посока към развитието на технологиите и материализма, така и ориентирани повече към идеализма и съзерцанието;

- джендърната политика и социалният морал се градят въз основа на принципите на всяка конкретна цивилизация: от архаичните племена с техните джендърни практики до световните религии или светските общества, като във всеки случай съдържанието на джендъра се определа исторически, т.е. без налагането на някакъв задължителен за всички модел.

Лесно можем да си представим един свят, в който традицията се обединява с постмодернизма, радикално противопоставяйки се на западноевропейския и северноамерикански модерн с целия му набор от универсалистки догми и хегемонистични практики. Ерозирайки монопола на сегашния център/полюс на еднополюсния свят, човечеството ще си отвори пътя към наистина свободно развитие, опиращо се на позитивно осмисленото минало, идентичността и свободно избраната посока. В хода на тази фундаментална деколонизация и деуестърнизация, всяка цивилизация ще може да определи и "реставрира" собствените си структури - на времето, пространството, индивида, обществото, държавата, религията, философията, както и своите цели, норми и т.н. След което (и вследствие на което) ще се формира необходимото поле за плуриверсален диалог на различни нива - геополитическо, междуконфесионално, социално, икономическо, културно, технологично и т.н.

При подобно развитие контурната карта на бъдещето ще бъде максимално диференцирана. На нея ще присъстват няколко "големи пространства" (Grossraum на Карл Шмит) - Северна Америка, Южна Америка, Евразия, Европа, Голям Китай, Голяма Индия, Ислямският свят, Пан-Африка и т.н., като всяко ще представлява своеобразна "империя". Без да уточняваме конкретния политико-правен статут на тези качествено разнородни образувания, можем да ги наречем обобщено "политии". Отказът от универсализма дава възможност на тези политии, които геополитически съвпадат с "големите пространства", да организират и оформят своите властово-административни структури въз основа на историческата идентичност и свободния си избор. Едва след това политията придобива по-определен статут - на държава, империя, теокрация, република и т.н. При това, в носител на суверенитета (във всичките му смисли, включително суверенната система от ценности) се превръща именно цивилизацията, представена от конкретната полития. Плуриверсализмът, в качеството си на всеобщ принцип на постеднополюсния, многополюсен свят, гарантира плурализма и вътре в самите политии, доколкото всяка цивилизация се състои от множество различни автономни подсистеми.

Преходът от глобализма и сегашния универсализъм, характеризиращи еднополюсния момент, към тази многополюсна алтернатива съвпада с края на Запада дотолкова, доколкото последният е обвързал историческата си съдба с епохата на модерна. Тоест, подобен обрат би означавал "края на съвременния свят", т.е. края на модерна. Като локален феномен, Западът ще се съхрани, но ще бъде пренуден да промени своята идентичност, отказвайки се от универсалистките и колониално инклузивните си претенции и връщайки се към своите корени и специфика (което, между другото, би могло да го спаси като цивилизация и култура).

Но, за може краят на еднополюсния момент наистина да бъде такъв, т.е. многополюсен, е необходимо - ни повече, ни по-малко - тоталното премахване на сегашната стратегически доминация на САЩ в глобален мащаб, както и "разчленяването" на евроатлантическата общност на Северна Америка и континентална Европа, а също детронирането на либералния капитализъм и глобалната финансова олигархия, отказа от уестърнизираните елементи на незападните общества, отхвърлянето и деконструирането на научния мироглед, реабилитирането на религията и сакралността, разобличаването на либерализма като тоталитарна идеология и тоталното отхвърляне на джендърната политика, връщайки се към традиционните практики на семейството, т.е. необходимо е светът да навлезе в една съвършено нова "постзападна" епоха.

Съществуват ли реални предпоставки за това? Да. Близо ли сме до реализацията на този сценарий? Не, всъщност сме безкрайно далеч от него, защото мащабите на тази програма не се осъзнават напълно не само от обществата, но и от най-авангардните елити, при това дори в онези държави, където противопоставянето на "еднополюсния момент" и американската хегемония е най-силно. Реализацията на този проект изисква глобална революция и, съответно, наличието на своеобразен глобален революционен алианс, в качеството му на нейно интелектуално координационно ядро. Това е възможно и дори необходимо, но на практика не се очертава дори в най-отдалечена перспектива, даже под формата на проект или намерение. Многополюсната алтернатива е кохерентна и логична. Само че засега тя съществува само на теория - в рамките на теорията на многополюсния свят. Това не е малко, но очевидно е недостатъчно за да се изяви като действен фактор за скорошния и дефинитивен край на "еднополюсния момент".

Следователно, ако еднополюсният момент приключи преди предпоставките на плуриверсалния модел напълно да са съзрели, а междувременно подготвителните структури на глобалната многополюсна революция вече са се формирали, неговият край може да се окаже доста по-различен. Какъв по-точно?

Геополитиката на мрака: новите създания и легендата за антихриста

От какво се опасяват либералните анализатори и футуролози, оценявайки еднополюсното статукво? Дали изпитват страх от възможния многополюсен свят? Формално да, затова се стремят активно да противодействат на появата му, потискайки в зародиш и най-малките тенденции в тази посока. Според геополитическата логика, като най-вероятна платформа на тази мултиполярност се очертава континентална Русия - Евразия, която в различни етапи от историята си традиционно играе ролята на основен опонент на Запада. Философията на руските евразийци през 20-те и 30-те години на ХХ век и възраждането на това течение с появата на неоевразийството през 90-те подготвиха идейната почва и очертаха основните тенденции на глобалната антизападна стратегия. Но, и субективно, и обективно съвременна Русия все още е твърде далеч от това да действа пълноценно в посоченото направление, да превърне плуриверсума в свой основен лозунг и да привлече към глобалната антизападна революция и другите общества. Това по принцип е възможно, но е малко вероятно да се случи в близко бъдеще. Тоест, едва ли тъкмо то хвърля в ужас теоретиците на успешно наложения "нов световен ред", карайки ги да говорят за "края на еднополюсния свят", т.е. и за края на същия този "ред". Очевидно те се опасяват от нещо друго.

Независимо че е реалистичен, проектът за плуриверсума, който в общи линии вече е намерил теоретичното си оформление в теорията за многополюсния свят, представлява само рационалната версия на един много по-дълбок и екзистенциален импулс.

Това второ предизвикателство в бифуркационната точка на настоящия момент произтича не от мултиполярността и плуриверсума, а от логическия завършек на онези тенденции, които определят същността на сегашния исторически момент. С други думи, това е иманентния риск от успеха (а не от провала) на глобализацията. Той не произтича от опасението, че еднополюсната глобализация може да бъде прекратена или изместена от някаква алтернатива (т.е. от мултиполярността), а от това, че тя може да достигне до своя логически предел, т.е. да постигне целта си.

Фукуяма например, преразглежда тезата си за "края на историята" не защото смята, че тя е преждевременна или непостижима, а защото осъзнава заложената в нея огромна опасност. За да разберем, какво всъщност би трябвало да ни плаши при успеха (а не провала) на глобализацията, ще постъпим по точно противоположния на горния начин (когато, изграждайки структурата на мултиполярния модел, последователно опровергахме всички основни тези на "еднополюсния модел", очертавайки контурната карта на плуриверсалната алтернатива). Вместо това, нека допуснем, че точката на бифуркация вече е премината в посока към запазването на еднополюсния момент, т.е. че той е съумял да избегне заплахата от глобална многополюсна революция, успял е да укроти Русия, да изиграе Китай, да скара и ерозира БРИКС, т.е. брутално да унищожи в зародиш очертаващия се глобален революционен алианс. При подобно развитие, всички очертани по-горе тенденции, характеризиращи еднополюсния момент, ще достигнат своята кулминация. Какво ще означава това?

Геополитическата доминация на САЩ ще се трансформира в глобална диктатура. Вашингтон ще се превърне в световна метрополия, еднолично управляваща всички процеси на планетата, опирайки се на своите безволеви и зависими васали (проектът за "Лигата на демокрациите" на Джон Маккейн и стратегията на "цветните революции" са ярки примери за какво точно става дума). Върху тази основа, открито ще бъде наложена властта на едно глобално правителство. Либерализмът окончателно ще се утвърди под формата на откровено тоталитарна идеология (третият тоталитаризъм, след комунистическия и фашисткия), която не допуска дори възможността да не бъдеш либерал (т.е. можеш да бъдеш десен, ляв, крайно ляв или крайно десен, но задължително либерал), а онези, които не се съобразяват с това, са застрашени от репресии (вариращи от социален остракизъм до наказателно преследване).

Цялата икономическа власт ще се концентирира в ръцете на глобалната финансова олигархия, която тотално ще "нулира" значението на труда и реалния сектор за сметка на виртуалните финансови манипулации.

Зависимостта на обществото и индивида от технологиите ще достигне такова равнище, че ще възникне истинска симбиоза между човека и машината (т.нар. трансхуманизъм).

Финализирането на джендърната политика с триумфа на субективния избор на пола, който вече ще може лесно и многократно да се променя според собствените предпочитания, ще ерозира тотално ейдетическата (образната) концепция за човека в полза на "чистия индивид", способен да приема най-различни форми (включително машинни, виртуални и т.н.). Всички социални връзки окончателно ще бъдат прекъснати. Нормативността на индивида постепенно ще "еволюира" в нормативност на дивидуума, произволно формираща се от фрагментите на "отворената същност" (ще се върви от "отворено общество" към "отворен индивид", т.е. дивидуум).

Всички граници, предполагащи наличието, в една или друга степен, на някаква плуриверсалност, ще бъдат ликвидирани, а всички различия - премахнати. В рамките на тоталната прозрачност ще изчезнат градациите на светлината и тъмнината, предмета и сенките. Денят на глобалният свят ще стане неотделим от неговата нощ. Центърът ще погълне периферията и ще престане да бъде център, сам по себе си. Еднополярността ще се превърне в безполярност, в която вездесъщата диктатура на тоталитарно-либералното световно правителство ще бъде в състояние да достигне и накаже всеки, който не спазва правилата му, във всяка точка на пространството, включително във виртуалното пространство. При това премахването на границите ще преконфигурира не само сферата на международната политика, но и различията между живота и смъртта, измислицата и действителността, виртуалността и реалността, миналото и бъдещето. Така, абсолютният ред ще се припокрива с абсолютния хаос.

Елементите на този утрешен ден вече са налице и онези, които активно способстваха за това днешният ни ден да е именно такъв, какъвто е, няма как да не се досещат, какво ще се случи утре, ако всичко продължи да "върви по план". Истината е, че анализаторите се опасяват от това бъдеще дори повече, отколкото от възможността либералният проект да бъде провален от революционно настроените привърженици на плуриверсума. Разбира сс, този страх не е достатъчен да накара и най-радикалните либерали да прегърнат идеята на мултиполярността, но е напълно достатъчен да ги кара да гледат с песимизъм на "еднополюсния момент", съзнавайки, че в съвсем обозримо бъдеще той ще донесе на света не "нов световен ред", а световен хаос и "геополитика на мрака".

За да преминем от сегашното състояние на "еднополюсен момент" към утрешното (на безполюсност, а не на мултиполярност), очевидно са необходими нови анализатори, "нови хора", способни да служат безпрекословно и убедено на "геополитиката на мрака", без да се колебаят и изпадат в песимизъм. Възможно е, това да се окаже непосилно за нормалния човек и страхът му да се окаже спирачка пред движението на света към хаоса. Затова ще са необходими нови "постчовешки" същества, пионери на глобалисткото бъдеще, притежаващи съвършено нов набор от качества и компетенции, възпитани във виртуална среда (за предпочитане в рамките на еднополови семейства), усъвършенствани с помощта на свръхмодерните технологии, позволяващи им да виждат по-далеч, да чуват по-добре, да бягат по-бързо и да удрят по-силно.... Тоест, на глобалисткото бъдеще са необходими "позитивни мутанти", способни да излязат извън естествените рамки на развитие на човечеството и да тръгнат по мрачния път на либерализма. Близостта на появата им вече се усеща, във въздуха виси тревожното предчувствие за възникването на "нови същества". Приказката на глобализацията и модернизацията вече почти се е превърнала в легенда, но се оказва, че това е една много страшна легенда - легендата за антихриста.

Когато всичко бъде загубено

И така, намираме се в точката на бифуркация. Говорим за възможна алтернатива и за плуриверсум. При цялата си реалистичност обаче, проектът за плуриверсума, който в общи линии вече е оформен в рамките на теорията на многополюсния свят, представлява само рационализацията на един много по-дълбок и екзистенциален импулс. Макар и да е възможен, многополюсният свят се оказва "прекалено добър" за съвременното човечество, което, както изглежда, просто не го заслужава. И тъкмо поради това, то протака и не бърза да се устреми в спасителната за него посока, докато все още има време и сили да го направи. Плуриверсумът очертава само хоризонта на човешката свобода, но едва ли ще може да се превърне в пътеводна звезда. Човечеството прекалено дълбоко е затънало в съвременността, в Запада, в модерна, за да направи толкова рязък завой и да се върне към сакралните си основи, т.е. към традицията, или пък да подкрепи авангардната (макар и често амбивалентна) критика на онези, които призовават за деконструкцията на съвременното либерално западно общество. Както изглежда, човешкия род е склонен да премине през самия център на мрака в усилията си да стигне дотам, където той свършва.

Така мултиполярността и плуриверсумът, както и глобалният революционен алианс, се превръщат не в инженерен проект за това, как човечеството би могло да се организира за преодоляване на дълбоката криза на еднополюсния свят, а по-скоро в етичен дълг, в есхатологично учение и своеобразен религиозен порив. Трудно може да се каже, как най-ефективно могат да бъдат събудени спящите: дали описвайки им цялата прелест на пробуждането, или предсказвайки ужаса на очакващия ги кошмар. Полумитичният персийски религиозен реформатор Заратустра (VІІ-VІ в.пр.н.е.) се опитва да реши този проблем в началото на прословутата си проповед. В нея той разказва на хората за свръхчовека, опитвайки се да ги впечатли, но се оказва, че никой не го слуша. Тогава, решава да ги уплаши, разказвайки им за "последните хора". Ефектът от това обаче е неочакван - историята толкова се харесва на слушателите му, че те поискали от него: "дай ни тези последни хора". В крайна сметка, това обезкуражило пророка и той се оттеглил в планините.

Както изглежда, във всичко трябва да се стигне до края. И ако в своето отношение към историята хората искат да стигнат до империята на антихриста, няма как да им се попречи. Струва си обаче, дори е задължително, да се опитаме да го направим. Затова следва да работим за утвърждаването на многополюсен световен ред и плуриверсум дори, ако това въобще не е възможно. Още повече пък, когато то все още е възможно.

Както казва италианският писател Курцио Малапарте: "нищо не е загубено, докато всичко не бъде загубено". Със сигурност, все още не всичко е загубено, затова бъдещето оставо отворено и може да се окаже различно от "края на историята" в нейната либерална, еднополюсна интерпретация. Но, ако не се борим с всички сили, след известно време вече наистина ще бъде изгубено всичко. И вместо фините и дълбоко човешки хоризонти на многополюсния свят ще ни остане само безалтернативната "геополитика на мрака" и политологията на империята на антихриста.

 

* Авторът е един от водещите представители на неоевразийското течение в съвременната руска геополитика

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.1 2025