09
Нед, Май
24 New Articles

На 4 юни 2015 въоръжени бойци от местна племенна групировка убиха двайсет войника и раниха мнозина други, атакувайки конвой на индийската армия, придвижващ се от от Мотул към столицата на щата Манипур Импхал (1). Това беше едно от най-сериозните нападения срещу индийските сили за сигурност в Манипур от много години насам. Както е известно, Индия се опитва да ограничи вълненията в щата, като за целта правителството предостави извънредни права на армията и полицията в т.нар. "неспокойни зони", приемайки противоречивия Закон за специалните пълномощия на въоръжените сили (AFSРA).

Отговорът на Делхи на тези атака беше даден пет дни по-късно, когато - демонстрирайки, че няма да се съобразява с държавните граници в усилията си за ликвидиране на терористичните заплахи - индийската армия атакува лагери на бунтовниците на територията на Мианмар, разрушавайки два от тях и ликвидирайки петнайсет души. Посланиета на военните беше достатъчно ясно: "за да бъдат гарантирани мирът и сигурността по границата и в граничните индийски щати, всяка заплаха за нашата сигурност и националното ни единство ще получи твърд отговор" (2). Индийската армия твърди, че е разполагала с достоверни и специфични разузнавателни източници, въз основа на чиито сведения е предприела ответните си атаки. На свой ред, директорът на офиса на президента на Минмар Тейн Сейн - Зау Хтай, потвърди ден по-късно, че индийски части са влезли на територията на страната като според него, операцията е била "координирана между властите на двете държави",  но армията на Мианмар не е участвала пряко в нея (3).

В отговор на въпроса, дали в случай на нужда Индия би могла да проведе подобна операция и на територията на Пакистан, министърът на информацията Раджавардан Синг Раторе заяви, че "това е послание към всички държави и организации, които подкрепят терористичните действия срещу Индия, включително към Пакистан" (4). Думите му породиха остра реакция в Исламабад, където коментарите на медиите, както и на военните бяха, че инцидентът може да се превърне в прецедент и за други трансгранични акции. В тази връзка пакистанският вътрешен министър Нисар Али Хан предупреди Индия, че страната му не е Мианмар, с което впрочем индийците са съвсем наясно (5).

Според експертите, акцията на индийската армия е била добре планирана и отлично изпълнена. Операцията беше важна за повдигане самочувствието на въоръжените сили, особено след атаките на бунтовниците от територията на Мианмар. Всички правителствени институции - разузнавателните агенции, армията и Вътрешното министерство - работиха по нея в много тясно сътрудничество и под личното ръководство на премиера и неговия съветник по националната сигурност, нещо нетипично за досегашната политическа практика на Индия. Въпреки  че в миналото индийските въоръжени сили също осъществяваха трансгранични операции в сътрудничество с различни държави-партньори, включително в Мианмар, бързината, с която сега реагираха на нападението на терористите, не е просто безпрецедентна, но и демонстрира нарасналата решимост на политическата власт в Индия да използва "твърда сила" за постигането на целите си.

Освен това, операцията илюстрира появата на нова многостранна гранична политика, включваща както дефанзивни, така и офанзивни мерки за гарантиране сигурността по проблемните граници на страната. Правителството на премиера Нарендра Моди още в самото начало пое курс към "непропорционален отговор" на (транс)граничните терористични нападения. То предостави на индийската армия по-голяма оперативна самостоятелност, позволяваща и да реагира светкавично и агресивно на нарушаването на прекратяването на огъня от страна на Пакистан (6), т.е. да действа бързо, твърдо и ефективно. Това, на свой ред, увеличава рисковете за Пакистан от продължаването на досегашната му опасна тактика на ескалиране на конфронтацията, тъй като Индия вече е готова да отвърне с масирани атаки срещу постовете на пакистанските рейнджъри по границата между двете страни.

Разбира се, това, което работи по границата между Индия и Мианмар, трудно би проработило на западните индийски граници срещу джихадистките групировки, базирани в Пакистан. Сътрудничеството със сходно разсъждаващи държави като Мианмар и Бангладеш е от ключово значение за лишаването на терористичните групировки от бази и убежища на тяхна територия. Така, правителството на Мианмар наскоро одобри индийския план за изпращане на военни части, които да атакуват бунтовническите лагери на нейна територия. За да узакони тези свои действия, през май 2014 Делхи подписа с Мианмар споразумение, очертаващо рамката на сътрудничеството в сферата на сигурността и обмена на разузнавателни данни между двете страни.

Въпреки това, в Индия доминира схващането, че докато трансграничните военни операции са добре планирани, в политически план комуникациите не са на ниво. Част от медиите, мнозина бивши дипломати, както и редица индийски стратези, смятат, че правителството на Моди допуска грешка като говори открито за този тип операции, които по презумпция не би трябвало да се дискутират публично.

Критиците обаче бъркат. Несъмнено, при обсъждането на действията в сферата на сигурноста са налице определени ограничения, но беше важно операцията на индийската армия в Мианмар да бъде публично дискутирана. За правителството на Моди е задължително да изпрати недвусмислен знак, че Индия е способна да реагира адекватно на бунтовническите атаки.

Ясно декларираните намерения и демонстрацията на необходимия за реализацията им потенциал са от ключово значение за ефективното сдържане в междудържавните отношения. Именно това е причината всички големи сили да използват военните инструменти на "твърдата сила". В този смисъл, вероятно щеше да е по-добре, ако лично съветникът по националната сигурност на президента беше разяснил пред обществото смисъла от акцията на армията в Мианмар и последиците от нея, вместо да предостави това на един от младшите министри в правителството. Защото сред целите и беше да укрепи имиджа на Индия сред нейните съюзници и да сдържа активността на противниците и.

С тази операция Делхи изпрати ясен сигнал към враговете си (без значение, дали става дума за държави или за недържавни играчи), че всяка проява на враждебност към Индия ще бъде последвана от категоричен отговор. Тоест, действията на индийската армия в Мианмар бяха стъпка към възстановяване на доверието във възможностите на страната. Въпреки това, Индия тепърва ще трябва да измине дълъг път в тази посока за да преодолее досегашната си "стратегическа ограниченост" и традиционното за нея подценяване на възможностите на "твърдата сила". Макар че и правителството на Моди продължава да акцентира предимно върху инструментите на "меката сила" в усилията си Индия да получи признание като глобален играч, то е на път да постигне много по-добра синергия в използването на "твърдата" и "меката" сила, отколкото неговите предшественици. Днес Делхи използва много по-ефективно своята "мека сила" за укрепването на икономическата и военната си мощ, демонстрирайки на потенциалните си партньори, че индийските ценности и култура правят страната по-привлекателна за чуждестранните инвеститори и при формирането на партньорства в сферата на отбраната.

 

 

"Голяма Индия" - зона на разпространение на индийската култура

 

"Меката сила" като елемент на индийската стратегия

При многобройните си посещения в чужбина, премиерът Нарендра Моди винаги се стреми да прокарва индийската "мека сила", включително такива нейни елементи като Боливуд, суфи музиката и йогата, както и споделеното наследство в сферата на изкуството, архитектурата, кулинарията и демократичните ценности. Твърде е рано да се правят изводи, дали тези стъпки оказват някакво съществено влияние за постигането на националните цели във външнополитическата сфера, но за първи път сме свидетели на толкова мащабни усилия за подобряването имиджа на Индия в чужбина. Това, най-вероятно, ще има значими последици за начина, по който се реализира индийската дипломация, както и за по-важната роля на страната в глобалната политика през следващите години.

В своята класация на държавите, успешно използващи своята "мека сила", авторитетната британска агенция Portland Communications посочва, че "Индия на премиера Моди със сигурност ще бъде сред новите играчи, залагащи на "меката сила", които ще се наложат през следващите години" (7). Макар че Индия не фигурира в списъка на първите 30 държави с най-добре изявена "мека сила", днес страната е на седмо място в класацията за най-популярен "национален бранд" и единствената в групата БРИКС чиито бранд се е изкачил нагоре в нея през 2015, докато тези на останалите - Бразилия, Русия, Китай и Южна Африка са регистрирали спад (8).

Предишните индийски правителства бяха наясно със значението на "меката сила" за постигането на целите на националната външна политика, но повечето им действия в тази посока бяха спонтанни, а не плод на добре обмислена стратегия. При управлението на Моди обаче, Индия възприе стратегически подход към използването на ресурсите на своята "мека сила" с цел укрепване на националния имидж в чужбина, въпреки че споровете в страната относно ролята на "меката сила" в глобалната политика продължават (9). По-долу ще дам няколко примера за това:

- През юли 2015 Моди изтъкна силните духовни връзки между Индия и Централна Азия, като подчерта, че на фона на нарастващия екстремизъм в света "ислямското наследство на Индия и Централна Азия е тясно свързано с най-висшите идеали на тази религия - знанието, милосърдието, състраданието и благоденствието" (10). Акцентирайки върху мултикултурното наследство на Индия, премиерът парира критиките и обвиненията срещу себе си, че е "фанатизира хиндуист".

- Индийският външен министър Сушма Сварадж беше основния докладчик на Световната санскритска конференция в Банкок през юни 2015. Той говори на санскрит пред повече от 600 експерти от 60 държави, квалифицирайки този древен индоарийски език като "модерен и универсален", чиято употреба трябва да бъде подкрепяна. Подчертавайки ползата от усвояването му, Сварадж посочи, че доброто владеене на санскрит "може да улесни решаването на такива съвременни проблеми като глобалното затопляне, прахосването на ресурси, цивилизационния сблъсък, бедността и тероризма" (11). Това бе първият случай, когато толкова високопоставен член на индийското правителство участва в работата на конференцията от създаването и в Делхи през 1972 насам. Вероятно взимайки пример от Китай и мрежата от неговите Институти Конфуций, правителството на Моди предприема стъпки за популяризирането на санскритския език по света, като създаде Международната санскритска награда (на стойност 20 000 долара), връчвана ежегодно на учени със значителен принос за усвояването на му, организира курсове за чуждестранни преподаватели по санскритски език и литература и създава възможности за изучаването му в Индия и извън нея.

- Йогата вероятно е най-успешния и популярен инструмент на индийската "мека сила". През юни 2015 премиерът Моди застана начело на хилядите участници в масовите упражнения по йога в Делхи по повод на Международния ден на йогата. Преди това той лично положи огромни усилия за да получи подкрепата на 175 държави членки на ООН за официалното учредяване на този празник. През миналата година Денят на йогата беше отбелязан в 251 града на шест континента, като в честванията се включиха 192 държави. Поемайки лидерството в тази сфера, правителството на Моди демонстрира желанието си да свърже миналото на Индия с бъдещето на света.

Преди, индийската "мека сила" работеше нелошо и без да разчита кой знае колко на подкрепата на правителството. Това се отнася най-вече за Боливуд - най-голямата свеговна киноиндустрия, по броя на произвежданите от нея филми. Индийските филми и музика се ползват с популярност в много части на света - от Близкия Изток и Северна Африка до Централна Азия. Разбира се, Боливуд отстъпва на Холивуд по глобалния си обхват (12). Освен това предишните индийски правителства създадоха някои нови структури, като например Министерството за индийската общност в чужбина през 2004, с цел да използват нарастващото влияние на индийската диаспора, както и специален отдел към Министерството на външните работи (през 2006), който да подкрепя културния обмен.

Засега обаче липсват достатъчно основания да се твърди, че Индия, въпреки многобройните и предимства в сферата на "меката сила", е постигнала сериозен пробив в глобалното обществено мнение. Според изследването на Pew Research Center "Global Attitudes 2013", по-малко от 46% от американците имат добро отношение към Индия. В сравнение с Британския съвет, Алианс Франсез и дори Институтите Конфуций, активността на Индийския съвет за културни отношения, който има свои филиали в 35 страни по света и пропагандира там индийската култура, се оценява по-скоро като "вяла". Тоест, поне засега Индия не успява да си изгради достатъчно популярен "бранд" в чужбина.

Съзнавайки това, правителството на Моди изглежда настроено доста по-решително от предшествениците си да използва многобройните ресурси на индийската "мека сила" - от духовните школи, йогата и културата, до нейния демократичен етос, в служба на индийската интереси. В своята дипломатическа активност по света (и независимо от това, че икономическата криза на Запад ерозира популярността на демократичните ценности) правителството на Моди упорито пропагандира индийските демократични традиции и предимствата на демократичния политически модел. Така, по време на посещението си в Монголия, Моди нарече Индия "нов фар на демокрацията" в света, разграничавайки по този начин демократичните ценности на страни като Индия и Монголия от тези на авторитарен Китай (13).

Опитите на сегашното индийско правителство да използва по-активно инструментите на "меката сила" целят да подобрят позициите на страната, която в момента се намира на решаващ кръстопът. Моди не просто иска да възроди националната гордост, пропагандирайки древните индийски ценности, но и да укрепи "твърдата сила" на страната, използвайки за целта предимствата на нейната "мека сила". Днешна Индия изглежда много по-уверена, в стремежа си да проектира своето историческо наследство и съвременните си ценности на глобалната сцена, което несъмнено е добре за съвременния световен ред, който отчаяно се нуждае от подобни положителни примери. Една икономически просперираща, плуралистична демокрация е най-добрата противоотрова срещу авторитаризма и екстремизма, избуяващи напоследък в света. Но, за да се случи това, Индия трябва да се научи да съчетава много по-ефективно своята "мека" и "твърда" сила, отколкото го правеше в миналото.

Еволюцията на индийската "твърда сила"

Следва да признаем, че индийската външнополитическа матрица и преди не изключваше напълно използването на "твърда сила". Досега Индия е предоставила 100 хиляден военен, полицейски и цивилен персонал за над 45 миротворчески операции, осъществявани в различни точки на света под егидата на ООН. Заедно с Пакистан и Бангладеш, Индия е една от трите държави с най-голям принос в мироопазващите операции. Много ключови операции на Световната организация, като тези в Демократична република Конго, Еритрея/Етиопия, Косово, Либерия, Сиера Леоне и Судан, бяха осъществени с активното участие на индийски военни и полицаи. И то въпреки нуждата от военни и полицейски сили за борба с бунтовниците в различни части на самата Индия. Подобно на други държави, участващи в мисии на ООН, Индия също се сблъсква с дилемата, как да се използва сила, когато ситуацията го налага, без това да наруши неутралитита на "сините каски" на ООН. Макар че не се отказва от прилагането на категорични мерки, Делхи обръща внимание на опасността от смесването на традиционните принципи на мироопазващите операции - като неизползването на сила и невземането на страна в конфликтите, с тенденциите за "силово налагане на мира" и стимулиране на мирния процес, характерни за епохата след края на студената война (14).

Но, въпреки че Индия е сред основните участници в мисиите на ООН по света, до 80-те години на миналия век Делхи се противопостявяше на осъществянето на подобни операции в Югоизточна Азия с участието на части от страни извън региона. Вместо това, Индия залагаше все по-активно на използването на собствените си сили. В Делхи възприемат западната намеса в региона като противоречаща на индийските интереси, макар че не могат да попречат на големите сили да действат в периферните на Индия зони. Индийската стратегия за регионална сигурност беше обобщена от известния експерт по Югоизточна Азия Девин Т. Хагърти така: "Индия твърдо се противопоставя на чуждестранните намеси във вътрешните работи на държавите от Югоизточна Азия, особено  ако в Делхи смятат, че целите им противоречат на индийските интереси. Ето защо нито едно правителство в Югоизточна Азия не бива да търси външна помощ, а следва да я поиска от Индия. Евентуалният му отказ да го направи пък, ще се смята за действие насочено срещу нея" (15).

Принципът за ненамеса винаги е бил сред основните стълбове на индийската външна политика. В исторически план обаче, въпреки че постоянно порицава намесите на Запада във вътрешните работи на страните от региона, Делхи никога не се е колебаел да осъществява подобни намеси, когато става дума за собствената му "сфера на влияние". За да оправдае използването на сила за прогонването на португалците от Гоа през 1961, първият индийски премиер Джавахарлал Неру подчертава, че "всеки опит на чужда сила да се бърка по какъвто и да било начин на Индия е нещо, което не можем да толерираме и на което ще се противопоставим с цялата си мощ" (16). Макар да се смята, че индийската версия на прословутата Доктрина Монро, според която страната има свои сфери на влияние, не е била успешно реализирана в миналото, "тя продължава да се споделя от мнозина индийски стратези" (17).

Когато става въпрос за субконтинента (който освен Индия включва също Пакистан, Непал, Шри Ланка, Бутан, Бангладеш и Мианмар - б.р.), индийските политици често декларират, че Делхи продължава да играе специфична и ключова роля за запазването на мира и сигурността в него. Както може да се очаква, тази визия оказва голямо влияние върху начина, по който непосредствените индийски съседи в Южна Азия се отнасят към прокламирания от Делхи принцип за ненамеса, смятайки го за лицемерен, още повече, че немалко от тях са били обект на индийска интервенция. В съзвучие със световната практика, Индия неведнъж е използвала силови средства за затвърждаване на собствената си регионална хегемония. Илюстрация за това са провалената индийска кампания срещу бунтовниците тамили в Шри Ланка през 1983-1990, изпращането на специални части за предотвратяването на планиран от група наемници преврат на Малдивите през 1988 или търговската блокада на Непал през 1989-1990 заради решението на Катманду да купува оръжие от Китай. Въпреки реториката, която използва в глобален план, Индия доста често е използвала сила в отношенията с непосредствените си съседи, макра че, след провала в Шри Ланка, през последните 25 години тя беше престанала да използва "твърда сила" дори спрямо тях.

Индийските въоръжени сили, които наброяват над 1,3 милиона мъже и жени (плюс още един милион резервисти), са третата най-голяма наборна армия в света. Устойчивият икономически растеж, демонстриран през последното десетилетие, осигури на Индия още повече ресурси за отбрана и военно строителство. През последните пет години страната е сред най-големите купувачи на оръжие на глобалния пазар, осъществявайки 15% от всички оръжейни сделки в света за периода 2010-2014. От началото на века насам тя е изразходвала за целта над 120 млрд. долара, и се готви да похарчи още толкова през следващите десетина години (18). В първите години след провъзгласяването на независимостта през 1947, годишните разходи на Индия за отбрана не надхвърлят 1,8% от нейния БВП. Това се променя след войната от 1962 с Китай, в която индийската армия търпи унизително поражение, именно заради военната си неподготвеност. През следващите 25 години, разходите на страната за отбрана скачат до 3% от БВП.

През последните две десетилетия военните разходи на Индия възлизаха на 2,75% от нейния БВП, но тъй като от десет години насам страната демонстрира най-мощния икономически растеж в цялата си история, общият обем на ресурсите, които тя може да отдели за отбрана, също нарасна значително. В резултат, през последното десетилетия Индия се утвърди като военна сила, включително изпращайки свои военни части в чужбина и патрулирайки в Индийския океан срещу евентуални пиратски нападения, т.е. в защита на търговския трафик. С разширяването на стратегическите и хоризонти, се промени и спецификата на закупуваното от нея въоръжение - от наземно базирани системи, към самолети за зареждане във въздуха, ракети с голям радиус и други средства за проектиране на сила, като всички нови оръжейни доставки са съобразени с целта индийската армия да може да действа успешно и извън границите на страната.

Въпреки това обаче, индийската отбранителна политика продължава да страда от сериозни недостатъци. Както сухопътните, така и военноморските и военновъздушните сили редовно се оплакват от недостиг на ресурси. Така, по време на Каргилския конфликт с Пакистан през 1999, операциите на индийската армия не бяха достатъчно ефективни заради липсата на адекватна екипировка. Само фактът, че военните действия се ограничаваха в рамките на 150-километровия фронт около Каргил, позволи на индийците да надделеят, изтласквайки пакистанците от тяхната страна на Контролната линия в Кашмир. Индия пропусна възможността да нанесе по-сериозен военен ущърб на Пакистан не само по време на реализираната през 2001-2002 Операция Паракрам (осъществена в отговор на терористичната атака срещу индийския парламент през 2001), но дори и след терористичното нападение в Мумбай през 2008, пак поради недостига да подходящо въоръжение и екипировка за нощно виждане, необходими за нанасянето на светкавични ответни "хирургични" удари (19).

На фона на успешното изкачване на Индия в йерархията на международната система през последните години, нараснаха и очакванията, че в скоро време тя ще се превърне в истинска"велика сила". Както в индийските, така и в глобалните медии все по-често се лансира тезата, че Индия трябва да започне да се държи като такава, поемайки глобални отговорности в съзвучие с нарасналите си материални възможности. Самите индийски политици обаче, изглежда не са съвсем наясно, какво ще изисква възприемането на такъв статус от страната. Сред сериозните ограничения, с който се сблъсква Индия в това отношение, е дискомфортът, който страната изпитва към използването на сила и особено на "твърда сила".

Всички велики сили в историята са демонстрирали способност умело да използват военната си мощ като ефективен инструмент на своята национална политика. В индийския случай обаче, остава неясно, в какви случаи страната би била склонна да използва (военна)сила за да защити интересите си. Дори решението кораби на индийския флот да патрулират в Аденския залив през 2008 не беше взето лесно, като гражданското ръководство до последно се колебаеше, дали да разрeши на военноморските сили да се включат в битката с местните пирати. Впрочем, и днес Делхи се колебае, дали да разшири военното си присъствие в съседен Афганистан, отказвайки да снабдява с въоръжение правителството в Кабул, въпреки непрестанните му молби, макар да е ясно, че в случая индийската "мека сила" не може да донесе никакви дивиденти за дипломацията на страната (20). Вниманието на индийските въоръжени сили продължава да е буквално обсебено от Китай и Пакистан, а гражданското ръководство на страната няма ясна представа за ролята на силата във външната политика. Колебанието на Индия да възприеме по-комплексно разбиране за националната мощ и по-точно за военната мощ ще продължи да определя стратегическата ограниченост, с която се характеризират индийската външна политика и политиката в сферата на сигурността.

Индия страда от липса на "инстинкт за мощ"

Фундаментален проблем, който от дълго време насам оказва негативно влияние върху индийската външна политика и който само се изостря от възхода на страната на международната сцена, е това, което често бива определяно като липса на "инстинкт за мощ" от страна на Индия (21). Мощта е в основата на международната политика, тя касае влиянието, което държавите упражняват една на друга, като по този начин оказват много сериозно влияние върху резултатите от тяхната политика. Успехът или провалът на външната политика на една държава до голяма степен е функция на нейната мощ и начина, по който тя упражнява тази мощ. Използването на сила може да бъде шокиращо и развращаващо, но тя е абсолютно необходима за спечелването на битките, които трябва да бъдат спечелени. В този смисъл Индия е изправена пред уникален ребус: нейните политически елити отчаяно се стремят към глобално признание за страната си като световна сила, с целия престиж и власт, които са свързани с този неин статут. В същото време обаче, те продължават да са крайно сдържани по отношение на придобиването и използването на (военна) сила във външната политика на страната.

Тази характерна за Индия двойнственост по въпроса за използването на сила в международните отношения - където "всеки престиж или власт обикновено са свързани с традиционните измерения на силата, без значение дали икономическа или военна" (22), изглежда парадоксална. От една страна, индийските политически елити са склонни да максимизират използването на сила във вътрешната политика, което нерядко ерозира основите на либералната демокрация в страната. В същото време Индия страда от "синдрома на малките държави", които не разполагат с материални възможности да реализират успешна външна политика и често отричат самата концепция за използването на сила в международните отношения (23). Индия дълго време беше тъкмо такава държава, смятаща се преди всичко за обект на външната политика на по-могъщите от нея чужди империи.

В резултат от това индийският политически и стратегически елит се отнася с подозрение към силовата политика и дори самата дума "сила" продобива за него пейоративно (т.е. негативно) значение. Затова той никога не е осъзнавал напълно същността на взаимоотношенията между силата и външната политика, което пък води до прогресивната загуба от страна на Индия на способността да използва ефективно сила на международната сцена. На свой ред това двойнствено отношение към силата и използването и поражда ситуация, в която, макар икономическите и военни възможности на Индия постепенно да нарастват, страната се оказва неспособна да формулира адекватна стратегия и да създаде необхидимите за реализацията и институции, така че да може да мобилизира ресурсите си по най-оптималния начин. Това се отразява най-вече върху ролята, която се отрежда на индийската армия при вземането на стратегически важните за страната решения.

Маргинализацията на военните

След извоюването на независимостта през 1947, индийските политици се отнасят с подозрение към националната армия, виждайки в нея последната опора на рухналото британско управление и правят всичко възможно за да я изолират от политиката. Това отношение се подсилва още повече от възгледите по този въпрос на двамата гиганти на индийското национално движение Махатма Ганди и Джавахарлал Неру. Фанатичната вяра на Ганди в отказа от насилие не оставя много място за идеите за използването на сила в новата независима Индия. И макар, че самият той е убит още през 1948, идеите му оказват много сериозно влияние върху възгледите за армията и отбраната на цялото първо поколение индийски политически лидери.

По-важното в случая е наследството, оставено от първия индийски премиер (1947-1964) Неру, положил историческите основи на взаимоотношенията между цивилните власти  и армията в страната. Той е буквално обсебен от икономическото развитие на Индия и в същото време изпитва презрение и недоверие към военния елит, което оставя силен отпечатък върху стратегическото планиране в сферата на отбраната (24). Освен това Неру смята, че опитът на съседен Пакистан, където военните се превръщат в доминиращ политически фактор, много скоро след обявяването на независимостта, не бива да се повтаря и в Индия, като за целта бива институционализирано върховенството на цивилните власти по всички въпроси на националната отбрана. Освен това гражданският елит не иска появата на съперничащ му военен елит, притежаващ директен достъп до политическата власт.

В студията си за влиянието на социалните структури върху военната ефективност на държавата, Стивън Роузън посочва, че отделянето на индийската армия от индийското общество, при запазването на вътрешната кохерентност на националната армия, ограничава ефективната военна мощ на Индия (25). В резултат, макар че Индия (за разлика от повечето си непосредствени съседи) съумява да наложи устойчива традиция на стриктен граждански контрол върху армията още от обявяването на независимостта насам, тя се оказва неспособна да създаде и развие институции и процедури, позволяващи на индийската армия активно да участва в процесите на вземане на стратегически решения в сферата на отбраната. Това, на свой ред, значително ограничава ефективността на армията като инструмент на националната мощ на Индия.

Историческото неприемане на използването на сила

В крайна сметка, жизнените интереси на една нация могат да бъдат защитени и реализирани само, ако тя разполага с достатъчно сериозни силови инструменти за да ги наложи. Освен притежаването на подобен потенциал обаче, е необходима и воля за използването на наличната мощ за прокарването на тези интереси. Неру обаче се опитва да превърне Индия в глобален лидер без каквато и да било помощ от националните въоръжени сили, твърдейки, че "правилният подход към отбраната е да не допускаме да имаме враждебни отношения с другите държави, или, да го кажем по-ясно - днес войната е и ще продължи да бъде недопустима" (26). Тоест, военната мощ систематично бива оставяна извън матрицата на индийската външна политика и политика в сферата на сигурността, което поставя под въпрос способността на страната да се справи с евентуални бъдещи военни конфликти.

В същото време обаче, много малко държави се сблъскват с толкова сериозни предизвикателства в сферата на сигурноста, като тези, пред които е изправена Индия. На този фон фактът, че от обявяването на независимостта и насам, страната никога не разглеждала армията като ключов инструмент за реализацията на националните си цели означава, че индийските елити са склонни да подценяват ролята на военната мощ. Индия дълго време игнорираше сектора на отбраната и не отделяше достатъчно внимание на нуждите в тази сфера. Докато политиците нямаха ясна представа за реалната ситуация в нея, самите индийски военни играеха малка или никаква роля при формулирането на отбранителната политика на страната чак до войната с Китай през 1962 (27). Това сепариране на външната политика от военната мощ на страната беше сигурна рецепта за катастрофа и Индия го осъзна именно по време на тази война, когато дори премиерът Неру беше принуден да признае, че "военната слабост може да изкуши противниците ни, докато дори и наличието не неособено голяма военна мощ би могло да им окаже сдържащо влияние" (28). Впрочем, даже и след катастрофалното поражение през 1962, когато индийските политически стратези получиха по-голяма оперативна свобода по отношение на националните въоръжени сили, те продължиха да не им отреждат стратегическа роля. Така, от една криза към друга, индийската армия обикновено беше използвана ad hoc в прилежащите на Индия чуждестранни територии, до внезапното прекъсване на тази практика след провала в Шри Ланка през 1990. Неуспешната индийска кампания срещу тамилските бунтовници в тази страна дори накара Делхи да се отнася с още по-голямо подозрение към ползата от армията, като инструмент на индийската външна политика.

Стратегическият културен и институционален дефицит

Способността на Индия да разсъждава стратегически по проблемите на националната сигурност си остава и днес под много сериозен въпрос. По принцип, една държава би могла да се придържа към подобно поведение само, ако не е обект на заплахи от страна на други държави (29), но това със сигурност не се отнася за Индия. Днес монополът на индийската държава върху насилието се оспорва не само от нейните външни противници, но и от многобройните екстремистки групировки в самата Индия - от терористичните до маоистките. През 2014 например, страната бе поставена на 6 място (от общо 162) в класацията на държавите, най-силно засегнати от тероризма (30).

В класическото си изследване за индийското стратегическо мислене, Джордж Танъм подчертава и някои други причини, обясняващи, защо индийските елити нямат ясна визия относно националната стратегия на страната (31). Според него, липсата на дългосрочно стратегическо планиране до голяма степен се дължи на спецификата на индийското историческо и културно развитие. Това включва хиндуисткото виждане за живота като за нещо непознаваемо - т.е. намираще се извън контрола на човека - както и за концепцията на хиндуистите за времето като вечно, което пък до голяма степен обезсмисля нуждата от планиране. В резултат от това, посочва Танъм, виждането на индийците за необходимостта от стратегическо мислене остава противоречиво, което пък поражда въпроса за индийската стратегическа култура - или по-скоро за нейната липса и за последиците от това.

Най-важната последица от отсъствието на каквато и да било индийска стратегическа култура е липсата на институционализация на формулирането на външната политика в страната. В самата си основа, индийската демокрация се крепи на редица ключови институции - от по-формалните, свързани с изпълнителната, законодателната и съдебната власт, до неформалните, т.е. тези на гражданското общество. От една страна, именно тези институции позволиха на индийската демокрация да се наложи и да процъфтява  през последните над петдесет години, въпреки наличието на немалко ограничения, довели до провала на демократичния модел в много други общества. В сферата на външната политика обаче, именно липсата на такава институционализация доведе да натрупването на сегашните проблеми в сферата на стратегическото планиране.

Някои са склонни да хвърлят вината за това върху Неру, заради нежеланието му да изгради необходимата инфраструктура на стратегическото планиране, вероятно защото еднолично определя индийската външна политика по време на продължителното си управление (32). Но дори и наследниците му не успяват да постигнат тази институционализация или поне не работят достатъчно настойчиво в тази посока. Наличието на държавна инфраструктура, способна да координира и интегрира националните ресурси в името на постигането на политическите цели, формулирани от гражданското ръководство, е необходимо предварително условие за една успешна "Голяма стратегия" (33). Съвременният дебат за възможностите на Индия да проектира успешно своята мощ неизменно опира до липсата на такава инфраструктура и търси начини за преодоляването на този проблем. Индия очевидно следва да предприеме сериозни институционални промени, позволяващи обединяването на дипломатическите и военните инструменти в едно цяло, така че военната мощ на страната да се превърне в ефективен лост за прокарването на нейната държавна политика.

Дали Моди притежава "инстинкт за мощ"?

Налице са някои признаци, че правителството на Моди е възприело нов подход към решаването на ребуса с ефективното използване на индийската мощ. Съветникът по национална сигурност на Индия Аджит Довал твърди, че "страната е свикнала да удря по-слабо, отколкото позволяват възможностите и" и посочва, че "ударите, които нанася Индия, не бива да бъдат нито по-слаби, нито да надвишават възможностите и, а да бъдат съобразени с тях". Подчертавайки, че "нацията трябва да използва всички налични ресурси за своята защита", Довал напомня, че "ако не си в състояние да използваш мощта, която притежаваш, все едно си лищен от нея" (34). По този начин той отправя открито предизвикателство към традиционното за Индия предпазливо отношение към използването на сила за постигане на националните цели и провала на Делхи в ефективното използване на индийската мощ.

Враговете и приятелите на Индия отдавна не гледат на нея като на сериозна военна сила (35). В крайна сметка обаче, жизнените интереси на страната могат да бъдат защитени и укрепени само, ако тя разполага с необходимия и силов инструментариум. Освен това, Индия следва да притежава необходимата воля да използва, под една или друга форма, своята мощ за постигането на националните си интереси.

Характерната за Индия липса на "инстинкт за мощ" е най-очевидна във военната сфера, където - за разлика от другите ключови глобални играчи в миналото и днес - страната не съумява да формулира ясна стратегия за създаването, разполагането и използването на военния си инструментариум в подкрепа на своите национални интереси (36). Легитимността на една държава е тясно свързана със способността и да упражнява монопол върху използването на сила и да действа ефективно в международната стратегическа среда. В това отношение Индия все още не е съвсем наясно за обвързаността между използването на сила и нейните стратегически приоритети.

Все пак, сегашното правителство на Моди демонстрира склонност да предприеме някои сериозни стъпки към решаването на част от очертаните по-горе проблеми и да преосмисли ролята на въоръжените сили като инструмент на външната политика и политиката за сигурност. От предоставянето на по-голяма оперативна самостоятелност на армията в граничните зони до ревизирането на индийската отбранително политика и превръщането и в интегрална част от дипломацията на страната, стратегическата еволюция на Индия постепенно навлиза в "непознати води". През последните години страната провежда съвместни военни учения с редица партньори от Азия и извън нея, включително САЩ, Япония, Австралия и Виетнам, което се следи с нарастваща тревога от Китай. Делхи обаче продължава да действа в тази посока, включително изпращайки свои бойни хеликоптери в Кабул в стремежа си да укрепи индийско-афганистанските връзки в сферата на сигурността. Освен това страната се намеси в спора за собствеността на редица острови в Южнокитайско море, който се води между Китай и съседите му, при това не само като призова за "свободно корабоплаване в международните води, спазване на правото за преминаване и полети и премахване на всички пречки пред търговията и достъпа до ресурси в съответствие с Конвенцията на ООН по морско право от 1982", но и съгласявайки се да сътрудничи със САЩ за "гарантиране сигурността на корабоплаването и свободната навигация в целия регион и особено в Южнокитайско море" (37). Днес отбраната и сигурността са интегрален елемент на индийския подход към партньорите на страната от Европа до Африка. Освен това се очертава стремеж да се ограничи зависимостта на Индия от чуждестранните производители на въоръжение. И това е само началото.

Възходът на Индия като глобален играч ще зависи от способността и нейните политици да използват "твърдата сила" на страната много по-ефективно, отколкото в миналото. Дълго време Делхи не разполагаше с ясна концепция и цели по отношение използването на индийската "твърда сила". Въоръжените сили на страната бяха поставени в своеобразен стратегически вакуум в резултат от неспособността на гражданското ръководство да осъзнае в пълна степен промените в стратегическата и оперативна среда. В момент, когато индийските интереси на практика вече са придобили глобални измерения, Индия е принудена да промени досегашния си подход. Нейното гражданско ръководство е изправено пред задачата да формулира адекватна политика по отношение използването на военна сила, консултирайки се с военното командване.

Индия винаги е била държава с големи амбиции. Не е ясно обаче,  дали индийските елити са наясно с последиците от възхода на страната. Индия вече не може да си позволи да стои встрани от събитията по света, особено, когато те пряко касаят националните и интереси. Защото няма никаква полза да формираш внушителен военен потенциал, ако си склонен принципно да избягваш битките. Както изглежда, правителството на Моди е много по-наясно с това, отколкото предшествениците му. Все пак е твърде рано да прогнозираме, дали първоначалните му стъпки ще се окажат достатъчни за да променят хода на индийската стратегически еволюция.

 

Бележки:

1. Prabin Kalita, “Army launches massive hunt operation in Manipur against militants after deadliest attack in 33 years,” Times of India, June 5, 2015, http://timesofindia.indiatimes.com/india/Army-launches-massive-hunt-operation-in-Manipur-against-militants-after-deadliest-attack-in-33-years/articleshow/47556477.cms.

2. Niharika Mandhana, “Indian Army Attacks Militant Camps in Myanmar,” The Wall Street Journal, June 10, 2015, http://www.wsj.com/articles/indian-army-attacks-militant-campsin-myanmar-1433927858.

3. Ibid.

4. Raghvendra Rao, “After Army’s Myanmar strike, Rathore tweets: ‘Message to Pak,#56inchrocks’,” Indian Express, June 11, 2015, http://indianexpress.com/article/india/india-others/rajyavardhan-rathore-strikes-too-message-to-pakistan-56inchrocks/#sthash.rVeIWCS9.dpuf

5. Irfan Haider, “Pakistan is not Myanmar, will respond to foreign aggression, Nisar tells India,” Dawn, June 11, 2015, http://www.dawn.com/news/1187363.

6. Harsh V. Pant, “A Seismic Shift in India’s Pakistan Policy,” The Diplomat, August 25,2015, http://thediplomat.com/2015/08/a-seismic-shift-in-indias-pakistan-policy/.

7. Jonathan McClory, The Soft Power 30: A Global Ranking of Soft Power (Portland Communications, 2015), http://softpower30.portland-communications.com/pdfs/the_soft_power_30.pdf.

8. “India world’s 7th most valued ‘nation brand’; US on top,” Indian Express, November 1,2015, http://indianexpress.com/article/india/india-news-india/india-worlds-7th-most-valuednation-brand-us-on-top/.

9. За по-подробната дискусия относно меката сила и нейната променяща се роля в глобалната политика, виж: Inderjeet Parmar and Michael Cox (eds), Soft Power and US Foreign Policy, (London, Routledge, 2010).

10. “Islamic heritage of India has rejected terror, says Modi,” The Hindu, July 8, 2015, http://www.thehindu.com/news/international/islamic-heritage-of-india-central-asia-hasrejected-extremism-modi/article7395759.ece.

11. Elizabeth Roche, “Govt announces joint secretary from MEA to promote Sanskrit,” Mint, June 29, 2015, http://www.livemint.com/Politics/9J49tvJZX0iZprt6wmebaO/Govt-announces-joint-secretary-from-MEA-to-promote-Sanksrit.html.

12. “Hitting the High Notes: FICCI-KPMG Indian Media and Entertainment Industry Report 2011,” Federation of Indian Chambers of Commerce (FICCI) and KPMG, 2011, http://www.in.kpmg.com/securedata/ficci/Reports/FICCI-KPMG-Report-2011.pdf

13. “PM Narendra Modi announces $1 billion line of credit for Mongolia,” Times of India, May

17, 2015, http://articles.economictimes.indiatimes.com/2015-05-17/news/62277032_1_cyber-security-indian-prime-minister-narendra-modi.

14. C.S.R. Murthy, “Assessing India at the United Nations in the Changing Context,” International Studies 47, no. 2. (2010), pp. 214–16.

15. Devin T. Hagerty, “India’s regional Security Doctrine,” Asian Survey 31, no. 4, (1991), p. 351.

16. Jawaharlal Nehru, India’s Foreign Policy: Selected Speeches, September 1946-April 1961 (Delhi: Government of India, 1961), pp. 113–115.

17. C. Raja Mohan, “What If Pakistan Fails? India Isn’t Worried…Yet,” The WashingtonQuarterly 28, no. 1 (Winter 2004/05), p. 127.

18. Rajat Pandit, “India remains world’s largest arms importer,” Times of India, May 17,2015, http://timesofindia.indiatimes.com/india/India-remains-worlds-largest-arms-importer/articleshow/46591086.cms.

19. Shekhar Gupta, “No First Use Options,” Indian Express, January 17, 2009.

20. On the changing trajectory of Indian policy in Afghanistan, see Harsh V. Pant, India’s Afghan Muddle (New Delhi: HarperCollins, 2014).

21. S. Khilnani, “Hard, Soft, and Bridging Power,” India Today, March 29, 2004.

22. Michael Sheehan, The Balance of Power: History and Theory (London: Routledge, 1996),p. 7.

23. K. Subrahmanyam, Indian Security Perspectives (New Delhi: ABC Publishing House, 1982), p. 127.

24. Stephen P. Cohen, India: Emerging Power (New Delhi: Oxford University Press, 2001), pp. 127–130.

25. Stephen P. Rosen, Societies and Military power: India and Its Armies (Ithaca: Cornell University Press, 1996), pp. 250–53.

26. Quoted in P.V.R. Rao, India’s Defence Policy and Organisation Since Independence (New Delhi: The United Services Institution of India, 1977), pp. 5–6.

27. K. Subrahmanyam, Perspectives in Defence Planning (New Delhi: Abhinav, 1972), pp. 126–133.

28. Lorne J. Kavic, India’s Quest for Security: Defence Policies, 1947–1965 (Berkeley: University of Califirnia Press, 1967), p. 192.

29. Philip Bobbitt, The Shield of Achilles: War, Peace, and the Course of History (New York:Anchor Books, 2003), p. 336.

30. “India 6th most affected by terrorism in 2014; ISIS, Boko Haram behind more than half attacks: Report,” Indian Express, November 19, 2015, http://indianexpress.com/ article/india/india-news-india/india-6th-most-affected-by-terrorism-in-2014-isis-boko-har am-behind-more-than-half-attacks-report/#sthash.zX1OS8fr.dpuf.

31. George Tanham, Indian Strategic Thought: An Interpretive Essay (Santa Monica, CA:RAND Corp., 1992).

32. Ibid., p. 34.

33. За по-подробно обяснение на този аргумент, виж: Frank O’Donnell and Harsh V. Pant,

“Managing Indian Defense Policy: The Missing Grand Strategy Connection,” Orbis 59,

no. 2 (Spring 2015), pp. 199–214.

34. Srinath Rao, “NSA Ajit Doval underlines use of power: India should stop punching below

its weight,” Indian Express, August 5, 2015.

35. Преглед на предизвикателствата пред съвременната индийска отбранително политика може да се види в: Harsh V. Pant, Handbook of Indian Defence Policy: Themes, Structures and Doctrines (London: Routledge, 2015).

36. Ashley J. Tellis, “Future Fire: Challenges Facing Indian Defense Policy in the New

Century,” Carnegie Endowment, transcript of a speech made at the India Today Conclave,

March 13, 2004, http://carnegieendowment.org/files/futurefire.pdf.

37. “India calls for early conclusion of S China Sea code of conduct,” Indian Express, November

5, 2015, http://indianexpress.com/article/india/india-news-india/india-calls-for-earlyconclusion-of-south-china-sea-code-of-conduct/#sthash.nB2v3Pxp.dpuf.Is India Developing a Strategy for Power?

 

* Авторът е професор по международни отношения в лондонския Кингс Колидж и анализатор на "Уошингтън Коутърли"

{backbutton}

Според генералния директор на авторитетния Руски съвет по международни отношения Андрей Кортунов: "Сегашната криза в отношенията между Русия и САЩ е много по-тежка, отколкото по време на студената война, защото сега е налице пълна липса на взаимно доверие и способност на всеки от играчите да разбира действията на другия. Затова ми се струва, че Москва и Вашингтон не бива да чакат наследникът на Обама да влезе в Белия дом, а да действат незабавно за да избегнат най-лошото".

Впрочем, редица американски анализатори също смятат, че тези отношения са достигнали най-ниското си ниво от разпадането на Съветския съюз насам. Разбира се, и в миналото руско-американското сътрудничество се натъкваше на многобройни препятствия, като например американската намеса в бивша Югославия и Ирак, разширяването на НАТО на Изток или грузинско-руската война през 2008. Въпреки това обаче, сегашната криза несъмнено е и по-остра, и по-дълбока, и по-всеобхватна. Освен това, тя очевидно ще бъде най-продължителната за последните десетилетия, защото поне в близко бъдеще не се очертава някакъв изход от нея.

Втора студена война?

Напоследък все по-често се говори за "втора студена война", т.е. сегашното противопоставяне между Москва и Вашингтон се сравнява с конфронтацията през периода между 50-те и 70-те години на ХХ век. Според Кортунов, обаче, подобен паралел е некоректен, тъй като по време на студената война отношенията между Кремъл и Белия дом са формирали гръбнака на глобалната политика, докато днес те са, макар и важен, но съвсем не и решаващ елемент в системата на отношенията в света. Светът вече не е двуполюсен и няма как да се върне към модела от онази епоха.

Освен това, в сегашното руско-американско противопоставяне очевидно липсва идеологическият фундамент (комунизмът срещу либералната демокрация), определящ "тоталния" характер на конфронтацията в миналото. Ако в съвременния свят въобще съществува някакъв цивилизационен антагонизъм, той не е между САЩ и Русия, а по-скоро между западния либерализъм и ислямския фундаментализъм.

Накрая, макар че Русия по своя (най-вече военен) потенциал си остава велика държава, тя вече не е равностоен съперник на САЩ във всички области и най-вече в икономиката и високите технологии, какъвто навремето беше СССР. От чисто икономическа гледна точка, най-близо до някогашната позиция на Съветската империя изглежда Китай, но не бива да забравяме, че в момента между него и САЩ съществува много силна взаимозависимост, каквато нямаше между САЩ и Съветския съюз и, която е силен сдържащ фактор в съперничеството между Вашингтон и Пекин.

Разбира се, това не означава, че сегашното влошено състояние на американско-руските отношения е по-малко опасно, отколкото по време на студената война, по-скоро обратното. Причината е, че в онзи период Москва и Вашингтон бяха изработили, съгласуваха и спазваха някои общи правила в геополитическата си игра, позволяващи им да ограничат риска от неконтролируем сблъсък. Със съвместни усилия те постепенно изградиха цяла инфраструктура от комуникационни канали, механизми за консултации и система от двустранни и многостранни споразумения, целящи да повишат предсказуемостта и управляемостта на отношенията. Тоест, като цяло, системата на студената война беще доста стабилна, затова и просъществува без сериозни промени толкова дълго време.

Днешната ситуация обаче никак не е стабилна. На практика, всички комуникации между Москва и Вашингтон са нарушени. Правната и договорната система на руско-американските отношения буквално се разпада пред очите ни, в резултат от което липсва взаимно приемлива интерпретация на правилата на играта в глобалната политика. В резултат нараства рискът от възникване на конфликти, породени от случайни фактори, технически аварии или погрешната интерпретация на действията на другия. Все по-често от ключово значение се оказват персоналните психологически аспекти на отношенията между политическите лидери на двете държави. Този феномен е особено опасен заради ръста на общата нестабилност на международната система, т.е. изострянето на регионалните конфликти, възхода на международния тероризъм, нарастващата заплаха от разпространение на оръжията за масово унищожаване и т.н.

Ходът на последните събития в рамките на руско-американските отношения показват, че Москва и Вашингтон започват да осъзнават размерите на заплахата, свързана със сегашната ситуация и нейната динамика. Сред доказателствата за това е, че най-сетне се забелязва реално сътрудничество за разрешаването на сирийската криза. Москва и Вашингтон са на сходни позиции и за иранската ядрена програма, особено след подписването на миналогодишното споразумение с Техеран, както и за ядрените опити на Северна Корея.

Въпреки това, все още не може да се говори дори за минимално стабилизиране на двустранните отношения. Ситуацията се усложнява от стартиралата президентска кампания в САЩ, която силно ограничава хоризонтите на външнополитическо планиране на Белия дом и усилва несигурността както на американските партньори, така и на противниците на Вашингтон. Тоест, като цяло, перспективите за някакво по-сериозно подобряване на руско-американските отношения са доста ограничени.

И тъй като, според Бисмарк, "политиката е изкуство на възможното", нека се опитаме да прогнозираме, какво е възможно да се промени и какво не в отношенията между САЩ и Русия в близко бъдеще.

Възможно ли е ново "презареждане"

Според повечето експерти, двете страни едва ли ще успеят в скоро време да постигнат най-важната цел - възстановяване на взаимното доверие. Нито срещите на най-високо равнище, нито т.нар. "паралелна дипломация", нито пък споразуменията по отделни, пък макар и важни въпроси, могат да разрешат проблема с дълбокото взаимно недоверие, нито пък да премахнат многобройните взаимни претенции и критики. Доверието между Москва и Вашингтон може да бъде възстановено само чрез общи действия и сътрудничество при решаването на най-значимите и за двете страни проблеми. В същото време, вероятността, това да се случи сега или в близко бъдеще не е никак голяма.

Освен това Русия и САЩ се разминават и ще продължат да се разминават във визиите си относно фундаменталните направления на глобалното развитие, неговите движещи сили, бъдещето на международните организации, реформирането на международното право и т.н. Между Кремъл и Белия дом са налице дълбоки различия по отношение на това, кое в световната политика е законно, справедливо и етично. Тоест, съществува сериозно ценностно разминаване между руския и американския политически елити, макар че по отношение на т.нар. фундаментални ценности различията между двете общества не са чак толкова големи.

На трето място, поради липсата на доверие и на обща визия, сценарият за ново "презареждане" в руско-американските отношения не изглежда реалистичен, без значение, кой точно ще е следващия американски президент през 2017. Предишното "презареждане" стана възможно заради изключително благоприятното стечение на историческите условия, но дори и то се изчерпа много бързо, без да доведе до необратим прогрес в отношенията между Русия и САЩ или до качествената им трансформация. Така например, прословутият договор Нов СТАРТ от 2010, който с основание се смята за един от най-големите успехи на "презареждането", независимо от цялото му положително значение, не излиза извън рамките на старата стратегическа култура от времето на студената война и спокойно можеше да бъде подписан не от Обама и Медведев, а от Никсън и Брежнев например. Днес, когато благоприятните исторически обстоятелства отдавна са в миналото, шансовете за нов качествен прогрес изглеждат още по-малки.

В тази връзка, споменатият по-горе Андрей Кортунов, лансира три сценария, в рамките на които би могло да се очаква постигането на прогрес в отношенията между Москва и Вашингтон.

Първият е свързан с възможността САЩ да претърпят реално поражение, породено от прекаленото имперско напрягане на силите им, задълбочаването на конфликта с Китай и необходимостта да ограничат международните си ангажименти. При евентуалното изтегляне на САЩ от Близкия Изток, съществено отслабване на НАТО, по-слабото американско ангажиране в украинската криза и замразяването на проекта за ПРО в Европа, Москва би могла да наложи на Вашингтон своите правила на играта в рамките на двустранните отношения. Вероятността от подобно развитие обаче е много малка.

Вторият сценарий се базира на противоположната хипотеза за геополитическото поражение или поне за стратегическото отстъпление на Русия. По-нататъшното изостряне на икономическите проблеми, задълбочаващо се от запазването на западните санкции, увеличаващото се социално напрежение и възходът на политическата опозиция биха могли да доведат ако не до смяната на управляващия в Кремъл режим, поне до радикалната промяна на сегашната руска външна политика и отказа от активното противопоставяне на САЩ и ново сближаване съ Запада по модела от времето на Елцин, включително съпроводено с големи отстъпки от страна на Москва. Според Кортунов, "вероятността от подобно развитие също е близка до нулата".

Третият сценарий пък включва възможността в сравнително недалечно бъдеще Русия и САЩ да се сблъскат с толкова мащабна заплаха, в сравнение с която сегашните им противоречия да се окажат несъществени или поне недотам фундаментални. Привържениците на този сценарий търсят аналогии с руско-американския алианс по време на Втората световна война, когато Рузвелт и Сталин са принудени да преодолеят взаимните си предразсъдъци и недоверие в името на борбата срещу общия и изключително опасен противник. При това, в ролята на нацистка Германия се предлагат най-различни съвременни заплахи - от катастрофалните промени в глобалния климат до неудържимата експанзия на международния тероризъм.

Очевидно, третият сценарий заслужава повече внимание, отколкото първите два. Въпреки това обаче, той също не изглежда особено вероятен, поне в близко бъдеще. Появата на световната сцена на нова терористична мрежа в лицето на изключително опасната за целия цивилизован свят т.нар. Ислямска държава (ИД), поне досега не само че не доведе до радикален обрат в американско-руските отношения, като цяло, но дори не стимулира появата на някакви форми на систематично сътрудничество по този конкретен въпрос. Сътрудничеството между Москва и Вашингтон в борбата им срещу ИД в най-добрия случай е само тактическо, като всяка от страните постоянно обвинява другата, че подкрепя явно или тайно общия им противник. Възможно е в бъдеще това да се промени, но засега подобна тенденция не се очертава.

При това положение, какво би могло да се промени в руско-американските отношения? За да отговорим на този въпрос, следва да се концентрираме в онези сфери на международните отношения, в които САЩ и Русия ще продължат да играят значителна роля и в близко бъдеще и, където без активното взаимодействие помежду им всяка от страните е обречена да се сблъска със задълбочаващи се проблеми. Очевидно е, че ангажираността на Москва и на Вашингтон в глобалната политика и икономика не е симетрична, което се отнася и за влиянието им в едни или други сфери на международните отношения. Въпреки това се очертават достатъчно обширни зони, където руските и американските интереси се пресичат.

Какво налагат общите интереси

На първо място, въпреки различията в позициите относно бъдещия световен ред, САЩ и Русия не са заинтересовани от пълното и радикално унищожаване на сегашния модел. И двете държави си остават ориентирани по-скоро към поддържането на глобалното статукво. В един нов световен ред, без оглед на това, какво точно ще представлява той, ролята на Вашингтон и Москва най-вероятно ще е по-малко значима, отколкото сега. Затова руско-американското сътрудничество в името на запазването на "основните стълбове" на системата на международните отнешения (и на първо място на ООН) очевидно ще продължи. И двете държави са заинтересовани от разширяването на дневния ред на Г-20. Освен това са налице възможности за положително, макар и ограничено сътрудничество между тях по въпросите за запазването и развитието на такива ключови регионални организации като ОССЕ, АТИС, или Арктическия съвет например.

Очевидно е също, че Русия и САЩ имат общ интерес от предотвратяването на ядрената заплаха. Въпреки значението на ядрения арсенал на останалите държави, днес, също както и по време на студената война, има само две ядрени свръхсили, като тази ситуация ще се запази най-малкото до средата на ХХІ век. Още повече, че и Москва, и Вашингтон вече стартираха нов етап в ядрената надпревара, който придобива собствена логика и набира обороти и в двете страни.

В тази връзка не е трудно да се прогнозира, че те ще се опитат по някакъв начин да ограничат най-скъпоструващите и дестабилизиращи направления на военното си съперничество. Затова в средносрочно перспектива изглежда доста вероятно възстанояването на механизмите за контрол на въоръженията. По аналогия със студената война, може да се предположи, че Москва и Вашингтон ще се окажат в ситуация, сходна с онази от края на 60-те години на ХХ век, когато необходимостта от двустранен контрол над ядреното оръжие вече е очевидна, но неблагоприятните външни обстоятелства - войната във Виетнам, събитията в Чехословакия през 1968 - още известно време пречат за началото на сериозни преговори между Вашингтон и Москва.

Руските и американските интереси съвпадат и по отношение на противодействието на разпространението на оръжието за масово унищожаване, както и на борбата с международния тероризъм. В тази връзка ще напомня, че активното двустранно сътрудничество по въпроса за сирийското химическо оръжие и иранската ядрена програма продължиха дори в най-тежките моменти на украинската криза. Разбира се, липсата на взаимно доверие ограничава мащабите и дълбочината на това сътрудничество, но въпреки това то ще се развива, особено ако продължат активните действия на терористичните групировки на територията на двете държави.

САЩ и Русия са, съответно, първият и вторият най-големи износители на оръжие в света. Затова отношенията им в тази сфера ще са предимно конкурентни. В същото време, необходимостта от налагането на някакъв ред на оръжейния пазар е очевидна и за двете страни. Липсата на ефективни механизми за контрол може да породи крайно негативни последици и за американските, и за руските интереси.

По ред исторически, икономически, географски и други причини Москва и Вашингтон се оказаха ангажирани в многобройни конфликти по цялата т.нар. "евроазиатска дъга на нестабилност": от Балканите и Близкия Изток до Афганистан и Корейския полуостров. Руската и американската стратегии в конкретните регионални кризи далеч не съвпадат, но несъмнено е налице сфера на техните общи или съвпадащи интереси. Трудно можем да си представим например, че Русия си поставила за цел да изтласка САЩ от Близкия Изток, тъй като най-вероятният резултат от това ще бъде рухването на регионалния баланс, дезинтеграцията на местните държави и появата на вакуум, който ще бъде запълнен от политическия екстремизъм.

Налице са и други очевидни пресечни точки на интересите на двете страни. САЩ и Русия си остават териториите, където се осъществява най-масовата имиграция в света. Ефективният международен контрол на миграционните потоци не е възможен без руско-американското сътрудничество - както в двустранен, така и в многостранен формат. Двете държави са сред глобалните лидери в производството на енергия и енергоносители. Те носят огромна отговорност за глобалните климатични промени. Не по-малко важна е сумарната им активност на световния продоволствен пазар. Може да се предположи и, че сътрудничеството между Русия и САЩ (или пък липсата му) ще е сред определящите фактори за успеха или провала на световната общност в борбата и с транснационалната киберпрестъпност.

Необходимите начални стъпки

Както вече посочих, повечето анализатори смятат, че евентуален прогрес в американско-руските отношения може да се очаква едва след като в Белия дом влезе следващият президент на САЩ, т.е. не по-рано от януари 2017. Но тъй като ще е необходимо време за формиране на екипа му, подобна промяна би могла да настъпи едва през есента на следващата година.

От друга страна обаче, новата американска администрация (особено ако бъде съставена от републиканците) сигурно ще се отличава от предишната по своя стил, тактическите си решения, но не и по отношение на своята визия за фундаменталните интереси на САЩ. Тоест, не може да се очаква, че в руско-американските отношения автоматично ще бъде отворена нова глава. Напротив, колкото по-позитивно в това отношение се окаже наследството на Барак Обама, толкова по-лесно ще бъде за наследника му да предприеме някакви нови стъпки в тази сфера.

В същото време е очевидно, че руската тематика ще присъства в заключителния етап на кандидат-президентската напревара в САЩ предимно в негативен план, като ще се акцентира предимно върху "наивността и излишно мекият подход", демонстрирани от администрацията на Обама в отношенията му с Кремъл. Затова и за Москва, и за Вашингтон би било добре в името на бъдещото развитие на двустранните отношения още днес да постигнат някакъв, макар и чисто символичен прогрес по два ключови въпроси - за Сирия и за Украйна.

Освен това, бързо променящата се международна ситуация прави твърде опасно всяко прекъсване на американско-руския диалог. Просто защото би могло да доведе до допълнителното изостряне на и без това критичните ситуации в различни региони на света, до повишаване на риска от пряк военен сблъсък между САЩ и Русия и до укрепване позициите на привържениците на конфронтацията и в двете държави. Тоест, времето работи против руско-американското сближаване.

Какво би могло да се направи, предвид всичко казано по-горе? Най-важното разбира се, е възобновяването на всеобхватния диалог между Вашингтон и Москва, както на политическо ниво, така и между висшите военни и дори между представителите на специалните служби на двете страни. Възобновяването на диалога не бива да се разглежда като отстъпление на някой от двамата играчи, нито пък ще означава, че САЩ одобряват политиката на Русия или обратното. Липсата на диалог обаче със сигурност ще провокира още по-голямо недоверие и страх, т.е. ще породи нови рискове.

Не по-малко важно е двете държави да смекчат враждебната си реторика, поне на официално равнище. Защото тя формира определени клишета, които след това се подхващат от медиите, влияят върху общественото мнение, възраждат стари комплекси и подхранват крайнонационалистическите настроения, да не говорим, че започват да следват своя собствена логика, която в определен момент може да се окаже непреодолима.

Следва да се развиват положителните аспекти, които все още съществуват в американско-руските отношения, на фона на негативното въздействие на сегашната криза в тях. Това касае например двустранното сътрудничество по проблемите на Арктика, редица приоритетни и за двете държави научни проекти и т.н. А също активното участие на Москва и Вашингтон в различните многостранни формати като Г-20, АТИС или международните икономически и финансови институции. Показателно е, че тъкмо в такъв многостранен формат беше постигнат и пробивът по отношение на иранската ядрена програма, същото се отнася и за Северна Корея и Сирия.

Много важно е и възобновяването и развитието на диалога между американското и руското гражданско общество.

Несъмнено, преодоляването на сегашната криза в американско-руските отношения не е възможна в близко бъдеще, затова в момента изглежда най-важно поне да бъде променена динамиката на тази криза от негативна в позитивна. Това би създало необходимите предпоставки за поставянето и решаването на по-амбициозни задачи на следващия етап.

Перспективите за постигане на регионален военнополитически баланс

Както е известно, в рамките на задълбочаващата се криза на двустранните им отношения, от 2014 насам Русия и Западът, начело със САЩ се ориентираха към сериозно укрепване на механизмите за взаимното си сдържане. В тази връзка, в представения през февруари 2016 доклад на Европейската лидерска мрежа, озаглавен "Към нов баланс: минимизиране на рисковете от новата конфигурация на въоръжените сили на Русия и НАТО" се лансират няколко механизми за предотвратяване на по-нататъшната негативна ескалация в отношенията между Москва и Алианса. В него се съдържат и редица полезни препоръки за укрепването на регионалния силов баланс и на взаимното доверие по въпросите, касаещи националната отбрана. В същото време, основните рискове и перспективи, свързани с подобна деескалация, касаят предприемането на определени политически решения, докато противопоставянето във военната сфера има по-скоро чисто инструментално значение.

 

Експанзията на НАТО на Изток

 

Експанзията на НАТО на Изток

Легенда

Членове на НАТО

Държави, присъединили се към НАТО след краха на СССР

Държави, присъединили се през 2009 или в процес на присъединяване

Държави, чието членство се обсъжда

 

Европейската визия за регионалния силов баланс

Докладът на Европейската лидерска мрежа, изготвен под ръководството на директора по изследователските програми Лукаш Кулеса, продължава серията публикации, посветени на предизвикателствата, породени от ескалиращото напрежение в отношенията между Запада и Русия. Показателно е, че в него руската критика срещу разполагането на американската система за ПРО в Румъния и Полша, особено след постигнатото споразумение за иранската ядрена програма (ще припомня, че разполагането на въпросната ПРО се оправдаваше именно с опасността от евентуална бъдеща иранска ядрена атака), се оценява като основателна. За разлика от мнозина други европейски и американски анализатори, Кулеса се стреми да формулира балансирана визия за руската политика. Той признава, че в Русия съществуват обосновани опасения от западния военен потенциал, както и недоволство от "натоцентричната архитектура на европейската сигурност", натрапена на континента от САЩ и най-близките им съюзници през 90-те години на миналия век. Освен това, Кулеса подчертава, че разширяването на руската военна активност от 2014 насам, която поражда толкова негативни реакции на Запад, не се дължи само на кризата в отношенията с НАТО, но и на необходимостта да се проверят на практика резултатите от реформите във въоръжените сили на страната. В същото време, той изразява тревога от нарастващата военна активност на Русия по западните и граници, както и в Арктика като акцентира върху потенциалния дестабилизиращ ефект от руската практика на внезапни проверки на бойната готовонст, предполагащи разгръщането на значителни военни сили без западните държави да бъдат уведомени за това предварително. Опасения, според него, поражда и възможността за разширяване ролята на тактическите ядрени сили в руската военна стратегия и особено евентуалното им разполагане в Калининградска област и Крим.

Логиката на взаимната уязвимост

Признавайки ключовата роля на опасенията относно сигурността на страната за разширяването на руската военна активност, следва да сме наясно, че водещите държави от НАТО всъщност следват същата логика. От гледната точка на Брюксел, разгръщането на военната инфраструктура на пакта в Централна и Източна Европа, което поражда обяснима тревога в Москва, е преди всичко инструмент за политическо сдържане, при това използван в ограничени размери. Държавите от НАТО обясняват разполагането на допълнителни сили и средства по източните граници на Алианса и интензификацията на съвместните учения с локалното военно превъзходство на Русия в региона. В същото време Москва обръща внимание на съществуващия дисбаланс в полза на западния блок по отношение на конвенционалното въоръжение. Освен това руското ръководство внимателно следи реализацията на американските инициативи в сферата на военното строителство, с основание разглеждайки НАТО най-вече като инструмент за укрепване и разширяване на влиянието на САЩ. Сред въпросните инициативи е разгръщането на глобална система за ПРО, доктрината "Бърз глобален удар", увеличаването на настъпателния потенциал в киберпространството и т.н. Макар че нито една от тях, взета поотделно, не представлява заплаха за руските сили за сдържане, взети заедно те могат в дългосрочна перспектива да поставят под въпрос поддържането на глобалния стратегически баланс.

Това разминаване във възприемането на съществуващите реалности води до това, че Русия и Западът се превръщат в жертви  на т.нар. "дилема на сигурността",          т.е. двамата играчи не се стремят към военна конфронтация, но очакват от опонента си някакви враждебни действия и се стремят да ги предотвратят. Тук е мястото да посоча, че руските подозрения към Запада датират още от средата на 90-те години на миналия век, докато НАТО обяви за възраждането на "руската опасност" едва през 2014 (т.е. в хода на украинската криза). Макар че в съвременните условия това вече няма практическо значение, доколкото симетрията - ако не на страха, то на взаимните подозрения, вече е факт.

Техническите решения и политическите предизвикателства

Предвид динамиката на взаимните очаквания, експертите от Европейската лидерска мрежа не виждат възможност за връщане към предишния формат в отношенията между руските и западните военни. Според тях, основната задача в момента е да се предотврати по-нататъшната глобална оръжейна надпревара като се гарантира съгласувано съхраняване на взаимното сдържане на минимално приемливо равнище. За решаването на тази задача те предлагат усилията да се концентрират в пет основни сфери: по-голямата прозрачност, при която се осъществяват военните учения; стартирането на диалог относно военните докрини на Русия и НАТО и ограничаване на нарастването на въоръжените сили в граничните райони; потвърждаване на отказа от използването на тактическо ядрено оръжие като механизъм за поддържане на военния баланс; формулиране на нови правила на играта между Москва и Северноатлантическия алианс.

Предложенията на експертите по всяка от очертаните по-горе направления изглеждат логични и полезни. От друга страна обаче, концентрацията на вниманието върху техническите въпроси, измества на заден план по-сериозните предизвикателства пред поддържането на регионалния баланс и недопускането на ескалация на напрежението. Последните са свързани по-скоро с определени политически промени, а не с по-нататъшното нарастване на присъствието на руските и натовските части в граничните зони, което, според мнозина, вече е достигнало опасна "точка на насищане".

В резултат от това, се очертава ясна тенденция към по-тясното обвързване на неутралните държави, разположени в близост до руските граници, с НАТО. Така например, от 2014 насам Финландия и Швеция интензифицираха дипломатическите и военните си връзки с Алианса. В същото време политическите ръководства на двете страни поне засега не поставят на дневен ред въпроса за присъединяването им към НАТО. Промяната на тази позиция, още повече пък активните опити за вкарването им в пакта, несъмнено ще провокират изключително негативна реакция в Москва и най-вероятно ще доведат до ново ескалиране на напрежението между нея и Запада.

При подобно развитие изглежда логично Русия да предприеме допълнителни мерки за военно сдържане, които ще доведат до въпросната ескалация. Болезнената реакция на Москва на перспективите за присъединяване на Черна гора към НАТО дава представа и за възможната и реакция на потенциалното разширяване на пакта в северна посока. Впрочем, при включването в НАТО на Финландия и Швеция,            или дори при по-нататъшното им практическо сближаване с Алианса, руският отговор може да се окаже и много по-твърд.

Върховенството на политиката по отношение на военната сигурност

Логиката на доклада на Европейската лидерска мрежа внушава необходимостта усилията да се концентрират върху укрепването на доверието във военната сфера, след като постигането на политическа нормализация между Запада и Русия се оказва невъзможно. В същото време динамиката на отношенията между тях от 90-те години на миналия век насам демонстрира по-скоро обратната взаимозависимост. Интензификацията на взаимното сдържане в сферата на отбраната, обикновено следва приливите и отливите в политическата сфера. В кризисни ситуации, връзките между висшите руски и западни военни обикновено се оказват първата жертва на конфронтацията. В периодите на сближаване пък, те се използват за да се демонстрира прогресът в сътрудничеството между двамата играчи. Тоест, при всички случаи, тези връзки си остават преди всичко удобен инструмент за подаване на определени политически сигнали. Това се обуславя от убеждението на ръководствата на Русия и Запада (вероятно с изключение на определени държави от Централна и Източна Европа, начело с Полша и прибалтийските постсъветски републики), че реалната въоръжена ескалация е невъзможна. Дори на фона на украинската криза и разногласията по други въпроси на глобалния дневен ред, прекият сблъсък между ядрените суперсили продължава да се разглежда като нереалистичен сценарий.

Показателно в тази връзка е, че през 2014-2015, въпреки силно нарасналите опасения от руските действия, военните разходи на държавите от НАТО, като дял от техния БВП, продължиха да намаляват, падайки все по-надолу от официално приетия показател от 2%. В това отношение ситуацията в Европа несъмнено се различава от класическата "дилема на сигурността", предполагаща наличието на много по-изострено усещане за уязвимост на всеки от играчите, както и самостоятелно и дори приоритетно значение на военния баланс в отношенията между тях.

Перспективите за стабилизиране на европейската среда на сигурност

Формулираните в доклада предложения вероятно имат някакъв шанс за реализация предвид очертаващото се през последните месеци смекчаване на конфронтацията между Русия и Запада. Сред примерите в това отношение е и изказването на руския премиер Дмитрий Медведав на Международната конференция по сигурността в Мюнхен през февруари 2016. Самата поява на втория човек в руската йерархия трябваше да демонстрира добрата воля на Москва, но и изказването му беше ясен знак за желанието на Русия да постигне споразумение със Запада. Въпреки това, някои западни анализатори, го възприеха  по-скоро като заплаха. Като цяло обаче, сред европейските членове на НАТО нараства умората от безмисленото противопоставяне с Русия, чиято проява са изказванията на редица европейски лидери относно необходимостта от преодоляване логиката на санкционната политика на ЕС спрямо Москва. Ако тази тенденция се запази и задълбочи, би могло да се мисли и за преход от политическа нормализация към създаването на механизми за укрепване на взаимното доверие и по-голяма сдържаност във военен план. В този процес обаче, задължително следва да бъдат ангажирани и САЩ, които поне засега не демонстрират аналогичен стремеж към смекчаване на позициите си по отношение на въпросите на европейския дневен ред.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Поражението на водещата формация в управляващата Германия коалиция - Християндемократическия съюз (ХДС), на местните избори през март 2016 едва ли щеше да стане обект на коментари и анализи извън страната, ако партията на канцлера Меркел беше загубила от традиционните си съперници - социалдемократите, "зелените" или дори от "левите". Пробив на изборите обаче направиха не те, а консерваторите, евроскептици и твърди "монокултуралисти" от "Алтернатива за Германия".

По принцип, местните избори в една федерална държава като Германия са важно събитие в политическия живот. Обикновено ги разглеждат като "репетиция за федералните" или дори като "малки федерални избори", още повече, че нерядко резултатите от тях предопределят политическите решения на национална равнище. Както се случи например през 2011, когато триумфът на "зелените" след аварията в японската АЕЦ Фукушима предопредели отказа на германското правителство да развива атомната енергетика в страната.

 

Провинциите, където AfD направи пробив през март 2016

 

Провинциите, където AfD направи пробив през март 2016

Легенда:

Райнланд-Пфалц

Баден-Вюртемберг

Саксония-Анхалт

 

Изборите в Баден-Вюртемберт, Райнланд-Пфалц и Саксония-Анхалт бяха първото сериозно изпитание за миграционната политика на правителството. Затова много преди гласуването, те провокираха нарастваща нервност у управляващите, като резултатите от провелите се седмица по-рано общински избори в провинция Хесен допълнително наляха масло в огъня. На тях появилата се само преди три години в резултат от разцеплението в ХДС "Алтернатива за Германия" (AfD), получи три пъти повече гласове от очакваните. Във Франкфурт на Майн, който се смята за финансовата столица на Германия и ЕС (тук са централите на немската Бундесбанк, както и на Европейската централна банка), за AfD гласуваха 12% от избирателите, а в провинциалната столица Висбаден - 16%. Впрочем, тези резултати не изненадаха никого, тъй като бяха очаквани. В долната таблица могат да се видят резултатите от изборите през 2016, в сравнение с предишните през 2011, както и с предварителните прогнози.

Федерална провинция

 

ХДС

ГСДП

Зелени

Леви

СДП

Алтернатива за Германия

Други партии

Баден-Вюртемберг

Избори 2011

39,0

23,1

24,2

2,8

5,3

-

5,5

Прогнози 2016

27-34

12-16

26-33

2,5-5,5

5-8

10-13

2-4

Избори 2016

27,0

12,7

30,3

2,9

8,3

15,1

3,8

Рейнланд-Пфалц

Избори 2011

35,2

35,7

15,4

3,0

4,2

-

6,3

Прогнози 2016

35-38

31-36

5-10

3-5

3-7

8-11

2-5

Избори 2016

31,8

36,2

5,3

2,8

6,2

12,6

5,1

Саксония-Анхалт

Избори 2011

32,5

21,5

7,1

23,7

3,8

-

3,9

Прогнози 2016

29-32

14-19

5-6

19-21

3-5

15-19

2-4

Избори 2016

29,8

10,6

5,2

16,3

4,9

24,2

9

Източник: wahlrecht.de

 

Както се вижда, управляващите партии бяха наясно с настроенията в немското общество, затова се опитаха да ги променят в навечерието на изборите, активизирайки действията си за преодоляване на мигрантската криза на европейска равнище. Стремейки се да си гарантира подкрепата на Турция за това, ЕС склони да направи безпрецедентни отстъпки пред Анкара, включително в сферата на човешките права и визовия режим на турските граждани. Берлин гръмко обяви за "затварянето" на балканския маршрут на мигрантите и началото на операциите на военноморските сили на НАТО в Егейско море. Както сочат данните от проведените непосредствено преди местните избори социологически проучвания, германците се безпокоят най-много от очаквания ръст на престъпността и "прекалено силното" влияние на исляма, което постепенно променя начина на живот в страната. Опитите на официалната пропаганда да успокои тези опасения само увеличават недоверието към управляващите, а посегателствата от страна на мигрантите, имали място в Кьолн и други градове, както и съзнателното им прикриване от големите медии, провокира мощно обществено недоволство.

На този фон възходът на AfD, която лансира обширна програма за противодействие на миграционната политика на канцлера Меркел, беше съвсем очакван. Това, което предлага новата германска консервативна десница, в частност, е: отказ от използването на чл.12а от Конституцията за предоставяне на политическо убежище на пришълците; промяна на международните конвенции, задължаващи държавите да приемат мигранти (2/3 от сирийските бежанци например, цитират Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951, подавайки молби за убежище); екстрадирането на всички мигранти, на които е отказан бежански статут; прекратяване на финансовите субсидии за другите държави от ЕС в рамките на програмата за преодоляване на миграционната криза.

В момента Меркел се намира в изключително трудна ситуация. Тя не може просто да обяви, че е размислила и променя мигрантската си политика на 180 градуса, тъй като вече отиде твърде далеч в отстъпките си пред мигрантския натиск и пред претенциите на Турция, за което на партията и вероятно ще се наложи да плаща на парламентарните избори през 2017. В същото време, в самото германско общество съществуват сериозни противоречия по отношение на мигрантите. Застаряването на коренното население в страната, както и в Европа, като цяло, е почти необратим процес. Тоест, запазването на съществуващото в Германия равнище на социално и здравно осигуряване изисква по-голям брой заети в реалната икономика. Няма съмнение, че имигрантите биха могли да запълнят демографският вакуум, съществуват обаче много сериозни съмнения, че младите мюсюлмани са способни, и - което е особено важно - имат желание да се интегрират в германската икономика. Много сериозен плоблем е и стойността на тази интеграция, ако въобще се окаже възможна. Така, само за покриване на социалните плащания на мигрантите, германската държава ще трябва да изразходва по 20-30 млрд. евро годишно. Впрочем, редица анализи сочат, че дори ако се случи чудо и мигрантите сравнително бързо се интегрират на трудовия пазар, приносът на този повече от милион пришълци от Големия Близък Изток ще се окаже с цели 450 млрд. евро по-малък, от очаквания. Тоест, проблемът въобще не се решава с простото увеличаване на броя на работещите.

На този фон, германските избиратели нямаше как да не оценят факта, че по отношение на мигрантската криза "Алтернатива за Германия" не се бои говори откровено за случващото се, което не може да се каже за противниците и. Опитите на последните да стигматизират AfD, вариращи от отказа да участват в публични дебати с нейните кандидати до преки забрани на изявите им (в Аугсбург например, местният кмет забрани планираното в зданието на общината изказване на водача на AfD Фрауке Петри). Както е известно, "Алтернатива за Германия" беше единствената германска партия, чиито лидери след атентатите в Брюксел се обявиха за решителни действия в борбата срещу тероризма, рязко критикувайки "цирка, с показната демонстрация на повишени мерки за сигурност в летищата и по гарите". Те смятат, че реакцията на управяващите в Берлин на нападенията е лицемерна, а според председателя на партията Фрауке Петри: "Мечтата за разноцветна Европа се разби на парчета, или по-скоро за пореден път беше взривена! Осъзнайте го най-сетне и разберете, че е дошло време за промени!".

Мигрантското нашествие и "тихата консервативна революция" в Германия

Впрочем, истината е, че в резултат от събитията през последната една година, в Германия тече своеобразнва "тиха консервативна революция", в рамките на която цялото германското общество започва да гледа "все по-надясно". Между другото, това се отнася и за канцлера Меркел. На фона на сегашните многохилядни демонстрации против мигрантите в германските градове, няма как да не си припомним, че само преди десетина месеца настроенията в страната бяха съвсем различни. Както е известно, бежанският поток към най-богатата и влиятелна държава от ЕС придоби епични измерения през втората половина на лятото на 2015.

Разбира се, този поток вървеше и в предходните години, т.е. след началото на "арабската пролет", като постепенно набираше скорост. Първоначално, основният маршрут на мигрантите беше африканско-италианският - от либийското крайбрежие към остров Лампедуза. След това, с дискретната турска помощ, беше осъществен имигрантският "пробив" в Егейско море. Първоначално европейските медии предпочитаха да премълчават истинските мащаби на случващото се (новината за удавените 700 мигранти край бреговете на Лампедуза през април 2015 се задържа в елекронните сайтове само няколко часа), а лидерите на ЕС концентрираха усилията си за укрепването на границите на Съюза. Трябваха им няколко месеца за да убедят (с помощта на много пари разбира се) водачите на племенните банди, които в момента контролират либийското крайбрежие, да ограничат поне малко трафика на хора към Европа. Когато обаче, африканско-италианският маршрут беше засенчен от балканския, европейските елити се замислиха, как следва да представят този, излязъл изпод контрола им процес пред собствените си общества за да смекчат очакваната остра реакция.

Тук е мястото да посоча, че Германия, чието население намалява от доста години насам, по принцип не е против мигрантите. Още през 1972, тогавашната Западна Германия стана първата европейска държава, в която раждаемостта падна под две деца на една жена. Днес това е застаряваща държава, чиято нарастваща "армия" от възрастни германци се нуждае от все повече хора, които да се грижат за тях. Освен това, за големите немски производители спадът на числеността на населението означава свиване на потребителския пазар. За тях, в общи линии, е все едно, дали клиентите им сами са спечелили парите си, или пък ги получават от държавата като социални помощи. А както е известно, още през първите дни на миграционната криза германското правителство обяви, че ще отпусне осем милиарда евро за "адаптирането и настаняването" на пришълците, които местният бизнес не искаше да изпусне.

Тоест, един върху друг се насложиха няколко фактора: неспособността на европейските правителства да спрат огромната мигрантска вълна, готовността на германския капитал да "усвои" държавните средства, предназначени за настаняването на мигрантите, и обективно съществуващата демографска криза. Според Берлин, решението се налагаше от само себе си и просто трябваше да бъде оформено и популяризирано в медиите по подходящия начин. За целта беше използвана трагедията с удавилото се в Егейско море тригодишно дете от кюрдски произход (преди което същата съдба беше постигнала стотици други, без това да развълнува медиите), а големите европейски и американски издания стартираха мощна кампания, която трябваше да убеди европейското и, в частност, германското общество, че по периферията на континента се случват ужасни неща и те трябва да бъдат прекратени като вратите на ЕС се отворят широко за мигрантите.

Именно това направи Меркел с декларацията си, че Германия ще приеме всички бежанци, добавяйки при това, че "ние ще се справим с това". Така балканският мигрантски маршрут (Гърция-Македония-Сърбия-Унгария-Австрия-Германия) заработи с пълна мощност (достигайки до пет хиляди души дневно). Ключов момент беше, че тази "акция" не беше оформена в каквато и да било официална правна рамка. Тоест, докато туристите от Китай, Русия или Латинска Америка бяха проверявани при влизането си в Германия, съобразно изискванията на местното законодателство, буквално на няколко метра от тях, огромни тълпи от имигранти (повечето от които млади мъже без документи), бяха приемани без каквато и да било проверка и изпращани за настаняване във вътрешността на страната. Управляващите в Берлин можеха да си позволят подобно поведение, защото според проучванията от септември 2015 66% от германците одобряваха миграционната политика на канцлера Меркел, настроенията в обществото бяха почти еуфорични, а плакатите с надписи "Добре дошли" и предварително подготвените от гражданите палатки и хранителни продукти за имигрантите сами по себе си говореха за обществените нагласи в страната.

За разлика от Германия, другите европейски държави възприеха далеч по-предпазливо поведение. Франция например, която и без това има голяма имигрантски общност, създаваща и огромни проблеми, избягваше да прави подобни необмислени обещания пред новите мигранти. На свой ред Великобритания, разчитайки, че всички тези европейски проблеми няма да се прехвърлят през Ламанша, призоваваше партньорите си от континента към "повече хуманност", но самата тя отказваше да приеме повече от пет хиляди мигранти в рамките на две години.

Внезапното изтрезняване на Европа

Само след няколко месеца обаче, настъпи драматичен обрат. На първо място, реалното количество на новите мигранти надхвърли един и половина-два пъти предварителните разчети. На второ място, съставът им нямаше нищо общо с налаганите от медиите представи, че става дума за тълпи от беззащитни жени с малки деца. Вместо това, в сърцето на континента бяха допуснати над милион млади и здрави мъже от целия т.нар. Голям Близък Изток, очакващи, че ще започнат да получават щедри социални помощи и други привилегии, но неособено склонни да работят там, където ги пратят. На трето място, поведението на мигрантите се оказа точно такова, за каквото предупреждаваха политиците от "маргиналните" европейски партии като френския Национален фронт или "Алтернатива за Германия". Не е чудно, че още през ноември 2015, анкетите вече сочеха, че еуфорията е изчезнала и на нейно място се е появила"нарастваща тревога и страх пред бъдещето".

На този фон, държавните ръководители от ЕС непрекъснато провеждаха извънредни срещи, на които вземаха все по-неадекватни и неработещи решения: например за квотното разпределяне на мигрантите между страните членки, за усилването на патрулирането в Средиземно море и т.н.

Паническите настроения в европейското общество драстично се усилиха след ноемврийското клане в Париж, но истинският прелом настъпи в началото на 2016, след масовите сексуални посегателства в новогодишната нощ в Кьолн и редица други германски (и не само) градове. В отговор станахме свидетели на първите масови протестни демонстрации в Германия,  а европейските правителства, които до този момент си позволяваха да критикуват Унгария и нейното "крайнодясно" правителство, че е затворила границите за мигрантите, започнаха да следват примера и, изграждайки огради от бодлива тел (Австрия) или да възстановяват отдавна разрушените си гранично-пропускателни пунктове (Швеция).

В резултат от тази "тиха консервативна революция", всички в Европа започнаха да гледат "надясно", включително и самата Меркел. Хуманистичната реторика от есента на 2015 беше заменена с далеч по твърда: "Бежанците следва да бъдат подготвени за интеграцията си. Това е тяхно задължение. Мигрантите трябва да спазват германските закони. Ако пък смятат, че жените не са хора, значи са сбъркали държавата. Освен това, следва да дадем ясен сигнал на тези хора, че ако са дошли тук само за парите, нямат място в страната и дори не си струва да се опитват да влязат в нея".

За съжаление обаче, поне засега резултатът от опитите на европейските елити да намерят решение на мигрантския въпрос се изчерпват с това, което повечето анализатори определиха като "унизителна капитулация на ЕС пред Турция". На практика, еврократите, които сами не успяха да предложат нищо работещо и адекватно на ситуацията, просто повториха опита от 2013 с подкупването на либийските въоръжени групировки. Разликата е, че на Турция беше платено много повече - споразумението между Брюксел и Анкара, според което мигрантите, които не идват от Сирия, трябва да останат на турска територия, предвижда режимът на Ердоган да получи незабавно три милиарда евро, плюс още 20 милиарда, през следващите няколко години; да бъдат ускорени преговорите за въвеждането на безвизов режим на турските граждани, както и "рестартирането" (след успешното отбиване на турския натиск през последните десетилетия) на преговорите за присъединяването на Турция към ЕС.

В тази връзка ще припомня само, че при подписването на споразумението с ЕС на 17 март 2016, турският премиер Ахмет Давутоглу подхвърли, че "сега бежанците могат да тръгнат през България". Тези думи, сами по себе си, би трябвало да изправят българските управляващи на нокти, още повече, че по границата ни с Турция (да не говорим за тази с Гърция) все още не съществува сериозна преграда пред мигрантите. Повечето експерти обаче смятат, че поне що се отнася до проникващите в Европа заедно с мигрантския поток терористи, те вероятно няма да предпочетат "българския маршрут" просто, защото имат доста по-привлекателни варианти - например да минат през Албания. Наистина, пътят покрай гръцкото крайбрежие към Албания е по-дълъг, затова пък в Косово има тренировъчни лагери на ислямистите, а местната албанска мафия разполага със скоростни катери, с които отдавна прехвърля хора в Италия. Тоест, джихадистите могат да избират - дали да останат за известно време "на почивка" в Косово, или да платят на мафията за да ги прехвърли веднага в Италия, откъдето да продължат на Север.

Защо това би следвало да тревожи най-вече Германия? Ами защото навремето тя много активно участва в създаването на "независимо Косово" и широко отворо вратите за албанските мигранти. В момента именно в Германия се намира най-голямата в Европа косоварска общност, както и най-могъщата и широко разклонена мрежа на албанската мафия. Която редовно се използва и от идващите от Близкия Изток джихадисти.

Що се отнася до Турция, тя също има съвсем пряко отношение към "албанския маршрут". На първо място, защото корабите с мигрантите и внедрилите се сред тях джихадисти тръгват именно от турското крайбрежие, а на второ - защото подборът на пътниците им се контролира от турските специални служби. Тоест, ако след поредната терористична акция в Европа, бъде установено, че извършителите и са проникнали на континента през Албания, не бива да се съмняваме, че това е станало с негласното одобрение на турските служби.

Разбира се, изброените по-горе маршрлути далеч не изчерпват всички възможности за проникването на джихадистите в Европа. Те са достатъчно много, а блокирането им е възможно само със съвместните усилия на всички заинтересовани държави и най-вече на Турция. Липсва каквато и да било сигурност обаче, че Анкара ще се държи лоялно към Европа, включително към Германия. Ето защо Меркел, която наивно вярва, че е постигнала епохално споразумение с Ердоган, вероятно съвсем скоро ще бъде изправена пред нови изпитания, в резултат от евентуалните действия на джихадистите и задкулисните игри на Турция.

Очевидно е, че става дума просто за опит на ЕС да си поеме дъх, а не за истинско решаване на проблема. С това са наясно и самите европейски елити, които обаче изглеждат по-загрижени не за намирането на работещо решение, а по-скоро на кого да стоварят вината за случващото се. Неслучайно, от края на есента на 2015 насам, различни високопоставени представители на ЕС и НАТО отправиха зле прикрити обвинения към Русия, че именно стартираната от нея на 30 септември 2015 въздушна операция в подкрепа на сирийското правителство е провокирала мощния бежански поток към Европа. Своеобразен апогей в това отношение беше изявлението на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг, което по ирония на съдбата бе направено буквално в навечерието на решението на руския президент Путин да ограничи драстично руското военно участие в сирийския конфликт. Тоест, беше предприет очевидно нелеп (най-малкото, защото новото мигрантско нашествие към Европа започна още преди началото на руската операция) опит да се внуши на обикновените европейци, че Москва използва мигрантите като "демографско оръжие" против ЕС. Напоследък обаче, става все по-ясно, че и тази медийна стратегия за откриване на някакъв "външен" виновник за случилото се е на път окончателно да се провали и, че ЕС просто няма как да избяга от необходимостта да намери работещо решение на проблема.

Сбърканият европейски "елит"

Причините, поради които сегашното поколение "еврократи", чиито виден представител е и германският канцлер Меркел, се оказаха неспособни да се справят с подобна кризисна ситуация, са достатъчно ясни. На практика, европейският елит е не толкова "управляващ", колкото "посреднически", т.е. не включва истински държавници, а по-скоро хора, които просто оформят "на място" политическите решения, взети във Вашингтон. Това в най-голяма степен се отнася за Германия, която и сега продължава да е окупирана от британската и американската армия страна, в чието ръководство почти няма как да попаднат хора, които не се ползват с американска подкрепа. За това, доколко отчайващо несамостоятелен е днешният европейски елит, говори и подготвяното споразумение за Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) между ЕС и САЩ. Нормално е подобен елит, който без да се замисли и в очевиден разрез с интересите на самата Европа се включи в иницираното от Вашингтон разрушаване на Ирак, Либия, Сирия и въобще на целия Голям Близък Изток, сега да не може да се справи самостоятелно с последиците от това.

В най-близко бъдеще тази криза вероятно само ще се задълбочава. На първо място, защото дори постигането на мир в Сирия няма да намали миграционните потоци - сирийците не са и никога не са били мнозинството от мигрантите. Огромната част от тях са жители на мюсюлманския Близък Изток (от Ирак до Пакистан), както и от най-бедните африкански държави. Повечето от тях или продължават да са жертва на локалните версии на глобалната икономическа криза, или пък на повече или по-малко интензивни граждански войни.

На второ място, няма никакви основания да вярваме, че Турция, където в момента на практика се води гражданска война, ще може (или по-скоро ще поиска) ефективно да прекъсне т.нар. "егейски маршрут" на мигрантския поток.

На трето място, остава неясно, кой ще бъде обвинен за това, което тепърва ще се случва в Европа след като Москва драстично ограничи участието си във войната в Сирия.

Ето защо, можем да очакваме, че "тихата консервативна революция" в Европа ще продължи и континентът, като цяло, ще става все "по-десен". И то не защото съществува реален риск следващите парламентарни избори в държавите от континента да бъдат спечелени от някакви крайно радикални елементи с бръснати глави. Еврократите разполагат с достатъчно отработени механизми за да не допуснат подобно развитие. Тоест, сегашният европейски елит най-вероятно ще запази властта си, но ще се промени ставайки все по-малко либерален и все по-консервативен. Нов Хитлер разбира се, няма да се появи. Ще се появят обаче множество "десни популисти", а тотално доминиращите доскоро "политическа коректност" и "толерантност към другия" ще бъдат изместена от лозунгите в защите на коренните европейци от посегателствата на "пришълците".

В тази връзка са съвсем разбираеми думите на лидера на "Алтернатива за Германия" Фрауке Петри в интервюто и за списание "Шпигел" от 30 март 2016, че: "Валутната и миграционната политика на Германия всъщност унищожават европейската солидарност и обръщането на съзнанието към собствената нация е един естествен коректив на брюкселския централизъм. Ние смятаме, че в Германия трябва да има един здравословен патриотизъм. Това включва и отговорност към собствената ни история, но поставя и едно здравословно отношение към собствената идентичност, без което бъдещите търговски отношения вътре и навън ще бъдат невъзможни".

Какво представлява "Алтернатива за Германия"

Въпреки наложилата се у нас представа за нея, "Алтернатива за Германия" не е просто поредната евроскептична партия, чиито искания се изчерпват с промяната на миграционната политика на правителството в Берлин. Истината е ,че тя се обявява против "американизацията" на начина на живот на германците и бързо печели симпатиите на избирателите. Призовавайки за връщане към националната валута - германската марка и за възраждане ценносттите на "добрата стара Германия" с характерното за нея високо жизнено равнище и качество на живот, AfD на практика поставя под въпрос прословутата "евроатлантическа солидарност". Привържениците и обикновено биват квалифицирани като "десни", макар че и това не е съвсем точно, те са по-скоро консерватори от типа на покойния баварски лидер Франц Йозеф Щраус или на бившия канцлер Хелмут Кол, съзнаващи, че глобализацията по американски модел, която доскоро се смяташе за необратима, всъщност върви към своя край.

Успехите на AfD едва щяха да тревожат чак толкова управляващите в Берлин, ако не беше фактът, че водачите на тези "опозиционно настроени консерватори" са видни икономисти, учени и политици. Наличието на подобен интелектуален щаб, изключва възможността партията да бъде обявена за маргинална политическа сила, както стана с радикалното движение "Патриотични европейци против ислямизацията на Запада" (PEGIDA).

Протестът против неконтролируемия приток на мигранти-мюсюлмани, които не са готови, нито пък желаят да се интегрират в обществено-икономическия живот на Германия, е само един от аспектите на политическата активност на AfD. Всъщност, основната битка предстои в края на 2016, когато правителството на Меркел ще предложи на Бундестага да одобри проекта на Споразумението за Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ), което в течение на няколко години се подготвяше в почти пълна тайна от европейската общественост.

От гледната точка на AfD, това споразумение представлява своеобразно "екзистенциално предизвикателство". Ако Парламентът го одобри, в страната просто няма да има място за партии като "Алтернатива за Германия", защото цялата програма на AfD, основаваща на идеята за съхраняването на "традиционната Германия", на практика ще бъде отхвърлена.

Фактически, подписването на споразумението за ТПТИ ще означава преминаването на властта от националните политически институции към транснационалните корпорации. От тази гледна точка, появата през 2013 на "Алтернатива за Германия" на немската политическа сцена беше напълно закономерно, защото след "разтварянето" на социалдемократите в либералната и все по-проамериканска политика, прокарвана от канцлера Меркел, страната беше лишена от реална политическа опозиция, изразяваща, освен всичко друго, и интересите на националния бизнес.

AfD силно се различава от останалите партии от германския "мейнстрийм", вероятно това е и една от причината те щателно да избягват сътрудничеството с нея. Впрочем, от AfD, поне засега, също не демонстрират стремеж към подобно сътрудничество с формации, чиито действия и идеология са силно повлиянии от "императивите на евроатлантическото партньорство", а и защото наистина се стреми към радикална промяна на германската политика. Праволинейността на новата консервативна партия очевидно импонира на все повече германци, особено на фона на колебанията и лашкането от една към друга крайност, характерни напоследък за управляващата в Берлин "Голяма коалиция". В същото време, интелектуалният щаб на AfD действа изключително умело и професионално, което кара мнозина анализатори да смятат, че зад кулисите му вероятно се крият хора с богат аналитичен опит, включително натрупан в германските специални служби и държавните и неправителствени структури, предназначени за воденето на "информационни войни".

През оставащите няколко месеца, преди проблемът за присъединяването на Германия към ТПТИ да бъде поставен в цялата му сериозност пред нацията, "Алтернатива за Германия" несъмнено ще продължи да трупа политически капитал. Ключов етап в това отношение е приемането на новата програма на партията на конгреса и на 30 април 2016. Ако AfD успее да събере достатъчно широка обществена подкрепа за искането си за провеждането на референдум относно присъединяването на Германия към ТПТИ, ситуацията може да придобие драматични измерения, тъй като това би застрашило целия геополитически проект за превръщането на Европа в американски протекторат. Нещо, което Вашингтон и съюзниците му в Лондон едва ли ще допуснат. Затова можем да очакваме, че вместо на сблъсък между идеи и аргументи, през следващите месеци до края на 2016 в Германия ще се развихри мощна компроматна война (съпътствана, ако това се наложи, и от по-твърди мерки) срещу "Алтернатива за Германия". За самата партия пък, битката действително ще има екзистенциален характер, тъй ако я загуби ще трябва да прекрати и съществуването си.

* Национален консервативен форум

{backbutton}

Напоследък определени среди в Полша и Съединените щати изглежда се опитват да възкресят стария геополитически проект за т.нар. "Междуморие", т.е. за възстановяването на някогашната Жечпосполита (полско-литовската държава, включваща и земите на днешните Беларус и Украйна, а през определени периоди и на Прибалтика, съществувала между 1569 и 1795 - б.р.) на територията между Балтийско и Черно море. Сред примерите за това е докладът на американската агенция за стратегически прогнози Stratfor за развитието на международната ситуация през 2016 (1). Както е известно, Stratfor е частен разузнавателно-аналитичен център, сред чиито клиенти е и правителството на САЩ. В случая мнението на неговите експерти е интересно не толкова като оценка на ситуацията, а по-скоро като визия за желателното, от гледната точка на Ващингтон, развитие на събитията, т.е. като своеобразен план за бъдещето. Показателни в тази връзка са прогнозите на агенцията за две държави, които, заедно с Литва и Украйна, навремето са формирали т.нар. Жечпосполита - Полша и Беларус.

По отношение на последната, която е член на доминирания от Русия Евразийски икономически съюз (ЕАИС) и продължава да е основния руски външнополитически съюзник в региона, експертите на Stratfor твърдят, че са налице признаци за отдалечаването и от орбитата на Москва, както и опити на режима в Минск за сближаване със Запада. Според тях, в близко бъдеще в Източна Европа е възможна появата на нов блок от държави, доминиран от Полша, като в него, освен Литва и Украйна може да се окаже и Беларус. Същата идея впрочем, все по-усилено се лансира и от редица полски медии и общественици.

Сред примерите за това е появилата се през януари 2016 в полския портал mPolska24 обширна статия на Ярослав Наримунт Рожински (2), в която авторът лансира идеята за формирането на конфедерация между Полша и Беларус. Впрочем, сходни идеи лансират и някои опозиционни беларуски политици и медии. Според Рожински: "Нищо не стои на пътя на реализацията на този проект. Не е случайно също, че идеята се подкрепя в една страна, която се смята за най-близката до Москва. На първо място, това е много ясен сигнал, че въпреки декларациите и, Русия не е в състояние да попречи на възраждането на Жечпосполита, която... ще бъде регионална свръхдържава и център на сила и на развитие".

 

 

Легенда - вътре в картинката : Новото Междуморие

Всъщност, плановете действително са амбициозни, доколкото предполагат създаването (ни повече, ни по-малко!) на своеобразна "славянска Великобритания". Не е ясно, само, дали авторите им отчитат, че един от нейните „компоненти” - Литва, съвсем не е славянска държава. При всички случаи обаче, става дума за формирането на истинска европейска миниимперия, тъй като хипотетичната конфедерация на Полша, Украйна, Литва и Беларус (в която някои включват и Латвия) ще има население над сто милиона души и ще разполага с най-силните обединени въоръжени сили на континента (като изключим руските, разбира се). Самият Рожински твърди, че "в момента Полша, Литва, Беларус и Украйна стоят на прага на историята, като пред нас има два пътя: или ще бъдем свръхдържава в Европа, или свръхдържавата отново ще ни изтрие от европейската карта".

Сред по-радикално настроените кръгове на полското общество винаги са съществували настроения за възраждането на Жечпосполита от Балтийско до Черно море. Но тъй като въпросните кръгове традиционно се смятаха за "маргинални", шансовете подобна идея да бъде превърната в елемент на полската външна политика изглеждаха пренебрежимо малки. Както изглежда обаче, напоследък ситуацията се променя. Сред причините за това е, че в момента Полша се управлява от дяснопопулистката формация "Право и Справедливост", която разполага с абсолютно мнозинство в Сейма и очевидно е склонна да залага във външнополитически план не толкова на ЕС, колкото на САЩ. А, ако Съединените щати решат (разбира се, ръководейки се от собствените си интереси) да подкрепят проекта за "новата Жечпосполита" , той би могъл да придобие съвсем реални измерения.

Какво би накарало Вашингтон да предприеме подобна стъпка? На първо място, Европейският съюз не иска, а и не може да интегрира такива, обхванати от хаос държави, като Украйна, пък дори и като своя полуколониална периферия. Затова изглежда логично те да бъдат вкарани в своеобразна "буферна зона" между ЕС и Русия, каквато би могла да стане и новата Жечпосполита. Както е известно, подобен модел на създаване на "лимитрофни държави" е използван и за сдържането на Съветска Русия през 20-те и 30-те години на миналия век, като в неговите рамки т.нар. "Втора Жечпосполита", създадена от маршал Юзеф Пилсудски, играе ключова роля.

На второ място, в лицето на новата, доминирана от Полша "свръхдържава", САЩ ще се сдобият с инструмент, с чиято помощ ще могат да да оказват натиск върху ЕС, ако водещите в Съюза държави не искат да се съобразяват с американските геостратегически интереси. При това този инструмент ще е особено ефективен по отношение на доминиращата в Европа Германия, предвид сложните и исторически обременени отношения между Варшава и Берлин.

На трето място, възкръсналите в резултат от разочарованието от "европейския проект" симпатии на редица славянски народи към Русия ще могат поне отчасти да бъдат "пренасочени" към новия "панславистки проект", реализиращ се под егидата на католическа Полша. В този контекст е особено интересно, как този план би могъл да се реализира по отношение на Беларус, предвид сегашната и тясна обвързаност с Москва.

Партията на "актуализирана история"

След като получи на изборите през октомври 2015 39,1% от гласовете и си осигури 242 от общо 460-не места в полския Сейм, "Право и справедливост" сформира свое правителство, начело с премиера Беата Шидло. Преди това (през лятото на 2015) тя успя да наложи кандидата си Анджей Дуда за президент на страната. Традиционната линия на управляващата партия е откровено националистическа и доста по-консервативна от загубилата изборите също дясна Гражданска платформа, освен това тя поддържа много тесни връзки с Католическата църква. Ръководството на партията се състои от евроскептици, които постоянно (и обикновено с основание) критикуват Брюксел, отнасят се крайно предпазливо към Германия, и във външнополитически план демонстрират симпатии най-вече към САЩ и НАТО. Както е известно, по време на президентския мандат на на покойния и председател Лех Качински (2005-2010), Полша беше признатия лидер на т.нар. "Нова Европа" в честите и сблъсъци със "Старата Европа" (в лицето на Германия, Франция и Италия).

Според мнозина анализатори, "Право и Справедливост" е "партия на актуализираната история", доколкото в много по-голяма степен от другите политически сили в Полша е ориентирана към вековното историческо наследство на Жечпосполита. Политолозите акцентират върху привързаността и към т.нар. "ягелонска идея" (Ягелонската династия управлява Полша през 1386-1572, като именно по това време - през 1569, е провъзгласена и самата Жечпосполита), предполагаща подчиняването на полското културно влияние на източните територии, които някога са били част от Жечпосполита, т.е. Литва, Беларус и Украйна. Впрочем, евоскептицизмът, демонстриран от "Право и Справедливост", също е свързан с  нейната "историческа визия", в която няма място за ЕС. Още повече, че в рамките на Европейския съюз Полша е също такъв редови член, какъвто и България например, докато в "зоната на полското културно влияние" тя е признат исторически лидер (подобно на Великобритания в т.нар. Общност на нациите).

В тази връзка, редица западноевропейски експерти посочват, че Полша "иска да се превърне в Германия за Източна Европа", макар че този паралел не е съвсем точен. Защото германското лидерство в ЕС се основава на икономическата мощ, докато в това отношение Полша едва ли може да претендира за лидерство спрямо Литва, Беларус и Украйна, независимо че икономиката и несъмнено е в много по-добро състояние от техните. В случая може да се говори по-скоро за претенции за културно, политическо и отчасти военно (в рамките на отредената и от САЩ роля) влияние върху беларусите и украинците, основаващо се на общата им история през Късното Средновековие. Друг въпрос е, че тази история никак не е безоблачна, а е изпъстрена с мащабни бунтове срещу полската доминация (най-големият избухва през ХVII век в Украйна под ръководството на Богдан Хмелницки).

Характерна илюстрация на лансираната по-горе теза, че "Право и Справедливост" е "партия на актуализираната история", е и статията на Лукаш Адамски в полското аналитично издание Nowa Europa Wschodnia от ноември 2015, озаглавена "Полско-украинските отношения не могат да избягат от историята" (3), в която той призовава Варшава временно да си затвори очите за героизацията на крайните украински националисти от т.нар. Украинска въстаническа армия (УПА) от страна на сегашните власти в Киев, въпреки извършените от тях кланета срещу полското население по време на Втората световна война (когато УПА действат съвместно с нацистите), докато Украйна не бъде "интегрирана" в проекта за новата Жечпосполита. Впрочем, Варшава се придържа към същата тактика и по отношение на Литва, като съзнателно игнорира мерките на Вилнюс срещу местното полско малцинство, очевидно разчитайки, че въпросът ще се реши от самосебе си, след като Литва също стане част от новата федерална "свръхдържава" в Източна Европа.

Макар че, като цяло, ръководството на "Право и справедливост" демонстрира определен външнополитически прагматизъм, някои негови стъпки изглеждат така, сякаш Жечпосполита е съществувала довчера, или пък, че ще възкръсне още утре. Между другото, крайно резервираното отношение на братя Качински към Германия, също е свързано с историята. Както е известно, подялбите на Полша през ХVІІІ век, довели до ликвидирането и като държава, са инициирани не от Русия, а от пруския крал Фридрих ІІ Велики. Освен това, за сегашния лидер на управляващата партия Ярослав Качински събитията от 1 септември 1939 вероятно са дори по-актуални от резолюциите, които Брюксел приема днес, т.е. през 2016.

За придържащите се към тази визия Русия е исторически противник, отнел от Полша Литва, Беларус и Украйна. Германия обаче също се разглежда като такъв противник. Що се отнася до ЕС, той за разлика от Москва и Берлин, се възприема от тях като онтологичен противник, просто защото олицетворява новия унифициран свят, който по презумпция е враждебен на историческата Полша. Така, докато навремето Русия нанася военно поражение на Жечпосполита, в момента ЕС се опитва да изтрие всички белези на специфичната и политическа култура, посягайки дори на полската идентичност. В този смисъл, онези, които прогнозират възможно подобряване на отношенията между Полша и Русия при управлението на сегашното полско правителство, залагат на това, че характерният за него евроскептицизъм и консерватизъм могат да се окажат допирателни точки между Варшава и Кремъл. Впрочем, подобна тенденция се очертава в доста европейски държави - така, докато в миналото доброто отношение към Русия (СССР) беше характерно предимно за левицата (особено крайната), сега подкрепа за Москва демонстрират предимно десните (и особено партиите от т.нар. "нова десница"), в лицето на френския Национален фронт, формацията на Берлускони в Италия, или управляващите в Унгария и Австрия консерватори. Изключение от това правило е Германия, където социалдемократите и особено левите са по-добре настроени към Русия, отколкото ХДС/ХСС. От друга страна обаче, възходящата консервативна формация "Алтернатива за Германия", също се обявява за подобряване на отношенията с Москва. Тази промяна в европейския политически спектър е свързана не само с подкрепата на традиционните ценности и семейството от управляващите в Кремъл, но и с метаморфозите в самата европейска левица, част от която през последните десетилетия се сближи с проатлантически настроените либерални партии и нерядко се оказва в авангарда на антируската политика на Брюксел.

Горната теза обаче, се опровергава от зам. председателя на Комисията по външна политика на полския Сейм и член на управляващата партия "Право и Справедливост" Тадеуш Ивински, според който национализмът и евроскептицизмът на тази формация  в крайна сметка ще доведат до "влошаване на отношенията на Полша и с Русия, и с Германия".

Интеграцията на Беларус в рамките на "Балтийско-Черноморското сътрудничество"

Както е известно, сред първите инициативи на сегашния полски президент от "Право и Справедливост" Анджей Дуда беше декларацията за намеренията му "да развива Балтийско-Черноморското сътрудничество", което изцяло се вписва в полската геополитическа концепция за "Междуморието" от времето на Пилсудски. По време на посещението си в Киев през декември 2015, президентът Дуда отправи към Украйна недвусмислено предложение да се превърне "в ексклузивна зона на полската политическа и икономическа отговорност". По-интересно е обаче, как този проект се реализира в другия ключов регион на бъдещата европейска "миниимперия" - Беларус. Поне засега, имената на беларуските политици, склонни да "инициират" формирането на конфедерация с държавите, които някога са били част от Жечпосполита, съзнателно не се афишират. Макар да е ясно, че практически всички националистически и либерални опозиционни формации в Беларус са "прополски" (и, съответно, "антируски") настроени. Причината е проста - тяхното финансиране се осъществява предимно чрез филиалите на американските и полско-американски фондации във Варшава. Така, спътниковата телевизия БелСат, която дава трибуна на опозицията на президента Лукашенко, беше създадена през 2007 въз основа на договор между полското Външно министерство и Полската държавна телевизия TVP и на практика се ръководи от Министерството на информацията във Варшава. Същото организира и голям брой семинари, подготвителни курсове и други мероприятия за беларуската опозиция. Неслучайно последната квалифицира обединяването на Западна Беларус (която до 1939 е част от Полша) с Беларуската съветска република като "резултат от агресията на Кремъл".

В това отношение, националистическите партии в Беларус силно се отличават от украинските, сред голяма част от които преобладават антиполски настроения. Вероятно тъкмо затова хора, като споменатия по-горе Ярослав Рожински, предлагат формирането на новата Жечпосполита да започне именно със създаването на конфедерация между Полша и Беларус.

Междувременно, полските институции работят активно с представителите на беларуската интелигенция и най-вече с преподавателите в историческите и другите хуманитарни факултети на местните университети, мнозина от които получават грантове от Полша или пък биват канени на стаж там. Хиляди беларуски студенти се обучават в полски университети със стипендии, включително отпуснати им в рамките на "програмата Кастус Калиновски" (предназначена най-вече за млади хора, пострадали от режима на Лукашенко). Специално за тях в Полша се организират различни културни мероприятия (рок-концерти и т.н.). Освен това, от 2008 насам, също както и в Украйна, на беларуски граждани се предоставя т.нар. "карта на поляка", която удостоверява, че предците им са били от полски произход или поне са имали полско гражданство. През първите пет години от действието на програмата с такава карта са се сдобили 42 хиляди граждани на Беларус. От 2013 насам полските власти престанаха да дават информация за броя на притежателите и, но по някои данни той вероятно е достигнал 250 хиляди души. На практика, "картата", която улеснява получаването на полска виза или пътуванията до Полша, се превърна в инструмент, изкуствено стимулиращ самоидентификацията на беларуските граждани като поляци. В този смисъл не може да се изключва, че на определен етап, "картата на поляка" може да се превърне в своеобразна "пътна карта" на новата Жечпосполита. Особено, ако всичките и притежатели получат полско гражданство (или някакъв "асоцииран" статут). Така в Беларус и Украйна автоматично ще възникнат значителни "полски етнически анклави", които без съмнение биха подкрепили хипотетичната конфедерация с Полша, т.е. проекта за "Междуморието".

Между другото, след февруарската революция в Украйна през 2014,            в редица радикалнонационалистически беларуски сайтове беше стартиран виртуалният проект "Жечпосполита 2.0", като в този му вариант списъкът на държавите, участващи в него, освен Полша, Литва, Беларус и Украйна, включва и Латвия. Предполага се, че след като новото обединение премине през фазите на съюза и конфедерацията, то ще се трансформира във федерална държава по модела на САЩ, с обща армия. Интересно е, че беларуските привърженици на този проект не го разглеждат като "панславянски", а по-скоро като "балтийски". Според тях, беларусите, поляците и дори украинците не са истински славяни, а "балтийци", т.е. етнически близки на литовците и латвийците. Нешо, което украинските националисти обаче, едва ли споделят. Именно затова основният акцент се поставя върху икономическите предимства, които би получила беларуската индустрия при евентуалната си интеграция с полската.

На практика обаче, подобна интеграция с Полша, която доминира и числено, и в икономически план, да не говорим че е член на ЕС, би съдействало единствено за пълната либерализация и тоталната ерозия на беларуската икономика. Що се отнася до съхраняването на беларуската нация в рамките на хипотетичната конфедерация, нека напомним, че в периода между двете световни войни в Западна Беларус, която тогава е била част от Полша, са закрити всички беларуски училища, местното население е подложено на тотална "полонизация", а участниците в съпротивата срещу нея биват изпращани в създадения специално за целта концентрационен лагер в Картуз-Береза (района на Гродно).

Бележки:

 

1. https://www.stratfor.com/sample/forecast/annual-forecast-2016

2. http://www.mpolska24.pl/post/10948/miedzymorze-korona-rzeczypospolitej

3. http://www.new.org.pl/74,numer.html

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Наред с нерегулирания мигрантски проблем, посегателствата на ислямския фундаментализъм и кризата в Шенгенското пространство, кризата на ЕС се изявява и като криза на Еврозоната. Тя е сериозно заплашена от въведените гранични проверки, които струват пари и време на хиляди работници, пресичащи границите, и като цяло на европейския бизнес. Колко тревожно е положението се вижда от речта на председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер пред ЕП (25 ноември 2015), в която той констатира, че Шенген е в “частична кома” и предупреди, че еврото няма да оцелее без него. “Единната валута няма как да просъществува, ако Шенген се провали”, категорично заяви Юнкер. А след възстановяването на граничния контрол в посочените шест държави, бившият френски президент Никола Саркози заяви пред форум в белгийския град Антверпен, че “Шенген е мъртъв”.

Не бива да забравяме, че кризата в Еврозоната беше привнесена отвън, като резултат от започналата през 2006 в САЩ ипотечна криза, прераснала през 2007 във финансова и разпространила се през 2008 и върху реалната икономика. Предизвиканата през август 2007 дестабилизация на международната финансова система породи глобална дългова криза[1].

Би следвало да припомним още, че при самото създаване на Еврозоната САЩ заложиха в нея “бомба със закъснител” – Гърция, успяла да се присъедини последна към нея (на 1 януари 2001), след като американската инвестиционна банка “Голдман Сакс” манипулира данните й срещу близо 300 млн. дол. комисионна, за да убеди ЕС, че Гърция е покрила установените критерии[2].

Когато през 2009 Гърция се оказа във финансова безизходица, а финансовите пазари започнаха да задушават малките икономики на Португалия, Ирландия и Кипър, а впоследствие – и големите икономики на Италия и Испания, американците, вместо да подкрепят усилията на европейците за стабилизиране на Еврозоната, започнаха да пишат некролози за нея. На 4 май 2010 американският нобелист проф. Джоузеф Стиглиц обяви, че е настъпило “началото на края на еврото”[3]. Друг американски носител на Нобелова награда за икономика – Пол Кругман, в анализ за “провала на еврото” в “Ню Йорк таймс” внушаваше, че “с избирането на еврото Испания и Италия фактически понижиха статута си до държави от Третия свят”[4]. Трети американски “корифей” – проф. Нуриел Рубини, на закрит бизнесфорум в Атина (8 декември 2010) посъветва Гърция да напусне Еврозоната, за да се справи с високия си дълг.

След няколкогодишно затихване – резултат от постепенното възстановяване на Еврозоната, същият сценарий се повтори през 2015 при разразяването на още по-тежката гръцка криза. Измислен беше специален термин за прогнозираното предстоящо излизане на Гърция от Еврозоната, като американските медии се пълнеха с анализи за това, че “Грекзит”-ът ще се превърне в убедителен пример за следване от другите южноевропейски участници в Европейския валутен съюз, което ще сложи край на експеримента с еврото. Макар да беше намерен временен изход от гръцката криза (през лятото на 2015) и Еврозоната беше закрепена, кризата в нея не е преодоляна. Наред с нерешените въпроси в проблемните държави (Гърция и Кипър), се явяват и нови (след три поредни години рецесия и събирането на необходимата 50-хилядна подписка, Финландия започна обществен дебат за излизане на страната от Еврозоната, който от началото на 2016 се пренесе и в парламента).

Непреодоляната още криза на валутния съюз продължава да тегне на европейската реална икономика. В резултат на това не само рухнаха надеждите за възход на икономиката на ЕС, но се наблюдава вече и обръщане на тенденцията. Кризата в икономиката на ЕС е коментирана доста откровено от председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер в публичната му реч, произнесена на 23 октомври 2015 в Мадрид: “От гледна точка на икономиката, виждаме края на славните години на Европа, в сравнение с това, което правят другите(...) Делът на ЕС в световната икономика намалява и скоро ще бъде само 15% от глобалния брутен вътрешен продукт.” Прогнозата на Юнкер е, че европейската икономика скоро ще бъде засенчена от развиващите се страни, чието население, потребление и производство бързо нарастват.

Конфликтът в Украйна и кризата в отношенията с Русия

Друго важно проявление на комплексната криза на ЕС са разтърсващите го противоречия по отношение на конфликта в Украйна. На онези, които предпочитат бездоказателствено да прехвърлят вината за това на Русия се налага да припомним някои основни факти. Стратегията за създаване на “една евразийска констелация, една геополитическа “черна дупка”, доминирана от Русия”, беше обоснована през 1993 от проф. Збигнев Бжежински – бивш съветник по въпросите на националната сигурност на президента Картър[5]. Тази конфронтационна стратегия на САЩ спрямо Русия беше формулирана непосредствено след изтеглянето на руските войски от Европа в реч на президента Бил Клинтън, произнесена на 25 септември 1995 пред заседание на Обединения комитет на началник-щабовете. “В най-близкото десетилетие ни предстои решаването на следните проблеми: разчленяването на Русия, окончателното разрушаване на нейния военнопромишлен комплекс и установяването на изгодни за нас режими в откъсналите се републики. Ние ще позволим на Русия да бъде държава, но империя ще бъде една страна – САЩ.” Съмненията за достоверността на това указание на президента на САЩ, цитирано в медиите и литературата, отпаднаха с даденото от самия Клинтън потвърждение пред руския вестник “Ехо Москвы”.

Тази стратегия се следваше неотклонно от Вашингтон, независимо от смяната на президентските администрации. Върховото й постижение беше дирижираната от САЩ “оранжева революция” в Украйна (2004), поставила на власт прозападния президент  Виктор Юшченко. Опитите на Вашингтон да наложи приемането на Украйна в НАТО беше блокиран през 2008 от Франция и Германия. Въпреки че този опасен американски експеримент за превръщане на Украйна в преден пост на пакта в Източна Европа претърпя провал с демократичното сваляне на прозападното правителство в Киев (2010), американците не се отказаха. Те инвестираха 5 млрд. дол. за създаване на “демократична опозиция” на президента Янукович[6]. Лично Обама призова за сваляне на “диктатора” Янукович[7]. Както констатира директорът на Института за международни отношения “Жан Симон дьо Сисмонди” в Женева Умберто Матеи, “за осъществяване на “февруарската революция” в Украйна бяха използвани всички добре известни технологии за смяна на държавната власт, изпробвани от англосаксонците в страните от Третия свят”[8]. Те успяха отново със сила да наложат свои протежета за държавни ръководители на Украйна – временен държавен глава стана Олександър Турчинов – пастор в Баптистката църква в Киев, заменен след предсрочните президентски избори от олигарха Петро Порошенко – информатор на САЩ, както се видя от публикуваните в сайта “Уикилийкс” секретни американски дипломатически документи, и премиера – банкерът Арсений Яценюк – предварително посочен за поста от помощник-държавния секретар за Евразия Виктория Нюланд. Броени дни след “февруарската революция” в Киев американците поставиха въпроса за приемане на Украйна в Северноатлантическия пакт. А след спешно посещение на директора на ЦРУ Джон Бренън в Киев узурпаторите на властта започнаха “пълномащабна антитерористична операция” в Източна Украйна. Ето и откровението на д-р Пол Кристи – високопоставен служител на американската Агенция за национална сигурност (АНС), направено на закрита среща в германския град Бремен: “Главната цел на събитията в Украйна е да разделят Европа и Русия дотолкова, че европейците напълно да се откажат от сътрудничеството с Русия и да преориентират икономиката си към пълно сътрудничество със САЩ. В крайна сметка трябва тези 500 млрд. долара, колкото е стокооборотът между Европа и Русия, да се превърнат в стокооборот между Европа и Америка... На Украйна е определена ролята на свлачище, което трябва да прекъсне европейското сътрудничество с Русия.”

Не без участието на САЩ ЕС лансира т.нар. “Източно партньорство”. При обявяването му през 2009 по инициатива на Швеция и Полша изрично се посочваше, че то не включва амбиции за присъединяване към ЕС на европейските страни от постсъветското пространство, към които е насочена: Азербайджан, Армения, Грузия, Молдова и Украйна. Скоро обаче САЩ, притеснени от кризата на световната икономическа система, създадена в рамките на американското икономическо господство, унизени с руския блокаж на американската намеса в гражданската война в Сирия и вбесени от даването на убежище в Русия на Едуард Сноудън, внушиха на ЕС да придаде друг смисъл на инициативата “Източно партньорство”. Поддавайки се на щатския натиск, ЕС се опита да разшири своята сфера на влияние в постсъветското пространство за сметка на Русия, както справедливо констатира Ерик Денесе – директор на Френския център за изследвания в сферата на разузнаването[9]. На посочените страни се предложи да подпишат споразумения за асоцииране към ЕС с перспектива за пълноправно членство в Обединена Европа. Твърде бързо се разбра, че зле завоалираната цел на инициативата “Източно партньорство” е, както изтъкна международният наблюдател Чавдар Киселинчев, “икономическото обграждане на Русия”[10]. На същото мнение, впрочем, беше и проф. Владимир Дергачов от Националната академия на науките на Украйна. Инициативата “Източно партньорство” съвсем не се изчерпва с разширяване зоната за свободна търговия на Съюза, а се разглежда от САЩ и от ЕС като “геополитически фактор, насочен към отслабването на Русия”[11], подчерта украинският учен. В същия план, но с по-задълбочена трактовка, беше издържан анализът на щатския икономист и културен антрополог Ерик Зюсе. След като Вашингтон направи всичко възможно за съсипване на руснаците през 1991-1997, последва “Възраждането на Русия” от 1998 насам, което за първи път я превърна в икономическа заплаха за САЩ, констатира авторът. Вместо този скрит мотив за рестартиране на студената война, Вашингтон усърдно се старае да реанимира господстващата тогава теза, че руснаците са военна “заплаха” за Запада. Тя обаче е “до голяма степен е въображаема, защото не САЩ са обкръжени от руски военни бази, а Русия с наши бази”, констатира Зюсе.[12] Още по-дълбоко в спотаено преследваните от Вашингтон цели бръкна проф. Петер Шулце от германския Гьотингенски университет “Георг Август”: привличане на европейските бивши съветски републики, ограничаване на Русия и ерозиране доминацията на Германия в “източния диалог” на Европейския съюз[13].

Особено важно е да се подчертае, че опитът на ЕС да се възползва от САЩ за да извлече изгоди за себе си в Украйна, бе предшестван от предложението на Владимир Путин за установяване на сътрудничество по европейски образец между ЕС и Евразийския икономически съюз (ЕИС)[14]. “Но вместо да разпознае собствения си отпечатък върху идеята за ЕИС и да поздрави Путин за нея, - констатират в анализа си Иван Кръстев и д-р Марк Ленард, - ЕС се разсърди на опита за имитация, пропускайки възможността да предотврати конфликт с Русия.” “Пътната карта” за преодоляване на кризата между Янукович и опозиционните лидери беше подписана с посредничеството на външните министри на Франция, Германия и Полша, но броени минути след това Лоран Фабиюс, Франк-Валтер Щайнмайер и Радослав Шикорски забравиха за него, подкрепяйки искането на дирижираната тълпа на “Майдана” за сваляне на Янукович. Не беше минал и месец от държавния преврат, когато еврокомисарят по разширяването Щефан Фюле декларира готовност на ЕС да приеме в дългосрочен план Украйна. А на 27 юни 2014 в Брюксел бяха подписани споразумения с Украйна, Грузия и Молдова за тяхното асоцииране към Европейския съюз. Междувременно, след присъединяването на Крим към Руската Федерация, поддавайки се американския натиск, ЕС наложи санкции на Русия и въпреки ропота на редица свои членове постоянно ги разширяваше и продължаваше.

Европейците започнаха да разбират, че САЩ съзнателно и користно теглят ЕС в погрешна посока едва, когато по време на търсенето на дипломатическо решение на конфликта, Вашингтон започна активно да обсъжда въпроса за предоставяне на “смъртоносни” оръжия на Киев. Не се намери нито една държава от ЕС, която да подкрепи американската идея и САЩ се принудиха да се откажат от нея. Затова пък започнаха да настояват за приемането на Украйна в Северноатлантическия пакт. Но и по този въпрос не намериха очаквания отзвук сред европейските натовски държави, като три от тях – Франция, Германия и Унгария - открито обявиха, че не гледат благосклонно на тази конфронтационна идея. Този път американците започнаха да се безпокоят дали Путин няма да успее да сломи “крехкото западно единство във връзка с конфликта в Украйна”[15].

Кризата в Украйна и свързаната с нея криза в отношенията с Русия все още не са намерили своето мирно, трайно и убедително решение и ще останат още дълго труден тест за възможностите на ЕС да генерира сигурност на Стария континент, пък и в света.

Кризата на доверието между ЕС и САЩ

Друго важно измерение на комплексната криза на ЕС е кризата на доверието между него и главния му стратегически съюзник – САЩ. Добре се знаеше, че разузнавателните служби на САЩ отдавна са включили Обединена Европа и съставляващите я държави в обсега на своята дейност. Но онова, което излезе наяве през последните години, надмина и най-смелите очаквания.

Първият шок дойде през 2010, когато сайтът “Уикилийкс” на австралийския гражданин Джулиан Асандж публикува стотици хиляди грами на Държавния департамент на САЩ, предимно от 2004-2010. Оказа се, че един от съветниците на външния министър на Германия е информатор на САЩ, както и, че американците са подслушвали гръцкия премиер Костас Караманлис и членове на неговото правителство. Грамите съдържаха обидни квалификации към британския премиер Дейвид Камерън, френския президент Никола Саркози, италианския премиер Силвио Берлускони, германския канцлер Ангела Меркел и нейния външен министър Гидо Вестервеле.

Още не беше утихнал скандалът, когато проговори 29-годишният консултант на АНС и бивш служител на ЦРУ Едуард Сноудън (2013). Предоставените от него документи разкриха смайващите мащаби на трескавата дейност на Вашингтон по изграждане на “империя на шпионажа”[16]. От тях се вижда, че през 2010 АНС е получила съдебно решение, даващо й право да шпионира 193 държави, ООН, СБ, МВФ, МАГАТЕ, УНИЦЕФ, ФИФА и други международни междудържавни организации. За голяма изненада се оказа, че най-мащабно, в сравнение с всички останали, е шпиониран ЕС и неговите държави-членки. В определените “приоритети на разузнаването” са включени седем държави-членки на ЕС (Германия, Франция, Италия, Испания, Дания, Финландия и Чехия), намиращата се тогава пред прага на ЕС Хърватска, както и ЕС, като цяло. Поставя се задачата ЕС да бъде шпиониран в шест области: “външнополитическите цели”; “международната търговия”, “икономическата стабилност”; “новите технологии”; “енергийната сигурност”; “въпросите, свързани с прехраната”. Шпионирани са били по-конкретно: представителството на ЕС при ООН в Ню Йорк; представителството на ЕС в САЩ; централата на Европейския съвет в Брюксел; френските и германските офиси в европейските институции; посолствата на Франция, Италия и Гърция; германският канцлер Ангела Меркел и бившият германски канцлер Герхард Шрьодер; френските президенти Жак Ширак, Никола Саркози и Франсоа Оланд; белгийският телекомуникационен оператор “Белгаком” и дъщерното му дружество “Бикс”, доставящо електронни услуги на ЕК; еврокомисарят по конкурентноспособността Хоакин Алмуния; централата на Международната система за обмен на финансова информация “Суифт”, разположена в Брюксел; френската отбранителна компания “Талес груп”; френската петролна компания “Тотал”; базираната във Франция международна неправителствена организация “Лекари без граница”; папа Бенедикт ХVІ; милиони европейски граждани. Излезлите факти принудиха американските телекомуникационни компании “Епъл”, “Гугъл”, “Майкрософт”, “Яху”, “Фейсбук”, “Туитър”, “ЛингдИн” и “Ей Оу Ел” в колективно писмо до Конгреса и до президента да признаят, че са били принуждавани по решение на държавни органи на САЩ да предоставят лични данни на своите клиенти.

От предоставени от Сноудън данни, отнасящи се към 13 август 2010, се видя, че американската АНС има на свое разположение 80 станции за електронно шпиониране, намиращи се в Централна и Южна Америка, Африка и Близкия Изток, Азия и Европа. Данните показаха, че най-гъста е мрежата от станции в Европа - европейските съюзници на САЩ са подслушвани от 22 бази: 11 от тях са разположени в 9 държави на ЕС (по 2 в Германия и Италия и по 1 в Австрия, Гърция, България, Испания, Унгария, Франция и Чехия); 3 – в 2 държави, водещи присъединителни преговори с ЕС (2 в Турция и 1 в Хърватска); 1 – в страна, кандидатстваща за членство в ЕС (Албания); 1 – в държава, участваща в Шенгенското пространство (Швейцария); 2 – в страни, готвещи се за подписване на споразумения за стабилизиране и асоцииране към ЕС (Босна и Херцеговина и Косово); 4 – в европейското постсъветско пространство (Азербайджан, Грузия, Русия и Украйна). Стана ясно, че три от тези европейски станции – в Атина, Виена и Москва, се управляват дистанционно, а останалите – от обслужващ персонал и от база за поддръжка на европейските станции (в Краугън).

Предоставените от Сноудън документи показаха и смущаващия факт, че разузнаването на държава-членка на ЕС – Великобритания, е шпионирала Евросъюза в рамките на стартираната през 2008 програма “Темпора”, като е споделяла своите информации с американците. Както и, че САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия са изградили разузнавателна общност под името “Пет очи”.

Въпросът с американския шпионаж, скандализирал европейската общественост, беше дебатиран широко в целия ЕС, като много от националните парламенти и ЕП бяха принудени да предприемат свои разследвания по случая, а доста от националните и европейските институции – да отправят официални протести пред Вашингтон. Темата зае специално място при избора на нов председател на Европейската комисия. Основният кандидат Жан-Клод Юнкер доста категорично заяви: “Трябва да се обясни на нашите американски партньори, че приятелите се вслушват един в друг, а не се подслушват взаимно”, като същевременно предупреди, че този дипломатически скандал може да доведе до криза на атлантическите отношения.

Но основателните протести на европейците не получиха очаквания отзвук в официален Вашингтон. Администрацията на Обама се опита да прикрие действителните мащаби на американския шпионаж, да замете случая, да компрометира Асанж и “предателя” Сноудън. Мерките, взети с голямо закъснение, бяха крайно неудовлетворителни и явно целяха успокояване на американското, европейското и световното обществено мнение, а не толкова основно преразглеждане на концепцията на 16-те разузнавателни служби на Съединените щати.

Доколкото “Уикилийкс” продължава да публикува на порции секретни документи на САЩ, а информациите за документите, предоставени от Сноудън, не спират периодично да се появяват, скандалът с американското шпиониране на ЕС продължава да се подхранва. Това ще поддържа и кризата в доверието на ЕС към САЩ, провокирайки съмнения и подозрения за действителните цели на политиката на Вашингтон спрямо Европа.

Кризата, свързана с опита на Великобритания да реформира ЕС

Към посочените по-горе толкова различни и толкова сложни аспекти на комплексната криза на ЕС трябва да добавим още един, свързан с нестихващите опити на Великобритания да го реформира по посока на неговата денационализация.

Макар да беше канена да се включи като съучредителка на Европейските общности, Великобритания в продължение на над едно десетилетие предпочиташе да остане встрани от европейския интеграционен проект.

Тя започна да преразглежда позицията си едва в началото на 60-те години, но не с искрено желание да се включи в европейската интеграция и да допринесе за нейното задълбочаване, а заради осъзнаването, че Pax Britannica вече безвъзвратно е преминала в историята с отслабването на Британската империя в резултат на деколонизацията, последвалото залиняване на връзките на Лондон с центровете на страните от Британската общност на нациите, упадъкът на влиянието на Великобритания в Западния свят и по-успешното развитие на Европейската общност в сравнение с оглавяваната от Великобритания Европейска асоциация за свободна търговия. Много повлия настойчивият американски натиск Лондон да се включи в европейската интеграция, а още повече - опитът на страните от Европейските общности да учредят Европейски политически съюз (1961-1962), който засили британските опасения, че Париж и Бон могат да обединят Западна Европа на антибританска основа. При подобна перспектива Британските острови биха изглеждали като малка флотилия, оказала се край враждебен континент.

Първият опит за присъединяване (1961-1963) бе съпроводен с ултимативно искане на Лондон за преразглеждане на договорната основа на Европейските общности, но то се натъкна на “вето”-то на френския президент Шарл дьо Гол с аргумента, че Великобритания ще играе ролята на американски “Троянски кон”, който би могъл да доведе до “поглъщане” на Европейската общност в “една колосална Атлантическа общност”. При втория си опит за присъединяване към Европейските общности (1967) Великобритания вече нямаше подобни претенции, но отново се изправи пред “вето”-то на Дьо Гол, обосновано този път и с други аргументи: слабостта на британската икономика и опасността от превръщането на Европейската общност в “нежизненоспособна”.

Приемането на Великобритания в Европейските общности стана възможно едва след кончината на Дьо Гол и благодарение на усилията на Едуард Хийт – единственият британски премиер, убеден привърженик на европейската интеграция. Влизането на Обединеното кралство в Европейските общности официално беше отбелязано с “фанфари за Европа” (1 януари 1973), но далеч не всички британци празнуваха, тъй като страната се оказа дълбоко разединена по въпроса за отношенията си с континента. Скоро след падането на Хийт от власт беше организиран безпрецедентен национален референдум за членството на Великобритания в Европейската общност (5 май 1975) и макар мнозинството да подкрепи оставането, дълбоките различия в отношението на британското общество към “Континента” си останаха.

Приемането на Великобритания с неизживяната й “алергия към Европа” и съхранения приоритет на отношенията със САЩ пред тези на Европейските общности, внесе много проблеми в европейската интеграция. Първоначалната й амбиция бе да поеме в свои ръце “ръководството на Европа”, както се изразяваше британският външен министър Джон Браун[17]. Когато разбра цялата безперспективност на тази цел, Обединеното кралство се преориентира към заместване на френско-германската “ос” на европейската интеграция с британско-френско-германски “триъгълник”. Но вместо очакваната роля на съдия между Франция и ФРГ, Лондон се оказваше най-често на скамейката на подсъдимите, като главни обвинители бяха Париж и Бон.

Оказвайки се в дискомфортна ситуация, Обединеното кралство възприе политиката на “прагматичен минимализъм” – докато всички други държави въртяха педалите на “колелото” на европейската интеграция, Великобритания предпочиташе да натиска неговите спирачки. Същевременно тя настояваше за широко отваряне на Европейската общност, за да придобие тя достатъчно аморфен вид, който да позволи на Лондон да поеме нейното ръководство. Утвърждавайки се като “смутител на спокойствието” в Европейската общност, Великобритания започна да изпада в задълбочаваща се изолация сред останалите държави-членки. Ширещият се евроскептицизъм  в страната превърна британските лидери в популисти, упражняващи красноречието си в критики срещу Европа.

След приключването на студената война Лондон започна да се вживява в ролята на лидер на проамерикански ориентираните нови демокрации в Централна и Източна Европа. През 1994 премиерът Джон Мейджър разкри визията на Лондон за Европа, (наречена впоследствие “Европейски съюз като меню”), според която всяка държава-членка би следвало да има право свободно да се присъединява само към онези общи политики, които отговарят на нейните интереси[18]. С настояването си за бързото приемане в ЕС и на явно неподготвени за това държави, Лондон се стремеше да превърне Великобритания в “европейски лидер”, както открито обяви премиерът Тони Блеър[19]. Същевременно британците продължаваха да слагат прът в “колелото” на европейската интеграция и да се изявяват като опърничав член на Европейския съюз. Трудно може да се намери случай на задълбочаване на европейската интеграция, който да не се е натъквал на британската съпротива. Сред основните причини за това, както откровено посочва Бжежински, е изпитваният от САЩ „страх, че една ръководена от Германия и Франция Европа може да се окаже в разрез с интересите на Америка (…), което накара Вашингтон неявно да поощри Великобритания да бъде по-атлантическа и по-малко европейска (Лондон прекалено ревностно вървеше в тази посока)”[20].

С осъществяване на старата британска мечта за предоговаряне на условията за членство на Обединеното кралство в ЕС се зае премиерът Дейвид Камерън. През юли 2012 външният министър Уилям Хейг изпрати писма до всички държави-членки, в което ги попита за мнението им по предложението на премиера Камерън за осъществяване на “преглед на баланса” на Евросъюза, който да разгледа “всяка област на законодателството на ЕС”. Преследваната цел беше, при благосклонно отношение на преобладаващата част от страните, да бъдат организирани центробежните сили в ЕС за да бъде той реформиран, а британското членство – предоговорено. След като само Швеция и Итали благоволиха да отговорят на писмото на Хейг, председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой заяви пред британския “Гардиън”, че “действията на Англия, която опонира на редица съгласувани политики в рамките на ЕС, подкопават сериозно функционирането му и могат да го разрушат”[21]. А на 4 февруари 2013 Франция и Германия оповестиха съвместния си отказ.

Междувременно, на 23 януари 2013, Камерън обяви намерението си да организира референдум за членството на Великобритания в ЕС до края на 2017, ако остане на власт след общите избори през 2015 и в случай, че не успее да предоговори условията за британското членство в Съюза. Оказа се, че единственият държавен лидер, обявил се еднозначно и безусловна за оставане на Обединеното кралство в ЕС беше ... президентът на САЩ Обама[22]. Надеждите на Лондон, че ще съумее да постигне целта си бяха възложени на Германия с офертата за установяване на британско-германско лидерство в един реформиран Европейски съюз. Канцлерът Ангела Меркел беше посрещната с небивали държавни почести (27 февруари 2014), но в речта си пред британския парламент побърза да попари очакванията на Лондон.

Камерън обаче продължи да предявява и да преформулира своите претенции към ЕС, които засягаха договорната основа на Съюза, обхвата и дълбочината на европейската интеграция, правомощията на европейските институции и механизма на функциониране на Обединена Европа. Колко критично важен за ЕС се оказа проблемът с настойчивите искания на Лондон за „денационализиране” на ЕС, показа речта на председателя на ЕК Жозе Мануел Барозу, произнесена на 9 май 2014 в Берлин. Въпреки тържествения повод, Барозу намери за потребно да привлече вниманието върху Великобритания и да предложи да се помисли членството й в ЕС да бъде заменено със “страна със специален статут”.

След като спечели парламентарните избори (15 май 2015) с мнозинство, което му даде възможност да състави еднопартийно консервативно правителство, Камерън продължи да обещава на британците успешно предоговаряне на условията за британското участие в европейската интеграция, заплашвайки същевременно ЕС, че в противен случай ще проведе обещания референдум за членството на страната му в Съюза.

Така, след като ЕС беше притиснат до стената от спешния мигрантски проблем и от растящия тероризъм, от кризата в Шенгенското пространство и в Еврозоната, от икономическата стагнация в ЕС, от кризите в отношенията с Русия и в доверието със САЩ, Европейският съвет се видя принуден да се занимава и с претенциите на Лондон за самата същност на европейския интеграционен проект. След извънредното му заседание (16 октомври 2015) неговият председател Доналд Туск с апломб заяви, че Европейският съвет “приветства” искането на британския премиер Камерън през ноември 2015 да представи своите предложения за реформиране на Европейския съюз. В писмо до Туск от 10 ноември 2015 Камерън изложи основните цели, които Обединеното кралство иска да постигне в преговори с другите държави-членки. В него между другото се казва, че “ЕС трябва да играе по-малка роля в някои области”, настоява се за дерегулации и либерализиране на единния европейски пазар, предлага се националните парламенти да могат да налагат “вето” върху закони, “предлагани” от Съюза, иска се намаляване на европейската бюрокрация, настоява се принципът на свободното движение да не се прилага за новите членки на ЕС, докато техните икономики не се доближат до британската. Писмото съдържа и искането всички по-нататъшни реформи в Съюза и в Еврозоната да се правят при независимост на британския паунд, на британския бизнес и на британските данъкоплатци. Освен това се настоява ЕС да декларира, че няма да се меси в британското право и политика. Потвърждавайки получаването на писмото, Туск обяви, че “сега преговорите могат да започнат”. От своя страна, ЕК раздели предложенията на три групи: осъществими, трудно приложими и много проблемни. Сред най-проблемните Комисията отнесе предложенията, водещи до “пряка дискриминация между гражданите на ЕС” и до “посегателство срещу свободата на вътрешния пазар на ЕС”. Сред трудно приложимите – искането за разделяне на подхода в общностната политика спрямо държавите от Еврозоната и онези, които не са във Валутния съюз. Сред приложимите пък са искането националните парламенти да отхвърлят европейското законодателство! С пълно основание Барбара Везел коментира за “Дойче Веле”, че предложенията на Камерън имат “вродени дефекти” и “идват в най-неподходящия и объркан момент за всички времена” в развитието на европейската интеграция.

Писмото на Камерън породи объркване дори у самия Туск, който в интервю за британския “Гардиън” заяви, че исканията на британския премиер могат да бъдат удовлетворени “много, много трудно”, поради което той трябва до дни да му представи ново предложение, ако желае споразумение до края на 2015. Но вместо да откликне на отправената молба, Камерън предприе срещи с националните лидери на 27-те други държави на ЕС[23], заплашвайки ги, че при “провал” самият той ще подкрепи идеята за излизане на Великобритания от Европейския съюз. Започнатата обиколка явно не даде очакваните резултати, ако се съди от признанието на Камерън пред британското консервативно списание “Спектейтър” (10 декември 2015), че предоговарянето “ще отнеме малко повече време, отколкото мислех”.

Същото може да се каже и за обсъждането на исканията на Камерън на Европейския съвет (18 декември 2015). Непосредствено след него германският канцлер Ангела Меркел не скри желанието си Великобритания да остане в ЕС с цената на промяна на европейските договори в дългосрочен план, но без посегателства върху свободата на движение в Съюза и на защитата на европейските граждани от дискриминация. Уверението на Меркел, че “всички са склонни на компромис” е опровергано в коментара на Лио Маккинстри в “Дейли телеграф” (30 декември 2015). Камерън “поиска възможно най-скромния пакет от реформи” на ЕС, твърди авторът, “но непреклонните европейски лидери отказаха каквито и да било отстъпки”. “Арогантност, твърдост и самодоволство характеризираха отговорите, които Брюксел даде на стратегията на британския премиер Дейвид Камерън за предоговаряне на отношенията на Великобритания с Европейския съюз.” Според Маккинстри, причините за това са “догматичния начин на мислене на европейския елит” и “победата на възгледа за федералната супердържава”.

Това поредно поражение на Лондон не обезсърчи Камерън, който продължи да обикаля столиците на държавите на ЕС в упорито търсене на подкрепа за своите искания. След като получи частично разбиране от полския министър-председател Беата Шидло и унгарския премиер Виктор Орбан, Камерън заяви, че предложенията му остават непроменени, но е “отворен за алтернативни решения” преди следващото заседание на Европейския съвет през февруари 2016. Камерън продължава да поддържа обещанието си да проведе референдум за членството на Великобритания в ЕС, за да не се лишава от тази възможност за оказване на натиск върху останалите държави-членки с цел предоговаряне на британските условия за членство. Този курс му донесе частична подкрепа и от чешкия премиер Бохуслав Слободка. Той обаче изостря фундаменталните различия не само в европейското, но и в британското общество, включително в самата Консервативна партия и дори в нейното правителство. През януари 2016 излезе наяве фактът, че половината от членовете на правителството държат безусловно на оставането на Обединеното кралство в ЕС и настояват, ако на референдума победят евроскептиците, Камерън да подаде оставка. Другата половина от членовете на кабинета пък критикуват Камерън и първия му министър Джордж Обзърн за това, че предварително са решили да водят кампания за оставане на страната в ЕС и вече използват държавния апарат за обработване на общественото мнение.[24]

Както и да се развият по-нататък нещата, ясно е едно - “британското камъче” в обувката на Обединена Европа ще продължава да я измъчва.

Кризата на политическото лидерство в ЕС

Към всички тези аспекти на общата криза на ЕС в наши дни трябва да добавим и лидерската криза в Съюза. Днешното поколение европейски лидери, което не е преживяло ужасите на подпалените в Европа световни войни, сякаш забрави трагичните уроци от миналото и видимо загърби заветите на “бащите-основатели” на Обединена Европа. Те не възлагаха надеждите си на суверенната национална държава, макар че именно в  Европа се постави началото на процеса на формиране на първите нации (през ХІV век), зароди се и изкристализира идеологията на националната държава (в края на ХVІІІ столетие) и се утвърдиха първите национални държави (към средата на ХІХ век). Богатият европейски опит по отношение на националната държава им показа какви са обективните резултати от нея: етнически и религиозни чистки, напрежение в междусъседските отношения, териториални претенции, великодържавен шовинизъм, политически авантюризъм, междунационални ежби, провокативни действия, кървави двустранни, регионални и европейски войни[25]. Особено поучителни за “бащите” на Обединена Европа бяха двете световни войни, разпалени от непримирими европейски национални държави, когато европейци избиваха европейци с песен на уста. В крайна сметка чудовищната сметка бе платена от Европа, като цяло: Старият свят прахоса живота на десетки милиони хора, понесе нечувани материални разрушения, изчерпа златните и валутните си резерви, попадна под външна финансова зависимост, загуби моралните и фактическите основания да бъде колективен световен лидер, а непосредствено след Втората световна война попадна в клопката на двете световни суперсили – САЩ и Съветския съюз. Трескавото търсене на спасение от “задънената улица”, в която националните държави натикаха Европа, роди най-убедителната европейска противоотрова на националната държава – изграждането на наддържавна организация на принципа на интеграцията. Смисълът на започналата в средата на ХХ век европейска интеграция не бе премахване на националните държави, а тяхното трансформиране чрез изграждане и укрепване на наднационални институции, които да развиват солидарността между нациите и да осъществяват ненатрапчиво и невидимо европеизация на властта[26].

Фактическото загърбване на заветите на “бащите-основатели” на Обединена Европа започна с над 11-годишното управление на британския премиер Маргарет Тачър (1979-1990). Макар в крайна сметка да се оказа в почти пълна изолация в Европейската общност, което бе сред причините за отстраняването и от властта от нейната собствена партия, “Желязната лейди” успя да посади отровните семена на един нов стил на обществено отношение спрямо Европейската общност. Ако от 50-те до първата половина на 80-те години на ХХ век Общността се възприемаше от всички участващи страни като интегрален клуб на солидарни държави и граждани, Тачър започна да налага новото схващане за нея като организация, с която трябва да се “воюва” за постигане на користни “национални” цели, като й се прехвърля дори и отговорността за претърпените неуспехи на националните власти. Този нов политически жаргон с присъщата му борческа фразеология постепенно бе усвоен от национални лидери на държавите от ЕС и дори от искрените привърженици на европеизма, които се поддадоха на изкушението да изтъкват “заслугите” си като “борци” за националната кауза. Това плъзгане към национализма не само накърняваше имиджа на Обединена Европа, но и водеше към отчуждаване и на държавно-политическия елит, и на гражданите от традиционните ценности на европеизма. Освен това, то обективно подхранваше популизма на националистическите формации, възприели ЕС като “излишен” ограничител на националния суверенитет, който би било по-добре да бъде отхвърлен. Резултатите проличаха особено ясно през последното десетилетие, когато евроскептичните политически формации, възникнали в почти всички държави-членки на ЕС, успяха да формират и собствена група в ЕП, а някои от тях – дори да се превърнат в първи политически сили в страните си.

Особено тежка е кризата на политическото лидерство в новите демокрации на Европейския съюз. Мътните гребени на мощните вълни на политическите промени от 1989 насетне изтласкаха на управленски позиции явно неподготвени национални лидери, които лесно се поддадоха на съблазънта да осребрят участието си във властта. Въпреки доминиращите сред всички народи от Централна и Източна Европа проевропейски настроения, лидерите им възприеха проамериканска политика, оправдавана първоначално с убедителния аргумент, че така работят за постигане на необходимото членство на страните им в Северноатлантическия съюз. Но и след приемането в НАТО, вече устремени към постигане на по-важната външнополитическа цел - членството в ЕС, те продължиха да отдават предпочитание на атлантизма пред европеизма и да се държат така, сякаш искаха страните им да станат поредния щат на САЩ, а не поредната държава в Евросъюза. Много от тях не се поколебаха да разчитат на американска помощ в името на поемането на властта и на нейното задържане. Причините за това разминаване между обществени нагласи и ориентация на политическите елити в Източна Европа могат да се търсят не само в неукрепналите граждански общества, покварата на политическите нрави, ширещата се корупция сред държавно-политическите върхушки, унизителния инстинкт на преклонение пред “Големия брат”, но и в целенасочената политика на САЩ в този европейски регион. Публикуваните през 2010 в сайта “Уикилийкс” дипломатически документи на САЩ показват стремежа на Вашингтон към налагане на своето влияние в новите демокрации в Европа, като не се подбират средства за спечелване на националните лидери на своя страна. Характерна в това отношение е исканата от държавния секретар Хилари Клинтън информация за биометричните данни на лидерите и техните слаби места. Румънският президент Траян Бъсеску например, бива ласкан, че е закупил употребявани американски изтребители Ф-16 без да спази изискването на ЕС за провеждане на международен търг и, че помогнал на служител в посолството на САЩ в Букурещ да избегне съда за причинената смърт на румънския рокмузикант Теофил Петер. В секретна грама на посланика на САЩ в София Джон Байерли от 9 май 2006 Бойко Борисов е наречен “непредсказуема личност”, като е добавено, че “егото може да е най-силния ни лост за влияние върху него”. Още по-характерна е грамата на посланик Нанси Макълдауни от навечерието на парламентарните избори в България през 2009, в която Вашингтон е предупреден, че ако ГЕРБ победи на изборите, на САЩ им предстои “трудна езда”[27].

Като дългогодишен активен участник в изграждането на Обединена Европа, председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер откровено изрази притесненията си за състоянието на днешните национални лидери. В реч, произнесена в Мадрид на 23 октомври 2015, той с огорчение отбеляза, че те “не са горди с постиженията на своите предшественици” и “не се обичат достатъчно” помежду си.

Кризата на политическото лидерство се наблюдава и на общоевропейско равнище. В резултат от сделките между стари и нови демокрации и различни други квоти, на възлови места в европейските институции се оказаха изтласкани личности, които са явно неподходящи за високите си постове. За председател на Европейския съвет беше избран полският премиер Доналд Туск, пропаднал на президентските избори в своята страна и лъгал години наред за нацисткото минало на своя дядо Йозеф Туск.[28] Преди години за председател на ЕК беше избран не най-достойния кандидат – белгийският премиер Ги Верховстад, само заради съпротивата на една държава – Великобритания, която го обвини във “федералистки наклонности”, а резервният кандидат Жозе Мануел Барозу. По време на обсъждане на номинациите за негов приемник, основният кандидат Жан-Клод Юнкер бе уличен в съмнителни връзки с транснационални корпорации, като премиер на Люксембург. За важни постове в ЕК се търсеха упорито жени, поради което за върховен представител по външните отношения и сигурността бяха избирани последователно баронеса Катрин Аштън и Федерика Могерини, очевидно неподготвени за тази изключително отговорна длъжност. Примерите могат да бъдат продължени.

Като цяло, сегашните политически лидери на ЕС - и на национално, и на общоевропейско равнище, демонстрират очевиден дефицит на преданост към общоевропейските интереси и сериозен недостиг на аналитичен капацитет и прогностична мисъл. У тях трудно се долавят дори традиционните за европейците достойнство и гордост. Обединена Европа се оказа без солидни и надеждни “мозъчни центрове” за стратегически анализи и прогнози, а младата европейска дипломатическа служба – със скромен опит и недостатъчно ефективна. При това положение, не само че се изпариха амбициите за водеща балансираща роля на европейците в международния живот, но и се наложи тягостното впечатление, че действията на ЕС са “копи-пейст” на политиката на Вашингтон.

За да не звучат тези констатации като безоснователни упреци, ще ги подкрепим с характерни примери, най-напред от допуснатата конфронтация на ЕС с Русия. Няколко дни преди “февруарската революция” в Киев бившият председател на ЕК Романо Проди си даде труда в специална статия да предупреди Брюксел за опасните последици от поведението на “крайно десните националистически групи” в Украйна, но сегашните лидери на ЕС заложиха именно на тях в стремежа си да откъснат тази най-голяма по територия европейска страна от Русия и да я включат в своята сфера на влияние. По-малко от месец след държавния преврат в Киев, еврокомисарят по разширяването Щефан Фюле декларира готовността на ЕС да приеме в дългосрочен план Украйна. Присъединяването на Крим към Руската Федерация беше възприето от сегашните лидери на ЕС като “безпрецедентно нарушение на международното право” и от позицията на съдници те последваха внушението на Вашингтон за налагане на санкции на “агресивна Русия”. Коментирайки тези действия на ЕС, един от големите строители на Обединена Европа – бившият френски президент Валери Жискар д`Естен, заяви, че счита за “исторически справедливо “връщането” на Крим в Русия”, определи налагането на санкции срещу Москва като “нарушение на международното право”, а по повод плановете за приемане на Украйна в ЕС наблегна, че е необходимо на тази страна да се осигури нейното “равно отстояние от Европейския съюз и Русия” и бъдеще като “многонационална конфедерация”. Бившият десен президент на Франция Никола Саркози нарече следваната от левия Оланд политика на конфронтация с Русия “лудост”. А известният френски политик Жан-Пиер Шевенман определи наложените от ЕС санкции на Русия като “подигравка с разума”. Знаменателно е, че руската политика на Ангела Меркел се натъкна на най-упоритата и обоснована критика в самата Германия. Сред откритите й критици се наредиха всички живи бивши канцлери: Хелмут Шмит, изпитал върху гърба си руската сила като войник на Източния фронт по време на Втората световна война[29]; Хелмут Кол, помнещ добре, че именно Москва беше главният фактор за мирното обединение на Германия; Герхард Шрьодер, убеден привърженик на схващането за фундаменталното място на руско-германските отношения за мира, сигурността и просперитета на Европа. Нека си спомним още, че западноевропейските лидери от 70-те и 80-те години на ХХ век не се поколебаха да изградят съвместно с болшевишкия Съветския съюз Трансевропейския газопровод от Сибир до Западна Европа, въпреки грубия натиск на администрациите на Картър и на Рейгън, защото този икономически мегапроект обслужваше общоевропейските стопански интереси и беше дългосрочна инвестиция за утвърждаване на общоевропейския процес, на мира и просперитета на Европейския континент. Докато сегашните европейски лидери позволиха на администрацията на Обама да блокира газопровода “Южен поток” със същите аргументи, с които си служиха навремето Картър и Рейгън: че това би засилило икономическата зависимост на Европа от Русия, което ще даде на Кремъл възможността да оказва и политически натиск над нея[30]. Или да вземем друг пример. Лидерите на Франция и Германия от края на ХХ век установиха с руския лидер редовни Срещи на върха за координиране на една съгласувана политика по най-важните международни проблеми, включително отношенията със Съединените щати. Днешните лидери на същите тези водещи държави на ЕС не само че се отказаха от този изключително полезен за цяла Европа форум, но и все по-верноподанически следват указанията на САЩ, чиито собствени национални интереси изискват отдалечаване на ЕС от Русия и по възможност скъсване на отношенията между тях.

Или да вземем случая с нестихващите от средата на 70-те години опити на Великобритания да предоговори отношенията си с Обединена Европа и да промени самата същност на европейския интеграционен проект. Европейските лидери от последната четвърт на ХХ и първото десетилетие на ХХІ век бяха непреклонни пред постоянно подновяващите се искания на Лондон, предупреждаваха го, че ако не се откаже от своите претенции за денационализация на Обединена Европа, ще се пристъпи към създаване на нова, истинска интегрална Европа без Великобритания, и за първи път въведоха в договорната основа на ЕС клауза, даваща възможност на Обединеното кралство да се оттегли от Съюза, ако той толкова не му допада. А в наши дни Меркел обявява, че всички били склонни на компромис в името на оставането на Обединеното кралство в Европейския съюз.

И още един характерен случай, отнасящ се отново до чувствителен въпрос на европейската интеграция – стремежът на Турция към членство в Обединена Европа. Този стремеж на Анкара датира още от началото на 60-те години, но европейските лидери отговаряха с голяма сдържаност, следвайки курс на сближаване с Турция, който не включваше перспектива за пълноправно членство. Европейските лидери от ХХІ век обаче, се поддадоха на американския натиск и по време на британското председателство на ЕС през 2005 бе дадено начало на присъединителни преговори с Турция за пълноправно членство. След няколко години в ЕС се наложи мнението, че това е било грешка, но заинтересованите от маргинализирането на ЕС сили продължиха да поддържат “необходимостта” от тази перспектива. През 2011 пет държави на ЕС (Великобритания, Испания, Италия, Финландия и Швеция) създадоха неформален кръг “Приятели на Турция”, ползващ се с подкрепата на еврокомисаря по разширяването Щефан Фюле[31] – същият, който настоява сега да бъде приета и Украйна (а вероятно и всяка желаеща държава, доколкото това ще помогне за размиването на ЕС и превръщането му в обикновена зона за свободна търговия). Принципиално различна гледна точка отстоява бившият френски президент Саркози, който заяви пред радиостанция “Европа 1” (2 декември 2015), че присъединяването на Турция “не е възможно”: “Сериозна грешка е да се позволи на Анкара да вярва, че може да се присъедини към ЕС. Това е колосална грешка. Турция е в Азия, не е в Европа.”

Кризата на политическото лидерство в ЕС има и друг, не по-маловажен аспект. Още при най-ранните планове за политическо обединяване на Европа (началото на ХІV век) техните автори се сблъскват с проблема за лидерството в Обединена Европа. Първоначално се приема, че някоя от най-влиятелните европейски държави трябва да се нагърби с този ангажимент. Твърде скоро обаче се разбира, че която и да е тази държава, тя неизбежно би изкористила общоевропейската идея с оглед на собствените си национални интереси. Така се налага тезата за необходимостта от колективно лидерство на две или повече държави, което да избегне посочената опасност и да осигури баланс на вътрешноевропейските взаимоотношения.

Тази стара идея беше заложена като един от основните принципи на европейската интеграция и се доказа като добре работеща. Инициаторката на европейската интеграция – великата сила Франция, великодушно предложи и прие победената във Втората световна война ФРГ като равноправен свой партньор в неформалното ръководство на Обединена Европа. Тази “ос” на европейската интеграция беше полуофициализирана с подписването на френско-западногерманския Версайски договор за приятелство (1963). Тя укрепна още повече след приемането на Великобритания в Европейската общност, което предполагаше още по-близко сътрудничество между тях, за да бъдат парирани британските претенции за еднолично лидерство в Обединена Европа или за създаване на лидерски “триъгълник” Лондон –Париж – Бон, както и за ревизиране на основните принципи на европейския интеграционен проект.

След приключването на студената война обаче, отново възникна проблемът с лидерството в Европа. Той не произтичаше толкова от предявените отново от Великобритания претенции за “ръководство” на ЕС, колкото от обединението на Германия. Въпреки предупрежденията на Великобритания и на Франция, САЩ фаворизираха именно “любимото си европейско дете” Германия със спотаената надежда да бъде елиминирана Франция или най-малко да бъде предизвикана френско-германска конкуренция и дори вражда. Шансовете за успех на стратегията на Вашингтон не бяха малки. Обединението на Германия беше, като цяло, едно справедливо решение на останалия след Втората световна война открит германски проблем. Но в сърцето на Европа се появи огромна държава, с най-многобройното население на континента, с мощен икономически, финансов, технически и иновационен потенциал, както и с пословична организираност, което доведе до определен дисбаланс във вътрешноевропейските взаимоотношения. Първоначално германските лидери не даваха ухо на американските внушения. Но канцлерът Ангела Меркел като че ли започна да се поддава. Като източноевропейка, подобно на почти всички останали източноевропейски лидери, тя изпитва смесица от омраза, респект и страх от Русия, както и преклонение пред поредния “Голям брат” – Съединените щати. С претенциите за възстановяване на статута на Германия като велика сила, с подхода си в ЕС и в международния живот, както и със своето поведение, тя събуди асоциациите за Германия от миналото, изкушаваща се да действа самостоятелно в европейските дела. На фона на слабия Оланд, ползващ се с рекордно нисък рейтинг дори в собствената си страна, амбициозната Меркел започна да си позволява сепаративни действия в ЕС по изключително важни за всички европейци проблеми. Нека си спомним само как през миналата година тя се озова в Москва при Путин, след като еднолично посети пътьом президента Обама във Вашингтон и канадския премиер Стивън Харпър в Отава – рядко унизителна стъпка на лидер на европейска сила, за което неслучайно Меркел бе удостоена с ласкателства в англосаксонските медии. Подобни, немислими в миналото, сепаративни действия канцлерът си позволи и по отношение на Великобритания. Под натиска от Вашингтон, офертата на Обединеното кралство за британско-германско лидерство в един реформиран ЕС и посрещането й като кралица в Лондон, Меркел започна да прави явно несъгласувани с Париж изявления по толкова чувствителния въпрос за членството на Великобритания в Европейския съюз. Не е за учудване, че англосаксонските медии се надпреварваха да я обявяват за най-влиятелен политик на 2015.

Тъкмо през тази 2015 обаче, с назидателния си подход към гръцката криза и особено с политиката си по отношение на напиращите към Европа мигранти и бежанци, оспорена остро във всички държави на ЕС, Меркел се оказа в крайно некомфортно положение в Съюза, в страната си и дори в  своята собствена партия. Коалиционният й партньор Християнсоциалният съюз заплаши да сезира Конституционния съд по въпроса за подсигуряване на държавните граници, а лидерът му Хорст Зеехофер заяви, че дава срок на канцлера до март 2016 да коригира грешките си, предупреждавайки я, че в противен случай партията му ще прекрати коалицията с Християндемократическия съюз и ще излезе от правителството, което би сложило край на управлението на Меркел. В аналогично положение изпаднаха и другите държавни лидери от Европейската народна партия (ЕНП). Именно през тази година партиите от ЕНП загубиха парламентарните избори в Гърция, Португалия, Финландия, Полша и Испания. Унгарският премиер Виктор Орбан опонира на Меркел по най-тежките проблеми, свързани с миграционната политика. Само ирландският премиер Една Кени и българският министър-председател Бойко Борисов твърдо застават зад Меркел. Спадът на влиянието на Меркел в ЕНП, както и на Германия в ЕС, пролича през декември 2015, когато бе нарушена традицията няколко часа преди Европейския съвет лидерите от ЕНП да се събират, за да координират и наложат позицията си по обсъжданите проблеми. И англосаксонците започнаха да се притесняват, че “Меркел остава сама” и “никой не иска да й помогне”[32]. В оформящата се нова обстановка вътре в самия ЕС Париж получава реален шанс да парира опита на Берлин за нарушаване на над 60-годишния механизъм на функциониране на Обединена Европа около една френско-германска “ос”. Шансовете Меркел да бъде ограничена не са никак малки, като се има предвид и опитът на италианския премиер Матео Ренци да я конкурира като лидер на Европейския съюз.

Вкарването на ЕС в заложения му геополитически капан

Въз основа на изложеното по-горе може да се заключи, че днес ЕС преживява комплексна криза, в която сложно се преплитат острите и неотложни проблеми на нелегалната миграция на стотици хиляди мюсюлмани, растящата опасност от ислямския тероризъм, неуредените проблеми в Шенгенското пространство и в Еврозоната, стагнацията в европейската икономика, нерегулираният украински конфликт и конфронтационните отношения с Русия, кризата на доверието към САЩ, напористите опити на Великобритания да ревизира самата същност на европейския интеграционен проект и лидерската криза в Обединена Европа.

Допускайки да бъде изправен пред тези заплетени и изключително трудно решими проблеми, ЕС само за няколко години проигра историческия си шанс да се утвърди като глобална и конструктивна сила, която да буди уважение сред всички основни геополитически играчи и с която да се съобразяват навсякъде по света. Някак неусетно и бързо еврооптимизмът окончателно отстъпи място на европесимизма, а “Европейската мечта” загуби голяма част от своя блясък и помръкна, преди да е дала очакваните щедри плодове. Самият ЕС напоследък излъчва импулси, наподобяващи предсмъртни конвулсии. Множат се прогнозите за неговия край, правени открито дори от собствените му лидери. Неотдавна френският президент Оланд заяви: “Европа трябва да утвърди себе си, иначе ще станем свидетели на нейния край.” Австрийският федерален канцлер Вернер Файман изрази увереността си, че сега става дума “или за обща Европа, или за тихо разпадане на Евросъюза”. Подобна е констатацията на еврокомисаря по цифровата икономика и цифровото общество Гюнтер Йотингер: “Европейският съюз се е научил да преодолява кризи, обаче страните с нестабилни и популистки правителства стават все повече. Аз съм загрижен за Общността. За първи път виждам реална опасност от разпадане на ЕС.” Ветеранът на европейската интеграция и сегашен председател на ЕК Жан-Клод Юнкер вече не крие огромното си разочарование от положението, в което се оказа Обединена Европа. Миналата година той с болка констатира, че ЕС се намира в упадък и неговата “любовна интрига” с интеграцията вероятно е към края си. В цитираната по-горе реч в Мадрид Юнкер определи сегашна Европа като “долината на страховете”. А по време на открития му телевизионен диалог с гражданското общество, проведен на 19 ноември 2015, заяви, че ЕС е “пред пропаст”. През следващия месец с нескрито униние Юнкер отбеляза: “Липсва Европа, в този Евросъюз се усеща недостиг както на Европа, така и на съюз.” А прогнозата му за новата 2016 беше изпълнена с европесимизъм: “Кризите, с които имаме работа сега, ще продължат да ни занимават, но към тях ще се добавят и нови.”

Все повече се утвърждава усещането, че ЕС е попаднал в клопка, в съзнателно заредена система от капани. Всяка стратегия за предпазването му от надвисналата опасност предполага верен отговор на напиращия главен въпрос: кой е най-заинтересован от съсипването на Обединена Европа? Внушението, че “Ислямска държава вкара Европа в капан”, както твърди щатският експерт по въпросите на сигурността Харлин Гамбхир в едноименната статия, публикувана във “Вашингтон Поуст” (16 ноември 2015), поне на този етап не е достатъчно убедително. Силите на ИД едва ли са достатъчни за това, пък и терористичната заплаха по-скоро може да помогне за консолидирането на Европа. А може би клопката е подготвена от Русия, както натрапчиво повтарят в един хор атлантиците? Само че, от гледна точка на международната и собствената си сигурност, Руската Федерация е обективно заинтересована от укрепване на ЕС, неговата еманципация от САЩ и по-активната му роля на световната сцена.

Най-заинтересовани от маргинализирането на ЕС са Съединените щати. За някои това твърдение може да звучи абсурдно, но то е защитимо. Вярно е, че САЩ подкрепиха безрезервно и възторжено създаването на първата европейска общност – Европейската общност за въглища и стомана (1952), защото това беше продиктувано от собствените им национални интереси. Те подкрепиха учредяването и на следващите европейски общности – Европейската общност за атомна енергия и Европейската икономическа общност (1958), макар и не така ентусиазирано, тъй като започнаха да се съмняват, дали сами няма да отгледат свой бъдещ конкурент. В началото на 60-те години администрацията на Айзенхауер се опита да погълне най-важната европейска общност – ЕИО, в една доминирана от САЩ “Атлантическа икономическа общност”[33]. Със своя “Велик план” Кенеди си постави амбициозната цел да интегрира ЕИО в една “Атлантическа общност”, която да има потенциала от икономическа да се превърне и в политическа общност[34]. Когато това не бе допуснато, администрацията на Джонсън се опита да въвлече ЕИО поне в една “Атлантическа зона за свободна търговия”[35]. В целия този, на пръв поглед безконфликтен период на взаимоотношенията между САЩ и Европейската общност, появяващите се противоречия между трансатлантическите партньори се напластяваха, без да бъдат разрешавани. Реалното положение към края на 60-те години бе коректно представено от “бащата” на американската геополитика и основател на школата на реалната политика проф. Ханс Моргентау: “Главните съюзници провеждат различни политики в целия свят и едва ли може да се намери поне един важен въпрос, по който тези съюзници да мислят еднакво (...) Където и да погледнеш, навсякъде са налице фундаментални разминавания между интересите и политическите курсове.”[36] Всъщност още от момента на напускането на НАТО от Франция (1966), както изтъкна един от най-авторитетните американски анализатори – професорът в Харвард и Йейл Карл Дойч, “САЩ започнаха да полагат целенасочени усилия за задържане на по-нататъшното развитие на европейската интеграция”[37].

В началото на 70-те години, когато конкуренцията между САЩ и Европейската общност вече беше безспорен факт, Вашингтон започна да се изявява като “двуликия Янус”: на думи подкрепяше европейската интеграция, но на дело се противопоставяше на укрепването на Обединена Европа. От западноевропейска гледна точка, трансатлантическите отношения изглеждаха, както образно се изрази в интервю от 1974 френският професор Раймон Арон, “като брак, който не трябва да се разтрогва, макар да е невъзможно да бъде направен приятен”[38]. В тази нова обстановка САЩ започнаха да търсят различни варианти за противопоставяне на Европа. През 1973 бившият секретар по финансите Джон Конъли предложи на Конгреса на САЩ Вашингтон да се заеме с формиране на “антиевропейски доларов блок” от държавите, страдащи от затворения “Общ пазар” на ЕИО: САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия, страните от Латинска Америка и Испания[39]. Вместо това, държавният секретар Хенри Кисинджър лансира идеята за изграждане на “Междуамериканска общност”, но латиноамериканските държави не искаха и да чуят за нея[40]. При Форд вицепрезидентът Уолтър Мондейл обиколи през 1978 столиците на съседите (Канада и Мексико) с идеята за създаване на “Северноамериканска икономическа общност” в противовес на ЕИО, но се натъкна на отказ[41].

След студената война, когато необходимостта от съхраняване на трансатлантическата стратегическа връзка на всяка цена отпадна, САЩ и Обединена Европа се оказаха на конкурентни “писти”. Обезпокоена от трансформирането на Европейската общност в ЕС, администрацията на Буш-старши успя да склони съседните Канада и Мексико да подпишат Северноамериканско споразумение за свободна търговия (НАФТА). В продължение на цялата 1994 Вашингтон беше горд, че е създал най-големия в света регионален пазар, но с приемането на Австрия, Финландия и Швеция на 1 януари 1995 Единният европейски пазар стана по-голям от северноамериканския. Всички опити на Вашингтон след създаването на НАФТА тя да бъде превърната в “Северноамериканска общност” и пилотен проект за бъдеща “Общоамериканска зона за свободна търговия” останаха напразни. Междувременно, президентът Клинтън лансира на Срещата на върха на Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество през 1993 предложение за създаване на “Тихоокеанска общност” по европейски модел, но държавите, към които бе отправено то, останаха глухи за него[42].

След терористичните атаки в Ню Йорк и Вашингтон от 11 септември 2001 и особено след разрива в трансатлантическите отношения във връзка с нелегитимната американска война срещу Ирак (2003-2011) САЩ и ЕС се заеха с голямо усърдие да укрепват своите икономически позиции по света. Като за начало, ЕС подписа всеобхватно търговско споразумение с Южна Корея и договори аналогично споразумение със Сингапур (декември 2012). Междувременно, през септември 2011, ЕС започна преговори с Канада за сключване на споразумение за стратегическо партньорство с цел активизиране на външнополитическото и отрасловото сътрудничество и по-нататъшно либерализиране на търговските и инвестиционните отношения. През април 2013 ЕС постави основите за започване на преговори за всеобхватно търговско споразумение с Япония. А на 8 юли 2013 ЕС започна със САЩ преговори за сключване на трансатлантическо споразумение в областта на търговията и инвестициите. През това време администрацията на Обама работеше трескаво за сключване на споразумение за Транстихоокеанско партньорство и то наистина бе подписано на 5 октомври 2015 в Атланта. Споразумението предвижда участващите 12 държави (Австралия, Бруней, Виетнам, Канада, Малайзия, Мексико, Нова Зеландия, Перу, Сингапур, САЩ, Чили и Япония), които съставляват 40% от световната икономика, постепенно да уеднаквят правилата за сделки и инвестиции. То премахва повече от 18 хиляди данъчни режима в участващите държави, създавайки равнопоставеност между тях, и дава основна рамка за сключване на множество конкретни споразумения. Вашингтон представи подписването на споразумението като свой “огромен търговски пробив” и като успешно “притискане на Китай”, чиято роля в Тихоокеанския регион непрекъснато нараства, но това споразумение има и определен антиевропейски подтекст. Така че продължаващите преговори между САЩ и ЕС за сключване на споразумение за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции далеч надхвърлят преките връзки на двата бряга на Атлантика и трябва да бъдат разглеждани в глобалния контекст на усилията на Вашингтон и Брюксел за изграждане на свои конкурентни мрежи от всеобхватни споразумения за свободна търговия и инвестиции с най-развитите индустриални държави по света.

Заключение

Както се вижда от изложеното, досегашният опит показва, че след като не успяха да погълнат европейците в една контролирана от Вашингтон “Атлантическа икономическа общност” или поне в една “Атлантическа зона за свободна търговия”, САЩ неизменно се стремяха да изградят някаква алтернативна “Общност” с цел съсипване на Обединена Европа, или поне на мрежа от търговски споразумения, която да е с по-големи възможности от конкурентната европейска мрежа. Нека се замислим и върху това, че анализът на сегашната комплексна криза на ЕС показва как при всички нейни аспекти нишките водят все към Вашингтон.

При тази постановка на проблема възниква въпросът: какви цели биха могли да преследват САЩ с геополитическата си стратегия за маргинализиране на ЕС, представян публично като “главен стратегически съюзник на Америка”? Въпреки своите слабости, изявили се особено релефно през последните години, ЕС си остава конкурент на Съединените щати. За последните е най-добре, чрез Великобритания, Полша и други свои “троянски коне”, да успеят да обърнат посоката на развитието на Стария свят от интегралната организация ЕС, стремяща се в перспектива към европейска федерация, към ерата на националните държави и политическата фрагментация на Европа. Показателно е, че в кабинета на Бжежински – един от главните стратези на Вашингтон през последния половин век, е окачена политическа карта на Европа, разделена на 200 държавици[43].

За да се избегнат евентуални недоразумения, нека уточня: САЩ наистина са заинтересовани от стратегически съюз с Европа. В наши дни Европа е по-нужна на САЩ, отколкото те – на Европа. Тя дори не е просто нужна, а жизнено потребна на Вашингтон в отчаяните му опити да съхрани все още привилегированото си положение в международната система. Но на Вашингтон не му е нужна наистина Обединена Европа, под формата на ЕС, който - като напълно съпоставим по своите потенциални възможности с тези на САЩ, непрекъснато да настоява за споделени отговорности, балансирано сътрудничество и равноправно партньорство не само в преките връзки между двата бряга на Атлантика, но и по отношение на съвместната им дейност в световните дела. Националните интереси на САЩ изискват предотвратяване на възможността за създаване на федерална Европа, както и денационализиране на ЕС, което да отвори пътя към една мозаечна Европа. Така разединена, Европа би била беззащитна пред съвременните предизвикателства и отчаяно би търсила закрилата и помощта на “Америка”. Именно такава Европа ще бъде далеч по-лесно управляема, защото всяка отделно взета европейска държава би била безспорно по-слабата страна в двустранните отношения със Съединените щати. От гледна точка на националните интереси на САЩ е особено важно ЕС да бъде трансформиран в обикновена Европейска зона за свободна търговия, която да бъде погълната чрез упорито налаганото от Вашингтон споразумение за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции в нещо като “икономическа НАТО”, както се изразява кандидат-президентът Хилари Клинтън.

Ще допусне ли ЕС да бъде маргинализиран? Той вече е така оплетен в заложените капани, че подобна перспектива не бива да се изключва. Това би било истински триумф на над вековната “Американска мечта” за покоряване на Европа.

Но, ако се стигне до такъв трагичен за Европа момент, има ли изход пред нея? Доказателство, че вече се мисли за това е откровението на председателя на ЕК Юнкер на споменатия открит диалог с гражданското общество. Трийсет и пет държави[44] трудно могат да имат сходни позиции, каза той по повод очевидния разнобой между държавите на ЕС, и многозначително допълни: Все някога, ще дойде времето, когато част от тях ще образуват едно “ядро” на бъдеща истинска интегрална Европа. Че казаното от Юнкер не е случайно изпуснато предположение, стана ясно през януари 2016 от интервюто на италианския държавен секретар по европейските въпроси Сандро Гоци, дадено за вестник “Република”. В него той посочва, че Италия, която от години настоява за по-силна европейска интеграция, иска още в началото на 2017, по повод 60-годишнината от подписването на Римския договор за ЕИО, да започнат междуправителствени преговори за промяна на договорите на ЕС с цел реализация на старата идея за Европа “на две скорости”. Това предполага “на първа скорост” да останат всички сегашни държави на ЕС, обединени около ценностите на единния пазар и на основните свободи. Онези от тях, които желаят, трябва да преминат “на втора скорост”, формирайки “ядро”, основано на “обновена и задълбочена Еврозона” с общ “министър на финансите”, избран от ЕП и подотчетен на него. Гоци уверява, че с вижданията на Италия са съгласни Белгия, Холандия, Люксембург, Гърция, Португалия и Малта. Според него е време Франция, която подкрепя италианския анализ за потребностите на европейската интеграция, да се включи в действията в тази насока. Гоци уточнява, че Германия иска да отлага стартирането на междуправителствени преговори за нова организация на Обединена Европа – твърдение, навяващо на мисълта, че Берлин е по-скоро склонен да изчака резултата от евентуалния референдум за членството на Великобритания в ЕС. Дали наистина тази последна възможност за оцеляване на европейската интеграция в случай на непреодолима криза няма да се окаже спасителна, предстои да видим.

 

Бележки:


[1] Вж. Сорос, Д. Кредитната криза на 2008 и какво означава тя. София, 2009.
[2] Разкритието бе направено едва през 2011 - The New York Times, 2011, Febr. 14. Скандалът даде повод на френския президент Никола Саркози да заяви, че приемането на Гърция в Еврозоната е било “грешка”. 
[3] Цит. по: Аврейски, Н. САЩ и Европа. Европейската политика на Вашингтон. В. Търново, 2013, с. 856.
[4] The New York Times, 2011, Nov. 11.
[5] Бжежински, З. Извън контрол. Глобален безпорядък в навечерието на ХХІ век. София, 1994, с. 210.
[6] В реч на среща в Националния пресклуб от 22 април 2014, спонсорирана от американската компания “Шеврон”, помощник-държавният секретар за Евразия Виктория Нюланд заяви, че “САЩ “инвестираха” 5 млрд. дол. за организиране на специални групи, които да организират преврата в Украйна”. Цит. по: Мацеи, У., Р. Жигон. Украинската криза и руско-американският геополитически сблъсък. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 3, с. 114. 
[7] Това дава основание на щатския икономист и културен антрополог Ерик Зюсе да твърди, че Гражданската война в Украйна “беше започната от Барак Обама”. – Зюсе, Е. Как и защо САЩ рестартираха Студената война. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 4, с. 130.
[8] Мацеи, У., Р. Жигон. Посоч. съч., с. 115.
[9] Денесе, Е. Украйна: обърната наопъки реалност. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 3, с. 123.
[10] Животът днес, 17 дек. 2013 – 6 ян. 2014.
[11] Дергачов, В. Битката за Евразия: тектоничната геополитическа трансформация. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 4, с. 149. 
[12] Зюсе, Е. Посоч. съч., с. 127-128.
[13] Шулце, П. Германско-руските отношения и “Източната геополитика” на ЕС. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 3, с. 53.
[14] Договорът за създаване на Евразийски икономически съюз бе подписан на 29 май 2014. между Беларус, Казахстан и Русия и влезе в сила на 1 януари 2015. На 2 януари 2015 към него се присъедини Армения, а на 25 май с. г. Киргизстан приключи ратификацията на своето присъединяване. 
[15] The New York Times, 2015, Apr. 15.
[16] Определението е на “Вашингтон пост” в броя му от 30 август 2014.
[17] Лебедев, А. Очерки британской внешней политики (60-80-е годы). Москва, 1988, с. 38.
[18] Вж. Попова, Ж. Основи на правото на Европейския съюз.София, 2001, с. 443.
[19] Аш, Т.-Г. Свободният свят. Америка, Европа и изненадващото бъдеще на Запада. София, 2005, с. 61.
[20] Бжежински, З. Втори шанс. Трима президенти и кризата на американската суперсила. София, 2007, с. 203. 
[21] The Guardian, 2012, Dez. 29.
[22] Вж. Аврейски, Н. Ще се разтрогне ли “бракът по сметка” на Обединеното кралство с Обединена Европа? – В: Знанието – традиции, иновации, перспективи. Т. ІІ. Бургас, 2013, с. 57.
[23] Интересно е, че обиколката си на националните лидери Камерън започна от столиците на източноевропейските държави-членки, като посети най-напред София предвид репутацията на премиера Бойко Борисов в ЕС на склонен към отстъпки.
[24] Твърдението е, че Камерън е забранил на своите министри евроскептици да изтъкват публично аргументи в полза на напускането на ЕС, докато е разрешил на еврооптимистите възможността открито да изразяват своите доводи за оставането на Обединеното кралство в Европейския съюз. 
[25] Шулце, Х. Държава и нация в европейската история. София, 2002, с. 335-337.
[26] Вж. по-подробно: Auf dem Wege zu einer Europaischen Staatlichkeit. Stuttgart, 1993.
[27] Скептицизмът на посланиците Байерли и Макълдауни се оказа недотам основателен. Бойко Борисов не забрави, че американците са го накарали да превърне ГЕРБ от гражданско движение в политическа партия. През февруари 2013, когато правителството на ГЕРБ бе атакувано от масово народно недоволство, премиерът Борисов си даде оставката първо в посолството на САЩ в София малко след 3 часа посреднощ и едва след това – в Народното събрание. След като през юни 2014 стана ясно, че кабинетът “Орешарски” няма да издържи и ще се върви към предсрочни парламентарни избори, Борисов отново се оказа в САЩ на предизборен инструктаж.
[28] С документален материал от нацистките архиви, включително снимков, бе показано, че Йозеф Туск е участвал в акции на военизираните отряди на немските нацисти (СС) за арестуване на евреи в Полша по време на Втората световна война. Самият Доналд Туск бе питан за отношението на неговите дядовци към нацистите по време на кандидатпрезидентската му кампания през 2005, когато той отговаряше, че те са лежали в нацистки концлагер поради съпротивата им срещу Хитлер. – Вж. Русия днес, 12-18 септ. 2014. 
[29] Шмит се пресели в отвъдното на 10 ноември 2015 на достолепната 96-годишна възраст.
[30] Вж. Аврейски, Н. САЩ и Европа..., с. 432-433, 457-458.
[31] Пак там, с. 720.
[32] Вж. коментара на проф. Флориан Едер от Йейлския университет в “Политико”.
[33] Иванова, И. Концепция “атлантического сообщество” во внешней политике США. Москва, 1973, с. 208 сл.
[34] Мельников, Ю. От Потсдама к Гуаму. Очерки американской дипломатии. Москва, 1972, с. 268-269.
[35] Воронцов, Г. США и Западная Европа. Новый этап отношений. Москва, 1979, с. 77.
[36] Morgenthau, H. A New Foreign Policy for the United States. New York, 1969, pp. 6-7. 
[37] Вж. Аппатов, С. США и Европа. Общие проблемы американской континентальной политики. Критический анализ американской буржоазной историографии. Москва, 1979, с. 89.
[38] Цит. по: Бункина, М. США – Западная Европа. Новые тенденции в соперничестве. Москва,
1976, с. 19.
[39] Гончаров, А. Война, которая не прекращается. Усиление экономических противоречий между США и странами “Общего рынка” и кризис системы регулирования международных хозяйственных отношений современного империализма. Москва, 1975, с. 167-168.
[40] Кисинджър, Х.  Години на промяна. София, 1999, с. 609-613.
[41] Мельников, Ю. Имперская политика США. Истоки и современность. Москва, 1984, с. 106. 
[42] Кисинджър, Х. Дипломацията. София, 1997, с. 724.
[43] Фактът бе изнесен на международна научна конференция в УНСС на 23 ноември 2015 г. от чл.-кор. проф. д.ф.н. Васил Проданов, приет лично от Бжежински в неговия кабинет.
[44] Юнкер явно има предвид не само държавите-членки, но и страните от “присъединителния пакет” на Европейския съюз.

*Преподавател в Бургаския свободен университет, това е заключителната част на статията, чиято първа част беше публикувана в бр.2/2016 на Геополитика

{backbutton}

Дълго време "източната политика" (Ostpolitik) на Германия погрешно се тълкуваше от мнозина анализатори като символичен израз на склонността на Берлин към безусловно стратегическо партньорство с Русия. В Европа пък се лансираше тезата, че това ерозира единните европейски инициативи в такива сфери като енергийната политика и Европейската политика за съседство [Leonard, Popescu].

На свой ред, в Москва дълго време хранеха определени илюзии относно ролята на Германия като своеобразен лобист и адвокат на руските интереси в Европа. В прословутата си "кримска реч", спирайки се на въпроса за позицията на Кремъл към обединението на Германия през 1990, президентът Путин заяви: "Нашата страна... еднозначно подкрепи искрения и неудържим стремеж на германците към национална единство. Сигурен съм, че вие (т.е. германците - А.Д.) не сте го забравили и разчитам, че гражданите на Германия също ще подкрепят стремежа на руския свят, на историческата Русия, за възстановяване на своето единство" [Обращение Президента…].

Ето защо решението на Берлин не просто да подкрепи политиката на санкции срещу Русия, но и да се превърне в нейн архитект, както и рязко критичната му позиция по отношение на руските действия в Сирия, беше неприятна изненада за Москва. Публичният дискурс в Русия реагира на това, като обвини канцлера Меркел, че действа като сателит на Вашингтон и не демонстрира каквато и да било външнополитическа самостоятелност [Виж например: Розэ].

Разнообразните идейни основи на Ostpolitik не дават възможност тя да бъде характеризирана нито като еднозначно проруска, нито като антируска. При това, именно Германия си остава ключовата държава, от която до голяма степен зависи по-нататъшното развитие на руско-европейските отношения.

Еволюцията на понятието Ostpolitik

В съвременната история понятието "източна политика" започва да се използва в края на 60-те години на миналия век във връзка с усилията на западногерманското правителство на Вили Бранд да инициира политика на разведряване по отношение на държавите от Варшавския блок. Тогава германският канцлер призовава за намаляване на напрежението в отношенията с Изтока (т.е. не само със СССР, но и с държавите от Източна и Югоиозточна Европа, включително ГДР) и за развитие на търговско-икономическите, културните и научно-образователните връзки като по този начин да се съдейства за укрепването на мира в Европа.

Новият подход се основава на идеята, че взаимното сближаване е в интерес както на западните държави, така и на Варшавския блок, а единственият противник на тази политика (според самия Бранд) е  правителството на ГДР. В тази връзка Бранд призовава да се признае липсата, в обозримо бъдеще, на възможност за обединяването на Германия, а следователно, и необходимостта от мирно съвместно съществуване с ГДР и СССР, за да се гарантират интересите на германската нация [Brandt]. Оттогава насам "източната политика" влиза в историята като позитивен принос на ФРГ за европейската и международната сигурност.

Разпускането на Варшавския блок, прекратяването на студената война и обединяването на страната бяха възприети в Германия като начало на нова ера. Смяташе се, че така ще стане възможно и изграждането на обединена Европа при това не само по отношение на стратегическата сигурност, но и от гледна точка на общите ценности и институции. В цитираната по-горе статия на Вили Бранд във Foreign Affairs се посочва, че държави като Полша или Чехословакия по ред географски, исторически и културни причини имат пълното право, наред с ФРГ, да се смятат за част не от Източна, а от Централна Европа. Затова, за германската „източна политика”, 90-те и началото на 2000-те години преминаха под лозунга за „съединяването на Европа”, предвиждащ включването на държавите от Централна, Източна и Югоизточна Европа в евроатлантическите интеграционни институции [Вж., например: Deutsche Einheit…].

Разширяването на ЕС беше осъществено без да се взема насериозно загрижеността на Москва. Въпросът за икономическите загуби на Русия от разширяването дори не беше дискутиран, а отстъпките на Европейската комисия и Литва във връзка с т.нар. "калининградски транзит" бяха чисто символични и не отговаряха на амбициозното предложение за създаване на безвизово пространство между Русия и ЕС, направено от Путин в писмо до Еврокомисията [Frydrych]. Не помогна дори фактът, че от името на ЕК преговорите се водеха от Гюнтер Ферхойген, известен като съмишленик на Ханс-Дитрих Геншер и Герхард Шрьодер. Тоест, през този период разширяването на ЕС беше ключов приоритет на германската "източна политика".

Съзнавайки значението на Русия за европейската сигурност и опасностите, които би породило изключването и от Европа в резултат от разширяването на ЕС на изток, германските елити бяха склонни да предложат на Москва "задълбочено партньорство". През 1999 канцлерът Герхард Шрьодер бе сред главните инициатори на формулирането на стратегия на ЕС за отношенията с Русия. Той обаче се сблъска със сериозната съпротива на някои страни членки, които бяха по-скептично настроени към сътрудничеството с Москва [Timmins, с. 193]. В резултат, новата стратегия на ЕС по отношение на Русия се оказа чисто формален и лишен от реално съдържание документ.

Ето защо Шрьодер реши да развива най-вече двустранните отношения с Русия, макар да ги позиционираше като интегрална част от бъдещия общоевропейски подход, който обаче така и не беше формулиран. През април 2001 се появи нашумялата статия на канцлера, озаглавена "Германската политика по отношение на Русия - европейската източна политика", където той, в частност, посочва, че без Русия не може да има и обединена Европа. На практика обаче, този подход не предвиждаше гарантирането на някакви изключителни условия за Москва, а - тъкмо обратното - включваше редица сериозни изисквания към нея: Русия например трябваше да стане част от западната "общност на ценностите", да изпълнява стриктно поетите от нея международни ангажименти, да осъществява вътрешни реформи, целящи създаването на правова държава и благоприятен инвестиционен климат [Schroeder]. Това, както изглежда, се свързваше с надеждите, които Берлин възлагаше на новия руски президент Владимир Путин, когото известният германски експерт по Русия Александър Рар квалифицира като "немецът в Кремъл".

Прокарваната от Шрьодер Ostpolitik беше успешно реализирана по отношение на разширяването на ЕС, като канцлерът активно лобираше и за "европейските перспективи" на Турция. Що се отнася до Русия, в това отношение Германия постигна относителни успехи само в двустранния контекст на отношенията с нея (пускането на газопровода "Северен поток", обменът на енергийни активи, разширяването на търговско-икономическото и инвестиционното сътрудничество на ниво малки и средни предприятия).

Арестът на Михаил Ходорковски през 2003 до голяма степен помрачи перспективите пред германско-руското партньорство. "Цветните революции" в Грузия, Украйна и Молдова, както и грузинско-руската война през август 2008, промениха конфигурацията на германската "източна политика". На преден план в нея излязоха интересите на политически активните и прозападно настроени постсъветски държави, които от 90-те години насам биват обозначавани като Източна Европа. Вследствие на това възникна нов антагонизъм, чиито символ стана програмата "Източно партньорство", която макар и да не бе официално инициирана от Берлин се ползваше с активната му подкрепа.

Последният сериозен опит за включването (Einbindung) на Русия в европейската система за сигурност беше т.нар. Мезебергска инициатива. На срещата в Мезеберг през юни 2010 канцлерът Меркел и президентът Медведев подписаха меморандум, с който Русия се ангажираше, срещу възможността да бъде създаден комитет ЕС-Русия по въпросите на сигурността, да допринесе в решаваща степен за окончателното разрешаване на конфликта в Приднестровието. Тази инициатива беше лансирана от съветника на Меркел по външната политика Кристоф Хойсген и предложена на въпросната среща без да е предварително съгласувана с останалите членки на ЕС [Ремлер].

Въпреки едностранния характер на германската иницитива, тя не беше плод на някакъв сговор с Русия. Напротив, от Москва се изискваше да действа в пълно съответствие с очакванията на ЕС: да преформатира миротворческата си мисия в Приднестровието в полицейска и да съдейства за реинтеграцията, а не за "федерализацията" на Молдова. При това, подобно на Шрьдер през 2001, и Меркел през 2010 очакваше от новия руски президент (тогава това беше Медведев) пробив в интеграцията на Русия в европейската политическа общност при предложените му от Брюксел условия. В този контекст, Мезебергската инициатива беше реакция на руското предложение за подписването на нов договор за европейска система за сигурност и опит за подкрепа на тази стъпка на фона на недоверието към нея от страна на редица членове на ЕС заради грузинско-руската война.

След като Русия обяви своя евразийски проект, Мезебергската инициатива загуби актуалността си. Оттогава насам започна да се задълбочава и отчуждението между Берлин и Москва. Както стана ясно от речта на германския външен министър Гидо Вестервеле за "източната политика", произнесена през юни 2013, Германия започна да свързва надеждите си за изграждане на "общоевропейски дом" предимно с Украйна и другите държави от Източна Европа, а не с Русия. Отношенията с последната трябваше да се градят на основата на прагматичните интереси (решаването на иранския ядрен проблем, възстановяването на Афганистан и т.н.). При това Вестервеле предложи поуките от "източната политика" да се използват при изграждането на отношенията с новите световни силови центрове - Китай, Индия, Бразилия и т.н., т.е. с държавите, с  които - в тесния смисъл на думата - Германия не споделя общи ценности [Rede von Außenminister…]. Тоест, Берлин започна да разглежда Русия не като европейски "инсайдър", а като външна сила, наред с другите големи неевропейски страни. В съответствие с новата външнополитическа концепция, предложена от Вестервеле през 2011, Берлин ги смята за "структуриращи държави" (Gestaltungsmaechte) , с които Германия следва да гради система от партньорства с цел ефективното управление на глобализацията [Globalisierung gestalten…].

Тоест, дискурсът за "източната политика" с течение на времето претърпя съществени промени. В неговите рамки, все по-голямо значение започнаха да придобиват първо държавите от Източна и Югоизточна Европа, а след това и бившите съветски републики. Своеобразен апотеоз на този процес стана посещението на напускащия поста си германски външен министър Гидо Вестервеле на киевския "Майдан" през декември  2013 [Westerwelle unterstützt…] и последвалото го признаване на резултатите от поредната украинска "революция" през февруари 2014. И, ако до подписването на Мезебергския меморандум Германия се опитваше да лансира инициативи, целящи интегрирането на Русия в европейската военно-политическа и икономическа система на отношения, днес Берлин разглежда Москва като важен, но въпреки това външен партньор на обединена Европа.

Идеологията и практиката на съвременната Ostpolitik

Нека се опитаме да анализираме факторите, влияещи върху формирането на германския външнополитически дискурс, особено по отношение приоритетите на "източната политика".

Фигура 1. Крехкият баланс на германския дискурс на Ostpolitik

Фигура 1. Крехкият баланс на германския дискурс на Ostpolitik

Легенда: Исторически опит Standort Deutschland Realpolitik Нормативност

 

На първо място, става дума за историческия опит на Германия. Този опит е многостранен, освен това той постоянно бива преосмислян. Така, в страната е налице консенсус относно осъждането на престъпния нацистки режим като се признава, че Третият Райх е донесъл на Европа (и най-вече на Източна) гигантски разрушения и човешки жертви. Комплексът за историческа вина продължава да е изключително силен в съзнанието на германците. Затова, въпреки влошаването на двустранните отношения с Русия, канцлерът Меркел посети на 10 май 2015 Москва, където заедно с президента Путин положи венец на Мемориала на незнайния войн [Merkel in Moskau…].

От друга страна, в рамките на концепцията за "преодоляване на историята" (Geschichtsbewaeltigung), Германия е сред основните архитекти на европейския проект, тълкуван включително и като набор от правила, норми и институции, които следва да гарантират мира в Европа. Това е една от основните причини, поради които Германия се обявява против преразглеждането на сегашните граници между европейските държави. Признаването на Косово например, беше интерпретирано от външния министър Франк Валтер Щайнмайер като "края на дългия и труден процес  на разпадане на бивша Югославия" [Unabhängigkeitserklärung…]. Германското правителство се опитва да предотврати всички други промени на границите, произтичащи от съвременните политически процеси. Берлин, в частност, положи немалки дипломатически усилия за окончателното разрешаване на граничните спорове в Източна Европа, включително в рамките на присъединяването на държавите от региона към НАТО и ЕС.

Според Волфганг Веселс, германската мотивация по отношение на европейския проект

включва също стремежа да бъдат преодолени двата най-големи "кошмари" в историята на страната: "кошмара на коалициите" (т.е. обединяването на по-голямата част от Европа срещу Германия) и попадането и в епицентъра на конфликта между Изтока и Запада (студената война) [Wessels, с. 111]. Нежеланието страната отново да се окаже в зоната на съпрокосновение на два противостоящи си военно-политически блокове е сред основните причини германските политици постоянно да повтарят тезата за невъзможността да бъде създадена обединена Европа без или против Русия. Тоталитарното минало налага специфични задължения на отношенията между Берлин и държавите от Източна Европа, които през 30-те и 40-те години на ХХ век са окупирани от Германия, включително в резултат от пакта Молотов-Рибентроп. В съвременната реална политика това намира израз в отчитането на интересите на тези държави при изграждането на отношенията с Русия. Специфична роля тук се отрежда на Полша, с която Германия постоянно се консултира по различни въпроси на своята "източна  политика" и взаимодействието си с Москва. Показателно е, че тезата за значението на "източните партньори" и най-вече на Полша, при формулирането на дневния ред в отношенията с Москва намери отражение и в последното коалиционно споразумение от 2013, на чиято основа бе съставено и сегашното германско правителство [Deutschlands Zukunft…, с. 169‒170]. Следва да отбележим също, че в днешна Германия, въпреки признателността за освобождаването от нацизма, отношението към съветското минало е по-скоро отрицателно. В немския публичен дискурс съществувалият в ГДР режим еднозначно се определя като диктатура [виж например: 25 Jahre…]. Макар в "кримската си реч" Путин да подчерта изрично, че обединението на Германия беше подкрепено от СССР, като държава, повечето германски историци предпочитат да акцентират върху ключовата роля в това отношение на Михаил Горбачов, който според тях е победил консервативните сили в своята страна и е решил да не се съпротивлява на "хода на историята" [виж например: Wie Gorbatschow…].

В съвременните немски исторически, литературни и обществено-политически текстове често присъства осъждането на едни или други последици от съветската политика. В Германия например тече активна дискусия за извършените през 1945 изнасилвания на германки от съветски войници. По различни оценки на немските историци, броят на жертвите на насилие варира от половин до два милиона. В хода на тези дискусии се налага изводът, че по този начин самите германци също са били жертва на войната [Виж например: "Für die Russen…”]. Освен това, въпреки доминиращите радикално десни настроения в редица организации на прогонените от Източна Европа след Втората световна война германци, трагичните съдби на тези хора продължават да са обект на анализи и тема на литературни произведения. Така, едно от ключовите произведения на германската писателка Герта Мюлер, която през 2009 получи Нобелова награда, е романът "Разлюлян дъх", в който се описва животът на депортирани в съветски концлагер румънски немци [Мюллер].

Тоест, историческият опит запълва съвременната Ostpolitik с множество смисли. Сред основните резултати от това е склонността на германската дипломация към многостранен подход и отказа от акцента върху двустранните отношения в полза на европейския проект.

Вторият фактор, влияещ върху формирането на Ostpolitik, са компонентите на "реалната политика". Германия си остава една от ключовите държави в Европа както в политически, така и в икономически план, затова тя няма как да се абстрахира напълно от националния дневен ред, както и от практическите (а не нормативни) съображения.

Сред основните практически съображения, които Берлин последователно реализира през последното десетилетие, е предотвратяването на милитаризацията на външната политика. Германските елити и обществото, като цяло, са концентрирани най-вече върху решаването на вътрешните задачи. Въпреки призивите на отделни политици и експерти страната да започне да играе по-активна роля в света, изолационистките настроения продължават да са силни. На практика, Германия не подкрепи интервенцията на НАТО в Либия и дълго се въздържаше от пряко военно участие в сирийската криза. Зад това се крие не само нежелание да се поемат определени рискове и разходи, но и убеждението, че в кризисните държави липсват политически и обществени сили, съвместно с които би могла да бъде възстановена стабилността в тях. Повечето немски експерти смятат, че намесата в Сирия в крайна сметка е била осъществена изцяло от солидарност с пострадалата от терористичните нападения Франция. При това, около 60% от германците подкрепят решението на правителството да ограничи тази намеса до изпращането на разузнавателни самолети и самолети за зареждане във въздуха, докато в подкрепа на участие в евентуална наземна операция се обявяват едва 22% [ARD-DeutschlandTrend…].

Изолационизмът и антимилитаризмът оказват пряко влияние и върху "източната политика". На практика, Германия се обяви против каквито и да било антируски действия, имащи военно-политически характер, след събитията през август 2008 и последователно се противопоставяше на интеграцията на Украйна и Грузия в НАТО. Официален Берлин предпочита разрешаването на всички конфликти да става с дипломатически средства. Германската дипломация се основава на концепцията за играта с положителна сума и на убеждението, че с помощта на рационални аргументи винаги може да бъде постигнат компромис. Германия често изхожда от предпоставката, че съществуващите реалности, които не могат да бъдат променени, следва да бъдат признати и приети за даденост (например съществуването на Донецката и Луганската републики в Украйна, принципният характер на руската политика по отношение на Украйна, политическите скандали, свързани с действията на американските специални служби на германска територия и т.н.). Така, заплахата за прерастването на украинската криза в глобален конфликт накара Ангела Меркел да инициира сериозни дипломатически усилия, резултат от които станаха Споразуменията от Минск. В самата Германия тези усилия на канцлера, на практика, бяха приети като безалтернативни. В частност, водещото немско списание Spiegel подчертава, че "Меркел прави точно това, което германците очакват от нея - бори се за мир, търси разбирателство с руснаците и опитва да се противопостави на американците - всичко това добре се вписва в сегашните настроeние в Германия" [Die längste Nacht].

Друг показателен пример за германския реализъм бе критиката на германското правителство срещу командващия войските на НАТО в Европа Филип Брийдлав, който според Берлин и някои други европейски столици, в своите изявления значително е надценил военната роля на Русия в украинските събития. Както посочва Spiegel, цитирайки собствени източници, екипът на федералния канцлер е характеризирал действията на Брийдлав като "опасна пропаганда" [Ukraine-Krise…].

Въпреки това, нежеланието да се разпалват въоръжени конфликти въобще не означава, че в германските елити доминират пацифистки настроения. За първи път от студената война насам, по отношение на Русия отново започна да се използва понятието "сдържане" (Eindaemmung). В контекста на украинската криза Германия изцяло подкрепи решението на срещата на върха на НАТО в Уелс, а министърът на отбраната Урсула фон дер Лайен посети трите балтийски постсъветски републици за да ги увери, че прословутият чл.5 от Вашингтонския договор си остава в сила. Германия участва във военните учения на НАТО в Прибалтика и предприе мерки за укрепването на германско-датско-полския корпус, разположен в Шчецин [Von der Leyen…]. Въпреки скандалите, свързани с операциите на американските специални служби за следене на водещи немски политици, компании и обикновени граждани, федералното правителство продължава да разглежда САЩ като ключов партньор, включително за противодействието на Русия в Източна Европа. Германските управляващи елити (включително традиционно "проруски настроените" социалдемократи) се обявяват в подкрепа на споразумението между ЕС и САЩ за създаване на Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ).

Германия обаче разглежда като основни инструменти за сдържането на Русия не военно-политическите инициатива, а политиката на санкции и дипломатическата и фенансова подкрепа за държавите от "Източно партньорство". В качеството си на "геоикономическа държава" (дефиниция, лансирана от немския политолог Ханс Кунднани [Kundnani]), Германия използва икономическата си мощ, която е достатъчна за да нанесе значителен ущърб на Русия, като в същото време минимизира собствените си загуби. Така, немската икономика преживя сравнително леко налагането на санкциите срещу Русия, компенсирайки загубите за сметка на другите си пазари. Ако през първата половина на 2015, в сравнение с аналогичния период на предходната година, германският износ в Русия е намалял с 31,5% (до 4,8 млрд. евро), общият обем на износа на страната е нараснал със 7% (до 38,7 млрд. евро) [Antwort…].

Третият фактор, който все повече влияе върху "източната политика" на Германия, е нормативният дискурс. Привържениците на нормативния подход смятат, че външната политика, както впрочем и вътрешната, следва да се основават на определени ценности. Според тях, в момента Русия и Западът се придържат към различни ценности, при това Русия представлява опасно предизвикателство за западния свят. Те виждат в руските действия реализираща се вече над десет години стратегия, целяща възраждането, под една или друга форма, на Съветския съюз и преформатирането на глобалния - и най-вече европейския - ред [См., напр.: Russland-Experte…]. Сред споделящите тази гледна точка е известният германски журналист Борис Райтшустер, според който Русия води срещу Германия "хибридна война", чиято цел е свалянето на федералиня канцлер Меркел [Interview mit Russland-Experten…]. Друг пример за подобна аргументация са изявленията на влиятелния активист на ХДС и член на Комисията по външна политика на Бундестага Родерик Кизеветер, който обвинява Москва, че подкрепя различни дяснорадикални движения в стремежа си да внесе разцепление в Европа [Roderich Kiesewetter…].

Нормативните аргументи се използват широко не само от медиите и експертите, но и от значителна част от германския политически елит. По повод на украинската криза например, говорителят по източноевропейските въпроси на партията на Зелените Мария-Луиза Бек призова да бъде стартирана дискусия за възможността Украйна да получи оръжие от Запада. При това тя използва следните аргументи: "Ако германското общество отхвърля тази идея, значи отрича самото себе си по отношение на онези, които се бореха срещу национал-социалистите през Втората световна война: поляците, холандците, французите, британците, американците и Съветския съюз. Не можем и занапред да игнорираме факта, че това също е част от историята ни. Ние носим вината, че светът беше принуден да се научи, че трябва да има възможност и право да се защитава" [Osteuropa-Expertin…].

Нормативният дискурс много сериозно ограничава действията на германските дипломати, налагайки сред общественото мнение в страната изискването за откритост и прозрачност на германската външна политика. Голям скандал например породи публикацията в британският вестник Independent, който - цитирайки източници, близки до участниците в преговорите между Русия и Германия, съобщи за съществуването на таен план за разрешаването на украинската криза, който уж предвижда, че Германия и Украйна, де факто, ще признаят присъединяването на Крим към Русия, срещу оказването на руска финансова помощ за Украйна, прекратяване на подкрепата на Москва за бунтовниците в Донбас и подписването на дългосрочен газов договор с Киев [Land for gas…]. В резултат, въпреки уверенията на германските политици, че подобни обвинения са абсурдни, всяка - дори и абстрактна - възможност за преговори за фактическото признаване на Крим за част от Русия от страна на Запада, напълно пропадна.

В течение на последните години в Германия се водеха ожесточени спорове между "нормативистите" и "реалистите" относно политиката, която страната трябва да следва спрямо Русия. Първите упрекваха правителството, че в неговата "източна политика" доминират германските търговски интереси [виж например: Szabo], докато вторите критикуваха "нормативистите", че се опитват да прилагат европейския ценностен подход в редица случаи, където нещата съвсем не са еднозначни. Сред тях е и този с Украйна, където, според директора на влиятелното Германско дружество за външна политика Еберхард Зандшнайдер, проевропейските настроения (които ЕС неправилно абсолютизира) преобладават само в западната част на страната [виж например: Martin Schulz…]. Друг прагматично настроен експерт по Русия - Ханс-Хьониг Шрьодер, пък откровено заявява, че "външната политика, съобразяваща се на първо място с ценностите, е просто илюзия", както и че между Русия и Запада не съществуват ценностни различия [Hans-Henning Schröder…].

Засега "нормативистите" и "реалистите" са постигнали известен компромис, макар че между тях продължава да има сериозни разминавания по въпроса, кое следва да доминира в германската политика към Русия - дали диалогът или "сдържането". Показателен в тази връзка е отговорът на председателя на Европейския парламент Мартин Шулц на поставения му от списание Spiegel въпрос за последователността на политиката на ЕС, който първо наложи санкции на Москва, а сега я разглежда като партньор в разрешаването на сирийската криза: "Политиката е динамичен процес. Когато бях млад, през 1970, Ясер Арафат вече беше отговорен за различни терористични нападения, а само след няколко години, когато станах депутат в Европарламента, същият този Арафат получи Нобелова награда за мир" [“Jetzt kriegen…”].

Четвъртият фактор, влияещ върху формулирането на приоритетите на Ostpolitik, и до днес си остава най-дискутирания и, както ми се струва, най-надценения. Става дума за търговско-икономическите и енергийни интереси на Германия, най-вече в отношенията и с Русия.

Действително, през цялата постсъветска история на Русия Германия беше изключително заинтересована от тясното партньорство с Москва. На първо място, Русия е ексклузивен енергиен доставчик на Германия. Моделът на германския енергиен пазар е сходен с руския: Германия ограничава достъпа на чуждестранни компании на своя пазар в интерес на собствените си големи енергийни концерни. На ниво бизнес-култура, енергийните корпорации на двете държави се разбираха отлично и бяха готови да обменят активи, да осъществяват инвестиции и т.н. На второ място, Германия е експортноориентирана икономика: износът формира над 50% от нейния БВП [Die deutsche Wirtschaft…]. Затова немското правителство никога не би си позволило да действа в разрез с енергийните и експортни интереси на страната.

От 2006 насам обаче, между Германия и Русия започнаха да се появяват разногласия по такъв ключов елемент на двустранното партньорство, какъвто е енергетиката. Руско-украинският газов конфликт през 2004-2005, сериозно стимулира европейските държави, включително и Германия, да започнат да провеждат обща енергийна политика вътре в ЕС, целяща, освен всичко друго, и диверсификацията на доставките. В онзи момент се смяташе, че алтернативни газови доставки за Европа могат да дойдат от централноазиатските държави. Затова Европейският съюз и най-вече Берлин, който през 2007 беше председател на Съвета на ЕС, положиха големи усилия за отварянето на този регион към глобалния енергиен пазар и развитието на необходимата инфраструктура за доставка на енергоносители. ЕС, включително Германия, която - както посочват анализаторите, по време на своето председателство престана да следва толкова стриктно националните си приоритети [Verhoeff, Niemann], започнаха на настояват пред Русия да ратифицира и започне да прилага т.нар. Енергийна харта (очертаваща общи правила за функциониране на енергийните пазари, включително достъпа до тръбопроводните мрежи, не само за ЕС, но и за много други държави-партньори). Тогава Москва категорично отказа да го направи, особено в контекста на опитите на някои страни от ЕС да обвържат ратификацията на Енергийната харта с изготвянето на нов договор за партньорство и сътрудничество между Брюксел и Москва  [Analyse…].

Вторият рунд на дискусиите, по време на който Германия и ЕС се опитаха да интегрират Русия в европейското правно поле, касаеше подчиняването на руските компании на изискванията на вътрешноевропейското законодателство за либерализация на енергийните пазари (т.нар. Трети енергиен пакет). По време на преговорите с Путин, в отговор на руските възражения, Ангела Меркел заяви: "Съветът ми е да приемете нещата такива, каквито са - такава е правната ситуация - и да използвате тези правила на играта с максимална полза за себе си. Това означава, че няма как да получите 100% от капацитета на един тръбопровод и след това да разчитате, че ще бъдете напълно свободни от каквато и да било регулация" [Pressekonferenz…]. В резултат от това, днес Русия е принудена изцяло да се подчинява на новите регулаторни изисквания на територията на ЕС.

Във връзка с политиката на санкции, в Русия имаше очаквания, че тъкмо икономическите интереси ще накарат Берлин да се въздържи от налагането на сериозни ограничителни мерки. Тези надежди обаче не се оправдаха. Действително, в експертната общност и в най-големите германски компании, представени на руския пазар, първоначално имаше известна паника във връзка със санкциите [виж например: Deutsche Firmen…]. В крайна сметка обаче, политиката на федералното правителство не се сблъска с кой знае колко сериозна съпротива от страна на индустриалците. Причината е, че германските компании разглеждат санкциите като важен, но далеч не и първостепенен фактор за немския износ в Русия. Както се посочва в комюникето на Германския съюз на хранителната индустрия, "непрозрачните и обременителни правила за вноса, нетарифните регулаторни мерки и, в крайна сметка, многобройните производствени трудности, още преди налагането на санкциите, затрудняваха немския износ в Русия. За последен път ръст в тази сфера беше постигнат през 2011, когато износът на селскостопански продукти нарасна с 8,1% (в сравнение с 2010), а този на хранителни продукти - с 6,9%. Още през 2013 обаче, първият намаля с 14,9%, а вторият - с 16%. Тази тенденция се запази и през 2014, когато спадът на износа на тези две групи стоки достигна, съответно, 28% и 32%" [Russlandexporte der deutschen…].

Влиятелната Асоциация на германските машиностроители (VDMA) се придържа към сходна позиция. Според ръководството и, институционалните условия за осъществяване на бизнес са изиграли по-голяма роля в случая, отколкото спадът в цените на петрола. В докладите на асоциацията се посочва, че зависимостта от енергоносителите, слабата диверсификация на икономиката и нарастващият държавен "дирижизъм" са навредили на руската икономика, като допълнително негативно влияние са оказали и влошаващите се външнополитически условия [VDMA Nachrichten, с. 9]. "В случая спадащите цени на петрола и санкциите изиграха по-скоро ролята на катализатор, но основната причина за проблемите са нереализираните реформи в икономиката" - отбелязва шефът на външноикономическата комисия на VDMA Райнер Хундсдьорфер [VDMA Nachrichten, с. 1]. Става дума, в частност, за липсата на конкретни закони по отношение локализацията на производството, системата за избор на подизпълнители, подкрепата за малкия и среден бизнес, съобразяването на образователната система с потребностите на бизнеса и т.н.

Съюзът на машиностроителите посочва също нарасналата роля на протекционистките мерки, въведени едностранно от руското правителство в подкрепа на националните производители. Освен това, германският бизнес е недоволен от съществуващата система от субвенции (т.е. целеви субсидии, отпускани при определени условия) за закупуването на руска техника, от които могат да се възползват далеч не всички чуждестранни компании със свое производство на територията на Русия.

Всичко това обаче не означава, че германския бизнес вече не е заинтересован от Русия. Напротив, просто немските компании разглеждат проблема със санкциите в комплекс с множество други проблеми, основният от който е постепенното отдалечаване един от друг на проектите за европейска и евразийска интеграция и използването на взаимни протекционистки мерки. Затова германският бизнес подкрепя не толкова отмяната на санкциите, колкото комплексното "презареждане" на отношенията с Русия, което би позволило постигането на споразумение за зона за свободна търговия между ЕАИС и ЕС. Неслучайно темата за създаването на такава зона периодично присъства в изказванията на много членове на немското правителство - както от ХДС, така и от ГСДП (Меркел, Щайнмайер и др.). За пореден път тя бе лансирана наскоро от вицеканцлера Зигмар Габриел [Rede beim…] .

Заключение

В заключение, следва да отбележим еклектичния характер на германския външнополитически дискурс, за който са присъщи различни идейно-политически предпоставки. Символ на този еклектизъм е концепцията за т.нар. congagement (от containment + engagement, т.е. "сдържане плюс интеграция"), с чиято помощ председателят на Мюнхенската конференция за сигурност Волфганг Ишингер характеризира сегашната политика на Берлин спрямо Москва [Meister]. Според него, Берлин следва да съчетава по отношение на Москва политиката на сдържане (containment) с тази на интегрирането (engagement).

Еклектичният характер на германската Ostpolitik е не толкова проблем, колкото ресурс за немската дипломация. Така Германия може да поема функциите на посредник във всяка конфликтна ситуация, разговаряйки с всички участници в него на техния "език" и демонстрирайки завидна гъвкавост по време на преговорите. Обратната страна на този подход е наличието на определени "червени линии", или принципи, на чието нарушаване Германия ще реагира с всички приемливи за нея средства. Нормативните, историческите и (донякъде) "реалполитическите" аспекти на германската доктрина едва ли ще позволят на Берлин да се откаже от ролята си на "структурираща сила" в Източна Европа и в постсъветското пространство.

 

Литература:

1. Мюллер Г. Качели дыхания. СПб. 2011.
2. Обращение Президента Российской Федерации, 18 марта 2014 года // Сайт президента России. kremlin.ru/events/president/news/20603
3. Ремлер Ф. Безрезультатные переговоры: Россия и Германия не нашли общий язык // Московский центр Карнеги. carnegie.ru/publications/?fa=52807.
4. Розэ А. Меркель высказалась против ослабления антироссийских санкций // Российская газета. 19.12.2014. rg.ru/2014/12/19/merkel-site.html
5. 25 Jahre Deutsche Einheit. Merkel spricht mit Schülern über die DDR // Die Bundeskanzlerin. Deutschland. bundeskanzlerin.de/Content/DE/Artikel/2015/10/2015-10-13-kanzlerin-zeitzeugin.html.
6. Analyse: Der Energiedialog Russland – EU: 10 Jahre später // bpb: Bundeszentrale für politische Bildung. 30.03.2011. bpb.de/internationales/europa/russland/48312/analyse-der-energiedialog-russland-eu-10-jah...
7. Antwort der Bundesregierung auf die Kleine Anfrage der Abgeordneten Thomas Lutze, Klaus Ernst, Wolfgang Gehrcke, weitrerer Abgeordneter und der Fraktion DIE LINKE. – Drucksache 18/6483 – Auswirkungen der Sanktionen der Europäischen Union gegen die Russische Föderation. – Zugriffsmodus: dipbt.bundestag.de/doc/btd/18/067/1806715.pdf .
8. ARD-DeutschlandTrend. Mehrheit für Syrien-Einsatz // Tagesschau.de. 04.12.2015.  tagesschau.de/inland/deutschlandtrend-455.html
9. Brandt W. German policy toward the East // Foreign Policy. April 1968. Pp. 476-486.
10. Deutsche Einheit und europäische Einigung // Bundesregierung. bundesregierung.de/Content/Infomaterial/BPA/Bestellservice/Deutsche_Einheit_und_europaei...
11. Deutsche Firmen zittern vor Folgen der Sanktionen // Die Welt. 29.07.2014. welt.de/wirtschaft/article130690072/Deutsche-Firmen-zittern-vor-Folgen-der-Sanktionen.htm....
12. Deutschlands Zukunft gestalten. Koalitionsvertrag zwischen CDU, CSU und SPD. 18. Legislaturperiode. – Zugriffsmodus: bundesregierung.de/Content/DE/_Anlagen/2013/2013-12-17-koalitionsvertrag.pdf?__blob=publi....
13. Die deutsche Wirtschaft lebt vom Export // Germany. Trade & Invest. 08.10.2014. URL: gtai.de/GTAI/Navigation/DE/Trade/Maerkte/suche,t=die-deutsche-wirtschaft-lebt-vom-export...
14. Die längste Nacht // Der Spiegel. 2015. №8. S. 28.
15. Frydrych M. Russian envoy for Kaliningrad arrives in Brussels // Euobserver, 2 Sept. 2002. URL: euobserver.com/news/7409.
16. “Für die Russen waren wir Freiwild” // Die Welt. 03.03.2015. welt.de/geschichte/zweiter-weltkrieg/article138008854/Fuer-die-Russen-waren-wir-Freiwild.... .
17. Germany in a new Europe? // German Politics. 2001. Vol. 10, № 1, pp. 107-116.
Globalisierung gestalten – Partnerschaften ausbauen – Verantwortung teilen. Konzept der Bundesregierung // Auswärtiges Amt. Deutschland. auswaertiges-amt.de/cae/servlet/contentblob/608384/ publication File/169965/Gestaltungsmaechtekonzept.pdf.
18. Hans-Henning Schröder: “Eine werteorientierte Außenpolitik ist Quatsch” // Russia beyond the headlines. 16.02.2016. de.rbth.com/politik/2016/02/16/hans-henning-schroeder-es-gibt-keine-grosse-wertedifferenz_568....
19. Interview mit Russland-Experten "Merkel hängt am seidenen Faden": Wie Putin jetzt die Kanzlerin stürzen will // Focus. 01.02.2016. focus.de/politik/deutschland/hybrider-angriff-aus-russland-merkel-haengt-am-seidenen-fade....
20. Ischinger W. Eine Aufgabe für Generationen // Internationale Politik. 2015. №1. S. 35.
“Jetzt kriegen wir die Quittung” // Spiegel. 2015. №49. S. 41.
21. Kundnani H. Germany as a Geo-economic Power // The Washington Quarterly. Vol. 34. № 3. Pp. 31-45.
22. Land for gas: Merkel and Putin discussed secret deal could end Ukraine crisis // Independent. 31.07.2014. independent.co.uk/news/world/europe/land-for-gas-secret-german-deal-could-end-ukraine-cri....
23. Leonard M., Popescu N. A Power Audit of EU-Russia relations. ecfr.eu/page/-/ECFR-02_A_POWER_AUDIT_OF_EU-RUSSIA_RELATIONS.pdf .
24. Martin Schulz und Eberhard Sandschneider: "Wir haben Machtpolitik verlernt" // Wirtschafts Woche. 11.03.2014. wiwo.de/politik/europa/martin-schulz-und-eberhard-sandschneider-wir-haben-machtpolitik-ve... .
25. Meister S. Thesen für eine neue deutsche Russlandpolitik. Handlungsspielräume, Ziele und neun Empfehlungen. DGAPkompakt 3 // DGAP. 24.03.2015. dgap.org/de/think-tank/publikationen/dgapkompakt/thesen-fuer-eine-neue-deutsche-russlandpoli....
26. Merkel in Moskau. Gemeinsame Ehrung der Weltkriegsopfer // Die bundesregierung. Deutschland. bundesregierung.de/Content/DE/Reiseberichte/2015-10-05-bkin-zu-gedenken-min-moskau.html.
27. Osteuropa-Expertin der Grünen kritisiert prinzipielles Nein zu Waffenlieferungen // Süddeutsche zeitung. 09.02.2015. sueddeutsche.de/politik/ukraine-krieg-osteuropa-expertin-der-gruenen-kritisiert-prinzipie... .
28. Pressekonferenz von Bundeskanzlerin Angela Merkel und dem Präsidenten der Russischen Föderation, Wladimir Putin in Moskau // Die Bundesregierung. Deutschland. 16.11.2012.  bundesregierung.de/ContentArchiv/DE/Archiv17/Mitschrift/Pressekonferenzen/2012/11/2012-1....
29. Rede beim Deutsch-Russischen Forum: Gabriel für "Neuanfang" des Dialogs mit Russland // Der Tagesspiegel. 17.03.2016. tagesspiegel.de/politik/rede-beim-deutsch-russischen-forum-gabriel-fuer-neuanfang-des-dia....
30. Rede von Außenminister Guido Westerwelle “Ostpolitik im Zeitalter der Globalisierung” vor dem Politischen Club der Evangelischen Akademie Tutzing, 29.06.2013 // Auswärtiges Amt. Deutschland. auswaertiges-amt.de/DE/Infoservice/Presse/Reden/2013/130629-BM-EA_Tutzing.html.
31. Roderich Kiesewetter (CDU): "Putin bedroht den Zusammenhalt Europas" // Deutschlandfunk. 02.02.2016. deutschlandfunk.de/roderich-kiesewetter-cdu-putin-bedroht-den-zusammenhalt.694.de.html?dr... .
32. Russland-Experte Reitschuster im Interview “Putin selbst ist russenfeindlich” // Tagesschau.de. 02.09.2014. tagesschau.de/ausland/putin-russland-ukraine-100.html.
33. Russlandexporte der deutschen Agrar- und Lebensmittelwirtschaft. – Zugriffsmodus: docs.dpaq.de/8687-dpa-russlandsanktionen-zahlen.pdf .
34. Schroeder G. Deutsche Russlandpolitik - europäische Ostpolitik // Die Zeit. 15/2001. URL: zeit.de/2001/15/Deutsche_Russlandpolitik_-_europaeische_Ostpolitik.
35. Szabo S. Germany's Commercial Realism and the Russia Problem // Survival: Global Politics and Strategy, 2014, Vol. 56, №5, pp. 117-128.
36. Timmins G. German–Russian Bilateral Relations and EU Policy on Russia: Between Normalisation and the ‘Multilateral Reflex’ // Journal of Contemporary European Studies, 2011. Vol. 19, № 2, pp. 189-199.
37. Ukraine-Krise: Nato-Oberbefehlshaber verärgert Alliierte. // Spiegel. 07.03.2015. spiegel.de/politik/ausland/nato-oberbefehlshaber-philip-breedlove-irritiert-allierte-a-10....
38. Unabhängigkeitserklärung: Deutschland erkennt Kosovo an // Spiegel. 20.02.2008. spiegel.de/politik/deutschland/unabhaengigkeitserklaerung-deutschland-erkennt-kosovo-an-a....
39. VDMA Nachrichten. 2015. №3. – Zugriffsmodus: vdma.org/documents/ 105628/7624659/VDMA-Nachrichten_Der%20russische%20Markt%20im%20Stresstest_2015_ 03.pdf/9061195b-7563-449a-ac1b-914112cfa7e6.
40. Verhoeff E., Niemann A. National Preferences and the European Union Presidency: The Case of German Energy Policy towards Russia // Journal of Common Market Studies, 2011, Vol. 49, № 6, pp. 1271–1293.
41. Von der Leyen verspricht den baltischen Staaten Unterstützung // Bundesministerium der Verteidigung. Deutschland. bmvg.de/portal/a/bmvg/!ut/p/c4/NYtNC8IwEET_UTaBIujN0ouIFxG1vaVpSFfzxXZbL_54k4Mz8A7zGBigNO....
42. Wessels W. Germany in Europe:return of the nightmare or towards an engaged Germany in a new Europe? // German Politics. 2001. Vol. 10, № 1, pp. 107-116.
43. Westerwelle unterstützt friedliche Proteste // Deutsche Welle, 5.12.2013. dw.com/de/westerwelle-unterst%C3%BCtzt-friedliche-proteste/a-17272351.
44. Wie Gorbatschow der Einheit zustimmte // DW. 10.02.2010. dw.com/de/wie-gorbatschow-der-einheit-zustimmte/a-5224357.

* Авторът е старши научен сътрудник в Центъра за постсъветски изследвания към Института по икономика на Руската академия на науките

{backbutton}

След посещението си в Анкара в началото на март 2016 украинският президент Порошенко обяви, че е обсъдил с колегата си Ердоган и турския премиер Давутоглу не само политическите и икономически аспекти на двустранните отношения, но и сътрудничеството между тях във военната сфера. Освен това, той участва в петото заседание на Стратегическия съвет на високо равнище между Украйна и Турция.

Както е известно, двустранните отношения между Киев и Анкара рязко се активизираха от края на 2015 насам, като този процес закономерно съвпадна с охлаждането на турско-руските отношения след свалянето през миналия ноември на руският самолет Су-24 над сирийска територия от турски изтребител. Така, през януари 2016 в Турция се появи председателят на украинския парламент Александър Турчинов, като на срещата си с него в Анкара генералният секретар на турския Съвет за национална сигурност Сейфулах Хаджимюфтиоглу заяви, че двете страни "трябва да играят водеща роля за създаването на ефективна система за сигурност в Черноморския регион”. През февруари пък, в Киев пристигна турският премиер Ахмет Давутоглу, който се споразумя с домакините си за разширяване на сътрудничеството в сферата на военно-индустриалния комплекс, както и за възобновяване на преговорите за създаване на свободна търговска зона между Украйна и Турция, които бяха преустановени през 2013. Показателно е, че Давутоглу се срещна в Киев и с бившия лидер на т.нар. Меджлис са кримскотатарския народ Мустафа Джемилев, който през септември 2015 беше сред основните инициатори на икономическата и енергийна блокада на Крим от страна на Украйна. В тази връзка, мнозина украински политолози лансираха тезата, че основната цел на формиращият се алианс между Киев и Анкара е именно "решаването кримския въпрос". Според Станислав Федорчук например, полуостровът ще се върне в състава на страната му, вследствие "появата на военния алианс между Украйна и Турция и свързаната с това реална заплаха за унищожаването на военноморските сили и наземните бази на Русия в Черно море".

На 7 март двете страни проведоха тактически учения в Мраморно море, а според говорителя на украинските ВМС планът за общи действия предвижда също "провеждането на съвместна подготовка в украинските и турските военноморски бази, както и обучение на екипажите на украинските военни кораби в учебния център на турския военен флот".

В началото на април пък, т.е. точно по време на неуспешното азербайджанско настъпление в контролирания от арменците Нагорни Карабах, в Одеса се появиха турската фрегата F246 "Салих реис" и корветът F504 "Бартин". По-късно украинският Генерален щаб съобщи, че двете страни са провели съвместни маневри в Черно море, като от украинска страна в тях е участвала фрегатата "Хетман Сагайдачни".

Перспективите пред украинско-турското стратегическо партньорство в икономическата сфера

В средата на март 2016 президентът на украинската Търговско-промишлена палата Генадий Чижиков заяви, че отношенията между Украйна и Турция са навлезли в етап, когато пред двете страни се разкрива уникалната възможност да формират стратегическо партньорство в икономическата и политическа сфери. В тази връзка той посочва, че "на последната среща между украинския и турския президенти, Реджеп Ердоган постави задача до 2020 взаимният стокооборот да достигне 20 млрд. долара. Това е много амбициозна цел, която няма как да се реализира без формирането на стратегическо икономическо сътрудничество между двете страни и разширяването му и в други региони".

Според Чижиков, в момента отношенията между Анкара и Киев са по-близки, отколкото когато и да било в историята. Турция е третия най-значим икономически партньор на Украйна (а по отношение на украинския износ, дори втория), като през последните пет години положителното годишно салдо е било средно 2 млрд. долара.

В украинския експорт доминират металите, хранителните и химически продукти и дървеният материал. На свой ред, Турция внася сходна продукция в Украйна (продукти на хранителната, леката и химическата индустрия), при това от 2013 насам турския износ тази страна непрекъснато намалява. Самият Чижиков признава, че предвид тази структура на вноса и износа, обявената цел от 20 млрд. долара взаимен стокооборот няма как да бъде постигната до 2020, затова предлага двете страни да се ориентират към стратегическо партньорство във всички останали отрасли и направления. И, на първо място, да се възползват от географското си положение за да стартират нови и да развиват съществуващите транспортни коридори - контейнерният влак Viking, транспортният маршрут Via Carpatia (от Балтийско до Егейско море с отклонения към Турция, Украйна и Беларус), както и възможностите на лансирания от Китай "Нов път на коприната" (тъй като, заради рязкото влошаване на отношенията си с Москва, Украйна вече не може да използва транспортните коридори през руска територия).

Според Чижиков, съществуват определени перспективи и пред енергийното сътрудничество между Украйна и Турция, включително транзита на енергоносители от Каспийския регион към Европа, както и на газ и контейнерни превози от Иран. Впрочем, той също акцентира върху необходимостта от задълбочаване на украинско-турското сътрудничество във военно-индустриалната сфера и самолетостроенето.

Възможна ли е украинско-турската ос?

На този фон закономерно възниква въпросът, доколко реално е формирането на стабилно стратегическо партньорство между Турция и Украйна и как то би се отразило върху силовия баланс в региона и, дали не става дума само за имитиране на бурна съвместна дейност от страна на две враждебно настроени към Русия държави. Факт е, че изброените по-горе посещения на най-високо равнище, както и съвместните военноморски учения, се осъществяват на фона на изострянето на и без това сложните отношения на Украйна и Турция с Русия. Това несъмнено е много важен фактор, който сближава двете страни. Вторият ключов момент е, че през последните години, заради необмислената политика на тандема Ердоган-Давутоглу, Анкара на практика влоши отношенията си с всичките си регионални съюзници. Не се развиват добре и отношенията и с нейния основен партньор в лицето на САЩ. На този фон за турското ръководство е изключително важно да намери държава, с която да може да развива както икономическо, така и политическо и военно сътрудничество. От друга страна обаче, фактът, че Украйна и Турция се опитват да формират алианс на основата на общото им противопоставяне на Русия, прави подобен алианс съвършено нежизнеспособен. Не може да се говори за сериозно развитие на политическите и икономически връзки в региона, особено в дългосрочна перспектива, изключвайки Москва от този процес. Най-малкото, защото както Украйна, така и Турсия са силно зависими от руските енергоносители. Освен това, ако се съди по хода на досегашните преговори между Киев и Анкара, украинското правителство много държи да получи от Турция поне малък заем. Турците действително обещаха да отпуснат 50 милиона долара, но според повечето анализатори, това едва ли ще се случи предвид влошаващата се икономическа ситуация в самата Турция и негативния имидж на Украйна като държава, която не е склонна да връща предоставените и заеми. Това дава основание на някои да квалифицират очертаващата се ос Киев-Анкара като "алианс между двама лузъри", пред който няма сериозни перспективи.

Що се отнася до надеждите за разширяване на двустранното сътрудничество в сферата на военно-индустриалния комплекс, озвучени при последното посещение на Давутоглу в Киев, повечето военни експерти се съмняват, че Анкара действително има някакъв интерес към продукцията на украинската военна индустрия. Да не забравяме, че турската армия е въоръжена с много модерно оръжие и Украйна едва ли би могла да се конкурира с държавите, от които турците го купуват в момента.

Разбира се, съществува известен потенциал за развитието на икономическите връзки между двете държави, въпросът обаче е, доколко между тях има допирни точки в тази сфера. Украйна очевидно не би могла да компенсира на Турция загубата на руския пазар, още повече че тя самата изнася, а не внася селскостопанска продукция.

Според повечето анализатори, единствената допирна точка, при това с откровено негативен отенък, която биха могли да намерят управляващите в Турция и Украйна,  е свързана с противопоставянето на Русия в региона. Затова не може да се изключва, че ако не на най-високо равнище, поне на ниво специални служби, между тях може да бъде постигната някаква договорка за съвместни действия, целящи дестабилизацията на Крим например. Още повече, че напоследък Анкара открито декларира подкрепата си за татарските сепаратисти, опитващи се да "взривят" ситуацията на полуострова.

Други обаче смятат, че освен общия им проблем с Русия, двете страни имат и други допирни точки. И двете например вече са омръзнали на ЕС, а и на САЩ, и на практика се намират във фактическа международна изолация, т.е. големите играчи са все по-склонни да ги оставят сами да се оправят с проблемите си, което обаче очевидно не им е по силите. Освен това и двете страни се намират в доста сложна политическа и икономическа ситуация, влошавайки отношенията с почти всичките си съседи и балансирайки на ръба на гражданската война. На практика, те са се превърнали в своеобразни международни troublemakers, т.е. в перманентни източници на проблеми. Ето защо, в усилията си да демонстрират на останалите, че продължават да играят важна роля на международната сцена, те развиват трескава активност, очевидно опасявайки се, че иначе окончателно ще отпаднат от дневния ред на големите сили. Украйна, в частност, отчаяно се стреми да избяга от вътрешните си проблеми под чадъра на НАТО, чиито член е Турция. Друг въпрос е, с какво влияние се ползва в момента Анкара в Северноатлантическия алианс. Неслучайно напоследък се чуват все повече гласове (включително в САЩ), че членството и в него може би трябва да бъде прекратено.

Плановете за блокиране на Русия в Черноморската зона

През втората половина на март 2016, на специална пресконференция в Киев, бившият украински външен министър (2007-2009) Владимир Огризко обяви, че Украйна следва да създаде съвместно с Турция военна групировка, с чиято помощ, както и с подкрепата на САЩ, да се опита да ограничи руската активност в Черно море. Според него: "Ние трябва значително да разширим военното си сътрудничество с Полша и Турция. С турците например следва да формиране няколко съвместни бригади по модела на украинско-полско-литовската бригада, чието създаване се планира за 2017. Трябва също да преосмислим военноморското си сътрудничество с Турция, Румъния, България и Грузия. От ключово значение е и ангажирането на САЩ с това черноморско военно сътрудничество. Необходимо е максимално да усложним преминаването на руските военни кораби през Проливите и да създадем максимален дискомфорт за руснаците в акваторията на Черно море. Москва трябва да разбере, че е затворена в едно езеро без изход".

Тук мястото да напомня обаче, че през 25-те години след обявяването на независимостта си, Украйна успя почти напълно да ликвидира получената в наследство от рухналия Съветски съюз част от някогашния Черноморски флот. А след присъединяването на Крим към Русия през 2014 флотът и окончателно се превърна в символичен, тъй като от базираните на полуострова 67 украински бойни кораба, 54 се вляха с състава на Черноморския флот на Русия. На този фон, остава неясно, какво точно би могъл да предложи Киев на потенциалните си регионални военни съюзници и особено на една толкова мощна във военен план държава като Турция. При всички случаи, тъй като Украйна на практика не разполага с военен флот, дори съвместните действия с турските ВМС не биха могли да застрашат сериозно руската доминация в акваторията на Черно море.

Що се отнася до лансираната от бившия украински външен министър Огризко идея за укрепване на военното сътрудничествмо с Полша, Румъния, България и Грузия, възниква въпросът, дали тези страни действително биха били склонни да я възприемат, особено ако това сътрудничество се доминира от Турция. Ако изключим от този списък България (чието сегашно правителство трудно би се решило на открита конфронтация с Москва, да не говорим, че българските управляващи не са склонни да вземат бързо подобни стратегически решения) и Грузия (където, след провала във войната с руснаците през 2008 не се забелязва желание за нова конфронтация с тях), Полша и Румъния вероятно биха били склонни към по-тясно военно сътрудничество с Украйна, което обаче ще се изчерпва с предоставянето от страна на Киев на украинската територия за съвместни учения, или пък за временни бази, използвани от полските или румънски военни.

От друга страна, някои експерти смятат, че украинското правителство би могло да представи постоянни военноморски бази в своите пристанища на САЩ. Дали обаче това действително е възможно и доколко самите Съединени щати се нуждаят от такива бази? При всички случаи, въпросът за евентуалното базиране на американски военни кораби в украинските пристанища ще се обсъжда от Вашингтон не с Киев, а с Москва. Освен това, със сигурност не можем да очакваме подобно решение преди новият президент на САЩ да влезе в Белия дом. Отделен въпрос е, че в самите Съединени щати няма единно мнение, дали страната действително се нуждае от военни бази по целия свят и доколко те ще гарантират националната и сигурност. Що се отнася до предложението на ОгризкоУкрайна да възстанови производството на ракети със среден и голям обсег, тя няма как да го направи без сериозна западна и най-вече американска финансова помощ, тъй като не разполага нито с производствени мощности нито със средства. За САЩ обаче би било много по-лесно да разположат на украинска територия свои собствени части и свои собствени ракети, отколкото да помагат на крайно нестабилната Украйна да възстанови ракетното си производство. Впрочем, и този въпрос очевидно няма да получи ясно решение до края на 2016.

По отношение на лансираната Огризко и подкрепена от председателя на украинския парламент Турчинов идея за включването на страната му в обща система за ПРО от Норвегия до Турция, тя очевидно представлява опит за възстановяването на т.нар. "санитарен кордон", създаден след Първата световна война между Запада и болшевишка Русия с цел сдържането на последната. Напоследък тази концепция се възражда под формата на проекта за т.нар. "Междуморие" (повече за този проект, виж статията на Борис Димитров на стр.  - б.р.), т.е. създаването на доминиран от Полша блок от източноевропейски държави между Балтийско и Черно море. И тук обаче Западът и най-вече САЩ ще действа изключително съобразно собствените си интереси, така както ги разбират президентската администрация и големите лобистки групи. Тоест, решението за евентуално разширяване на американската система за ПРО отново ще бъде взето без оглед на мнението на политиците в Киев.

Заключение

На фона на всичко казано по-горе, повечето експерти с основание смятат, че поне засега турско-украинската „ос” се изчерпва предимно с гръмките антируски декларации на Киев и Анкара. Според тях, предвид икономическата криза в Украйна и политическата нестабилност в Турция, задълбочени от проблемите в сферата на сигурността, пред които са изправени и двете страни, мащабното сътрудничество между тях във военната, търговската или други сфери изглежда малко вероятно. От друга страна, турската армия продължава да се смята за една от най-силните в НАТО. В тази връзка, не бива да се пренебрегва възможността за създаване на турски военни бази или разполагането на отделни военни подразделения на територията на Украйна. Въпросните бази (ако действително бъде взето подобно решение) едва ли ще са много, но самият факт на появята им ще има знаково значение.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2021