09
Нед, Май
24 New Articles

Вероятно защото баща ми беще убит от арабин (авторът има предвид Сирхан Сирхан, застрелял сенатора и кандидат за президент от Демократическата партия Робърт Кенеди през 1968 - б.р.), досега не съм се опитвал да анализирам последиците от политиката на САЩ в Близкия Изток и, в частност, онези фактори, които провокират

толкова кръвопролитната антиамериканска реакция на ислямския свят. Днес, когато разсъждаваме за възхода на Ислямска държава (ИД) и търсим причините за варварството и жестокостта, с която бяха осъществени терористичните нападения в Париж и Сан Бернардино през миналата 2015, както и в Брюксел през 2016, в резултат от които загинаха толкова хора, се налага да излезем извън рамките на удобните обяснения, че уж в основата на всичко са религията и идеологията. Вместо това би следвало да потърсим по-сложни логични обяснения, свързани с историята и петрола, както и да видим, защо толкова често ни сочат с пръст, обвинявайки Америка за всичко.

Нелицеприятната история на жестоките американски намеси в Сирия, за които американската нация знае много малко, затова пък сирийците ги познават отлично и в подробности, се превърна в благодатна почва за залагащия на насилието ислямски джихадизъм и в момента пречи на САЩ да реагират адекватно на предизвикателствата на ИД. Докато американското общество и политическото му ръководство не са наясно за това минало на собствената си страна, ще ставаме свидетели на нови намеси, задълбочаващи кризата. В момента в Сирия действа някакво примирие, но тъй като американското влияние и престиж в страната са минимални, а прекратяването на огъня не касае ключовите действаща лица в тази война - Ислямска държава и Ан-Нусра, това примирие, в най-добрия случай, ще бъде изключително крехко.

По същия начин, предложената от Пентагона през март 2016 активизация на военната намеса в Либия, включително чрез нанасянето на въздушни удари по позиции и лагери на ИД в тази страна, няма да отслаби, а само ще усили радикалите. Както посочва в свой коментар от 8 декември 2015 New York Times, политическите ръководители и стратезите на ИД активно провокират Америка да предприеме военна интервенция по суша в региона. Те знаят от личен опит, че след започването на подобни действия в редовете им ще се влеят огромен брой нови доброволци, умерените гласове ще заглъхнат, а ислямският свят все повече ще се сплотява срещу Америка.

 

Американското военно присъствие в Близкия Изток през 2015

 

Американското военно присъствие в Близкия Изток през 2015

Легенда:

Общ брой американски военни в Близкия Изток

'000, септември

В карето:

Индекс на човешкото развитие, 2013

много високо високо средно ниско

Общ военен персонал на САЩ

Данни от 15 май 2015

За да разберем тази динамика се налага да се върнем назад в историята и, в частност, към корените на сегашния конфликт, от гледната точка на сирийците. Защото много преди окупацията на Ирак, с която ние, американците дадохме тласък на сунитското въстание, трансформирало се днес в Ислямска държава, ЦРУ всячески съдействаше за разпространението на войнствения джихадизъм, използвайки го като оръжие по време на студената война и тровейки допълнително и без това сложните отношения между Сирия и САЩ.

Тези действия спорадично пораждаха скандали в Съединените щати. Така, през юли 1957, когато се провали организирания от ЦРУ преврат в Сирия, моят чичо - сенатор Джон Кенеди, провокира възмущението на тогавашния президент Айзенхауер, водачите на двете основни политически партии, както и на нашите европейски съюзници, произнасяйки историческата си реч, в която защити правото на самоуправление на арабския свят и призова Америка да прекрати имперската си политика на намеса във вътрешните работи на арабските държави. През целия ми живот и особено по време на честите ми пътувания в Близкия Изток, мнозина араби със симпатия си припомняха тази реч, която според тях е била най-ярката проява на идеализма на Кенеди и призив към Америка да се върне към своите висши ценности, които страната ни включва и в прословутата Атлантическа харта (един от основните програмни документи на антинацистката коалиция - б.р.). Всъщност, това беше официално поет ангажимент, че след края на Втората световна война всички бивши европейски колонии ще получат право на самоопределение. Както е известно, Франклин Делано Рузвелт принуждава Уинстън Чърчил и водачите на другите съюзни държави да подпишат Атлантическата харта през 1941 като предварително условие за оказване на американска подкрепа за европейците в хода на войната срещу нацизма.

За съжаление, заради хора като Алън Дълес и ЦРУ, чиито външнополитически интриги нерядко са в разрез с официално заявения курс на САЩ, ние не тръгнахме по пътя на идеите, очертан от Атлантическата харта. През 1957, моят дядо - посланик Джоузеф Кенеди, участва в работата на тайната комисия, чията задача е да разследва секретните операции на ЦРУ в Близкия Изток. В изготвения от комисията т.нар. "доклад Брюс-Ловет", който е подписан и от него, се говори за заговорите на ЦРУ в Йордания, Сирия, Иран, Ирак и Египет. Всички те са добре известни в арабските страни, но американците на практика не знаят нищо за тях и приемат за чиста монета опроверженията на собственото си правителство. Авторите на въпросния доклад директно обвиняват ЦРУ, че стимулира разрастването на антиамериканизма, посочвайки, че той по един на пръв поглед необясним начин "пуска корени днес в много държави по света". В доклада Брюс-Ловет се посочва, че тази намеса противоречи на американските ценности и компрометира международното лидерство на САЩ и тяхното морално превъзходство, при това без знанието на американската нация. В него се отбелязва и, че ЦРУ никога не се е замисляло, как биха реагирали американците, ако някоя друга държава си позволи подобна намеса в техните вътрешни работи.

Струва ми се,            че днешните интервенционисти в лицето на бившия президент Буш, или кандидатите за поста му Тед Круз и Марко Рубио, изпитват опасна носталгия към тази кървава история, след като с такъв апломб повтарят изтърканите клишета, че близкоизточните националисти ни мразят заради "нашите свободи". Истината обаче е, че те ни мразят, защото предадахме тези свободи в собствените им страни.

Тайната война на САЩ срещу арабския национализъм

Ако наистина искаме да разберем случващото се днес, е важно да анализираме някои детайли от тази отблъскваща и полузабравена история. През 50-те години на миналия век президентът Айзенхауер и братята Дълес (директорът на ЦРУ Алан Дълес и държавният секретар Джон Фостър Дълес) отхвърлят всички съветски предложения за превръщането на Близкия Изток в неутрална зона на студената война така, че арабите да могат сами да управляват своите територии. Вместо това, те започват тайна война срещу арабския национализъм, който Алан Дълес приравнява с комунизма - особено, когато арабското самоуправление започва да застрашава американските петролни концесии. Така, САЩ започват тайно да оказват мощна военна подкрепа на тираните в Саудитска Арабия, Йордания, Ирак и Ливан, фаворизирайки марионетките, изповядващи консервативната джихадистка идеология, тъй като я разглеждат като сигурно противоотрова срещу съветския марксизъм. На съвещание в Белия дом през септември 1957, в присъствието на директора на ЦРУ по планирането Франк Уизнър и държавния секретар Джон Фостър Дълес, Айзенхауер дава следното указание на Управлението: "Трябва да правим всичко възможно, като акцентираме върху аспекта на "свещената война"". Свидетелство за това е една докладна записка на съветника по национална сигурност на президента (тогава постът се нарича "щабен секретар") генерал Андрю Гудпастър.

ЦРУ започва активно да се меси във вътрешните работи на Сирия още през 1949, т.е. само година след създаването си. Както е известно, сирийските националисти, които преди това обявяват война на нацистите, прогонват от страната френските колониални власти, подчиняващи се на режима във Виши, и формират крехка светска демокрация по американски модел. През март 1949 обаче, демократично избраният президент на Сирия Шукри ал-Куатли отказва да одобри американския проект за изграждане на трансарабски тръбопровод от петролните находища на Саудитска Арабия до ливанските пристанища, който трябва де мине през сирийска територия. В книгата си "Наследство от пепелища" Тим Уайнър разказва, че когато Ал-Куатли изразява нежелание да участва в този проект, ЦРУ моментално организира преврат срещу него, заменяйки го с предварително одобрения от Управлението (въпреки криминалното му минало) Хусни ас-Заим. Той обаче управлява по-малко от пет месеца, тъй като решението му да разпусне парламента и да утвърди американския проект, провокира масов бунт, довел до неговия арест и последвалата му екзекуция.

След няколко преврата и контрапреврата в тази съзнателна дестабилизирана отвън държава, през 1955 сирийците отново се ориентират към демокрацията, преизбирайки Ал-Куатли и неговата Национална партия. Самият Ал-Куатли продължава да се придържа към неутрална позиция във вихрещата се с пълна сила студена война, но тъй като е уязвен от американската намеса при свалянето му през 1949, постепенно започва да обръща поглед към съветския лагер. Това кара директора на ЦРУ Алън Далес да обяви, че "Сирия е узряла за нов преврат", след което изпраща в Дамаск двамата си основни експерти по организирането на антиправителствени заговори Ким Рузвелт и Роки Стоун.

Две години по-рано, през 1953, именно Рузвелт и Стоун организират преврата срещу демократично избрания премиер на Иран Мохамед Мосадък, опитал се да промени условията на неравноправните договори с британския петролен гигант Anglo-Iranian Oil Company (днешният ВР). Между другото, Мосадък е първият демократичен лидер на Иран в цялата му  4000-годишна история, както и популярен привърженик на демокрацията в общността на развиващите се държави. Когато научава, че британското разузнаване, съвместно с ВР, искат да организират държавен преврат в страната, Мосадък гони всички британски дипломати от Иран. Той обаче допуска фатална грешка, отказвайки да се вслуша в молбите на съветниците си и да изгони от страната и агентите на ЦРУ, за които се смята, че са забъркани в британския заговор. Иранският премиер идеализира САЩ, смятайки ги за образец за новата иранска демокрация и не вярва, че те са способни на подобно коварство. Но, когато през януари 1953 Айзенхауер влиза в Белия дом, той моментална дава карт бланш на Дълес да действа в Иран както сметне за нужно. Сваляйки Мосадък в хода на операция "Аякс", Стоун и Рузвелт предават цялата власт в ръцете на шаха Мохамед Реза Пахлави, който е добре настроен към американските петролни компании. В крайна сметка обаче, жестокостта на подкрепяния от Вашингтон монарх към собствения му народ води до избухването през 1979 на т.нар. Ислямска революция, в резултат от която вече над 35 години Иран представлява проблем за нашата външна политика.

След успешната реализация на операция "Аякс", през април 1957 Стоун пристига в Дамаск с три милиона долара, предназначени за "стимулирането" и въоръжаването на ислямските бойци, както и за подкупи на офицери от сирийската армия и политици, които да свалят демократично избрания светски режим на Ал-Куатли. Действията му са подробно анализирани в книгата на Джон Прадос Safe for Democracy: The Secret Wars of the CIA (Безопасност за демокрацията: тайните войни на ЦРУ). След като установява тесни връзки със сирийския клон на "Мюсюлманските братя" и разполагайки с достатъчно средства, Роки Стоун планира убийствата на шефа на сирийското разузнаване, началника на Генералния щаб и лидера на местната Комунистическа партия, като паралелно с това организира "национални заговори и различни силови провокации в Ирак, Ливан и Йордания, разчитайки вината за това да бъде хвърлена върху сирийските баасисти". В спомената по-горе книга "Наследство от пепелища", Тим Уайнър твърди, че планът на ЦРУ е включвал дестабилизирането на сирийското правителство и създаването на необходимия предлог за военна намеса от страна на Ирак и Йордания, чиито правителства вече се намират под контрола на ЦРУ. На свой ред, Ким Рузвелт прогнозира, че след идването си на власт в Дамаск с помощта на Управлението, новото марионетно правителство, ще разчита "най-вече на репресиите и деспотичните силови методи". За това говорят, публикуваните от британския Guardian разсекретени документи на ЦРУ.

Но, въпреки че разполагат с огромни суми, агентите на Управлението не успяват да подкупят достатъчно офицери от сирийската армия. Няколцина военни съобщават на баасисткия режим за готвения заговор и в отговор на това сирийската армия окупира американското посолство в Дамаск и арестува Стоун. След като е подложен на мъчителен разпит, той признава пред телевизионните камери за участието си в иранския преврат и в неуспешния опит на ЦРУ да свали законното сирийско правителство. Веднага след това, Стоун е изгонен от страната, заедно с още двама сътрудници на американското посолство. Това е първият случай, когато дипломат от Държавния департамент на САЩ е изгонен от някоя арабска държава. Разбира се, Белият дом, както и цялата американска преса, начело с New York Times, квалифицират самопризнанието на Стоун като "фалшификат" и "клевета". Междувременно, сирийският режим прочиства местната политическа класа от проамерикански настроените политици, а всички забъркани в заговора за свалянето му офицери са екзекутирани.

В отговор, САЩ изпращат своя Шести флот в Средиземно море, заплашват Дамаск с война и увещават Турция да нападне Сирия. Анкара действително концентрира на сирийската граници 50-хилядна армия и само натискът на Лигата на арабските държави, чиито лидери са възмутени от американската намеса, я принуждава да се откаже от вече планираната атака. Впрочем, и след изгонването на своите сътрудници, ЦРУ продължава тайните си усилия за сваляне на демократично избраното баасистко правителство в Сирия. Съвместно с британската Секретна разузнавателна служба (Ми-6), Управлението създава т.нар. "Комитет на свободна Сирия" и въоръжава "Мюсюлманските братя", които ликвидират трима членове на правителството в Дамаск, помогнали за разобличаването на американския заговор. За това, в частност, разказва Матю Джонс в книгата си "Предпочитаният план: докладът на англо-американската работна група за тайните действия в Сирия" (The Preferred Plan: The Anglo-American Working Group Report on Covert Action in Syria, 1957). В крайна сметка, заради интригите на ЦРУ, Сирия още повече се отдалечава от САЩ и формира дългосрочни алианси с Русия и Египет.

След втория опит за преврат в Сирия целият Близък Изток, от Ливан до Алжир, е залят от вълна от антиамерикански акции. Сред последиците е и превратът в Ирак от 14 юли 1958, оглавен от настроените против САЩ представители на новото поколение офицери, които свалят проамериканския премиер Нури ал-Саид. Водачите на преврата публикуват секретни правителствени документи, от които става ясно, че Ал-Саид е бил високоплатена марионетка на ЦРУ. В отговор на американските интриги, новото иракско правителство кани в страната съветски дипломати и икономически съветници и обръща гръб на Запада.

След като с нескопосаните си действия настройва Ирак и Сирия срещу САЩ, Ким Рузвелт напуска Близкия Изток за да заеме редица ръководни длъжности в петролния сектор, на който вярно служи и по време на работата си в ЦРУ. Както посочва в книгата си Уайнър, Джеймс Гричфийлд, който заменя Рузвелт като резидент на Управлението в региона, организира неуспешен опит за убийството на новия иракски президент с помощта на напоена с отрова носна кърпичка. Пет години по-късно ЦРУ все пак успява да свали иракския президент Абд ал-Карим Касим а след това и да доведе на власт партията БААС. Харизматичният млад убиец Саддам Хюсеин е сред знаковите лидери в "баасисткия отбор на ЦРУ". По-късно секретарят на БААС Али Салех ал-Саади, който става вицепремиер и вътрешен министър след преврата през 1963, признава, че "ние дойдохме на власт на локомотива на ЦРУ". Признанието му се съдържа в книгата на известния египетски журналист и писател Саид Абуриш "Жестоко приятелство: Западът и арабският елит" (A Brutal Friendship: The West and the Arab Elite). Според Абуриш, именно ЦРУ връчва на Саддам и най-близкото му обкръжение списъка с хората, "които следва незабавно да бъдат ликвидирани за да се гарантира успеха на преврата". На свой ред, Тим Уайнър цитира по-късни признания на Джеймс Гричфийлд, че "на практика, именно ЦРУ създаде Саддам Хюсеин". При управлението на президента Рейгън Управлението оказваше на Саддам помощ за милиарди долари, обучавайки неговите хора, подкрепяйки го с действия на американските специални части и снабдявайки го с оръжие и разузнавателни данни, при това въпреки, че беше наясно, че във войната си срещу Иран иракският диктатор използва нервно-паралитичен газ и биологично оръжие (включително, получения с посредничеството на ЦРУ антракс). По онова време Рейгън и директорът на ЦРУ Уйлям Кейси разглеждаха Саддам като потенциален съюзник на американския петролен бизнес и мощна опора на съпротивата срещу иранската ислямска революция в Близкия Изток. По време на посещението си в Багдад през 1983 техният емисар Доналд Ръмсфелд подари на иракският диктатор златни каубойски шпори, както и  цял арсенал от химическо, биологично и конвенционално оръжие. Впрочем, паралелно с това ЦРУ тайно доставяше на противника на Саддам - Иран, противотанкови реактивни снаряди и зенитни ракети, за да може да продължи войната с Ирак. Тази операция стана широко известна в резултат от скандала "Иран-контрас". По-късно джихадистите и от двете страни използваха доставеното но ЦРУ оръжие срещу американската нация.

Истинските причини за сегашната сирийска криза

В момента Америка обсъжда евентуална нова силова намеса в Близкия Изток, този път под предлог за борба срещу т.нар. Ислямска държава, но повечето американци си нямат и понятие за негативните последици от предишните грешки и провали на ЦРУ в региона, които съдействаха за възникването на сегашната криза. Ехото от дългогодишните интриги и машинации на Управлението продължава да се усеща в столиците на близкоизточните държави, включително в джамиите и медресетата, нагледно демонстрирайки,      как ЦРУ помагаше за ликвидирането на демокрацията и умерения ислям в региона.

Поредицата иракски и сирийски диктатори, включително Башар ал-Асад и неговия баща, поражда спомени за многобройните и кървави заговори на ЦРУ, послужили като предлог за тяхното авторитарно управление, тактиката им на жестоки репресии и формирането на стабилни алианси с Русия. Всички тези случаи са добре известни на жителите на Сирия и Ирак, които - съвсем естествено - тълкуват американската намеса именно в контекста на тази история.

Послушните американски медии, като папагали повтарят тезата, че военната ни помощ за въоръжената сирийска опозиция има чисто хуманитарен характер. Мнозина араби обаче, виждат в сегашната криза поредната война, водена с чужди ръце и в интерес на чужди геополитически интереси, както и на петролния сектор. Преди да нагазим по-дълбоко в това блато, няма да е излишно да си припомним многобройните факти, потвърждаващи тази гледна точка.

Според повечето араби, войната срещу Башар Асад не е започнала през 2011 с мирните протести в рамките на т.нар. "арабска пролет". Всъщност, тя започва още през 2000, когато Катар предложи изграждането на петролопровод с дължина 1500 км на стойност 10 милиарда долара през територията на Саудитска Арабия, Йордания и Сирия. Както е известно, Катар експлоатира заедно с Иран газовото находище Северен/Южен Парс, съдържащо най-големите запаси от природен газ в света. Заради действащото доскоро търговско ембарго, на Иран беше забранено да изнася газ. От друга страна, катарският газ стига до европейските пазари само по море и то под формата на LNG (т.е. като втечнен газ), което значително го оскъпява. Въпросният газопровод би свързал Катар директно с пазарите на енергоносители в Европа през разпределителните терминали в Турция, която при подобно развитие би си осигурила значителни средства от транзитни такси. Изграждането на катарско-турския тръбопровод щеше да гарантира на сунитските монархии от Персийския залив ключови позиции на световния газов пазар и да укрепи позициите на Катар, който е най-близкия съюзник на САЩ в арабския свят. Именно в Катар са разположени две големи американски военни бази, както и близкоизточният щаб на Централното командване (CENTCOM).

ЕС, който получава 30% от необходимия му газ от Русия, се нуждаеше не по-малко от този тръбопровод, защото той би му осигурил евтини енергоносители и по-голяма независимост от икономическия и политически натиск на Владимир Путин. На свой ред Турция, която е втория най-голям потребител на руски газ, беше особено заинтересована да сложи край на зависимостта си от своя исторически съперник и да гарантира позициите си на ключов транзитьор, който с голяма изгода за себе си, осигурява доставките на азиатски енергоносители на европейските пазари. Накрая, катарският газопровод беше изгоден и за консервативната сунитска монархия на Саудитска Арабия, защото би и осигурил плацдарм в доминираната от шиитите Сирия.

Геополитическата цел на Саудитите е сдържането на икономическата и политическа мощ на принципния противник на Кралството - шиитски Иран, който при това е близък съюзник на Башар Асад. Саудитската монархия видя в шиитския преврат в Ирак, осъществен с подкрепата на САЩ след свалянето на Саддам Хюсеин, както и в отмяната на търговското ембарго срещу Иран през миналата 2015, заплаха за понижаване на статута и на регионална държава и затова започна косвена война срещу Техерен в Йемен, където в момента извършва истински геноцид против ползващите се с иранска подкрепа бунтовици "хуси".

Несъмнено, руснаците, които доставят 70% от изнасяния от тях газ в Европа, също видяха в проекта за катарско-турския тръбопровод заплаха за собствените си икономически интереси. Според Путин, този проект е заговор на НАТО, целящ промяна на статуквото и лишаването на Русия от единствения и плацдарм в Близкия Изток, а също задушаването на руската икономика и ограничаване на руското влияние на европейския енергиен пазар. В крайна сметка, през 2009 Асад обяви, че няма да подпише споразумението за изграждането на тръбопровода през сирийска територия "за да защитим интересите на нашите руски съюзници".

Сирийския президент окончателно вбеси сунитските монарси от Залива, когато малко по-късно подкрепи лансирания от Русия проект за изграждането на т.нар. "ислямски тръбопровод", който да свърже иранското газово находище Южен Парс, през Сирия, с ливанските пристанища. Тоест, той трябваше да превърне в основен газов доставчик на европейския енергиен пазар не сунитския Катар, а шиитски Иран. Това много сериозно би увеличило иранското влияние в Близкия Изток.

По съвсем разбираеми причини Израел също беше твърдо решен да провали този проект, защото той би усилил Иран и Сирия, а вероятно и техните протежета Хизбула и ХАМАС.

Секретни телеграми и доклади на американското, саудитското и израелското разузнаване показват, че веднага след като Асад отхвърли проекта за катарския тръбопровод, военните стратези в трите страни са стигнали до извода, че провокирането на сунитски бунт в Сирия срещу отказващия да сътрудничи режим в Дамаск, може да улесни постигането на общата цел, т.е. изграждането на катарско-турския газопровод. Както доказват изтеклите в WikiLeaks данни, през 2009, т.е. скоро след отказа на Асад да работи по този проект, ЦРУ е започнало да финансира опозиционните групировки в Сирия. Важно е да отбележим, че това е станало дълго преди да започне породеното от "арабската пролет" въстание срещу режима в Дамаск.

Както е известно, Башар ал-Асад е от алауитско семейство. Алауитите са мюсюлманска секта, които мнозина смятат за разклонение на шиизма. По време на един мой разговор с известния американски журналист Сиймур Хърш, той ми каза, че "не беше планирано Башар Асад да става президент. Всъщност, баща му го върна от лондонската болница, в която специализираше, след като по-големият му брат и официален наследник загина в автомобилна катастрофа през 1994". Според Хърш, преди началото на гражданската война, Асад е предприел стъпки за либерализацията на режима: "сирийците имаха достъп до Интернет, вестници, банкомати, а Асад търсеше сближаване със Запада. След 11 септември, той предаде на ЦРУ хиляди изключително ценни материали за радикалните джихадисти, защото ги смяташе за врагове както на Сирия, така и на Америка". Режимът на Асад беше демонстративно светски, а самата Сирия - учудващо разнолика държава. Така например, 80% от личния състав на армия и правителството бяха сунити. Президентът поддържаше мира между многобройните етнически и религиозни групи благодарение на силната, дисциплинирана и лично предана на семейството му армия. Лоялността и се гарантираше от високия статут на добре платения офицерски корпус, ефективния разузнавателен апарат и твърдата ръка на режима, макар че преди войната той изглеждаще сравнително умерен на фона на другите правителства в региони, включително тези на сегашните американски съюзници. Както посочва в тази връзка Хърш: "Асад не смяташе за нужно всяка сряда публично да обезглавява хора, както го правят Саудитите в Мека например".

Подобна е и оценката на друг американски ветеран в журналистиката Боб Пери, според когото: "Никой в този регион не е с чисти ръце, но по отношение на изтезанията, масовите убийстгва, потискането на гражданските свободи и подкрепата за тероризма, Асад несъмнено е много по-добър от Саудитите". Истината е, че допреди пет години почти никой не вярваше, че в тази страна може да се възцари анархията, разтърсваща Египет, Либия, Йемен и Тунис. През пролетта на 2011 в Дамаск започнаха малки мирни демонстрации против репресиите на режима. До голяма степен те бяха просто далечен отглас от "арабската пролет", която още от предишното лято беше започнала да разтърсва държавите в Големия Близък Изток. Но, както показват изтеклите в WikiLeaks секретни материали, по това време ЦРУ вече беше пристъпило към активни действия и в Сирия.

Сунитските монархии, чиито залог беше изключително висок, защото ставаше дума за огромни пари от евентуалния износ на енергоносители за Европа, настояваха за по-сериозна американска намеса. През септември 2013 държавния секретар Джон Кери заяви пред Конгреса, че те са предложили да поемат всички разходи по евентуална американска интервенция в Сирия за свалянето на Асад: "На практика, някои от тях заявиха, че ако САЩ са готови да действат по същия начин, като в Ирак, те ще поемат всичките ни разходи". Впрочем, Кери сподели за това предложение и пред конгресмена от Републиканската партия Илеана Рос-Лехтинен: "Ще се отнася да предложението на арабските държави да платят разходите по американското нахлуване и свалянето на Асад, то е факт и си остава в сила и днес".

Въпреки натиска на републиканците обаче, Барак Обама не склони младите американци да бъдат използвани като наемници и да загиват за реализацията на енергийните проекти на близкоизточните монарси. Той с основание игнорира исканията им да изпрати войски в Сирия и да увеличи финансовата подкрепа за "умерените бунтовници". Въпреки това, в края на 2011, в резултат от мощния натиск на републиканците и нашите сунитски съюзници, американското правителство все пак се ангажира с този конфликт.

През 2011 САЩ се присъединиха към Франция, Катар,           Саудитска Арабия, Турция и Великобритания, формирайки с тях коалицията "Приятели на Сирия", която официално поиска оставката на Асад. На свой ред ЦРУ предостави 6 млн. долара на британския телевизионен канал Barada TV за да публикува материали, призоваващи да прогонването на сирийския президент. Публикуваните от WikiLeaks документи на сирийското разузнаване показват, че през 2012 Турция, Катар и Саудитска Арабия са поели въоръжаването, обучението и финансирането на радикалните сунитски бойци-джихадисти от Сирия, Ирак и други държави с цел свалянето на режима на Асад, смятан за шиитски съюзник. Катар, който би спечелил най-много от това, инвестира над три милиарда долара за създаването на бунтовническото движение и предложи на Пентагона неговите бойци да бъдат подготвяни в американските бази в страната. Както посочва в една своя статия от 2014 Сиймур Хърш, доставките на оръжие от арсеналите на ЦРУ са били финансирани от Турция, Саудитска Арабия и Катар.

Идеята да бъде провокирана гражданска война между сунити и шиити с цел отслабването на режимите в Иран и Сирия и последващото поставяне под контрол на доставките на енергоносители от региона не е нещо ново в историята на Пентагона. В скандалния доклад на RAND Corporation от 2008, финансиран именно от Пентагона, се съдържа подробен план за това, което е трябвало да се случи. В него, в частност, се отбелязва, че контролът над петролногазовите находища в Персийския залив си остава "стратегически приоритет" за САЩ и те "ще съдействат активно за осъществяването на продължителна война в региона". В тази връзка RAND препоръчва използването на "секретни акции, информационни операции и нетрадиционни методи за водене на война" в рамките на реализацията на стратегията "разделяй и владей". В доклада се посочва, че: "САЩ и местните им съюзници биха могли да се възползват от националистически настроените джихадисти за воденето на войната с чужди ръце", а "американските лидери биха могли да спечелят от постоянния конфликт между сунити и шиити, заемайки страната на консервативните сунитски режими в борбата им срещу прошиитските движения в мюсюлманския свят... а също като подкрепят авторитарните сунитски държави в тяхното противопоставяне на неизменно враждебния им Иран".

В пълно съответствие с прогнозите на RAND, Асад реагира излишно рязко и твърдо на тази провокирана отвън криза: той започна да използва "варелни бомби" срещу гнездата на сунитската съпротива, което доведе до смъртта на много цивилни. Това задълбочи шиитско-сунитското разделение и позволи на американските политици да убедят обществото, че не става дума за "тръбопроводна", а за "хуманитарна" война. През 2013, когато сунитската съпротива започна да отстъпва пред натиска на правителствените части, западната коалиция въоръжи т.нар. Свободна сирийска армия за да може тя още повече да дестабилизира страната. Създаденият от медиите имидж на на Свободната сирийска армия като обединена въоръжена групировка на умерената опозиция се оказа фалшив. Разпадналите се нейни подразделение се прегрупираха, формирайки стотици независими бойни отряди и банди. При това повечето от тях бяха командвани или пък действаха в тясно взаимодействие с джихадистите, оказали се най-твърдите и ефективни бойци на съпротивата срещу режима. По онова време сунитските армии на "Ал Кайда в Ирак" вече бяха пресекли границата, влязоха в Сирия и се обединиха с отрядите на дезертьорите от Свободната сирийска армия, значителна част от които бяха подготвени и въоръжени от САЩ.

Макар повечето медии да говореха за "бунт на умерената опозиция срещу тиранина Асад", стратезите от американското разузнаване още от самото начало бяха наясно, че протежетата им са радикални джихадисти, които са в състояние да си създадат нов ислямски халифат, включвайки в него сунитските региони в Сирия и Ирак. Две години преди на сцената да излязат главорезите от Ислямска държава, Агенцията за военно разузнаване към Департамента по отбраната на САЩ подготви доклад от седем страници (от 12 август 2012), чието съдържание стана известно, благодарение на фондация Judicial Watch. В него се предупреждава, че подкрепата, оказвана от САЩ и сунитската коалиция на радикалните сунитски джихадисти, "салафитите, "Мюсюлманските братя", и "Ал Кайда в Ирак" (днешната Ислямска държава), е основната движеща сила на бунтовническото движение в Сирия".

Ползвайки се с мощното държавно финансиране от страна на САЩ и страните от Персийския залив, тези групировки трансформираха мирните протести срещу Башар Асад в "открита междуконфесионална конфронтации (шиити срещу сунити)". В доклада се посочва, че сирийският конфликт всъщност представлява глобална конфронтация за контрол над регионалните ресурси, в чиито ход "Западът, държавите от Залива и Турция подкрепят опозицията на Асад, а Русия, Китай и Иран подкрепят режима". Както изглежда авторите на доклада на Пентагона са гледали с одобрение на перспективата за появата на "халифата" на ИД: "Ако ситуацията се влоши, съществува възможност за създаването - официално или не - на салафитско княжество в Източна Сирия (областите Ал-Хасеке и Дейр ез-Зор). Именно това искат държавите, подкрепящи опозицията, за да изолират сирийския режим". В доклада се съдържа и предупреждение, че това ново образувание може да се разшири и отвъд границата, включвайки иракските провинции Анбар и Нинава, както и, че "в рамките на алианса с другите терористични организации в Ирак и Сирия може да се стигне до провъзгласяването на ислямска държава в региона".

Както знаем, нещата се развиха точно по този начин. Неслучайно районите на Сирия, окупирани от Ислямска държава, са разположени по маршрута на планирания от Катар тръбопровод.

През 2014 обаче, нашите сунитски протежета ужасиха цялата американска нация с публичните екзекуции на свои пленници и принудиха милиони бежанци да тръгнат към Европа. Както ми сподели Тим Клемънт, който от 2004-2008 оглавяваше Обединената оперативна група за борба с тероризма, а преди това беше офицер за връзка в Ирак, отговарящ за контактите между ФБР, иракската полиция и американската армия: "Стратегията, основаваща се на идеята, че врагът на моя враг е мой приятел, понякога може да се окаже погрешна. Допуснахме същата грешка и когато подготвяхме моджехидините в Афганистан. Веднага след като руснаците се изтеглиха оттам, нашите мними приятели започнаха да рушат древните реликви, да превръщат жените в робини, да режат ръце и крака и да ни атакуват открито".

Когато прословутият "Джихади Джон" от ИД започна да убива пленниците си пред телевизионните камери, Белия дом предприе рязък завой и започна да говори по-малко за свалянето на Асад и повече за необходимостта от регионална стабилност. Администрацията на Обама опита да се дистанцира от финансираното от самата нея бунтовническото движение. Белият дом започна заканително да размахва пръст на съюзниците си. През октомври 2014 вицепрезидентът Джо Байдън заяви пред студентите от Харвард, по време на форума на Института за политика, че "нашите регионални съюзници се превърнаха в най-големия ни проблем в Сирия". Според него, Турция, Саудитска Арабия и ОАЕ до такава степен са "преизпълнени с решимост да махнат Асад", че са започнали истинска "сунитско-шиитска война", водейки я с чужди ръце и предоставяйки стотици милиони долари и десетки хиляди тонове оръжие на всеки, който е готов да воюва с режима в Дамаск". Действително, сред получателите на парите и оръжието се оказаха и Ан-Нусра, и Ал Кайда. През същата 2014 тези две групировки се обединиха, създавайки Ислямска държава. Но това, което както изглежда най-много бе раздразнило Байдън, е, че нашите "надеждни приятели" се оказаха не чак толкова надеждни за да прокарват на практика американските интереси.

Арабските лидери от целия Близък Изток постоянно обвиняват САЩ, че са създали Ислямска държава. На повечето американци подобни обвинения се струват безумни, но арабите разпологат с толкова много доказателства и свидетелства за съучастието на Вашингтон, че не им е трудно да стигнат до единствения възможен извод: "САЩ със сигурност съвсем целенасочено са съдействали за възникването на Ислямска държава". На практика, мнозина бойци на ИД и техните командири са идеологически и организационни последователи на онези джихадисти, които повече от трийсет години бяха подкрепяни и "отглеждани" от ЦРУ в най-различни държави по света - от Сирия до Египет и от Афганистан до Ирак.

Преди американската интервенция в Ирак там нямаше Ал Кайда. Президентът Джордж Буш унищожи светската държава на Саддам, а наместникът му Пол Бремър, демонстрирайки чудеса от безхаберие, на практика създаде в тази страна сунитската армия, която днес се нарича Ислямска държава. Именно Бремър предаде властта в Ирак на местните шиити и забрани управляващата партия БААС, лишавайки членовете и от възможността да заемат каквито и да било държавни длъжности, в резултат от което без работа се оказаха 700 хиляди души, предимно сунити. Това бяха партийни активисти и държавни служители - от министри до учители. След това той разпусна 380-хилядната иракска армия, 80% от която бяха сунити. Заради действията на Бремър, милиони иракски сунити бяха лишени от постове, собственост, състояние и власт. Така възникна широка прослойка от възмутени, образовани, способни, добре подготвени и въоръжени сунити. Сунитското бунтовническо движение в Ирак първоначално се наричаше "Ал Кайда в Ирак". След 2011 обаче, регионалните ни съюзници финансираха проникването на бойци на тази организация в Сирия. След като влезе там, "Ал Кайда в Ирак" се прекръсти на Ислямска държава. Според Декстър Филкинс от New Yorker, "Ислямска държава се управлява от съвет, включващ бивши иракски генерали. Мнозина са членове на светската партия БААС на Саддам Хюсеин, обърнали се към идеите на радикалния ислям при престоя си в американските затвори след 2003". Военната помощ от 500 млн. долара, предоставена от Обама на сирийските бунтовници, в крайна сметка попадна в ръцете на тези войнствени джихадисти. Тим Клемънт ми сподели, че разликата между иракския и сирийския конфликти се измерва с милионите мъже на призивна възраст, които бягат от бойните полета към Европа, защото не искат да останат и да воюват за своите общности. Тоест, те просто не желаят да се окажат между чука на тиранията на Асад, подкрепяна от руснаците, и наковалнята на злобните сунитски джихадисти, на които ние, американците помогнахме да се калят в глобалната битка за конкуриращите се помежду си стратегически тръбопроводи. Не бива да обвиняваме сирийския народ, че не иска да подкрепи плановете, начертани за страната му във Вашингтон и Москва. Свърхдържавите не оставиха шансове за едно идеалистично бъдеще, за което обикновените сирийци сигурно биха били склонни да се сражават. Никой обаче не иска да се жертва за тръбопроводите, пък били те и стратегически.

Заключение

Какъв е изходът? Ако целта на САЩ е постигането на траен мир в Близкия Изток,  създаване на условия за истинско самоуправление на арабските държави и гарантирането на собствената ни национална сигурност, всяка бъдеща американска намеса в региона следва да бъде осъществявана с оглед на историята и поуките от нея. Само когато американците осъзнаят историческия и политически контекст на този конфликт, ще можем да дадем достоверна оценка и на решенията на нашите лидери. Използвайки същите образи и лексиката, заложени и в основата на войната на САЩ срещу Саддам Хюсеин през 2003, политическият ни елит накара американците да повярват, че интервенцията в Сирия е война за идеалите против тиранията, тероризма и религиозния фанатизъм. Продължаваме да игнорираме мнението на онези араби, които виждат в сегашната криза връщане към старите заговори, вдъхновени от тръбопроводните проекти и чистата геополитика, квалифицирайки това като "обикновен цинизъм". Но, ако действително искаме да провеждаме ефективна външна политика, следва да признаем, че сирийският конфликт е война за контрол на ресурси, която по нищо не се отличава от многобройните тайни и необявени войни, които САЩ водят в Близкия Изток вече 65 години. И само когато прозрем, че и този конфликт представлява опосредствана битка за контрол над тръбопроводите, ще ни стане ясна и логиката на развитие на събитията. Това е единственото обяснение, защо Републиканската партия продължава да е зациклена върху идеята за смяната на режимите в региона, вместо върху постигането на регионална стабилност; защо администрацията на Обама не може да открие достатъчно "умерени сирийци" за да води тази война; защо Ислямска държава взриви руския пътнически самолет над Синайския полуостров; защо Саудитите екзекутираха известен шиитски проповедник; защо в отговор в Техеран беше изгорено тяхното посолство и, защо Турция си позволи да свали руския военен самолет над Сирия. Онези над милион бежанци, които през миналата 2015 наводниха Европа, бягат именно от тръбопроводната война и са сред резултатите от погрешната стратегия на ЦРУ в региона.

Тим Клемънт сравнявя ИД с Революционните въоръжени сили на Колумбия (FARC), които представляват наркокартел с революционна идеология, използвана за да вдъхновяват редовите си бойци. Според него, "ИД на практика представлява петролен картел и в основата на нейните действия са парите. Що се отнася до религиозната идеология, тя е просто инструмент за вдъхновяване моджехидините на Ислямска държава, който ги кара да жертват живота си за този петролен картел".

Ако излезем извън хуманитарните щампи на конфликта и признаем, че в Сирия се води война за енергоносители, американската външнополитическа стратегия би станала далеч по-разбираема. Подобно на сирийците, които бягат от войната в Европа, нито един американец няма да поиска да изпрати децата си да воюват и загиват за някакви тръбопроводи. В наш първостепенен приоритет следва да се превърне това, за което никой никога не се осмелява да говори: трябва да преодолеем зависимостта си от енергийните ресурси на Близкия Изток, което се превръща в съвсем реална перспектива, на фона на нарастващите собствени добиви в САЩ. След това, трябва радикално да съкратим военното си присъствие в Близкия Изток и да оставим арабите сами да управляват своя собствен свят. Освен оказването на хуманитарна помощ и гарантиране сигурността на израелските граници, САЩ нямат никакво легитимно място в този конфликт. Фактите сочат, че ние вече изиграхме крайно негативна роля, пораждайки тази криза, а историята показва, че на практика не сме в състояние да постигнем разрешаването му.

Ако се върнем назад в историята, няма как да не затаим дъх пред поразителното постоянство, с което буквално всяка въоръжена намеса на САЩ във вътрешните работи на Близкия Изток от Втората световна война насам, приключва с жалък провал, пораждайки изключително пагубна за собствените ни интереси негативна реакция сред местното население и елитите. В един доклад на Департамента по отбраната от 1997 се посочва, че: "Статистическите данни сочат наличието на тясна взаимна връзка между американската намеса в чужбина и активизирането на терористичните нападения срещу САЩ". Нека си признаем, че това, което наричаме "война с терора", е просто поредната енергийна война. Откакто през 2001 петролният бос (и по съвместителство, вицепрезидент на САЩ) Дик Чейни обяви т.нар. "дълга война против тероризма", изразходвахме цели 6 трилиона долара за осъществяването на три военни кампании в чужбина и за превръщането на самите САЩ във военизирана "държава на националната сигурност". Единствените победители в тази война са производителите и търговците на оръжие и енергийните компании, които си гарантираха гигантски печалби, специалните служби, които неимоверно разшириха пълномощията и влиянието си за сметка на собствените ни граждански свободи, както и джихадистите, за които американските интервенции неизменно се оказват най-ефективния инструмент за привличане на нови кадри. Отказахме се от своите ценности, жертваме собствените си деца, унищожихме стотици хиляди невинни хора, пратихме по дяволите идеалите си и пропиляхме гигантски национални богатства за осъществяването на безплодни и скъпоструващи авантюри в чужбина. В хода на всичко това укрепихме позициите на най-яростните си врагове и превърнахме Америка, която някога беше символ на свободата за целия останал свят, в държава на тоталното следене и маникалната национална сигурност, както и в международен парий.

Навремето "бащите-основатели" на САЩ предупреждават американците за опасностите, свързани с редовните армии, ангажирането в конфликти извън границите на страната и това, което Джон Куинси Адамс нарича "походи в чужбина в търсене на чудовища, които да бъдат унищожени". Тези мъдри хора са били наясно, че проявите на империализъм в чужбина са несъвместими с демокрацията и човешките права вътре в страната. В Атлантическата харта също са отразени тези знакови американски идеали, изискващи всяка нация да има право на самоопределение. През последните 70 години хора като братята Дълес или "бандата на Чейни", неоконсерваторите и техните съюзници, тотално ерозираха този фундаментален американски принцип, поставяйки военния и разузнавателния апарат на САЩ в служба на търгашеските интереси на големите корпорации и най-вече на енергийните компании и военните доставчици, които в буквалния смисъл на думата, трупат гигантски състояния от тези конфликти.

Крайно време е американците да наложат страната ни да се откаже от този неоимпериализъм, връщайки я на пътя на идеалите и демокрацията. Трябва да позволим на арабите сами да управляват своите територии и да посветим собствената си енергия на каузата на националното строителство в самите САЩ. И този процес следва да стартира не с поредната интервенция в Сирия, а с прекратяването на пагубното ни пристрастие към чуждите ресурси, което извращава американската външна политика вече повече от половин век.

 

* Авторът е президент на Waterkeeper Alliance и анализатор на Politico. Той е син на бившия Главен прокурор на САЩ Робърт Кенеди (1925-1968) и племенник на американския президент Джон Кенеди (1917-1963).

{backbutton}

Изтичането на „Панамските досиета“, макар най-вероятно да е акция с политически цели, отвори един много важен въпрос, засягащ стабилността на световната икономика. А именно – офшорните практики, които в някои свои аспекти са полезни, но прекомерното им прилагане може да се превърне в източник на глобален икономически колапс. Въпреки че медиите се фокусират върху парите на политиците, т.е. върху онази част от офшорните сделки, която прикрива корупцията, не това е основният проблем. Основният проблем са напълно законните и всеобщо известни офшорни операции на транснационалните корпорации, застрашаващи устойчивостта на световната икономика. Именно там е големият риск. Корупцията е просто придатък към политиката, тя няма онази икономическа тежест, каквато имат практиките на корпорациите. Предмет на настоящата статия е именно този истински риск.

Ако трябва с едно изречение да се опише (макар и неизчерпателно, но достатъчно ясно) съвременната световна икономика, то е: „производство в Третия свят, потребление в Първия, а печалбите – в офшорки“. Или, ако искаме да сме по-конкретни: „производство в Китай, потребление в САЩ, а печалбите – в офшорки“. Това е обективната реалност, която придобива все по-големи мащаби и започва да застрашава самото функциониране на икономиката.

Да си припомним, какво представлява икономиката. В най-сбит вид, икономиката може да се представи като едно колело (вж. фигурата). От едната страна са потребителите, които са и работници, а от другата – производителите на стоки и услуги. Потребителите купуват стоките, с което създават работа на производителите, а те наемат самите потребители като  работници. Така се осъществява стопанският оборот, който движи икономиката.

 

Съществуват и други звена в кръга – например държавата, която се намесва чрез данъците и преразпределя благата, но основната конструкция е тази – хората в качеството си на работници произвеждат благата, и после с доходите си, вече в качеството на потребители, ги купуват.

Рисковете пред този модел в съвременния свят, в случаите на неравномерно икономическо развитие, са разгледани в статията ми „Неопротекционизмът: теория на секторната глобализация” (виж сп.“Геополитика и Геостратегия“, бр.6/2015). Накратко, износът на производства към бедните държави отнема статута на „работник“ на хората в богатите страни, което води до спадане на доходите и потреблението и до всеобщо обедняване. В статията се прокарва тезата, че напълно свободна търговия следва да има само между относително еднакви като развитие региони, а до изравняването им, отделните региони да се развиват под протекционистична защита. Този проблем обаче, добива допълнителни усложнения, свързани с офшорните практики.

Ако пазарите просто са отворени, богатите ще обеднеят, бедните ще забогатеят, ще се мине вероятно през голям катаклизъм, но накрая всичко ще се уравновеси. Ако обаче в това уравнение поставим и трета страна, която изземва част от дохода (печалбата) и я крие „някъде“, от това следва съвсем видим резултат – доходът, като цяло, намалява, работниците получават по-малко, а потребителите купуват по-малко, т.е. общото богатство намалява.

Тоест, налице е не само обедняване в развитите страни, поради износа на производства, но и допълнително обедняване заради това, че корпорациите не връщат печалбите си в развитата държава, нито ги инвестират изцяло в по-бедната, а ги крият в офшорни зони.

Този проблем щеше да съществува, дори ако нямаше международна търговия, т.е. дори в рамките на затворена автаркия. Ако там производителите започнат да не връщат част от дохода в икономиката (под формата на заплати, печалби, дивиденти, данъци и пр.), а да го крият, очевидно на следващия „оборот“ кръгът вече ще има по-малко пари и ресурси. На по-следващия още по-малко и т.н.

Това означава, че офшорната практика води до натиск към „свиване“ на икономическия оборот, както при автаркия, така и при сегашния модел на глобално отворена икономика.

Какви са мащабите на проблема?

В рамките на настоящото изследване, бе направен опит да се събере максималната възможна информация от различни източници, така че да се добие представа за измеренията на случващото се. Невъзможно е да се намерят абсолютно точни данни, защото една от функциите на офшорните регистрации е именно да се запази тайната. Съществуват обаче косвени данни – медийни проучвания, консултантски фирми, данъчни анализи, които навеждат на определени изводи.

В изследване на Агенция „Блумбърг“ се посочва, че към настоящия момент американски корпорации държат около дви трилиона долара в офшорни сметки. Това са т.нар. „твърди“ данни, които са неоспорими от никого. Тоест става дума за счетоводни записи в самите отчети на компаниите. От тези данни става ясно, че корпорациите фактически държат извън САЩ сума, приблизително равна на 12-13% от американския БВП. Само върху тази сума, те биха дължали около 700 милиарда долара данъци. Но независимо от високото данъчно облагане в САЩ, данъците все пак са само 35% от печалбата, а основната загуба за обществото са останалите 65%, които просто „излизат от оборот“. Тоест, това са доходи на американски потребители, които "не са се случили". В резултат въпросните потребители потребяват по-малко, а натискът върху икономиката става все по-значителен като се разширява надолу.

Списък с компаниите, държащи над 10 милиарда долара в офшорни сметки, може да се види в долната таблица:

 

Компания:

Суми в офшорни сметки (млрд.$), 2014

General Electric

119

Microsoft

92.9

Pfizer

74

Apple

69.7

IBM

61.4

Merck

60

Johnson & Johnson

53.4

Cisco Systems

52.7

Exxon Mobil

51

Google

47.4

Procter & Gamble

44

Citigroup

43.8

Hewlett-Packar

42.9

Oracle

39.3

PepsiCo

37.8

Chevron

35.7

Coca-Cola

33.3

JPMorgan Chase

31.1

Amgen

29.3

United Technologies

28

Qualcomm

25.7

Eli Lilly

25.7

Intel

24.9

Goldman Sachs Group

24.88

Bristol-Myers Squibb

24

AbbVie

23

Abbott

23

Philip Morris International

23

Wal-Mart Stores

21.4

Medtronic

20.52

Dow Chemical

18.03

Caterpillar

18

DuPont

17.22

Bank of America

17.2

Gilead Sciences

15.6

McDonald's

15.4

Honeywell International

15

Baxter International

13.9

Mondelez International

13.2

Danaher

11.8

EMC

11.8

3M

11.2

Praxair

10.4

Corning

10.3

Berkshire Hathaway

10

Източник: Агенция „Блумбърг“

 

Въпросната сума от около два трилиона долара обаче, е натрупана за няколко години. По-важни в случая са данните за това, колко ежегодно "спестяват" корпорациите. Според изследването на „Блумбърг“, увеличението на офшорните баланси е с около 8% на година, т.е. около 160 милиарда долара. Това означава, че всяка година 160 милиарда долара излизат от джобовете на потенциалните потребители, и се „скриват“ някъде в неизвестността. Възниква закономерният въпрос, до каква степен тези 160 милиарда долара „минус“, влияят негативно върху американския БВП. Отговорът може да се намери като се използва класическия мултипликатор – съотношението между БВП и парите в обращение.

Според дани на Федералния резерв на САЩ, към началото на 2016, парите в обращение в страната са около 1,4 трилиона долара. По данни от статистиката, годишният БВП на САЩ е около 16,77 трилиона долара. Тоест мултипликаторът следва да е:

М=GDP/MS = 16,77/1,4 = 11,97, където: М е мултипликатор, GDP – брутен вътрешен продукт, а MS – пари в обращение.

Излиза, че в САЩ мултипликаторът е приблизително 12, т.е. всеки долар в търговския оборот генерира 12 долара нов БВП. Тук следва да се уточни, че това е настоящият мултипликатор, който е „изкривен“ от прекомерните „печатания на пари“, с цел да бъдат спасени американските банки. Реалният мултипликатор, на база на данни от предходните периоди, е дори над 20. Но дори да се опрем само на твърдите данни, излиза, че ако корпорациите изваждат от обращение 160 милиарда долара годишно, това води до намаление на БВП с 1920 милиарда долара на година. Изчислението е както следва:

LGDP=MSR*M = 160х12=1920, където LGDP (Lost GDP) е загубен БВП, MSR (Money Supply Reduction) е намаление на предлагането на пари,  а M е мултипликатор.

Това означава, че всяка година загубите на обществото от несъздаден БВП се измерват с близо 2 трилиона долара, което е около 12% от обема на цялата американска икономика. Тоест, само по този начин, корпорациите намаляват стандарта на средния американец с 12%.

Всичко това обаче е само „върхът на айсберга“. По две причини. Първата и по-маловажна е, че процесът на „офшоризация“ се ускорява, т.е. все повече капитали се изнасят от все повече фирми. Което означава, че в бъдеще ще става по-зле. А втората и по-важна причина е, че всички тези изчисления се базират на официални данни, докато реалните са далеч по-шокиращи. Така например, официалните данни на корпорацията Apple са за 69 милиарда долара в офшорни сметки. В същото време, на изслушвания в Конгреса, свързани с данъчното законодателство, изпълнителният директор на компанията посочи, че на практика става дума за 181 милиарда долара. Apple има счетоводители и адвокати и са уредили всичко да изглежда законно пред данъчните власти. Но пред законодателите, с цел да ги убеди да намалят данъците, Тим Кук посочва други цифри. Тоест, загубите за обществото са дори по-големи. 181 разделено на 69 дава 2,62, което е допълнителен мултипликатор на загубите, ако приемем съотношението на Apple за универсално. Ако и другите, подобни на Apple компании правят същото, излиза че загубите на БВП стават около 5 трилиона долара на година. А това е 30% от американския БВП! С други думи, средният американец би бил с около 30% по-богат, ако ги нямаше офшорните схеми. Представете си значимостта на този факт! Колко по-беден става обикновеният гражданин, само заради офшорните схеми!

Примерът със САЩ е достатъчно универсален, защото илюстрира загубите на най-могъщата икономика, разполагаща и с най-силните тайни служби, армия и механизми за глобален контрол. Ситуацията по света, като цяло, е дори по-лоша. За нея можем да съдим по публикувания през 2012 доклад на Tax Justice Network. Според него, в офшорните зони се крият ресурси на обща стойност 21 трилиона долара. Т.е. колкото е БВП на САЩ и Япония, взети заедно. Докладът съдържа изумителни данни за изтичането на капитали от други страни. Посочва се например цифрата от 500 милиарда долара, изтекли от Русия, след 1990, когато „икономиката се отваря“. Последното е важно и интересно уточнение, защото дава представа за част от недъзите на отворения икономически модел, за които по принцип не е прието да се говори. Русия обаче не е толкова страшен пример. В далеч по-бедната от нея Нигерия са фиксирани 196 милиарда долара, изнесени към офшорки. Както е известно, тази страна притежава много петрол, но е с много бедно население и страда от перманентни кланови и религиозни войни. На този фон и при този беден и страдащ народ, да се изнесат почти 200 милиарда в офшорки не е просто икономически проблем, а по-скоро форма на геноцид.

Друга доста щедра към офшорките страна е Саудитска Арабия. Според доклада, тя е изнесла 197 милиарда долара в офшорки. Разбира се, тук липсва мизерията на нигерийците, защото става дума за богата петролна монархия. Елитът и обаче изнася пари, вместо да ги вложи например в някакъв непетролен сектор, с оглед на времето, когато петролът ще свърши.

Много интересен факт в доклада е, колко малко хора реално контролират основната част от парите в офшорките. Според данните, това са около 92 хиляди души за целия свят, които държат около 6,3 трилиона долара. Тоест, 0,001% супер богато население държи лъвския пай от офшорното богатство. Като съпоставим тези данни, с представените в началото на статията – за корпорациите, като цяло, и за Applе, в частност, можем да направим и предположение, кои са въпроснине свръхбогати хора. Това очевидно е висшият корпоративен елит – едри акционери и мениджъри, които държат парите в офшорки, и там под някаква форма ги разпределят помежду си. Защото и корпорациите, и мениджърите ще трябва да платят огромни данъци, ако си разпределят парите, след връщането им в конкретната икономика, в която са спечелени.

Нека не забравяме и другия посочен по-горе проблем – процесът на „офшоризация“ се ускорява. Как ще изглежда един свят, в който примерно след десет години всички ще са наполовина по-богати, отколкото биха могли да бъдат, само заради практиките на корпорациите, действащи по същество в интерес на изключително малък кръг от привилегировани икономически единици? Може ли в момента да сме с 30% по-бедни, само заради офшорките, а в бъдеще да губим почти половината си пари, заради тях? Що за общество е това?

Не тези емоции обаче са основния проблем. Нито дори 30%-ното ни обедняване. Основният проблем е в мрачната картина, която очертават горните уравнения. Извеждането на определено количество пари от обращение води до свиване на икономиката. Това е научно доказан факт, приет от всички икономически школи, който не се нуждае от доказване. Какво обаче следва от постоянното и продължаващо с години изтегляне на пари от реалната икономика? Да предположим, че един човек - да го наречем Джон, през първата година разполага с 1000 долара, през втората - с 900, през третата с 800 и т.н. Какво се случва с икономиката? Отговорът е очевиден – тя следва доходите на Джон. Той потребява по-малко, защото има по-малък доход, което води до намаляване на доходите на другите като него. Те, от своя страна потребяват по-малко от стоката, произвеждана от Джон, и т.н. Голямата и опасна истина е, че перманентното изтегляне на пари от обращение, независимо по каква причина се случва, провокира низходяща спирала, т.е. ескалиращо свиване на икономиката.

Може ли в резултат от това, икономиката да стигне до „нула“? На теория да. На практика ще стане нещо по-лошо – хората се започнат да се избиват още преди това да се случи. Звучи цинично и ненаучно, но е вярно.

Интересен е също въпросът, може ли по някакъв начин държавата да компенсира изтичането на капитали към офшорките? По принцип може, но само краткосрочно. Държавата печата пари и ги пуска под формата на дълг. Тези пари могат да заменят изчезналите зад граница. Подобен процес обаче не може да е вечен, защото ескалирането на дълга ще доведе до всеобщ фалит в края на процеса. Допълнително, изобилието от пари носи рискове от инфлация и всеобщо обедняване. Ако в някакъв момент парите на корпорациите се върнат, а на пазара са и напечатаните от държавата пари, ще настъпи инфлационен взрив.

Простият научен факт е, че класическият икономически оборот е единствения източник на пари в дългосрочен план, и то на истински пари, зад които стои труд и производство. Този модел е дългосрочно устойчив. Той не може да се замени от заеми, нито пък трудът да се замени от по-голямата кредитна карта. Работникът следва да потребява, но и да работи за да изкара парите за потреблението си. И няма друг начи това да се случи, освен класическия икономически кръгооборот. Съответно – всеки, който разрушава този оборот, независимо дали го прави законно или не, разрушава и самата икономика.

Какво може да се предприеме?

Така очертаната ситуация поражда закономерния въпрос „какво да се прави?“. Към настоящия момент, в регулативните и политическите органи не се обсъжда цялостното решение на проблема. Налице е недоволство срещу офшорните компании, но единственото, което се предприема, са палиативни мерки – ограничения за отделни компании да участват в определени сделки, отмени на споразумения за избягване на двойното данъчно облагане и пр. Типичен пример за подобна „палиативна мярка“ беше българският закон срещу офшорните фирми. Това бе една доста популистка мярка, която на практика не доведе до нищо. Всъщност, най-абсурдното в този закон беше, че не адресираше всички офшорни регистрации. Част от офшорните зони бяха включени, а друга част - не. Тоест, това се оказа закон за забрана на едни офшорки, в полза на други. В конкретния случай, в списъка на офшорните зони на очи се набиваше липсата на американския щат Делауеър. А това всъщност е една от най-големите офшорни зони в света. Невключването му в списъка, по същество означава да кажеш на корпорациите: „ползвайте Делауеър, но не ползвайте другите“. Тоест, къде на шега, къде насериозно, това се превърна в „Закон за гарантиране на щата Делауеър статут на доминираща офшорка за България“.

Вероятната причина за отсъствието на Делауеър е фактът, че той се намира на американска територия и по същество би излязло, че България налага антиофшорно законодателство спрямо САЩ. Естествено, това е невъзможно, при положение, че до голяма степен самото съществуване на правителствата у нас е поставено в зависимост от Вашингтон. Примерът обаче илюстрира, как борбата с офшорките добива бутафорен характер, поради различни конюнктурни аргументи.

Същата е ситуацията и с други „битки“ на политиците с офшорките. Ако се въведат ограничения например за Бахамските острови, но не се въведат за Кипър (защото е част от ЕС), тогава една триъгълна операция между мястото на бизнеса, Кипър и Бахамските острови, постига същия резултат. Парите отново са скрити, а мерките се оказват безсмислени.

Съществуват и множество чисто частни интереси, които пречат на регулацията. Различните офшорки например, са под влиянието на различни велики сили. Всяка от тях иска да запази своите офшорки и да ограничи чуждите. Така, в крайна сметка, не се прави нищо. Съществуват също странни практики по отношение на държави, които не са офшорни зони, но където има отделни статути на юридически лица, които са офшорни. Великобритания и Холандия например, имат класове фирми, които могат напълно законно да избягват данъци. В САЩ също има корпорации, със специфичен клас, които съвсем законно не плащат данъци. Това са корпорация, при които икономическият резултат се прехвърля върху собственика. Тоест, той трябва да плати данъци върху личния си доход. Самия факт обаче, че самата корпорация не плаща, а това се случва с една административна процедура по-нататък, създава допълнителни възможности за избягване на данъци. И най-сетне – да не забравяме американското законодателство за неправителствените организации и фондации, през които се източват огромни пари. Повечето най-богати хора на някакъв етап дават почти всичките си пари „за благотворителност“. Фамилията Рокфелер например, не притежава нищо. Всичко е на фондация „Рокфелер“. Бил Гейтс също няма нищо. Всичко е във фондация „Бил и Мелинда Гейтс“. Веднага след като се роди дъщеря му, основателат на Facebook  Марк Цукърбърг обяви, че дава 99% от богатството си за благотворителност. Което бе съпроводено с огромен медиеш шум. Всъщност, така богатството просто се укрива от данъци.

Вероятно именно тук значение добива и казусът с „Панамските досиета“, които показват наличието на политическо участие в офшорния бизнес. Възможно е политиците не само да са затруднени, но и да не желаят да предприемат определени мерки, именно защото искат да запазят своите офшорни сметки и богатства. В този случай, политическата корупция, макар и да не е от мащаба на сделките на глобалните корпорации, пречи да се вземат важни за обществото решения. Не е изключено в момента да се повтаря примерът с Швейцария през Втората световна война. Както е известно, по време на цялата война Хитлер сочи с пръст Швейцария - като остров на „предателите“ в цяла Европа, който не помага на борбата с болшевизма, и дори разработва план да я окупира. В онези години Швейцария буквално представлява остров, заобиколен отвсякъде от Оста, тя няма дори излаз на море. Заканите на Фюрера обаче си остават само празни приказки, защото всички пари на нацистите са в Швейцария. Тоест, самият нацистки елит предотвратява евентуалната инвазия в Швейцария, което всъщност е във вреда и на Германия, и на режима.

Възможно е личният интерес на самите политици, очертан от „Панамските досиета“, да спомага за съществуването изобщо на офшорните зони. И тъкмо от това се възползват корпорациите, които нанасят основната вреда в случая. Очевидно, в рамките на настоящата политика, която се опитва да прокарва частични решения, но оставя други заместващи проблеми напълно актуални, тази болезнен казус няма как да бъде решен.

Възможно цялостно решение предлага обаче, теорията за „неопротекционизма“. Нейната идея е свободна търговия да съществува само между еднородни икономики, като те са затворени спрямо останалия свят и другите икономика. И тъй като тази концепция е генерална, тя решава и проблема с офшорките. Изгодата от ползването на офшорката идва от комбинацията на различен вид икономики. Едната е икономиката например на САЩ, която е силно развита и генерира огромни обороти, а другата е икономиката на Панама, която е недоразвита, няма обороти, няма разходи и може да си позволи да поддържа милиони „пощенски кутии“ срещу символичен наем. Панама няма нужда от американските данъци за да се издържа. Именно в рамките на свободната търговия между нееднородни икономики, се генерира възможност за офшорна комбинация.

Но, ако Панама беше например Франция? Тя също щеше да бъде развита икономика, но би се нуждаела и от високи данъци за да се издържа. Тоест, в страна като Франция не може да се направи офшорка, защото не би имало кой да издържа държавата, съответно, не би могла да просъществувала и нейната богата икономика.

Тоест, според неопротекционизма, няма проблем от съществуването на свободен пазар между САЩ и Франция например. Това няма да доведе до загуба на пари. Съществува проблем обаче, при наличието на свободен пазар между САЩ и Панама, или между Франция и Панама. В момента такива пазари съществуват, парите текат безпрепятствено и е нормално корпорациите да използват възможностите за да крият печалбите си. При хипотетичното прилагане на неопротекционизма обаче, вече няма да е така. Защото той предполага корпорациите да са обвързани с пазара, на който работят, и да са длъжни както да плащат данъци там, така и да наемат хора от въпросните държави и така да генерират доходи и потребление в тях.

Някои изводи

Макар ограниченият размер на една научна статия да не позволява подобно изследване да се представи в неговата цялост и да се обърне достатъчно внимание на всички подробности, основните изводи от проведеното проучване на офшорните практики се очертават достатъчно ясно. Офшорният бизнес вече не е само лек страничен дразнител на общественото мнение, нито е просто начин някой „хитрец“ да си спести данъци. Той се е превърнал в структуроопределящ елемент на глобалната икономика, при това – елемент с твърде рисково влияние. Офшорният бизнес разкъсва кръгооборота на капитала като изважда част от ресурсите от самата икономика, а в някои случаи се стига и до „низходяща спирала“. Чисто математически, подобна практика може да срине една икономика до нулата. Практически, това означава обедняване и социални конфликти на доста по-ранен етап.

Политическата реакция на проблема засега е напълно неадекватна. Това може да се очертае като втори основен извод. Тя е неадекватна, поради неразбирането на проблема, поради национални интереси, защитаващи една или друга офшорна зона, и поради личен корупционен интерес на политиците – да има къде да крият богатствата си.

Третият извод пък е, че единствено работещи биха били цялостните решения, от типа на „неопротекционизма“, без разбира се да се изчерпват с него. Тоест, необходими са решения, които адресират структурата на самата икономика, а не частични решения, адресиращи само отделния проблем, защото по правило те, паралелно с това, създават друг проблем.

 

Литература:

1. Richard Rubin - U.S. Companies Are Stashing $2.1 Trillion Overseas to Avoid Taxes, Bloomberg, 03.2015

2. Tim Higgins - Tim Cook’s $181 Billion Headache: Apple’s Cash Held Overseas, Bloomberg, 07.2015

3. James Henry – The Price of offshore revisited, Tax Justice Network, 2012

4. Божилов Д. - Неопротекционизмът: Теория на секторната глобализация, сп.“Геополитика и Геостратегия“ бр.6/2015

 

* Докторант в Софийски университет "Св. Климент Охридски"

{backbutton}

Мнозина вероятно са били изненадани, че след като в средата на януари 2016 бяха премахнати повечето икономически и финансови санкции срещу Иран, тази страна подписа първото си международно споразумение не с някоя голяма западна компания, а с руския гигант Лукойл -  за проучването на потенциални находища на енергоносители в Югозападен Иран. И макар че стойността на сделката е незначителна - едва 6 млн. долара, тя има знаков характер, защото свидетелства за наличието на доверителни отношения между Иран и Русия макар че двете държави са конкуренти на международния петролен пазар. По правило, за реализацията на подобни проекти се използват компании от трети страни, но в случая нещата са различни. Както е известно, през 2003, т.е. преди налагането на западните санкции, Лукойл, съвместно с норвежката Statoil, откри две петролни находища в Иран. Впрочем, още преди отмяната на санкциите, през октомври 2015, по време на преговорите с руския енергиен министър Александър Новак, иранският министър на информационно-комуникационните технологии Махмуд Ваези обяви, че двете страни планират да увеличат финансирането на съвместните си проекти от 1,8 млрд. до 5 млрд. долара, като в средносрочна перспектива сумата може да достигне 35-40 млрд. долара. На свой ред, Новак посочи, че редица проекти вече са в заключителната фаза на своята подготовка и по някои от тях дори са подписани съответните меморандуми. Според него, "става дума, в частност, за електрификацията на иранската железопътна мрежа, чиято обща стойност е 4,5 млрд. долара, като ключов партньор по тези проекти от руска страна са държавните железници (РЖД)".

Идеята за канал между Каспийско море и Персийския залив

Впрочем, историята на отношенията между Москва и Техеран от края на ХІХ век насам до голяма степен е свързана с един друг голям проект - този за изграждането на плавателен канал между Каспийско море и Персийския залив, лансиран от група руски инженери още в периода 1889-1892. Както се вижда от картата, той би гарантирал на тогавашната Руска империя пряк достъп до Индийския океан, при това заобикаляйки контролираните от турците проливи Босфора и Дарданелите.

 

 

Едно от възможните трасета на канала Каспийско море - Персийски залив

 

Причина за появата на този проект е отказът на Великобритания, Франция, Австро-Унгария и Германия да подкрепят претенциите на Москва от 1878 за създаването на руски военни бази в района на Проливите. По онова време над половината от руската външна търговия се осъществява през Босфора и Дарданелите, пак оттам с турска подкрепа в Черно море проникват и руските противници (както по време на Кримската война например).

Запазването на зависимостта на Русия от търговските маршрути през Проливите винаги е била сред стратегическите задачи на Запада. Неслучайно, наложените през 1997 от САЩ санкции срещу Иран засягаха и проекта за канал между Каспийско море и Персийския залив, визирайки компаниите и/или държавите, склонни да подкрепят Техеран за неговата практическа реализация. И макар че американските санкции срещу Иран периодично биват преразглеждани, все още не е ясно, дали онези от тях, които касаят въпросния проект, ще бъдат отменени. Според повечето експерти, това едва ли ще се случи, още повече, че напоследък в САЩ все по-често се чуват призиви не само за връщане към политиката на санкции, но и за тяхното разширяване. Да не забравяме също, че санкциите на САЩ и ЕС срещу Русия бяха удължени, а проектът за канала е от стратегическо значение не само за Техеран, но и за Москва.

Двете държави създават съвместна комисия по изграждането му още в края на ХІХ век, като тя официално започва да функционира през 1904. Те обаче дълго не могат да се споразумеят както за статута на проекта, така и на самия канал. От Санкт Петербург настояват той да е екстериториален, какъвто е и статутът на Суецкия и Панамския канали, които по онова време са собственост, съответно, на Великобритания и САЩ. Предлаганият от Техеран статут на кондоминиум (т.е. каналът да се управлява съвместно от двете държави) не устройва руснаците, тъй като те имат съмнения, че Иран може да промени проруската си ориентация. Според Москва, само екстериториалният статут би позволил на Русия самостоятелно да гарантира военната и политическа сигурност на транзита по канала. Ето защо, през 1908 преговорите са прекратени, за което съдейства и нарастващият натиск върху Техеран от страна на Британската и Османската империи, за които изграждането на канала би било равносилно на тежко стратегическо поражение във вихрещата се по онова време в региона "Голяма игра".

Руско-иранските преговори по проекта са окончателно прекратени след началото на Първата световна война. По-късно сближаването между кемалистка Турция и Съветска Русия също ерозира актуалността му за Москва, която активно подпомага Анкара по време на военния сблъсък между кемалистите и подкрепяната от Антантата Гърция през 1919-1923. В отговор, през септември 1924 провъзгласената година по-рано от Ататюрк Република Турция гарантира на Съветите, че Босфора и Дарданелите никога няма да бъдат използвани във вреда на техните икономически и военнополитически интереси. След смъртта на Ататюрк през 1938 обаче, пантюркистките (и, съответно, антируски) тенденции започват да доминират в турската външна политика. Сред доказателствата за това е турското участие в планираното от Великобритания и Франция нападение срещу Съветския съюз, което е трябвало да започне през март 1940, като атаката се концентрира в зоните на Южен Кавказ и Централна Азия. Въпросният план включва и пропускането от турска страна на британски и френски военни кораби в Черно море.

Междувременно, от края на 30-те години на миналия век, отношенията между Москва и Техеран се влошават, което също се дължи на силния британски, немски и турски натиск върху Иран. Иранците дори се готвят да денонсират договора си със СССР от 1921, даващ право на Съветите да изпращат свои войски в Иран, ако възникне опасност за тяхната сигурност. В началото на 1940 дори започват преговори за евентуално иранско участие в подготвяната британско-френско-турска инвазия в Южен Кавказ.

През пролетта на 1941, използвайки различни предлози, Турция съзнателно затруднява преминаването през Проливите на съветски кораби, превозващи различни стоки за Кралство Югославия, което се намира във война с Германия. Впрочем, Анкара продължава прогерманската си политика чак до 1944.

Именно тези фактори карат Москва да се върне към проекта за канала между Каспийско море и Персийския залив. След окупацията на Иран, осъществена съвместно от британската и съветската армии през август и септември 1941 и поставянето на престола в Техеран на антигермански настроения шах Мохамед Реза Пахлави, се създават възможности за завършването на проекта за канала, което става през есента на 1942. Тежката ситуация на Източния фронт, заплахата от влизането на Турция във войната на страната на Германия, както и приближаването на армията на маршал Ромел до Суецкия канал, се оказват пречка за старта на практическата му реализация, въпреки че по време на преговорите между съветския диктатор Сталин и шаха през ноември 1943 в Техеран, двамата подчертават, че той е взаимноизгоден и перспективен.

Рязкото влошаване на отношенията между Анкара и Москва през 1945-1953, от една страна, съдейства за реанимирането на проекта за канала, от друга обаче, опитите на Съветите за присъединяване на Ирански Азербайджан към Азербайджанската ССР, водят до усилване на американското и британско влияние в Техеран. В резултат и двете държави са принудени задълго да забравят за проекта, особено след като през 1953 Москва се ориентира към нормализиране на отношенията си с Турция, докато тези с Иран си остават достатъчно сложни.

От втората половина на 50-те обаче, иранското ръководство отново се ориентира към "паритетно сътрудничество" с Изтока и Запада. През 1956 иранският шах посещава Москва, където обсъжда с тогавашния съветски премиер Булганин "проекта за изграждане на плавателен канал между Каспийско море и Персийския залив", макар че той не се споменава в заключителното комюнике, вероятно заради стремежа на Техеран да не дразни излишно американските си съюзници.

Все пак, през 1962 е създадена съвместна иранско-съветска комисия, а година по-късно в Техеран са подписани споразумения за съвместното използване на водните ресурси на граничните реки и за развитие на товарния транзит между двете държави. СССР и Иран се договарят за ускоряването на проекта при поредното посещение на шаха в Москва през 1965, като три години по-късно е одобрен и предварителния вариант на канала.

Паралелно с това обаче, зачестяват и иранско-американските срещи на най-високо равнище, в хода на които САЩ пряко или косвено заявяват на Техеран, че проектът е в разрез както със собствените им интереси в региона, така и с тези на НАТО и на редица други американски съюзници, като Саудитска Арабия например. В същото време, той открито се подкрепя от Ирак, доколкото представлява най-краткия маршрут между тази страна и съветските и покровители, като това съдейства за нормализацията на иракско-иранските отношения през 1974-1975 и подписването на договор за приятелство и добросъседство между двете страни.

В Техеран обаче, не се решават да нарушат негласното вето на Вашингтон, тъй като по онова време 70% от иранския петрол се изнася в САЩ, а 40% от всички чуждестранни инвестиции в икономиката на Иран са американски. А не бива да забравяме, че 60% от средствата за иранската армия идват именно от петролния износ.

Междувременно, от втората половина на 60-те години на ХХ век Турция започва постепенно да намалява таксите за транзита на съветски стоки през Проливите, което е особено важно за Москва тъй като по онова време оттам минава половината от годишния петролен износ на Съветите. На второ място, реализацията на проекта за канала Каспийско море - Персийски залив изисква гигантски финансови и технически ресурси, което се превръща във все по-голям проблем за съветския режим. Тоест, ситуцията не благоприятства изграждането на канала, макар че и двете страни не се отказват от него, доказателство за което са преговорите между шаха и съветския премиер Косигин в Москва, през 1972, и в Техеран, през 1973. Както е известно, през 60-те и 70-те години на миналия век, със съветска помощ в Иран са изградени над 60 индустриални, енергийни и транспортни обекта, включително почти 500-километровия Трансирански газопровод. При това, макар че Вашингтон и Анкара оказват силен натиск върху Техеран основният поток от изнасяния ирански газ да минава през Турция, в началото на 70-те Москва успява да се споразумее с иранците през следващите 20 години техният газ да се изнася през територията на СССР. Предвижда се проектът да стартира през 1976, но влошаването на вътрешнополитическата ситуация в Иран и последвалата през 1979 ислямска революция, водят до неговото замразяване. Показателно в тази връзка е, че от есента на 1975 САЩ започват да разработват планове за свалянето на режима на шаха и провокирането на конфронтация между иранците, от една страна, и СССР и Ирак - от друга. Тоест, изгодният и за двете страни проект за плавателен канал между Каспийски море и Персийския залив се сблъсква с яростната американска съпротива.

Възраждането на проекта

Днес обаче, проектът отново фигурира сред приоритетите на Иран. Както посочват редица ирански експерти и медии, каналът би осигурил достъп до Индийския океан не само на Русия, но и на други постсъветски държави, както и, че интерес към него проявяват и редица европейски страни. Според тях, Иран планира практическата му реализация през третото десетилетие на ХХІ век (т.е. до 2029). Впрочем, към сходно мнение се придържат и някои руски анализатори. Те, в частноост, посочват, че изграждането, изцяло на иранска територия, на плавателен канал Каспийско море - Персийски залив би могло да осигури най-прекия достъп до Индийския океан на държавите от Северния Атлантик, Балтийския, Черноморско-Азовския, Дунавския и Волжко-Каспийския басейни. Освен това, иранците биха могли да го използват за напояване на централните райони на страната, които почти постоянно страдат от суша.

Още преди двайсетина години иранското транспортно министерство заяви, че е заинтересовано от руско участие в изграждането на бъдещия трансирански плавателен канал. На свой ред, руската страна изрази принципно съгласие с тези предложения, но поиска те да бъдат допълнени и конкретизирани. Оттогава насам ирански специалисти периодично посещават големите руски хидротехнически проекти (Беломорско-Балтийския, Волжко-Балтийския, Волго-Донския и Московския канали) за да добият необходимия им практически опит, през 1998 беше създадена съвместна експертна група, а година по-късно иранското правителство официално одобри технико-икономическата обосновка на проекта.

Общата дължина на канала ще бъде около 700 км, като 450 км от тях ще следват фарватерите на реките в Северозападен и Югозападен Ирак, включително този на Шат ал-Араб, която е гранична между Иран и Ирак. Преди няколко години, иранските експерти обявиха, че минималната стойност на проекта ще бъде 10 млрд. долара, а очакванията им са, че той ще се изплати в рамките на пет години след въвеждането му в експлоатация. Смята се, че на третата и четвъртата година от използването му, Русия и Иран ще могат да разчитат, съответно, на 1,2-1,4 и 1,4-1,7 млрд. долара годишно от транзитни такси.

През 1999-2001 иранската страна предложи на руснаците няколко варианта за заплащане на тяхната техническа помощ за изграждане на канала, включително чрез възлагане доставката на необходимите за експлоатацията му кораби на руски компании.

Трансазиатският коридор за развитие

На 20 ноември 2008, на международна научна среща в Ташкент, беше представен изключително амбициозният проект за "Трансазиатски коридор на развитието", който предвижда изграждането на транспортен коридор, включващ плавателен канал, скоростна магистрала и железопътна линия от полуостров Ямал (на Карско море) до Каспийско море и оттам до Персийския залив. Паралелно с това се предлага свързването на Каспийско и Черно море, като по този начин се формира обща транспортна система, която да ги свърже с Карско и Арабско морета. Автор на проекта е руският професор Дамир Рискулов, като според него, той цели да свърже териториите на Русия, Казахстан, Узбекистан, Туркменистан и Иран и да осигури пряк достъп до пристанищата на полуостров Индустан, както и до пазарите на ОАЕ, Саудитска Арабия, Иран, Кувейт и държавите от Югоизточна Азия.

 

Трансазиатският коридор за развитие


Трансазиатският коридор за развитие

 

Легенда:

Горе:

Голямо трансазиатско пространство

Долу:

Международен търговски воден път "Азия"

Скоростна автомагистрала

Скоростна жп линия

Граници на Голямото трансазиатско пространство

Логистични центрове

Лесозащитни зони

 

Както се вижда от картата, своеобразен гръбнак на Трансазиатския коридор е плавателният канал "Азия", свързващ студеното северно Карско море с Каспийско и продължаващ оттам до топлото Арабско море (Персийския залив). Според авторите на проекта, трасето му ще тръгне от сибирското пристанище Игарка (на едно от разклоненията на река Енисей), ще пресече централноазиатската река Сирдаря, западно от Джусала, после ще пресече другата голяма река в района - Амударя, в района на Тахиаташ, а след това по река Узбой ще стигне до каспийското пристанище Туркменбаши (Туркменистан). Оттам то ще продължи до иранското каспийско пристанище Ензели, а след това ще трябва да премине през района на Хоремшахър или през пустинята Дащ е Кявир за да стигне до стратегическото пристанище Бендер Абас в Персийския залив. Общата дължина на трасето от Карско море до Бендер Абас ще достигне 6 хиляди км. Проектната дълбочина на канала "Азия" е 15 метра, а ширината му - над 100 метра, като според предварителните изчисления, водните загуби в резултат от филтрацията и изпаряването няма да са повече от 7%.

Проектът предвижда успоредно на канала "Азия" да бъде изграден още един канал, наречен "Евразия", който да свърже Каспийско с Черно море (през Азовско море), осигурявайки западната водна връзка от пристанище Туркменбаши. Планира се каналът "Евразия" да бъде изграден между Каспийско море и устието на река Дон, през Кумо-Маничката падина. Дължината му ще бъде 650 км, шираната - 80 м, а дълбочината 6,5 м. И тъй като Азовско море е твърде плитко, за да може каналът между него и Каспийско море да се използва достатъчно интензивно, се планира удълбочаване на фарватера на Таганрогския залив. Този маршрут ще може да се използва целогодишно, като доставката на товари от Каспийско море до устието на река Дунав ще отнема между 9 и 12 дни. Предварителната стойност на проекта е 2,5 млрд. долара и той може да бъде реализиран в рамките на три до пет години.

Друг ключов елемент на "Трансазиатския коридор" е скоростната автомагистрала Салехард - Курган - Аркалик - Къзъл Орда (с отклонение към узбекистанската столица Ташкент и оттам, през територията на Киргизстан, към Китай, както и към Афганистан, през Кабул или Чабахар, и оттам към Пакистан) - Дашховуз (с отклонение към Серакс и Туркменбащи). От двете страни на "Трансазиатския коридор" ще бъдат създадени лесозащитни зони с обща дължина 4000 км.

Според авторите на проекта, стойността на плавателния канал от Карско море до Персийския залив (плюс канала "Евразия" от Каспийско до Черно море) и на прилежащите му автомагистрала и жп линия, както и на свързаните с тях обекти, ще варира между 100 и 150 млрд. долара. Строителството на коридора вероятно ще отнеме 15 години, а очакваните от него средни годишни приходи са между 7 и 10 млрд долара. Като цяло, "Трансазиатският коридор за развитие" може да достигне пълния си потенциал в рамките на 20-25 години след старта на изграждането му.

Проектът безспорно е грандиозен (в сравнение с него Суецкият канал просто се губи), вероятно това е най-грандиозният проект в човешката история. Затова мнозина го смятат за фантастичен и нереализируем на практика. Какта е казал Шопенхауер обаче, "всички идеи преминават през три основни фази. През първата, идеята изглежда нелепа, през втората се сблъсква с яростна съпротива, а през третата започва да се възприема като нещо очевидно".

В Русия, този проект първоначално разполагаше с влиятелни привърженици в лицето на тогавашния московски кмет Юрий Лужков и бившия губернатор на Ханти-Мансийския автономен окръг Александър Филипенко, които дори разпоредиха създаването на специална група, която да започне да работи по него. Настъпилата точно по това време глобална финансово-икономическа криза обаче, както и скептичното отношение към проекта на голяма част от централноазиатските елити, доведе до неговото замразяване. Сега нещата, както изглежда, се променят, поне що се отнася до втората част на въпросния Трансазиатски коридор за развитие, а именно плавателният канал между Каспийско море и Персийския залив и съпътстващата го пътна и жп инфраструктура. На фона на отмяната на санкциите срещу Иран и драматичното влошаване на руско-турските отношения, шансовете за реализацията на този толкова изгоден не само за Иран и Русия геополитичеки проект нарастват значително.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Въпреки широко разпространеното мнение, студената война между Русия и САЩ никога не е приключвала. Стратегическите интереси на двете държави се сблъскват по цялото земно кълбо, политиците им се обвиняват взаимно, а общественото мнение във всяка от тях е враждебно настроено към другата. Тези две военни свръхсили дирижират в основни линии и големите регионални конфликти - както открито, така и задкулисно, включително в Сирия и Украйна. През последните години и без това трудните отношения между тях се влошиха особено, макар че за това винаги са съществували предпоставки, породени от съперничеството и дълбокото взаимно неразбиране. "Мирните дивиденти", които първоначално обещаваше залезът на Съветската империя, а след това и разпадането на СССР, така и не бяха реализирани на практика. Историята не "свърши", както прогнозираше един известен американски политолог. От пръснатите навсякъде по територията на планетата семена на демокрацията по американски не израсна световен мир, както твърдеше друга авторитетна формула на академичната наука - "теорията за демократичния мир". Дойде време да се опитаме честно да си отговорим, защо американците и другите представители на Запада не осъзнаха значението и резултатите от смяната на властта, осъществена в края на 80-те години на миналия век. Време е също да преосмислим постсъветската еволюция на Русия, за да отразим по-точно нейната история, ценности и предпочитания. Без значение, дали ни харесва или не, но тя беше и си остава велика евразийска - и световна - държава, чиито интереси следва да бъдат признати и уважавани.

Всяка оценка на отношенията между двете свръхдържави и тяхното геополитическо влияние следва да бъде пречупена през призмата на "неудобната истина", а именно, че руснаците и американците се придържат към диаметрално противоположни схващания за разпадането на СССР, края на съветската политико-икономическа система в Европа и сегашните позиции на Русия в Евразия. По същия начин те значително се разминават във визията си за глобалната система на властта след 1991 и мястото на САЩ в нея. Ако американците разглеждат неоспоримия си статут на световна суперсила като необходимо условие за поддържането на стабилността и дори на мира в планетарен мащаб, руснаците се отнасят с опасение и недоверие към това, което наричат Pax Americana. В същото време, в глобалната постсъветска система липсва ясно разбиране за позицията на Русия в Евразия и света и нейното право да заявява и защитава своите властови интереси.

В сравнение с 1992, възстановяването на мощта на все по-твърдата и самоуверена Русия промени способността и да проектира извън границите си своите ценности и геостратегически интереси, докато визията на Москва за тези интереси, както и за собствената и роля в света, си остана същата. 2014 се оказа решаваща за процеса на търсене на постсъветската "национална идея". След 90-те години на миналия век - един период, който руснаците наричат "смутно време" - израз, с който се обозначават епохите на политически и социално-икономически хаос, съчетан с чуждестранна инвазия - Русия се върна към традиционната за нея роля на евразийска държава, защитаваща славянските ценности и източното православие. През същия този период обаче, позицията на САЩ и техните очаквания по отношение на Москва не се промениха. Смятайки, че руснаците са загубили студената война, Америка очакваше, че те ще се откажат от претенциите си за собствена сфера на влияние, също както след 1945 победителите и победените в Европа и Азия се сдобиха с нови роли в глобалната система. Междувременно обаче, способността на САЩ, които си остават доминиращата военна държава и лидер в икономическата сфера, еднолично да определят международната реалност намаля. При това разположение на силите, Русия вече няма да се съгласи да играе ролята на "редова държава" и не е склонна да подчини своите евроазиатски интереси на интересите на своите съперници, включително на САЩ.

 

Приятели и съюзници на Русия по света

 

Приятели и съюзници на Русия по света

Легенда:

EAИС - Eвроазиатска икономически съюз

ОДКС - Организация на Договора за колективна сигурност

Наблюдатели

ШОС - Шанхайска организация за сътрудничество

Други държави, поддържащи стратегически отношения с Москва

Източник: Limes

 

Сегашната руско-американска студена война не е нещо ново и поне в близко бъдеще краят и не се вижда. За онези, които биха искали да виждат чашата на сложните отношения между двете държави наполовина пълна, способността на руснаците и американците да се споразумеят за стратегическото ядрено оръжие и за иранската ядрена програма дава надежда, че съперниците могат да постигнат съгласие в определени сфери на политиката. Като цяло обаче, геостратегическите позиции, както и начинът, по който двамата играчи разсъждават и възприемат както себе си, така и своите съперници, показват, че логическото развитие на този сценарий в дългосрочна перспектива предполага по-скоро техния сблъсък.

Неразбирането на Русия

Състоянието на студена война означава, че съперниците поемат отговорността за състоянието на отношенията си, като се стремят да смекчат неразбирането, напрежението и поводите за конфликт. В рамките на една статия е невъзможно да бъдат описани огромният брой ситуцаии, които от 1992 насам пратиха "на дъното" руско-американските отношения. Затова ще се огранича само с някои бележки, относно реалностите, затрудняващи двустранните отношения след разпадането на СССР. Те са породени от идеята, че Вашингтон и съюзниците му така и не успяха да разберат Русия, нейните вътрешни условия, геостратегическите и интереси, както и философията и целите, определящи нейната вътрешна и външна политика. Може да се спори, дали това неразбиране беше случайно или преднамерено, но няма съмнение, че то е в основата на нашата (т.е. западната) интерпретация на руските действия, което на свой ред обяснява и оправдава несъвместимата с интересите на Русия геополитическа линия на Запада.

По-долу ще изброя тези реалности.

Руснаците не разглеждат края на студената война като поражение и не се смятат за загубилата страна. Те не се държаха като такива, макар че сериозните вътрешни проблеми и ограничените им възможности да демонстрират сила през 90-те години изискваха едно по-предпазливо поведение. Михаил Горбачов, лансира т.нар. "ново мислене", което доведе до разпускането на Варшавския пакт и изтеглянето на съветските войски от Източна Европа. Тоест, от гледната точка на руснаците, те сами са разпуснали съветската империя в Европа.

По същия начин, руснаците смятат, че именно те, чрез своите чиновници и активисти, са сложили край на съветската система в самата Русия. Според тях, политическите лидери и населението на страната съзнателно са направили избор в полза на бързия преход към пазарна икономика и демократичен политически модел, за да се интегрират в глобалната система.

Освен това руснаците са убедени, че именно вътрешното развитие на събитията и направеният от тях избор са довели до появата на 15-те независими държави върху руините на СССР, включително на Руската Федерация. Те не желаят реставрация на съветската система, признавайки извършените от нея престъпления в и извън страната. Руските президенти, включително Путин, недвусмислено разобличиха природата на сталинизма и се отказаха от силовите методи, характерни за бившия съветски блок.

Съзнавайки, че държавата им в течение на десетилетия балансира на ръба на краха, руснаците стартираха своеобразна четворна революция: на политическо, икономическо и социално равнише, плюс търсенето на "нова национална идея". Въпреки че промените тръгнаха отвътре, руснаците се сблъскаха с много сериозни трудности и по четирите, очертани по-горе направления, особено по последното. В този смисъл, февруари 2014 (т.е. почти четвърт век след разпадането на СССР) се оказа решаващ момент: успехът на Олимпийските игри в Сочи и политическият колапс в Украйна затвърди руската постсъветска "национална идея".

Както през царската, така и през съветската епоха, руснаците се възприемат като естествени лидери в Евразия, притежаващи собствена сфера на влияние, в която следва да се зачитат техните фундаментални интереси в сферата на сигурността, а също като носители на славянските културни ценности и защитници на източното православие. Внимателният анализ на руската външна политика от 1800 до днес ни позволява да говорим за руска "чест", артикулирана около тези три "стълба". В течение на векове тя се намира в центъра на самосъзнанието, на стратегическото мислене и на геополитическите действия на Русия. Елитът и общественото мнение никога не са се отричали от нея, включително и след разпадането на СССР.

Горните пет пункта оформят ключа, който руснаците използват при интерпретацията на миналото, както и за прокарването на своята вътрешна и външна политика след 1991. Въпреки това САЩ напълно игнорират този ключ, лансирайки друга интерпретация, според която Западът е спечелил студената война, Русия се е трансформирала в руслото на западния опит и ценности и е приела новия геостратегически баланс (НАТО и ЕС), подразбиращ края на руските сфери на влияние и традициите на "специални отношения" със съседите. На пръв поглед (без)действието на правителството на Елцин потвърждаваше, че Москва се е примирила с новата роля.

Истината обаче е, че САЩ и съюзниците им разбират Русия по един съвършено погрешен начин. Събитията през последните десетина години и наскоро разгорелите се кризисни огнища демонстрират дистанцията между руската и американската гледна точка. Най-малкото в Москва, изпод пепелищата започна да се възражда нова студена война. Днес, повече от петнайсет години след началото на "ерата Путин", по време на която във Вашингтон се смениха Бил Клинтън, Джордж Буш-младши и Барак Обама, геостратегическият разрив между руснаците и американците изглежда все по-силно акцентиран и узаконен от противоречащите си взаимно исторически интерпретации и е подчинен на непредсказуемостта на събитията, които играчите често не са в състояние да контролират. Без да разбират Русия и отказвайки се да признаят, че тя има своето място в онова, което Джордж Буш-старши навремето определи като "нов световен ред", САЩ отхвърлят националната идея на една държава, която изглежда все по-решително настроена да отстоява своето водещо положение в Евразия и значимото си място в световната система.

Дилемата за сдържането на руския напор

В миналото американците реагираха на съветската заплаха, възприемайки политика на сдържане, ограничаваща експанзията на враждебния им комунистическо блок. През периода 1945-1991 СССР разполагаше с огромна сфера на влияние, отразяваща както имперското наследство на Царска Русия, така и по-късните придобивки. Съветските опити за по-нататъшна експанзия обаче се оказаха неефективни и дори удържането на сателитите под контрол се оказа сериозен проблем за Москва - с течение на времето много членове на съветския блок получаваха все по-голяма свобода на действие по отношение на Кремъл. Не е учудващо, че когато СССР рухна, някои от 14-те бивши съюзни републики потърсиха нови решения за да не допуснат връщането си в руската орбита. Мълчаливото споразумение между съветските лидери и висшите ръководители на Запада, според което НАТО и САЩ не биваше да претендират за бившите сфери на съветското влияние, много бързо беше игнорирано. Администрацията на Клинтън (1993-2001) особено активно съдействаше за експанзията на Атлантическия алианс, инвестирайки в него гигантски средства. Не по-малко амбициозно действаше и ЕС, интегрирайки различни държави, които в исторически план бяха част от руската сфера на влияние. Срещу това, на Москва се предлагаше само да поддържа скромни отношения с НАТО и ЕС, които несъмнено не отговаряхя на нейните тревоги за съдбата на прилежащите и региони. Тоест, на практика, без това да се обявява открито, беше продължена политиката на сдържане на руското външнополитическо влияние.

Това сдържане на Русия обаче, не можа да се реализира за продължителен период от време. Няма да изброявам всички събития от последните десетилетия, но можем да отбележим, че освен разширяването на НАТО и ЕС, много евроазиатски държави, които преди бяха в руската сфера на влияние, създадоха механизми за укрепване на собствения си суверенитет по отношение на Москва. Демократична Финландия, която просперираше през периода на т.нар. "финландизация", влезе в ЕС и макар, че продължава да се опасява от възраждането на Русия, не стана част от НАТО. Естония, Латвия и Литва, напротив, побързаха да се присъединят към Северноатлантическия алианс. На свой ред, Беларус, която се управлява от един авторитарен режим, се постара да създаде стабилни и приятелски отношения с Русия. Украйна пък олицетворява константната характеристика на повечето бивши съветски републики или членове на съветския блок: колебанието им между проруските и прозападните сили. От гледната точка на Москва, в евроазиатското пространство, традиционно подчинено на нейните национални интереси и интереси в сферата на сигурността, са концентирани значителни западни и най-вече американски ресурси и сили, стигнали прекалено далеч от традиционните зони на влияние на САЩ. Събитията през 2013-2014 в Украйна олицетворяваха момента на разрива, чието настъпване беше прогнозирано десет години преди това от ветерана на американската дипломация и експерт по Русия Джордж Кенан (1904-2005).

Свалянето на демократично избрания президент Виктор Янукович разби на пух и прах сложният и изграждан в течение на две десетилетия баланс между прозападните и проруските сили в Украйна, налагайки на една страна, която през ХІХ век руснаците наричат "Малорусия", да избере интеграцията в ЕС и НАТО, скъсвайки напълно с Москва. Най-осезаемата последица от това стана присъединяването на Крим, получило почти пълна подкрепа в Русия и почти пълно неприемане на Запад, но не и в останалата част от света. Далеч не всички пожелаха да подкрепят и ответните мерки срещу Москва, както показа гласуването на критичната към Русия резолюция в Генералната асамблея на ООН през юни 2014, срещу която се обявиха Бразилиа, Индия, Китай, ЮАР и дори Израел. След налагането на санкциите срещу Русия пък, редица държави се втурнаха да се договорят с Москва за осъществяването на взаимноизгодно сътрудничество.

Много събития от последните години, случили се през периода на хегемонията на непоколебимия Владимир Путин, съдействаха за връщането на руско-американските отношения към състоянието им от времето на студената война. Готовността на Путин за сътрудничество след 11 септември 2001 с цел да помогне на САЩ да се справят с ислямския тероризъм, първоначално прерасна във взаимно недоверие във връзка с грузинско-руската война през 2008, а след това и в открито противопоставяне в хода на развитието на либийския конфликт през 2011. Нарастващото ангажиране на Русия в сирийската гражданска война периодично поставяше на изпитание търпението на американците, но далеч по-сериозни последици имаше кризата в Украйна.

През последните години, на фона на нарастващата решимост на Русия, кавгите с Путин се превърнаха в американски национален спорт, илюстрация за което са периодичните (през няколко месеца) публикации на нови обвинения и "изобличения" срещу стопанина на Кремъл. В резултат от това, за американския елит се оказа практически невъзможно да ангажира Русия в някакви съвместни инициативи: враждебността, подсилена от сравняването на Путин с Хитлер, априори изключва за който и да било западен лиден възможността да си сътрудничи с руския президент, освен ако не иска да бъде обявен за новия Невил Чембърлейн. Наред с тази едностранна демонизация, американската публична сфера демонстрира опасен снобизъм или игнорира положителните постижения на Русия, затова пък нейните проблеми всячески се подчертават или хиперболизират. На практика, западните политици и общественото мнение знаят невероятно малко за Русия на Путин. В качеството и на военна супердържава и "традиционен враг", на Русия се натрапва ролята на антагонист на Запада - т.е. на един много по-убедителен противник, отколкото ислямските екстремисти, които, разполагайки с ограничени възможности, използват средновековни методи за да внушават страх у Запада. Изчезнаха съмненията за целесъобразността от съществуването на НАТО и огромните разходи за военно-промишления комплекс. Следващият президент на САЩ със сигурност ще увеличи военните разходи, които (по най-занижени оценки) и сега надхвърлят общите разходи на следващите осем най-силни държави, а ако към тях добавим и разходите за разузнавателните служби, се равняват на сумите за отбрана на целия останал свят.

В началото на ХІХ век САЩ лансираха доктрината Монро за да оправдаят съществуването на собствена сфера на влияние. Други държави, включително СССР, следват същата логика, за да узаконят собствените си сфери на влияние. Може да се спори, дали през ХХІ век държавите все още имат право да защитават това, което смятат за своя сфера на влияние, но те несъмнено ще продължат да го правят. Двеста години след обявяването на доктрината Монро, Канада и Мексико притежават точно толкова независимост и национален суверенитет, колкото им отпускат САЩ. Те никога няма да могат да влязат в някой военен или икономически блок, който да изключва САЩ, а пък Вашингтон, на свой ред, няма да допусне разполагането на насочени срещу него военни бази в близост до собствените му граници.

Въпросът е, какво би предприела Русия през ХХІ век? НАТО вече разполага с бази в балтийските държави, т.е. на по-малко от половинчасов полет от Санкт Петербург. Украйна пък би могла да реши да разположи части на Атлантическия алианс на своя територия. Въпреки че краят на мандата му наближава, администрацията на Обама планира за 2017 ръст до 3,4 млрд. долара на разходите за високотехнологично въоръжение, предназначено за централно- и източноевропейските членове на НАТО. Наследниците му пък обещават още повече. Откакто се върна в Кремъл през 2012 Путин следи всичко това много внимателно и демонстрира стремеж да ангажира САЩ както в украинския въпрос, така и в Сирия. И обратното, Вашингон придава героичен ореол на ролята си в тези и в редица други кризи, внушавайки, че всеки маньовър на новия Макиавели - Путин, трябва незабавно да бъде пресечен. Американците игнорираха дори успеха на руския президент с успешния контрол на изтеглянето на химическото оръжие от Сирия.

В глобален план, САЩ несъмнено разполагат с по-силни позиции от Русия. Те се ползват с подкрепата на традиционните си съюзници, но като цяло биват игнорирани от държавите от БРИКС и тези от Южното полукълбо. Москва донякъде беше вкарана в ъгъла, но се старае да излезе оттам, като изходът от тези усилия все още е неясен. Ситуацията е динамична, непредсказуема и често се изплъзва от контрола на Москва и Вашингтон. Кой би могъл да си помисли например, че бившият президент на Грузия Михаил Саакашвили - любимецът на американския политически елит, който през 2008 нападна руските сили в Южна Осетия, ще изпадне в немилост и ще избяга от страната за да не бъде арестуван, а после ще се окаже в Украйна, ще стане неин гражданин и дори губернатор на Одеса, а днес го смятат за възможен премиер на тази страна?

Възможно е руснаците и американците да постигнат фрагментарно споразумение по отделни политически въпроси като глобалното затопляне или нарастващата ядрена опасност например. Сблъсъкът между тях обаче няма да бъде прекратен. Но, ако първостепенен приоритет за Вашингтон е да продължи да сдържа Русия, а за Москва - да си върне традиционното евроазиатско, славянско и православно лидерство, най-належащата необходимост за всички останали е да ограничат максимално мащабите на тази нова студена война.

 

* Авторът е професор в Аризонския университет и анализатор на италианското геополитическо списание "Лимес"

{backbutton}

Януари 2016 се оказа най-лошия месец за глобалната икономика от десетилетия насам. Няколко събития, разтърсили международните финансови и стокови пазари през миналата 2015, едновременно напомниха за себе си в началото на настоящата година. Настъпи краят на китайския индустриален "свръхрастеж", сринаха се цените на основните суровини, рухнаха фондовите пазари, намаляха обемите на трансграничната търговия. Както коментира по този повод британският The Economist, поредицата от финансово-икономически сътресения демонстрира колко крехка всъщност е световната икономика и "пусна на свобода демоните на глобалната нестабилност" (21).

Именно съчетаването на редица разнородни фактори доведе до нарастването на турбулентността и показа, че глобалните икономически структури са навлезли в период на дълбока и до голяма степен болезнена трансформация. Неизбежен резултат от тези промени ще стане не само широко обсъжданото от експертите  формиране на модел на растеж, подчинен на логиката на "новата нормалност" (т.нар. new normal economy), но и появата на цяла поредица от трудно прогнозируеми феномени и предизвикателства. В момента глобалната икономика се намира в преломната точка на основните тенденции и буквално се готви за скок в неизвестността.

Новото лице на глобализацията

Международните експерти, анализиращи сегашните процеси в света, могат условно да бъдат разделени на "песимисти" и "оптимисти". Първите се основават на предпоставката, че днешните икономически проблеми до голяма степен са продължение на глобалните кризисни сътресения от първото десетилетие на ХХІ век. Според тях, започналата през 2007 във САЩ финансова криза, трансформирала се в световна през 2008-2009 и обхванала сферата на възпроизводството, се е проточила във времето и пространството, давайки множество метастази и прераствайки днес в серия от кризи в отделни държави и цели региони (например в Латинска Америка и Европа), като подлага на сурово изпитание техния модел на икономически растеж. В редица случаи тези модели губят предишната си функционалност и се нуждаят от замяна. "Песимистите" смятат, че в по-широкия международен контекст тази тенденция все още се оформя и със сигурност ще се проточи, променяйки лицето и посоката на целия глобализационен процес. Проблемът е, че управляващите в много държави не разполагат с проверени рецепти за подобряване на очерталата се ситуация. Според испанския експерт Мигел Отеро Иглесиас, в момента глобалната икономика се намира в "интензивното отделение", а "докторите" (включително най-авторитетните икономисти) "не знаят, какво да направят за да излекуват пациента си". Продължавайки тази метафора, той подчертава, че "ситуацията в световната икономика е толкова нестабилна, че подобно на героите от телевизионния сериал "Д-р Хаус", лекарите са склонни да използват всякакви лекарства, дори с риск да убият болния" (16).

"Оптимистите" се придържат към по-различни позиция. Сред тях, в частност, следва да споменем авторитетния швейцарски икономист Клаус Шваб - основател и президент на Световния икономически форум в Давос. Шваб смята, че светът не е на прага на икономически спад, а тъкмо напротив - на взривообразен растеж, който ще бъде провокиран от т.нар. "четвърта икономическа революция", в резултат от която автомобилите ще се движат без шофьори, самолетите - без пилоти, а милиони работници и служители ще бъдат заменени от роботи (1). Очевидно, далеч не всички държави ще участват в еднаква степен в този бъдещ "житейски празник". При евентуалната реализация на въпросния "оптимистичен" сценарий, глобализацията до голяма степен ще придобие други характеристики.

Междувременно, още днес се очертава нова макроикономическа парадигма, предполагаща осъществяването на редица качествени трансформации в глобалната икономика. Включително: сравнително невисоки темпове на икономически растеж в редица държави и отделни региони (виж таблица 1); преминаване на икономиките на водещите държави към по-високо технологично равнище и свързаната с това промяна в ролята на отделните отрасли, както впрочем и на науката, техниката и образованието; формиране на интеграционни мегаблокове, променящи условията и правилата на международната търговия; заплаха от избухването на "валутна война"; повишаване на общественото внимание към проблема на социалното неравенство и влиянието му върху динамиката и съдържанието на икономическото развитие.

 

Таблица 1. Динамика на световния БВП, % спрямо предходната година

Страни и региони

2013

2014

2015

2016

2017

2018

Целият свят

2,4

2,6

2,4

2,9

3,1

3,1

Развити държави

1,2

1,7

1,6

2,1

2,1

2,1

САЩ

1,5

2,4

2,5

2,7

2,4

2,2

Еврозона

-0,2

0,9

1,5

1,7

1,7

1,6

Великобритания

2,2

2,9

2,4

2,4

2,2

2,1

Япония

1,6

-0,1

0,8

1,3

0,9

1,3

Развиващи се държави

5,3

4,9

4,3

4,8

5,3

5,3

Азиатско-Тихоокеански регион

7,1

6,8

6,4

6,3

6,2

6,2

Китай

7,7

7,3

6,9

6,7

6,5

6,5

Европа и Централна Азия

3,9

2,3

2,1

3,0

3,5

3,5

Турция

4,2

2,9

4,2

3,5

3,5

3,4

Латинска Америка

3,0

1,5

-0,7

0,1

2,3

2,5

Бразилия

3,0

0,1

-3,7

-2,5

1,4

1,5

Близкият Изток и Северна Африка

0,6

2,5

2,5

5,1

5,8

5,1

Египет

2,1

2,2

4,2

3,8

4,4

4,8

Южна Азия

6,2

6,8

7,0

7,3

7,5

7,5

Индия

6,9

7,3

7,3

7,8

7,9

7,9

Африка на юг от Сахара

4,9

4,6

3,4

4,2

4,7

4,7

ЮАР

2,2

1,5

1,3

1,4

1,6

1,6

Държави от БРИКС

5,7

5,1

3,9

4,6

5,3

5,4

Русия

1,3

0,6

-3,8

-0,7

1,3

1,5

Бележка: 2015 – реална оценка, 2016‒2018 – прогнозна оценка

Източник: The World Bank. Global Outlook Summary: January 2016 Forecasts

 

В ситуация, когато сме свидетели на прекалено много радикални промени, да се прогнозира по-нататъшния ход на събитията е трудно и дори рисковано. Склонният към афористични и парадоксални сентенции американски милиардер Уорън Бъфет (известен като "Оракулът от Омаха") посочва, че никога не придава сериозно значение на икономическите прогнози, тъй като не е фен на "хумористичната белетристика" (14). Въпреки това, в експертните среди не се забелязва недостиг от прогнози за бъдещето, тясно свързани с оценките за текущото състояние на глобалната икономика. В частност, професорът от Нюйоркския университет Нуриел Рубини, известен с прякора си "Доктор Апокалипсис", заяви на последния Световен икономически форум в Давос през януари 2016, че: "Нещата все още не са като през 2008, но само засега. Правителствата следва да действат бързо" (15). Според него, един от основните глобални рискове е забавянето на растежа на китайската икономика: през 2013 той беше 7,7%, през 2014 - 7,3%, през 2015 - 6,9%, а през 2016 се очаква да достигне 6,7%.

Показателно е, че това забавяне се случва в момента, когато Китай достигна върха на икономическата си мощ и надмина САЩ по размера на своя БВП (по паритет на покупателната способност на националните валути) - през 2014 БВП на двете страни беше, съответно, 18 и 17,4 трлн. долара. При това Китай все повече се превръща в капиталистическа държава: така, само през януари 2016, 1,3 млн. китайци са си открили сметки за да могат да играят на борсата, в резултат от което общият брой на инвеститорите в страната е надхвърлил 100 млн. души, което е с 12 млн. повече, отколкото са членовете на Китайската Компартия (11).

След като в течение на няколко десетилетия смайваше света, превръщайки се в "световна фабрика", в най-големия вносител на суровини и продоволствие и във важен източник на инвестиции и кредити за десетки държави, през 2013-2015 Китай стана една от причините за нестабилността на глобалните стокови и финансови пазари. През 2015, за първи път от 35 години насам, китайският БВП нарасна с по-малко от 7%. Предвид отслабването на юана и безпрецедентните колебания на местния фондов пазар (на борсите в Шанхай и Шънджън), стана очевидно, че Китай също не е имунизиран срещу финансовите сътресения. Към това следва да добавим гигантското по размерите си бягство на капитали от страната, от която през миналата година са "изтекли" 676 млрд. долара (92% от общото изтичане на инвестиции от развиващите се държави, равняващо се на 735 млрд. долара) (9). Ясно е, че китайското "забавяне" има глобални измерения и генерира отрицателен мултиплициращ ефект.

Краят на "суровинният суперцикъл"

Преди около 12-15 години стремителното нарастване на търсенето на природни ресурси и продоволствие  в Китай и редица други динамично развиваще се азиатски държави постави началото на т.нар. "суровинен суперцикъл", т.е. периода на безпрецедентно високи цени на различните видове суровини. Покривайки суровинните нужди на китайската икономика, държавите-износителки от Латинска Америка, Африка и Близкия Изток си гарантираха свръхвисоки експортни приходи. Ресурсната ненаситност на Китай за повече от десетилетие изкриви баланса между търсенето и предлагането, внушавайки на международните "трейдъри" и на управляващите в развиващите се държави идеята, че цените на суровините могат да нарастват до безкрайност. Тук е мястото да напомня, че съвсем доскоро се правеха прогнози за цени на петрола от над 200 долара за барел.

В същото време, т.нар. "суперцикли" не са нещо изключително. Те са добре известен феномен, присъщ на световния суровинно-стоков сектор, който се характеризира с редуването на периоди на високи и (сравнително) ниски цени.

През 2014-2015 глобалния пазар преживя своеобразен "суровинен шок", оказал разнопосочно въздействие върху износителите и вносителите на природни ресурси и продоволствени стоки.

Данните в таблица 2 показват, че цените на много суровини, достигнали максимума си през 2011-2012, след това започнаха бързо да намаляват. В редица случаи ценовият спад се отрази осезаемо върху приходите на държавите-износителки. Така например, през 2014 цените на всички суровинни и продоволствени стоки намаляха с 20%, в сравнение с тези през 2011. При това спадът в цените на медта достигна 22%, на олиото - 23%, на соевото масло - 30%, на царевицата - 31%, на захарта - 35%, на желязната руда - 42%, на среброто - 46% и т.н. През 2015 цените на повечето суровини продължиха да падат, като само за 18 месеца (от средата на 2014 до януари 2016) петролните котировки се сринаха със 75%: от 110 до 27 долара за барел (21).

Таблица 2. Динамика на цените на суровинните стоки – commodities (2000 = 100)

Видове суровинни стоки

2005

2010

2011

2012

2013

2014

Всички суровинни стоки

140,4

256,0

302,0

276,8

258,2

242,5

Суров петрол

189,1

280,2

368,3

372,1

368,8

341,1

Минерали, руди и метали

173,2

327,3

375,2

322,3

305,8

279,8

Злато

159,4

439,9

562,2

598,1

505,7

453,8

Сребро

146,8

404,1

705,4

624,3

477,3

381,5

Желязна руда

-

183,9

210,1

160,9

169,5

121,4

Манганова руда

175,8

415,0

324,4

262,1

291,4

242,7

Алуминий

122,5

140,2

154,8

130,3

119,1

120,4

Мед

202,9

415,6

486,6

438,5

404,1

378,4

Никел

170,6

252,4

265,0

203,0

173,9

195,3

Олово

215,0

473,2

529,0

454,1

471,8

461,6

Цинк

122,5

191,5

194,4

172,7

169,3

191,6

Олово

135,8

375,4

480,5

388,5

410,6

403,3

Волфрам

366,6

404,7

715,4

643,3

619,5

594,5

Продоволствие

128,4

231,6

272,8

269,0

249,0

239,0

Пшеница

109,2

210,8

256,5

247,3

271,9

251,7

Царевица

103,8

226,8

332,5

312,9

280,5

230,4

Ориз

141,2

255,8

270,9

284,8

254,7

209,3

Захар

120,9

260,2

317,9

263,4

216,3

207,8

Говеждо месо

135,2

173,8

208,6

214,1

209,1

255,2

Кафе

114,0

218,1

276,6

198,7

144,5

193,1

Чай

87,2

125,3

139,5

140,6

107,1

95,9

Соя

129,7

212,3

255,2

279,2

257,2

232,3

Соево масло

161,2

297,2

384,3

362,7

312,5

269,0

Олио

172,9

274,2

347,2

322,3

286,8

230,2

Източник: UNCTAD Handbook of Statistics 2015. U.N., New York and Geneva, 2015, p. 286-288.

2015 беше критична за котировките на петрола. Държавите-износителки не можаха да се противопоставят на спада, защото се отказаха от антицикличната си стратегия и не предприеха съкращаване на добивите. Напротив, в държавите от ОПЕК, Русия и някои други държави беше фиксиран ръст на производството и предлагането, което влоши и без това тежката ситуация.

Спадът на петролните котировки нанесе силен удар върху глобалната петролна индустрия и отслаби позициите на много от най-големите корпорации в сектора. Така например, през 2015 една от водещите световни интегрирани енергийни ТНК - British Petroleum (BP), намали продажбите си с 37%, в сравнение с 2014 (от 358 млрд. до 226 млрд. долара) и обяви, че възнамерява да се освободи от много свои активи, като ги продаде, както и, че ще уволни 7 хиляди служители. Според ръководството и, миналата 2015 е била най-лошата за ВР през последните двайсетина години (8). На свой ред, през четвъртото тримесечие на 2015, американската петролногазова компания Chevron, за първи път от 13 години е фиксирала нетни загуби от 588 млн. долара, а за цялата минала година печалбите и са намалели със 76% (от 19,2 млрд. долара, през 2014, до 4,6 млрд., през 2015) (10).

Спадът на цените на петрола имаше и друга знакова последица: рязко намаля интересът към разработването на нови находища на енергоносители, включително на неконвенционални (например шистови) и труднодостъпни - в Арктика и на големи океански дълбочини. Действително, няма смисъл да се инвестират стотици милиарди долари в дългосрочни и рисковани проекти, при положение, че на пазара има достатъчно евтини енергоносители.

От друга страна е естествено, че за износителите сегашното ниско ниво на цените на петрола е необосновано и нереално. Обясняват го в частност с очакванията за по-нататъшно забавяне на глобалната икономика, както и с нарастване производителността на шистовите компании в САЩ и връщането на Иран на енергийния пазар след отмяната на санкциите срещу него. При всички случаи, на държавите износители ще се наложи да се адаптират към ниските цени и да се научат да действат в променилата се макроикономическа реалност. Неизбежни са мерките за съкращаване на държавните разходи, включително на инвестициите в добива на петрол, което в перспектива може да доведе до спад в производството на енергоносители.

В повечето случаи, търсенето на пазарите на суровини и продоволствие достигна структурния си максимум и в момента наблюдаваме преход от "суровинния суперцикъл" към "икономика на новата нормалност" (new normal economy). Този преход може да се проточи няколко години, през които износителите и вносителите ще търсят взаимно приемливо ниво на цените.

Промените в разположението на силите

До голяма степен именно заради приключването на "суровинния суперцикъл", сред жертвите на сегашната глобална турбулентност се оказаха десетки държави от Азия, Африка и Латинска Америка. Буквално пред очите ни, положението им в рамките на глобалната финонсово-икономическа и търговска система се промени към по-лошо, което представлява мащабен геоикономически и геополитически прелом.

През т.нар. "златно десетилетие" (2003-2013), характеризиращо се с високи цени на енергоносителите и продоволствието, новите играчи укрепиха икономическите си позиции в системата на съвременния световен ред и направиха сериозна заявка за повишаване на своята политическа роля в международните отношения (6). Събитията през 2014-2015 обаче показаха, че далеч не всички от тези страни са съумели да се възползват максимално от благоприятната конюнктура и да осъществят мащабна модернизация на производствените си структури. В резултат, политическите амбиции на редица държави надхвърлиха икономическите и технико-технологичните им възможности.

Развиващите се икономики, които доскоро бяха представяни от мнозина експерти за основните "драйвъри" на глобалния растеж (което до голяма степен си беше така), в момента все по-често се характеризират като "слабо звено" на световната икономика. Разбира се, в подобна обобщаваща дефиниция е налице известно преувеличение и опростяване. Данните от таблица 1 показват, че въпреки забавения растеж, темповете на нарастване на БВП на развиващите се страни си остават (средно) два и половина пъти по-високи от аналогичните показатели на развитите държави.

Завидна стопанска динамика демонстрира например Индия, стремителни са темповете на развитие на държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион, както и тези в Африка на юг от Сахара, набира скорост икономиката на Египет.

Доста по-лоша изглежда ситуацията в Латинска Америка. Това е единственият голям регион на развиващия се свят, където средните тепмопе на прираст на БВП са по-ниски от средното световно равнище. По данни на Икономическата комисия на ООН за Латинска Америка и Карибския басейн (ECLAC), особено неблагополучна за държавите от региона е била миналата 2015, когато е намалял обемът на регионалния БВП, паднали са инвестициите в основен капитал, рязко (с 12%) е намалял износът на стоки, което пък води до ръст на безработицата и инфлацията (виж таблица 3). Според прогнозите на ECLAC и Световната банка, 2016 се очертава като не по-малко тежка.

 

Таблица 3. Макроикономически показатели на държавите от Латинска Америка

Показател

2012

2013

2014

2015

БВП (%)

2,9

2,8

1,2

-0,4

БВП на глава от населението (%)

1,7

1,7

0,0

-1,5

Потребителски цени (%)

4,9

4,9

6,3

6,6

Градска безработица (%)

6,4

6,2

6,0

6,6

Инвестиции в основен капитал (% от БВП)

21,3

21,5

20,8

19,7

Външен дълг (% от ВВП)

28,0

29,6

31,7

33,0

Външен дълг (% от износа)

95,9

101,2

113,4

134,9

Износ на стоки (млрд долари)

1002

1007

991

876

Внос на стоки (млрд долари)

993

1028

1027

932

Валутни резерви (млрд долари)

836

830

857

825

Държавни приходи (% от БВП)

18,9

19,2

19,3

18,7

Държавни разходи (% от БВП)

20,9

21,5

22,0

21,7

Бюджетен дефицит (% от БВП)

-1,9

-2,3

-2,8

-3,0

Източник: CEPAL. Balance Preliminar de las Economías de América Latina y el Caribe, 2015. Santiago, 2015. P. 67.

 

"Твърдото кацане" на латиноамериканската икомика в най-голяма степен се обяснява с трудностите, които преживяват водещите регионални износители на суровини и продоволствие: Аржентина, Бразилия, Венецуела, Колумбия, Перу, Чили и Еквадор. Най-голяма тревога в региона и извън него пораждат икономическите проблеми на Бразилия, която е член на Г-20 и БРИКС, освен това е най-голямата държава в Латинска Америка, претендираща за ролята на влиятелен глобален играч.

Драматизмът на бразилската ситуация се дължи на съвкупното въздействие на цяла поредица от негативни външни и вътрешни фактори. Тежък удар за местните износители стана намаленото търсене на китайските индустриални компании, които през предходните петнайсетина години купуваха огромни количества суровинни стоки, произвеждани от Бразилия и най-вече желязна руда (през следващите пет години китайските предприятия планират да съкратят производството си със 100-150 млн. тона годищно). Междувременно, южноамериканските корпорации прекалено тясно се обвързаха с китайските си клиенти и инвестираха милиарди долара за разработването на нови находища и разширяването на външнотърговската инфраструктура. Така например, водещият бразилски минен концерн Vale закупи собствен флот от кораби клас Valemax - най-големите в света "бълкери" (т.е. кораби за насипни товари с дължина над 360 м, мощност на двигателите 37 хил. к.с. и товароподемност 400 хил. т) за транспортиране на желязна руда до китайските пристанища. В момента, тя вече е продала някои от тях, а другите бездействат в очакване някой да се излъже да ги купи (20).
Поне досега не се оправдават и мултимилиардните инвестиции на бразилската енергийна корпорация Petrobras за скъпоструващата разработка на дълбоководните находища на петрол и газ в Атлантическия океан. Сривът на котировките на петрола провали плановете за сравнително бързо връщане на инвестициите и намали капитализацията на Petrobras от 126,5 млрд. долара през 2008, до 18,3 млрд., през януари 2016 (почти с 86%) (18). Същата съдба имаха и редица други водещи бразилски компании, разчитащи, че високите цени на суровините ще се запазят.

Анализирайки вътрешните причини за "латиноамериканския срив", можем да посочим сред основните фактори за забавянето на икономиката запазващото се в региона огромно (според някои оценки, най-голямото в света) имуществено неравенство. До този извод стигат експертите от ECLAC и международната неправителствена организация Oxfam International, които изследват социалните тенденции през последните години. Според тях, през 2002-2015, състоянието на латиноамериканските мултимилионери е нараствало средногодишно с 21%, т.е. шест пъти по-бързо, отколкото БВП на съответните държави. Ако тази динамика се запази, през 2020 активите на 1% най-богати хора в региона ще надхвърлят общото богатство на останалите 99% от населението. Специалистите смятат, че немалка роля за увеличаването на разрива в доходите между сравнително малката група изключително богати хора и останалите граждани на латиноамериканските държави е изиграла "архаичната и дисфункционална данъчна система", позволяваща на собствениците на големите компании сравнително лесно да избягват плащането на данъци или пък да ги свеждат до минимум. По тази причина, само през 2014, в бюджетите на държавите от региона не са влезли около 190 млрд. долара (7).

Друго съдбоносно глобално предизвикателство пред развиващите се държави е необратимо надигащата се нова (чевърта по ред) индустриална революция (3). На Световния икономически форум в Давос през 2016 експерти на банката UBS представиха проучване, касаещо редица фактори, които определят степента на готовност на една или друга държава да се включи в четвъртата индустриална (технологична) революция. Те анализират ситуацията в такива ключови сфери като гъвкавата структура на работната сила, сравнителното равнище на професионалната подготовка, възможността на националните образователни системи да се приспособяват към променящите се производствени условия, състоянието на икономическата инфраструктура и степента на правна защитеност на бизнеса. В резултат експертите въвеждат агрегиран индекс, на чиято основа съставят рейтинг на относителна готовност на държавите да посрещнат изискванията на оформящия се пореден технологически модел, т.е. основите на "новата икономика" на ХХІ век (вж. таблица 4).

 

Таблица 4. Рейтинг на относителната готовност на държавите за четвъртата индустриална революция

Страна

Индекс

Страна

Индекс

1

Швейцария

3,4

24

Чехия

38,2

2

Сингапур

4,9

25

Южная Корея

41,5

3

Холандия

9,4

26

Чили

45,5

4

Финландия

10,1

27

Испания

47,6

5

САЩ

10,2

28

Китай

51,4

6

Великобритания

10,2

29

Казахстан

55,6

7

Хонконг

11,5

30

Полша

56,5

8

Норвегия

11,9

31

Русия

63,5

9

Дания

12,5

32

Тайланд

63,8

10

Нова Зеландия

13,6

33

Италия

64,5

11

Швеция

14,2

34

Унгария

64,7

12

Япония

15,4

35

Южна Африка

66,0

13

Германия

15,9

36

Гърция

67,6

14

Ирландия

15,9

37

Филипини

70,0

15

Канада

16,9

38

Индонезия

70,8

16

Тайван

19,7

39

Турция

75,7

17

Австралия

20,7

40

Колумбия

82,4

18

Австрия

22,0

41

Индия

83,4

19

Белгия

22,8

42

Мексико

85,0

20

Франция

27,4

43

Бразилия

92,2

21

Израел

28,1

44

Перу

92,8

22

Малайзия

29,0

45

Аржентина

95,0

23

Португалия

35,4

 

 

 

Източник: UBS. Extreme automation and connectivity: The global, regional, and investment implications of the Fourth Industrial Revolution. January 2016. – https://www.ubs.com/

 

От горната таблица се вижда, че нито една развиваща се държава не влиза в топ-20 на държавите - лидери на научнотехническия прогрес. Дори Китай, който през последните десетилетия положи титанични усилия за развитието на своята наука и технологии, се намира едва на 28 място. Още по-надолу в класацията са другите големи африкански, азиатски и латиноамерикански държави: Южна Африка, Филипините, Индонезия, Турция, Мексико, Бразилия и Аржентина. Индия, която напоследък нашумя с успехите си в сферата на информационните технологии, заема скромното 41 място.

Обръщането към "новата икономика" променя и корпоративната карта на света, където се забелязва интензивна ротация във върхушката на глобалния бизнес: традиционно заемащите водещи позиции във всички рейтинги енергийни и индустриални ТНК (Еxxon Mobile, Shell, Chevron, General Electric, Toyota, General Motors и т.н.) отстъпват първите места на корпорации, свързани с високите технологии и своеобразни лидери на научно-техническия прогрес. В началото на 2016 челната тройка по обем на капитализацията се формира от компаниите в сферата на информационните технологии Apple, Alphabet и Microsoft (всичките са американски), чиято съвкупна капитализация надхвърля астрономическата сума 1,4 трлн. долара, което е съпоставимо с БВП на голяма развита държава като Испания. Сред 20-те световни лидери има 9 компании от ключови отрасли на "новата икономика", като информационните технологии, електронната търговия, фармацевтиката и телекомуникациите (виж таблица 5).

 

Таблица 5. Най-големите компании по размер на борсовата им капитализация

към 31.12.2015, млрд долл.

Компания

Страна

Икономически сектор

Борсова стойност

1

Apple

САЩ

Информационни технологии

538,4

2

Alphabet (Google)

САЩ

Информационни технологии

484,4

3

Microsoft

САЩ

Информационни технологии

406,6

4

Berkshire Hathaway

САЩ

Конгломерат

298,4

5

Exxon Mobil

САЩ

Енергетика

297,7

6

Amazon

САЩ

Електронна търговия

290,7

7

Facebook

САЩ

Информационни технологии

271,5

8

General Electric

САЩ

Конгломерат

269,7

9

Johnson & Johnson

САЩ

Потребителски стоки

217,7

10

Wells Fargo

САЩ

Финанси

254,7

11

JPMorgan Chase

САЩ

Финанси

223,0

12

ICBC

Китай

Финанси

222,5

13

Roche

Швейцария

Фармацевтика

218,5

14

Nestle

Швейцария

Продоволствие

217,7

15

Novartis

Швейцария

Фармацевтика

212,9

16

China Mobile

Китай

Телекомуникации

212,1

17

Petrochina

Китай

Енергетика

203,7

18

Procter & Gamble

САЩ

Потребителски стоки

198,2

19

AT&T

САЩ

Телекомуникации

194,2

20

Toyota Motor

Япония

Автомобилостроене

190,5

Източник: Los gigantes de la economía mundial en 2015. – El País. Madrid, 1.01.2016.

 

Промяната на водачите в списъка на водещите корпорации илюстрира отслабващите позиции на развиващите се държави, чиито компании (с изключение на редица китайски гиганти) рязко намалиха представителството си в елита на глобалния бизнес.

Тъй като в новата глобална парадигма интересите на много държави от Азия, Африка и Латинска Америка могат да се окажат застрашени, изглежда доста вероятно изострянето на геостратегическото им противопоставяне на Запада, което впрочем, ще се комбинира с опити за по-ефективно приспособяване към формиращите се реалности на новия научно-производствен модел и вписване във веригата на създаване на добавъчна стойност, включително чрез по-тясното им взаимодействие с високотехнологичните ТНК. Тоест, очертава се доста променлива и до голяма степен неясна ситуация.

Едно обаче изглежда ясно: в света се осъществява прегрупиране на икономическите сили, което поне на сегашния етап гарантира най-големи дивиденти на развитите държави, готови максимално да използват своето научно-образователно и технологично превъзходство. Що се отнася до голяма част от развиващите се страни, на тях ще се наложи да се справят едновременно с множество нови външни и вътрешни предизвикателства. При това, независимо от важността на външните фактори, бъдещето на африканските, азиатските и латиноамериканските държави в решаваща степен ще зависи от способността на управляващите и местния бизнес да мобилизират наличните мащабни вътрешни ресурси и да формулират адекватни институционални решения. Най-важното обаче е осъществяването на отдавна назрелите структурни реформи, създаването на допълнителни "точки на растежа", разширяването на националните иновационни координатни системи и формулирането на такива модели на развитие, които да отговарят на съвременните технологични изисквания.

На прага на радикални промени

На фона на нарастващите проблеми в развиващия се свят и нестабилното състояние на глобалната икономика, все по-отчетливо се очертава стремежът на западните държави начело със САЩ към финансово-икономическа конвергенция. Ключовият елемент на формиращия се механизъм на максимално тясното сътрудничество между Съединените щати и държавите от ЕС е инициираното от тях Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ). Освен премахването на все още съществуващите от двете страни на Атлантика търговско-финансови прегради, то цели (и това е най-важното) полагането на институционалните основи за хармонизирането на американските и европейските бизнес стандарти и норми за регулиране на икономическата активност. Както посочват мнозина анализатори, основните дивиденти от трансатлантическата интеграция ще отидат у най-конкурентоспособните международни високотехнологични корпорации, както и най-големите американски банки. Това пък неизбежно ще ерозира интересите на европейския бизнес и (по промера на по-либералната Америка) ще отслаби социолните устои на ЕС (22).

Създавайки транатлантическия интеграционен мегаблок, Вашингтон интензивно търси новите рамки на своето финансово-икономическо (а следователно и политическо) лидерство в пространството на Стария свят. Практически синхронно, сблъсквайки се с нарастващия китайски натиск на глобалните пазари, Вашингтон създаде и в момента реализира на практика нов модел на отношенията си и с държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион, предполагащ максималната изолация на Китай (12). Така се роди Транстихоокеанското партньорство (ТТП) - друг интеграционен мегаблок, споразумението за чието създаване беше постигнато на 5 октомври 2015 на срещата на представители на 12 държави в Атланта (в ТТП влизат Австралия, Бруней, Виетнам, Канада, Малайзия, Мексико, Нова Зеландия, Перу, Сингапур, САЩ, Чили и Япония).

Създаването на ТТП свидетелства за началото на прехода на световната икономика към по-високо ниво на глобализазция и регионализация. Защото транстихоокеанският мегаблок предполага не само понижаване на тарифните и нетарифни ограничения в международната търговия и трансграничното движение на капитали, но и налагането на единни правила на играта за световния бизнес, защита на интересите на най-големите корпорации (и най-вече на високотехнологичните), включително на изключителните им права върху иновационната рента от интелектуалната собственост (4).

Глобално въздействие ще окаже и взетото през декември 2015 решение на Федералния резерв на САЩ, за първи път от девет години насам, да повиши основния лихвен процент с 0,25%. На пръв поглед промяната е незначителна, но в условията на глобална нестабилност тя е напълно достатъчна за да привлече инвеститорите към САЩ и да затвърди очерталата се тенденция на изтичане на капитали от пазарите на развиващите се държави. Действайки по този начин, американските власти разчитат да дадат допълнителен импулс на вътрешния икономически растеж.

Реалното развитие на събитията обаче, не съвпада напълно с най-оптимистичните очаквания на Вашингтон. Периодично проявяващата се в началото на 2016 турбулентност на фондовите пазари, засегна и САЩ. Отрицателно въздействие върху търговския бюджет оказва укрепването на позициите на долара спрямо повечето останали валути. По данни на Бюрото за икономически анализи към Департамента по търговията на САЩ, за първи път от 2009 насам, през 2015 е фиксирано съкращаване на износа на стоки и услуги - от 2,34 трлн. до 2,23 трлн. долара, т.е. с 4,8%. Това доведе до нарастване на външнотърговския дефицит до рекордните 531,5 млрд. долара (19). Предвид нестабилността в световната икономика и спада в международната търговия, западните анализатори се опасяват, че дори и неособено значими негативни фактори могат да тласнат американската икономика към рецесия. До този извод, в частност, стига икономическият наблюдател на влиятелния New York Times Нийл Ъруин (17).

В известен смисъл, глобализацията изигра лоша шега на Европа. От една страна, усилването на икономическата мощ на Китай и другите развиващи се държави породи изключително силна конкуренция на европейските стоки. Сред последните примери за това е, че през февруари 2016 правителствата на редица държави от ЕС (Белгия, Великобритания, Германия, Италия, Люксембург, Полшя и Франция) поискаха от Брюксел да вземе мерки срещу вноса на "евтина" стомана от Китай и Русия. На практика, става дума за използването на протекционистки механизми. Очевидно е, че зад тези тревоги и непрекъснатите обвинения срещу Пекин, че осъществява "екстензивен дъмпинг", се крие кризата в европейската стоманена индустрия, която от 2008 насам съкрати над 20% от работниците си (13). Високите социални разходи във връзка с тази тенденция не могат да не безспокоят политическите лидери в ЕС.

От друга страна, поради вътрешните си проблеми, европейската икономика демонстрира доста анемичен растеж, а редица държави и досега не могат да се оправят от кризисните сътресения през 2008-2009 и да преодолеят рецесията. За да излязат от икономическата задънена улица и пълноценно да се възползват от възможностите на четвъртата технологична революция, европейските финансови институции (и най-вече президентът на Европейската банка Марио Драги) се ориентираха към насищането на банковия и реалния сектор на икономиката на държавите от ЕС с ликвидност (60 млрд. евро месечно), заимствайки по този начин американския опит за стимулиране, т.е. т.нар. "количествено облекчаване" (5).

Разбира се, отделни монетаристки мерки могат временно да дадат положителен макроикономически ефект, но не представляват стратегически отговор на предизвикателкателствата пред ЕС. Сред насъщните задачи пред него можем да посочим: формирането (на ниво отделни страни членки) на нови модели на растеж; радикално повишаване на конкурентоспособността; излизане от рецесията и преход към траектория на устойчиво развитие; ликвидиране на последиците от "гръцката треска"; изработване на нова формула за британското участие в ЕС; решаване на изключително острия проблем с неконтролируемото мигрантско нашествие от Северна Африка и Близкия Изток и т.н. Всичко това, както и много друго, изисква дълбоки промени в политиката и икономиката на ЕС.

Заключение

Много факти и макротенденции свидетелстват, че настоящата и следващите няколко години ще се окажат преломни в развитието на световната икономика и търговия. Както изглежда, вече стартиралият процес на дълбоки трансформации ще бъде тежък за немалък брой страни, макар че всяка от тях ще бъде "нещастна по своему".

Сред държавите, които търпят най-големи загуби от поредните глобални сътресения и промени, несъмнено са износителите на суровини, пропуснали да се възползват от уникалния шанс, предоставен им през периода, когато техните цени стигаха до небето, и не съумели да диверсифицират в достатъчна степен собствените си икономики. За съжаление, Русия също е сред тях. Затова пред руснаците вече няма "добри" и "лесни" решения. Руската икономика са намира в стратегически "цугцванг": т.е. всяка стъпка в която и да било посока ще се съпътства с големи разходи, опасности и жертви, да не говорим, че може да поднесе и неособено приятни изненади. Въпреки това пречупването на очерталата се негативна тенденция е абсолютно необходимо, най-малкото за да не се допусне по-нататъшно изоставане от водещите в икономическо, научно и научно-техническо отношение държави. В тази ситуация известният принцип на Черната царица от романа на Луис Карол "Алиса в страната на чудесата", според която: "трябва да бягаш с всички сили, ако искаш да останеш там, където си в момента", се превръща в императив.

Литература:

 

1. Аскер-Заде Н. Форум в Давосе: оптимисты и пессимисты представили свои прогнозы // Вести.ру. 23 января 2016. vesti.ru/doc.html?id=2711605&cid=6

2. Грамматчиков А. Касперский на смену Калашникову // Эксперт. № 5, 1-7 февраля 2016. С. 18.

3. Марш П. Новая промышленная революция. Потребители, глобализация и конец массового производства. М., 2015.

4. Михеев В.В., Швыдко В.Г. АТЭС и Тихоокеанское партнерство // ИМЭМО РАН. 08.12.2015. imemo.ru/index.php?page_id=502&id=2030&ret=640

5. Ратников А. ЕЦБ запустил программу количественного смягчения на €1,1 трлн // РБК. 22.01.2015. rbc.ru/finances/22/01/2015/

6. Яковлев П. Геополитический разворот стран Латинской Америки // Мировая экономика и международные отношения, 2014, № 7. C. 55-66.

7. América Latina y el Caribe es la región más desigual del mundo. ¿Cómo solucionarlo? // Cepal. 25 de enero de 2016. cepal.org/es/print/35842

8. Bolaños A. La caída del precio del petróleo lleva a BP sufrir el peor resultado en 20 años // El País. Madrid, 2.02.2016.

9. Capital Flows to Emerging Markets // Institute of International Finance (IIF). January 19, 2016. iif.com/publication/capital-flows/january-2016-capital-flows-emerging-markets

10. Chevron Reports Fourth Quarter Loss of $588 Millon And 2015 Earnings of $4.6 Billon // Chevron. January 26, 2016. chevron.com

11. China supera los 100 millones de inversores de bolsa // EFE. 30 enero 2016. efe.com/efe/espana/; expansion.com/agencia/efe/2016/01/30/21598992

12. Das S. Basu. The Trans-Pacific Partnership as a tool to contain China: myth or reality? // EastAsiaForum. 8 June 2013. eastasiaforum.org/2013/06/08/the-trans-pacific-partnership-as-a-tool-to-contain-china-myth-or-reality/

13. EU governments call on Brussels to tackle China over steel // Financial Times. London, February 6, 2016.

14. Fernández D. Los países ricos marcan el paso de la economía // El País. Madrid, 27.12.2015.

15. González A. La economía global afronta su mayor desafío desde la crisis // El País, 23.01.2016.

16. Iglesias M. Otero. Radiografia (y primera resonancia) de la economia mundial: ¿estancamiento secular o shock tecnologico deflacionario? // Real Instituto Elcano. 27 de enero de 2016. realinstitutoelcano.org/wps/portal/web/rielcano_es/contenido?WCM_GLOBAL_CONTEXT=/elcano/elcano_es/zonas_es/ari11-2016-oteroiglesias-radiografia-primera-resonancia-economia-mundial-estancamiento-secular-shock-tecnologico-deflacionario

17. Irwin N. If There Is a Recession in 2016, This Is How It Will Happen // The New York Times, February 4, 2016.

18. Petrobras pierde un 85,55% de su valor de mercado desde su record en 2008 // EFE. 19 enero, 2016. efe.com/efe/america/economia/petrobras-pierde-un-85-55-por-ciento-de-su-valor-mercado-desde-record-en-2008/20000011-2815239

19. U.S. International Trade in Goods and Services // Bureau of Economic Analysis. December 2015. bea.gov

20. Vale to Collect $448 Millon from Sale of Four Giant ‘Valemax’ Ships to China // Marine Traffic. July 30th, 2015. marinetraffic.com/es/maritime-news/article/3111

21. Who’s afraid of cheap oil? // The Economist. Jan 23rd 2016. economist.com/node/21688854/print

22. Zuesse E. Obama’s Transatlantic Trade and Investment Partnership (TTIP) Would Be Disastrous for Europe // Global research. November 18, 2014. globalresearch.ca/obamas-transatlantic-trade-and-investment-partnership-ttip-would-be-disastrous-for-europe/5414546 (date of access: 15.02.2016)

 

* Преподавател в Руския икономически университет "Георги Плеханов"

{backbutton}

Виенският конгрес (1814-1815) който заседава дълги месеци, като преговорите не са прекъснати дори след завръщането на бившия френски император Наполеон Бонапарт и т.нар. "сто дни", цели да постави основите на нов модел за развитие на Европейския континент. Участващите в него държавни глави и дипломати се стремят към формирането на такава система на взаимоотношения, която да позволява регулирането на неизбежните конфликти между великите сили без да се допуска пряк сблъсък между тях или пък минимизирайки вредите от него. Назрялата необходимост от промени в държавното устройство поражда многобройни заплахи за стабилността, включително от страна на периодично появяващи се несистемни играчи.

Значението на случващото се излиза извън рамките на "чистата дипломация". По онова време светът е на прага на дълбоки промени в характера на обществата, структурата на икономиката и технологиите. На хоризонта вече се мержелеят идеите, които тепърва ще изиграят решаваща роля в историята на ХІХ и ХХ век. И може би най-важното - на сцената на историческата пиеса започват да излизат вече не владетелите и дори не държавите, а народите, осъзнаващи своите интереси и и претендиращи да определят нейния сюжет.

Едва ли някой от събралите се във Виена  императори, канцлери и министри е можел да предвиди, какво ще се случи със света през следващите пет, десет, трийсет или сто години. Те обаче са били наясно за отговорността, която поемат, както и с изискванията на времето към претендиращите за правото да определят хода на събитията.

Половин век по-късно, в романа си "Война и мир", големият руски писател Лев Толстой, който силно се е интересувал от философията на историята и механизмите на световните процеси, разглежда тъкмо този период. Без да споделя тезата, че личностите правят историята, нито пък фаталистичното схващане за "божествената предопределеност", той търси корените на събитията в съвкупността на стремежите на милионите хора. Според него: "За историята съществуват линии на движението на човешките воли, единият край на които се крие в незнайното, а другият техен край се движи в пространството, във времето и в зависимост от съзнанието за свободата на хората в настоящето". Диалектиката на свободата и необходимостта, т.е. на това, което можем да променим, и онова, което е обективно неизбежно, е в центъра на романа и определя начина, по който самият Толстой разбира историята.

Всъщност, това негово схващане е много съвременно. Защото двеста години след Наполеоновите войни човечеството се оказва в подобен преломен момент. Всички съзнават, че предстоят фундаментални промени, но никой все още не е в състояние да ги осмисли или поне да очертае контурите на бъдещето. Всички искат мир, но всеки има собствена представа за пътя към постигането му. На свой ред, днешните несистемни играчи напълно се вписват в мащабите на този исторически прелом. Тяхното жестоко лице се олицетворява от прословутата Ислямска държава - една структура, която претендира за радикално преразглеждане на всичко: на границите, на политическите системи, на социалните отношения и на ценностните ориентири.

Толстой е смятал, че историческият процес е обективен, нелинеен и необратим, т.е. той не може да бъде спрян в определен, изгоден за някого момент (т.е. не същесгвува никакъв "край на историята"). Историческият процес се формира от стремежите и страстите на милионите хора на планетата, движи го "сила равна на цялото движение на народите" (днес това би могло да се формулира като един все по-многообразен полицентризъм и прогресивно нарастваща демократизация на международната среда).

Всяка преломна историческа епоха се характеризира с неопроделеност и наличието на множество рискове и възможности. В подобни момента рязко нараства цената на допуснатите грешки. Много, дори и изключително важни процеси процеси и явления се оказват второстепенни, а на преден план излиза вечният въпрос на политиката и дипломацията - въпросът за войната и мира. От критично важно значение е да се разбере логиката на историята и отговорността на държавните лидери за това, в рамките на тази логика всички усилия да бъдат насочени към оцеляването на човечеството, запазването на мира и укрепване основите на всеобщия прогрес.

Целите на политиката

Независимо от илюзиите на предишния ХХ век, във фундаментална цел на политиката се превръща не създаването на рай на Земята, а по-скоро избягването на ада. Военните, политически и икономически кризи през последните години показват, че поддържането на стабилността става все по-трудно дори в традиционно спокойни региони като Европа и Северна Америка. Очевидни са пагубните последици от такива глобални  експерименти като военно-политическото мисионерство, осъществявано в името на комунизма, либерализма, "халифата" или каквито и да било други догматично тълкувани идеологии.

Конкуренцията между големите сили, провокациите от страна на средните и малки държави, както и трансграничните предизвикателства, продължават да генерират глобални заплахи. Те изискват балансиране и съгласуване на позициите. Световните държави обаче, съществуват и се развиват в прекалено различаващи се условия. Глобалните комуникации не само че не им помагат да се чуват една друга, но и - което е по-лошото - почти премахват способността правилно да изтълкуват това, което им казва другият. Което пък поражда рискове от погрешна оценка на интересите и от  взаимни заплахи за сигурността. Опитът отношенията да се градят не на прагматична, а на идеологизирана основа, неизбежно ни води до задънената улица на ескалацията на насилието. А резултатът от това са външнополитическите грешки и войните.

Така ставаме свидетели на "на ефекта на Хобс", т.е. не само (и дори не толкова) на нарастване броя на конфликтите, придобиващи все по-нови форми, но най-вече на липсата на взаимно разбирателство между основните играчи по отношение на правилата на тяхното взаимодействие. Играта без правила продължава. Позициите на водещите силови центрове за това, кое е позволено и кое не, какви са фундаменталните норми на международните отношения и какво всъщност се случва около нас, често се оказват диаметрално противоположни. Борбата срещу несистемните заплахи, отслабването на традиционните съперници, идеологизирането на външната политика и прокарването на геополитическите интереси се преплитат в сложно кълбо от противоречия и двойни стандарти, когато опитите за постигането на едни цели, ерозират шансовете за реализирането на други.

В същото време, всички играчи имат и първостепенни общи интереси: запазването на мира, противодействието на нестабилността, провокирана най-вече от набиращите мощ терористични структури, и създаването на условия за устойчиво развитие. Всичко това е възможно само, ако бъде възстановен консенсусът между световните държави относно правилата на взаимното им поведение и използването на сила. В съвременните условия той няма алтернатива, просто защото в противен случай глобалнана политика е обречена да се превърне в неконтролируем процес.

Съвременният свят е на кръстопът: дали нарастването на вътрешните проблеми на водещите световни сили и възходът на незападните силови центрове ще провокира революционен взрив, или промените ще бъдат бавни и системни? Засега Западът запазва превъзходството си. Две важни тенденции обаче, ерозират статуквото: относителният упадък на американските съюзници - от ЕС до Япония, както и намаляващият разрив между тях и държавите от БРИКС от гледна точка на влиянието им върху световните процеси.

В западната общност нараства нетърпимостта към действията на големите незападни държави, претендиращи за самостоятелност в световните дела. Това се отнася и за случаите, когато последните просто се опитват да утвърдят своите интереси в непосредствена близост до границите си, което в миналото се смяташе за подразбиращо се от самосебе си право на всяка сериозна държава. Така, в сферата на сигурността, основният източник на напрежение се намира в периферията на възходящите държави. Ситуацията в постсъветското пространство и в Южнокитайско море тревожи Запада, който е склонен да даде неформални гаранции на малките съседи на Русия и Китай. Това обаче, кара Москва и Пекин да смятат, че Западът цели тяхното сдържане.

Революционната замяна на западноцентричния световен ред не е предопределена, т.е. шансът това да стане по пътя на реформите се запазва.  Нещата не опират само до взаимното ядрено сдържане между Русия и Запада, което прави войната изключително малко вероятна. Самите държави от БРИКС в течение на дълъг период имаха полза от съществуващата световна система. Но разширяването на мащабите на използването на санкциите като политически инструмент накара мнозина да се замислят за това, че взаимната зависимост се превръща в източник на натиск и уязвимост. А това ерозира основите на глобалния икономически модел. Същото се отнася и за инициативите за създаването на търговско-икономически мегаблокове, целящи формулирането на нови и вече не универсални световни правила.

Разногласията между ядрото на глобалната система и набиращите мощ възходящи държави, придобиват и идеологически измерения. Страните все повече се разминават в разбирането си за такива фундаментални понятия като "стабилност", "сигурност", "прогрес" или "демокрация".

Западът се опира на цялостната си концепция за това, как следва да се развива света и какви ценности трябва да бъдат прокарвани, но ефектът от това все по-често се оказва противоположен на очаквания. На свой ред, Не-Западът е наясно на какво точно се противопоставя, но все още не разполага с обща и комплексна представа, как трябва да бъде устроен светът, макар и да се стреми да я формулира. На глобалната сцена се очертава все по-дълбоко разминаване между понятията "свобода" и "справедливост": така, докато първото се е превърнало в знаме на западните общности, второто е лозунг на незападните възходящи държави.

Украинската криза през 2014-2015, за първи път от четвърт век насам, отново постави на дневен ред проблемът за военната сигурност на Европа. Русия и Западът се сблъскаха, като в началния етап перспективата за военната им конфронтация се ограничи само с демонстрацията на сила. Рискът от голяма война в Европа, за който се смяташе, че завинаги се останал в ХХ век, сега се връща със страшна сила. Ситуацията допълнително се усложнява от поредната фаза на сирийския конфликт: за първи път Русия и САЩ, както и техните съюзници, осъществяват мащабни военни операции в рамките на едно и също пространство. И макар че руските и американските военни, както изглежда, успяха да се споразумеят за минимизацията на рисковете, опасността от това състояние на нещата съвсем нагледно се прояви в хода на острия руско-турски конфликт, избухнал след свалянето от Турция на руски военен самолет над Сирия. Внезапно осъзнали, че са се оказали на ръба на пропастта, Русия и Западът нямаше как да не си зададат въпроса: по какви правила ще се развива занапред "Голямата игра" и дали въобще ще има такива? Засега всеки се опитва сам да формулира отговора му.

Изходът от кризата следва да се търси в основната причина за нея - взаимното недоверие между Русия и Запада. Опитът от периода след студената война показва, че доверието не може да се гради на основата на идеята за "безусловна капитулация", т.е. приеменето от една от страните на възгледите и представите на другата. Недостатъците на този подход са очевидни дори вътре в ЕС, където не станахме свидетели на някаква ментална унификация, да не говорим за отношенията с Русия.

 

Легенда:

Най-горе: Световните силови центрове: към нов баланс

В средата: САЩ Канада ЕС ЕАИС Русия Бразилия, Южна Африка, Индия Китай Австралия Япония

 

Долу:

Държави, членуващи в ЕС, НАТО, ТТП

Държави, влизащи в БРИКС, ЕАИС, ОДКС, ШОС

Численост на населението (юли 2015) * на 01.01.2015

БВП (по ППС, $, 2014)

БВП на глава от населението ($, 2014)

Разходи за отбрана (%, 2014) ** за 2012

 

Източници:

 

Пределите на силата

 

През последните години в международните отношения неизменно присъства въпросът за пределите на ефективността на военните стредства и на възможността с тяхна помощ да се постигат определени политически цели. Нерядко в основата на решенията за използване на сила е погрешният разчет или пък идеологическият аргумент (в Афганистан, Ирак, Либия и Сирия), нямащ нищо общо с реалните национални интереси на играчите.

Войната, която не си поставя за цел завладяването на територии, е сравнително нов феномен в международните отношения. Сред нейните разновидности е войната в името на човешките права - т.нар. "хуманитарна интервенция" или "отговорност за защита". Междувременно, революцията във военното дело променя самия облик на войната. Използването на свръхточни оръжия и безпилотни летателни апарати, а също на хибридна тактика, както и атаките, целящи унищожаване на информационна инфраструктура и космическите обекти, са сред най-вероятните сценарии за военен конфликт между великите държави. Ето защо формулирането на норми за поведение в тези сфери е насъщна необходимост и общ интерес.

Взаимното ядрено сдържане все още работи, макар че в контекста на украинската и близкоизточната кризи, за първи път от много десетилетия насам, започна отново да се дискутира темата за използването на ядрените арсенали в реални бойни действия. Главната иновация на ХХІ век обаче са невоенните способи за потискане на противника, чрез неговата политическа, икономическа и технологична изолация. В тази връзка възниква въпросът, къкъв е потенциалът и последиците от политиката на сдържане за глобалното развитие? И дали санкциите разрешават съществуващите проблеми или само отлагат решаването им, като дори повишават остротата на конфликтите?

Взаимната зависимост, която (както се смята) би трябвало да тласка страните към компромис, все по-често демонстрира обратната си страна - възможността, а нерядко и стремежът да нанесеш на партньора си максимално болезнен удар, прекъсвайки икономическите и търговски връзки с него, въпреки че това удря и по собствената ти икономика.

Съвременната международна политика е всеобхватна и тотална. В сферата на вземане на решения за използването на сила все по-често проникват частни интереси. Общественият натиск върху правителството, вътрешнополитическите потребности и милитаризацията на гражданското общество влияят върху външната и военната политика на държавата. Освен него, в основно действащо лице в конфликтите се превръщат недържавните фактори: терористичните и бунтовнически мрежи или самотните фанатици. Възможностите им са несъпоставими с потенциала на държавите, но мащабът на нанасяните от тях вреди често се оказва непропорционално голям.

Светът на идеите

През октомври 2014 Международният дискусионен клуб "Валдай" постави на поредното си годишно заседание основния въпрос на настоящия момент: нови правила или игра без правила? Година и половина по-късно можем да констатираме, че вече вървим към нови правила. Тяхната обща рамка би могла да се формира от принципите на баланса и световния ред, опиращ се на две мощни опори. Разбира се, не става дума за възраждането на двуполюсния модел от времето на студената война, а по-скоро за наличието на две групи държави с различаващи се вектори на развитие.

Както е известно, прокарването на дългосрочната парадигма за съвпадащите руски и китайски интереси в континентална Евразия провокира демонстративното и отхвърляне от страна на Запада. Негова символична проява бе отказът на всички западни лидери да присъстват на военния парад в чест на 70-годишнината от края на Втората световна война не само в Москва, което би могло да се обясни с украинския конфликт, но и в Пекин, който няма нищо общо с него.

Тенденцията към ново разграничаване не е само следствие от украинската криза и конфликта между Русия и Запада, макар че те станаха неин катализатор. Недоволството от западния "мейнстрийм" и налагания от него световен ред постепенно нарастваше от началото на ХХІ век насам, а след кризата през 2008-2009 достигна ново равнище. Формирането и постепенната консолидация на БРИКС, от една страна, и резкият електорален подем на радикалните "протестни" партии или на отделни екстравагантни политици в Европа и САЩ - от друга, илюстрират нарасналата степен на неустойчивост на въпросния "мейнстрийм". Вече може да се говори и за началото на следващата фаза на този процекс - глобалната политическа легализация на алтернативни модели на развитие както в рамките на Запада, така и извън тях. В повсеместно явление се превръща отчуждаването на широки маси от населението от неговите политически елити, като сред екстремните прояви на този феномен е шокиращата популярност на радикалните и антихуманни идеи на Ислямска държава сред определени кръгове не само в Близкия Изток, но и в Европа и Евразия.

Нарастващата значимост на алтернативните проекти води до възраждане ролята на идеологията и идеологическата борба. В течение на четвърт век след студената война само западните държави излъчваха собствено идеологическо послание, а останалите или го приемаха, или се затваряха в своеобразна защитна комбинация между изолационизма и realpolitik. Сега обаче са налице опити за формулиране на собствен отговор на идейно равнище. Още повече, че новият тип противопоставяне се развива в по-малка степен в традиционната военна, а във все по-голяма - в мирогледната и комуникационна сфери. Затова не е изключено през следващото десетилетие да станем свидетели на своеобразен "идеологически ренесанс".

Стремежът на Запада да замени идеологиите, в обичайната им интерпретация, с нормативните "общи" ценности" стимулира търсенето на алтернативи. Очевидно нараства умората от натрапвания западен модел, който се представя за "универсален". Неспособността дори на икономиките на развитите държави да си позволят онова равнище на социални гаранции и преразпределяне, което само допреди няколко години се смяташе за подразбиращо се от самосебе си, стимулира недоволството и актуализира позабравената в Европа тема за социалната справедливост. На фона на мощния мигрантски приток, този въпрос нерядко придобива и ксенофобски отенък. От друга страна, постепенното оформяне на групата БРИКС, стъпка по стъпка, формира една различна ситуация. Политическият курс, който се опитват да следват държавите в нея, започва да се възприема не само като продължение и развитие на идеологията на "девелопментализма", но и като претенция за формулирането на пълноценен глобален проект. Наистина, идейната консолидация на не-Запада никога няма да достигне западното равнище. Атлантическата общност е уникален пример за ценностна унификация. Незападните държави обаче единодушно подчертават значението на многообразието и настояват, че не може да се говори за някакъв общ набор от белези на "съвременната държава и общество", т.е. за общ знаменател. Вторият вариант в по-голяма степен съответства на условията на многополюсния свят.

Но, ако идеологическото противопоставяне едва започва да се очертава, острите културни, а все по-често и религиозни, противоречия вече са налице. Ситуацията значително се усложни през 2014-2015 с появата на такъв принципно различен фактор в световната политика като Ислямска държава (ИД). Тя отправя предизвикателство към самата човешка цивилизация, като такава, като принципно отхвърля и нейните морални и политическите и норми. Макар че глобалният характер на заплахата, свързана с ИД, се признава от всички, представите за стратегията за борба с нея се разминават. Барак Обама например, открито приравни заплахата от Русия с тази от ИД. При наличието на подобен подход, макар че по тактически съображения той отвреме навреме отива на заден план с цел решаването на конкретни текущи задачи, факторът на ислямския радикализъм и тероризъм не само че няма да позволи връщането към предишните "квазиконсенсусни" правила на играта, но допълнително ще задълбочава разделението между основните силови центрове. От друга страна, трагичните събития като терористичните нападения в Париж през 2015 и в Брюксел през 2016 (които несъмнено ще продължат да се повтарят в различни точки на света), създават стимули за взаимодействие, но само за кратък период от време или само за решаването на отделна конкретна задача.

Легенда:

Най-горе: Цената на войната

Глобални военни разходи 
Млрд. долара Над 3 трлн. долара
387 млрд. долара струва на човечеството Първата световна война
4 трлн долара струва Втората световна война
30 трлн. долара струва Студената война
< 14 млрд. долара e цената на всички глобални конфликти през 2014

Бюджети за отбрана на някои държави през 2014
САЩ
Китай
Русия
Великобритания
Япония
Франция
Индия
Саудитска Арабия
Германия
Южна Корея
Бюджет за отбрана през 2014 (млрд. долара)
Промяна спрямо 2013 (%)
Източник
Регионалните войни през ХХ и ХХІ век
Млрд. долара
Войната в Корея (1950-1953)
Военна помощ за Северен Виетнам във войната му със САЩ (1961-1974)
Войната в Афганистан (1979-1989)
Войната в Персийския залив (1990-1991)
Военна помощ за Сирия (2000-2012)
Операцията в Южна Осетия (2008)
Войната в Ирак (2003-2011)
Войната в Афганистан (2001-досега)
Операцията срещу ИД в Сирия (2015)
Разходи на САЩ Разходи на СССР/Русия
Другата глобализация

 

В една международна система, която става все по-фрагментирана и плуралистична, е невъзможно съществуването на универсален международен ред, който да е хомогенен по отношение на ценностите и моделите на развитие. От друга страна, в условията на глобална взаимна зависимост и проницаемост, "войната без правила" и "войната на всички против всички" са път към катастрофа. Първите им симптоми са налице: продължаващите сътресения в глобалната икономика (включително енергетиката и финансите), миграционната криза в ЕС, възходът на Ислямска държава и ниската ефективност на световната общност в опитите да и се противопостави, климатичните промени и т.н.

Световния ред, както и съвременната държава, се характеризират с дисбаланс между двата фундаментални принципа - справедливостта и ефективността. Желаното от мнозина хармонично съчетаване на тези два принципа на основата на международните институции не работи заради несъответствието на въпросните институции на бързо променящата се реалност. Постигането на ефективност чрез налагането на стриктна йерархия се провали. На свой ред, простият баланс на силите, също както и в миналото, не може да бъде постигнат заради сложността и нелинейния характер на световните процеси и изобилието от играчи.

Постепенното прехвърляне на икономическото сътрудничество и интеграция на регионално равнище не отменя глобализацията. Залог за успеха на повечето общности е тяхната интегрираност в глобалната икономика. Глобалните и регионални институции и режими се призвани не да се отслабват, а да се допълнат взаимно. Постигането на баланс ще наложи формулирането на правила за взаимодействие, позволяващи на отделните групи държави ефективно да управляват глобалната взаимозависимост и да координират усилията за противодействие на транснационалните предизвикателства и заплахи.

Глобализацията се съчетава с качествена интензификация на отношенията, включително интеграционните, на регионално, двустранно и "министранно" (т.е. със сравнително малък брой участници) равнище. Изострянето на конкуренцията, преразпределянето на силите в света и общата уязвимост по отношение на външната среда карат ключовите играчи да концентрират усилията си именно на двустранно и регионално равнище, стремейки се да формират благоприятна среда в непосредствена близост до себе си - просто защото на глобално равнище това не се получава. Така се формират регионални общности, съдействащи за развитието и сигурността на влизащите в тях държави и най-вече на водещите измежду тях

Регионалните икономически групировки се интегрират в по-мащабни трансконтинентални или трансокеански общности. Причината е, че "ограничените" регионални образувания не гарантират поддържането на конкурентоспособността в условията на изостряща се глобална конкуренция. Новите "големи" общности нямат интеграционен характер, но предполагат наличието на по-интензивни режими и общи правила на търговско-икономическо взаимодействие. На свой ред, интеграционните обединения не се разтварят в тези общности, а се "вплитат" в тях чрез съгласуването на моделите и интересите.

Към нов баланс на силите

Нарастването на хаоса и неуправляемостта в международните отношения не може да продължава вечно. Както споменахме по-горе, най-вероятно сме свидетели на началото на формирането на нова структура на света, базираща се на фактическия, макар и нефиксиран, баланс между две големи групи държави. Тези две групи не са обречени на конфронтация. Те ще запазят тесните икономически и чисто човешки отношения помежду си, ще се опитват съвместно да реагират на проблемите и предизвикателствата на развитието, а понякоги дори да се борят заедно срещу заплахите и най-вече тези с антисистемен характер. Това обаче не изключва, че те ще се намират в състояние на перманентна конкуренция.

 

Тази конкуренция е естествена поради непреодолимите културни ценностни различия, както и на обективните противоречия между целите на развитието им. И сегашната фаза в отношенията между Русия и Запада може да се окаже стъпка към тяхната нормализация в съотвествие с конкурентната природа на интересите на страните и отказа от имитирането (което понякога е искрено, т.е. неосъзнато) на някакво несъществуващо "стратегическо партньорство". Чисто географски, тези групи ще включват, от една страна, САЩ, ЕС и техните съюзници, а от друга - Китай, Русия и редица гравитиращи около тях държави. Икономическата им основа пък ще се формира от двете трансокеански партньорства - атлантическото и тихоокеанското - и конвергенцията на интеграционните и търговско-инвестиционни проекти в Голяма Евразия. Движението към относителна консолидация на тези две общности вече е факт. При това, ако "западната" група държави вече разполага с устойчива вътрешна структура, която едва ли ще претърпи някакви принципни промени, в рамките на "източното евразийско" обединение на Русия и Китай тепърва предстои да работят активно за нейното формиране. На първо място, като придадат системен характер на взаимодействието в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество. Не бива да очакваме, че бъдещият модел на световния ред ще бъде легитимиран с решенията на някакъв конгрес или международна институция. Пред 200 години нещата са били по-прости: войната е била универсалното мерило за мястото на държавата в международната йерархия, а дипломацията - начин за неговото официално оформяне. Конгресите са възможни, когато е ясно разположението на силите и ролята на участниците, очевидни са победителите (независимо дали са умни, както през 1815, или недалновидни, както през 1919 или 1991) и победените. Днес новият световен ред не се гради върху руините на предишния, а постепенно добива очертания от диалектическия хаос на съперничеството и взаимната зависимост. В основата на бъдещето световно устройство не може да бъде заложена дихотомията "победители - победени". Победителите в студената война няма да седнат на масата за преговори с онези, които не са доволни от резултатите и. Западът никога няма да признае останалите за равнопоставени с него (нито в морално-идеологически, нито в политически план) и всячески ще препятства институционализацията на новата структура на международната система. Той няма как да се отърси от триумфализма от края на ХХ век, т.е. от усещането за своята непререкаема сила и пълната си морална и политическа правота. От друга страна обаче, Западът просто не може да се върне към славните времена от 90-те години на миналото столетие.

Огромно предизвикателство за международната сигурност ще бъдат отношенията вътре и около "сивата зона", включваща повечето държави от Латинска Америка, Африка, Южна и Югоизточна Азия, а възможно и Източна Европа. Новият глобален баланс няма да прилича на системата от времето на студената война. Последната беще дотолкова уникална за човешката история, че едва ли може да бъде възпроизведена дори и съвсем приблизително. Основната и особеност не беше идеологическото противопоставяне между двата "лагера", а липсата на взаимна обвързаност и взаимна зависимост, т.е. физическото разделение на света. Никога досега човешката цивилизация не беше преживявала нещо подобно и не бива да очакваме отново да го преживее в бъдеще.

В рамките на формиращия се нов баланс, човечеството, най-вероятно, ще запази възможността за свободно движение на хора, стоки и капитали. Нещо повече, ако усилията за създаването на нови международни финансови институции и интеграционни обединения се окажат успешни, глобалната управляемост само ще спечели. Правителствата и частните компании ще получат възможност за избор, което ще стимулира конкуренцията между управленските институции и ще ги направи по-жизнени. В определен смисъл, бъдещата система ще се окаже антипод и на онази от ерата на студената война, и на тази, която така и не се оформи окончателно след нейния край. Характерна за новата световна система ще бъде максималната гъвкавост и вариативност, като реакция на невъзможността за стриктното фиксиране на каквото и да било.

 

Двете основни групировки в рамките на тази нова система ще продължат периодично да влизат в "хибридни" сблъсъци, с по-висока или по-ниска степен на интензивност. Глобалната "голяма игра" ще се води както в географските пространства на "сивата зона", така и в информационната, технологичната и другите глобализирани сфери на човешката активност. В същото време, хакерските атаки, които и в момента си разменят водещите световни държави, информационните кампании и дипломатическите интриги няма да доведат до прекъсването на икономическите и чисто човешките връзки. Както впрочем, и вероятният трансфер на територии, който може да се окаже неизбежен предвид множеството териториални спорове и размиването на стабилната международно-правна основа. В редица случаи фактическият трансфер или отпадането на определени територии ще се компенсира от запазването на икономическата откритост.

Санкциите и контрасанкциите (явни или неявни) ще се превърнат в обичайна практика. В условията на фактически отказ от универсалните правила на глобалната търговия (Световната търговска организация се превръща във все по-формален орган), взаимните ограничения са нещо нормално за взаимоотношенията между големите икономически и инвестиционни блокове. Глобалното ядрено сдържане ще продължи да ограничава мащабите на конфликтите, като не допуска прерастването им във военни сблъсъци. В най-важна сфера на активността на международните консултативни структури - като Съвета за сигурност на ООН например, ще се превърнат дипломатическите усилия за контролиране мащабите на ескалация на неизбежните конфликти. Неформалните групи от типа на Г-20 могат да се разглеждат като аналог на Съвета за сигурност на ООН в икономическата сфера. И тъй като легимността на Съвета най-вероятно ще бъде поставена под въпрос заради ограничената му представителност, дневният ред на Г-20 на практика може да се разпростре и върху политическите въпроси. Още повече, че отделянето на икономиката от политиката вече е невъзможно, а при възникване на евентуални колизии между политическите мотиви и икономическата целесъобразност първите все по-често надделяват над втората.

Както изглежда, отношенията вътре във всяка от двете големи групи ще бъдат много по-слабо йерархизирани, отколкото можем да си представим, изхождайки от опита от студената война. Формулирането на общи решения и политики е възможно само в хода на съгласуването на интересите, а не на диктата.

 

 

 

Легенда:

Най-горе: Санкции
Типове санкции
Финансови санкции
Търговски санкции
Замразяване имущество на държавата (прилага се при войни или сериозен международен конфликт)
Забрана за влизане в страната на отделни граждани
Замразяване имуществото на отделни граждани
Изкуствено регулиране цените на суровинните пазари, лихвените проценти на финансовите пазари и валутните курсове на паричните пазари
Динамика на икономическите санкции през ХІХ век
Широко разпространени са морските блокади. От 1827 (първата известна морска блокада) до 1914 са осъществени 21 блокади срещу Турция, Португалия, Холандия, Колумбия, Панама, Мексико, Аржентина и Салвадор
Организатори на блокадите Великобритания, Франция, Германия, Италия, Русия, Австрия, Чили
Брой блокади
Санкциите през ХХ век
Брой санкции
Действащи в момента международни санкции
Търговски санкции
Ограничения в търговската сфера
Ограничения в енергийната сфера
Финансови санкции
Забрана за доставка на радиоактивни материали
Забрана за доставка на оръжие
Забрана за влизане на отделни граждани в страната
Забрана за влизане на отделни граждани в страната
Забрана за износ на суровини
Санкции срещу оръжейни компании
Забрана за внос на стоки
Запор върху собственост
Спиране на услуги (Visa, MasterCard)
Други държави, въвели санкции срещу Русия: Австралия, Албания, Исландия,Канада, Лихтенщайн, Молдова, Нова Зеландия, Норвегия, Черна гора, Швейцария, Япония
 
Иран
Русия
Турция
Афганистан
ДР Конго

Забрана за износ на продукти
Отмяна на безвизовия режим
Спиране на проекта "Южен поток"
Отказ от наемане на турски граждани
Забрана на турски компании да действат в Русия
Забрана за доставка на оръжие
Забрана за доставка на радиоактивни материали
Забрана на отделни граждани да влизат в страната
Финансови санкции
 
Инициатор на санкциите - ЕС
Инициатор на санкциите - ООН
Инициатор на санкциите - Русия
Инициатор на санкциите - САЩ
 
До днес са в сила и санкции на ООН срещу държави като: КНДР, Кот д'Ивоар, Либерия, Ливан, Сомалия, Судан, Сиера Леоне, ЮАР

 

Източници:

 

За това има обективни предпоставки. Независимо от цялата си икономическа и военна мощ, САЩ не са заинтересовани да упражняват директна принуда. Както показва и сравнението между събитията през 2003 и 2014-2015, по-лесно и ефективно е да се прокарва компромисна, а не "безапелационни" политика. Още по-естествено пък е търсенето на взаимноизгоден компромис по оста Москва - Пекин - съюзните им държави, където икономическата мощ на Китай хармонично се съчетава с военната мощ на Русия.

Друга важна особеност на двете групи е, че нито едно от противоречията, съществуващи вътре в тях, не е обективно, дълбоко или антагонистично, т.е. не произтича от нуждите на развитието на отделните държави. Целите на руското национално развитие например, не предполагат конфликт с Китай заради Централна Азия и обратното. Двете велики държави търсят различни ресурси и възможности в общото си пространство: в единия случай това е работна сила, а в другия - пространство за инвестиционна експанзия. При това, и Русия, и Китай са жизнено заинтересовани от регионалната сигурност и стабилност на политическите режими. Колкото повече китайците инвестират в зоната на "Пътя на коприната", толкова по-остро ще стои за тях въпросът за сигурността, а единственият "доставчик на сигурност" в Централна Азия например, може да бъде само Москва.

На свой ред, Европа не е конкурент на САЩ, а най-близкия в ценностно отношение и най-важния в икономическо техен съюзник. И САЩ, и ЕС са заинтересовани от сдържането на другите силови центрове и запазването на монополните си възможности в Африка, Латинска Америка и, отчасти, Азия.

Да се свежда търсеното глобално равновесие до дихотомията Запад - Не-Запад е прекалено опростяване на нещата, защото културно-историческото разграничаване най-вероятно ще има променлив характер, както впрочем и цялата международна система. Става дума по-скоро за стремежа на Запада, като цяло, да съхрани и укрепи водещото си положение в международната система, което пък ще стимулира стремежа на останалите да достигнат аналогично ниво.

Следва отново да подчертаем, че сме в самото начало на формирането на тази нова система. Процесът на изграждането и ще отнеме доста време, като са вероятни сривове и свличане към периоди на остра конфронтация. Както и - напротив - периоди на временно сближаване с цел противопоставяне на някаква обща заплаха от типа на Ислямска държава. Тези периодични изостряния на отношенията между двете групи държави постепенно ще се превърнат в нещо нормално и вече няма да се възприемат като пролог към "края на света". Впрочем, така е с всички войни в човешката история до 1945. В по-дългосрочна перспектива новият баланс ще създаде условия за по-стабилно глобално единство на базата на признаването на невъзможността за доминация на само една от двете групировки, както и заради ръста на несистемните заплахи от страна на сили, целящи разрушаването на всички норми и правила (като техен прообраз отново можем да посочим ИД). Затова, в момента, описаната по-горе картина ни се струва най-вероятна и естествена, а това означава - и желана. Тъкмо тя ще олицетворява "пътя към мира", който макар и несъвършен, все пак ще бъде достатъчно устойчив и избягващ излишните крайности.

Заключение

Лев Толстой е смятал, че световната история е "историята на всички, без каквито и да било изключения, хора, участващи в събитията”. Това с още по-голяма сила важи днес. Прозрачността на границите, достъпността на технологиите, повсеместното разпространение на демокрацията като форма на обществено устройство и, накрая, тоталното господство на комуникациите, позволяват практически на всеки да въздейства върху историческия процес. Затова последният става все по-малко предсказуем, само че това не ни дава основание да разчитаме само на "волята на съдбата", защото залогът е прекалено голям.

а историята не съществува, както за богословието, етиката и философията, неразрешима тайна за съчетаването на двете противоречия — свободата и необходимостта. Историята разглежда представата за живота на човека, в която съчетанието на тия две противоречия е вече станало" - твърди Толстой. Тезата му е изключително актуална и днес, когато един след друга се провалят всички опити случващото се да бъде вкарано в едни или други догматични рамки. Ролята на лидерите, държавите и общностите е да осъзнаят пределите на възможното и границите на недопустимото за да могат в тези рамки да формулират най-малко рисковата система на своите взаимоотношения.

 

*Статията е подготвена от научната група на Фондацията за подкрепа на Межународния дискусионен клуб Валдай с участието на Дмитрий Суслов, д-р Андрей Сушенцов и доц. д-р Иван Тимофеев

{backbutton}

През февруари 2016 Китай разположи на спорния остров Уди в Южнокитайско море най-новите си изтребители J-11 и JH-7. Още преди това, американските разузнавателни служби съобщиха, че са засекли на острова китайски комплекси за противоракетна отбрана HQ-9, както и високочестотен радар. Според военните експерти, това позволява на Пекин да контролира морския и въздушния трафик в зоната на Малакския пролив, през който минава около 26% от глобалния морски стокооборот. Както заяви по този повод говорителят на командването на американския Тихоокеански флот Джеймс Дерин, "САЩ са изключително обезпокоени от продължаващото прехвърляне от китайска страна на модерни въоръжения към спорните територии". Още по-рязка бе реакцията на командващия флота адмирал Хари Харис, според който: "Китай променя целия оперативен ландшафт на региона и да го отричаме е все едно да твърдим, че Земята е плоска".

Както е известно, на спорния остров Уди, който е част от Параселските острови, още през 90-те години на ХХ век беше изградено летище, което китайците модернизираха през миналата 2015. Както съобщи в началото на 2016 вашингтонския Център за стратегически и международни изследвания, "в южната част на острова са се появили две радарни кули, а а в северната, още няколко 20-метрови кули". Характеристиките на радарите остават неизвестни, но според експертите те покриват зона, излизаща далеч извън пределите на Южнокитайско море. Освен това, американците са засекли "противовъздушни батареи, подобни на тези, разположени от китайците на рифовете Хейвън и Хюз от архипелага Спратли". Което означава, че Пекин създава на спорните острови в региона мощен военен юмрук. Тоест, съвсем скоро китайците ще могат да блокират действията на САЩ и съюзниците им в региона, което няма как да не тревожи Вашингтон.

Показателно е също, че острата американска реакция въобще не влияе върху позициите на Пекин. Така, говорителят на китайското Външно министерство Хуа Чунин нито потвърди, нито отрече наличието на бойни самолети на остров Уди, но подчерта, че страната и може да прави каквото си иска на своята суверенна територия, допълвайки, съвсем в духа на китайската традиция, че "това е в пълно съответствие със законите на Небето и Земята".

Спорните зони в Южнокитайско море

Спорните зони в Южнокитайско море

Легенда:

Териториални претенции на:

Китай

Виетнам

Филипини

Граници на Филипините (Парижки договор, 1898)

Източници:

 

Какво иска Китай

Към какво всъщност се стреми Пекин, получавайки възможност да блокира Малакския пролив и до какво би могъл да доведе очертаващият се в тази връзка конфликт между него и Вашингтон? Според някои експерти, китайците опитват да се възползват от задълбочаващата се конфронтация между Русия и Запада и рязко са ускорили укрепването на позициите си в Южнокитайско море. При това, нещата не опират само до контрола на Малакския пролив. Истината е, че Китай се стреми да постигне стратегическо превъзходство над САЩ в Южнокитайско и Източнокитайско морета. Впоследствие това би му позволило да анексира Тайван и да не допуска американските военноморски сили в близост до собственото си крайбрежие. Така, то ще се окаже недосегаемо за американската авиация (като изключим стратегическите бомбардировачи), освен това САЩ вече няма да могат да блокират китайските комуникации.

В същото време самият Китай ще получи възможност да блокира при нужда всички комуникации в региона, включително тези през Малакския пролив. За целта Пекин създава система от острови, на които е разположено най-модерното китайско въоръжение. Тук е мястото да напомня, че според повечето военни експерти китайските изтребители J-11 и JH-7, разположени на остров Уди, превъзхождат авиацията на американските ВМС и в частност основния им боен самолет F-18. Впрочем, някои смятат, че дори американските F-35 трудно могат да се конкурират с най-новите китайски изтребители, защото военноморската авиация по принцип е по-слаба от сухопътната (каквато китайците разполагат на островите).

От друга страна, Китай се споразумя с Русия за доставката на мултифункционални изтребители Су-35, които биха му гарантирали пълно въздушно господство в Южнокитайско море. САЩ едва ли ще могат да разположат в отговор своите най-нови изтребители F-22 Raptor, освен това, както показват последните данни, те не са чак толкова опасни за китайците.

Ако Пекин си гарантира господство във въздуха в зоната около остров Уди, а базата му там бъде защитена от система за противоракетна отбрана, той ще получи и възможност да прекъсне всички комуникации на потенциалния си противник в района. Тоест, американските военноморски сили (независимо от размерите им) ще рискуват бъдат подложени на масирана китайска въздушна атака, която няма да са в състояние на отразят.

Китай очевидно е наясно, че САЩ вече не разполагат с достатъчно ресурси за да се противопоставят едновременно на всичките си потенциални противници. Конфронтирайки се с Русия в Украйна и с Иран в района на Персийския залив, американците всъщност нямат кой знае какви възможности да оказват влияние на Пекин. Тоест, нещата вървят натам, че китайците първо ще гарантират доминацията си в Южнокитайско море, а след това ще изтласкат японците от спорните острови Сенкаку (Даюйдао) и също ще ги превърнат в своя военноморска база, поставяйки под контрол, освен Южнокитайско, и Севернокитайско море.

Възможната американска реакция

Разбира се, САЩ едва ли ще наблюдават безучастно подобно развитие. По принцип, те биха могли да изпратят в Южнокитайско море достатъчно голяма групировка на своите ВМС и да блокират остров Уди. Това обаче ще означава, че освен с Русия (заради Украйна), САШ ще влязат в открита конфронтация и с Китай. Проблемът е, че Америка вече няма сили да се ангажира с два конфликта едновременно, особено когато противниците и са двете най-големи световни сили, след самите САЩ.

От друга страна, действията на китайците, които определено имат военен характер, са насочени именно срещу Съединените щати. Целите на Китай са ясни. В края на май 2015 Пекин публикува т.нар. Бяла книга, в която се съдържат основните публично декларирани (казвам, публично, защото Китай несъмнено има и други цели, които съзнателно не обявява) постановки на китайската военна доктрина. В увода към нея се подчертава, че страната се придържа към стратегия на "активна отбрана". По-нататък в документа се внася известна яснота относно това понятие като се казва, че Китай не възнамерява да напада никого, но си оставя безусловно право на контраатака, ако самият той бъде нападнат. Сред основните причини за тревога, в китайската "Бяла книга" се посочва нарастващата военна активност на САЩ и Япония в региона като се изтъква, че това изисква сериозното коригиране на политиката на Китай в сферата на сигурността.

В рамките на тази политика на "активна отбрана" в момента Китай увеличава военния си потенциал, включително като разширява присъствието си на спорните острови. Смисълът на тази стратегия е разширяването на китайската зона на влияние. И макар че мнозина вероятно биха оспорили тезата, че концентрирайки сериозни военни сили на остров Уди, Китай ще може да контролира всички действия на САЩ и съюзниците им в региона, той най-малкото ще може следи движението на чуждите бойни кораби, включително и на подводниците в много широка акватория, като това касае не само САЩ, но и Япония, Виетнам и дори Русия.

От друга страна, американците възприемат като сериозна заплаха дори това, което самите те дефинират като "загуба на достъп". А истината е, че САЩ наистина постепенно губят неограничения си достъп в Южнокитайско море като за тях ситуацията в това отношение постоянно се усложнява.

В същото време, Вашингтон просто не е в състояние да предприеме достатъчно сериозни ответни мерки. САЩ биха могли да организират мащабни военни учения в близост до Китай, или пък за пореден път да потвърдят гаранциите си за сигурността на американските съюзници в Азиатско-Тихоокеанския регион, укрепвайки по този начин отбранителната им способност. От гледната точка на Вашингтон, предприемането на по-сериозни действия не изглежда разумно.

Тоест, Китай много добре е подбрал момента за разширяване на влиянието си в региона. Президентът на САЩ Обама просто довършва последния си мандат, а предизборната надпревара в страната навлиза в решаващата си фаза. В подобна ситуация трудно може да се очаква, че президентът ще получи карт бланш от Конгреса за предприемането на някакви агресивни действия срещу Китай, освен ако междувременно не се появят някакви изключително сериозни причини за това.

От друга страна, Китай едва ли ще се ориентира към открити провокации, затова на американците не остава нищо друго, освен да следват провъзгласения преди няколко години от сегашния президент курс на "обръщане към Азия". Както е известно, той включва сериозното укрепване на военната групировка на САЩ, разположена в близост до Китай. А според американските планове, до 60% от военновъздушните и военноморските сили на страната следва да бъда концентрирани в Тихоокеанския регион.

Истина обаче е, че дори реализацията на този план се оказва достатъчно трудна задача за САЩ, заради сложната ситуация в Европа и Близкия Изток. Американците сами се вкараха в капан, демонизирайки Русия и влизайки в открита политическа конфронтация с нея. Сега те са принудени да изразходват сериозни ресурси по европейското и близкоизточното направление, които пък ограничава възможностите им да водят сериозна игра срещу Китай. И тъкмо поради това, едва ли следва да очакваме някакви радикални действия от страна на Вашингтон в отговор на нарастващата активност на Пекин.

На свой ред, Китай (както споменах и по-горе) действа много грамотно, избягвайки да се излага на излишни удари. Китайците действително изграждат мрежа от предни постове на островите, включително на спорни или изкуствени, и постепенно поставят под контрол Южнокитайско море. В същото време дори не се очертава истински въоръжен сблъск между Пекин и Вашингтон. Освен това, при ескалация на конфликта, Китай може да разчита на надежден съюзник в лицето на Русия. Между другото, това се споменава и в китайската концепция за "активна отбрана". А, както вече посочих, Вашингтон в никакъв случай не би влязъл в открит сблъсък едновременно и с Пекин, и с Москва. Затова, американците на практика не разполагат с кой знае колко варианти за радикални действия. По време на предстоящите военни учения техните кораби биха могли да влязат в престрелска с китайските, но американските стратези са наясно, че подобни провокации няма да им дадат нищо сериозно.

Ето защо повечето експерти смятат, че на първо време САЩ ще предпочетат да създадат около Китай дълбоко ешалонирана система за противоракетна отбрана. В по-далечна перспектива пък, те биха могли да пратят на предната линия на противопоставянето на китайците своите регионални съюзници – Япония и Южна Корея. Освен това САЩ ще разчитат на "резервната си карта", в лицето на Виетном, особено ако се наложи рязкото изостряне на ситуацията в региона - както е известно, американските стратези имат подчертат афинитет към подобни геополитически комбинации.

Преразпределянето на силите в света

Споровете за островите в Южнокитайско море не спират вече десетилетия. Става дума за Параселските острови (архипелагът Сиша), островите Нанша и Хуанян. Освен Китай, за островите претендират Виетнам, Филипините, Малайзия, Тайван и Бруней. В последно време обаче, китайците активно усвояват тези територии и дори изгражда там военни бази. Освен това, от няколко години насам те усилено работят за изкуственото разширяване на въпросните острови, като паралелно с това настояват да се спазва 12-милната зона на китайските териториални води. Американците обаче твърдят, че международното морско право не касае изкуствените образувание и обвиняват Китай че милитаризира Южнокитайско море. При това те не се ограничават само с думи и декларации. Военните им кораби постоянно обикалят около спорните територии, което, според експерта на вашингтонски Център за нова американска сигурност Джери Хендрикс означава, че "ВМС и Департаментът по отбраната на САЩ демонстрират привързаността си към ангажиментите за гарантиране на свободата на корабоплаване в региона".

В момента американците разполагат с най-силния военен флот в света, но Китай очевидно работи за укрепване на военната си мощ за да отправи открито предизвикателство към САЩ в региона. Както е известно, на военния парад в Пекин през септември 2015 бяха демонстрирани ракети, способни да унищожават самолетоносачи, което мнозина експерти изтълкуваха като очевиден знак за китайските намерения да бъде ерозирана американската хегемония. Показателно в тази връзка е изказването на говорителката на китайския Парламент Фу Ин, според която страната и ще продължи да увеличава военните си разходи със 7-8% годишно. Според нея, "Китай смята, че САЩ изпращат военните си кораби в непосредствена близост до островите в Южнокитайско море за да ни демонстрират силата си. Това обаче само допълнително дразни китайците и поражда у тях негативни чувства".

От друга страна, в момента САЩ са най-големия търговски партньор на Китай, който не вижда никакъв смисъл да влиза в открит конфликт с тях. Не е ясно обаче, кой от кого зависи повече в икономически план. Ако Пекин напълно прекъсне търговските си отношения с Вашингтон, както това стана между САЩ и Русия, в света вероятно ще възникна алтернативна финансова система без участието на Запада. Както е известно, в Азиатско-Тихоокеанския регион са концентрирани много сериозни производствени мощности. Тоест, може да се окаже, че Западът сам ще се изолира от останалия свят, лишавайки се от гигантски пласментни пазари и източници на суровини. САЩ несъмнено се изкушават да "размажат" Китай, но са наясно, че това няма как да стане, затова едва ли ще инициират прекъсване на икономическите отношения с него, нито пък налагането на някакви мащабни санкции.

В същото време, Пекин очевидно вече няма никакво намерение да отстъпва пред американския натиск. В резултат ставаме свидетели на опасна демонстрация на мускули. САЩ и Китай увеличават военното си присъствие в региона, а повишената концентрация на бойна мощ там е опасна, сама по себе си. Освен това е ясно, че спорът между двете велики сили не касае само спорните острови. Истината е, че Китай се бори за глобално лидерство, докато САЩ очевидно не могат да си позволят да се откажат от него. Най-малкото, защото докато всички останали продължават да ги смятат за световен хегемон, те ще могат да обменят дълговите си задължение за съвсем реалната продукция на останалия свят.

Очевидно сме свидетели на преразпределяне на силите в света. Нараства мощта на независимите от Запада силови центрове, в лицето на Китай, Русия, Индия, Иран или Бразилия. Което пък означава, че САЩ вече не са в състояние да контролират цялата планета. Тоест, ако те се ангажират в конфронтация с някой от тези силови центрове, другите моментално се възползват от това за да разширят собственото си влияние.

Именно по този начин действаше и Китай на фона на задълбочаващия се конфликт между Запада и Русия. В резултат от него основните американски ресурси бяха концентрирани по европейското направление, в Близкия Изток (Сирия, Ирак, Турция), както и в Украйна. В един момент дори се говореше за възможна конвенционална война в Европа. Но, докато САЩ съзнателно изостряха ситуацията на Стария континент, в непосредствена близост до руските граници (например в Прибалтика), те оставиха без достатъчно внимание действията на Китай. На свой ред, китайците действаха съвсем адекватно. Те видяха, че американските ресурси се концентрирани в друга посока и разположиха бойни самолети и системи за противовъздушна отбрана в Южнокитайско море. Във Вашингтон реагираха със закъснение и сега за американците ще е доста трудно да поправят нещата. Още повече, че те не са в състояние да направят кой знае какво. САЩ едва ли биха тръгнали към открит военен сблъсък с Китай, защото китайците са в състояние да отразят атаката на поне две-три американски въздушни групировки. А, ако междувременно получат от Москва ракети с морско базиране, това би поставило под въпрос американската победа в евентуален сблъсък в Южнокитайско море. Само че, ако САЩ загубят, или пък конфликтът приключи без победител, това много сериозно ще ерозира американската хегемония в света. Тоест, във Вашингтон са наясно, че подобна игра би била крайно рискована.

Според мнозина военни експерти, Китай е в състояние да спечели евентуален военен сблъсък със САЩ в близост до своите брегове. Още повече, че през последните години китайците се сдобиха с нови подводници и самолети, както и с балистични ракети със среден обсег, предназначени за атаки срещу противникови самолетоносачи. Тоест, Китай е достатъчно добре подготва за морска война с американците.

Освен това, китайците са обезпокоени от действията на САЩ, опитващи се да поставят под контрол корабоплаването на Южнокитайско и Източнокитайско морета, както и да попречат на обединяването на континентален Китай и Тайван. Затова Пекин си поставя за задача да демонстрира такава мощ, че да откаже САЩ от изкушението да се намесват с военна сила в региона. И няма съмнение, че Китай ще продължи да действа неотклонно в този посока.

Това ще изправи САЩ пред необходимостта да стартират оръжейна надпревара в региона. Само че те вече инициираха такава надпревара в Европа и в Близкия Изток и заради неблагоприятната икономическа ситуация просто не са в състояние да действат по същия начин и в Източна Азия. Затова най-вероятно ще станем свидетели на сложни силови маньоври. Китай постоянно ще увеличава мощта си в региона. Американците пък, ще демонстрират, че продължават да доминират в морските простори. Тоест, надпреварата във въоръжаването ще продължи, докато някой от страните не изтощи възможностите си. Като според немалко експерти, това няма да е Китай, а по-скоро САЩ, които имат огромен бюджетен дефицит и гигантски държавен дълг. Особено, ако в тази оръжейна надпревара, на китайска страна, се включат и руснаците.

Китайско-руският тандем

Впрочем, Китай вече получава военна подкрепя от Москва. Русия е единствената държава, която доставя на китайците модерни военни технологии, което им позволява да не изостават много от Запада по отношение на бойната авиация и крилатите си ракети.

Между Пекин и Москва има договор за приятелство, предвиждащ провеждането на консултации при наличия на заплаха срещу една от страните. Тоест, договорът дава основание на руснаците да окажат военна помощ на Китай при евентуален конфликт между него и САЩ.

Руснаците, както и китайците, декларират, че искат в света да бъде наложена полицентрична система, т.е. не приемат сегашната хегемания на САЩ, които все още са в състояние да диктуват на останалите своите условия и да им натрапват изгодни за самите тях решения на глобалните и регионални проблеми. В един мнополюсен свят обаче, формирането на тактически съюзи, с цел противопоставянето на другите играчи ще бъде в реда на нещата. Тоест, става дума за система, основаваща се на баланса на силите, която дава възможност за маневриране и не допуска някой да държи "контролния пакет акции" в международните отношения.

Когато тази полицентрична система действително се наложи в света, Москва и Пекин могат и да преосмислят сътрудничеството си, но в момента то несъмнено е изгодно и за двамата играчи.

Както е известно, Китай започна да променя въшнополитическата си концепция през 2013, като Парламентът (Общокитайското събрание на народните представители) обяви, че страната престава да бъде просто "фабриката на света" и ще се стреми да се превърне в мощна високотехнологична държава. Което императивно налага промяна на външната и политика, позволяваща на Китай да се позиционира като могъща военна сила, способно да защити постиженията си в икономическата сфера.

Всъщност, това означавата пълна промяна на парадигмата. Преди Китай смяташе, че всички конфликти следва да бъдат разрешавани изключително по дипломатически и политически път, а не с военни средства. Между другото, китайската идея за мирно съвместно съществуване с другите държави беше високо оценена от Запада.

Сегашната китайска концепция обаче, е съвършено различна. Китай иска да се позиционира като държава, способна да са противопостави ефективно на евентуална американска агресия. Както е известно, предвид сегашните си икономически проблеми, за Китай е трудно да постигне сериозни отстъпки от САЩ в икономически план. Тоест, той вече няма възможност да преговаря с американците от позицията на бързо нарастващата си икономическа мощ, затова пък може да го прави като държава, която вече притежава достатъчна военна сила.

Освен това, да не забравяме, че в момента китайските действия се наблюдават много внимателно от всичките потенциални партньори на Пекин от Югоизточна Азия, като това се отнася най-вече за отговора му на нарастващото американско военно присъстиве в Южнокитайско море. Те искат да разберат, дали Китай ще се ограничи с декларации или ще демонстрира сила? Пекин очевидно избра второто, показвайки на всички, че вече разполага и с флот, и с авиация, и с ракети. Това дава основания на експертите да прогнозират, че само след няколко години ще видим един съвършено различен Китай от гледна точка на собственото му позициониране.

Между другото, сред стимулите на тези активни действия на Пекин е и руската външна политика. Китай видя, че Русия, която разполага с много по-малък икономически потенциал от неговия, си позволява да се държи твърдо със Запада и това несъмнено му импонира. Тоест, китайците решиха да възприемат този руски опит, включително ориентирайки се към разработването на нови видове въоръжение.

За самата Русия, решителната позиция, демонстрирана в момента от Китай, е изгодна. САЩ са принудени едновременно да се противопоставят на множество заплахи, което би могло да накара Вашингтон да преразгледа външнополитическата си доктрина. За Москва е от полза и, че редица държави от Югоизточна Азия започват активно да подкрепят Пекин. Тоест, Китай формира около себе си своеобразен антиамерикански блок, слагайки край на надеждите на САЩ, че китайската позиция ще се окаже достатъчно "мека" заради мащабното двустранно търговско сътрудничество, както и, че Пекин ще се ограничи само с политически декларации по въпроса за спорните острови. Във Вашингтон не очакваха, че вместо това китайците ще се ориентират към рязко нарастване на военната си мощ, но се случи тъкмо това.

В същото време, не бива да преувеличаваме мащабите на сегашния американско-китайски сблъсък. Възможно е зад него да се крие просто стремежът на Пекин да си извоюва по-значими позиции. Не бива да се изключва например, че Китай може в скоро време да започне преговори за пресъединяването си към доминираното от САЩ Транстихоокеанско партньорство (ТТП). Тоест, много е вероятно Пекин да не иска пълномащабна конфронтация с американците, а просто да си осигурява по-изгодна позиция в бъдещите преговори с тях.

Китайската стратегия за заобикаляне на морската блокада на САЩ

Междувременно, Китай изглежда е решил да подкрепи икономическата си експанзия в Азия и с военна. Както е известно, през март 2015 афганистанската агенция Khaama Press, както и редица индийски медии, съобщиха, че китайски части ще бъдат разположени в Пакистан за да гарантират сигурността на т.нар. "китайско-пакистански икономически коридор". Не е ясно, каква ще е числеността на контингента, който ще действа съвместно с местните военни.

Месец преди това пък се появи информация, че Исламабад ще отдели за защитата на въпросния "коридор" не по-малко от 10 хиляди свои военнослужещи. Според външнополитическия съветник на пакистанския премиер Саид Тарик, решението за създаването на тази специална групировка е свързано със загрижеността на Пекин за сигурността на неговите граждани в Пакистан. Както твърди China Daily, в момента китайците реализират в тази стран над 200 проекта, в които са ангажирани около 14 хиляди инженери и техници.

Тук е мястото да напомня, че китайско-пакистанският икономически коридор е гигантски инфраструктурен проект, който се финансира от Пекин и чиято стойност е 46 млрд. долара. Той цели свързването на стратегическото пристанище Гуадар в Югозападен Пакистан (провинция Белуджистан), което в момента е дадено на концесия за 43 години на китайската компания Chinese Overseas Port Holdings, с китайския Синдзян-Уйгурски автономен район чрез широка мрежа от автомагистрали и железопътни линии.

 

Китайско-пакистанският икономически коридор

 

Китайско-пакистанският икономически коридор

Както е известно, пристанище Гуадар е разположено на брега на Арабско море. То е единствения дълбоководен порт в Пакистан и е своеобразна "врата" към ключовия за световната петролна търговия Ормузки пролив, който свързва Оманския и Персийския заливи.

Евентуалното разполагане на китайски военни части в Пакистан вече провокира недоволството на Индия. В Делхи следят много внимателно развитието на ситуацията и твърдят, че имат „ясна представа за числеността на китайските войски, които могат да бъдат разположени в Пакистан”. И макар Пекин да отрича, че военният му флот ще използва като база пристанище Гуадар, редица индийски експерти твърдят, че поемането на контрола над Гуадар е част от агресивната китайска стратегия за „обкръжаването” на Индия с помощта на нейния традиционен враг Пакистан. На свой ред, анализаторите от частната американска военна компания Booz Allen Hamilton смятат, че китайската стратегия на „перлената огърлица” включва създаването на поредица военни бази от Близкия Изток до Южен Китай, като освен в Гуадар се планират и бази в Бангладеш и Шри Ланка.

Изпращането на китайски части в Пакистан ще е първото от дълги години насам извън пределите на страната. Политиката на Пекин в региона изглежда придобива качествено ново измерение, излизайки извън рамките на досегашната китайска външнополитическа концепция, предполагаща отказ от използването на военна сила в чужбина.

Според някои експерти, появата на китайски военни в Пакистан е само „първата лястовица”, като те не изключват следващите китайски бази да бъдат създадени в постсъветските републики от Централна Азия. Истината е, че контролът над Гуадар действително е от голямо стратегическо значение за Китай, който го разглежда като алтернатива на Малакския пролив, през който в момента преминава над 80% от внасяния в страната петрол и който на практика се контролира от САЩ. Впрочем, сред доказателствата, че Пекин изглежда все по-склонен да „показва мускули” в чужбина е и решението му да се включи в борбата срещу сомалийските пирати (макар и под егидата на ООН), както и да  създаде първата си военна база (или по-скоро снабдителен пункт) извън пределите на страната – в Джибути. В Китай са наясно, че в съвременния свят политическата воля и военно-политическата тежест често надделяват над факторите на икономическото влияние. През последните години станахме свидетели на достатъчно примери в тази посока - като започнем с ликвидирането на Либийската Джамахирия и възникналите в резултат от това проблеми за китайския бизнес и свършим с Транстихоокеанското партньорство,  изначално предполагащо икономическото блокиране на Китай от страна на държави, които всъщност са силно заинтересовани от сътрудничеството с него (но под политическия натиск на САЩ бяха убедени да влязат в този на практика антикитайски съюз). На фона на несекващите американски интриги, в Пекин изглежда окончателно са се убедили, че всички транспортно-логистични проекти следва да бъдат "подкрепени" и със съответните военно-политически ресурси.

Освен това, в пакистанската провинция Белуджистан, през която ще минава китайският икономически коридор, има силно сепаратистко движение. Същото се отнася и за Синдзян, да не говорим за Афганистан. Предвид гигантските средства, които Пекин инвестира в пристанище Гуадар обаче, всички тези проблеми вероятно ще бъдат разрешени. Китайците очевидно разчитат, че пакистанският икономически коридор не само ще свърже "Икономическия пояс на Новия път на коприната" с т.нар. "Морски път на коприната през ХХІ век", но и в краткосрочна перспектива ще се превърне в ключова точка на китайското военноморско присъствие в региона. Факт е също, че през последните години самият Пакистан става все по-прокитайски и все по-малко проамерикански настроен. Смисълът на пристанище Гуадар е, че позволява на товарния транзит да заобиколи Малакския пролив, ако ситуацията в Южнокитайско море допълнително се усложни. Освен това коридорът е изгоден и от чисто икономическа гледна точка, защото позволява превоза на товари по суша до брега на Индийския океан, откъдето да продължат с кораби към Близкия Изток. Освен това за производителите от Западен Китай е по-евтино да карат продукцията си до Гуадар, отколкото до китайските тихоокеански пристанища.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2021