09
Нед, Май
24 New Articles

Вълната от насилие, конфликти и хаос, заливаща от доста време насам Близкия Изток, нанесе колосална вреда на държавите в него, чиито мащаби трудно могат да бъдат осъзнати. Сегашната ситуация в региона е нестабилна и крие множества заплахи. Запазването на тази нестабилност и в обозримо бъдеще изглежда повече от вероятно.

Съдържание брой 4 2016г

България

М.Деведжиев, Неоползотворените геополитически предимства на България

Фокус: Бъдещето на ЕС

К.Методиев, Заплахи за Европейския съюз от района на Широката Югоизточна Европа

И.Марчева, Поредното разширяване на ЕС на Изток и съдбата на програмата «Източно партньорство»

Б.Дуранкев, Дилемата пред Европейския съюз: да се промени или да умре

И.Баева, Ще се справи ли ЕС с поредното предизвикателство пред европейската цивилизация?

Н.Кавешников, Четири сценария за европейската интеграция

Светът

Н.Стефанов, НАТО и американската система за ПРО като фактор за (не)сигурност в Източна Европа

С.Боз, Русия и Турция в борба за регионално надмощие

С.Хайтов, Дестабилизацията и радикализацията на Централна Азия

А.Тодоров, Възможният алианс срещу хаоса

Фокус: Тероризмът

Б.Хаджиев, Тероризмът: петата вълна

К.Хас, "Петдесетте нюанса черно" на тероризма и заплахата за Турция

С.Маринов, Чуждестранният легион в Ислямска държава

Гледна точка

Р.Мери, Тръмп vs. Клинтън: национализмът срещу глобализма

Т.Мейсан, Външната политика на САЩ

Геостратегия

М.Василиев, „Управляваният" хаос като инструмент за преразпределянето на света

Р.Лейкън, Заблудите на американската стратегия

Й.Начев, Тенденции в разузнавателната политика на ЕС

Геоикономика

В.Николаев, Растящият дълг на Китай и последиците за стабилността на финансовата му система

Д.Петракиев, Американският LNG и европейските енергийни войни

Геополитика и история

В.Попов, Споразумението Сайкс-Пико, сто години по-късно

Основи на геополитика

М.Русев, Ф.Еллез, Граници и граничност: основни дефинитивни аспекти

Идеи

Х.Ритц, Изгубеното културно наследство на Голяма Европа и новата студена война

Книги

М.Стоянова, Предизвикателствата пред глобалната сигурност и развитие

Интервю

Академик Ален дьо Беноа за кризата на европейския проект

 

{backbutton}

Опитвайки да се освободят от зависимостта от руския природен газ, брюкселските "еврократи" одобриха изграждането на Трансадриатическия газопровод от Азербайджан към Гърция и оттам за Италия. На хартия проектът изглежда напълно реалистичен. Има само един проблем и той е, че на практика това просто не е вярно. Всъщност, проектът е поредната стъпка в газопроводната война между Европейския съюз и Русия, в която ЕС е обречен на поражение. Като най-много ще загубят потребителите и индустрията на държавите членки на Съюза.

В началото на март 2016 Европейската комисия одобри споразумението между правителството на Гърция и компанията ТАР AG за изграждането на Трансадриатическия газопровод (ТАР), по който в Европа трябва се доставя газ от Азербайджан. По този повод еврокомисарят по конкуренцията - датчанката Маргарет Вестагер, заяви, че "газопроводът ще доставя в ЕС газ от нови източници и ще повиши нивото на безопасност на енергийното потребление в Югоизточна Европа". В Гърция ТАР AG ще ползва определени данъчни облекчения. За да постигне споразумението с ТАР AG, обремененото с дългове гръцко правителство предостави на компанията, чиито акционери са енергийният гигант BP, азербайджанската държавна енергийна компания SOCAR, както и италиански и белгийски фирми, данъчна ваканция за срок от 25 години. Трансадриатическият газопровод трябва да стане част от Южния газов коридор на ЕС и по него ше се транзитира каспийски природен газ за Европа, през териториите на Гърция и Албания, както и през Адриатическо море, като той ще достига до Южна Италия. Предполага се, че газопроводът ще има капацитет от 10 млрд. куб. м газ годишно.

Необмисленият европейски отговор на предложението на Газпром

Брюксел съзнателно избърза да одобри споразумението за изграждането на ТАР, което стана само няколко дни след като руският гигант Газпром направи ново предложение за газови доставки на Балканите, заобикалящи Украйна, която в момента е обхваната от много дълбока икономическа и политическа криза.

Както е известно, на 25 февруари Газпром лансира нов проект за изграждане на газопровод по дъното на Черно море, който да доставя природен газ в Гърция, през неназована трета държава (най-вероятно България) и оттам към Италия. Председателят на Управителния съвет на Газпром Алексей Милер, гръцката държавна газова корпорация DEPA и италианската компания Edison SpA подписаха в Рим меморандум за взаимно разбирателство във връзка с този проект, който представлява поредния опит за доставка на руски газ за Южна Европа. Реализацията му би позволила да се избегне използването на несигурната украинска газопреносна мрежа, както и газопроводите през турска територия.

Както е известно, преди Вашингтон да започне - посредством ЕС - да упражнява масиран натиск върху правителството на България, настоявайки то да прекрати договора за изграждането на газопровода "Южен поток", Газпром планираше да добави този газопровод към прокарания по дъното на Балтийско море до Северна Германия тръбопровод "Северен поток -1". Руснаците искаха да доставят по "Южен поток" 63 млрд. куб. м газ годишно, на стойност 40 млрд. долара, като газопроводът трябваше да преминава през териториите на България, Сърбия, Австрия и Унгария, заобикаляйки Украйна. Мощният натиск от страна на Вашингтон и Брюксел върху България и Газпром обаче, ликвидираха този проект. Брюксел обяви, че "Южен поток" не съответства на Третия енергиен пакет на ЕС, разработен специално за да блокира нарастващото присъствие на Газпром на европейския газов пазар. В крайна сметка, това принуди руския президент Владимир Путин да отмени изграждането на "Южен поток", преговорите за чието строителство се водеха с България, откъдето той трябваше да продължи към газовия пазар на ЕС. Едва сега обаче, британците и останалите граждани на Съюза започват да осъзнават, че Европейската комисия въобще не се съобразява с правото на отделните нации да вземат суверенни решения.

На същия ден, през декември 2014, в Анкара, по време на срещата си с Ердоган и членове на турското правителство (тогава руско-турските отношения бяха далеч по-приятелски отколкото днес), Путин заяви, че Газпром и турската държавна петролногазова компания BOTAS водят сериозни преговори за изграждането на нов газопровод по дъното на Черно море, който да стига до турско-гръцката граница. Оттам газът трябваше да бъде доставян към ЕС по газопроводи, изградени и принадлежащи на различни държави членки на Съюза, а не на Газпром, което пък щеше да позволи покриването на изискванията на Третия енергиен пакет на ЕС. Днес обаче, на фона на острата конфронтация между Москва и Анкара и наложените на Турция руски икономически санкции, е вече очевидно, че проектът за т.нар. "Турски поток" също е мъртъв.

Поредната намеса на САЩ

Само седмица след като Газпром подписа с Гърция и Италия новия Меморандум за взаимно разбирателство относно новия руски газопровод, наречен "Посейдон", гръцките медии съобщиха, че "Европейският съюз и САЩ се дистанцират от реанимацията на проекта "Южен поток" за транзитирането на руски газ в Европа, през Гърция и Италия". Формулировката е много показателна. Защото, какви правни основания има правителството на САЩ да се "дистанцира" от една енергийна сделка между Гърция, Италия и Русия, да не говорим пък за ЕС? Нима Вашингтон и Брюксел са си присвоили правото да контролират и направляват световните енергийни потоци?

Неприятната изненада

Междувременно обаче, се оказа, че набързо подписаното под натиска на Вашингтон споразумение с правителството на Азербайджан за доставката на природен газ в Гърция се сблъсква с "малък проблем". Острият недостиг на газови доставки от шелфа на Азербайджан принуди правителството в Баку и държавната петролна и газова компания SOCAR да разгледат възможността за евентуален внос на газ от руския Газпром.

На 19 февруари 2016 вицепрезидентът на SOCAR за стратегическото развитие Тофик Гахраманов съобщи, че "активната работа по проекта на компанията по изграждането на нефтогазопреработвателния и нефтохимически комплекс в Баку (OGPC) временно се замразява". Проблемът пред азербайджанските власти и, в частност, пред SOCAR, е, че въпреки твърденията на енергийния министър Натик Алиев, че газовият добив в страната, като цяло, незначително ще нарасне - от 29,1 млрд. куб. м, през 2015, до 29,3 млрд. куб. м, през 2016, спадът на собственото производство на SOCAR означава, че вследствие на съществуващите експортни задължения е налице риск от недостиг на природен газ на вътрешния пазар. И то без да вземаме предвид новите планове за износ на газ към Гърция в рамките на проекта ТАР, който толкова се форсира от Вашингтон и Брюксел.

Основният азербайджански източник на експортен природен газ - гиганското шелфово находише Шах Дениз, което се разработва от ВР, вече подписа договор за износ на газ за Турция и Грузия. Експертите на ВР посочват, че през следващите няколко години газовият добив ще си остане на едно и също ниво. Което пък означава, че азербайджански газ за Гърция и Италиян просто няма откъде да дойде.

Енергийната геополитика на Вашингтон и Брюксел, насочена против руския газов износ, провокира сериозна криза в държавите от европейския Юг. Сърбия например, обяви наскоро, че през 2019 със сигурност ще бъде лишена от руския газ, който сега и се доставя през територията на Украйна и "дотогава ще и се наложи да търси начин за да гарантира необходимите и газови доставки".

Плановете на Вашингтон да предложи на държавите от ЕС втечнен американски шистов газ едва ли могат да се разглеждат като сериозна алтернатива. Секторът на шистовия газ в самите САЩ преживява дълбок упадък, поради изключително ниските цени на петрола и традиционния газ. Бъдешето на шистовия газ се определя от самите "инсайдъри" в този отрасъл като "все по-мрачно". Голям брой шистови енергийни компании обявяват фалит и уволняват десетки хиляди хора, а финансиращите ги банки съкращават драстично кредитните им линии. Освен това, бързото изтощаване на шистовите пластове означава, че много от най-перспективните шистови кладенци са обречени рязко да съкратят добивите. Балонът на американския шистов газ и петрол вече се пука. Освен това, в момента има само един действащ терминал за втечнен шистов газ - в Тексас.

Поведението на САЩ и ЕС силно напомня това на разглезени деца, спорещи кой от тях е "по-по-най". И светът вече се умори да гледа как в този спор винаги печели Вашингтон. Това вече става наистина скучно.

 

* Авторът е известен американски икономист и геополитик, член на редакционния съвет на списание "Геополитика"

{backbutton}

Д-р Драган Ђукановић, Балкан на постхладноратовском раснкршЋу (1989–2016). 178 с. Службени гласник. Београд, 2016

Д-р Драган Ђукановић, Балкан на постхладноратовском раснкршЋу (1989–2016). 178 с. Службени гласник. Београд, 2016

Драган Джуканович (роден през 1974)  се налага като едно от сериозните нови имена на сръбската международна и геополитическа изследователска общност. Работата му в Института за международна политика и икономика в Белград - същият където с подписа на Тито е взето решението за основаването на Организацията на необвързаните страни, му дава достъп до научни кръгове, международни конференции и изследвания, които го изграждат като учен. Още повече, че е заместник-директор на институцията (от 2015), главен редактор на списание „Международна политика“ и заместник председател на Центъра за в Запис ъншна политика.

Наскоро в Белград излезе от печат последната му книга „Балканите на кръстопътя след студената война (1989-2016)“. Темата засяга един специфичен регион, централна част от който е и България. Авторовият фокус обаче попада върху част от него - т.нар. Западни Балкани. Това не омаловажава монографичния труд, а дори напротив – придава му по-голяма дълбочина. Още повече, че тази част на Югоизточна Европа беше и ще става все по-важна за съвременната европейска политика. И няма как да бъде иначе в контекста на бежанската криза, проблемите на Македония, кризата в Косово и институционалния блокаж на Босна.

За да разкаже историята на това наистина заплетено море от народи, религии и отношения Джуканович е наблегнал на интердисциплинарния подход, който включва международни отношения, геополитика, политология, история.  Прави чест на автора, че се е разграничил от емоцията, която е толкова характерна за мнозинството научни разработки, свързани с Балканите, и често пречи за обективния характер на изследванията. Джуканович е успял да разтвори максимално ветрилото, за да разгледа външнополитическите отношения на новите/стари държави в тяхното наистина голямо многообразие. Няма ги типичните филски и фобски интерпретации на повечето западнобалкански изследователи, които често са насочени към съседите.

Специално внимание в книгата е отделено на политиката на глобалните играчи в региона, много от които прекалено активно се намесват в живота на народите, населяващи югоизточния край на Стария континент през изследвания период. Освен традиционните присъстващи (САЩ, Русия, Германия/ЕС) Джуканович е включил и Китай. Икономическият дракон се опитва да се завърне по тези ширини дълги години след разпадането на тандема Ходжа-Мао. Любопитно е, че авторът е маркирал дори страни като Индия, Бразилия и Мексико, чиято роля на световната сцена нараства с променлива сила през последните години.

Включването на Турция в анализа е напълно уместно. Особено през последното десетилетие, тя се завърна много рязко в региона като се опитва да участва директно в неговия живот и развитие. Авторът не е подценил това завръщане, което придобива все по-плътни форми и тепърва ще има отражение върху политиката на целия полуостров.

Реализмът, който пронизва текста, проличава от оценката, която Джуканович е дал на разширяването на ЕС: „Вижда се, също така, че Европейският съюз в близко време ще бъде в състояние на постоянни и динамични промени на основните си характеристики“ (стр. 66). Прекаленият европозитивизъм на много от останалите изследователи им пречи да видят действителните параметри на ситуацията.

Особено интереси са изводите направени в частта посветена на Босна и Херцеговина. Авторът набляга на факта, че в момента федерацията преживява тежка външнополитическа криза, заедно с продължаващата вътрешна такава. Хървати, сърби и бошняци имат различни външнополитически цели за бъдещето си, което предполага дълбоко разделение в тамошното общество. Всяка група води автономна външна политика, която е в противоречие с останалите. Със сигурност положението ще търпи развитие, което изисква засилено внимание от всички заинтересовани страни.

Проблемите на Македония също представляват интерес, поради тяхната сложност, многопластовост и взривоопасен потенциал – блокирани външнополитически инициативи, вътрешни разделения, сложни отношения със съседите. Авторът е отделил внимание и е отчел завоя, който страната в момента прави от САЩ и ЕС към Русия.

В контекста на описаните проблеми, а и на постоянно възникващите нови (например бежанската криза), въпросите за регионалното сътрудничество и развитието на добросъседски отношения придобиват първостепенна важност за Югоизточна Европа, както отбелязва в книгата си и Джуканович.

Следва да се отбележи, че приложената в книгата библиография е много разнообразна. Авторът е използвал източници на няколко езика, като е цитирал огромен брой документи от различни национални, регионални и международни институции и инициативи. Това обогатява много текста и му придава несъмнена легитимност. Похвално е, че стилът на автора е стегнат, лек за четене и наситен с информация, без да затрупва читателя с откъснати или философски разсъждения.

Маркирането на един детайл говори много за значението на книгата - в случая това е снимката на корицата „Къщичка на Дрина“.  Символизмът на мястото не е само в това, че се намира на границата между Босна и Сърбия и през годините е било арена на сблъсъци и гранични спорове. Крехката дървена постройка, построена на една скала, буквално е надвиснала над реката. Тя показва колко нестабилни могат да бъдат и самите отношения по тези места.

В заключение може да се отбележи, че трудът на Драган Джуканович има несъмнен принос към изследванията за региона. Той ще е изключително полезен както на учените и преподавателите, така и на действащите политици, международници и анализатори, които искат да разбират по-добре тази част на света и нейните проблеми. А на базата на книгата може да се каже, че много от тях предстоят.

 

*Преподавател в ЮЗУ „Неофит Рилски”, Благоевград

{backbutton}

През първата половина на май 2016, в новата американска военна база в Девеселу, южно от Букуреш, тържествено беше отбелязано въвеждането в експлоатация на първата разположена в Европа система за противовъздушна отбрана Aegis Ashore на САЩ, включваша прехващащи ракети SM-3. Ден по-късно стартира изграждането на подобна военна база край Реджиково (в полската Слупска област, на 18 км от Балтийско море и в непосредствена близост до руската Калининградска област).

Световноизвестният китайски финансов експерт Сун Хунбин е роден през 1968 в Ченду, провинция Сечуан. През 1990 завършва Североизточния университет на провинция Ляонин. През 1994 заминава за САЩ, където остава до 2008. Специализира в Американския университет във Вашингтон, след което работи в различни сектори, включително телекомуникациите и информационната сигурност, както и в различни финансови структури, включително във Федералната национална ипотечна асоциация (Fannie Maeи Федералната корпорация за жилищни ипотечни заеми (Freddie Mac).

През 2007 в САЩ излиза първата му книга "Войната на валутите", превърнала се в световен бестселър. В нея той предсказва американската ипотечна криза, избухнала през същата година, както и глобалната финансова криза от 2008.

След завръщането си в Китай създава Независимия аналитичен център за изследване на глобалната икономика. През последните години издава още четири книги от серията "Валутни войни": "Светът, в който управлява златото", "Финансовата граница", "Ерата на воюващите царства" и "Пред буря" (2015), в която прогнозира краха на американската икономика.

- Господин Сун, според Вас, доколко тясно са свързани с глобалната икономика сегашните геополитически промени?

- В основата на съвременната геополитическа криза (включително и на войната в Сирия) е заложена политиката на т.нар. "количествено облекчаване" (т.е. печатането на пари без реално покритие) на американския Федерален резерв (както е известно, в периода от 2008 до октомври 2014 САЩ реализираха три програми за "количествно облекчаване" - QE, б.р.). Веднага след като Съединените щати прекратиха програмата за "количествено облекчаване", всички глобални показатели моментално тръгнаха надолу, включително петролът, борсовите стоки и обемите на световната търговия. Ако доларовият оборот в глобалната финансова система намалява, от това страда цялата световна икономика. Вследствие на това започна и кризата в Украйна, и тази в Близкия Изток, включително и войната в Сирия. Тоест, онова, което се случва в глобалната икономика, е много тясно свързано с геополитиката.

Повишаването на лихвените проценти от Федералния резерв на САЩ дори и само с 0,25% ще доведе до изтеглянето на 800 милиарда долара от световните пазари. При по-значително увеличаване на лихвените проценти от страна на Федералния резерв, в периода от 2014-2016 до 2020 обемът на доларовите активи в световен мащаб може да падне с 40%. Намаляването на количеството долари, намиращи се в обръщение пък води до криза на пазарите на развиващите се държави (т.нар. emerging markets). Когато САЩ провеждат подобна политика, това неизбежно води до криза на валутите, които се обезценяват по отношение на долара, докато обемът на дълговете по отношение на БВП нараства. Повечето държави не намаляват дълговото си бреме (американският дълг например се равнява на 18,7трлн. долара, т.е. 109,9% от БВП на САЩ - б.р.). Ако в даден момент обемът на американския дълг надхвърли 300% от БВП, "бентът" ще бъде пробит и всичко ще рухне. Това вече се е случвало през 1929, по време на Голямата депресия. В един момент икономическата конструкция не издържа на натиска и рухва, т.е. настъпва дефолт и изключително сериозна криза.

Ако искаме да избегнем следващата глобална криза, трябва да променим цялата структура на глобалната финансова система.

- Къде се очертават най-сериозните финансови проблеми?

- През настоящата 2016 с определени проблеми ще се сблъскат и Китай, и Русия, и САЩ. В Китай например, се очертават сериозни финансови проблеми за първи път от най-голямата финансова криза през 1976. Китай разполага с големи валутни резерви (около 3,5 трлн. долара), но може да използва само малка част от тях, защото това оказва сериозно влияние върху курса на юана. Така например, изразходването на 500 млрд. долара от тези резерви може да доведе до обезценяване на юана с между 10% и 30%. Освен това, обемът на външния дълг на китайските компании достигна 1,2 трлн. долара, а да не забравяме, че трябва да поддържаме нивото на търговията със САЩ. Както е известно, Китай отделя специално внимание на постигането на годишен растеж в размер на 7-8% от БВП. Днес обаче, всяка държава може да се сблъска със сериозна криза. Финансовата криза избухва внезапно и не е свързана с растежа или спада в реалната икономика.

САЩ също са изправени пред сериозни проблеми. От една страна, повишаването на лихвените проценти от страна на Федералния резерв ще доведе до изтеглянето на 800 млрд. долара от световните пазари. От друга, назрява голям проблем с т.нар. junk (т.е. боклук) облигации с висока лихва, чиято стойност е 2 трлн. долара. На пръв поглед, не става въпрос за голям дял, но и през 2008, обемът на тези кредити също не беше голям, но точно той стана отправната точка за възникването на кризата. Тоест, увеличаването на лихвения процент от Федералния резерв, плюс проблема с junk облигациите, могат да се окажат пролог към криза, по-сериозна дори от тази през 2008.

- От есента на 2015 насам се водят дискусии, кой точно ще даде старта на новата глобална криза: дали Федералният резерв на САЩ, повишавайки лихвения процент, или Китай, чиято финансова система се сблъсква със сериозни проблеми?

- Действително, от лятото на миналата година започна изтичане на капитали от Китай, а националната валута започна да се обезценява. Тези процеси обаче са пряко свързани с връщането на доларите в САЩ на фона на намерението на Федералния резерв да втвърди монетарната си политика, т.е. да повиши основния лихвен процент.

Доларът укрепна значително, но това не е свързано с икономиката на САЩ, която не е толкова силна, че да може да върне доларите от световните пазари. Американците възнамеряват да съкратят доларовите си потоци, затова трябва да върнат доларите от другите пазари. А Китай е основния вносител на стоки в САЩ и тъкмо към него (т.е. за заплащането на китайския внос) се насочи основната част от емитираните за сметка на количественото облекчаване долари.

Китайските икономисти се делят на две основни групи. Едните смятат, че трябва да бъдат запазени добрите отношения със САЩ, тъй като евентуалният отказ от долара няма да е изгоден за Китай. Другите, сред които съм и аз, смятат, че големите държави, като Китай и Русия, трябва да имат своя финансова система, суверенна и независима икономика и валута. Доларовата система е нестабилна и не бива да се ориентираме към нея.

Бретънуудската валутна система може да бъде трансформирана само посредством всеобхватната интеграция между Европа и Азия. Това е единственият изход. Русия разполага с редица предимства пред Китай, например голяма територия и безброй ресурси. Китай няма природен газ и петрол, освен това зависи от експортните пазари на САЩ и Европа. Затова руските политически елити не се боят да се конфронтират открито със Запада.

- Кои са точки на съприкосновение между Китай и Русия? Налага ли се обединяването на юана и рублата за да бъде сложен край на доминацата на долара?

- Първо трябва да се промени валутната система вътре във всяка от страните, а след това да се върви към интеграция. За Китай, основни валути при покупките на петрол и природен газ, освен долара, трябва да станат юанът и рублата. Защото и в Русия, и в Китай има недостиг на долари. Тоест, става дума за постепенен преходен процес към взаимни разчети в националните ни валути.

Необходимо е също развитието на транспортната система, което в крайна сметка ще доведе до промяна на геополитическата ситуация в света. Както е известно, Русия създаде т.нар. Евразийски икономически съюз, а Китай - на свой ред - разработва съвместно с руснаците концепцията за Икономическия пояс на Новия път на коприната.

В течение на вече 500 години светът се контролира от морските държави. Но, ако се изгради високоскоростна железопътна магистрала между Азия и Русия, ще можем да превозваме стоки от Китай до Европа, вместо за шейсет, само за два дена. Евразия разполага с всички необходими ресурси - природни, технологични и човешки - за своето развитие. И, ако се появи развита скоростна железопътна мрежа, това ще бъде началото на края на ерата на морските държави, а контролът над глобалната икономика ще премине в ръцете на континенталните сили.

- Запознат ли сте с руския проект за Северния морски път? Възможно ли е съчетаването му с концепцията за Пътя на коприната?

- Според мен, проектът за Северния морски път е напълно съвместним с този за Пътя на коприната. Не е възможно да се построи високоскоростна железопътна мрежа, която да покрие изцяло толкова огромна територия. Ше бъде сложно стоките от северните региони да се превозват само с железница. Северният морски път може да стане един от вариантите за решаването на този проблем. Затова двата проекта се допълват взаимно.

- В момента САЩ създават т.нар. Транстихоокеанско партньорство (ТТП), като алтернатива на АСЕАН и АТИС (Азиатско-тихоокеанско икономическо сътрудничество), т.е. с цел противопоставяне на нарастващото влияние на Китай и Русия, както и Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ), като зона за свободна търговия с ЕС. Смятате ли, че тези нови съюзи представляват заплаха за Китай и Русия?

- В дългосрочен план, тези два алианса могат да се разглеждат не толкова като търговски съюзи, колкото като финансови предизвикателства. Същността на ТТП и ТПТИ е в това, че капиталите ще управляват държавите, а не държавата - капиталите. Този нов модел на управление, естествено, ще окаже влияние върху сега действащите модели в Русия и Китай. Защото и в двете страни държавата управлява капиталите, а не обратното.

Не мисля обаче, че новите модели, които лансират тези два съюза, ще могат да изолират моделите на Русия и Китай. На практика, става дума за разширяването на Северноамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА), което действа от 1994 насам между Канада, Мексико и САЩ. Днес виждаме обаче, че ситуацията в Мексико още повече се влоши, при това и трите държави продължават да работят и да търгуват и с всички останали държави по света. Струва ми се, че след двайсетина години последиците от ТТП и ТПТИ ще се окажат същите. Тоест, невъзможно е Китай и Русия да бъдат изолирани от търговията със страните, участващи в тези съюзи.

- Какво могат да очакват през следващите три години Русия, Китай и САЩ? Реалистични ли са прогнозите за краха на американската доларова система?

- Според мен, в краткосрочна перспектива, Русия и Китай се намират в по-малко благоприятни условия, докато условията при САЩ изглеждат повече или по-малко стабилни. Не може еднозначно да се посочи, кога точно ще рухне американската система. Това е продължителен процес, т.е. тя не може да се разпадне изведнъж.

{backbutton}

 

Татяна Дронзина и Явор Райчев. "Жените в Ислямска държава”. 224 страници. Военно издателство, София, 2016.

Татяна Дронзина и Явор Райчев. "Жените в Ислямска държава”. 224 страници. Военно издателство, София, 2016.

През последните години Ислямска държава е сред най-коментираните обществено-политически феномени в международната политика. Въпреки това, знанията ни за непризнатата от никого джихадистка квазидържава, разположена на територията на Сирия и Ирак, си остават откъслечни и непълни. В началота на тази година Военно издателство пусна на пазара монография за Ислямска държава, написана от двама български автори – професор Татяна Дронзина от Софийския университет и Явор Райчев, който има магистърска степен по международни отношения от университета в шведския град Линшьопинг.

Книгата „Жените в Ислямска държава” разглежда един от слабо проучените аспекти на джихадисткия феномен – женското участие. Изследването на авторите се базира на огромен фактологичен материал. Освен научните и медийни публикации, те са използвали и резултатите от своята теренна работа в Централна Азия, където са интервюирали бойци, излежаващи присъди за участие в Ислямска държава (ИД), както и близки и роднини на мъже и жени, които понастоящем се бият в Сирия и Ирак. Освен това Дронзина и Райчев са изгледали и превели стотици часове видеоматериали, рекламни клипове и пропагандни филми, както и записи на радио и телевизионни предавания на английски, руски и арабски език. В резултат се е получил жив, интересен и аналитичен разказ за битието на жените, попаднали на територията, контролирана от ИД.

Според данни от средата на миналата година, 550 от всички европейци, намиращи се на територията на ИД, са жени. Най-много са германките, французойките и британките. Дронзина и Райчев се интересуват от социалния произход и мотивацията на тези жени. Изводът им е, че е много трудно да се очертае общ социален профил за всички представителки на тази група. Сред тях има млади жени и тийнейджърки от добри, но и от проблемни семейства; с дълбоко вярващи и практикуващи религиозни обреди родители, но и с родители с либерални възгледи. Някои жени са имали трудно детство, а други са от средната класа. Не всички са били мюсюлманки по рождение, много от тях приемат тази религия в тийнейджърска възраст. Част от младите жени пътуват към Сирия със съпрузите си, други – за да се срещнат с любимия си, с когото се познават само по интернет, а трети – с надеждата, че там ще си намерят мъж, с когото да създадат дом и деца. Всички те обаче към момента на заминаването са се намирали под въздействието на радикални идеологии, създали у тях убеждението, че именно Ислямска държава е мястото, където всички мечти на добрата мюсюлманка могат да бъдат осъществени. Любопитни са и историите на руските момичета, които се присъединяват към ИД. Повечето от тях са студентки по право, финанси, медицина в престижни руски университети.

Един от безспорните фактори, мотивиращи жените да се присъединят към ИД, е дълбоката религиозна вяра. Той обаче в никакъв случай не е единствен, посочват авторите на книгата. Друг  важен мотив е желанието за включване в общност, състояща се от хора с със сходни на техните собствени възгледи, ценности и разбирания за живота. Общността е контекстът на истинската човешка индивидуалност. Важна роля играе и стремежът за чисто женска житейска реализация в ролята на съпруга и майка. Много момичета, присъединили се към ИД, макар че са от западни държави, произхождат от общности, в които брачният избор не е напълно свободен, а договорените от родителите бракове продължават да бъдат практика. Халифатът на ИД предоставя обществен идеал, който пленява въображението, мобилизира силите и дава твърдостта да се понасят несгодите на войната. За личността, присъединяването към джихадистите несъмнено е революционен акт. Затова то може да се разглежда и като форма на женски бунт срещу тиранията на традицията и патриархалните нрави.

Една от най-любопитните глави в книгата „Жените в Ислямска държава” е посветена на т.нар. "секс джихад", или както е известен на арабски - джихад ал никах. Първите сведения за него са от 2012. Според фатва, издадена от един саудитски духовник, бойците, които повече от две години не са имали контакт с жени, могат да осъществят такъв в рамките на няколкочасов брак. Краткостта на брака е с цел колкото се може повече джихадисти да се възползват от достъпа до жени като единствените ограничения са момичетата да бъдат над 14-годишна възраст, вдовици или разведени. Един уахабитски проповедник дори публикува още по-радикална фатва, която обявява за законни и почасовите брачни контракти с омъжени жени без знанието на техните съпрузи. В повечето случаи участието на жените в секс джихада е принудително. Историите на тези, които са успели да стигнат до безопасно място и да споделят преживяното, показват, че те са толкова унизени и отвратени, колкото всяка жена би била, ако й се налага да има 152 „съпрузи” за пет месеца. Или, ако след смъртта на мъжа си трябва да бъде предадена на следващите джихадисти, за да повиши бойния дух на „сражаващите се братя”. В още по-тежко положение са жените, попаднали в сексуално робство, което е установена социална практика на територията, контролирана от ИД. В книгата си Дронзина и Райчев цитират пълния текст на документ на джихадистите, озаглавен „Въпроси и отговори за пленниците и робите”. В него има потресаващи подробности като например това, че е разрешено пленена жена да бъде продавана, купувана и подарявана, както и да бъде бита. Позволен е дисциплиниращият бой (дарб тадийб), но не и този с цел телесна повреда (дарб ал-таксийр).

Отделна сюжетна линия, която авторите на книгата проследяват, е ролята на жените, присъединили се към джихадисттите, извън семейството. В ИД има женски елит, отговорен за общуването, контрола и съблюдаването на ислямския закон на нейна територия. Тези функции са вменени на бригадата „Ал-Кханса” – нравствена полиция, съставена изцяло от жени. Тя е създадена през февруари 2014 и носи името на арабската поетеса от VII век Ал-Кханса. Състои се от около 70 неомъжени жени на възраст между 18 и 25 години, които получават заплата плюс храна, покрив, оръжие и обучение. В бригадата има американки, англичанки, французойки, рускини. Според някои сведения „Ал-Кханса” се ръководи от млада жена от шотландския град Глазгоу, която е израснала в семейство на умерени мюсюлмани. На 20-годишна възраст тя се радикализира, заминава за Сирия и от новия си дом започва да праща през Туитър пламенни съобщения, призоваващи ислямистите, които не могат да се влеят в ИД, да „пренесат бойното поле у дома си”, организирайки атентати. Някои определят бригадата „Ал-Кханса” като „женското Гестапо на ИД”, докато други акцентират върху нейната роля в джихадистката пропаганда, наричайки я „медийното крило на ИД”. Основното „бойно поле”, но което се разгръщат пропагандните послания, са социалните мрежи. Поддръжниците на ИД публикуват приблизително по 90 хиляди поста на ден във Фейсбук и Туитър. Засега няма ефективна стратегия за борба срещу тази модерна пропаганда на радикализма.

В заключение, авторите си задават въпроса, какво следва да бъде отношението към жените, избрали да подкрепят с действията си ИД? Как следва да ги разглеждаме: като жертви или като престъпници? Прави ли ги виновни това, че са допринесли за укрепването на една терористична организация, станала известна с неконтролируемата си жестокост към представители на други религии, публично обезглавяване на цивилни заложници, безчовечно отношение към военнопленници и безогледно използване на деца-войници в противоречие на всякакви международни норми и закони, с въвеждане на сексуалното робство за жени и прилагане на ужасяващи физически наказания за минимално отклонение от ислямския закон? Най-простият отговор гласи, че всичко зависи от индивидуалния случай. Истината обаче е, че международната общност засега няма отговор, поради което не разполага и със стратегия за справяне с проблема. Франция, Германия, Англия и Белгия приемат, че жени, които са се присъединили към ИД и след това са се завърнали в родината си, трябва да бъдат подведени под съдебна отговорност. Други, като Дания, увериха, че нито един завърнал се няма да бъде даден на съд. Но тогава остава открит въпросът за справедливостта към паметта на убитите, измъчваните, и прогонените от домовете им от ИД стотици хиляди и милиони хора, заключават Дронзина и Райчев.

Монографията „Жените в Ислямска държава” е естествено продължение на предишните изследователски дирения на проф. Татяна Дронзина по въпроса за женския самоубийствен тероризъм. Книгата е един от малкото български приноси в световния научен дебат за радикалния ислям и за начините, по които той привлича последователи. Към изследването на Дронзина и Райчев вече има интерес от чуждестранни издатели, които предлагат да го преведат на испански и английски.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2021