09
Нед, Май
24 New Articles

През ноември 2015, в едно свое интервю за френското издание Le quotidien d’Oran, известният алжирски писател и външнополитически анализатор Камел Дауд посочи, че "Ислямска държава си има майка и това е американската военна интервенция в Ирак, но тя си има и баща в лицето на Саудитска Арабия. И докато не осъзнаем напълно това, можем да печелим отделни битки, но няма как да спечелим войната. Можем да избием, колкото си искаме джихадисти, но те ще възкръсват отново и отново в бъдещите поколения, вдъхновявайки се от същите книги".  Малко по-късно, интервюто на Дауд беше препечатано в New York Times, пораждайки силен резонанс в Съединените щати.

Разбира се, на Запад, включително в САЩ, са наясно (най-малкото на експертно-политическо равнище) за истинската същност на саудитския режим и драстичното му несъответствие с демократичните стандарти, според които Вашингтон оценява другите страни от региона на Близкия Изток и извън него, както и за връзките на Рияд с редица групировки, смятани за терористични в много западни държави. Въпреки това, в рамките на своето почти седемдесетгодишно партньорство със Саудитите, Вашингтон предпочиташе да се концентрира върху чисто прагматичните му аспекти. В сложната регионална система, която функционира по свои собствени сурови, но достатъчно ясни закони, този подход беше изгоден и за двете страни в течение на дълги десетилетия. След т.нар. "арабска пролет" обаче, в Близкия Изток се очертаха нови политически тенденции и се появиха нови играчи. Съответно, отношенията между САЩ и техните регионални съюзници станаха досто по-нюансирани, като това не важи само за тези между Вашингтон и Рияд.

Промените в отношенията по оста Вашингтон-Рияд

Впрочем, и след "арабската пролет" очакванията на американските регионални съюзници по отношение на САЩ не са се променили особено - те продължават да разчитат на гаранции за собствената си сигурност, както и на по-агресивна политическа и военна подкрепа за своите интереси и инциативи от страна на Вашингтон. САЩ обаче изглеждат склонни да удовлетворят само първото от тези очаквания - отчасти защото американците до голяма степен загубиха контрола върху развитието на ситуацията в Близкия Изток и инструментариума, с който го осъществяваха, а отчасти заради преосмислянето на ролята на Съединените щати в региона от сегашната администрация в Белия дом.

Така, от 2010 насам, в рамките на военното сътрудничество с Рияд, САЩ са продали на Саудитското кралство изтребители F-15 за 29,4 млрд. долара, самолети за зареждане във въздуха за 6,7 млрд., бойни хеликоптери за 31,1 млрд., ракети и авиобомби за 10,2 млрд., бронетранспортьори за 1,5 млрд., патрулни катери за 1,2 млрд., както и друго въоръжение за още 8,4 млрд. долара. Само през 2015, обемът на американските оръжейни доставки за Рияд достигна 9,8 млрд. долара (ръст с 52%, спрямо 2014). Въпреки това обаче, Саудитска Арабия се безспокои, че близкоизточната политика на администрацията на Барак Обама не решава задачите, които Рияд си поставя в региона, или поне не и с очакваните от Кралството мащаби и скорост.

И тъй като са наясно за правилата, с които се съобразява Вашингтон при реализацията на американската външна политика, Саудитите взеха решение да активизират значително лобистките си действия сред онези кръгове, които са ангажирани с формулирането и вземането на решенията в Съединените щати - университетските центрове, експертната общност, правителствените структури и, разбира се, Конгреса. Смята се, че през 2014 Рияд е изразходвал за целта не по-малко от 3,66 млн. долара, а сумата, похарчена за лобистка активност през миналата 2015, вероятно ше се окаже още по-голяма. В тези свои усилия Саудитското кралство е ангажирало (чрез посолството си във Вашингтон) четири големи американски лобистки компании: Qorvis/MSLGroup, Hogan LovellsSquire Patton Boggs и Pillsbury Winthrop Shaw Pittman. Пропагандата на саудитските интереси в социалните мрежи пък е възложена на Targeted Victory и Zignal Labs.

Тази стратегия вече дава  определени резултати, като сред основните са обещанието на САЩ да гарантират на Саудитска Арабия  американски "военен щит" срещу евентуални ирански ракетни атаки, приетият от Конгреса пакет от санкции срещу близкоизточните съюзници на Техеран, както и декларираната от Вашингтон подкрепа за саудитските военни действия срещу бунтовниците "хуси" в Йемен. Впрочем, миналогодишното решение на Сената на САЩ за пресичане финансирането на ливанската организация Хизбула, чрез налагането на санкции на всички финансови институции, които съзнателно влизат в бизнес-отношения с нея, също следва да се разглежда в тази светлина.

Освен това, през ноември 2015 американският Държавен департамент одобри продажбата на Саудитска Арабия на повече от 19 хиляди "умни бомби" (т.е. авиационни бомби със система за управление и насочване) за 1,29 млрд. долара, които трябва да попълнят арсенала и, една част от който беше изразходван по време на въздушните удари срещу йеменските бунтовници.

Въпреки това, в самата Саудитска Арабия смятат, че тези стъпки на Вашингтон не представляват достатъчна гаранция за привързаността му към партньорството между двете държави. Според Рияд, те са по-скоро опит за балансиране на последните инициативи на администрацията на Обама по отношение на Иран (най-големия саудитски противник), които самите Саудити оценяват в най-добрия случай като "недалновидни", а в най-лошия - като "предателски". Саудитска Арабия вярва, че има достатъчно основания за недоволство. Така, въпреки официалните протести и скритото и противодействие, САЩ все пак реализираха ядрената сделка с Иран, освен това в Рияд смятат, че Вашингтон не действа толкова активно срещу режима на Асад, колкото би им се искало. Накрая, Съединените щати настояват за постигане на примирие в Йемен и търсене на политическо решение на конфликта, докато Саудитите очакват от тях безусловна подкрепа за военната си операция, целяща тоталния разгром на бунтовниците "хуси", пълната им политическа маргинализация и ограничаването на иранското влияние на Арабския полуостров.

В същото време, във Вашингтон са наясно, че не следва да очакват пълноценно съдействие от Рияд в борбата срещу Ислямска държава, поне докато Кралството не осъзнае и не усети на собствения си гръб, че тази организация е по-опасна (или поне също толкова опасна) за самото него, отколкото за неговите съперници, и не спре тайно да я подкрепя.

Разбира се, в публичното пространство, американската страна се стреми да внушава, че е искрено загрижена за сигурността на главния си съюзник в района на Персийския залив. В частност, последните оръжейни сделки с Рияд се представят като ключови за укрепването на отношенията между двете страни във военната сфера и повишаване ефективността на саудитската въоръжени сили в съвместните им действия с тези на САЩ, което ще им позволи да реагират по-адекватно на регионалните заплахи и да гарантират сигурността на най-големите петролни находища в света. При положение обаче, че реалната ситуация на повечето "фронтове" в непосредствена близост до границите на Кралството, както и вътре в него, очевидно не се развива в полза на Саудитите, а авторитетът на страната в региона е силно ерозиран, тази реторика на Вашингтон се възприема в Рияд по-скоро като "имитация на партньорство".

Всичко това не може да не тревожи саудитския елит. Което обяснява и периодичните му демарши към САЩ - от резките публични изказвания до отказа от мястото на непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН, мотивирано с неспособността на Световната организация реално да съдейства за разрешаването на военните конфликти. Вашингтон обаче, реагира спокойно на тези действия. Така Държавният департамент коментира, че "отказът на Саудитска Арабия от място в Съвета за сигурност си е нейна работа", а повечето американски експерти смятат, че истинската причина за него е невъзможността Рияд да продължи да провежда традиционната си задкулисна дипломация, ако страната стане член на Съвета за сигурност на ООН.

Нещо повече, мнозина политици и анализатори във Вашингтон квалифицират претенциите на Саудитите като "прекалено максималистични", посочвайки, че те ги лишават от по-широко пространство за маневриране. В тази връзка си струва да напомня, че привържениците на по-твърдата линия спрямо Иран и, като цяло, в Близкия Изток, в средите на американския политически елит възлагат сериозни надежди на саудитския престолонаследник и вътрешен министър Мохамед ибн Наиф и гледат твърде скептично на перспективата престолът да бъде зает от сина на сегашния крал Мохамед ибн Салман, който в момента е военен министър, оценявайки твърде критично компетентността му в сферата на държавното управление.

Между другото, по-тесните контакти между Саудитска Арабия и Русия, които започнаха да се формират през миналата 2015, но бяха силно усложнени и дори прекратени след началото на руската военна кампания в Сирия, също се вписват в логиката на саудитските демарши по отношение на САЩ. Би би грешка да смятаме, че тези инициатии на Рияд са някакви опити за "балансиране" между Вашингтон и Москва, защото действията на саудитските лидери бяха прекалено ситуативни и конюнктурни. Тоест, надеждите на някои руски анализатори, че Русия може да замени Съединените щати, ако не като основен, поне като равнопоставен извънрегионален партньор на Саудитска Арабия, очевидно са били илюзорни.

Грандоманската близкоизточна стратегия на Рияд

Напоследък все повече авторитетни външнополитически експерти признават, че доминираният от САЩ еднополюсен свят "се пука по шевовете". По редица въпроси на Съединените щати вече се налага да лавират, съобразявайки се с мнението на опонентите си. На този фон изглежда особено интересна хипотезата, че Саудитска Арабия се опитва (ни повече, ни по-малко) тихомълком да направлява политиката на Барак Обама, която наскоро лансира известният саудитски политолог (и шеф на телевизионния канал Al Arab News Channel) Джамал Хашоги в интервю за Azamil News. Причината е, че макар Хашоги да се позиционира като либерален и дори опозиционно настроен към режима медиен бос, мнозина в Саудитска Арабия смятат, че "той обикновено казва на глас това, което мислят в кралския дворец в Рияд".

И така, според Хашоги, най-важната стратегическа задача, която си поставя Кралството, е да си осигури транзитен коридор към Европа, за да може да доставя през Турция към ЕС енергоносители от държавите от Персийския залив и най-вече от Катар (между другото, този коридор е директен конкурент на планирания от Техеран "Ислямски тръбопровод" Иран-Ирак-Сирия-ЕС). В новата реалност на ниските петролни цени, това вече е въпрос на живот и смърт за арабските шейхове. По-нататък той лансира визията си за разрешаването на близкоизточния конфликт. Според него, е било планирано редът в региона да бъде възстановен от турско-катарския алианс под прикритието на американската авиация. Впрочем, САЩ е трябвало да гарантират и международната подкрепа за тази операция. Що се отнася до Саудитска Арабия, участиието и в нея е щяло да бъде "минимално".

 

Конкурентните тръбопроводни проекти на Рияд и Техеран

Конкурентните тръбопроводни проекти на Рияд и Техеран

 

Разбира се, реализацията на този сценарий би изисквало осъществяването на сухопътна операция, която да сложи точката в гражданската война между сунити и алауити. Съдейки по всичко, антисирийският алианс е изчаквал окончателното изтощаване на армията на Асад в сраженията срещу Ислямска държава и въоръжената опозиция. След очакваното падане на Дамаск, турско-катарската военна операция е щяла да бъде представена като "хуманитарна интервенция", целяща да спаси страната от жестокостите на уахабитите.

Според Хашоги обаче, руската военна намеса в Сирия през септември 2015 е объркала картите, при това до такава степен, че в напоследък в Рияд все по-често се обсъжда възможността за временно признаване на сегашния президент за държавен глава. "Башар Асад е легитимен, защото се подкрепя от Русия и Иран" - констатира в тази връзка самият Хашоги.

Впрочем, това по никакъв начин не променя общата стратегия на Саудитска Арабия. Защото за Рияд е без значение, как точно ще си отиде Асад: дали в резултат от военното си поражение, или по политически път, т.е. в резултат от избори. Тъй като алауитите в Сирия са малцинство (около 11% от населението), Саудитите смятат, че няма да имат проблем да поставят свое протеже начело на властта в Дамаск (по този повод Хашоги напомня, че "Мюсюлманските братя" са ключов фактор в Близкия Изток и това "религиозно оръжие" следва да бъде използвано). Като алтернативен сценарий се разглежда разделянето на Сирия на национална анклави, така че Саудитите да разполагат с контролирани от тях територии за прокарването на петролно-газовите си комуникации към турската граница.

Според мнозина анализатори, решенията, взети на международната среща за Сирия, провела се във Виена на 14 ноември 2015 (както и 9-те точки на комюникето от срещата на 30 октомври) са мъртвородени, поради прекалено противоречивите интереси на участниците. Според тях, постигнатото споразумение е било необходимо на Барак Обама за да може достойно да приключи президентския си мандат. Що се отнася до плана, за който говори Хашоги, от него не става ясно, какво ще се случи с Ислямска държава, ако той действително се реализира. Би било крайно наивно да смятаме, че тя просто ще се саморазпусне. Показателно е, че саудитският политолог не обелва и дума по този въпрос. В същото време, сраженията между частите на Ислямска държава и сирийската армия, шиитските опълчения в Ирак и иранския Корпус на стражите на ислямската революция демонстрираха способността на бившите офицери на Саддам Хюсеин (които формират гръбнака на ИД) да осъществяват успешни операции срещу значително превъзхождащ ги противник.

Впрочем, според Хашоги, след като Саудитска Арабия осъществи планирания "пробив" към турската граница, ще дойде реда на Иран, след него на Египет, където "Мюсюлманските братя" са подложени на репресии от режима на фелдмаршал Ас-Сиси, а накрая - разбира се - и на Израел. И макар че в интервюто си той не посочва, как точно ще стане това, в контекста на сирийския случай можем да предположим, че и тук Рияд отрежда на Ислямска държава ролята на "полезния разрушител" на статуквото в региона.

На свой ред професор Одри Кронин, директор на международната програма по сигурност към Университета "Джордж Мейсън" смята, че "САЩ не разполагат с военни варианти за борба с Ислямска държава". Според нея, евентуална американска сухопътна операция би приключила с провал, чиито последици ще са ужасяващи. Кронин твърди, че поражението на американците в Близкия Изток, драматично би променило отношението на света към сегашната хегемония на Вашингтон. Освен това, след масовото промиване на мозъците на Запада относно "злодейския режим на Асад", атаката на Пентагона срещу отмъстително настроената Ислямска държава би увеличила в пъти броя на привържениците и в мюсюманската общност на самите САЩ.

В тази връзка следва да разглеждаме и обявеното в средата на декември 2015 решение на Саудитска Арабия да създаде "международна ислямска коалиция" за борба с тероризма. Освен Рияд, в нея ще участват Йордания, ОАЕ, Пакистан, Бахрейн, Турция, Тунис, Судан, Сомалия, Палестина, Катар, Кувейт, Ливан, Либия, Малайзия, Египет, Нигерия, Йемен, Судан, Сенегал, Сиера Леоне, Того, Чад, Уганда, Мавритания, Гвинея, Габон, Коморските острови и Бенин. Според повечето експерти, създаването на коалицията, поне на този етап, е по-скоро политически, информационен или символичен проект. С него Саудитска Арабия потвърждава претенциите си да бъде лидер на сунитския свят. В същото време, Рияд демонстрира пред външните играчи в региона, че повечето мюсюлмански държави в него подкрепят Саудитите. На практика обаче, едва ли можем да очакваме от подобна гигантска коалиция някакви реални действия.

В същотно време изглежда, че Белият дом на практика е склонен да признае доминиращата роля на Саудитска Арабия в региона, в качеството и на сила, способна да упражнява реално влияние върху уахабитите от Ислямска държава, както впрочем твърди и споменатият по-горе Джамал Хашоги. Тук е мястото да напомня, че управляващата от 1924 насам династия в Саудитска Арабия също изповядва уахабизма. Огромният проблем за Вашингтон обаче е, че Ислямска държава, която е също такъв американско-саудитски проект, какъвто навремето беше и Ал Кайда, прогресивно излиза изпод контрола на своите създатели. Защото не можеш просто да кажеш на терористите, че вече са изпълнили задачата си и сега трябва да бъдат ликвидирани. Излишно е да градим хипотези, докъде може да доведе подобно развитие - достатъчно е да си припомним трагедията от 11 септември 2001.

Пукнатините в саудитския проект

Амбициозният саудитски проект се сблъсква обаче с едно изключително сериозно препятствие, което е на път да сложи кръст на мечтите на Рияд за регионална доминация. То има икономически характер, а както е известно именно икономиката определя мащабите на амбициите на държавите и гарантира финансовото им обезпечаване.

В тази връзка зле обмислената от саудитския елит политика за рязко понижаване цените на петрола, която цели да превърне страната в монополист на глобалния пазар, както и мощната финансова, политическа и пропагандна подкрепа за международния тероризъм не само в Сирия, но и в други държави, както и продължаващото затъване в блатото на гражданската война в Йемен, в комбинация с огромните средства, изразходвани за поддържането на международния имидж на Саудитска Арабия и безумното прахосничество, характерно за членовете на кралската фамилия, карат мнозина експерти да прогнозират не само скорошно "затягане на коланите" в страната, но и да говорят за предстоящия и икономически колапс.

Още през 2015 дефицитът в страната достигна 20% от БВП, а според икономистите на Фонда, тя би могла да разчита на бездефицитен бюджет само при цена от поне 106 долара за барел. Според шефа на мисията на МВФ в Рияд Тим Калън, "спадът на петролните цени провокира съществен спад на експортните и бюджетните приходи на държавата". В резултат, от юли 2015 насам Рияд разчита на държавните си финансови резерви. Междувременно обаче, по данни на Централната банка на Саудитска Арабия (Saudi Arabian Monetary Authority, SAMA), само за една година, т.е. между юли 2014 и юли 2015, те са намалели от 740 на 654,5 млрд. долара, което принуди режима за първи път от 2007 насам да пусне държавни облигации, чиито купувачи станаха банките в Кралството. До края на 2015 в Рияд разчитаха да получат по този начин до 27 млрд. долара. В същото време обаче, насочването към дълговия пазар не помага на страната да запази високото равнище на държавните разходи. Така, през септември 2015 Barclays прогнозира, че ако цените на петрола се задържат на ниво 50 долара (а те вече са по-ниски), златните запаси на Саудитска Арабия ще се изчерпат напълно още през 2019, ако сегашните бюджетни разходи на Кралството се запазят.

През септември саудитският финансов министър Ибрахим ал-Асаф призна, че страната му ще трябва да се откаже от много вече заложени проекти. Вече спря реализацията на мегапроекта за изграждането на гигантско пристанище на Червено море, в което (според подписания през 2013 меморандум) трябва да се проектират, строят и ремонтират морски платформи, търговски и обслужващи кораби. Проблемите с реализацията на проекта най-вероятно са свързани именно с огромната дупка в националния бюджет заради ниските цени на петрола. Според официалната статистика, бюджетният дефицит през 2015 е достигнал 39 млрд. долара. Тези данни обаче влизат в противоречие с оценките на МВФ, според които той вероятно е цели 130 млрд. долара.

В същото време министър Ал-Асаф изрази съжаление, че орязването на бюджетните разходи ще засегне предимно сферите на образованието, здравеопазването и инфраструктурните проекти.

В резултат от това Кралството рискува да изтърве инициативата в областта на офшорния петролен добив в региона. Наскоро Abu Dhabi National Oil Company (ADNOC) обяви, че планира да инвестира през следващите пет години 25 млрд. долара в развитието на петролния добив в континенталния шелф на ОАЕ. Така делът му в структурата на петролния добив на страната ще достигне 50% до 2018. Както е известно, в момента средният дял на това производство в другите държави износителки варира около 30%. Тоест, само след три години обемът на добивания от ОАЕ петрол ще нарасне от 2,8 до 3,5 млн. барела дневно.

В МВФ смятат, че другите държави от Персийския залив, които провеждат по-разумна политика от Саудитска Арабия и не са склонни да се ангажират в авантюри (като Кувейт и ОАЕ например), са по-добре защитени от ниските цени на петрола, най-вече, защото бюджетите им не са чак толкова зависими от стойността на енергоносителите. Кувейт, в частност, може да си гарантира бездефицитен бюджет и при 49 долара за барел петрол, а при ОАЕ този праг е 73 долара. Освен това, тези две страни разполагат с огромни държавни резерви. Според експертите от МВФ, Обединените арабски емирства например, могат да съществуват безпроблемно през следващите трийсет години при цена на петрола от 50 долара за барел.

Както изглежда, саудитското правителство вече сериозно обмисля, как да се измъкне от бюджетната криза, породена от ниските цени на петрола в света. Както съюбщи наскоро министърът на петрола Али ал-Наими, експертите в Кралството щателно анализират възможността да се повиши стойността на енергоносителите на вътрешния пазар. Както е известно, вътрешните цени на енергоносителите в Саудитска Арабия са сред най-ниските в света, тъй като се дотират от бюджета. Сега обаче, властите обмислят съкращаване на тези субсидии. Във всеки случай Ал-Наими потвърди, че се разглежда именно такъв вариант за повишаване на вътрешните цени. В момента Рияд изразходва около 86 млрд. долара годишно за субсидии на производителите на петролни продукти. Благодарение на това галон (3,79 литра) обикновен бензин в тази страна струва около 46 цента (т.е. под 90 стотинки). Така обаче Кралството се лишава от значителни потенциални приходи. В тази връзка възниква въпросът, дали саудитските власти са наясно, каква ще е реакцията на собствените им граждани при евентуалната отмяна (или значително съкращаване) на тези дотации и дали тъкмо това няма да се окаже искрата, която да подпали пожара на "саудитската пролет".

Междувременно, ниските цени на петрола и намаляващите бюджетни постъпления принуждават Саудитска Арабия да бави плащанията на компаниите, работещи по държавните проекти. Така, според агенция Bloomberg, на много строителни компании, ангажирани с различни инфраструктурни проекти, не е плащано вече половин година. В същото време властите се опитват да предоговорят с тях финансовите условия по тези проекти. Експертите посочват, че финансовите трудности могат да забавят реализацията на редица значими проекти, включително на метрото в столицата Рияд. Стойността му се оценява на 22 млрд. долара. Впрочем, недостигът на средства може да повлияе негативно и върху разкриването на нови работни места. Както посочва в тази връзка старшият икономист на HSBC Holdings Саймън Уйлямс: "Трудно е да не харчиш, когато получаваш много средства от скъпия петрол, но съкрашаването на инвестициите, когато петролните цени падат, също не е никак лесно. Въпреки това то трябва да бъде направено, защото бюджетният дефицит е прекалено голям за да се правиш, че не го забелязваш и да твърдиш, че всичко е наред".

В тази връзка МВФ настоятелно съветва Рияд да престане да зависи изцяло от петрола. За това в частност заяви изпълнителният директор на Фонда Кристин Лагард след разговорите си с крал Салман бин Абдел Азис ал Сауд и финансовия министър Ибрахим ал-Асаф. Според Лагард, правителството на Кралството следва колкото се може по-бързо да диверсифицира икономиката. За целта МВФ предлага да бъдат ускорени реформите, стимулиращи населението да работи в частния сектор. Тя смята, че засега Саудитска Арабия съумява да се справя с финансовите проблеми, благодарение на големия си валутен резерв, но това не може да трае вечно.

Ситуацията само се влоши след последната среща на ОПЕК през декември 2015, на която Саудитите потвърдиха намерението си да следват своята досегашна стратегия за поддържане на ниски цени на петрола, въпреки призивите на редица други членове на организацията, като Венецуела и Алжир например, за съкращаване на добива с цел повищаване на цените. Неслучайно още в навечерието на форума петролният министър на Оман Мохамед бин Хамас ал-Румхи обвини ОПЕК и Саудитска Арабия (която, както е известно на практика определя политиката на организацията), че ниските цени на петрола на световния пазар се дължат именно на провежданата от тях политика. Той характеризира сегашните нива на петролния добив като "безотговорни" и обвини Саудитите, че изкуствено поддържат ниските цени на този енергоносител. "Това е пазар и ако на този пазар се пускат допълнително по милион барела дневно, това просто го разрушава - заяви оманският министър, чиято страна не влиза в ОПЕК - Ние сме уязвими, сблъскваме се със сериозни проблеми, а ни казват, че всичко е "Божа работа". Не вярвам в това, защото мисля, че е работа на хората и то на определени хора".

На фона на изброеното дотук, мнозина си задават въпроса, какво бъдеще очаква Саудитска Арабия, която доскоро се смяташе за най-богатата държава на планетата, а с политиката на Кралството се съобразяваха и най-големите световни играчи. Днес обаче ситуацията е съвършено различна, а сред причините за това са и зле обмислените стъпки на сегашните управляващи в Рияд, които, както изглежда, са загубили основните ориентири за управление на държавата и нямат ясна представа за истинския смисъл на случващото се на световната сцена. Неслучайни големите медии толкова упорито коментират борбата за власт вътре в самата кралска фамилия. В рамките на тази борба, радикалното крило открито призовава ресурсите на страната да се използват още по-активно за "джихада" срещу неверниците, като тези призиви печелят почва на фона на растящото напрежение между представителите на различните поколения в династията Ал-Сауд, чиито сблъсък, в комбинация със сриващата се национална икономика, може да има непредсказуеми последици за бъдещето както на самата Саудитска Арабия, така и на региона като цяло.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}


Сред огромния поток от безполезна информация, който ни залива от терористичните нападения в Париж през ноември 2015 насам, има едно сериозно изследване, което наистина заслужава внимание, защото ни позволява да разберем истинската същност на т.нар. "Ислямска държава" (ИД). То е изготвена по поръчка на група висши американски военни, пряко ангажирани в сраженията против армията на ИД и осъзнали преди малко повече от година, че всъщност не познават врага си. Уводът към него е написан от генерал Майкъл Нагата, командващ частите на САЩ, противопоставящи се на ИД (всъщност, генералът, който е зам. директор, отговарящ за специалните операции и борбата с тероризма в Обединения комитет на началник щабовете, ръководи подготовката на т.нар. "умерена сирийски опозиция", част от която се сражава, освен с армията на Асад, и с ислямистите от ИД - б.р.).

Според Нагата: "Недостатъчното разбиране на проблема е източник на постоянни тревоги. Защо не успяваме да разберем терористите? Защото не разпологаме с достатъчно възможности? Или, защото не успяваме да координираме ресурсите си? А може би, защото ни липсва въображение, както се посочва и в изводите на комисията, разследваща терористичните нападения от 11 септември? Лично аз смятам, че въобще не сме наясно с това, на което трябва да се противопостовим. В случая с Ислямска държава се оказваме изправени пред изключително радикален и жесток враг, който се различава от всички, с които сме се сблъсквали досега. Независимо от впечатляващите възможности, които ни демонстрираше Ал Кайда, приемайки различни форми в огромното пространство от Пакистан до Северна Африка, Ислямска държава е най-ефективната и най-мошна форма на въоръжен екстремизъм, която някога сме виждали".

Генерал Нагата очевидно не се нуждае от допълнителни данни за армията на Ал-Багдади, нейното въоръжение или методите и на водене на бойни действия - цялата тази информация му предоставят подготвяните от него бойци на сирийската опозиция. Той, обаче се опитва (също както и други висши американски военни) да проникне в душата на Халифата за да разкрие тайната на неговата разрушителна мощ. Както посочва в тази връзка самият Нагата: "Измежду всичките и силни страни, една изисква специално внимание и това е способността на ИД да убеждава, да вдъхновява и да привлича към каузата си мъже и жени от целия свят, способността на тази организация да си изгради ореол на непреодолима мощ. Докато се задоволяваме само с анализа на финансовите, материалните и другите ресурси на ИД с цел да можем да се борим ефективно срещу нея, всъщност оставаме крайно слаби и уязвими пред лицето на тази невидима мощ".

Мобилизацията на професорите

За да отговори на този въпрос, американският генерал събра през 2014 цяла "армия" от експерти - американски, европейски и арабски университетски професори, както и военни анализатори - общо над 50 души. Сред тях са най-големите специалисти в тази сфера, сътрудници на специализирани институти и престижни университети - от Харвард до Оксфорд.

Пред всички тях, генерал Нагата поставя задачата да разшифроват "прихологическата, идеологическата, емоционалната и културната специфика на Ислямска държава, нейните методи и онова, което я вдъхновява". Той задава съвсем конкретния въпрос: "Кое прави ИД толкова привлекателна, позволявайки и да пусне толкова дълбоки корени в една макар и ограничена, но доста значима част от ислямската общност? Как съумява да привлича чуждестранни моджехидини, да се финансира и въоръжава, да печели външна подкрепа и популярност и, накрая, да си гарантира помощта на други терористични организации от типа на "Боко Харам" и различни северноафрикански и арабско-сунитски групировки?".

Това мащабно изследване стартира през юни 2014, само няколко дни преди провъзгласяването на Халифата в джамията на Мосул. А работата по него приключва през декември същата година и е обобщена във внушителен доклад от 214 страници, публикуван от Пентагона. В неговите рамки, всяка от ангажираните групи експерти излагат своя анализ на конкретните аспекти и проблеми, като в резултат създават своеобразна рентгеновата снимка на новата глобална заплаха. Всъщност, този документ се оказа пророчески, тъй като прогнозира схемата на развитие на събитията, накарали джихадистите да осъществят нападенията в Париж и да хвърлят Белгия в страх и ужас. Всичко това свидетелства, че Западът е неспособен да се справи с проблемите, пред които е изправен, защото повече от година след приключването на това мащабно изследване, Халифатът все още не е победен, а както изглежда, дори е станал още по-силен.

Перфектната буря

 

Територията на Халифата на Ислямска държава

Територията на Халифата на Ислямска държава

 

Всички експерти, участвали в изготвянето на доклада, смятат, че в зоната между Сирия и Ирак са се създали условия за възникването на "перфектната буря". Според тях, на тези, опустошени от продължителния конфликт и диктатурата територии, се е формирала идеалната среда за "развитието на злото". На ниво вземане на решение възниква вакуум във властта, осъществява се бърза промяна на арабския свят, благодарение на повсеместния достъп до Интернет нараства нивото на информираност, а гражданската война и икономическата криза спомагат за обедняването на тези (и на съседните им) държави, докато в същото време е налице ръст на числеността на населението, като всичко това води до рязко увеличаване броя на лишените от всякакви перспективи млади хора.

В тази почва бързо поникват и дават плод семената на омразата. Всичко това обаче не е достатъчно за да обясни мощта на Ислямска държава. Съществуват и други решаващи фактори, в чиято основа е балансът между терора и съблазняването: "Контролът над населението се основава на страха и принудата, гаранциите за ред и управление, липсата на алтернатива, силното лидерство и способността да се постигат успехи, които на свой ред водят до още по-големи успехи".

Всъщност става дума за една двойнствена сила. Тя се базира на взаимодействието с местното население в окупираните от ИД територии, което след дългите години на войни, все пак гарантира някаква форма на стабилност и сигурност, както и на подкрепата от страна на сунитското население, спечелена благодарение на "убедителните беседи", провеждани от ислямистите. Последните, както се посочва в доклада: "налагат усещането за нравствен императив, раздуват значението на сунитските претенции, дават шанс за придобиване на собствена идентичност, както и възможност за участие в героичната борба срещу потисниците и окупаторите".

Трите основни ресурси на Халифата

Група експерти от Университета на Небраска анализират ресурсите, позволяващи на Халифата да доминира в обширната овладяна от него територияа между Сирия и Ирак. Според тях, първият такъв ресурс са "унифицираните методи и управленската структура, в която липсва религиозното и етническо съперничество, провокиращо вътрешни разцепления". Твърде малко държави в арабския свят могат да се похвалят с подобна вътрешна сплотеност, защото в основата на много от тях е заложен деспотизмът. В някои страни, като Либия и Йемен, цари хаос, а други - като Ливан и Тунис - се намират на ръба на катастрофата.

Вторият ключов момент е използването на челните информационни технологии както от чисто технологична гледна точка - т.е. за обмен на информация, така и за повсеместното разпространение на собствената идеология. Накрая, ИД може да разчита на "признаването на законността на неговата организационна активност в нестабилните региони", т.е. на управлението на територията, осигуряването на някакво ниво на комунални услуги и гарантирането на реда. Според въпросните експерти от Небраска: "всички тези фактори са предпоставка за превръщането на ИД в реално правителство, действащо в контролираните от него територии". Тоест, не става дума за някакво временно и ефимерно явление, истината е, че между Сирия и Ирак действително са формира нова държава.

Впрочем, именно анализът на тази динамика в развитието на Ислямска държава, осъществен от професора от Американския университет във Вашингтон Шалими Вентурели, би трябвало да послужи като сигнал за тревога дълго преди да станем свидетели на масовите убийства в Тунис и Париж. Защото още преди повече от година беше ясно, че ИД се стреми "да разшири обхвата на водените от нея военни действия и в други региони".

Всички данни, събрани на терен, или пък от информационната мрежа на ИД, говореха за това, че се планира мащабно настъпление извън зоната на непосредствена активност на тази организация. Халифатът очевидно е наясно, как "могат да бъдат обединени материалните и нравствените аспекти на борбата", т.е. може не само да обучава и въоръжава своите бойци, но и - което е най-важното - да ги мотивира и да ги накара да повярват в победата. Освен това, той разполага с всички необходими средства за постигането на успех в съвременната война - знае, как да доминира в информационната среда, "притежавайки силна стратегия, превъдзхождаща тази на противниците му", както и "да насажда твърдост в противопоставянето на вражеските атаки и да укрепва контрола си над населението". С други думи, Халифатът притежава всички необходими качества за да продължи безпрепятствено настъплението си, разправяйки се със своите регионални противници.

Имиджът на победител

Увереността на Халифата, че ще съумее да вдъхнови легионите си последователи за борба с неверниците, се основава на няколко основни пункта, очертани от група изследователи от три американски университета, съвместно с анализатори от Военновъздушните сили на САЩ. Според тях: "Ислямистите живеят с усещането, че са победители, защото такава е волята на Аллах. Освен това те са убедени, че победата може да бъде постигната само с насилие. Най-големи почести и слава (особено на онзи свят) получава този, който се сражава. Техни врагове са сунитите, които не следват стриктно буквата на Корана, шиитите, американците, евреите и всички, които се обявяват против Божия закон".

Това послание лесно се възприема от младите иракски сунити, които са деморализирани и лишени от шансове за по-добро бъдеще. Какво обаче привлича към ИД все повече джихадисти от други, включително европейски, държави, които представляват съвършено различен тип хора? Според експертите, "ИД успя да монополизира тези аргументи в света на сунитския ислям за да наложи моралното си превъзходство над всички онези, които се придържат към по-умерени възгледи".

Освен това, "силните страни на тяхната пропаганда позволяват на ислямистите, в дългосрочен план, да набират нови доброволци". Възможно е обаче, позициите на ИД да бъдат ерозирани, използвайки за целта един проблем, който с течение на времето може да се задълбочи, а именно "отказът на по-голямата част от мюсюлманите да последват нейните призиви, както и необходимостта постоянно да постига нови победи. Фактът, че използваното от ИД насилие всъщност не съответства на принципите на исляма, говори за това, че Халифатът не може да съществува вечно, особено, ако се сблъска с ефективна съпротива". Всъщност такава съпротива вече съществува, но истината е, че въздушните удари на водената от САЩ коалиция, продължаващи повече от година, не успяха да отслабят позициите и властта на ИД. Единствените, които се сражават с ислямистите по суша, са кюрдските, иракските и сирийските "пешмерга", съумели да изтласкат джихадистите от градовете Кобане и Синджар. Успехът им имаше огромно символично, но не и стратегическо значение.

В крайна сметка, тези поражения не се отразиха върху международния имидж и разширяващото се влияние на ИД. Сред причините за това е, че организацията провежда ясна маркетингова стратегия. Както посочва в тази връзка анализаторът на консултантската компания WBB Лора Стикмън, става дума за своеобразен "бранд" (т.е. запазена марка), основаващ се на средновековната арабска история и специфичното тълкуване на Корана. В негов инструмент се е превърнало онлайн-списанието Dabiq (повече за него вж. статията на Боян Хаджиев в бр.6/2015 на Геополитика - б.р.), "пропагандиращо идеята за правителство, създадено в подкрепа на сунитите и целящо покоряването на всички останали".

"Този образ не влияе особено върху западното обществено мнение, но има невероятен ефект от гледна точка на постигането на поставената цел. Статиите и снимките в списанието илюстрират предимствата на ИД и изпращат ясно послание към мюсюлманите сунити, че "организацията се грижи за своите граждани и гарантира благополучието на мюсюлманското население". Всичко това са само малка част от методите, използвани от ИД за създаването на свой собствен бранд". За съжаление, Европа обърна по-сериозно внимание на Dabiq едва сега, след нападенията в Париж, откривайки как техният организатор Абделхамид Абауд, в едно свое интервю за списанието от февруари 2014, разкрива плановете си и се хвали, че "с помощта на Аллах" е успял да заблуди белгийската полиция. Друго обръщение, разпространявано сред джихадистите в навечерието на атентатите и внушаващо им увереност в крайната победа, също беше игнорирано от западните разузнавателни служби.

Обаянието на джихада

Офицерът от морската пехота на САЩ Джейсън Спиталета, съвместно с група експерти от Университета Джон Хопкинс, е изготвил сравнителна психологическа характеристика на две ключови фигури от джихадистката галактика - самообявилият се за халиф Ал-Багдади и сегашният лидер на Ал Кайда Айман ас-Зауахири. "Безусловно, първият от тях е по-харизматична личност, но Ислямска държава не изповядва култа към личността, затова и структурата и е по-слабо уязвима".  Тоест, не е достатъчно да бъде ликвидиран водачът на организацията за да изпадне тя в криза. Двамата лидери често влизат в конфликт помежду си, включително на доктринално равнище. Анализът на речите на Ал-Багдади показва, че той се отнася с уважение към Ас-Заухири, но това не означава, че подценява собствената си роля. Водачът на ИД се смята за наследник на Абу Мусаб ас-Заркауи - емирът на иракския филиал на Ал Кайда, убит през 2006, и посочван като основател на Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ, по-късно преименувана на ИД). "Радикализацията на организацията се усилва не заради привлекателността на нейния лидер, а благодарение на умелата агитация - ИД се ориентира към тинейджърите, младежите и хората на средна възраст и е наясно със стремежите и надеждите на онази част от населението, която разчита да привлече на своя страна".

Присъединяването към ИД става сравнително лесно и това е друга особеност на организацията в сравнение със стриктния подбор на кадрите в групировки като Ал Кайда. Споменатата по-горе група американски и арабски експерти от Университета Джон Хопкинс очертава редица особености, улесняващи набирането на новобранци. "Пред желаещите да се влеят в редовете на организацията няма серизни пречки, в нея се приемат доброволци, притежаващи най-различен опит. Успехите на ИД породиха ефекта на "снежната топка", тъй като мнозина се стремят да се присъединят към една организация, постигнала толкова големи победи". Разбира се, не е подминат и "отлично функциониращият пропаганден апарат на ислямистите", базиращ си на няколко ключови аргумента: "лошите условия на живот на иракските сунити, опитите те да бъдат виктимизирани, омразата към шиитите и предлагането на алтернатива на хаоса". Както обаче показва една анкета сред мюсюлманите в САЩ на изследователския център Homeland Security, тези аргументи не оказват кой знае какво влияние в чужбина, където с по-голяма популярност се ползва идеята за свалянето на Башар Асад, което не стимулира присъединяването към Халифата. Чуждестранните моджехидини в редовете на ИД се ръководят повече от личната си психологическа мотивация, докато по отношение на младите иракчани и жителите на съседните държави основен мотив за присъединяването им към Ислямска държава е съперничеството между религиозните общности.

Злото в Интернет

Казаното дотук потвърждава изводите на професор Джосълин Чезари, която изучава тези въпроси в университетите Харвард и Бъркли. Според нея "сред причините за присъединяването на толкова много доброволци от Европа и Америка към ИД е недостатъчната интегрираност на мюсюлманите, както и отказът ислямът да бъде признат като легитимен компонент на западните демокрации, което ги прави по-податливи за пропагандата на ИД". При това в арабските държави, както и в останалия мюсюлмански свят, присъединяването към Халифата се свързва със салафитските ценности, укрепващи единството на вярващите, независимо от националната, културната и етническата им принадлежност. Ислямът стои над правителствата и всяка властова институция, която не се основава на Корана, следва да бъде унищожена. Без тази фундаменталистка основа, която вече се е превърнала в "глобален феномен, дори и в Интернет, джихадистката пропаганда нямаше да може да пусне толкова дълбоки корени.

От друга страна, не бива да се заблуждаваме, че посланието на ИД достига до някаква огромна аудитория. Група експерти от Тексаския университет, която анализира арабоезичната зона в Туитър, стига до извода, че "подкрепята за ИД в това пространство не е голяма, както впрочем и подкрепата за политиката и намесата на западните държави в региона". Истината обаче е, че в тази среда превържениците на ИД действат по-успешно, отколкото американските и европейските "агенти". "Въпреки че са изолирани от основните направления в Туитър, те съумяват да използват събитията в свой интерес. Ислямистите предлагат на ползвателите на социалните мрежи интергриран подход, базиращ се на жестокостта към враговете и великодушието към правоверните". С други думи, тези хора са малко, но успяват да надделеят над съперниците си дори и в Интернет.

Според преподавателя по психология в Джорджтаунтския университет Ан Спекхард,

ислямистите съумяват да наложат един определен образ, който след това се разпространява автоматично (на принципа на подражението) из цялата Мрежа. Те го постигат "възраждайки и възкресявайки идеологията на тероризма в рамките на един мощен социален образ, превърнат в своеобразен вирус, като успешно разпростаняват тази зараза из целия свят".

На свой ред, проф. Стив Кормън от Университета на Аризона смята, че за неутрализирането на този "вирус", образът на Халифата следва да бъде лишен от заобикалящата го в момента романтика, т.е. да бъде разрушен образът на идеалното ислямско общество, като се акцентира върху детайлите, изобличаващи негативните му аспекти и несъответствието между жестокостта на ислямистите и благородството на истинските мюсюлмански ценности. Тоест, битката следва да се прехвърли в културната сфера за да бъде ерозирана мощта на ислямистките послания. За съжаление, все още никой не се опитва да работи сериозно в тази посока.

Сред множеството нерешени проблем има един, на който обръщат внимание в анализа си двама високопоставен сътрудници на ФБР. Според тях, американските въоръжени сили не са склонни да споделят информацията си относно Сирия и Ирак, с институциите отговарящи за вътрешната сигурност на САЩ. Разбира се, целите и правилата на армията и на въпросните служби са различни, но без подобен обмен на данни не е възможно нито да се противостои успешно на набирането на терористи в западните държави, нито да се формулира ефективна стратегия за борба с разпространението на джихадиската идеология. Но дори и по този въпрос, година след появата на въпросния анализ, не бяха предприети никакви конкретни действия. Нито в САЩ, където генералите прекалено преувеличават значението на постигнатото от тях в Ирак за да подобрят имиджа си през президента, нито в Европа, където дори по-тясното сътрудничество между полициите на две съседни държави - Франция и Белгия - се оказва сериозен проблем.

Военната машина на Ислямска държава

Група изследователи от Оксфордския университет анализират процеса, в чиито рамки новобранците на Ислямска държава се превръщат в истинска военна машина. Според тях, става дума за типичния механизъм, характерен за всички армии - "те се превръщат в братя по оръжие, а сред тях се формират типичните другарски отношения, характерни за всички групи, наподобяващи семейство, които играят решаваща роля за поддържането на високия им боен дух".

Между другото, в едноименния сериал на Стивън Спилбърг и Том Ханкс "Братя по оръжие" се използва един цитат на Хенри V от едноименната пиеса на Шекспир: "И докогато свят светува, никой не ще си спомня този ден, без ние да изникнем в паметта му… Да, ний, дружинка смели, шепа братя, защото който кръв пролее с мене на тоя ден, ще бъде брат мой кръвен".

Тоест, ИД не създава нищо ново, защото "сливането на индивидите им дава усещане за непобедимост и призвание, които тласкат хората напред и ги карат доброволно да се жертват". И този случай обаче, Халифатът съумява да постигне нещо повече. Защото "свешената цел" сплотява малките групи, формирайки от тях големи военни обединения. "Безусловната преданост към другарите си по оръжие и обединяването около някаква "свещена цел", колкото и отвратителна да е тя в очите на останалите, нерядко позволява на подобен тип революционни образувания да побеждават значително по-силни противници, сражаващи се или за пари, или по чисто кариерни подбуди". Именно това се случи по време на сблъсъка между Ислямска държава и иракската национална армия, когато последната избяга позорно от Мосул, дори без да се опита да използва гигантския си арсенал от танкове и оръдия, получени от САЩ.

Пипалата на ИД в ислямския свят

На бива да се заблуждаваме, че ИД е някаква затворена организация. Тъкмо в това отношение тя се различа от много други терористични групировки, тъй като пуска пипалата си навсякъде и изключително прагматично плете мрежата си из целия Близък Изток.

Филип Потър от Вирджинския университет моделира "системата от връзки, която до голяма степен позволи на ИД да постигне сегашната си мощ. В частност, тези връзки позволиха на терористите да се сдобият с необходимата човешка сила и въоръжение, без които по-нататъшното развитие на организацията нямаше да е възможно. Тази мрежа е променлива, като в рамките и едни канали се отварят, а други се затварят. Като цяло, нейната еволюция премина през три основни етапа, в хода на които партизанското движение се трансформира в държавно образувание: съперничество и сблъсъци с другите джихадистки групировки и временни обединения през 2012-2013; помиряването и обединяването на многобройните съперници под знамето на ИД през 2014 и след това. Според Потър: "днес външният натиск застрашава сътрудничеството между ИД и нейните съюзници", но в същото време липсата на сериозни заплахи вътре в самото джихадиско движение кара все повече групировки да се ориентират към ИД. Тоест, Ал-Багдади успешно поляризира конфликта, обединявайки всички екстремисти и успешно остранявайки всеки възможен съперник.

Спецификата на сложните взаимоотношения вътре в ИД, както и между нея и други външни структури, е обект на анализа на двама майори от Академията на морската пехота на САЩ - Крейг Джорджис и Дан Майерс. Те концентрират вниманието си върху отношенията на ИД с контрабандистките и търговски структури и с религиозните групи, което, на фона на хаоса в Сирия и Ирак, позволи на ислямистите да формират два типа връзки: с тези, които им оказват активна подкрепа, следвайки собствените си убеждения, и с онези, с които могат да се формират само временни алианси, съобразно конкретната конюнктура.

Високото ниво на насилие е основополагащ фактор, на който се крепи цялата тази мрежа. "Ключовият елемент е ръководството, съумяло да обедини тактическите успехи и стратегическите резултати. С други думи, ИД е наясно с природата на войната и  разполага с визия за ситуацията, която усъвършенства по-бързо, отколкото противниците и успяват да реагират". Така организацията си осигурява подкрепа във всички сфери, дори сред търговците, които в търсене на лесна печалба купуват петрола произведен на контралираната от нея територия, продават и оръжие и използват "свободната търговска зона" на ислямистката столица Ракка за мащабна контрабанда. В същото време ИД знае, как да тероризира инакомислещите, смазвайки всяка опозиция. Използвайки парите и вярата, ИД прониква дори в казармите на своите противници, без значение дали става дума за сирийската или иракската армии.

Двамата основни съюзници

Експертите на Военното разузнаване на САЩ (MI) разкриват взаимноизгодните връзки на ИД с двама ключови съюзници на ислямистите: иракските сунитски племена и активистите на БААС от времето на Саддам Хюсеин. Без тях Ислямска държава нямаше да е в състояние да управлява завоюваните територии, нито да използва пълноценно военната си машина. И двамата съюзника са доста далеч от идеологията на ИД. Така, повечето племена се придържат към умерени възгледи, а корените на баасизма са социални и националистически, но ги обединява стремежът за борба срещу правителството в Багдад, олицетворявашо шиитското мнозинство в Ирак и преследванията срещу сунитите и баасистите.

САЩ дълго време подценяваха тези два крайъгълни камъка. След падането на режима на Саддам, американските генерали се отнасяха подчертано презрително към създадените от него структури, отстранявайки ги напълно от управлението на страната и тласкайки ги по този начин в обятията на джихадистите. Що се отнася до ролята на племената и клановете, които от векове живеят по тези земи, отношението към тях беше крайно непоследователно: първоначално САЩ просто ги игнорираха, след това ги превърнаха в опора на борбата си срещу Ал Кайда, а накрая ги оставиха на милостта на фундаменталистите. В резултат от това, възстановяването на доверието им изглежда изключително трудно. Междувременно, ИД съумя - предоставяйки им длъжности и финансиране - да привлече племенните вождове и баасистите, интегрирайки ги в администрацията на новата квазидържава.

Какво следва да се направи? Както изглежда, анализаторите от армията на САЩ изключват възможността за преки действия от страна на Запада за разрушаването на тези алианси. Според тях, за прекъсването на тези връзки, трябва едновременно иракските власти да предприемат правилните действия, а Халифатът да допусне серия от грешки. Засега обаче не се забелязва нищо подобно. Както е известно, през 2014, под силния натиск на САЩ беше отстранен иракският премиер Ал-Малики. Той беше шиит и осъществяваше жестоки репресии срещу сунитите. Наследникът му обаче, до днес не е направил нищо за да си върне териториите, завладени от ИД. Що се отнася до останалата част от Близкия Изток, дори военните анализатори смятат, че по-голямата част от населението не подкрепя Ислямска държава, макар че в много държави от региона има симпатизанти на ИД.

"В крайна сметка, са налице благоприятни условия за безпрецедентна по мащабите си кампания за набиране на доброволци в редовете на ИД и в подкрепа на ислямистите. Затова правителствата на държавите от региона (както и САЩ) трябва да си дават сметка, че действията, насочени срещу ИД, са в състояние да провокират вътрешно разделение и конфронтация с част от местното население". В тази връзка, Пентагонът ясно предупреждава, че всяка военна намеса на други държави би могла да донесе повече вреда, отколкото полза, защото може да съдейства за още по-дълбокото проникване на ислямистите в другите арабски държави.

Как могат да бъдат спрени ислямистите

Опитвайки се да изяснят целите на Ислямска държава, четирима преподаватели от Южнокалифорнийския университет са анкетирали 59 международни експерти и, паралелно с това, са анализирали голямо количество документи на ИД. Тези цели са формулирани в четири простички и на пръв поглед банални точки. И така, планът на ИД включва създаването на Халифат на територията на Ирак и целия Изток. Следва поставянето на тези региони под контрол и организиране на тяхното управление. Третият етап е разпространението на ислямските закони на всички континента, а четвъртият - възстановяването на мощта и величието на сунитския ислям. Тоест, на практика планът не си поставя никакви граници.

На този фон възможностите за противопоставане на ИД са силно ограничени. В доклада, за който споменах в началото, не се разглеждат военните фактори, а само противопоставянето на "невидимата мощ" на Халифата, благодарение на която ИД съществува и просперира. Предполага се, че за успешна борба с ИД следва да се заложи на другите сунитски арабски държави, като Египет, Йордания, Саудитска Арабия и страните от Персийския залив, но както изглежда в момента те не са готови да се включат активно в тази битка.

"Правителствата на арабските сунитски държави възприемат ИД като религиозна сила, която противодейства на влиянието на шиитите и иранците в региона. Докато Халифатът не бъде признат като заплаха за вътрешната им стабилност, те нямат особени стимули да се противопоставят на Ислямска държава". Означава ли това, че мобилизацията на арабите за борба с ИД е неизпълнима задача? Авторите на доклада не твърдят това. Според тях: "В арабските сунитски държави има значителен дял активно и влиятелно население, обявяващо се против плановете на ИД да свалят техните правителства. Водачите на Ислямска държава поддържат една много тънка граница между демонстрацията на заплахата, която представляват за вътрешната сигурност на въпросните страни, и запазването на симпатиите на местното население и кредиторите на ислямистите в тях". Тоест, задачата е да бъде стимулирано осъзнаването на опасността в арабските столици и, като минимум, те да усетят заплахата от продължаващата експанзия на ИД. В момента обаче, само правителствата на Египет, Йордания и Ливан, които са наясно, че се намират на предната линия, реално се борят срещу ИД. Останалите се ограничават с минимални усилия в тази посока и то най-вече за да не дразнят западните държави.

Как да бъде ерозирана подкрепата за ИД

Впрочем, има и друго направление, по което следва да бъдат предприети конкретни стъпки, като целта е да бъде ерозирана подкрепата на вождовете на сунитските племена на териториите, контролирани от ИД. Това обаче не е толкова лесно. "Психологията на сплашването, аурата на победата и прагматичният политически разчет увеличават подкрепата на иракските елити и способността на ИД да упражнява контрол над овладението от нея територии и тяхното население". Истината е, че "съучастието и подкрепата на сунитската племенна върхушка се основава по-скоро на материални фактори, отколкото на възприемането на философията на ИД, т.е. подкрепата за ислямистите се дължи по-скоро на страха и на дълбоко психологически причини, като например обидата от бедственото положение на сунитите".

Много важно е да отбележим, че в доклада се изтъква, че военният успех е важен за ИД, но не е единствения фактор, гарантиращ на ислямистите подкрепата на местното население. Разбира се, "победите на бойното поле и възприемането на Халифата като защитник на сунитите от Запада, от шиитите и от потисническите правителства, са взаимносвързани елементи, в чиято основа обаче стоят различни причини". Затова евентуално остъпление не би имало смъртоносни последици за ИД. То обаче би могло да нанесе силен удар по нейната власт, разрушавайки част от опорните и стълбове. Ето защо "възможнастта за контрол над населението и запазването на подкрепата на елита се основава на увереността, че ИД ще продължи да управлява и в бъдеще".

Военната победа над ИД може да създаде пукнатина в представата за нея, като защитник на сунитите. Към нея можем да добавим и това, което ние, в Италия, дефинираме като "операция за всяване на раздор", т.е. провокирането на съперничество между племенните вождове, "убеждавайки ги, че някои от тях са получили повече от останалите срещу подкрепата си за Халифата. На много територии пък, подкрепата на местните елити може да се отрази негативно върху лоялността на населението".

Накрая, съществува и едно двуостро оръжие и това е религиозната мотивация. Действително, "жестоката тактика и философия пречат на ИД да получи подкрепата на сунитската общност" в повечето арабски държави. В същото време обаче, "жестокото тълкуване на законите на Корана прави Ислямска държава уязвима само временно".  Според авторите на доклада, ако борбата с ИД се води само на основата на оспорването на нейната религиозна легитимност, това няма да ерозира сериозно мощта и. То обаче ще помогне за намаляване броя на онези, които са солидарни с нейните принципи.

В крайна сметка, докладът демонстрира сложността на създалата се ситуация. За нея няма просто решение, т.е. само бомбардировките не са достатъчни, впрочем дори и поражението на армията на ИД може да не реши проблема. Силата на Ислямска държава е в нейните идеи, а корените на успеха и са заложени в грешките на Запада. Именно в това се заключава и невидимата мощ на ИД, за борбата с която са необходими съгласувани действия в политическата, икономическата и военната сфери, при това в дългосрочен план и изискващи изразходването на огромни финансови средства. Засега обаче, никой не изглежда склонен да приеме това предизвикателство.

* Авторът е италиански експерт по въпросите на тероризма и организираната престъпност, анализатор на L'Espresso

{backbutton}

Продължаващата дълбока политическа трансформация в арабския свят предполага значителната поливариантност на дългосрочното развитие на региона. Така, част от лансираните в момента сценарии прогнозират тоталната архаизация на Близкия Изток, и изчезването му като самостоятелен субект в рамките на глобалната политическа система. Други, напротив, обещават бързата реинтеграция на региона, включително под религиозно-политически флаг, както и по-нататъшната му социално-икономическа модернизация и, съответно, нарастването на неговата тежест в световната политика.

Предвид това разминаване в прогнозите, вероятно има смисъл да концентрираме вниманието си върху два определящи параметри на развитието - на първо място, върху социално-икономическите тенденции, а на второ - върху перспективите за преодоляването на сегашната конфликтност и сценариите за постконфликна еволюция.

Безмислено е да се опитваме да проектираме с достатъчна степен на достоверност бъдещето на Близкия Изток в рамките на следващите сто години например, затова нека разгледаме два много по-близки прогностични хоризонта.

Първият е в рамкита на следващите пет-десет години, т.е. до 2020-2025. Нека предположим, че съвсем скоро ще имаме ясни победители и победени във водещите се в региона граждански войни. Да предположим също, че още утре, или най-много след една година, раздиращите Близкия Изток конфликти ще се окажат ако не разрешени, поне замразени.

При подобно развитие на държавите от региона ще са необходими не повече от пет години за да определят основните параметри на новата конфигурация в него. Ако пък през следващите години не бъде постигнато нормализиране на ситуацията в Сирия и Ирак и не бъдат положени достатъчно сериозни усилия за прекратяване на насилието и укрепване на държавността в Либия, или пък не бъде възобновен вътрешнонационалният диалог в Йемен, т.е. ако всичко си остане така, както е в момента, и войните в тези страни окончателно придобият характера на продължителни конфликти, завършването на регионалната трансформация ще проточи като минимум поне още десетина години.

Накрая, ако сегашните конфликти се разпространят и в държави, които днес все още не са засегнати от тях, включително в демонстриращите относителна устойчивост към сътресенията монархии от Персийския залив, Йордания, Алжир и стабилизиралият се (поне на пръв поглед) след двете последователни "революции" Египет, регионалната турбулентност със сигурност ще се проточи още повече.

Системата, която ще се формира към края на този период, т.е. приблизително около 2030, вероятно ще може да просъществува поне няколко десетилетия (30-50 години), докато Близкият Изток отново не стане сцена на сътресения, с чиито последици обаче ще трябва да се справят вече новите поколения. Което означава, че вторият възможен хоризонт за прогнозиране на събитията в региона е около 2050. Независимо от това, че една толкова отдалечена перспектива няма как да не изглежда повече или по-малко размита, за някои неща все пак можем да говорим с достатъчна доза увереност.

Социално-икономическите детерминанти

След няколко десетилетия държавите-износители на петрол ще загубят предимствата, с които се ползват в момента на глобалния енергиен пазар. Петролният им добив вече премина своя връх и, съответно, ще им се наложи или да развиват алтернативните енергийни източници (най-вече слънчевата енергетика), или радикално да трансформират икономиката си, като я диверсифицират, отказвайки се от енергийната и доминанта. По този път вече вървят малките държави от Персийския залив като Бахрейн например. Доколко обаче и другите са готови да тръгнат по него остава голям въпрос.

Бюджетът на Саудитска Арабия в % от нейния БВП

Бюджетът на Саудитска Арабия в % от нейния БВП

Ако тези страни не успеят да се адаптират към новите условия, ги очакват много сериозни изпитания: икономическа деградация, ръст на конфликтите, архаизация на и без това достатъчно традиционните социуми и тяхната политическа радикализация. Разбира, най-голям риск в това отношение съществува за Саудитска Арабия, която впрочем, може да се сблъска с този проблем и по-рано. Кралството и в момента е в състояние да изпълнява социалните си ангажименти само при сравнително високи цени на петрола. Характерно е, че за първи път от много години насам страната влиза в 2016 с бюджетен дефицит (1). Ако през следващите години политическият елит, институциите и обществото демонстрират сравнителна устойчивост към вътрешните и външни предизвикателства, а управляващият елит съумее да продължи модернизацията, включително в социалната и политическата сфери, Кралството вероятно ще успее успешно да се трансформира и да усвои нова ниша в рамките на световната икономическа и политическа система.

Пред реализацията на този оптимистичен сценарий обаче, има две очевидни препятствия. Запазващата се архаичност на политическите институции в условията на социална модернизация води до увеличаване на закостенялостта и тромавостта на системата и намалява способността и да реагира на вътрешните предизвикателства. Липсата на съвременни граждански институции води до отчуждаването на обществото от властта. Съвкупността от тези два фактора лишава елита от мотивация за промени, тъй като вижда в тях предимно източник на заплахи, а не възможност за укрепване на системата.

За държавите от Северна Африка и, най-вече, от Магреб, от ключово значение ще бъде динамиката на отношенията им с Европа. При благоприятно развитие на събитията можем да прогнозираме укрепване на тяхното социално-икономическо взаимодействие и дори частичната им икономическа интеграция. При неблагоприятния вариант (включително при изостряне на кризата в ЕС) обаче, социално-икономическото развитие на Магреб рискува да бъде отхвърлено назад, което ще провокира ръст на социалното напрежение, а възможно и политическа деградация (2).

Във все по-остър ресурсен проблем на региона ще се превръща дефицитът на вода, който и в момента генерира конфликтност на всички равнища - от локално до междудържавно. С определени ресурси за компенсиране на този дефицит разполагат държавите от Северна Африка (за сметка на използването на подземни води), както и някои други страни. Доколко реално ще се окаже използването на тези запаси при дългосрочно запазване на политическата нестабилност в региона, остава неясно. Ако не бъде намерено решение на водния проблем, можем да прогнозираме нарастване на конфликтността, най-малкото в египетско-суданските, сирийско-израелските, сирийско-турските, саудитско-йеменските, саудитско-йорданските и палестинско-йорданско-израелските отношения.

Що се отнася до социалната сфера, можем с увереност да твърдим, че след 40 години арабският свят ще се сблъска с нова демографска криза. Онези, които днес са на 25, ще достигнат пенсионна възраст. Именно това поколение в момента олицетворява т.нар. "младежка лавина", чиито проблеми на трудовия пазар бяха сред причините за "арабската пролет" в Тунис, Египет и други страни. Тоест, към онзи момент силно ще нарасне икономическото бреме върху икономически активното население в региона, което може да провокира още по-голямо социално напрежение.

Друг фактор, пряко влияещ върху социалното развитие в региона, е системата на половите и сексуални отношения. Ако се запази сегашната тенденция към архаизация на социалната сфера, включително на специфичните (и несвойствени преди за повечето арабски общества) представи за социалната роля на жената и отношенията между половете, които до голяма степен се определят от парадигмата на салафитския дискурс, фрустрацията на арабската младеж в това отношение ще се задълбочи. Невъзможността да водят нормален сексуален живот преди сключването на брак и паралелното повишаване на брачната възраст, наред със задълбочаващото се сепариране на половете, ще се превърнат в генератор както на социално напрежение, така и на повишена обществена агресия.

 

Религии и религиозни течения в Близкия Изток

Религии и религиозни течения в Близкия Изток

Накрая, следва да споменем за възможната трансформация на социалната роля на религията, която оказва съществено влияние в региона днес, а най-вероятно ще го запази и в бъдеще. Ако в арабските държави не бъде формулирана нова и привлекателна за масите идеология (което, както изглежда, няма да се случи и то не по регионални, а по глобални причини, свързани с ограничаване ролята на идеологиите в съвременния свят въобще), религиозният дискурс и конфесионалните идентичности ще запазят ролята си на основен източник на вдъхновение и генератор на смисли за интелектуалните елити. При това вероятно ще се задълбочи диференциацията в интерпретацията на религиозните текстове. Като цяло, религиозната трансформация ще зависи от социалната трансформация.

В страните, които са по-напред от останалите по пътя на модернизацията, "вратите на иджтихада" (т.е. правото на свободно тълкуване на свещените текстове на исляма) ще се отварят все по-широко, което може да доведе до индивидуализация на религията и, частично, дори до нейната "приватизация".

Така, при благоприятно развитие на събитията, Тунис например, ще може да развива националната си традиция на умерен ислям, чиито основи са поставени от религиозната школа Садикия още през ХІХ век.

На свой ред, Египет - ако съумее да разреши многобройните си икономически проблеми, а тенденцията към модернизация се усили, би могъл да се обърне към наследството на Мохамед Абдо и други религиозни реформатори от началото на ХХ век.

Конфесионалната еволюция на Мароко пък, вероятно ще бъде свързана с развитието на суфиските школи, противопоставящи се на архаизма на салафитите. Впрочем, тук е възможен и съвършено противоположния вариант, а именно противопоставянето между "съвременния" салафизъм (в духа на реформаторите от началото на ХХ век) на "архаичния" салафизъм.

Без оглед на конкретните и традиционно зависещи от местната специфика варианти на развитие, във всички устойчиво модернизиращи се арабски общества религията може да заеме примерно същото място, както и в англосаксонските държави. В резултат от това самите тези общества ще могат да се измъкнат от "капаните на ислямския разум", описани от алжирския теолог Мохамед Аркун, и да се обърнат към традициите на ислямския индивидуализъм.

Така разбирана обаче, религията престава да бъде основа на общите ценности, което заплашва обществото с атомизация и появата на множество разделителни линии.

В същото време, в държавите, на които предстои да изминат сложния път на постконфликтното възстановяване, ролята на конфесионалната идентичност ще си остане много голяма, а религията може да се превърна в основа за възраждането на държавността и системата на социалните отношения. За тези държава е по-висока вероятността за развитие на салафитския ислям, който е социоцентричен и може ефективно да консолидира и мобилизира обществото, като не просто придава божествен смисъл на земното човешко битие, но и превръща този смисъл във висша социална ценност. Макар че в началния етап на постконфликтното възстановяване на обществото подобни интерпретации на религията със сигурност ще се окажат много търсени, постепенно ще се очертае и ролята им на спирачка на социалното развитие.

При това за целия регион ще се запази тенденция към конфесионална хомогенизация на обществото и изтласкването на конфесионалните малцинства, влияние за което впрочем ще оказват не събитията от 2050, а спецификата на текущите конфликти.

Динамиката на конфликтността и диференциацията между държавите

Динамиката на развитие на различните държави от Близкия Изток ще бъде още един фактор, определящ характера на развитие на региона, като цяло. Разбира се, при всяко развитие на събитията в арабските държави ще се запазят множеството възли на социално-икономически, политически, религиозни и други противоречия, както и дисбалансът в развитието им, които обуславят и силната уязвимост на региона пред лицето на вътрешните и външни предизвикателства. Наличието им позволява да постулираме голямата вероятност за възникване на социални и политически кризи, както и на конфликти с различна интензивност в повечето държави от региона, включително стабилните в момента Алжир, Египет, Саудитска Арабия и др. Но, ако прогнозирането на зараждането на нови конфликти изглежда безмислено, динамиката на развитие на вече течащите - либийския, сирийския, йеменския и другите по-малко интензивни - очевидно ще повлияе и върху картата на региона, и върху характера на развитието му за години напред.

Всеки от конфликтите може да се развие по три основни сценария. Позитивният сценарий предполага възстановяването на държавността и управленските институции.

Умерено-негативният сценарий предвижда фактическото раздробяване на държавите, включително чрез формалната им (кон)федерализация, която в резултат от слабостта или дисфункционалността на институциите ще доведе на практика до загуба на контрола на центъра върху периферията, постепенното формиране в периферията на алтернативнивни властови центрове и до сецесия. При подобно развитие на събитията, Либия може да се разпадне на две или три държави (по-скоро на две), Йемен - на две държави, а Сирия - минимум на три, макат че експертите допускат и много по-голям брой. Отделни части от разпадналите се държави могат да станат част от съществуващите в момента: Киренайка например може да се присъеди към Египет, а сирийски Кюрдистан да се обедини с иракския и т.н.

В резултат от раздробяването ще възникнат слаби и дори нежизнеспособни държавни образувания, лишени от икономически ресурси за развитие. Дефицитът на ресурси и слабостта на институциите ще доведат до изостряне на борбата вътре в елитите, нов ръст на конфликтността и, възможно, до по-нататъшно раздробяване.

Накрая, третият, още по-негативен сценарий предполага дълготрайното запазване на конфликтността, пълна деградация на институциите на държавната власт и задълбочаваща се архаизация на обществата.

Последните два сценария, правят много вероятно разпространението на конфликтите и на територията на съседните държави: Йордания, Ливан, Турция и Саудитска Арабия в сирийско-иракската зона; Тунис и Алжир - в зоната на Магреб. Впрочем, по отношение на Магреб подобно развитие е по-малко вероятно по чисто географски причини: обширните и слабонаселени територии на Северна Африка намаляват концентрацията на заплахите.

Но дори и при най-позитивно развитие на събитията пълното икономическо възстановяване на обхванатите от конфликти държави очевидно ще отнеме не година или две, а в най-добрия случай десет-двайсет години. В по-отдалечена перспектива все едно ще се сблъскаме с архаизирани общества, които на практика ще трябва наново да изграждат икономическите и политическите си структури.

В случай че се реализира позитивният, или поне не най-негативният сценарий, можем да очакваме усилване на икономическата, социалната и политическата диференциация между държавите от региона. В страните, имали късмета да не бъдат пряко въвлечени в конфликти или успели да се измъкнат от тях сравнително бързо и безболезнено, ще продължи развитието на държавните институции и гражданското общество, ще продължи и ще се задълбочи социалната модернизация. В момента най-вероятните кандидати да тръгнат по този път са Мароко, Тунис и Египет. Към тях можем да добавим Алжир и малките държави от Залива и най-вече Бахрейн и ОАЕ, а вероятно и Кувейт. Разбира се, във всяка от тези страни, процесът ще има своята специфика.

Държавите от Магреб най-вероятно ще продължат да заимстват модернизационния опит на Европа, макар че ще съхранят специфичните си черти. Засега най-далеч по пътя на модернизацията е стигнал Тунис, където вече има гражданско общество и реално функциониращи демократични институции, а традиционните елементи както в системата на политическите отношения, така и в икономиката, и в социалната структура, се проявяват по-слабо, отколкото в другите държави. Въпреки сегашната нестабилност на вътрешнополитическата ситуация в страната, автентичността и дълбоко вкоренените демократични институции дават на Тунис нелоши шансове за успешно развитие при благоприятна за това регионална ситуация и намаляване на външните заплахи.

Ако в близко бъдеще Алжир стартира реални реформи, страната ще може да повтори туниския път към модернизацията, чиято реализация тук, както и в Египет, ще се усложнява от проблемите на социално-икономическото развитие: високият дял неграмотно население, голямата бедност, силните традиционни социални институции и т.н. Предвид известната прилика между политическите системи на Египет и Алжир (важната роля на армията и специалните служби, силната централизация на властта и т.н.), двете държави ще си останат президентски републики, като консервативният елемент в тях ще е по-ясно изразен, отколкото в Тунис.

Накрая, в Мароко вероятно ще продължи процесът на делегиране на пълномощия от монарха към парламента и правителството и в резултат традиционните елементи на династическата власт ще се превърнат по-скоро в декори на политическата система. Правовите норми в страната продължават да се доближават до европейските стандарти, което обаче може в определен момент да доведе до нарастване на вътрешните противоречия. Постепенната европеизация на политическата система и развитието на социалната сфера ще доведат и до модернизацията на обществото. Следствие от това ще бъдат, на първо място, постепенната десакрализация на монархията и намаляване авторитета на кралската династия, а на второ - усилващите се претенции на обществото за по-сериозно участие в политиката. В същото време, щом модернизацията застраши интересите на монархията, последната, която не е склонна да се откаже от своите икономически и други интереси, ще бъде принудена да се защити, обръщайки се към традиционните основи на властта. Всичко това може в бъдеще да доведе до сериозно нарастване на конфликтността.

В малките държави от Залива процесът ще се развие малко по-различно - както заради слабостта на европейското влияние, така и заради изначално по-ниското равнище на социалната и политическата им модернизация. Разбира се, получилите европейско образование млади представители на местните елити, които вече започват да идват на власт в тези страни, могат да станат фактор за прогрес. Възползвайки се от все още съществуващите икономически предимства те могат да ускорят модернизационните процеси, полагайки усилия за укрепване на държавните институции и (което изглежда по-малко вероятно) за развитието на институциите на гражданското общество. В този случай, в рамките на следващите 40 години, т.е. до 2056, тези държави ще продължат да бъдат монархии, но ролята на законодателната власт и гражданското общество ще стане по-голяма. В същото време, и традиционните елементи на управлението, и традиционните ценности ще се усещат в тези страни по-силно, отколкото в Мароко например.

Въэпреки че в отделни арабски държави могат да бъдат реализирани различни сценарии - от позитивни до крайно негативни, запазването на известно регионално единство прави невъзможна пълната изолация на едни страни или субрегиони от други. Съответно, няма как да прогнозираме възможността за реализацията на едни или други сценарии, в чистия им вид.

Регионалната перспектива

Обликът на региона до голяма степен ще се определя е от протичащите в него интеграционни процеси. В момента тук има три потенциални огнища на субрегионална интеграция: Персийският залив, Леванта (с Ирак) и Магреб.

В първото интеграционните процеси в рамките на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) вече са стигнали по-далеч, отколкото където и да било другаде в Близкия Изток. При благоприятно развитие на събитията в страните от ССАДПЗ тази тенденция ще се запази. Но, дори и в отдалечена перспектива процесът едва ли ще доведе до изграждането на силни наднационални политически институции. Основното внимание по-скоро ще се отделя на икономическото, военното и, вероятно, правното сътрудничеството между държавите. Страхът да не загубят политическия си суверенитет още дълго ще определя подхода им към интеграционните процеси.

Ако бъде стартиран, интеграционният процес в Леванта и Ирак ще протича в изключително сложните условия на посткризисното развитие на субрегиона и частичната загуба от страните в него на самостоятелността си на световната сцена. Макар че тук икономическата интеграция изглежда слабоперспективна, някакви форми на политическа интеграция (например посредством създаването на голяма субрегионална конфедерация) могат да имат място, именно с цел ограничаване на конфликтността и решаване на проблемите, породени от преформатирането на картата на региона. Ако на глобално равнише продължи кризата на националните държави и се запази тенденцията за замяната им с някакви други регионални политически образувания, реализацията в Леванта на идеите на демократичния конфедерализъм могат да се окажат обещаващи.

Накрая, в Магреб, интеграцията по оста Изток-Запад не изглежда перспективна. Политическите системи на държавите от региона са, едновременно, и разнообразни, и (като цяло, с изключение на Либия) самодостатъчни, а икономиките им са слабо обвързани една с друга. Затова е по-вероятно развитието на някакви форми на предимно икономическа интеграция в рамките на Средиземноморието, по оста Север-Юг. Както изглежда, Магреб и в по-отдалечена перспектива ше продължи да бъде зависим от извънрегионални силови центрове. Частичното размиване на суверенитета, естествено, ще бъде свързано с интеграционните процеси, по-дълбоката интеграция на арабските държави в глобалната икономическа система и другите аспекти на глобализацията. Друг източник на зависимост ще стане нуждата на държавите, преживели дълбоки сътресения и конфликти, от значителна икономическа помощ, което, на свой ред, ще им наложи да поемат определи ангажименти пред своите донори.

Всичко това очертава ако не мрачна, то доста тревожна картина на бъдещето, изпълнено с конфликти, социално-икономически заплахи и политически неуредици. Преодоляването на бъдещите предизвикателства ще изисква от арабския свят най-вече способност да възприеме натрупания до момента световен опит в сферата на модернизацията и развитието на държавността. В това отношение, определен ресурс могат да се окажат мощните арабски общности, живеещи в момента на Запад, които бързо се модернизират, но запазват историко-културната и конфесионалната си идентичност. В случай, че сред тях са наложи идеята за връщането им в родината, в резултат от тържеството на консерватизма и усилване на тенденцията към изолационизъм в западните държави, тези арабски репатрианти могат в бъдеще да се превърнат в автентичен фактор за прогреса, съумявайки едновременно да съдействат и за ускореното развитие на арабския свят, и за неговата социално-политическа хармонизация.

 

Бележки

1. Nereim V. $50 Oil Puts Saudi Budget Deficit Beyond Reach of Spending Cuts // Bloomberg Business [электронное издание], 17 сентября 2015. http://www.bloomberg.com/news/articles/2015-09-16/-50-oil-puts-saudi-budget-deficit-beyond-reach-of-spending-cuts.

2. Филоник А. Сценарии развития арабских стран до 2050 г. // Оценки и идеи: бюллетень Института востоковедения РАН. Т. 1, №4, июль 2013. http://old.ivran.ru/attachments/747_bull4.pdf.

 

* Ръководител на Центъра за арабски и ислямски изледвания в Института по изтокознание на Руската академия на науките

{backbutton}

САЩ, Китай, Русия и конфликтните зони на планетата според списание „Лимес”

САЩ, Китай, Русия и конфликтните зони на планетата според списание „Лимес”

 

Дефинираме сигурността като защита, охрана, опазване. Сигурността се гарантира в личен, фирмен, социален, стопански, екологичен и прочие контекст. Когато говорим за национална сигурност обаче, имаме предвид преди всичко опазването на териториалната цялост и суверенитета на държавата.

Националната сигурност следва да се разглежда като цялостна интегрирана система, функционираща преди всичко чрез институциите на държавната власт (основно чрез структурите на службите за сигурност) в рамките на техния капацитет и правомощия, дадени им от конституционната и законово-нормативната уредба. В по-широк план можем за определим националната сигурност като система, гарантираща опазването на жизнено важни интереси в политическата, икономическата, военната, културната, екологичната, енергийната, хуманитарната и прочие сфери, от които зависи възпроизводството, благосъстоянието и развитието на нацията (държавата).

Националната сигурност има вътрешно и външно измерение. Вътрешното измерение се асоциира с обществения ред и сигурността в държавата и гарантирането на нейното нормално функциониране. Външното измерение на националната сигурност се свързва със системата на международните отношения, в която държавата реализира своите национални интереси. Основните цели и задачи на националната сигурност включват укрепване на отбранителните способности (военни и граждански), съхраняване и отстояване на националните ценности, традиции и идентичност във вътрешен и международен план, прогнозиране и неутрализиране на целия спектър от вътрешни и външни заплахи, застрашаващи териториалната цялост.

Налице е препокриване на понятийния апарат на националната сигурност и геополитиката. Геополитическата наука борави с  категории като географско положение, човешки потенциал (население, демографско състояние), ресурси - материални (природни, минерални, производствени), нематериални (културни, интелектуални, духовни, информационно-технологични) и институционални (организационни); образователен и научно-технически потенциал, количествени и качествени аспекти на силата (мощта).  В геополитически план, силата е способността (на базата на ефективното използване на наличните ресурси) да се контролират действията на останалите играчи. Анализът на системата за националната сигурност използва тези понятия в една или друга степен. Международното измерение на национална сигурност се реализира чрез структурите и средствата на дипломацията, разузнаването, отбраната, участието във военнополитически и икономически регионални съюзи и международни организации. Тези категории пък са неразделна част от геополитическия анализ.

Целите и задачите в сферата на национална сигурност на САЩ, Русия, Китай се излагат в доктрини, стратегии, концепции, законодателни и нормативни актове. В този смисъл документите, третиращи националната сигурност, имат доктринален и стратегически  характер. Те обаче са написани на обтекаем, дипломатичен език, скриващи редица аспекти на реалната политика.

Националната сигурност на САЩ

През 1939, с решение на Франклин Рузвелт, към президентската администрация е учредено Изпълнително управление на президента (УИВП). Управлението концентрира основните аспекти на държавата власт в ръцете на президентската институция. В рамките на УИВП действа и Съвет за национална сигурност (СНС). Неговите функции и правомощия са регламентирани със специален закон от 1947. Той полага основите на националната сигурност на САЩ. СНС представлява съвещателен орган по въпросите на вътрешната, външната и военната политика. Президентът председателства заседанията на Съвета. В работата на СНС на постоянна основа участват вицепрезидентът, държавният секретар и министърът на отбраната. В качеството им на съветници, в СНС са включени и директорът на ЦРУ и председателят на Комитета на началник-щабовете на въоръжените сили. Апаратът на СНС се оглавява от съветника на президента по националната сигурност. По този начин СНС третира всички въпроси на националната сигурност. Управленската практика в САЩ показва, че съществува обединяване на въпросите на външната политика и националната сигурност. Често пъти съветникът по националната сигурност поема функциите на държавен секретар и обратното (примери: Хенри Кисинджер, Кондолиза Райс).

Американският президент Теодор Рузвелт пръв произнася  фразата "национална сигурност" през 1904 за да обоснове включването на Панамския канал в зоната на американските национални интереси. До средата на  ХХ век, обаче, американските стратези използват термина "отбранителна способност" и/или "държавна сигурност", като му придават предимно военнополитическо значение.

Националната сигурност започва да се тълкува в по-широк смисъл: първо, като вътрешна сигурност, целяща генериране на вътрешно благосъстояние и развитие на нацията, и като външна (международна) сигурност, изразяваща се в отстояване на американския суверенитет, териториална цялост и реализиране на националните интереси в международните отношения.

Структурата на националната сигурност се дели: първо, на защита на трайни (жизненоважни) интереси, които са константни от създаването на САЩ; и на дефиниране на  цели и задачи по линия на националната сигурност в конкретен исторически период. Следва да се отбележи, че в условията на геополитическа нестабилност и нараснала външна заплаха, се засилват президентските правомощия в сферата на националната сигурност. Конгресът и групите за влияние играят по-второстепенна роля, медиите губят своята автономност и информационно обезпечават външнополитическия курс на президента (например, двете войни срещу Ирак в Залива и концентрацията на власт в президента след атентатите на 11/9 2001). И обратното, в периоди на геополитическо равновесие в международните отношения, се изостря вътрешнополитическият дебат по въпросите на националната сигурност между президентския съвет за национална сигурност, държавните агенции, неправителствения сектор и влиятелните бизнес и финансови лобита в американския политически истъблишмент.

Наблюдават се известни разлики между републиканци и демократи в сферата на националната сигурност. Републиканците се придържат към принципите на real politik и доктрината за националния интерес, докато демократите изповядват идеите на неолиберализма, като за последните са важни не средствата и пътищата за реализиране на националния интерес, а крайния резултат. Демократите в по-голяма степен от републиканците, използват инструментариума на международните организации и съюзи за реализиране на американския национален интерес. В републиканските администрации представителите на военния истъблишмент, едрия бизнес и водещи геостратези отговарят за националната сигурност (например, Кисинджър, Хейг, Шлезинджър, Пауъл), докато в администрациите с президенти-демократи въпросите на националната сигурност са поверени на учени, юристи и конгресмени (Ванс, Бжезински, Олбрайт, Талбот, Райс).  Електоралната база на републиканците са по-консервативно мислещи американци, изповядващи традиционни християнски ценности, докато за демократите обикновено гласуват имигрантските общности, подкрепящи мултикултурализма, еврейските обединения, дребното фермерство, представителите на свободните професии. Разбира се, следва да се отчита относителната условност на тези разделения.

Президентът, в качеството му на ръководител на изпълнителна власт и главнокомандващ ВС на САЩ, играе водеща роля при формиране на доктрината за национална сигурност. Тази доктрина кристализира на базата на периодично изготвяни стратегии за национална сигурност под егидата на президентската администрация. Тя се допълва от други четири доктринални документа: "Преглед на ядрената политика", "Преглед на въпросите на противоракетната отбрана” и "Стратегия в сферата на киберсигурността",  които отразяват по-широко приоритетите на американския политически елит по въпросите на външната политика и националната сигурност. От сравнителния преглед на различните редакции на Стратегията за национална сигурност на САЩ може да се съди за приемствеността и новите моменти в осъществяването на американската външнополитическа стратегия. Така например, в документа от 2002, изготвен по времето на управлението на Джордж Буш-младши, ударението се поставя върху водене на превантивни войни, справяне с асиметричните заплахи и началото на войната срещу глобалния тероризъм. В документа, изготвен от администрацията на Обама през 2010, се запазва тезата за необходимостта от запазване на американското военно превъзходство над реалните и потенциални противници, но се променят средствата на неговото постигане. Категорията "ислямски радикализъм" се заменя с общата формулировка "тероризъм". За администрацията на Обама тероризмът не е противник, а тактика на въоръжено насилие. Най-сериозната заплаха за националната сигурност на САЩ е заплахата от неконтролирано използване на оръжие за масово поразяване от терористични групировки. По този начин укрепването на режима на неразпространение е ключов външнополитически приоритет, присъстващ в основните документи, третиращи въпросите на националната сигурност. Акцентите при Обама са върху възраждането на икономическата и технологична мощ на САЩ чрез приемане на мерки за съкращаване на дефицита на федералния бюджет, инвестиции в образованието, научноизследователски и развойни дейности. Обръща се по-сериозно внимание на овладяването на климатичните промени чрез увеличаване дела на "зелената" енергетика в американската икономика. Във века на мрежовите интернет-технологии на преден план излиза въпросът за безопасността на критичната информационна инфраструктура. В последните редакции на Стратегията за национална сигурност трайно присъства  киберсигурността като важен елемент от националната сигурност. Тя е невралгичен аспект в американо-китайските отношения. За първи път в доктриналните документи се отбелязва важността на интегрирането в обща система на основните инструменти на американската мощ -  дипломация, военна сила, търговско-икономическа експанзия и разузнавателни служби, с оглед защитата на националната сигурност.

В геополитически план, в предпоследната редакция на Стратегията за национална сигурност от 2010, САЩ де факто признават прехода от еднополярен към многополярен свят, макар че терминът "многополярен" не присъства в документа. Признава се утвърждаването на нови "центрове на влияние" (Китай, Русия, Бразилия, Индонезия, Южна Африка, Саудитска Арабия, Нигерия), с които САЩ ще трябва да работят по линия стратегическата сигурност. Рамкират се предимствата на колективните усилия за поддържане на глобалния мир и сигурност на базата на нормите и принципите на международното право. САЩ се стремят да съхранят своето глобално лидерство чрез укрепване на трансатлантическата отношения с Европа (в т.ч чрез военностратегическата и геополитическа обвързаност на Европа в рамките на НАТО и геоикономическо позициониране на територията на Стария континент чрез създаването на зона за свободна търговия между САЩ и ЕС). В актуализираната стратегия от февруари 2015 администрацията на Барак Обама отдава значимото на историческия пробив в отношенията с Иран в резултат на споразумението за иранската ядрена програма. САЩ анализират дестабилизирането на положението в Близкия Изток основно в контекста на шиитско-сунитския религиозен сблъсък и терористичната организация "Ислямска държава", без да дават оценка на геополитическите последици за региона в резултат на насърчаваната от тях "Арабска пролет".

Подходът към Китай се характеризира: от една страна с призив към Пекин да поеме по-голяма отговорност в управлението на глобалната финансова и икономическа система, но не като съперник, а като партньор на САЩ (в този контекст следва да се разглежда решението на МВФ да включи китайския валутен юан (женминби) в кошницата на резервни валути от 1 октомври 2016); от друга страна, САЩ ще противодействат на опитите на Поднебесната да намали геополитическата тежест на САЩ в Азия, като продължат да укрепват съюзническите си отношения с Япония, Южна Корея, Филипините, Австралия. САЩ се опитват да интернационализират въпроса за териториалните спорове между Китай и азиатските му съседи в Южнокитайско море. Пекин отговаря със засилено военно строителство. В документа от 2010 ясно проличава американската загриженост от бързите темпове на модернизацията на китайските въоръжени сили (НОАК), с което се променя  военностратегическият баланс в Азиатско-Тихоокеанския регион. Стратегията на САЩ е да не допуснат руско-китайското стратегическо партньорство да придобие изразена антиамериканска насоченост. Стратегията на САЩ спрямо Китай включва елементи на сдържащо балансиране чрез развиването на по-тесни отношения с Индия и възпиране на китайската икономическа регионална експанзия чрез създаването на Транстихооокеанската зона за свободна търговия. Темата за състоянието на човешките права в КНР трайно фигурира в стратегията за национална сигурност на САЩ, но носи дежурно декларативен характер и реално не влияе върху динамиката на американо-китайските отношения.

Ако в редакцията на стратегията от 2010 се отбелязва завръщането на Русия на международната арена и акцентът се поставя върху необходимостта от сътрудничество с Москва по линия на съкращаване на ядрените арсенали, укрепване на режима на неразпространение, борбата срещу екстремизма в Афганистан, в документа от 2015 отчетливо се наблюдава рестартиране на стратегията на сдържане на Кремъл (характерна за периода на студената война) заради анексирането на Крим и дестабилизирането на Украйна, без обаче да се признава ролята на САЩ за неконституционната смяна на властта в Киев и за налагането там на враждебно на интересите на Москва прозападно правителство. Руско-американското геополитическото надлъгване в постсъветското пространство (Украйна, Молдова и Грузия) се пренася в Близкия Изток и Северна Африка след началото на третия президентски мандат на Путин. Сирийската криза е настоящата пресечна точка на руско-американския геополитически сблъсък в региона и, ако не бъде овладяна, има  потенциал да разпали световен конфликт с непредвидими последствия за човечеството. Афишираното сътрудничество срещу "Ислямска държава" е по-скоро израз на тактическо надхитряне и не е пример за руско-американско стратегическо взаимодействие за ликвидиране на терористичната организация.

Националната сигурност на Русия

Въпросите на националната сигурност (доктринално определяна като "държавна сигурност") се решават в рамките в Съвета за сигурност на Руската Федерация. Неговият статут, структура, цели и функции са регламентирани в конституцията и със специален закон от 1992. Съветът за сигурност предоставя изключителни пълномощия на руския президент в сферата на националната сигурност. Съветът е мозъчния и координационен  център, в който се взимат ключовите управленски решения в държавата. Съставът на Съвета включва водещите лица от изпълнителната и законодателна власт, както и от силовите структури. Организационно-технически и документално Съветът се управлява от Апарат начело със Секретар. Основната информационно-аналитична дейност се осъществява от постоянни и временни междуведомствени комисии в рамките на Съвета. Към Съвета за сигурност е създаден и Научен съвет, който осигурява научно-методологично и експертно-аналитично работатата му. Под ръководството на Научния съвет се провеждат изследвания, подкрепени с научнообосновани препоръки по въпросите на националната сигурност. В разширените заседания на Съвета участват и губернаторите на регионите. В рамките на Съвета за сигурност се изготвят годишни доклади за състоянието на националната сигурност. Докладът е програмен документ, запознаващ основните органи на държавната власт (на федерално и местно ниво) с текущите цели и задачи в сферата на вътрешната политика, външната политика, отбраната, социално-икономическата политика и сигурността.

Законово и нормативно въпросите на националната сигурност са регламентирани в чл. 83 от Конституцията на РФ и във "Федералния закон за сигурността".  В закона се фиксират принципите и съдържанието на дейностите за гарантиране на националната сигурност и правомощията и функциите на органите на държавната власт в тази сфера. В годишните послания на руския президент също се третират проблемите на националната сигурност.

В доктринален план, националната сигурност на Русия се дели на военна и отбранително-промишлената сигурност, международна сигурност, икономическа сигурност, държавна и обществена сигурност, антитерористична сигурност и информационна сигурност.

През последните години се обнародвани два основни документи, посветени на националната сигурност - "Стратегията за националната сигурност на РФ" до 2020. (2009) и "Военната доктрина на Руската федерация" (последна редакция от 2014). Предишните аналогични документи са от 1997 и 2000.

Настоящият вариант на стратегията за национална сигурност е силно идеологизиран. Авторите я представят като система от стратегически приоритети, цели и оценки. В стратегията са представени мерките, които следва да бъдат изпълнени в рамките на 11-годишен срок, но няма ясно разграничение на краткосрочни и средносрочни цели.

Стратегията предлага геополитически анализ на системата на международните отношения в раздела "Съвременният свят и Русия: състояние и тенденции на развитие". В руското стратегическо мислене светът се характеризира с раждането на нови центрове на стопански растеж и развитие, което променя глобалната геополитическата среда. Москва константно разглежда източното разширяване на НАТО като главна заплаха за своята националната сигурност. В този смисъл стратегическата цел на Кремъл е намаляване влиянието на евроатлантизма в европейски и световен мащаб. За целта Русия ще работи за формирането на полицентрична система чрез укрепване ролята на БРИКС, Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) и Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС). Мащабите и неизбежността на сблъсъка между Русия и Запада в постсъветското пространство карат Москва да форсира изграждането на Евразийски съюз под своя егида. От документа става ясно, че Русия разглежда Евразийския съюз като ядро на политическа, икономическа и културна интеграция и като инструмент за реализиране на енергийни, инфраструктурни и промишлени проекти от регионален характер. ШОС и ОДКС са важни за Москва с оглед укрепване на нейните позиции в Централна Азия и недопускане ръста на ислямски радикализъм на руска територия, както и на прекомерно западно влияние.  Руската уязвимост в икономически и технологичен план кара Кремъл да си постави стратегическата цел за мащабна модернизация на руската индустриална база и преодоляване на прекалената зависимост от износа на суровини и енергоресурси, което да направи руската икономика по-конкурентоспособна и да осигури по-осезаемо присъствие на страната в международното разделение на труда.

Спектърът от заплахи е фиксиран отчетливо във военната доктрина. Сред основните заплахи за националната й сигурност Русия визира преместването на военната инфраструктура на НАТО в близост до нейните граници; отслабване на стратегическата сигурност; милитаризирането на въздушното пространство с конвенционални оръжия (в т.ч оформяща се тенденция към пренасяне на надпреварата във въоръженията в космическото пространство); нарушаване режима на неразпространение на оръжия за масово поразяване; дестабилизиране на действащите политически режими в редица държави в постсъветското пространство и Близкия Изток; насърчаване на вътрешнодържавния сепаратизъм и конфликтите на етнонационална основа. В последната редакция на военната доктрина, за първи път след краха на Съветския съюз, Москва ясно заявява своя стратегически интерес към Арктическия регион. В руското стратегическо мислене Арктика е съпоставима с усилията на страната по усвояване на космоса. Регионът е важен за Русия от гледна точка на контрола върху стратегически енергийни и минерални ресурси, трасетата за търговско корабоплаване и разширяването на изключителната икономическа зона.

В условията на пропагандно-информационна война между Запада и Русия, Москва обръща особено внимание и на укрепване на информационната сигурност. От 2000 е в сила и Доктрина за информационна сигурност. В доктрината информационната среда се разглежда като системоообразуващ фактор, който въздейства върху политическата, военната, икономическата, културната и образователната сфери на сигурността. Гарантирането на националния интерес в информационната област обхваща в т.ч. и опазване на информационните структура и ресурси от кибератаки. Насърчаването на националната изследователско-развойна дейност в сферата на информационните и телекомуникационни технологии се смята за важна част от укрепването на информационната сигурност на Русия.

Националната сигурност на Китай

Конституцията от 1982 законодателно разделя партийната от държавната власт. Във връзка с това е учреден Централен военен съвет (ЦВС), който ръководи въоръжените сили и държавата, и има широки правомощия в сферата на националната сигурност. Председателят на ЦВС и неговите заместници се излъчват от китайския парламент (Общокитайскота народно събрание и Постоянния му комитет) и се отчитат пред него. Независимо от това Компартията упражнява строг контрол върху правоохранителните органи, армията и силите за сигурност. Това става чрез съвместяване на членството във ЦВС и Военния комитет на КПК. Председателят на ЦВС не може да бъде одобрен от китайския законодателен орган без препоръката на висшия военен партиен орган.

Законът за държавната отбрана от 1991 определя правомощията на държавните органи в сферата на националната сигурност (доктринално дефинирана като "обществена сигурност"). Законът предвижда създаване на междуведомствени структури с координационни функции в сферата на сигурността.

През 1993 е приет Закон за контраразузнаването на фона на събитията на площад Тянанмън (1989), квалифицирани от Компартията като опит за ликвидиране на правителството и разчленяване на държавата. В стремежа си да избегне драстично усложняване на отношенията със Запада през този период, в закона Пекин набляга върху традиционните вътрешни компоненти на сигурността.

През 2015, на заседание на Постоянния съвет на Общокитайското народно събрание, се приема нов закон за всеобхватна национална сигурност. В него се наблюдава еволюция на китайската визия за националната сигурност. Последната започва да се разглежда като състояние на защититеност в политическата, икономическата, социалната, информационната, културната, екологичната, технологичната и кибер-сферата. Основната цел на закона е да гарантира "коренните интереси" на китайския народ чрез предприемане на всички необходими мери за отстояване на териториалната цялост и държавния суверенитет. В закона има доста общи формулировки, които дават възможност за различно тълкуване. Но това е част от китайската законодателна, управленска и мисловна традиция. В същото време, в него ясно са дефинирани основните червени линии, от които Пекин няма да отстъпи по отношение на националната сигурност и интереси. В документа се обозначени всички сфери, които са важни за функциониране на цялостната система за национална сигурност на Китай: тероризъм/екстремизъм, околна среда, енергетика, продоволствена сигурност, ядрена енергетика, информационна сигурност.

Китай възнамерява да използва всички налични ресурси за защита на териториалната си цялост като пресича опитите за сепаратизъм в Тибет и в Синдзян-уйгурския автономен регион. Процесът на национално обединение остава неизменна цел в сферата на външната политика и националната сигурност. В този смисъл Пекин ще продължи политиката си на реинтегриране на Тайван в състава на континентален Китай на базата на концепцията "една държава, две системи". В началото на декември 2015 в Сингапур се състоя първата историческа среща на държавните ръководители на Тайван и КНР откакто провинцията се отдели от континентален Китай след създаването на КНР през 1949. Нейният лайтмотив беше, че китайците от двете страни на Тайванския пролив сами трябва да проявят мъдрост и търпимост и да извървят пътя един към друг без външна намеса.  Действието на закона не се разпространява върху Хонконг и Макао, но се предполага, че китайското държавно ръководство ще изисква от автономните китайски територии да приемат аналогични закони в сферата на сигурността.

Законът осигурява правото на китайската държава да предприема всички необходими мерки от отбранителен и контролиращ характер с оглед защитата на националната сигурност в киберпространството. Китай е създал собствена версия на защитната компютърна система Firewall, известна като "Великата пушка". Системата осигурява засилен държавен контрол върху информационното пространство (в т.ч. социалните мрежи). Китайският Firewall е система за филтриране на съдържанието в интернет пространството (Firewall е система от сървъри за защита на информацията от "неправомерен достъп"). Изграждането й стартира през 1998, а през 2003 тя вече покрива територията на цял Китай. Китайската "Велика  пушка" функционира като система от филтриращи сървъри, през които се осъществява връзката с интернет-мрежата ( т.е. връзката между доставчиците на интернет услуги и международните мрежи за предаване на информация).

Западът обвинява Пекин, че в закона се подменя понятието национална сигурност и се използва като инструмент за засилване на властовия монопол на ККП. Пекин гледа сериозно на защитата на държавния суверенитет върху информационното и виртуално (интернет) пространство, третирайки ги като неразделна част от националната сигурност. Водещите мултинационални ИТ компании смятат, че китайските мерки срещу "незаконното разпространение на вредна информация" ще подкопаят принципа на "прозрачност" на глобалната мрежа (т.е. ще препятстват свободното разпространение и споделяне на информация). Те се опасяват, че законът ще ги принуди да разкриват конфиденциална търговска информация, с което китайските власти пряко да контролират бизнес дейността им в страната. Според тях, в закона няма ясно дефиниция за това, кои действия на компаниите могат да се третират като заплаха за националната сигурност на Китай.

Всеобхватността на новия закон в сферата на националната сигурност е констатация за превръщането на КНР във важен фактор на регионалната и  световна геополитика. Китай се трансформира от икономическа суперсила в един от водещите фактори на световната геополитика. Китай не е консуматор, а генератор на сигурност в регионален и глобален план. Той се смята за бързо развиваща се държава (лидер на развиващия се свят).

Пекин извежда на преден план защитата на националните интереси в морските пространства в Азия. Както е известно, Виетнам, Малайзия, Филипините и Бруней оспорват китайските териториални претенции спрямо малкия архипелаг "Спратли" в Южнокитайско море. Архипелагът е важен заради предполагаемите залежи на нефт и газ в неговата акватория и преминаващите оттам стратегически морски трасета (близо 50% от световното търговско корабоплаване в размер на 5 трилиона щ.д минава през архипелага). Именно затова по конфуциански сдържаната китайска дипломация е крайно остра и безкомпромисна по този въпрос. Пекин открито обвинява САЩ в продължаващо разширяване на  военното си присъствие в региона (в т.ч осъществяване на морско и въздушно разузнаване), а в същото време Вашингтон очаква Китай да се въздържа от изграждането на военна инфраструктура в "спорните" морски територии. Пекин иска делимитацията на изключителните икономически зони в Южнокитайско море между него и съседите му да става на двустранна основа. Във връзка с това Китай отхвърля американските опити за интернационализиране на проблема за контрола на богатите на стратегически ресурси неделимитирани морски пространства в Южнокитайско море.

Китай е главния кредитор на американската икономика и не пропуска да го напомния винаги, когато САЩ се опитват да противодействат на растящото китайско влияние в Източна Азия, смятана от Пекин  за сфера на неговите жизнено важни интереси. В този смисъл Китай се противопоставя на американските планове за "демократизация" на Източна Азия чрез "цветни" революции (например в Мианмар). Китай и Русия имат идентични позиции за "цветните революции" като инструмент за смяна конституционно установени режими.

Американската стратегия на сдържане на Поднебесната в Източна Азия включва създаване на пояс от приятелски настроени и съюзни държави, които да се страхуват от китайския възход (т.е. да подкрепят по принцип политиката на Вашингтон за сдържане на Китай в региона). Китай отговоря на американското предизвикателство като ускорява процеса на икономическо и културно интегриране на Тайван.

КНР заема изчаквателна позиция относно опитите на Русия и Запада да се договорят за общ фронт срещу терористичното квазидържавно образувание "Ислямска държава" (завзело стратегически територии и нефтени ресурси на територията на Ирак и Сирия). От една страна, Пекин официално приема руската аргументация за необходимостта от въздушна операция срещу ИД в Сирия, но от друга не пропуска да се договори със САЩ за засилване на борбата с тероризма (но преди всичко в сферата на киберсигурността). Освен това Пекин предпочита координацията на международните антитерористични действия в Близкия Изток да става чрез Съвета за сигурност на ООН. Но негов стратегически приоритет си остава борбата срещу ислямистките сепаратисти в провинция Синдзян.

 

*Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Преди време, на една своя пресконференция в Пентагона, председателят на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ Мартин Демпси определи "Ислямска държава" (ИД) като "организация с апокалиптична стратегическа визия за "края на света", която ще ни се наложи да разгромим с течение на времето". На свой ред, американският президент Обама още през 2014 заяви, че са необходими военни действия за да бъде спряно разпространението на "раковия тумор" на ИД, като призова за разширяването на въздушните удари в Ирак и Сирия, както и за нови мерки за въоръжаването и подготовката на иракските и кюрдските сухопътни части. "Единственият начин да бъде нанесено поражение на ислямистите е да отстояваме твърдо позициите си и да изпратим много ясен сигнал на света, че страна, като нашата, не може да бъде сплашена от тези варвари и убийци" - заяви британският премиер Дейвид Камерън.

В този хор на възмущението обаче, липсва каквото и да било признание за ключовата роля на тайната американска и британска регионална военна и разузнавателна стратегия за подкрепа и дори директно финансиране на същите тези опасни ислямистки бойци в Ирак, Сирия и други места, които след това се откъснаха от Ал Кайда и създадоха Ислямската държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ), известна днес просто като Ислямска държава (ИД)

Истината е, че поне от 2003 насам британските и американските власти тайно или открито координираха пряката и косвената подкрепа за свързаните с Ал Кайда ислямистки терористични групировки в Близкия Изток и Северна Африка. Тази необмислена докрай стратегия е резултат от все още силното влияние на неоконсервативната идеология, чиято движеща сила са отдавнашните, макар и често противоречиви, стремежи за контрол над регионалните енергийни ресурси, защитата на Израел и (в рамките на реализацията на тези цели) прекрояването на картата на т.нар. Голям Близък Изток.

Днес, въпреки че Пентагонът отрича наличието на американско военно присъствие и твърденията на Обама, че няма да допусне "нова иракска война", местните кюрдски източници в средите на военните и специалните служби подвърждават, че специалните сили на САЩ и Германия "вече са тук и ни помагат при отразяването на атаките на ислямистите, както и в настъпателните ни операции". Още в самото си начало, американските въздушни удари срещу позициите на ИД се съпровождаха от разузнавателни полети на британските ВВС над региона и доставките на британско оръжие на кюрдските сили "пешмерга".

Концепцията "разделяй и владей" в Ирак

Както отбеляза още през 2007 един консултант на американското правителство, "ние не искаме салафитите просто да спрат бомбените си атентати, защото нямаме нищо против ако тези атентати са насочени срещу Хизбула, срещу иракския шиитски лидер Моктада ал-Садр, срещу Иран или срещу сирийците, ако те продължават да работят с Хизбула и Иран".

В началото на интервенцията и окупацията на Ирак през 2003 САЩ тайно доставяха оръжие на свързаните с Ал Кайда бунтовници, докато в същото време официално подкрепяха формиращата се нова иракска администрация, доминирана от шиитите.

Пакистански военни източници, цитирани през 2005 от Asia Times, потвърждават, че иракските бунтовници, описвани от тях като "привърженици на бившата партия БААС", вербувани и подготвяни от "Ал Кайда в Ирак" под ръководството на Абу Мусаб ас-Заркауи, се снабдяват от САЩ с произведено в Пакистан оръжие. Тези доставки включват автоматични пушки, гранатомети, боеприпаси, ракети и друго леко въоръжение. На свой ред, висш пакистански военен посочва пред Сайед Салим Шахзад (шеф на бюрото на Times в Исламабад, чието убийство през 2011 според New Yorker е извършено от пакистанското междуведомствено разузнаване ISI), че това оръжие "не може да е било предназначено за иракските сили за сигурност, защото въоръжението за тях се доставя директно от САЩ". Тоест, според пакистанците, САЩ още тогава са водели двойна игра за да не допуснат възникването в Ирак на мощно религиозно движение, контролирано от местните шиитски аятоласи и от Иран.

Впрочем, това не е единственият начин, по който американската стратегия е подпомагала възхода на Ас-Заркауи - приближен на Бин Ладен и плод на същата екстремистка идеология, която по-късно породи и Ислямска държава.

Така, според един малко известен доклад от ноември 2005, озаглавен "Как да разединим враговете си" и изготвен от Томас Хенриксен от Института Хувър по поръчка на Университета на обедините сили със специално предназначение на САЩ (JSOU) и неговия Отдел за стратегически изследвания, Ирак в периода след американската интервенция, "се е превърнал в опитно поле за реализация на стратегия за разпалване на вражда между противниците на САЩ и насъскването им един срещу друг".

Така, докато антибунтовническите действия, от една страна, изискваха от американските сили "да подобрят тежките, да не кажем бедствени, условия на живот на местното население", с цел да бъдат спечелени умовете и сърцата на иракчаните, "обратната страна на монетата е именно тази стратегия, която не се дискутира и не изисква никакви усилия за привличането на онези, които се оказват под кръстосания огън на бунтовниците и на антибунтовническите сили. Тази "обратна страна" на антибунтовническия медал цели да стимулира разцепление в редовете на противника и да провокира смъртоносни сблъсъци между различните бунтовнически организации".

С други думи, американската армия трябваше да се стреми към публична легитимност, оказвайки традиционната социална помощ на иракското население, но паралелно с това да лиши от легитимност местните си противници, разпалвайки междуособици и насилие между самите бунтовници, макар да беше ясно, че това, на свой ред, увеличава неимоверно броя на невинните цивилни, "оказали се под кръстосан огън". Идеята на тази стратегия беше, че тайно направляваното от американските специални служби насилие не само ще отслаби противниците на САЩ, провокирайки междуособици в техните редове, но и ще настрои населението срещу тях.

В конкретния случай, "врагът" бяха джихадистите, привържениците на партията БААС, както и мирните последователи на суфизма, които бяха мнозинство, но, подобно на радикалите, се обявяваха против американското военно присъствие и затова трябваше да бъдат притиснати. В тази връзка, в доклада на Хенриксен се цитират събитията от краа на 2004 във Фалуджа, където "американските специалисти по психологическа война (PSYOP)" си поставят задачата "да накарат бунтовниците да се сражават помежду си". Колко и да е парадоксално, това включва практическото прокарване на идеологията на Заркауи, в името на по-късното и унищожаване: "Експертите по психологическа война изготвиха програми за използването в американски интерес на смъртоносната активност на Ас-Заркауи - включително разпространявайки различни материали, целящи да ерозират имиджа му на народен герои" и поощрявайки враждата между различните бунтовнически групировки. "Максимално използвайки отвращението и враждебността на населението на Фалуджа към джихадистите на Заркауи, Обединената тактическа група за психологическа война направи всичко възможно за да провокира разрив между сунитските групировки".

Въпреки това обаче, както посочва американският разследващ журналист Дар Джамейл, широко разпространените в хода на тази кампания твърдения, свързваши ръста на броя на терористите камикадзе с личността на Ас-Заркауи, не са подкрепени от необходимите доказателства. Според Джамейл, освен от анонимни източници в средите на американското разузнаване, тези твърдения не получават потвърждение отникъде другаде.

От друга страна, операцията на американските военни във Фалудджа, причина за която станаха именно твърденията, че бойците на Ас-Заркауи са "окупирали" града и в чиито ход бяха използвани фосфорни и касетъчни бомби и бяха осъществени безпорядъчни въздушни удари унищожили 36 хиляди от общо 50-те хиляди къщи във Фалуджа и причинили смъртта на над хиляда цивилни граждани и бягството на 300 хиляди жители на града, вместо да накарат местното население да намрази Ас-Заркауи, само увеличи още повече омразата на тези хора към САЩ и техните съюзници. И до днес Фалуджа продължава да е отрязана от останалия Ирак, по-голямата част от инфраструктурата на града не функционира, а жителите му дълги години бяха подлагани на конфесионална дискриминация и преследвания от страна на военизираните шиитски милиции, подкрепяни от правителството в Багдад. "В резултат от това - посочва британският Guardian - днес хилядите загубили близките си и бездомни жители на Фалуджа вече имат нова причина да ненавиждат американците". Ето как окупацията на Ирак създаде подходящата почва, в която от семената на наследството на Ас-Заркауи израсна чудовищният Франкенщайн, известен днес като Ислямска държава.

Финансирането на Ал Кайда в Сирия

Изтеклата в медиите електронна кореспонденция на частната разузнавателна и аналитична агенция Stratfor, включително записите на срещите между нейни експерти и чиновници от Пентагона, потвърждава, че още през 2011 специалните части на САЩ и Великобритания са били ангажирани с обучаване на силите на сирийската опозиция с цел провокиране "отвътре" на  колапса на режима на Асад.

Оттогава насам ролята на държавите от Персийския зали, а имено на Саудитска Арабия, Катар, Кувейт, Обединените арабски емирства и Йордания, както и на Турция, която е член на НАТО - в официалното и неофициално финансиране и координиране на най-радикалните и жестоки елементи в средите на сирийските бунтовници, осъществявано под ръководството на американското военно разузнаване, не е тайна за никого. В същото време все повече се налага мнението, че финансирането на екстремистите в бунтовническото движение, свързани с Ал Кайда, е било огромна и прискърбна грешка. Реалността е съвършено различна. Укрепването на потенциала на ислямистките групировки вътре в Сирийската свободна армия (ССА) беше неизбежен резултат от тази стратегия.

В стремежа си да свали полковник Кадафи в Либия, НАТО предварително обедини силите си с бунтовниците свързани с един от филиалите на Ал Кайда - т.нар. Ислямска група за борба. Възникналият в резултат от това нов либийски режим, подкрепян от САЩ, на свой ред установи тесни контакти с водачите на ССА в Истанбул за организирането на канали за финансиране и снабдяване с тежко въоръжение на сирийските бунтовници. Междувременно, Държавният департамент дори нае свързана с Ал Кайда либийски въоръжена групировка да охранява американското посолство в Бенгази, макар че именно близки до нея екстремисти убиха посланика на САЩ в страната през 2012.

През 2013 телевизия CNN потвърди, че редица сътрудници на ЦРУ, работещи в посолството в Бенгази, са били накарани да преминат през допълнително проверки пред детектор на лъжата, за да се изясни, дали наистина са осъществили тайна операция по прехвърлянето на ракети "земя-въздух" от Либия, през Турция, за сирийските бунтовници.

Както е известно, последните разполагат с Център за оперативно управление в турския мегаполис Истанбул, а военните доставки от Саудитска Арабия и Катар са били доставяни от турското разузнаване на границата със Сирия за окомплектоване на частите на въоръжената сирийска опозиция. Освен това, служители на ЦРУ, заедно с военнослужещи от израелските и йорданските специални части, са обучавали бунтовниците от ССА в района на йорданско-сирийската граница, включително как да използват противотанково и зенитно въоръжение. Други съобщения в медиите сочат, че в тези секретни програми са били ангажирани и британски и френски военни.

В крайна сметка обаче, обучаваните от тях бойци се вляха директно в редовете на Ислямска държава (както посочва един от командирите на организацията Абу Юсеф: "повечето от хората на ССА, обучавани от западните инструктори, масово се присъединяват към нас").

На свой ред, англоезичното списание The National, което излиза в Абу Даби, потвърждава съществуването на друг център за оперативно управление на действията на сирийската опозиция в йорданската столица Аман, "комплектован от западни и арабски офицери", който "снабдява отрядите на Свободната сирийска амия с бронирани коли, снайперско оборудване, минохвъргачки, тежко автоматично и стрелково оръжие и боеприпаси". Източници в редовете на самите бунтовници и опозицията описват този оръжеен канал като "добре организирана операция, осъществявана под ръководството на високопоставени военни от 14 държави, включително САЩ, техни европейски съюзници и страни от Залива, като именно последните осигуряват основната материално-техническа и финансова подкрпа на бунтовническите групировки".

Разбира се, източниците от ССА, цитирани от The National, всячески отричат, че с този контролен център са свързани и групировки, които са филиали на Ал Кайда или пък, че те получават от него някаква подкрепа, включително под формата на въоръжение. Много е трудно да им повярваме обаче, предви факта, че "доставяното от саудитците и катарците" оръжие, се изпраща през йорданска територия именно към предпочитаните от тях групировки, т.е. към джихадистите.

Секретните данни за военната помощ, оказвана на Саудитска Арабия и Катар от американските им съюзници, които бяха изнесени преди време от New York Times, показват, че "по-голямата част от оръжието, изпращано по молба на тези две държави за бунтовниците в Сирия, попада в ръцете на непримиримите ислямски джихадисти, а не на по-светските опозиционни групировки, които Западът твърди, че подкрепя".

За да избегнем каквито и да било съмнения относно мащабите на цялата тази тайна военна помощ, координирана от САЩ и предоставяна на свързаните с Ал Кайда групировки вътре в ССА, можем да цитираме интернет сайта на израелското военно разузнаване Debkafile (поддържан от двама опити експерти, които преди това, в течение на 23 години, коментираха случващото се в Близкия Изток за британския Economist), според който: "Турция осигурява на силите на сирийските бунтовници, включително на свързания с Ал Кайда Фронт Ан-Нусра свободно преминаване през своята територия за да могат да атакуват северозападния крайбрежен район на Сирия около Латакия".

През август 2014 Debkafile съобщи, че "САЩ, Йордания и Израел, без излишен шум подкрепят около 30 сирийски бунтовнически формации, някои от които наскоро "поставиха под контрол сирийската част на граничния преход Кунейтра, който е единствения транзитен пункт между израелската и сирийската част на Голанските възвишения". В същото време, израелският сайт посочва, че "във всички тези групировки са проникнали елементи от Ал Кайда, което не пречи на Израел да им оказва ограничена подкрепа под формата на медицинска помощ, оръжие, разузнавателни данни и продоволствие".

Посочва се, че тези израелски действия са в рамките на системата за подкрепа на бунтовническите групировки, сражаващи се в Южна Сирия, в която участват и САЩ и Йордания. Усилията им се координират от оперативния пункт, създаден през 2013 от Пентагона в Аман. Американските, йордански и израелски офицери, които го ръководят, решават на съвместни съвещания, кои бунтовнически групировки следва да получат подкрепа от специалните тренировъчни лагери, създадени за сирийските бунтовници в Йордания, както и кои да получат оръжие. При това и трите правителства са съвършено наясно, че въпреки всичките им предпазни мерки част от оказваната от тях военна помощ попада в ръцете на сирийския филиал на Ал Кайда - Джабхат ан-Нусра, който е сред основните стълбове на съпротивата срещу Асад. Нито Вашингтон, нито Йерусалим, нито Аман обаче са склонни открито да признаят, че въоръжават филиала на Ал Кайда в Южна Сирия.

Впрочем, подобна подкрепа се оказва и на самата Ислямска държава. Както е известно, макар че тази групировка възникна първоначално в Ирак през октомври 2006, през 2013 тя вече беше разширила значително сферата си на действие в Сирия, работейки съвместно с Ан-Нусра до февруари 2014, когато между Ал Кайда и ИД настъпи формален разрив. Според повечето експерти обаче, макар че този разрив е бил реален, той не е чак толкова сериозен, както би ни се искало, а по-скоро отразява чисто тактическите различия между двете организации, които продължават да изповядват едни и същи идеи.

Официално, финансовата подкрепа на американското правителство за ССА върви през базираната във Вашингтон Сирийска група за подкрепа (Syrian Support Group - SSG), регистрирана през април 2012. SSG разполага с лиценз от Министерството на финансите на САЩ за "износ, реекспорт, продажба или доставки на финансови, комуникационни, логистични и други услуги (които по принцип са забранени с Президентски указ 13582) за Сирийската свободна армия".

В средата на 2013 администрацията на Обама увеличи подкрепата си за бунтовниците в рамките на нов засекретен президентски указ, който промени дотогавашната и политика, ограничаваща пряката американска помощ единствено до изпращането на несмъртоносно оборудване. Разбира се, и този указ касаеше само снабдяването с оръжие на "доказано умерените" сили в ССА.

Проблемът обаче е, че механизмите, които би трябвало да блокират попадането на американско оръжие в ръцете на екстремистите, никога не са работили. Така, през 2014, изданието Mother Jones, посочва, че правителството на САЩ "не може да контролира ефективно, дали американските доставки не са обект на корупция или пък, дали не попадат в ръцете на екстремистите", както и, че прекалено се "доверява на посредниците си". Разчита се например, на писани на ръка разписки от военните командири на бунтовниците, че са получили изпратеното им оръжие, или пък на данните от службите на регионалните американски съюзници - т.е. на същите тези държави, които подкрепят ислямистите, свързани с Ал Кайда и Ислямска държава.

На този фон, обявеното през септември 2013 решение на единайсет големи бунтовнически групировки да се дистанцират от ръководството на "умерената" опозиция и да се обединят к Ал Кайда, беше съвсем закономерно.

По данни на Сирийската група за подкрепа, до 15% от бойците на сирийската съпротива са ислямисти, свързани с Ал Кайда или чрез групировката Джабхат ан-Нусра, или чрез обособилата се от нея Ислямска държава. В частни разговори обаче, високопоставени служители на Пентагона посочват, че "над 50% от ССА са радикални ислямисти”.

Следвайте парите

В повечето медийни анализи, появили се след като силите на ИД овладяха по-голямата част от Северен и Централен Ирак през лятото на 2014, групировката беше представяна като най-свръхефективната и самофинансираща се терористична организация в света, успяла да се структурира и консолидира изключително благодарение мащабното разграбване на иракските банки и приходите от петролните продажби на черния пазар. Истината обаче е, че подобна теза се основава на съмнителни източници и пренебрегва редица стряскащи детайли.

Така например, високопоставен служител на американското разузнаване споделя пред кореспондента на Guardian Мартин Чулов, че попадналите през 2014 в ръцете на службите на САЩ над 160 компютърни флашки са разкрили съвършено неизвестна информация за финансирането на ИД. Според него: "Още преди да завземат Мосул активите на ислямистите са достигнали 875 милиона долара, заграбени най-вече от петролните находища в Източна Сирия в края на 2012. След това, те добавиха към тях още 1,5 млрд. долара, конфискувани от мосулските банки, както и от други места". Тоест, въпросният източник от американското разузнаване също се опитва да прокарва тезата, че "ислямистите се самофинансират, а зад гърба им не стоят никакви държавни структури, просто защото те не се нуждаят от помощта им".

Друг британски вестник - Telegraph, също акцентира върху това, че "заграбените от ИД от банките в Мосул около половин милиарда долара я правят най-богатата терористична групировка в света", като добавя, че в тази сума не влизат откраднатите златни кюлчета, както и милионите, заграбени от "други банки в региона".

Така историята за смайващата поредица от банкови грабежи, осъществени от бойците на ИД се превърна в любима тема на световните медии, но в крайна сметка се оказва дезинформация. Високопоставени иракски официални лица, както и редица банкери, потвърждават, че банките в Ирак, включително тези в Мосул, от които ИД уж е конфискувала 430 млн. долара, всъщност не са били атакувани, продължават да работят, а за сигурността им отговарят наетите от техните собственици частни охранителни компании.

Кой стои в основата на тази дезинформационна кампания? Сред основните и източници е починалият през ноември 2015 иракски опозиционен политик Ахмед Чалаби, същият, който от името на своята партия Иракски национален конгрес навремето пусна и усилено разпространяваше фалшивата информация, че Саддам Хюсеин разполага с оръжие за масово унищожение и поддържа връзки с Ал Кайда.

Известно е, че през юни 2014 Чалаби имаше продължителна среща с тогавашния американски посланик в Багдад Робърт Бийкрофт, както и с Брет Макгърк - по онова време помощник на държавния секретар за Ирак и Иран, а днес -  специален пратеник към оглавяваната от САЩ международна коалиция срещу ИД. Впрочем, в предходните месеци Чалаби многократно се срещаше с Бийкрофт, включително и в дома си в иракската столица.

Следвайте петрола

Но макар вече да е ясно, че ИД е получавала и вероятно продължава да получава огромни финансови средства от различни донори в държавите от Залива, предвид факта, че мнозина от бойците на организацията преди това са се сражавали в редовете на по-традиционните и свързани с Ал Кайда групировки, като Джабхат ан-Нусра например, Ислямска държава успешно използва и контрола си върху част от сирийските и иракски петролни находища за да осигури необходимите и финансови средства.

През януари 2014 New York Times коментира, че "бунтовниците ислямисти и екстремистките групировки са поставили под контрол сирийските петролни и газови ресурси, увеличавайки богатството на Ислямска държава в Ирак и Леванта - ИДИЛ, както и на Фронта Ан-Нусра, като и двете организации са филиали на Ал Кайда". Свързаните с Ал Кайда бунтовници "поставиха под свой контрол петролните и газовите находища в северната и източната част на страната, докато умерените бунтовнически формации, подкрепяни от Запада, както изглежда не участват активно в контрабандната търговия с петрол, най-вече защото не контролират находищата му".

В същото време Западът оказваше директна подкрепа на тези ислямистки групировки, включително на усилията им да възобновят експлоатацията на овладените от тях петролни находища в Сирия. През април 2013 например, британският Times посочва, че бунтовниците от Ал Кайда са овладели ключови региони в Сирия, като "присъствието на Ан-Нусра се усеща най-силно в Алепо, където този филиал на Ал Кайда, съвместно с другите бунтовнически групировки, включително ИДИЛ, е създало "шариатска комисия", контролираща полицията, както и ислямски съд. Освен това бойците на Ал Кайда контролират електростанциите и снабдяват хлебарниците в града с брашно, за да могат да работят. Те са овладели петролните находища в провинциите Деир ес-Зор и Ал-Хасеке и вече печелят от суровия петрол, който добиват там".

Мъглата на медийния ажиотаж прикрива смущаващия факт, че тези петролни и продоволствени операции на бунтовниците от Ал Кайда в Алепо всъщност се подкрепят - пряко и косвено - от САЩ и ЕС. Washington Post например, съобщава за финансирани изцяло от американското правителство тайни доставки на хранителни продукти и друга помощ за нуждаещите се жители на Алепо, разпределяна от активисти на Джабхат ан-Нусра, която самите САЩ са включили в списъка на терористичните организации.

Показателно е също, че точно когато беше потвърден контролът на Ал Кайда над основните сирийски петролни райони - Дейр ес-Зор и Ал-Хасеке - ЕС гласува за смекчаване на петролното ембарто срещу Сирия, позволявайки продажбата на петрол от въпросните, контролирани от ислямистите находища, на международните пазари. В резултат от това, европейските компании получиха разрешение да купуват суров петрол и петролни продукти от контролираните от Ал Кайда, находища, макар че формално тези сделки трябваше предварително да бъдат одобрени от Сирийската национална коалиция. При това, заради повредената инфраструктура, петролът трябваше да се превозва с камиони в Турция, където се намират най-близките петролнопреработвателни заводи. "Логичен резултат от това безумно решение е, че Европа на практика пое финансирането на Ал Кайда" - заяви по този повод Джошуа Ландис, екперт по близкоизточните проблеми в Университета на Оклахома.

Само два месеца по-късно бившият сътрудник на Сирийската група за подкрепа във Вашингтон Дейвид Фалт публикува част от имейлите на групата, потвърждаваши, че тя буквално е обсебена от идеята да действа като посредник при сключването на "потресаващи" петролни сделки, осъществявани формално от името на Сирийската свободна армия и касаещи петролните находища, контролирани от бунтовниците (т.е. от Ал Кайда). Според Фалт: "Мисълта, че могат да получат стотици милиони долари от продажбата на петрол, до такава степен доминираше в работата на ръководителите на Сирийската група за подкрепа, че те на практика престанаха да обръщат внимание на развитието на конфликта в страната", което се отнася, в частност, за директора на СГП Браян Нийл Сойърс, който преди това работеше в Оперативния отдел на НАТО. Целта бе да се осигурят финансовите средства за бунтовниците от продажбата на сирийския петрол.

Мълчаливото съучастие в петролната контрабанда, осъществявана от ИД

Въпреки, че бойците на Ал Кайда започнаха масово да се присъдиняват към Ислямска държава петролният износ за черния пазар, както и експортната инфраструктура, създадена от ислямистките групировки в Сирия, продължава да функционира с пълна сила, при това с мълчаливата подкрепа на регионалните и западните държави.

Според Али Едибоглу, депутат в турския парламент от граничната със Сирия провинция Хатай, ИД продава по-голямата част от петрола си, добит Сирия или в района на Мосул, в Ирак, през Турция, с мълчаливото съгласие на властите в Анкара: "За целта са прокарани тръбопроводи от селата в близост до турската граница в Хатай. Аналогични тръбопроводи има и в турските гранични вилаети Килис, Урфа и Газиантеп. Ислямистите изнасят петрол в Турция и го превръщат в пари. С примитивни технологии, те преработват добития петрол в зоните до турската граница и след това го продават чрез турски компании. Смята се, че това им осигурява 800 млн. долара годишно". Едибоглу подчертава, че мащабите на тази и други подобни операции на ислямистите говорят, че в тях са ангажирани и турски официални лица. "Многобройни бойци от Европа, Русия, азиатските държави и Чечения, отиват в Сирия и Ирак, като преминават през турска територия. Има информация, че поне хиляда турски граждани са ангажирани в трафика на чуждестранни джихадисти за Сирия и Ирак. Твърди се също, че в това е забъркана и Националната разузнавателно служба (MIT). Действително, няма как всичко това да се случва без знанието на MIT".

Съществуват многобройни свидетелства, че властите в Иракски Кюрдистан също си затварят очите за контрабандата на петрол от Ислямска държава. Още през юли 2014 представители на иракското правителство съобщиха, че ИД е започнала да продава петрол, добит в северната провинция Салах ад Дин. Според правителствен чиновник в Багдад, "кюрдските сили пешмерга първоначално прекратиха продажбата на петрол, но след това позволиха на цистерните да превозват петрол към Турция".

Депутатът от Коалицията за правова държава в иракския Парламент Алия Насиф също обвини кюрдското регионално правителство, че участва в тайната петролна търговия съвместно с ИД: "Случващото се демонстрира мащабите на гигантския таен заговор срещу Ирак с участието на кюрдски политици. Незаконната продажба на иракски петрол от ИД или някой друг, въобще не бива да ни учудва". Макар че кюрдските власти в Ербил категорично отхвърлят тези обвинения, излизащият в Лондон на арабски вестник Asharq Al-Awsat цитира информирани правителствени източници, според които суровият петрол от зоните, контролирани от ИД, "се продава на кюрдски търговци в граничните райони с Иран и Сирия, като после част от него се пласира чак в Пакистан за половината от реалната си цена".

Още през август 2014 иракското Министерство на петрола официално предупреди, че при всички петролни доставки, които не са санкционирани от Багдад, вероятно става дума за суров петрол от находищата контролирани от ИД". Според експерта от Центъра Брукингс в Доха Луай ал-Хатиб: "Държави като Турция си затварят очите за петролната контрабанда, осъществявана от Ислямска държава, затова е необходим по-силен международен натиск за затварянето на черните пазари в Южна Турция". Впрочем, дори и след като в края на 2015 руският президент Путин директно обвини турските управляващи, че търгуват с петрола на ИД, такъв натиск не се упражнява и анализаторите както извън, така и в самата Турция, посочват, че Анкара съзнателно съдейства за финансовия просперитет на ИД, защото предпочита бунтовниците пред Асад. Според бившия иракски министър на петрола Исам ал-Джалаби: "Турция печели най-много от контрабандната търговия с петрола на ИД". Той подчертава, че в нея са ангажирани и търговски и петролни компании, тъй като ниските цени позволяват на държавите, улесняващи контрабандата, да си гарантират огромни печалби.

Кой купува петрол от ислямистите

През август 2014 на тексаското крайбрежие на Мексиканския залив акостира танкер натоварен с повече от милион барела суров петрол от Иракски Кюрдистан. Превозваният от него петрол е бил преработен в кюрдската автономна зона, след което е транзитиран по изградения наскоро тръбопровод до турското средиземноморско пристанище Джейхан, където петролът е бил натоварен на танкера и изпратен за САЩ. Усилията на правителството в Багдад да предотврати сделката с този петрол, която е в разрез с иракското законодателство, бяха игнорани от американския съд.

Месец по-късно, тогавашният посланик на ЕС в Ирак Яна Хибаскова заяви през Комисията по външна политика на Европейския парламент, че "няколко държави от ЕС купуват петрол от екстремистката организация Ислямска държава, която тероризира обширни райони от Ирак и Сирия". Въпреки настояванията на членовете на комисията обаче, тя отказа да уточни, точно кои страни има предвид".

Третата крайна точка за суровия петрол от зоните, контролирани от ИД, преминал предварителна преработка в Иракски Кюрдистан и транзитиран оттам за турското пристанище Джейхан, е израелският средиземноморски порт Ашкелон. Това едва ли е изненада за някого. Още през 2014 Reuters съобщи, че израелските и американските нефтопреработвателни заводи редовно купуват и внасят спорния петрол от регионалното правителство на Иракски Кюрдистан.

Междувременно, докато този триъгълник на тайния петролен трафик, в който суровият петрол на ИД играе ключова роля, все повече излиза от сянката, Анкара открито настоява пред САЩ да предприемат официални стъпки за премахването на всички препятствия пред продажбата на кюрдския петрол (а това значи и на петрола от зоните, контролирани от ИД) на световните пазари. Впрочем, смята се, че през миналата 2015  от Иракски Кюрдистан за Турция са изнасяни до 1 млн. барела петрол дневно, по съществуващия тръбопровод.

Сред множеството петролногазови компании, работещи в столицата на Иракски Кюрдистан Ербил, са ExxonMobil и Chevron, на които местните власти са възложили проучването на потенциалните нови петролни находища в региона. Неслучайно Стив Коул коментира в New Yorker, че въздушните удари на Обама и доставките на оръжие директно на кюрдите, а не на правителството в Багдад, на практика означават, че "САЩ са поели защитата на необявената официално Кюрдска петролна държава, за чието ключово геополитическо значение - като дългосрочен неруски доставчик на петрол и газ за Европа например, не е прието да се говори открито". В момента кюрдите са си поставили задачата да "увеличат четирикратно" експортните си възможности, докато в същото време САЩ изглеждат все по-склонни да легализират напълно износа на кюрдски петрол, макар че това ще има много сериозни последици за териториалната цялост на Ирак.

Разбира се, заради активизирането на действията против ИД от страна на Русия и Запада, сега кюрдското правителство в Ербил е започнало да предприема някакви избирателни мерки срещу петролната контрабанда на Ислямска държава, но истината е, че те на практика вече са безполезни.

Новата карта на региона

Третата иракска война тече с пълна сила, а заедно с нея възкръснаха и отдавнашните планове на американските неоконсерватори за разделянето на Ирак на три части по етнически и религиозен принцип.

Чиновниците в Белия дом вече смятат, че борбата срещу "Ислямска държава" в региона ше се проточи с години и със сигурност ще продължи и след края на втория мандат на президента Обама. Всъщност тази концепция за "дългата война" се корени в идеите, лансирани още през юли 2002 от вече покойния анализатор на RAND Corporation Лоран Муравиц в изказването му пред Комисията по отбранителна политика на Пентагона, по покана на тогавашния и председател Ричард Пърл. В своята презентация, Муравиц определя Ирак като "тактическата ос", с чиято помощ може да бъде трансформиран целия Голям Близък Изток.

На свой ред, бившият редактор за Близкия Изток на британския Guardian Браян Уитакър посочва, че стратегията на Пърл и RAND Corporation всъщност е вдъхновена от един документ (A Clean Break: A New Strategy for Securing the Realm), публикуван още през 1996 от израелския Институт за перспективни стратегически и политически изследвания, чиито автор е самият Пърл, заедно с други неоконсерватори, заели водещи постове в администрацията на Буш след 11 септември 2001.

В този програмен документ се лансира стратегия, която поразително напомня за хаоса, заливаш в момента Близкия Изток в резултат от експанзията на Ислямска държава. В него се прогнозира, че Израел ще преформатира "стратегическото си обкръжение", като на първо време постигне свалянето на Саддам Хюсеин, а "Йордания и Турция ще формират ос съвместно с Израел, за да отслабят и маргинализират Сирия". Тази ос ще се опита да ерозира влиянието на Иран, Сирия и Ливан чрез "отлъчването" на техните шиитски общности. За да постигне успех в рамките на тази стратегия, на Израел се препоръчва да спечели подкрепата на САЩ за реализацията и, което би могло да стане като "Бенямин Нетаняху използва за целта един познат на американците политически език, максимално напомнящ този по време на студената война".

Планът на Пърл и RAND Corporation заляга в основата на стратегията па отношение на Ирак, възприета от администрацията на Буш-младши малко преди войната през 2003. Според частната аналитична и разузнавателна компания Stratfor, в края на 2002 тогавашният вицепрезидент Дик Чейни и зам. държавният секретар по отбраната Пол Уолфовиц са лансирали план, според който централната част на Ирак, населена предимно със сунити трябва да се присъедини към Йордания, а северните кюрдски региони да станат автономна държава, отделяйки се от доминирания от шиитите Южен Ирак. Както твърдят от Stratfor, стратегическите предимства на този план за разделянето на Ирак са фокусирани около американския контрол над петролните находища в страната:

"След ликвидирането на Ирак като суверенна държава, ще изчезнат и опасенията, че някой ден на власт в Багдад може да дойде антиамерикански настроено правителство, тъй като столицата вече ще бъде в Аман (Йордания). Сегашните и потенциалните геополитически противници на САЩ - Иран, Саудитска Арабия и Сирия - ще бъдат изолирани един от друг, а голяма част от територията между тях ще се контролира от проамерикански сили. Не по-малко важно е, че това ще позволи на Вашингтон да оправдае дългосрочното си значително военно присъствие в региона с необходимостта да бъде защитена младата нова държава, поискала гаранции за безопасността си от САЩ, както и да обезпечи сигурността на петролните пазари и доставки. На свой ред, това ще позволи на Съединените щати да поставят под пряк контрол иракския петрол, така че в случай на конфликт с Рияд, да могат да заменят с него саудитските енергоносители".

Експанзията на "Ислямска държава" стана предлог за развитието на основните контури на този сценарий, като САЩ и британците разчитат да възстановят дългосрочното си военно присъствие в Ирак.

През 2006 наследникът на Чейни Джо Байдън също подкрепи "мекото разделяне" на Ирак по етнорелигиозен признак - позиция, която според съавтора на "Плана Байдън" за Ирак Лелси Гълб от Съвета за международни отношение (CFR), е "единственото решение" на сегашната криза в региона.

Тази стратегия отново "изплува" - пак благодарение на RAND Corporation - в един доклад, финансиран от Командването за подготовка на кадри и научни изследвания на армията на САЩ (United States Army Training and Doctrine Command - TRADOC) и посветен на спецификата на водене на "продължителни войни". Сред лансираните в него стратегии, е и сценарият, озаглавен "Разделяй и владей", който залага на "използването на съществуващите проблеми между различните салафитско-джихадистки групировки за настройването им една срещу друга така, че енергията им да бъде изразходвана във вътрешнии конфликти".

Паралелно с това в доклада се предлага САЩ да провокират конфликт между джихадистите-салафити и шиитските групировки, посредством "подкрепата за традиционните сунитски режими, като начин за сдържането на иранската мощ и влияние в Близкия Изток и Персийския залив".

По един или друг начин този план вече се реализира. Както заяви преди време израелският външен министър Авигдор Либерман пред държавния секретар на САЩ Джон Кери: "Ирак се разпада пред очите ни и създаването на независима кюрдска държава вече изглежда неизбежно".

Възходът на Ислямска държава не е просто пряка последица от плановете на неоконсерваторите и тяхната крайно рискована стратегия, залагаща на тайните операции и използването на близките до Ал Кайда терористи като инструмент за влияние върху местното население. Той на свой ред се оказва подходящ предлог за началото на нова епоха на безкрайни войни и очертава перспективата за продължително военни присъствие, под егидата на САЩ, в богатия на енергоносители регион на Персийския залив и връщането към опасното имперско изкушение за промяна на конфигурацията в един значително по-широк регион.

 

* Авторът е известен британски експерт по международна сигурност, консултант на Военната академия в Сандхърт, британското Външно министерство и Държавния департамент на САЩ

{backbutton}

Задачата да се даде еднозначен отговор на въпроса за ролята на Русия на световната геополитическа карта никога не е била лесна. Повечето от авторите, които се опитват да черпят аргументи от историческите факти или от властовите механизми, обичайни за повечето европейски (и не само) държави, за да очертаят тази роля или да формулират някаква геополитическа прогноза, най-често биват опровергавани от последвалите събития. Точно както се случва и в момента.

Само преди около година и половина в книгата си „Путиновата клептокрация”, американката Карен Дауиша (1) се опитва да анализира процесите в Русия от последните две десетилетия чрез аргументите за трансформация на скритата власт на специалните служби в явната политико-икономическа мощ на сегашния стопанин на Кремъл и неговото обкръжение. Но дали т. нар. „вертикала на властта” и приятелският обръч около Владимир Путин са достатъчно надежден фундамент, за да обяснят стабилната обществена подкрепа и политическия авторитет, с които се ползва най-овластеният в момента човек в Русия?  Ако същността на протичащите трансформации в Русия след 31 декември 1999 (2) е замяната на компрометираните олигарси от Елциновата епоха, от типа на Борис Березовски, Владимир Гусински, Михаил Ходорковски или Роман Абрамович, с настоящите близки до Кремъл икономически влиятелни фигури като Игор Сечин, Алексей Милер, Владимир Якунин или братята Ротенберг, защо това не делегитимира властта, както стана през 90-те години на миналия век?

Очевидно съществуват по-дълбинни размествания със социално-икономически и геополитически характер, както в Русия, така и извън нея, които трудно се побират в калъпите на обичайните за западните политически аназатори схеми.

Характерът на обществената подкрепа за Владимир Путин

Когато разсъждава за последствията от завръщането на Путин на президентския пост в Русия през 2012, спомената по-горе Карен Дауиша прави опит да отговори на въпроса докъде ще се разпростре обществената подкрепа за него и обкръжението му. Отговорът й е, че през предишния период, в който тандемът Путин-Медведев контролираше най-важните политически лостове в Русия, попътният вятър в платната му се създава от високите цени на нефта на световните пазари, възходящия тренд в икономическия цикъл и благоприятната глобална търговска конюнктура. Това формира добри условия за нарастване на градската средна класа, разширяват се границите на личната свобода и инициатива, провеждат се успешни социални политики и като цяло жизненият стандарт на руснаците расте. След 2008 обаче, обръщането на икономическия тренд, сривът на рублата и провалът на някои от ключовите за Русия енергийни проекти  може би ще генерира отдръпване от модела на политика, следван дотогава и ще предизвика обществена недоволство, като  ерозира подкрепата лично за Путин. Едно от последствията например, може да е предсрочно прекратяване на президентския му мандат.

Между аргументите за подобна прогноза на американската авторка е разтварящата се ножица между бедни и богати - процес, който според нея е еднопосочен за Русия през последните 15 години. Дауиша твърди, че 35% от общото богатство в страната се притежава от 110 милиардера и, че супербогатите получават най-голяма защита от държавата. Всичко това се дължи и на пряката намеса на президента Путин. Затова не само тя, но и други американски и западноевропейски анализатори на ситуацията в Русия смятат, че на правителството ще се налага да засилва репресиите срещу противниците си и да ограничава гражданските свободи, а външната политика все по-определено ще се разглежда като механизъм за получаване на допълнителни политически дивиденти  и за укрепване за режима.

Слабостта на всички подобни анализи е, че се опитват да прилагат готови шаблони на мислене и прогнози към ситуация, в която те не са неадекватни. Точно като опитите да се въдвори с оръжие и насилие демокрацията в Афганистан, Ирак, Либия или Сирия - страни, в които западните цивилизационни модели ще си останат чужди, дори ако упорството за тяхното присаждане трае десетилетия.

Малко след поредното избиране на Владимир Путин за президент на Русия през 2012 в свой доклад, озаглавен „Китай 2030”, Световната банка (3) отбелязва, че създаването на активна, добре образована и все по-устойчива на икономическите сътресения средна класа ще увеличава натиска и върху властта за повече възможности за участие в определянето на социалната и икономическата политика, тя ще става все по-взискателна към качеството и изпълнението на взетите от държавните органи решения и ще ускори демократизацията. Това би генерирало силна обществена реакция срещу различните форми на авторитаризъм и би подкопало устоите на традиционните властови механизма. Поради ред общи черти с Русия, мнозина наблюдатели се опитват да приложат подобни логически схеми и към руската средна класа. Но има една съществена разлика. Ако Китай в момента търпеливо и стъпка по стъпка изгражда основата на утрешната си роля на глобален лидер, Русия се опитва да слепи парчетата от предишното си величие и отново да стъпи върху тях. А това обяснява и защо, въпреки някои прилики, руската средна класа има друг социално-икономически и културен профил.

През пролетта на 2014 социолозите от Руската академия на науките огласяват изследване, озаглавено „Средната класа в съвременна Русия: десет години по-късно” (4). В него се констатира, че т. нар. средна класа в страната, чиято численост в периода 2000-2008, достига до 34% от населението и, след кризата от 2008-2009 се свива с десетина процента, но в следващите пет години отново нараства до около 42%  от общото население на Русия. Това са около 60 млн. руски граждани - число, съпоставимо с цялото население на Франция например.

Разбира се, тези данни могат да бъдат оспорени, най-вече заради прилаганите критерии и използваните методики. В случая обаче, не числеността е най-важната, а характерът и структурата на тази социална група. В професионално отношение руската средна класа, в близо две трети от състава си, е заета в държавния сектор.  Това са добре платени служители в органите на властта на централно и местно ниво, както и в държавните компании и предприятия. Те показват относително високо удовлетворение от своите професии и доходи, но по-важното е, че са ориентирани към  нар. „съветски” ценности – лоялни са към властта, гласуват в подкрепа на статуквото, не желаят сериозни социални или политически промени и не са привърженици на високата социална мобилност, например чрез усъвършенстване на квалфикацията си или преминаване към частна дейност. Руската средна класа не отговаря на типичните за западните общества критерии за подобен социален слой както по източника на доходите си, така и по своя манталитет. Ако през 90-те години на миналия век руската средна класа е била относително малобройна и е намирала начин да натрупа състояние, възползвайки се от срива на държавата и прилагането на полукриминални (или направо криминални) прийоми за приватизация и присвояване на обществени ресурси, през новото хилядолетие числеността й бързо се увеличава. Но това става благодарение на онези, които печелят добре в условията на относително стабилна и предвидима, макар и с авторитарен уклон, държавна власт. Те не са склонни към революционни експерименти, гласуват предвидимо и така гарантират нужната на Путин обществена подкрепа.

Ето защо опитите за организиране на съпротива срещу Кремъл чрез неправителствените организации, финансирани от различни, ангажирани с „износ на демокрация” задгранични централи, на сегашния етап нямат шанс за успех. Това не означава, че руснаците безкритично възприемат разширяването на периметъра на централната власт за сметка на личните им свободи. Според споменатото изследване, едва половината от представителите на средната класа се определят като привърженици на „твърдата ръка” и на увеличаването на държавната намеса в обществения живот. Това не означава и че руснаците, определящи себе си като средна класа, се примиряват с настоящото ниво на образование, здравеопазване и достъп до културни развлечения. Но техните изисквания в никой случай не могат да се характеризират като радикални или пък свързани с непосредственото им участие във функционирането на властовите механизми в Русия.

Важен е и още един щрих. За руското общество, преживяло тоталния икономически, социален, военен и най-вече геополитически срив през 90-те години на миналия век, болезненият спомен за този период генерира солидна доза търпимост към някои недотам демократични практики на Кремъл. Залогът обаче е възраждането на Русия като ключов външнополитически фактор и компенсиране на унижението от превръщането на страната във второразреден играч върху глобалната шахматна дъска. Затова и опитите на САЩ и ЕС да използват икономическия "камшик" на всевъзможните санкции за да направят Русия послушна и лесно предвидима са слабо ефективни.

Погрешната визия на САЩ и ЕС за Русия

В книгата си „Системата на Руската федерация” (5) един от бившите съветници на Путин Глеб Павловски твърди, че онова, което все повече определя мисленето и поведението на руския елит, е доминирано от преживяването на разпада на СССР и катастрофалната загуба на глобално влияние от страна на Русия. Това, както и неадекватността на САЩ и ЕС в опитите им да дирижират случващото се на световната сцена, формират представата, че настоящите политически и военни козове на Русия й позволяват отново да се включи в голямата игра, при това със сериозни шансове за успех. Не само руският политически елит, но и много руснаци исторически и културно са програмирани към оцеляване в извънредни ситуации, те са приели, че кризите и бедствията са неизменен спътник в битието им и не са склонни да винят за тях недемократичните политически практики.

Колкото и парадоксално да изглежда това за западните анализатори, руснаците се чувстват най-уверени точно в ситуация на враждебно обкръжение, това ги сплотява и ги превръща в дълбоко мотивирана и целеустремена сила. Нито икономическите, нито социалните, нито дори военните несгоди имат потенциал да подкопаят това състояние, при условие че има ясно очертана и представена по разбираем и близък до световъзприемането на руските граждани цел. А целта, която настоящият руски политически елит поставя, е точно такава – връщането на значимостта на Русия не само в евроазиатския геополитически регион, но и в глобален мащаб.

Погрешният прочит от страна на американските политици и анализатори на събитията около разпадането на СССР и социалистическата система продължава да задава неверни стратегически цели на американската външна политика. И когато тези цели се оказват нереалистични по отношение на Русия, това провокира непремерени и на моменти хазартно опасни действия. Още от възклицанието „По волята на Господа, Америка победи” на Джордж Буш старши в еуфорията покрай падането на Берлинската стена,  американските правителствени кръгове възприемат събитията през последните две десетилетия и половина като неоспоримо доказателство за собственото си икономическо, военно и политическо превъзходство. Това свръхсамочувствие води до представата, че американските ценности са безалтернативни, а измамното усещане, че правото винаги е на страната на по-силния ги тласка към все по-авантюристични действия, водещи до дестабилизацията на цели региони. Дали свободата по американски модел работи (6) и каква е цената й, за това не само страните от Близкия Изток, но и много бивши социалистически държави, включително Грузия, Украйна, а и Русия, имат свое мнение, различно от мнението на Вашингтон.

Повърхностните и схематизирани тълкувания на действителните причини за глобалната промяна преди две десетилетия и половина обаче, формират у американската администрация твърде опростена и силово мотивирана линия на намеса в редица държави, без зачитане на техните исторически, национални и културни традиции и стереотипи. По-опасното е, че въпреки многото доказателства за неконструктивността на подобна политика, тя продължава да се споделя от най-високопоставените представители и на Демократическата, и на Републиканската партия. Можем да я чуем от Бил Клинтън в неговите интерпретации на войните на ХХ век, които уж били научили американците, че ако са способни да постигат със сила своите цели, това им дава пълното право да защитават и налагат ценностите си, както и да оглавяват силите на свободата. През 2003 Джордж У. Буш, представяйки медийната постановка около събарянето на паметника на Саддам Хюсеин за спонтанна реакция на иракчаните в подкрепа на американското нахлуване в страната им, сравнява това действие с падането на Берлинската стена и го нарича един от най-великите моменти в историята на свободата. А през 2008 в Берлин, буквално седмици след разразяването на световната финансова криза, Барак Обама отново заявява, че историята потвърждава действителното предназначение на САЩ, които трябва още веднъж да променят света. Проблемът е, че подобна месианска визия в един все по-сложен и опасно дестабилизиран свят може лесно да предизвика конфликт с непредвидими последици.

Европейският съюз също не разчита адекватно процесите, протичащи в Русия през последното десетилетие и половина, въпреки по-нюансираната и по-реалистична оценка на събитията, довели до настоящото геополитическо противостояние. Като цяло, европейските държави гледат по-трезво на аргумента на силата в отношенията си с Русия и то не само поради териториалната си близост до една могъща ядрена държава, в евентуален въоръжен конфликт с която Европа няма никакви шансове да се окаже победител. Страните от Стария континент са по-близо до истината, когато възприемат позицията, че точно политиката на сближаване, създала възможност за по-лесни пътувания и сравняване на предимствата и недостатъците на двете системи, са формирали онази критична маса от обществени настроения, предизвикала вътрешната експлозия на съветския блок. Усещането, че общото пространство и споделянето на човешките, икономическите и културните ресурси на континента е по-верния път за избягването на нова катастрофа като тези на Първата и Втората световни войни и, че тази стратегия се е оказала печеливша досега, създава у европейските лидери прекалено конформистки нагласи. От една страна това ги прави нерешителни и податливи на натиск от страна на Вашингтон и в крайна сметка им отрежда ролята на второстепенни външнополитически играчи, предизвикващи снизхождение, граничещо с презрение. Нещо, което високопоставените чиновници в Държавния департамент от рода на Виктория Нюланд, дори не смятат за нужно да крият.

От друга страна, прекаленото фокусиране върху политиките на интеграция и избягване на конфликтите, както и сляпото придържане към иначе важни за западния свят ценности като свободата на придвижване, равноправието, религиозната търпимост и др. водят до неспособност да се изработят адекватни политики и да се предприемат навременни действия срещу някои сериозни заплахи от типа на мигрантския натиск в момента. Това може би е една от причините за неумението да се анализират по-дълбоките причини за действията на Русия и до безкритичното приемане на изработените по кройката и вкуса на Белия дом икономически санкции срещу нея.

С оглед на казаното по-горе обаче, точно икономическите санкции срещу Русия ще се окажат контрапродуктивни. Тези санкции само потвърждават позицията на Москва, че зад реториката на сближаването и загрижеността за демократичните процеси политиците от обединена Европа преследват други цели и планове. Те сериозно се разминават с принципите на добросъседството и уважението към правото на суверенните държави сами да определят политическите и икономическите си приоритети.

Ако се сравнят политическите, икономическите и военните сценарии, прилагани през последните две десетилетия от т. нар. „свободен свят” към нарочените за недемократични държави, особено в Близкия Изток, изводите на руския политически елит изглеждат доста логични. А те са, че икономическите санкции, оправдавани формално с войната в Украйна и присъединяването на Кримския полуостров, в действителност имат за основна цел да предизвикат смяна на системата на управление в Русия. И тъй като в случая откритите военни действия са неприложими, на подобни санкции се възлага ролята на катализатор за евентуален икономически срив на страната и засилване на гражданското недоволство.

Сирийският геополитически гамбит

Военната намеса на Русия в Сирия е първото подобно действие, което Москва предприема след рухването на Берлинската стена, спрямо страна извън постсъветското пространство. Широко тиражираните версии и обяснения на тези действия от официален Вашингтон и от неговите съмишленици в някои страни от ЕС, начело с Великобритания, че това са опити за отклоняване вниманието на руснаците от вътрешните икономически проблеми в резултат на наложените от западните правителства санкции, са меко казано повърхностни. За да се разбере логиката на поведение на руското правителство след 30 септември 2015, когато Държавната дума гласува правомощия на президента Путин да използва руски въоръжени сили зад граница, е добре да се имат предвид няколко неща.

Първото е, че в резултат от пренареждането на световната геополитическа карта през последните две десетилетия и половина и въпреки цялата демократична реторика на официален Вашингтон и неговите съюзници от Европа, за руснаците е все по-несъмнено, че целта е зачертаване на страната им като глобален политически и военен фактор. Най-силното доказателство в подкрепа на подобен извод е разширяването на НАТО и постепенното му придвижване до самите граници на Русия, процес, който през последните две десетилетия протича планомерно и е с явна антируска насоченост.

Второто е, че за Русия възприемането на някои от западните ценности и лозунги като тези за свободния пазар, политическия плурализъм, личната инициатива или приватизацията на публичната собственост са свързани с болезнения срив на икономиката и благосъстоянието от последното десетилетие на ХХ век. Само за четири – пет години (чежду 1990 и 1995) руският БВП се свива наполовина, настъпва пълен разпад на социалните услуги и здравопазването, а делът на бедните от 1,5% от цялото население края на 80-те години, достига до 40%. Качеството на живот на руснаците, както и средната му продължителност буквално се сриват. В края на миналия век (по данни от 1999) тя е 72, 4 години за жените и едва 59,8 години за мъжете, а детската смъртност достига нива, немислими само десетилетие по-рано. През този период рязко скача употребата на алкохол и наркотици, а корупцията, беззаконието, насилието и организираната престъпност се превръщат в почти некотролируемо явление. Логично се налага изводът, че мантрата „демократизация” в тази си форма и скорост носи много повече негативни обществени промени, отколкото предимства за Русия.

Третото и най-болезненото за самочувствието на руснаците, е унижението. За Москва, грубото погазване на международното право от страна на САЩ и техните западни съюзници през последните две десетиелтия, демонстрацията на сила и безпардонност на Балканите, в Афганистан, в Ирак, а и в други страни от Близкия Изток без почти никаква сериозна реакция от уж будните им граждански структури, а и на международно ниво, е поредното доказателство за политическото лицемерие на Запада.  В същото време всеки опит Русия да защити своите национални интереси в Чечения, Грузия или Украйна стават повод за вълна от възмущение и масови медийни кампания за очерняне на руската политика и тези, които я олицетворяват.

За настоящите високопоставени руски политици, начело с президента Путин, всички тези елементи формират една катастрофична картина, която ако не бъде бързо и основно пренарисувана, вещае необратим крах за Русия. Най-важният извод за руснаците към момента е, че не може да се вярва на договореното със САЩ и Европейския съюз, нито на обещанията за бъдещи взаимноизгодни икономически или военно-политически отношения. Всъщност, това едва ли може да бъде окачествено като безпочвена параноя. Ето какво признава в своя статия бившият американски заместник-министър на финансите от администрацията на Роналд Рейгън, Пол Крейг Робъртс: „За да неутрализира Русия, Вашингтон наруши договора между Рейгън и Горбачов, разшири НАТО на бившите територии на Съветската империя и сега има намерение да привлече бившите части на самата Русия – Грузия и Украйна, в пакта. Вашингтон излезе от договора, който забраняваше противоракетната отбрана и разположи противоракетни бази на руската граница. САЩ промениха ядрената си доктрина за да могат да си позволят да нанесат първия ядрен удар. Всичко това е насочено към сдържането и унижаването на достойнството на Русия, намаляващи способността й да противостои на Вашингтон” (7).  В резултат на тези действия, съмнението във всичко, което правят или се опитват да предложат на Русия западните правителства, е вече траен и определящ фактор в поведението на Москва и по всяка вероятност ще доминира за дълъг период.

В момента Русия отчаяно се нуждае от реабилитацията си като ключов геополитически фактор. Затова ще се опитва, от една страна, да разширява своята сфера на влияние, и то не само в региона, който възприема като първостепенен за националната си сигурност, а от друга страна, ще се държи все повече като опонент на западната външна политика, независимо че Путин за момента предпочита да нарича САЩ и ЕС „нашите партньори”.

 

Доминираният от Русия Евразийски съюз

Доминираният от Русия Евразийски съюз

 

По думите на Томас Греъм (8),  в исторически план Русия винаги се е възприемала като заплашена от чужда инвазия поради географското положение и еднообразния си равнинен релеф, позволяващи на външните нашественици да се придвижват с лекота. Ето защо е възприела стратегията да разширява своята зона за сигурност колкото се може по-далеч от ядрото. С времето руската зона за сигурност  се установява върху един широк периметър в Северна и Централна Евразия, който най-общо се описва днес като "постсъветско пространство". Досегашният опит на Русия я мотивира да разглежда държавите от тази зона не като суверенни или зависими от Кремъл, а като доминирани или от Русия, или от евентуален неин съперник. Това определя и степента й на търпимост към действията на фактори, които тя счита за неприемливи или направо за враждебни, особено ако те правят опити да поставят държавите от тази зона за сигурност под свой контрол. Затова намесата й в Сирия изглежда логична и задължителна от гледна точна на опазването на руската национална сигурност. Не по-малко сигурно е и, че Москва няма да приеме замяната на сирийския президент Башар ал-Асад с друга фигура, демонстрираща склонност да бъде послушна или лесно минипулируема от  геополитическите съперници на Русия – САЩ и ЕС.

Още по-неприемливо пък е създаването на зона, в която тероризмът в различните му разновидности би могъл не само да се самовъзпроизвежда, но и да дестабилизира както Близкия Изток, така и да заплашва доста по-отдалечени региони, включително самата Русия и много от европейските страни.

Не може да се отрече, че през последните две години събитията в близост до руските граници се случват с активното участие на Кремъл и до голяма степен се дирижират от руския президент.  Особено важна е ролята на Путин в т. нар. ядрена сделка с Иран.  В интервюто си  за „Ню Йорк Таймс” от  14 юли 2015 (9) американският президент Барак Обама сам посочва това, като дори изразява учудването си, че на фона на разногласията между САЩ и Русия по повод на събитията в Украйна, руската страна е успяла да разграничи тези две области. Този пробив е важна стъпка по пътя към руския реванш в геополитически план, защото успешните в крайна сметка преговори между Иран, от една страна, и САЩ, Русия, Великобритания, Китай, Франция и Германия, от друга, продължават дълги години без определен напредък. И едва ли продължилите 18 дни без прекъсване Виенски преговори през юни и юли, 2015 биха имали шанс без ролята на Москва.

Русия играе ключова роля и за предотвратяване на поредната американска военна авантюра в Близкия Изток.  През първите месеци на 2014, използвайки изпитаната в Ирак десетина години по-рано медийна кампания с недоказани твърдения за използване на средства за масово поразяване, Вашингтон е буквално на часове от нанасяне на масиран въздушен удар срещу Сирия. През март, 2014, с активната намеса на Путин, който убеждава Башар ал-Асад да предостави запасите си от химическо оръжие под международен контрол и да се включи в Конвенцията за забрана на химическите оръжия, поредната война в Близкия Изток е избягната буквално на косъм.  В известен смисъл може да се твърди, че намесата на Русия в Сирийския конфликт с военни средства срещу Ислямска държава е продължение на тази проактивна роля на Кремъл в региона.

Участието на Русия в сирийския конфликт на страната на властта в Дамаск е важен ход към връщането на геополитическата инициатива на Москва. Но тя не бива да се разглежда единствено в регионалния си аспект. Възможно е Сирия да се окаже само авансцената на далеч по-сериозен конфликт, едно от знаковите доказателства за което е инцидентът със сваления от турски изтребител руски бомбардировач СУ-24 на 24 ноември 2015.

След първоначалните взаимни упреци и обвинения между Москва и Анкара за това кой трябва да понесе отговорността за взривената руска бойна машина, за разстреляния във въздуха пилот и за загиналия по време на спасителната операция руски десантчик все по-определено се налагат изводите, че е малко вероятно инцидентът да е случаен. Оповестените факти постепенно оформят една картина, изглеждаща далеч по-опасна, отколкото първоначално изглежда. Близо месец след инцидента турският вицепремиер Нуман Куртулмус разкрива пред турските медии, че правителството му е притежавало точна информация за всички руски бойни полети в Сирия. Тази информация е била своевременно предоставена на Анкара от Централното командване на САЩ, което навежда на мисълта, че е почти изключено инцидентът да е случаен.  Той по-скоро изглежда като планирана провокация и тест за това докъде е готова да стигне Москва в решимостта си да провежда собствени военни операции в пространство, върху което имат оперативни претенции САЩ, а и някои други страни от НАТО.

В подкрепа на извода, че свалянето на руския бомбардировач не е солова инициатива на Реджеб Тайип Ердоган, а му е подшушната от по-високо място, е и нетипичното за подобни ситуации скриване зад паравана на НАТО, вместо прекия контакт с ответната страна за изясняване на обстоятелствата. По-симптоматично обаче е друго. Т. нар. "инцидент" се оказва точният повод за Североатлантическият пакт да започне да трупа военни сили около сирийския конфликтен район под предлог, че предприема „подсигурителни мерки” за осуетяване на други подобни случаи в бъдеще и за успокояване на „силно нестабилната” ситуация около Сирия и Ирак.

В заключение може да се каже, че Русия в момента има добри шансове да отиграе силно геополитическите карти, които държи. Проблемът е, че както твърди и Пол Крейг Робъртс във вече споменатата статия, във Вашингтон има достатъчно неадекватно мислещи чиновници, за които дестабилизацията на Русия се е превърнала в мисия на живота им. Един от тези чиновници е например вече споменатата Виктория Нюланд,  помощник-държавният секретар на САЩ,  която освен с нецензурния си език по адрес на Европейския съюз е известна и с убежденията си на ястреб, готов да провокира ядрен сблъсък в името на собствената си фикс-идея. „Знаят ли президентът  Обама и Конгресът на САЩ - пише Пол Робъртс - че има такъв помощник на държавния секретар, който сега провокира Армагедон? Безгрижните американци не обръщат никакво внимание и си нямат понятие, че неоконсервативните идеолози тласкат света към разрушение.”

Бележки:

1. Виж Karen Dawisha, Putin`s Kleptocracy (Who Owns Russia?), Simon & Schuster, 2014.

2. На 31 декември 1999, в неочаквано за руските граждани телевизионно обръщение, Елцин обявява, че се оттегля от президентския пост на Руската федерация и посочва Владимир Путин за свой приемник до провеждането на избори за нов президент през  март 2000. В речта си Елцин заявява "Моля за прошка за това, че не успях да осъществя мечтите на хората, които вярваха, че ще успеем с един скок да преминем от сивия тоталитаризъм в светлото, богато и цивилизовано бъдеще”. Цялата реч може да се види на адрес: http://news.bbc.co.uk/2/hi/world/monitoring/584845.stm.

3. Докладът може да се намери на адрес http://www.worldbank.org/content/dam/Worldbank/document/China-2030-complete.pdf.

4. Пълният текст на доклада може да се види на адрес http://www.isras.ru/files/File/Doklad/Analit_doc_Sredny_klass/full.pdf

5. Книгата е достъпна на адрес http://fictionbook.ru/static/trials/06/65/79/06657919.a4.pdf .

6. Фразата „Ние знаем, че това работи. Свободата работи” се приписва пак на Джордж Буш-старши.

7. Цялата статия със заглавие „Русия под атака”може да се прочете на личния сайт на Пол Крейг Робъртс на адрес: www.paulcraigroberts.org, посетен на 08. 04. 2015.

8. Thomas Graham, Europe’s problem is with Russia, not Putin,  Financial Times, Monday, June 1, 2015.

9. Интервюто, което Томас Фрийдман провежда с американския президент Барак Обама, може да се види на адрес http://nyti.ms/1GkIYho.

 

* Институт за изследване на обществата и знанието към БАН

{backbutton}

На провелата се през юли 2015 среща на върха на ЕС по въпросите на гръцкия дълг, италианският премиер Матео Ренци призова Европа да се придвижи от мъртвата точка в решаването на този въпрос. Той заяви, че ЕС следва да разреши гръцката криза веднъж завинаги за да може да пристъпи към решаването на другите актуални проблеми пред континента. "Ситуацията е много по-сложна, Европа е необходима на много бойни полета за разрешаването на такива сериозни задачи, като украинската криза, ислямисткия тероризъм, ядрените преговори с Иран, преодоляването на хаоса в Либия и т.н.". Позицията му беше още по-твърда, когато той заяви, че "Средиземноморската ни граница гори, в Украйна се води война, а ние тук обсъждаме колко държавни телевизионни канали трябва да има в Гърция". Съзнателно или не, Ренци бръкна с пръст в раната на Европейския съюз, посочвайки "пожарите" на територията на Съюза, които лидерите му отчаяно се опитват да угасят.

Кой провокира "пожарите" в Европа

Нима обаче, Европейският съюз сам провокира войната в Украйна? Нима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?

Истината е, че това се случва, защото големият "трансатлантически брат" съзнателно разпалва пожари в непосредствена близост до Стария континент, а сред основните цели на тези негови действия е запазването на зависимостта на Европейския съюз и гарантиране послушанието на европейските лидери.

В момента ЕС играе ролята на "малкия пожарникар", опитващ се да съхрани застрашения мир, поне в рамките на собствените си граници, докато САЩ на практика водят асиметрични войни срещу Европа, едновременно по няколко направления, като по този начин провокират:

- заплаха от терористични нападения на Ислямска държава срещу (и на територията на) ЕС;

- заплаха от задълбочаване на икономическите проблеми в най-големите държави от Съюза, заради наложените по американска инциатива санкции срещу Русия;

- заплахи за по-нататъшна дестабилизация на европейския континент в резултат от тлеещия конфликт в Украйна;

- заплаха от задълбочаваща се бежанска криза и породените от нея социални, икономически и демографски опасности;

- заплаха за финансовата (дълговата) стабилност на Гърция, която застрашава единството на ЕС.

Това са основните асиметрични заплахи, с които се сблъсква ЕС и чиято интензивност особено нарасна през последните две години. И всички тези заплахи са продукти, носещи логото Made in USA.

Вашингтон реализира тази тактика като съзнателно работи за това ЕС да си остане слаб политически играч, вместо да се превърне в самостоятелен геополитически субект, в рамките на международното право, докато НАТО разполага частите си в непосредствена близост до руските граници за да улесни постигането на крайната геополитическа цел на САЩ - успешното осъществяване, под една или друга форма, на прословутите "цветни", "кадифени" и други революции, насочени срещу Русия. Това е част от новата американска концепция за "безкрайната война", имаща една, единствена крайна цел: подчиняването на целия останал свят под предлог за "борба с тероризма" и "налагане на демокрацията". Свидетелите сме на появата на нови "дизайнерски" разработки на т.нар. доктрини и стратегии, като ако досега ставаше дума за "творчески и контролиран хаос", днес той вече прераства в "безкрайна война", макар че целта и на тази, и на предишните стратегии е една и съща.

Вече няма съмнение, че генератор на изброените по-горе заплахи, заемащи ключово място във външнополитическия дневен ред на Европа, е именно "Големият атлантически брат" на Европейския съюз и неговото намерение да наложи англо-американската визия за света, което активно се реализира предимно чрез механизмите на външнополитическите и разузнавателните активи на САЩ. Изправени сме пред сериозни проблеми и негативни тенденции, които няма как да не забелязваме, като сред тях е разрастващият се хаос, организираният натиск и терористичните действия, имащи място в различни точки на планетата. Във Вашингтон използват термина "творчески или контролиран хаос" за да формулират своята стратегическа концепция, но убийството на хиляди хора по целия свят няма нищо общо с творчеството, затова случващото се би могло да се характеризира по-скоро като "всеобщ дяволски безпорядък".

След т.нар. "арабска пролет", започнала през 2010 в Тунис и бързо прехвърлила се в Египет, Либия, Йемен, Сирия, Бахрейн и други страни от Големия Близък Изток, при анализа на данните за случилото се в тях, става ясно, че във всички тези "цветни революции" присъства американска следа. Тъй наречените демократични промени обаче, очевидно затънаха в Сирия. Сирия не можа да бъде овладяна, което се оказа голям провал в завършващата фаза на революциите от "арабската пролет".  Той беше съпроводен от друг пореден неуспех - "аферата Сноудън", която макар и да разкри нещо, което и без това беше добре известно, а именно - че американските специални служби следят целия свят, формира един съвършено различен имидж на САЩ. Така "аферата Сноудън" косвено съдейства за стратегическия провал на Вашингтон в сблъсъка му с Москва.

На този фон не беше никак случайно, че именно по време на Зимните олимпийски игри в Сочи, през февруари 2014, избухна кризата в Украйна. Предвид очевидните външнополитически провали на американския президент Барак Обама през предходните няколко години, САЩ отчаяно се нуждаеха от нещо, което да "излекува" света от разочарованието му от Америка. За целта в Украйна беше осъществен преврат, до голяма степен организиран отвън, против законното правителство в Киев. Дори и украинската революция обаче, се оказа разочарование за САЩ. В крайна сметка, резултат от нея стана присъединяването на Крим към Руската Федерация, след проведения в областта референдум.

В резултат, ЕС получи "в наследство" от американците украинската гражданска война, която тлее и в момента, а след това върху него се стовариха и основните последици от икономическите санкции, наложени по инициатива на Вашингтон (но подкрепени от Брюксел) срещу Русия. Всъщност, проблемът е именно в това, че най-големият потърпевш в икономически план от тези решения стана самият Европейски съюз и особено Германия.

Англо-американските анализатори и политици очевидно допуснаха грешка в предварителните си анализи, затова след неочакваното за тях решение на кримския въпрос, изпаднаха в състояние на шок, продължило няколко месеца. Те не можеха да си представят, че руският президент Путин не просто ще реши да "приеме обратно" Крим в състава на Федерацията, но и че толкова активно ще утвърди руското участие в глобалната политика, въпреки "международното право и демократичните правила". Нещо повече, Путин взе това нелесно решение, докато участваше в закриването на Зимните олимпийски игри, а на киевския Майдан се извършваше поредната "революция". В течение на няколко месеца Западът не можеше да осъзнае случилото се и да разбере, как Путин е дръзнал да предприеме подобна стъпка, отказвайки да се подчини на "правилата", просто защото до този момент високомерната американска психологическа матрица на сдържане и подчиняване действаше без засечка, когато биваше използвана срещу боязливите и склонни да се поддават на външен натиск лидери на ЕС или срещу различните "бананови" държави. Тоест, с действията си Путин блокира американските служби за поне три месеца, които им бяха необходими за да дойдат на себе си и да продължат реализацията на "стратегията на хаоса" по целия свят. За да бъде отвлечено внимание на световната общественост от тези очевидни поражения на англо-американската политика беше необходимо да се случи нещо извънредно и достатъчно значимо.

Появата на Ислямска държава

Ето как, през юни 2014, Ислямска държава се появи почти от нищото на първите страници на световните медии, обявили за възникването на т.нар. Халифат. При това, групировката Ислямска държава в Ирак и Леванта (официално създадена още през 2006 - б.р.) поне от две години действаше на територията на Ирак, като една от многото екстремистски групировки там, преди да стане обект на вниманието на медиите. Всъщност, истината е, че ИДИЛ възникна благодарение усилията на регионалните спонсори на организацията, които по една случайност са близки партньори на САЩ.

Днес сме изправени не само пред опасността от мащабни терористични нападения на Ислямска държава в Европа, където ислямистите вече водят открита война след терористичните нападения в Париж през миналата 2015, но и пред неконтролируемите потоци от мюсюлмански бежанци в резултат от терористичните действия на същата организация в Близкия Изток. Всичко това поставя под въпрос стабилността на ЕС. Разбира се, Европа не е основната мишена в играта, довела до активизирането на ИДИЛ, а случващото се в нея е по-скоро полезен "страничен ефект" от гледна точка на организаторите на въпросната игра.

Въпреки че напоследък сме заливани от информация относно Ислямска държава: нейното възникване, спонсорите и, как са били подготвени бойците на тази организация и т.н., нито един експерт не се опитва да изясни, защо ИДИЛ беше активирана?! На първо място, това беше необходимо за да се пренасочи вниманието на обществеността към една нова "ужасяваща" организация, отклонявяйки го от неуспешната и в по-голямата си част негативна американска външна политика. На второ място, Сирия си остава изключително важна цел на САЩ, където те имат недовършена работа, а именно свалянето на президента Башар ал-Асад. Само за два месеца ИДИЛ увеличи значително мощта и възможностите си, отчасти заради образа и проектиран от големите световни медии, отчасти заради стратегическата зона на действие на групировката на границата между Ирак и Сирия.

Междувременно, от август 2014 насам САЩ не спират да бомбардират както иракски, така и сирийски територии, под предлог, че искат да унищожат опорните пунктове на ИДИЛ, без дори да поискат за това разрешение от ООН, макар че по някои признаци имаше шанс да получат санкцията на Световната организация. Но, независимо от масираните въздушни удари, те сякаш имаха обратен ефект и по-скоро стимулираха експанзията на Ислямска държава, също както и зверствата и в Ирак и Сирия. Очевидно е, че появата на ИДИЛ вероятно е била планирана стъпка, оправдаваща американските въздушни удари срещу сирийската територия. Впрочем, НАТО и САЩ още преди това се опитаха да изпратят в сирийското въздушно пространство свои безпилотни летателни апарати, но тогава намерението им беше блокирано в ООН от Русия и Китай.

Третата стъпка в тази посока беше активизирането на преговорите за иранската ядрена програма, тъй като от ключово значение за успеха на евразийската геополитическа стратегия на САЩ е ерозирането на потенциалния троен алианс между Русия, Китай и Иран. Както е известно, през лятото на миналата 2015 ядрената сделка с Техеран стана факт, а американските усилия за свалянето на Асад продължават и в момента (т.е. след руската военна намеса в Сирия). Засега резултатът в тази стратегическа игра с участието на Турция, НАТО и редица други държави изглежда равен, включително благодарение на руските усилия за намиране решение на сирийската криза, предприети паралелно  на усилията на САЩ в противоположната посока. В тази ситуация ИДИЛ беше използвана за по-нататъшната дестабилизация на ситуацията и разчленяването на държавите от Близкия Изток.

Предизвикателствата пред сигурността и икономическата стабилност на ЕС

Всичко това допълнително провокира сериозни проблеми за сигурността и икономическата стабилност в ЕС, където от известно време е налице постоянен стрес и очевидно функционално разстройство. Така, само три седмици след нападението срещу редакцията на Charlie Hebdo, Европа преживя поредния стрес, този път причинен от победата на СИРИЗА на гръцките избори в края на януари 2015. Това се превърна в още по-голям проблем за ЕС, защото се оказа, че гръцката криза на практика също обслужва политиката на Вашингтон за перманентна дестабилизация на Съюза. Действията на новоизбрания гръцки премиер Алексис Ципрас бяха изцяло в рамките на американските планове за разрешаване на проблема с дълговата криза в ЕС. Същото впрочем се отнася и за "малките пожари" на Балканите - в Сърбия, в босненската Република Сръбска, или в Македония, където беше направен опит за реализацията на украинския сценарий. Брюксел трябваше да се задейства за да предотврати пълната дестабилизация на тези страни и региона, като цяло.

Докато Европейският съюз е ангажиран с украинската криза и тлеещата гражданска война в страната, със санкциите срещу Русия, със защитата от постоянната опасност от нови нападения на ИДИЛ и с решаването на проблема с гигантския мигрантски поток, както и на гръцката дългова криза, Вашингтон предпочита да се дистанцира от всички тези въпроси. Както е известно, тези проблеми не касаят непосредствено САЩ, което обаче не пречи на Вашингтон да разглежда възможното увеличаване на оръжейните доставки за Украйна или да си позволява да критикува "нехуманното отношение" на ЕС към бежанците. Както е известно, Барак Обама не намери за нужно да се присъедини към протестната акция, организирана от френския президент Франсоя Оланд след нападението срещу Charlie Hebdo (и реагира сравнително сдържано на новите нападения в Париж през ноември). Освен това, макар да е добре известно, че някои американски финансови институции съдействаха за избухването на гръцката дългова криза, събитията в Гърция не породиха някаква сериозна реакция във Вашингтон, ако изключим "мъдрия" съвет на Обама, че страната трябва да остане в еврозоната.

В същото време, дори и най-малкият знак, че някой европейски лидер се осмелява да критикува санкциите срещу Русия или пък не е склонен да се съобразява с англо-американската политика срещу Москва и лично срещу руския президент Путин,  провокира изключително остра реакция в САЩ. Подслушваните от американските специални служби европейски лидери, като Франсоа Оланд, който си позволи да се срещне с Путин в разгара на украинската криза през декември 2014, когато Западът отчаяно се опитваше да изолира руския държавен глава от всички международни форуми, и Ангела Меркел, правеща всичко възможно за да запази стабилността на ЕС, получиха своите болезнени "уроци" от Вашингтон.

Крайният резултат от тази геополитическа стратегия е почти пълното подчиняване на европейските лидери, принудени да се съобразяват с политическата доминация на САЩ. Разбира се, това не е нова тенденция, но доскоро тя не се проявяваше толкова очевидно по отношение на ЕС, при това с такава интензивност и честота. Горчивата истина е, че Съюзът се превърна в политически субект, съобразяващ се с правилата на англо-американската стратегия. Вероятно мнозинството от европейските лидери все още не могат да повярват, че това се е случило. Подобен резултат е крайно неприемлив за тях. Те не могат да осъзнаят, че атлантическият им "Голям брат" води асиметрични войни вътре в Европейския съюз с цел да го конфронтира с Русия и окончателно да го подчини на себе си. Нима това беше основополагащата идея при създаването на Съюза? С тази роля в света ли ще трябва да се задоволи ЕС, вместо да действа в съответствие със собствената си култура и традиционни ценности?!

Очевидно е, че целта на САЩ е да отслабят Европейския съюз, предвръщайки го в послушен инструмент за реализацията на англо-американските геополитически цели. В този смисъл, Европа е твърде полезна за осъществяването на американски имперски амбиции, особено по отношение на Русия. Бъдещето на човечеството обаче не може да се определя от рамките на няколко безумни сценария и "големи игри", целящи съхраняването на американската глобална доминация. И тъкмо поради това Европейският съюз следва да работи активно за да не се превърне в част от тези зловещи планове, допринасяйки за позитивното сътрудничество между държавите и народите в името на един свят без хегемония и господство.

 

*  Авторката е геополитически анализатор в Института за геостратегически изследвания и външна политика в Скопие, била е съветник на бившия македонския премиер Любчо Георгиевски

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2021