09
Нед, Май
24 New Articles

Фундаментален геополитически принцип е, че географското положение играе ключова роля за формирането и самобитността на един народ. Това важи и за външната политика на отделните държави. В тази връзка Израел представлява своеобразна експериментална геополитическа лаборатория, тъй като страната присъства в три различни форми на почти едно и също пространство - на два пъти в древността и още веднъж - в съвременния свят. Ако горната геополитическа теза е вярна, израелската външна политика би трябвало да зависи от вътрешната политика, технологиите или идентичността на съседите и да притежава важни общи черти, независимо от епохата. Затова нека се опитаме да анализираме общите принципи на външната политика на Израел през почти трихилядигодишната му история.

Трите появи на Израел

За удобство, ще използвам термина "Израел" за обозначаването на всички еврейски етноси, говорещи иврит, съществували в региона на Леванта още от периода на завоюването на „обетованата земя” (Ханаан), и включени в книгата на Исус Навин, която е част от Библията. Що се отнася до израелската геополитика, тя следва да бъде анализирана в три основни направления: вътрешната геополитика на страната, взаимодействието с непосредствените и съседи, граничещи с Израел, и отношенията с онези държави извън региона, които се смятат за "велики сили".

Както е известно, Израел се появява три пъти на картата на света. За първи път това става след завоюването на Ханаан под ръководството на наследника на Мойсей Исус Навин като този първи Израел просъществува до началото на VІ в.пр.н.е. (след 930 г.пр.н.е. под формата на двете еврейски царства – Израелското и Юдейското), когато в резултат от вавилонските завоевания бива унищожен като самостоятелно държавно образувание. Втората поява на Израел е след като персите покорявят Вавилон през 540 г. пр.н.е. Положението на страната обаче се променя през ІV в. пр.н.е., когато Александър Македонски завоюва Персийската империя, а заедно с нея и територията на Израел, както и още веднъж - през І в.пр.н.е., когато регионът е завоюван от римляните. През втория период на съществуването му, Израел се изявява като незначителен участник в игрите на големите имперски държави и това положение се запазва до разрушаването на еврейската държава от римляните.

Първият Израел (1020-586 г.пр.н.е.)

Първият Израел (1020-586 г.пр.н.е.)

 

Вторият Израел по време на Хасмонейската династия (140 г.пр.н.е. -37 г. пр.н.е.)

Вторият Израел по време на Хасмонейската династия (140 г.пр.н.е. -37 г. пр.н.е.)

 

Третата поява на Израел през 1948, подобно на предишните две, е свързана със завръщането на част от пръснатите по света евреи след поредното отвоюване на "обетованата земя". Създаването на третия Израел става в контекста на упадъка и разпадането на Британската империя, затова и историята на съвременната еврейска държава, поне донякъде, следва да се разглежда като част от историята на Британската империя.

През първите петдесетина години от съществуването си третият Израел играе важна роля в противопоставянето между САЩ и Съветския съюз и в известен смисъл е заложник на динамиката на развитието на тези две суперсили. С други думи, както и в първите два случая, появата  и утвърждаването на третия Израел става в условията на постоянна борба за съхраняването на неговия суверенитет и независимост в хаоса от имперски амбиции на великите сили.

Географското положение на Израел и неговите граници

По времето на управлението на цар Давид (1005-965 г. пр.н.е.), Израел се простира от Синай до Ефрат, включвайки дори Дамаск. Той заема сравнително малка площ в крайбрежния район от мястото, където днес се намира град Хайфа, като на юг стига до древното пристанище Яфа, а на север до съвременния Тел Авив. По онове време крайбрежната зона на север е населена с финикийци, а на юг - от филистимляните. Не бива да забравяме, че територията на Израел се променя значително с течение на времето. Така например, по времето на Юда от династията на Хасмонеите (средата на ІІ - средата на І в.пр.н.е.), пустинята Негев не е в пределите на страната, затова пък в нея влиза районът на Голан. В общи линии е ясно, къде се е говорело на иврит, но границите на Израел никога не са били точно фиксирани.

 

Легенда:

Северен хълмист регион

Крайбрежнни равнини

Юдея и Самария

 

Ето защо по-лесно могат да бъдат обозначени териториите, които никога не са били част от Израел. Синайския полуостров например, никога не е влизал състава на Израел (макар че беше временно окупиран от него през 1956-1957 и 1967-1982). Израелската граница по крайбрежието в северна посока никога не е стигала отвъд река Литани, намираща се в днешен Ливан. На север, територията на Израел почти никога не е стигала до района на Дамаск (като изключим легендарните времена на цар Давид), макар че често е граничела с Голанските възвишения. Израел много пъти е включвал земите от двете страни на река Йордан, но никога не е навлизал навътре в пустинята. Освен това той никога не се е разпростирал към югоизточната част на Арабския полуостров.

В общи линии Израел се състои от три части. На първо място, той винаги е включвал северния хълмист район, простиращ се от подножието на планината Хермон на юг към Йерусалим. На второ място, той винаги е включвал някои територии от крайбрежната равнина на юг от Хайфа - там, където днес се намира Тел Авив. На трето място, Израел традиционно контролира територията на Западния бряг между Йерусалим и река Йордан. В момента той контролира и цялата пустиня Негев, включително между крайбрежния район и Синайския полуостров. В по-голяма или по-малка степен, частично или напълно, тези територии обикновено се контролират от Израел.

Освен това Израел винаги е разполагал с природни буфери по три различни направления. Така, Синайската пустиня защитава страната от египтяните. Като цяло, Синай не е особено привлекателен за Египет. Труднопроходимата източна част на полуострова, както и лесно предсказуемите сериозни технически проблеми пред завоюването и усвяването на тези територии, правят тази част на страната непригодна за продължително присъствие. Освен разбира се, ако Египет не поиска бързо да прехвърли силите си през Синай в крайбрежната равнина на север, където би могъл по-лесно да поддържа военното си присъствие. При всички случаи обаче, разгръщането на войските на Синайския полуостров е трудна и неблагодарна задача. Затова, при положение, че Израел остава достатъчно силен, осъществяването на атака в крайбрежната му зона едва ли е възможен вариант. Разбира се, освен ако Египет не бъде мотивиран за това от някоя външна имперска сила. Затова можем да смятаме, че Израел не е застрашен от нападение по югозападното направление.

На югоизток, Израел също е защитен от практически непроходимите пустини североизточно от Ейлат и Акаба. Големи военни части едва ли биха могли да достигнат до границата от тази посока, въпреки че това е по силите на малките диверсионни групи. Племената от Арабския полуостров, макар да са многобройни и да имат широка граница с Израел, никога не са били достатъчно единни за да представляват заплаха за еврейската държава. Впрочем, дори и да обединят усилията си, те не разполагат с достатъчна мощ за да преодолеят границата от югоизток. Ето защо и това направление може да се приеме за безопасно.

Източните подходи към Израел пък са преградени от пустиня, която започва примерно на 20-30 мили източно от река Йордан. В граничните зони, източно от Йордан, живеят племена, които не са достатъчно многочислени за да могат трайно да проникнат в онази част от еврейската държава, разположена западно от реката. Исторически нещата се развиват така, че земите на Юдея и Самария (т.е. днешният Западен бряг на Израел) и източният бряг на река Йордан винаги са били под политическата и военна доминация на Израел - понякога пряко, а друг път косвено - посредство политическото или икономическо влияние на еврейската държава.

Уязвимата зона на Израел е разположена на север. Тям няма никакъв естествен буфер на територията, където минава границата с някогашната Финикия, а днес с Ливан. Най-добрата отбранителна линия за Израел на север представлява река Литани, но тя при никакви обстоятелства не е непреодолима преграда.

Въпреки това, зоната по крайбрежието, на север от Израел, не представлява сериозна заплаха за него. Тази зона просперира благодарение на търговията в Средиземноморския басейн. Държавите в нея са ориентирани към развитието на търговските маршрути по-скоро на изток от крайбрежието и в по-малка степен на юг. Израел защитава тези маршрути, затова няма сериозни кандидати да започнат конфликт с него в този зона, който би могъл да попречи на търговията. Освен това, следва се има предвид, че в този търговски район по правило живеят доста богати хора, което значително изостря вътрешните социални конфликти в нея. Тази зона е склонна към нестабилност. Израел често се е опитвал да разпространи влиянието си на север по чисто търговски причини, което се явява пречка за успешната му регионална политика. Въпреки това, заплахата за Израел от север е минимална, независимо от липсата на естествени граници и голямо население. Конфликтите, с които е ангажирана еврейската държава на север, по правило, не застрашават оцеляването на политическия режим в Израел.

Съседът, който винаги е представлявал заплаха за Израел, е разположен на североизток и това е Сирия. Северната зона на Сирия е част от Мала Азия и в по-голямата си част е планинска, което силно затруднява разпространяването на сирийското влияние на север. Сирия обаче може да осъществява експанзия в южна посока. Източният фланг на страната е преграден от пустинята, простираща се до Ефрат. Затова, когато не е застрашена от север и е гарантирала вътрешната си сигурност, Сирия по правило се стреми да получи по-широк достъп до крайбрежието, като най-важен за нея е централният коридор, водещ право на запад към богатите градове в северната част на левантийското крайбрежие (днешен Ливан). Алтернативна посока за сирийската експанзия е югозападното направление, т.е. южната част на левантийското крайбрежие, контролирана от Израел.

Както се вижда, Сирия е заинтересована от някои израелски територии, но нейните апетити са ограничени от перспективата за война с Израел, който лесно може да отбие евентуалните нейни атаки в зоната между планината Хермон и Галилейското езеро с ширина около 25 мили. Потенциално, сирийците биха могли да атакуват и от юг, т.е. откъм морето, но само ако са готови да пробият израелската отбрана в тази зона и след това да атакуват военните линии на снабдяване на Израел. Тоест, сирийските войски ще трябва да овладеят Голанските възвишения, откъдето да продължат настъплението си през в хълмистата Галилея за да достигнат крайбрежната равнина. Галилея обаче е област, която сравнително лесно може да бъде защитена (тя е твърде удобна за водене на партизанска война) и трудно може да бъде овладяна. Тоест, шансовете на сирийците да завземат Галилея не са големи.

При всички случаи обаче, за да достигнат брега или да напреднат към Йерусалим, сирийските войски трябва първоначално да преодолеят планината Мегидо, която би могла да се превърне в решаващото бойно поле, на което израелските сили, разположени в близост до своите бази, да се сблъскат със сирийските - вече отдалечили се значително от основните си снабдителни пунктове. Неслучайно гърците наричат това място Армагедон и то има апокалиптичен смисъл. Това е точката, в която всяко развитие на събитията би имало решаващ характер. Тоест, при евентуално настъпление от североизток, т.е. откъм Сирия, израелският противник ще трябва да преодолее много сериозни препятствия преди да достигне Мегидо и да влезе в решаваща битка с армията на еврейската държава.

На пръв поглед, Израел страда от липсата на стратегическа дълбочина, но това не е съвсем вярно. Той не е застрашен от юг, а на изток има допир само с тясна населена ивица, източно от река Йордан. На север проспериращата търговия не поражда желание за мащабни военни действия, които биха могли да я съсипят, затова остава само североизтокът, т.е. Сирия, но тясната зона Хермон-Галилея, през която би могло да се предприеме настъпление откъм Сирия, лесно може да бъде защитена от Израел.

Разбира се, не може да се изключи рискът еврейската държава да бъде атакувана едновременно от няколко посоки (което се е случвало в най-новата и история). В зависимост от скоростта на разгръщане на вражеските сили и координацията между противниците, това може да стане проблем за Израел. Въпреки това, дори и тук израелците разполагат с огромно предимство заради възможността си бързо да прехвърлят войски от един към друг фронт, докато това би се оказало много голям проблем за Египет и Сирия, ако те решат да обединят силите си срещу Израел. Тоест, ако противниците не координират стриктно действията си и не започнат войната едновременно, или не съумеят да разгърнат зачително превъзхождащи израелската армия сили, това би позволило на Израел да ги изпревари и да започне война в най-удобното за себе си време. Благодарение на бързото придвижване на силите си между отделните фронтове, израелската армия лесно може да сведе до нула повечето от предимствата на противниците си.

Има и друг проблемен аспект на войната "на няколко фронта". Египет по правило има минимални интереси в Леванта, доколкото разполага със собствени пристанища в делтата на Нил и е ориентиран по-скоро към експанзия на юг, т.е. към горното течение на най-голямата африканска река. Освен това, от гледна точка на Сирия, единственият по-опасен враг от Израел, е пак Израел, но контролиран от Египет. Тоест, вероятността че Северът може да координира действията си с Юга за да организира едновременен удар срещу Израел е доста малка и, по правило, не предвижда този удар да бъде смъртоносен за еврейската държава. И тъкмо в това е ключовото стратегическо предимство на Израел.

Географското положение на Израел и зоната на конвергенция

Предвид казаното дотук не е учудващо, че първият период на съществуване на Израел като държава, продължава толкова дълго - повече от пет века. В тази връзка е интересно да разберем, защо еврейската държава търпи поражение от асирйиците (разрушили през VIII в.пр.н.е. Израелското царство), а след това и от Вавилон (сложил край през VI в.пр.н.е. на Юдейското царство). За целта ще трябва да анализираме в по-широк план географското положение на Израел.

Израел е разположен на източния бряг на Средиземно море. Както видяхме по-горе, когато Израел не страда от сериозни вътрешни проблеми, той по правило е доминираща сила в Леванта. Освен това израелските военни ресурси  традиционно са предназначени най-вече за сухопътна и в много по-малка степен за морска война. Въпреки че Израел винаги е разполагал с отлични пристанища и достъп до дървен материал за строеж на кораби, той никога не е бил значима морска държава в Средиземноморието, нито пък е претендирал за господство по море. При това северната част на Израел винаги е била устремена към морето, а районът на юг от планината Хермон традиционно е "континентално" ориентиран.

Израел винаги е бил своеобразен магнит за свръхсилите. Нито една средиземноморска империя не би могла да гарантира сигурността си, ако не контролира Леванта. Без значение дали става дума за Рим или за Картаген, средиземноморската империя се стреми да постави под контрол северните и южните крайбрежни води за да укрепи източния си фланг. Без Леванта всяка средиземноморска империя би била изцяло зависима от морските маршрути за да контролира отсрещния бряг. В същото време, транспортирането на войските само по море се сблъсква със сериозни транспортни органичения и материално-технически проблеми. Освен това то прави имперските граници по-уязвими дори и за пиратските набези, т.е. става дума за същите проблеми, които затрудняват още морският транспорт на Римската империя. Наличието на сухопътен мост или провлак с минимални водни преходи, които могат лесно да бъдат защитени, представлява жизнено необходимо допълнение към морските пътища, когато става дума за транспортирането на голямо количество войски. След пресичането на Хелеспонта (Дарданелите), крайбрежният маршрут през днешна Южна Турция, а след това през Леванта и по южния бряг на Средиземно море осигурява такава алтернатива.

От друга страна, ако една средиземноморска империя не разполага с "протеже" в Леванта, тя дава възможност на съперниците си да увеличат своята мош, овладявайки левантийските пристанища, което пък им позволява да претендират и за господство в Средиземно море. С други думи, контролът над Леванта е от ключово значение за всяка средиземноморска империя, в борбата и с конкурентите от изток. В този смисъл подчиняването на Леванта, с "посредничеството" на Израел, е превантивна мярка за сигурност на средиземноморската империя, пример за което е положението на Израел в рамките на Римската империя (при управлението на династията на Иродиадите през 37 г.пр.н.е. - 76 г.н.е.).

Впрочем, за самия Израел, случващото се на изток е не по-малко важно отколкото за неговите "имперски покровители", като това се отнася особено за случващото се в басейна на Тигър и Ефрат или в Персия (Иран). Сигурността на всяка страна от региона може да бъде гарантирано само с укрепването на позициите и на територията на Леванта. Още Александър Македонски по време на своите завоевания е бил наясно, колко е важен контролът над Леванта и пристанищата в Южния Анадол, без който настъплението му на изток, чак до Хиндокуш и отвъд него, би било невъзможно. Така, докато пристанищата в Южен Анадол са полезни за подобни настъпателни операции, както и за гарантиране на безопасното преминаване през Проливите, контролът над Леванта осигурява защита от атаките на съперничещите средиземноморски държави.

Впрочем, територията на Леванта е важна за всяка държава, разположена на север или на юг от Израел. Така, ако Египет реши да предприеме експанзия от басейна на Нил и Северна Африка на изток, той трябва да преодолее полуостров Синай и да продължи на север по крайбрежната равнина за да гарантира безопасността на морските маршрути към египетските пристанища. На свой ред, малоазиатските държави, като някогашната Османска империя, демонстрират естествен стремеж за експанзия на юг с цел да поставят под контрол Източното Средиземноморие. Левантът е кръстопът на два континента, затова Израел е обречен да застава на пътя на различни имперски експанзии. Тоест, мястото, което Израел заема в Източното Средиземноморие, би могло да се дефинира като "зона на конвергенция". Европейските държави се опитва да доминират в Средиземно море и да осъществяват експанзия на изток, докато източните сили се стремят към доминация в пространството между Хиндокуш, Средиземноморието и Северна Африка. С други думи силите, осъществяващи експанзия на изток и тези, които опитват да се разширят на запад, неминуемо се сблъскват в зоната на източното крайбрежие на Средиземно море, т.е. в Израел. В този смисъл, и европейските, и източните „велики държави” са силно заинтересовани да разполагат с Израел, като своеобразна "котва" (опорна точка) в Източното Средиземноморие.

Вътрешната геополитика

Географски, Израел е разделен на три области, които традиционно се обитават от три различни типа хора. Крайбрежната му равнина благоприятства развитието на търговията и действа като посредник между източните сухопътни търговските маршрути и тези през Средиземно море. Ето защо сред населението и преобладават търговците и производителите, които са космополитно настроени - разбира не в толкова голяма степен като в съседна Финикия (Ливан) например. Североизточната част на страната, в близост до река Литани, е регион с плодородни полета, който традиционно се чувства застрашен от Сирия. В него живеят предимно фермери и войни. На свой ред, районът на юг от Йерусалим представлява трудно проходима пустиня, а населението му включва предимно пастири и войни. Самият Йерусалим пък е интелектуалния и политически център, откъдето се управляват тези три региона.

Между жителите на Израел съществуват очевидни различия, свързани със специфичните особености и географското положение на отделните региони на страната, такава разлика, в частност, е налице между пастирите от южните пустини и планинските жители от севера. Обитателите на крайбрежието пък са по-богати, но по-малко войнствени от останалите, затова именно те поддържат баланса. При разделянето на първото израелско царство на Израел и Юдея (930 г.пр.н.е.), виждаме как се формира съюз между крайбрежието и Галилея, която по онова време, също както и Йерусалим, е населена от жители на южните пустини. Следствие от това разделяне е и, че в крайна сметка Израел бива завоюван от асирийците, нахлули от североизток (т.е. от днешна Сирия) през 720 г.пр.н.е., докато Юдея е завоювана от Вавилон през 586 г.пр.н.е.

Социалните противоречия в Израел очевидно не са следствие от географското положение. Въпреки това, с течение на времето, географските различия между отделните области няма как да не се проявят и в тази сфера. Така например, крайбрежната равнина по природата си е по-космополитна, отколкото останалите райони на Израел. Интересите на жителите и са свързани повече с търговията с партньорите им от Средиземноморието, отколкото с останалата част на света или със собствените им съплеменници. Жизненото им равнище е по-високо, а привързаността към традициите е по-слаба. Тоест, съществува вътрешно напрежение между непосредствените интереси на населението в средиземноморските пристанище и жителите на Галилея например, чиито живот е по-несигурен, което пък ги прави по-войнствени. Споменатите три области, могат да бъдат разделени на още по-малки райони, но по правило, когато Израел не е единен, той става уязвим дори за регионалните заплахи.

Казвам "дори", защото географията показва, че регионалните заплахи за Израел не са чак толкова сериозни, както би могло да се очаква. Разбира се, следва да сме наясно, че в демографски план Израел винаги ще отстъпва на съседите си, но не бива да забравяме, че (както посочих по-горе) страната разполага с адекватни буфери по повечето направление, а и способността на непосредствените и съседи да координират действията си изглежда минимална както в древността, така и днес, а пък желанието им да я атакуват е още по-малко. Единствената съществена заплаха за Израел би могла да дойде от североизток, но тя може лесно да бъде преодоляна, ако страната е единна и стабилна. В тази връзка ще напомня, че когато Израел бива завладян от армията на Асирия, той е дълбоко разединен от вътрешни междуособици.

Важно е да добавим още едно съображение, касаещо естествените буфери и спецификата на дипломатическата активност в региона. Основните съседи на Израел - египтяните и сирийците, трудно биха могли да координират действията си за продължителен период от време, тъй като основните направления на стратегическата им експанзия сериозно се разминават. Така интересите на Египет са съсредоточени предимно по южното и западно направления, затова страната не е особено склонна да пресече Синай за да осъществи експанзия на североизток. Ситуацията със Сирия е по-различна и Израел е сред основните направления на нейната експанзия още от древността. Повтарям, обаче, че продължителните координирани действия на Сирия и Египет са малко вероятни, макар че опасността от подобен алианс за Израел е очевидна. Най-добрият вариант от израелска гледна точка е постигането на политическо урегулиране с Египет, гарантирайки сигурността на югозападната граница, както в политически, така и в географски план, което път позволява концентриране на усилията за справяне със заплахите от север/североизток.

Израел и великите държави

Всъщност основните заплахи за Израел рядко са свързани с непосредствените му съседи, като изключим периодите, когато еврейската държава се раздира от вътрешни конфликти. По правило, завоюването на Израел е последица от формирането на империи от страна на държави, които не са негови съседи. Вавилон, Персия, Македония, Рим, Турция и Великобритания - всички тези империи, къде повече, къде по-малко, контролират политически Израел. Всяка от тях доминира във военно отношение, но нито една не е израелски съсед. Това очевидно е закономерност - Израел може да противостои успешно на непосредствените си съседи, но реална опасност за суверенитета му възниква когато по-отдалечени от него държави стартират своите имперски игри в региона. Империите притежават мощ, на която Израел не е в състояние  да се противопостави.

Затова пред страната постоянно стои необходимостта да намери решение на този проблем: най-безопасният вариант би бил да се ограничи със защитата на своите интереси от посегателствата на съседите, но това няма как да стане, защото географското и положение неибежно привлича по-големите и отдалечени от нея държави. Тоест, ако израелските военни могат да концентрират усилията си само върху защитата на непосредствените интереси на страната, дипломация трябва да действа на много по-широк фронт. Израел постоянно се сблъсква с глобални интереси, стремейки се да отвлече вниманието и да балансира отношенията си с далеч по-могъщите световни империи. Без тези гигантски дипломатически усилия, последиците за страната могат да бъдат катастрофални.

Израел би могъл да съществува при наличието на три условия. На първо място, той трябва да бъде напълно независима държава. Последното обаче е възможно само, ако извън рамките на региона не съществуват големи държави с апетити към него. Бихме могли да наречем подобно развитие на събитията "моделът на Давид". На второ място, Израел може да съществува в рамките на нечия имперска система - или като подчинен съюзник, разполагащ с умерена автономия, или като имперска провинция. При всички случаи той би могъл да съхрани своята идентичност, но се лишава от възможността за самостоятелни външнополитически (а възможно и вътрешнополитически) маньоври. Можем да наречем това "персийски модел" в неговата най-благоприятна форма. Накрая, Израел може да бъде напълно смачкан с помощта на масови депортации и миграция, в резултат от пълната (или почти) загуба на автономия. Този трети вариант можем условно да наречем "вавилонски модел".

"Моделът на Давид" може да се реализира, на първо място, когато липсва вънщна имперска сила, претендираща за контрол над Леванта и разположена така, че да е в състояние да изпрати свои военни сили и да провокира и поддържа военни конфликти непосредствено около и в самия Израел. "Персийският модел" има място, когато Израел подкрепя политическите интереси на външната имперска сила, защото това е и в негов собствен интерес. "Вавилонският модел" пък се реализира, когато Израел не е разчел правилно баланса между вътрешните и външните сили, опитвайки да се противопостави на възникващата хегемония. В исторически план, периодите, когато Израел не се противопоставя на хегемонията на някоя външна имперска сила, не са рядкост, но в повечето случаи той все пак избира сблъсъка с тях.

Предвид продължителния период на съществуване на първия Израел, не можем да твърдим, че "моделът на Давид" се използва рядко, но при всички случаи след този период доминират "персийският" и "вавилонският" модели. Причината за това е географското положение. Израел по правило привлича интереса на външните сили именно заради стратегическото си положение. При това той може достатъчно ефективно да се справя с местните конфликти, но трудно може да се оправи с по-глобалните проблеми. Страната изпитва хроничен недостиг от икономическа и военна тежест за успешна съпротива. Така, в хода на израелската история, възникването на сериозна външна заплаха, по правило, води до разрушаването на Израел.

Геополитиката на съвременен Израел

Сега нека анализираме положението в света на съвременния Израел, който беше възстановен в резултат от взаимодействието между една регионална сила - Османската държава и една глобална империя - Великобритания. През периода на своята експанзия Османската империя се стреми да доминира в Източното Средиземноморие, включително по неговите северни и южни брегове. Едно от направлението на тази експанзия е през Балканите към Централна Европа. Друго направление е към Египет, като за целта на турците се налага да си гарантират контрола над Леванта.

За британците, източната част на Средиземно море също представлява интерес, защото оттам минава основният морски път към Индия. От тази гледна точка, контролът над Гибралтар и Суецкия канал е изключително важен. Значението на Суецкия канал е толкова голямо, че присъствието на враждебни военноморски сили в Източното Средиземноморие се разглежда като пряка заплаха за британските интереси. От друга страна, Великобритания, чиито основни сили по време на  Първата световна война са ангажирани на други фронтове, не разполага с достатъчно ресурси за да постигне разпадането на Османската империя със собствени сили. Затова британците прибягват към редица алианси с местните сили за да ерозират османското господство в региона. Един от тези алианси е с бедуинските племена от Арабския полуостров, наред с другите тайни антитурски споразумения в зоната от Леванта до Персийския залив. На трето място, въпреки че Лондон не е склонен да се съобразява с интересите на еврейската общност и не е особено заинтересован от възстановяването на Израел, британските стратези разглеждат ционисткия проект като част от плана за дестабилизирането на османската мощ.

В крайна сметка, стратегията за разрушаване на Османската империя сработва. В съответствие с споразумението между Франция и Великобритания (Договорът Сайкс-Пико от 1916) територията на империята е разделена на две части по линията между морето и планината Хермон. Северната част е предадена на Франция, която създава там Ливан и Сирия. Британците получават южната част, наречена Палестина. Предвид сложната политическа ситуация на Арабския полуостров, те настаняват на източния бряг на река Йордан династията на Хашемитите (която преди това управлява в Мека но е прогонена оттам от Саудитите) като за целта създават т.нар. Трансйордания. Така с името Палестина започва да се обозначава само територията на запад от река Йордан, която в обши линии се покрива с тази на традиционния Израел.

Тук няма да разглеждам идеологическите основи на ционизма преди и след Втората световна война, макар, че миграцията на евреите разбира се е важна. Но това, което е наистина от ключово значение за настоящия анализ е, на първо място, че мощта на Великобритания е силно ерозирана в резултат от Втората световна война и тя вече не може да съхрани целостта на глобалната си империя, включително и Палестина. На второ място, двете свръхдържави, възникнали след войната - САЩ и Съветският съюз, биват въвлечени в напрегната борба за Източното Средиземноморие и утвърждаване на влиянието си в Гърция и Турция. Така че, въпреки старанията на Британската империя, се появяват нови и по-мощни от нея претенденди за контрол над Леванта, като всеки от тях е готов на решителни стъпки за да го получи.

И САЩ, и СССР виждат във възстановяването на Израел възможност да наложат влиянието си в Леванта. В Москва разчитат, че биха могли да упражняват определено влияние върху Израел на чисто идейна основа. Във Вашингтон пък се надяват, че важната роля на американските евреи за създаването на Израел ще укрепи пазициите им в новата държава. Никой от тях обаче не си поставя някакви конкретни цели в региона, просто защото те все още не са наясно със следвоенния баланс. И двете осъзнават, че Левантът има стратегическо значение, но не чак толкова голямо,  че да поведат отчаяна борба за контрола над него. Израел използва именно тези временни "пукнатини" за да се промъкне през тях и да се утвърди като държава.

Промяна на израелските граници в резултат от войните с арабите през 1947-1978

Промяна на израелските граници в резултат от войните с арабите през 1947-1978

След като въпросът за оцеляването и единството на еврейската държава бива решен положително благодарение на твърдите действия на правителството на Давид Бен-Гурион, Израел се сблъсква със заплахата да бъде атакуван едновременно от всичките си съседи. През 1948 обаче, тази заплаха се по-скоро илюзорна. Така, на север, новата държава граничи с Ливан, който е разединен по много линии, освен това е по-заинтересован от регионалната морска търговия и е обезпокоен от прекалено голямото влияние на Дамаск. Тоест, Ливан не представлява реална заплаха за Израел. На свой ред, Йордания, чието ядро е източният бряг на река Йордан, не разполага с достатъчна военна мощ, да не говорим, че е по-загрижена за поведението на своето палестинско население, отколкото от това на Израел. Нещо повече, йорданците тайно сътрудничат с еврейската държава. Египет представлява известна заплаха, но способността му да поддържа линиите на военното снабдяване през Синайския полустров е крайно ограничена, а декларираното от Кайро желание Израел да бъде унищожен е по-скоро реторично, отколкото реално. Египтяните не разполагат с достатъчна военна мощ за да осъществят експанзия в Леванта. Накрая, Сирия очевидно е заинтересована от разгрома на Израел, но е неспособна сама да предприеме решителни действия в тази посока.

Израел демонстрира, че е в състояние да предотврати всяко нападение от страна на своите съседи, благодарение на ефективните си и съгласувани действия, успешно разгръщайки и предислоцирайки военните си сили от един на друг фронт. Когато възниква новата еврейска държава това не е чак толкова очевидно, но в ретроспектива ясно се вижда, че когато Израел и единен и вътрешно стабилен, дори и да разполага с ограничена военна мощ, може да гарантира оцеляването си. Поне докато някоя външна велика сила с позиции и влияние в региона не си постави за цел ликвидирането му.

От момента на създаването си през 1948 до подписването на Споразумението от Кемп Дейвид трийсет години по-късно, основна стратегическа грешка на Израел е, че не съумява да постави под свой контрол Синай, който представлява естествен буфер между него и Египет. Египтяните твърде дълго контролират полуострова, който е необходим за гарантиране националната сигурност на Израел. В същото време, през онзи период Израел разполага с ограничени военни възможности. Той не може едновременно да поддържа и армията, и гражданската си икономика, и да произвежда цялото въоръжение, небходимо за успешното водене на война. Ето защо Израел е принуден да търси покровителството на великите държави, които често преследват своите собствени интереси, въоръжавайки израелската армия.

Първият покровител на еврейската държава е Съветският съюз, който и доставя оръжие преди и след 1948, с посредничеството на Чехословакия, разчитайки, че така ще може да се закрепи в Източното Средиземноморие. Затова Израел, който е наясно за риска да загуби своята автономия, полага значителни усилия да укрепи отношенията си с друга велика държава, стремяща се да съхрани своята империя - Франция. Опитвайки се да удържи Алжир в напрегната борба с арабите, Франция вижда в Израел единствения си съюзник. На свой ред, както показва и Суецката криза през 1956, Израел също вижда в нейно лице покровител, който при това няма претенциите да ограничи израелската автономия. Въпреки това, след края на алжирската война и след трансформацията на Франция и арабския свят през 1967, Израел губи френския патронаж.

Що се отнася до САЩ, чак до 1967 между тях и Израел не съществуват истински съюзнически отношения, а американско-израелският алианс започва да се формира едва след това и то най-вече в интерес на Вашингтон.

САЩ си поставят като стратегически императив прогонването на съветския вонноморски флот от Средиземно море или поне блокирането на безпрепятствения му достъп. Това означава, че Турция, която контролира Проливите, трябва на всяка цена да бъде задържана в американския сфера на влияние. В края на 50-години на ХХ век, обаче Сирия и Ирак преминават на страната на Съветите и до средата на 60-те вече са въоръжени със сравнително модерно съветско оръжие. Това, на свой ред, дестабилизира позицията на Турция, поради наличието на постоянен съветски натиск от север и очертаващ се сирийски и иракски натиск от юг, което поставя под въпрос силовия баланс в региона.

Затова Съединените щати използват Иран за да отвлекат вниманието на Ирак. Израел пък се оказва полезен за Вашингтон за отвличане вниманието на Сирия. Докато Израел застрашава Сирия от юг, Дамаск не може да си позволи да прехвърли значителни сили на север. Това помага на САЩ да гарантират сигурността на Турция сравнително евтино и без особен риск. Що се отнася до Израел, заради съгласуването на политиката си с интересите на САЩ, той се лишава от част от пространството си за маневриране. Така например, през 1973 американците го принуждават да ограничи мащабите на контраатаката си срещу Египет. Но, ако не броим тези ограничения, Израел продължава да действа самостоятелно и свободно да реализира стратегическите си интереси.

Прекратяването на военните действия с Египет гарантират на Израел буферна зона в Синай, след което за еврейската държава настъпва нова ера. Египет отново заема традиционната си позиция, Йордания поддържа добри отношения с Израел, Ливан  е в обичайното си състояние и само Сирия остава нестабилна и продължава да представлява известна заплаха. Това обаче е проблем, с който Израел лисно може да се справи, тъй като, сама по себе си, Сирия не би могла да застраши оцеляването му.

След Споразумението от Кемп Дейвид (каква историческа ирония!) Израел се развива в рамките на макар и леко трансформирания "модел на Давид". Оцеляването му вече не е застрашено. Основният му проблем - доминирането на голяма външна и враждебно настроена към него държава, влияеща върху хода на събитията в северната част на Леванта, е под критичното ниво (което означава, че макар Израел да е изправен пред нелеки задачи, те не представляват сериозна заплаха за оцеляването на нацията, тъй като еврейската държава запазва националното си единство). В същото време, Израел не представлява заплаха за своите съседи, тай като географското му положение просто не позволява това.

Както вече стана ясно, реална опасност за Израел възниква само, когато някоя велика сила се стреми да доминира в Средиземноморския басейн или да контролира региона между Афганистан и Средиземноморието. В периода след разпадането на Съветския съюз това нямаше как да се случи. Там просто нямаше никаква голяма държава с толкова сериозни апетити и достатъчно силна воля за да се опита да ги реализира. През последните години обаче, нещата се промениха. Глобалната мощ на САЩ е реалност в съвременния свят. По отношение на Израел САЩ имат няколко изключително важни изисквания. Ситуацията е такава, че САЩ застрашават интересите на други велики държави, които поотделно са твърде слаби за да им се противопоставят открито, затова ще се опитват да формират коалиции против тях. Това е неизбежен процес и тук се очертава следващата конфликтна точка, която ще генерира опасност за Израел.

При изостряне на глобалното съперничество, САЩ могат да поставят твърде обременяващи изисквания пред Израел. Освен това, новите антиамерикански алианси между едни или други велики сили, могат да се насочат към Леванта, или като станат съюзници (или по-скоро покровители) на Сирия, или като предложат съюз (покровителство) на Израел. Защото, както многократно отбелязах по-горе, историческа особеност на Източното Средиземноморие е, че то винаги ще бъде в центъра на вниманието на външните велики сили, опитващи се да доминират в Близкия Изток. Ето защо някои експерти вече обсъждат възможността, вместо в рамките на "модела на Давид", бъдещото развитие на Израел да се реализира в рамките на "персийския" или дори на катастрофалния за него "вавилонски" модел.

Опасността за Израел съвсем не е свързана с бунтовете на палестинците. Те са просто дразнител, който не пречи на Израел да управлява своята държава в течение на почти седем десетилетия и не ерозира вътрешното му единство. Не е толкова важно, дали ще бъде установено пряко израелско управление на Палестина, или там ще бъде създадена някаква васална квазидържава. За Израел не са опасни и непосредствените му съседи, като причините за това също разгледахме по-горе. Както сочи историята, реалната опасност за Израел е свързана или с вътрешното му разцепление, или с появата на голяма външна сила, чиито имперски амбиции включват и Леванта. Тук много зависи от умението на Израел да формулира своята политика, съобразно географското си положение, както и от неговите съпротивителни способности.

Реалността е, че Израел е малка страна, която трябва да предотвратява заплахи и да разрешава конфликти, възникващи далеч извън пределите на нейната територия. Той може да оцелее само ако маневрира успешно между (и съвместно) с ръководствата на великите външни за региона държави, разполагащи с изключително големи ресурси. Израел не притежава достатъчно ресурси, следователно му се налага постоянно да действа изключително умно и премерено за да постигне своето. Има периоди, когато положението му е било сравнително сигурно, благодарение на търговските и други транзитни потоци, минаващи през неговата територия. Нормалното състояние на страната обаче е да живее в постоянна тревога. Нито една нация не може винаги да действа умно и безпогрешно и историята на Израел показва, че някои форми на подчинение са неизбежни за него, ако иска да оцелее. Пример за това е и сегашното му подчинено положение спрямо САЩ.

В същото време, за Израел ще бъде доста трудно да продължи да се развива в рамките на "модела на Давид". Израелската стратегия следва да бъде насочена към стимулиране на ефективното сътрудничество с американския "патрон" и дори към това Израел да може в известна степен да направлява неговите действия, както някога го е правил по време на персийското господство. Умната стратегия обаче, не представлява истинска геополитическа концепция. Тя няма постоянен характер, а качеството и не е гарантирано. И тъкмо това поражда вечната криза на Израел.

 

* Авторъте е сред най-известните съвременни американски политици, президент на частната аналитична агенция Stratfor

{backbutton}

Близкият Изток е сред най-проблематичните и изпълнени с противоречия региони в света. В същото време, заради ресурсния си потенциал, той е непрестанна арена на сблъсък на вътрешни и външни интереси. Значението му като зона, свързваща Азия и Европа, предопределя съдбата на региона като едно от най-нестабилните и същевременно изключително важни геополитически пространства. Този статут на Близкия Изток го превръща в основна отправна точка за лансирането на различни идеи, желания, аспирации и стратегии на Великите сили, в това число и САЩ. Разбирането и обяснението на процесите в Западна Азия изискват доброто познаване на американските президентски доктрини, касаещи този регион. Американската политика в него е последователен процес, с различни непосредствени причини, но с единен фокус върху отстояването на американските интереси и визия. Тези президентски външнополитически доктрини имат общи характеристики, цели и черти.

От най-ранните дни на съществуването си, Съединените щати възприемат практиката да обявяват открито своите намерения и цели пред света. Изявленията и декларациите, често свързани с дългосрочна стратегическа визия и усещане за изключителност, целят да представят и разпространяват принципите на американската нация пред света. Възходът на САЩ, като световна сила, придава на тези изявления допълнителен авторитет. С течение на времето те придобиват статут на „доктрини“, формулиращи препоръки за американската външна политика. Въпреки че тези доктрини обикновено са под формата на изявления, съдържанието им е от изключително значение, защото е основа за американските действия, както и демонстрация за сериозните ангажименти на САЩ.

Причините за появата на конкретните доктрини са различни, но са свързани най-вече с наличието на непосредствени кризи или заплахи. Общото между тях е съдържанието на дипломатическите изявления за намерения, някои от които предвиждат и по-конкретни действия. Повечето имат връзка и търсят своя корен в американското минало, а голяма част имат и определена идеологическа насоченост. Всички доктрини целят защитата на националната сигурност, гарантиране на съществуването и безопасността на американския начин живот. Като цяло, между тях е налице определена приемственост, а различните президенти често се позовават на предшестващи декларации или политически стратегии, като предлагат свои собствени подходи и съвременни приложения на трайните им принципи. Разликата между тях, до голяма степен, е свързана с дефинирането на „врага“ и с предлагания инструментариум за реализация на стратегическите стремежи на САЩ.

Усилващата се роля на Съединените щати в региона се свързва най-вече със студената война, когато Близкия Изток повишава стратегическото си значение и се превръща в основна арена на непреки сблъсъци между Вашингтон и Москва. Именно през периода след Втората световна война се появяват и американските президентски доктрини, фокусирани (пряко или косвено) върху процесите, контрола и ситуацията в Близкия изток. Началото дава доктрината Труман, насочена към „съхраняването“ на Турция и Гърция в западната орбита и, косвено, към предпазването на Иран от съветско влияние. Впоследствие Суецката и Ливанската кризи и демонстрираната американска решителност в рамките на доктрината Айзенхауер са доказателство за стратегическото значение, което Близкият Изток придобива за САЩ. На свой ред, доктрината Картър отразява променената ситуация и новият силов баланс в региона, които изискват по-интензивни действия на САЩ за защита на техните интереси. В началото на ХХI век Вашингтон открива „нов враг“ в Близкия Изток в лицето на международния тероризъм и диктаторските режими, които уж го подкрепят. Това води до обявяването на доктрината Буш, превърнала се в идеологическа основа за инвазията и окупацията на Ирак, а оттам и за пълната дестабилизация на региона. В тази сложна обстановка, сегашният президент Обама, се опитва да намери решение на множеството проблеми, завещани му от неговия предшественик. Той е принуден да промени използваните средства и да потърси нови начини за продължаването на американската стратегия за контрол над близкоизточните процеси.

Доктрината Труман

Сред основните причини за появата на доктрината Труман е невъзможността на Великобритания да продължи да подкрепя еднолично гръцкото правителство в борбата му с комунистическите бунтовници в хода на гражданската война в страната през 1946-1949. Британците признават, че поради икономическите последици от световната война, вече не могат да провеждат успешно политиката на сдържане на комунизма в Гърция. Ето защо Вашингтон решава да поеме отговорността за осигуряването на подкрепа за гръцкото правителство в борбата му с комунистите. Непосредствената цел на доктрината Труман е защитата на американските интереси в Гърция и Турция, но тя касае и предпазването на Иран и на Близкия Изток, като цяло, от съветското влияние.

След Втората световна война отношенията между СССР и САЩ за кратък период от време преливат от приятелски във враждебни. Впрочем, Вашингтон още преди войната възприема Съветския съюз като опасност и антитеза на своите ценности. След това, през 1941-1945, двете страни са съюзници, но с началото на студената война те се превръщат в непреклонни врагове.

Страховете от следвоенната съветска експанзия нарастват през 1946. Присъствието на Червената армия в северната част на Иран и след датата, определена за изтеглянето и, повдига опасения относно намеренията на Москва. В края на пролетта на същата година изказаното несъгласие и негодувание от американска страна все пак води до изтеглянето на съветските части.

Напрежението отново нараства малко по-късно, когато руснаците упражняват натиск върху Турция за преразглеждане на Конвенцята от Монтрьо, касаеща достъпа до Проливите, като сондират възможността за съвместното им управление, както и евентуалнота създаване на съветски бази в Турция. Сведенията, че по границата с Турция се струпват съветски войски, каратТруман да смята, че там наистина предстои инвазия. В същото време САЩ разглеждат Гърция като поредната мишена на съветската експанзия, заради бушуващата в страната гражданска война между монархисти и комунисти. Всъщност, подкрепата за последните идва най-вече от югославския лидер Тито, но американците погрешно смятат, че Москва изцяло контролира действията на Белград.

В тази ситуация на 12 март 1947 президентът Хари Труман в реч пред Конгреса представя доктрината, която впоследствие бива наречена на негово име. Той иска да гарантира отпускането на 400 млн. долара за оказване на икономическа и военна помощ на Гърция и Турция – две държави, за които американските управляващи смятат, че са застрашени да бъдат завладени от комунистите. Труман предупреждава, че ако левите сили застанат начело на управлението в тях, отчаянието и тоталитаризмът ще залеят Европа и целият свят ще се окаже в голяма опасност: „Свободните народи в света се нуждаят от помощта ни за да съхранят свободата си. Ако трепнем и не удържим лидерските си позиции, ще бъде застрашен мирът в света и, което се подразбира от само себе си, ще бъдат поставени под въпрос благоденствието и начинът на живот на собствената ни нация”. В действителност, доктрината Труман предвижда действия, надхвърлящи защитата на Гърция и Турция. Става въпрос за противопоставяне на нова глобална заплаха и нов враг – международният комунизъм.

В основна задача на американската външна политика се превръща „създаването на условия, в които ние и всички останали нации да можем да наложим такъв начин на живот, който да е свободен от принудата и потисничеството”. Освен това, САЩ са длъжни винаги и независимо от конкретните обстоятелства да „помагат на свободните народи, съпротивляващи се на опитите да бъдат подчинени от въоръжени местни малцинства или от външни сили”. Това е една наистина революционна доктрина, защото никога дотогава не се е смятало, че налагането и защитата на демокрацията в другите страни са необходими за гарантиране сигурността на Америка.

Ако Доктрината Монро, формулира общите принципи, върху които стъпват по-нататъшните декларации за американската външна политика, Доктрината Труман очертава конкретните насоки за действията на САЩ по време на студената война. През този дълъг период, на базата на тази доктрина, Вашингтон постоянно призовава за подпомагане на демократичните сили по света, оставяйки обаче широко поле за интерпретации, какво точно представлява демократичното поведение. Впрочем, това си остава неясен и изключително спорен въпрос и до днес. Което обаче не пречи да се превърне в основа за налагането на американските интереси, включително по силов път.

Доктрината Айзенхауер

Суецката криза (1956), която изправя на ръба на ядрената война СССР и Западните сили, се превръща в основна причина за появата на доктрината Айзенхауер. В хода на тази криза бившите колониални сили Франция и Великобритания търпят провал и губят позициите си в региона. Това поражда властови вакуум и налага необходимостта от нова, по-решителна роля на на САЩ в него. Ето защо, американските управляващи решават да активизират политиката си в Близкия Изток за да гарантират защитата на своите интереси и най-вече на петролните доставки. Доктрината Айзенхауер се обосновава с увеличаващата се арабска враждебност към Запада и растящото съветско влияние в Египет и Сирия след Суецката криза.

Подобно на доктрините Монро и Труман,  Доктрината Айзенхауер се формира като реакция на определен набор от исторически обстоятелства. От 1946 Съединените щати се опитват да се противопоставят на съветската „инвазия“ в Средиземноморския регион и в Персийския залив. В тази връзка, американската подкрепа за Гърция и Турция, както и покровителството на Иран, целят да запазят тези нации в западната орбита. Увеличаващата се подкрепа от страна на САЩ за Израел обаче, води до отдръпване на арабските държави и невъзможността да се изгради обща структура за сигурност за целия Близък Изток. Това, от своя страна, застрашава западните петролни интереси, да не говорим, че съвпада с все по-мащабните антиколониални движения в региона.

В тази ситуация, на 9 март 1957, Конгресът утвърждава новата външнополитическа доктрина, целяща укрепване позициите на Вашингтон в Близкия Изток. В нея се посочва, че всяка страна от региона може да поиска икономическа или военна помощ от САЩ, ако стане обект на агресията на друга държава. По този начин става възможно американският президент, по своя преценка, да използва военна сила в близкоизточния регион. Вашингтон демонстрира готовност американските войски да се ангажират със защитата на териториалната цялост и политическата независимост на страните, заплашени от агресията на която и да било нация, контролирана според САЩ от „международния комунизъм”. Доктрината Айзенхауер следва логиката на Доктрината Труман, но издига на по-висока степен решимостта на САЩ да се противопоставят на комунистическата заплаха в Близкия Изток. Нов момент в нея е, че Айзенхауер декларира готовност да се използват американски войски в подкрепа на „свободните народи“.

Така Вашингтон поема водеща стратегическа роля в региона. Студената война се пренася от европейската територия към близкоизточния регион, който се превръща в основна арена на (непреките) сблъсъци между СССР и САЩ.  През следващите две години американските управляващи няколко пъти се позовават на Доктрината Айзенхауер. Първият е свързан с политическата криза в Йордания през април 1957. Тя води до намесата на САЩ в „защита на независимостта“ на кралството. Айзенхауер нарежда на Шести американски флот да навлезе в Източното Средиземноморие. Когато стабилността е възстановена, президентът приписва това на американската демонстрация на сила. Вашингтон разполага за втори път военноморски сили в региона през 1957, когато закупуването на голеи количества съветско въоръжение от Сирия, поражда загриженост у САЩ за сигурността на Турция и Ливан. Конфликтът е избегнат, като според Белия дом това отново се дължи на американската решителност. Накрая, през 1958, отново въз основа на Доктрината Айзенхауер, САЩ предприемат военна интервенция в Ливан, след като ливанският президент изпраща молба за помощ в разразилата се криза.

Остава спорно, доколко мъдро е било решението за изпращането на Шести американски флот в Източното Средиземноморие. Макар че тази демонстрация на сила има за цел да възпре Сирия от намеса в йорданската, ливанската и иракската политика, според някои историци в действителност тя има по-скоро обратен ефект, стимулирайки стремежите за по-голямо единство на арабския свят пред лицето на западния интервенционизъъм. Всичко това се развива на фона на сближаването и увеличаващата се подкрепа на САЩ за Израел.

Доктрината Картър

Конкретният повод за формулирането на Доктрината Картър е съветската инвазия в Афганистан. В действителност обаче, промените в американската политика са планирани от по-рано. Излизането на Иран от орбитата на САЩ, поставя под въпрос американската структура за сигурност в Близкия Изток. Иран подкрепя интересите на Вашиингтон близо двайсет и пет години. До януари 1978 Техеран е считан за сигурен съюзник и „остров на стабилност“. За по-малко от година обаче шахът е свален,  Иран е превърнат в ислямска република начело с  аятолах Хомейни, а петдесет американци са задържани като заложници за продължителен период от време. С други думи, САЩ имат нужда от нова стратегия в региона. Доктрината Картър отразява общия стремеж във Вашинггон за възвръщане на позициите след провала във Виетнам.

Нахлуването на СССР в Афганистан поставя начало на нов период на изостряне в отношенията между двете суперсили. Този агресивен акт е сред множеството събития, които водят до заключението, че интересите на САЩ в Персийския залив са поставени под сериозна заплаха. Ето защо, администрацията на Картър решава ясно и твърдо да заяви своята позиция и готовността да защитава интересите се в един от най-важните региони в света. Позицията на Картър е, че всеки опит, на която и да е външна сила да поеме контрола над региона на Персийския залив ще се разглежда като нападение срещу жизнените интереси на САЩ, което ще бъде отблъснато с всички възможни средства, включително и с военна сила.

Доктрината е отговор на заплахата, която, според Вашингтон, представлява СССР за целия Персийски залив. И тук, както и при доктрината Айзенхауер, САЩ демонстрират готовност да възпрат всяка чужда намеса в региона, а присъствието на съветски войски там се възприема като „сериозна заплаха за свободното движение на близкоизточния петрол“.

Настъпва изостряне на отношенията между САЩ и СССР. Част от събитията, свързани със засилващото се противопоставяне са: създаването на сили за бързо реагиране с готовност да проектират американската военна сила навсякъде по света и особено в Близкия Изток; Картър се отказва САЛТ-2; наложено е зърнено ембарго на СССР; бойкотирани са Олимпийските игри в Москва и т.н. Всички тези действия отразяват влошаването на отношенията между двете суперсили.

От приемането на доктрината Картър до днес, американските намеси в региона на Близкия Изток са многобройни − Иран (1980, 1987-1988), Либия (1981, 1986, 1989, 2011), Ливан (1983), Кувейт (1991), Ирак (1991-2011, 2014), Сомалия (1992-1993, 2007), Афганистан (1998, 2001), Судан (1998), Йемен (2000, 2002), Пакистан (2004) и Сирия .

Доктрината Буш

Непосредственият повод за обявяването на доктрината Буш са терористичните нападения от 11 септември 2001. Тя е отговор на „новата“ заплаха – международния тероризъм. Според американското правителство, основните държави, които спонсорират тероризма, са в региона на Близкия Изток и това са най-вече Ирак, Сирия и Иран.

След атентатите от 11 септември, в обръщение към Конгреса, президентът Буш заявява, че САЩ няма да правят разлика между терористите, извършили тези действия и онези, които ги приютяват. Освен това самата доктрина предвижда провеждането на превантивна война срещу потенциални агресори. Тя предвижда и възможност за използване на американско ядрено оръжие срещу неядрени държави. Буш заявява, че стратегията на възпиране и взаимно гарантирано унищожение, характерна за отношенията на САЩ и СССР по време на Студената война, вече не е актуална, поради новата заплаха, идваща от терористи без държава, които могат да се сдобият с оръжия за масово унищожение. В Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2002 се представя същността на доктрината Буш и новите моменти в американската външната политика. Тя се опира на три основни стълба: ненадминатота военно превъзходство на САЩ, концепцията за изпреварваща или превантивна война, както и желанието да се действа едностранно, ако не може да се постигне многостранно сътрудничество.

В по-общ план, доктрината Буш дава началото (или по-скоро възобновява) „войната срещу тероризма“ по света. Непосредствената последица е започването на военни операции срещу талибаните в Афганистан, обявени за отговорни за атаките от 11 септември.

В дългосрочен план доктрината Буш предопределя възможността да се води превантивна война с потенциални агресори, преди те да се сдобият с военни възможности, способни да нанесат щети на САЩ. Тази концепция е в основата на войната в Ирак през 2003, оказала се в крайна сметка една от най-големите стратегически грешки на САЩ след Втората световна война. И до днес интервенцията в Ирак и свалянето на режима на Саддам Хюсеин е сред основните причини за дестабилизацията на целия близкоизточен регион. „Новият“ враг в лицето на международния тероризъм позволява продължаването на политиката от времето на студената война за защита на американските интереси в Близкия Изток. Този път, обаче, наборът от използвани инструменти е по-голям и включва воденето на широкомащабна война, без да се съблюдава международното право или да се търси санкцията на Съвета за сигурност на ООН. С други думи, САЩ налагат своята визия за региона едностранно. Това, на свой ред, води до много негативни последици и поставя нови въпроси за бъдещето на региона.

Доктрината Обама

Икономическата криза, проблемите в Ирак и Афганистан и промененият баланс на силите в международните отношения са сред основните причини, довели до появата на доктрината Обама. Основната ѝ цел е да се намери алтернатива на агресивния подход в американската външна политика, наложен с доктрината Буш.

Обстановката, в която е обявена доктрината Обама, се характеризира с относителен упадък на САЩ – икономическа криза, загуба на доверие на международната сцена, увеличаващи се критики и разкрития за войната в Ирак, все по-засилваща се многополюсност в международната система и т.н. В този контекст президентът Обама трябва да преформулира приоритетите, да възвърне доверието на международната общност и да възстанови американските позиции. Доктрината Обама постулира, че САЩ трябва да виждат своята сигурност в рамките на общата сигурност и общото благоденствие на другите народи и страни. Доктрината се опитва да даде отговор на реалната ситуация, като демонстрира, че САЩ не се страхуват да използват своята военна мощ, но употребата ѝ трябва да бъде смекчена от практическите ограничения и от „доза самосъзнание”. Това е опит за промяна на подхода, използван от САЩ по времето на Буш. На преден план излиза желанието за сътрудничество, многостранен подход и взаимодействие. Доктрината Обама търси коалиции и избягване на използването на американските войски на терен. Подходът донякъде напомня на „виетнамизацията“ по времето на Никсън. САЩ дават подкрепата си за местни съюзници за постигане на конкретни цели, но не възнамеряват да ги постигат вместо тях. Пример за това е американската помощ за кюрдските сили в борбата им с Ислямска държава.

Това обаче не означава, че САЩ се отказват от възможността да използват подходящите според тях средства за постигане на своите цели. Вашингтон се ангажира в сътрудничеството, но запазва всичките си възможности за действие.

Ефектът на Доктрината Обама трудно може да бъде преценен, поради липсата на историческа дистанция. И все пак, каква е ситуацията в Близкия Изток днес? Сирия, Ирак, Йемен и Либия са в състояние на граждански войни, които драматично ще променят бъдещето им като нации и суверенни държави. В същото време тези конфликти представляват заплаха за останалите държави в региона. Войните в Ирак и Сирия доведоха до хаос, чийто последици още дълго време ще носят негативни ефекти в регионалени дори глобален план. Действията на Обама не успяват да подобрят ситуацията в региона.

Все пак се открояват няколко революционни събития, като резултат от политиката на американския президент. През 2015 САЩ предприеха действия за прекратяване на политиката на изолация на държави като Куба и Иран. Според Обама, „ангажираността“ (сътрудничеството), съчетана с изпълнението на основните стратегически нужди, може да обслужва американските интереси по отношение тези държави далеч по-добре, отколкото безкрайни санкции и изолацията им. Той добавя, че с огромната си мощ, Америка трябва да има самочувствието да поема някои пресметнати рискове, за да си отвори важни нови възможности. Доктрината Обама отхвърля превантивната война и икономическите санкции като средства, които могат генерално да променят враждебните режими (от друга страна обаче, именно администрацията на сегашния президент бе инициатор на налагането на санкциите срещу Русия през 2014). На преден план излизат по-меките средства като дипломация и икономическо сътрудничество, но не се отхвърля и възможността за по-твърд подход, ако е необходимо. Като цяло, войната в Сирия, кризата в Ирак, създаването на нови терористични групировки в Близкия Изток и непрекъснато променящият се баланс на силите са фактори, демонстриращи влошената обстановка в региона и безпомощността на САЩ да представят работещи решения.

Заключение

Независимо дали става въпрос за периода на студената война или след него външнополитическите доктрини на американските президенти имат своите общи черти. На първо място, те се стремят да гарантират американските интереси в региона, като търсят „подходящи“ съюзници. В различни периоди американските президенти подкрепят различни държави, но това винаги е подчинено на една продължителна стратегия за моделиране на Близкия Изток според визията на САЩ.

На второ място, почти всички доктрини имат идеологически измерения и представят американските действия като защита на демократичните ценности и идеали. Това, от своя страна, поражда критики за избирателно използване и прилагане на тези демократични стремежи, както и, че американската политика, всъщност преследва чисто прагматични цели и използва двойни стандарти. Въпреки това, този прагматизъм е подчинен на една продължителна и последователна стратегия за контролиране на региона.

На трето място, целите, стратегиите и интересите на САЩ в региона остават последователни и рядко се променят. Това, което е различно при отделните президентски доктрини са по-скоро средствата, с които се постигат тези цели. Изборът на врагове, които да оправдаят американска намеса, е важно условие, присъстващо в отделните доктрини. Оттук следва широк набор от използвани инструменти, разпростиращи се от „меката сила“ и „контролирания хаос” до пълномащабните военни действия.

 

Бележки:

 

*Преподавател в УНСС

{backbutton}

 

 

В момента глобалната икономика е подложена на по-дълбоки промени, отколкото дори в периода на индустриалната революция от края на ХVIII и началото на ХIX век. Това е свързано с едновременното въздействиа на четири фундаментални фактора, очертаващи четири ключови тенденции.

Четирите ключови тенденции

Първата тенденция е радикалното изместване на центъра на икономическата активност към развиващите се страни и пазари и най-вече към Китай. Тези пазари паралелно преминават през фазата на индустриалната революция и през процес на радикална урбанизация. По данни на списание Fortune, сравнително доскоро - през 2000, централите на 95% от най-големите глобални компании, включително Airbus, IBM, Nestle, Shell и Coca-Cola, се намираха в развитите държави. През 2025 обаче, над половината от корпорациите с оборот над 1 млрд. долара ще се базират в развиващите се държави.

Както изглежда, не по-малко значение ще имат и промените вътре в тези развиващи се държави. Глобалното градско население нараства през последните трийсет години с 65 милиона души годищно, което се равнява на населението на седем града с размерите на Чикаго. В периода между 2010 и 2025 почти 50% от глобалния БВП ще се генерира в 440 градове в развиващите се страни, за 95% от които на Запад дори не са чували и не биха могли да ги покажат на картата. Мумбай, Дубай и Шанхай са познати за всички, малцина обаче знаят нещо на Хсинчу в Северен Тайван или за бразилския град Санта Катарина, разположен между Сау Паулу и границата с Уругвай. Съвсем доскоро (преди взрива в склада за химически вещества на 12 август 2015) практически никой не беше чувал за Тяндзин, разположен на 120 км югоизточно от Пекин. По данни на McKinsey, през 2010 БВП на този китайски град е бил 130 млрд. долара, т.е. колкото на Стокхолм (1). Очаква се до 2026 БВП на Тяндзин да достигне 625 млрд. долара, колкото е целия шведски БВП.

Втората тенденция е ускореното разпространяване и икономическото влияние на технологиите. По принцип, технологиите - от парния двигател до Интернет - винаги са били сила, променяща статуквото. Спецификата на съвременната епоха е свързана с повсеместната и всеобхватната достъпност на технологиите и скоростта на промените в тази сфера. Както е известно, от изобретяването на телефона до времето, когато половината от населението на САЩ разполагат с домашни телефони, минават 50 години. З8 години пък са необходими за това 50 млн. души да разполагат с достъп до радиото. Facebook обаче съумя да привлече 6 млн. потребители само през първата година на съществуването си, като през следващите пет години броят им нарасна 100 пъти. Китайската мобилна комуникационна система за излъчване на текстове и гласови съобщения, разработени от местната компания Tencent, вече се ползва от над 300 млн. души, т.е. повече отколкото е цялото население на САЩ. На свой ред ускореното използване, поражда и ускоряване на иновациите. През 2009, две години след производството на първия айфон, създателите му вече предлагат 150 хиляди приложения към него. През 2014 броят им нараства до 1,2 млн., при това ползвателите са качили различни приложения над 75 млрд. пъти, т.е. по десет на всеки жител на планетата. Паралелно с ускореното разпространение на иновациите, през последните години се осъществява и тяхната промяна и експоненциалният им ръст в мащаби, непредвидими за човешката интуиция.
Влиянието на технологиите се усилва значително от съпътстващата го революция в разпространението на информацията, както и от бързото разпространение на базиращите се на тези технологии бизнес модели - от онлайн търговски платформи като Alibaba до мобилните приложения за търсене, поръчване и заплащане на таксиметров автомобил, или на частни шофьори, като предлаганите от компанията Uber.

Преди двайсет години с мобилни телефони разполагаха само 3% от населението на планетата, в момента това са две трети от населението на света, при това една трета могат да ползват и Интернет. Технологиите позволяват на компании от типа на WhatsApp да стартират бизнес и да разширяват мащабите му с невиждана скорост, използвайки при това минимален капитал. Днес "самотните предприемачи" и StartUp-ерите (т.е. групите от креативни, действащи и енергични хора, които имат обща цел – да създадат нещо качествено ново и различно - б.р.) често разполагат с редица предимства в сравнение с големите действащи компании. Огромната скорост на технологичните промени и иновациите съкращава жизнения цикъл на компаниите, принуждавайки ръководството им много по-бързо да реализира инвестиционните и управленските си решения.

Третата тенденция е свързана със стремителното застаряване на населението на планетата. Раждаемостта спада. По правило, застаряването на населението беше характерно за развитите държави, но днес демографският дефицит засяга вече и Китай, а скоро ще се засегне Латинска Америка.

Преди трийсет години само малка част от световното носеление живееше в държави с ниво на раждаемост под простото възпроизводство (2,1 дете на семейство). През 2013 вече 60% от населението на планетата не бе в състояние да преодолее нивото на простото възпроизводство. Това е драматична промяна. Европейската комисия прогнозира, че до 2060 населението на Германия ще намалее с 25%, а числеността на хората в трудоспособна възраст ще намалее до 34 млн. души (от 54 млн., през 2010). Числеността на работната сила в Китай вече достигна върховите си показатели през 2012. В Тайланд нивото на раждаемостта спадна от 5 деца на семейство през 70-те години на ХХ век до 1,4 в момента. Понижаването на числеността на работната сила

изисква изместването на акцента в икономическия растеж върху производителността на труда и, възможно, преразглеждането на потенциала на глобалната икономика. Грижата за все по-големия брой възрастни хора ще окаже сериозно влияние върху държавните финанси.

Накрая, четвъртата изключително важна тенденция е свързана с нарастващата глобална взаимозависимост, благодарение на мощните потоци на стоки, капитали, хора и информация. През последните десетилетия обаче, в този процес настъпиха сериозни промени. От съвкупност на поредица от линейни връзки между основните търговски центрове в Европа и Северна Америка, глобалната търговска система се трансформира в сложна разклонена и разрастваща се мрежа (своеобразна паяжина) от такива връзки. Азия се превръща в най-големия световен търговски регион. През последното десетилетие потоците "Юг-Юг" между развиващите се пазари удвоиха дела си в глобалната търговия. Обемът на търговията между Китай и Африка нарасна от 9 млрд. долара през 2000, до 21 млрд. долара през 2012. В периода 1987-2007 глобалните капиталови потоци са нараснали 25 пъти. През 2009 около един милиард души са пресекли държавните граници, т.е. пет пъти повече, отколкото през 1980. Тези процеси бяха леко забавени от кризата през 2008, но комуникациите (стимулирани от технологиите) се развиваха с ускоряваща се скорост, извеждайки света в нов стадий на глобализационния процес, създавайки небивали възможности, но и провокирайки неочаквани форми на волатилност на пазарите.

Дългосрочната прогноза

Както е известно, методологията, използвана при изготвянето на дългосрочни прогнози, се различава от тази, използвана в средносрочните прогнози. Последните обикновено се основават на такъв модел на растежа, който предполага, че предлагането се адаптира към търсенето или директно (посредством промяна на обемите на производството), или чрез увеличаването на запасите. Този модел е приемлив за изготвянате на краткосрочни и средносрочни оценки, но не е подходящ за дългосрочни. В тези случаи се използва модела на предлагането, в чиито рамки производството се определя от наличието на работна сила и капиталово инвестиционно оборудване, както и от ръста на производителността.

Експертите прогнозират, че до 2050 ще настъпят сериозни промени в списъка на десетте водещи световни икономики. Очаква се, че през 2026 Китай ще изпревари САЩ по обема на номиналния си БВП и ще удържи позициите си на глобален икономически лидер до средата на века. На свой ред, Индия ще се изкачи от девето (през 2014) до третото място в тази класация, със средни темпове на икономически растеж от 5% (виж фиг.1).

 

Фигура 1. Обем на номиналия БВП на водещите държави в света през 2014 (в млрд. долари)

Фигура 1. Обем на номиналия БВП на водещите държави в света през 2014 (в млрд. долари)

Обем на номиналия БВП на водещите държави в света през 2050 (в млрд. долари)

Обем на номиналия БВП на водещите държави в света през 2050 (в млрд. долари)

Източник: Long-term macroeconomic forecasts. Key trends to 2050. The Economist Intelligence Unit, 2015.

 

До 2050 в списъка на десетте водещи държави ще се появят Индонезия и Мексико (съответно, на четвърто и на осмо място), докато Италия и Русия вероятно ще излязат от него.

Възходът на Азия не е някакъв феномен. Растежът на Япония и Южна Корея беше факт през цялата втора половина на ХХ век. Началото на новото хилядолетие беше ознаменувано от нов бум, като редица азиатски държави демонстрираха високи темпове на икономически растеж, в резултат от което делът на Азия в глобалния БВП нарасна от 26% през 2000 до 32% през 2014. Прогнозите на експертите са, че тенденцията ще продължи и през 2030 този дял ще нарасне до 42%, а през 2050 - до 53% (виж фиг.2).

 

Фигура 2. Регионалната структура на глобалния БВП, %

Фигура 2. Регионалната структура на глобалния БВП, %

Източник: Long-term macroeconomic forecasts. Key trends to 2050. The Economist Intelligence Unit, 2015.

 

През 2050 всяка държава от тройката на глобалните икономически лидери (Китай, САЩ, Индия) ще бъде по-мощна от петте следващи ги държави (Индонезия, Германия, Япония, Бразилия и Мексико) (фиг.3).

Фигура 3. Глобалната доминация на трите водещи световни икономики през 2050 (номинален БВП, трлн долари)

Фигура 3. Глобалната доминация на трите водещи световни икономики през 2050 (номинален БВП, трлн долари)

Източник: Long-term macroeconomic forecasts. Key trends to 2050. The Economist Intelligence Unit, 2015.

 

През последните десетилетия по-голямата част от икономическия растеж беше свързана с нарастването на числеността на населението. Дългосрочните оценки показват, че този растеж рязко ще се забави - от 1,3% през 1980-2014 до 0,5% през 2015-2050. Спадът в темповете на нарастване на населението в трудоспособна възраст ще бъде още по-сериозен: от 1,7% до 0,3% за същия период (виж фиг.4).

Фигура 4. Средногодишни темпове на нарастване на населението в света, %

Фигура 4. Средногодишни темпове на нарастване на населението в света, %

Източник: Long-term macroeconomic forecasts. Key trends to 2050. The Economist Intelligence Unit, 2015.

 

В повечето държави от Африка и Средния Изток ще се наблюдават високи темпове на нарастване на активното население. През 2014-2050 потенциалът на работната сила в Ангола, Нигерия и Кения ще нарасне почти три пъти - съответно, от 9 млн. до 28 млн., от 56 млн. до 161 млн. и от 18 млн. до 48 млн. души. Почти двойно ще нарасне и числеността на работната сила в Алжир, Египет и Иран (виж фиг.5).

 

Фигура 5. Държави с най-голямо нарастване числеността на работната сила (млн. души)

 

Фигура 5. Държави с най-голямо нарастване числеността на работната сила (млн. души)

 

Нарастването на числеността на работната сила съществено ще допринесе за темповете на икономическия растеж в развиващите се страни, наред с другите производствени фактори.

 

Фигура 6. Принос на различните фактори за темповете на нарастване на БВП, 2014‒2050

Фигура 6. Принос на различните фактори за темповете на нарастване на БВП, 2014‒2050

Източник: Long-term macroeconomic forecasts. Key trends to 2050. The Economist Intelligence Unit, 2015.

 

Обратното, в повечето държави от Европа и Източна Азия ще се наблюдава спад на числеността на работната сила, което ще се окаже съществена пречка пред икономическия растеж. Най-голям спад се очаква в Япония: от 66 на 47 млн. души, или почти с една четвърт. В Китай и Южна Корея числеността на работната сила ще намалее със 17-18%. Най-голям спад в Европа (с около 20%) се очаква в Гърция - от 4,8 млн. до 3,8 млн. души, в Португалия - от 5,2 млн. до 4,2 млн. и в Германия - от 45 до 35 млн. души. В групата държави с формираща се пазарна икономика (с изключение на Казахстан и Турция) намаляването на числеността на работната сила ще варира между 20% и 30% (виж. фиг.7).

Фигура 7. Държави с намаляваща численост на работната ръка, млн души

Фигура 7. Държави с намаляваща численост на работната ръка, млн души

Източник: Long-term macroeconomic forecasts. Key trends to 2050. The Economist Intelligence Unit, 2015.

 

В тази връзка ще се усилват опитите за смекчаване влиянието на неблагоприятните демографски условия. Активизира се имиграционната политика, необходима за успешната конкуренция за ограничените глобални ресурси на работна сила. Най-важният факт ще бъде способността на конкретната страна да се ориентира към нови източници на икономически растеж. За редица държави с недостатъчна капиталова база, като такъв източник може да послужи ръстът на инвестициите и на капиталовите вложения. Този тип страни имат възможност да преминат от нискотехнологична продукция към капиталоемка обработваща индустрия. При по-развитите държави, в актуален фактор за икономически растеж би могло да се превърне по-ефективното използване на капитала въз основа на нарастващия технологичен прогрес в резултат от инвестициите в научно-изследователски и опитно-конструкторски дейности.

Средносрочната тенденция: връщане към нормалната траектория

В момента глобалната икономика най-сетне преминава от Голямата Рецесия към период на по-стабилен икономически растеж. Очаква се, че през 2015-2016  показателите на последния ще бъдат 3-4% годишно (2). САЩ ще възстановят устойчивия си икономически растеж, Европа тепърва ще трябва напълно да се справи с източниците на финансова и икономическа уязвимост, а продължаването на икономическото възстановяване на Япония ще зависи от структурните реформи, стартирали през 2014, чиято съдба остава много неясна.

Развиващите се пазари демонстрират спад на темповете на развитие поради въздействието на краткосрочни циклични и дългосрочни структурни фактори, но преодоляват този проблем сравнително бързо. В резултат от икономическия растеж, до 2020 обемът на международните потоци на стоки и капитали ще надхвърли предкризисното си равнище. Обемът на преките чуждестранни инвестиции пък ще нарасне от 1,3 трлн. долара през 2013 до 2,2 трлн. през 2020 (3).

Обемът на товаропотоците се възстановява, макар и с по-малко бързи темпове от очакваните от повечето експерти. Според Световната търговска организация, ръстът на обемите на международната търговия през 2015 е нараснал с 4,7% (през предходния 20-годишен период средният годишен растеж беше 5,3%) (4).  Двете големи регионални търговски споразумения - Транстихоокеанското партньорство (ТТР) и Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство (ТТІР), по които все още се преговаря, са в състояние да дадат сериозен тласък на глобалната търговия.

Но, макар че световната икономика се връща към период на по-устойчив икономически ръст, става все по-трудно да се очертаят зоните най-перспективен растеж. Нито една от двете групи икономики - нито развитата, нито развиващата се - няма да представляват някакъв монолитен блок, както беше в миналото. С отслабването на фискалните и монетарни мерки за подкрепа, характерът на растежа в отделните държави ще бъде силно диференциран, в зависимост от същността на националните структурни реформи и качеството на вземаните политически решения.

Прогнозирането се усложнява от това, че с навлизането на света в нов период на развитие след десетилетието на нестабилност, се променят факторите и драйверите на глобалния икономически растеж. В периода на "Големия балон" (2003-2007), развитите, както и развиващите се икономики демонстрирана достатъчно стабилен ръст. През този период приносът на развитите държави за глобалния икономически растеж достигна 0,9 трлн. долара, а на развиващите се - 0,8 трлн. (виж таблица 1).

 

Таблица 1. Приносът на развитите и развиващите се държави за глобалния икономически растеж през различните периоди, трлн долара годишно(средно за периода)

 

Развити държави

Развиващи се държави

Период на «големия балон» (2003‒2007)

0,9

0,7

Глобална финансова криза (2008‒2009)

-0,7

0,5

«Ръст на растящите икономики»

0,6

0,8

Период  на «диференциран растеж»

1,0

0,9

Източник: Oxford Economics; A.T. Kearny

 

Частично, този растеж беше обусловен от балона с недвижимите имоти в САЩ и редица европейски държави, в резултат от което дисбалансът между кредиторите и държавите-кредитополучатели придоби гигантски размери. Прекалените дисбаланси през периода на "Големия балон" провокираха глобалната финансова криза от 2008-2009 и доведоха до прехода към нов модел на глобалния икономически растеж - "ръста на растящите икономики", който продължи до 2013 като характерен за него беше големият принос за този растеж на развиващите се държави, докато развитите икономики бяха в стагнация. Този глобален растеж беше подкрепен частично от финансовите стимули в Китай, както и от безпрецедентното отслабване на монетарната политика в САЩ. След 2014 светът навлезе в нова фаза на "диференциран растеж", в който темповете на икономическия ръст на развитите държави се стабилизират на положително равнище, а тези на развиващите се падат до нивото на развитите. Във всички страни обаче, успешното развитие е все по-тясно свързано със структурните реформи.

В САЩ се очаква най-устойчивият икономически растеж за последните години, благодарение на стабилния финансов сектор, все по-достъпните кредитни ресурси, ръста на частния сектор и увеличаването на търсенето. Компаниите от частния сектор увеличават инвестициите и създават нови работни места. През март 2014 заетостта в частния сектор за първи път надхвърли предкризисния максимум, достигайки 116 млн. души (5). През второто тримесечие на 2015 икономическият растеж в страната беше 2,3%. Износът нарастваше по-бързо от вноса (5,3% срещу 3,5% през първото тримесечие). Безработицата спадна от 10%, през 2009, до 5,3%, през юни 2015 (6).

Съвкупното търсене нараства, както вследствие ръста на заетостта, така и поради подобрения баланс на американските домакинства с постепенното изплащане на дълговете, натрупали се преди глобалната финансова криза. Да не забравяме и шистовата революция, изиграла ключова роля за прехода на САЩ към фаза на икономическо оживление. През 2008-2013 вътрешното производство на петрол нарасна с 44% (7). Ръстът на петролния и газов добив се отрази положително на цялата американска икономика, ограничавайки енергийните разходи и повишавайки по този начин конкурентоспособността на американските компании, създавайки нови възможности в нефтохимическия отрасъл на САЩ.

Напротив, в еврозоната перспективите за икономически растеж остават доста слаби и неясни. Програмата за парично стимулиране, слабото евро и ниските цени на петрола не успяха да върнат предишните нива на инвестициите. През второто тримесечие на 2015 икономиката на еврозоната демонстрира ръст от едва 0,3% (8). Ревалвацията на европейската валута може да задълбочи проблемите с конкурентоспособността и да повлияе негативно на икономическия растеж. От друга страна, смекчаването на монетарната политика от страна на Европейската централна банка би трябвало да стимулира икономическата активност. Държавите от европейската периферия започват да излизат от кризата, благодарение на структурните реформи, осъществявани след нейното начало и намаляването на работните заплати, което повишаа конкурентоспособността им в рамките на ЕС. В резултат нараства увереността на основните инвеститори. Въпреки това както на общоевропейско, така и на национално равнище се налага осъществяването на по-дълбоки реформи с цел постигане на дългосрочна ефективност.

В Япония, икономическите реформи, осъществявани в рамките на „Абеикономиката” (т.е. икономическата програма на премиера Шиндзо Абе – б.р.), дават определени резултати. След проточилата се дълги години дефлация, се наблюдава стабилен положителен ръст на цените – над 2% годишно. Вследствие на позитивната инфлация и мащабните държавни фискални стимули се очаква икономическият растеж да продължи. Тези положителни тенденции показват, че двата съставни елемента на „Абеикономиката” – финансовите стимули и смекчената монетарна политика, очевидно работят. Но за да може Япония окончателно да скъса със „загубеното десетилетие”, държавата трябва да осъществи структурни реформи. Става дума за усъвършенстване на корпоративното управление, стимулиране на предприемачеството, дерегулация на т.нар. национална стратегически специални зони и преодоляване на политическата съпротива срещу реформите.

На развиващите се пазари се очаква по-бавен и по-диференциран по своя характер икономическа растеж, в сравнение с периода на „растеж на нарастващите”. До 2020 той ще достигне около 5% годишно (за сравнение, през 2008-2013 той беше 5,3%). Спадът в темповете на растеж е свързан най-вече с Китай, където се очаква, че икономическият растеж ще намалее от 9%, през 2008-2013, до 6%, през 2014-2020. Въпреки това обаче, най-високи темпове се очакват именно в Източна и Южна Азия, както и в държавите от Африка на юг от Сахара. Като цяло, темповете на растеж на развиващите се икономики ще бъдат по-високи, отколкото на развитите и вследствие на това делът им в глобалната икономика ще надмине този на развитите държави (виж. фиг.8).

 

Фигура 8. Делът на развитите и развиващите се държави в глобалната икономика, %

Източник: Global Economic Outlook 2014-2020, Beyond The crisis, AT Kearny, 2014.

 

През 2016 Китай ще остане най-бързо развиващата се икономика сред най-големите развиващи се държави, но след това лидерските позиции по темпове на растеж ще премине към Индия (виж фиг.9).

Фигура 9. Темпове на икономически растеж  в най-големите развиващи се икономики, %

Фигура 9. Темпове на икономически растеж  в най-големите развиващи се икономики, %

Източник: по данни на International Monetary Fund, Principle Global Indicators.

 

Всички развиващи се държави ще се сблъскат с редица структурни и циклични проблеми. В Китай например, това са структурните проблеми, свързани с вътрешните и външни дисбаланси. Най-големият китайски проблем е преходът от инвестиционно-ориентирания модел на развитие към потребителски. Индия пък се сблъсква както с циклични, така и със структурни проблеми. На първо място е нарастващата инфлация и ревалвацията на националната валута, а на второ са структурните диспропорции, обусловени от протекционистката политика и слабо развитата инфраструктура.

В Русия, цикличните проблеми, свързани с ниските цени на петрола и геополитическите фактори, понижават средносрочните перспективи на растежа. Тук острите структурни проблеми са обусловени от застаряването на населението, политизирания характер на икономическата регулация и прекалената зависимост от енергоносителите. В Бразилия пък икономическият растеж отслабва заради спада в цените на основните, произвеждани от страната стоки. Спадат на темповете на растеж от 3,1%, през 2008-2013, до 2,3%, през 2014-2020, се задълбочава от лошата инфраструктура и прекалено тежкото данъчно бреме върху бизнеса.

Разгледаните тенденции показват, до каква степен изборът на икономическата политика ще определя траекторията на икономическия растеж. Структурните реформи се очертават като ключов фактор за растеж в повечето развити и развиващи се държави. Развитите са изправени пред необходимостта от приемане на политически решения, касаещи повишаването на конкурентоспособността, образованието, дългосрочния държавен дълг, иновациите, неравенството, застаряването на населението и посткризисната институционална слабост, особено в еврозоната.

Много развиващи се страни продължават да бъдат подложени на натиска на втвърдяващата се монетарна политика на Федералния резерв на САЩ и структурните ограничения на собствените си модели на растеж. Те са изправени пред неизбежни реформи на пазара на труда, регулирането на преките чуждестранни инвестиции, образователната сфера и инфраструктурата, които са необходими за привличането както на вътрешни, така и на чуждестранни инвестиции.

Следващата вълна на растежа

В новата фаза на "диференциран растеж" на глобалната икономика е важно да анализираме специфичните за всяка страна икономически и политически фактори за да дефинираме пазарите, предоставящи най-добри условия за развитие на бизнеса. Оживлението в САЩ, предвид мащабите на тяхната икономика и ролята им в глобалното стопанство, несъмнето ще бъде съществен фактор и източник на растеж през следващите години. Редица развиващи се държави ще изпреварят конкурентите си и ще започнат да играят по-важна роля в глобалната икономика до 2020. В резултат от това следващата вълна на растежа ще бъде свързана не само със САЩ, но и със седемте ключови развиващи се държави - т.нар. "седморка-2020".

Експертите на компанията A.T. Kearney анализираха 25-те най-големи развиващи се пазари (определени според техния БВП, числеността на населението им и БВП на глава от населението), избрани по осем ключови фактора (виж. табл.2).

 

Таблица 2. Най-големите развиващи се пазари през 2014-2020

Таблица 2. Най-големите развиващи се пазари през 2014-2020

 

По-голямата част от тези фактори са икономически и включват мащабите на икономиката, очакваната икономическа ефективност, икономическата устойчивост (свързана с възможността за привличане на финансови ресурси) и икономическите рискове, или финансовите дисбаланси. Освен това са анализирани и два политически фактора: въздействието на държавното регулиране и управление върху икономическата активност и състоянието на необходимите структурни икономически реформи. Накрая, вземат се предвид още два важни фактора, съдействащи за икономическия растеж: количеството и качеството на работната сила, както и качеството на инфраструктурата. В резултат от всестранния анализ са подбрани седем развиващи се пазари, които вероятно ще изиграят ролата на "драйвери" на глобалния растеж през следващите години (в таблица 2 те са показани с по-плътен шрифт).

Въпреки рисковете, свързани с дисбалансите в икономиката му, Китай си остава колосален растящ пазар. С население от 1,4 млрд. души страната разполага с най-големите резерви от работна сила и представлява гигантски потребителски пазар. По данни на Световната банка и МВФ, през 2014 Китай е изпреварил САЩ по обема на своя БВП по паритет на покупателната способност (съответно,17,6 и 17,4 трлн. долара) (9). Благодарение нарастване на потребителския пазар, китайският БВП на глава от населението по ППС нарасна от 5 хил. долара, през 2005, до 12 хил. долара през 2013, като по прогнозни оценки ще достигне до 21 хил. долара през 2020 (10). Освен това, големите инфраструктурни инвестиции, осъществени през последните години, подобриха състоянието на логистиката в страната, превръщайки се във важен фактор за конкурентоспособност.

В Чили, дълбоките институционални и либерални икономически реформи през 80-те години на ХХ век гарантираха стабилността на макроикономическата среда и по-устойчив растеж в сравнение с конкурентите, както и максимално отваряне към чуждестранните инвестиции  и търговия. Освен това страната се отличава с най-прозрачната система за управление и правоприлагане в региона. В качеството си на най-голям производител на мед в света, тя използва предимствата на суровиния ценови бум за да натрупа достатъчно запаси "за черни дни", което повиши устойчивостта на чилийската икономика по отношение на бъдещи колебания в цените на суровините. Освен това правителството планира да повиши данъчното облагане на корпорациите за да финансира образователната реформа, която трябва да повиши качеството на работната сила и да гарантира социална стабилност.

В Малайзия, благоприятната институционална бизнес среда и сравнително високият доход на глава от населението гарантираха благоприятни възможности за икономически растеж. Икономиката на страната наскоро стартира преход към модел, ориентиран към вътрешното търсене, стимулиран от политиката на правителството, включително чрез изграждането на застрахователна мрежа. Освен това, продължава да се подобрява образователното равнише: 80% от работната сила в Малайзия е със средно и висше образование (11). В качеството си на ключов член на АСЕАН и участник в преговорите за Транстихоокеанското партньорство, Малайзия е изключително отворена икономика, в която обемите на международната търговия надхвърлят 160% от БВП. Страната може успешно да се противопостави на всички колебания на глобалните капиталови пазари благодарение на ефективните си управленски институции, гъвкавия валутен курс и високото ниво на международните си резерви.

Икономическите перспективи на Перу изглеждат доста добри благодарение на осъществените наскоро структурни реформи и продължаващата либерализация на икономиката. Растежът през последните години се гарантираше и от значителните запаси от минерални ресурси и природен газ, но те осигуряват едва 11% от БВП на страната. След десетилетията на популистки или авторитарни режими, сегашното правителство на Перу е представител на новите американски леви прагматици, съчетаващи либерализацията и социалните разходи. В резултат от тази политика се очаква, че през 2013-2020 средногодишните темпове на нарастване на производителността в страната ще достигнат 1,1%. Членството на Перу в различните транстихоокеански алианси и участието му в преговорите на Трансатлантическото партньорство илюстрират отворения характер на националната икономика и високия потенциал за растеж.

Диверсифицираната икономика, ефективната бизнес среда и образованата работна сила, бяха сред основните генератори на забележимия икономически растеж в Полша. Близостта на Германия, която е най-голямата европейска икономика, както и достъпът до Балтийско море гарантират на страната сериозни географски предимства. Много важна роля обаче изигра и икономическата политика на Варшава. През 90-те години на ХХ век правителството осъществи успешна икономическа либерализация и инвестира значителни средства в инфраструктурата и  образованието. Полша се оказа единственият член ан ЕС, където по време на Голямата Рецесия се наблюдаваха положителни, а през 2008-2012 и най-високите темпове на икономически растеж (12). Освен това страната е начело в класацията на Световната банка "Doing Business" в Централна и Източна Европа (13).

На свой ред, Филипините, които дълги години се смятаха за "болния човек на Азия", през последните години демонстрират по-бърз икономически растеж, отколкото другите държави от АСЕАН, благодарение на осъществените в страната структурни, административни, институционални и управленски реформи. Така темповете на нарастване на БВП на страната достигнаха 6,8% през 2012, 7,2% през 2013 и 6,1% през 2014 (14). Сред ключовите фактори за този ръст е процесът на аутсорсинг на международни услуги. По данни на A.T. Kearney, Филипините са на седмо място в глобалния рейтинг за локализация на международни услуги (15). Освен това, икономическият растеж се стимулира от благоприятната демографска ситуация: делът на работоспособното население ще нарасне от 61% през 2010, до 64% през 2020 (16).

В Мексико амбициозните структурни реформи освободиха възможности за икономически растеж и осигуриха благоприятни условия за инвестициите. Очаква се, че преките чуждестранни инвестиции в страната ще нараснат от 27 млрд. долара през 2013 до 45 млрд. през 2020 (17). Друг фактор за икономически растеж е увеличаващата се средна класа, чиято численост нарастваше средно с 4% годишно в периода 2000-2010 и в момента към нея спада 40% от цялото население на Мексико (18).

Освен тези седем бързоразвиващи се формиращи се пазари, все по-голямо влияние върху глобалната икономика ще оказват и африканските държави на юг от Сахара. През 2008-2013 икономиката на тези страни нарастваше средно с 4,9% годишно, като по-висок ръст са демонстрирали само развиващите са държави от Азия (19). Регионът все повече се глобализира. Така например, делът на износа към държавите от групата БРИК в общия износ на страните южно от Сахара е нараснал от 9% през 2000 до 34% през 2010 (20). Освен това, в много африкански държави е налице ръст на международния туризъм (с 5,3% през 2013, когато броят на туристите е достигнал 36 млн. души).

Регионът има доста силни страни, които поддържат икономическия растеж и повишават благосъстоянието му. Макар че много от страните в него са с малка територия, регионалните търговски споразумение и различните икономически алианси гарантират необходимите мащаби за привличане на външни инвестиции (виж табл.3).

 

Таблица 3. Регионални икомически съюзи на държавите в Африка южно от Сахара

Икономически съюз на държавите от Западна Африка

Гамбия, Сенегал, Гвинея-Бисау, Гвинея, Сиера-Леоне, Либерия, Кот д'Ивоар, Гана, Того, Бенин, Нигерия, Нигер, Мали, Буркина-Фасо

Икономически и валутен съюз на държавите от Централна Африка

Чад, Централноафриканска республика, Конго, Габон, Камерун, Екваториална Гвинея

Източноафрикански съюз

Уганда, Кения, Руанда, Бурунди, Танзания

Южноафрикански съюз за развитие

Демократична республика Конго, Ангола, Замбия, Зимбабве, Малави, Мозамбик, Мадагаскар, Намибия, Ботсуана, ЮАР

Източник: World Trade Organization.

 

Друг "драйвер" на растежа в региона е процесът на урбанизация. В момента 37% от населението на държавите в него живее в градовете, като през периода 2015-2020 този дял ще нараства с 3,8% годишно (21). Особено бърз ръст и, съответно, повишаване на ролята им в глобален план, се очаква да демонстрират такива градове като Адис Абеба, Найроби, Йоханесбург, Кейптаун и Лагос (22).

Мнозина международни ритейлъри (т.е. търговци на дребно) разглеждат държавите на юг от Сахара като "следващия голям пазар", акцентирайки върху разпространението на Интернет и мобилните връзки, повишаването на жизнените стандарти и зараждането на средна класа, което стимулира ръста на търговията.

Африка на юг от Сахара разполага със значителни запаси от полезни изкопаеми, голяма част от които и до днес остават неразработени и биха могли да стимулират притока на инвестиции в бъдеще. Така, проучените запаси от суров петрол се равняват на 63 млн. барела, а на природен газ - на 6,3 трлн. куб. м (23). Освен това, в региона са концентирани 32% от световните запаси на боксит - основната суровина за приозводство на алуминий (24). Там годишно се добиват 84 млн. т желязна руда (25). Особено богати на минерални ресурси са Демократична република Конго и Замбия, които са най-големите производители на мед, като проучените запаси на всяка от двете страни се оценяват на 20 млн. т (26).

Накрая, в някои държави започва да се развива и обработвателната индустрия, каквато дълго време практически липсваше в региона. Тук разходите за труд са по-ниски, отколкото в другите развиващи се държави, което може да стимулира компаниите да прехвърлят част от своите заводи, особено предвид факта, че "световната работилница" Китай става все по-малко конкурентоспособна по отношение на разходите за труд. Въпреки това, пред развитието на обработвателната индустрия в региона са налице редица препятствия. На първо място сред тях е слаборазвитата инфраструктура и проблемите със сигурността. Независимо от това, перспективите пред държави като Танзания, Уганда, Нигерия и Ангола, където от 2005 насам се наблюдава ръст на дела на обработвателната индустрия, се оценяват положително.

Въпреки всичките си предимства и възможности, държавите на юг от Сахара се сблъскват със сериозни трудности. Най-голямата е бедността. През 1990-2010 регионалният БВП на глава от населението по паритет на покупателната способност е нараснал с 38%, достигайки 3057 долара. В същото време обаче, 70% от жителите на региона продължават да живеят с по-малко от два долара на ден. Вторият проблем е слаборазвитата инфраструктура. По разчети на Световната банка, регионът се нуждае от инфраструктурни инвестиции в размер до 60 млрд. долара годишно за изграждането на съвременни елекроснабдителни системи, транспорт и други услуги (27). Накрая, слабото управление, корупцията и неефективното правоприлагане генерират несигурност за бизнеса и влошават инвестиционния климат

Заключение

Пред перспективите за глобален растеж има редица сериозна проблеми. Първият е свързан с постепенното прекратяване на американската програма за изкупуване на облигации, което може да породи рискове за финансовата система и макроикономиката на САЩ (макар да е спорно, дали прекратяването на програмата, или самата тя поражда подобни рискове). През септември 2012 Федералният резерв обяви за третият от началото на глобалната финансова криза кръг на количествени улеснения с цел оказване на монетарна подкрепа за слабата американска икономика. С постепенното възстановяване на икономиката обаче, Резервът започна (от януари 2014) постепенно да ограничава програмата за изкупуване на облигации. Но, макар че той обещава да поддържа ниски лихвени проценти, пазарите продължават да са неспокойни заради прекратяване действието на този монетарен инструмент за стимулиране на икономиката.

Вторият проблем, който отчасти произтича от първия, е опасността за бързо изтичане на капитали от развиващите се пазари, поради отказа от политиката на монетарно стимулиране на Федералния резерв на САЩ или заради други събития на финансовия пазар. С увеличаването на нормата на печалба в развитите държави, капиталите започнаха да се изтеглят от много развиващи се фондови пазари. Това пък поражда определен натиск върху националните валути на някои развиващи се страни. Ръстът на лихвените проценти може да подкрепи националните валути, но в същото време може да се отрази негативно на икономическия растеж и (потенциално) да увеличи финансовия дефицит.

Друг проблем на глобалния икономически растеж представлява икономическата нестабилност в еврозоната. Макар че тук остротата на кризата също започва да отслабва, продължава да съществува известна неопределеност. През 2013 икономиката на еврозоната регистрира спад с 0,3%, през 2014 нарасна с 1% и продължава да се влияе негативно от липсата на вътрешно търсене и високия курс на еврото. Европейската централна банка обещава да държи лихвените проценти на сегашното ниво или дори по-ниско (0,25%) за да подкрепи икономиката на еврозоната. По отношение на конкурентоспособността, Франция например, се отличава с най-негъвкавия пазар на работна сила заради стриктните правила за назначаване и освобождаване на персонала, както и заради високите данъци. Безработицата остава висока, особено сред младите хора, като в Гърция и Испания достига до 25% за тази категория (28).

Проблем представлява и дефлацията в развитите държави. Засега фундаменталните фактори за растежа са слабо изразени в Европа и евентуални външни шокове могат да ускорят дефлацията. И без това МВФ прогнозира спад на инфлацията в еврозоната от 1,4% през 2013 до 0,9% през 2015, което е много по-малко от обявената от ЕЦБ цел - 2% (29). Макар че фундаменталните фактори за растежа в САЩ укрепват, смекчаването на монетарната политика може да доведе до ръст на инфлацията в страната. Инфлационните перспективи са положителни и в Япония, в резултат от мерките за стимулиране на икономиката. Дефлацията може да ограничи съвкупното търсене и да усложни изплащането на дълговете на частните и държавни кредитополучатели, което пък, на свой ред, ще доведе до отлагане на новите покупки и инвестиции и, като цяло, до спад на икономическия растеж.

Сред ключовите проблеми е и преходът на Китай от инвестиционния модел на растеж към модел, базиращ се на потреблението. Експертите оценяват вероятността от "твърдо кацане" на китайската икономика като незначителна, но ако това все пак се случи то ще има много сериозни последици за световната икономика. От 2007 насам брутните капиталови инвестици в Китай нараснаха почти двойно, далеч изпреварвайки потреблението, държавните разходи и чистия износ (30). Нарастването на дълга на частния нефинансов сектор в страната по отношение на БВП надхвърли всички предварителни разчети на Банката за международни разплащания, според която съотношението между обема на кредитите и БВП на Китай с цели 23% е надхвърлило показателите за дългосрочните тенденции (31). В същото време обемът на несъбираемите кредити е достигнал най-високите си значения от 2008 насам (32). В резултат, банките започнаха да ограничават отпускането на нови кредити, а китайските власти повишиха изискванията към кредитирането и "сивите" схеми за финансиране. Подобни мерки, които са необходими за прехвърлането на икономиката на по-стабилна основа, могат обаче да ограничат икономически растеж в краткосрочен план. Колкото повече Китай отлага осъществяването на необходимите реформи за балансиране на своята икономика, толкова по-големи стават рисковете от "твърдо кацане" на китайската и глобалната икономика. Пазарите, които могат да пострадат най-много от забавянето на растежа на китайската икономика, са Южна Корея и Тайван, както и глобалните пазари на петрол и базови метали.

Да не забравяме и проблема с гарантирането на най-важните природни ресурси. Според прогнозите на МВФ, дори без наличието на външни шокове, до 2020 глобалният ценови индекс на ресурсите ще достигне 166,5 пункта, срещу 97,3 през първото десетилетие на ХХІ век (33). Налице са няколко фактора, които могат да стимулират ръста на цените на ресурсите през този период. Така например, въпреки че "шистовата революция" увеличи обемите на доказаните запаси от енергоносители, геополитическите сътресения (активността на Ислямска държава в Ирак и текущата нестабилност в Либия) могат да усложнят доставките на ресурси на глобалния пазар и да провокират ръст на цените. Предвид тенденцията за увеличаване на населението, през 2050 в света ще трябва да се произвеждат с 60% повече продоволствени стоки, отколкото днес, което ще изисква поне 10 млн. кв. км нови селскостопански земи (34).

Бележки:

 

1. The four global forces breaking all trends. McKinsey& Company. April 2015.
2. Economic Intelligence Unit, EIU Country DATA; International Monetary Fund, World economic Outlook, April 2014; Oxford Economics, Global Economic Databank.
3. Oxford Economics, Global Economic Databank.
4. World Trade Organization, “Modest Trade Growth Anticipated for 2014 and 2015 following Two-Year Slump, press release no. 721, 14 April 2014.
5. US Department of Labor, Bureau of Labor Statistics, “Employment and Earnings from the Current Employment Statistics survey”, August 2014.
6. Мороз США не страшен // Ведомости, 31 июля 2015 г., стр. 4.
7. US Department of Energy, Energy Information Administration, “International Energy Statistics”.
8. Дешевых денег не хватило // Ведомости, 17 августа 2015 г., стр. 5.
9. Gross domestic product 2014, PPP, World Bank accessed on July 2015.
10. Economic Intelligence Unit, EUI Country Data, accessed on 19 August 2014.
11. World Bank, World Development Indicators, accessed 5 August 2015.
12. Economic Intelligence Unit, EUI country Data, accessed 5 August 2015.
13. World Bank, Doing Business 2014.
14. International Monetary Fund, World Economic Outlook, Data, by Country – Philippines/Selected annual data for 1980-2015.
15. 2014 Global Services Location Index. A.T. Kearny.
16. United nations Department of Economic and Social Affaires, World Population Prospects.
17. Economic Intelligence Unit, EUI country Data, accessed 5 August 2015.
18. Mexico National Institute of Statistics and Geography “Middle Class in Mexico”, Bulletin of Investigation, No 256/13, 12 June 2013.
19. International Monetary Fund, World Economic Outlook, April 2014.
20. World Bank, Africa’s Pulse, volume 9, April 2014.
21. United nations Department of Economic and Social Affaires, World Population Prospects.
22. «Global Cities, Present and Future: 2014 Global City Index and Emerging Cities Outlook”, A.T. Kearny.
23. Organization of the Petroleum Exporting Countries, Annual Statistical Bulletin 2013.
24. U.S. Department of Interior, U.S. Geological Survey, Mineral Commodity Summary, 2013.
25. Natural Environment Research Council, British Geological Survey, World Mineral Statistics Data, accessed 5 August 2015.
26. U.S. Department of Interior, U.S. Geological Survey, Mineral Commodity Summary, 2013.
27. Africa’s Infrastructure: A Time for Transformation, World Bank, 2010.
28. International Monetary Fund, World Economic Outlook, April 2014.
29. Ibid.
30. World Bank, World Development Indicators, accessed 5 August 2015.
31. Bank for International Settlements, 84th Annual Report; 1 April 2013-31March 2014, 29 June,
32. Bloomberg News, “China Banks’ Bad Loans Reach Highest Since Financial Crisis”, 14 February 2015.
33. International Monetary Fund, World Economic Outlook, April 2014.
34. N. Alexandratos and J. Bruinsma “World Agriculture Towards 2030-2050: The 2012 Revision.” ESA Working Paper 12-03, FAO, June 2012.

 

* Ръководител на Центъра за индустриални и инвестиционни изследвания към Института за световна икономика и международни отношения на Руската академия на науките

{backbutton}

Азиатско-Тихоокеанският регион отдавна е зона на тесни междудържавни контакти, фиксирани в многобройни двустранни и многостранни споразумения. Сред тях можем да споменем Декларацията от 1967 за създаването на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН), като съответниятдоговор беше подписан през 1976. Както е известно, организацията включва десет държави от региона, най-големи от които са Индонезия и Малайзия. Още в края на миналия век тогавашният малайзийски премиер Махатхир Мохамед изтъкваше необходимостта от разширяване на АСЕАН. Първа стъпка в тази посока стана появата на формацията "АСЕАН плюс три" (с участието на Китай, Япония и Южна Корея), след която се появи и "АСЕАН плюс шест", разглеждана като първа стъпка към създаването на Източноазиатска общност.

Друга регионална формация е Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС), възникнало през 1989, в което днес членуват 21 държави (включително САЩ, Китай и Русия) и което представлява своеобразен икономически форум. В държавите от АТИС живее около 40% от населението на планетата, произвежда се 54% от глобалния БВП и се реализират 44% от световната търговия.

Съществуват и редица други организации и международни споразумения, включващи държавите от Югоизточна Азия, Далечния Изток и Азиатско-Тихоокеанския регион. На пръв поглед, изглежда достатъчно да се подобри работата на вече съществуващите международни форуми и споразумения, както и да се разширят рамките им, чрез включването на нови държави в АТИС и АСЕАН. В края на първото десетилетие на ХХІ век обаче неочаквано се появиха редица признаци, че в региона може да бъде създадена още една международна организация, наречена Транстихоокеанско партньорство (ТТП). Чисто формално, организацията с това име възникна още през 2005, като нейни създатели станаха Нова Зеландия, Сингапур, Чили и Бруней, но в течение на няколко години за съществуването и знаеха само експертите по проблемите на региона и работещите в тази сфера чиновници от въпросните четири държави.

От 2008 обаче, неочакван интерес към ТТП започна да проявява Вашингтон. Именно там се роди идеята за създаването на основата на тази слабо позната организация на гигантско международно обединение под егидата на САЩ. През следващите седем години американците работиха упорито за създаването на мащабна регионална организация в Западното полукълбо. Така, между 2010 и 2013, държавите, ангажирани с тази инициатива проведоха 19 кръга официални преговори по изготвянето на споразумение за ТТП. При това преговорите се водеха в почти пълна тайна, като за участие в тях бяха канени далеч не всички тихоокеански държави, а само подбраните от Вашингтон. Естествено, нито Китай, нито Русия бяха сред тях.

По правило, информациите за проекта ТТП се подаваха в тандем с тези за плановете на Вашингтон за създаването на друго гигантско международно обединение - Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ). Само допреди две години мнозина експерти смятаха, че САЩ ще реализират първи именно проекта за ТПТИ, но от пролетта на 2014 глобалната ситуация започна бързо и радикално да се променя. САЩ се ориентираха към изостряне на отношенията си с Китай и, особено, с Русия, което пък ускори тенденцията за сближаване между Пекин и Москва. Появиха се и признаци, че в Далечния Изток и Тихоокеанския регион могат да възникнат нови международни обединения, чиито ядро да станат именно Китай и Русия.

Сериозен удар за Вашингтон беше създаването, през пролетта на 2015, по инициатива на Пекин, на Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции. При това САЩ бяха силно обезпокоени от факта, че сред нейните учредители и членове са най-близките им европейски съюзници и най-вече Великобритания. В същото време, новото "Велико преселение на народите" от Големия Близък Изток към Европа, отклони вниманието на европейците от проблемите на търговското и инвестиционно сътрудничество с Америка. Затова, неочаквано за мнозина, първи измежду двата американски стратегически проекта беше реализиран този за ТТП.

На 5 октомври 2015 в Атланта приключиха преговорите за формирането на икономически съюз в рамките на Транстихоокеанското партньорство. Дванайсет държави, включително САЩ, Австралия, Канада, Япония, Малайзия, Мексико, Чили и Виетнам, се споразумяха за създаването на зона за свободна търговия в Азиатско-Тихоокеанския регион. За мащабите на новия съюз говори фактът, че участниците в него произвеждат 40% от глобалния БВП и осъществяват над 25% от световната търговия. С други думи, ТТП може да се превърна в гигантска интеграционна формация, надминаваща по съвкупните си показатели Европейския съюз и НАФТА (Северноамериканското споразумение за свободна търговия).

Според заявлението на американския Държавен департамент и последвалите непосредствено след него разяснения на президента Барак Обама, в рамките на ТТП ще бъдат отменени митата на над 18 хиляди стоки. Точните параметри на споразумението обаче все още не са известни - налице е само двайсетстраничното резюме за преговорите между търговските министри на 12-те държави участници.

Според Wall Street Journal например, споразумението отменя митата за японските автомобили на северноамериканския пазар, макар че именно те определяха тенденциите в световната автомобилна индустрия през последния четвърт век. Освен това страните се споразумяха по въпроса за защитата на интелектуалната собственост в сферата на био и фармацевтичната индустрия, правилата при сглобяването на автомобили и търговията с млечни продукти. Така, Нова Зеландия, която е най-големия износител на млечни продукти в света, вече ще има облекчен достъп до американския пазар, а пък САЩ - до затворения селскостопански пазар на Япония. Частично се либерализират и унифицират пазарите на труда на участниците в ТТП, регулира се интернет-търговията и търговията с услуги.

Споразумението за ТТП може да влезе в действие още през 2016 след като бъде ратифицирано от парламентите на 12-те страни участници (при това американският Конгрес ще трябва да приеме или да отхвърли, целия му текст, а не отделни части от него). Следва да отбележим, че преговорите за създаването на ТТП се водеха в пълна тайна, като усилията в тази посока само нараснаха, след като сайтът WikiLeaks публикува три (от общо 29-те) глави на проекта за споразумението. Затова експертите не очакваха бърз успех на преговорите и съобщението от Атланта изненада мнозина (при това за някои тази изненада е доста неприятна).

Антикитайската насоченост на ТТП

Антикитайската насоченост на ТТП

Новият търговско-икономически блок в Азиатско-Тихоокеанския регион се формира без участието на Китай, макар че той е най-важният играч в региона. Впрочем, една от основните цели на проекта e именно сдържането на китайските амбиции. Както призна в тази връзка Барак Обама: "без ТТП обръщането на САЩ към Азия няма да е достатъчно пълноценно".

На практика, с помощта на ТТП САЩ укрепват позиците на съюзниците си в региона. Така, според американския Институт Питърсън, в резултат от формирането на ТТП Виетнам например ще получи до 2025 допълнителни приходи в размер на 89,1 млрд. долара от износа на свои стоки. В същото време, останалите извън споразумението Китай и Хонконг ще загубят през същия период 59,2 млрд. долара.

Неслучайно президентът на САЩ Обама коментира подписването на споразумението за ТТП с думите: "Когато над 95% от потенциалните ни клиенти живеят извън границите на САЩ, не можем да позволим на държави като Китай да определят правилата на глобалната икономика. Ние трябва да пишем тези правила, откривайки нови пазари за американската продукция и налагайки нашите високи стандарти за защита на работната сила и опазване на околната среда. Споразумението, което подписахме днес в Атланта, ще гарантира всичко това".

Сякаш в потвърждение на думите си, че новият документ „ще помогне на обикновените американци да вървят напред”, Обама посочи, че ТТП премахва над 18 хиляди данъци и митнически такси, с които досега бяха облагани американските стоки в другите държави участници в новия блок. В същото време той успокои сънародниците си, че споразумението ще защитава работните места в САЩ, както и околната среда, „повече, от което и да било друго споразумение в историята”.

Детайлите на споразумението за ТТП все още не са напълно ясни, защото съвсем съзнателно не се изнасят, което естествено поражда много критики. Така, непосредствено след подписването му, най-голямото синдикално обединение в САЩ AFL-CIP поиска от Държавната администрация незабавно да публикува целия текст на споразумението. „Разочаровани сме, че американските представители побързаха да подпишат ТТП в Атланта, предвид множеството въпроси, поставяни във връзка с него от редица заинтересовани лица в САЩ, включително членове на Конгреса – заяви президентът на синдиката Ричард Тръмка – затова искаме администрацията незабавно да публикува целия му текст и апелираме към законодателната власт да бъде изключително предпазлива в оценките си за ТТП”.

В отговор, Обама обеща на един по-късен етап да представи текста на споразумението за публична дискусия: „след като участниците в преговорите приключат работата си по текста на партньорството, Конгресът и американския народ ще имат няколко месеца за да се запознаят с него, преди да го подпиша”. На свой ред, търговският представител на САЩ (с ранг на министър) Майкъл Фроман прогнозира, че споразумението за ТТП ще бъде одобрено от Конгреса още в началото на 2016, като конгресмените ще имат само 90 дни за да разгледат пълния му текст преди да го гласуват.

В Белия дом очевидно разчитат не само на ограниченото време за анализ на документа, но и на дадените от Конгреса на Обама през лятото на 2015 специални правомощия (т.нар. fast track). Както е известно, тогава, без дори да са видели споразумението за  ТТП, конгресмените упълномощиха президента да взема еднолично решения относно него. Същността на fast track е, че сега Конгресът може да одобрява или да отхвърля сключените от президентската адмиистрация международни търговски споразумения, но не и да внася поправки в тях. Досега Конгресът само два пъти е предоставял подобни fast track пълномощия: през 1975-1994 и през 2002-2007.

Интересно е, че през април 2015, когато представяше пред Контреса законопроекта за специалните търговски пълномощия на президента, Обама изтъкваше същите аргументи както и във връзка с постигнатото споразумение за ТТП: че именно САЩ, а не Китай, следва да определят правилата в глобалната икономика, както и, че това е изключително изгодно за американските износители и за обикновените американци. В тази връзка той заяви: „Износът ни осигурява над 11 милиона работни места, а компаниите-износителки плащат по-високи заплати на работниците си отколкото останалите. Днес имаме възможност да получим достъп до още повече нови пазари за стоките и услугите, за които можем с гордост да кажем „Проозведено в Америка”.

Коментирайки предимствата на ТТП, американците обикновено цитират изследването на перспективите на тихоокеанското партньорство, изготвено навремето от експертите на института East-West Centre (в Хонолулу, щата Хавай) Питър Петри, Майк Плъмър и Фън Жей. В него те прогнозират, че създаването на новата организация ще позволи БВП на страните участници да нарасне до 2025 с 285 млрд. долара, т.е. с 0,9%., и ще ги направи по-богати със 77 млрд. долара. Вашингтон постоянно цитира тези цифри, прикривайки същността на споразумението. Както е известно, участници в него са САЩ, Канада, Мексико (представляващи Северна Америка), Перу, Чили (Южна Америка), Япония, Малайзия, Бруней, Сингапур, Виетнам (Азия), както и Австралия и Нова Зеландия. Вече споменах, че те представляват 40% от глобалната икономика и осъществяват 1/3 от световната търговия. Междувременно, желание да се присъедини към ТТП вече декларира и Южна Корея.

Мнозина експерти обаче, не приемат горните прогнози за реалистични. Дан Кюрик и Дзин Лянсяо от канадския C.D. Howe Institute очакват например, че БВП на 12-те страни от ТТП ще нарасне само със 74 млрд. долара, т.е. едва с 0,21%. При това, те смятат, че това няма да се случи до 2025, а едва през 2035, т.е. след двайсет години. Други икономисти пък въобще не виждат сериозен икономически ефект от новото партньорство. Така, водещият икономист на Asian Development Bank Institute Инио Чан прогнозира, че американския БВП въобще няма да нарасне в резултат от присъединяването на САЩ към ТТП. На свой ред, американският милиардер и един от кандидат-президентите от Републиканската партия Доналд Тръмп определи през април 2015 предстоящото подписване на споразумението за ТТП като "провал", посочвайки, че то по-скоро ще навреди на американските компании. Според него, "това е инструмент, с чиято помощ всички тези държави ще ни разорят". Тръмп заяви, че не вярва в перспективите пред този проект, тъй като повечето страни от ТТП не изпитват уважение към САЩ, и обвини администрацията на Обама, че е "некомпетентна и членовете и се държат като малки деца".

Самият Обама обаче, се придържа към съвършено различна гледна точка. Той не крие имперските амбиции на Вашингтон, който очевидно разчита, че по-силните икономики на САЩ и Япония ще поставят под контрол новите развиващи се държави на останалите участници в ТТП. Впрочем, мнозина експерти в тези страни също не вярват, че новото партньорство ще стимулира икономическото им развитие и привеждат като доказателство резултатите от Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA), а именно - появата на нископлатени работни места и орязването на заплатите в развиващите се икономики. Сред онези, които вероятно ще пострадат най-силно, се посочват Малайзия, Перу и Виетнам, които са най-слабите икономики в рамките на ТТП. Налице е сериозен риск, че сегашното им състояние няма да позволи на тези държави успешно да се впишат в новия алианс.

Големите печеливши: САЩ и Япония

Фактът, че формирането на ТТП ще отговаря на първо място на интересите на САЩ, а на второ - на тези на Япония, косвено се подкрепя и от изявлението на президента Обама по повод постигането на споразумението от Атланта (на свой ред, Япония потвърди слуховете за постигнатите принципни договорености още преди официалната реч на Обама). Мнозина, като бившият малайзийски премиер Махатхир Мохамед например, смятат, че зад новия алианс прозира намерението на САЩ да поставят преграда пред по-нататъшния икономически растеж на Китай, включително като обединят около себе си всички държави от Азиатско-Тихоокеанския регион, без китайците. Както е известно, Пекин също формира зона за свободна търговия, включително в рамките на т.нар. "Нов път на коприната",  т.е. предстои появата на две икономически и търговски партньорства в региона, които неизбежно ще се конкурират помежду си, като това може да доведе до разделянето му на отделни икономически блокове.

Очевидно е, че ресурсите на Америка ше бъдат силно ангажирани в този сблъсък с Китай. Като цяло обаче, новата търговска зона едва ли ще може да функционира успешно без китайците, затова мнозина оценяват перспективите пред ТТП като неясни.

През миналата година, по време на проточилите се преговори за ТТП, в медиите изтекоха някои важни пунктове на споразумението, касаещи защитата на околната среда и интелектуалната собственост. Според повечето експерти, новите правила в тези сфери отговарят най-вече на интересите на големите енергийни корпорации, които вече ще могат да извършват сондажи там, където досега не можеха да го правят по екологични съображения. В резултат, вместо да гарантират защитата на околната среда, тези правила могат да провокират екологични катастрофи. На свой ред, канадският филиал на международната организация "Лекари без граници" посочва, че правилата в областта на интелектуалната собственост са изцяло в интерес на големите американски фармацевтични компании, които вече ще разполагат за по-дълъг период от време с монополно право върху фирмените търговски наименования на лекарствата. Според "Лекари без граници", това "ще им даде възможност да продължат да поддържат високи цени на тези препарати, както и да възпрепятстват или задълго да отложат появата на значително по-евтини генерични лекарста, които са от жизненоважно значение за глобалното здравеопазване".

Впрочем, редица анализатори смятат, че със създаването на ТТП САЩ не преследват само икономически цели. За тях е традиционно да комбинират предоставянето на определени търговски преференции на други държави с решаването на собствените си геополитически и военни задачи. Затова не бива да се изключва, че формирането на Транстихоокеанското партньорство следва същия модел, още повече, че практичски всички членове на новия алианс, по един или друг, начин са външнополитически съюзници на Вашингтон.

Според директора на политическия департамент на Public Services International (PSI - международен синдикат на работещите в сферата на услугите) Даниел Бертоса, от търговските споразумение от типа на ТТП, които целят да осигурят на транснационалните корпорации неограничен достъп до пазарите, винаги има както печеливщи, така и губещи. В тази връзка той посочва, че в конкретния случай най-много ще загубят малкият бизнес и потребителите на социални услуги, особено в сферата на здравеопазването: "Развиващите се държави са особено уязвими в тази ситуация, защото ще бъде силно ерозирана способността им да защитава и развиват своята все още слаба индустрия". Неслучайно споразумението вече беше подложено на остри критики заради неяснотите относно правата на обикновените работници и служители и възможната нестабилност в сферите на заетостта, авторските права и защитата околната среда. При това, както твърди Бертоса: "публикуването на целия текст на споразумението очевидно ще провокира взрив на общественото недоволство, тъй като хората ще разберат, че то е било подписано от тяхно име, но без тяхно знание и против техните интереси".

Впрочем, очаква се, че ратификацията на ТТП ще има далеч отиващи последици и на най-високо политическо равнище. То със сигурност ще повлияе върху окончателното решение на ЕС относно Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) и вероятно ще тласне напред подписването на Споразумението за търговия с услуги (TISA), макар че и трите договора са пълни с противоречия и могат да породят сериозни конфликти.

Както посочва в една публикувана наскоро статия носителят на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц: "На практика, ТТП не е споразумение за свободна търговия, а за установяване на контрол над търговските и инвестиционни връзки между държавите-участници в новото партньорство. Това се прави от името на най-влиятелните делови лобита във всяка от страните. Не бива да са заблуждаваме, защото ако анализираме най-сложните въпроси, по които все още се спори, ще ни стане ясно, че ТТП всъщност няма нищо общо със "свободната търговия".

Нова Зеландия например, вече заплашва, че може да напусне споразумението, тъй като е крайно недоволна от контрола на Канада и САЩ върху търговията с млечни продукти, който то осигурява. Австралия пък е против начина, по който САЩ и Мексико се готвят да регулират търговията със захар, а пък редица американски компании негодуват заради начина, по който Япония регулира търговията с ориз. Според Стиглиц: "това е само върхът на айсберга, който обаче ни позволява да разберем, как точно ТТП ще съдейства за налагането на мерки, насочени на практика против свободната търговия".

ТТП като индикатор за качествените промени в глобалната търговия

На фона на казаното дотук, не е учудващо, че в Пекин реагираха крайно негативно на постигнатото през октомври 2015 в Атланта споразумение за ТТП. Както е известно, Китай реализира аналогичен собствен проект - т.нар. Регионално всеобхватно икономическо партньорство (РВИП), което визира същия регион, както и ТТП. Сега обаче, китайските планове се усложняват, тъй като договорът за ТТП вече беше съгласуван, докато дискусиите за РВИП са едва в началната си фаза. Освен това, самият проект изглежда доста по-размит, при това според мнозина в него доминира геополитическият, а не икономическият елемент.

В същото време, самият факт на формирането на Транстихоокеанското партньорство фиксира наличието на качествени промени в международната търговия. Истината е, че промените на основните характеристики на световните търговски процеси вървят от доста време насам - така в техните рамки възникват глобални вериги на добавена стойност, свързани с инвестиционните потоци, трансфера на технологии и съгласуването на регулаторната стратегия на държавите партньори - от данъчната политика до техническото регулиране. Всичко това вече е реалност и се налага да бъде фиксирано в рамките на споразумения от типа на ТТП.

В тази връзка ще напомня, че Транстихоокеанското партньорство е само един от вариантите, тъй като съществува и Евроатлантическият проект, т.е. създаването на голяма зона за свободна търговия между ЕС и САЩ (т.нар. Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции - ТПТИ). Ситуацията с реализацията му е по-сложна, тъй като са налице повече противоречия и несъгласувани въпроси. Въпреки това, мнозина очакват, че непосредствено след практическия старт на Транстихоокеанското партньорство ще бъде реализиран и Евроатлантическият проект (вероятно още в края на 2016 или началото на 2017).

Разбира се, съществуват и други аналогични проекти, като например интеграционният проект на латиноамериканските държави, този на страните от Персийския залив или пък проектът за зона за свободна търговия между Африка и Латинска Америка. На практика, всичко това представлява предизвикателство срещу сегашната система за международна търговия, контролирана от Световната търговска организация (СТО) и новите регионални споразумения са ясен сигнал, че действащите в глобалната търговия правила следва да бъдат променени.

Фактът, че първото мащабно регионално споразумение ще бъде задействано именно в Азиатско-Тихоокеанската зона се обяснява с това, че регионът ще бъде локомотив на глобалния икономически растеж поне през следващите 20-30 години. В него са разположени трите най-големи световни икономики - САЩ, Китай и Индия. Именно тази "голяма тройка" ще доминира в световната икономика през първата половина на ХХІ век. Да не забравяме и, че проектът за ТТП е отворен и за други участнииц, като интерес към него проявяват още пет държави от региона.

Интересен момент е, че либерализацията в търговските отношения между страните участници в ТТП вероятно ще засегне и търговията с енергоносители. Никак не е случайно, че американския Конгрес толкова активно се обсъжда отмяната на забраната за износ на втечнени енергоносители от САЩ към други региони (в частност, през декември 2015 беше отменена 40-годишната забрана за износ на петрол). В тази връзка, някои смятат, че японското участие в ТТП е свързано и с перспективите за внос на енергоносители от Съединените щати. Тоест, много е вероятно, че в рамките на ТТП американците ще започнат да изнасят големи количества втечнен шистов газ, както и шистов петрол в Азиатско-Тихоокеанския регион, което няма как да не тревожи Русия.

По-важното обаче е, че реализацията на проекта за ТТП върви в тандем с тази на проекта за Евроатлантическото икономическо партньорство (ТПТИ). САЩ полагат огромни усилия и оказват мощен натиск за паралелното прокарване и на двата мащабни проекта, които са повече геополитически, отколкото икономически.

За целта преди време Вашингтон съзнателно предприе усилия за отслабването на Европа, инициирайки конфликта в Украйна, улеснявайки появата на мащабни имигрантски потоци на континента и стимулирайки европейския сепаратизъм. И трите тенденции работят за по-бързата реализация на проекта на Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции.

Разбира се, и двата проекта (и този за ТТП, и този за ТПТИ) са изгодни за САЩ не само в геополитически, но и в чисто икономически план, защото гарантират на американските компании максимално свободен достъп до пазарите на държавите партньори. Политическият елемент обаче, никак не е за пренебрегване - така ТТП представлява много сериозен инструмент на американското влияние в региона, а пък проектът за ТПТИ на практика е насочен към лишаването на Европа от суверенитет и гарантиране доминацията на американските компании на пазара на Стария континент.

Ето защо, и двата американски проекта са пряко насочени срещу Китай и Русия. При това, ако ТТП може да способства за сближаването на Пекин и Москва, реализацията на Евроатлантическото партньорство (ТПТИ) рискува окончателно да сложи край на мащабното икономическо сътрудничество между Русия и ЕС, което няма как да не тревожи Кремъл.

ТТП като "корпоративен преврат"

Някои анализатори характеризират създаването на ТТП като своеобразен "корпоративен преврат", изтъквайки, че само две от общо 30-те глави на споразумението имат пряко отношение към търговията, докато по-голямата част от останалите "предоставят нови права и привилегии на глобалните корпорации (ТНК), особено на свързаните със защитата на интелектуалната собственост (законите за авторските и патентните права), както и с ограничаването на държавното регулиране".

От тази гледна точка, Споразумението за ТТП представлява втори пореден опит на транснационалните корпорации да наложат многостранно споразумение, предоставящо специални права на едрия частен капитал, включително правото да оспорва и отменя онези закони и решения на държавите, които "ерозират международната конкурентоспособност" на ТНК.

Първият такъв опит беше предприет в рамките на Световната търговска организация (СТО) с лансирането на проекта за Многостранно споразумение за инвестициите (МСИ). На държавите членки на СТО беше предложено да го подпишат като допълнение към редица други вече подписани споразумения в рамките на СТО (споразумението за интелектуалната собственост, споразумението за телекомуникациите и т.н.). Подготовката на МСИ също се пазеше в тайна, но информация за него все пак изтече в медиите, провокирайки сериозен скандал, в резултат от което споразумението беше погребано. Ако обаче беше влязло в сила, това би означавало тоталната ерозия на държавния суверенитет на страните от СТО, тъй като то предоставяше огромни права на ТНК и също толкова големи задължения на националните държави пред ТНК.

Експертите, анализирали навремето проекта за МСИ, директно предупреждават, че новото споразумение за ТТП възкресява Многостранното споразумение за инвестициите. Според тях, Споразумението за Транстихоокеанското партньорство представлява опит на Вашингтон да укрепи разклатените си международни позиции и е поредна ярка демонстрация на стремежа на американския елит да диктува условията си на останалия свят. Разбира се, то тепърва трябва да бъде ратифицирано, а в парламентите на всичките дванайсет държави участници (включително в Конгреса на САЩ) има немалко противници на Транстихоокеанското партньорство. При всички случаи нещата окончателно ще се изяснят още през първите месеци на 2016.

Очевидно Споразумението за Транстихоокеанското партньорство ще направи частните корпорации още по-могъщи, при това най-вече за сметка на правомощията на законодателните органи на държавите участници. Защото то предоставя на корпорациите право на вето по отношение на националната държавна политика и, на практика, противоречи на идеята за свободната търговия и дори поставя демокрацията извън закона (както в частност твърди Джоузеф Стиглиц например).

В тази връзка, в Споразумението за ТТП могат да бъдат идентифицирани няколко съществени проблема.

На първо място, то фиксира и разширява механизма за "разрешаване на конфликтите между инвеститорите и държавите". Този механизъм, който се съдържа и в няколко други търговски споразумения, се използва и днес с цел заобикалянето на правилата, защитаващи правата на гражданите и екологичната сигурност на планетата. Така, гигантските корпорации вече ще могат директно да завеждат искове срещу националните правителства в частни, екстериториални съдилища, заобикаляйки националната съдебна система и националните парламенти. Те ще могат да претендират за колосални компенсации за уж пропуснати печалби или дори за печалбите, които не са получили заради стриктното местно трудово и екологично законодателство, регулирания лекарствен и продоволствен пазар и т.н.

Сред основните проблеми тук е, че въпросните съдилища не подлежат на какъвто и да било контрол от страна на националните съдебни системи. В тях липсват всички онези защитни механизми, които присъстват в националните съдилища. Делата се водят в пълна тайна, а правилата за конфликт на интересите не са ясно дефинирани. В ролята на съдии пък се изявяват специалисти по търговско право, мнозина от които съчетават тази си длъжност с адвокатски функции при предявяване исковете на бизнес клиентите срещу националните правителства.

На всичкото отгоре, гражданите и общностите, засегнати от решенията на тези екстериториални съдилища, няма да притежават никакъв съдебен статус в тях. Присъдите на въпросните съдилища са окончателни и съответните държави задължително трябва да се съобразят с тях, дори ако те са в разрез с националното им законодателство и предвиждат гигантски глоби, които могат да доведат до фалита на държавата-ответник. Отмяната на подобни присъди е възможна само на теория по някои крайно ограничени и чисто процесуални причини.

На второ място, Споразумението за ТТП много съществено разширява и укрепва сферите на интелектуалната собственост, като патентите и авторските права. По този начин то повишава търговските бариери, при това тези бариери се оказват в ръцете на корпорациите. Те утвърждават доктрината за косвеното изземване, разширявайки дефиницията за изземването и заменяйки текущото понятие за конфискация на физическо имущество с всяко действие на правителството, способно да навреди на печалбите на корпорациите.

На трето място, Споразумението за ТТП дава на корпорациите изключителни права, включително възможността да доминират над националните норми и закони, и ерозира фундаменталното право на държава да приема свои закони. Тоест, то цели да гарантира на транснационалните корпорации (повечето от които са базирани в САЩ) онова, към което се стремят, а именно - демонтажа на всички инструменти за социална, потребителска и екологична защита, като в същото време предвижда изплащането на гигантски компенсации от всички, които нарушават това, което се дефинира като "права на корпорациите". Тоест, на практика, тези "права на корпорациите" се оказват задължения на гражданите.

С други думи, Споразумението за Транстихоокеанското партньорство (също както впрочем и подготвяното Споразумение за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции - ТПТИ) представлява своеобразна регионална (с тенденция да се превърне в глобална) суперконституция, целяща да изолира икономическата политика от демократичната политика на мнозинството и планирана така, че да осигури на транснационалните корпорации необходимата мощ за да могат да неутрализират и постепенно да маргинализират демократичните принципи на управление.

Споразумението ще наложи адаптирането на националните законодателства в държавите участници в ТТП от двете страни на Тихия океан към нормите на свободната търговия, формулирани посредством и в интерес на гигантските корпорации, базирани най-вече в САЩ.

ТТП като фактор за разцепление в Азиатско-Тихоокеанския регион

Появата на ТТП означава формирането на нов регионален блок под егидата на САЩ, който ще функционира по свои правила, ще дефинира собствени стандарти за качество и вероятно ще ограничи взаимодействието си с онези, които не отговарят на тези стандарти както по отношение на трудовите ресурси, така и в екологичен план.

Според мнозина анализатори, създаването на Транстихоокеанското партньорство е насочено директно срещу Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС), което губи досегашната си функция на основно обединение в рамките на Азиатско-Тихоокеанския регион, координиращо процеса на интеграция и сближаване, понижаване на митническите тарифи и лихвените проценти и подобряване на търговско-икономическите отношения. Да не забравяме, че в политически план АТИС обединява всички големи държави от региона, включително Русия и Китай. Двете последни обаче, съзнателно не бяха поканени в новото обединение ТТП, което ще ги принуди да засилят ангажиментите си в АТИС. Тоест, ще станем свидетели на нарастващо съперничество между АТИС и ТТП, като в неговите рамки руско-китайската ос ще дава преференции и ще обещава кредити на редица средноголеми и малки държави от региона, а САЩ, на свой ред, ще правят същото. В резултат от това ще възникне своеобразна регионална геоикономическа "биполярност".

В крайна сметка, проектът за ТТП едва ли ще съдейства за укрепване на стабилността в Азиатско-Тихоокеанския регион, а по-скоро ще усложни и без това сложното преплитане на различните интеграционни връзки (като АСЕАН+3, АСЕАН+6, Източноазиатската среща на върха и много други). Според американските стратези, Транстихоокеанското партньорство трябва да се възвишава над цялата тази мрежа, превръщайки се в доминиращата интеграционна структура в региона. По-вероятно е обаче, появата на ТТП да увеличи регионалния хаос, конфронтирайки участниците в него с Русия и Китай, което няма да е от полза за никого.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

През 1877 ръководителят на руската Гражданска канцелария  в България княз Владимир Черкаски лансира свой проект за границите на страната ни, който смело би могъл да се нарече най-максималистичния и най-пробългарския сред всички чужди проекти, създадени по време на Източната криза от 1875-1878.

Княз Владимир Александрович Черкаски (1824-1878) е убеден славянофил и участник в реформаторското движение в Русия през 60-те години на ХІХ век. По време на Освободителната руско-турска война е назначен за ръководител на Гражданската канцелария към руската армия, занимаваща се с администрирането на освободените български земи.

Проектът за "Голяма България"

Проектът на княза предвижда създаването на обширна българска държава на Балканите, надхвърляща в някои свои части обхвата на българското етническо землище – в нея, освен всички безспорни български земи в пределите на Европейска Турция, са включени и части от Албания (на запад), както и някои населени с гърци територии (на югозапад). Става дума за албанските райони около градовете Куршумлия, Прищина и Призрен и долината на река Бистрица, населена с гръцко население. В българските граници попада и Солун, където българите са малцинство, като същото важи и за северната част на Халкидическия полуостров. Същевременно, извън българските граници остава районът около градовете Узункюпрю, Малгара, Кешан и Енос, в югозападната част на Източна Тракия, населен с компактно българско население и влизащ в границите на българското етническо землище.

 

Границите на България според проекта на княз Черкаски

Границите на България според проекта на княз Черкаски

 

Проектът осигурява на България широк излаз не само на Черно, но и на Егейско море (с важното пристанище Солун) и я превръща в доминираща сила на полуострова (простираща се от река Тимок до река Ергене и от Килийския ръкав на Дунавската делта до планината Пинд). Нейната площ възлиза на около 220 хил. кв. км, което е близо половината от площта на Балканския полуостров.

За разлика от останалите руски проекти, този е сравнително добре проучен у нас. Може да се каже дори, че той е и най-популярният. Несъмнено, главната причина е, че препоръчва възможно най-широки граници (най-обширните от всички проекти по онова време) за България, поради което съвсем естествено се харесва на българите. Проектът се съдържа в една докладна записка на княз Владимир Черкаски, представена на руския военен министър граф Дмитрий Милютин в Плоещ в средата на 1877. Проучван е предимно от българския географ проф. Анастас Иширков, който го разглежда в редица свои публикации от началото на ХХ век. Не е известно към проекта да е имало карта. Именно професор Иширков за първи пръв картира границите на България според проекта на Черкаски в атласа „Българите в техните исторически, етнографически и политически граници”, издаден през 1917 в Берлин (с предговор на Димитър Ризов). В наши дни той е картиран и от историка Антон Ж. Иванов, който в една своя историческа карта от 2006 („Освобождение 3.03. 1878”) представя не само границите на България, но и тези на останалите балкански държави.

Въпреки наличието на споменатите публикации за проекта на княз Черкаски, към тях все още има какво да се добави. В настоящата статия  той е анализиран максимално подробно.

Голяма по обем информация за дейността на княз Черкаски и за неговите планове се съдържа в т. 1 на поредицата на генерал-майор Николай Овсяний „Руското управление в България в 1877-78-79” (С. Петербург, 1906), в която са публикувани редица важни документи и преди всичко важната за нас докладната записка на княза от средата на 1877 (точната й дата не е известна, но по косвени данни тя най-вероятно е писана в края на май или в началото на юни). Самият генерал Овсянийобяснява по следния начин причините, накарали княз Черкаски да напише своята докладна записка: „Незнаейки възгледите на нашето правителство за предстоящата ни дейност в България по нейното освобождение, княз Черкаски, отдавна интересуващ се от Източния въпрос и следящ за неговото развитие, счел за полезно да изкаже своя възглед за него, тъй като се придържал към възгледа, че Русия е длъжна да има на Изток напълно определена програма за действие. Съставената от него записка по този въпрос била представена на военния министър в Плоещ. В нея той настоявал на необходимостта за Русия и цяла Европа от окончателното разрешаване на Източния въпрос, като постоянна причина за вълнения и тревоги, при което Русия е била длъжна да получи на югозапад тези граници, които обезпечавали бъдещото й политическо и икономическо развитие. При решението на тази задача Русия се сблъсквала с интересите на няколко други европейски държави, главно Англия, в три точки: във въпросите: а) за Проливите б) за Константинопол и в) за съдбата на християнското население на Балканския полуостров”[1].

Основанията за изготвянето на проекта

В своята докладна записка княз Черкаски пише:

„Съглашението с Австрия вече набеляза съдбата на западните области на Турция. Ние нямаме нужда  да отстъпваме от това съглашение. Нека Австрия да вземе за себе си Босна и Херцеговина, само Сърбия и Черна гора да получат договорените за тях територии. За Албания също няма какво толкова да се грижим: каквото предложи Европа, това и ще примем. Но за сметка на това, съдбата на останалата част от Балканския полуостров, включваща България и участъци от гръцките земи, трябва да бъде обект на сериозно внимание. Трябва да имаме предвид, че ако не сме в състояние да направим тук нещо радикално, то, в крайна сметка, не трябва да допускаме нищо, което може да ни навреди”[2].

Според него, от най-голямо значение в източната част на Балканите е сблъсъкът между българи и гърци, в който Русия трябва да вземе страната на българите:  „Българите – това е народ и по религия, и по език, и по произход най-близък до руския. Те издигат нашата култура, отглеждат нашето духовно образование, от нас черпят и почти на нашия език предават всички елементарни начала на науките. Това е наше дете, което никога няма да тръгне срещу нас, на което е съдено да се развива не по друг начин, освен в тесен съюз с нас. Гърците – те са противоположност на българите, отдавна изгубили вяра, те са обърнали религията в занаят, в интрига, изпитващи към нас ненавист и ежеминутно готови открито да се превърнат в най-злите ни врагове, за да заслужат пред Европа някаква изгода. По хитрост, интригантство, умения да заблуждават Европа и да прикриват своите дела, за нас те са даже и по-опасни от поляците.

Българите гледат на нас, като на отци-просветители и спасители, гърците – като на угнетители и азиатски варвари. По политическите си стремежи те смятат себе си за единствения законен наследник на всички владения на турците на Балканския полуостров и са готови да изкоренят всичко, което им се изправи на пътя.

Този основен факт е длъжен да направлява всички наши решения. Стане ли дума за пълната независимост на Балканските области, или само за тяхната автономия, ние не трябва да изпускаме от внимание това, че всичко, което се отреже от България (като територия - Д.Й.), ще се падне веднага или след известно време, на гърците... „[3].

Княз Черкаски продължава: „Тъй като резултатите от войната далеч още не са известни, то и за съдбата на балканските християни следва да се допуснат няколко предположения. Като поставим на първо място това, че на нас е най-изгодно да добием пълната им независимост, допускаме, че Европа няма да създаде особени затруднения за тази сделка. В такъв случай, ще ни се наложи да намерим за нея практическа формула, главните основи на която, изглежда, биха могли да бъдат следните:

- По-голямата част от източната половина на Балканския полуостров трябва да състави Българско Княжество. Земите, невлизащи в това княжество, трябва да се присъединят към Гръцкото Кралство.

- Границите на България трябва да се простират: на запад – по чертата (линията) вече Височайше одобрена; на юг – от планините Пинд по река Бистрица (Индже-Карасу) до Солунския залив; през този залив и Салоникския (Халкидическия - Д. Й.) полуостров към Егейско море (при това Солун и езерото Бешик се отстъпват на България), по-нататък по морския бряг към устието на река Марица, нагоре по тази река до вливането (в нея - Д. Й.) на река Ергене, по Ергене и нейния приток Чорлу-дере до хребета Странджа, и накрая по водораздела на този хребет до Анастасиевската стена, или Константинополската територия; на изток – по брега на Черно море; на север – по Дунав.

При подобно начертание на границите, много близко съвпадащо с историческите, етнографическите и религиозните предели на двете съперничещи си националности (българите и гърците - Д. Й.), се има предвид главно следното: да се обезпечат необходимите икономически условия за самобитното съществуване на Българското Княжество; да се сложи отрано предел на развитието на опасните гръцки претенции и да разграничи двете националности по възможност така, че те една на друга да се месят най-малко. България във всеки случай ще представлява компактно цяло, имащо свободен, широк достъп до Черно и Егейско морета, но не и съприкосновение с Мраморно море; Гърция, освен придобиването на Епир и Тесалия, ще получи всички Архипелагски острови (в Егейско море - Д. Й.), ще получи два основни полуострова (Салоникски и Галиполски) и ще граничи с Егейско и Мраморно море, но няма да има съприкосновение с Черно, където трябва да бъде съхранено преимуществено нашето, или въобще славянското, влияние.

Площта на княжеството приблизително ще бъде равна на 4.500-4.600 квадратни мили. Населението ще бъде около 5-5 1/2 милиона, в това число до 4-4 1/2 мил. българи с част от власите, сто хиляди гърци, 50 хиляди евреи, а останалото – турци, татари, цигани, черкези и разни други племена.

В числото на българите се включват няколко десетки, а може би и няколко стотин хиляди помаци (българи-мюсюлмани), но те далеч не са фанатици ( в това отношение те рязко се отличават от сръбските мюсюлмани в Босна), и както езикът, така и обичаите им са български. От мюсюлманите опасни са само турците и черкезите, но те не са много: едва ли повече от половин милион. Що се отнася до татарите, те винаги са живели в мир и съгласие с българите, а татарските Гираи даже са покровителствали българите и са били постоянни техни защитници пред турците.

При тези етнографически условия, вътрешното развитие и благоустройство на княжеството не може да срещне никакви сериозни затруднения.

Българското Княжество трябва да се смята за напълно отделено от Русия, но трябва първоначално да се намира под нейния протекторат. Самостоятелният му живот трябва да бъде подготвен от такъв статут, какъвто беше създаден в 1829-35 от граф Кисельов за румънските княжества.

Изборът на княза (с участието, или без участието на Европа) трябва преди всичко да отговаря на най-главното условие: той да бъде единоверен на българския народ. За народ, стоящ още на ниска степен на културно развитие, вярата е всичко. Всички опити да се създаде от България здрав, траен организъм няма да доведат до нищо, ако управникът бъде отделен от народа по вяра.

Столица на княжеството трябва да бъде Пловдив (Филипопол), като средоточен пункт на цялата територия, като главен разсадник на българската интелигенция, като град, свързан вече със света с железен път и, накрая, като пункт, удобен за противодействие на съседното гръцко влияние, което ще се стреми да завземе български територии и то може по-лесно и успешно да работи, ако столицата на новото княжество бъде преместена на север (например в Търново), или на северозапад (например в София).

Ако при осъществяването на тези основни положения за Българското Княжество се срещнат непреодолими препятствия, тогава трябва да се обърнем към друга комбинация, допускаща за християните вече по-тесни предели на автономия.

Тук преди всичко може да излязат наяве константинополските условия (Солзбъри), даващи на България почти същите граници в северната част, но съвършено изменящи южните й предели, и изискващи освен всичко разделянето на България на два вилаета, с центрове в Търново и София. При тези условия България никъде не се съприкосновява с Егейско море; цялото крайбрежие на това море, както и Мраморно, се оставят на турците, т.е. на гърците. Точно така към тях (т.е. в тяхна полза - Д. Й.) напълно се откъсват и санджаците Родосто, Галиполи и Одрин (Адрианопол). Всички южни и югозападни български епархии с големи маси българи остават за гърците. България се обрича на живот без свободни пристанища (понеже от тези, дадени й на Черно море, трябва да се преминава през Босфора и Дарданелите), без търговско развитие; тя предварително се поставя в положение на икономически роб на Гърция. ...“[4].

По-нататък в докладната записка се казва:

„Ако в този труд (т.е. окупацията на Европейска Турция - Д. Й.) поискат да ни помогнат и други държави, ние можем да се отнесем към подобно предложение само с пълно съчувствие. Съгласно желанията на Австрия, тя може да заеме Босна и Херцеговина, на Италия може да й се предостави да заеме Албания, а ако поиска, и Епир и Тесалия, ако те не отидат към Гърция. На нас не ни е необходимо да поемаме върху себе си целия товар. Само е желателно в България ние да се разпореждаме сами, а в Константинопол - всички или никой”[5].

Интересен факт е, че княз Черкаски разделя (не в административен, а в историко-географски смисъл) България на три естествено обособени части – Придунавска България (Дунавският вилает плюс София и Ниш), Загора или Задбалканска България (Одринският вилает) и Долна (или Македонска) България (съответстваща на Солунския вилает и на по-големите части от Битолския и Скопския вилаети[6].

Генерал-майор Овсяний дава повече подробности каква е западната граница на България, без обаче да става ясно откъде точно е взел тази информация:

„Българското княжество, в пределите, проектирани от княз Черкаски, е имало още по-изгодни граници, от тези, които бяха обозначени в Санстефанския договор. Те са давали на княжеството свръх санстефанските граници: на запад – Ниш, Куршумлия, Лесковац, Прищина и Призрен, а на юг – цялото пространство до река Бистрица, град Салоники и всички земи, лежащи по брега на Архипелага (Егейско море - Д. Й.), от нос Лагос и по водораздела на хребета Странджа до така наречената Анастасиевска стена (съществуваща в Средните векове)”[7].

Генералът обаче не одобрява ощетяването на Сърбия от Черкаски:

„Гореизложеният план на кн. Черкаски има известна стройност и целесъобразност, но той представлява явна несправедливост по отношение на друга славянска държава – Сърбия. Сърбия първа започна борбата с турците за освобождението на славяните, понесе значителни жертви заради това, и се предлагаше да й се даде само поправка на границите, тогава когато редом с нея се създава значителна държава, за окръглянето на чиито граници се отнемат от Сърбия  даже нейните завоевания: Ниш, Куршумлия, Враня и други, и свръх това се дават свещените старо-сръбски градове – Призрен и Прищина... Такава постановка на въпроса неминуемо би довела до ожесточена вражда между двете славянски народности и би отвратила сърбите от Русия. Като се има предвид бъдещото обединение на славяните, - едва ли такава политика може да бъде полезна за Русия”[8].

Тук обаче трудно можем да се съгласим с мнението на генерала, просто защото поне част от изброените градове влизат в границите на българското етническо землище и присъединяването им  към България е напълно логично и справедливо.

Въпросът за Проливите

Според княз Черкаски, най-важен за Русия е въпросът за Проливите. Той вижда три възможни решения за него:

- Устието на Босфора да е под руски контрол, а входът през Дарданелите да бъде свободен за всички държави.

- Устието на Босфора да е под руски контрол, а входът през Дарданелите да е контролиран от англичаните или да бъде зает от друг чуждестранен гарнизон.

- Проливите да са съвършено свободни както за търговски, така и за военни кораби и на тях да няма никакви укрепления.

Според княза, за Русия най-изгоден е първият вариант, защото й осигурява пълен контрол над Черно море. При него защитата на Босфора може да се осъществи от смесен руско-турски гарнизон[9].

Княз Черкаски пределно ясно обяснява главната причина, поради която Русия се стреми да наложи контрола си над Проливите (и в частност поне над Босфора) – за да не допусне чужди военни кораби да проникнат през тях в Черно море и да застрашат южните й владения. Тук трябва да се отбележи, че Руската империя понася сериозни загуби по време на Кримската война от 1853-1856, когато голяма част от полуостров Крим е окупиран от англо-френско-турски войски, които са транспортирани до него с кораби през Черно море. Съвсем естествено е Москва да се стреми да предотврати евентуално повторение на тези неприятни за нея събития. Като цяло, целта й е да превърне Черно море в „руско езеро”, където корабите на нечерноморските държави да нямат достъп – положение, което ще обезопаси  и гарантира южните й граници при евентуална нова война със западните държави.

В тази връзка князът задава реторичния въпрос: „Нима на нас ни е изгодно това на неприятелска морска сила вечно да й бъде открита възможността да извършва десанти на нашите черноморски брегове, да подстрекава татарите и планинците, да им доставя оръжие и фанатици-предводители и да постави на карта владичеството ни в Крим и Кавказ?”[10]. По въпроса за Константинопол княз Черкаски пише следното: „Константинопол – на нас не ни е нужен. ... ... пита се: да се остави ли Константинопол на турците, или да стане свободен град? В интерес на Русия и цяла Европа е по-изгодно Константинопол да бъде свободен град. Подобно решение завинаги приключва Източния въпрос, докато при турското господство източната хроническа болест все още ще продължава, и може при известни обстоятелства да има за нас и Европа най-неизгодните и бедствени поврати.

Против указаното решение обикновено възразяват, че свободният град безусловно ще се подчини на английското влияние, което ще го направи свърталище на всички революционери, на световните интернационалистии, накрая, че разграничението на константинополската територия ще представлява голяма практическа трудност. ...”[11].

Князът предлага два различни варианта за граници на свободния град: „Що се отнася до разграничението на константинополската територия, за него помагат както самата природа, така и историческите предания. За азиатската част – няма какво да се говори, нека Скутари да остане за турците. В Европа за граница може да служи или днешният предел на уезда Неваи-Хербаа, почти съвпадащ със съществуващата в средните векове Анастасиевска стена (на Черно море – западно от Деркос, на Мраморно – Силиври), или – чертата от Кючук-Чекмедже до Чифликан, където турците сега мислят да издигнат непрекъсната укрепена позиция. В първия случай площта на константинополската територия ще има около 2100 квадратни километра с население около 600 хил. жители, при това в нея ще влязат около Деркос и Чаталджа островчета българска земя. Във втория – площта ще се ограничи примерно (до) 700 кв. км. с население 570 000 души, и българското население ще се среща (само) в самия град.

В двата случая цялата константинополска територия (с изключение на североизточния й ъгъл между Буюк-дере на Босфора и Килия на Черно море, чиято съдба зависи от решението на въпроса за Проливите) трябва да се подчинява на муниципалните власти, в чийто състав следва да влязат, освен местните, още и международни представители за опазване на международните интереси”[12].

От цитата не става ясно, дали ако бъде предпочетен вторият вариант за граница (линията Кючук Чекмедже – Чифликан), Гърция ще получи излаз на Черно море между въпросната линия и Анастасиевата стена. Като се има предвид обаче нежеланието на княз Черкаски да допусне гърците в Черно море, вероятно тясната крайбрежна ивица между Анастасиевата стена и територията на Свободния град Константинопол е предвидена за България - още повече че князът изрично отбелязва съществуването на българско население около Деркос и Чаталджа.

Според княз Черкаски, ако бъде допусната да охранява Босфора, Русия следва да постави под свой контрол североизточната част на Цариградския полуостров до линията между селищата Буюкдере и Килия.

Заключение

Проектът за границите на България е само част от идеята на княза за цялостно прекрояване на Балканите, предвиждащо пълното прогонване на турците от полуострова. В него се съдържат (резюмирани накратко) следните основни положения: турското господство на Балканите напълно се ликвидира, а в източната и централната част на Балканския полуостров се създава обширната нова независима държава България със:

- Северна граница река Дунав, от Килийския ръкав на Дунавската делта до устието на река Тимок

- Западна граница, която отначало следва старата сръбско-турска граница от устието на река Тимок до една точка западно от град Куршумлия, а после представлява криволичеща линия западно от градовете Куршумлия, Прищина, Призрен и вероятно Дебър и Охрид и, накрая, по северната част на билото на планината Пинд.

- Южна граница по река Бистрица от големия и завой недалеч от град Гревена до нейното устие в Солунския залив, после през Солунския залив и централната част на Халкидическия полуостров до Орфанския залив, по-нататък – по егейското крайбрежие до устието на река Марица, след това по реките Марица, Ергене и Чорлу дере до планината Странджа, после по билото на Странджа до Анастасиевата стена и накрая по стената до Черно море.

- Източна граница е Черно море от началото на Анастасиевата стена до Килийския ръкав на Дунавската делта.

Австро-Унгария получава Босна и Херцеговина.

Сърбия и Черна гора получават известно териториално разширение, което обаче не е конкретизирано от княза (вероятно той има предвид териториите, предвидени за тях в споразумението от Райхщад). Вероятно те получават и независимост.

Албания става или независима държава, или се предоставя на Италия.

Гърция присъединява Епир, Тесалия, Халкидическия полуостров (без Солун), всички острови в Егейско море и югозападната част на Източна Тракия (между реките Марица и Ергене и бреговете на Егейско и Мраморно море).

Константинопол (Цариград) става свободен град. Той включва известен хинтерланд в източната част на Цариградския полуостров, за чиято западна граница князът предлага два възможни варианта. От територията му се изключва североизточната част на Цариградския полуостров до линията Буюкдере-Килия

Русия получава контрол над Босфора, като разполага войски в североизточната част на Цариградския полуостров (до линията Буюкдере-Килия).

Италия може да получи Албания, а също Епир и Тесалия (ако последните две области не бъдат присъединени към Гърция).

От всички описани в проекта граници на България, най-неясна изглежда западната. Северната й половина може да се даде само приблизително - по билото на планината Копаоник, през централната част на Косово поле (западно от Прищина) и най-вероятно по река Бели Дрин.

От изнесените факти се вижда, че като цяло планът на княз Черкаски (който безспорно има своите сериозни основания) е по-скоро нереалистичен, защото е прекалено максималистки и не е съобразен с интересите на останалите Велики сили и на балканските държави. Той облагодетелства главно България и Русия и може да бъде наложен само при пълната победа на Русия над западните сили и Османската империя в една общоевропейска война. Затова не е чудно, че е пренебрегнат от руското държавно ръководство, залагащо по онова време предимно на по-умерени варианти. От българска гледна точка обаче, той е най-изгодният от всички познати досега чужди проекти за българските граници, тъй като осигурява на възкръснала България обширна територия, създаваща изключително благоприятни за нейното бъдещо развитие условия и предопределяща превръщането и във водещ фактор на Балканите.

 

Бележки:


[1] Овсяный, Н. Р. Русское управленiе въ Болгарiи въ 1877-78-79 г.г. I. Завъдывавшiй гражданскими дълами при Главнокомандовавшемъ Действующей армiи д. с. с. князь В. А. Черкасскiй. С. Петербургъ, 1906, с. 42-43.

[2] Пак там, с. 172-173.

[3] Пак там, с. 173-174.

[4] Пак там, с. 174-177.

[5] Пак там, с. 180-181.

[6] Пак там, с. 182.

[7] Пак там, с. 45-46.

[8] Пак там, с. 46-47.

[9] Пак там, с. 44.

[10] Пак там, с. 171.

[11] Пак там, с. 166-167.

[12] Пак там, с. 168.

 

* Докторант във Великотърновски университет "Св. Св. Кирил и Методий"

{backbutton}

Както е известно, в края на ноември 2015, в Суджоу се проведе четвъртата среща на правителствените ръководители на Китай и 16 държави от Централна и Източна Европа (СЕЕС 16+1), в която участва и голяма българска делегация, водена от министър-председателя Борисов. По време на срещата китайският премиер Ли Къцян обяви плановете на страната си да увеличи двукратно инвестициите в 16-те източноевропейски държави (България, Босна и Херцеговина, Хърватска, Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Македония, Черна гора, Полша, Румъния, Сърбия, Словакия, Словения и Албания), както и годишния обем на търговията с тях, който в момента е около 45,5 млрд. долара. Ако те се реализират на практика, регионът ще се окаже по-важен за Пекин, в чисто икономически план, отколкото дори такъв ключов китайски партньор като Русия (през 2015 търговският оборот между двете държави падна до 70 млрд. долара, срещу 100 млрд. през 2014).

Що се отнася до българското участие на форума в Суджоу, следва да споменем решението за създаване на обща българско-китайска програма за инфраструктурни проекти, които да се реализират на наша територия, взето на срещата между транспортният министър на Китай Ян Чуантан, българския му колега Ивайло Московски и министъра на регионалното развитие Лиляна Павлова. Според Ян Чуантан, китайската инициатива "Един пояс, един път" за създаването на обширен Икономически пояс по машрута на Новия път на коприната, който ще свързва (Източен) Китай и (Западна) Европа, дава изключителна възможност за развитие на отношенията на Пекин с източноевропейските държави. На свой ред, българските министри представиха основните инфраструктурни проекти, които трябва да бъдат реализирани на наша територия през следващите години, като на вниманието на потенциалните китайски инвеститори беше предложен, в частност, проектът за модернизация на жп линията Русе-Варна и опциите за реализирането на интермодален превоз по това направление, където може да се осъществи връзка река-море-железници-летище, както и обявеният за приватизация държавен железопътен товарен превозвач (БДЖ-ТП). Те напомниха, че на територията на България се пресичат няколко трансевропейски коридори и през страната ни преминават основните трасета, които свързват Близкия Изток с Европа, като коментираха и структурните промени, които извършва в някои от секторите, изразявайки надежда страната ни да получи приятелска подкрепа от Китай за осъществяването им в правилната посока.

Както е известно, регионът на Централна и Източна Европа, за който мнозина анализатори посочват, че вероятно ще се превърне в "следващата най-голяма зона на китайски инвестиции след Африка", е сред ключовите звена в реализацията на "китайската мечта" - създаването на Икономическия пос на Новия път на коприната. В тази връзка си струва да напомня, че в рамките на този проект европейските държави вече подписаха с Китай десетки инвестиционни споразумения, касаещи развитието на тяхната инфраструктура в сферите на транспорта, търговията, възобновяемата енергетика, селското стопанство, туризма, високите технологии и научните разработки.

Китайските интереси в Централна и Източна Европа

Според стратезите в Пекин, тясното сътрудничество с Централна и Източна Европа ще отвори широко вратата на страната им към Западна Европа, която е основния партньор на Китай и един от основните обекти за привличане на китайски инвестиции.

Реализирайки концепцията си за изграждането на "сухопътен и морски Път на коприната" между Европа и Азия, в момента Китай реализира голям брой инфраструктурни проекти за подобряване на трансконтиненталната транспортна система, чиито гръбнак са железопътните магистрали на Икономическия пояс на Пътя на коприната, които трябва да свържат Северозападен Китай с държавите от Централна Азия, Иран, Турция, балканските страни и тези от Централна Европа, формирайки впечатляващ търговски маршрут и разкривайки нови възможности за реализация на китайските товари на световните пазари.

Железопътните маршрути на

Железопътните маршрути на "Новия път на коприната"

 

Поставяйки си за цел да увеличи до 2020 търговския оборот с членовете на ЕС до 1 трлн. долара, Китай предлага на страните от Централна и Източна Европа инвестиционни инфраструктурни проекти за изграждане на мрежа от пристанища, логистични центрове, магистрали и железопътни линии.

Първият китайски железопътен проект в Източна Европа беше създаването през 2013 на жп маршрут, свързвящ полския град Лодз и китайската провинция Сечуан, като контейнерните блок-влакове изминават разстоянието между тях за 15 дни. Освен това Китай инвестира в проекта за изграждане на скоростна железопътна линия Будапеща-Белград-Скопие-Атина, както и в модернизацията на голямото незамръзващо латвийско пристанище на Балтийско море Клайпеда.

Китайски компании вече участват в търгове за реализацията на инфраструктурни проекти за изграждането на пътища, мостове и електроцентрали в Полша, Унгария, Румъния и Хърватска. Освен това, китайската China General Nuclear (CGN) подписа през ноември 2015 меморандум за изграждането на два реактора за единствената румънска АЕЦ в Черна вода. Междувременно, китайците преговарят да поемат и модернизацията на стратегическото адриатическо пристанище Копер в Словения.

Освен това, държавите от Централна и Източна Европа и, в частност, тези на Балканите, се оценяват в Пекин като голям потенциален пазар за продукцията на китайската индустрия. Китай възнамерява да изгради заводи за производство на оборудване и материали, необходими за реализацията на инфраструктурните проекти с негово участие в региона, както и да стимулира проникването на китайски компании в държавите от Централна и Източна Европа, през които се планира да минават новите железопътни и автомагистрали. Така, паралелно с китайските инвестиции, местните пазари ще бъдат залети от китайски стоки.

От китайска гледна точка, развитието на търговските отношения с Югоизточна Европа е изгодно и в стратегически план, защото проникването в новите членки на Европейския съюз от региона ще позвали на китайските компании да заобиколят някои антидъмпингови закони на Съюза и да изнасят своята продукция непосредствено на пазарите на ЕС с неговите 500 млн. потенциални потребители.

Преориентацията на източноевропейското селско стопанство

Инвестиционната стратегия на Китай разчита също на възможността да използва продукцията на селскостопанската индустрия на балканските държави и тези от Източна Европа за покриване нуждите на нарастващия китайски пазар. Както е известно, продоволствената сигурност е ключов проблем за Китай, предвид сериозното изтощаване на обработваемите почви в тази страна.

В същото време, много източноевропейски и балкански селскостопански производители, които бяха принудени да преориентират продукцията си от пазарите на Русия и Украйна, подписаха, през 2014 и 2015, договори с китайски компании за доставка на млечни продукти, месо, плодове и зеленчуци - все стоки, които са дефицитни в Китай. Така, още през 2014 Полша използва новия жп маршрут от Лодз към икономическата зона около Шанхай за износа на над 60 вида млечни продукти, а през 2015 китайците подписаха с полските производители голям договор за внос на месо, въпреки, че самият Китай е най-големият месопроизводител в света (там например се произвежда около половината от цялото свинско месо на планетата).

В момента Европа е на пето място в китайския внос на селскостопанска продукция, но подобряването на инфраструктурата в източната и част, както и изграждането на новата транспортна система между Китай и Стария континент стимулират европейските фермери да разширяват търговията със селскостопански продукти с тази страна.

Така например, въпреки смяната на политическия режим в Украйна и последвалата я криза и гражданска война, Китай продължава да инвестира в страната, гарантирайки си вноса на украинска селскостопанска продукция.

По данни на правителството в Киев, през март 2015 Китай е отпуснал на Украйна заем от 15 млрд. долара, подписвайки в същото време споразумение за реализацията на инвестиционен проект в страната за още 1 млрд.

Както е известно, инвестиционните отношения между двете страни се развиваха добре още преди "февруарската революция" през 2014. Като един от ключовите китайски партньори в износа на селскостопанска продукция, Украйна сключи сделка с Пекин за предоставяне на свои земеделски земи на китайски аграрни компании. Така, през септември 2013 тя предостави за целта цели 3 млн. хектара, т.е. 5% от цялата територия на страната. Обширни земеделски площи на изток от Днепропетровск например, бяха предадени за експлоатация на китайската държавна компания Xinjiang Production and Construction Corp срещу 1,7 млрд. долара. Между другото, въпросната компания е просто "международния филиал" на Производствено-строителния корпус на Китайската народноосвободителна армия в Синдзян-Уйгурския автономен район.

През миналата 2015 търговските връзки между Киев и Пекин продължиха да се задълбочават - така според украинския министър на селскостопанското индустрия и храните Алексей Павленко, стокооборотът между двете страни през първите седем месеца на годината се е удвоил, достигайки 889,7 млн. долара, а Украйна е станала най-големия износител на царевица в Китай (покривайки 9% от потребностите на китайския пазар). Ако се вярва на тази статистика, Пекин се е превърнал в една от основните опори на украинската икономика след "февруарската революция", компенсирайки и загубения руски пазар.

Друг приоритетен район на Икономическия пояс на Пътя на коприната, според пекинските стратези, е Беларус, която също привлича вниманието на китайските инвеститори. Така, през май 2015 беше съобщено, че те ще осигурят 700 млн. долара за доизграждането и модернизирането на беларуската инфраструктура. Други 300 млн. долара бяха отпуснати на страната от Китайската банка за развитие.

Срещу тези инвестиции, Минск пое ангажимента да достави значителна количество калиеви торове за китайското селско стопанство, което е най-големия им потребител.

Между другото, беларуските власти отдавна декларират желание страната да се превърне в китайски преден пост в Европа, изтъквайки изгодното и географско положение. За ключов проект в рамките на китайско-беларуското сътрудничество се смята изграждането на технологичния парк в Смолевичи, край Минск. Освен това Беларус разчита да се превърне в център, откъдето ще се излъчват китайските телевизионни програми за Европа и Русия.

Приоритетните държави

Други две държави, към които Пекин проявява повишен интерес, са Чехия и Гърция (където китайците държат част от пристанището на Пирея и проявяват интерес към Солунското пристанище), които постепенно се превръщат в основни опорни пунктове на китайската икономическа експанзия в Европа. Освен знаковите изявления на техните политически лидери, както и такива демонстритивни жестове като посещението на чешкия президент Милош Земан на военния парад в Пекин на 3 ноември 2015, който беше бойкотиран от ЕС, се разширява и практическото взаимодействие между двете страни. Така, от септември 2015, между Прага (която между другото се смята за един от основните центрове за изучаване на китайската цивилизация в Европа и дори в света) и Пекин вече има пряка въздушна връзка, а Китайската банка (Bank of China) обяви, че планира да открие свои филиали в страната.

Ключова роля за развитието на чешко-китайското сътрудничество играе корпорацията CEFC China Energy, която се контролира от един от най-влиятелните "червени кланове" в Южен Китай. Нейният президент Йе Дзянмин стана икономически съветник на чешкия президент, а през септември 2015 компанията обяви, че е купила за своите офиси две исторически сгради в центъра на Прага. Впрочем, влиянието на китайскато корпорация в Чехия се утвърждава и с такива PR-ходове, като купуването на чешкия футболен отбор Славия Прага, както и на бирената компания Lobkowitz. Освен това тя разполага с ключов пакет акции в чешките авиолинии, както и във влиятелните компании Empresa Media и Medea Group.

Паралелно нараства и броят на китайските туристи в Чехия, като от 2011 насам броят им се е утроил, достигайки 300 хиляди души годишно.
Но, ако Чехия се смята за приоритетна зона на клана на "червените генерали" около китайския президент Си Дзинпин, кланът на "комсомолците" около премиера Ли Къцян, концентрира активността си предимно в Гърция. Основният проект, който те се опитват да прокарат в южната ни съседка е изграждането на голямо дълбоководно пристанище в района на Пирея. Той обаче беше блокиран от управляващата в Атина ултралява партия Сириза. Затова сега групата около Ли Къцян активно търси алтернатива на Пирея и тъкмо в тази връзка, по време на срещата между китайския премиер и словенския му колега Мирослав Церар, състояла се в края на ноември 2015 в Суджоу (в рамките на четвъртата среща на СЕЕС), беше обявено, че Китай е готов да се включи в разширяването на адриатическото пристанище Котор.

Междувременно, инвестирайки в балканските държави, за които се смята, че разполагат със сериозни природни ресурси, Китай разчита да укрепи енергийната си сигурност и да гарантира сегашните и бъдещите си потребности от суровини. За целта китайците влагат сериозни средства в енергийния сектор на Албания, Черна гора и Босна, както и във вятърната енергетика на Македония, Сърбия и Хърватска. Освен това, през 2014 Китай подписа договор за изграждането на голяма ТЕЦ на въглиша в Румъния, в която ще инвестира около 1 млрд. долара, както и за строежа на 3-ти и 4-ти реактори на АЕЦ Черна вода.

Сред стратегическите цели на китайските инвестиции е и по-тясното взаимодействие с научно-изследователските институти в европейските държави. Китай продължава в известна степен да зависи от европейските и американски технологии и си остава голям вносител на иновации - около 90% от китайския износ на високотехнологична продукция се основава на чуждестранни разработки.

Сенчестата страна на китайската експанзия

От гледната точка на държавите от Централна и Източна Европа, които все още не са преодолели последиците от кризата, китайските инвестиции често се възприемат като "светлина в края на тунела", тъй като инвестициите в инфраструктурни и енергийни проекти са необходими повече от всякога за по-слабо развитите европейски страни.

В същото време обаче, въпреки декларациите на Ли Къцян, че сътрудничеството с държавите от Централна и Източна Европа ще се съобразява с европейските стандарти и няма да вреди на процеса на европейската интеграция, мащабните инвестиционни потоци могат да доведат до прекалено силен китайски натиск върху въпросните страни и да повлияят негативно върху европейския пазар, като цяло. Както посочва в тази връзка сръбският политолог и дипломат Предраг Симич: "В Брюксел не гледат с възторг на големия обем китайски стоки, проникващи на европейския пазар, особено в Югоизточна Европа".

Според мнозина балкански анализатори, Китай е заинтересован само от сравнително евтината работна сила в Югоизточна Европа и по-либералното местно бизнес законодателство, предвид ръста на заплатите и укрепването на китайската национална валута, която в края на миналата година беше включена в кошницата на резервните валути на МВФ.

От друга страна, китайската икономическа експанзия в Югоизточна Европа и на континента, като цяло, може да се разглежда и като инструмент за натиск върху САЩ - Китай инвестира в големи проекти в различни стратегически отрасли на европейската индустрия, както и в недвижими имоти, разширявайки постепенно присъствието си на територията на новите американски съюзници от НАТО.

За самата Европа (включително за България) пък, Китай разкрива огромни икономически възможности, защото китайският капитал, в комбинация с европейските територии и технологии, могат да генерират сериозни възможности за развитие и на двете страни (т.е. и за европейците, и за китайците).

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

За първи път терминът Middle East (което в буквален превод означава „Среден Изток”) се използва от британското Външно министерство още през ХIX век, но и досега си остава разтегливо понятие. Навремето британците разделят Изтока на „Близък Изток” (Near East, най-близкият до Обединеното Кралство източен регион), „Далечен Изток”(Far East) , разположен източно от Британска Индия, и „Среден Изток” (Middle East), заемащ пространството между Британска Индия и Близкия Изток (до Първата световна война, британците обозначават с това понятие територията на Иран, Афганистан, Централна Азия и Кавказ – б.р.) . Разделението е полезно за организиране дейността на Форийн Офис, но е важно и за региона, доколкото британците и донякъде французите определят не само името му, а и държавите, които по-късно възникват в тази част на света.

 

 

Близкият и Големият Близък Изток

Днес терминът Middle East се отъждествява с понятието Близък Изток, като обикновено в него се се включват Бахрейн, Египет, Иран, Ирак, Израел, Йордания, Кувейт, Ливан, Оман, Катар, Саудитска Арабия, Сирия, Турция, ОАЕ, Йемен и палестинските територии (Ивицата Газа и Западния бряг). Тоест, с него се обозначават страните, доминирани от исляма и разположени на запад от Афганистан до северноафриканския бряг. С изключение на Иран и Турция, регионът е предимно арабски и е почти изцяло мюсюлмански. Политическият му пейзаж се очертава от британците, които се опитват да създадат в него национални държави по европейски модел. Така те подпомагат усилията на доминираните от династията Ал Сауд и изповядваши уахабизма бедуински племена да обединят Арабския полуостров, създавайки през 1932 днешното Кралство Саудитска Арабия. Египет и Ирак, които непосредствено след края на Първата световна война са британски протекторати, по-късно стават формално независими монархии, но Лондон запазва ключвите си позиции в тях. Турция и Иран, където британците също имат сериозно влияние, пък се оформят като светски държави.

Тази политика стимулира появата на две важни разделителни линии в Близкия Изток. Първата е между европейския секуларизъм и Исляма, а втората - между държавите, създадени, съобразно британските представи за реалностите в региона. Според частната аналитична агенция Стратфор (т.н. „сенчесто ЦРУ”), в основата на разбирането за Близкия Изток трябва да се постави именно оформянето на новата политическа география в региона след Първата световна война. През втората половина на ХХ век, наложилите се в ключови държави като Египет, Сирия и Ирак светски националистически режими, влизат в остра конфронтация със създадената след Втората световна война държава Израел, ползваща се с подкрепата на Запада, което допълнително усилва религиозните настроения сред тяхното население.

В края на ХХ век крахът на Съветския съюз още повече укрепи позициите на исляма в региона, а след 1956 САЩ окончателно поеха ролята, която преди това Великобритания играеше в него.

Прогонването на съветските войски от  Афганистан през 1989 и последвалото отдръпване на наследилата рухналия СССР Русия от региона, вдъхна нови сили в идеята за панислямско възраждане и създаването на транснационален халифат, който да премахне съществуващите изкуствени държавни образувания в региона и да подчини политическите реалности на нормите на исляма. В същото време, стабилните светски режими в него се превърнаха в пречка за реализацията на глобалните американски интереси. В  Близкия Изток такива бяха Ирак и Сирия, а в Северна Африка - Либия, Египет и донякъде Тунис. В тях хората живееха по-добре и се чувстваха по-сигурни от населението в повечето съседни държави. За да може Западът да реализира своите геополитическите интереси, тези режими трябваше да бъдат премахнати. С подвеждащи дипломатически ходове САЩ първоначално провокираха Садам Хюсеин да нападне Кувейт, а след това превърнаха иракската агресия в повод за т.нар. Първа война в Залива. Впоследствие, използвайки всички възможности за дезинформация и манипулиране на общественото мнение, те създадоха необходимите предпоставки за американската военна интервенция Ирак и свалянето на  Саддам Хюсеин. В Тунис, Либия и Египет сценарият беше различен. Правителствата в тези държави бяха свалени с помощта на технологиите на цветните революции, осъществени в рамките на т.нар. „арабска пролет”.

Тук няма да се спирам на въпроса, какво точно представлява феноменът на „арабската пролет” и доколко тя може да се разглежда като спонтанно регионално протестно движение. Ще се опитам да покажа обаче, че събитията през последните десетилетия представляват реализация на дългосрочните геополитически планове на американската администрация за генерирането на „контролиран хаос” в региона на Близкия Изток и Северна Африка (т.е. в т.нар. Голям Близък Изток – политически и географски термин, който се използва от началото на 80-те години на ХХ век насам – б.р.).

Евразийските Балкани

Навремето, в знаменитата си книга "Голямата шахматна дъска" Збигнев Бжежински определя Южен Кавказ, Предна и Централна Азия като „Евразийски Балкани”. В това понятие той включва кавказките постсъветски републики Грузия, Азербайджан и Армения, централноазиатските Казахстан, Узбекистан, Киргизстан, Таджикистан и Туркменистан, а също Афганистан и части от Иран и Турция. Това беше цинично откровение за провежданата от САЩ геополитика на „контролиран хаос”, като още тогава пролича, че Белият дом вижда бъдещото развитие на региона чрез създаване на т.нар. „Нов Близък Изток” (термин, лансиран през 2006 от тогавашния държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс, като заместващ по-стария и по-импозантен термин "Голям Близък Изток" - б.р.).

Терминът "балканизация" традиционно се свързва с наличието на етнически конфликти и претенции между съседи. Както е известно, икономическите интереси на тогавашните „велики сили” доведоха до своеволното прекрояване на Балканите сред Първата и Втората световна война. Последиците от тази политика на Запада са непрекъснатите териториални претенции и незатихващо етническо напрежение между съседните държави от региона, което и днес се отразява негативно върху интеграционните тенденции в Европа. Балканизирането на голяма част от Евразия ще означава генериране на нестабилност в много по-голяма територия с много повече население, която и без това е силно етнически и религиозно разделена. Няма никакво съмнение, че при реализацията на подобни планове ще нарасне несигурността в целия Близък Изток, което ще засегне и съседните региони, включително Югоизточна Европа. А оттук преминават важни транспортни и енергийни инфраструктури, обслужващи развитите западноевропейски държави.

Още през 1991 неоконсерватори като Пол Уолфовиц например, лансират идеята за насилствена смяна на режима в Ирак. При това още тогава е ясно, че основната цел не е толкова премахването на Саддам Хюсеин, колкото ликвидирането на Ирак като самостоятелна и суверенна държава. През 1996 Ричард Пърл (шеф на Съвета по отбранителна политика на САЩ през 2001-2003) и външнополитическият експерт Дейвид Вурмсър изготвят документ относно бъдещата американската политика в Средния Изток  в който формулират следните четири препоръки към администрацията на Белия дом:

- Да се премахне Ясер Арафат и върху палестинските политически лидери да се стовари отговорността за всички терористични акции, осъществявани в Палестина, включително и за атаките на Хамас;

- Да се подготвят условия, позволяващи на Съединените щати да свалят режима на Саддам Хюсеин;

- След като Саддам Хюсеин бъде премахнат, САЩ да започнат война срещу Сирия, включително, осъществявайки въздушни бомбардировки срещу сирийските военни части, разположени на ливанска територия;

- Премахване на баасистките режими в Багдад и Дамаск посредством „демократизацията” на целия арабски свят, включително чрез евентуални военни операции срещу Иран, Саудитска Арабия и, като крайна цел, Египет;

През 1996 израелският Институт за съвременни стратегически и политически изследвания (IASPS) изготвя доклада A clean break: a new strategy for securing the realm, в която се предлага стратегия за гарантиране сигурността на страната, съобразена със съвременните реалности. В нея се препоръчва на бъдещото правителство на Бенямин Нетаняху да се откаже от следвания до този момент модел и да заложи на „съвсем нова интелектуална постановка, която възвръща стратегическата инициатива и гарантира на нацията условия за използването на всички възможности …”. В доклада се посочва и начинът, по който Израел ще може да „моделира стратегическата си среда”, започвайки с премахването на Саддам Хюсеин и възстановяването в Ирак на Хашемитската династия, управлявала страната през 1921-1958. Разчита се, че така Ирак ще попадне под влиянието на йорданския клон на Хашемитите, а Израел, съвместно с Турция и Йордания, ще формират ос, която ще отслаби Сирия и нейния основен регионален съюзник - Иран. В Израел планират, с помощта на Йордания, да ерозират позициите на тези две страни и да възстановят предишните си добри отношения с шиитската общност в бъдещото Хашемитска кралство в Ирак. Така „Израел не само ще отслаби своите неприятели, но и ще ги превъзхожда”.

През 1997 неоконсерваторите Уйлям Кристъл и Робърт Кейган създават изключително влиятелният мозъчен тръст „Проект за нов американски век” (Project for a New American Century - PNAC). През 2000 той изготвя доклада „Възстановяване на американската отбрана: стратегии, сили и ресурси за един нов век” (Rebuilding America’s Defenses) в който се изтъква, че „Америка трябва да се стреми да съхрани и разшири позицията си на глобален лидер чрез поддържане превъзходството на американските въоръжени сили“. Там обаче ясно се посочва и необходимостта от дестабилизиране на региона на Близкия Изток с цел промяна на „стратегическата среда”, както и от драстично разширяване на американските бази там.

Новият Близък Изток

След разрушаването на богатите на петрол Ирак и Либия и предприетите целенасочени усилия за дестабилизация на Египет и Сирия, САЩ и Израел разчитат, че ще могат да поддържат дълготраен хаос в региона с цел постигане на стратегическите си цели в тази част на света. Между другото, участниците в споменатия по-горе проект PNAC не само апелират за смяна на режимите в целия Близък Изток и Северна Африка, но посочват и повода, който да се използва за целта – един „Нов Пърл Харбър”. В тази връзка някои анализатори приемат 11 септември 2001 и началото на войната срещу тероризма като отправна точка на действията за промяна на режимите в споменатите държави.

През юни 2006 бившият американски военен разузнавач подполковник Ралф Питърс лансира в  Armed Forces Journal идеята за преначертаване на границите в Близкия Изток. Питърс е бивш служител в екипа на заместник директора на разузнаването към Департамента по отбраната на САЩ и е имал достъп до документи с най-високо ниво на секретност, работил е като разузнавач в Европа и е специалист по проблемите на бившия Съветския съюз.

В статиите си той обосновава необходимостта от промяна на режимите в Сирия, Иран и Пакистан. Прогнозирайки развитието на събитията в Близкия Изток след действията на НАТО в региона, той илюстрира статията си „Кървави граници: как би трябвало да изглежда един по-добър Близък Изток” с вдигналата голям шум карта на новите и „по-справедливи” граници в региона. Идеите му кореспондират с тези в посочения по-горе доклад на PNAC. Тезите на Питърс дават доста точна представа за плановете на САЩ относно бъдещото развитие на региона. Според него, промяната на границите в Близкия Изток дава възможност за повишаване на сигурността в него.

Предлагайки своята карта на „по-добрия Близък Изток”, Питърс обаче не отчита силната съпротива на хората, населяващи даден регион, изповядващи една религия, използващи един език и имащи вековно културно наследство и хилядолетни традиции, срещу подобно прекрояване на границите. Очевидно е, че те ще противодействат с всички сили на такъв тип промени и ще се борят отчаяно и докрай за да запазят статуквото и за своите деца. Между другото, миналият век премина в непрекъснати войни, именно поради подобни неконструктивни решения. С реализация на идеята на Питърс историята рискува да се повтори в още по-остър вариант.

 

Промените на границите в Близкия Изток, предлагани от Ралф Питърс

Промените на границите в Близкия Изток, предлагани от Ралф Питърс

В картата на Питърс прави впечатление, къде попадат находищата на енергоносители след промяната на границите в региона. Един подробен анализ в този аспект също дава отговор на доста въпроси. Впрочем, ето какво казва самият Ралф Питърс: „Докато нашите мъже и жени в униформа продължават да се борят против тероризма, за победа на демокрацията и за достъп до петролните запаси, …. този голям регион ще поднася непрекъснати проблеми по всеки един фронт.”

Четири години преди началото на „арабската пролет” известният американски разследващ журналист Сиймор Хърш, носител на наградата Пулицър, публикува в списание New Yorker статията „Подкрепя ли новата политика на правителството нашите врагове във войната срещу тероризма?” В нея той посочва, че с политиката си по отношение на Ирак, администрацията на президента Буш де факто е преразгледала своите приоритети в Близкия Изток. Хърш отбелязва, че в Ливан американската администрация активно се ангажира в провеждането на тайни операции съвместно със сунитското правителство на Саудитска Арабия с цел отслабване на Хизбула, която се подкрепя от Иран. Подобни действия САЩ провеждат и директно срещу Иран и неговия съюзник Сирия. Според Хърш, страничният ефект от подобна политика ще бъде засилване на екстремистки настроените сунитски групи, които изповядват един крайно войнствен ислям и симпатизират на Ал Кайда.

През юли 2011 бившият заместник-министър на отбраната на САЩ Дъглас Фейт публикува книга, в която се съдържат откъси от доклада на държавния секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд до президента Джордж Буш от 30 септември 2001. В него се препоръчва администрацията да не се фокусира само върху Осама бин Ладен и терористичната мрежа на Ал Кайда, а да си постави за цел смяната на режимите в редица държави от региона на Близкия Изток. Приблизително по същото време (2 март 2007) американската разследваща журналистка Ейми Гудман публикува интервю с генерал Уесли Кларк, върховен главнокомандващ на войските на НАТО по време на войната в Косово. През 2004 Кларк участва в президентската кампания на Демократическата партия. Интервюто е доста дълго, но част от него пряко засяга политиката на САЩ в региона на Близкия Изток и Северна Африка.

На въпрос относно американската политика спрямо Ирак генерал Кларк отговаря така: „….бях в Пентагона непосредствено след 11 септември. Десетина дни след тази дата отидох там и се видях със секретаря по отбраната Ръмсфелд и заместника му Уолфовиц. Слязох по стълбите за да  поздравя някои от хората на Обединеното командване, които са работили за мен, и един от генералите ме повика”. Между двамата протича следния разговор:

Генералът: „Сър, елате да си кажем няколко думи”.

Уесли Кларк: „Вие сте твърде зает.”

Г.: „Не, не. Взехме решение за война срещу Ирак.”

У.К.: „Ще обявим война на Ирак? Защо?”

Г.: „Не знам. Струва ми се, че не знаят какво друго да направят.”

У.К.: „Добре, получиха ли някаква информация, свързваща Саддам с Ал Кайда?”

Г.:”Не, не. Няма нищо ново в тази насока. Просто взеха решение за война с Ирак. Струва ми се, че просто не знаем какво да правим с терористите, но имаме добра армия и можем да сваляме правителства. Мислят, че ако единственото, което имаш е чук, проблемът е да намериш пирон.”

Няколко седмици по-късно Уесли Кларк отново се вижда със същия генерал и двамата отново обсъждат Ирак.

У.К.: „Все още ли възнамеряваме да нападнем Ирак?”

Г.: ”О, по-лошо от това. (навежда се над бюрото си и взема лист хартия) Взех това току що от „горе” (т.е. от кабинета на държавния секретар по отбраната). Днес. Това е план, как смятаме да ликвидираме седем държави за пет години, започвайки с Ирак, след това Сирия, Ливан, Либия, Сомалия, Судан и накрая Иран.”

У.К. „Това секретно ли е?

Г. „Да, сър.”

У.К. „Добре, тогава не ми го показвай.”

 

В книгата си „Спечелване на модерните войни” Уесли Кларк потвърждава казаното в интервюто пред Ейми Гудман.,

През юни 2006, по време на посещението си в Тел Авив, тогавашният американски държавен секретар Кондолиза Райс лансира термина „Нов Близък Изток”, вместо по-старото и твърде импозантно понятие „Голям Близък Изток”. Редица анализатори свързват това с въвеждането в експлоатация на източносредиземноморския терминал на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Новият термин се възприема и от израелския министър председател, който го използва за да коментира американската позиция по въпросите на израелско-ливанските отношения.

Въвеждането на понятието „Нов Близък Изток” се тълкува от мнозина като начало на реализацията на нова англо-американско-израелска военна доктрина за региона, в чиито рамки Ливан се разглежда като ключова държава за генерирането на „контролиран конструктивен хаос” в целия Близък Изток. Разчита се, че дестабилизирането на региона в резултат от това, ще даде възможност на САЩ, Великобритания и Израел да преначертаят картата на Близкия Изток в съответствие с геостратегически си цели.

Пак през 2006, разяснявайки позицията на САЩ относно израелските атаки срещу Ливан, Кондолиза Райс подчертава, че САЩ очакват възникването на качествено нова  ситуация в Близкия Изток. Тези нейни изказвания пораждат остри критики, както от страна на Ливан, така и на редица международни наблюдатели.

Според американския геополитически експерт Тони Карталучи, поддържането на стабилност в региона никога не е било цел на САЩ. Още през 2007 източници от Пентагона и разузнавателната общност на САЩ разкриха конспиративен план за провокиране на войни с цел раздробяването на Близкия Изток, като за целта бъдат подкрепени с оръжие и финансови средства екстремистки групировки като „Мюсюлмански братя” и Ал Кайда.

През 2008 американският политически анализатор Гарет Портър посочва, че три седмици след 11 септември 2001 тогавашния държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд дефинира като официална военна цел отстраняването на Садам Хюсеин със сила, както и последващото сваляне на режимите в Иран, Сирия и други държави в Близкия Изток. Това се съдържа в документ, изготвен от заместника на Ръмсфелд Дъглас Фейт, относно плановете за военни действия в Ирак. В него висши американски военни подкрепят идеята САЩ да прекроят картата на Близкия Изток посредством военна интервенция.

От друг документ на Държавния департамент по отбраната става ясно, че американските планове за военна интервенция в тези държави не са свързани с тяхната (реална или въображаема) подкрепа за тероризма. В него се отбелязва, че Департаментът по отбраната ще се стреми да изолира съответните държави и да „отслаби, намали или разруши” техния военен потенциал, като за целта може да използва дори оръжия за масово поразяване. Документът е предоставен на Белия дом само две седмици след като Буш одобрява военната операция на САЩ в Афганистан, насочена срещу Бин Ладен и режима на талибаните.

В продължение на години САЩ и някои техни съюзници от НАТО съзнателно влошаваха ситуацията в „Големия Близък Изток”, въоръжавайки екстремистките групировки в Либия, както и в близост до сирийските граници. През август 2011 говорителят на Белия дом Джей Карни заяви, че сирийският президент Башар Асад е виновен за „ужасните действия” в страната и, че Сирия ще бъде по-добра без него. Междувременно, президентът Обама и други служители от неговата администрацията публично бяха обявили, че Асад е „загубил легитимност” и би следвало да даде ход на демократични промени в Сирия или да се оттегли.

По същото време бомбардировките на НАТО вече бяха ликвидирали Либия като единна държава, САЩ на практика водеха война в Сомалия и се опитваха да оправдаят евентуална бъдеща война срещу Иран и Ливан. Обяснение за тези широкомащабни американски военни действия в Средния Изток дават множество публикации в медиите.

През март 2013 британският Telegraph изнася данни, че САЩ и някои техни европейски съюзници въоръжават сирийските бунтовници, като за целта са организирали въздушен мост през Загреб. В статията се твърди, че по искане на САЩ със 75 полета, финансирани от Саудитска Арабия, на бунтовниците е било изпратено над 3 000 тона различно въоръжение. Същият месец и New York Тimes признава, че ЦРУ подпомага арабските правителства и Турция, които подкрепят ислямистката опозиция в Сирия доставяйки по въздуха в Йордания и Турция оръжие за нея.

Според споменатия по-горе Тони Карталучи, помощта за ислямистите в Сирия от страна на САЩ, НАТО и някои арабски държави не оставя съмнение, че описаната през 2007 от Хърш и обявена от мнозина за „конспиративна” теза, в действителност се осъществява като съвсем реален план. САЩ не отричат, че въоръжават и екипират „умерените” сирийски опозиционери със стотици милиони долари. Тази американска помощ обаче попада у свързаните с Ал Каида терористични групи като Ан-Нусра и Ислямска държава, които постепенно изместват т.н. „умерени”, понеже последните никога не са били сериозни противници на Асад. През 2014 вече беше очевидно, че Ислямска държава (ИД) действа по цялото протежение на сирийско–турската граница, където ЦРУ от години провежда „мониторинг” и доставя въоръжение на „умерените” противници на режима в Дамаск.

Заключение

Сред анализаторите преобладава становището, че навремето американският президент Буш използва трагедията от 11 септември 2001 като повод за изпращането на американската военна машина в региона на Големия Близък Изток. Изкуствено създадената опасност от международния тероризъм позволи на САЩ да направят това сравнително бързо и безпрепятствено, като дори бяха подпомогнати в това отношение от международната общност. Постепенно американската администрация започна да игнорира Афганистан и пренасочи вниманието си към Ирак. Впрочем, още преди да започне войната срещу Ирак в САЩ вече са разработени планове, касаещи бъдещето на Сирия, Ливан, Иран, Саудитска Арабия и Египет.

Идеята за преначертаване на границите в региона води до неговата дестабилизация, което днес вече е факт. Досегашното развитие на събитията в Близкия Изток и Северна Африка показва всичко друго, но не и намаляване на напрежението. Продължават опитите да се насажда непримиримо отношение и несъвместимост между отделните етноси и културни традиции в региона, което се очертава като приоритетна задача на тайните операции на спецслужбите. Разчита се на вековната омраза между шиити и сунити, между перси и араби, между кюрди, араби и турци и т.н.. В това направление работят и правителствата на някои държави в региона като Саудитска Арабия, Катар и Турция.

Тази американска политика цели също да подпомогне Израел за създаването на "буферна зона" около границите му и да улесни реализацията на проекта за „Нов Близък Изток”. Атаките на Израел към Ливан продължават и са в синхрон с англо-американските геостратегически планове за създаване на „Нов световен ред”. Окупацията на Ирак и обещанието за формиране на самостоятелна кюрдска държава спомагат за „балканизацията”, т.е. раздробяването на целия Близък Изток. Преди и по време на иракската война САЩ дадоха надежди на кюрдите, че впоследствие ще се върви към създаването на независим Кюрдистан. Това, разбира се, не може да стане без промяна на териториалната конфигурация, засягаща няколко държави от региона.

Идеята за балканизирането на Близкия Изток касае десет държави, които ще бъдат засегнати от реализацията и в една или друга степен. Това са Турция, Иран, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан, Туркменистан, Азербайджан, Армения и Грузия. Почти сигурно е, че  Афганистан също ще се почувства засегнат. Две от тези страни – Турция и Иран - са ключови регионални геостратегически играчи, но в същото време и двете имат проблеми с етническото напрежение на собствената си територия. Дестабилизирането на която и да било от тях (да не говорим и за двете) ще повиши напрежението в целия регион до неконтролируема степен.

През септември 2006 прословутата карта на Ралф Питърс за бъдещия „Нов Близък Изток” беше дискутирана във Военния колеж на НАТО в Рим. Това провокира острата реакция на Турция, в лицето на тогаващния началник на Генералния щаб генерал Яшар Буюканът. Той изрази протестите на турската страна заради показването на тази карта, по време на срещата  си с председателя на Съвета на началник-щабовете на въоръжените сили на САЩ Питър Пейс. Впрочем, от американска страна не бяха положени кой знае какви усилия за успокояванено на Анкара. Между другото идеята на Питърс беше дискутирана в Националната военна академия на САЩ още преди официалното й представяне пред натовските среди в Рим.

В унисон с изразеното от Бжежински становище, че основни стълбове на стабилността в региона са Турция и Иран, Белият дом възприе тезата, че генерирането на хаос в Близкия Изток е предпоставка за преначертаване границите на държавите в региона и реализация на проекта "Нов Близък Изток”. Смята се, че това ще укрепи англо-американските позиции в Близкия Изток и Централна Азия.

Преначертаването на границите и парцелирането на Близкия Изток и на Източното Средиземноморие, от бреговете на Ливан и Сирия до Анадола, Персийския залив и Иранското плато ще помогне за постигането на дългосрочни икономически, стратегически и военни цели на САЩ, Великобритания и Израел в региона. Реализацията на този геополитически проект може да стане чрез разгръщането на мащабни военни действия в Близкия Изток.

Основната цел на тези военни действия е разделянето на Ирак и преформатирането на целия близкоизночен регион и тъкмо това наблюдаваме в момента. С началото на войната срещу Саддам Хюсеин съдбата на Ирак беше предопределена. Той трябваше да престане да съществува като самостоятелно държавно образувание. Планът за разделянето на страната беше разработен в Пентагона повече от десет години преди практическата му реализация и крайната му цел бе именно ликвидирането на иракската държава.

Ирак, който преди войната беше централизирана държава, сега е в състояние на перманентна гражданска война, поради непримиримата вражда между отделните части на неговото население: сунити, шиити и кюрди. В своите планове  Белият дом вероятно все още вижда Ирак, разделен поне на три части, като самостоятелни квазидържави – в района около Багдад и на юг от него - населен от шиити, сунитски район на северозапад и кюрдски анклав, който от години се стреми към независимост. Според експерта по Близкия Изток Дариус Наземроая, който анализира развитието на "арабската пролет" още от самото и начало, разделянето на Ирак на три отделни държави е част от далеч по-мащабен процес за преначертаване картата на Близкия Изток.

В Ирак бяха унищожени не само армията и полицията, но и всички институции,  гарантиращи съществуването на една самостоятелна държава - системата за образование, всички важни инфраструктури, като пътища, мостове, електростанции, водоснабдителни мрежи, музеи, училища и т.н. Този процес закономерно даде отражение върху развоя на събитията в региона и беше важна предпоставка за избухването на гражданската война в Сирия.

Лобистите на проекта „Нов Близък Изток” и преначертаването на границите в региона не отчитат обаче, основните причини, пораждащи конфликтите в региона. Почти всички те са следствие от сбърканата политика на Запада, която стимулира вътрешното насилие, разделението и етническото напрежение. Разбира се, от години насам това се наблюдава не само в Близкия Изток, но този път мащабите и целите наистина имат геополитически измерения.

Събитията в Ирак и Сирия са сред многото примери за последиците от англо-американската стратегия „разделяй и владей”, която днес може да се формулира и като „раздробявай на части и контролирай”. Тези примери наистина са безброй и могат да се видят в Африка, Латинска Америка, кавказките републики, Афганистан, Либия и дори Европа, където от бивша Югославия бяха създадени седем отделни мини държави – Сърбия, Хърватия, Босна и Херцеговина, Македония, Словения, Черна Гора и Косово.

За опасността от генерирането на контролиран от САЩ хаос в региона на Близкия Изток и в други точки на света предупреждаваха мнозина политически наблюдатели и държавници. Още през 2003 британският Guardian цитира тогавашния президент на Египет Хосни Мубарак, че евентуална военна атака срещу Ирак “ще отвори вратите на Ада” в Близкия Изток. Тази позиция ускори свалянето на самия Мубарак, в резултат от поредната цветна революция в рамките на "арабската пролет", осъществена осем години по-късно.

Впрочем, в Пентагона винаги са били наясно, че дестабилизацията на Ирак ще породи ефект на „снежната топка” в целия регион, но за разлика от египетския президент американските военни не се опасяват от подобно състояние на хаос, а просто го планират като верижна реакция със сходни последици и за няколко други държави в региона.

В интервю за Canadian Challenger професор Джон Макмъртри отбелязва, че подобни проекти за регионална дестабилизация и смяна на режимите се реализират там, „където има държава с независимо управление и тя притежава енергоносители, финанси, селско стопанство или други стратегически ресурси, които все още не са попаднали напълно под контрола на транснационалните корпорации (ТНК)”.

Самият Пол Уолфовиц признава, че причина за дестабилизацията им е, че тези държави „плуват върху море от петрол”. Показателно е също, че преди Кондолиза Райс да стане държавен секретар на САЩ и като такъв да убеди президента Буш да стартира реализацията на плана за преформатиране на Близкия Изток, тя беше в Борда на директорите на Chevron. Впрочем, ролята и (както и тази на бившия вицепрезидент Дик Чейни) в американската енергийна политика отдавна е обект на дискусии.

Друга основателна причина за смяната на конкретен режим е стремежът му да провежда независима национална политика (пример за това е случилото се в остатъчна Югославия и Украйна). В Близкия Изток западният стил на демокрация започва насилствено да се налага само в онези държави, които не приемат политическите изисквания на Вашингтон. Саудитска Арабия и монархиите от Залива са примери за крайно недемократични държави, но с тях САЩ нямат проблеми, понеже те са традиционни техни съюзници в рамките на англо-американската сфера на влияние.

И така, прекрояването на границите в Близкия Изток е целенасочена политика, провеждана под лозунга за борба с „организирания международен тероризъм”. Тя обаче, на практика води до засилване на терористичната дейност, което също е предварително планирано. Настъпилият вакуум в управлението на региона създаде условия в него да се появят нови радикални ислямистки и терористични формирования. Тяхното деструктивно поведение и жестокостите им се стовариха предимно върху християнското население в региона, което в по-голямата си част е православно. Това също никак не е случайно.

Крайната цел на проекта „Нов Близък Изток” е подготовката на условия за интервенция в Иран. Вероятно именно това обяснява войнствената политика и твърдата позиция на Техеран, който стана пречка за осъществяването на проекта още в неговото начало. Впрочем, прекрояването на региона е крайно нежелателна и за Русия, тъй като действията на терористите и радикалния ислям ще се пренесат по нейните граници.

В  края на октомври 2015 председателят на Обединения комитет на началник щабовете на въоръжените сили на САЩ Джозеф Дънфорд заяви, че Вашингтон ще прекрати помощта си за Ирак, ако Багдад се обърне за помощ към Москва в борбата си срещу Ислямска държава. Според Дънфорд, „САЩ няма да могат да провеждат операции в Ирак, ако там едновременно действат и руснаците”. Ден по късно, официалният представител на Държавния департамент на САЩ Марк Тонер обяви становището на американската администрация, че „на сирийския режим не може да се вярва и той не е способен да участва в каквито и да са коалиции против ИД”.

Според американските медии, това поставя Ирак в сложна ситуация понеже „управляващата коалиция в страната и мощните шиитски групировки поддържат идеята за руска подкрепа от въздуха”. В подобно положение е и Иракски Кюрдистан, тъй като президентът на кюрдската автономия Масуд Барзани заяви на 17 октомври, че „най-добри резултати” в борбата с ИД могат да се постигнат ако „Русия и международната коалиция започнат да координират своите усилия”. Сирийските кюрди също са поставени под натиск, след като лидерите им подкрепиха руските въздушни удари срещу ислямистите и възнамеряват да открият в Москва свое представителство.

Новото развитие на събитията може да накара САЩ да загубят интерес към създаването на „Голям Кюрдистан”. В същото време Москва се нуждае от помощта на кюрдите за повишаване на ефикасността на операциите си срещу ИД.

Турция също е изправена пред труден избор. Тя осъществява масирани бомбардировки срещу кюрдските отряди, които се сражават с ИД на територията на съседните Ирак и Сирия. Анкара изигра ключова роля за разпалването на гражданската война в Сирия и няма интерес да действа активно против ИД по ред причини. В същото време Турция не може да не се съобразява с бъдещето на договорите за руски газови доставки от които определено се нуждае.

Действията на Русия в региона поставят в неудобно положение и Израел. От 2013 насам израелски самолети и артилерия нанесоха няколко удара по Сирия, обвинявайки Асад в опити да открие антиизраелски фронт заедно с Иран. След намесата на руските въоръжени сили на страната на Дамаск Израел вече ще трябва да координира с Русия бъдещите си стъпки по отношение на Сирия.

Както е известно, руската позиция беше изяснена от външния министър Сергей Лавров. Той заяви, че Кремъл оказва военна помощ на Сирия, Ирак и (след съгласуване с Багдад) и на иракските кюрди. Колкото до сирийските кюрди, те макар и формално все още са под юрисдикцията на Башар Асад. Руската позиция е за „обединяване на всички сили в борбата с ИД”, докато тази на САЩ е за премахването на Башар Асад.

Вашингтон има причина да не подкрепи създаването на единна антитерористическа коалиция с участието на Русия. Преди време президентът Обама призна, че руската намеса е провалила първоначалните планове на САЩ в Сирия, където те са хвърлили много средства и усилия.

Ако САЩ и Турция продължат да са заинтересовани от съществуването на ИД това ще породи сериозна заплаха за Русия и за много други държави от континента. Бежанците ще станат десетки милиони, а в Дамаск, където някога се е появило християнството, ще бъде установен „халифат”. Подобно развитие на събитията поражда опасност и за Саудитска Арабия и Катар, които продължават да се изявяват като главни спонсори на ИД. Промяната на положението в Ирак ще означава поява на режим, който ще заплаши сегашните им позиции в региона.

С действията си в Близкия Изток САЩ предизвикаха редица големи държави да насочат вниманието си към него и неговото бъдеще. Дестабилизацията на региона целеше създаване на антируска коалиция на Запада с някои арабски държави. Това се разбира от Русия, Китай, Иран, Турция и дори Индия. Те не могат да останат неми свидетели на подобно прекрояване на границите в непосредствена близост до тях или (в турския и иранския случай) на собствените им граници. Още повече, че освен за територии в случая става въпрос и за сериозни икономически интереси. Като цяло Близкият Изток е богат на енергоносители, както и на ценни минерали, включително и злато.

Дори и днес икономическото развитие на региона генерира напрежение относно правата за разработка и експлоатация на енергийните ресурси в Близкия Изток и басейна на Каспийско море. Те не засягат само националните интереси на държавите от региона и извън него, но и тези на транснационалните корпорации. Всичко това се съпровожда с управленски вакуум и нестабилност в целия Близък Изток. Надеждата да бъде избегнат голям военен сблъсък идва единствено от осъзнаването от страна на Русия, САЩ и Китай, какво може да донесе подобно развитие за бъдещето на света.

 

Източници:

1. A Clean Break: A New Strategy for Securing the Realm, http://www.informationclearinghouse.info/article1438.htm
2.George Friedman, A Net Assessment of the Middle East, Geopolitical Weekly,June 9, 2015 | 08:00 GMT
3.Mahdi Darius Nazemroaya, Plans for Redrawing the Middle East: The Project for a “New Middle East”, Global Research 18 November 2006
4.Planning Chaos in the Middle East: Destruction of Societies for Foreign Money Control, Scott Scottdale interviews Prof. John McMurtry for Canadian Challenger
5.Ralph Peters, Blood borders: How a better Middle East would look, Armed Forces Journal (AFJ), June 2006.
6.Rebuilding America's Defenses – A Summary, Blueprint of the PNAC Plan for U.S. Global Hegemony, http://www.informationclearinghouse.info/article3249.htm
7.Secretary of State Condoleezza Rice, Press Conference, U.S. State Department, Washington, D.C., July 21, 2006.
8.The Ralph Peters Map: NATO's Plan for Redrawing the Borders in the Middle East ?
9.Wesley K. Clark, Winning Modern Wars: Iraq, Terrorism, and the American Empire. New York: Public Affairs, 2004. ISBN 1-58648-277-7.
10.http://anaverageamericanpatriot.blogspot.com/2011/04/our-plans-for-redrawing-middle-east.html
11.http://en.wikipedia.org/wiki/A_Clean_Break:_A_New_Strategy_for_Securing_the_Realm
12.http://foreignpolicy.com/2010/10/18/its-the-occupation-stupid/
13.http://journal-neo.org/2014/06/18/us-in-iraq-geopolitical-arsonists-seek-to-burn-region/
14.http://original.antiwar.com/justin/2012/01/31/iraq-in-retrospect/
15.http://original.antiwar.com/justin/2014/06/17/iraq-will-the-neocons-get-away-with-it-again/
16.http://www.antiwar.com/paul/paul43.html
17.http://www.c4gallery.com/map/map.html
18.http://www.cbsnews.com/news/us-iraq-chose-between-american-and-russian-airstrikes-in-isis-fight/
19.http://www.democracynow.org/2007/3/2/gen_wesley_clark_weighs_presidential_bid
20.http://www.globalresearch.ca/plans-for-redrawing-the-middle-east-the-project-for-a-new-middle-east/3882
21.http://www.newyorker.com/magazine/2007/03/05/the-redirection
22.http://www.nytimes.com/2013/03/25/world/middleeast/arms-airlift-to-syrian-rebels-expands-with-cia-aid.html?pagewanted=all&_r=3&
23.http://www.rand.org/news/press/2008/07/29.html
24.http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/middleeast/syria/9918785/US-and-Europe-in-major-airlift-of-arms-to-Syrian-rebels-through-Zagreb.html
25.http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2006/09/23/AR2006092301130.html
26.http://www.washingtonsblog.com/2011/08/obama-is-implementing-plans-for-war-throughout-the-middle-east-created-10-years-ago-by-the-neocons.html
27.http://www.whiteoutpress.com/articles/q42011/middle-east-map-of-the-future798/
28.https://fiddlingwhileitburns.wordpress.com/essays/did-george-bush-strengthen-or-weaken-the-american-empire/

 

*Преподавател в УниБИТ, член на Българското геополитическо дружество


Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2021