09
Нед, Май
24 New Articles

По данни на Eurostat, през миналата 2015 в целия Европейски съюз са регистрирани 1,22 милиона молба за предоставяне на бежански статут. Това обаче са само официалните заявки, а общото количество на мигрантите е много по-голямо. Само в Германия например, в периода януари-ноември 2015 са пристигнали над милион нови имигранти.

 

Мигрантското нашествие в Европа през 2015

Мигрантското нашествие в Европа през 2015

Легенда:
Горе вляво:
Държави, генериращи мигранти
Горе вдясно
Брой на бежанците
Миграционни маршрути
Долу:
Месечен брой на молбите за убежище

Миграционната политика на ЕС, отхвърляща по принцип каквато и да било форма на колективна идентичност, доведе до изострянето на етносоциалните конфликти. В резултат Европа беше залята от етносоциални масиви от близкоизточни мигранти, които на практика са носители на ислямското самосъзнание - архаично, устойчиво и абсолютно невписващо се с културния тип на средния съвременен европеец.

Изтърканите принципи на толерантността, човешките права и мултикултурализма изискват от европейските власти да предоставят на мигрантите максимални права и свободи, без обаче да им налагат каквито и да било сериозни задължения. В резултат от тази миграционна политика на ЕС през 2015 беше критично нарушен балансът между коренните европейци и мигрантите, оформиха се обширни социокултурни зони на ислямско-арабско население (самият факт на чието съществуване тотално се игнорира от либералните европейски власти поради липсата на критерии за колективна идентичност в съвременното европейско право и политика) и беше създадена подходяща среда за формирането на структури на радикалния ислямизъм, като процесът се улеснява от масовото инфилтриране на активисти на радикалните фундаменталистки организации в неконтролируемия имигрантски поток към Европа. Сред най-показателните примери за "сблъсък" между несъвместимите цивилизационни принципи на европейското общество и мигрантите бяха нападенията в Париж през ноември 2015 и масовите сексуални посегателства в Кьолн през новогодишната нощ. "Френският 11 септември" беше най-мащабния по броя на жертвите терористичен акт в цялата история на Франция, а случилото се в Кьолн и редица други европейски градове извади наяве драстичните различия в "джендърните принципи" на европейската и ислямската култури, подчертавайки когнитивния дисонанс на ислямското общество (което е силно патриархално) с джендърната политика, доминираща в Европа.

Сексуални посегателства, извършени от имигранти в новогодишната нощ в Европа

 

Сексуални посегателства, извършени от имигранти в новогодишната нощ в Европа

Разбира се, сегашната миграционна криза не възникна просто така, от нищото. В основата и бяха събитията, свързани с т.нар. "арабска пролет", колапсът на държавността в Либия и задълбочаването на хаоса в Сирия, Ирак и други региони в Големия Близък Изток. Както е известно, първата бежанска вълна, свързана с този процес, засегна Южна Испания, италианското и френското средиземноморско крайбрежие и Крит още през 2011. Две години по-късно, през октомври 2013, станахме свидетели на трагедията край италианския остров Лампедуза, където потъна кораб натоварен с над петстотин мигранти от Африка. Постепенно нарастваше броят на официално фиксираните нелегални преминавания на границата. Така, по данни на Европейската агенция за управление на външните граници (Фронтекс), през 2014 в Западните Балкани са фиксирани 43360 такива случаи, което е 2,2 пъти повече, в сравнение с 2013 и 6,8 пъти повече, отколкото през 2012. Според Върховният комисариат на ООН за бежанците, през 2015 в Европа са пристигнали около един милион бежанци, като 825 хиляди са влезли през Гърция, 151 хиляди - през Италия, а 3500 - през Испания. 84% от тях са идвали от десет държави, обхванати от конфликти.

Макар че в момента, т.е. в началото на 2016, броят на пристигащите на континента мигранти не може да се сравнява с пиковите показатели от септември-октомври 2015, а темата за бежанците беше леко засенчена от руската операция в Сирия, серията терористични нападения в различни точки на света, включителон в съседна Турция, и рязкото влошаване на отношенията между Москва и Анкара, въобще не може да се разчита, че мигрантската криза вече е преминала върховата си точка. Тъкмо напротив. Моментният спад на миграционната активност се дължи най-вече на сезонните фактори. Далеч по-важното в случая е, че не е изчезнала основната причина за нея, а именно голямата криза в Близки Изток. Освен това, в Европа досега са успели да влязат само част от мигрантите, намиращи се в Турция (2,29 млн. души), затова през настоящата 2016 следва да очакваме нова и не по-малко мощна от миналогодишната миграционна вълна.

На трето място, над половината от пристигащите в Европа мигранти са мъже, като 69% от тях са на възраст между 18 и 35 години. Мнозина нямат документи. Това ще има дългосрочни културни и криминални последици. Междувременно, както вече посочих, драстично е нараснал броят на молбите за предоставяне на убежище - от 625 хиляди, през 2014 до 1,22 млн., през 2015. За сравнение ще напомня, че максималният брой на бежанците на континента в разгара на югославските войни, т.е. през 1992, беше 672 хиляди.

На четвърто място, след терористичните нападения в Париж през ноември 2015, имигрантският проблем през Европа излезе извън рамките на регионалия и хуманитарния контекст и се превърна в проблем на политиката и сигурността, при това с континентални измерения. Неслучайно командващият въоръжените сили на Швейцария генерал Андре Блатман предупреди наскоро, че Европа се намира на границата на гражданска война и посъветна сънародниците си да се въоръжават, макар че по официални данни, всеки втори швейцарец вече притежава огнестрелно оръжие.

Може ли да бъде спряно мигрантското нашествие

Както е известно, лансираният през миналата година план на германския канцлер Меркел за справяне с мигрантската криза включваше три основни пункта: премахване на причините за бежанския поток и на първо място конфликтите в Близкия Изток, постигане на споразумение с Турция да спира бежанските потоци на европейската граница и равномерното разпределяне на мигрантите в рамките на ЕС. Както повечето политици, така и експертната общност обаче, смятат този план за неособено реалистичен. Истината е, че конфликтите в Близкия Изток, Африка както и в някои постсъветски държави, са програмирани за десетилетия напред и ЕС, който продължава да е "политическо джудже" не е в състояние да оказва реално въздействие върху хода им. Споразумение с Турция пък едва ли е възможно, защото Анкара непрекъснато повишава финансовите си претенции към Брюксел за сдържането на миграционната вълна и откровено шантажира Европа. Що се отнася до "справедливото разпределяне на бежанците в държавите от ЕС", тази идея също не изглежда реалистична - членовете на Съюза все повече демонстрират здрав национален егоизъм, да не говорим, че тези от Източна и Югоизточна Европа категорично отхвърлят квотната система за т.нар. "бежанци".

Безполезни изглеждат и повечето други предложения, като например втвърдяването на правилата за приемане, въвеждането на "временен бежански статут" или на "таван на миграционния контингент" и т.н. Просто защото, мигрантите не се съобразяват с никакви закони, а нашествието им има стихиен характер, т.е. много прилича на това през последното столетие от съществуването на Римската империя.

Подобно е и предложението за създаването на прословутите "горещи точки", т.е. на филтрационна лагери на гръцките острови, както и на германско-австрийската граница и в някои други гранични зони (твърди например че сред тях е и Странджа, на българо-турската граница). Там мигрантите трябва да бъдат стриктно проверявани, като онези, идващи от "неприемливи" държави (сред които са например Тунис, Алжир и Мароко), трябва да бъдат отсейвани и изпращани обратно в родината си, а останалите да минават през ускорена регистрация. В Германия планират те да бъда настанявани в определени населени места без право да ги напускат, тъй като властите вече се опасяват от струпването на мигранти в големите градове. Много съмнително е обаче, че този план ще сработи, включително заради тромавата и неефективна европейска бюрокрация.

Добре известно е, че Гърция е слабо място и дори своеобразна "дупка" по южния фланг на ЕС. Проблемът обаче е, че "затварянето" на морските и граници е изключително трудно. Неслучайно в Европа вече се чуват гласове, че прекратяването или поне драстичното ограничаване на "балканския мигрантски транзит" може да наложи изключването на Гърция от Шенгенското пространство за да се изгради нова, защитена граница между нея и останалите балкански държави и най-вече Македония и България.

Междувременно на една от последните срещи на вътрешните министри на държавите от ЕС в Амстердам, Германия и Австрия настояха по отношение на Гърция да се приложи чл.26 на Шенгенския договор, който задължава държавите от тази зона да защитават външните граници на Съюза. Това означава, че ако не е в състояние да го направи, Гърция може да бъде изключена от Шенген. Този ултиматум към Атина показва, че "еврократите" стават все по-нервни. Всичките им досегашни опити за разрешаване на миграционната криза се оказваха безуспешни. Още през януари 2016 (т.е. далеч преди "сезона") през Егейско море всяка седмица ден в Гърция влизаха по 10 хиляди имигранти и то въпреки лошото време, което означава, че през пролетта тази цифра може да нарастне в пъти.

Един от вариантите, предложен от Австрия, предвижда създаването на първи филтрационен кордон в Словения, която е втората след Гърция държава от Шенгенското пространство по пътя на мигрантите. Тук ще бъдат отделяни мигрантите от Пакистан, Афганистан и Северна Африка, нямащи право на убежище.

Очаквайки вземането на принципни и всеобхватни решения по въпроса, редица държави от ЕС, включително Германия, Австрия, Белгия, Швеция и Дания, се готвят да удължат контрола по границите си поне до края на 2017. Освен това Австрия обяви, че въвежда "горна граница" за броя бежанците, които могат да разчитат на политическо убежище. През 2016 например, такъв статут ще получат не повече от 37,5 хиляди дущи, а до 2019 - общо 127,5 хиляди. Това решение, което не беше съгласувано предварително с Берлин, се оказа поредния шамар за Меркел, която упорито отказва да признае необходимостта от установяването на т.нар. Obergrenze, т.е. "горна граница" за бежанците. При това австрийският канцлер Вернер Файман обяви, че страната му няма намерение да иска разрешение от Германия по подобни принципни въпроси.

Впрочем, в самата Германия също се обсъждат планове за пълното затваряне на границите, но там се опасяват, че това може да има множество негативни последици. Неизбежен става ефектът на доминото, т.е. Австрия, Словения, Сърбия, Хърватска, Македония и България също ще бъдат принудени да затворят границите си. В резултат, в Гърция, където ще се струпа основната маса мигранти, ще възникне взривоопасна ситуация, която може да провокира истинска хуманитарна катастрофа на Балканите, като цяло. В частност, заради строгите проверки по международните магистрали ще се образуват огромни задръствания, което ще нанесе сериозни икономически вреди на всички европейски държави. Много съмнително е и, доколко "непроницаема" ще се окаже южната граница на Германия, защото готовите на всичко мигранти ще продължат да я нарушават по всевъзможни начини.

Предвид опасенията, че сътрудничеството с Гърция за защита на външните граници на ЕС няма да доведе до реални резултати, тихомълком се реализира и друг план за сдържане на мигрантите. Става дума за изграждането на преградна стена в Македония. Съдейки по всичко, на малката балканска държава се отрежда ключова роля като буфер по пътя на мигрантите към Централна Европа. Тази инициатива беше лансирана още в края на 2015 от "Вишеградската четворка" (Унгария, Чехия, Словакия и Полша), като унгарците помагат на Македония със свои специалисти и вече изпратиха поделение на вътрешните си войски на македонско-гръцката граница, както и голямо количество бодлива тел и бетонни стълбове, достатъчни за покриването на 100-километров участтък. Помощ за Македония в това отношение оказват също Чехия и Словакия. Унгарският премиер Виктор Орбан призова Македония и България изцяло да преградят границата си с Гърция за да спрат "миграционното нашествие". Но, докато македонците наистина го правят, българското правителство се ослушва, което поражда риска страната ни да се превърне в основната цел на следващият голям мигрантски поток още през пролетта на 2016.

На свой ред, ЕС, който очевидно е неспособен самостоятелно да разреши бежанската криза, наблюдава с мълчаливо одобрение тази инициатива на държавите от Вишеградската група. Необходимо е обаче тя да получи официалната санкция на Брюксел, защото без логистичната и финансова подкрепа на Съюза реализацията на този проект ще се окаже доста трудна. От друга страна, приемането на подобно решение няма да е лесно, защото ЕС ще трябва да наруши собствените си принципи, да забрави за "човешките права" и да подкрепи "недемократичното" правителство на македонския премиер Груевски, което вероятно ще спечели и настрочените през април 2016 избори.

Чисто технически, всички изброени по-горе планове за ограничаването и сдържането на нелегалната миграция са осъществими. Основната пречка пред реализацията им е сбърканата "правозащитна" логика на западноевропейския политически елит, защото ултралибералната идеология продължава да доминира в Брюксел и редица водещи държави от ЕС и най-вече в Германия. В Берлин много обичат да цитират конституцията на ФРГ от 1949, в която се казва, че всички, преследвани по политически причини, имат право на убежище в страната. Тази постановка обаче е формулирана в разгара на студената война, когато единствените бежанци са политическите дисиденти от Източна Европа, и очевидно не визира икономическите мигранти от Африка и Близкия Изток.

При всички случаи обаче, мерки трябва да бъдат взети и то незабавно, защото ситуацията само ще се влошава, а светът, като цяло, е застрашен от многобройни кризи и конфликти. Климатичните катастрофи, свръхнаселеността, племенните и религиозни вражди, войните, епидемиите, криминалният произвол и гладът ще тласкат все нови и нови човешки маси натам, където според тях ги чака стабилен и сит живот, т.е. към Европа.

Очевидно има само едно ефективно решение и то е създаването на ясни и непроницаеми за мигрантите граници на Шенгенското пространство и на ЕС, като цяло. В противен случай големият европейски проект изглежда обречен. Експертите смятат, че разпадането на Шенгенското пространство със сигурност ще бъде последвано и от разпад на еврозоната, а на власт в Европа ще дойдат радикално дяснопопулистки и лявопопулистки партии. В същото време, повечето западноевропейски лидери все още не осъзняват цялата сериозност на ситуацията и продължават да са в плен на неолибералната и постмодернистка идеология, илюстрация за което е крайно лекомисленото обещание на Ангела Меркел: "ще се справим". При всички случаи пробуждането на Европа от либералната и дрямка (ако въобще се случи) ще бъде много тежко.

Като първа стъпка, ЕС би трябвало да превърне своята Агенция за управление на външните граници Фронтекс в истинска общоевропейска гранична служба, която да защитава не само границите на Шенгенското пространство, но и на целия Съюз с всички налични средства, както и пряко да се ангажира с обработката на молбите за убежище. Това обаче ще засегне пряко суверенитета на редица държави, защото ще означава замяна на националните гранични служби. Въпреки това, подобен вариант, който само допреди година изглеждаше фантастичен, днес вече се разглежда съвсем сериозно и може да бъде приет още през юни 2016, въпреки възраженията на редица държави от ЕС.

Мигрантите като ускорител на европейската криза

В ЕС се разраства вътрешният сблъсък относно стратегията на Съюза за справяне с мигрантския проблем. Четирите държави от Вишеградската група (Унгария, Полша, Чехия и Словакия) едновременно обявиха намерение да затворят границите си и така да блокират "балканския маршрут", по който мигрантите се придвижват към Европа. Напоследък в своеобразен политически лидер на тази група страни се превръща Австрия, която е свързана с тях не само в исторически план, но и споделя обши регионални интереси, включително във финансово-икономическата сфера. Общото мнение на групата беше изразено от словашкия външен министър Мирослав Лайчак, според който: "докато не бъде формулирана обща европейска стратегия, държавите, разположени по "балканския маршрут", имат законното право да защитят границите си".

Австрийският концлер Вернер Файман, който доскоро се смяташе за верен съюзник на Меркел, обяви, че страната му е засилила контрола по границата със Словения, както и с Италия в прохода Бренер, който е сред основните европейски транспортни коридори. Впрочем, както съобщават австрийският Kurier и сръбският Danas, още през март ЕС ще затвори границите си за имигрантите. Мярката първоначално ще засегне бежанците от Ирак, после от Афганистан, а накрая и тези от Сирия. Всъщност, това не е нещо съвсем тово. Още преди година Ангела Меркел планираше балканските държави - Гърции, България, Македония и Сърбия да поемат мигрантския поток по "балканския маршрут", а ЕС да се ангажира да покрива разходите им за това. Тогава обаче планът и се провали, защото Брюксел действаше твърде мудно и беше склонен да плати твърде малко. Затова Меркел се опита да убеди Турция да се нагърби с ролята, която преди това се отреждаше на балканските страни, само че и тази инициатива е на път да се провали след серията от взривове в Анкара и разгарящата се в самата Турция гражданска война. Затова сега в Брюксел са склонни отново да се върнат към проекта, залагащ на балканските държави. Остава обаче въпросът, дали планът за затварянето на границите ще сработи? Защото в момента нелегалният трафик на мигранти през Балканите продължава, макар и не в мащабите от есента на 2015. Най-вероятно, действията на Австрия да затвори южната си граница се свързани с някакви преговори между Виена и Белград. Тоест, ЕС изпраща ясен сигнал, че "пътят на мигрантите към Северна Европа се затваря". Впрочем, съседна Унгария затвори този път през своя територия още през 2015.

От друга страна, тъй като ръководството на ЕС не би искало действията му по отношение на мигрантите да бъдат разкритикувани като "нехуманни", председателят на Еврокомисията Юнкер предприе интересен "заблуждаващ маньовър" като формално подложи на критика действията на Австрия, обвинявайки я, че те са в разрез с "европейските ценности". Всъщност, това си беше просто пиар ход, тъй като решението на Виена за затваряне на границите беше пряка последица от политиката на Меркел, доколкото именно Германия започна да връща т.нар. "икономически бежанци" обратно в Австрия. Тоест, австрийското решение беше реакция на все по-хаотичната политика на ЕС. Благодарение на тази политика и лично на нейния идеолог - германския канцлер Меркел, над милион имигранти вече наводниха ЕС само през 2015 и този факт няма как да бъде отречен. Бунтът на останалите членки на Съюза против "германската диктаторка" може обаче, само временно да спре или поне да забави миграционния поток. По-сериозни промени биха могли да настъпят едва след като в Берлин се появат по-адекватни и отговорни политици. Затова, че подобна промяна там наистина е възможна, говори и все по-острата критика срещу политиката на Меркел в средите на самия германски политически елит. Така, съвсем наскоро депутатът в германския Бундестаг Сара Вагенкнехт заяви, че "Меркел стои пред "разбитото корито на Европа" и носи огромна отговорност на сегашните проблеми. Онези, които си мислеха, че Европа ще позволи да бъде управлявана от Берлин, сега не бива да се учудват, че вятърът се обърна". Тя остро разкритикува решението на германския канцлер да направи свой партньор тъкмо Ердоган, "който носи персонална отговорност за бежанската криза. Европа позволява на Турция да я шантажира. В момента Анкара безцеремонно осъществява мощни бомбардировки сращу позиците на кюрдите, затова ви питам, нима искате да ни вкарате във война с Русия заради Ердоган?".

Както е известно, през миналата 2015 ЕС не беше склонен да се вслушва в мнението на Вишеградската група, а и държавите от нея не се решиха да използват правото си на вето по време на дебатите по темата в Брюксел. Впрочем, и сега демаршът на групата можеше да остане без последици, но присъединяването на Австрия към него промени драстично ситуацията. Просто защото тази страна е сред бастионите на политическата интеграция на Европа и нейната икономическа мощ. Затова обещанието на Виена, че ще затвори границите след като запълни националната си квота от 37 хиляди бежанци, провокира тиха ярост в Берлин. Der Spiegel дори заговори за "открита конфронтация" между Германия и оглавената от Австрия Вишеградска група.

Показателно е, че когато австрийският външен министър Себастиян Курц обяви, че след попълването на квотата от 37 хиляди бежанци, "балканският коридор" трябва да бъде затворен, той специално акцентира върху необходимостта това да стори Македония, като по този начин окончателно обърка залозите в игрите на Берлин и Брюксел. При това той обеща на Скопие, че няма остави правителството на Груевски само да се оправя с проблема, а ще му изпрати австрийски военни и полицейски части и ще му окаже друга необходима помощ за затварянето на границата с Гърция.

Впрочем, когато става дума за "балканския маршрут" се визират не толкова Македония, Сърбия или България (правителствата на последните две сякаш не са в състояние да формулират ясна позиция по този въпрос и предпочитат да чакат указанията на Европейската комисия), а Гърция, защото засега именно през нейна територия върви трафикът на мигранти от Турция към Европа. Именно тук обаче се очертава изключително опасен за Европа възел от противоречия, предвид сегашното състояние на гръцко-турските отношения и резките (да не кажа откровено провокационни) действия на управляващия в Анкара тандем Ердоган-Давутоглу.

На фона на все по-тревожните съобщения за случващото се в Сирия и Турция, в сянка остана инициативата на НАТО по въпроса за бежанците. Както е известно, пактът се споразумя с Европейската агенция за управление на външните граници Фронтекс, че негови кораби ще подават сигнали за открити от тях съдове с мигранти в Егейско море. Според Брюксел, това би позволило тяхното безпрепятствено и ускорено връщане обратно в Турция, дори ако бъдат засечени в гръцки териториални води. Въпросът обаче е, кой ще командва въпросните кораби на НАТО? Отговорът е - германците. Тоест, представяйки страната си за най-добрия приятел на бежанците и бастион на демократичните ценности на ЕС и "отвореното общество", правителството на Меркел паралелно с това одобрява прехващането със сила на същите тези бежанци и то в гръцки териториални води. При това става дума за десетки хиляди хора, тъй като според френския Liberation, само през първия месец и половина на 2016 на гръцките острови са пристигнали от Турция поне 70 хиляди бежанци. В тази връзка, вестникът намеква, че появата на корабите на НАТО в Егейско море, "не касае само съдбата на мигрантите". Достатъчно е да си припомим за масовите нарушения на гръцкото въздушно пространство от турски самолети, като само през 2015 те са били над две хиляди.

Впрочем, гръцките анализатори говорят за това много по-открито. Така, според един от водещите политолози в южната ни съседка Георгиос Сеферцис, решението на НАТО да патрулира в Егейско море "може да наруши крехкото геополитическо равновесие. Освен рисковете за усилване на напрежението във връзка със сирийската криза, това ще бъде тежко изпитание за гръцко-турските отношения и, в частност, за подялбата на териториалните води в Егейско море".  В тази връзка, Сеферцис посочва, че: "На теория, корабите на НАТО трябва да откриват съдовете с мигранти и да ги насочват обратно към Турция. Възниква обаче въпросът, коя страна - Гърция или Турция, ще бъде предупредена първа за това, ако въпросните мигранти се намират в зона, където реалната морска граница на практика е по-малка от шест мили? Решението на германците, които ще командват тези кораби, може да усили позициите в спорните зони или на Атина, или на Анкара".

Изострящите се германско-австрийски противоречия, нарастващото недоволство на държавите от Вишенградската група, ескалиращото напрежение в гръцко-турските отношения и очевидният стремеж на НАТО да разположи свои сили (включително военноморски) все по-близо до района на операциите на руската авиация в Сирия, са все изключително важни аспекти на общоевропейската криза, която Брюксел и Вашингтон се опитват да сведат само да хуманитарните проблеми на бежанците.

Впрочем, списъкът на вече съществуващите и потенциални конфликти не се изчерпва с това. Европейската комисия например, поиска от правителството на Украйна да настани в страната сто хиляди мигранти от Северна Африка и Близкия Изток. В Брюксел смятат, че така Киев ще демонстрира на практика готовността си да изпълни Споразумението за асоциация с ЕС. От друга страна, както вече посочих, Сърбия и България фигурират сред най-вероятните райони за създаването на регионален център за настаняване на бежанци в Югоизточна Европа. Тоест, на същите тези бежанци, които ще откажат да приемат, австрийците, поляците, унгарците, чехите или словаците.

Мигрантското нашествие като фактор за трансформацията на ЕС

Както посочва председателят на Европейската комисия (ЕК) Жан-Клод Юнкер, безкрайният мигрантски поток заплашва да доведе до възстановяването на постоянния контрол по граничите на държавите от ЕС, което според него ще означава разпадането на Шенгенското пространство и ще доведе до отказ от еврото, тъй като съществуването на обща европейска валута ще загуби всякакъв смисъл.

През последните седмици Австрия и Германия усилват контрола по границите си, а държавите членки на ЕС, включително България, продължават да изграждат огради, надявайки се по този начин да ограничат очакваната през пролетта на 2016 нова мигрантска вълна. Дори страните от европейския Север въвеждат режим на стриктни проверки на документите на влизащите в тях лица. Тоест, очертава се тенденция всяка държава членка на ЕС да започне да действа в рамките на свои собствени вътрешни правила, игнорирайки Шенгенското споразумение. При това положение, какво ще се случи с еврото и дали Юнкер е прав, когато говори за наличието на определена корелация между едното и другото?

Впрочем, мнозина експерти също са убедени, че между стабилността на Шенгенското пространство (като споразумение за премахване на вътрешните граници и приемането на определени общи правила) и проекта за Евопейския съюз, използващ обща валута, съществува пряка зависимост. В сегащния му вид ЕС е преди всичко зона за свободна търговия, безмитен транзит на стоки и единна система за свободно движение на товари. По принцип, цялата му икономика се базира на липсата на каквито и да било граници, прегради, такси и митници между страните членки. А Шенгенското пространство е просто практическата реализация на тази идея pа обединена Европа, касаеща свободното движение на хора.

Тоест, на практика, ЕС (обединена Европа) е на първо място именно липса на граници. Затова, когато членовете му започват да се "затварят", това поставя под въпрос самата идея за обединена Европа, т.е. за неограничената от нищо свободна търговия. Тоест, в това отношение "еврократите", начело с Юнкер, са напълно прави - между свободата на придвижване и икономиката на ЕС действително съществува съвсем пряка зависимост, а затварянето на границите ерозира целостта на Съюза и изисква неговото преформатиране.

На пръв поглед, въпросът за Шенген засяга само физическите лица, т.е. гражданите на ЕС, към които обаче, в сегашната ситуация, трябва да прибавим и мигрантите, които напълно безконтролно - при липсата на вътрешни граници - са плъзнали из целия континент. Еврозоната пък е на първо място бизнес инструмент, т.е. общ икономически модел, обща икономическа реалност в чиито рамки функционират производителите и икономическите субекти. Тоест, на теория бихме могли да сметнем, че става дума за различни категории между които липсва пряка връзка.

Истината обаче е, че основният субект, намиращ се в центъра на всяка утвърдила се търговска общност, е свободният търгуващ индивид (ако използваме формулировката на класика на икономическия либерализъм Адам Смит). Именно той олицетворява предприемаческия дух, на който пък се крепи и самата идея за свободната търговия и свободния пазар. Този пазар трябва наистина да бъде защитен от каквато и да било външна намеса, включително от евентуално регулиране от страна на държавата.

Ето защо въпросният "атомизиран предприемач", т.е. търгуващият индивид, трябва да разполага със свободен достъп до всяка точка на Европа и дори извън нейните граници - в рамките на Трансатлантическия съюз, който в момента се изгражда под егидата на САЩ като Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ), без да се сблъсква с каквито и да било граници, пречки и ограничения и действайки в една и съща бизнес-среда. Именно това е основното постижение на Европейския съюз.

Ако обаче "търгуващият индивид", т.е. свободният предприемач, на който се крепи цялата икономика на днешна Европа, основаваща се на икономическата целесъобразност, се окаже изправен пред сериозни пречки, включително граници и митници, той моментално би променил отношението си към европейската бизнес-среда. Просто защото тя вече няма да е обединена и лишена от прегради, а среда с ограничени възможности. В подобна среда вече не е чак толкова важно дали се ползва някаква обща валута, тъй като се нарушава принципът за ненамеса на държавата в търговския (икономическия) процес, което винаги е било мечта на крайните либерали.

Евентуалната отмяна на Шенгенското пространство би представлявала мощен удар по самата идея за обединена Европа и свободното общо пространство на "търгуващите индивиди", т.е. тя не засяга просто обикновените граждани на ЕС. Защото в едно търговско общество, обикновеният гражданин е тъкмо този "търгуващ индивид", принадлежащ в масовия случай към средната класа. Той е свободен предприемач, който може да се придвижва свободно. Тоест, проблемът е дали свободното му придвижване се ограничава в рамките на неговата собствена държава (и тогава въпросът за общата валута става второстепенен) или пък в тези на целия Европейски съюз.

Ето защо, в случая с ЕС, поставянето под въпрос на свободата на придвижване действително представлява тежък удар по самата европейска идея. Чисто технически, обединена Европа би могла да просъществува известно време и след възстановяването на вътрешните граници и дори при отказ от Шенген, но това би означавало отказ от самата европейска идея и със сигурност ще изисква рестарта на целия европейски прост.

Завръщане към "Европа на нациите"?

Очевидно е обаче, че ако допусне наличието на различни правила в една сфера, т.е. връщайки се към позабравения национален суверенитет, ЕС може да допусне и приемането на различаващи се правила в другите сфери, които не касаят само свободното придвижване. Жан-Клюд Юнкер акцентира именно върху този проблем в една ситуация, когато повечето държави от ЕС са принудени да реагират по някакъв начин на мигрантския поток за да се защитят от него.

Всъщност, председателят на ЕК просто казва на глас това, които си мислят както държавните и правителствени лидери на отделните държави членки на ЕС, така и представителите на европейските елити и т.нар. "еврократи", които в момента са изправени пред огромен брой сериозни проблеми, но досега се опасяваха да говорят открито за затваряне на собствените си национални граници. Просто, защото на официално ниво в Европа темата за въвеждането на каквито и да било ограничения и бариери се смяташе за табу и "еврократите" дори избягваха да мислят за това. Затова, когато Юнкер я поставя за обсъждане и го прави открито, той на практика слага край на това табу и дава възможност на правителствата на отделните национални държави да дискутират конкретните методи за реализация на този процес. Всъщност, председателят на ЕК просто даде официална благословия на един процес, които и без това беше неизбежен, като единственият въпрос беше, кога точно ще започне възстановяването на вътрешните граници в Съюза. Преди изявленията на Юнкер усилията в тази посока се приемаха като изолирани опити на "маргинални европейски политици", начело с унгарския премиер Виктор Орбан или лидерите на изпадналата в невероятна икономическа криза Гърция.

Сега обаче процесът е озвучен на най-високо европейски равнище, затова затварянето на границите и премахването на Шенгенското пространство, което неминуемо ще постави под въпрос и съществуването на общата европейска валута, вече изглежда само въпрос на време и то не на много.

Как обаче би следвало да оценяваме този процес - дали, като стъпка назад, предвид отказа от общите правила в рамките на ЕС, смятани за най-голямото му постижение, или пък в тази тенденция можем да открием и положителни перспективи? Всичко зависи от това, кой от проектите за обединяване на Европа вземаме за основа.

В момента на континента се реализира т.нар. "мондиалистки" проект за изграждането на обединена Европа. Той разглежда Европа като "котел за претопяване" на европейските нации, вписващ се в контекста на утопичния "единен свят", изграден съобразно унифицираните правила на глобалния Запад и управляван от общо световно правителство. Това е американският сценарий, упорито налаган от САЩ като алтернатива на другия проект за обединяване на континента - този за "Европа на нациите".

Проектът за "Европа на нациите" - напротив - предвижда запазването на колективните идентичности (в пълен разрез с атомизацията и разтварянето им, характерни за мондиалисткия проект), като в неговите рамки именно нациите и националните държави, а не атомизираните инвидиви, се разглеждат като основните социални субекти. Тоест, става дума за съвършено различен принцип. Между другото, първите теоретици на проекта за Европейския съюз залагат именно на варианта за "Европа на нациите", като фундаментален, но в крайна сметка той беше изместен от този за "Европа като котел за претопяване" реализиран по американския модел.

Днес обаче, американският проект за "безлична Европа" търпи провал буквално пред очите ни. Което пък, дава възможност за рестарт на целия европейски проект, но този път в нов формат - като Европа на нациите. Ето защо, процесите на разпад на Шенгенското пространство, от една страна, действително представляват сериозен регрес, ако оценяваме случващото се от гледната точка на моментните интереси, тъй като те ерозират сегашния търговско-икономически и административен модел. От друга страна обаче, същите тези процеси разкриват перспектива за ново развитие на Европа на нациите, освободена от плътната опека на Вашингтон. Именно тази нова Европа се разкрива пред нас на фона на краха на Шенгенското пространство, а вероятно и на еврозоната.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

През последните години интеграцията на България в Европейския съюз наложи социално-икономическото ни развитие да придобие по-ясно изразено териториално измерение, а също необхо димостта от политика на сближаване, както на европейско, така и на национално ниво. В периода до 2022 териториалното развитие на страната се подчиинява на няколко стратегически насоки, целящи подобряване начина на живот в отделните области. В настоящето изложение ще се спра на състоянието на Силистренска област и възможностите за регионално развитие в рамките на новите цели и приоритети, както и с финансовите условия на политиката за сближаване на ЕС през 2014-2020 и предвижданията на оперативните програми, които ще се реализират в този стратегически период.

 

От съществено значение за ефективното регионално развитие е съчетаването на целите и задачите на общинските планове за развитие със стратегическите перспективи за реализация на  територията на областта, както и постигане на ефективна координация и допълване на секторните цели и приоритети за развитие на област Силистра и целия Североизточен регион. Според нашите наблюдения, основна цел на регионалното развитие трябва да е създаването на условия за развитие на териториалното сътрудничество за осъществяване на съвместни дейности между общините и отделните сектори, включително с трансграничен, междурегионален и транснационален характер. Подобна амбициозна цел може да се осъществи в рамките на четири основни направления - инфраструктурно, урбанистично, икономическо и туристическо (съчетание между културно-историческото наследство и изграждане на модерна туристическа материална база). Визията за развитието на региона до голяма степен е обвързана с привличането на финансови средства и инвестиции за реализацията на политиките за регионално развитие. В това отношение ролята на държавата е стратегическа, тъй като тя следва да осигури необходимите условия за ускоряване на икономическата активност и изграждане на нови производствени мощности, които да гарантират устойчивото развитие на областта и региона. Това налага да се открои новият профил/специфика на областта, да се анализира състоянието на найната икономика, нивото на развитие на човешките ресурси, инфраструктурата, свързаността и достъпността, както и екологичното състояние и рисковете, съпътстващи териториалното и развитие. Сегашното равнище на развитие на Силистренска област изисква целенасочено въздействие върху мрежата от населени места, градските центрове и селските райони.

Недостатъчната транспортна достъпност

Тук е мястото да отбележа, че областта няма качествена транспортна достъпност, особено през есенно-зимния период (ноември-април), т.е. почти през половината година. Това от своя страна предопределя селскостопанския и профил и създава проблеми при привличане на нови инвестиции. Причините могат да бъдат прецизирани, но най-важното (което, между другото, е валидно и за Шуменска, Добричка област, Разградска и за 2/3 за Русенска област) е изключително остарялата транспортна система. Най-зле развита е пътната мрежа в общините Главиница и Алфатар, което неминуемо затруднява процесите на развитие. По-ограниченото развитие на републиканската пътна мрежа в областта прави по-значима функцията на всеки един от пътищата, но особено важни са направленията Силистра-Шумен и Силистра-Тутракан-Русе, чието поддържане и модернизация са от определящо значение за развитието на областта. На практика в Силистренска и посочените по-горе съседни области,  не са изградени нови пътища, да не говорим за скоростни магистрали, липсва газификация въпреки равнинния релеф, не е извършена електрификация на жп линията от Цар Самуил до Силистра. Обслужването с жп транспорт в област Силистра се осъществява по линията Самуил-Силистра (отклонение от ІХ главна линия Русе-Варна), с дължина 70 км. Това е единственото жп направление в тази част на страната, което обслужва пряко област Силистра, без презграничен преход през река Дунав. Линията е единична, неелектрифицирана и събира и обслужва местен трафик, предимно с локално или регионално значение. Област Силистра е най-зле обслужваната с жп транспорт в целия Северноцентрален район, с гъстота на жп линиите 24.6, т.е. много по-ниска от средната за страната (36.66) и за района (41,43). Обслужващите гари са Силистра, Дулово и Алфатар. Общините Тутракан, Ситово и Главиница нямат обслужване с жп транспорт и за тях е важно да имат довеждащ автобусен транспорт до най-близката жп гара. Модернизацията на съществуващата жп линия с цел подобряване на експлоатационните й възможности, заедно с новия комбиниран мост, ще обогатят с още един вид транспорт трансграничните комуникации и ще утвърдят Силистра като сериозен транспортен център в тази част на страната. Този подход налага на първо място да се преосмисли териториалната пространствено-урбанистична схема за развитие на Силистренска област, с цел създаване на условия регионът да може нормално да функционира през всичките 12 месеца в годината, а не само през част от нея. За решаването на проблема с достъпността от страна на държавата е редно да се инициира създаването на държавно дружество „Управление на трафика и пътната инфраструктура в Североизточен регион“ - Силистра. Предмет на дейността му трябва да е управлението на кризи, аварии и бедствия, както и почистването и осигуряването на транспортната достъпност на пътните превозни средства целогодишно в областите Добрич, Силистра, Разград, както и в част от областите Шумен и Русе. Като се има предвид, че в периода от началото на ноември до края на март Североизточна България всяка година се сблъсква със сериозни трудности при почистването и поддържането на пътната инфраструктура, в градовете Кубрат, Дулово и Генерал Тошево могат да се изградят центрове, където да се съхранява и поддържа транспортната техника, както и необходимата логистика за управление на трафика и планирането на целогодишни програми за оптималното поддържането на пътната инфраструктура в региона. В геоикономически план това ще изиграе съществена роля за изтеглящото развитие на Силистренска област, като се даде тласък на икономиката и най-вече на развитието на растениевъдството, животновъдството и овощарството в региона, както и на създаването на малки и средни предприятия в хранително-вкусовата промишленост. Така, ще се формират условия за растеж и за привличането на вътрешни и чуждестранни инвестиции. Това от своя страна, ще насърчи по-бързото изграждане на газификацията (което предстои в Силистренска област), строителството на Дунав мост 3 (Сибистра-Кълъраш) и, във връзка с него, изграждането на скоростен път І-7 (Силистра-Шумен-Ямбол-ГКПП Лесово). Именно големите инфраструктурни проекти ще дадат импулс за преодоляване на периферното местоположение на областта в национален и международен план. За осигуряването на целогодишен достъп до населените места в сърцевината на Добруджа от жизнено значение е проектирането и изграждането на нов скоростен път по направлението Русе – Кубрат – Завет – Исперих – Дулово – Тервел – Добрич - Генерал Тошево. Това ще повлияе положително на регионалната икономика, още повече, че бизнесът и гражданите на Силистра очакват реализацията на големите инфраструктурни обекти, без които  използването на географските, трансгранични и социално-икономически предимства на Силистра и региона ще бъде трудно. Изграждането на направлението Русе – Исперих – Дулово – Добрич - Генерал Тошево и модернизацията на пътя Русе-Силистра, както и създаването на скоростния път Силистра - Шумен, ще оформи област Силистра като регионална икономическа сила поради запазения относително стабилен демографски потенциал на региона и по-младото население, в сравнение с други региони в страната. В момента, поради лошата инфраструктура и сезонния характер на значителна част от местната индустрия, създадената от нея брутна добавена стойност е по-ниска от тази в селското стопанство и услугите. Тоест, необходими са повече усилия за развитието на промишлеността, която е важен фактор за успешното функциониране на останалите сектори и икономически дейности, задоволяване на потребностите от разнообразни възможности за труд и задържане на младите хора в областта. Подобрената транспортна достъпност и електрификацията на железопътната мрежа след гара Цар Самуил, както и в посока Силистра, с възможности за изграждане на големи логистични центрове при Дулово и Алфатар, ще улеснят развитието на добивната промишленост (кариерни материали) и разработването на каолиновите находища в района на Дулово. Това пък ще увеличи значението на този подотрасъл в промишленото производство на областта. Впрочем, и сега в индустриалната сфера най-добре функционира именно секторът на преработващата промишленост. В периода 2007-2014 се наблюдават негативни тенденции в развитието на информационния сектор, хидромелиорациите, далекосъобщенията и хотелиерството и ресторантьорството, докато ръст бележат секторите строителство, транспорт, складиране, хуманно здравеопазване и социална активност. Това допълнително показва необходимостта от насърчаване изграждането на големи инфраструктурни обекти в областта. Като положителна особеност на област Силистра можем да отчетем, че обемът произведена продукция не се влияе от икономическата криза – стойностите на показателя нарастват за всяка от разглежданите години, като кратковременен спад (през 2008) регистрират само малките предприятия. Тоест, можем да кажем, че местоположението на района и степента на изграденост на техническата и социалната инфраструктура определят стопанската конюнктура, а тя се нуждае от ново пространствено развитие и модернизиране с оглед на нормалното си функциониране. В тази връзка, за просперитета на региона може да помогне програмата за развитие на селските райони. В периода 2014-2020 политиката за развитие на селските райони ще работи и чрез специални тематични подпрограми. България избра да подкрепи чрез този специфичен инструмент малките земеделски стопанства. Предстои одобряване на Тематична подпрограма за развитие на малки земеделски стопанства в Република България 2014- 2020. Тя предвижда специфично подпомагане на земеделски стопанства с размер до 100 дка, като на практика в нейния обхват ще попаднат близо половината земеделски стопанства в областта. Голям резерв по отношение на стопанското развитие може да има и конкурентоспособността в рибарския сектор чрез подобряване на ефективността на заетите в него и създаване на добавена стойност към продуктите от риболов и аквакултури. Необходимостта от насърчаване на местното предприемачество и създаване на условия за устойчиво развитие на рибарската сфера, както и за изграждането на капацитет за изпълнение на местната стратегия за развитие, е особено належаща за общините Тутракан, Ситово, Главиница и Силистра. Така например, по Приоритетната ос № 4 „Устойчиво развитие на рибарските области” от Оперативна програма за развитие на сектор „Рибарство” 2007- 2013 в Тутракан е регистрирана Местна инициативна рибарска група като публично-частно партньорство с участници от трите обществени сектора: публичен, бизнес и граждански. Сдружението се състои от 26 членове, от които 12 юридически и 14 физически лица.

Ролята на река Дунав

Транспортната функция на река Дунав има важно значение за прилежащите към реката територии. Дължината на Дунав като воден път в област Силистра е 77,64 км, което представлява 15,8% от общата дължина на реката на територията на България. Пристанищата Силистра и Тутракан осигуряват връзките на сухоземната транспортна инфраструктура от областта с Дунав (Трансевропейски транспортен коридор № 7), с всички възможности, които интегрирането на сухоземен и воден транспорт предоставя. Пристанище Силистра е разположено на 75 км от канала Черна вода – Констанца и на 200 км от голямото украинско пристанище Рени. Силистренското пристанището е за обществен транспорт с национално значение, т.е. за обслужване на пътници и корабно бункероване. Изграждането на комбиниран мост на Дунав за пътен и жп транспорт „Силистра - Кълъраш” ще улесни транзитните потоци и ще стимулира процесите на транспортно и икономическо сътрудничество между България, Румъния, Молдова, Украйна, Русия и Скандинавието, усвоявайки потенциала на транспортните им системи. Изграждането му ще доведе до качествени и количествени промени на транспортната схема в региона. Ще се оформят нови и ще се преструктурират съществуващите транспортни потенциали. Ще се създадат предпоставки за развитие на икономиката и заетостта на населението. Важно значение за региона би имало и изграждането на ферибот „Тутракан-Олтеница”, което, наред с подобряване параметрите на този път, ще реализира специфичните възможности на транспортната инфраструктура на областта за комбиниране на различни видове транспорт, формирайки второ трансгранично направление Север-Юг и утвърждавайки Тутракан като втори, подкрепящ опорен център в областта. Финансирането на проекта трябва да дойде по оперативните програми за трансгранично сътрудничество като се осигури оборудване с необходимите специализирани съоръжения и транспортна техника за обслужване на кораби с насипни, палетизирани и контейнизирани товари. Разбира се, от първостепенно значение за региона е пристанището на Силистра. То е единственото в българският участък на Дунав, което е в състояние да обработва бункерови речни, речно-морски и морски кораби. След развитието на транспортната инфраструктура и подобряването на икономическата среда в региона, важно значение за развитието му ще придобие и туризмът.

Силистренска област се нуждае от интензивно развитие на туризма, което може да стане факт в резултат от подобряване на транспортната инфраструктур. То ше доведе и до ръст на заетостта на населението предвид неговия предимно селскостопански профил. Понастоящем, туризмът не е значим стопански сектор на територията на общините в областта. Към края на 2015 той осигурява по-малко от 6% от местната заетост. По отношение на наличната база, през 2015 на територията на цялата област Силистра е имало общо 26 места за настаняване, предлагащи 687 легла. Разширяването на тази база е крайно необходимо предвид туристическия интерес от страна на Румъния, Молдова и Полша към Североизточна България. За съжаление обаче, регионът е ориентиран предимно към слабоинтензивни дестинации и краткосрочни посетители, с осигуряване на малка заетост и ниска добавена стойност. Това, на свой ред, предполага дефицити на наличния предприемачески капацитет и квалифицирана работна сила, както и затруднения при дизайна, реализацията и ефективната промоция на рентабилни туристически продукти. Друга потенциална бариера за развитието на туризма са традиционните проблеми по оста „център-периферия”, пред които са изправени всички периферни общини от област Силистра. Пример за това е и мудността на Местните инициативни групи (МИГ), посредством които могат да се реализират проекти, свързани с развитието на туризма и изграждане на туристически атракции. От друга страна, сериозно предизвикателство за туристическото развитие са значителната транспортна и комунална изолираност, необезпечеността с обществени услуги и възможности за актуална информация,както и  изолираността от съвременни развлекателни услуги. За съжаление в периода 2007-2013 на територията на областта има реализирани само няколко проекта, в рамките на които са поставени двуезични указателни табели, подобряващи информираността на туристите. Липсват достатъчно условия за посещение на туристи до повечето природни и културни обекти – пътища, устроени паркинги, санитарни възли, а на някои места - дори ток и вода. Бъдещите инициативи за развитие на туризма в региона на Дунав трябва да съдействат за ефективното преодоляване на изброените бариери и да „отворят” за външни посетители значителното природно и културно наследство на областта. Напоследък се наблюдава засилен интерес към развиването на туристическа дейност от страна на частни предприемачи чрез изграждането на места за настаняване (къщи за селски туризъм, нов висококатегориен хотелски комплекс в Силистра) или чрез обновяването на вече съществуващите. Изгражда се материална база с високо качество, отлични технико-експлоатационни характеристики и възможност за предоставяне на разнообразни допълнителни услуги. Липсва обаче систематичен подход към паспортизирането на туристически обекти в региона и тяхната класификация. Това трябва да бъде основна задача на всички общини (при това не само в Силистренска област), както и да се обособят поне 7-8 туристически маршрута, покриващи повече дестинации в областта, а и не само в нея. Тоест туризмът в областта трябва да си постави за цел по-рационалното използване на природните, културните, историческите и географските ресурси на региона, като същевременно се акцентира върху привлекателността на териториите с туристически потенциал и възможностите, които те предлагат за развитието на специализирани форми на туризъм и изграждане на устойчива туристическа инфраструктура.

Възможностите в селскостопанската сфера

Област Силистра притежава сериозни резерви в селскостопанската сфера. За съжаление, съществуват редица пречки, които не позволяват на региона да бъде селскостопански лидер. На първо място е необходимо да се направят стъпки за изграждане на филиал на Аграрния университет-Пловдив в Силистра, който да обучава кадри за селското стопанство и да повиши аграрната култура и познания в населението. В момента, в региона е налице дефицит на качествени кадри с капацитет да развиват интензивно селско стопанство и произтичащата от това икономика. При условие, че в него има съответния университетски център, ще могат да се  привличат и студенти от Румъния, Молдова и Украйна, които да обменят опит и знания, като това също ще допринее за превръщането на Силистренска област в лидер на българското земеделие. Разбира се, подобен ход трябва да бъде подкрепен от държавата и кметовете на местните общини. На практика, в Силистренска област се отглеждат почти всички основни земеделски култури, сред които важно значение имат зърнено-житните, маслодайните и тютюнът. В общините Тутракан, Главиница, Силистра и отчасти Ситово традиционно са застъпени трайните насаждения, в община Ситово - зеленчуците, а в общините Алфатар и Главиница - етерично маслените култури. Тютюнът е по-малко застъпен като култура главно в общините Главиница, Ситово и Дулово. В същото време, селскостопанското развитие на региона се сблъсква с определени проблеми. В община Кайнарджа например, поради пресечения релеф, малкото валежи, силните ветрове и големите мразове, добивите, като цяло, са по-ниски от тези в останалите общини. Друг основен проблем е лошото техническо състояние на изградените напоителни системи. Така, напоителните системи „Попина”, „Айдемир” и „Силистра” не функционират поради амортизаци, и частично разрушаване. Изградените кладенци за напояване осигуряват вода, но високата й цена е пречка за поливното земеделие. На практика, не се използва ресурсът от плитки подпочвени води в Дунавските тераси, което предполага държавата да създаде локално Държавно предприятие „Карстови напоителни системи“ в Дулово, където има достатъчно свободни държавни сгради, а градът е на ключово място за ефективното управление на напояването на областите Разград, Силистра, както и на част от Шуменска и Добричка области.

Регионът губи позиции и в животновъдството. То е далеч от оптималния си капацитет. По-голямата част от продукцията му не излиза извън рамките на натуралната микроикономика. Тоест, конкурентоспособността на аграрния сектор, като цяло е ниска. Фермерите носят риска на пазарната реализация и конкуренцията. Те са ориентирът и корективът за производителите на суровини. Нереализирани резерви за повишаване на ефективността на сектора има в сферите на научното обслужване, сортовия и породния състав, агротехнологиите и агромениджмънта. Сериозен проблем за региона е липсата на пазар и големи тържища. Крайно време е в Силистра, Дулово и Тутракан да се изградят нови пазари, които да играят ролята на средища на аграрния сектор. На практика профилът на областите Силистра, Добричка и Разградска са еднотипни, но Силистренска област е в най-трудно положение по ред причини, сред които е и състоянието на инфраструктурата и най-вече транспортната и обслужващата. На практика, в нито един от големите градове в област Силистра няма тържища и изградени пазари с устойчива характеристика.

Регионът се нуждае от целенасочен подход и по отношение на горските си ресурси. Поради равнинния му характер, горите са предимно широколистни. В изграждането на горските екосистеми почти навсякъде присъстват и храстовидни формации. Създаването на нови високостъблени гори и превръщането на издънковите в такива е сред най-важните мероприятия в тази сфера. Необходима е програма и политика на залесяване, които да се реализират основно в предварително освободени площи, където е извършена почвена подготовка, както и в такива, които се извършват под склопа на насажденията, предвидени за превръщане в семенни с цел подобряване на видовия състав и обогатяване видовото разнообразие на естествено възобновените насаждения. От друга страна, в региона може допълнително да се развие и ловният туризъм. Сред предпоставките за това е разнообразният дивечов състав. Характерни за района са степните животински видове. Типични техни представители са: порът, лалугерът, заекът, обикновената полевка, полските мишки и други. От по-едрите бозайници се срещат сърната, дивата свиня, еленът и др. В ДЛС „Каракуз”, наред с лесокултурните, основни дейности са: запазване и обогатяване на видовото разнообразие на дивеча; изграждане на ловностопански съоръжения и провеждане на необходимите биотехнически мероприятия; възпроизводство, разселване, опазване и охрана на дивеча; аклиматизация на дивеча; ползване на дивеча и дивечовите продукти. Основните насоки за развитието на горските територии се определят от лесоустройствените проекти на лесничействата.

Заключение

Периферното разположение на областта и областния център по отношение на националната територия донякъде предопределя по-ограниченото развитие на пътищата от висок клас и лошата инфраструктура. Предвид прилагането на новата териториална урбанистична структура на развитие на България, процесите на интеграция превръщат региона във важно свързващо звено в трансевропейската мрежа и съсредоточие с очертаващо се ядро в зоната Силистра-Алфатар-Дулово-Исперих-Кубрат-Тутракан. Новата му роля е да бъде тил на подстъпите (през Ришкия, Котленския и Дюлинския проходи) към Южна България, а оттам към пазарите на Истанбул и Мала Азия. Същевременно, построяването на мост при Силистра и връзката с магистралата Констанца-Букурещ, ще позволи регионът да развие икономическите си връзки с Молдова, Полша, Беларус и Прибалтика. От друга страна, той играе важна допълваща роля като свързващо звено по направлението Русе – Разград – Шумен – Варна - Добрич. Същевременно, разполага с летище Силистра, което може да има важно значение за икономическа дейност на региона, както и да се ползва като периферно за Букурещ, Шумен, Разград и Добрич.

Стратегията за развитие на региона следва да отчита потребностите му от нови енергоизточници. Така например общините Главиница, Кайнарджа и Ситово получават захранване на средно напрежение 20 кВ, което невинаги гарантира добри параметри на подаваната електроенергия. Проблеми има и в останалите населените места в региона и това налага да се търсят възможности за изграждане на големи енергийни магистрали (минимум 200 км). С газификацията и подобряването на транспортната инфраструктура ще се създадат добри условия за инвестиции в региона и неговото модерно и устойчиво развитие.

Внимателния анализ показва, че основните трудности пред област Силистра са свързани с продължаване на кризисните процеси в демографското развитие и обезлюдяване. Тоест, необходимо е да се преодолее икономическата стагнация, влияеща неблагоприятно и върху икономическата активност на населението. Това означава на първо място подобряване на участието в проекти по оперативните програми, свързани и с ангажимент от страна на държавата за тяхното съфинансиране. На второ място е необходимо свеждането до минимум на междурегионалните контрасти, породени от негативното влияние на климатичните промени, енергийната зависимост и демографския срив. Трява да бъде прекратено „изтичане“ на млади квалифицирани специалисти към столицата или към други по-развити страни от ЕС. Добро решение в това отношение би било изграждането в Силистра на технологична и иновационна зона за трансгранично развитие в различни сектори на стопанството, чрез която да се преодолее продължаващата изолация от двете страни на границата (река Дунав) между България и Румъния. В историята на българската държава Силистренска област винаги е играла важна, а нерядко и ключова роля. Днес, в условията на динамично развитие на света и в рамките на новия икономически модел на развитие на България, наложил се през последния четвърт век, регионът разполага с предпоставки за развитие и изграждане на нов устойчив урбанистично-териториален модел, но той трябва на първо място да разполага с ясна и обоснована стратегия за това, която да се подкрепя и от местното население, а на второ – може да разчита и на държавната подкрепа за нейната практическа реализация.

 

Литература:

  1. Актуализиран документ на Областната стратегия за развитие на Силистренска област в периода 2007-2013
  2. Докова, С. К. Петров „Геоикономика и регионално развитие“ изд. Стопанство. 2015.

3. Петров, К. Регионална политика на ЕС и България. изд. 2014 Стопанство

4. Регионален план за развитие на Северния централен район за периода 2014-2020 г.

5. Областната стратегия за развитие на Силистренска област в периода 2014-2020

6. http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36HYPERLINK "http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36&sp2=37&SSPP2=39"&HYPERLINK "http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36&sp2=37&SSPP2=39"sp2=37HYPERLINK "http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36&sp2=37&SSPP2=39"&HYPERLINK "http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36&sp2=37&SSPP2=39"SSPP2=39

7.. http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36HYPERLINK "http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36&sp2=37&SSPP2=39"&HYPERLINK "http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36&sp2=37&SSPP2=39"sp2=37HYPERLINK "http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36&sp2=37&SSPP2=39"&HYPERLINK "http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=36&sp2=37&SSPP2=39"SSPP2=39

*Преподавател в УНСС

{backbutton}

Унгарският премиер Виктор ОрбанУнгарският премиер Виктор Орбан е роден през 1963 в Секешфехервар. Завършва право в Университета „Льоранд Йотвьош” в Будапеща. През 1988 Орбан е сред основателите на политическата партия Фидес (Унгарски граждански съюз). Година по-късно получава стипендия от Фондацията на Джордж Сорос и в продължение на година изучава политически науки в Оксфордския университет.

През 1990 Орбан за първи път е избран за депутат в унгарския парламент от квотата на Фидес. От 1993 до 1998 оглавява партията, която печели изборите през 1998, а Виктор Орбан за първи път оглавява правителствота на Унгария (най-младият премиер в историята на страната), като го ръководи до 2002. През 1999 ратифицира договора за присъединяването на Унгария към НАТО. От 2010 насам отново е премиер на страната. По време на управлението си Орбан провежда радикални промени в административно-бюрократичния апарат на страната, като се стреми да провежда независима и суверенна външна политика, което му навлича критиките на Брюксел.

Интервюто на Ева Кошич от Радио „Кошут” с министър-председателя Виктор Орбан публикуваме с любезното съдействие на пресслужбата на унгарския премиер.

-          Наскоро се върнахте от Ню Йорк, където казахте, че трябва да създадем условия да има мир и планове за икономическо развитие в нашите страни. Каква роля може да играе Унгария за решаването на тези проблеми? Имам предвид преди всичко хуманитарния аспект.

Можем да се съгласим да играем пропорционална роля, тъй като има по-големи от нас. Унгария не бива да разчита, че което и да било предложение може да се реализира без или въпреки Съединените щати, Русия, Китай или богатите арабски държави. Ние имаме едно задължение: когато световните лидери се съберат, за да обсъждат ситуацията и да търсят решение, откровено да споделим нашия опит. Отидох в Ню Йорк, на Общото събрание на ООН, за да им разкажа за унгарския опит, който не е теоретичен, не идва от книгите, не се основава на някакви статистически данни, а се опира на лични преживявания и всекидневни усилия. Знаем за какво говорим, знаем с какъв феномен се сблъскваме днес, както и какво работи и какво не.

-          Какво видяхте на Общото събрание на ООН, върви ли се към някакво решение?

Впечатленията ми са смесени. Лидерите на Малта и Унгария, нека го кажем по този начин, смело и от все сърце предложиха приемането на световни квоти. С други думи, всеки трябва да приеме някаква част от бежанците и да им осигури нормални условия на живот, докато се върнат по родните си места. Останалите европейски страни обаче отново предпочетоха лицемерния подход, с който в Европа вече сме свикнали. Тоест Европа е разделена, което и е една от причините за нашите проблеми. Нещата не опират само до мигрантската криза, но и до липсата на единство по отношение на предизвикателството, което тя отправя. И това е също толкова голям проблем, колкото и самата криза.

-          Когато повдигнахте въпроса за глобалните квоти, какво ви казаха европейските лидери навън, в кулоарите?

Често в едно семейство, когато всички са на масата, има едно мнение, а когато членовете му говорят помежду си, на четири очи, има друго. Тук ситуацията е същата. Моделът, по който се конструират официалните речи в международните организации, предполага те да са изключително нереалистични. Пълни са с добри намерения и „кървящи сърца”, но не казват много за истинската същност на проблема.  Например, има нелегален бизнес с трафика на хора, в който участват хиляди, разви се огромен бизнес модел и без да го пречупим, не можем да се борим с проблема. Това обаче е нещо, за което не се говори, не виждаме никакви следи за него в американската преса, там можем да открием само плахи намеци за случващото се. Или пък, че 80% от имигрантите са млади мъже, които повече приличат на армия, отколкото на бедстващи бежанци, търсещи убежище. Повечето са напълно неграмотни, а мнозина знаят само арабски. Проблемът, че мнозинството не са работили нищо, а почти никой не говори за бъдещите трудности на съвместния ни живот, които вече се очертават. Тоест, трябва да кажа, че в разговорите по темата не доминираше реалистичният дух.

-          Каква е разликата между европейските и глобалните  квоти?

Вижте, не е честно Европа, въпреки нейните добри намерения, да поема всички проблеми на света, и да си въобразява, че може да ги разреши. Трябва абсолютно ясно да кажем, че не можем да го направим, или че ако го направим, или се опитаме да го направим, ще разрушим собствения си начин на живот, рамката, ценностите и силата си, за които работихме през последните няколко столетия в Европа. Работихме за един начин на живот, за стандарт на живот, за свобода, за условия да имаме свободата да избираме какви да бъдат отношенията между нас и суверенните ни системи, за да могат нашите граждани да се радват на свободата в максимално възможната степен. Това са резултати от вековна борба. Ако си мислим, че можем да носим товар, който всъщност не сме в състояние да понесем, тогава ще разрушим всичко, което вече сме постигнали. С други думи, няма да помогнем на хората, които се нуждаят от помощ, но ще лишим собствените си деца от шанса да имат живота, който ние, нашите родители, баби и дядовци, постигнахме с толкова труд в Европа.

-          Добре, но същите проблеми като при европейските квоти ще се появяват и при глобалните. Защото не е сигурно, че конкретният бежанец или икономически имигрант би поискал да си избере определена страна в друга част на света.

Това е фундаментален проблем. Международните споразумения, катоЖеневската конвенция, много ясно определят, че хората в беда имат право на помощ и подкрепа, но – както се казва – няма „бежанци по желание”. С други думи, човек, който е в беда, не може да каже, че конкретно сигурна страна не му харесва и иска да отиде в друга. Няма такова нещо. Международното право не го позволява. Следователно, ако смятаме Гърция за сигурна страна и тя е член на ЕС, или че Хърватия е сигурна страна, която също е член на ЕС, или пък смятаме Сърбия за сигурна страна, която е кандидат член на ЕС, и бежанците вече са пристигнали там, те могат да продължат само към държава, която иска да ги вземе, защото те вече не са в опасност. Този принцип трябва да се наложи в практиката, но това не става, защото някои лидери на ЕС създадоха впечатление - и аз имам чувството, че искрено го вярват - че са доволни като виждат страните си залети от стотици хиляди чужденци, които пристигат по абсолютно безконтролен начин.

-          Дали глобалните квоти, или говоренето за тях, е начин да убедят развитите държави да покажат истинската си същност?

Не е коректно да се казва по този начин. Това не е тонът, който поддържаме на международните срещи. Не е честно, че САЩ не приемат бежанци, или - ако виждам правилно, приемат едва около 10-15 хиляди души. Арабските страни изглежда се колебаят. Израел въобще не приема. Австралия въобще не приема бежанци. А всеки гледа към Европа, защото някой изпраща бежанци или икономически имигранти именно по този маршрут. Нека само да премине най-лошото и да намалим натиска върху нашите страни и тогава ще бъде много поучително да видим, как всъщност тези хора тръгнаха, как започна цялото това нещо, защото то започна твърде бързо и се осъществява прекалено организирано. Във времена като тези, трябва да си зададем няколко въпроса, относно характера на цялото това мащабно движение на хора. Но аз бих искал да се върна на това, че проблемът е в липсата на съгласие в Европейския съюз по отношение на този феномен - някои го разглеждат като бежанска криза, аз лично не. И доколкото виждам, мнозинството унгарци също. Това е масова миграция. Няма съгласие за нейните измерения и за нейния обхват. Някои продължават да говорят само за последствията от войната в Сирия, но фактите са други – в Унгария пристигат имигранти от 101 държави, така че се сблъскваме с глобален феномен. На трето място, в Европа няма съгласие дали това, което се случва, е добро или лошо. Френското или италианското правителства например, възприеха позицията, че това, което се случва, е положително. Техните общества не виждат предизвикателство или опасност, а възможност. Самата Европейска комисия наскоро пусна документ, чиито тон не мога да приема, в който се казва, че трябва да убедим нашите общества, че случващото се днес не е лошо, а възможност, която се разкрива веднъж в живота, за Европа да реши своите демографски проблеми, водещи до намаляването на населението и.  Противопоставям се на това от философски позиции, но също и като баща, унгарец и европейски гражданин. Не вярвам, че това е начинът да разрешим своите демографски проблеми, най-малкото не и в Унгария, това мога да кажа със сигурност. Не оспорвам правото на всяка отделна европейска страна да търси, как да реши своите демографски затруднения, привличайки млади и изглеждащи като бойци мъже от арабския свят. Ако хората във въпросната страна споделят тази гледна точка, те са свободни да предпочетат това решение. Но не можем да приемем този подход по отношение на Унгария, или да мислим за нещо негативно, сякаш то е позитивно за нас. Тази идея започва да се налага и в други страни. Наскоро например четох изявления на бившия президент Саркози, които са много силни и които, във философски и политически план, са много близки до унгарската позиция и ярко контрастират с официалната позиция на Франция. Тоест, виждаме, че и в други държави се води дебат. Това е и положението в Унгария. Някои от социалистите, политиците от левицата, гледат на имиграцията като на възможност. Партията на бившия премиер, както и някои по-малки либерални партии, вярват, че това, което става, не е заплаха, а нещо хубаво за Унгария. Мисля, че това е фатална грешка. Именно този тип мислене обаче, доминира в големите страни, в европейската политика, като цяло, което ни пречи да стигнем до споразумение.

-          В началото на интервюто споменахте за отговорността и намесата на великите сили. Ако разгледаме в тази връзка възможностите за прекратяването на гражданската война в Сирия, някои експерти твърдят, че руската намеса там – дори ако Русия е незаобиколим играч – по-скоро налива масло в огъня. Как гледате на това?

Не знаем, или поне аз не знам, дали може да има по-голям огън от сегашния. Сигурното е, че вече много дълго време великите сили не успяват да се споразумеят какво следва да се прави в Сирия. Но има още по-голям проблем, че нямаше разбирателство какво да се прави в Ирак, или в Афганистан. Не е моя работа да споделям унгарския опит с големите политическо играчи. Не искам да влизам в тази лоша или погрешно разбрана роля, но не бива да е проблем да казваме истината: тези, които днес са на път или ще тръгнат утре, са икономически имигранти. Полският президент, който лично посети тези страни и лагерите, открито заяви в Европейската комисия, че десетки милиони се подготвят да тръгнат, защото знаят, че Европа ги посреща с „добре дошли”. Всичко, което искам да кажа е, че тези хора, въпреки че представляват заплаха за европейския начин на живот (без дори да споменаваме тероризма), в крайна сметка, са жертви. Те са жертви на лошите политики на своите управляващи, защото не могат да останат и да живеят в своите собствени домове. Но не трябва да забравяме и за онези международните политически решения, които изиграха важна роля тези хора да бъдат принудени да напуснат страните си. Говорим за афганистанска политика, иракската политика, сирийската политика, политиката на „Арабска пролет“, либийската политика, като за никоя от тях не бих дръзнал да кажа, че е била успешна.

-          Вие отидохте в Брюксел с конкретни предложения. Едно от тях се отнасяше до хуманитарните аспекти - например, споменахте лагерите в Турция. Можете ли да си представите, че заслужено прочутата унгарска експертиза за разрешаване на хуманитарни кризи може да бъде приложена, в добрия смисъл на думата, и ние да поемем отговорност за тези лагери?

Можем да помогнем, но днес проблемът с тези лагери не е в липсата на експертиза. По-важното е, че няма достатъчно пари. Освен това в някои части на Европа сякаш няма воля ясно да се заяви на обитателите на тези лагери, че те няма да бъдат допуснати вътре. Казвам ви сериозно, макар това да изглежда почти невероятно, но десетки милиони хора вярват, че има континент, който живее в просперитет и който едва ли не гори от нетърпение те да дойдат в него. Тези хора разчитат, че ще решат екзистенциалните си проблеми, дори без да им се налага да работят, че ще ги посрещнат приятелски, че ще получат добрия живот, който виждат по телевизията, т.е. животът на жителите на развитите западни държави. Това е представата, която се формира в главите на десетки милиони и, доколкото виждам, европейските политици не усещат тежестта на отговорността, че всеки разговор, който водим по темата, се възприема от два различни начина на мислене: от нашия, понеже говорим за проблема, и от този на въпросните десетки милиони хора. Когато говорим за квоти, когато говорим за състрадание, когато говорим за хуманитарни проблеми и когато говорим за европейски християнски ценности – които са, разбира се, много важни – те тълкуват това като покана. Тоест, ако не се каже по категоричен начин, още в началото, че Европа не може да пусне всеки и не приема безконтролния процес, защото всеки трябва да мине през определени процедури за да се реши дали може да влезе в Европа или не (и тези процедури трябва да се правят извън континента) и, следователно, не си струва да прекоси половината свят, за да дойде в Европа по един безконтролен начин, разчитайки на трафикантите на хора, защото в края на това пътуване не го чака спокоен и уреден живот, те ще продължават да идват.

-          Но за да се разчита на това послание е необходимо съседните страни, Европа, като цяло, да има обща позиция. Дали някоя от съседните страни има позиция, която съвпада в унгарската?

Вишеградската четворка е ОК в това отношение. Виждам, че инстинктите ни работят добре. В подхода на Вишеградската четворка по проблема не се усеща липса на реализъм. Няма проблем и с по-отдалечени държави, но има и страни, които стоят на по-идеологизирани позиции. Нека повторя: французите, италианци, част от германците, както и австрийският политически елит, очевидно гледат на случващото се като на позитивен феномен и, следователно, го насърчават.

- По тази причина се налага да се установят по-тесни отношения с Хърватия. Вие се срещнахте с хърватската президентка в Ню Йорк. Тя също се ангажира да положи усилия за разрешаване на ситуацията.

Ситуацията на хърватите е много трудна. В същото време, няма лоши исторически спомени, които да тровят отношенията между нашите две страни. Разбира се, сигурно има достатъчно лоши дни или периоди, но това е нищо в сравнение с позитивния ни опит. Така че, имаме съсед (който не е точно тук, в Карпатския басейн), по отношение на който историята демонстрира добрата страна на съвместното съжителство. Няма пречки пред приятелството помежду ни, като не говоря за просто, приемливо сътрудничество, а за приятелство, имащо емоционални основи. Случващото се днес унищожава всичко това. Никога не съм казал нищо, насочено срещу хърватския премиер, защото смятам, че има определени правила в международните отношения – протокол, дипломатическа вежливост, които не бива да се нарушават, защото това може и да е печелившо в краткосрочен план, но нашите собствени сънароднициа ще плащат цената в дългосрочен план. Затова мога да кажа на унгарците, че не бива да се сърдим на хърватите заради това, което правят. Не приемаме казаното от хърватския премиер за мнение на хърватския народ. Хърватският премиер и неговата партия са членове на Социалистическия интернационал, а партиите от Социнтерна подкрепят имиграцията, защото вярват, че тя е нещо хубаво. Лидерите им, а не толкова редовите членове, следват инструкциите и задачите на Социалистическия интернационал. Затова умолявам унгарците, когато слушат хърватския министър-председател, да не смятат, че това е гласът на хърватите, а да са наясно, че просто става дума за кадър на Социнтерна, чието задължение е да атакува Унгария.

- Всъщност, хърватският премиер не критикува думите ви, а по-скоро решенията ви за затваряне на границата. Това ли определяте като размяна на послания?

Има страни, които смятат, че една държава може да съществува без граници. Може да има такива, нека го кажа, либерални илюзии, но реалността е нещо друго. Държава, която няма граници, която не е способна да ги защитава, която не е в състояние да идентифицира хората, за които носи отговорност, всъщност въобще не е държава. Европейският съюз омаловажава значимостта на тези граници, но той никога не се е разделял с тях. Съюзът направи свободното пътуване възможно, но никога не каза, че Германия, Австрия, Франция или Унгария вече не съществуват. Докато има териториална юрисдикция, докато има избрани парламенти и правителства, които определят правилата, регулиращи съвместното съществуване на дадена територия, трябва да има и граници. Илюзия е да вярваме, че нациите и държавите могат да съществуват без граници.

{backbutton}

Да разберем Еврабия

Bat Ye'or, Comprendere Eurabia: L'inarrestabile islamizzazione dell'Europa. 232 p. Lindau, 2015

 

Възможно ли е историята да се повтори и Европа да падне под натиска на Исляма, както това става с Византийската империя през ХV век? Според известната британска писателка и историчка Бат Йе'ор (псевдоним на Жизел Литман, който в превод от иврит означава "Дъщерята на Нил" - б.р.), това вече е съвсем реална опасност. Както е известно, Литман е родена през 1933 в Египет, в семейството на местни евреи, принудено да напусне страната през 1957, заселвайки се във Великобритания. Обект на повечето и изследвания е положението на немюсюлманските малцинства (християни и евреи) в ислямския свят. Още в появилия се през 2005 бестселър "Еврабия" тя прогнозира възможното поглъщане на Европа от мюсюлманския свят.

В новата си книга "Да разберем Еврабия: неудържимата ислямизация на Европа", Бат Йе'ор твърди, че европейските държави вече са изпаднали в състояние на "диммитюд" (dhimmitude e термин, въведен от авторката, с който тя обозначава подчиняването на немюсюлманите на изискванията на исляма и раболепието им пред него, т.е. техния подчинен статут на „димми”/"зимми" - б.р.). Тя открито говори за ислямизацията на Европа и анализира рисковете, пред които са изправени в тази връзка коренните европейци. Според авторката, днешна Европа е подчертано антихристиянска, антисемитска и дори "антизападна", като тя свързва това с политиката, която се налага на континента от края на 60-те години на миналия век насам: "Франция първа тръгна по този път, а след нея и Германия, макар последната да се стремеше да не привлича вниманието към себе си. Целта беше формирането на стратегически алианс с арабския свят, а с реализацията и се ангажираха кръгове, които навремето сътрудничеха с нацистите и поради това мразеха евреите и Израел. Свидетелство за това са редица изявления по време на различни срещи и конференции в арабския свят, които успях да открия в различни публикации на Арабската лига, но които никога не са попадали в западните медии".

Защо Европа тръгва по този път

Според Бат Йе'ор, след края на колониалния период европейските политици опитват да се помирят с арабския свят, освен това те се нуждаят от стабилност и сигурност в региона на т.нар. Голям Близък Изток за да гарантират необходимите на страните им енергоносители. Така, политическите интереси, както и позицията на левите европейски интелектуалци, оказват решаващо влияние върху курса, поет от западноевропейските държави, които приемат условията, поставени им от Лигата на арабските държави, включително признаването на Организацията за освобождение на Палестина, а следователно и легитимността на палестинския тероризъм и джихада срещу Израел.

В книгата си, авторката твърди, че антисемитизмът, прикрит като критика срещу израелската политика, вече се е превърнал в своеобразна норма. В тази връзка тя посочва, че през последните години и месеци мнозина евреи са напуснали Франция, при това не само заради терористичните нападения в Париж, но и заради атмосферата на нетърпимост, която съществува днес в много френски градове. Бат Йе'ор е убедена, че толкова превъзнасяната и очаквана интеграция на имигрантите мюсюлмани в европейските общества се е провалила: "Невъзможно е да бъдат интегрирани милиони хора, освен това мигрантите мюсюлмани искат да съхранят собствените си корени и традиции, отхвърляйки културата на приютилите ги държави. Онези, които искаха да се интегрират го направиха, но те са незначително малцинство".

В тази връзка, тя акцентира върху факта, че интеграцията е в разрез с Корана. Характерна за исляма е връждебността и неприемането на другите религии, нещо, което не може да се каже за будизма, християнството, индуизма или юдаизма. На Запад институциите и законите се създават от хората, докато за мюсюлманите източник на правото е шариатът, който уж им е продиктуван от самия Аллах. Ето защо правителствата на европейските държави се ориентираха към мултикултурализма, позволявайки на имигрантите-мюсюлмани да живеят в тях, без да изискват императивно интеграцията им в местните общества.

Както посочва авторката, "така Европа тръгна от ООП към Ал Кайда за да стигне в крайна сметка до Ислямска държава". Четирите десетилетия на ислямски тероризъм не промениха отношението на европейските политици, които не забелязваха опасността, или се правиха, че не я забелязват". Според Бат Йе'ор: "всъщност, те бяха по-наясно от нас, какво точно се случва и точно поради това избраха "диммитюда" и сътрудничеството с радикалните мюсюлмански движения, вместо да търсят алианси с умерените им представители". Така, Европа предпочете да подкрепя интегрализма, като се започне с палестинските радикали и стигнем до крайните ислямисти, разчитайки, че така ще гарантира сигурността си. Това бе и причината западноевропейските политици да не окажат сериозна подкрепа на мюсюлманските реформатори, което се оказа "много сериозна грешка, граничеща с престъпление".

В Италия например, партизаните на Арафат дълги години бяха митологизирани от представителите на местната левица. Въпреки че през онзи период жертви на палестинския тероризъм станаха 83 италиански граждани, а 227 бяха ранени, днес никой в държавните институции не си спомня за тях, за разлика от периодичното отбелязване на жертвите на мафията, крайнолевия и крайнодейсния тероризъм в тази страна. Така, след като в течение на почти четири десетилетия палестинските екстремисти, действащи на италианска територия се ползваха там със своеобразен имунитет (пример за което е случаят с т.нар. lodo Moro, т.е. с наличието на данни за участието на палестински радикали в атентата в Болоня през 1980), властите в страната оправдават тази политика с факта, че досега Италия не е станала мишена и жертва на ислямисткия тероризъм. Според Бат Йе'ор, "тази политика не се е променила и днес, и това се отнася не само за Италия, но и за цяла Европа". В тази връзка тя посочва, че в издаденият наскоро от италианското правителство паметен сборник с имената на всички жертви на тероризма в страната, не са посочени жертвите на палестинските терористични организации.

Халифатът като заплаха за ислямския свят

Авторката на книгата обръща специално внимание на факта, че възникването в Близкия Изток на т.нар. "Халифат" не само представлява заплаха за Запада, но и задълбочава разногласията и разделението вътре в ислямския свят. "Шиитите и сунитите винаги са воювали и са се избивали помежду си, като тази война продължава и днес. Освен това обаче, се водят войни между различните мюсюлмански групировки за място под слънцето и власт в региона. Тези народи никога не са създавали нации, така както ние в Европа разбираме това понятие. Всички те произхождат от племената на Арабия и Йемен, с които все още поддържат някакви връзки. Едва след Втората световна война Европа раздели тези региони и създаде там изкуствени нации, опитвайки се да замести религиозното съзнание на уммата (мюсюлманската религиозна общност - б.р.) и на целия мюсюлмански свят с една светска и националистическа идеология. Това обаче не сработи, защото беше в разрез с духа на исляма, който признава само два лагера: своя собствен и този на неверниците. Тук националността не играе никаква роля".

Бат Йe'ор подчертава, че подкрепата на Запада за т.нар. "арабска пролет" е дало силен тласък на сегашната дестабилизация в Средиземноморието и сега тази безумна идея за "износ на демокрация" се стоварва обратно върху Европа, подобно на бумеранг. Според авторката: "Америка и Европа искаха да подкрепят движението "Мюсюлмански братя", вярвайки, че ако улеснят пътя им към властта, ще могат да ги контролират и да избегнат джихадизма. Обама например, разчиташе, че ше се сдобие с нови съюзници в региона, но сбърка".

В книгата си, тя посочва, че младите мюсюлмани, израснали и получили образованието си в Европа, сега са изправети пред сложен избор, като според мнозина анализатори, става дума за избор на идентичност. Авторката е убедена, че "огромното мнозинство от тях признават ислямската си идентичност, която забранява на мюсюлманина да се интегрира в общността и културата на неверниците. Радикалните ислямисти влияят върху тези млади хора чрез Интернет, карайки ги да се чувстват виновни, че не се държат като добри мюсюлмани и живеят в държави, воюващи с техните мюсюлмански братя в Афганистан, Ирак, Чечения или Сирия".

Опитвайки се да обясни, защо Русия отхвърли всичките си колебания и реши да влезе в директна схватка с Ислямска държава, докато Обама очевидно не е склонен да сътрудничи с Москва в борбата срещу Халифата, продължавайки да разчита на ненадеждни съюзници, като Саудитска Арабия и Турция, Бат Йе'ор изтъква, че "Обама залага на толкова съмнителни алианси, защото всъщност продължава да подкрепя "Мюсюлманските братя", освен това е обграден от съветници, които също споделят тази политика. Накрая, да не забравяме, че американският президент е учил в мюсюлмански училища и визията му за света е по-близка до мюсюлманската, отколкото до християнската. А ислямският свят се стреми към възобновяване на битката между Русия и Запада. Съществуват редица документи, отразяващи тази идея: да не забравяме, че студената война беше "златна епоха" за развитието на ислямизма. Западът го поощрявайше, оправдавайки това с борбата против комунистическия атеизъм и подкрепяше различни радикални религиозни движения, в противовес на СССР. След падането на Берлинската стена ислямският свят способстваше и продължава да способства за запазването на разделението между Изтока и Запада".

В книгата си, авторката изнася множество данни за изграждането на своеобразна мрежа, влияеща върху политиката, информационното пространство, културата и университетите и оправдаваща отстъплението на европейските елити пред натиска на агресивния ислямизъм. Според нея: "Тази политика беше наложена от Европейската комисия с помощта на мощна пропагандна кампания в електронните медии, чиято стратегия бе разработена от т.нар. Европейско-Средиземноморска фондация за диалог между културите "Ана Линд", която на практика контролира всички публикации в големите европейски медии, касаещи ислямския свят. Фондацията "Ана Линд" представлява широко разклонена мрежа и благодарение на нейните усилия, всички, които се изказват критично за джихада се оказват в изолация, рискуват да останат без работа, биват дискредитирани и заплашвани. Въпреки това, поне досега враговете на джихада и приятелите на Израел демонстрират достатъчно мъжество да продължат съпротивата, въпреки униженията, лишенията и натиска от страна на европейския политически мейнстрийм".

Колко дълго може да издържи Европа
Самата авторка обаче не изглежда особено оптимистично настроена относно крайния изход от тази борба. Според нея, днешна Европа много прилича на някогашната Византийски империя в периода на нейния залез, когато "тя бива ислямизирана както отвътре, така и отвън. От една страна са постоянните нападения срещу християнските селища, съпроводени с грабежи и убийства, т.е. става дума за своеобразен тероризъм, генериращ общо усещане за несигурност, което принуждава Константинопол да плаща тежък данък на османските султани за да избегне джихада. В крайна сметка, византийците изчерпват финансовите си резерви и се лишават от ресурсите, наобходими за поддържането на ефективна армия. От друга страна, корумпираността на византийския елит, улеснява проникването на ислямизма в империята, а враждата между византийските принцове, които често търсят подкрепата на турците в борбата с вътрешните си противници, ги принуждава да им плащат скъпо за това”.

Днес европейските политици се държат по същия начин. Както посочва в тази връзка Бат Йеор: „Те приемат „диммитюда”, защото сами вече са се превърнали в „димми”

(както се обозначават немюсюлманите, живеещи в мюсюлмански държави и подчиняващи се на законите на исляма – б.р.), отчаяно опитващи се да избегнат фронталния сблъсък с джихадизма. Те много добре знаят, какво  представлява джихадизмът, но нямат волята да водят борба с него, включително защото вече са се отучили да воюват, за разлика от руснаците например. Затова европейските елити искат на всяка цена да постигнат примирие с ислямския свят. И тъкмо поради това не пожелаха да включат в проекта за европейска Конституция отправка към юдейско-християнските устои на нашата цивилизация, предвиждайки по-нататъшното развитие на събитията. Така например, френският президент Ширак твърдеше, че Европа е в еднаква степен и християнска, и мюсюлманска. Което е признак за собствения ни упадък и заплаха за оцеляване на нашата цивилизация”.

*Българско геополитическо дружество
{backbutton}


Съдържание брой 2 2016г

България

К.Петров, Геоикономическото значение на Силистренска област за регионалното развитие на България

Европа

Б.Димитров, Миграционната криза и новите заплахи пред Европа

П.Григоров, Модели на съвместно съществуване между ЕС и Русия

Д.Добс, Защо Европа и Русия се нуждаят една от друга

Н.Аврейски, Геополитическата стратегия за маргинализиране на ЕС

Светът

А.Хаджиев, Проектът за "Голям Кюрдистан": шансове и препятствия

Н.Стефанов, Борбата за доминация в „постреволюционния” Близък Изток

М. Ел-Лабад, Руската намеса в Сирия и последиците за региона

Гледна точка

Е.Басевич, Безумието на Четвъртата световна война

П.Ван Бурен, Защо никой не иска да води войните на Америка?

Геостратегия

П.Георгиев, (Не)възможният ядрен сблъсък

Е.Василенко, Културната политика като инструмент на „меката сила”

Геоикономика

Г.Ип, Как демографията управлява глобалната икономика

Д.Петракиев, Европейската енергийна геополитика: LNG vs Nord Stream-2

Щ.Мейстер, Геоикономиката на Евразия: гледната точка на Брюксел

История и геополитика

Р.Дмовски, Украинският въпрос

Идеи

А.Дугин, Мъчителният залез на еднополюсния свят

Книги

М.Стоянова, Терористичната армия на Ислямска държава

Интервю

Професор Херфрид Мюнклер за близкоизточната криза и миграционното нашествие в Европа

 

{backbutton}

Raimbaud Michel. Tempête sur le Grand Moyen-Orient. 576 p. Paris: Ellipses Edition Marketing S.A., 2015.

Появилият се през миналата година обемист труд на известният френски дипломат и политолог Мишел Рембо (повече за него, виж сп. "Геополитика", бр.5/2015 - б.р.) е опит за анализ на събитията, свързани с т.нар. "арабска пролет" (2011-2015) и последиците от нея през призмата на най-важните аспекти на съвременната близкоизточна и глобална политика. Сред тях, в частност, са палестинско-израелският проблем и интересите на Израел; различните елементи на шиитско-сунитското противопоставяне между Иран и монархиите от Персийския залив, начело със Саудитска Арабия; неоосманистката политика на сегашното турско ръководство, начело с Реджеп Ердоган; съвременната френска близкоизточна политика; залезът на епохата на еднополюсния свят, доминиран от САЩ, и появата на нов глобален играч в лицето на блоковете БРИКС и ШОС и, накрая, елементите на новата студена война, възникнали във връзка с украинската криза.

Авторът е професионален дипломат представлявал интересите на Франция в редица арабски и африкански държави. Приключва кариваерата си в тази сфера като посланик в Зимбабве (2004-2006). Тя му дава възможност да установи тесни контакти с редица държавни и обществено-политически структури в арабския свят. Отличен познавач на спецификата на източната политика, в книгата си той детайлно и дълбоко анализира събитията, случващи се в Близкия Изток, и представя обективна картина на променящият се глобален силов баланс. Както посочва в предисловието към нея известният френски арабист Ришар Лабевиер, тя е сред най-значимите трудове, посветени на региона, появили се през последните години.

В книгата хронологично много ясно са обозначени ключовите събития на локално, регионално и международно равнище. Обект на анализ е и ситуацията в държави като Бахрейн, Йемен, Судан и Мавритания, които не попадат често във фокуса на вниманието на политолозите-арабисти. Като централна ос на развитие на близкоизточните кризи се разглежда палестинско-израелският конфликт – подход, който обикновено се игнорира от представителите на неоконсервативните френска и американска школи в изтокознанието.

Сред вътрешните и външни фактори за „арабската пролет”, донесла „бурята” в Големия Близък Изток, авторът изтъква социалните протестни движения от първата вълна в Тунис и Египет. Тяхна мишена са управляващите режими, зад чиято прозападно-либерална фасада (доколкото те лоялно изпълняват инструкциите на международните финансови институции), процъфтяват корупцията и клиентелизма. След краха на тези режими и продължилият само няколко седмици „триумф на демокрацията”, революционното пространство започва бързо да се ислямизира от движенията на „Мюсюлманските братя” и другите салафитски групировки. Въпреки това, обществено-политическите сили в Тунис и Египет, противопоставящи се на мракобесието и свличането на страните си към икономическия колапс, съумяват да отстранят ислямистите от политическата сцена. Терористичните действия на радикалните ислямисти обаче продължават и днес. Мишел Рембо оценява позитивно избирането за президент на Египет (през май 2014) на маршал Абдел Фатах ас-Сиси, подкрепен от 96,9% от избирателите, но в същото време квалифицира като „фараонски” инициирания от него грандиозен проект за изграждането на „втори Суецки канал”.

Втората вълна на «арабската пролет»

Рембо констатира, че втората вълна на «арабската пролет» променя първоначалния и сценарий. В либийския град Бенгази, както и в сирийските градове Дараа и Хомс, демонстрациите на борците "за демокрация и против тиранията" бързо отстъпват мястото си на въоръжената ислямистка опозиция, а нашествието на джихадистите и наемниците превръща гражданската война в Сирия в кошмар от филм на ужасите. Външните сили, които се намесват активно във втората вълна на "арабската пролет" и особено в сирийския конфликт, съчетават - по определението на автора - "ислямисткия фанатизъм, неизтощимите уахабитски финансови ресурси, неоосманистките амбиции и, не на последно място, постколониалната носталгия на Атлантическата империя".

Интересен е съдържащият се в книгата историко-политически анализ на политиката и амбициозните цели на турското ръководство начело с Ердоган - водачът на управляващата в страната умерено-ислямистка Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Както е известно, ПСР е наследник на ислямистката партия "Рефах" (Партия на благоденствието), подложена на преследвания при управлението на турските военни - привърженици на светската доктрина на основателя на съвременната Турска република Ататюрк. Според Мишел Рембо, стратегическата цел на неоосманистката доктрина на Ердоган и най-близките му съратници Гюл и Давутоглу е възраждането на "славата и мощта" на Османската империя чрез формирането в региона на васални държави създадени (в резултат от "арабската пролет) от подкрепяните от Турция сунитски движения, включително радикалните. За целта Ердоган формира стратегически алианс със Саудитска Арабия и Катар, които също подкрепят сунитските сили в региона и най-вече въоръжените групировки, сражаващи се в Сирия против режима на Башар Асад. Наред с това, Турция, която според автора на книгата "си остава верен войник на НАТО", е принудена да следва руслото на политиката на САЩ и, съответно, на техния стратегически съюзник Израел. Мишел Рембо остава открит въпроса, дали турското ръководство е в състояние да реализира стратегическият си замисъл, тъй като за целта ще трябва да се справи с шиитския блок Иран-Хизбула-Сирия и, паралелно с това, да потисне опасенията на арабските държави, които имат твърде нееднозначни исторически спомени за четиривековното си пребиваване в състава на Османската имерия. В същото време, както посочва Рембо, постоянната подкрепа за доста непредсказуемите радикални сунитски групировки, воюващи в Сирия, във все по-голяма степен води до вътрешната дестабилизация на самата Турция.

Авторът отделя значително внимание на държавите от Арабския полуостров и най-вече на Саудитското кралство и специфичната му роля в развитието на "арабската пролет" и регионалните конфликти. Подкрепяйки сунитските движения в рамките на "арабската пролет", Рияд се опитва, от една страна, да защити както себе си, така и държавите от доминирания от Саудитите Съвет за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) от евентуални нови "революции", които могат да бъдат провокирани от местните шиитски малцинства, потиснати от управляващите сунитски династии. Това се отнася на първо място за Саудитска Арабия и Бахрейн (при това шиитската общност в Кралството е концентрирана предимно в източната част на страната, където се намират и основните петролни находища). От друга страна, подкрепяйки сунитската въоръжена опозиция в Сирия, стремяща се да свали режима на Башар Асад, който е съюзник на шиитски Иран, Саудитска Арабия решава собствените си стратегически задачи. Сред тях, на първо място, е отслабването на Иран, когото Рияд обвинява, че осъществява шиитска експанзия в региона. На второ място е формирането, в съюз с Турция, на "сунитска дъга" от държавни образувания, където да доминират победилите в хода на "арабската пролет" сунитски сили. При това Рияд и Анкара, които си съперничат за лидерството в сунитския свят, не изпитват особено доверие един към друг. За Саудитска Арабия, враг номер едно са Ислямска държава (ИД) и Ал Кайда, макар че - както посочва авторът - Рияд пряко или косвено участва в създаването им. Наред с това, сериозни предизвикателства за Саудитите представляват конфликтът в Йемен и местното движение на „хусите”, подкрепяно от Иран, както и продължаващите протести на шиитската общност в Бахрейн, които бяха потушени, отчасти с помощта на саудитската армия. В същото време Рияд се ползва с постоянната военно-политическа подкрепа на САЩ, които смятат саудитската династия за свой стратегически съюзник. Това за пореден път беше потвърдено от високопоставени американски представители по време на посещението им в региона през лятото на 2015, непосредствено след подписването на споразумението с Иран за отмяна на наложените му санкции срещу прекратяването на неговата ядрена програма (което доста разтревожи арабските монархии).

Залезът на Америка

В книгата се отделя значително място на социално-икономическата ситуация в западните държави и особено в САЩ, както и на тяхната външна политика, особено по отношение на „арабската пролет”. В главата „Залезът на Америка”, авторът посочва, че икономическите предимства се оказват най-големия коз за победата на САЩ в студената война със Съветския съюз. Използвайки тази победа, Съединените щати  опитват да се превърнат в единствената свръхдържава, реализирайки на практика – по израза на Рембо – лозунга „което е добро за Америка е добро и за останалия свят”. Така Вашингтон започва да налага на останалите собствения си начин на живот и своята субкултура, издигайки лозунги за демокрация и човешки права, но използвайки „хуманитарните военни интервенции” в политическата си практика и прикривайки своите тоталитарни амбиции и великодържавния си егоизъм зад фасадата на алтруизма и великодушието. Според Рембо обаче, САЩ така и не са съумели да утвърдят статута си на единствената глобална сила на планетата и от началото на второто десетилетие на ХХI век насам започва „залезът на Америка”. Авторът го свързва най-вече с финансово-икономическия фактор. Той посочва, че в резултат от прехвърлянето на редица индустриални производства от територията на САЩ към държави с по-евтина работна ръка и неудържимия растеж в сектора на финансовите услуги, борсовите и банковите операции, се осъществява "деиндустриализацията" на Америка (както посочва Рембо, американските стратези разчитат, че икономиката може да продължи да се развива и "без наличието на фабрики и работници"). Ярка илюстрация за резултатите от тази политикя е фалитът на столицата на американската автомобилна промишленост Детройт, който дълги години е сред символите на индустриалната мощ на САЩ. Драстично намалява американският износ на готова продукция, докато вносът и нараства, като в момента той двукратно надвишава износа. На второ място, съмнителните борсови и банкови операции, свързани със спекулативното увеличаване на стойността чрез пускането на пазара на необезпечени ценни книжа (деривати), наред с колапса на реално нефинансираната ипотечна система, са в основата на финансово-икономическата криза, засегнала най-вече САЩ и ЕС. Започналата през 2008 криза на практика се превръща в перманентна, като рецидивите и следват един след друг. Паралелно с това катастрофално нараства държавният дълг на САЩ, като президентът Обама предложи на Конгреса таванът му да бъде вдигнат до гигантската цифра 17 трлн. долара. Само за една година (2010-2011) бюджетният дефицит на страната нараства от 1294 на 1480 млрд. долара. Това означава, че САЩ всеки ден заемат от останалия свят около 4 млрд. долара. В същото време, както посочва Рембо, работещите на пълни обороти американски печатници бълват огромни количества необезпечени реално долари, което може да доведе до пълния крах на САЩ и на долара като световна резервна валута. Тоест, според автора, епохата на доларовия монопол върви към края си.

Сходни проблеми, свързани с финансово-икономическата криза, деиндустриализацията и, като следствие, с ръста на безработицата и социалното напрежение, изпитва и ЕС. Според автора, докато лидерите на Съюза и високопоставените чиновници от неговите политико-икономически структури, които организират безброй срещи и форуми, се оказват неспособни да решат тези проблеми, икономиката на ЕС продължава да е в плен на рецесията. Такива членове на Съюза като Гърция, а след нея Португалия, Испания, Италия и дори Франция, една след друга се свличат в бездната на социално-икономическата криза.

Новите структури

Отделна глава в книгата е посветена на възникването и активността на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) и групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка). Според Мишел Рембо, формирането на ШОС, от една страна, представлява реакция на хегемонистичната политика на САЩ, а от друга - отговор на регионалните предизвикателства, свързани с усилващата се опасност от радикалния ислямизъм. В основата на организацията ШОС е сътрудничеството между Русия и Китай. Както посочва авторът, сближаването им се е активизирало в резултат от възраждането на Русия през второто десетилетие на ХХІ век, сред чиито ярки прояви е и нейното завръщане в Близкия Изток, както и твърдата и позиция по отношение на сирийската криза. Рембо акцентира върху факта, че в хода на сирийската криза  президентът на Русия - съвсем в духа на руските царе - поема функциите на защитник на християните в Близкия Изток. В същото време, Рембо критикува бившия френски държавен глава Никола Саркози, който, за разлика от Путин, си е "измил ръцете" и е обявил, че "за християните няма място в региона", макар че в исторически план Франция винаги е била защитник на християните и особено на католиците в него.

Мишел Рембо отбелязва също, че ШОС се превръща в значим икономически и военнополитически играч както в региона, така и в света. Наред с Русия и Китай, в организацията влизат Казахстан, Таджикистан, Киргизстан и присъединилият се по-късно Узбекистан. Със статут на наблюдатели в ШОС са Монголия, Иран, Индия, Пакистан, Афганистан и Беларус, а на партньори в диалога - Турция, Армения, Азербайджан, Шри Ланка, Камбоджа и Непал. Членовете на ШОС притежават 20% от глобалните петролни запаси, 40% от тези на природен газ и 50% - на уран. Освен това ШОС разполага със сериозен военен потенциал, включващ 10 хиляди ядрени бойни глави и 70 ядрени подводници на Русия и над 400 ядрени бойни глави и 90 атомни подводници на Китай, без да броим другите видове въоръжение.

Що се отнася да държавите от БРИКС, които започват да създават собствени финансово-икономически институции и се превръщат в значима глобална сила, в основата на тяхното обединение също е стремежът да се противопоставят на политико-икономическия натиск на САЩ. И тук, както и в ШОС се проявява намерението на Русия и Китай да развиват стратегическото и военното си сътрудничество. Тази тенденция започва сериозно да тревожи водещата "тройка" в НАТО (САШ, Великобритания, Франция), още повече, че Русия и Китай са най-големите държави в света - едната по територия, а другата - по население. Наистина, както напомня авторът, военните бюджети на Русия (125 млрд. долара през 2011) и Китай (180 млрд. долара през 2012), взети заедно, значително отстъпват на военните разходи на САЩ (700 млрд. долара през 2010-2011). В същото време Рембо посочва, че въпреки очертаващия се алианс, между Москва и Пекин съществува и редица противоречия - така Китай не желае прекаленото усилване на руската роля в БРИКС, а руснаците не са склонни изцяло да преориентират интересите си от Запада към Изтока, т.е. към съюз с Китай. Както е известно, Русия се отказа от комунизма и се ориентира към "пазарна демокрация", докато Китай официално си остава комунистическа държава, макар че в икономиката му доминира държавния капитализъм. Според Рембо обаче, идеологическия комунизъм в тази страна отдавна е мъртъв. Въпреки това, в света, и в частност, в Русия съществува известна носталгия по комунистическата идея, отразяваща стремежа към социална справедливост и свързана с периода на национално-държавното величие на Русия - СССР.

Украинската криза и сблъсъкът между Запада и Русия

Авторът посвещава отделна глава в книгата си на детайлния и силно критичен по отношение на Запада анализ на кризата в Украйна. Според него, протестните демонстрации в страната под лозунгите за осъществяване на "европейската мечта", подкрепени от Запада в духа на най-добрите традиции на "цветните революции" и "арабската пролет", са довели до споразумение между протестиращите и "проруското" правителство на Янукович. Само няколко часа след постигането му обаче, е бил извършен държавен преврат, осъществен от сили, изповядващи неонацистки идеи, но действащи под традиционните лозунги за "свобода, демокрация и присъединяване към Европа". Рембо подчертава, че Западът е подкрепил преврата, поставяйки си за цел откъсването на Украйна (която авторът нарича "руската историческа люлка") от сферата на влияние на Москва, постигайки своеобразен реванш за провала на политиката си в Близкия Изток и отслабвайки позициите на Путин. Последвалото по-късно присъединяване на Крим към Русия и нежеланието на югоизточните украински региони Донецк и Луганск, покрепяни от Кремъл, да се подчинят на новата откровено русофобска власт в Киев, поражда нова ескалация на антируските действия на Запада с цел "изолацията" и "наказването" на Русия. Наложени са икономически санкции, които, по замисъла на Запада и най-вече на САЩ, трябва да отслабят руската икономика. Русия е изключена от Г-8, което също цели ерозирането на икономическите връзки между нея и Европа и изолирането на Москва. На практика обаче, както посочва Рембо,  тази политика на Запада само е стимулирала икономическото и военно-политическото сближаване между Русия и Китай, а руските контрасанкции са довели до значителни финансови загуби на европейските компании, работещи на руския пазар. В резултат, по думите на автора, европейците са се оказали в ролята на "глупави мюрета в мошеническата атлантическа игра".

Анализирайки стартиралата в резултат от последните кризи "вяло развиваща се студена война", авторът смята, че тя радикално се различава от предишната студена война между Запада и съветския блок. Според него, характерен за онзи период е бил военно-политическият силов баланс на двата противопоставящи се "лагера", основаващ се на взаимното разбиране за недопустимостта на глобален военен конфликт. В момента светът вече не се съобразява със следвоенните правила, формулирани от ялтенските споразумения от 1945. Сегашното противопоставяне между Русия и нейните съюзници, от една страна, и САЩ и водещите западни държави - от друга, се развива в новите, променящи се условия, които "Атлантическата империя" (Рембо я квалифицира като "болна") би искала да увековечи като "американския момент". Както посочва авторът, в резултат от тези действия се формира нестабилна и опасна международна ситуация, в която "вече не действат никакви правила и закони".

Заключение

В заключение, следва да отбележим извършения от автора на книгата дълбок анализ на процесите, осъществяващи се в Големия Близък Изток и света, като цяло, който се основава на отличното му познаване на конкретния фактически материал, както и на неговия независим подход към оценката на целите на Запада по отношение на арабско-мюсюлманския свят и Русия. Бихме могли да приемем по-голямата част от изводите, които прави Рембо, може би с изключение на прекалено идеализираното му възприемане на вътрешнополитическата ситуация и международното положение на Русия. Така, в книгата му не се разглеждат проблемите, свързани с еднастранчивата експортно-суровинна ориентацията на руската икиномика, прекалено големият разрив в доходите между свръхбогатото абсолютно малцинство и останалата част от руското общество, нарастването на негативното влияние на ислямския фактор, зависимостта на външната политика от интересите на едрия експортно-суровинен бизнес и, като резултат от това, липсата на ясно формулирана насоченост на тази политика, което се отразява негативно и върху формирането на блока на съюзниците на Москва. Впрочем, авторът вероятно въобще не си е поставял за задача да анализира всички тези въпроси. Независимо от това, книгата на Мишел Рембо несъмнено ще бъде изключително полезна и интересна както за специалистите по Изтока, политолозите, дипломатите и специализираните журналисти, така и на всички, които искат да разберат какво всъщност се случва в Големия Близък Изток и да стигнат до фундаменталните причини и механизми на съвременната глобална политика.

 

* Старши научен сътрудник в Института по изтокознание на Руската академия на науките

{backbutton}

 

Solingen, Etel. Comparative Regionalism: Economics and Security. 304 p. London and New York: Routledge, 2015.

Преди няколко месеца, едновременно в Лондон и Ню Йорк, се появи новата книга на известния американски изследовател и експерт по проблемите на регионализма и интеграционния процес, бивш председател на Асоциацията за международни изследвания и професор в Калифорнийския университет Етел Солинген "Сравнителен регионализъм: икономика и сигурност". В тази своеобразна енциклопедия на съвременната компаративистика се анализират ключовите въпроси на политическата и икономическа регионализация, източниците и резултатите от локалните конфликти, както и потенциалът и перспективите на интеграционното строителство в различните части на света. При това авторката демонстрира зле прикрито пристрастие на първо място към неевропейските регионални формирования. В новата и книга се преосмисля външната и вътрешна политика на най-големите регионални държави, икономическата и политическата ситуация в тях, развитието на демократичните институции, влиянието на многостранните регионални структури, споразумения и инициативи върху вътрешно- и външнополитическите приоритети на държавите, както и глобалните политико-идеологически тенденции.

Тематичният фокус на Солинген не се ограничава в рамките на определени региони или проблеми. Напротив, тя засяга широк спектър от въпроси: от регионалните и глобални ефекти на демократизацията в Близкия Изток, Източна и Югоизточна Азия до възхода на Китай и от отношенията между държавите в Европейско-Средиземноморския макрорегион до проблемите на ядрената сигурност. При това се акцентира върху "осъзнаването" на вътрешнополитическите стратегии на разглежданите от авторката държави за да се изясни по-добре влиянието от политичeската и икономическа глобализация върху динамиката и бъдещето на регионалната конфликтност и/или сътрудничество.

Всъщност книгата на Солинген е антология от научни статии, писани по различно време, чието съдържание е актуализирано съобразно реалностите в края на 2014. Авторката подчертава, че в центъра на изследователския и интерес са най-вече неевропейските процеси. Както е известно, в основата на класическите анализи на интеграционните процеси обикновено се поставя опитът на европейския регионализъм, тъй като дълго време липсваше адекватен емпиричен материал извън рамките на Европа. Днес обаче ситуацията е коренно различна и в книгата е представена алтернативна визия за характера на интеграционните процеси.

Анализирайки комплексните структурни връзки на междудържавно и наднационална ниво в регионите, където преобладават развиващите се страни, авторката посочва, че от ключово значение за разбирането на понятийната картина на света са термините "международен" и "регионален“ ред. Отказът и да акцентира върху донякъде идеалистическите теории за европейската интеграция се диктува и от необходимостта за по-дълбок анализ на причините за сближаването между държавите в такива вътрешноконфликтни региони, като Източна и Югоизточна Азия, Близкия Изток и Латинска Америка.

Новата книга на Етел Солинген съдържа четири глави (предшествани от обширен увод), посветени на четири големи групи въпроси:

- глобализацията, икономическите реформи и вътрешнорегионалните отношения и връзки;

- степента на влияние на демократичните институции върху процесите на регионализация;

- корените на формирането, вътрешната структура, моделите на регионалните институции и последиците от тяхното функциониране;

- основните алгоритми за гарантиране на регионалната сигурност.

В монографията са включени и множество нагледни схеми, позволяващи по-добре да бъдат разбрани аргументите на авторката (по-голямата част от регионалните емпирични данни се съдържат в специални таблици, включени в приложението към нея).

Глобализация и регионализация

В първата глава ("Глобализацията, икономическата реформа и регионалните отношения") се съдържа интерпретацията на авторката на структурата и логиката на регионалните интеграционни процеси. В основата и е богатият емпиричен материал, включващ многобройни примери за развитието на регионализма/интеграционните процеси в Близкия Изток, в Източна и Югоизточна Азия, в Латинска Америка и, накрая, в Европейско-Средиземноморския макрорегион. Отправна точка в аналитичната конструкция на Солинген е фиксирането на факта на "интернационализацията на държавния модел", т.е. нарасналото влияние на международните процеси върху вътрешнополитическата ситуация, чрез ограничаването и премахването на икономическите бариери и излизането на международните пазари и проникването на чуждестранния капитал, инвестиции и технологии. Като последица от това се извършва мащабна трансформация в структурата на заетостта на населението, приходите и цените, както и в предоставянето на обществени услуги. Промените засягат и държавния сектор, който все повече усеща императивите на разнообразните глобални режими, включително в сферата на сигурността, защитата на гражданските права и опазването на околната среда. Според авторката, последица от нарастващата интернационализация за групите от разположени в близост една до друга държави е появата на своеобразно бифуркационно разклонение: възможността да се формират два типа междудържавни регионални алианси: екстравертни и интровертни (т.е. вътрешно или външно ориентирани), в зависимост от степента на затвореност/откритост на вапросния алианс към новите тенденции (с. 66).

На свой ред, вътрешнодържавните институции на въпросните страни също могат да оказват съществено влияние върху външната среда. Това става посредством синергичния ефект от формулирането на единни или сближаващи се външнополитически стратегии на локално, регионално и глобално равнища. Доколкото политическият елит на всяка държава е заинтересован от максимизирането на влиянието си, процесите на разпределяне на националните ресурси и дефинирането на икономическите и политико-идеологическите интереси на държавата, екстравертните ("интернационализиращите се") алианси залагат на онези "агенти", които са в състояние да повишат "откритостта" на националната икономика за външните субекти: компаниите от ориентираните към износ сектори на икономиката, висококвалифицираната работна ръка (и, в частност, тази ангажирана с научно-изследователска и опитно-конструкторска дейност), конкурентоспособните селскостопански отрасли, както и финансово-икономическите институции (централните банки и резервните системи, финансовите министерства и търговско-икономическият сектор). При интровертните ("национално-етатистки") режими пък се наблюдава обратният процес. Поощряват се компаниите от импортозаместващите отрасли на индустрията и селското стопанство, държавните корпорации и търговските банки с голям дял държавно участие. Нещо повече, върви процес на съзнателно формиране на модел на "регионална автаркия" чрез стимулирането на интегрирания военно-индустриален комплекс, лоялните бюрокрации и националистическите, етнически и религиозни движения с патриотичен (а понякога и откровено популистки) характер (с.52-54).

Различните типове алианси и регионални групировки детерминират и различни типове регионален ред, които Солинген нарича "идеални типове регионализъм". Така, екстравертните държави са склонни към създаването на регионални модели и институционализиращи ги организации, които имат съзидателен, т.е. кооперативен характер. Авторката ги нарича "зони на мира". Напротив, регионите, опитващи да се "затворят" вътре в себе си, водят до появата на "зони на войната". И тъй като двете категории отразяват идеализираното схващане за една от парадигмите на интеграционните процеси, Солинген посочва и наличието на трети, смесен тип на взаимодействие между националните държави - т.нар. "зони на контролирания конфликт". Като характерен пример за двата "идеални" типа на взаимодействие тя посочва военнополитическата и икономическа ситуация в Югоизточна Азия ("зона на мира") и в Близкия Изток ("зона на войната") (с.95-99).

Развивайки оригиналната си интерпретация на теорията на регионализма, Солинген влиза в спор с неореалистичния подход към концепцията за силовия баланс. Според нея, той не обяснява последиците от действията на държавите, довели до формирането на "зони на мира" (включително на зони, свободни от ядрено оръжие), и реализацията на успешни и икономически ефективни стратегии за регионално сътрудничество в различни части на света.

В тази връзка, тя дава една доста специфична трактовка и на "дилемата на сигурността". Разглеждайки в исторически план два, първоначално сходни по вътрешнополитическите си характеристика, региони (Югоизточна Азия и Близкия Изток), авторката лансира една нова и нетипична за класическата теория на международните отношения теза, а именно, че при равни други условия на протичане на външнополитическите процеси, сходните алианси могат да се ориентират към различни, а понякога и съвършено противоположни, външно- и вътрешнополитически траектории на развитие. Причина за това са различните вътрешнополитически ориентири, които следват съответните национални правителства. Така, държавите от Близкоизточния регион залагат на модела на частично импортозаместване, което води до политическото им обособяване, "милитаризация" на икономиката, ръст на напрежението/нестабилността в региона и, като резултат от това, до нестабилност на държавния модел.

Азиатските държави, напротив, се ориентират към диверсификация на износа, максимално участие в глобалната търговия и отказ от прекаленото стимулиране на военно-индустриалния комплекс, което им позволява да избегнат политическата нестабилност и да постигнат относителна търговско-икономическа устойчивост (с.41). Тоест, авторката стига до извода, че "дилемата на сигурността" не е съвършена и има очевидни недостатъци.

Интересно е и виждането на Солинген за класическата антиномия "център-периферия". Според нея, участието в глобалната икономическа система има двойнствен ефект: то може както да налага определени ограничения на икономическия растеж на държавите от периферията, така и да генерира възможности за преместването им в т.нар. "център" на световния ред. Всичко зависи от вътрешнополитическото поведение на държавата (т.е. от избора и в полза на "автаркията" или на "открития пазар") и наличието на вътрешнополитически материални и идеологически ресурси, които да могат да бъдат мобилизирани за кратко време. Солинген дава за пример Китай, който съумява да се възползва от ситуацията и успешно да промени текущото разположение на силите. Тя посочва, че ръководейки се от "теорията за зависимостта" и стремейки се да избегнат т.нар. "ресурсно проклятие", някои държави успяват да постигнат невероятни успехи в рамките на регионалното икономическо сътрудничество.

В заключителната част на тази глава са представени основните модели на взаимна междудържавна и вътрешнодържавна подкрепа от страна на елитите, улесняващи формирането на стабилни алианси. Анализирани са последиците и резултатите от въвличането на развиващите се страни в глобалните процеси, които, на свой ред, косвено влияят върху вътрешнополитическата ситуация в държавите от разглежданите региони. Специално внимание се отделя на междудържавните алианси от смесен тип, формиращи т.нар. "зони на контролиран конфликт" (с.99). Авторката констатира съществуването на взаимна зависимост между степента на ангажираност на държавите в глобалния и регионален ред и стремежа им за сътрудничество и създаване на атмосфера на стабилност (а не на конфронтация и тотална милитаризация). Вярно е и обратното: че интровертните алианси са склонни към автаркия и политическа, икономическа и идеологическа автономия от международната политико-икономическа среда.

Регионалните измерения на демокрацията

Във втората глава ("Регионалните прояви на демократичните институции) е разширен аналитичният апарат и са детайлизирани последиците от въздействието на демократичните институции върху траекторията и машрутите на регионализма. Фокусът на анализа е поставен върху взаимодействието между демократичните и авторитарните институции, формулирането на оптималните външнополитически стратегии и влиянието на регионалните политически процеси върху формирането на съответния тип регионален ред, стимулиращ или сътрудничеството, или съперничеството (конфликта) между държавите (с.119). Акцентира се върху това, че съществува ясно разграничение между регионалните (междудържавни) и вътрешнодържавните политически процеси, като не се изключва възможността за "сътрудничество" (активно взаимодействие) между демократичните и авторитарните институции на национално и междуправителствено равнище.

В тази връзка, авторката анализира и най-интересните примери на регионално взаимодействие. Като "идеален тип зона на мира" тя избира региона на Югоизточна Азия, който според нея формира нов локален архетип Pax Asiatica, докато в ролята на "одиозна зона на войната" се изявява Близкоизточният регион, наричан от нея Bella Levantina. Солинген се спира на трите най-значими сфери, промените в които влияят върху характеристиките на регионалния ред: демокрацията (с.156), военните институции (военната мощ) и природата на държавата (т.е. политическият режим).

Прокарвайки паралел между промените, осъществени в държавите от двата региона от 50-те години на ХХ век до днес, в тези три контекста, авторката се опитва да обясни причините за локалните особености при формирането на конкретната система на регионален ред. Тя посочва, че моделите на алиансите в споменатите по-горе два региона имат общи черти. На първо място, те се опират на държавните институции, определящи степента на намеса на частния капитал в икономиката или пък пълното му изместване от държавата.

На второ място, военните институции в държавите от двата региона се използват като ефективен репресивен механизъм за политически контрол. Те определят обема на инвестициите във военно-индустриалния комплекс, ориентацията на неговата активност, както и степента на изместване на частните компании от държавните корпорации вътре и извън съответния икономически отрасъл.

На трето място, и двете форми на регионализъм, до голяма степен се опират на авторитарните местни режими, съумели, благодарение на експортноориентираната икономика да осъществят сериозни промени във вътрешнополитическия живот, които съдействат за появата на стабилни демократични институции. Пример в подкрепа на последната теза е възникването на "платформи" за регионално сътрудничество в Източна и Югоизточна Азия (АСЕАН и неговият Регионален форум по сигурността, или пък АТИС).

В Близкоизточния регион възможността за формирането на стабилни междудържавни институции (с изключение на Лигата на арабските държави) е ерозирана от липсата на реално междуправителствено сближаване, прикрита зад панарабската и панислямска реторика на местните национални елити. Нещо повече, в държавите от Близкия Изток се наблюдава прекалена "милитаризация" на политическата и икономическа сфери (за разлика от азиатските държави, където този процес има по-умерен характер). Структурата на външните доставки също не е диверсифицирана (доминира износът на ресурси), което поражда структурни дисбаланси в развитието на различните икономически сфери. Наблюдава се изтичане на капитали от неекспортноориентираните сектори на икономиката и "пренасищането" на ресурсните отрасли (заради високата им доходност) и военно-индустриалния комплекс (който традиционно е от стратегическо значение за държавата). За компенсирането на този дисбаланс се осъществява частично компенсиране на недостатъчните местни стоки и услуги с вносни аналози.

В крайна сметка, постигането на регионална стабилност, понижаване темповете на оръжейната надпревара и (като резултат от това) на траен мир в Близкоизточния регион се оказва невъзможно. Всички изброени по-горе фактори водят до превръщането му в "зона на конфликт", въпреки първоначалното наличие на всички предпоставки за формиране там на "зона на мира".

Най-интересна обаче е хипотезата на Солинген, поставяща под въпрос взаимната зависимост между демократизацията и стабилността на региона, а това означава и теорията за демократичния мир per se. В тази връзка тя анализира казуса на Израел, чиято относителна стабилност и сигурност е свързана на постигането на съответните споразумения с авторитарните арабски режими (с.158). В същата глава се разглеждат и взаимните връзки между политическата либерализация, икономическите реформи и промените в междуправителственото сътрудничество за разрешаването на многостранния арабско-израелски конфликт.

Интересна е и позицията на авторката относно процесите на регионализация в ислямския свят, особено на фона на събитията, свързани с "арабската пролет". Солинген се опитва да обясни процесите на специфичната, "клерикална" демократизация в региона.

В края на тази глава се анализира процесът на икономическа и политическа либерализация в Китай (с.164). Акцентира се върху специфичната роля на страната за създаване на необходимите условия за регионализма (т.е. за интеграционните процеси) в Източна Азия и за стабилния икономическа растеж, както и върху необходимостта от задълбочаването на американско-китайските отношения по всички ключови за двете държави направления.

Регионалните институции

Третата глава ("Регионалните институции: произход, структура и последици") представлява систематичен анализ на институциите и механизмите на регионализма и въздействието им върху регионалния междудържавен ред. Авторката подчертава, че екстравертните "интернационализиращи се" региони са склонни към кооперативно поведение, но не заради регионалната военнополитическа и финансово-икономическа интеграция по западен (европейски) модел. По правило, при тези "платформи" отсъства стремеж за обособяване и изграждането на външна "защитна ограда". Напротив, за тях е характерно привличането на чуждестранни инвестиции, осъществяването на вътрешни икономически реформи с цел намаляване на външните търговски бариери и ограничаване на разходите на военно-индустриалния комплекс. Солинген подробно описва всички механизми на ориентираната навън регионализация и онези проблеми, които могат да възникнат в импортозаместващите отрасли на икономиката в резултат от конфликта на интереси, породен от протекционистките мерки на националното правителство. В резултат държавата е принудена да търси консенсус и да изглажда противоречията по конфликтните въпроси в името на "общото благо", което намира израз и в избора на интеграционната и стратегия.

Авторката се опитва да структурира съществуващите теории за регионализма (интеграцията) в единен научнодисциплинарен комплекс (с.175). Според нея, характерът и "силовият" (т.е. съвкупният военнополитически и икономически) потенциал на доминиращия национален алианс могат да обяснят причините за възникването (произхода) на регионалната "платформа", да окажат влияние върху окончателната форма на организация на регионалното сътрудничество и да се окажат определящи за последиците (ефекта) от регионализацията. За целта обаче, анализаторът трябва да е наясно със следните характеристики на въпросните алианси:

-достатъчно ясно ли са обозначени интересите и налице ли е осезаема полза от сътрудничеството за всеки участник във въпросното обединение?

- под каква форма се реализира моделът на партньорство и дали е налице синергиен ефект от взаимодействието още на ранния етап на сътрудничеството?

- доколко големи са транзакционните разходи за формирането на отделните органи на институцията на регионализма (интеграцията)?

Въз основа на тези критерии Етел Солинген формулира собствената си концепция за теорията на регионализма. Тя анализира рамките на четири регионални организации: АСЕАН, Форума на АТИС и Форума на АСЕАН - по отношение на Източна и Югоизточна Азия и Азиатско-Тихоокеанския макрорегион, като цяло, и Лигата на арабските държави - по отношение на Близкоизточния регион. Анализът на всички форми на регионализма е осъществен съобразно описаната по-горе методика (с.196). При това авторката стига до изводи, които се разминават с редица постулати на класическата теория на международните отношения (например с неореализма, който не може да обясни интеграционните процеси в Югоизточна Азия при съществуващия там силов баланс). С помощта на много нагледни данни се показва, че регионалните институции извън Европа са съвсем нормално явление и, че интеграцията е възможна и без "сляпото" догматично копиране и следване на европейския интеграционен модел.

В края на тази глава е представен кратък, но съдържателен анализ на интеграционните процеси в Европейско-Средиземноморското макрорегионално пространство (с.206-210). Потвърждава се значението на трите основни фактора, съдействащи за укрепването на междудържавното сътрудничество в четирите разглеждани от автора региони: "ориентираните навън" икономически реформи, процесът на демократизация и нарастващата роля на регионалните институции.

Регионалната сигурност

В последната глава ("Регионалните траектории на сигурността") се прави оценка на основните направления на външнополитическия курс във военната сфера и се предлага логическа рамка на ядрената сигурност в Източноазиатския и Близкоизточния региони. Авторката прави кратък преглед на историята на ДНЯО и военнополитическия избор на отделните държави за създаване на национална ядрена мощ или пък за отказа от това (с.234). Солинген смята, че методологията на анализа на междудържавните алианси ще позволи да се обясни логиката на поведението на държавите във всяка конкретна ситуация.

И тук авторката влиза в спор с неореалистите, според които военнополитическият потенциал представлява ключов фактор, а държавите се ръководят от принципите на анархията, "самозащитата" (т.е. решаването на проблемите със собствени сили или с помощта на временни, а не постоянни, съюзници) и баланса на силите на международната сцена (с.217). Тя смята, че следва да се отчита и вътрешнополитическия модел на държавата, националните елити и групите за натиск в нея, като по този запълва теоретичната празнота в методологичната и функционална база между теорията на международните отношения, сравнителната политология и политическата философия, опиращи се на осмислянето на вътрешнополитическите процеси.

"Несигурността" (т.е. нестабилното състояние на националната сигурност) често се оказва необходимо, но недостатъчно основание за една държава да се опита да придобие ядрен статут. Нещо повече, налице са и изключения, когато държавата може и без наличието на видима външнополитическа заплаха активно да развива ядрената си програма, ерозирайки основите на режима на неразпространение. Като примери са посочени отделни латиноамерикански и арабски държави през 70-те и 80-те години на ХХ век (с.221).

Под въпрос е поставена и ефективността на "ядрения чадър" в качеството му на "гарант" за сдържането и "непреодолимо препятствие" пред създаването на собствено оръжие за масово унищожаване от потенциалния противник. Според Солинген, външнополитическото поведение до голяма степен се определя от характера на вътрешнополитическия модел (пример за което са Северна Корея, Ирак, Либия и Иран). Впрочем, тя критикува и постановките на неолибералния институционализъм, чиито привърженици не са в състояние да дадат емпирични (т.е. количествени и качествени) доказателства за ефективността на ДНЯО (с.223). Освен това авторката смята, че държавите са склонни да се присъединят към режима на неразпространение заради вътрешнополитическите си интереси и вътрешния силов баланс, а не заради привързаността си към общите ценности и норми.

Социалният конструктивизъм обаче, също не е съвършен, тъй като не обяснява политическата индиферентност и "моралното безразличие" на отделни страни към ядрените опити в държави от Южна Азия и дори към очевидните нарушения на режима на неразпространение от страна на Израел, Северна Корея или Иран. В тази връзка се дава за пример принципният отказ на Япония да разработва оръжия за масово унищожаване. Към сходно поведение се придържат и Южна Корея и Тайван, възползвайки се от партньорските си отношения със САЩ (с.239). Анализира се и идеята за слабата зависимост на "ядрения избор" от продължителното функциониране на устойчиви демократични институции (пример за което са Индия и Израел). Тоест, авторката стига до извода, че липсва пряка връзка между либералния вътрешнополитически избор и отказа от ядрено оръжие и лансира хипотезата, че изборът в полза на ядрения или безядрения статут на конкретна държава зависи от типа на регионалния алианс, към който тя принадлежи (при наличието на активни регионални интеграционни процеси) или от това, дали въпросната страна е избрала да следва "екстравертен" или "интровертен" модел на развитие.

 

* Главен редактор на списание International Trends

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2021