09
Нед, Май
24 New Articles

Да предположим, че американските „ястреби” постигнат своето и САЩ направят всичко възможно за да се противопоставят с военна сила, включително по суша, и унищожат Ислямска държава. Какво ще последва?

Отговорът на този въпрос изисква сериозен подход към резултатите от последните военни интервенции на САЩ в Големия Близък Изток. През 1991, когато президентът Буш-старши прогони армията на Саддам Хюсеин от Кувейт, американците триумфираха, искрено вярвайки, че са постигнали решаваща победа. Десет години по-късно Буш-младши надмина баша си, сваляйки талибаните в Афганистан, а след това разправяйки се окончателно със Саддам, при това го стори за рекордно кратко време - по-малко отколкото трае кандидатпрезидентската кампания в САЩ. След още десет години Барак Обама също се зае с освобождаването на региона, сваляйки либийския диктатор Муамар Кадафи, макар че този път САЩ се ограничиха само с въздушни удари. Както се изрази тогавашният държавен секретар Хилари Клинтън: "дойдохме, видяхме и той умря". Край!

На практика обаче, последвалите събития във всеки от тези случаи демонстрират фалша на първите декларации за успехи или очевидна победа. Навсякъде възникнаха неочаквани последици и усложнения, а "освобождението" се превърна в прелюдия към хронично насилие и хаос.

Дори самото съществуване на Ислямска държава днес, е окончателна присъда на иракските войни, водени от президентите Буш, всеки от които подстрекаваше и наследниците си – демократи, да действат по същия начин. На практика, и четирите последни американски администрации имат заслуга за сегашното състояние на Ирак, превърнал се в нефункционираща квазидържава, неспособна да контролира собствените си граници или територии, и в същото време - в своеобразен магнит и вдъхновител на терористите.

САЩ носят огромна морална отговорност за това състояние на нещата. Ако не беше неразумното американско решение за военна интервенция и окупация на една страна, която – независимо от престъпленията на управляващия я режим – нямаше нищо общо с нападенията от 11 септември, нямаше да се появи и Ислямска държава (ИД). Ако приложим известното правило „чупи – купи” към бившия държавен секретар Колин Пауъл, след като преди десетина години направихме Ирак на пух и прах, сега едва ли можем да твърдим, че нямаме нищо общо с възхода на ИД.

Фактът, че САЩ притежават достатъчно военна сила за да се справят с „халифата”, не подлежи на съмнение. Разбира се, и в Сирия, и в Ирак Ислямска държава демонстрира опасна способност да овладява и задържа под свой контрол големи пустинни зони с няколко населени места в тях. Тя обаче постигна тези успехи, действайки срещу немотивираните местни въоръжени сили, които в най-добрия случай не бяха и особено боеспособни.

В това отношение многословният и агресивно настроен редактор на Weekly Standard Уйлям Кристъл (известен неоконсерватор – б.р.) е съвършено прав, твърдейки, че добре въоръжен американски контингент от 50 хиляди души, ползвайки мощна въздушна подкрепа, би могъл самостоятелно да размаже ИД. При подобно развитие, освобождаването на различните цитадели на ислямистите като Фалуджа и Мосул в Ирак, и Палмира и Ракка – в Сирия, вероятно би било само въпрос на време.

В резултат от последните нападения в Париж, американското обществено мнение силно се наклони в полза на подобна военна ескалация. Практически всеки американски политик – може би с изключение на сегашния обитател на Овалния кабинет, предпочита да ескалира военната кампания на САЩ срещу ИД. Всъщност, защо не? Какво би могло да се обърка? Както казва Кристъл: „не мисля, че ще има някакви непредвидени странични последици, които да ни се отразят зле”.

Наистина очарователна перспектива! При положение, че е подложена на продължителния натиск на най-мощната армия, която светът е виждал някога, ние очакваме, че Ислямска държава ще постъпи по най-идиотския начин и ще концентрира силите си на едно място за да можем да ги унищожим по-лесно! Тезата на Кристъл силно напомня за първоначалната еуфория след операциите „Пустинна буря” през 1991, „Трайна свобода” през 2001, „Свобода за Ирак” през 2003 или „Зората на Одисей” (т.е. интервенцията в Либия) през 2011. Във всеки от тези случаи обаче, непредвидените странични последици от военните действия на САЩ се оказаха изключително неприятни. Навсякъде - в Кабул, Багдад или Триполи – противникът първоначално изглеждаше унищожен, но всъщност се оказваше, че е разпръснал силите си, или пък се е трансформирал и конфликтът продължава. Гаранциите, които дава Кристъл, че този път нещата със сигурност ще се развият по съвсем различен начин не заслужават сериозно внимание.

Мащабите на войната на поколенията

Защо възниква това повтарящо се несъответствие между предполагаемите и фактическите резултати? Защо очевидните ни успехи в сраженията редовно водят до по-голямо насилие и хаос? Преди да последват съветите на „експерти” като Кристъл, американците би трябвало да си отговорят на тези въпроси.

В тази връзка ще припомня, че непосредствено след 11 септември, професор Елиът А. Коен, който е сред най-забележителните военни теоретици в САЩ, характеризира конфликта, в който тогава влезе Америка като „Четвърта световна война” (очевидно приемайки студената война за Трета световна). Макар че този термин не получи широко разпространение (освен сред определени неоконсервативни кръгове), почти петнайсет години по-късно професорът от Университета „Джон Хопкинс” и бивш служител на Държавния департамент остава верен на себе си. В една статия за American Interest, писана непосредствено след последните нападения в Париж, той отново се връща към своята идея. „Събитията от 2001 бяха началото на Четвърта световна война, която продължава и в момента”. По-нататък той анализира някои от последиците от това, описвайки конфликта с наистина мащабни и запомнящи се термини.

В тази връзка ми идва на ум, че сравнението между сегашните ни проблеми в ислямския свят с изключително деструктивния глобален конфлист от миналия век е напълно погрешно. Да, съществува тезата, че в тази ситуация американците са длъжни изключително сериозно да обмислят всички свои действия.

За съжаление, в момента в американските интелектуални среди е налице очевидно неразбиране на това, какво всъщност означава „война”. Заради късата си историческа памет, погрешното използване и още по-погрешното му прилагане, ние успяхме да деформираме до неузнаваемост този термин. В резултат от това, за лаиците и невежите стана много лесно да говорят под път и на път, че „сме във война”.

Коен обаче е друг случай. Когато става дума за война, той няма никакви илюзии. Обръщайки се към тази тема, той я разглежда така, че да ни стане ясно, до какво води войната. В този смисъл, отстоявайки тезата си за Четвъртата световна война, той ни прави голяма услуга, макар и не точно тази, която е възнамерявал.

Кои ще бъдат отличителните характеристики на войната, която Коен смята за Четвърта световна? „Да започнем с нейната продължителност – посочва той – тази война ще се проточи до края на собствения ми живот, а вероятно и на този на децата ми”. Макар че американските политически лидери очевидно не са склонни да „обяснят, колко голям е залогът”, Коен говори за това съвсем директно. Според него, става дума – ни повече, ни по-малко – за американския начин на живот, при това не само за такива негови външни белези като рок-концертите и алкохолът, сервиран в ресторантите, но и за далеч по-фундаментални като свободата на словото и религията, равенството на половете и, най-главното, свободата да мислиш и да не се страхуваш.

Коен очевидно е критично настроен към склонността на администрацията на Обама да разчита на "терапевтичните бомбардировки, които дават известно леко облекчение, но оставят кървящи рани". Според него, времето на половинчатите мерки отдавна е отминало. Разгромът на ИД и "близките и движения" изисква от САЩ "да ликвидират много повече хора". Тоест, Вашингтон се нуждае от дългосрочна стратегия, но не за "сдържането", а за пълното ликвидиране на противника. Но дори и при нейното наличие, пътят към победата ще бъде дълъг, а постигането и ще представлява "продължителен, кървав и скъпоструващ процес".

Откровеността и прямотата, демонстрирани от Коен, са забележителни  и заслужават уважение. Ако описваме Четвъртата световна война така, сякаш вече участваме в нея, то унищожаването на ИД следва да се разглежда като краткосрочен императив, но едва ли тъкмо то ще сложи края на играта. Около Ислямска държава гравитират множество постоянно възникващи "родствени движения", на които САЩ също ще трябва да отделят внимание, преди да могат да обявят, че войната наистина и със сигурност вече е спечелена.

Изпращането на десетки хиляди американски военни за да разчистят Сирия и Ирак, както предлагат Уйлям Кристъл и мислещите като него, изглежда най-добрата рецепта за постигане на победа в рамката на една, единствена кампания. Победата в една продължителна война обаче, ще изисква далеч по-сериозни усилия. Коен е наясно с това и призовава останалите също да го осъзнаят.

И тъкмо тук опираме до същността на проблема. През последните най-малко 35 години, т.е. много преди 11 септември, САЩ бяха в състояние на "война" в различни райони на ислямския свят. И никъде не демонстрираха желание или способност да доведат нещата до край. Подходът на Вашингтон много прилича на лечението на рак с елементарна химиотерапия през първата година и с еднократна процедура на облъчване през следващата. Подобна "лекарска немарливост" е характерна за военната политика на САЩ в целия Голям Близък Изток в течение на няколко десетилетия.

Макар че може да има много причини за плачевните резултати от Иракската война през 2003-2011 и от все още водещата се война в Афганистан, нерешителността на Вашингтон при осъществяването на тези две кампании заслужава много висока оценка. А това, че мнозинството американци вероятно биха се възмутили от използвания от мен термин "нерешителност", просто отразява мащабите на техните заблуждания относно реалностите на войната.

В сравнение с Виетнам например, подходът на Вашингтон при осъществяването на двете кампании след 11 септември очевидно беше половинчат. Никъде САЩ не изпратиха достатъчно войски нито пък се задържаха достатъчно дълго за да постигнат предварително планираното. Да, ние ликвидирахме десетки хиляди иракчани и афганци, но ако победата в Четвъртата световна война изисква - както твърди Коен - да "пречупим гръбнака" на противника, ние очевидно не сме убили достатъчно хора.

Впрочем, самите американци също не са склонни да се жертват в името на идеята. В Южен Виетнам загинаха 58 хиляди американски войници, в името на оцеляването му като държава. В Ирак и Афганистан, където залозите бяха много по-високи, решихме да се откажем само след по-малко от 7000 жертви.

Американците биха изглеждали като пълни идиоти, ако вярваха на хора като Уйлям Кристъл, които и в момента продължават да им продават илюзии, внушавайки, че войната е нещо лесно и неособено опасно. Щеше да е по-добре да се вслушат в онова, което казва Коен, а той е наясно, че тя е тежка и отвратителна.

Каква ще бъде Четвъртата световна война?

В същото време, когато очертава практическите последици от „войната на поколенията”, Коен е по-малко откровен. Според него, тази четвърта за последното столетие итерация (т.е. повторение) на глобалния въоръжен конфликт не се развива особено добре за САЩ. В такъв случай, какво още (освен по-голямата решителност) ще ни е необходимо за да се върнем на верния път?

След 11 септември, мнозина високопоставени правителствени служители тръбяха, че трябва "да свалим кадифените ръкавици". На практика обаче, с изключение на добре известната политика, позволяваща изтезанията и изпращането в затвора без съответните законови процедури, кадифените ръкавици си останаха на ръцете ни. Затова нека видим, какво ще се наложи да променим, ако приемем за чиста монета концепцията на Коен за Четвъртата световна война.

За начало САЩ ще трябва да минат към нещо като военно положение, което би дало на Вашингтон възможност да събере по-голяма армия и да изразходва повече средства в течение на един много продължителен срок. Макар да мина доста време след като от националния ни политически речник изпадна думата "мобилизация", сега ще ни се наложи да я върнем. Защото ако действително вървим към война, която ще продължи поне едно поколение, ще се наложи в нея да бъдат ангажирани поне две (ако не и повече) поколения американци.

Нещо повече, ако победата в Чертвъртата световна война означава пълния разгром на противника, както подчертава Коен, ще е също толкова важно да гарантираме, че веднъж разгромен, врагът ни вече няма да може да се възстанови. Което пък означава забрана за армията на САЩ просто така да се изтегля от всяко отделно сражение, дори (особено тогава), ако то ни изглежда вече спечелено.

В момента, първостепенен приоритет за Вашингтон е разгромът на Ислямска държава. След като Пентагонът твърди, че ИД вече е загубила 20 000 бойци, а това не е довело на някакъв значим ефект, изглежда очевидно, че кампанията няма да приключи скоро. Но дори ако разчитаме, че тя в крайна сметка ще се окаже успешна, задачата за установяване на ред и стабилност в зоните, които в момента се контролират от ислямистите, ще си остане актуална. Най-малкото, докато не бъдат премахнати условията, позволили появата на организации като ИД. Не бива да очакваме обаче, че френският президент Франсоа Оланд или британският премиер Дейвид Камерън ще се нагърбят с тази неблагодарна работа. Несъмнено, това ще бъде задача на армията на САЩ. Което означава, че вариантът да си съберем багажа и да напуснем сцената става абсолютно нереалистичен.

Колко дълго трябва да останат на терен тези сили? Ако екстраполираме сегашното положение на САЩ в Ирак и Афганистан, става дума за поне четвърт век. И така, ако следващият 45-ти американски президент вземе решение да изпрати сухопътна армия срещу ИД, което изглежда вероятно, привилегията да приветства завръщането и у дома вероятно ще се падне на 48-ия или 49-тия обитател на Белия дом.

Междувременно силите на САЩ ще трябва да се справят с различните неопределени "родствени движения", които вече избуяват като плевели във все повече държави от региона. Афганистан (все още? отново?) ще оглави списъка на страните, изискващи военното внимание на Америка. Другите възможни зони ще включват такива огнища на ислямистката активност като Ливан, Либия, Палестина, Сомалия и Йемен, както и редица западноафрикански държави, където бунтовете и хаоса нарастват. Ако силите за сигурност на Египет, Пакистан и Саудитска Арабия се окажат неспособни (да не говорим за евентуалното им нежелание да го сторят) да потиснат особено активните радикални елементи в своите общества, една или няколко от тези страни също могат да се окажат сцена на мащабни военни действия от страна на САЩ.

С други думи, ефективното продължаване на Четвъртата световна война ще изисква от Пентагона да разполага с планове за действие при всякакви непредвидени обстоятелства, като паралелно с това натрупва активите, необходими за участието му в нея. Американските съюзници могат да ни окажат символична подкрепа (символичните действия са всичко, което те са в състояние да предложат), но САЩ със сигурност ще поемат основното бреме.

Колко ще струва Четвъртата световна война?

По време на Третата световна (т.е. студената) война Пентагонът поддържаше силова инфраструктура, позволяваща едновременното водена на "две и половина войни". Това означаваше че САЩ разполагаха с необходимите средства за да защитят Европа и Тихоокеанския регион от комунистическа агресия, като при това им оставаше известен резерв за непредвидени обстоятебства. Кампаниите на Четвъртата световна война едва ли ще са свързани с нещо подобно по мащаба си на нападение на Варшавския пакт срещу Западна Европа или на Северна Корея срещу Южна. Въпреки това, достоверните сценарии изискват американските сили да могат да се справят с военните структури "C" и "D", без да допускат възстановяването на структурите "А" и "В" в съвършено различни точки на планетата.

Макар че Вашингтон може да се опита по възможност да избягва мащабните сухопътни операции, разчитайки на въздушната си мощ (включително безпилотните летателни апарати) и елитните части за специални операции, следконфликтното умиротворяване ще изисква напрегнати действия от американския личен състав. Впрочем, сред най-очевидните поуки от предварителните фази на Четвъртата световна война е, че истинската работа започва едва след като приключат първоначалните сражения.

Силите на САЩ, които трябваше да осигурят контрола над Ирак след интервенцията през 2003, надхвърлиха 180 000 души. В Афганистан по времето на Обама, имаше до 110 хиляди души. В исторически план, това не е чак толкова много. В разгара на виетнамската война например, силите на САЩ в Южна Азия надхвърляха 500 000 души.

Със задна дата можем да отбележим, че армейският генерал (става дума за Колин Пауъл - б.р.), който преди интервенцията през 2003 твърдеше, че омиротворяването на следвоенен Ирак ще изисква присъствието на "няколкостотин хиляди военни" е бил прав. Същото впрочем се отнася и за Афганистан. С други думи, тези две окупации спокойно биха могли да ангажират между 600 000 и 800 000 души, при това на постоянна основа. Предвид стандартната практика на Пентагона за ротация на принципа "три към едно", предполагаща, че на всяко подразделение в страната се пада друго, което току що се е върнало, а третото се подготвя за разгръщане, става ясно, че говорим за минимално необходимо количество между 1,8 и 2,4 милиона военни само за осъществяването на две средноголеми кампании, като в тази цифра не влизат резервните войски, пазени за непредвидени ситуации.

С други думи, воденето на Четвъртата световна война ще изисква най-малко петкратно нарастване на сегашната армия на САЩ и то не като извънредна мярка, а за постоянно. Подобно количество може да ни стори прекалено голямо, но – както посочва и Коен, то всъщност е доста умерено, в сравнение с предишните световни войни. През 1968 например, т.е. в разгара на Третата световна (студената) война, американската армия наброява 1,5 млн. редовни военнослужещи, при това по време, когато населението на САЩ е по-малко от 2/3 от сегашното и когато джендърната дискриминация почти изключва приемането на жени на редовна военна служба. Тоест, ако днес следваха този модел САЩ би трябвало да имат поне двумилионна армия.

Дали при подобно развитие би могла да се запази сегашната схема на доброволна и платена военна служба е друг въпрос. Доброволците очевидно ще се сблъскат със сериозни проблеми, дори ако Конгресът увеличи материалните стимули, които след 11 септември включват редица щедри добавки към заплатата на военнослужещите. Либерализацията на миграционната полиика, предоставянето на гражданство на няколкостотин хиляди чужденци срещу съгласието им да служат известно време в армията, биха могли да помогнат в случая. Но, независимо от всички прилики с предишните три войни, участието в Четвъртата световна ще накара САЩ да възстановят наборната служба, което вероятно ще доведе до мощен приток от цветни и чернокожи имигранти-наборници. С други думи, прилагането на всички усилия за да се създадат необходимите условия за победа в Четвъртата световна война ще постави американците пред неприятен избор.

Бюджетните последици от увеличаването на въоръжените сили на САЩ на фона на постоянно осъществяваните „задгранични операции в специфична обстановка” (ако използваме терминологията на Пентагона), също рязко ще нараснат. Сложно е да пронозираме точно колко пари ще изисква бъдещият глобален конфликт, който ще се проточи през следващия половин век. За начало, предвид нарастналото количество на активно действащите военни сили, изглежда разумно да предположим, че сегашният бюджет на Департамента по отбраната, който е над 600 млрд. долара, вероятно ще се утрои.

На пръв поглед, бюджет от 1,8 трилиона долара годишно за отбрана изглежда смайващо. За да смекчат това впечатление, привържениците на Четвъртата световна война могат да приведат примери от историята. Така, по време на началните фази на Третата световна (студената) война, САЩ по правило отделят не по-малко от 10% от националния БВП за нуждите на националната сигурност. При положение, че днес американският БВП е над 17 трл. долара, вероятно няма да е чак толкова непостижимо Пентагонът действително да получи годишен бюджет от 1,8 трлн.

Разбира се, тези  пари трябва да дойдат отнякъде. В течение на няколко години от миналото десетилетие, воденето на войните в Ирак и Афганистан доведе до бюджетен дефицит от трилион долара. Сред последиците от това е, че в момента съвкупният държавен дълг надхвърля годишния БВП и е нараснал три пъти от 11 септември насам. Колко още дългове могат да натрупат САЩ, без това да навреди трайно на икономиката им е по-скоро въпрос от академичен интерес.

За да се избегне  превръщането на Четвъртата световна война в безкрайна поредица от неприемливи дефицити и рязко нарастване на военните разходи, ще са необходими или много по-големи данъчни приходи, или пък значително съкращаване на невоенните разходи, включително на скъпи програми като Medicare и социалните програми, а именно те се ценят най-много от средната класа.

С други думи, финансирането на Четвъртата световна война ще изисква компромиси, каквито политическите лидери мразят да правят. Днес нито една от двете големи американски партии не е готова за тези предизикателства. Малко вероятно е и, че изискванията за воденето на продължителна война ще ги накара да забравят за партийните си различия. Поне не и в момента.

Безумието на Четвъртата световна война

В статията си Коен посочва, че "трябва да спрем да говорим със заобикалки" и подчертава, че "следва да започнем да казваме истината на онези, които ще носят прякото бреме на новата световна война. Коен е прав, въпреки че самият той предпочита да не уточнява, какво точно ще изисква воденето на Четвъртата световна война от средния американски гражданин.

Тъй като САЩ са в година на президентски избори, откритите дискусии за перспективите на сегашното ни военно ангажиране в ислямския свят ще стават все по-актуални. Да се правим, че по-интензивните бомбардировки или интервенцията в още една или две държави ще дадат окончателен резултат не е просто заблуда, а откровена лъжа.

Според Коен, победата в Четвъртата световна война ще наложи далеч по-мащабни бомбардировки и интервенции, а след това и окупации в течение на дълги години на много държави от региона. В крайна сметка, на Вашингтон ще се наложи да се сражава не само с ИД, но и с нейните съюзници, разклонения, фанатици и наследници, които със сигурност вече са в готовност. А да не забравяме и Ал Кайда.

Коен предполага, че САЩ нямат избор - те или трябва да се готови да водят Четвъртата световна така, както трябва, или планетата ще потъне в мрак. Той не приема аргументите, че колкото по-дълбоко затъваме в Близкия Изток, с толкова по-голяма съпротива се сблъскваме; че колкото повече бунтовници избиваме, толкова повече създаваме, както и че неизбежното, ако не и умишлено убийство на невинни цивилни граждани само укрепва позициите на екстремистите. Тоест, Коен е убеден, че ако искаме да постигнем полижителен резултат, нямаме друг избор освен да продължим да воюваме.

На фона на призивите на Коен за мобилизация и готовност за продължителна война, американците би следвало да се замислят за последиците. Войната променя държавите и народите. Самият Коен е наясно, че Четвъртата световна драматично ще промени САЩ. Тя радикално ще разшири сегашните мащаби на контрол над обществото и ще ни превърне в "държава на националната сигурност", което разбира се включва предоставянето на извънредни пълномощия на различните агенции за сигурност. Тя ще пренасочи огромни средства за непродуктивни цели. Тя ще изисква милитаризацията на американския начин на живот, при това този процес ще бъде необратим. Внушавайки страх и пораждайки нереалистични очаквания за "идеалната сигурност", тя на практика ерозира американската свобода в името на нейната защита. Защото държавата, която след няколко десетилетия вероятно ще празнува Деня на победата над тероризма, ще бъде съвсем различна от днешните Съединени щати и материално, и политически, и културно, и морално.

Според мен, Четвъртата световна война на Коен е предложение за колективно самоубийство. Тезата, че не съществува никаква алтернатива на безкрайната война, не е израз на "суров реализъм", а отказ от държавността. Впрочем, свидетели сме на крайно парадоксална ситуация: без до го признават, САЩ вече са забъркани в нещо, много близко до световна война, което в момента се разпространява и в най-затънтените части на ислямския свят, разширявайки се с всяка изминала година.

Постепенно, стъпка по стъпка, тази безименна война вече доведе до безпрецедентно нарастване на правомощията и достъпа на апарата за национална сигурност. Тя вече изразходва огромни средства за непродуктивни цели и дори превръща в норма продължаващата милитаризация на американския начин на живот. Внушавайки страх и стимулирайки неосъществимите очаквания за "идеална сигурност", тя ерозира американската свобода в името на нейната защита, при това го прави буквално пред очите ни.

Коен с основание критикува безконтролната политика, която досега определяше очевидно погрешния начин на водене на войната. Истинският проблем обаче е в самата война и в убеждението, че само с нейна помощ Америка ще може да остане Америка.

За една богата и влиятелна държава, да стигне до извода, че няма друг избор, освен да се ангажира с практически постоянните въоръжени конфликти в отдалечените части на планетата е невероятно безумие. Властта дава избор. Като граждани, ние, американците трябва с всички сили да се противопоставим на аргументите, отричащи наличието на такъв избор. Лансираните открито от Коен или от безотговорните военни невежи твърдения в този дух могат само да увековечат това безумие, което и без това се проточи прекалено дълго.

 

* Професор в Бостънския университет, бивш полковник от армията на САЩ

{backbutton}

Благодарение на огромното си въздушно предимство, Русия успя да промени силовия баланс в Сирия. Това постижение обаче, трудно може да бъде конвертирано в успехи и по суша. За да постигне целите си, Москва има критична нужда от подкрепата на Иран, а в определена степен - и на Израел.

След интервенцията на САЩ в Ирак през 2003, балансът на силите в региона, където Багдад традиционно играеше ролята на геополитически противовес на Техеран, рязко се промени. Присъствието на американските войски в Ирак през 2003-2008 попречи за формирането на нова регионална система, начело с Иран и Турция, тъй като САЩ не позволиха на Иран да запълни създалата се ниша в Ирак, а на Турция - да навлезе в Иракски Кюрдистан. Експлозията на "арабската пролет" през 2010-2011 обаче, съвпадна с изтеглянето на войските на САЩ от Ирак и в Близкия Изток отново възникна вакуум във властта, при това в мащаби, непознати за съвременната история.

"Арабската пролет" разкри структурните дефекти в Ирак и Сирия (12 млн. сирийски и 5 млн. иракски бежанци) и провокира граждански войни в Либия, Сирия и Йемен. Паралелно се изостри и конкурентната борба между Турция и Иран. Всяка от страните претендираше да се превърне в модел за развитие на Тунис, Египет или Либия. Това съперничество се изостри още повече, когато "пролетта" се прехвърли в Сирия, където Техеран подкрепяше управляващия режим, а Анкара - въоръжената опозиция.

 

Разположението на силите в Сирия в началото на 2016

Разположението на силите в Сирия в началото на 2016

Легенда:
Фракции и алианси
Сирийско правителство и съюзниците му
Сирийски демократични сири
Бунтовнически алианс (ислямистка опозиция)
Ислямска държава
Оспорвани територии
Вертикално: Взаимни връзки

 

Предишният силов баланс

По време на студената война САЩ съдействаха за създаването на система от противотежести в Близкия Изток и прилежащите му зони: Индия срещу Пакистан, Етиопия срещу Сомалия, а вътре в Големия Близък Изток - Иран против Ирак и Израел срещу арабския свят. На свой ред СССР също въздействаше на тези двуполюсни отношения, подкрепяйки, повече или по-малко, една от страните в тях. Логиката на тези действия изискваше формирането на система, в която сравнително равните по сила играчи не си дават една на друга възможност да се превърнат във "водеща регионална държава". Впоследствие тази конструкция постепенно беше ерозирана. Първо, заради превъзходството на Индия над Пакистан и на Етиопия - над Сомалия. След това Иран на практика постави Ирак под свой контрол. Израел пък отдавна и необратимо надмина арабските държави по военния си потенциал.

Скоро след подписването на ядреното споразумение "три плюс три", Обама поиска да включи и Иран в списъка на американските регионални съюзници, наред с Турция, Израел, Саудитска Арабия и Египет. Ако залогът му се окаже оправдан, Вашингтон би могъл да контролира целия регион без да присъства пряко в него. Това пък ще му позволи да приключи успешно преориентацията си към Азия, където САЩ се готвят да се конкурират в района на Южнокитайско море с усилващия се Китай, създавайки нови противотежести на китайската мощ в лицето на Япония, Тайван, Южна Корея, Виетнам и други източноазиатски държави.

През последните две години САЩ формираха международна коалиция за борба с Ислямска държава (ИД), координирайки действията на авиацията си с тази на държавите от Персийския залив, както и с иракските сухопътни войски. Целта беше да бъдат накарани най-различни и конкуриращи се помежду си регионални играчи да се включат в борбата срещу ИД не само в Сирия и Ирак, но и извън тях, с цел създаването на нов силов баланс. Според този план, различните играчи в Близкия Изток ще се сдържат взаимно под надзора на САЩ и в резултат на американците няма да се наложи да осъществят сухопътна операция в региона.

Русия разглежда реализацията на този американски план като удар по собствените и международни амбиции. Осъществявайки военната си намеса в Сирия, Москва разчиташе да накара Техеран да заеме по-приемлива за нея позиция. Стратегическата заинтересованост на Русия от Иран на практика предполага две взаимноизключващи се неща. От една страна, руснаците не искат търканията между Вашингтон и Техеран да доведат до открито военно противопоставяне, защото Иран е основният партньор на Русия в Близкия Изток (освен Израел). От друга страна, Москва се опитва да не допусне и съществено подобряване на отношенията между САЩ и Иран, тъй като това би могло да доведе до стратегическо споразумение между тях. При подобно развитие, Русия може да се лиши от достъп до Персийския залив и "топлите морета". Предвид изострящата се регионална конфронтация между Техеран и Тел Авив, Москва помогна на иранците да следват паралелен на израелския курс. Преди да стартира сирийската си кампания, Путин се срещна в Москва с Нетаняху и на практика се споразумя с него за подялбата на сирийското небе. Казано на геополитически език, Русия стартира военната си намеса в Сирия за да запълни вакуума, възникнал след изтеглянето на американската армия от Ирак, както и за да ерозира плановете на САЩ да прокарат интересите си в региона.

Русия, Турция и Иран в геополитическия контекст

По време на студената война и Турция, и Иран изиграха важна роля за "геополитическата обсада" на СССР. Анкара контролира проливите Босфор и Дарданелите, а Техеран - Ормузкия пролив към Персийския залив. Тоест, достъпът на Русия до морските пътища зависи от тези две страни. Претенциите им към Москва датират още от времето на руските царе. Именно това беше и основният мотив за превръщането на Иран (по времето на шаха) и Турция в съюзници на САЩ, като в това си качество те също допринесоха за краха на Съветския съюз.

Разпадането на СССР избави Турция и Иран от заплахата от север. Сред края на студената война Турция остана в НАТО, а Техеран започна да се сближава с Москва, тъй като междувременно беше влязъл в конфликт със Запада след Ислямската революция през 1979. Държавите от триъгълника Русия-Турция-Иран се отнасят много подозрително една към друга, поради негативния си исторически опит, и никога досега не са постигали трайно взаимно разбирателство и координация на усилията си. Нещо повече, Турция и Иран винаги са били от различни страни на барикадата, ако не броим краткия период по време на студената война, когато и двете се оказаха съюзници на Запада срещу СССР. Този период приключи със свалянето на шаха през 1979. Предвид съперничеството между двете страни през последните пет века и съвсем краткия период на сътрудничество помежду им, можем да приемем, че Техеран и Анкара са стратегически противници.

Показателно е, че в исторически план турско-иранският сблъсък се изостря при наличието на две условия. На първо място, в отсъствието на великите сили от Близкия Изток (историческият опит с великите имперски държави, като Португалия, Царска Русия, Великобритания и САЩ). На второ място, при наличието на значително технологично превъзходство на Турция над южните и съседи или на Иран над Ирак - могат да се приведат множество примери още от Древността насам. И двете условия бяха налице в края на септември 2015, т.е. преди началото на руската военна намеса в Сирия.

Плановете на Русия

Военните успехи на доминираната от ислямистите сирийска опозиция през пролетта и лятото на 2015 застрашиха съществуването на режима в Дамаск. Американско-турското споразумение от юли 2015, позволяващо на САЩ да използват военновъздушната база в Инджирлик за нанасяне на удари срещу ИД, накара руснаците да се замислят. Дали САЩ ще използват базата само за борба срещу ислямистите, или ще разширят активността си, нанасяйки въздушни удари и по сирийския режим, както стана през 2011 в Либия? Освен това, относителната географска близост на близкоизточния регион и присъствието в редовете на ИД на джихадистки групировки от севернокавказките републики и Централна Азия представляваше пряка заплаха за сигурността на Русия. Оценките на Москва за заплахите се различават от тези, от които се ръководят САЩ и западните им съюзници. Освен това, Путин беше разтревожен от възможността Турция, Саудитска Арабия и другите държави от Персийския залив да убедят Обама да предприеме по-твърди мерки против сирийския режим.

От друга страна, след подписването на ядреното споразумение между Иран и групата "три плюс три" на 15 юли 2015, Москва имаше сериозни съмнения, че американците могат да се опитат да ускорят свалянето на Асад за да пречупят тенденцията към установяване на иранска хегемония в региона. И макар че Обама се въздържа от пряка военна интервенция срещу сирийския режим, Путин не виждаше достатъчно гаранции, че американците няма да размислят. В крайна сметка, появата на руските авио-космически сили изключи възможността за преки американски удари срещу сирийската армия.

Засега всичко сочи, че Русия възнамерява задълго да запази военното си присъствие в Сирия: количеството, качеството и мащабите на руските въоръжения излизат далеч извън рамките на обявената война срещу тероризма. Укрепването на отбраната на сирийското крайбрежие дава на руснаците идеални перспективи в Източното Средиземноморие и отлична възможност да влияят върху разположението на силите в Близкия Изток. Москва очевидно смята политическите последици и рискове за напълно приемливи, тъй като отдавна следи политиката на САЩ в региона и навреме усети желанието на Вашингтон да изтегли военните си части от него след като там бъде създадена нова система от сдържания и противотежести. Що се отнася до рисковете от задълбочаване на икономическите санкции срещу Русия, опитът сочи, че Москва е готова да ги изтърпи, ако вижда достатъчно геополитическа полза за себе си.

Руският план за политическо решение в Сирия

Путин е наясно, че въздушните удари по сирийската опозиция са ограничени във времето и зависят от постигането на политическо решение. Русия разбира също, че преговорите за политическо урегулиране могат да се провалят, защото е необходимо съгласието на всички ангажирани в конфликта страни. Москва се нуждае от обща платформа с Вашингтон за воденето на диалог за съдбата на своята "близка чужбина". От друга страна, САЩ не могат да минат без Русия, Иран и силите поддържащи режима в Дамаск при намирането на политическо решение. Колкото повече Америка се нуждае от Москва в преговорите за Сирия, толкова по-убедителна изглежда руската геополитическо логика и толкова по-големи са шансовете да се използват тези лостове за натиск върху САЩ. Тоест, присъствието на руската армия в Сирия позволява на Москва да запази позицията си в Близкия Изток и Северна Африка при провал на преговорите. В обозримо бъдеще руското присъствие не позволява да се разчита на свалянето на режима на Башар Асад с военни средства, защото това би било гигантска политическа загуба за Москва. Освен това, дислокацията на нейните ВМС и ВВС по средиземноморското крайбрежие, укрепва позициите на Русия на преговорите.

Башар Асад осигурява на руските военни необходимия "легитимен коз" за продължаване на операцията им, затова руснаците ще го защитават докато не се постигне приемливо за всички решение. Междувременно обаче, Москва беше подложена на усилващ се натиск след свалянето на нейния военен самолет от Турция. Освен това, доскоро военните успехи по суша не съответстваха на руското военно превъзходство във въздуха. Определена роля за това вероятно е изиграло използването от сирийската опозиция на американските противотанкови ракетни комплекси TOW. Следователно, ако сирийската опозиция получи достъп до съвременни средства за противовъздушна отбрана, тя би могла да нанесе осезаеми щети и на руската авиация. Напоследък обаче, има признаци, че ситуацията се променя в желаната от Москва посока, доказателство за което е и настъплението на сирийската армия в района на Алепо в началото на февруари 2016.

Русия се нуждае от такова политическо решение, което да гарантира нейните интереси и в същото време да удовлетвори противопоставящите се страни в региона. Това обяснява, защо на преговорите във Виена в края на 2015 беше обсъждан "преходният период", в течение на който сегашния сирийски президент Башар Асад ще запази позициите си. Путин добре разбира, че след пет години гражданска война, в която загинаха стотици хиляди сирийци, а милиони бяха принудени да напуснат родните си места, Асад не може да остане на власт до безкрайност. Русия отказва да приеме оставката му като предварително условие, но е склонна да гарантира, че след изтичането на преходния период, той ще се оттегли без да се опасява от съдебно преследване.

Плановете на САЩ

От гледната точка на Вашингтон, преговорите без предварителни условия са прекалено щедър подарък за Русия. Без да искат незабавното оттегляне на Асад, американците настояват ясно да се определи, още колко той може да остане на власт: шест месеца, година или година и половина. С оглед на тези условия, Вашингтон е заинтересован от разширяването на формата на преговорите, така че те да се превърнат в наистина международни, а не просто в диалог между САЩ и Русия, както предпочитаха руснаците. Показателно е, че въпреки възраженията на сирийската опозиция САЩ поканиха и Иран да участва в тях, разчитайки така да задълбочат спора между Москва и Техеран, кой да играе главната роля в Сирия и да държи "коза" с режима в Дамаск. Вашингтон е наясно, че Русия и Иран координират усилията си, но разчита на това, че интересите им невинаги ще съвпадат.

На теория, американците разполагаха със следните варианти.

Първият е да не предприемат никакви сериозни действия, които да променят баланса по суша в полза на едната или другата страна. При продължаване на военните операции, сирийският режим, с решаващата подкрепа на Русия и Иран, е в състояние да победи опозицията като това ще сложи край на гражданската война.

Вторият вариант е формирането на алианс с Иран и сирийския режим за борба срещу ИД, особено след терористичните нападения в Париж през ноември 2015. Този избор обаче, е свързан със значителни неудобства, включително заради негативната реакция на близкоизточните съюзници на САЩ. Нещо повече, подобен подход трудно би могъл да се възприеме от Белия дом, тъй като това сериозно ще влоши шансовете на кандидата на Демократическата партия да спечели президентските избори през 2016.

Третият вариант е, американските ВВС да започнат да атакуват сирийския режим, а обединените турско-саудитски части да предприемат настъпление по суша, което да доведе до свалянето на Асад. Обама никога не е разглеждал тази възможност в течение на петгодишната гражданска война в Сирия, дори когато Дамаск премина всички "червени линии". Освен това руската военна интервенция направи подобен избор много малко вероятен, защото това би означавало пряка военна конфронтация между САЩ и Русия.

Четвъртият вариант е оказването на постоянна подкрепа за въоръжената опозиция, което ще доведе до проточване на гражданската война и изтощаване на руските ресурси. Този вариант има множество подварианти - от недопускане руското превъзходство във въздуха да се трансформира в сухопътно настъпление, до продължаването на военните операции срещу ИД, вместо предоставянето на сирийското небе на Русия, както е сега. Освен това, САЩ биха могли да действат още по-агресивно, снабдявайки сирийската опозиция с преносими зенитно-ракетни комплекси, които да и позволят да сваля руските самолети.

Бих предположил, че Вашингтон ще предпочете именно последния вариант, тъй като това би разширило полето на по-нататъшните му действия, независимо дали ще става дума за планирането на приемливо за всички страни политическо урегулиране, или пък за осъществяването на военна ескалация посредством доверените американски партньори от региона.

Някои изводи

Изборът в полза на продължаването на конфликта е доста рискован, защото е много трудно да се прогнозира крайния му изход. Струва си обаче, да се опитаме да погледнем отвъд сегашния хаос за да видим, какъв би могъл да е редът, установен след него, както и за да разберем, какви тенденции за създаването на противотежести в Близкия Изток и в световния ред би могла да породи сирийската криза.

Пътят към окончателното урегулиране изглежда дълъг. Сирийският театър на военни действия е пренаселен с играчи, включително местни, регионални и световни. Променящият се военен баланс в различните градове и области винаги може да бъде обърнат от противниците, стремящи се да си гарантират благоприятни начални условия за политически пазарлък. Дори и окончателното разрешаване на конфликта неизбежно ще създаде нови регионални противотежести. Руското предизвикателство към САЩ също ще се измерва според крайния резултат.

Сирийската гражданска война има три измерения: глобално, регионално и локално. В заключение ще се опитам да анализирам първите два, доколкото случващото се може да промени много неща в световния  регионален силов баланс, докато логиката на местните въоръжени формации не е чак толкова важна.

Гражданската война няма да приключи след няколко срещи и кръгове на преговорите. Политическото урегулиране ще изисква повече време, доколкото конкуриращите се играчи винаги ще се опитват да обърнат баланса в своя полза.

Струва ми се, че дори с помощта на Русия и Иран, сирийската армия няма да успее напълно да смаже опозицията и да приключи войната. От друга страна, опозиционните фракции вече пет години не са в състояние да свалят режима на Асад, а след руската намеса това става още по-трудно. Тоест, едва ли военното противопоставяне ще излъчи ясен победител.

Сирийското небе става все по-тясно, защото е поделено между много държави - Русия, САЩ, Франция, Израел и Турция, към които в последно време се присъединиха Великобритания и дори Германия. Тоест, деескалацията във въздушното пространство, на която разчита Путин, не може да бъде гарантирана. За това говори нежеланието на САЩ и такива регионални държави като Турция и Саудитска Арабия да признаят руското въздушно превъзходство. Унищожаването на руския бомбардировач в близост до сирийско-турската граница може да стане прецедент. Повторението на Афганистан изглежда малковероятен вариант за Москва, но не бива да се изключва напълно.

Територията на Сирия вече е поделена между различните играчи (правителствената армия, Хизбула, шиитските милиции от Ирак и Иран, Свободната сирийска армия, ИД, Ан-Нусра, Ахрар аш-Шам, бригадите Фатих и т.н.). Ако разгледаме военната карта, ще видим, че в момента в Източна Сирия доминира ИД, а Западът - от Латакия по крайбрежието и на юг - до Дамаск и Ас-Суейда, се държи от правителството (с отделни огнища на съпротива вътре в тази територия). На север кюрдите контролират четири зони, простиращи се от границите с Турция и Ирак до Кобани, с известен вакуум между тях. "Зоната за сигурност", за която толкова настоява Анкара, всъщност цели да прекъсне връзката между териториите, контролирани от кюрдите.

Политическото урегулиране логично ще доведе до преразпределяне на силите между основните играчи, религиозните течения, етносите и полевите командири.

Дори ако бъде постигнато политическо решение, едва ли ще видим единна Сирия с централно правителство и управленски апарат. По-вероятно е разделянето и на автономни територии.

Предвид трансграничните племенни, етнически и религиозни връзки между съседите в Леванта и мозаечната структура на иракското и ливанското общества, разчленяването на Сирия ще породи ефект на доминото в Ирак и Ливан, тъй като вътрешните конфликти в тези страни са породени от същото религиозно разделение и разногласия.

Ще бъде изключително трудно всички тези последици да бъдат преодолени в краткосрочна перспектива, а те отразяват комплексния характер на сирийската гражданска война. Всъщност, не става дума само за Сирия, а за целия Левант и неговите нови структури.

Регионалните алианси в Близкия Изток са много нетрайни, а властта и силата са разконцентрирани и в този смисъл сирийската гражданска война не е изключение. Турция и Саудитска Арабия се стремят да балансират влиянието на Иран, като свалят режима на Асад. Освен тази обща цел обаче, между двамата сегашни съюзници съществуват многобройни разногласия и съперничество. Асад е подходящ свързващ компонент и дразнител за укрепване на алианса между Анкара и Рияд. И двете сунитски държави искат да станат регионални лидери. Турция разчита в Дамаск да управлява умерена ислямистка организация от типа на "Мюсюлмански братя", докато Саудитска Арабия би предпочела по-радикална алтернатива. Тези противоречия ще изплуват на повърхността, веднага след евентуалното отстраняване на Асад.

Анкара несъмнено ще продължи да работи за създаването на "зона за сигурност" в Северна Сирия, покрай турската граница, както и за укрепване на собствената си зона на влияние от Алепо до Идлиб. Създаването на въпросната зона до голяма степен ще зависи от алианса на Турция с Вашингтон. Всъщност, хипотетичната "зона за сигурност", предлагана от Анкара, цели да наруши целостта на кюрдските територии. В същото време обаче, нарастването на ролята на кюрдите в Сирия след края на гражданската война изглежда неизбежно, тъй като те вече контролират зоните с компактно кюрдско население по протежение на турската граница. Ако пък прибавим към автономната кюрдска провинция в Сирия и Иракски Кюрдистан, кюрдският фактор няма как да бъде игнориран в новата структура на Леванта. Това е огромно предизвикателство към Турция, с което няма да и е лесно да се справи.

Саудитска Арабия се стреми да прекъсне сухопътната връзка между Иран и Ливан за да ограничи иранското влияние. За целта е необходимо саудитските съюзници да продължат да контролират териториите в Източна Сирия, граничещи със Западен Ирак и населени предимно със сунити. Включването на тези земи, които в момента се контролират от Ислямска държава, в състава на териториално увеличеното Хашемитско кралство Йордания, не е невъзможно. Това ще се случи, ако вместо ИД, контролът над тази зона се поеме от друга групировка, лоялна на Саудитска Арабия и призната от световната общност. Основната пречка за подобно развитие е духовната връзка между саудитския уахабизъм и ИД.

В момента Иран е принуден да действа съвместно с Русия за да съхрани позициите си в Сирия. Урегулирането, произтичащо от сегашната ситуация, няма да се окаже катастрофа за Техеран, защото сирийският режим контролира "полезната Сирия", т.е. стратегическите области на запад - от Латакия по крайбрежието и на юг до Дамаск, както и някои зони на юг до Ас-Суейда, в които все още има няколко огнища на съпротива. Ако, с помощта на Русия и Иран, сирийската армия продължи географската си експанзия до края на войната, Техеран ще запази влиянието си върху значителна част от територията на Сирия. Освен това иранците доминират в Ирак и Ливан, затова подобен изход от сирийския конфликт ще сведе до минимум факта, че смяната на режима на Асад ще ограничи възможностите на Техеран да контролира Дамаск.

Израел има собствена визия за бъдещия модел в Сирия. Една разделена и отслабена Сирия едва ли би представлявала заплаха за него. Голяма е вероятността, че урегулирането на сирийската криза ще гарантира, че Иран и сателитите му няма да превърнат територията на страната в антиизраелски фронт. Правителството на Нетаняху ще се опита да използва ситуацията за да откъсне Голанските възвишения, окупирани през 1967, като този път постигне международно признание за статута им на северна територия на Израел.

За Русия, сирийската кампания е подобна на хазартна игра с непредсказуем резултат. Властовият вакуум в Близкия Изток и изтеглянето на САЩ вдъхновиха Москва да предприеме тази стъпка. Целта на руснаците - след политическото урегулиране на сирийската криза да постигнат взаимно разбирателство със САЩ по редица ключови въпроси, може да се окаже непостижима. Промяната на силовия баланс в Сирия, благодарение на превъзхождащата военновъздушна мощ е сериозен успех, но той все още не гарантира, че руското въздушно превъзходство ще се трансформира в стратегическо предимство и по суша. В това отношение Русия зависи в по-голяма степен от подкрепата на Иран и в по-малка - от тази на Израел, за да наклони в своя полза везните в регионалния силов баланс и да си гарантира едностранно превъзходство над Турция и Саудитска Арабия. Иран се сближи с Русия в контекста на сегашния конфликт, но едва ли е склонен да се ограничава само с това сътрудничество. Израел пък е стратегически съюзник на САЩ, затова координирането на действията му в Сирия с Москва е ограничено по своята продължителност и мащаби. От друга страна, Турция е член на НАТО и важен партньор на ЕС за разрешаването на имигрантската криза. Саудитска Арабия пък е мощна във финансово отношение държава, способна дълго време да подкрепя материално опозиционните сунитски групировки в Сирия. Влиянието и на глобалния петролен пазар е безспорно, като тя съзнателно понижава цените на петрола там, което е болезнен удар за руския бюджет.

Въпреки всички уговорки, съмнения и съображения относно изхода от хазартната игра, която Москва започна в Сирия, не би било логично да смятаме, че руските действия се диктуват единствено от стремежа за постигане на политическо урегулиране и използването им като коз в преговорите със САЩ по други важни въпроси. Затова нека игнорираме всички споменати по-горе съмнение и уговорки и предположим, че Москва ще продължи да отстоява заявеното от нея на преговорите за политическо урегулиране на сирийската криза. Да предположим също, че международното сътрудничество в борбата срещу ИД и глобалния тероризъм стане факт. Дали тогава Русия ще обяви, че е изпълнила задачата си и престава да се интересува от Сирия?

Няма никакви гаранции, че извоюваните с толкова труд предимства, няма да бъдат загубени, ако Москва се самоотстрани от Сирия. Което означава, че руснаците вероятно ще останат задълго по сирийското крайбрежие. В такъв случай се налага да си отговорим на следните въпроси: Какво ще бъде следвоенното устройство на Сирия? Кой ще финансира възстановяването на нейната икономика и ще получи най-изгодните поръчки? Кой ще гарантира сигурността на прилежащите зони? Кой и как ще се разпорежда със запасите от природен газ в сирийския шелф? Какви газопроводи и маршрути на газовите доставки от Иран или Катар ще пресекат границите на Сирия? Всички тези въпроси нямат и не могат да имат лесни отговори.

* Авторът е директор на Центъра за регионални и стратегически изследвания "Ал-Шарк" в Кайро, Египет

{backbutton}

В началото на февруари 2016 президентът на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани нареди на своята Демократическа партия да започне подготовка за референдум за обявяване на автономната област за независима държава. Тя включва и преговори с останалите регионални партии по въпроса. Впрочем, кюрдският лидер лансира идеята за независимост още по време на посещението си във Вашингтон през май 2015. Както е известно, сирийската гражданска война и възходът на Ислямска държава (ИД) в Сирия и Ирак съживиха кюрдското национално движение в региона, проблемът обаче е, че то съвсем не е единно.

Така коренното кюрдско население в сирийския Западен Кюрдистан води ожесточени сражения с ислямистките групировки, начело с ИД, докато кюрдите в Ирак са склонни да сътрудничат с тях и дори се солидаризират с Турция, която от доста време насам бомбардира сирийските им съплеменници. На свой ред, иранските кюрди продължават вече доста години да преговарят с Техеран и не се намесват в работите на останалите. От което пък следва, че лансираната от мнозина на Запад, включително от американския геополитик Ралф Питърс (в прословутата му статия "Кървави граници: как би изглеждал един по-справедлив Близък изток", публикувана през 2006 в Armed Forces Journal ) едва ли може да бъде реализирана на практика, предвид сериозните противоречия между кюрдските кланове, разделени от установените след Първата световна война граници на близкоизточните държави.

 

"Свободен Кюрдистан на картата на Ралф Питърс от 2006

 

Вътрешното разделение между кюрдите

Отказът на Башар Асад от тоталния контрол на режима над териториите на Западен Кюрдистан вдъхнови кюрдите в Турция да поискат същото от Анкара. Това доведе до началото на преговори (през февруари 2013) между турското правителство и Кюрдската работническа партия (РКК) и нейния лидер Абдула Йоджалан, излежаващ доживотна присъда. В същото време, Багдад на практика прекрати сътрудничеството си с Анкара, именно заради турската петролна търговия с иракските кюрди, осъществявана без каквито и да било споразумения с централното правителство на страната. Така, по един парадоксален начин едни и същи кюрдски кланове се оказват проблем за най-големите държави в Близкия Изток.

Междувременно стана ясно, че представители на Пентагона активно преговарят с ръководството на Иракски Кюрдистан за разполагането там на американски специални части, пак без да го съгласуват с правителството в Багдад. Турция пък още в края на 2015 изпрати по молба на Масуд Барзани танков батальон уж с цел "обучение на кюрдските въоръжени сили "пешмерга" в Ирак". Самият Барзани определя кюрдската автономия като "стратегически окоп" на Турция в Близкия Изток. Племенникът му Нечирван Барзани, който е премиер на Иракски Кюрдистан, също е протурски ориентиран и подкрепя Сирийската свободна армия и джихадистите в Ирак.

Тук е мястото да напомня, че Масуд Барзани, който е водач на Демократическата партия на Кюрдистан (PDKI), е и президент на Иракски Кюрдистан, разполагащ с широк автономен статут. След началото на американската интервенция срещу режима на Саддам Хюсеин, кюрдите доказаха, че са последователни съюзници на САЩ. В момента, самият Барзани, чиито втори президентски мандат скоро изтича и затова следва да напусне поста си, се опитва да си гарантира подкрепата на Вашингтон за да наложи промени в изборното законодателство, позволяващи му да остане държавен глава.

Между другото, още от самото начало на окупацията на Ирак американците направиха всичко за да го превърнат в постоянно огнище на нестабилност в арабския свят. Те продължават да се придържат към тази стратегия и днес. Така, веднага след като ИД завладя Мосул, САЩ официално декларираха подкрепата си за съпротивата срещу "Халифата", но на практика оказваха такава подкрепа само по определени направления. Те например започнаха да въоръжават племената в Северен Ирак и да подкрепят Кюрдистан. След свалянето на Саддам, американците се ангажираха с подготовката на новосъздадената иракска армия, но въпреки това тя претърпя унизителни поражения още в първите си сблъсъци с ИД. Според някои експерти, това се дължи на факта, че нейните американски инструктори съзнателно са я направили небоеспособна, вероятно опасявайки се, че тя може да се превърне в съюзник на Иран.

Освен това, днес съдбата на Иракски Кюрдистан до голяма степен зависи не толкова от политическите партии, колкото от чуждестранните петролни компании. Там например активно присъстват британската ВР, френската Total, американските Exxon Mobile и Gulf Keystone Petroleum и дори руската GazpromNeft Middle East B.V. Причината е, че именно в кюрдските райони, които макар и формално да са под юрисдикцията на Багдад, реално са подчинени на регионалните власти в Ербил, се добива 60% от целия иракски петрол. Тоест, интересите на Турция и САЩ да подкрепят кюрдските сепаратисти в Ирак са очевидни, също както е очевидно, че Масуд Барзани и доминираният от неговия клан Иракски Кюрдистан отдавна са забравили проблемите на съплеменниците си в съседните държави, където техните нови съюзници - турците, в течение на няколко години (т.е. преди руската намеса в Сирия) активно бомбардираха кюрдските селища.

Но макар че президентът на Иракски Кюрдистан Барзани поддържа добри отношения с Ердоган, а иракските "пешмерга" от време на време влизат в сблъсъци с РКК, не може да се говори за истинска война между турските и иракските кюрди. Още повече, че освен доминиращата в Иракски Кюрдистан Демократическа партия на Барзани, там има и други влиятелни политически сили.

Така например, общата численост на въоръжените формирования в Иракски Кюрдистан, т.е. т.нар. "пешмерга", е 200 хиляди души. Само половината от тях обаче са на Демократическата партия, 80 хиляди са части на Патриотичния съюз на Кюрдистан (ПСК), създаден от доскорошния президент на Ирак Джалал Талабани (сегашният иракски президент Фуад Масум също е негов член), а 20 хиляди са бойци на движението "Горан" (т.е. "Промени", обединяващо отцепници от Патриотичния съюз). Отношенията между РКК и Демократическата партия действително са много лоши (още повече, че турските кюрди не са забравили, как Барзани осигуряваше свои водачи, които да насочват турските военни части при атаките им срещу PKK), затова пък тези с Патриотичния съюз и "Горан" са по-скоро приятелски. Ето защо не може еднозначно да се твърди, че иракските кюрди са враждебно настроени към PKK.

Що се отнася до членовете на клана Барзани, Анкара с основание ги смята за "правилните кюрди". Самият Ердоган положи големи усилия за установяването на тесни отношения със семейството на Барзани, което, на свой ред е силно заинтересовано - особено икономически - от сътрудничеството с Турция. Само че енергоносителите, който кланът изнася през международния петролно-газов терминал в турското средиземноморско пристанище Джейхан минават през територията, контролирана от РКК, чиито бойци периодично взривяват използваните за целта тръбопроводи.

Сирийските кюрди

Както е известно, по време на т.нар. "арабска пролет", в началото на февруари 2011 посредством мрежата Facebook в Сирия беше обявен "ден на гнева", като в тази инициатива се включиха и кюрдските активисти, участващи в демонстрациите срещу режима в северозападната част на страната. Затова, когато през октомври същата година един от водачите им Машаал Таммо беше застрелян в дома си от маскирани убийци, мнозина негови привърженици сметнаха, че за смъртта му са отговорни специалните служби на сирийския режим. На неговото погребение се стекоха над 50 хиляди души, влезли в открит сблъсък със силите за сигурност, в резултат от което имаше петима убити. Тогава синът на Машаал Таммо - Фарес, обяви, че убийството на баща му е "последният пирон в ковчега на Асад", а кюрдите станаха част от въоръжената опозиция на режима. През ноември 2013 кюрдските движения в Североизточна Сирия обявиха създаването на преходна автономна администрация. В нея влизат три окръга - Кобане, Африн и Хасака. Те настояват Сирия да стане федерална държава. По-късно обаче, когато стана ясно, че външните спонсори на сирийската опозиция залагат на Ислямска държава и подобните и джихадистки формации, кюрдите прекратиха преките сблъсъци с армията на Асад, а след известно време дори се превърнаха де факто в негови съюзници. Причината за тази трансформация е проста - за привържениците на "халифа" Ал-Багдади, кюрдите са "неверници", което оправдава масовите убийства и унищожаването на кюрдските селища от страна на ислямистите. Въпреки настъпилите промени обаче, САЩ продължават и в момента да финансират Западен Кюрдистан, следвайки принципа "разделяй и владей".

Разбира се, в сравнение с иракските кюрди, сирийските са много по-слаби във военно отношение и не разполагат с толкова големи собствени източници на финансиране, освен това са подложени на постоянните въздушни удари на регионалния съюзник на Барзани - Турция. На този фон, идеята за създаването на "Голям Кюрдистан", който за начало да обедини населените с кюрди територии в Сирия и Ирак, придобива все по-илюзорен характер, още повече, че Вашингтон изглежда по-склонен да подкрепи създаването на отделна кюрдска квазидържава в Сирия, като част от плановете си за ликвидирането на унитарната Сирийска арабска република. В този контекст, позицията на Русия, която от есента на 2015 се намеси пряко в сирийския конфликт, изглежда доста сложна: от една страна кюрдските Отряди за народна самоотбрана (YPG - военно крило на Партията на демократичния съюз PYD) се сражават с ИД и насочват от земята ударите на руската авиация, от друга обаче, подкрепата за кюрдите може да влоши отношенията между Москва и президента Асад. Ето защо, когато на 10 февруари 2016 беше създадено представителство на сирийските кюрди в руската столица (иракските кюрди вече имат такова представителство), някои анализатори видяха в това знак, че Русия е склонна да признае официално разпадането на Сирия. Всъщност, това едва ли е така, защото сирийските кюрди не претендират за собствена държава, а твърдят, че са готови да останат в състава на Сирия, независимо дали тя ше се управлява от Башар Асад, "демократичната опозиция" или друзите, стига техните права и свободи да бъдат гарантирани от новата конституцията на страната (искане, с което Асад най-вероятно ще се съобрази).

Кюрдският въпрос в Турция

Както известно, кюрдският въпрос е най-остър в Турция, като разрешаването му в близко бъдеще едва ли е възможно: в момента режимът на Ердоган напълно се е отказал от прокарваната доскоро от самия него идея за преговори с РКК и се е ориентирал към тоталното ликвидиране на кюрдските бунтовници, които на свой ред нямат никакво намерение да се изтеглят от Турция. Според сегашното ръководство на PKK, най-реалистичен е проектът за Кюрдистан като един от субектите на бъдеща федеративна турска държава. Впрочем, още през 1997, т.е. преди задържането му, в един телевизионен мост от Лондон Йоджалан лансира идеята за решаването на кюрдския въпрос да се използва опитът на Северна Ирландия. В тази връзка е любопитна състоялата се през 2015 среща между северноирландския премиер Питър Робинсън и водача на иракските кюрди Масуд Барзани, на която двамата са дискутирали не само проблемите на националната идентичност, но и сътрудничеството между Иракски Кюрдистан и НАТО, чиито член е Турция - и то при положение, че съратникът на самия Барзани в "общото кюрдско движение за автономия" Абдула Йоджалан продължава да излежава доживотна присъда в турски затвор.

Всеки четвърти турски гражданин е етнически кюрд. Освен това обаче, има и други етноси, които са склонни да подкрепят кюрдските претенции, включително и с оръжие - например лазите (ислямизирани грузинци) или амшенците (ислямизирани арменци). Така че в страната действително има сериозен потенциал за гражданска война.

От средата на декември 2015 насам турската армия участва в мащабни бойни действия в югоизточната част на страната, където живеят компактни маси кюрдско население. След декларацията на президента Ердоган и премиера Давутоглу, че започва "освобождението на тези територии от бандитите", кюрдите обявиха война на Турция. На свой ред, Ердоган обеща, че операцията ще продължи до пълното прочистване на региона от PKK. В 17 града беше въведен комендантски час, а според експертите в страната не просто са налице отделни сблъсъци между армията и кюрдските партизани, а се води истинска гражданска война. Според вестник Hurriyet, в края на декември 2015 броят на принудените да напуснат домовете си заради сраженията между армията и РКК е надхвърлил 100 хиляди души. На свой ред, вътрешният министър Ефкан Ала обяви по същото време, че армията вече е "неутрализирала около три хиляди терористи", при положение, че правителството оценява общата численост на РКК на четири хиляди души.

На този фон, съобщенията, че иракското правителство може да започне да доставя оръжие на PKK звучат стряскащо за Анкара, тъй като за първи път официалните власти в една съседна на Турция държава обявявят военната си подкрепа за групировка, която турското правителство определя като най-големия си враг, т.е. може директно да се намеси в гражданската война в страната (по същия начин, по който самата Турция се намесва в гражданската война в Ирак).

Както е известно, през декември 2015 в Багдад се появи делегация на PKK, като според кюрдските медии, тя се е договорила с иракското правителство за получаването на военна помощ. Експертите смятат, че сред причините за това сближаване е както общата борба срещу Ислямска държава, така и влошаването на отношенията между Ирак и Турция. Горе долу по същото време, Селахатин Демирташ - съпредседател на прокюрдската Демократична партия на народите (HDP), която разполага с 59 депутати в турския парламент, посети Москва въпреки възражанията на официална Анкара и се срещна там с руския външен министър Лавров. HDP поддържа тесни връзка със сирийските кюрди, затова както коментира германският вестник Tagesspiegel евентуалният алианс между руснаците и турските кюрди може да се окаже изключително неприятна изненада за Ердоган, тъй като би извел на принципно ново равнище вътрешнополитическите проблеми в страната и дори би застрашил самото съществуване на Турция като унитарна държава.

В тази връзка, експертите напомнят, че през близо 40-годишното си съшествуване (тя е основана през 1978) PKK си изгради собствен мобилизационен ресурс. Тъй като доскоро кюрдите не разполагаха с големи количества оръжие, а и не им се налагаше да разгръщат големи военни контингенти, те обикновено подготвяха бойците си в лагери, разположени в турските и иракските планини (основните тилови бази, както и шабът на PKK се намират в планината Кандил в Северен Ирак), след което те се връщаха в своите села и градове и там чакаха указания. Смята се, че военното крило на PKK, което се командва от Мурат Карайълан, включва около 10 хиляди бойци. Ако обаче разполагат с достатъчно оръжие и сметнат, че ситуацията е подходяща турските кюрди могат да мобилизират до 100 000 души.

След началото на войната на сирийските кюрди среду Ислямска държава и Ан-Нусра, от турска територия в редовете на Отрядите за народна самоотбрана (YPG, т.е. военното крило на кюрдската партия Демократичен съюз) започнаха да се вливат бойци на РКК. Всъщност, истината е, че водещата партия в Сирийска Кюрдистан - Демократичният съюз е просто филиал на РКК.

До неотдавна, YPG разполагаше с около 50 хиляди бойци, но след като сирийските кюрди получиха оръжие от САЩ и обявиха мобилизация (например в Кобани), този брой вероятно вече надхвърля 70 хиляди души. Именно отрядите на YPG формират гръбнака на коалицията "Демократични сили на Сирия", създадена през 2015 под егидата на САЩ за настъпление срещу "столицата" на ИД - Ракка. Ако обаче, получат съответната заповед от Мурат Карайълан, бойците на PKK естествено ще започнат да се връщат в Турски Кюрдистан, като по някои данни този процес вече тече.

Впрочем, към силите на YPG следва да прибавим още две военно-политически формации на т.нар. йезиди (етнос, близък до кюрдите), действащи в района на Синджар (на сирийско-иракската граница). Става дума за около пет хиляди бойци. Тоест, налице е достатъчен потенциал, особено предвид факта, че кюрдите знаят как да воюват. Затова е обяснимо и защо американците залагат именно на тях в Сирия.

Според редица анализатори обаче, до края на 2016 темата за войната в Сирия може да бъде изместена в медиите от тази за гражданската война в Турция. В момента сраженията в нея се водят предимно в зоната, където се събират границите на Сирия, Ирак и Турция, т.е. в провинциите Хаккяри, Шърнак, Мардин и Диарбекир (неофициалната столица на турските кюрди). Географският им обхват обаче се разширява. PKK например обяви създаването на "демократична автономна зона" в провинция Тунджели, която дори не е в Югоизточна Турция, а в Централен Анадол. Там действат въоръжени бригади на племената "заза" (кюрдски субетнос, към който принадлежи и водачът на парламентарно представената прокюрдска Партия за демокрация на народите Селахатин Демирташ).

По улиците на неофициалната столица на турските кюрди Диарбекир от доста време насам постоянно присъства тежка военна техника, а от началото на февруари там се водят спорадични военни действия с използване на артилерия В редица населени места в едноименната провинция пък беше въведен комендантски час.

Активни бойни действия се водят и в град Джизре, където само за последните няколко месеца бяха убити 800 души, обявени за привърженици на РКК. Само за един ден (8 февруари 2016), в хода на поредната военна операция, бе обявено за гибелта на 60 бойци на организацията. И макар че западните партньори на Турция обикновено си затварят очите за случващото се в страната, дори те нямаше как да не реагират на поредния изключително жесток инцидент, при който турски военни разстреляха участващи в погребална церемония местни кюрди, което провокира намесата на върховния комисар на ООН по човешките права Зейд Раад ал-Хюсеин, който поиска от турското правителство да разследва инцидента. Отговор от Анкара обаче не последва.

Прогнозите са, че тези вълнения и бойни действия постепенно ще обхванат цяла Югоизточна Турция, като основната им цел изглежда е пълната деморализация на турските правителствени структури в градовете на Турски Кюрдистан. Впрочем, вече се водят стражения и в провинция Агръ, до връх Арарат, т.е. в близост до границата с Армения и Иран. За турската армия ситуацията се усложнява и поради факта, че опасявайки се от военен преврат, през последните години Ердоган изгони от нея много кадърни офицери и генерали, настройвайки голяма част от офицерския състав срещу себе си. От друга страна турските кюрди натрупаха сериозен боен опит, успешно сражавайки се с ислямистите в Сирийски Кюрдистан.

Тъкмо поради това, провелата се през декември 2015 в Москва среща между Демирташ и руския външен министър Лавров наистина е знаково събитие, още повече, че именно тогава беше съобщено и за предстоящото откриване на представителство на HDP в руската столица, станало факт на 10 февруари 2016. Последното вероятно е било шок за Ердоган, който мрази и HDP, и нейния лидер Демирташ (макар, че след като открито се меси във вътрешните работи на Русия, подкрепяйки в частност сепаратистките стремежи на част от кримските татари, турският държавен глава би трябвало да очаква адекватен отговор от Москва). За управляващите в Анкара, единствената разлика между тази партия и РКК, е че тя официално отхвърля въоръжената борба, иначе целите и задачите им са едни и същи. Междувременно, на 29 декември 2015 ръководството на HDP призова в Диарбекир за предоставяне на автономен статут на Турски Кюрдистан, което моментална беше квалифицирано от президента Ердоган като "държавна измяна".

 

Населените с кюрди зони в Близкия Изток

Кюрдите като повод за конфликт между Анкара и Вашингтон

Междувременно, кюрдите все повече се превръщат и в повод за зле прикрита конфронтация между Турция и САЩ, които смятат, че враждебното отношение на сегашните турски управляващи към тази общност пречи за разрешаването на сирийския конфликт. Както вече споменях, именно кюрдите бяха и си остават най-ефективните американски съюзници в региона. Тъкмо поради това, претенциите на Ердоган, който на практика поставя САЩ пред избора или той, или кюрдите, го превръщат в политически проблем дори и за Вашингтон.

В началото на февруари 2016 Wall Street Journal цитира високопоставени американски държавни служители, според които "нарастващата враждебност на Турция към кюрдските сили в Сирия, които са най-ефективните съюзници на САЩ в борбата им срещу ИД, ерозира усилията за по-интензивни военни действия срещу тази групировка".

Самата Анкара нееднократно е заявявала пред Вашингтон, че кюрдските съюзници на САЩ в Сирия снабдяват с оръжие отрядите на РКК, които пък го използват на турска територия. Според Wall Street Journal обаче, американските власти смята тези твърдения за неоснователни.

Темата беше повдигната и по време на посещението на вицепрезидента на САЩ Джоузеф Байдън в Турция в края на януари 2016. На срещата си с него турският премиер Ахмед Давутоглу му е показал карта с посочени на нея пунктове, където според него сирийските кюрди предават оръжие на РКК. В отговор, членовете на американската делегация са заявили, че разузнаването на САЩ, което внимателно следи случващото се в региона, няма никакви доказателства за подобна мащабна контрабанда на оръжие, както и, че сирийските кюрди са съсредоточили усилията си за борба с ИД. Въпреки това турската страна е потвърдила "готовността си да бомбардира американските съюзници в Сирия, ако оръжейните доставки за РКК продължат".

Според авторите на въпросната статия във Wall Street Journal Дион Нисенбаум и Керъл Ли, "редица високопоставени американски държавни служители смятат, че турската позиция е сред най-големите препятствия пред намирането на политическо решение на проточилия се вече  пет години конфликт в Сирия, както и пред осъществяването на ефективна военна кампания срещу ИД".

В тази връзка си струва да напомня, че на 7 февруари 2016 турския президент Ердоган на практика призова Вашингтон да избере, дали иска да сътрудничи с официална Анкара или с кюрдите. Той, в частност, изрази възмущението си от посещението на специалния пратеник на американския президент в международната коалиция за борба с ИД Брет Макгърк,срещнал се с кюрдските милиции в сирийския град Кобани и е преговарял там с представители на Партията на Демократичния съюз (PYD). Преди това пък Анкара заплаши, че ще бойкотира мирните преговори за Сирия в Женева, ако на нея бъдат поканени и представители на PYD, което принуди специалния представител на ООН за Сирия Стефан де Мистура, да обещае, че те няма да присъстват там.

Показателно е, че коментирайки резултатите, постигнати от партньорите на САЩ в борбата срещу ИД, американските медии напоследък говорят не за Турция, а именно за сирийските кюрди и техните Народни отряди за самоотбрана (YPG). Както е известно, през последната година кюрдите успяха да поставят под свой контрол половината територия по турско-сирийската граница, прекъсвайки каналите за снабдяване на ислямистите. Според британския Independent, те вече държат цялата гранична зона между реките Тигър и Ефрат.

Въпреки недоволството на Анкара, американците твърдят, че ще продължат да подкрепят кюрдите, т.е. предпочитат да действат прагматично. В тази връзка, експертите напомнят, че САЩ и Израел винаги са подкрепяли кюрдското движение в Ирак и изиграха решаваща роля за създаването на автономен Иракски Кюрдистон, с което Турция е съвсем наясно. Що се отнася до сирийските кюрди обаче, доскоро в Анкара се надяваха, че като член на НАТО, Турция ще съумее да постигне някакво задкулисно споразумение със Запада, което да и развърже ръцете в Сирийски Кюрдистан. Това най-вероятно няма да се случи.

В началото на 2016 започна да се очертава ясно изразен руско-американски тандем относно бъдещото преустройство на Близкия Изток. Макар Москва и Вашингтон официално да декларират, че ще се придържат към принципа за съхраняване териториалната цялост на държавите от региона, истината е, че тове ще бъде много трудно, ако не и невъзможно. Вече са налице достатъчно данни, че в бъдещата конституция на Сирия, подготвена от президента Асад, сирийските кюрди ще получат автономен статут, докато иракските кюрди на практика вече са независими. Тоест, възможно е след неговото подновяване женевският процес за намиране на мирно решение на сирийския проблем да се трансформира в "кюрдски процес". В тази връзка, някои анализатори смятат, че още в близко бъдеще кюрдите могат да направят сериозна историческа стъпка към създаването на своя собствена държавност и, че този процес всъщност вече тече. На този фон Анкара продължава да се мята от една към друга крайност в своята външна политика, вземайки все по-необмислени решения. Ето защо не само в Москва, но вече и във Вашингтон, започват да смятат, че самата Турция постепенно се превръща в огнище на напрежение, а нейният президент Ердоган - в политически проблем, особено за своите съюзници. Сред примерите за това е случилото се след големия атентат в Анкара на 17 февруари 2016, когато терорист-камикадзе се взриви, убивайки почти 30 турски офицери. Както известно, правителството, без да представи някакви сериозни доказателства, моментално обвини за него сирийските кюрди, чиито Народни отряди за самоотбрана точно по това време бяха стигнали до основния транзитен център на подкрепяните от Турция ислямисти – град Азаз, само на пет километра от сирийско-турската граница.Както посочва американският геополитически анализатор Улсън Гунар, „предвид факта, че този атентат се случи в най-подходящото на Анкара време, можем спокойно да предположим, че турските специални служби са пряко замесени в него”. Така, веднага след взрива в Анкара, 500 сирийски бунтовници пресякоха турската граница и заеха позиции в обсадения от кюрдите град. Впрочем малко по-късно ги последваха и турски части, а турската артилерия предприе масиран обстрел на кюрдските позиции край Азаз. Тоест, не може да се изключва, че опитвайки да се измъкне от задънената улица, в която сам се вкара, Ердоган може да провокира регионален въоръжен конфликт. Проблемът обаче е, дали ще се реши да го стори без санкцията на Вашингтон, защото такава най-вероятно няма да бъде получена.

Залезът на мечтата за "Голям Кюрдистан"

В момента като Кюрдистан се обозначава обширна зона, разположена на територията на четири държави - Турция, Ирак, Иран и Сирия с население около 40 млн. души. За сравнение, числеността на кюрдите в Турция е над 20 млн., в Иран - 11 млн., в Ирак - 7 млн., а в Сирия - до 3 млн. Въпреки, че нямат своя държава, кюрдите разполагат с големи медийни холдинги, а кюрдските диаспори се ползват с влияние в бизнес средите на много държави в света, включително в САЩ, Германия и Русия. Но, въпреки че идеята за създаването на "Голям Кюрдистан" продължава да е много популярна сред тях, практическата и реализация изглежда много трудно постижима, ако не и невъзможна. Както става ясно и от изложеното по-горе, основната причина за това е пълното разминаване на интересите на влиятелните кюрдски кланове в различните държави от региона. От друга страна, макар че САЩ на официално равнище лобират за този проект и финансират кюрдските сепаратисти - от Диарбекир до Багдад, на практика те също не съдействат за осъществяването му. Що се отнася до възможността с това да се ангажира друга голяма външна сила, като Русия например, която от половин година насам е изключително активна в Близкия Изток, според повечето (включително и руски) анализатори, оказването на пряка въоръжена подкрепа на привържениците на "Голям Кюрдистан" едва ли би било разумен ход, защото хипотетичната кюрдска държава не само ще разруши статуквото на близкоизточните граници, но и директно ще доведе до ликвидирането на някои държави от региона. Освен това, в Москва са наясно, че проектът за "Голям Кюрдистан" касае не само иракските, сирийските и турските кюрди, но и тези в Иран, които САЩ вече се опитват да използват като геополитически инструмент, включително за да ерозират очертаващата се стратегическа руско-иранска ос.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

След края на студената война, в течение на две десетилетия, идеята за "Голяма Европа" - т.е. за интегрираното пространство от Лисабон до Владивосток - се ползваше с доста широка подкрепа. За да добием представа, до каква степен тя беше завладяла умовете е достатъчно да прочетем статията на руския президент Владимир Путин в германския вестник "Зюддойче цайтунг" от 2010. Днес обаче, дори такива убедени привърженици на концепцията за обединяването на континента, като бившия външен министър на Русия Игор Иванов, вече са по-склонни да говорят за "залеза на Голяма Европа". Определени политически кръгове в Москва пък се преориентираха към идеята за "Голяма Азия", т.е. за формирането на общо пространство от Санкт Петербург до Шанхай. Множеството сделки с Китай, като например договорът за доставка на най-новите руски изтребители Су-35 на стойност два милиарда долара, са нагледна илюстрация за преориентацията на Русия от Европа към Азия.

Този рязък завой на Москва на цели 180 градуса до голяма степен е резултат от рязкото влошаване на отношенията и със Запада, породено от украинската криза. Би могло да се каже, че това първоначално замислено в краткосрочна перспектива тактическо решение, се трансформира в дългосрочна стратегическа тенденция. Днес вече едва ли има смисъл да се говори за необходимостта от връщане към идеята за Голяма Европа. Колапсът на отношенията между Русия и бившите и европейски партньори превърна тази перспективна в невъзможна мечта. Разбираемо е и, че в Русия има политически сили, които са склонни да отидат още по-далеч: те вече не вярват нито в необходимостта, нито в целесъобразността на сътрудничеството с ЕС, разчитайки че Москва може да намери решение на проблемите си в Азия. Струва ми се обаче, че те бъркат.

Защо Русия се нуждае от Европа

Оптимистичната реторика прикрива наличието на няколко сериозни пукнатини по оста "Русия-Азия". На първо място, не е съвсем ясно, каква ще е руската реакция на нарастващото китайско присъствие в Централна Азия. Защото настъпателните действия на Русия в Източна Европа всъщност представляват нейната реакция на опитите за нахлуване в собствената и "сфера на влияние".

Вторият проблем е, че в условията на забавяне темповете на икономически растеж в Азиатския регион и изостряне на политическите противоречия там (пример за което е конфликтът в Южнокитайско море), перспективите за интеграция с Азия изглеждат неясни.

Третият и може би най-сериозен въпрос пък е, как точно Русия смята да преориентира икономиката си към Азия. Заради недостига на капитали и в момента се замразява изграждането на някои тръбопроводи в региона, а предвид прогнозираните ниски световни цени на суровинните ресурси, осъществяването на този тип активност още повече ще се усложни.

Всичко това са само различните измерения на общия проблем, с който се сблъсква Русия: нейните незападни партньори не са в състояние напълно за заменят Европа. Най-красноречивият пример в това отношение е Китай: така, макар Русия да разчиташе, че през 2015 обемът на двустранната търговия ще достигне 100 млрд. долара, на практика той се оказа с 27,8% по-малък, достигайки едва 64,2 млрд. - най-вече заради санкциите и спада на цените на петрола. Сравнително скромните обеми на търговията с останалите партньори от групата БРИКС, както и целият комплекс от проблеми, свързани със забавянето на глобалните темпове на икономически растеж и спада на цените на природните ресурси - всичко това показва, че намирането на приемлива алтернатива очевидно не е толкова лесно, колкото вероятно се е струвало на Москва.

Руските икономически проблеми са доста сериозни - както в краткосрочна, така и в дългосрочна перспектива. Както посочва и Владимир Путин, през 2015 БВП на страната е намалял с 3,8% и то на фона на понижаващия се курс на рублата. Тази икономическа криза само отчасти се дължи на европейските санкции, другата причина за нея е, че глобалният срив на цените на петрола очерта симптомите на далеч по-сериозен проблем, който не може да бъде решен с формирането на алианс с Азия. Като функция на една, единствена променлива, състоянието на руската икономика изцяло се определя от износа на енергоносители - именно той бе в основата на неотдавнашия икономически подем в страната. Лъвският дял от този износ продължава да е насочен на Запад. През 2013 на ЕС се падаше 71% от руския газов износ. За да може преориентацията на този износ към Азия да стане реалност, ще е необходимо време. Освен това, ако (и когато) Русия успее да диверсифицира икономиката си, тя ще се нуждае от пласментен пазар за своята високотехнологична продукция и услуги. А по-добър вариант от ЕС - най-големият в света пазар с високоплатежни потребители, тя няма как да намери. Доброволният отказ от развитието на отношенията с един регион, който представлява почти 24% от световната икономика и притежава мощен потенциал в сферата на техническото сътрудничество, което може да се окаже жизненонеобходимо за Русия, да не говорим, че е най-големия източник на инвестиции, в името на възникналия неочаквано проект за "Голяма Азия", ми се струва неразумно.

От гледната точка на руската национална сигурност, разривът с Европа също поставя редица въпроси. През следващите десетина години от ключово значение за Русия ще са три региона, във всеки от които Европа разполага с много силно влияние. Действително, днес политическите курсове на Русия и Европа съществено се разминават, но Москва не може да си позволи да се ориентира към открита конфронтация с европейските си партньори.

В момента, близкоизточният регион е основния генератор на световния тероризъм. Последното терористично нападение срещу руски граждани беше взривяването на руския пътнически самолет над Синайския полуостров през октомври 2015. Терористичната захлаха е общ проблем на Русия и европейските и съседи. Предвид нарастващата роля на европейските държави в Сирия и Близкия Изток, като цяло, диалогът би бил много по-полезен, отколкото игнорирането на позицията на ЕС.

В Източна Европа и Южен Кавказ ЕС вече демонстрира способността си да влияе върху ситуацията в държавите, които Москва традиционно смята за част от своята сфера на влияние. Несъмнено, Русия може да продължи да оказва натиск върху Украйна, но сътрудничеството с ЕС - както икономическо, така и стратегическо - вероятно би и позволило да постигне повече. То би гарантирало стабилното и продуктивно взаимодействие между Брюксел и създадения по руска инициатива Евразийски икономически съюз (ЕИС), като това би могло да позволи на последния да укрепи позициите си, които засега се определят от сравнително слабия старт на проекта.

Що се отнася до северните региони, според Москва, именно Арктика разкрива най-големите икономически перспективи пред Русия през следващите десетилетия. Топенето на ледената обвивка ще позволи експлоатацията на недостъпни до този момент ресурси, както и сравнително стабилното използване на Северния морски път, който преди беше недостъпен през голяма част от годината. В руската Арктическа зона се намират значителна част от петролните запаси в региона и, ако цените на петрола се повишат до ниво, гарантиращо рентабилността на добива, Москва ще трябва да осигури необходимата стабилност за привличането на външни инвестиции, както и технологиите и допълнителните капиталовложения, необходими за преодоляването на техническите трудности и покриването на разходите, свързани с развитието на този регион. Оптималният път към постигането на стабилност в региона е сътрудничеството с другите членове на Арктическия съвет, петима от които са и европейски членове на ЕС и/или НАТО.

Русия е съвършено права, стремейки се да установи по-тесни отношения с азиатските държави: всъщност всички следва да се стремят към това. ХХІ век обещава да стане столетие на многополюсния свят и позициите на Русия - както в географски, така и във външнополитически план, се очертават като изключително печеливши в много отношения, но тази печалба може да бъде реализирана само, ако страната играе ролята на мост между Изтока и Запада, което изключва въпроса за избора между тях, сам по себе си. 80% от руснаците живеят в Европа и именно Европа е региона, където ще се решават значителна част от най-важните проблеми, пред които е изправена Русия. Европа може да предложи толкова необходимите на руснаците инструменти за подема на икономиката им и защитата на техните национални интереси. Стабилните връзки с Азия ще укрепят позициите на Русия в Европа, но и разширяването на сътрудничеството с Европа ще осигури на Русия по-голяма тежест в Азия, т.е. ще и гарантира още по-значима глобална роля през ХХІ век.

Защо Западът и най-вече Европа се нуждаят от Русия

Както е известно, отговорът на Запада на руските действия в Украйна бе налагането на санкции и опитите за изолацията на Русия. Беше прекратено функционирането на Съвета НАТО-Русия, замислен като форум за консултации и разрешаване на взаимните претенции. Москва на практика беше изключена от Г-8. Въпреки това, Русия продължава да играе съществена роля в най-важните глобални процеси, като последният пример за това са нейните действия в Сирия. Вече повече от две години говорим за заплаха от страна на Русия, както и какво следва да направи Западът за да минимизира тази заплаха. Крайно време е да си припомним обаче, защо Западът и особено Европа, се нуждаят от Русия.

Според мен, ключови в това отношение са следните четири аргумента.

На първо място, когато говорим за гарантирането на мира и сигурността, не бива да забравяме, че Русия е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Тя вече използва правото си на вето за блокирането на действията на Запада в редица случаи и най-вече в Сирия, което оказа сериозно - макар и косвено - влияние върху разположението на силите в ЕС и единството на европейската политика.

На второ място, Русия е сред най-големите енергийни доставчици в света. Та притежава 6,87%  от петролните и 17,4% от доказаните газови запаси на планетата и е на четвърто място в света по емисии на парникови газове. Страната е най-големия износител на природен газ. Всичко това определя ключовата и роля за глобалната енергийна сигурност и придава особено значение на нейните усилия в сферата на решаването на проблема с климатичните промени.

На трето място, във военната сфера, Русия е в челната тройка в света по разходи за въоръжение и е втория най-голям износител на оръжие. По данни на Стокхолмския международен институт за мирни изследвания (SIPRI), през 2014 Русия е изразходвала за отбрана 91,7 млрд. долара, което е 4,5% от нейния БВП и около 5,4% от световните разходи за тази цел. От 2005 насам военният бюджет на Кремъл е нараснал с 97%, а руските въоръжени сили преминаха през процес на комплексна модернизация. Освен това, не бива да забравяме, че Русия притежава 1780 разгърнати ядрени бойни глави, а целият и ядрен арсенал включва 7500 единици. На фона на загрижеността на някои от нарастващият руски ядрен потенциал, не бива да забравяме и, че без Русия е невъзможен контролът на конвенционалните и ядрените въоръжения, най-малкото в Евроатлантическия регион.

На четвърто място е съвършено очевиден амбициозният стремеж на Москва за изграждането на система за международно управление, алтернативна на западния модел: това се вижда от нейната политика в рамките на групата БРИКС и Шанхайската организация за сътрудничество, а също от усилията и за създаването на Евразийски икономически съюз. Наскоро Русия зае третото място сред най-големите акционери с право на глас в Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции, създадена по инициатива на Китай. Макар че руските амбиции по отношение на БРИКС ми изглеждат леко наивни, следваната от Запада политика на конфронтация с Русия само укрепва решимостта на Москва да заложи на този тип обединения в създаването на противовес на Запада.

Всичко това налага извода, че - искаме или не - сътрудничеството с Русия по цял ред критично важни въпроси е жизнено необходимо. Но, ако Русия е от голямо значение за Запада, като цяло, това в още по-голяма степен се отнася за Европа. Както вече споменах, над 80% от руснаците живеят в европейската част на страната, т.е. те са 16% от цялото население на континента, така че Русия е значим играч в европейското пространство, най-малкото по причини, свързани с географиятга и демографията.

Участието на Русия в регионалното управление се подкрепя от членството и в Съвета на Европа и ОССЕ. Освен това, Москва отново и отново демонстрира способността си да действа като фактор, от който зависи мира и стабилността в Европа, като Грузия и Украйна са само два примера за това. Ако европейците желаят да изградят наистина паневропейска система за сигурност, те - искат или не - ще трябва да се споразумеят и да съгласуват плановете си с Русия.

Що се отнася до енергийния аспект, през 2013 степента на зависимост на ЕС от Русия се определя от обстоятелството, че 39% от европейския газов и 34% от петролния внос идва от Русия. И макар че в момента се правят опити за намалянето на тази зависимост, този процес неизбежно ще изисква много сериозни политически и икономически усилия, продължително време и много енергия - все ресурси, които са нужни на Европа за решаването на редица други проблеми. Мощта на руските енергийни гиганти се усеща особено силно от източните членове на ЕС, където делът на руският газ в техния внос достига 100%.

На Север, Русия наскоро декларира претенциите си за около 463 хиляди квадратни мили от арктическия шелф,  при положение, че се предполага, че в Арктическата зона се намират по-голямата част от регионалните запаси от газ и значителен дял от петролните запаси. Когато топенето на ледовете позволи Северният морски път да стане достъпен през цялата година, регионът ще придобие изключително значение в икономически план, да не говорим, че ще се окаже в центъра на вниманието на еколозите. В момента Арктика представлява територия, която, повече или по-малко, се екплоатира съвместно, но ако европейските членове на Арктическия съвет (Дания, Исландия, Норвегия, Финландия и Швеция) и другите европейски държави искат това да продължи и в бъдеще, ще им се наложи да си сътрудничат с Русия.

В хода на формирането на отношенията и с Азия - един регион, чиято икономическа и политическа тежест непрекъснато нараства, на Европа също ще се наложи да се съобразява с позицията на Русия. Китай разчита, че т.нар. Икономически пояс на Пътя на коприната ще му помогне за развитието на икономическите отношения с държавите от Евразийския регион. Този проект може да се окаже изключително изгоден за Европа, но маршрутите му минават през Русия и териториите, намиращи се в нейната сфера на влияние. Сътрудничеството с Москва ще съдейства за икономическото развитие на Евразия, но в същото време ще позволи на държавите от ЕС да извлекат максимална полза от това развитие.

Последните руски операции в Сирия могат да доведат до рязко нарастване на броя на бежанците в Европа.Освен това, тъй като в тази страна се сражават представители на най-различни сили, при непреднамерена ескалация на военния конфликт, последиците ще засегнат всички нас. Както показва и последният анализ на Европейската лидерска мрежа, сътрудничеството с Русия по сирийския въпрос е най-добрият начин да избегнем изострянето на ситуацията и увеличаването на бежанския поток към Европа.

Според мнозина в Брюксел, въпросът за сътрудничеството с Русия е нееднозначен, особено предвид руските действия в Украйна. Сериозността на проблемите, с които се сблъсква днес Западът (включително и сирийската криза), не ни оставя друг изход, освен да търсим пътища за решаването им. Затова въпросът, който следва да си зададат европейските лидери и особено представителите на официален Брюксел, не е, дали сътрудничеството с Русия е необходимо, а колко далеч може да стигне това сътрудничество и кои сфери да касае.

На онези, които априори отхвърлят всички варианти на сътрудничество с Русия, бих препоръчал да си припомнят ситуацията с Иран. Споразумението с Техеран за ядрената му програма, постигнато през миналата 2015, е значителна стъпка по пътя към гарантирането на регионалната и международната сигурност, което нямаше да е възможно без подкрепата на Москва. Игнорирайки потенциала на сътрудничеството с Русия по другите важни въпроси, които стоят пред Европа, европейците само намаляват собствените си шансове да намерят решение на своите най-насъщни проблеми.

 

* Авторът е експерт на базирания във Великобритания "мозъчен център" Европейска лидерска мрежа (European Leadership Network)

{backbutton}

Преди малко повече от пет години, свалянето на туниския президент Зин ел-Абидин бен Али в резултат от масовите протести в страната постави началото на т.нар. "арабска пролет", заляла след това по-голямата част от Близкия Изток и Северна Африка. Последиците от тази поредица от "цветни революции" продължават с пълна сила да се усещат в държавите от региона като е трудно да се прогнозира, какво точно ги очаква в бъдеще.

Сред най-очевидните измежду тези последици е пълният или частичен разпад на засегнатите от този процес светски държави (Либия, Ирак, Сирия) и крахът на предишната система на международните отношения в целия Близък Изток и Северна Африка. Втората последица е невероятният възход на международния тероризъм. Именно след (и вследствие на) "арабската пролет" се появиха и укрепиха позициите си терористичните групировки Ислямска държава, Джабхат ан-Нусра и другите като тях. Друга последица беше началото на масовата миграция на жителите на обхванатия от хаос регион към Европа, която очевидно не е в състояние да се справи с този феномин. Страничен ефект от нея пък станаха масовите безредици в европейските градове и серията от терористични нападения в Париж.

Още една последица беше изострянето на отношенията между Русия и САЩ. Както е известно, през лятото на 2013 Вашингтон планираше да изпрати свои части в Сирия, но съпротивата на Москва накара американците да се откажат от въздушните удари и интервенцията в тази страна. Твърди се дори, че тъкмо това е накарало САЩ да потърсят реванш, включвайки се активно в подготовката на "февруарската революция" в Украйна през 2014.

Основното обаче е, че негативният потенциал на "арабската пролет" най-вероятно все още не е изчерпан. Изостря се конфронтацията между Иран и Саудитска Арабия (както и вътрешната ситуация в тези две ключови регионални държави), а водещата се на територията на Ирак и Сирия "война срещу тероризма" е на път да се превърне във вътрешна война и за Турция. Междувременно, в сирийския конфликт вече участват пряко и Русия, и силите на доминираната от Вашингтон западна коалиция. На този фон действително е трудно да се прогнозира, как войната в Близкия Изток ще се отрази на системата на международните отношения, като цяло.

Легенда:
Долу вляво:
Арабският свят
Гражданска война Демокрация Фасадна демокрация
Пропаднала държава Полудемоакрация Абсолютна монархия
Терористични нападения на ислямистите

Долу вдясно:
Палестински територии
Бахрейн
Катар

Горе вдясно:
Бежанци*
Сирия
В Ирак

*последни данни

 

Стратегията на хаоса

Разбира се, остава и въпросът, дали тъкмо тези последици очакваха САЩ, ангажирайки се с подкрепата за масовите вълнения в рамките на "арабската пролет", целящи свалянето на легитимните правителства в държавите от Близкия Изток? Някои анализатори смятат, че американците въобще не са си направили труда да прогнозират, какво точно ще се случи с региона през следващите пет, десет или петнайсет години. Според тях, целта на Вашингтон е била генерирането на хаос в Близкия Изток и замяната на станалите вече неудобни авторитарни лидери на ключовите държави в него с контролирани от американците марионетки. По-голямата цел пък е била осигуряването на необходимата "стратегическа дълбочина" на САЩ, които по онова време (т.е. преди пет години) подготвяха сухопътна операция срещу Иран и искаха да бъдат сигурни, че няма да бъдат ударени в гръб след началото и. Тоест, те разглеждаха Близкия Изток и Северна Африка като свой стратегически тил.

По принцип, всички предишни арабски лидери (може би с изключение на Асад) бяха достатъчно лоялни към САЩ. Проблемът за Вашингтон беше свързан по-скоро с това, че дори откровено проамерикански президенти, като Мубарак например, бяха национални водачи, т.е. сами (а не с американска помощ) бяха овладели властта в страните си и продължаваха да се ползват там с немалка обществена подкрепа. Тоест, съществуваше риск, че при евентуална военна интервенция на САЩ срещу Иран те можеха да се съобразят с масовите настроения в собствените си страни и да се обявят против нея, дестабилизирайки по този начин американския стратегически тил.

Това обяснява, защо в държавите, които от тази гледна точка не застрашаваха плановете на САЩ, като Бахрейн, Алжир, Мароко и Саудитска Арабия, избухналите и там стихийни вълнения бързо заглъхнаха (тъй като бяха лишени от външна подкрепа) или пък бяха смазани със сила. За разлика от тях, в Тунис, Либия, Египет и Сирия Вашингтон се нуждаеше от смяната на местните авторитарни лидери. Американците разчитаха, че "арабската пролет" ще доведе до един напълно контролиран от тях Близък Изток, който да е ангажиран единствено с вътрешните си проблеми и в който да няма нито един национален лидер, способен да се обяви против плановете и действията на САЩ.

Разбира се, Вашинггон вече беше натрупал сериозен негативен опит в Ирак, който след свалянето на Саддам Хюсеин се превърна в изключително нестабилна квазидържава. Проблемът обаче е, че американските стратези са прагматични хора и обикновено се ограничават само с краткосрочно планиране. САЩ не искаха да преформатират Близкия Изток, нито да налагат определен тип режими, вместо свалените. За тях беше важно само държавите от региона да не се обявят против подготвяната операция срещу Иран. Останалото просто не ги интересуваше.

Пример за това е странното на пръв поглед поведение на египетския президент Мубарак, който въпреки масовите вълнения, упорито отказваше да напусне двореца си и позволи да бъде арестуван там. Причината е, че той до последно разчиташе, че американците ще направят десант и ще го спасят, т.е. беше напълно лоялен на Вашингтон. След свалянето му, американците дори не се замислиха, кой ще го замести. В резултат, възникналият вакуум във властта беше запълнен от "Мюсюлманските брята", начело с Мохамед Морси. Тоест, за САЩ беше важен само резултатът "тук и сега", а не кой точно ще управлява в региона.

За съжаление, процесът на стабилизиране на Близкия Изток и Северна Африка ще се проточи дълги десетилетия. Впрочем, системата от светски режими, съществуваща в региона преди началото на "арабската пролет" също се формира в течение на няколко десетки години. Дълго време тя успешно сдържаше радикалните исламисти и, ако не беше "арабската пролет" нямаше да се появят нито Джабхат ан-Нусра, нито Ислямска държава. Сега обаче сме свидетели, как след серията от "цветни революции" (т.е. държавни преврати) терористичните групировки в региона натрупаха мощ, консолидираха се и усъвършенстваха организацията си. И сега няма да е никак лесно те да бъдат разгромени. Неслучайно всички политически лидери споделят необходимостта от обединяването на цялата международна общност в борбата с тероризма, което само по себе си е показател за нивото на заплахата. При всички случаи борбата с ИД и другите подобни структури ще отнеме най-малко десет години. Защото става дума за мрежови организации, които лесно минават в нелегалност и чиито реални параметри трудно могат да бъдат установени. В същото време, едва след победата над терористичните групировки ще може да се говори за нова архитектура на региона, нови легитимни правителства и ясни правила на играта. Като цяло, този процес вероятно ще отнеме не по-малко от 30 години.

Ако анализираме ситуацията в региона от гледна точка на предварително поставените от САЩ цели, следва да признаем, че почти всички те вече са постигнати. С изключение на Сирия разбира се, и то само защото след намесата в Либия Вашингтон реши да поиска подкрепата на ООН, а по това време международната общност вече беше започнала да осъзнава, до какво води американската политика в региона. Тоест, не може да се говори за провал на стратегията на "цветните революции", а по-скоро за пропуснато време и за желанието на САЩ да легитимират действията си. В крайна сметка, именно защото реализацията на американската стратегия в региона се проточи прекалено, те трябваше да се откажат от плановете за интервенция в Иран. Като изключим Асад и аятоласите обаче, в хода на "арабската пролет" САЩ успешно смениха всички държавни лидери, които бяха набелязали предварително.

От друга страна, ако говорим за геополитическата стратегия на Запада в Близкия Изток, като цяло, следва да констатираме, че тя напълно се провали. Особено що се отнася до европейските съюзници на САЩ. Както е известно, заради гигантското по мащабите си имигрантско нашествие, в момента ЕС е на ръба на разпада.  Междувременно, създадените за свалянето на Асад екстремистки групировки се "еманципираха", превръщайки се в заплаха дори за самите САЩ. Във Вашингтон обаче не се притесняват особено от това развитие на събитията, тъй като Америка е достатъчно отдалечена от конфликта и е очевидно, че ударите на терористите ще бъдат насочени предимно срещу Европа.

Най-опасната последица за региона, която при това ще се отрази на целия останал свят, е разпадането на държавите, създадени след Първата световна война в Близкия Изток и Северна Африка върху руините на Османската империя. Тогава границите се очертават от победителите във войната без да се съобразяват с етническия и религиозния фактор, но въпреки това те в общи линии остават непроменени в течение на доста дълъг период от време. Принципът за неприкосновеност на границите е сред ключовите фактори за стабилност в региона.

Днес обаче, Либия, Йемен, Ирак и Сирия са на ръба на разпада, дори вече са го преминали. Както вече споменах, САЩ не са заинтересовани от запазването на териториалната им цялост, а Турция има претенции за редица иракски и сирийски територии. Но, разпадането на големите държави провокира нестабилност и в малките. От друга страна, няма гаранции че възникналите в резултат от този разпад нови държави няма да продължат да се раздробяват. Всичко това е огромен проблем за региона. В глобален план пък, най-големият риск е свързан с това, че на фона на нарастващото напрежение в света, всеки малък въоръжен конфликт може да прерасне в голяма война. Тоест, всяка провокация може да доведе до малка война, която пък да се трансформира в голяма. В тази връзка не бива да забравяме и за рисковете, породени от огромния брой мигранти.

Стабилизирането на региона по принцип е възможно, но ще изисква обединяването на усилията на всички играчи и най-вече на Русия и САЩ. Подобно обединение обаче може да стане факт, само ако се гледа реалистично на нещата, т.е. ако американците осъзнаят, че рано или късно ислямските терористи ще се опитат да създадат "халифат" и в Съединените щати. В това отношение, Москва заема по-конструктивно позиция от Вашингтон, обявявайки се против насилственото сваляне на легитимните режими в региона. Руснаците смята, че само населението на конкретната държава може да определя, дали управляващият в нея режим е добър или лощ. Ако Вашингтон реши да се придържа към подобна позиция, Русия и САЩ биха могли със съвместни усилия да стабилизират ситуацията. И едва след като легитимните местни режими съумеят с международна помощ да се справят с тероризма, е възможно в рамките на ООН да бъдат поставен въпросът за бъдещето на региона.

Тоест, САШ трябва да се откажат от практиката си да "разбъркват по собствено усмотрение картите" в Близкия Изток . Това обаче изисква промяна на самия манталитет на американския политически елит. В противен случай светът изглежда обречен да навлезе в продължителен период на хаос и глобална нестабилност, сред чиито основни огнища ще бъде именно т.нар. Голям Близък Изток.

Стартиралият в резултат от "арабската пролет" процес застрашава съседните региони и на първо място Европа и Русия заради разпространението на натрупания през последните пет години в Близкия Изток и Северна Африка негативен потенциал, като най-голямата опасност в това отношение представлява тероризмът. Виждаме, че огнищата на терористичните групировки се увеличават, като съвсем скоро вероятно ще се появят още няколко в Ирак, Йемен, Северна Африка и района на Сахел (Тропическа Северна Африка), т.е. в общо взето труднодостъпни райони.

В момента Либия е сред най-сериозните терористични огнища. Територията и се контролира от различни терористични групировки и въоръжени племенни обединения, които малко се различават от първите. Освен това, там действат местни лидери, които също участват активно в преразпределянето на петролните райони. В началото на 2016 петролният добив в тези контролирани от различни групировки райони почти достигна обемите от времето на Кадафи, което поставя въпроса за пласирането на тези енергоносители. Отговорът е прост, този петрол се контрабандира в Европа.

Несъмнено, ще продължи да нараства и неконтролируемата миграция от Близкия Изток и Северна Африка към Европа, включително през Балканите. Някои експерти оценяват миграционния потенциал на региона на поне 10 млн. души, истината обаче е, че ако нестабилността в него се запази, този потенциал ще нарасне значително. Тоест, очакваната за 2016 цифра от 1 млн. мигранти (колкото и през 2015) може значително да бъде надхвърлена.

Като цяло, конфликтът в Близкия Изток очевидно ще се проточи и то значително. В региона са концентрирани интересите на прекалено много международни играчи. На практика, в момента и в Сирия, и в Ирак, и в Йемен се води не една, а множество войни. Ислямска държава, която действа и в трите, представлява своеобразна "хидра", т.е. мрежа, което и позволява, след разгрома на част от нейните групировки, да възкръсне на друго място и под ново име. В същото време, не изглежда реалистично държавите, които вече са се ангажирали пряко в близкоизточния конфликт, да излязат просто така от него. Турция например, ще се стреми да разреши по свой начин кюрдския и сирийския проблеми, което очевидно не устройва другите играчи. Активно ще продължат да се намесват в конфликта държавите от Залива и особено Саудитска Арабия, които искат да разпространят архаичните си религиозни идеи. Срещу тях обаче ще продължи да стои Иран и проиранските шиитски групировки. Определено влияние върху развитието на събитията ще оказват вътрешните противоречия в западната коалиция, както и противоречията между Русия и Запада, което допълнително ще задълбочи конфликта и ще увеличи неговата продължителност.

На този фон би било наивно да смятаме, че той ще ограничи само в региона на Близкия Изток и Северна Африка. Още повече, че Ислямска държава и другите терористични организации вече се ориентират към нов тип активност. Неслучайто експертите акцентират върху факта, че ключова роля в структурата на ИД играе т.нар. "министерство по въпросите свързани с чужденците", представляващо своеобразен мозъчен център, който определя "слабите места" на противника и планира терористичните нападения.

Както признават германските разузнавателни служби, в рамките на общия мигрантски поток в Европа са влезли и голям брой "агенти" на ИД, при това те няма да бъдат ангажирани с организирането на безредици или други публични акции, а ще формират прословутите "спящи клетки", очакващи точния момент за действие. Тоест, в съвсем близко бъдеще вероятно ще станем свидетели на нови и то много сериозни терористични нападения. В хода на близкоизточния конфликт, терористичните формации се сдобиха с огромни финансови средства и оръжие, включително химическо и бактериологично. Тоест, вероятността от сериозен инцидент наистина е голяма.

За противопоставянето на тази опасност е необходимо ноличието на ясно изразена обща воля на цялата международна общност. Тя следва да осъзнае, че появата на ИД и, като цяло, на новия "терористичен интернационал" в Големия Близък Изток, може да се окаже по-голяма заплаха, отколкото дори нацистка Германия навремето. По време на Втората световна война най-големите световни сили успяха да се обединят срещу нея и това доведе до разгрома и. Засега обаче, не се очертава реално обединяване на силите за борба с ислямистката терористична мрежа. Вместо това, всяка държава предпочита да преследва само собствените си интереси, което пък води до укрепване позициите на най-реакционните играчи в региона. Остава да се надяваме, че подобно обединение може да бъде постигнато по време на мандата на следващия американски президент, защото от Обама вече не може да се очаква нищо реално в тази посока. Става дума за координиране на военните действия, както и на активността на разузнавателните и специалните служби, а също и за съвместни усилия за формулирането на обща конструктивна идеология за борба с тероризма. Тоест, за широк комплекс от съвместни мерки от страна на страните участници в глобалната антитерористична коалиция, както става по време на Втората световна война.

Нова петролна война в Близкия Изток?

Според известния американски геополитически анализатор ( и член на редакционния съвет на "Геополитика") Ф. Уйлям Енгдал, светът е на прага на нова петролна война в Близкия Изток, която този път може да прерасне дори в ядрена. Той посочва, че в течение на повече от сто години, т.е. от началото на петролната ера по време на Първата световна война насам, се водят войни за контрол над тези енергоносители. Нейната нова версия обаче, може да окаже необратимо пагубно влияние върху цялата глобална политика. На първо място, това е война на Саудитите, чиято цел е промяната на държавните граници, установени през 1916 с британско-френския договор Сайкс-Пико за подялба на рушащата се Османска империя. Енгдал твърди, че "абсурдната цел на тази нова война е предаването на петролните находища и тръбопроводите в Ирак и Сирия, а може би и в целия регион, под контрола на Саудитска Арабия, действаща в тесен алианс с Катар и Турция. За съжаление, както във всяка война, и в тази няма да има победители. Най-големият губещ ще бъде ЕС, както и жителите на Ирак и Сирия, като най-много ще пострадат турските и сирийските кюрди. В крайна сметка обаче, и турският "султанат" на Ердоган, и предфеодалната монархия на крал Салман ще бъдат унищожени с цената на безброй човешки животи, като сред причините за това ще бъде вътрешната борба за власт. Преди това обаче, те ще попаднат в смъртоносния капан, който вече са им подготвили САЩ и НАТО".

За разлика от мнозинството анализатори обаче, Енгдал прогнозира, че новата война в региона може да приключи още през 2016. Според него, основните играчи в нея са четири големи групи, всяка от които преследва свои собствени цели, влизащи в разрез с тези на останалите.

Първата група включва ултраконсервативното уахабитско-сунитско кралство Саудитска Арабия, където в момента управляват крал Салман и 31-годишният му син - влиятелният и ексцентричен министър на отбраната принц Мохамед ибн Салман; готовата да разпали нова война в региона Турция на президента Реджеп Ердоган, в която ключова роля играе шефът на разузнаването (МІТ) Хакан Фидан, и Ислямска държава (ИД), която на практика представлява зле прикрит инструмент на уахабитската геополитика на Рияд, финансирана от Саудитите и Катар и подкрепяна и подготвяна от ръководеното от Фидан MIT. Всички те се обединиха в края на 2015 в рамките на създадената от Саудитите "Ислямска коалиция срещу тероризма", в която формално членуват 34 държави и чиито щаб е в Рияд.

Втората група включва режима на Асад, сирийската армия и другите лоялни на правителството сили в страната, а също шиитски Иран; 60% от шиитски Ирак, който води борба на живот и смърт с ИД, като от септември 2015 насам към тях неочаквано се присъедини и Русия. В тази група влизат и различни групировки, повече или по-малко свързани с Дамаск, Техеран и Багдад, включително Хизбула, които се сражават срещу ИД в Сирия. След влизането на руснаците в играта, шансовете на сирийския режим нараснаха значително.

Третият голям играч е Израел на премиера Нетаняху, който има собствени интереси в Сирия. Наскоро Нетаняху загатна за възможен стратегически алианс с Рияд и Анкара. Както известно, израелците неотдавна откриха "огромно" (според собствените им експерти) петролно находище в зоната на окупираните от тях сирийски Голански възвишения. Твърди се, че правата за експлоатацията му се притежават от израелска компания, тясно свързана с неособено известната петролна фирма от Ню Джърси Genie Enеrgy, в чиито надзорен съвен обаче влизат Дик Чейни, лорд Джейкъб Ротшилд, както и бившият шеф на ЦРУ Джеймс Улси (който в началото на 2016 се появи в България, именно в качеството си на представител на Genie Energy).

Четвъртата група се ръководи от Вашингтон и включва ангажиралите се през последните месеци с въздушните бомбардировки в региона Франция, Великобритания и Германия. Според Енгдал, САЩ "готвят смъртоносен капан, в който ще попаднат Саудитите и техните турски и други уахабитски съюзници, след като претърпят съкрушително поражение в Сирия и Ирак, което несъмнено впоследствие ще бъде представено като "победа над тероризма" и "победа на сирийския народ". Той смята, че именно това са четирите съставки на "най-взривоопасния военен коктейл от края на Втората световна война насам".

През декември 2015 саудитският министър на отбраната Мохамед бин Салман обяви създаването на т.нар. "Ислямска антитерористична коалиция". Без да уточнява, за кои точно "терористи" става дума, той обеща, че коалицията ще ги преследва на територията на Ирак, Сирия, Либия, Египет и Афганистан. Както вече посочих, основните играчи в новата коалиция са Турция на Ердоган и Саудитска Арабия на принц Салман. Те планират да прекроят очертаните през1916 граници на държавите в региона за да постигнат очевидно нереалистичните си амбиции да се превърнат в "уважавани световни сили". Всеки от тях обаче преследва своите собствени интереси, стремейки се да си гарантира колкото се може повече власт и влияние, което няма нищо общо с уж религиозния характер на подготвяната нова война в региона.

Това означава, че Саудитите не са заинтересовани от ликвидирането на ИД, затова след като тази организация престане да им бъде полезна, тя вероятно ще бъде "затворена" в онези райони на сирийската и иракска пустиня, където няма сериозни петролни находища. В същото време, стратегията на Рияд предполага използването на ИД за осъществяването на етническо прочистване в богатите на петрол сирийски райони, както и на териториите, през които се предполага, че ще бъде изграден газопровод за доставката на природен газ от Катар, през Саудитска Арабия и част от територията на днешна Сирия, към Турция, като целта е да бъдат покрити нарастващите потребности на ЕС от този енергоносители и да бъда намалена зависимостта от руския газ.

На свой ред, на турската армия и особено на турското разузнаване (МІТ) е отредена ключова роля в планираните действия на саудитско-турско-катарската коалиция, чиято цел е свалянето на Асад и, паралелно с това, поставянето под контрол на богатите петролни находища в Северен Ирак, между Мосул и Киркук.

Неслучайно в интервюто си за турската новинарска агенция AWD, дадено в края на 2015, шефът на МIT Хакан Фидан подчерта, че "Ислямска държава е реалност, и трябва да приемем, че не можем да унищожим една толкова добре организирана и ползваща се с популярност структура, каквато е ИД. Затова призовавам западните колеги да преразгледат своята позиция относно ислямистките политически течения, да се откажат от циничния си мироглед и да попречат на плановете на Путин да смаже сирийските мюсюлмански революционери". С други думи, за Анкара, както и за Рияд, и ИД, и Фронтът Ан-Нусра не са терористични организации, а "сирийски, мюсюлмански революционери", борещи се срещу "вероотстъпническия режим" на Асад и руските му съюзници. Прякото участие на Фидан в операцията по свалянето на руския Су-24 над сирийска територия през ноември 2015 пък показва, какво можем да очакваме занапред.

Навлизането на турските военни части в Иракски Кюрдистан в самия край на 2015, под предлог да бъдат подпомогнати бойците на неговия президент Масуд Барзани, показва, че Турция действително се готви да стане "гарант" на планираното от Саудитите овладяване на сирийските и иракски петролни находища, което ще се осъществи под знамето на джихада.

Междувременно пак тогава турските медии публикуваха информация за изграждането на турска военна база в Катар, който е основният спонсор на ИД, както впрочем и на филиала на Ал Кайда в Сирия - Фронта Ан-Нусра. Според турския посланик в Доха Ахмед Демирок, създаването на базата, в която ще бъдат разположени до 3000 турски военни, а също бойни кораби и самолети, както и инструктори и специални части, цели "противопоставянето на общия ни противник в региона". Без съмнение, този "общ противник" е оста между Сирия на Асад, която през 2009 не прие предложението на Катар за изграждане на газопровода към Турция, и Иран, чието гигантско газово находище "Северен Парс" е продължение в ирански води на катарското газово находище в Персийския залив. Тепърва предстои да видим, дали към армиите на новия саудитско-турско-катарски алианс ще се присъединят и части от Пакистан или от други членове на "Ислямската антитерористична коалиция", макар че поне за момента това не е чак толкова важно.

Анкара опитва да играе "ва банк"

В началото на февруари 2016 говорителят на руското Министерство на отбраната генерал Игор Конашенков заяви: "имаме сериозни основания да подозираме интензивна подготовка на Турция за военна инвазия на територията на суверенната Сирийска арабска република". Това твърдение беше потвърдено малко по-късно и от високопоставен източник от Външното министерство в Москва, цитиран от руските медии. Според мнозина анализатори, постигнатото в Сирия в резултат от сътрудничеството между руската военновъздушни сили и армията на режима и нейните регионални съюзници, на практика "свива примката около врата на турския президент Ердоган и не му оставя особени шансове за положителен изход от ситуацията". Впрочем, същото се отнася и за Саудитска Арабия, но тя поне няма обща граница със Сирия, както и проблеми с кюрдите. Затова пък, Ердоган, който през последните месеци показа истинското си лице пред кюрдите както в Сирия и Ирак, така и в самата Турция, вече не може да разчита, че ще възстанови положителния си имидж, който имаше сред тази общност преди да превърне свалянето на Асад в своя лична "свещена война".

Ето защо в момента турският президент трескаво анализира възможните варианти, преценявайки рисковете на всеки от тях. Ясно е, че без да постигне някакво споразумение с Русия той няма как да спаси имиджа си. Само че шансовете му за това са почти нулеви, защото руснаците няма как да склонят да преговарят с него след всичко случило се през последните месеци. Истината е, че Ердоган не може да постигне какъвто и да било дипломатически успех, ако преди това не се ангажира с някаква военна кампания. Въпросът обаче е, след като инициираната от самия него мащабна военна "игра" в Сирия беше започнала да се проваля още преди руснаците да се намесят в нея, какви са надеждите му за военен успех сега, когато руската армия вече присъства там? От друга страна, ако все пак реши да се "сниши", позволявайки събитията в Сирия да се развият по руския сценарий, освен всичко друго, Ердоган рискува да се сблъска с крайно неприятни за него последици вътре в самата Турция. Впрочем, тези последици вече започват да се проявяват, доказателство за което са несекващите сражения с кюрдските партизани в района на Диарбекир. Тоест, единственият вариант, който остава на Ердоган е да играе "ва банк" и да тръгне към открит военен сблъсък с Русия, само че за тази цел той се нуждае от съюзници. Саудитска Арабия например вече изрази желание да изпрати свои войски в Сирия за да воюват там редом с американците срещу ИД. Тоест, на теория, Саудитите биха могли да станат такъв съюзник за Ердоган. Само че, по ирония на съдбата, Кралството, чиито военен бюджет е по-голям дори от този на Русия, е тотално затънало в блатото на йеменската гражданска война и декларациите на Рияд, че може да изпрати военни части в Сирия не звучат много сериозно. Освен това, Саудитите не са в състояние да помогнат на Анкара в пряката и конфронтация с руснаците в Сирия, а и няма да поискат да го направят. Единствените, които са в състояние да го сторят са САЩ и НАТО, затова Турция (както впрочем и другите регионални противници на сирийския режим) от пет години насам се опитва да ги накара да се намесят открито във войната срещу Асад, но засега безуспешно. Между другото, когато Ердоган нареди свалянето на руския Су-24 над Сирия беше ясно, че става дума за поредния опит за провокирането на военна намеса на НАТО в региона, но и тези напъни се оказаха безрезултатни. Както е известно, извънредната среща на пакта, състояла се по искане на Ердоган незабавно след инцидента, препоръча Турция и Русия съвместно да решават проблемите си, като скритото послание към Анкара беше да не се опитва да забърква в тях и НАТО. Следващият такъв опит може да бъде свързан с кървавия атентат в Анкара на 17 февруари 2016, отнел живота на близо 30 турски офицери. Както е известно, Ердоган и Давутоглу моментално обвиниха за него сирийските кюрди (които разбира отрекоха да имат нещо общо с него), макар че според някои експерти е в него вероятно са забъркани турските специални служби и най-вече MIT.

Впрочем, независимо дали с подкрепата на НАТО или без нея, евентуално решение на Ердоган да провокира военен сблъсък с Русия изглежда достатъчно налудничаво. Проблемът обаче е, че в момента турският президент буквално е "вкаран в ъгъла", което едва ли би го стимулирано да прояви разум. Всичките му действия след свалянето на Су-25 говорят за стремеж към военна конфронтация с Русия. Само че подобен сблъсък лесно може да се трансформира в глобална война, или поне да провокира множество регионални войни, в които да участват не само големите световни сили, но и регионалните държави. Броят на жертвите в тях вероятно ще се изчислява в милиони. Нито един нормален държавник би се стремял към нещо подобно. Ердоган води изключително опасна игра, като не само опитва да се конфронтира с една военна свръхсила, но и разчита, че НАТО ще му помогне. Впрочем, според някои експерти, ако между Русия и Турция се развие ограничен военен конфликт, НАТО вероятно би се намесила, но истинският въпрос е, ако между двете държави избухне истинска война, дали пактът ще излезе на сцената за да защити Ердоган? Никой не може да каже със сигурност, но по-вероятният отговор е "не".

Ясно е, че НАТО и, в частност, САЩ никога няма да се откажат от регионалните си интереси в Турция, само че защитата на Ердоган и защитата на Турция са две различни неща.

Ако САЩ и НАТО действително бъдат изправени пред избора, дали да позволят на турския президент сам да решава съдбата си или да се забъркат в голяма война с Русия, те вероятно биха избрали първото, т.е. биха предпочели да пожертват самия Ердоган. При подобно развитие, нищо не би спряло американците да организират поредната "цветна революция" в Турция, още повече, че там има достатъчно предпоставки за това.

Друг рисков фактор за Ердоган е, че в годината на президентските избори е много малко вероятно САЩ да се ангажират с каквато и да било нова война, да не говорим за голяма война с руснаците. В същото време турският президент постепенно губи огромната популярност, която си спечели след осъществените от него икономически реформи и макар че партията му спечели последните избори, ако Турция действително се сблъска със задълбочаващо се вътрешно разцепление и бъде вкарана от своя лидер в голяма война, не само че с икономическия и просперитет ще бъде приключено задълго, но и ще се разкрият възможности за сериозни вътрешнополитически промени, без значение, дали ще се съпътсват от инспирирана отвън "цветна революция", или не. Междувременно, времете тече, и на фона на загубите, които търпят съюзниците на Ердоган в Сирия, той се оказва във все по-голяма безизходица, а това действително може да го накара да предприеме крайно рисковани ходове с пагубни последици, както за него самия, така и за Турция.

В последно време Анкара търпи едно след друго поражение на военния и дипломатическия фронт в Близкия Изток. Въпреки, че допринесе значително за прекратяването на преговорите за бъдещето на Сирия в Женева, Турция провокира негативни за самата нея последици в Северна Сирия. Снабдяваните от турска територия с оръжие, продоволствие и пари ислямисти напускат позициите си в района на Алепо, а покровителстваните от Анкара "сънародници-туркомани" в провинция Латакия, масово преминават на страната на турските противници. Така постепенно става ясно, че налаганият от Ердоган и Давутоглу образ на "единната тюрска нация" от Латакия до иракската провинциа Нинава се оказва просто мит.

Както е известно, Турция има редица стратегически приоритети в Северна Сирия, което кара турското правителство да се подготвя за военна операция в дълбочина на сирийска територия за да постигне следните цели: запазването на стабилен канал за снабдяване на сражаващите се с режима бунтовнически групировки, неутрализиране на военната активност на сирийските кюрди западно от река Ефрат и недопускане проникването на терористични групи на ИД в самата Турция.

Междувременно фронтовата линия в Северна Сирия бързо се доближава до турската граница, с което нараства рискът от пряк военен сблъсък между предните части на сирийската армия, иранските и иракските доброволци и бойците от ливанската Хизбула и турската армия, ако последната наистина получи заповед да влезе в Сирия. Впрочем, по някои данни на два-три километра от границата, на сирийска територия, вече са разположени 500 командоси от турските специални части, представящи се за "инструктори" и "съветници". Турският генерален щаб засега не се решава да изпрати още, именно заради настъплението на сирийската армия в района на Алепо.

Съзнавайки заплахата, на 8 февруари Москва стартира внезапна проверка на бойната готовност на Южния военен окръг, като разположените там военни сили бяха вдигнати по тревога по нареждане на президента и върховен главнокомандващ Путин. Експертите коментираха тези действия като ясен сигнал за руската реакция при евентуална турска военна намеса в Сирия, който би трябвало да накара Анкара много сериозно да се замисли за бъдещите си действия и да не разчита, че САЩ биха защитили Турция, ако тя допусне стратегическата грешка да предприеме мащабна военна конфронтация с Русия.

Плановете на САЩ

Опасността от очертаното по-горе развитие на събитията в Близкия Изток се осъзнава и от привържениците на "реалистичната геополитика" в средите на американския елит. Неслучайно един от тях - Хенри Кисинджър, се срещна с руския президент Путин в Москва именно в началото на февруари, когато в хода на сирийската война се очерта коренен прелом в полза на армията на режима и подкрепящите го вътрешни и външни сили. Веднага след посещението си Кисинджър даде интервю за National Interest, в което признава, че: "С разширяващият се вакуум на властта в региона не може да се справи нито едно правителство, колкото и могъщо да е то. За целта е необходимо устойчиво сътрудничество между САЩ, Русия и другите водещи държави. Дългосрочните интереси на двете страни изискват такъв световен ред, в който сегашните сътресения и променливост да се трансформират в ново равновесие - все по-многополюсно и глобализирано". Според Кисинджър, във формиращия се многополюсен свят Русия следва да се разглежда като ключов елемент на всяко ново глобално равновесие, а не предимно като заплаха за САЩ.

Паралелно с това се променя и реториката на британската дипломация. Така, още на същия ден шефът на Форийн Офис Филип Хамънд заяви в интервю за саудитския вестник "Ал-Хаят", че Русия играе "ключова роля" в Сирия.

Истината обаче е, че Западът не предлага нищо ново, освен да бъде ускорена осъществяваната от САЩ от 2003 (т.е. от свалянето на режима на Саддам Хюсеин) насам политика за преформатирането на региона. Смисълът и е в раздробяването на Близкия Изток на слаби и нежизнеспособни държави, зависими най-вече от Вашингтон. В тази връзка от Лондон акцентират върху необходимостта с турска подкрепа да бъде форсирано откъсването на Кюрдистан от Ирак. Неслучайно в деня на срещата между Кисинджър и Путин (на 3 февруари 2016) президентът на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани декларира, че е готов да организира референдум за независимост. Ясно е, че това няма как да стане без подкрепата на Анкара. За това че Турция играе същата игра говори и яростната и съпротива срещу участието на Партията на демократичния съюз (представляваща сирийските кюрди) в делегацията на сирийската опозиция на преговорите в Женева. Тоест, на кюрдите се внушава, че те на практика не са част от Сирия и затова следва да преговарят не с Башар Асад, а с Барзани.

Създаването на независим Кюрдистан ще означава краха на цялата система Сайкс-Пико, за чието запазване по ирония на съдбата в момента работи Русия, разбира се не защото споделя принципите на британския колониализъм, а поради нежеланието си да допусне унищожаването на цялата подкрепяна от ООН архитектура на международните отношения. Ясно е, че кюрдите ще трябва да платят за независимостта си с участие в операциите на създадената от американците коалиция срещу ИД, така че вместо неоправдалия надеждите на западните стратези ислямистки "Халифат", да бъде създаден т.нар. "Сунистан", обединяваш населените със сунити области на Ирак и част от Източна Сирия. Тази нова квазидържава ще изпълнява същите задачи, които преди това бяха възложени на джихадистите - да не допусне появата на "шиитска дъга" от Техеран до Дамаск и, паралелно с това, да не позволи на руснаците да постигнат решаваща победа в Сирия и да възстановят териториалната цялост на страната. Защото е повече от ясно, че новият "Сунистан" ще се контролира от САЩ и няма да допусне през територията му да преминава каквато и да било помощ за Сирия нито от Русия, нито от Иран. Така Сирия ще се окаже в обръча на враждебно настрени към нея държави, а "Сунистан" ще се превърне в новата база на сирийската опозиция, която в момента е близо до пълния си разгром. Именно там, в сирийската част на "Сунистан" (най-вероятно в Ракка), ще може да се сформира някакво "сирийско правителство" от същите хора, които в момента влизат в т.нар. Висш преговорен комитет на опозицията. При подобно развитие Сирия ще се окаже разчленена, в резултат от което ще възникне и т.нар. "алауитска Сирия", подкрепяна от руснаците и иранцие. Само че причината за това няма да е Москва (както се опитва да твърди британският външен министър Хамънд), а съвсем други сили.

За реализацията на тези планове се разчита и на Саудитска Арабия, използвайки нейните антиирански фобии. В Рияд изглежда все още не могат да проумеят, че планът за разделянето на Ирак и създаването на приятелски настроен към Саудитите "Сунистан", в крайна сметка ще се окаже удар по самата управляваща династия. Доказателство за това е, че в началото на февруари бригадният генерал Ахмед Асири (смятан за "дясната ръка" на военния министър Мохамед бин Салман) неочаквано обяви, че "ако лидерите на международната коалиция единодушно решат да осъществят такъв тип операции в Сирия, Кралството е готово да се включи в тези усилия". Разбира се, следва да се отнасяме резервирано към тези твърдения. Саудитска Арабия е затънала до шия във войната в Йемен и няма сили да де сражава на два фронта. Тоест, вероятно просто става дума за словесна подкрепа на курса на САЩ. В Рияд обаче, би трябвало да са наясно, че Вашингтон се отнася към Саудитска Арабия по същия начин, по който навремето Лондон към Шериф Хюсейн ибн Али (емир на Мека от Хашемитската династия, който по време на Първата световна война в съюз с британците прогонва турските войски от Арабския полуостров, но по-късно – през 1924 е изоставен от съюзниците си и бива разгромен и прогонен от наследствените си земи  от  основателя на Саудитска Арабия Ибн Сауд - б.р.), а след това и самите САЩ към Саддам Хюсеин, т.е. на принципа "след употреба да се изхвърли". Възползвайки се от ресурсите на Кралството за да разчленят Ирак и Сирия, вашингтонските стратези след това ще пратят по дяволите и самата Саудитска Арабия, доказателство за което са прословутите карти на Ралф Питърс, публикувани в Armed Forces Journal през 2005, където на мястото и са показани четири нови кралства.

Според мнозина авторитетни експерти обаче, в така очертаната ситуация, далеч по-разумно би било САЩ да игнорират самоубийствената политика на Турция и евентуално на Саудитска Арабия и да опитат да се споразумеят с Русия и Иран за разпределяне на сферите на влияние в Сирия и в Близкия Изток, като цяло.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Изминаха над 65 години от старта на изграждането на Обединена Европа. Началният момент бе най-тежкият в хилядолетното развитие на Стария свят, загубил своя суверенитет и поделен между израсналите от Втората световна война първи глобални суперсили. Открито декларираните амбиции са да се загърбят традиционните междуевропейски противоречия и европейските държави доброволно и поетапно да се откажат от значителна част от своя суверенитет, който да бъде прехвърлен към наднационални общоевропейски институции, призвани да регулират европейското стопанство по начин, който да направи войната “не само немислима, но и материално невъзможна”[1]. Налице е и неафишираното открито желание да се интегрира ФРГ в името на възстановяването на Западна Европа, нейното обединяване и просперитет, но по начин, който да лиши германците от възможността отново да тръгнат по пътя на реваншизма. Впрочем, има и дълбоко спотаена амбиция – Обединена Европа да израсне като трети световен център на сила, който с времето да успее да се измъкне от “мъртвата хватка” на двете флангови суперсили.

След края на студената война настъпи обрат в мотивацията на европейската интеграция. Ако дотогава Европа се обединяваше в името на скъсването със собственото си тежко минало и предотвратяването на братоубийствените войни на континента, на фона на изчезването на комунистическите режими и разпадането на Съветския съюз главната мотивация на новото европейско поколение лидери станаха вече не толкова опасенията от миналото, колкото амбициите за бъдещето. На Обединена Европа започна да се гледа като на най-оригиналния и обнадеждаващ политически проект на ХХ столетие, а самата тя бе обладана от идеята за еманципиране от САЩ и възвръщане на водещата европейска роля в световните дела. Шансовете за това не бяха малки поради почти всеобщата заинтересованост на международната общност да не се допусне осъществяване плана на Вашингтон за налагане на еднополюсен, доминиран от САЩ свят.

До неотдавна преследваните от обединяваща се Европа цели изглеждаха почти постигнати. Трансформирането на европейските общности в Европейски съюз (ЕС), инкорпорирането на Шенгенското споразумение в първичното европейско законодателство, въвеждането на единната европейска валута, създаването на Европейски сили за бързо реагиране, абсорбирането на новите демокрации от Централна и Източна Европа, израстването и утвърждаването на ЕС като глобална и конструктивна сила в международния живот са сред най-респектиращите и обещаващи събития в процеса на задълбочаване и разширяване на европейската интеграция, случили се само за десетилетие и половина след приключването на студената война. Светът следеше с интерес и с надежда развитието на уникалния политически феномен – Европейския съюз. От началото на ХХІ век редица американски анализатори (Чарлз Купчан, Джереми Рифкин, Томас Рийд и др.) твърдяха, че след осъществената “тиха” “геополитическа революция” Европа е настигнала Америка, подала е мигач за изпреварване и е започнала “да се откъсва напред от САЩ”, готова е “да съперничи на Америка за световно господство” и дори, че вече “ролите са разменени”[2]. Подобно съперничество предричаха и онези щатски анализатори, които виждаха очертаващите се контури не на двуполюсен, а на триполюсен свят (САЩ, ЕС и Китай) – проф. Ноам Чомски, Параг Хана и други[3].

Открити поводи за подобни очаквания даваха самите европейци. Под непосредственото въздействие на падането на Берлинската стена най-известният европейски футуролог проф. Жак Атали – бивш съветник на френския президент Митеран и директор на Европейската банка за възстановяване и развитие, за първи път отреди бъдеще на Европа в “Европейския регион от Лондон до Москва”[4]. По повод разпадането на конкурентния Източен блок, председателстващият Европейските общности министър на външните работи на Люксембург Жак Поос заяви: “Удари часът на Европа. На Европа, не на американците”[5]. Под въздействието на натовските бомбардировки на остатъчна Югославия френският президент Жак Ширак обоснова необходимостта ЕС “да стане важен полюс на международното равновесие”[6]. След началото на американската война в Ирак, взривила трансатлантическите отношения, председателят на Европейската комисия (ЕК) Романо Проди заяви: “Времето на Европа почти дойде. Можем съвсем обективно да заявим, че в много сфери на световната политика Европа вече е суперсила и сега САЩ трябва да се равняват по нас”[7]. Дори след пропадането на Конституцията на Европа британският политолог Марк Ленард продължаваше да твърди, че ХХІ век ще бъде „европейско столетие”[8]. Този еврооптимизъм продължи до към 2012, когато ЕС бе удостоен с Нобелова награда за мир.

След това, някак неочаквано, ЕС попадна в изключително сериозна и постоянно задълбочаваща се криза. Разбира се, в своето над половинвековно развитие Обединена Европа нееднократно изпадаше в кризисна ситуация по един или друг основен въпрос на европейския интеграционен проект. И наистина винаги успяваше да намери компромисен или по-благоприятен изход от нея. Това даваше основания да се твърди дори, че от всяка криза обединена Европа излиза по-сплотена и по-силна. Сегашната криза на ЕС обаче е принципно различна от всички предходни. Тя се отличава с комплексния си характер и дълбочината на разтърсващите Съюза противоречия, които поставят този път на карта и самото му съществуване.

Мигрантската криза в контекста на уроците от миналото

Онова, което бие най-много на очи в публичното пространство, е мигрантската криза от последните години. Европа, която в близкото минало беше преди всичко традиционен източник на мигрантски потоци, насочени към външния за нея свят, през последните десетилетия бе поставена под силен натиск на мигранти. След студената война ЕС се превърна в нов (наред със САЩ, Австралия и Канада) глобален притегателен център за мигрантите. Миграцията в Съюза ставаше все по-интензивна и по-широкомащабна[9].

Мащабите на мигрантските потоци от юг и от югоизток се почувстваха особено през 2014, която, както обяви еврокомисарят по миграцията и вътрешната сигурност Димитрис Аврамопулос, се оказа рекордна по приток на нелегални мигранти в ЕС с над 276 хил. души. Още следващата година обаче подобри убедително и този рекорд. В края на септември 2015 шефът на Европейската агенция за управление на операционното сътрудничество в периферните райони (Фронтекс) Фабрициус Леджери обяви, че от началото на 2015 в ЕС са влезли нелегално близо 800 хил. души, като предупреди, че притокът още не е достигнал връхната си точка. По данни на Върховния комисариат на ООН за бежанците, през 2015 в Европа са влезли по море 1000573 души. Според ЕК обаче, действителният брой на нелегално влезлите в ЕС мигранти през 2015 възлиза на 1.5 млн. души. Прогнозите за настоящата 2016 никак не са утешителни, като се има предвид, че общият брой на бежанците в Близкия Изток, Северна Африка и региона от Сахел до Африканския рог достига 20 млн. души. Както обяви Световната организация по миграция, само през първата половина на януари 2016 в Гърция са пристигнали 31244 мигранти, което е 21 пъти повече в сравнение с целия януари на предходната година. А в реч, произнесена на 20 януари 2016 пред Световния икономически форум в Давос, директорът на МВФ Кристин Лагард предупреди ЕС да очаква 4 млн. мигранти през настоящата година. Няма съмнение, че бежанските вълни на все нови и нови мигранти-мюсюлмани се превърна в най-голямото предизвикателство пред Обединена Европа за цялото време на нейното съществуване.

Съдбоносният характер на сегашната мигрантска криза не може да бъде разбран без анализ на предшестващия национален и общоевропейски опит. Той показва, че растящият с времето страх сред европейските граждани се дължи на първо място на лавинообразно нарастващия относителен дял на мюсюлманите в Обединена Европа. Ако в началото на 50-те години на ХХ век в Европейската общност имаше по-малко от 0.5 млн. мюсюлмани, като резултат от приемането на нови държави в Общността, постоянно прииждащите в Европа нови мюсюлмани и демографския бум на мюсюлманските общности на фона на демографския срив на християнските общности, в средата на 90-те години те нараснаха до около 13 млн., а в началото на ХХІ век броят им достигна 16 млн., за да надмине към настоящия момент 20 млн., като тенденцията е към по-нататъшно нарастване. И то при положение, че в ЕС все още не е приета нито една мюсюлманска държава. Резултатът бе разрастване на съществуващите от по-рано и създаване на нови малцинствени мюсюлмански общности, които са много различни от европейската цивилизация и трудно съвместими с нея.

Друг източник на европейски опасения е безспорният процес на капсулиране на мюсюлманските общности в Обединена Европа. За разлика от почти всички други малцинства, мюсюлманите се доказаха като недисперсна общност. Огромната част от тях предпочиташе да се установява в места, където мюсюлманите са локално мнозинство или поне имат потенциална възможност да формират такова. Социалните им контакти до голяма степен се ограничаваха в рамките на тези локални мнозинства, които се превърнаха в основен регулатор на отношенията в тях и в ревностен пазител на мюсюлманските ценности и традиции. Стигна се до полулегално конструиране на нов тип мигрантски общности и появата на напрежение в отношенията между местните мюсюлмански мнозинства, от една страна, и националното мнозинство и европейската мегаобщност, от друга. Друга част от мюсюлманите в Обединена Европа се оказа податлива на политическия ислям и на ислямския фундаментализъм. Трета пък разбираше присъствието си в Европа като мисия за ерозиране на европейската християнска общност и изграждане на “паралелна” Европа чрез организиране на терористични акции срещу „неверниците” в духа на „свещения джихад”.

Локалните мюсюлмански мнозинства в Обединена Европа продължаваха да се разрастват най-вече по пътя на незаконната миграция, която се превърна в изключително сериозен проблем и поради връзката й с престъпността и тероризма. При сравнително нисък риск, от нелегалния трафик на хора продължаваха да се печелят милиарди евра, които се реинвестираха в други сфери на организираната престъпна дейност. Проблемът се усложни със създаването на Шенгенското пространство. Безпрецедентното вдигане на вътрешните граници на обединяваща се Европа и постоянното разширяване на зоната Шенген чрез включване на все нови държави в нея дадоха неограничени възможности на мигрантите, включително ангажираните в престъпни дейности, за свободно придвижване и установяване в територията на европейските държави-участнички в Шенгенските споразумения.

Съзнавайки донякъде важността и сложността на очертаващото се голямо предизвикателство пред европейската интеграция, Обединена Европа хвърляше значителни усилия и огромни средства за интегрирането на мюсюлманските малцинствени общности. Те обаче имаха най-често ефекта на „наливане на вода в пясъка”. Реалностите си оставаха твърде далеч от повишените обществени очаквания за “повече Европа” в името на по-прозрачно приемане на решенията и по-ефективни действия от страна на ЕС в борбата с незаконната миграция, трансграничната престъпност и тероризма, и от  потребностите на сигурността на Стария свят.

Нежеланието на мюсюлманите да се интегрират в европейската християнска цивилизация стана очевидно в началото на ХХІ век, когато станахме свидетели как мигранти, установили се в Европа, участваха в терористичените атаки срещуНю Йорк и Вашингтон през 2001, както и на участието на представители на третото поколение образовани европейски мюсюлмани от заможни семейства в последвалите подобни атентати в самата Европа. Сами по себе си, тези факти са сред най-ярките доказателства за неудовлетворителните резултати от политиката на интеграция на мюсюлманските малцинства в Обединена Европа.

Това изостри още повече чувствителността на европейците към разрастващите се мюсюлмански общности в Стария свят - не поради дефицит на толерантност към Другия, а от загриженост за съдбата на своята християнска цивилизация. Макар днес Европа да изглежда единствения континент, издигнал се над религиозната универсалност и превърнал се в единственото светско място на света, тя продължава да държи на християнството. То заема фундаментално място в цялата структура на всяка национална идентичност в страните, съставляващи Обединена Европа. Освен това, европейската мегаидентичност, доколкото я има, се крепи на три мощни стълба: древноелинската култура, античното римско право и християнството, макар и разбирано не толкова като религия, колкото като система от морални ценности.[10]

Постепенно сред европейските народи се загнезди убеждението, че скоро положението ще стане взривоопасно и, че заклинанията за толерантност няма да помогнат за избягване на катастрофата. В някои държави на континента това доведе до наложени от гражданските общества мерки. Швейцария организира референдум за минаретата (2009), макар в страната да имаше само четири минарета, едното от които не се използваше по предназначение[11],  като гражданите гласуваха “против” и това се превърна в конституционна норма за тази образцова страна на пряката демокрация. Незабавно се надигнаха гласове в Германия, Италия, Австрия и други държави на ЕС да бъде последвана швейцарската забрана за издигане на минарета. Друг заразителен пример даде Белгия с въведената през 2010 забрана за носенето на обществени места на традиционната за мюсюлманките дреха „бурка”, последвано от указание на президента Никола Саркози за налагане на подобна забрана и във Франция.

Но сериозните различия между държавите на ЕС по тази проблематика не бяха преодолени. Големият проблем бе, кой от известните модели на миграционна политика да бъде прилаган: асимилационният, насочен към прекъсване на връзките с културата на произход и интегриране в приемащата нация (характерен за САЩ); диференциалното изключване, предполагащо селективно приемане на мигранти само там, където има незадоволително търсене на пазара на труда (типичен за Великобритания); или транснационалният, стимулиращ прекъсването на връзките с изпращащата страна, без да се пречи на съхраняването на старата идентичност. Последният модел, прилаган от ЕС, ставаше все по-проблематичен. Най-практика, той създаваше двойнствен мигрантски статус: социална принадлежност към приемащата страна и културна – към изпращащата. Освен това не отчиташе в достатъчна степен печалния европейски опит, който не оставя съмнение, че дошлите мюсюлмани имат многостепенна идентичност: на първо място те се самоидентифицират като мюсюлмани; на второ – като араби, африканци и прочее; на трето – като афганистанци, сирийци, мароканци и т. н.; и едва на последно място – като граждани на европейската страна, в която са се установили. Накрая, той игнорираше факта, че в условията на кризи винаги надделяваше оригиналната идентичност.

Рефлексиите на нерешените миграционни проблеми бяха откроени убедително в края на ХХ - началото на ХХІ век от едни от най-дълбоките анализатори на нашето време. Харвардският професор Самюъл Хънтингтън изтъкна като най-опасни грешки на Западната цивилизация нейната убеденост „в универсалността на западната култура” и насаждането на “мултикултуризъм у дома”[12]. А най-известният специалист в областта на генезиса на насилието и конфликтологията – заслужилият професор в американския Университет на Мериленд Тед-Робърт Гър, наблюдавал от 1985 насам 275 малцинства във всички континенти на света, отреди специално място на “рисковите малцинства”. Като най-рискови в Европа Гър определи афрокарибците и азиатците във Великобритания, мюсюлманите-мигранти във Франция, турците в Германия и чуждестранните работници в Швейцария[13].

За да бъдат разбрани шестващите сега в европейското общество настроения спрямо прииждащите мигранти и бежанци-мюсюлмани е необходима и малко по-дълбока историческа ретроспекция, защото уроците от миналото са изключително полезни за днешните ни действия. Внимание заслужават някои особено характерни примери за неубедително решаване на проблема с мигрантите-мюсюлмани в отделни европейски държави и тежките последици за съответната страна, пък и за Европа, като цяло.

Нека започнем със сочения като характерен още през 90-те години от популярната италианска журналистка Ориана Фалачи – първият европейски интелектуалец, ударил камбаната, че Европа вече е “обсадена Троя” и се превръща в “Еврабия”. Примерът засяга една от съучредителките на първите Европейски общности – Холандия. Когато мюсюлманите започват да прииждат там през 60-те години, в страната има само 5 джамии, през 70-те години джамиите стават 30, през 80-те – 250, а през 90-те – 446. Мюсюлманите не обичат холандците, продължава мисълта си Фалачи, позовавайки се на демоскопско проучване, показващо, че 78% от тях ги смятат за “покварени”. Затова живеят отделно в гетата, създадени от тях самите, за да избегнат контактите с холандците. След кончината на Фалачи (през 2006) джамиите в Холандия станаха повече от 453, а мюсюлманите продължават да живеят в гетата, запазили своя ислямски облик и станали още по-големи. Впрочем, подобни големи мюсюлмански квартали има не само в Холандия, но и в много големи градове на страните в Западна Европа, включително мегаполисите Париж, Лондон и Брюксел. Те са почти непристъпни за държавните институции “държави в държавата”, които напоследък си спечелиха славата на “развъдници на терористи”[14]. А вече са и толкова многолюдни, че от началото на ХХІ век най-често срещаното име на новородени деца в Лондон и в Брюксел е Мохамед, а редица западноевропейски градове имат за кметове мюсюлмани[15].

Или пък, да вземем пример от Източна Европа. След преживяното османско господство (ХV-ХІХ век) Босна и Херцеговина беше последователно включвана в състава на католическа Австро-Унгария (1878-1918) и в унитарното християнско Кралство Югославия (1918-1945). В края на Втората световна война се превърна в република във федерална Югославия, а в началото на 60-те години Тито призна наличието на “мюсюлманска нация” в Босна и Херцеговина, за да впечатли Движението на необвързаните държави, в което преобладаващата част от участниците бяха мюсюлмански страни. Един от резултатите от осъщественото от Запада декомпозиране на Югославската федерация бе обособяването на Босна и Херцеговина като независима държава, решено през 1992 на референдум, бойкотиран от православните сърби, и потвърдено от парламента при неучастието на депутатите сърби. Изходът от последвалата война в Босна и Херцеговина (1992-1995) бе решен с нелегитимната военна намеса на НАТО, която осигури на бошнаците по-голямата част от територията на страната. Наложените от САЩ Дейтънски споразумения, потвърдени с Парижкия договор, фактически установиха кантонално устройство на три разделени етнически общности: бошнаците, хърватите и сърбите. В религиозно отношение преобладаващата част от населението на Босна и Херцеговина вече изповядва исляма. И мюсюлманите сега са обладани от амбицията да създадат интегрирана мюсюлманска република.[16]

Още по-характерен е примерът с Косово – същинската люлка на сърбизма.[17] При създаването на Югославската федерация бе обособена автономна област Косово и Метохия в рамките на Република Сърбия. Но албанската стратегия за отделяне на Косово заложи на демографския взрив. Ако през 1944 населението бе 500 хил. души, през 1961 то се оказа 964 хил., 70% от които - албанци. А през 1968 възникна албанското “националноосвободително” движение под лозунга “Косово – република!”, която бе обявена след таен референдум (октомври 1991). Опитите на Сърбия да предотврати това доведе в крайна сметка до внушеното от САЩ едностранно провъзгласяване на независимостта на Косово (17 февруари 2008). Тази изконна сръбска област не само че беше откъсната, но и превърната в ключов елемент на стратегията за обединяване на албанците на Балканите. Тя предвижда присъединяване на Метохия, Южна Сърбия и Северна Македония към Косово и последващото му обединяване с Албания[18].

Не по-малко поучителен е примерът с Македония. Етническата инвазия на албанците в Македония започна след земетресението в Скопие (1963), когато се появиха около 60 хил. работници-албанци, “забравили” впоследствие да се върнат по родните си места. По време на югоконфликта (началото на 90-те години) Македония бе залята от втора, още по-голяма албанска вълна. През 1994 македонският президент Киро Глигоров даде гражданство на около 167 хил. албанци срещу обещанието да го подкрепят на изборите. Третата, най-мощна вълна, дойде с кризата в Косово (1999). Македония прие около 500 хил. косовски албанци, като към 100 хил. от тях останаха и след регулирането на конфликта в Косово. Така албанците нараснаха от 22% в началото на 90-те години, на 32% към средата на 90-те години и до към 40% в края на 90-те години. Мюсюлманите (албанци, турци и ислямизирани цигани) съставляваха към края на ХХ мек около половината от населението на страната. Сериозните промени в етническия и религиозен облик на Македония, включително на столицата Скопие, доведоха до радикализиране на албанците и опити за дестабилизиране на страната и нейното „взривяване”, поставили под въпрос целостта и дори самото съществуване на Македония. Тя засега оцелява, но плаща за това твърде висока цена. С наложените 15 поправки в Конституцията (16 ноември 2001) бе въведен моделът на т. нар. мултиетническа държава, охвърлящ тезата за единната македонска нация, премахващ привилегированото третиране на Македонската православна църква и предоставящ на албанците твърде широк кръг от права, включително на блокиране на държавните решения. Нови големи отстъпки на албанците бяха направени с приетия през 2004 Закон за автономията на местната власт. Във всички тези тежки изпитания за македонската държава християните бяха разединени, докато албанците действаха в синхрон и неизменно имаха за съюзници всички други мюсюлмански общности в страната[19].

Нека обобщим. Опитът от миналото на европейските държави е доста богат на примери, показващи, какви печални резултати за единството на нацията, за суверенитета и дори за териториалната цялост на страната могат да имат недобре обмислените, късогледи или наложени от външни сили решения на държавните елити.

Сегашната бежанска криза

Освен от уроците на миналото, настоящата европейска резервираност се подхранва и от цял ред други резонно възникващи въпроси, свързани с приждащите през последните години стотици хиляди мигранти мюсюлмани:

  • Защо хора от толкова далечни и цивилизационно различни от Европа страни не търсят спасение в по-близките им и сходни в културно отношение стабилни държави? И то при положение, че издръжката на един бежанец в страна от Близкия Изток излиза десет пъти по-евтино, отколкото в Европа, както заяви Фредерик Кюзай – координатор на терен във Върховния комисариат на ООН за бежанците.
  • Защо много от мигрантите пазят документите си за самоличност, докато пристигнат в държава-членка на ЕС, след което бързат да ги захвърлят?
  • Защо, например в България, всички мигранти, които са без документи за самоличност, се представят за сирийци, а впоследствие се оказва, че повечето от тях са от други етноси?
  • Не буди ли тревога фактът, че много от мигрантите получават в Турция фалшиви документи за самоличност, което бе разкрито от представителството на УНИЦЕФ във Великобритания в началото на ноември 2015?
  • Защо много от пристигналите в Европа бежанци изчезват безследно преди да са се регистрирали в приемните центрове?
  • Защо голяма част от 175-те хиляди деца и младежи, потърсили убежище в ЕС, са изчезнали от погледа на институциите, както посочи на 13 ноември 2015 основният докладчик по въпросите на миграцията в Европейския парламент (ЕП) г-жа Кашету Киенге?
  • Искат ли и могат ли онези мюсюлмани, изхвърлили християните от общата лодка с мигранти, плуваща от Северна Африка за Европа (случаят бе представен от медиите на 17 април 2015), да се интегрират в европейското християнско общество?
  • Не буди ли съмнения за истинските мотиви на прииждащите мюсюлмани фактът, че повечето от тях са млади и несемейни мъже – точно такива, които са най-склонни към агресия, водени от морални и религиозни мотиви?
  • Дали не е основателно предупреждението на ливански министър, че един на всеки 50 сирийски бежанци може да се окаже терорист?
  • Блъф ли е откритата хвалба на “Ислямска държава”, че изпраща джихадисти в Европа през пропускливите й граници, или реално осъществявана стратегия?
  • Не е ли обезпокоително разкритието на германския вестник “Билд ам Зонтаг” (20 декември 2015), че “Ислямска държава” е откраднала десетки хиляди празни паспорти в Сирия, Ирак и Либия, като ги използва за мними бежанци, искащи убежище в ЕС?
  • Не е ли притеснително разкритието на американската новинарска агенция Асошиейтед Прес (20 ноември 2015), че афганистанци си купуват фалшиви писма на талибани със заплаха за живота им, за да получат убежище в Европа?
  • Защо няколко млади мюсюлмани са минали през Македония с фалшифицирани паспорти на едно и също име – на 25-годишния сириец Ахмад ал Мохамад (войник от армията на правителствените сили, убит няколко месеца по-рано), но с различни снимки, като един от тези паспорти беше намерен до трупа на едно от камикадзетата при атентатите в Париж от 13 ноември 2015?
  • Защо мюсюлмани, вмъкнали се като бежанци в Европа, се оказаха участници в терористичните атаки в Париж на 13 ноември 2015, както потвърди френският премиер Манюел Валс (19 ноември 2015)?
  • Доколко сигурно се чувства 90-хилядното християнско население на гръцкия остров Лесбос при установените там 200 хиляди мигранти-мюсюлмани?
  • Дали не е прав чешкият президент Милош Земан, който заяви (26 ноември 2015): “Вярвам, че мигрантската криза е резултат на организирана инвазия.”?
  • Не трябва ли европейските граждани да се тревожат от обявения на 25 ноември 2015 от “Ислямска държава” списък на държавите, които ще бъдат атакувани, след като повечето от тях (36 от общо 60) са европейски?

Големият въпрос обаче е: Кой предизвика и постоянно поддържа тази мощна вълна от мигранти-мюсюлмани към Европа и с каква цел? Ясно е, че ако Северна Африка и Близкият Изток не бяха дестабилизирани, това нямаше изобщо да се случи. Всъщност, кой ги дестабилизира? Ако има все още някой, който да не може да открие отговора, нека се обърне към публичната реч на отлично информирания американски ген. Уесли Кларк – бивш върховен главнокомандващ на обединените сили на НАТО в Европа, произнесена на 3 октомври 2007 на предизборен митинг в Калифорния. В нея генералът разказва за срещата си със заместник-секретаря по отбраната Пол Уолфовиц, състояла се в сградата на Пентагона непосредствено след Първата война в Персийския залив (1991). Рекапитулацията на Уолфовиц за тази война била следната: “Научихме, че можем да използваме армията в Близкия Изток и Съветите няма да ни спрат. Имаме около пет-десет години да изчистим тези стари просъветски режими – Сирия, Иран, Ирак – преди да се появи следващата суперсила, за да ни предизвика”. По-нататък Кларк разказва за друга своя среща с високопоставен служител на Пентагона, проведена в сградата на военното ведомство непосредствено след атентатите от 11 септември 2001 в Ню Йорк и Вашингтон. Той “извади от бюрото си някакъв лист хартия и каза: “Току-що получих това от кабинета на секретаря по отбраната. В него се казва, че ще атакуваме и ще унищожим правителствата в седем страни до пет години. Ще започнем с Ирак, а след това следват Сирия, Ливан, Либия, Сомалия, Судан и Иран.” Разказвайки за тези свои срещи в Пентагона, Кларк предлага и своя коментар: “Това си беше доста шокиращо. Изглежда целта на военните е да започват война, да сменят правителства, а не да спират и ограничават конфликти. Тази държава беше превзета с политически преврат от група хора – Уолфовиц, Чейни, Ръмсфелд и други, които са част от проекта за новия “Американски век”. Те искаха ние да дестабилизираме Близкия Изток. Да го обърнем с главата надолу, за да бъде под наш контрол”[20]. Всичко, което се случи впоследствие, следва доста точно логиката на американските “ястреби”, разкрита още през 2007 от генерал Кларк. Ако има известно разминаване в последователността на действията на Вашингтон, то се дължи на смяната на караула в Белия дом в началото на 2009, когато републиканците бяха изместени от демократите. А ако има неизпълнение на части от изложената програма-максимум, това пък произтича от очевидното стесняване на възможностите на Вашингтон да моделира света по своя собствен вкус. Ако ли пък има някаква новост в изложения от Кларк сценарий, тя се отнася до започналата през 2010 с най-активно американско участие т. нар. “арабска пролет”, обхванала Тунис, Египет, Либия, Мароко, Йемен, Сирия и други северноафриканските страни – една адаптация на организираните от Вашингтон “цветни революции”, преследващи същата цел – смяна на неугодни на САЩ режими[21].

Съпричастността на САЩ с миграционните вълни, заливащи през последните години Европа, има и други преки и косвени потвърждения. Най-активна дейност в страните от Близкия Изток и от Северна Африка сред готвещите се да мигрират, развиват радиостанциите “Свободна Азия” и “Свободна Европа”, ситуираната в САЩ международна правозащитна организация “Хюман райтс уоч”, Фондация “Отворено общество” на Джордж Сорос и маса други щатски неправителствени организации, които не само помагат, но очевидно и направляват бежанците.

Натрапчивото американско внушение, че бежанците са “сирийци” по правило е съпроводено с твърдението, че те са били принудени да избягат от страната си поради жестокостите на “бандита и убиеца” Асад, както го нарече на 30 август 2013 държавният секретар на САЩ Джон Кери. Само че не някой друг, а именно бившият президент на САЩ Джеймс Картър, общувал нееднократно лично с Башар ал Асад, в статия в “Ню Йорк таймс” от октомври 2015 открито се разграничи от опитите за демонизиране на режима в Дамаск. При управлението на семейство Асад (от 1970 насам), пише Картър, “Сирия беше добър пример за хармонични отношения между нейните много различни етнически и религиозни групи, сред които араби, кюрди, гърци, арменци и асирийци, които бяха християни, евреи, сунити, алевити и шиити”. Нека да добавим, че макар да е шиит, Башар ал Асад свърза живота си с една сунитка, при управлението му наистина имаше етническа и религиозна толерантност, а сирийската икономика работеше. Той, разбира се, не е светец, но не е и такъв злодей, какъвто иска да го представи официален Вашингтон. Преследваната цел е прозрачна – след като не успяха да го свалят през 2006, САЩ дейно подкрепиха през 2011 усилията на Саудитска Арабия и Катар за трансфериране на “арабската пролет” и в Сирия, за да елиминират този свързан с Иран и Русия режим. Да, мнозина сирийци бягат от страната си, но не толкова от режима на Асад, колкото от ожесточената и продължителна гражданската война, подпалена от подкрепяната от Запада т. нар. “Свободна сирийска армия”. Война, която роди “Ислямска държава”, бързо израснала като най-успешната терористична организация в света, създала и налагаща с неописуеми жестокости Ислямски халифат в Сирия и Ирак, а частично и в Либия. Впрочем, неотдавна американският разследващ журналист Уейн Мадисън разкри, че създатели на “Ислямска държава” са американското ЦРУ и Турската разузнавателна служба (МИТ), което показва, че САЩ сътрудничат дори с терористите, само и само да постигнат упорито преследваната цел – свалянето на Асад.

Тенденциозността на американските твърдения, че прииждащите в Европа са предимно сирийски бежанци, бе опровергано и от данните на Международната организация по миграция (от 17 септември 2015), според които сирийците са под 40% от имигрантите. А какво да си мислим ние, българите, при положение, че у нас най-голям е относителният дял на афганистанците, както неотдавна обяви председателят на Държавната агенция за бежанците Никола Казаков. Те от кого бягат в Европа, за да търсят международна закрила? От наложеното от Вашингтон правителство в Кабул? От създадените от САЩ талибани? От непрекъснатия цикъл на военни конфликти, в които страната им беше вкарана от американската война в Афганистан, започнала през далечната 2001? Или от американското и натовското военно “присъствие” в Афганистан, продължаващо до наши дни?

Американската „съпричастност” към нахлуващите в Европа нелегални мигранти личи особено ясно от целенасочената и мощна медийна кампания, показваща бежанците само в положителна светлина. Редакторът в няколко сайта Пол Уотсън пусна неотдавна видео, озаглавено “Мигрантската криза: кадрите, които медиите отказват да излъчат”, показващо проявите на вандализъм и агресия от страна на бежанците. Впоследствие бяха показани и други техни неприемливи прояви: разрушаване на телената ограда по сръбско-хърватската граница и насилствено навлизане в територията на ЕС; събаряне на оградата на словенско-австрийската граница; подпалване и пълно унищожаване на палатков лагер в Словения, специално подготвен за тях; масов бой между мигранти в германския град Хамбург; стълпотворение във френския град Кале и хилядно множество пред входа на тунела под Ламанша при Дувър, блокирало високоскоростните влакове; грабежи, сексуални посегателства и изнасилвания на жени от бежанци в шведската столица Стокхолм, в германските градове Кьолн[22], Хамбург, Берлин, Щутгарт и Франкфурт, в австрийския град Залцбург, във финландската столица Хелзинки и в швейцарския град Цюрих; масово сбиване между мигранти край Лъвов мост в София; и още дълъг ред други подобни.

В опитите да бъде склонена Европа да приема с отворени обятия нахлуващите стотици хиляди нелегални мигранти бяха включени и европейските атлантици, които са специално обучавани, как да поддържат американската кауза. Едни сипеха обвинения срещу европейците за “дефицит на състрадание” към бежанците (Иван Кръстев).     Други открито призоваваха ЕС “да помисли за намиране работа на бежанците” (Надежда Нейнски). Трети стигнаха дотам да твърдят, че “мигрантите са единствения шанс на застаряващите европейски общества и техните икономики” (Кай Кюстнер). Мнозина пледират да се организира училищно образование за мигрантските деца. Подтекстът на всички тези дирижирани пледоарии е един и същ: да бъдат приемани всички прииждащи от Близкия Изток и от Северна Африка мигранти, като им бъдат осигурени всички възможности за трайно оставане в Европа (вместо да бъдат временно приютени и спасени, докато бъдат регулирани военните конфликти, от които бягат, след което да бъдат върнати в техните страни). Уверенията, че мигрантите ще се отразят много благоприятно на европейските икономики бяха развенчани от директора на МВФ Кристин Лагард на Световния икономически форум в Давос (20 януари 2016). Пристигналите през 2015 1.5 млн. мигранти са довели до растеж на европейските икономики от 0.05%, а очакваните през 2016 нови 4 млн. мигранти ще доведат до растеж на европейските икономики също с “положителен, но малък процент” – 0.09% през 2016 и 0.13% през 2017.

Същевременно медиите на САЩ системно критикуваха европейците за нехуманно и дори жестоко отношение към имигрантите, прибягвайки и до манипулативно представяне на различни събития. Безспорен връх на клеветническата кампания срещу Европа бе публикуваният на 7 декември 2015 анализ “Варварите са зад портите на Европа”, изпълнен с нападки към европейските “националистически варвари”. Лансираните в него предложения са: “Германия може да приема повече бежанци, макар и не по милион годишно”; “Франция и Германия могат да финансират войната срещу Ислямска държава”; целият свят “може да даде пари за създаване на фонд за възстановяване на икономиката на Северна Африка и Близкия Изток”. Автор на тези “бисери” е не кой да е, а самият Нуриел Рубини – бивш съветник на президента Клинтън, работил във Федералния резерв на САЩ, МВФ и Световната банка, подвизаващ се сега като професор в Нюйоркския университет и ползващ се с репутацията на един от стратезите на Вашингтон. По повод подобни упреци дясноцентристкият премиер на Словакия Роберт Фицо се солидаризира със съпротивата в европейското общество срещу широкото отваряне на границите на ЕС за мигрантите-мюсюлмани, изтъквайки, че това “застрашава християнските ценности на Европа”. Още по-категоричен бе унгарският му колега – консерваторът Виктор Орбан: “Тече съвременна масова миграция (...) която би могла да промени облика на европейската цивилизация (...) Ако това се случи, то ще е необратимо (...) Ако направим грешка сега, ще бъде завинаги.” Откровен отговор на идващите оттатък океана обвинения даде и бившият полски президент Лех Валенса, който в интервю за израелски журналисти от септември 2015 изтъкна два аргумента: опитът показа, че “мюсюлманите не се интегрират в Европа”; те “ще обезглавяват и в Европа”, както са го правили и в своите страни. Наложи се и американски спецове да опровергават отправяните от САЩ обвинения. Уважаваният анализатор Патрик Бюкенън, бивш висш служител в администрациите на Никсън, Форд и Рейгън, обясни защо опитите за поучаване на Европа с американския опит са неоснователни. Вярно е, че от 1890 до 1920 САЩ приеха 15 млн. мигранти, пише Бюканън, но напомня, че пристигащите са били европейски християни и, че Вашингтон спира миграцията през 1924. Според него, случаят с Европа е друг: тя няма опит в овладяването на масова миграция, а пристигащите са мюсюлмани, които не се асимилират, а създават анклави – копия на земите, от където са дошли.

Фалшът на тези американските поучения се доказва от фактите. През финансовата 2014 САЩ дадоха убежище едва на 1 682 сирийски мигранти, при положение, че именно Вашингтон подпали “чергата” в Сирия. Определеният таван за прием на бежанци в САЩ за бюджетната 2015 е едва 70 хиляди. Обявеният план на Обама за приемане на 100 хил. сирийски бежанци незабавно се натъкна на силна вътрешна съпротива и през ноември 2015 губернаторите на 34 щата (от общо 50) заявиха, че ще го бойкотират. А един от тях (на Луизиана) нареди да бъде постоянно следен единственият сирийски бежанец, установил се в неговия щат. Подобна вътрешна съпротива впрочем се наблюдава и в Канада.

Косвено свидетелство за напористото американско желание Европа безпроблемно да приема непрекъснато прииждащите мигранти-мюсюлмани е пасивното поведение на Северноатлантическия съюз и неговата военна организация. Когато остана без работа след приключването на студената война, НАТО прояви истинска изобретателност при измислянето на причини да продължи своето съществуване “в името на сигурността и стабилността в Европа”. И някак странно сега, когато по почти всеобщо мнение милионната нелегална мигрантска “армия” от мюсюлмани се превърна в рисково предизвикателство пред европейската сигурност, НАТО се „снишава”. Това странно поведение на алианса вече поражда открито недоволство. Неотдавна германското издание “Дойче Виртшафтснахрихтен” писа: “Кризата с бежанците в Европа премина всички възможни граници (...) Докато европейските държави се мъчат пряко сили, НАТО не прави нищо за разрешаване на проблема, макар да разполага с всички необходими ресурси (...) Кризата с бежанците изправи безопасността на Европа на ръба на колапса, но НАТО се прави, че нищо не се случва”. Медията задава директно и въпроса: “С какво се занимава НАТО, която получава финансиране от европейските данъкоплатци?”[23]. Всъщност, отговорите на поставените въпроси не са толкова трудни. Северноатлантическият пакт бездейства пред разтърсващата ЕС криза с мигрантите-мюсюлмани, защото изпълнява волята на своя господар. Вместо с основния реален проблем на европейската сигурност, НАТО с усърдие, сравнимо с това по време на студената война, провежда военни учения, създава свои щабове в източноевропейските си държави-членки, засилва военното си “присъствие” в източните предели на своята зона на сигурност, опитва се да включи в редовете си раздиращата се от противоречия Украйна и съзнателно да вбие клин между ЕС и Русия. Иначе казано, да създава несигурност в Европа, защото ако тя постигне най-накрая своята сигурност, както желаят всички европейски народи, НАТО отново ще се окаже без работа.

Всъщност, пактът все пак се намеси, но не за гарантирането на сигурността в охраняемата зона, а в подкрепа на американските амбиции в Сирия. Три дни след терористичните атаки в Париж от 13 ноември 2015 “Вашингтон пост” си позволи крайно недипломатично да запита директно: Какво още чака Оланд, а не поиска да бъде активиран чл. 5 на Северноатлантическия договор, след като Обама и Ердоган вече заявиха предварително своето съгласие? Часове след излизането на вестника приключи Срещата на Г-20 в Анталия и участващият в нея държавен секретар на САЩ Джон Кери незабавно отлетя за Париж, за да продължи на място американския натиск. Същият ден следобед (16 ноември 2015), в присъствието на Кери, Оланд се обърна за помощ, но не към НАТО, а към европейските съюзници с искане за първи път да бъде задействан  новият чл. 42.7 от Договора за функциониране на ЕС, предвиждащ в случай на терористично нападение държавите-членки да окажат съдействие с всички възможни средства на тяхно разположение. И проведеният на следващия ден Съвет на ЕС по отбраната прие единодушно предложението. Същият ден стана ясно, че Оланд е провел разговор с иранския президент Хасан Рухани по въпроса за “съвместна борба” срещу Халифата и е планирал за следващата седмица посещение в Москва, за да обсъди с Путин формирането на “широка коалиция” срещу “Ислямска държава” (визитата действително се осъществи на 26 ноември). Претърпял тежък и унизителен удар в опита си да въвлече НАТО за постигане на американските цели в Сирия като се възползва от трагичните събития във Франция, Вашингтон светкавично задейства резервния си вариант – да направи това чрез Турция. И още на  следващия ден, след като Франция потърси помощ от ЕС, а не от НАТО, Турция свали руски боен самолет край границата си със Сирия с твърдението, че прекосил турското въздушно пространство за “цели 17 секунди”[24]. Изтъкнатият мотив изглеждаше абсурден не толкова поради оспорването му от Москва, колкото предвид факта, че бе отправен от една държава, чиито бойни самолети нееднократно нарушаваха въздушното пространство на Ирак без негово знание, като отказа да ги изтегли, въпреки настойчивите искания от иракска страна. Така или иначе, целта на Вашингтон беше постигната - вместо да се обърне към Москва за съвместно изясняване на случая, Ердоган незабавно поиска помощ от НАТО за укрепване сигурността на Турция по границата й със Сирия. Всичко беше така “съшито с бели конци”, че едва след цял месец дебати НАТО прие (на 18 декември 2015) предложението на Турция за засилване на въздушната й отбрана по границата със Сирия с изпращане на натовски кораби и авиация.

Когато анализираме причините за огромните мигрантски вълни, заливащи през последните години Европа, не можем да не изтъкнем и вината на нейните национални и общоевропейски лидери. Едва наскоро се намери първият сред тях, който да има поне доблестта открито да признае това. Направи го френският президент Франсоа Оланд в реч, произнесена на 7 октомври 2015 пред Европарламента: “Европа разбра със закъснение, че трагедиите в Близкия Изток и Африка ще имат последици за нея.” Зад това свенливо и твърде общо признание може да бъде разчетено известно съжаление за европейската подкрепа, неизменно давана за американските авантюри в посочените от Оланд региони от края на 2001 насам. И най-вече за възторжената европейска подкрепа за т. нар. “Арабска пролет”, чиито най-горещ фен беше именно Франция на Оланд. Една “пролет”, която - както своевременно предупредиха най-прозорливите арабски анализатори, скорострелно премина в “Арабска есен”, попарила надеждите за поредния износ на демокрация, за да се превърне в крайна сметка в “Арабска зима” и в истинско “Ислямско възраждане”, родило екстремистката “Ислямска държава”, чийто „Халифат” вече контролира в Ирак и Сирия територия, по-голяма от тази на Великобритания (и проявява активност в Либия, Египет, Саудитска Арабия, Йемен, Афганистан, Пакистан, Алжир, Нигерия и руския Северен Кавказ). Признанието на Оланд – лидер на държавата-инициаторка на европейската интеграция и част от колективното френско-германско лидерство в Обединена Европа, е от особено значение, тъй като създава атмосфера на самокритично вглеждане в допуснатите в миналото грешки, обективен анализ на “глухата улица”, в която беше натикан ЕС, и търсене на изход, който да отговаря на интересите на Европа и на широките обществени очаквания на нейните граждани. За това, че посланието на Оланд е правилно разчетено от онези, които наистина искат ЕС да избегне готвещата му се примка, свидетелства изказването на българския евродепутат Ангел Джамбазки, направено само пет дни по-късно по време на дискусия за мигрантската криза в Дома на Европа в София. Европейският съюз “не поръчва музиката, но ще плати сметката”, подчерта Джамбазки, оставяйки на интелигентния слушател да си отговори кой точно поръчва музиката.

Много по-важна причина за допускането на тежката мигрантска криза на ЕС обаче е липсата на европейски политически съюз. Необходимостта от създаването на такъв съюз, който да допълва икономическата интеграция, беше осъзната още в първите години на европейския интеграционен проект. Опитите за учредяване на Европейска политическа общност (1952-1954) и на Европейски политически съюз (1961-1962) пропаднаха, а всички последващи усилия за придвижване в тази посока бяха блокирани от Великобритания. Сега, когато Обединена Европа е изправена пред толкова сложно и сериозно предизвикателство, каквото безспорно е мигрантската криза, се вижда колко фатален може да бъде този отдавна осъзнат пропуск на европейската интеграция.

При това положение общоевропейските институции се оказаха с вързани ръце за вземане на своевременни и адекватни решения.  Но проблемите с нелегалната миграция на внушителни маси от мюсюлмани не търпяха отлагане и лидерите на държавите от ЕС по необходимост се преориентираха към вземане на национални решения. Така лъсна целият разнобой в толкова хвалената дотогава „интегрална Европа” и станахме свидетели на неща, които едва ли можехме да си представим само допреди няколко години. Обединена Европа, която беше изключително горда, че събаря разделящите стени от времето на студената война, започна да издига огради, подобно на иронизираните от нея по-рано за същото САЩ и Израел. Страна, водеща преговори за присъединяване към ЕС (Турция), строи бетонна стена по границата със своята съседка Сирия. Страна с приета молба за членство в ЕС (Македония) издига ограда по общата си граница с държава на същия Съюз (Гърция). Държава-членка на ЕС (Латвия) започна да издига ограда по общата си граница с Русия. Държави-членки на ЕС (България и Хърватска) издигнаха телени огради по границите си със страни, водещи присъединителни преговори за членство в Съюза (съответно, Турция и Сърбия). Издигат се дори телени огради между държави-членки на ЕС (Унгария по границите с нейните съседи Румъния, Хърватска и Словения; Словения по границата си с Хърватска; както и Австрия по границата си със Словения). По повод на първите издигнати гранични огради (от България и Испания) ЕК се задоволи с декларацията, че няма правни възражения срешу издигането на “временни стени”. Заради нерешени въпроси, свързани с наплива на нелегални мигранти, се стигна до затваряне на границите между държави от ЕС (между Унгария и Хърватска). Поради взаимни обвинения за допускането на бежанци, бяха блокирани границите между държави от Обединена Европа (Хърватска и Словения), както и между държава-членка (Хърватска) и страна, водеща присъединителни преговори (Сърбия).

Приетият на 26 юни 2013 регламент “Дъблин ІІ” за разпределяне на мигрантите по национални квоти се оказа неефективен още в началото на мигрантската криза. Регламентът, предвиждащ бежанците да се регистрират в първата държава на ЕС, в която са пристигнали, беше оспорен основателно от засегнатите страни. Още през 2014 България, Кипър, Италия и Малта поискаха преразглеждането му, изтъквайки колко е несправедливо 15 държави от ЕС, и то най-богатите, да нямат бежанци, а другите да поемат цялото бреме. В разгара на мигрантската криза, през 2015, Хърватска и Словения отказаха да приемат повече мигранти с аргумента, че и намиращите се вече в двете страни бежанци им идват в повече. Полша и Словакия пък изразиха готовност да приемат предвидените в квотите им бежанци, но само ако са християни. Изправена пред възраженията на повечето държави-членки на ЕС и притисната от Вашингтон, германският канцлер Ангела Меркел, без консултации с другите държави от Съюза, ненадейно реши на 5 септември 2015 да загърби Дъблинския регламент и да отвори широко вратите на Германия за прииждащите нелегални мигранти. Това предизвика негодувание сред държавите от Обединена Европа. Словашкият премиер Роберт Фицо открито заяви, че отварянето на границите от Меркел е “грешка, с която ЕС няма да може да се справи”. Номинираният за министър на отбраната на Полша Антони Мацеревич беше още по-категоричен: “Ангела Меркел покани тези хора в Германия. А последиците от нейното безгрижие сега трябва да поемат останалите европейци”. Още по-остро недоволство от решението на Меркел се надигна в самата Германия, не само сред опозиционните политически партии, но и сред коалиционните й партньори, дори в собствената й партия. Когато под напора на растящото недоволство Меркел реши да се върне към прилагането на Дъблинския регламент (октомври 2015), изтръпнаха държавите, които щяха да се окажат потърпевши от това. “Ще стане страшно”, беше лаконичният, но много характерен за настроенията в държавите от южния пояс на ЕС коментар на българския премиер Бойко Борисов. След като не получи очакваната подкрепа на Европейския съвет (30 ноември 2015), Меркел отново реагира неадекватно. Тя си позволи открито да упрекне лидерите на страните от Централна и Източна Европа за отказа им да приемат задължителна схема за разпределяне на бежанците и дори се зае с организирането на Среща на върха с участието само на осем държави от ЕС (Германия, Белгия, Холандия, Люксембург, Гърция, Австрия, Швеция и Финландия), което беше възприето като опит за създаване на “мини-ЕС”. В крайна сметка, Меркел беше принудена да даде “заден ход”, обявявайки на 13 декември 2015, че иска “драстично намаляване” на бежанците, пристигащи в Германия. От 1 януари 2016. Германия се върна към индивидуалните проверки на бежанците, но забърканият както за Германия, така и за целия ЕС проблем си остана изключително труден за разрешаване.

Същата противоречива участ имаха договорените с Турция и с африканските държави планове за ограничаване на миграцията в Европейския съюз. Предложеният през октомври 2015 пакет от стимули за Турция, за да разкрива минаващите през нея мюсюлмани, упътили се към редиците на джихадистите в Близкия Изток, и да задържи намиращите се на територията и над 2.5 млн. бежанци, съдържа някои договорки, които се приеха много сдържано в европейското общество. Особено поетите ангажименти за подновяване на блокираните преговори за присъединяване на Турция към ЕС и за отлагане на ежегодния доклад на ЕК за напредъка на Турция към членство в ЕС, тъй като той трябваше да съдържа остри критики заради потъпкването на свободата на словото и на събранията. Освен това, за договарянето Меркел отиде в Анкара при Ердоган в самото навечерие на насрочените извънредни парламентарни избори в Турция, което бе изтълкувано като подкрепа за все по-едноличния му режим и безспорно помогна на неговата партия да спечели неочаквано изборите с абсолютно мнозинство. На срещата на ЕС с 35 африкански държави в Малта през ноември 2015 бе приет съвместен План за действие против нелегалната миграция, но форумът започна с противоречия между 28-те държави от ЕС и под знака на неочаквани едностранни мерки от тяхна страна. Това се отрази доста неблагоприятно на имиджа на Европа в Африка и няма как да не повлияе върху изпълнението на поетите взаимни ангажименти.

Ако трябва да се очертаят досегашните резултати от мигрантската криза в ЕС, може най-напред да се констатира оформящият се консенсус в европейското общество за това, че установилите се, нахлулите и постоянно прииждащите стотици хиляди нелегални мигранти-мюсюлмани представляват реална опасност за разграждане на европейската цивилизация и за унищожаване на европейския културен код, за сигурността, стабилността и просперитета на Европа.

На интеграционно равнище резултатите са тягостни. Изправена пред най-голямото предизвикателство в своето над 60-годишно развитие, Обединена Европа изглежда беззащитна, потънала в излезли наяве дълбоки противоречия, объркана и оставена на самотек. “Европейската мечта” неочаквано бързо помръкна. Създаде се впечатление, че ЕС като че ли е обърнал посоката от „интегрална Европа” към „Европа на нациите”. Обединена Европа сякаш се разпада на части.

Вместо уверено да водят европейския кораб в бурното море, капитаните му са изпаднали в униние, паника и бездействие. Ето няколко характерни признания за положението, в което се оказа ЕС в резултат на мигрантската криза, събрани през октомври 2015 от италианското списание “Politico”. Председателят на Европейския съвет Доналд Туск: “Няма никакво съмнение, че тази криза може да промени Евросъюза във вида, в който го изградихме”. Германският канцлер Ангела Меркел: “Ако Европа претърпи неуспех по въпроса за бежанците, това повече няма да бъде онази Европа, за която мечтахме”. Холандският министър-председател Марк Рюте: “Мигрантската криза може да разруши фундамента, на който се крепи нашето сътрудничество”. Словашкият премиер Мирослав Церар: “Ако не се намери решение на мигрантската криза, само няколко седмици делят Европа от разпадането и”.

Кризата с ислямския тероризъм и последвалата криза на Шенгенското пространство

Проблемът с нахлуващите стотици хиляди нелегални мигранти-мюсюлмани е най-важния и драматичният аспект на кризата на ЕС през последните години. Той е и най-трудно разрешим, тъй като наред със своята изключителна сложност, съвпада по време с други аспекти на общата криза на Обединена Европа.

Органично свързано с мигрантската криза е очерталото се изправяне на ЕС пред лицето на застрашително растящата опасност от ислямския фундаментализъм и неговата уродлива рожба – тероризма. Обединена Европа се сблъска с ислямския тероризъм в самото начало на ХХІ век. Многобройните анализи на автори от евроатлантическото пространство на тази злополучна среща обаче, по правило страдат от идеологически предубеждения или, най-малкото, от едностранчивост. Сякаш някаква диригентска палка кара анализаторите да не виждат, че освен ислямския, има и други форми на религиозен тероризъм, включително юдейски и християнски, както и, че съществува феноменът държавен тероризъм. Тонове мастило са изписани от християнски автори по основния въпрос за причините, пораждащи ислямския тероризъм, но доста внимателно се избягва резонно възникващият въпрос: даваме ли ние, т.е. така нареченият “Западен свят”, с разбиранията си и със своите действия, поводи на ислямистите да ни атакуват?

Ако искаме да сме коректни, няма как да не признаем, че ислямският тероризъм се организира, укрепна и пусна пипалата си навсякъде по света в резултат от войните срещу мюсюлмански страни на християнски държави, които преследваха користни имперски цели: смяна на неугодни политически режими и дестабилизация, за да се наложи западното господство и да се сложи ръка на местните природни ресурси[25]. Първата глобална ислямска терористична мрежа “Ал Кайда” беше рожба на американската Война в Персийския залив (1991), а сегашният флагман на ислямистките терористични организации – “Ислямска държава”, бе извикана на живот от американските война в Ирак (2003-2011)[26] и от започналите през 2014 бомбардировки на САЩ в Ирак и в Сирия. Макар голямата цел на ислямските терористи да си остава неизменно “Големият Сатана” (САЩ), с укрепването си те разширяваха периметъра на своята дейност до всички по-активни съюзници и преки помощници на Вашингтон. Така, като следствие от европейската подкрепа за американските войни срещу ислямски страни в Близкия Изток и в Африка, европейските натовски държави, изявяващи се като най-активни сътрудници на военните операции на САЩ срещу ислямския извъневропейски свят, се оказаха предпочитани обекти за терористични атаки. Вън от този контекст не могат да бъдат обяснени атентатите в Испания (2004), Великобритания (2005) и България (2013) – точно онези три европейски държави, които подкрепиха от самото начало военната авантюра на САЩ в Ирак, предприета нелегитимно (без мандат на Съвета за сигурност на ООН) и с изцяло лъжливи обвинения.

Сега наблюдаваме нова, по-мощна вълна на ислямския тероризъм в Европа. От декември 2014 започнаха атентати на ислямски фундаменталисти в Турция, Франция, Германия и Дания и бяха направени опити за такива в Белгия и други европейски държави.  Причините не бива да се търсят само в ислямския свят. Далеч по-полезно би било да се вгледаме в себе си и да се запитаме: Къде сгрешихме? С какво дадохме поводи на ислямистите да прибягват до тероризъм в Европа?

Като начало, нека си припомним, че Турция и Франция бяха най-пламенните европейски привърженици на американския план за насилствено сваляне на режима на Асад в Сирия. Пак Франция, този път в компанията на Белгия и Дания, участва със свои военни самолети в американските бомбардировки в Ирак, чиято официална мишена са позициите на “Ислямска държава”, но фактически преследват стратегията на Вашингтон да възстанови загубения контрол над тази много важна страна. Турция пък обстрелва от своята територия позиции на “Ислямска държава” в Сирия, подкрепяйки “бунтовниците” срещу режима на Асад, и вкара свои войски в Ирак уж срещу “Ислямска държава”, но със зле прикрити териториални претенции[27].

Ангажирането на ЕС и на неговите членове с американската геополитическа стратегия в Близкия Изток и Северна Африка има и друга много по-тежка последица. Живеещите в Европа мюсюлмани не просто не са интегрирани. От началото на ХХІ век започна обратен на дългоочакваната интеграция процес - на тяхното отчуждаване от европейската страна, в която са се установили, и от европейската цивилизация въобще. Да се търсят причините за този процес само в тяхната маргинализация е доста наивно. Защото по-голяма роля играеше и продължава да играе тяхната самомаргинализация. Примерите от най-старата европейска модерна демокрация – Великобритания, са красноречиви. В бомбените атаки в Лондон през 2005 участва мюсюлманин, роден в Обединеното кралство като трето поколение в мигрантско семейство. А екзекуторът на “Ислямска държава” Мохамед Емуази (Джон Джихадиста) е израснал в заможно семейство в Лондон и е завършил Уестминстърския университет.

Сляпото придържане към американската геополитическа стратегия през последните години започна да загнездва в съзнанието на тези значителни и локално концентрирани мюсюлмански маси омразата към “покварена християнска Европа”. И когато европейските държави последваха за пореден път военните операции на САЩ в Ирак и Сирия, призивите на “Ислямска държава” към тях да се присъединят към “войниците на Аллах” в Халифата или да убиват “неверниците” в своите страни, намериха благоприятна почва. От есента на 2013 световните медии започнаха да разкриват усилено вербуване на доброволци в България, Германия, Холандия, Испания и други европейски държави за включване в бойните редици на “Ислямска държава”. На 14 януари 2015 директорът на Европол Роб Уенрайт оповести, че между три и пет хиляди граждани на ЕС са заминали да се бият на страната на джихадистите в Сирия. Според англоезичната арабска телевизия “Ал Джазира”, към края на март 2015 над 22 хиляди чужденци от около 100 държави участват пряко в действията на “Ислямска държава” в Сирия и Ирак, други около 6500 чуждестранни бойци се бият в Афганистан, а нови стотици – в Либия, Йемен, Сомалия и Пакистан. Доклад на ООН от 3 април 2015 сочи, че над 25 хиляди чужденци от над 100 държави участват във военните действия на “Ислямска държава” в Сирия, Ирак, Либия, Йемен, Сомалия, Афганистан и Пакистан.

Междувременно започна да се сбъдва предсказанието на руския президент Путин, направено в статията му в “Ню Йорк таймс”[28], че външните участници в сирийската гражданска война ще се върнат в своите страни с опита, натрупан в Сирия, с което ще поставят под заплаха националната и международната сигурност в евроатлантическото пространство. От началото на 2014 започнаха арести на завърнали се от Сирия джихадисти във Великобритания, Франция, Белгия, Италия, а също в Норвегия, Косово, Македония, Босна и Херцеговина, с обвинения за терористична дейност. В България, Испания и други страни бяха предприети арести на лица, правили опити за вербуване на джихадисти. През ноември 2014 бяха постановени първите присъди в ЕС на завърнали се от Сирия терористи за участието им в бойните редици на “Ислямска държава”. Първо координаторът на ЕС за борбата с тероризма Жил дьо Керхов, а после и директорът на Европол – Уенрайт, предупредиха, че завърналите се джихадисти от Сирия представляват най-голямата заплаха за сигурността на ЕС. Но беше вече много късно, за предотвратяването на пъклените планове на терористите. Едва след серията от терористични актове – успешни и предотвратени, към есента на 2015 ЕС сяякаш започна да разбира в какъв капан се е оказал.

Следователно, можем да заключим, че ако Европа и нейните държави не бяха се хванали на американската “въдица” за насаждане на демокрация чрез “Арабската пролет” и силовото сваляне на режима на Асад, нямаше да има нито гражданска война в Сирия, нито пък “Ислямска държава”. А може би нямаше да я има и тази вълна от ислямски тероризъм в Европа.

“Може би”, защото Европа допусна и друго прегрешение към ислямския свят, което се превърна в негов постоянен дразнител, източник на незапомнени масови протести в мюсюлманските страни и непрекъснато подхранван мотив за терористични актове срещу “богохулните европейци”. Началото на странната европейска мода да се забавляваме с карикатури на пророка Мохамед беше поставено през 2003 в Дания. Въпреки масовите протести в целия ислямски свят, тогавашният й премиер Андерс Фог Расмусен заяви, че това е израз на свободата на изразяване, за което впоследствие бе възнаграден с поста генерален секретар на НАТО (2009-2014). Печатането на карикатури на Мохамед се утвърди като системна практика във Франция, като лидерска роля изигра сатиричното списание “Шарли ебдо”. Едва ли следва да се учудваме, че именно неговата редакция стана обект на терористичния акт от 7 януари 2015. Освен че беше предизвикан, отговорът на ислямския тероризъм се оказа и неудачен. По инициатива на френския президент Оланд на 11 януари 2015 в Париж се проведе “Шествие в подкрепа на свободата на словото”, в което участваха ръководители на ЕС и над 40 национални лидери. Но пристигналият външен министър на Мароко Салахедин Мезуар отказа да участва в шествието “заради присъствието на богохулни карикатури на пророка”. В Анкара турският президент Реджеп Ердоган открито заяви: “Двуличието на Запада е очевидно.” А по повод участието на израелския премиер Бенямин Нетаняху в шествието Ердоган язвително попита: “Как може човек, който е избил 2500 души в Газа с държавен тероризъм, да маха с ръка в Париж?”. От своя страна “Ал Кайда в ислямски Магреб” разпространи в ислямистки сайтове свое послание, в което заяви, че Франция плаща цената на своята агресия срещу мюсюлманите и на враждебната си политика спрямо исляма, като я заплаши с още атентати: “Докато нейни войници окупират страни като Мали и Централна Африка и бомбардират нашите хора в Сирия и Ирак, и докато глупавата й преса продължава да оскърбява нашия пророк, Франция ще рискува най-лошото.” Излизането на първия брой на “Шарли ебдо” след атентата отново с карикатури на Мохамед, при това на първа страница и в огромен тираж, отново разгневи мюсюлманския свят. То беше възприето като провокация и осъдено от Световния съвет на мюсюлманите улеми, базиран в Катар, от главния мюфтия на Ерусалим, от Египет, Индонезия, Иран и други мюсюлмански държави. Сенегал забрани разпространяването на вестника под каквато и да е форма. Масови протестни демонстрации се проведоха във Филипините, Мавритания, Афганистан (под лозунга “Смърт на Америка, Израел и Франция!”), Индия, Ивицата Газа. В пакистанската столица Карачи се стигна до сблъсъци пред френското посолство. Протестиращите в Нигер прибягнаха до насилие, при което бяха убити 8 души и унищожени 45 християнски църкви. Опозицията в Йордания настоя да се иска извинение от Париж. В чеченската столица Грозни се проведе милионна демонстрация срещу карикатурите на Мохамед, пред която президентът Рамзан Кадиров осъди политиците, които ги подкрепят, криейки се зад свободата на словото, и със съжаление констатира, че “Европа не си направи изводи от кървавите събития в Париж”. Руският орган за медиен надзор Роскомнадзор предупреди четирите руски медии, отпечатали карикатури на пророка Мохамед от последния брой на френското списание “Шарли ебдо” (съгласно руския закон, при две предупреждения в годината медията прекратява своята дейност). Единствената мюсюлманска държава, в която се намери медия, препечатала карикатурите от “Шарли ебдо”, се оказа Турция, но Анкара предприе разследване срещу вестник “Джумхуриет” с обвинение за “обида и подбуждане към враждебност и омраза”. А турски съд забрани достъпа до сайтове с новия брой на френското списание “Шарли ебдо” с карикатури на пророка Мохамед на първата му страница. По този повод премиерът Ахмет Давутоглу заяви: “Свободата на изразяване не се простира до обида на религиозни ценности.” В обстановката на всеобщо мюсюлманско недоволство говорителят на “Ислямска държава” Абу Мохамед ал-Аднани разпространи видеообръщение, в което призова мюсюлманите в западните държави да извършват нови нападения: “Ние повтаряме нашия призив към мюсюлманите в Европа, неверния Запад и навсякъде другаде, да ударят кръстоносците в родните им страни.” В запис, публикуван в сайта за обмен на файлове YouTube, идеологът на “Ал Кайда на Арабския полуостров” Ибрахим ал-Рубаиш отбеляза, че с отслабването на САЩ през последните години “Франция замени Америка във войната с исляма” и вече оглавява списъка на враговете на исляма. Въпросът придоби такава острота, че папа Франциск направи специално изявление пред журналисти в самолета, с който пътуваше от Шри Ланка за Филипините (15 януари 2015). “Не можеш да провокираш, не можеш да обиждаш вярата на другите, не можеш да си правиш шеги с вярата. Не можеш да се забавляваш с религията на другите.”, заяви папата и добави: “При свободата на изразяване има граници.” Въпреки това, Париж призова за препечатване на карикатурите на пророка Мохамед като акт на солидарност с подложената на терористична атака редакция на френското списание “Шарли ебдо”. Резултатът беше очакван - в редакцията на германския вестник “Хамбургер моргенпост”, препечатал карикатурите на Мохамед, бяха хвърлени камъни и запалителна бомба.

Спряхме се на неразумната и нетолерантна европейска практика да се гаврим с пророка Мохамед не за друго, а за да подчертаем, че тази груба грешка още не е осъзната. “Шарли ебдо” продължи да публикува негови карикатури, което се схващаше от значителни части на френското и европейското общество и от националните власти едва ли не като геройство на “широко скроения и демократичен Западен свят” срещу “света на агресивния ислям”. Това продължи дори и след терористичните актове от 13 ноември 2015 в Париж, отнели живота на 130 мирни граждани.

Възниква въпросът: Не е ли време ЕС и съставляващите го държави да преосмислят цялостния си подход към мюсюлманския свят за да бъде скъсано с всякакви остатъци от имперската практика на прибягване до сила, грубо погазване на националния суверенитет, насилствено поставяне на “свои” правителства, съзнателно дестабилизиране на държави и цели региони с користната цел за установяване на контрол върху природни ресурси? И - най-важното – да се откажем най-накрая от представянето и налагането на нашите ценности като “универсални”? Иначе казано, не е ли време да вникнем в своевременното предупреждение на Самюъл Хънтингтън, че “западната убеденост в универсалността на западната култура страда от три недостатъка: тя е погрешна, тя е безнравствена, тя е опасна”[29]? И да си дадем сметка колко прав беше той още през 90-те години, когато проникновено усети, че “универсалистките претенции на Запада все повече го въвличат в конфликт с други цивилизации”[30]. Както и да вникнем задълбочено в неговата концепция за “сблъсъка на цивилизациите”, за да разберем колко неправилно сме я схващали като едно прозрение за предстоящия сблъсък, докато в действителност Хънтингтън не беше фен на подобен сценарий, а просто твърдеше, че сблъсъкът ще се случи само, ако Западът продължава да действа спрямо останалите цивилизации с “универсалистки претенции”.

В обстановката на растяща заплаха от ислямския тероризъм Стратегията за вътрешната сигурност на ЕС от 2010 се оказа недостатъчно ефективна и държавите-членки все повече се ориентираха към търсене на национални решения за справяне с надвисналата опасност. И започнаха да посягат на едно от най-големите постижения на европейската интеграция – Шенгенското пространство. Вече пет държави на ЕС (Франция, Германия, Австрия, Швеция и Дания), както и Норвегия, установиха “временен” контрол по държавните си граници, позовавайки се на членове 23 и 24 от Кодекса за Шенгенските граници.

 

Заключителната част на статията ще бъде публикувана в бр.3/2016 на „Геополитика”

 

Бележки:

[1] Льофор, Б. Невижданата Европа. Документи от архива на Жан Моне, събрани и представени от ... София, 2003, с. 96.
[2] Купчан, Ч. Краят на американската ера. Външната политика на САЩ и геополитиката на ХХІ век. София, 2004, с. 59, 181; Рифкин, Д. Европейската мечта. Как бъдещето на Европа затъмнява Американската мечта. София, 2005, с. 8, 63; Рийд, Т. Съединени европейски щати. Новата Суперсила или краят на американското господство. София, 2005, с. 7. 
[3] Чомски, Н. Имперски амбиции. Разговори за света след 9/11. София, 2006, с. 99; Хана, П. Сбогом на хегемонията. – Труд, 13 февр. 2008.
[4] Атали, Ж. Хилядолетието. София, 1992, с. 17.
[5] Цит. по: Несъвършенният мир. Доклад на Международната комисия за Балканите. София, 1997, с. 57.
[6] Цит. по: Купчан, Ч. Посоч. съч., с. 213.
[7] Цит. по: Рийд, Т. Посоч. съч., с. 30.
[8] Ленард, М. Защо Европа ще управлява ХХІ век. София, 2005.
[9] Вж. Аврейски, Н. Глобализацията, миграционните потоци и интеграцията на малцинствените общности в Обединена Европа. – В: България и Европа през съвременната епоха. В. Търново, 2010, с. 337 сл.
[10] Вж. Аврейски, Н. Трансформацията на Запада и еманципацията на Европа. – Списание на БАН, 2008, кн. 1, с. 45.
[11] 300-400-хилядното мюсюлманско малцинство в Швейцария  използваше само 150-200 джамии, повечето от които домове за молитва.
[12] Хънтигтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София, 2000, с. 450, 462.
[13] Гър, Т.-Р. Народи срещу държави. Рискови малцинства през новия век. София, 2002, с. 302-307. 
[14] Първенството държи арабският квартал “Моленбек” в Брюксел, подготвил серия от терористични актове: в Афганистан през 2001, в Мадрид през 2004, в Еврейския музей в Брюксел през 2014, в Париж на 13 ноември 2015, както и предотвратения терористичен акт във високоскоростния влак Амстердам – Париж. В свое изявление от 16 ноември 2015 министърът на външните работи на Белгия Жан Жамбом нарече този брюкселски квартал “развъдник на терористи”.
[15] Кмет на Ротердам, например, е мюсюлманинът Ахмед Абуталеб.
[16] Вж. Бараков, С. Новата балканска конфигурация и Хърватско-мюсюлманската федерация. – Международни отношения, 1996, кн. 3, с. 78-81; Калфова, М. Босна и Херцеговина след Дейтън – съществува ли реално тази държава? – Международни отношения, 2004, кн.1, с. 73-88.
[17] През VІІІ-ХІІ век Косово е било централна част на първата сръбска държава – Рашка. Впоследствие то е било ядро на държавата Сърбия (от 1190.). В косовския град Печ се е намирала Сръбската архиепископия (от 1219.), призната за патриаршия (1346.). Косовският град Призрен е бил столица на първия сръбски цар Стефан Душан (от 1345.). На Косово поле обединените християнски войски начело със сръбския княз Лазар са влезли в най-ожесточената балканска битка с османските завоеватели (15 юни 1389.). През ХVІ-ХVІІІ век. Косово е било център на редица сръбски въстания срещу османците.
[18] Вж. Найденов, Б., А. Лютакова. Разпадането на Югославия и политиката на Великите сили в Косово. – Международни отношения, 2001, кн. 5, с. 33 сл. 
[19] Вж. Цачевски, В. Македонската криза – труден тест за западната политика. – Международни отношения, 2001, кн. 4, с. 54 сл.
[20] Цитатите са по: Поглед.инфо, 17 окт. 2015.
[21] Вж. Карпович, О., А. Манойло. Теория и практика демонтажа современных политических режимов. Москва, 2015.
[22] Министърът на вътрешните работи на Германия Хайко Маас открито заяви, че безпрецедентните нападения срещу жени в Кьолн са били предварително планирани и координирани. 
[23] Цитатите са по: Поглед.инфо, 10 ноем. 2015. 
[24] Позовавайки се на анонимен източник, на 6 декември 2015. сайтът “Уикилийкс” разкри, че Ердоган лично е дал заповед да бъде свален руски бомбардировач Су-24, участващ във въздушните удари срещу “Ислямска държава” в Сирия цели шест седмици преди самото сваляне. Целта била “да постави страната на ръба на войната с Русия, за да обедини правителството и да получи безусловна подкрепа”. 
[25] По-подробно вж. Клер, М. Война за ресурси. Новият облик на световния конфликт. София, 2003.
[26] Лидерът на “Ислямска държава” Абу Бакр ал Багдади е иракчанин, роден през 1971, арестуван като служител в публичната администрация от американците  по време на Войната срещу Ирак (2003-2011 г.). 
[27] Турският военен контингент беше установен на около 30 км. от иракския град Мосул. Този факт има явна връзка с отказа на Турция да признае Лозанския договор от 1928 за откъсването на Мосулския вилает и неговото присъединяване към британската подмандатна територия, която по-късно се обособи като държавата Ирак.
[28] The New York Times, 2013, Sept. 12.
[29] Хънтингтън, С. Посоч. съч., с. 450.
[30] Пак там, с. 21.

*Преподавател в Бургаския свободен университет, продължението на статията очаквайте в бр.3/2016 на „Геополитика”

{backbutton}

Както е известно, идеята за "Голяма Европа", лансирана още в края на 50-те години на ХХ век от тогавашния френски президент Дьо Гол, се превърна в обект на практически дискусии едва под въздействие на кризата, поразила сегашната система на международните отношения. В този смисъл, "интеграцията на интеграциите", трябваше да се превърне в инструмент за хармонизирането на интересите на ЕС и Русия в постсъветското пространство. Проблемите обаче започнаха да нарастват през първото десетилетие на ХХІ век, след вълната от "цветни революции" в постсъветските държави и паралелното активизиране на усилията на Москва, насочени към съхраняването на руските позиции в непосредствените и съседи. Днес обаче, на Русия на практика се отказва правото да има свои интереси в постъветското пространство, което по принцип изключва и самата възможност за създаването на "Голяма Европа" под каквато и да било форма.

Дори ако случващите се около нас събития на пръв поглед противоречат на натрупания в международните отношения опит, те определят логиката на последващото им развитие, ограничевайки спектъра от възможности за бъдещето. В този смисъл, те ни дават ключ ако не към разбирането на онова, което предстои, то поне към озъзнаването на това, което вече няма как да се случи.

Започналата през 2014 криза в Украйна се превърна именно в такава бифуркационна точка за отношенията между Русия и ЕС. В момента е съвършено неясно, в каква посока ще се развива занапред взаимодействието между Брюксел, Москва и техните съседи, но пък вече е очевидно, че няма да има връщане към модела и състоянието на руско-европейските отношения през периода 1991-2013. Много показателен в тази връзка е публикуваният още в края на 2014 доклад на Фондация "Фридрих Еберт", озаглавен "ЕС и Изтокът през 2030". В него се лансират четири сценария на развитието на отношенията между ЕС, Русия и техните общи съседи. През миналата 2015 той беше представен и дискутиран както в държавите членки на ЕС и тези от инициативата "Източно партньорство", така и в САЩ и Русия, като финалната му презентация се състоя през декември 2015 в Берлин.

Съдържащите се в него сценарии са интересни не само от гледна точка на перспективите на отношенията по оста Брюксел-Москва и съседните държави, но и на това, как сегашното поведение на въпросните играчи може да се отрази на бъдещето на тези отношения. Кои са реалните механизми за възстановяването на доверието между Русия и ЕС и кои са пречките пред това?

Съвместното съществуване

В хода на миналогодишните дискусии, експертите оценяват като най-положителен и вероятен в средносрочна перспектива сценарият за "съвместното съществуване" на ЕС и Русия. Той предполага, че до 2030 в отношенията между Съюза и Руската Федерация и техните общи съседи ще започнат да доминиран реализмът и прагматизмът, интересите на икономическото сътрудничество ще надделеят над политическите амбиции, а дискурсът за ценностите ще бъде принесен в жертва на икономическата взаимозависимост. В рамките на този сценарий, ЕС ще се откаже от "налагането" на либерално-демократичните ценности и отделните играчи ще запазят автономността на собствените си вътрешни духовно-културни сфери, т.е. няма да може да се говори за някакво обединение между Европа и Русия на ценностна основа. Това означава, че във взаимните отношения очевидно ще се спазват някакви общи правила на поведение, но във вътрешните си работи всеки от играчите ще бъде свободен да прави каквото си сценарий отчита не само западните, но и руските интереси, т.е. грешките, допуснати през 90-те и началото на 2000-те са осъзнати и взети под внимание. Ако обаче внимателно анализираме условията, които според експертите от Фондация "Фридрих Еберт" правят възможна реализацията на този сценарий, ще видим, че те отново визират вътрешните промени и реформи, които Русия уж трябва да осъществи за да "заслужи" доверието на ЕС. А най-важната от тези промени, разбира се, е смяната на руския политически лидер. В Брюксел изглежда не вярват във възможността в Русия да бъдат осъществени някакви позитивни трансформации при управлението на сегашния президент Путин. И тъй като то най-вероятно ще продължи поне до 2024, според европейските стратези  за реално сближаване между Русия и ЕС ще може да се говори едва след тази дата. Впрочем, спечелването на "доверието" на Европа от страна на Москва се обвързва и с цял списък от претенции, силно напомнящ онзи, който Западът се опитваше да наложи на руснаците и през първите двайсетина години след разпадането на СССР: сериозни икономически преобразувания, подобряване на инвестиционния климат, съдебна реформа и т.н. При това, според авторите на доклада, тъй като руското политическо ръководство няма "добрата воля да осъществява реални реформи", то може да бъде принудено да ги направи от същественото влошаване на икономическата ситуация в страната. В сферата на външната политика от руската страна пък се очаква да съкрати военно си присъствие в Приднестровието и Абхазия. По-интересно е обаче, какво може да очаква самата Москва през 2030, ако все пак реши да изпълни всички тези изисквания: мораториум върху разширяването на НАТО, възстановяване на ОССЕ и създаване на зона за свободна търговия, като "доказателство за доверието на Брюксел". Истината обаче е, че от изброеното по-горе наистина в руски интерес е само първата мярка, касаеща разширяването на НАТО, тъй като възстановяването на ОССЕ не е само в интерес на Москва, а и на ЕС, а пък създаването на зона за свободна търговия на фона на все още недостатъчно развитата руска индустрия, едва ли би съдействало за реиндустриализацята на страната.

Тоест, ако руското ръководство е заинтересовано от възстановяването на прагматичното партньорство с ЕС, в рамките на този сценарий то има две възможности. Първата е да чака, докато кризата в националната икономика стане толкова дълбока, че застраши социалната стабилност в страната, а втората - да стартира реформи за подобряване на инвестиционния климат, либерализация в сферата на малкия и средния бизнес, развитие на реалния сектор на икономиката и промяна на съдебната система още преди кризата да е настъпила. Освен това му се предлага да се откаже от подкрепата за непризнатите квазидържави в постсъветското пространство. Тоест, ЕС на практика се отказва от сътрудничество с Русия, ако тя не осъществи всички изброени по-горе дълбоки вътрешни промени. Истината обаче е, че на фона на случилото се през миналата и началото на тази година, както и на развиващия се в Русия дискурс, Москва изглежда все по-малко склонна да изпълнява нечии чужди условия, а и желанието и за формиране на общо икономическо пространство с ЕС все повече се изпарява.

На този фон, вторият възможен сценарий - за "общия европейски дом", основаващ се на общите ценности и доверието, изглежда още по-нереалистичен. Както вече посочих по-горе, списъкът от мерки, които Москва следва да предприеме в рамките на този сценарий за да възстанови доверието на Запада е прекалено обширен и включва както промени в руския политически пейзаж (включително под натиск "отдолу", т.е. от гражданското общество), така и сериозни икономически преобразувания. Във външнополитическата сфера пък от нея очакват да се откаже да пречи на интеграцията на съседните държави от постсъветското пространство в ЕС.

Какво обаче предлага срещу това самият ЕС? Освен приемането на присъединяването на Крим за "свършен факт" и постепенната отмяна на санкциите, този най-благоприятен сценарий предполага либерализация на визовия режим, с което на практика нещата приключват. Не се предвижда каквато и било ревизия на политиката на Брюксел, довела до сегашната криза на доверието, нито пък някакви стъпки за поправяне на допуснатите грешки.

В сегашните условия, този сценарий изглежда още по-фантастичен, отколкото първият, базиращ се на перспективите за прагматично сътрудничество между ЕС и Русия. Както се вижда, в неговите рамки на руснаците би се наложило тепърва да извървят изключително труден и дълъг път, само и само да получат възможността да живеят в "общия европейски дом". Защото Брюксел изглежда готов да се довери само на такава, "радикално реформирана Русия", поне според авторите на доклада на Фондация "Фридрих Еберт". Проблемът обаче е, че самата Русия вече не е склонна на нови жертви за да създаде "общ дом" с ЕС и очевидно в момента има други приоритети.

Друг въпрос е, дали пък е възможно да се случи нещо, което да тласне Европа към прагматично сътрудничество с Русия, "такава, каквато е в момента"? Вероятно да. Стимули за такова сътрудничество могат да станат сериозните предизвикателства за сигурността, с които се сблъскват и ЕС, и руснаците. Терористичните нападения в Париж вече оказаха съществено влияние върху дискурса на отношенията между Брюксел и Москва. Началото на руската операция в Сирия пък демонстрира, че Русия е прекалено силна във военно отношение за да бъде пренебрегвана в регионите, където се пресичат нейните и западните интереси. Междувременно нараства напрежението и в Централна Азия и перспективата регионът да се превърне в поредна "гореща точка" не устройва нито ЕС, нито руснаците.

Ръстът на заплахите за сигурността и необходимостта от координиране на действията биха могли да доведат до установяването на прагматично сътрудничeство много преди визираната в доклада 2030. На фона на случващото се, вътрешнополитическата ситуация в Русия вероятно ще вълнува европейците много по-малко отколкото в момента или в близкото минало. Разбира, съществува и вероятност събитията да се развият по точно противоположния начин. Инциденти като този със сваления руски самолет Су-24, могат (в зависимост от участниците и контекста на случилото се) да провокират военен сблъсък между НАТО и Русия и така въпросът за сътрудничеството между Москва и Брюксел да отпадне от самосебе си. Въпреки това, има сериозни шансове, че това няма да се случи, тъй като и в момента и от едната, и от другата страна, могат да се чуят достатъчно реалистични гласове, настояващи за възобновяване работата на Съвета Русия-НАТО и създаванета на нов орган за оперативни консултации между руските и европейските висши военни. Сътрудничеството може да бъде продължено и дори разширено в хуманитарната и научно-техническата сфери. Авторите на доклада с основание се опасяват, че руската страна може да прекъсне тези канали на взаимодейстиве, ако Москва окончателно и необратимо се ориентира към икономическа автархия и идеологическа изолация. Подобни тенденции вече са налице, като доказателство за това е закриването на Руско-турския научен център и програмите за обмен на студенти между двете страни, след турската провокация с руския самолет. Не би трябвало да се допусне подобни мерки да отровят и отношенията между Русия и ЕС.

Възможно ли е отношенията между Брюксел и Москва да се влошат още повече

Мнозина, включително и в България, се питат, дали е възможно и без това лошите в момента отношения между Русия и ЕС да влошат допълнително. Да, при положение, че те продължат да се развиват в руслото на "дилемата на сигурностт". Така, според авторите на доклада на Фондация "Фридрих Еберт", поведението и реакцията на Русия са неадекватни. Те твърдят, че Москва се опитва да наложи своите условия за преодоляване на украинската криза, не е заинтересована от разрешаването на т.нар. "замразени конфликти" в постсъветското пространство и използва тактиката на "моркова и тоягата" за да влияе върху политиката на съседните държави и непризнатите републики. В доклада се отбелязва, че Русия реагира агресивно на плановете на НАТО да разшири ангажиментите си за защита на източноевропейските държави: заплашва че ще разположи своя военна техника (и в частност ракетни комплекси "Искендер") в Калининградска област и други региони, в близост до западните и граници. Именно така се описва поведението на руснаците в рамките на негативния сценарий, наречен "Разрушеният европейски дом", като цялата вина за възможното влошаване на руско-европейските отношения се стоварва изцяло върху Москва.

Истината обаче е, че за всяка ескалация са виновни и двете страни. Всяка от страните в един конфликт се самоопределя като държава на "статуквото", обвинявайки другата, че иска да промени съществуващото положение, затова и двете се възприемат взаимно като "заплаха". Както ЕС се опасява от разполагането на системи "Искендер" в граничните зони, така и руснаците през последните повече от петнайсет години не криеха опасенията си от приближаването на НАТО и американската система за ПРО до техните граници. ЕС не иска да приеме едностранното решение на Москва относно Крим, в резултат от проведения там референдум, но забравя, че решенията за бивша Югославия и Косово, или за военните интервенции в Ирак, Либия, Афганистан и Сирия също бяха взети без оглед на руската позиция.

По принцип, границата между "отбраната" и "агресията" е доста тънка и зависи от специфичното възприемане на нещата. И тъкмо това обяснява задълбочаването на много международни конфликти в момента. Възможно ли е избягването на подобно развитие с цел да се предотврати най-лошия сценарий? Отговорът е положителен, но само ако противостоящите си страни склонят да се придържат занапред към няколко простични правила:

- предприемайки една или друга стъпка, да са наясно, как тези действия ще бъдат възприети от отсрещната страна (което изисква доброто познаване на "другия");

- отказ от стриктното придържане към "враждебния дискурс", тъй като в атмосферата на недоверие, доминирана от прословутата "дилема на сигурността", той започва да действа като самосбъдваща се прогноза;

- да не се поддават на провокации и да не използват страховете на "другия" и собствените си страхове.

Напоследък, сред експертите и стратезите в Брюксел се лансират откровено провокационните идеи, че следва ясно да бъдат очертани "червени линии" пред Русия и Западът да бъде готов да даде пропорционален отговор на евентуални руски действия в Прибалтика, подобни на тези в Донбас, т.е. да се подготви за възможно нарушаване от руска страна на границите на НАТО. Подобни необосновани спекулации силно допринасят за ескалацията на конфликта и в тях няма нищо конструктивно. Защото истината е, че руснаците не планират подобни действия, а пък НАТО и в момента разполага с достатъчно възможности за адекватен отговор при нарушаване границита на някоя от държавите членки.

Възможно ли е сегашното състояние на нестабилност в отношенията по оста ЕС-Русия  да се запази и през следващите 15 години, т.е. до 2030? Един от сценариите на експертите от Фондация "Фридрих Еберт" за "разделеният (общоевропейски) дом", озаглавен "Студеният мир", се основава именно на тази възможност. В рамките на този сценарий, запазването на икономическата взаимозависимост ще се окаже единствения фактор, недопускащ Западът и Русия да влязат в открит въоръжен сблъсък помежду си.

Според този сценарий, до 2030 в Русия няма да бъдат осъществени никакви сериозни политически и икономически промени. Европа пък прогресивно ще влошава връзките си с глобалните силови центрове в Азия и Америка. Ще се задълбочава ценностното отчуждение между Русия и ЕС, а жизненото равнище на руснаците ще пада. Москва ще се опита да компенсира това укрепвайки отношенията си с азиатскитедържави. Ще нарасне взаимното сдържане и съперничеството между Русия и НАТО. Между Москва и Брюксел ще продължи да съществува обширна "спорна зона", включващи държавите участници в бившата програма "Източно партньорство", които ще продължат да се колебаят между Изтока и Запада на фона на съществуващите конкурентни интеграционни проекти (ЕС и Евразийския икономически съюз - ЕИС). Това ще се превърне в сериозна пречка за тяхното икономическо и политическо развитие.

Всъщност, динамиката на развитие на събитията през миналата 2015 показва, че именно това състояние е най-малко устойчиво и едва ли ще се запази чак до 2030. Основният белег на съвременния етап в развитието на отношенията по оста ЕС-Русия е липсата на доверие и рязкото намаляване на предсказуемостта на действията и на двамата играчи. По принцип, съществуването в условията на подобно недоверие е възможно само при липсата на каквото и да било взаимодействие между тях (което едва ли е възможно между "съседи" каквито са ЕС и Русия), или пък при наличието на ефективна система за взаимно сдържане (т.е. когато няма доверие, но пък и нито един от играчите не е в състояние да нанесе сериозна вреда на другия). Само че реализацията и поддържането на подобен модел на сдържане изисква много сериозни разходи, а пък разгръщащата се надпревара във въоръжаването ще ги направи още по-големи. На свой ред, тези големи, да не кажа непосилни, разходи ще породят стремеж към намиране на нов баланс. И тъкмо в тази връзка възниква основният въпрос - дали той ще бъде постигнат по мирен или по военен път. Впрочем, не по-малко важен изглежда и въпросът за новите стълбове, на които ще се крепи доверието между играчите при подобно развитие.

Необходимостта от формулирането на нови правила в отношенията ЕС-Русия

Независимо от нееднозначния и противоречив характер на събитията от края на 2015 и началото на 2016 изглежда ясно, че станахме свидетели на края на цял един етап в отношенията между Русия и ЕС. Ако в началото на 2015 някои в Брюксел и Москва все още са се надявали, че украинската криза скоро ще намери своето решение, че икономическите санкции срещу Русия и руските контрасанкции няма да траят дълго или, че диалогът между ЕС и Кремъл може да бъде възстановен в предишния му формат, сега изглежда, че тези надежди окончателно са се изпарили. Както посочва в тази връзка бившият руски външен министър проф. Игор Иванов, "днес можем уверено да констатираме, че историческата епоха, стартирала по времето на съветската "перестройка" и проточила се почти трийсет години, вече е приключила".

Тоест, следва да се запитаме, какъв ще бъде новият модел на руско-европейските отношения? Какви принципи и кои особености ще бъдат определящи за новиа исторически период? Както и, какви поуки биха могли да извлекат в Брюксел и Москва от сегашната криза в отношенията им? Засега отговорите на тези въпроси остават неясни, макар че някои от параметрите на новата реалност вече се очертават достатъчно ясно.

На първо място, отношенията между ЕС и Русия очевидно следва да се градят на фона на устойчивото и дълбоко взаимно недоверие - както между държавните лидери, така и между елитите и обществата, като цяло. Впрочем, истината е, че такова доверие липсваше и преди, защото ако го имаше Брюксел и Москва едва ли щяха да допуснат появата и задълбочаването на украинската криза, интерес от която имаха най-вече САЩ. Само че, ако доскоро недоверието между Брюксел и Москва се смяташе за досаден и обречен да изчезне остатък от ерата на студената война, сега то се превръща в дългосрочен параметър на новите реалности в европейско-руските отношения, включително за младите европейци и руснаци, които въобще не познават студената война.

Привържениците на сътрудничеството между ЕС и Русия са склонни да търсят причините за сегашното недоверие във взаимното недоразбиране, опростените или направо фалшиви представи и стереотипи, наложили се и на Изток, и на Запад. Истината обаче е, че причините са доста по-сериозни. Според проф. Игор Иванов например, те са свързани "с принципното разминаване във визиите за съвременния свят, доминиращите тенденции в глобалната политика, както и за желаните и необходими параметри на бъдещия световен ред".

Но, ако наистина е така, едва ли можем да приемем за реалистични мащабните и комплексни планове за формирането на "Голяма Европа", както и проектите за нови и всеобхватни системи за общоевропейска сигурност и сътрудничество, т.е. на нови структури и институции, покриващи целия континент. Тези опити се оказаха неуспешни дори в далеч по-благоприятните условия в началото на ХХІ век, затова е трудно да разчитаме, че ще се реализират сега или в близко бъдеще. Тоест, следва да сме наясно, че нито на Запад, нито на Изток съществува сериозен интерес от осъществяването на подобни проекти, както липсват и достатъчно влиятелни сили, склонни да ги подкрепят. Дълбокото разочарование, което ЕС и Русия изпитват един към друг в резултат от неуспеха с изграждането на "Голяма Европа", вероятно още дълго ще оказва влияние върху поведението на политическите лидери, а и върху обществените настроения.

Очевидно е също, че в новите условия едва ли има смисъл отношенията между ЕС и Русия да се градят на основата на някакви общи ценности. И то не защото Русия внезапно е престанала да бъде европейска държава или, че между нея и останалата част от Европа въобще няма общи ценности. Това просто не е вярно. Причината е, че ценностите са твърде общо и противоречиво понятие за да бъдат използвани като основа на външнополитическата стратегия. Споровете за това, кои са истинските европейски, или истинските руски ценности, никога не са спирали и едва ли някога ще спрат. Напротив, днес, когато и Европа, и Русия са изправени пред нови исторически предизвикателства, тези спорове стават още по-остри и емоционални.

Недостатъците на "ценностния подход" в международните отношения бяха демонстрирани многократно и не само по отношение на Европа. Всъщност, цялата близкоизточна стратегия на САЩ от началото на ХХІ век се градеше именно върху убеждението, че държавите от региона трябва да приемат и споделят фундаменталните ценности на западната демокрация. Резултатите от тази стратегия са очевидни - днешният Близък Изток със сигурност е доста по-далеч от западните ценности, отколкото преди петнайсет-двайсет години например.

Фундаменталните ценности на нациите и обществата се характеризират с голяма устойчивост, затова евентуалната им промяна или сближаване са възможни в рамките на няколко поколения, а не на няколко години. В същото време, нито ЕС, нито Русия могат да си позволят лукса да отложат ефективното взаимодействие помежду си за следващите поколения. Затова в момента най-реалистично изглежда сътрудничеството между тях да се гради около решаването на конкретни проблеми, в които европейските и руските интереси обективно съвпадат. При това подобен тип сътрудничество следва да се ориентира не толкова към създаването на нови бюрократични структури, колкото към прокарването на гъвкави и демократични общоевропейски решения в отделните области.

В тази връзка, проф. Иванов очертава три сфери, в които интересите на Европа и Русия съвпадат и реализацията на общи инициативи би могла да се окаже успешна. На първо място, разбира се, са многобройните проблеми в сферата на сигурността. Днес Западът и Русия на практика вече са стартирали нова оръжейна надпревара, чиито основен плацдарм е именно Европа. Можем да предположим например, че разполагането на елементите на американската система за ПРО в Полща, действително ще бъде последвано от появата на руски ракетни комплекси "Искендер" в Калининградска област. Просто, защото събитията се развиват по същия начин, както и по време на ракетната криза в Европа през 80-те години на миналия век. Само че тогава съществуваха достатъчно канали за комуникация и адекватни механизми за диалог между играчите. Днес няма нищо подобно, затова мнозина смятат, че сегашната ситуация е по-опасна, отколкото онази отпреди трийсет години.

Ето защо, като най-важна задача в момента се очертава предотвратяването на ескалацията на военното напрежение, възстановяването на диалога в сферата на сигурността, разширяването на контактите между военните командвания, обменът на информация за плановете на всяка от страните в сферата на отбраната, внимателният анализ и сравнението между техните военни доктрини и т.н. В същото време, не бива да се забравя за новите предизвикателства пред сигурността, които са еднакво сериозни и за ЕС, и за Русия: например за международния тероризъм и политическия екстремизъм, киберпрестъпността и заплахата от мащабни техногенни катастрофи. Изграждането на ефективни международни механизми с участието на Москва и западните и партньори би могло да се окаже адекватен общ отговор на всяко от тези предизвикателства.

Втората, достатъчно широка сфера, в която европейските интереси съвпадат с руските, касае въпросите на развитието. При това не само на икономическото развитие, а и на социалното, културното и хуманитарното. Съвременният бързо променящ се свят поставя качествено нови изисквания пред всички държави и региони на планетата, а заплахата да бъдат изтласкани в периферията на глобалната развитие обективно сближава източната и западната половина на Стария континент.

Разбира се, приоритетите на социално-икономическото развитие на ЕС и тези на Русия далеч не съвпадат напълно. Членовете на Съюза например са застрашени от удължаването на хроничната стагнация, нови финансови сътресения, неспособността да реформират социалната си сфера и технологичното им изоставане от Северна Америка и Източна Азия. Основните заплахи пред Русия пък са да продължи да бъде предимно суровинна икономика, слабостта на нейния дребен и среден бизнес, продължаващата корупция и сравнително ниската ефективност на държавното управление. Но дори и в рамките на тези често разминаващи се приоритети е възможно да се обсъждат общи действия и изграждането на съвместни механизми в конкретни сфери. Например за премахване на преградите и бюрократичните пречки пред икономическото сътрудничество. Или пък за стандартизирането и обединяването на транспортно-логистичната структура в Западна и Източна Европа. А също за запазването и разширяването на общоевропейското пространство в сферата на образованието, науката и иновациите. Разбира се, тук влиза и прекратяването на "санкционната война" между Брюксел и Москва.

Накрая, третата сфера на общи интереси на ЕС и Русия касае достатъчно сложните проблеми на глобалното управление. Независимо от всички разногласия, взаимни претенции и дълбокото недоверие между Брюксел и Москва, те би трябвало да се обединят около общия си стремеж да не допуснат по-нататъшната дестабилизация на световната политика и усилване на очевидните тенденции към внасяне на хаос и анархия в международната система. Не бива да се забравя, че три от петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН са европейски държави, а общоевропейските институции за сигурност и сътрудничество в течение на дълги десетилетия се възприемаха от другите региони и континенти като модел за подражание.

И в тази сфера би могло да се започне със създаването на международни механизми, касащи - поне първоначално - общото европейско и евразийско пространство, а след това и останалите региони на планетата. Управлението на миграционните потоци и решаването на проблема с бежанците е сред най-очевидните сфери, изискващи съвместните усилия на ЕС и Русия. Впрочем, не по-малко важно е разрешаването на екологичните проблеми в Европа, както и съгласуването на позициите относно климатичните промени. Необходим е и активен диалог между Брюксел и Москва по редица принципни въпроси на съвременното международно право, още повече, че именно Европа поставя основите на международно-правната система, възприета след това и от целия останал свят.

Възможно е тези задачи да изглеждат твърде ограничени. Само че решаването им е единствената възможност за поставянето на нови основи на "общия европейски дом" в бъдеще. Защото истината е, че прекалено дълго се правеха опити той да се гради от покрива, а не от основите, т.е. с общи политически декларации, вместо с конкретни действия. Това не доведе до успех, дори когато на Стария континент цареше относителна стабилност, няма как да успее в сегашния период на нараствашо напрежение и дестабилизация. А общата задача пред ЕС и Русия е да преминат през този опасен период с минимални загуби.

Заключение

Анализът на доклада "ЕС и Изтокът през 2030" на Фондация "Фридрих Еберт", както и на редица сходни с него прогнозни материали на други мозъчни центрове, показва, че независимо от външните (по отношение на оста ЕС-Русия) събития и от реториката на руското политическо ръководство, в средносрочна перспектива едва ли може да се разчита на възстановяване на доверието и сериозно подобряване на отношенията между Брюксел и Москва. "Еврократите" ще продължат да изпитват недоверие към поведението на Русия на международната сцена, като то ще се задълбочава от осъзнаването, че това поведение се обуславя от вътрешните процеси, които се развиват в страната и трудно може да бъде повлияно отвън.

В същото време самата Русия нито е склонна, нито смята за нормално да обсъжда с когото и да било спецификата на собственото си вътрешно развитие и с основание смята, че това би ерозирало нейния суверенитет. От друга страна, трудно може да се приеме, че руската външна политика действително ще се определя само от вътрешнополитическата ситуация, както смятат някои на Запад.

Какво все пак би могло да се направи при положение, че "общият европейски дом" се оказва невъзможен и (вече) неособено желан и дори мирното съвместно съществуване между ЕС и Русия бива поставено под въпрос?
За начало, би било добре Брюксел и Москва да се опитат да формулират общи правила на поведение в зоните на общо съседство и регионите на пресичащи се интереси. Истината е, че множеството проблеми и текущи конфликти между тях не се дължат толкова на някакви дълбоки "ценностни различия", доколкото официалният политически дискурс и на ЕС, и на Русия апелира към един и същи набор от ценности, като сред основните е привързаността им към нормите на международното право. Нещата опират по-скоро до различните интерпретации на политическото поведение на "другия", както и на въпросните международни норми: например, когато в един случай референдумът се признава като основание за нарушаване целостта на една държава (Косово), а в друг - не (Абхазия или Крим). Или когато в един случай се отправят призиви да се помогне на опозицията (Либия, Сирия), а в друг - да бъдат унищожени сепаратистите и опозицията (Украйна).

Тоест, за да се постигне поне елементарно ниво на взаимно разбирателство се налага да се стартира мащабна и системна дискусия относно фундаменталните концепции на международното право, като "териториалната цялост", "правото на самоопределение", "суверенитета", рамките на подкрепата за опозицията и гражданското общество и "намесата във вътрешните работи", "сепаратизма" и "тероризма", "отговорността за защита" и "хуманитарната интервенция" и т.н. Само постигането на общо разбиране по всички тези и подобните им ключови понятия и съгласуваното им използване в конкретните ситуации могат да помогнат за избягване на взаимните обвинения в "злоупотреба с ценностите" и двойни стандарки, с каквито изобилстват сегашните отношения между ЕС и Русия.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2021