28
Чет, Май
25 New Articles

По ред исторически причини, Германия и Русия са обречени да поддържат специални отношения. Успехът на политиката на помирение между някогашните врагове от Втората световна война, провеждана през последните петнайсетина години, помогна, на свой ред, за помирението в цяла Европа след края на студената война. В съдбовните години на обединението на Германия, немските политици възторжено аплодираха конструктивната роля, която изиграха в това отношение последният съветски лидер Михаил Горбачов и първият руски президент Борис Елцин.

Наличието на подобна добра воля е видно и днес. Проучванията сочат, че руският елит смята Германия за истински приятел и адвокат на руската кауза пред Запада. Москва не разглежда Германия, която не притежава с ядрено оръжие, като геополитически съперник в постсъветското пространство, за разлика например от Съединените щати. Берлин е най-важния чуждестранен търговски партньор на Русия. На свой ред, немският бизнес ентусиазирано приветства новите възможности, които му разкрива руският пазар. Индустриалците биха искали именно Германия да бъде основния партньор за модернизацията на Русия. Развивайки бизнеса си с Кремъл от 70-те години на миналия век насам, те приветстваха укрепването на ролята на държавата в руската вътрешна политика, което, според тях, води до по-голям ред и уважение към законите и до по-малко корупция и криминална престъпност. Съответно, германските елити подкрепят ролята на своята страна като застъпник на европейските интереси в Русия, особено в икономическата сфера, а нерядко и като посредник между Москва и Вашингтон.

В същото време обаче, сред немските интелектуални кръгове, съществува друго влиятелно течение, което наблюдава последното развитие на нещата в Русия с растящ скептицизъм. Въпреки, че политическите и икономически отношения между Русия и Германия продължават да се развиват успешно, руският имидж в немските медии никога не е бил толкова лош от времето на разпадането на Съветския съюз насам. Наред със Северна Африка и Източното Средиземноморие, много сериозно нарастна значението на постсъветското пространство, и особено на Черноморския и Каспийския региони, превърнали се в новите стратегически съседи на Европейския съюз. Страните от тези региони преживяват сложен процес на икономическа и политическа трансформация. И, ако демократичните и либерално-икономически реформи в тях се провалят, дестабилизацията им би засегнала и самия ЕС.

Отношенията между ЕС и Русия трябва да преодолеят редица деликатни проблеми, включително свързани с енергийната взаимозависимост, разминаването в ценностните системи и бъдещето на постсъветските държави. Германските политици се опитват да осъществяват балансирана политика, целяща по-нататъшното укрепване на бизнес-връзките и ангажирането на Русия в задълбочаване на либералните реформи и ускоряване на икономическия ръст в постсъветските държави. Берлин не крие раздразнението си, че ЕС не съумя да насочи развитието на събития в източната част на Европейския континент по най-подходящия начин. Франция, Испания и Италия традиционно поставят ударението върху една ориентирана по-скоро към Средиземноморието политика на съюза. От друга страна, фокусирането на вниманието към Северна Европа от страна на скандинавските държави-членки на ЕС, не успя да съдейства за инкорпорирането на Русия и бившите съветски републики в по-широкия европейски контекст. Решението на ЕС занапред да избягва термина „разширена Европа”, поставяйки страни като Украйна, Грузия и Казахстан в същата група на „стратегическите си съседи”, в която са Египет, Мароко и Либия, породи силно раздразнение и чувство, че са изоставени, сред прозападните елити в постсъветското пространство. В този смисъл, Германия изглежда ще трябва да поеме и ролята на адвокат на източноевропейските съседи на ЕС.

Германия като мост към Изтока

Следвайки примера на покойния канцлер Вили Бранд, чиято прословута ostpolitik използва разведряването и сближаването за подобряване на отношенията с Източна Германия, Полша и Съветския съюз през 70-те години на миналия век, канцлерът Хелмут Кол лансира през 90-те активна политика за утвърждаване ролята на Русия в бъдеща Европа. Руската политика на Германия от 1991 до 2005 целеше да инкорпорира Русия в по-широката европейска архитектура. Кол винаги се е отнасял хладно към идеята за присъединяването на бившите съветски републики към НАТО, именно защото се боеше, че това ще провокира негативната реакция на Москва. Германското ръководство беше най-големия привърженик на включването на Русия в преговорите за дълга с Парижкия и Лондонския клуб, както и в такива институции като Г-7 и Световната търговска организация (СТО). Когато пост-съветска Русия изпитваше най-сериозните си икономически трудности, през 90-те години, Германия беше най-големия и финансов кредитор.

Заедно с Франция, нейният основен европейски съюзник, Германия инициира провеждането на редовни френско-немско-руски срещи, от 1997 насам. Срещите на т.нар. „тройка” целяха установяването на стратегическо партньорство с Русия в сферите на икономиката и сигурността, по време, когато останалите европейски държави все още не бяха готови за това. Берлин и Париж искаха Москва да осъзнае, че макар и да не е в ЕС или НАТО, не е изключена от вземането на решенията в Европа.

На свой ред, Русия положи сериозни усилия за реинтеграцията си в новия европейски ред. През октомври 1999, на срещата на ЕС в Хелзинки, Владимир Путин, който тогава беше министър-председател, предложи задълбочаване на стратегическото сътрудничество между съюза и Русия. Заемайки малко по-късно президентския пост, той отправи конкретни предложения за интегрирането на тази огромна страна в икономическата архитектура и модела за сигурност на Европа през ХХІ век. Заедно с германския канцлер Герхард Шрьодер, той постави началото на един по-широк енергиен диалог, който почти прерастна в стратегически енергиен алианс между ЕС и Русия през 2005. В своята реч в Райхстага през септември 2001, Путин очерта възможностите, които разкрива обединяването на огромните енергийни ресурси на Сибир с високите технологии на ЕС. Година по-късно, руският президент предложи отмяна на визовия режим между Русия и Европейския съюз.

Брюксел реагира предпазливо на предложенията на Путин, поставяйки в основата на своя подход постепенното сближаване чрез сътрудничество в четирите „общи пространства” – външната политика, икономическото сътрудничество, сигурността и културата. В крайна сметка обаче, не бе постигнат кой знае какъв реален прогрес. По време на студената война, ЕС беше преди всичко икономически съюз, обединяващ страни, преследващи общи цели, т.е. той бе най-вече общност на интереси. След студената война обаче, съюзът еволюира в общност на споделените ценности и правни норми – нещо, което Русия не можа да осъзнае веднага. Москва вероятно би била склонна да се обвърже в по-голяма степен с Европа, в рамките на общите стратегически интереси. Осъществявайки своя труден преход от централно-планирана икономика и политическа диктатура от имперски тип към пазарна демокрация, Русия обаче не беше готова да се присъедини към една европейска общност, все повече основаваща се на либералните ценности. В резултат от това, между Брюксел и Москва започна да се проявява известно напрежение и раздразнение.

В същото време, в сферата на икономическото сътрудничество, действително беше отбелязан сериозен прогрес. Малко преди края на своя мандат през 2005, Шрьодер подкрепи идеята за изграждането на газопровод по дъното на Балтийско море, между Русия и Германия. Завършването на проекта ще превърне Германия в основния дистрибутор на руския природен газ в Европа. Този проект, който беше подложен на остра критика от страна на Полша и балтийските държави, ще намали съществуващия монопол на транзитните държави (т.е. на поляците и на постсъветска Прибалтика, а също на Украйна и Беларус).

Южният геополитически вектор

Като цяло, през миналата 2006, отношенията между ЕС и Русия се влошиха (същите тенденции, впрочем, се наблюдават и през 2007). Москва започна да използва износа на природен газ като политически инструмент, повишавайки цените и прекъсвайки на няколко пъти за кратко доставките за непосредствените си съседи. Тя отказа да ратифицира Енергийната харта, която целеше поставянето на руските газопроводи под международен контрол.


Опасявайки се, че могат да се окажат обект на геополитически шантаж, европейците се опитаха да диверсифицират енергийните си доставки. На свой ред, руските власти също заявиха, че могат да задълбочат енергийното си сътрудничество с Азия, ако ЕС откаже да се съобразява с техните условия. На срещата на ЕС във Финландия, през ноември 2006, Германия, която по времето на Шрьодер ентусиазирано подкрепяше идеята на енергиен алианс с Москва, подчертавайки, че сътрудничеството в тази сфера може да стане предпоставка за по-късното формиране на зона за свободна търговия между ЕС и Русия, също се присъедини към хора на скептиците. На фона на енергийните сблъсъци между Москва и някои „транзитни” държави, в ЕС и Германия се зародиха опасения за евентуално възраждане на студената война с новата енергийна свръхсила.

Според мнозина, тази твърда линия илюстрира желанието на Русия за промени в статуквото в сферата на европейската енергийна политика. Москва би искала да укрепи позициите си на основен енергиен доставчик по отношение на страните-потребителки, както и да бъдат преразгледани условията за допускане на чуждестранни компании до руския енергиен сектор. Според Кремъл, сегашните механизми дават прекалено много привилегии на чуждестранните фирми, дискриминирайки местните.

Освен това в ЕС нарастват подозренията по отношение ролята на Русия в постсъветското пространство. Дори в традиционно русофилски настроени държави, като Германия, загрижеността от новите тенденции в Русия може да надделее над оптимистичните аргументи за необходимостта от укрепване на стратегическото партньорство с Москва. Така например, в отговор на твърдото руско поведение по време на т.нар. „оранжева революция” в Украйна, в края на 2004 и началото на 2005, Шрьодер се опита да съдейства за смекчаване на подхода, възприет от Путин. Той, в частност, помоли руския президент да приеме посредничеството на ЕС за разрешаването на вътрешноукраинския конфликт, което обаче Путин отказа да направи.

Съвременният дебат в Германия

В тази сложна ситуация, Германия пое през януари 2007 председателството едновременно на ЕС и на Г-8. В процеса на определяне дневния ред на двете организации, в Берлин се оформиха два основни лагера.

Промените в немската ostpolitik

Германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер, който в миналото ръководеше администрацията на Шрьодер, поддържаше тезата, че Европа трябва да ангажира Русия и други държави от постсъветското пространство, по същия начин, по който го направи прословутата ostpolitik на покойния канцлер Бранд през 70-те години на миналия век. Стратегията на Щайнмайер предвиждаше продължаване и задълбочаване на енергийното сътрудничество с Русия и централноазиатските държави. Той се отнасяше критично към полската идея за създаването на Западен енергиен съюз и отхвърляше концепцията за необходимостта от „сдържане” на Русия по модела от времето на студената война. Макар и да се отнасяше критично към хода на демократичните промени в Русия, министърът разбираше значението на сътрудничеството с нея по такива ключови въпроси като борбата с международния тероризъм, неразпространяването на оръжия за масово поразяване, както и по проблемите с нелегалната имиграция и наркотрафика.

Като някогашна дясна ръка на Шрьодер, Щайнмайер отговаряше за планирането на сътрудничеството с Русия в рамките на „четирите общи пространства”. Той напълно споделя идеята на Шрьодер за стратегическия съюз между ЕС и Русия, както и, че Москва следва да централизира вземането на решенията в енергийния сектор, за да ограничи своеволията на олигарсите, опитващи се разпилеят руските ресурси. Щайнмайер смята, че ако Русия не бъде обвързана с ЕС, тя би могла да се обедини с Китай срещу Запада.

В тази връзка министерството на Щайнмайер постави в основата на германската политика към Централна Азия и Кавказкия регион енергийното сътрудничество, трансфера на демокрация и възможното разрешаване на „замразените” конфликти в Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия и Нагорни Карабах. В енергийната сфера, Германия би трябвало да се опита да диверсифицира вноса си от Русия, подкрепяйки инкорпорирането на каспийските държави-износителки на петрол и газ, както и на транзитните държави от Каспийския и Черноморския региони в общ Европейски енергиен алианс, в чиито рамки страните-износители, транзитните страни и страните-консуматори да действат съобразно ясни и общоприети правила. По отношение на осъществяването на трансфера на демокрация и възможните решения за замразените конфликти в постсъветското пространство обаче, германската ostpolitik остава доста неясна.

Основната цел на политиката, водена от Щаймайер, беше отварянето на нови врати за икономическо сътрудничество, като стъпка към създаването на зона за свободна търговия между ЕС и държавите от постсъветското пространство. Германия иска да задълбочи икономическото сътрудничество на Евросъюза с държавите по някогашния Път на коприната и да стимулира регионалното сътрудничество, превръщайки по този начин южните постсъветски републики в своеобразен мост между ЕС и Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН).

Прозападната ориентация на Меркел

Сегашният германски канцлер Ангела Меркел напълно оценява значението на възможностите, с които немският и европейският бизнес разполагат на бързо развиващия се руски икономически пазар. Така тя остава ангажирана със стратегическото партньорство между Германия и Русия, особено в енергийната сфера. Израстнала в Източна Германия по време на съветската окупация обаче, Ангела Меркел е скептично настроена относно перспективите на демокрацията в Русия и, както изглежда, споделя част от антируските настроения на някои пост-съветски държави. В резултат от това, тя възприе един по-скоро предпазлив и прагматичен подход към сътрудничеството с Русия и държавите от постсъветското пространство.

Русия и Централна Азия не фигурират в очертания от Меркал вътрешен дневен ред на ЕС или Г-8. Тя очевидно се нуждае от подкрепата на всички членки на ЕС и затова се опасява, че една прекалено добронамерена политика към Русия би провокирала напрежение в отношенията със САЩ, Полша и други европейски страни. В същото време Меркел основателно се страхува и, че всеки прекалено амбициозен план за постсъветското пространство може да провокира ненужна конфронтация в момент, когато Западът се нуждае от Русия, като стратегически партньор, в Иран, Северна Корея и Близкия изток. Сред основните и приоритети е и борбата с международния тероризъм, запазването на мира в Афганистан, Близкия изток и Африка, предотвратяване появата на иранска атомна бомба, както и решаването на проблема с независимостта на Косово. Тя би искала да помогне за решаването на всички тези въпроси и така да демонстрира лидерските си позиции в европейската политика в момент, когато Франция и Великобритания сменят своите ръководители (съответно, президент и премиер).

Въпреки, че Меркел не се стреми към активното ангажиране на Русия, тя не би могла да си позволи и да я игнорира напълно, особено предвид зависимостта на ЕС от руските енергийни доставки. Меркел се опита да използва наличието на общоевропейски консенсус за да убеди Русия да ратифицира Енергийната харта, да сподели с ЕС контрола на транзитните енергийни системи и да гарантира на европейските енергийни компании същите права на руския пазар, с каквито разполагат и местните.

В крайна сметка обаче, последната среща между Русия и ЕС (т.е. между Путин, Меркел и Барозу), която се проведе през май 2007 в Самара, се оказа почти провалена. Всъщност, най-важният резултат от нея бе това, че тя все пак се състоя, въпреки големите различия между двете страни, което дава известно основание да се твърди, че в момента може да се говори за идеологически конфликт между Москва и Брюксел. Още преди началото на срещата беше ясно, че на нея по принцип не могат да бъдат постигнати някакви сериозни решения или договорености. В крайна сметка, това не беше руско-германска, а руско-европейска среща, затова Германия, в качеството си на действащ председател на ЕС, не можеше дори да стартира преговори за ново споразумение между съюза и Русия, докато Полша продължава да държи на своето вето. В същото време и канцлерът Меркел, и президентът Путин се държаха честно, открито и човешки. Те не поддържат толкова приятелски отношения, каквито имаше между Путин и Шрьодер, но това не им попречи да проведат открит диалог, в който ясно да очертаят позициите си. Въпреки разногласията обаче, Меркел показа, че е настроена за партньорство с Русия и няма никакво намерение да се отдалечава от нея.

Днес, между Брюксел и Москва има доста спорни въпроси, но всяка среща ЕС-Русия дава възможност те да бъдат дискутирани, макар че това не е никак лесно. Положението се усложнява от факта, че вътре в ЕС липсва единна позиция по отношенията с Русия, а и в самата Германия също има различни мнения по въпроса. Въпреки всичко, на последната среща в Самара, Ангела Меркел успя да спаси партньорството с Русия. Москва също осъзна, че помирението с ЕС е необходимо, защото конфликтите не водят до нищо, още повече, че съюзът е най-големия пазар за руския износ. След тази среща и двете страни разбраха, че трябва да продължат да преговарят. Ще добавя и, че именно в Самара беше подписан договорът за руско-латвийската граница, както и, че президентът Путин възнамерява скоро да посети Рига.


За разочарование на немалко постсъветски държави, по-нататъшното разширяване на ЕС вероятно ще бъде преустановено за дълги години, след интегрирането на Румъния и България през 2007. Украйна възлагаше големи надежди на Меркел, грузинците също очакваха по-сериозна подкрепа от Берлин за изпращането на мироопозващи мисии на ЕС в Абхазия и Южна Осетия. Очевидно постсъветските страни се нуждаят от по-голяма западна помощ за изграждането на социално-ориентирани пазарни икономики. Но предвид неяснотата около политическото бъдеще на самия ЕС, Меркел не можеше да си позволи да обещава кой знае какво на източните съседи на Германия. Налице беше реална опасност, че Русия би блокирала всеки опит на немското председателство да предложи задълбочаване на интеграцията между ЕС и постсъветското пространство. Москва никога няма да подкрепи изграждането на нови газопроводи от Каспийския регион, заобикалящи руската територия и не е склонна да споделя с другиго отговорността за поддържането на мира на постсъветската територия. Това, разбира се, не означава, че Меркел е съгласна да жертва интересите на страни като Украйна или Грузия в името на добрите отношения с Русия. Ентусиазираната подкрепа на немско-руския енергиен алианс от времето на Шрьодер вече е минало и Меркел едва ли ще рискува да сключва сделки с Москва през главите на партньорите си от Централна и Източна Европа.

Истината е, че приоритетите на външната политика на Ангела Меркал са ориентирани по-скоро на Запад (както и към вътрешните проблеми на ЕС), отколкото на Изток. Тя разглежда германско-американските и европейско-американските отношения като ключови и неоспорими, още повече, че са основани на общите ценности на демокрацията и свободата. В този смисъл тя предпочита идеята за формирането на Трансатлантическа зона за свободна търговия ( TAFTA ) между ЕС и САЩ, пред създаването на такава зона с Русия. Появата на TAFTA би довела до заздравяване на трансатлантическите отношения през ХХІ век. Повечето европейски елити са склонни да подкрепят идеята, доколкото смятат, че стабилността в Европа продължава да зависи от съюза в сферата на сигурността със САЩ. Но, появата на TAFTA вероятно би имала сериозни последици за бъдещия световен ред, защото Русия и Китай биха могли да я възприемат като предизвикателство, в отговор на което да формират собствен евразийски стратегически съюз, на основата на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС).

Какво да очакваме от Русия

Западът, като цяло, не разполага с кой знае какви възможности да влияе върху вземането на решенията в Русия. Изплащайки всичките си дългове, тази страна си извоюва пълна независимост от международните финансови институции. Настроенията в руското общество стават все по-антизападни, като мнозина руснаци смятат, че Западът неведнъж е унижавал страната им в миналото. Плановете за по-нататъшно разширяване на НАТО в постсъветското пространство само укрепват антизападните настроения в Русия. Сред руските елити доминира мнението, че Западът се опитва да предотврати възраждането на силната руска държава. Консервативно и патриотично настроените политически кръгове вероятно ще използват тези настроения по време на предстоящите парламентарни и президентски избори през 2007 и 2008.

От руска гледна точка, западните компании са получили прекалено много привилегии в руския енергиен сектор през 90-те години на миналия век, когато страната наистина се нуждаеше от западните технологии и инвестиции. Днес обаче, Русия смята , че може да разчита на собствените си възможности и, в същото време, настоява за равноправен достъп на своите компании на пазарите на ЕС. Опитите на Москва да наложи собствените си правила на западните консуматори пораждат определено безспокойство на европейските енергийни пазари.

Диалогът с Русия за либералните ценности стана доста по-труден след т.нар. „цветни революции” в постсъветското пространство, които втвърдиха позицията на Москва относно западното влияние в съседните страни. Замразените етнически конфликти в Южен Кавказ не могат да бъдат решени без руско участие, тъй като ЕС е прекалено слаб и неподготвен политически, както и военно. Освен това Русия наскоро предупреди Запада, че ако се опита да промени автономния статут на Косово, Москва автоматично ще признае същото право на отделяне на непризнатите сепаратистки републики от постсъветското пространство. Западът отхвърля този руски подход, използвайки аргумента, че след етническата чистка, осъществена от покойния Слободан Милошевич срещу косовските албанци, последните не могат да бъдат накарани отново да приемат управлението на Белград. Русия обаче твърдо настоява, че не вижда никаква разлика между правото на косовските албанци и това на абхазците или жителите на Южна Осетия да претендират за независимост.

Москва очевидно разполага с достатъчно лостове за да провежда по-твърда политика в постсъветското пространство. Опитът на Русия да създаде нова организация на износителите на природен газ от Евразия, по подобие на ОПЕК, може в крайна сметка да се окаже успешен. Въпреки всички усилия на Запада да „освободи” централноазиатските държави от руското влияние, сегашните ръководители на тези страни остават лоялни към съюза със северния си съсед. В същото време, за държави като Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова перспективата за присъединяване към НАТО изглежда по-привлекателна от това да чакат неопределено време за интегрирането си в ЕС.

Всъщност, истината е, че сегашното поколение руснаци се интересува най-вече от своята материална сигурност. И Путин не би искал да остане в историята като президентът, изгубил Европа за Русия. Затова можем да очакваме, че той ще предпочете да сключи сделка със Запада в газовата сфера за да окуражи по-конструктивния подход в отношенията между него и Москва. Съвсем скоро обаче, вътрешнополитическите събития ще приковат почти изцяло вниманието на управляващия елит. През втората половина на 2007 Путин ще трябва окончателно да избере наследника си. Сред претендентите е първият вицепремиер Дмитрий Медведев, който е и шеф на борда на директорите на Газпром. Той вероятно би продължил да подкрепя възраждането на Русия като енергийна суперсила, но в същото време ще следва и прозападната външна политика на Путин. От друга страна, влиятелни кръгове могат да се опитат да поставят под въпрос избора на наследник на Путин и драматично да променят руската политика спрямо Запада.

Следващите стъпки за Берлин

Можем да предположим, че през следващите години Русия ще продължи да укрепва в политически и военен план, въпреки, че мнозина на Запад все още вярват във възможността руската икономика да преживее колапс, ако цените на енергоносителите значително намалеят. Москва ще продължи да претендира да играе важна роля в Европа, но без да я обвързва с евентуалното си членство в ЕС и НАТО, както беше преди десет години например. Руската външна политика, която бе изцяло реактивна през 90-те години на миналия век, днес изглежда много по- динамична и индивидуалистична.

Руският фактор ще продължи да разединява ЕС. Страните от т.нар. «стар Запад», като Германия и Франция, ще продължат да се стремят към конструктивно партньорство с Москва и няма да демонстрират особена подкрепа за по-нататъшното разширяване на НАТО и ЕС в постсъветското пространство. От друга страна, новите членки на ЕС и НАТО от Централна и Източна Европа изглежда ще продължат да настояват за нова политика на сдържане по отношение на Русия. Те ще получат подкрепата на американските неоконсерватори, които твърдят, че са загубили всяка надежда за скорошната демократизация на Русия. Междувременно, Германия ще се опитва да балансира между тези две позиции, както правеше през целия период, в който заемаше председателското място в ЕС. Берлин най-вероятно ще се въздържи от прокламирането на нова ostp о litik , а ще заложи на постигането на компромис между позициите на групите около Меркел и Щайнмайер относно Русия и постсъветското пространство.

Меркел ще концентрира усилията си за формирането на консенсус за общата външна политика и политика на сигурност на ЕС и ще гледа да избягва да дава повод за твърдения, че Германия поддържа специални отношения с Русия. Тя не би искала да бъде обвинена, че води своята руска политика през главите на централно- и източноевропейските страни. Междувременно, Щайнмайер вероятно ще се опита да инициира по-широк диалог с Русия, Украйна и другите постсъветски държави за бъдещата паневропейска политика в сферите на международните отношения, сигурността и енергетиката.

* Авторът е директор на Центъра Кьорбер за Русия, Централна и Източна Европа към Германския съвет за международни отношения в Берлин

{rt}

От географска и геополитическа гледна точка, повечето северни държави, без съмнение, са част от Балтийския регион. В същото време те са разположени в северната част на Европа. Въпреки това, през последните 150 години трите скандинавски държави – Дания, Норвегия и Швеция се опитват да омаловажат балтийския и европейския компоненти в националната си идентификация, наблягайки именно на северния.

„Северът” като исторически регион (1) и като ментална конструкция

Мнозина скандинавци, както социалдемократи, така и либерали, смятат че „северната” политическа култура, социална структура и манталитет се различават фундаментално от тези в останалата част на Европа. Показателно в това отношение е използването на понятието „Северът” ( Norden ) вместо „Северна Европа”, когато става дума за тези страни. „Северът” се възприема като общност, която не е съвсем европейска и е протестантска (т.е. антикатолическа), антиимпериалистическа, необременена от колониална експанзия и експлоатация, мирна, малка и социалдемократическа. Накратко казано, северните народи смятат, че не носят отговорност за експлоатацията на бившите колонии от Европа, а страните им полагат значителни усилия за да компенсират онова, което другите европейци са сторили на държавите от Третия и Четвъртия свят. И днес, за много скандинавци тайната на икономическите и политически успехи на тази отдалечена и сравнително рядко населена част от Стария континент е свързана с дистанцията, към която северните държави се придържат в отношенията си със съседните велики сили и, в частност, с Германия и Русия. Всъщност, в това се съдържа известна доза истина, имайки предвид честите периоди на конфронтация между големите сили, но подобен манталитет свидетелства и за определена наивност по отношение на истинските фактори за големите успехи, постигнати от северните нации през ХХ век.

Вярно е, че Швеция се оттегля от политическата игра на големите европейски сили след катастрофалното поражение на армията и край Полтава прев 1709 и постепенното заменя имперските си амбиции с тези на една средно голяма национална държава. Все пак тя на няколко пъти се опитва да вземе реванш от набиращата мощ Русия, което води до войните през 1788-89 и последвалото тотално поражение през 1808-09, довело до присъединяването на половината шведска територия към Руската империя. Под руско управление тези земи, заедно с Източна Карелия, се трансформират в днешна Финландия. По същия начин се развиват нещата и с Дания (или Kron zu Dennemarck , както тази страна бива наричана на долнонемски диалект), която от многонационална , или по-скоро „съставна” (2) , държава е сведена до среднозначима европейска сила през 1814, когато губи Норвегия (до 1905 последната е част от Швеция). Все пак мултинационалната държава на Дания-Шлезвиг Холщайн и Лауенбург продължава да участва в голямата европейска политическа игра до 1863, макар и по един доста „аматьорски” начин. Именно това наивно аматьорство е сред причините за катастрофата през 1864 (войната с Прусия и Австрия) и окончателното превръщане на Дания в малка европейска страна. Но, дори и днес, тя все още не се е отърсила напълно от бремето на някогашната датска империя, чиито последни останки са Фарьорските острови и Гренландия. Съвременна Дания е едновременно и национална държава, и представител на датската общност (включваща три отделни нации – датчани, фарьорци и гренландци) пред останалия свят.

Подчинените някога на Дания страни – Норвегия и Исландия, съумяха да се възползват от липсата на достатъчно сериозен интерес от страна на великите сили към Северноевропейската периферия за да формират (всяка по свой начин) собствена национална идентичност и да се превърнат в успешно функциониращи суверенни държави. Впрочем, днес дори Фарьорските острови и Гренландия се опитват да формират своя идентичност и да изградят собствени държави, самоуправляващи се в рамките на съюза със Дания, отново благодарение на същата липса на интерес от страна на великите сили към региона. Все пак, налице са и важни изключения от общото правило за неангажираността на северните държави в голямата европейска политика. Така, Финландия беше засегната пряко от двете световни войни и свързаните с тях трансформации и конфликти, също както и малките балтийски държави, разположени южно от Финския залив. Основната разлика между тях е, че Финландия имаше по-голям късмет, отчасти заради своята по-солидна и интегрирана социална и национална база, както и поради по-благоприятното си географско положение спрямо Русия. Като изключим окупацията, по време на Втората световна война, на Норвегия и Дания от Германия (а на Фарьорските острови, Гренландия и Исландия от Великобритания и САЩ), останалата част от Севера (благодарение на географската специфика и правилния политическия избор) съумя да остане встрани от повечето европейски конфликти, от средата на ХІХ век насам.

Благоприятното геополитическо положение на северните държави обаче, не може да се смята за тяхна заслуга. Интересът на големите европейски сили към тях изчезна (повече или по-малко) още след войните на Наполеон, когато основните конфликти в Европа се изместиха към други райони на континента. За щастие на северните държави, дори съветската хегемония в източната част на Балтийския регион, установена след 1945, не ги превърна в център на международната политика. Заради благоприятното географско положение на своите страни, повечето скандинавци преживяха епохата на студената война без да усетят (подобно на останалите европейци), че са участници в глобален сблъсък. Това обяснява и носталгията, която днес изпитват жителите на Севера към „лошите но предвидими” дни на конфронтацията от ерата на студената война.

Именно поради този изолационистки манталитет, мнозинството шведи и датчани, обратно на финландците (3) , са склонни да игнорират балтийската специфика и балтийския „геополитически вектор” в своята обща история. От друга страна, след присъединяването на Финландия и Швеция към Европейския съюз през 1995, Исландия и Норвегия започнаха да акцентират все повече на своята „атлантическа специфика”. Същото донякъде се отнася и за Фарьорските острови, които независимо от съюза им с Дания, останаха извън ЕС. Гренландия също предпочете да остане извън Европейския съюз и напоследък предпочита да се идентифицира не толкова с европейската цивилизация, колкото с „аборигенните народи на планетата” (т.е. с т.нар. „Четвърти свят”). Ако тази тенденция се задълбочи и островът продължи геополитическото си разграничаване от Дания, това вероятно ще доведе до окончателното идентифициране на Гренландия с индианците и ескимосите-инуити от Канада, или още по на запад. Възходът на ЕС и крахът на съветската империя сложиха край на 150-годишния период, в който националистическите представи не даваха възможност да се очертае общата геополитическа специфика на Северна Европа. Последното се отнася и за повечето историци и културолози от региона. „Северът” все още очаква своя Фернан Бродел, т.е. ученият, който да реконструира историята на Севера, в неговата цялост (разглеждан като единен регион в исторически план). Възможно е обаче това да се окаже непосилна задача, заради географските различия между отделните северни държави. Балтийският регион действително би могъл да се разглежда като функционален еквивалент на Средиземноморието. Но той е само част от Скандинавия, или от „Севера”, макар и много съществена. Сравнителната история на региона би следвало, например, да анализира общите характеристики на две гранични зони – Шлезвиг и Карелия. Те имат сходен исторически опит, в смисъл, че и двете за дълъг период от време са откъснати от първоначалната си среда и са присъединени към съседи, говорещи различен език (а в случая с Карелия – и изповядващи различна религия). Въпреки това определени белези на оригиналната им „северна” (?) социална структура оцеляват и продължават да съществуват и днес. Това се вижда например в предимно немскоезичния Южен Шлезвиг, където през последните години партията на датското малцинство демонстрира все по-добри резултати на местните и провинциални избори (макар че, разбира се, никой вече не иска промяна на границите). Правата на датското малцинство на юг от датско-германската граница, както и на немското – на север от нея, са достатъчно добре гарантирани и двете малцинствени групи се чувстват съвсем комфортно, съответно, в Германия и в Дания. В Карелия нещата не са уредени толкова добре. Все пак, повечето от говорещите фински и изповядващи православието карелци, които се преселиха в Източна Финландия след 1944, нямат никакво желание да се върнат в бившата съветска, а сега руска, автономна република Карелия.

През 90-те години на миналия век британският историк Дейвид Кърби се опита да направи това, което нито един негов колега от „Севера” не беше дръзнал да стори. Той написа обща политическа и социална история на Северна Европа, поставяйки в центъра и въпроса за доминацията в Балтийско море през последните 500 години (т.е. след 1500). Само че, тъкмо тази възприета от него „балтийска перспектива”, остави извън вниманието му атлантическата половина от „Севера” – т.е. Норвегия, Исландия, Фарьорските острови и Гренландия. Всъщност, макар че изборът на британския историк е в контраст с популярната идея за общата северна идентичност, той има определен геополитически смисъл. В анализа на Кърби не се отделя специално внимание на общата „северна специфика”, но той съдържа изключително интересно описание на взамодействието между различните национални истории, както и на формирането на основните езици, които се говорят в Балтийския регион – фински, шведски, датски, немски, руски и полски.

Единен „северен” модел или различни национални държави?

«Северът» е концепция, която поражда почти изцяло позитивни асоциации у повечето жители на страните от региона, свързани с наличието на една общност на споделените традиции и ценности, която прехвърля езиковите и културни граници. Всъщност, кога точно се появява тази концепция? И каква е природата на отношенията между «Севера», като ментална конструкция, и географските реалности? От чисто географска гледна точка, би трябвало да говорим за Северна Европа, а не за «Север». Само че за датчаните например, това би означавало, че страната им е част от зоната, в която влиза и Северна Германия – един регион, от който те, по правило, гледат да се дистанцират. Тоест, въпреки популярната идея за Северната общност, отношенията между нея и отделните национални държави, които всъщност съставляват „Севера” остават не съвсем ясни за обитателите на северноевропейската периферия.

Днес петте независими национални държави от Севера – Норвегия, Дания, Швеция, Финландия и Исландия, заедно с автономните територии – Аландските острови, Фарьорските острови (към които вероятно скоро ще се добави саамският етнос, обитаващ северните норвежки, шведски и финландски земи и претендиращ за автономия), се възприемат като „малки, миролюбиви и притежаващи стабилна демокрация” страни. До краха на комунистическия блок, моделът на „северните държави на благоденствието” беше представян като своеобразен „трети път” между двете доминиращи на планетата свръхдържави и техните идеологии. Днес нещата вече не стоят по този начин. Всъщност, много съмнително е доколко въобще някога е съществувал специфичен „северен модел”. Самите скандинавците никога не са се смятали за принадлежащи към един и същи, при това устойчив, социален , модел, а и съществуващите национални различия не дават особени основения да говорим за наличието на такъв. Тезата за „северния модел”, като специфична социалдемократическа алтернатива на бушувашите в континентална Европа класови битки между буржоазията, работниците и селяните, за първи път е лансирана от американския журналист Маркъс Чайлдс през 1936, а за неин своеобразен апогей може да се приеме анализът, който през 1985 прави Густав Еспиг-Андерсен на „държавите на благоденствието от Севера” като различни варианти на една обща социалдемократическа стратегия. Според него, има три варианта на „капитализма на благоденствието”: социалдемократически, либерален и консервативен. През 90-те години на миналия век обаче, социалдемократическият характер на „северните държави на благоденствието” бе подложен на съмнение както от редица скандинавски, така и от много американски историци. Но никой не отрича почти парадигмалния характер на универсалната „държава на благоденствието” в страните от Севера.

Въпреки спорния характер на твърдението за наличието на специфичен северен модел, безспорен факт е, че през миналия ХХ век процесът на модернизация на северните държави е далеч по-хармоничен от този в повечето други европейски страни. Благодарение на компромисите през 30-те, Норвегия, Швеция и Дания се оказват далеч по-устойчиви към вируса на нацизма и фашизма и си гарантират добри условия за развитие в следвоенния период. Независимо от сегашните финансови проблеми, северните държави все още са блестящ пример за социален ред и вътрешна демокрация. Без значение, дали наистина съществува някакъв специфичен „северен модел”, държавите от Севера функционират далеч по-успешно, отколкото повечето останали общества. Проблемът е, че мнозинството от жителите на северните държави поставят в основата на този факт полумитичната идея за северната общност, като силно отличаваща се от останалата част на Европа. Реализмът обаче изисква да признаем, че историята и културата на Севера са просто вариант на европейския модел на развитие, който, благодарение на редица специфични геополитически обстоятелства и условия, води до формирането в тази част на континента на малки, национално хомогенни, социално демократични и религиозно протестантски държави.

Както е известно, „Северът” и Скандинавия не са синоними, макар че нерядко се използват като такива. „Северните държави”, за които пише Тацит в своя трактат „Германия”, включват не само Скандинавия, а цяла Северна Европа. За първи път думата „Скандинавия” се появява в труда на Плиний Стари „Естествена история” – с нея авторът обозначава днешната шведска провинция Сконе, смятайки я за остров. Едва през ХVІІІ век обаче, с термина Скандинавия започва да се обозначава целият регион, към който принадлежи и Сконе. Той понякога се използва и за обозначаването на полуострова (Скандинавския полуостров), който си поделят Норвегия и Швеция. Подобна терминология има известен географски смисъл, но няма особено значение в исторически план. Така, до 1658, значителна част от това, което днес се нарича Швеция, принадлежи на Датското кралство, а между 1380 и 1814 Норвегия също се управлява от датския крал. Поради това, терминът „Скандинавия” обикновено се използва за обозначаване на трите „стари” северни държави – Дания, Норвегия и Швеция. „Северът”, напротив, включва в себе си и Финландия, Исландия, Фарьорските и Аландските острови, Гренландия, както и претендиращите за автономия саами от Северна Норвегия. Фактът, че полуостров Ютландия, както и датските острови, обикновено също се се приемат за част от „Скандинавия” се дължи на това, че терминът се разглежда по-скоро в историко-политически, отколкото в географско-геополитически контекст.

Впрочем, в исторически план, терминът „Север” също не е еднозначен. През ХVІІІ век европейците включвали в това понятие не само Скандинавия, но и Полша и Русия например. Според Дейвид Кърби, по онова време списания, в чиито заглавия присъства думата „северен”, са издавани от Хамбург до Санкт Петербург, който с гордост бил наричан от руснаците „Северната Палмира”. На свой ред, немският историк Леополд фон Ранке включва в своя „пантеон на героите на Севера” както шведския крал Карл ХІІ, така и руския император Петър І. С появата и възхода на „славянска Източна Европа” обаче, Северна и Източна Европа постепенно започват да се разграничават. Въпреки това, чак до Втората световна война, въпросите, свързани с Русия и Полша, са в прерогативите на департамента за Северна Европа на британското външно министерство. До края на ХІХ век европейците, по традиция, смятат Русия за северна, а не за източна, държава, поставяйки я в една група с нейния противник Швеция и съюзника и Дания.

Въпреки че има немалко аргументи в полза на скандинавската или „северната” общност, подобна теза не се възприема еднозначно от Финландия и, отчасти, от Норвегия. В Норвегия тя пробужда лошите спомени за периода 1814-1905, когато страната е в уния с Швеция, докато финландците си припомнят ХІХ и началото на ХХ век, когато страната им е част от Руската империя и сякаш е напълно забравена от останалите „скандинавци” (т.е. от Швеция). В същото време нито исландците, нито жителите на Фарьорските острови смятат, че принадлежат към Скандинавия. Поради това, използването на понятието „Север” определено има по-голямо основание и смисъл от „Скандинавия”, пък макар и да засяга някои чувствителни струни в душите на германците. Както е известно терминът “ nordisch ” (т.е. „северен”) е широко използван през ХІХ век от идеолозите на пан-германизма за да подчертае специфичните особености на германската нация, отличавайки я от останалите европейски народи, и по-късно бива окончателно дискредитиран от нацистите.

Ако разгледаните по-горе термини и понятия ни се струват двусмислени, не по-малко двусмислена изглежда тезата за общността на северните народи (и държави) в чисто исторически план. Ако бъдем честни, трябва да признаем, че по-голямата част от историята на Севера е изпълнена с конфликти и опити на една или друга държава да доминира над останалите, също както е било и в другите части на Европа.


Въпреки това, а може би именно поради това, концепцията за „Севера” като потенциална велика сила, сравнима дори с Русия и Германия, се ползва с голяма популярност (пък макар и за сравнително кратък период) в средата на ХІХ век. Полъхът на онова време може да се усети и днес в името на стокхолмския музей, който вместо „Шведски” се нарича „Северен”. В предверието му се извисява грамадна гранитна статуя на крал Густав Ваза, в чиято основа е гравиран предизвикателният девиз „Бъди швед!”. Всъщност, намерението на тогавашните шведски пан-скандинависти било да укрепят шведската национална държава, което според тях можело да се постигне най-добре в рамките на обединението около нея на целия „Север” (без завладяната от руснаците Финландия), или, най-малкото, със заздравяването на шведско-норвежката уния. В Дания привържениците на пан-скандинавизма пък планират през 50-те години на ХІХ век да поставят шведския крал на трона в Копенхаген и така да присъединят страната към „обединения Север”. Всъщност, нищо подобно не се случва – датският престол е зает от крал с немски (а не скандинавски) произход, а през 1864 тогавашното национал-либерално правителство вкарва страната в безумна война с Германската конфедерация, в резултат от която бива загубена голяма част от Шлезвиг-Холщайн. Парадоксалното е, че като последица от нея окончателно се оформят както датската, така и германската модерна национална държава.

Така, процесът на формиране на модерните северни национални държави тръгва в посоката, която днес приемаме за „естествена” и неизбежна. Унията между Швеция и Норвегия е разтрогната сравнително мирно през 1905. Финландия, която след 1809 разполага с известна автономия в рамките на Руската империя, става напълно независима през 1917. Исландия къса с Дания на два етапа, през 1918 и 1944 (т.е. по време на двете световни войни, когаго връзките между двете са прекъснати и датчаните не могат създадат каквито и да било пречки). Фарьорските острови получиха автономен статут през 1948, Гренландия – през 1979, а скоро такъв статут вероятно ще получат и саамите. Аландските острови пък имат статут на самоуправляваща се част от Финландия (като компенсация, че на жителите им не е разрешено през 1921 да присъединят островите към Швеция). Тоест, видно е, че „Северът” се състои от независими национални държави, всяка със своя специфична история. Откъде, в такъв случай, произлиза концепцията за общата „северна идентичност”, надхвърляща тесните национална граници?

Появата на концепцията за общата „северна идентичност” през ХІХ век

Днес термините „викинги” и „епоха на викингите” нерядко се използват като синоними за Скандинавия или „Севера”. Само фините са изключени от съмнителната привилегия да бъдат асоциирани с ордите от грабители, които в края на Първото хилядолетие (800-1050) превръщат значителна част от Европа в крайно несигурно и опасно място. Въпреки това жителите на Севера се гордеят, че са техни потомци. Според датския експерт по онази епоха Елзе Рьосдал, думата „викинги” се появява в датския език в началото на ХІХ век, благодарение на неколцина силно повлияни от идеите на национал-романтизма филолози, изучаващи старите исландски саги. Пак тогава възникват и редица производни понятия като „викингски набези”, „викингски дух”, „викингски кораби” и „викингска епоха”.

ХVІІ и ХVІІІ век са златно време за събиране и изучаване на средновековните исландски ръкописи. Както е известно, те са писани на старонорвежки и се оказват изключително полезни за изучаване развитието на езика, литературата и културата в Дания и останалата част от „Севера”. Именно от тях възниква и концепцията за общата „северна култура” на скандинавските държави. По онова време (ХVІІ-ХVІІІ век) Швеция търпи тежки поражения, последвани от загуба на значителни територии. Копенхаген обаче продължава да е столица на обширна северноатлантическа империя, включваща, освен Дания-Шлезвиг-Холщайн, също Норвегия, Исландия, Гренландия и Фарьорските острови. Именно поради това исландските саги се оказват тук, като пълната им колекция е събрана с усилията на библиотекаря на Копенхагенския университет Арни Магнусон (1663-1730). Днес по-голямата част от нея вече е върната на Исландия.

Тази колекция е в основата на множеството публикации, преводи и интерпетации, направени през ХVІІІ век. Датският историк П.Ф.Съм (1728-1798) е сред първите, които се опитват да разглеждат ранната история на Дания като алтернатива на гръцко-римската история. По време на национал-патриотичното правителство, начело с Ове Хьог-Гулдберг, управлявало страната през 1773-1784, концепцията за „различното минало на Севера” активно се лансира от многонационалната датска държава. Актът от 1776, с който правото да заемат държавна служба се дава само на хора, родени в границите на датската „съставна” държава, е израз именно на тази политика. В същия дух е трудът на Ове Малинг „Великите дела на датчаните, норвежците и холщайнците”.

Интересът към специфичното общо минало на „Севера”, характерен за епохата на Просвещението, подхранва митовете, формирали се въз основа на идеите на пан-скандинавското движение и мъката от пораженията, претърпени от северните държави през 1801, 1807, 1809, 1814, 1848-50 и 1864. Тези митове, в някаква степен, се опитват да компенсират липсата на реални политически действия. Така, трагедията на датския драматург Адам Охленшльогер „Ярлът Хакон”, поставена през 1808, внушава идеята за някогашната обща „северна” идентичност. На фона на сблъсъка между езичеството и християнството в Норвегия на викингите, пиесата противопоставя исконните добродетели на викингите и коварството на „Юга”, чиито представител по един парадоксален начин се явява тъкмо християнството. В интерес на истината, още тогава някои интелектуалци, като епископ Грунтвиг (1783-1872) например, предупреждават за опасността от подобна „митологична интоксикация”. Сред най-активните защитници на тезата за общото викингско минало и общата „северна” идентичност е датският археолог Йенс Якоб Ворсае (1821-1885), според когото „ако нацията уважава себе си и своята независимост, не може да се задоволи само с настоящето, а задължително следва да се обърне към миналото и то не просто за да го изучава, но и да го използва”.

През 1845 Ворсае държи голяма реч в същия дух по време на „Северния фестивал в памет на предците”, организиран от национал-либералния елит именно с цел да се лансира тезата за „единния Север”. За популярността на тези идеи говори фактът, че през 1845 в Университета на Копенхаген се разкрива професорско място по „старо-северен език и митология”, а година по-късно първият датски парен локомотив е кръстен на викингския върховен бог - „Один”!

От средата на ХІХ век духът на (старата) северна традиция окончателно се утвърждава в Дания, както и в шведско-норвежката държава. Иронията в случая е, че той е силно повлиян от немската Дюселдорфска школа, която лансира подобни идеи за „древногерманските” корени и идентичност на Германия. Своеобразен манифест на „северния национален стил” е статията на Нилс Лауритс Хойен „Относно условията за развитие на скандинавското национално движение в изкуството”, съдържаща програма за създаването на нова патриотична датска художествена школа.

Привържениците на пан-скандинавската национал-романтична програма не споделят характерния за епохата на Просвещението интерес към класическата история и към южноевропейската цивилизация, в частност. Те се вдъхновяват единствено от суровите северни пейзажи, историята на Севера и „северния начин на живот”, т.е. от специфичния „северен” стил. Поради съществуващия политически климат, тази форма на национал-романтизма в Дания отхвърля категорично същите германски културни течения, които оказват толкова значително влияние върху формирането и на самия пан-скандинавизъм.

Пан-скандинавизмът като политическо движение

Политическата идея за северна „скандинавска общност” възниква в някои студентски и литературни среди през 30-те години на ХІХ век. Именно на една студентска сбирка датският поет и политик Карл Плоуг пише текста на неофициалния „национален химн на Скандинавия” (интересно е, че днес този текст, който няколко поколения датчани и шведи са знаели наизуст, отсъства от официалния сборник с най-популярни датски песни). Шведският историк Аке Холмберг, автор на фундаментален труд за историята на пан-скандинавското движение, специално подчертава факта, че по онова време шведските младежи трябвало да учат текста на една датска (!) песен и посвещава цяла глава от книгата си за да анализира безпрецедентната тогавашна ситуация. Всъщност, в контекста пан-скандинавската перспектива, всички случаи на исторически разногласия между северните държави, както и опитите им за имперска доминация, биват съзнателно игнорирани. Въпреки това, в редица литературни творби от онази епоха противоречията с историческата истина личат доста ясно, илюстрация за което е патриотичното стихотворение на Ханс Кристиян Андерсен „В Дания съм роден и там е моят дом”, писано през 1850, в което той с носталгия говори за времената, когато родината му е доминирала „над целия Север и дори над Англия”.

Анализът на политическите и културни манифести от първата половина на ХІХ век показва, че пан-скандинавското движение всъщност не се различавало особено от съвременните му италианско и немско национални движения, като основната разлика е, че скандинавизмът не разполага с подкрепата на достатъчно силна във военно отношения държава, каквато в Италия е бил Пиемонт, а в Германия - Прусия. В крайна сметка, там, където няма интерес „отгоре”, постигането на национално единство „отдолу” се оказва невъзможно. Патриотичните кръгове в Дания разчитат, че Швеция ще може да изиграе ролята на „северен Пиемонт” в опита им да разграничат „германския” Шлезвиг от „скандинавския” Холщайн, с когото шведите са поддържали в продължение на векове икономически, политически и донякъде културни връзки. Те обаче пренебрегват факта, че по онова време Швеция е силно ангажирана в усилията си да заздрави унията с Норвегия, както и че смята за свой най-сериозен противник не Прусия, а Русия. В крайна сметка, успешно осъщественото обединение на Германия и Италия не се повтаря и в Северна Европа по ред сериозни геополитически причини, независимо от краткотрайния интерес към идеята, демонстриран от наследника на Бернадот на шведския трон Оскар І, който управлява от 1844 до 1859.

Повлиян от либералните идеи и призивите на панскандинавистите за исторически реванш срещу Русия, Оскар І решава да изостави предпазливия подход на баща си Карл ХІV Йохан към великите сили. През 1845 той дори рецитира на един студентски митинг в Лунд собствената си поема „Финландия!”, призоваваща за връщането на страната в състава на Шведското кралство. Когато през 1848 прогермански ориентираните националисти в Шлезвиг-Холщайн се обявяват против декларацията на датското национал-либерално правителство за окончателно присъединяване на двете херцогства (със смесено – датско и немско, население) към Дания, Оскар получава подкрепата на шведския Риксгдаг да изпрати 15-хилядна армия, в „подкрепа на нашата сестра Дания”. След въоръжените сблъсъци през 1849 обаче, шведският крал се разколебава и активността му спада. Все пак 4-хилядна шведска армия продължава да окупира Северен Шлезвиг, докато не приключат мирните преговори между датското правителство и местните немски бунтовници. Всъщност, мечтата на Оскар І била да наследи слабия Фредерик VІІ на датския престол и затова той предлага през 1857 сключването на шведско-датски отбранителен съюз (с очевидно антипруска насоченост), в чиито рамки шведите се съгласяват да поемат основното бреме по гарантиране сигурността на Дания. Фредерик VІІ обаче отказва, вероятно подозирайки истинските цели на шведския владетел. По-късно, осъзнавайки прогресивно нарастващата пруска заплаха, датчаните все пак решават да подновят преговорите със Стокхолм, но вече е късно. Оскар І умира през 1859, а синът му Карл ХV (управлявал през 1859-1872) следва много по-предпазлива и неамбициозна външна политика. Така Дания се оказва сама срещу Прусия и Австрия, когато националистическото правителство в Копенхаген обявява анексията на Шлезвиг. Последвалият военен разгром бележи и края на пан-скандинавизма, като масово политическо движение.

Но защо обединението на северните държави не става факт още през Средновековието, или пък в зората на Новото време, както това се случва в Испания, Великобритания и Франция? Всъщност, този въпрос винаги е вълнувал датчаните, макар че пацифисткия дух, в който са възпитани последните няколко поколения мои сънародници, пречи той да бъде повдигнат открито. В крайна сметка, както пише и Ханс Кристиян Андерсен, някога Дания е била господар на целия „Север”. През Средните векове, включително през Късното Средновековие, датската монархия постоянно се стреми към доминация в целия Балтийски регион. В същото време, за да си извоюват по-добри позиции в Европа и компенсират липсата на достатъчно човешки ресурс, относително по-бедните северни държави - Швеция, Дания и Норвегия, изграждат (всяка по свой специфичен начин) далеч по-силен и централизиран държавен апарат от тези в останалите европейски страни. Дейността на този свръхцентрализиран апарат и наложените от него големи данъци, по-късно дават основание на някои „антиколониални” норвежки, финландски, или исландски историци да говорят за наличието на датско, или шведско „национално потисничество”. Което, разбира се, не е вярно. Истината е, че датските и шведските селяни били експлоатирани по същия начин, като норвежките, исландските, финландските, или пък тези от Шлезвиг, Холщайн или Фаарьорските острови. Дълго време Дания е най-гъсто населената от трите северни монархии и усилията и да постигне еднолична хегемония в региона пропадат само поради съпротивата на датските благородници (до окончателното им поражение през ХVІІ век) да бъдат подчинени от централната власт (т.е. от краля). В същото време пропадат и опитите на транснационалналната аристокрация, притежаваща обширни поземлени владения на териториите както на Швеция, така и на Дания, да превърне „Севера” в своеобразна аристократична република, управлявана от избираеми крале (по модела на полско-литовското кралство). Вместо това, Швеция стартира собствена експанзия, в резултат от която, в периода 1630-1709, не просто слага край на всички хегемонистични претенции на датско-норвежкото кралство в Балтийския регион и Северна Европа, но и се опитва да наложи собствената си доминация в него. Единствената причина Дания да оцелее като държава в периода на най-големия шведски възход (1658-1660) е интересът на европейските велики сили да не допуснат само една държава да доминира в северната част на континента. Така, през 1658, Холандия идва на помощ на Дания. По-същия начин, през 1864 и 1870, Великобритания и Русия застават на датска страна, за да не допуснат Германия да контролира входа към Балтийско море (пролива Зунд).

От пан-скандинавизъм към „нордизъм”

През 60-те години на ХІХ век пан-скандинавското движение търпи радикална трансформация и бива децентрализирано в резултат от това, че шведско-норвежкото кралство е принудено да се съобразява с мощта на новата Германска империя и наново консолидираната Руска империя, преодоляла поражението си в Кримската война през 1854-1856. Амбициозната политическа визия на пан-скандинавизма е заменена от културното сътрудничество на неправителствено равнище. Интересно е, че в основата на това сътрудничество са някогашните студенти-пан-скандинависти, вече превърнали се в част от интелектуалния и културен елит на своите държави, които продължават да поддържат връзките помежду си на традиционните „северни срещи”, или чрез скандинавските списания. Създадените от тях мрежи функционират по-ефективно от някогашните романтични политически конструкции, най-вече защото си поставят по-ограничени и реалистични цели. Като цяло обаче, историците обръщат по-малко внимание на този период (в сравнение с предходния, доминиран от пан-скандинавизма), макар че именно през него се развиват процесите, довели в крайна сметка до създаването на Северния съвет през 1952.

Като цяло, скандинавското сътрудничество се развива успешно в културната и интелектуалната сфера, а сред активните участници в него са такива имена като братята Георг и Едуард Брандс, Бьорнстерне Бьрнсон, Хенрик Ибсен, Аугуст Стриндберг и др. Наред с тези, чисто културни и интелектуални „северни кръгове”, процъфтяват и редица, макар и по-скромни, народни културни движения. Така датското движение за изучаване на скандинавския фолклор, създадено от Грюндвиг, бързо се разпространява и в осталалите северни държави и, особено в Норвегия и Швеция. От средата на 70-те години на ХІХ век започват редовно да се провеждат скандинавски конференции, посветени на проблемите на образованието, като в тази връзка си струва да споменем и оказалите се безуспешни опити за създавенето на общ писмен език на Севера. Наред с културната сфера, активно сътрудничество се развива и в областта на икономиката, което води до формирането на скандинавски валутен съюз през декември 1872. Паралелно се провеждат и конференции, на които се поставя основата на общо фирмено право. Може би най-зрелищния резултат от тази политика на сътрудничество на културно, икономически и правно ниво обаче са внушителните Северни индустриални, селскоскопански и културни изложения, организирани в Копенхаген през 1872 и 1888, в Стокхолм – през 1893 и в Малмьо – през 1914.

По време и непосредствено след Първата световна война, сътрудничеството продължава да се разширява и задълбочава, постепенно придобивайки характеристиките на всенародно движение. Серията от срещи на тримата „северни крале” (т.е. монарсите на Швеция, Норвегия и Дания) непосредствено преди началото на войната, привличат всеобщо внимание. Макар че не водят до формулирането и провеждането на обща външна политика, те съдействат за укрепване на сътрудничеството между парламентаристите от региона, обединени в Съюза на парламентаристите от Севера. Съществувал между 1907 и 1955, съюзът подготвя почвата за създаването на Северния съвет през 1952, окончателно оформен с присъединяването на Финландия през 1955. Укрепват и се задълбочават и връзките между работническите движения от Севера.

През 1919 пък е създадена Асоциацията за северно единство, която става особено популярна през 30-те години, поради нарастващите страхове от експанзионистичната политика на нацистка Германия и Съветския съюз. Шведската подкрепа за Финландия (с доброволци и оръжие) по време на т.нар. „Зимна война” с руснаците през 1939-1940, води до преориентацията на част от фините към „Севера”. Тази тенденция е подкрепена от помирението между т.нар. „червени” и „бели” фини (т.е. участниците в гражданската война от 1918), постигнати въз основа на общия им военен опит. Интересно е, че след гражданската война във Финландия от 1918, шведското работническо движение се отнася с неприязън към тази страна, в която „цари буржоазна диктатура, потискаща работническата класа”. На свой ред, финландските националисти гледат с подозрение на „северната” ориентация, смятайки я за ненужна отстъпка към шведското малцинство (през 1943 социалният министър Карл Фрагерхолм дори губи поста си, заради речта, която произнася пред Асоциацията за северно единство в Хелзинки). Едва след като излиза от Втората световна война, през 1944, Финландия окончателно се ориентира към членство в семейството на „северните държави на благоденствието”.


Всички тези практически измерения на „северното сътрудничество” обикновено се игнорират от повечето скандинавски историци. Още по-учудващо е обаче, че малцина измежду тях си задават въпроса, защо усилията за постигане „единство на Севера” се оказват неуспешни. Както и, защо нито една северна държава не използва пан-скандинавското движение, по същия начин, по който Прусия и Пиемонт се възползват от движенията за обединение на Германия и Италия в средата на ХІХ век за да създадат единната Германска империя и либералното Италианско кралство. Според мен, причината е тясно националната, да не кажа националистическа, перспектива, в чиито рамки част от съвременните изследователи разглеждат историята на Севера. Именно тя им пречи да разберат, защо Калмарската уния от 1395 (с която официално се обединяват Дания, Швеция и Норвегия, т.е. практически целият „Север”, и която формално просъществува до 1523) пропада, докато на Британските острови например, подобни съюзи се оказват успешни. Ще припомня, че Великобритания възниква през 1604 като лична уния между Англия (включваща от края на ХІІІ век и Уелс) и Шотландия за да прерасне по-късно (през 1707) и в парламентарен съюз. Днешната испанска държава се появява през 1492, в резултат от сливането на Кастилия и Арагон (Каталуния е формално включена в нея през 1714). В този смисъл ми се струва полезно да сравним трансформациите в страните от „Севера” с историята на Испания, Великобритания или Франция, не само за да добием по-добра представа за историята на региона, но и за да разберем по-добре спецификата на политиката, провеждана от държавите в него, която повечето историци, кой знае защо, определят като „типична за всички европейски национални държави”.

Странно е, че нито един изследовател, преди Свен Олаф Хансен, не осъзнава, че днешното сътрудничество между страните от Севера е последица именно от появата на националните държави и провежданата от тях политика, а не толкова резултат от влиянието на алтернативните пан-скандинавски идеи. Асоциацията за северно единство се създава през 1919, т.е.вече след като е обявена независимостта на Норвегия (1905), Финландия (1917) и Исландия (1918). Основата за трансграничното сътрудничество, на обществено ниво, се гарантира от ненакърнимия национален суверенитет на държавите-участващи в него. То е толкова успешно на това ниво, именно защото не засяга пряко висшата държавна политика и икономика, проблемите на сигурността и външната политика. Както отбелязва бившият норвежки министър по въпросите на северното сътрудничество Бярне Мьорк Ейдем, Северният съвет следва да се разглежда „като своеобразен изпълнителен орган на Асоциацията за северно единство”.

Всъщност, Северният съвет не е правителство, а нещо като допълнение към националните парламенти, който дава препоръки и поставя критично важни (и поради това обикновено дразнещи) въпроси, без оглед на националните граници. Както често се подчертава, фактът, че парламентаристи от една северна държава могат да поставят въпроси на министри от друга, е наистина уникален в международната практика. В същото време обаче, именно трансграничният характер на тази дейност гарантира, че тя никога няма да придобие наднационални характеристики или пък да бъде законодателно закрепена. Тази специфична особеност обаче постепенно бива ерозирана със създаването на Северния съвет на министрите през 1979 (и на неговия предшественик – Комитетът на министрите от Севера, създаден през 1959). Защото Съветът на министрите представлява доста по-традиционна форма на държавно сътрудничество между правителствата и държавните бюрокрации. Паралелно с растящата интернационализация е налице и необходимостта от преразглеждане на отношенията между двете организации за „северно сътрудничество”, за да се избегне излишното прахосване на усилия за нещо, което и без това вече се реализира в рамките на ЕС (особено след присъединяването на Швеция и Финландия към съюза през 1995).

Както правилно подчертава норвежкият историк Стейн Тьонесен, „северната идентичност” обикновено се представя като сума от индивидуалните национално-политически идентичности: датска, шведска, норвежка, финска и исландска. Именно посредством съвременните национални държави от „Севера” се изявява и общата „северна идентичност”. Всички те са признати като такива от останалия свят, т.е. представляват „естествени образувания”. И макар че датчаните и шведите все още трудно възприемат този факт, това не представлява проблем. Въпросните две националности са наследници на две многонационални империи, които в продължение на столетия са претендирали за доминация в Северна Европа. Швеция и Дания не могат да се откажат от собствената си история, макар че никога през последните сто години не са поставяли под въпрос естественото право на останалите северни държави на независимо съществуване. Малко по-различно стоят нещата с другите страни от Севера, които през дълги периоди от историята си са били под шведско или датско управление. Именно несигурността за бъдещето им като самостоятелни държави сравнително доскоро караше норвежците, финландците и исландците да наблягат на националната си специфика, за сметка на общата „северна идентичност” (което се тълкуваше от шведите или датчаните като „неоправдан национализъм”). Днес, в зората на ХХІ век, вече никой (поне в тази част на света) не се опитва да доминира над останалите, което позволява на мнозинството скандинавци свободно да изявят своята обща „северна идентичност” (с изключение, може би, на отношенията между гренландците и жителите на Фарьорските острови и датчаните). В тази връзка си струва отново да се върнем на въпроса за генезиса на северните държави. Защото активните субекти в историята и геополитиката на Севера са именно държавите, а не дифузната „обща северна идентичност”.

Имената на Норвегия, Дания и Швеция се появяват още в Ранното Средновековие. Макар че това не свидетелства, само по себе си, за съществуването на истински национално-териториални държави. Така, Норвегия ( Norge ) - име, което за първи път се среща в едно допълнение към световната история на британския крал Алфред, тогава е означавало просто „пътя към Севера”, т.е. търговския маршрут към отдалечените райони около Полярния кръг, богати на риба и редки животни, чиито кожи се смятали за особено ценни. Имената Дания и Швеция пък имат още по-неясен произход. Знае се, че с тях се отбелязвала границата между земите, обитавани от „даните” и тези на „свеите” (за които споменава още Тацит). Кои точно са били тези народи, откъде са дошли и какви са били границите на техните кралства остава неясно, подобно на толкова други неща от епохата на Великото преселение на народите. Някои историци например смятат, че „даните” са дошли от земите на днешна Швеция. .

Всъщност, сегашните външни граници на Дания са окончателно уточнени едва през 1920. На практика, цялата история на тази страна се върти около проблема за точното дефиниране на датската територия. Същото се отнася впрочем, и за Швеция, която възниква като разположена по двата бряга на Ботническия залив държава, ориентирана към експанзия едновременно и в източна, и в западна посока. Днешна Швеция е по-късно образувание, добило сегашните си очертания едва след присъединяването на датските провинции Сконе, Халанд и Блекинг, както и норвежката Бохуслан. Независимите държави Норвегия, Финландия, Исландия, както и полу-независимите Фарьорски острови и Гренландия възникват в резултат от съпротивата срещу имперската политика на Дания и Швеция. Но, докато формирането на датската и шведската нации изцяло се вписва в рамките на процеса на изграждане на класическите национални държави в Западна Европа (като Франция, или Испания например), при останалите става дума по-скоро за вариации на процесите, характерни за формирането на някои централно- и източноевропейски нации (като чешко-моравската например). Това най-добре се вижда на примера на Норвегия.

Изобретяването на Норвегия

Европейска страна ли е Норвегия? Въпросът беше поставен от норвежкия историк Стейн Тонесон на една конференция през 1992. Според него, в повечето трудове, посветени на тази страна (независимо дали са писани от норвежци, или от чужденци) тезата, че Норвегия принадлежи към Европа, въобще не присъства. В такъв случай, какво точно представлява тази страна? Както е известно през 1972, Норвегия отказа да се присъедини към Европейската икономическа общност (днешният Европейски съюз). Тогава противниците на присъединяването убеждаваха норвежците, че ако стане член на ЕИО страната рискува да бъде подчинена на „международния капитал и американската култура”. Днес когато Норвегия продължава да е сред малкото европейски страни, оставащи извън ЕС, можем да кажем, че най-лошите кошмари на противниците на присъединяването са се превърнали в реалност, особено в големите петролни центрове като Ставангер, или столицата Осло. Всъщност, не еврократите от Брюксел, а световният пазар и тенденциите към културна глобализация, поразиха тази малка национална-държава, на вълната на икономическия подем, породен от разработката на петролните и газови находища в Северно море. Мнозина днес определят Норвегия като странна комбинация между Саудитска Арабия и Калифорния, посочвайки, че от нейната специфична „северна” идентичност вече не е останало почти нищо.

Едва ли е изненадващо, че обяснението за тези норвежки парадокси е свързано в значителна степен с нейната икономика и географското и положение. Но те са най-вече резултат от специфичния процес на формиране на норвежката нация. Великолепен анализ на създаването на норвежката национална държава се съдържа във фундаменталния труд на политолога Йовинд Остеруд, според който: „появата на Норвегия е резултат от практическата реализация на една историческа и литературна идея, лансирана от политическия и културен елит първо в Копенхаген, а после в Християния (старото име на Осло – б.р.) . Нещо повече, самата концепция е писана на датски! Преоткритото „национално” норвежко културно наследство в повечето случаи се оказва „внесено” от чужбина и то само преди две-три поколения. Тоест, става дума за феномен на културен национализъм, възникнал в момент, когато самата култура, към която той апелира, вече не съществува. Този парадокс води до появата на чисто идеологически отговор на съществуващата криза на идентичността.

През Средните векове действително е съществувало силно и сравнително централизирано норвежко кралство, чиито външнополитически вектор е насочен на предимно на запад. Според Грете Блом, кралството, което оставя след смъртта си през 1319 бездетният норвежки владетел Хаакон V Магнусон, било най-добре организираното в цяла Средновековна Европа. В него действали общи закони, административното управление, вместо да бъде предадено в ръцете на аристокрацията и църквата, изцяло се контролирало от короната, местната власт била поставена под надзора на кралските чиновници и съдии. По ирония на съдбата обаче, именно свръхцентрализираният модел на управление улеснява една чуждестранна династия (датската) да седне на трона и да управлява Норвегия цели 400 години. Макар че норвежките историци вече не употребяват изрази като „400-годишната нощ” или „датския период”, неоспорим остава фактът, че страната много бързо се трансформира в лоялна провинция (наред с останалите) на датската корона. Днес тактично се говори за „дуалистична норвежко-датска монархия”, въпреки че в многонационалното кралство имало и други провинции, освен Норвегия и Дания, които се ползвали със същите права като тях. Впрочем, след установяването на абсолютната монархия през 1660, Норвегия, също както и останалата част от кралството, се управлявала пряко от Копенхаген, въпреки че в Осло (или Християния, както се нарича градът през 1624-1925) имало губернатор. Възможно е и през тази епоха норвежците да са съхранили своя „национален характер”, но не е ясно, дали той ги е отличавал особено от жителите на останалите провинции на кралството, като Северна Ютландия, Шлезвиг или Холщайн, например.

В Норвегия (както и в редица други страни), не пробуждането на нацията провокира появата на националистическо движение, а именно националистическата идеология поставя основите за формиране на нацията. Норвежкият национализъм възниква на вълната на политическия шок от подписания през 1814 в Кил договор, с който датският крал Фредерик VІ бива принуден от антинаполеоновата коалиция да предаде Норвегия на шведската корона. Норвежците се вдигат на бунт, обявявайки датския престолонаследник Кристиян Фредерик (губернатор на Норвегия по време на войната) за свой крал. През май 1814 самопровъзгласилият се норвежки парламент се събира в Ейдсвол, приема конституция и обявява независимостта на Норвегия, като държава основаваща се на суверенитета на народа (а не на суверенитета на висшата аристокрация, както е според конституцията от 1661 и Договора от Кил). Съвременните норвежки историци са единодушни, че именно тази поредица от събития провокира подема на норвежкия национализъм, като инструмент за борба срещу унията с Швеция. Според патриарха на историческата наука в Норвегия Йенс Аруп Сейп, „Националното движение не предшества и не предпоставя събитията от 1814, а тъкмо обратното – то е техен продукт. Само за няколко месеца народът се осъзнава като такъв и формира свое национално движение”.

Това твърдение се оспорва от специалиста по средновековна история Кяре Ленден, чиято нео-националистическа теза цели, освен всичко друго, да легитимира отказа на Норвегия да се присъедини към ЕС. По-солидна изглежда хипотезата на историци като Ойщайн Сьоренсен или Оле Фелдбек, според които, преди събитията от 1814, специфичната норвежка идентичност е била феномен, чиито прояви са ограничени почти изцяло в рамките на местния елит.

Според редица авторитетни учени от Университета в Осло, специфичната норвежка национална идентичност се формира частично на базата на народната култура, частично от съзнателните усилия на местната интелигенция. Битката за налагането на изкуствено конструирания, на базата на диалектите, характерни за Югозападна Норвегия, „новонорвежки език” ( nynorsk ) е илюстрация на този процес. Разбира се, този механизъм за създаване на нацията не е някакво норвежко изобретение. Политическите и културните граници рядко съвпадат, но тъкмо комбинацията между държавни граници и династични условности превръща Норвегия в реално съществуваща нация, преодолявайки регионалните особености и напук на съседните Швеция и Дания. Парадоксалното е, че норвежкият национализъм е, до известна степен, привнесен отвън, докато „автохтонното” население (т.е. фермерите в планините и жителите на селата), на практика, са враждебно настроени към идеята за норвежка национална държава.

Нещо повече - норвежката национална идея се лансира предимно от хора, принадлежащи към средите на чиновниците и търговците – потомци на имигранти от датски, шведски или британски произход. В качеството си на културна програма, национализмът влияе върху формирането на идентичността, наблягайки на различията, съществуващи независимо от общите корени. Той целенасочено култивира фолклора, историческото наследство и дори „националните” ценности. Националният романтизъм предпоставя дистанцирането от суровия етнографски материал. Както посочва чешкият историк Мирослав Хрох, в изследването си за националните движения в Европа, национализмът обикновено печели позиции в районите, които се намират в междинната фаза на някаква сериозна социална промяна. Той трудно вирее в традиционните селски общности, слабо засегнати от промените и поради това неособено склонни да заменят „локалната” си идентичност с национална. Същото се отнася и за икономически напредналите и независими райони, макар и по други причини. Според Ойвинд Остеруд, развитието на норвежкия национализъм през ХІХ век следва именно този модел, като негови основни носители са представителите на градската интелигенция (т.е. хора, чиито корени трудно могат да се нарекат „норвежки”), които, непосредствено след отделянето от Швеция през 1905, канят един датски принц, за да го направят крал на Норвегия.

На свой ред, покойният норвежки социолог Стейн Роккан описва в поредица от есета, появили се през 60-те години на миналия век, националното движение като породено от различията между центъра и периферията, между официалната култура и „контра-културата”. Развитието на шведската национална държава води до сблъсък на националното мнозинство с етническите малцинства, както и на църквата с държавната власт. Индустриалната революция пък задълбочава класовите противоречия. Според Роккан, консолидацията на норвежката нация се постига посредством „мобилизацията на периферията”. Тоест, норвежкото национално движение е част от развиващата се в периферията на шведско-норвежкото кралство контракултура, сред чиито първи прояви е налагането на т.нар. „новонорвежки език”.


На пръв поглед, анализите на Йостеруд и Роккан влизат в противоречие помежду си. Докато Йостеруд набляга на идеологическата манипулация на селското население в Норвегия от градските елити, Роккан разглежда процеса на норвежката „еманципация” от Швеция като типичен пример за „народно движение” (бунт на периферията срещу центъра). По-внимателният анализ обаче показва, че противоречието е само привидно и зависи от това, върху кои аспекти на феномена концентрираме вниманието си. Все пак, истината е, че „бунтът на периферията срещу центъра” (за който говори Роккан), е провокиран в голяма степен именно „отгоре”, т.е. от дейността на елитите в норвежките градове.

Народната контракултура, чиито основни огнища са в Южна и Западна Норвегия, никога не е играла ролята на сериозен национално-обединителен фактор и не тя е носителят на новата норвежка национална идентичност на държавно ниво. В крайна сметка, в Норвегия се налага една чисто политическа концепция за нацията. Тоест, норвежкият национализъм действително съществува, но норвежката „национална” идея е изкуствена конструкция, създадена на базата на митологичните концепции и суровия етнографски материал, даващи възможност за най-различни интерпретации. Възстановяването на норвежката държава (през 1905) и наложената от елита политическа концепция за норвежката нация формират рамката, в която после норвежките националисти формулират такива понятия като национален дух, национална душа и нациална идентичност.

Всъщност, рамката на новата политическа нация е очертана още от Конституцията от 1814, на чиято основа местният норвежки елит съумява постепенно да формира едно институционално, икономически и културно кохерентно общество. Факт е и, че този процес е донякъде страничен ефект от конфликта между норвежкия елит и шведската корона, свързан с разпределението на властта в рамките на шведско-норвежката уния. В този конфликт концепцията за отделната норвежка националност играе едновременно ролята на „свързващ материал” и на оправдание за претенциите на периферния елит към властите в Стокхолм. Така през ХІХ век се формира специфичната норвежка идентичност, същата която подтиква днешна „селска Норвегия” да отхвърля категорично всички разговори за присъединяване на страната към Европейския съюз, независимо, че норвежките фермери вероятно биха имали само полза от подобно членство. Фактът, че в днешния глобализиращ се свят, когато повечето страни от континента са склонни да споделят суверенитета си в рамките на общия европейски проект, а концепцията за националната държава е силно ерозирана, норвежката национална държава продължава успешно да функционира като такава, може би се дължи тъкмо на обстоятелството, че тя възниква твърде късно и се основава на една до голяма степен „внушена отгоре” идентичност.

Появата на Финландия

През декември 2007 Финландия ще отбележи 90-тия си рожден ден като независима държава – факт, който обаче не говори нищо за възрастта на финската нация. Едва ли е учудващо, че в местните учебници по история се твърди, че тя винаги е съществувала, първо под шведско, а после и под руско управление. Тази „антиколониална” визия тотално доминира във финландската историография, както през ХІХ, така и през ХХ век. Тя представя фините като коренно население на страната, което по-късно е „колонизирано” и потискано в продължение на дълги столетия от шведската аристокрация. Концепцията се подкрепя особено горещо от финландската левица, принадлежащите към която стигат дотам да представят шведската колонизация на Финландия като сходна с по-късната европейска колонизация на Америка, Азия и Африка с всичките и ексцеси.

Всъщност, като изключим псевдо-марксистката терминология, към подобна визия се придържат редица финландски историци още през ХІХ век. Най-известен сред тях е Ирьо-Коскинен (1830-1903), чиито основен труд е озаглавен „История на финландците от най-ранни времена до ден днешен” (1869). В него той акцентира върху потисничеството, на което са подложени финските фермери от шведите, макар че, ако бъдем реалисти, трябва да признаем, че по онова време финските и шведските селяни са разполагали с повече свободи, отколкото където и да било в тогавашния свят и във всеки случай с много повече, отколкото датските селяни например. Всъщност, биографията на самия Ирьо-Коскинен е показателна за еволюцията на финския елит през ХІХ век (т.е. след като през 1809 страната е отнета от Швеция и пресъединена към Русия). Той е роден с шведското име Георг Закариас Форсман, но подобно на мнозина други решава да го смени с финско за да бъде в тон с промените, част от които е и раждането на финската нация като политически и културен феномен.

Както често подчертават такива известни фински историци като Матти Клинге и Макс Енгман, както и корифей като Ейно Ютикала, истината е, че Финландия първоначално е представлявала просто финско-говорящата половина на някогашна Швеция. Ботническият залив, вместо да раздели двата народа, ги обединява в едно кралство, включващо провинциите около езерото Мьоларен и достигащо до югозападните райони на днешна Финландия. Самото име „Финландия” се появява за първи път през 1809, когато на сейма в Борго император Александър І обявява създаването на Велико княжество Финландия (чиято столица е преместена през 1812 от Або в Хелзинки) и присъединява към него карелски земи, достигащи почти до границите на руската столица Санкт Петербург. Дотогава „фините” са просто говорещи фински жители на Швеция. След радикалната промяна на ситуацията обаче, те вече не могат да се смятат за шведи. Според някои, след 1809 представителите на шведски-говорещата аристокрация отказват „да станат руснаци” и вместо това решават „да се обявят за фини”. Факт е, че част от онези, които лансират тезата за финската нация, действително принадлежат към местната шведски-говореща аристокрация. Те използват новата ситуация за да застанат начело на своя собствена национална държава – в културен, икономически, а евентуално и в политически, план. Като мнозина декларират тези си намерения, променяйки своите шведски фамилии с фински.

Така стартира процесът на формиране на финската национална идентичност, който в крайна сметка завършва с успех, защото се развива в рамките на една многонационална империя. Условията за формиране на финската националност биха били много по-лоши, ако страната беше останала част от Швеция, независимо, че там фините биха имали много повече права, отколкото при деспотичния режим на Царска Русия. В същото време, в далеч по-мащабните рамки на Руската империя, за финския елит и аристокрация се разкриват възможности за кариера като офицери, държавни чиновници или търговци, каквито Швеция не би могла да им предложи. Идеята за финската нация укрепва и се налага през целия ХІХ век, като през 1906 е увенчана с въвеждането на всеобщо изборно право на територията на Великото княжество. В резултат от реформите в Руската империя след революцията от 1905, Финландия се оказва първата северна държава, където жените имат право да гласуват. Страничен ефект от което е отслабването на позициите на шведския език, който дотогава е доминирал сред три от четирите основни обществени прослойки – духовният клир, буржоазията и аристокрацията. Само селяните, почти изключително, говорят фински. Като резултат от промените, в новия, демократично избран, финландски сейм вече се говори на фински, а говорещите шведски стават малцинство.

След военното поражение на Русия в Първата световна война и избухналата там революция, Финландия се обявява за независима през декември 1917. Този акт е последван от кървава гражданска война между т.нар. „бели” и „червени” фини. Мнозинството от „белите” са представители на шведски-говорещата и финската средна класа, както и на шведски-говорещото население в Южна и Западна Финландия, застанали на страната на Бялата гвардия, чието ядро са преминалите военна подготовка в Германия „командоси”. Впрочем, масираната подкрепа, която болшевишкото правителство в Русия оказва на „червените” работнически отряди, подтиква Берлин да предприеме и пряка военна намеса в полза на „белите”. Въпреки острия класово-политически сблъсък обаче, между шведското и финското население бързо бива постигнат компромис, в резултат от който Финландия става двуезична държава. Този и статут се запазва до днес, а сред най-впечатляващите илюстрации за успешното функциониране на финландския модел бе избирането през 1997 на шведски говорещата Елизабет Рен за президент на Финландия с гласовете на финското мнозинство. Днес двете групи са различават само по това, че принадлежащите към фински говорещата общност се самоопределят като „фини”, но и те, и шведски говорещите им съгражданите се смятат за „финландци”.

Декларацията за независимост на Финландия от 6 декември 1917 е една от първите реакции срещу болшевишката революция в Русия, т.е. би могло да се каже, че появата на независимата финландска държава е по-скоро резултат от развитието на събитията в Русия, а не в самата Финландия или пък в „Севера”, като цяло. Както посочва Макс Енгман, утвърждаването на финландската държава преминава през такива драматични събития и процеси като гражданската война, авторитарния режим с демократична окраска между двете световни войни, двата военни сблъсъка със Съветския съюз, крайно спорния модел на „финландизация” възприет през 50-те и 60-те години на миналия век, безпрецедентния икономически ръст през 70-те и 80-те години, както и проблемите, породени от загубата на огромния съветски пазар, след разпадането на СССР. Наистина драматична история, която от средата на ХХ ти век насам е белязана от постепенното включване на Финландия в семейството на Севера – т.е. на малките, провеждащи политика на мир и сътрудничество, утвърдени демокрации. Днес принадлежността на тази страна към света на Севера не буди съмнение, особено на фона на проблемите, с които трябваше да се сблъскат „братовчедите” на фините от Естония, разположена по южното крайбрежие на Финския залив. Като едно от вероятните обяснения за това се крие тъкмо във факта, че и Финландия, и фините, в продължение на 600 години са били интегрална част от Швеция.

Манипулациите на фактите в общата история на Финландия и Швеция

Идеята за „истинската Швеция”, която бива лансирана през ХІХ век в шведската историография като ключово понятие за цялата шведска история, още от най-Ранното Средновековие, е част от реакцията на загубата на финландската част от кралството през 1809. В същото време, тя се използва и за да бъдат „убедени” жителите на Сконе, че „обективно погледнато”, са чисти шведи, чиито специфични особености се дължат на продължителното датско влияние, упражнявано върху тях докато регионът е част от Дания. Истината е, че модерна Швеция се ражда именно в периода между 1809 и 1814, за да се формира окончателно след прекъсването на унията с Норвегия през 1905. След като губи източната половина на кралството, която е присъединена към Русия, Швеция търси компенсация с присъединяването на Норвегия под егидата на основателя на новата шведска династия – бившият маршал на Наполеон Жан-Батист Бернадот. Това се случва през 1814, под формата на един доста хлабав съюз, който пък позволява на Норвегия, за първи път от Средните векове насам, да възстанови (или по-скоро да формулира наново) своята идентичност. Именно поради това шведският национализъм от ХІХ век е ориентиран почти изцяло „навътре”, т.е. към укрепването на онази Швеция, оформила се със завоюването на Сконе и загубата на Финландия. Идентифицирането на тази нова държава с т.нар. „истинска Швеция” (уж съществуваща открай време) изисква историческите факти да бъдат манипулирани дори в още по-голяма степен, отколкото в съседните на Швеция страни. Може би тъкмо поради това, действително коректна интерпретация на шведската история от периода преди 1809 може да се открие по-скоро в историческите изследвания на някои финландски учени, или пък на британския историк Майкъл Робъртс (който посвещава цяла серия от книги на епохата на шведската империя от т.нар. Ера на величието), а не толкова в тези, писани от шведи.

Своеобразен шведски еквивалент на споменатия по-горе Ирьо-Коскинен или на един от „създателите” на модерната финска нация – философът хегелианец Йохан Вилхелм Шелман, са историци като Ерик Густав Гейер (1783-1847) и Мартин Вейбул (1835-1902). Тяхната концепция за шведската национална държава има малко общо с историческата „Швеция”, а е по-скоро идеализация на новата държава на Бернадотите, създадена по време и след Наполеоновите войни Така, според Мартин Вейбул, значението на събитията от 1809 е, че „загубата на завоюваните територии в района на Балтийско море, води до появата на съвременната шведска нация, в нейните естествени граници, и освобождаването и от „пашкула” на предишната многонационална империя”. Именно Вейбул въвежда през 1881 понятието „истинската Швеция” – термин, употребяван понякога и днес, и означаващ Швеция в очертанията и, придобити след завоюването на Сконе, Халанд, Блекинг, Бохуслан, Ямтланд и Хьоредален от датско-норвежкото кралство през 1658 и колонизацията на Норланд (т.е. на северните шведски територии, включващи 59% от територията на страната) през ХІХ век. С други думи, географската зона, започваща от финския град Хапаганда, на север, и стигаща до датския град Истад, на юг. Същото анахронично разбиране на историята ражда твърдения от типа на това, че „през 1668 Швеция създава своя втори университет в Лунд”, игнориращо факта, че по онова време в състава на шведското кралство са били освен най-старият университет в Упсала, и университетите в Або, Ревел и Грейфсвалд, както и че самият университет в Лунд бил създаден за обучението на свещеници, които после трябвало да работят сред датските селяни в Сконе за да ги превърнат в шведи.

Истината е, че ранната шведска държава включва провинциите Свеаланд, Готланд и Финланд (т.е. днешна Финландия). От това „ядро” шведите постепенно завоюват периферни територии по двата бряга на Ботническия залив: Смаланд, Даларна, Норланд, Вьостерботен, Йостерботен, Саволакс и Карелия. Всъщност, Кексхолм (т.е. днешна Карелия, около Виборг) става част от бившата шведска Финландия едва след като последната е присъединена към Русия през 1809. В тази връзка ми се струва, че една бъдеща програма за изучаване общата история на северните държави задължително би следвало да включва и колективен анализ на сблъсъците на национална основа в Шлезвиг, Сконе или Карелия. Историята на последната например, представлява особено предизвикателство за изследователите на северната идентичност, предвид факта, че това е първоначалната територия на фински говорещото население и, че финският национален епос „Калевала” се основава на местните карелски легенди, записани в началото на ХІХ век. Както е известно, след 1944 повечето карелци се преселиха във Финландия, при своите сънародници-протестанти. Това обяснява и защо туристът, който реши да посети централните и източни райони на Финландия, все още може да види там, сред многото протестантнски църкви, и позлатените, подобни на луковици, куполи на местните православни храмове. Въпреки, че интеграцията на тези православни карелци се оказва изненадващо безболезнен процес (вероятно защото се извършва в период на бурен икономически възход), социологическите проучвания сочат, че карелската общност, все още притежава собствена идентичност, в рамките на съвременната финска нация. Пак тук е мястото да напомня, че фински говорещите граждани на Шведското кралство оказват упорита съпротива на превъзхождащите ги руски войски в шведско-руската война през 1808. Показателно е също, че авторът на поемата, превърнала се през 1848 в национален химн на Финландия, Йохан-Людвиг Люнеберг (за разлика от мнозина свои говорещи шведски съотечественици) отказва да се раздели с шведската си културна идентичност. И макар, че напълно приема и новата си „финска” идентичност, той до края на живота си остава верен на тезата за „двете отечества”. Подобна позиция обаче трудно може да се отстоява по време на етно-националистическата ера (т.е. през ХІХ и ХХ век). Което обяснява, защо днес историческите митове за „истинската Швеция” и „истинската Финландия” изглеждат толкова дълбоко вкоренени и „национализирани” и в двете съседни страни.

На сейма, свикан в Борга през 1812, руският цар Александър І тържествено обявява превръщането на финския етнос в нация. Всъщност, за мнозинството от говорещите фински селяни, преходът от шведско към руско управление става сравнително лесно и безболезнено. Факт е, че в миналото дълбоко вкоренената у тях протестантска визия за обществото ги прави по-лоялни към шведската корона, в сравнение с аристокрацията, буржоазията и дори самия протестантски клир, но тъкмо тя им помага по-лесно да се превърнат в лоялни поданици на новия „велик княз” (т.е. на руския император). И обратното – преминаването на Финландия към Русия поражда определен проблем с идентичността на шведски-говорящата висша класа, повлияна от романтичния императив за езиковата идентичност, политическата нация и „народа”. Именно това стимулира и упоритите усилия на принадлежащите към нея (или поне на значителна част от тях) за създаването на специфична „финска” идентичност. В този смисъл няма нищо нелогично във факта, че един провинциален учен, носещ звучното шведско име Елиас Льонрот, пръв публикува финския национален епос „Калевала” през 1835, в чиято основа са събраните по време на многобройните му експедиции в Карелия старинни песни. Още по-показателно е, че дискусиите във Финското литературно дружество, последвали публикуването на епоса се водели... на шведски!

Тоест, както се вижда от изброените по-горе факти, по ред чисто националистически съображения, общата история съзнателно бива игнорирана и обречена на забрава, както в Швеция, така и във Финландия. Причините това да продължи и през почти целия ХХ век са свързани донякъде със съществуването на Съветския съюз. След неговото разпадане обаче, когато общата балтийска идентичност вече свободно може да се дискутира, е важно да се освободим от фалшивата „антиколониална” интерпретация на историята. Вече ги няма онези фактори, които навремето стимулират историческите фалшификации в името на създаването на шведската и финската идентичности. Днес тези фалшификации са пречка за осъзнаване на общото минало в границите на Шведската империя. А преди това – и в границите на Датската.

Дания и Швеция

Защо датчаните не смятат жителите на шведската провинция Сконе за „бивши датчани”, а за шведи? След като областта (която дотогава е част от Датското кралство) бива анексирана от Швеция през 1658-1660 и особено след войната за Сконе през 1675-1679, властите в Стокхолм предприемат радикални мерки за да интегрират местното население към Швеция. В европейска перспектива, подобни действия не са нещо необичайно, по-интересното в случая е, че те се оказват изключително успешни. Според датския историк Кнут Фабрициус, Сконе е сред малкото примери за успешното провеждане на такава асимилационна политика. Дали това се дължи на умелата стратегия, приложена от шведската държава, или пък на реализма (а може би на слабата национална самоидентификация) на местните датски селяни, остава открит въпрос. Това, което е по-важно е, че някогашният шведско-датски антагонизъм в Сконе вече не съществува. От триста години насам никой не повдига въпроса за евентуалното връщане на областта на Дания, което може би потвърждава тезата на Пиет Хайн, че датчаните са най-скромните и непретенциозни хора на света. Всъщност, истинската причина е свързана с промените, довели до укрепването на датската държава след пораженията в схватката с Швеция през 60-те години на ХVІІ век. Отказът от Сконе, Халанд, Блекинг, Бухослан, Херьедален и Ямтланд през 1658 е последван от триумфа на абсолютизма в Дания през 1660. Последният, на свой ред, води не само до административна реорганизация и „модернизация” на държавата, но и до геополитическата и преориентация към Шлезвиг и Холщайн, т.е. стремежа за присъединяването на тези богати южни провинции към Датското кралство. Това е наистина много сериозна промяна, сходна с онези, която претърпява Щвеция, променяйки основната си геополитическа ос на развитие от „Изток-Запад” на „Север-Юг”. Наистина Копенхаген прави няколко неуспешни опити да си върне изгубените северни провинции във войните с Швеция през 1675-1679 и 1709-1720, но от много по-голямо значение за укрепване на централната власт в Дания се оказва присъединяването на северната част от Шлезвиг (Олденбург).

Така, в средата на ХVІІ век Датското кралство владее, освен територията на днешната датска държава, значителна част от Шлезвиг и Холщайн, както и Норвегия, Исландия и Фарьорските острови, което го прави средно голяма европейска сила, съизмерима с тогавашна Прусия например. При това, благодарение на унията с Норвегия, кралството разполага и с третата по големина флота в Европа.

След 1814, когато Дания губи Норвегия (заради съюза си с Наполеон), но присъединява малкото германско херцогство Лауенбург, страната продължава да се развива като мултинационална държава, чиито модел силно напомня австро-унгарския. При това загубата на Норвегия и присъединяването на Лауенбург още повече засилва германския елемент в кралството, за сметка на скандинавския. В крайна сметка, също както и Хабсбургската империя, датската мултинационална държава е обречена на разпад поради сблъсъка на две антагонистични национални програми – датско-скандинавската и германската (в Шлезвиг и Холщайн).

Дания между Европа и „Севера”

Небходимостта от създаването на датска национална държава със собствена конституция за първи път е формулирана от местното либерално малцинство през първата половина на ХІХ век и в началото е популярна най-вече сред студентите и държавните чиновници. В Дания и Холщайн преходът от транснационалния (или по-скоро наднационален) либерализъм към национал-либерализма се ускорява особено в периода 1836-1842. Дотогава либералните движения в Копенхаген и Кил (центърът на немскоезичните области на датското кралство – б.р.) се борят съвместно срещу неограничената власт на абсолютната монархия. Първоначално и двете групи разчитат, че новият крал Кристиян VІІІ ще проведе необходимите реформи „отгоре”, въвеждайки в Дания една по-либерална конституция. Скоро обаче става ясно, че кралят няма особено желание да изпадне в зависимост от все по-националистически настроените либерали. В тази ситуация двете либерални реформаторски групи – датската в Копенхаген и немската – в Кил, решават да формират различни стратегически съюзи, с чиято помощ да продължат борбата. Така в Дания, либералите се съюзяват с местните фермери, създавайки през 1846 собствена партия. В Холщайн пък немскоезичните либерали се съюзяват с местната земевладелска аристокрация, като алиансът по-късно прераства в движение за независимост на Шлезвиг и Холщайн.

Изострянето на националистическата реторика води до конфронтация между някогашните съюзници-либерали, които вече свързват реализацията на идеите си с утвърждаването на собствената си (датска и, съответно, немска) национална идентичност. В крайна сметка, нещата приключват с разпадането на многонационалната датска монархия след провокираната от национал-либералите в Копенхаген война с Прусия и Австрия и последвалият разгром през 1864. В тази война Дания едва успява да оцелее като суверенна национална държава и то благодарение на помощта отвън. Интересът на редица велики сили, и най-вече на Русия и Великобритания, контролът върху входа в Балтийско море да остане в ръцете на една малка и неутрална държава, гарантира запазването на Дания. Без този интерес тя вероятно би станала част от Германия или Швеция. Днес повечето историци са на мнение, че подобно развитие е било неизбежно и дори откриват в него редица положителни моменти – например, създаването на датската национална държава и по-късно (в резултат на силното селско и работническо движение) превръщането и в социална държава на благоденствието.

Появата, през 1871, на новата Германска империя в центъра на Европа, допълнително ускорява процеса на национална унификация в Дания, както впрочем и в други, съседни на Германия държави. Все пак, необходимо е доста време, както и големи усилия от страна на стратегически мислещата част от елита, за да се наложи необходимата промяна в политиката на Дания и постигането на жизненоважния национален компромис с големия южен съсед, в чиито граници остават немалко датчани. Сред основните елементи в този процес е и геополитическата преориентация на страната от „Европа” към „Севера”, включително от европейската към северната (скандинавска) култура. В крайна сметка, той води до окончателното формиране на хомогенната суверенна датска национална държава - достатъчно устойчива за да оцелее, дори и след като през 1940 бива окупирана от нацистка Германия без нито един изстрел.

Какво е „Северът”?

Геополитическите контрасти винаги са присъствали в историята на северните държави. След 1814 обаче, общите интереси се оказват достатъчно силни за да предотвратят възникването на конфликти между тях, освен това, като изключим агресиите срещу Дания и Финландия, те вече не са изложени и на сериозни външни заплахи. Така, по време на студената война, северните държави продължиха спокойното си развитие, именно благодарение на желязната завеса, минаваща и през района на Балтика. По онова време, ние самите не можехме да оценим по достойнство тази сигурност, разбрахме го едва след падането на Берлинската стена през 1989. Именно предвидимият характер на световната политика през този период обяснява и големия интерес на хората от региона към „северната алтернатива” през 1945-1989. През тези години Швеция може спокойно да разиграва неутралната карта, докато Дания предпочита да се присъедини към НАТО, а Финландия да следва свой собствен модел, помогнал и да оцелее през 1939-1944, избягвайки трагичната съдба на Естония и Латвия.

Тази епоха на мир обаче продължава само малко повече от четири десетилетия и днес е вече минало. Всъщност, погледнато в по-широка историческа перспектива, северните държави не се различават чак толкова много от останалите европейски страни, колкото се опитват да ни внушат идеолозите на „северната специфика” и „скандинавския модел”. Обща тяхна особеност е протестантската религия, или по-скоро протестантския манталитет, който може би е и в основата на северния модел на държавата на благоденствието, чиято поява не се дължи толкова на наличието на специфична „северна” социална структура, а именно на факта, че северните държави са изцяло протестантски (за разлика от други, в които протестантите са само част от населението – като Германия или САЩ, или пък са подчинени на централна власт, чиито представители изповядват друга религия – като Естония или Латвия през руско-съветския период). Тоест, може да се окаже, че доминиращите в северните държави социал-демократически партии (независимо от мнението на техните собствени идеолози и теоретици) са по-скоро продукт на „секуларизирания” протестантски манталитет, отколкото на т.нар. „демократичен социализъм”.

Днес всички северни държави споделят общо протестантско-монархическо наследство, макар че две от тях официално са републики. Доказателство за това общо наследство е дори християнският кръст, изобразен върху осем (от общо деветте) национални знамена на страните от Севера. Периферната позиция по отношение на Европа, пък им дава възможност да реализират своя „социалдемократически потенциал” – нещо, което се отдава далеч по-трудно на чехите, чиято държава е разположена в центъра на континента. Истината обаче е, че успехите на държавите от европейския Север се дължат в много по-малка степен на тяхната северна специфика. Основната причина е свързана с оптималното географско разположение на северните държави, както по отношение на външната политика, така и на икономиката и комуникациите. Те се оказват, всяка по свой начин, полезни като доставчици на суровини за големите европейски индустриални центрове и съумяват да се възползват максимално от благоприятното за тях съотношение между ниските транспортни и високите производствени разходи в световната икономика. Може да се приеме, че през втората половина на ХІХ и през по-голямата част на ХХ век конюнктурата е благоприятствала развитието на държавите от Севера, независимо от неособено благоприятните климатични условия. Тоест, излиза, че те просто са се оказали на точното място в подходящото време. Фактът, че през последните години нещата започват да се променят, поставя под въпрос устойчивостта на утвърдените митове за Севера. Редица факти сочат, че Балтийският регион отново започва да се очертава като водещата икономическа и цивилизационна „ос” на Северна Европа. Ако тази тенденция се наложи обаче, занапред ще става все по-трудно да се съхрани връзката между „морския” (т.е. ориентиран към Атлантика) Север, от една страна, и „континенталния” (концентриран около Балтика) Север – от друга. Норвежкият етнолог Брит Бергрен подчертава тази важна особеност на менталната география на „Севера” в едно свое есе, публикувано още през 1992. Историята показва, че не съществуват някакви фундаментални обективни причини, които да обединяват народите на Севера в единна общност с обща съдба. Налице е обаче достатъчно исторически и културен „суров материал” за формирането на подобна обща „северна” идентичност. Разбира се, при условие, че такова е и желанието на самите северни нации.

Нещата не се изчерпват само с наличието на необходимата икономическа или геополитическа основа, те опират и до политическите и културни традиции. За съхраняването на общата „северна” идентичност не е необходимо обединяването на северните държави в една общност, или конфедерация. Икономическото и политическо сътрудничество обикновено е най-успешно на по-ниско ниво. Предварително условие за това обаче е предоляването на излишното противопоставяне между европейската и „северната” цивилизации, което доминира в днешнния политически дебат в повечето държави от Севера. Тоест, следа да се приеме, че „северната” идентичност може да бъде успешно запазена и дори развита в рамките на обединяваща се Европа.

Бележки:

1. Понятието „исторически регион” може да се тълкува по два начина: или като традиционна област или провинция от периода, предшестващ появата на модерните национални държави с тяхното административно деление, или като транснационален регион, който представлява част от общата история на група от нации и държави. Тук се използва второто значение.

2. През последните двайсетина години понятието „съставна държава” се превърна в terminus technicus за обозначаване на териториалните държави в ранния етап от новата европейска история. За дефинирането и създаването на британската концепция за суверенитета, вж. J.C.D. Clark, “ Britain as a composite state – Sovereighnty and European Integration” в Culture & History 9-10, 1991. Спецификата на британската „съставна държава” е анализирана и в друга негова книга: „ English History's Forgotten Context: Scotland, Ireland, Weales”, Historical Journal 32, 1989. За този феномен в европейски контекст, вж. H.G. Koenigsberger, “ Composite States , Representative Institutions and the American Revolution”, Past and Present 137, 1992. Йенс Рабек Расмусен е първият който използва термина по отношение на датско-норвежката държава в “ The Danish Monarchy as a Composite State , 1770-1830”, European Identities , 1995.

3. Финландец означава граждани на Финландия. Тоест, такива могат да бъдат както говорещите фински, така и говорещите шведски жители на страната. Последните, са само 7% от населението, но въпреки това държавата се смята за двунационална и двуезична.

* Авторът е професор по Европейска цивилизация в Университета на Архус, Дания

{rt}

Според някои румънски експерти, в резултат от системната и целенасочена политика на Букурещ за приобщаване на „външните румънци”, в края на 2007, над половината от възрастното население на съседната, официално независима и неутрална, Република Молдова ще притежават румънско гражданство. Този съзнателен и еднозначен избор в полза на Румъния обаче поставя под известен въпрос легитимността на сегашни молдовски власти. В същото време е съвсем разбираемо, че с помощта на румънските си паспорти населението на тази, може би най-бедна, страна от Стария континент, се опитва да се интегрира в Европа и да си гарантира по-достойна съдба в съвременния глобализиращ се свят.

По данни на румънските власти, в края на 2007, броят на жителите на Молдова получили румънско гражданство, ще достигне 1,5 млн. души. Това означава, че мнозинството от молдовския електорат ще притежават румънски паспорти и така перспективата за реализиране на вековната мечта на Букурещ за „обединяването на всички румънци” ще стане съвсем реална.

Сегашният президент на Румъния (който беше свален от Парламента и след това върнат на поста си с референдум) Траян Басеску е убеден привърженик на идеята за интегрирането на „външните румънци”. През миналата 2006 той за пореден път предложи на Молдова обединение в рамките на ЕС, подчертавайки, че: „Румъния все още е разделена на две държави, но румънско-молдовската обединение може да стане факт, само в рамките на Европейския съюз и по никакъв друг начин”.

Румънският елит е възприел тезата, че „Румъния е единствената страна и единственият народ в Европа, оставащи разделени след обединението на Германия”. В началото на 2007, в изказване пред Европейския парламент, президентът Басеску отново подчерта, че населението на Румъния и Молдова има еднаква история, говори на един език и има обща култура, традиции и европейски стремежи. Доколко обаче са реални плановете за доброволното присъединяване на Молдова към Румъния или пък за интеграцията им, в един или друг формат?

Както е известно, независимата република Молдова, която се смята за правоприемник на някогашната Молдавска ССР, се появи на картата в резултат от разпадането на Съветската империя през 1991. При това новата държава не можа де избегне повечето характерни за цялото постсъветско пространство проблеми. В същото време нейното постсъветско развитие имаше и собствена специфика, свързана с незавършения характер на процеса на национална консолидация на молдовците. Наличието на известна неопределеност в етническата самоидентификация, както и острият сблъсък между привържениците и противниците на тезата за принадлежността на молдовците към румънската нация, оказаха силно влияние върху политическата ситуация в тази малка, но стратегически важна, държава.

Отличителна черта на територията на съвременна Молдова е нейната многонационалност, както и голямата (често дори определяща) роля на религията в обществения живот. Християнството се утвърждава сред местното население през ІХ-ХІ век (когато тези земи са част от Първото българско царство). Както и в останалите земи на тогавашната българска държава, то идва от Византия и затова в течение на много векове дейността на Молдовската православна църква се направлява от константинополския патриарх. Дълго време мнозинството свещеници произхождат от България или от съседните славянски княжества и чак до ХVІІ век църковно-славянският (в неговия български вариант) е официалния език на Църквата в Молдова и се използва във всички държавни документи. Едва в средата на ХVІІ век той постепенно е изместен от гръцкия – първо в княжеската канцелария, а после и в православните храмове.

През ХІV век се формира и сравнително силното феодално княжество Молдова, което заедно със съседното му Влашко, често бива обозначавано като „Дунавските княжества” (по-голямата част от тази някогашна феодална Молдова днес е част от Румъния). Стремейки се към по-голяма самостоятелност и укрепване на властта си, молдовските князе (господари) опитват да се освободят от политическата и духовна зависимост от Византия и константинополския патриарх. През 1387 княз Петър Мушат за първи път сам определя главата на Молдовската църква, с което навлича на страната си анатемата на патриарха в Константинопол.

Помирението между двете църкви е постигнато през 1401, като на територията на Молдова е създадена собствена митрополия, като част от Вселенския константинополски патриархат. Молдовските князе обаче назначават за митрополити само лоялни на собствената им власт духовници, които после, чисто формално, биват утвърждавани и от патриарха в Константинопол.

След падането на Византия, Молдовското княжество успешно се противопоставя на османската експанзия и дори си извоюва сериозен авторитет като „опора на християнството срещу неверниците”, но в началото на ХVІ век е принудено да се признае за васално на Турската империя. Признавайки върховната власт на султана и плащайки определен данък, княжеството успява да запази православната си религия, както и правото да си избира владетел, а на територията му се забранява да се проповядва исляма и да се строят джамии. Макар че в Молдова не се допуска постоянното дислоциране на турски военни части, Високата Порта поема задължението да защитава териториалната цялост на княжеството.

През ХVІ-ХVІІІ век турците съзнателно съдействат за укрепване на позициите на константинополския патриарх в Молдова (да не забравяме, че Портата го прави духовен и, донякъде, административен глава на многонационалната православна общност в мащабите на огромната държава).

В началото на ХVІІІ век, в условията на изострящо се съперничество за контрол над Дунавските княжества между Османската империя и Русия, турците ликвидират автономията на Молдова и предават управлението и на гърците-фанариоти (1), което продължава повече от век. През този период в страната рязко нараства броят на гръцките свещеници, от чиито среди се назначават епископите и другите висши духовници, богослужението започва да се води на гръцки, процъфтява „симонията” (т.е. висшите църковни длъжности се продават). Приходите обаче не се оказват достатъчно и мнозина свещеници са принудени да водят скитнически живот, което допълнително дискредитира техния статут.

Гръцкото духовенство не се ползва с популярност сред местното население и неслучайно честите селски бунтове са съпроводени с прогонването на чуждите свещеници. След като в резултат от многобройните руско-турски войни част от територията на Молдова се оказва в състава на Руската империя (за първи път през 1812, а след това и през 1878), тук е създадена т.нар. Бесарабска област (2) , която по-късно е трансформирана в отделна губерния, намираща се под юрисдикцията на Руската православна църква.

След болшевишката революция през 1917, по-голямата част от Бесарабска губерния е окупирана от Румъния и става нейна провинция. В районите по левия бряг на Днестър пък е създадена т.нар. Молдавска автономна съветска република (която е част от Украинската ССР). През 1925 Румънската православна църква (автокефална от 1885) окончателно престава да се съобразява с Константинополския патриархат, като за неин първи патриарх е провъзгласен архиепископ Мирон Кристя. Въпреки протестите на Руската православна църква, под негова юрисдикция преминава и цялата територия на Бесарабия.

През този период активността на Румънската православна църква е съсредоточена, преди всичко, в политическата сфера: така патриархът става член на кралския регентски съвет, а след това и министър-председател (чак до смъртта на Кристя през 1939). Правителството, ръководено от него, споделя идеята за „Велика Румъния” и се обявява за още по-голямо разширяване на румънските граници. В страната (тенденция, характерна впрочем и за повечето останали европейски страни по онова време) се провежда политика на дискриминация спрямо нерумънското население: според конституцията висшите държавни длъжности могат да се заемат само от румънци, сходна политика се провежда и по отношение на големите поземлени владения. През 1939 кабинетът на патриарх Максим въвежда сурова цензура, като абсолютно забранява да се споменава, че Бесарабия някога е била владяна от Русия, а местната православна църква се е подчинявала на Московската патриаршия. През 1938 Максим Кристя официално потвърждава претенциите на Румъния към съседните гранични територии на Съветския съюз, които са обявени за „изконни румънски земи”.

През 20-те и 30-те години на системни преследвания е подложена еврейската общност в Молдова (и особено в Бесарабия) - първата вълна от погроми преминава още през 1919-1920, а в края на 30-те те стават постоянни, като почти всички синагоги са затворени. В резултат от това, през 1940, т.е. в навечерието на присъединяването на Бесарабия към СССР, там емигрират много евреи. След присъединяването пък, в обратната посока (т.е. от Съветския съюз към Румъния) се устремява значителна част от местното православно духовенство, спасявайки се от болшевишките репресии.


През 1940 Бесарабия и Молдавската автономна република са обединени в т.нар. Молдавска ССР, която обаче не просъществува дълго. На 22 юни 1941 Румъния влиза във Втората световна война на страната на Германия, като официален претекст за това е „освобождаването на изконните румънски земи”, окупирани от Съветите. Заедно с румънската армия, в Бесарабия се връщат и румънските православни свещеници.

След края на Втората световна война, Москва си връща Бесарабия и възстановява Молдавската ССР. През 1946-1947 страната е поразена от силна суша, но болшевишките власти отказват да намалят обемите на задължителните доставки на жито за държавата, в резултат от което от глад умират хиляди хора. След сушата пък, върху местното население се стоварва насилствената колективизация, при което над 30 хиляди души са депортирани във вътрешността на Съветския съюз. В тези условия, социалният протест срещу политиката на съветските власти се изразява в масовото присъединяване към различни православни религиозни секти.

За разлика от Руската православна църква, с нейната подчертана лоялност към държавата и строго придържане към каноните, сектантите нерядко остро критикуват комунистическата власт. В същото време, те осъществяват активна социална и благотворителна дейност (което помага на немалко местни жители да оцелеят), проповядват на румънски, руски, български и други езици и активно ангажират в своите инициативи представители на всички националности, възрасти и социални слоеве в градовете и селата на Молдова. Неслучайно всички предприети в края на 40-те и през 50-те години наказателни акции на властите срещу сектантите (арести, конфискация на имуществото, масови изселвания във вътрешността на Съветския съюз и т.н.) не успяват да ограничат влиянието им и не носят очакваните резултати.

Фактът, че територията на днешна Молдова продължително време е част от Руската империя и Съветския съюз, до известна степен, изолира местното население от процеса на формиране на румънската нация. Дори в днешна Румъния малцина отричат наличието на определени различия между румънците и молдовците. В същото време обаче, с понятието „молдовци” там се обозначават жителите на определен регион, които макар че притежават определена културна и битова специфика, се възприемат като част от единната румънска нация.

Повечето посткомунистически румънски политици категорично отричат съществуването на отделна молдовска нация, както и на молдовска държава (последната обикновено се обозначава като Бесарабия), и настояват, че днес в Европа съществуват две румънски държави, възникнали в резултат от пакта между Рибентроп и Молотов през далечната 1939. Тоест, румънският политически елит изхожда от презумпцията, че разделянето на Румъния е имало насилствен характер и поради това, рано или късно, следва да бъде прекратено. Очевидно е обаче, че реална перспектива за обединяването на Молдова и Румъния може да възникне едва след решаването на проблема с т.нар. Приднестровие.

Както е известно, в края на 2006, в самообявилата се Приднестровска република се проведе референдум, на който огромното мнозинство от населението (предимно етнически руснаци, но също и немалко бесарабски българи) се обяви за присъединяването и към Руската Федерация. Според известния руски геополитик-неоевразиец Александър Дугин, има два варианта за решаването на сепаратистките конфликти в постсъветското пространство, включително и на тези в Приднестровието, Южна Осетия или Абхазия. Първият е, Русия да поеме функциите на гарант за териториалната цялост на съответните държави (т.е., в конкретните случаи, на Молдова и Грузия), сдържайки сепаратистките тенденции в тях, за което Москва разполага с необходимите политически, военни, стратегически и морални инструменти. Вторият вариант е тя да се откаже от тази си роля. Последното, разбира се, не означава, че руснаците ще започнат да подкрепят сепаратизма, а че просто ще престанат да подкрепят усилията на властите в Тбилиси и Кишинеу за запазване териториалната цялост на Грузия и, съответно, на Молдова.

Що се отнася до последната, през 2003, руският президент Путин лансира свой план за решаването на приднестровския конфликт. Той включваше федерализацията на Молдова и признаването на Приднестровската и Гагаузката републики за автономни и имащи право да напуснат Молдова, ако правителството в Кишинеу вземе решение за сливането и с друга държава (т.е. с Румъния). Тогава този план, който изглеждаше достатъчно компромисен както за Тираспол, така и за Кишинеу, беше подкрепен и от приднестровския лидер Игор Смирнов, и от вече кандидатиралия се за президент на Молдова местен комунистически водач Владимир Воронин, който между другото спечели, тъкмо защото зае подобна позиция. От чисто геополитическа гледна точка, този проект би могъл да се определи като „евразийски”, защото предполагаше постепенното сближаване на Молдова с Русия и останалите държави от ОНД, склонни да задълбочават интеграцията помежду си.

Както е известно обаче, по-късно президентът Воронин се отказа от проруската си ориентация (вероятно опасявайки се, че режимът му може да стане жертва на поредната „цветна революция” в постъветското пространство), ангажирайки активно Молдова в инициативите на ГУАМ (т.е. в политико-консултативния форум, обединяващ Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова), както и в тези на т.нар. Общност за демокрация и развитие.

Доскоро, перспективите за евентуално отделяне на Приднестровието от Молдова не изглеждаха реални. След очакваното провъзгласяване на независимо Косово без съгласието на сръбското правителство обаче, ще възникне прецедент, от който Тираспол би могъл да се възползва (също както и правителствата на непризнатите от никого квази-държави в Северен Кипър, Южна Осетия, Абхазия или Нагорни Карабах).

В Букурещ също са наясно, че ако обединението с Молдова един ден действително стане възможно, това ще е само при условие, че Приднестровската република остане извън него. В този смисъл отказът от претенции за този населен предимно с руснаци район, както и съгласието за легализиране на руското влияние в него, може да се окаже необходимата разумна цена за реализацията на старата мечта на румънския политически елит и неговите политически съюзници в самата Молдова за „обединяване на всички етнически румънци в една държава”. Остава само да видим, как би се отнесъл към този вариант Европейският съюз, чиято членка от 1 януари 2007 е и Румъния.

Бележки:

1.По името на гръцкия квартал на Истанбул - Фенер , измежду чиито жители били назначаваните от турците в Молдова князе и чиновници.

2.Под Бесарабия обикновено се разбира територията между реките Днестър и Прут.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Днес се смята, че не може да се говори за сигурност без да се имат предвид връзката и взаимната зависимост между корпоративната и националната сигурност. Тук ще се спрем само на някои принципни въпроси, без да разгле ж даме по-подробно йерархията на сигурността от системна гледна точка.

Преди всичко, това е въпрос за единството и съподчинеността на отделните нива на сигурност. Все повече се осъзнава, че основен градивен елемент на националната система за сигурност е корпоративната сигурност. В отделните корпорации и техните съставни стопански субекти са концентрирани материалните и интелектуалните активи за стопанска дейност – средствата и агентите за производство. Там се пресичат технологичните, трудовите и социалните процеси при трансформацията на предметите на труда и получаването продуктите на труда. Създава се потребителска стойност, формират се качествените характеристики на конкурентоспособността на създавания продукт. Този сложен процес на трансформация се осъществява чрез постоянен обмен на материал н и, енергийни и информационни ресурси с външната среда. Самият процес е съпроводен с противоречия и конфликти, породени от различни интереси и несподелени ценности.

Организациите при постоянния обмен с деловата среда изпитват нейното пряко въздействие и реагират на това въздействие. При това те не само се адаптират към средата, но и оказват определено обратно въздействие върху нея. Във визираното взаимодействие корпорацията легитимира мястото си в единния, динамичен стопански организъм и едновременно с това се проявява като активен, структуроопределящ и съдържателен елемент на националната сигурност. Националната сигурност е немислима без корпоративната сигурност , независимо чия е и каква точно е собствеността. Механизмът на това влияние не винаги е очевиден и, още повече, лесно измерим и оценим. Това обаче не означава, че той не е основополагащ.

Възниква въпросът за принципното отношение, както и за задълженията и отговорностите на държавата за корпорациите и тяхната сигурност. Не подлежи на съмнение, че грижата на държавата за организациите обективно, по презумпция, би трябвало да заема водещо място в йерархията на нейните задължения. А след като това е така (иначе просто не би трябвало да бъде) основателен е въпросът за формите, механизмите, комплексността и системата при реализирането на тази сложна държавна функция.

На първо място – правната уредба за защита на стопанската дейност. Не е тайна, че в това отношение нещата не стоят добре. Никак не е случайно, че в констатациите, оценките и препоръките на ЕС към България, при всяка поредна проверка, неизменно присъстват проблемите на правната уредба и създаване на условия за инвестиции, нормално функциониране и сигурност на бизнеса.

На второ място – спазването на приетите, чрез закони, правни норми. Тяхното несъблюдаване обезсмисля на практика приемането им. Нещо повече – не се създава възможност за нормална стопанска дейност. Като прибавим още и пословичната корупция, организираната престъпност и физическата разправа с преуспяващи предприемачи и бизнесмени в България , картината става не само тревожна, но и мрачна и безперспективна…

Организацията, колкото и интелектуална, колкото и креативна и иновативна да е, не може сама да се справи с криминализацията и с ненормалната, деструктивна среда, в която функционира.

След всичко казано , учудващо е пренебрежителното понякога отношение на правозащитните органи спрямо корпоративните органи за сигурност – стигащо често пъти до открита неприязън, своеволни негативни оценки и безотговорни подмятания.

Очевидно е налице сложен възел от противоречия и конфликти (обективни и субективни), който се налага да бъде развързан.

Констатациите са неприятни, но са далеч по-лесни от това, което тепърва предстои да се направи.

Философията на Активната корпоративна сигурност (която ние лансираме) е приложима не само в корпорацията, а и при формирането и функционирането на националната система за сигурност, естествено с отчитане на разликата в нивата и произтичащите от тази разлика особености и конкретни изисквания.

Нещо повече, активността, съпричастността на всички държавни служители за създаване и реализиране на сигурност в държавата е условие за разгръщане на активната корпоративна сигурност в конкретните стопански и нестопански организации и субекти.

Ключът на успеха, според нас, трябва да се търси в координирането, единодействието, хармонизирането и споделената отговорност пред обществото.

Когато се анализират релациите между корпоративната сигурност (и особено – активната копоративна сигурност) и цялостния комплекс на националната сигурност, никога не трябва да се забравя, че е напълно възможно да възникнат противоречия между тях. Тези противоречия, които при определени условия прерастват в конфликти, имат в едни случаи обективен харатер, а в други – субективен. С разрастването на организацията, възприела модела на активната корпоративна сигурност, се увеличават и възможността и рискът от възникване на подобна колизия, макар че тя може да се яви и на нивото на по-малките организации.

Противоречия и конфликти на ниво “национална държава – транснационална компания”.

Обективно противоречие между корпоративната сигурност и националната сигурност винаги тлее на нивото на транснационалните организации, осъществяващи дейността си в няколко държави и дори на няколко континента. За подобни организации, износът на печалбата или нейното реинвестиране са не само стопански въпрос, но и въпрос, засягащ пряко сигурността им. За отделните национални държави, особено за тези с нисък обем на брутния вътрешен продукт, спекулата в реално време с големи капиталови обеми, осъществявани от транснационалните корпорации, също е проблем на сигурността на финансовите им системи, а оттам – и на националната им сигурност. При днешното ниво на глобализация на финансовите потоци, транснационалните компании могат да предизвикат финансова криза в отделно взета страна или в групи страни, спекулирайки на капиталовите пазари или просто извършвайки внезапно огромни парични трансфери. Подобни трансфери могат да целят обикновена спекула на международните пазари в реално време, но и откровено предизвикване на финансова криза. От своя страна, самите политически ръководства и администрации на националните държави, могат да предизвикат “бягство на капитали” с фискалната и инвестиционната си политика.

В тези ситуации, системите за сигурност и на националната държава, и на транснационалната организация са мобилизирани. И за двамата «играчи» е от съдбоносно значение да анализират правилно и да прогнозират максимално точно поведението на отсрещната страна. Със сигурност обаче, в подобна ситуация, системата за корпоративна сигурност и структурите на системата за национална сигурност на конкретната държава (или дори – група държави) се намират от “различни страни на барикадата”.

Интересното в случая е, че има конкретни идеи за обуздаването на чистата финансова спекула, чрез “ликвидиране на печалбата от реализирането на краткосрочни трансфери на горещи пари”, чрез т. нар. “данък на Тобин” .


Този данък върху всички сделки по обмен на валута, трябва да обезсърчава чистата финансова спекулация, без да пречи на необходимия за финансиране на търговията и на прякото инвестиране валутен обмен. Данъкът на Тобин се подкрепя дори и от изключително влиятелни хора, като съветникът на министър председателя на Великобритания – проф. Антъни Гидънс например.

Никакви законови регулации на финансовите потоци обаче не могат да противодействуват на “бягството на капитали” с политическа цел.

Противоречия и конфликти между националната и корпоративната сигурност при сделки, отразяващи се на геополитическите стратегии на националните държави.

Осъществяването на проекти имащи пряко, или дори косвено, отношение към геополитическите стратегии на съответните национални държави, също може да се осъществява в условията на възникващи противоречия и дори конфликти между корпоративната и националната сигурност. Свидетели сме на ситуации, когато националната държава е способна буквално да смачка дадена организация чрез своите структури, обезпечаващи националната сигурност.

Достатъчна причина за това може да бъде фактът , че стратегията за корпоративна сигурност и/или цялостната бизнес дейност ерозират националната сигурност.

Типичен пример е случаят с компанията “Юкос”. Официалната версия на медиите е, че водещата фигура в “Юкос” – Ходорковски е бил елиминиран, поради оказваната от него помощ на политическата опозиция в Русия. Има обаче и по-сериозни тълкувания. Те се базират на подготовката на “Юкос” да вкара чуждестранни (предимно американски компании) в добива на руски нефт и газ. Привличането на подобни партньори, безспорно, е било елемент от корпоративната стратегия за управление на икономическия и политически риск на “Юкос”.

В случая обаче, избраният подход не е “секюритизирал” бизнесплановете на “Юкос”, а е довел до свръх-реакция от страна на държавата, която е оценила предприетите действия като противоречащи на геополитическата й стратегия и оттам – на националната сигурност.

Потенциалът на структурите, обезпечаващи системата за национална сигурност, за смазване на една бизнес структура (колкото и голяма да е тя) е огромен. Така ставаме свидетели на неочаквано бърза и безкомпромисна разправа със съответната организация, което бележи пълен крах на системата за корпоративна сигурност на последната.

Информационната надпревара при осигуряването на националната и корпоративната сигурност.

О съществяването на модела на активната корпоративна сигурност е немислимо без изключително сериозно информационно обезпечаване. Дори и когато са организирани в пълно съответствие с приетите регулативни норми за защита на личните данни, събираните от структурите за осигуряване на корпоративната сигурност бази данни могат да се окажат мишена за органите, осигуряващи националната сигурност. Причините за подобна агресия могат да бъдат различни – от обикновена ревност до съмнения за тежки закононарушения и опити за посегателство над установения конституционен строй.

От една страна, твърде често организациите, грижещи се за корпоративната си сигурност, създават по-добри условия за работа на своите служители по сигурносттаь в сравнение с работещите на държавна служба. А дори и това може да се окаже повод за противопоставяне.

От друга страна, винаги трябва да се държи сметка на дълбоко заложеното в съзнанието на служителите от структурите, обезпечаващи националната сигурност, убеждение, че при събирането на информация на тях им е позволено (почти) всичко, докато частните структури, осъществяващи каквото и да е систематично събиране и анализиране на информация, винаги са “подозрителни”. Наличието на по-добри технически средства в една частна структура по сигурността, може да се окаже достатъчна причина за “държавна агресия” спрямо нея, без дори да се държи сметка, за какво точно са използувани тези средства.

Информационните и аналитични звена на една организация, работещи по обезпечаването на корпоративната й сигурност, винаги могат да бъдат парализирани “на законово основание”, като бъдат атакувани по поводи нямащи нищо общо с основното им предназначение. Добър пример е възможността, дадено аналитично звено да бъде разгромено с помощта на т. нар. “софтуеърна полиция”. Достатъчна е мащабна проверка на съответната организация по обвинение в използуване на нелицензиран софтуеър. Подобна акция обикновено се съпровожда с конфискуване за няколкомесечен срок на компютрите, или поне на харддисковете, в офисите на съответните аналитични звена. (подобна интервенция е не по-малко опустошителна ако се проведе в счетоводството на организацията). Когато освен компютрите са налице и по-мощни сървъри и друг подобен хардуеър, може да се спре достъпа на персонала на организацията до тях за неопределен период, като така се нанесат още по-големи щети. Излишно е да казваме, че събраната информация може да бъде (и ще бъде) копирана, като в най-добрия случай ще остане на разположение на съответните структури, обезпечаващи националната сигурност.

“Аутсорсингът” на услуги по корпоративната сигурност и поддържането на законодателен вакуум от страна на държавата

Досегашното изложение сякаш сочи, че основните противоречия и конфликти между осигуряването на корпоративна сигурност и обезпечаването на националната сигурност са на ниво “големи организации” и “транснационални организации”. Подобно впечатление е, в определена степен, подвеждащо. Поддържането на законодателен вакуум в различни области, имащи пряко отношение към осигуряването на корпоративната сигурност при малките организации, също илюстрира противоречията, възникващи между осигуряването на корпоративната и националната сигурност.

Осигуряването на сигурността при малките организации е органична част от общия проблем за обезпечаване на корпоративната сигурност. Често при малките организации, услугите, свързани с осигуряването на корпоративната сигурност, са обект на “аутсорсинг”, т.е . на “външни услуги”. Подобни услуги се оказват най-вече от частните охранителни и/или от частните детективски звена. Докато частната охранителна дейност в България е, в значителна степен, регламентирана, частната детективска дейност е оставена в състояние на законодателен вакуум. Едно от тривиалните обяснения за такъв подход е нежеланието на структурите обезпечаващи националната сигурност на всички нива, да допуснат “външни ползватели” на информационните си масиви, на каквото и да е ниво.

По принцип, практиката в страни, където детективската дейност е законодателно уредена, е лицензираните детективи да могат да ползуват информационните масиви на правоохранителните органи. У нас този въпрос е оставен във “висящо положение”, за да не се катализират обществени и/или професионални дискусии за необходимостта от информационно взаимодействие между правоохрнителните органи и частните детективски звена.

Този подход поражда обективни трудности при “аутсорсинга” на услуги по сигурността от страна на малките организации, които не могат да си позволят изграждане на собствени системи за сигурност. Дейността на детективските фирми и аутсорсингът на услуги по сигурността се препятства и от съществуващия законодателен вакуум по отношение използването на специални разузнавателни средства от структурите на корпоративната сигурност на организациите. Съществува правен вакуум дори и по въпроса за правото на гражданите да не бъдат следени и фотографирани, който спъва не само осигуряването на корпоративна сигурност, но дори и нормалното функциониране на медиите в страната.

“Криминалната приватизация” на продукти на звената, обезпечаващи националната сигурност, като заплаха за корпоративната сигурност

Глобализацията на криминалната престъпност, възходът на терористичните дезорганизации и чудовищният размах на развитието на електронните комуникации, предизвикват появата на “наднационални нива”, на които се работи за осигуряването на националната сигурност.


Тук можем да се позовем и на практиката на водещите световни сили, поставена изцяло в глобален контекст. През последните години, доби гласност информацията за изграждане на мощни мрежи за прехващане на всякакви електронни сигнали – т. е. глобални подслушвателни системи. Има данни, че подобни системи са изградени от общността на англо-саксонските държави (т. нар. “англо-саксонски съюз ” , известен като UKUSA Community ), от Франция, а вероятно и от Германия, която се опитва да трансформира “националния” си подслушвателен проект в “европейски”. Тези системи за прихващане на всякакви електронни съобщения стават популярни под названието ECHELON .

Под това име, в англо-саксонския му вариант, се крие абсолютно секретна, глобална мрежа за прихващане и анализиране на електронни сигнали, която е обект на изследване и разследване от различни институции, в това число и от специална комисия на Европейския парламент. Според различни източници, ECHELON може да прихваща радио и сателитни комуникации, телефонни разговори, факсове, електронна поща и други информационни потоци почти навсякъде в света. Системата включва автоматизирано анализиране и сортиране на прихванатите съобщения. Все пак, комисията при Европейския парламент отбелязва, че нейните анализи сочат, че може би системата ECHELON не е чак толкова всеобхватна, колкото се афишира в някои медии.

Първоначално, създаването на системата се оправдава с необходимостта да се наблюдават военните и дипломатически съобщения на СССР и Варшавския договор по време на студената война в началото на шестдесетте години на миналия век. Днес се предполага, че ECHELON е насочен към търсене на улики за терористични заговори, трафик на наркотици, както и за дипломатическо и политическо разузнаване.

Едновременно с това обаче, всеобщо мнение е, че системата се използва за широкомащабен търговски и промишлен шпионаж, както и за нарушаване на личния живот на гражданите. По тази причина е създадена и разследващата комисия при Европейския парламент .

Пак по тази причина, през 2001, разследващата комисия при Европейския парламент препоръчва на европейските граждани да направят рутинна практика използването на криптография и кодиране на съобщенията си, за да защитят правото си на личен живот. През април 2004, Европейската комисия решава да инвестира 11 милиона евро за развитие на защитени комуникации, основаващи се на т. нар. “ quantum cryptography ” – т. нар. проект “ SECOQC ”, система, която теоретически трябва да бъде неразбиваема за ECHELON и други шпионски системи.

Всъщност, властите в Европейския съюз са били наясно с ефективността на ECHELON още след публикация във вестник “ Baltimore Sun ” от трети декември 1995, която описва как компанията “Еърбъс” е изгубила договор за 6 милиарда долара през 1994, след като NSA е разкрила, че служители на европейския консорциум “Еърбъс” подкупват саудитските власти, за да им осигурят спечелването на търга. Американските разузнавачи са придобили тази информация, използувайки възможностите на ECHELON .

Изложеното по-горе, подкрепено от информация за изграждане на алтернативни “ЕШЕЛОНИ” от Франция и от Германия, опитваща се да въвлече в проекта и другите държави от ЕС, показва, че и в промишления шпионаж се създават своеобразни “публично-частни партньорства”, при които с парите на данъкоплатците се изграждат мощни технически разузнавателни мрежи, придобитата от които поверителна търговска информация се споделя от властите избирателно с определени частни партньори. Очевидно, тоталният електронен шпионаж, базиран на сателитни и наземни станции, търсещ в еднаква степен информация за терористи и важна търговска информация, е един от атрибутите на глобализацията и информационната епоха.

Случаят е илюстрация на очертаващият се феномен на “приватизация” на продуктите, произвеждани от звената, работещи по проблемите на осигуряване на (над)националната сигурност. В едни случаи, предоставянето на придобита секретна търговска информация става с решение на ръководните органи на съответните звена за сигурност, които се разпореждат с нея по целесъобразност.

В други случаи обаче, разпореждането с получена търговска информация, “съпътстваща” събираната с антитерористични и други подобни цели разузнавателна информация, е в пълно нарушение на закона и правилата.

С други думи – ставаме свидетели на “криминалната приватизация” на продукти на звената, обезпечаващи националната сигурност, извършваща се по усмотрение на работещите в тези звена служители. Подобно разпореждане със събираната разузнавателна информация автоматически се превръща в заплаха за корпоративната сигурност.

Не е необходимо да се стига до глобалните системи за сканиране на електронни сигнали. Аналогични злоупотреби могат да се извършват и при събирането на разузнавателна информация с по-малко мащабни разузнавателни средства. Те също представляват сериозна опасност за корпоративната сигурност.

Заключение

При въвеждането на модела на активната корпоративна сигурност винаги трябва да се държи сметка, за възможните “странични ефекти”, породени от възникнали противоречия с органите, отговорни за осигуряване на националната сигурност. По правило, подобни противоречия не възникват по волята на организацията, работеща проактивно за осигуряване на корпоративната си сигурност.

В български условия, възможността да се индуцират противоречия на ниво “национална държава – транснационална компания», или пък между националната и корпоративната сигурност при сделки, отразяващи се на геополитическата стратегия на страната ни, е относително малка. Действително, практиката сочи случаи на едри бизнесмени, изгонени от територията на страната, но причините за тези случаи са от друго естество.

От друга страна, възможността корпоративната сигурност да бъде застрашена от практики на “криминална приватизация” на разузнавателни продукти е напълно реална и не бива да се подценява под никакъв предлог, особено когато се претендира да се въвежда модел на активна корпоративна сигурност.

Корпоративната сигурност си остава най-големия резерв на укрепването на системата за национална сигурност. Това може да се осъществи ако добронамерено и компетентно се отстраняват възникващите противоречия и конфронтация между системите за осигуряване на националната и корпоративната сигурност. В днешно време, икономическата мощ се смята за фактор от по-висок порядък от военната мощ. При евентуална кризисна ситуация или въоръжен конфликт, първи обекти на нападение ще бъдат телекомуникационните съоръжения и информационната инфраструктура – била тя частна или публична.

* Авторът е преподавател в УНСС и председател на Съюза за стопанска инициатива на гражданите

Авторът разглежда корпоративнатасигурност в контекста на сигурността на организацията. Той не прави разграничение между „фирмена” и „корпоративна” сигурност, въпреки че подобен подход се открива в някои източници, където под „корпоративна сигурност” се разбира сигурността на голямото предприятие, на голямата стопанска организация. За автора сигурността и на малките и на големите предприятия (като организации) е въпрос на корпоративната сигурност.

Една от последните големи финансови кризи беше предизвикана от очевидно неефективното функциониране на системата за корпоративна сигурност в голяма британска банка, допуснала неин брокер да спекулира с огромни финансови ресурси, заблуждавайки успешно мениджмънта за ефективността на действията си.

Данъкът на Тобин е кръстен на името на американския икономист Джеймс Тобин, предложил единен данък, който да се въведе във всички държави в света върху всички сделки по обмен на валута.

Гидънс, А., Третият път. Обновлението на социалдемокрацията., Изд. “Прозорец”, С. 1998 г., стр. 140 – 141. Съветникът на Тони Блеър – Антъни Гидънс е изчислил, че през 1996 г., данъкът на Тобин в размер на 0,5 %, приложен в световен мащаб би донесъл 150 милиарда американски долара, без да се отразява на инвестиционната активност, но пресичайки глобалните спекулации с “горещи пари”.

UKUSA Community е съюз на англоговорящите нации, воден от САЩ и Великобритания, създаден с цел събиране на информация, чрез разузнаване на всички видове електромагнитни и сродни сигнали. В общността участват следните институции: Австралия – Defence Signals Directorate (DSD) ; Канада – Communications Security Establishment (CSE) ; Нова Зеландия – Government Communications Security Bureau (GCSB) ; Великобритания – Government Communications Headquarters (GCHQ) ; САЩ – National Security Agency (NSA) . Една от функциите на UKUSA Community е да обслужва мрежовата система на ECHELON . Повече информация може да се открие в: Richelson , Jeffrey T .; Ball , Desmond . The Ties That Bind: Intelligence Cooperation Between the UKUSA Countries. London, Allen & Unwin, ISBN 0-04-327092-1, 1985 , както и в: Secret Power, New Zealand's Role in the International Spy Network, Craig Potton Publishing, Nelson, NZ, ISBN 0-908802-35-8, 1996. (Книгата може да се открие и on - line в Интернет).

European Parliament (1999 - 2004), Session document, 11 July 2001, FINAL, A5-0264 / 2001, PAR1, Report on the existence of a global system for the interception of private and commercial communications (ECHELON interception system) (2001 / 2098 (INI)). Докладът на разследващата комисия при Европейския парламент може да бъде открит на следния адрес в Интеренет: http://www.fas.org/irp/program/process/rapport_echelon_en.pdf

{rt}

Както е известно, най-много гласове на провелите се на 3 май т.г. парламентарни избори в Шотландия получи Шотландската национална партия (ШНП), която не крие намеренията си да поиска провеждането на референдум за независимост през 2010. Сега тя разполага с 47 места в 129-членния парламент на страната. Активната про-европейска кампания на ШНП, преминала под лозунга ”независимост в рамките на обединена Европа”, се оказа успешна. Въпросът обаче е, доколко подобен лозунг може да се превърне в реалност? И, дали Шотландската национална партия въобще има правото да говори за „независима Шотландия в Европа”, след като тази страна (именно като Шотландия, а не като част от Великобритания) не е членка на ЕС и не може да участва във вземането на решенията в него.

В същото време, самата „обединена Европа” се опитва да приеме своя собствена Конституция, което ще има далеч отиващи политически последици, включително частичен отказ от национален суверенитет на страните-членки в името на това Европа да може да говори и да действа „в един глас”.

През 1999, в своя анализ, озаглавен „Шотландската независимост в Европа”, Метю Хепполд от Британския институт по международно и сравнително право стигна до извода, че използвания от Шотландската национална партия лозунг всъщност заблуждава нейните избиратели. Според него: „тезата на ШНП за независима Шотландия в обединена Европа цели да убеди шотландските избиратели, че страната им може едновременно да ползва благата на независимостта и сигурността, гарантирана от европейското членство. Реалната ситуация обаче, вероятно ще се окаже по-различна, защото Шотландия може да се сблъска с много сериозни предизвикателства пред сигурността си, свързани с обявяването и за незав r сима, и, в същото време, да не получи очакваните предимства от членството в ЕС”.

През януари 2007 британският премиер Тони Блеър предупреди, че „отделянето на Шотландия от Обединеното кралство би било лудост”. Според него: „Ако Шотландия стигне до провеждането на референдум и дори до обявяването на независимост, това би провокирало изключително голяма несигурност и нестабилност в страната” (1) .

Между другото, една от разликите между 1999 (годината, в която беше възстановен Шотландският парламент, въз основа на Акта за Шотландия от 1998) и 2007 (когато Шотландската национална партия спечели най-много места в него) е, че т.нар. „обединена Европа” вече е много по-интегрирана, много по-мощна и решена, повече от всякога, да упражнява максимално влияние върху хода на събитията в света.

Икономическите проблеми

От чисто икономическа гледна точка, независимостта едва ли би могла да донесе нещо добро на Шотландия. Доказателство за това е едно проучване, направено в началото на 2007 от авторитетната агенция MORI , по поръчка на Шотландския индустриален форум, сред ръководителите на стоте водещи фирми в страната. 75% от най-големите шотландски компании смятат, че обявяването на независимост би се отразило зле на бизнеса им, докато само 6% разчитат, че то би подобрило икономическите условия.

Според един от анкетираните големи шотландски бизнесмени: „Независимостта би имала катастрофални последици за Шотландия. Ние сме много малка страна и ще бъдем далеч по-силни, ако останем заедно с останалите си партньори от Обединеното кралство. В момент, когато Европа се обединява за да стане по-могъща, би било изключително нелепо за малка страна, като Шотландия, да се обяви за независима”.

На свой ред, Едуард Кънингам, председател на Шотландския индустриален форум, твърди, че: резултатите от това изследване потвърждават „дълбоката загриженост на бизнеса по повод възможността страната да се обяви за независима” (2) .

Политическите проблеми

Както вече посочих по-горе, победилата на изборите Шотландска национална партия възнамерява да проведе референдум за независимост. Нейните лидери и, в частност, председателят и Алек Салмънд твърдят, че: „За да се чува гласът на една страна в Европа, тя трябва да е членка на ЕС. Но, за да е такава, трябва първо да е независима”. Тоест, на практика, Шотландия бива тласкана към прокламирането на независимост за да „бъде независима в рамките на Европа”. Истината обаче е, че дори ако Шотландия напусне Обединеното кралство и бъде приета в Европейския съюз, тя вероятно ще се сблъска там с доста по-сурови изисквания и ограничения, от тези, с които и се налага да се съобразява днес, в рамките на Великобритания.

ЕС действително се стреми да „говори в един глас”, т.е. да даде решителен тласък на вътрешната интеграция в съюза. Германският канцлер Ангела Меркел е твърдо решена да съживи попадналата в задънена улица Европейска конституция, която предвижда общ европейски външен министър и президент и трябва да гарантира присъствието на съюза на международната сцена като единен и притежаващ ясна собствена идентификация геополитически субект. Но след като страните-членки на ЕС постепенно губят своя суверенитет, прехвърляйки го към централните органи на съюза, Шотландската национална партия, която усилено внушава на своите избиратели, че Шотландия ще може да гарантира независимостта си единствено в рамките на ЕС, би трябвало да е наясно, че изискванията на Брюксел очевидно влизат в противоречие с тезата на шотландските националисти за „независимост в рамките на Обединена Европа”.

От времето, когато Шотландия възстанови парламента си през 1999, ЕС значително укрепи своята мощ и единство. Осем години по-късно, т.е. през 2007, Шотландската национална партия не би следвало да надценява влиянието, което Шотландия би могла да има в една Европа, вървяща по свой собствен път, където основните играчи са Германия и Русия (без значение, че последната не е, и едва ли някога ще стане членка на ЕС).


Шотландската национална партия дефинира шотландската независимост и независимостта в Европа въобще, като „пълен контрол от страна на шотландския народ върху решаването на всичките му вътрешни въпроси и частичен контрол в онези сфери, в които той доброволно е решил да сподели суверенитета си с други институции. Независимостта означава, народът на Шотландия да може да налага решенията си чрез своя собствен парламент и правителство и съобразно своята собствена конституция. Независимостта ще бъде наложена по демократичен път, чрез свободната изява на шотландския народ на референдум. Шотландия е древна страна и нейният народ притежава всички демократични права. Независимостта означава, че сами ще контролираме съдбата си, тя ще бъде от полза за всички шотландци. Нормално е страни с размерите на Шотландия да бъдат независими, независимостта ни е необходима за да можем да реализираме максимално своя потенциал в света”.

Истината обаче е, че обещанието за „независимост в рамките на Европа”, няма да гарантира на Шотландия онази свобода, която Шотландската народна партия и обещава. Днешна Европа все повече се ориентира към провеждането на единна политика и онези държави, които искат да са част от нея, трябва непрекъснато да приспособяват (и подчиняват) собственото си законодателство към европейското и на практика имат все по-малко възможности да „контролират сами съдбата си” или пък да провеждат напълно самостоятелна (т.е. независима) политика, включително и вътрешна. Тоест, като част от Обединена Европа, Шотландия никога няма да разполага с „пълен контрол” върху решаването на собствените си въпроси. В този смисъл, всички реални или мними ограничения, които съюзът с Англия, Уелс и Северна Ирландия налагат на свободата и избора на Шотландия, със сигурност бледнеят в сравнение с онези, които ще и наложи законодателството на ЕС в бъдеще.

Религиозните проблеми

В предизборната кампания на Шотландската национална партия беше лансирана тезата, че съюзът с Англия е бил натрапен на Шотландия. Партийният лидер Алекс Салмънд обяви, че: „Политиците в Лондон, които отричат правото на народите на свободен избор, всъщност са своеобразна политическа реинкарнация на онези, които продадоха Шотландия през далечната 1707”.

Емоционалната реторика по отношение на миналото, без съмнение може да разпали националистическите чувства, но фактите сочат, че както Англия, така и Шотландия само са спечелили от съюза помежду си, докато партията на Алекс Салмънд тласка шотландците към един друг съюз, в който на практика няма никакви реални гаранции за бъдещето и просперитета им. Темата за „британската доминация през последните три века” се използва особено често напоследък, въпреки че и в миналото мнозина са смятали, че съюзът между Англия и Шотландия е помогнал на двете страни да се противопоставят успешно на европейската континентална доминация. Което не е без значение и днес, когато толкова се говори за т.нар. „обединена Европа”.

Според известния британски историк Джордж Тревелян, връзката, която се създава през ХVІ век между Англия и Шотландия, след като и двете си извоюват независимост от европейската континентална доминация, както в духовен (т.е. религиозен), така и в политически план, е изключително силна. През 1603 Джеймс VІ Шотландски поема управлението едновременно на Англия и Шотландия, под името Джеймс І. В книгата си „Английската и шотландската Реформация, История на Англия”, Тревелян пише следното: „Ако 1559 може да се смята за първата година на модерна Англия, това в още по-голяма степен се отнася и за модерна Шотландия. Точното съвпадане на времето, в което двете страни окончателно късат с католически Рим, макар да е по-скоро случайно, има много сериозни последици. Това събитие, ознаменувало триумфа на Реформацията в двете страни и разпалило английския и шотландския патриотизъм, които до този момент се проявяват предимно във взаимната неприязън, тласка Англия и Шотландия към съюз, гарантиращ общата им сигурност. И в двете страни победата на Реформацията означава освобождаване от континенталната зависимост, която е не само духовна, но и светска. През лятото на 1558 Англия е все още католическа държава, намираща се под силно испанско влияние, същото се отнася и за Шотландия, само че там влиянието е френско. Само две години по-късно двете са вече протестантски, освободени от чуждото присъствие, като и двете свързват новата си религия с постигането на истинска национална независимост. Този „двоен бунт” завършва с успех, защото по онова време Испания и Франция са съперници, докато Англия и Шотландия се сближават - за първи път от царуването на Едуард І. В тези условия постепенно биват поставени основите на бъдеща Великобритания от хора като Уйлям Сесил и Джон Кнокс” (3) .

Възможно ли е религията отново да се окаже достатъчно важен фактор, водейки до разделение в Европа? Покойният папа Йоан Павел ІІ призова Европа да потърси своите християнски корени и, без съмнение, новата Конституция на ЕС съдържа подобни моменти. Схизмата между Католическата и Православната църкви изглежда е на път да бъде преодоляна, доказателства за което е демонстрираното в началото на 2007 сближаване между Москва и Рим, но по-сериозното (поне според мен) разделение между католицизма и протестантството едва ли ще бъде забравено скоро. Напротив, то може да се възроди наново. Интересно, как биха реагирали тогава онези, които толкова пламенно подкрепят идеята за „независима Шотландия в обединена Европа”?

„Адвокатите на тезата за отделянето, разглеждат Шотландия, като самостоятелно политическо образувание. Но, подобно на Ирландия, шотландската държава е създадена от отделни племена, които имат толкова общо помежду си, колкото и с племената, населяващи останалите райони на Британските острови. Най-големите конфликти, избухнали на тези острови – гражданските и религиозните войни през ХVІІ век, или якобитските бунтове през ХVІІІ век, не изправят един срещу друг англичани и шотландци - истината е, че разделителните линии минават и през двата народа. Не би трябвало да забравяме, че британците, независимо дали са англичани или шотландци, всъщност притежават обща идентичност и връзките между тях са толкова многообразни и сложни, че едва ли могат лесно и с един замах да бъдат прекратени” (4) .

Народите, населяващи Обединеното кралство, са имали далеч повече полза, отколкото вреда, от съюза помежду си. Обединени, те съумяха да си извоюват сегашния престиж и уважение, които едва ли щяха да имат, ако си бяха останали разединени. Въпросът е, дали националистическата реторика ще доведе до разрушаването на този съюз с помощта на обещания, лишени от реални основания, които няма как да бъдат изпълнени, ако шотландците действително изберат независимостта пък макар и „в рамките на Обединена Европа”.

Бележки:

1. The Guardian, 17.01.2007.

2. Scots Businesses Worse Off in Independent Scotland , Ipsos MORI, 2007.

3. Trevelyan, G.M., English and Scottish Reformations, History of England, p.330-331.

4. The Union Set in Stone, The Weekly Telegraph, Issue № 259.

* Единбургски университет

{rt}

Това, което най-много липсва в нашия политически и духовен живот, е историческото мислене. Каквито и да са формите, в които българският дух изразява своята творческа сила, каквито и събития да обуславят неговото движение, винаги той се е развивал случайно, без каквато и да е вътрешна необходимост и последователност. Може би ние сме най-безисторичният народ, който живее днес, не само защото не създаваме исторически смисъл на живота си и нямаме чувство за историческата съдбовност на света; не само защото животът ни увяхва, преди да се е разлистил; не само, че злобата задушава всеки нов и животворен порив, но главно поради туй, че всичко в нашата страна става без каквато и да е обща историческа цел. Онова, що определя облика на всеки национален организъм, не е нищо друго освен историческото съзнание за силите и възможностите на тоя организъм, който трябва да се развива по някакъв определен път. Народ, който не вижда пред себе си път, който продължава да съществува потиснат от собственото си бедствие, от собствената си анархия, от собственото си безличие, няма никакво световно оправдание и е обречен на гибел. Ние преживяваме съдбоносни времена - най-страшните в историята на новия свят, - когато вихри са раздрусали до дъно всички досегашни мирогледи на социално-политическото и асоциалното съзнание; когато отново и с някакъв тържествен жест се поставя въпросът за смисъла и същината на човека, за големия град, за обнищения масов безработник, за хипнотизирания от разсъдъчни фикции морален изрод, за филистерството на досегашния учен, на досегашния възпитател, за великата заръчба на вожда, за пробуждането на националния и героичен човек; когато най-сетне времето и пространството са се променили, а заедно с това и законите на обществения, на съзерцателния и физически свят; когато се извършва тая паника на предела между две епохи, ние, потомците на безстрашни отци, стоим обезпътени.

Никога нашият народ не се е намирал в такава безпътица, дори когато е падал под чуждо иго. Това не е случайно, то не иде от вчера, то е подготвено отдавна; целият ни културен и политически живот се е стремял с главоломна бързина към това обезпътяване, към тая криза на българското национално самосъзнание. Главната причина на всичко това не е днешната стопанска и духовна безпомощност, а липсата на историческо съзнание у ония, които мислят, че водят неговите съдбини. Целият ни трагизъм иде тъкмо от тази безисторичност на всички наши действия. И ако има политика, която да се е развивала случайно, без оглед на принципи, на творчески традиции, без всякакво чувство за истинската и прародна структура на народа, тя е именно българската политика. Липсата на водачество в нашия политически живот се обяснява тъкмо с тая безисторичност. Защото водачеството се корени преди всичко в чувството за историческите перспективи на нацията и нейния месиански подвиг.

С една дума, благодарение на фаталната безисторичност и безпрограмност в нашето развитие след Освобождението, днес ние сме стигнали дотам, че да се чувстваме ненужни в процеса на съвременния световен живот. Колкото и високо да бъде патриотичното чувство, то остава без всякакво значение, ако е само случаен изблик, а не извира от вярата в националния мит и неговото пребъдване в света. И ако искаме най-сетне да разберем себе си и да се избавим от сомнамбулното състояние, в което изпада всеки народ, когато започва да прилича на сбирщина, на маса - трябва да погледнем пред очите си и да видим по кой път да тръгнем. С това самосъзнание трябва да започне нашият исторически ефект. С него ще започне съществуването ни като национален организъм, ще започне нашето възраждане.

По кой път?

За първи път ние поставяме този въпрос с тая решителност, с която никога не е бил поставян досега. Защото сме нямали до днес никаква философия на българската история и защото на тоя въпрос се е гледало най-често от "книжовно"-педагогично и моралистично-реакционно гледище. Трябва да се има предвид, че нашата душа днес е разтревожена и ако не искаме да бъдем само един упадък от ракетите на днешния революционен човек, трябва да бъдем смели като никога и да поставим проблемата за българската участ неотвратимо и ясно. Това не е само един въпрос на политиката, а на цялото ни културно и национално битие.

Важното е да се знае преди всичко, че не сме народ, който може да се отъждестви с който и да е друг народ, че ние представяме нещо съвсем самостойно, особно, първично. Колкото и близки да сме на славянския свят, ние не сме славяни в истинския смисъл на думата, както не сме и никакъв западен народ. Нямаме нищо общо с източната екстатика, нищо с механичния формализъм на западната цивилизация. Нито мистичното, нито рационалното начало е присъщо на българския дух. Затова нашата проблема се движи между Изток и Запад; тя не се покрива нито със света на тайната, нито със света на знанието; не е нито божествен, нито човешки, нито само духовен или само материален момент. Ние стоим между началото на небето и началото на земята, без да бъдем само пустинници или само пленници на живота.

Несъмнено и в нас живеят славянски сили. Но колкото и значителни да са, те нямат първично действие и не могат да съдействат за нашето бъдещо развитие, защото не са органически, не са сраснали с нашата първосъщинска особност, а са наследени. Но и да допуснем, че сме славяни, какво можем да очакваме днес от славянството? Къде е славянското царство? Това, що наричаме славянство, не е освен една абстракция, една категория на историософското мислене, което имаше живот и действителност само в миналото. Днес душата на изтока е престанала да се чувства славянска. Стихиите, които изразяваха могъществото на славянството и които често са заплашвали западното царство на човека със своята тайнственост и фантастика, всички тия сили на апокалипсиса и метафизичната химника, на религиозната глъбина, на националния романтизъм и живото богоносно слово - отдавна са превърнати в сили, които движат гигантски мотори и са превърнали цялата славянска епопея в американски техницизъм. Ненапразно има днес в Русия цели американски селища; нищо друго не се строи там освен чудовищни заводи и фабрики за динамит, за трактори и автомобили. Че и там, подобно в Ню Йорк, времето е пари, че индустриализираните маси живеят в разрив с капитализма, че гнетът на техническото робство е надминал робството в капиталистичните страни, че социализирането на живота е довело проституция на еротиката, на личността - това е краят на славянството и заместването му с американския бандит и американската блудница.

Ето защо напразно бихме очаквали спасение от славянския тракторизиран изток. Ако някога Москва е била прицелна точка за нашето развитие, това се оправдава с помирителния акт на Освобождението, както и с това, че руската общественост и образованост, колкото назадничави и закъснели да са били в сравнение с напредъка на германския и романски свят, са били най-близки за първите ни общественици и за интелигенцията. Безспорно и тогава тоя път е бил погрешен, и тогава би трябвало да се отклони развитието ни и да се насочи към други хоризонти, още повече, като се знае, че тоя път не беше друго, освен подражаване на външната и административна форма на руския живот. Може би никой българин не е могъл да се срасне с душата на славянина и да разбере пустинното й мълчание както нейната нелогична и противоречива същност. И не само българинът, но който и да е друг представител на западните народи едва ли би могъл да погледне в дълбините на тая душа, която живееше заключена в своето царство, недостъпна и необяснима за никой човешки разсъдък. Може би тъкмо тая душа на неизвестното и безбрежното са имали предвид Хердер или Шпенглер, Кайзерлинг или Мьолер ван ден Брук, когато са писали, че на Русия предстои голямо бъдеще. Но тая душа днес е преобразена и цинично усмихната към целия свят; от нейната страхотност и безмълвност, която изкуси дори Наполеона и го привлече в широкото си царство, не е останало нищо.

А Западът ?

Тук засягаме най-сложната страна на проблема за нашето самосъзнание, защото още от началото на политическото освобождение в нашия живот започнаха да действат формите на европейската цивилизация. Създадоха се традиции в политиката и културата, институти и мирогледи, програми на образованието, заети от запад - също тъй по най-смешен и безотговорен начин. Едва ли някога ще можем да се освободим от въздействието на западния дух, особено от ония категории, в които той се е осъществил през неговата класическа и романтична епоха; и трябва да се признае, че нашата метафизика и музика, устройството на висши учебни заведения, като и символичното саморазрешение на личността в изкуството, критиката на художественото съзнание - дойдоха от запад. Не можем да не бъдем признателни на западната култура. Но колкото и голяма да бъде нашата благодарност, трябва да се подчертае, че - подобно първото влияние на русизма - и западното влияние е една от причините, задето и до днес българският дух не е могъл да стъпи на здрава почва и да тръгне по своя истински и самоотговорен път. Не само руското, но и западното влияние е твърде много допринесло за засилване на безисторичния хаотизъм на нашето съзнание, особено когато се има предвид, че в много по-голяма степен запад е влиял у нас със своите технически ефекти, отколкото с дълбочината на своята мисъл. Историята на нашата интелигенция ще се натъкне тъкмо на тая страна на чуждите влияния и ще посочи, че ползата е била еднаква с вредата.

Безспорно всеки нов народ започва с влияния и заимствания, но това става по един начин, съвършено различен от тоя, по който нашите интелигенти се втурнаха по големите западни градове и се върнаха в отечеството си по-груби и по-смешни, отколкото са били, преди да се запознаят с духа на техниката и цивилизацията. Истинският път на подражаване и заимстване е съвсем друг, тъй като той се извършва в името на националното самосъзнаване и облагородяване, а не само в усвояване и пригаждане на външни, ефектно-помпозни форми, които могат да бъдат само прикачени и пришити, но не и вътрешно изживени и сродени със силите на първородното битие.

Особено днес не можем да очакваме никакво разрешение на националната ни участ чрез подражаване на западната цивилизация. Европа, която днес е объркана, прилича по-скоро на някаква грозна и прегърбена богиня, в чиито очи не играе никакъв пламък и която още продължава да скимти из своите запустели чертози, без да подозира, че само една мълния от небето ще я срази завинаги. Тоя континент, по който са префучали досега всички бури на историята, днес няма никаква опора, никаква догма, никаква религия. Какво можем да очакваме от един свят, който си отива? Там всички лирически сили са прогонени, нихилизмът е нахлул по всички посоки, свободата отдавна е станала насилие, животът - алгебра. От тая Европа на израждаща се цивилизация и маймунска софистика, която залязва под тежестта на своята техника - от тая Европа не можем да очакваме нищо; можем да бъдем само свидетели на нейния трагизъм и да вземем поука от нея, че само расовият и вдъхновен човек е божествен, останалото е израждане на личността и пигмейство.

Между два свята

И тъй, застанали между два свята, не можем да чакаме помощ нито от славянския изток, нито от обществото на уморените западни народи. Остава само един-единствен път - пътят към самите нас: пътят към изкупление на варварството, към собствения подвиг и собствената жертва. Тоя път може да има обаче значение само с оглед истинските перспективи на племето ни - ако, с други думи, тоя път бъде ясно и решително начертан и следван като една неотменна програма на българския дух. Само като исторически план тоя път може да ни изведе  към нови и прояснени дни. Винаги когато един народ реши да встъпи в процеса на своето възраждане, започва с акта на историческо самоопределяне, и тъкмо в тоя акт трябва да се търси израз на нашата национална воля. Всъщност това не е никаква измислена теория, никакво политическо убеждение, а по-скоро една политика на културното и чисто българско расово съзнание, обусловена от вътрешната особеност на племето, от неговата космическа прамайчиност, която няма нищо общо с мистицизма на славянството, нито с интелектуалистичния механизъм на западния човек. По своята същност българският дух е езически и в тоя смисъл той представлява синтеза на западното и славянското начало, на закона и анархията, на знанието и предчувствието. Затова той не може да се привежда към която и да е категория на историко-философското мислене - нито към германската или северно-готична култура, нито към тая на романското и класическо съзнание. Той е повече от едното и другото, защото ги съдържа в зародиш, който рано или късно ще се развие и ще даде плод. В тоя велик синтез са скрити всички сили на нашето възраждане.

С идеята за това западнославянско строение на духа ни съвсем не се изчерпва проблемата, която поставяме. Трябва, преди всичко, тая проблема да бъде поставена; разрешението й може да впрегне усилията на цялата интелигенция за творческа работа. С нея може да се открие новата епоха на нашия народ, да започне новото му определяне като духовна и политическа сила. Предстоят ни исторически задачи. Ние сме най-първичният и девствено-стихиен народ, който още не е казал своята дума. Тепърва ще почне нашата героическа епопея.

1933

* Статията на големия наш консервативен мислител е публикувана за първи път в сп. „Златорог” през 1933

{rt}

В оформящия се пъзел, който през последните години постепенно очертава контурите на променящия се свят, все по-често се повтарят основните актьори в новото геополитическо пространство – Европейският съюз, САЩ и Руската Федерация Техните взаимоотношения, външнополитически приоритети и акценти неизменно влияят върху останалите сегменти от схемата. Обявената след 11 септември 2001 война срещу световния тероризъм не само стимулира процесите на военнополитическата и икономическата диференциация, но засилва и значението на стратегическите суровини. Четвъртото и петото разширяване на Европейския съюз, увеличаването на броя на държавите-членки на НАТО през първите години на ХХІ век, както и засилващата се през последните години енергийна, а оттам и политическа, мощ на Русия определят регионалните параметри на промените. Евразийското пространство, което включва Централна Азия, Кавказ, а понякога и Балканите, се оказва буферната зона, концентрираща в себе си както слабостта (но и непредсказуемостта) на нейните елементи, така и енергията и активните стратегии на силните държави. През последните години думи като „енергийни системи” и „тръбопроводи” имат магическа сила на всички политически и икономически форуми, определящи акцентите в политическото ежедневие на малките и големите държави в регионален и глобален план. Нефтените и газовите местонаходища и транспортните коридори очертават новата стратификация в геополитическия пъзел на новия свят.

Географският фактор в този аспект е от важно значение и съществен елемент от плановете за стратегическо надмощие. След поредицата геополитически и икономически промени в Централна и Източна Европа и в постсъветското пространство, България все повече увеличава шансовете си за максимално използване на своето географско разположение. В геостратегическия пъзел, в който активни елементи са ЕС, САЩ и Русия, България неизменно присъства, макар че нейното място и роля са все още в процес на формиране, избистряне и определяне на новите външнополитически приоритети.

* * *

България вече осъществи основните цели, които през последното десетилетие бяха фокус на нейната международна активност. Тя стана част от евроатлантическите структури, което посочва, де юре, мястото й в глобалната и регионалната система на сигурност, но не ограничава нейните възможности в нея.

Включването на България в европейските структури, след 1 януари 2007, и нейното географско разположение категорично й определят ролята на външна граница на Европейския съюз. Заедно с другия нов член на ЕС – Румъния, това са двете държави от Черноморския регион, които са свързващия елемент между Европа и останалите страни от ареала (Кавказките държави, Молдова, Украйна и Турция). Тяхната роля нараства през последните месеци, в които се избистря и актуализира политиката на Брюксел към новите съседи на Съюза. Преговорите с Турция за нейното присъединяване преминават през фазите от активни преговори и индикации за бързо преодоляване на разногласията до отлагане за неопределено време на процедурата за приемането й в ЕС. Проблемът с Анкара обаче не е само в нерешените кипърски и малцинствени въпроси в Турция, но и в сложната политическа криза и засилващия се ислямски фундаментализъм в страната. Въпросът вече е, какъв да е форматът на отношенията с тази страна, която е важен фактор в Черноморската зона, оказващ съществено влияние върху държавите от Кавказкия регион.

Източното разширяване на ЕС през първите години на ХХІ век създава непредсказуеми ситуации, а също политическо и социално напрежение вътре в Съюза. През 2007, след присъединяването на най-бедните държави (България и Румъния), сериозно се променя бъдещата европейска стратегия. Акцентът все повече се поставя върху стратегическото партньорство, докато присъединяването все повече се отдалечава като форма и време в бъдещето.

Все по-голямо внимание се обръща на Европейската политика на добросъседство, която обхваща всички граничещи с ЕС страни. Нещо повече, на 1 април 2007, Европейската комисия (ЕК) чрез своя комисар по външните отношения и политиката на съседство Бенита Фереро-Валднер огласи нова инициатива за сътрудничество на ЕС за региона на Черно море в рамките на тази политика. Тя е в отговор на даденото през декември 2006 обещание от ЕК за добавяне на регионално измерение на Европейската политика на добросъседство. Тъй наречената „Синергия за Черно море” не се различава съществено от Средиземноморското партньорство, което е основен инструмент в двустранните отношения между ЕС и страните от Северна Африка. Разликата е, че новата рамка на сътрудничество е ориентирана към Украйна, Молдова, Турция, Грузия и Русия. Областите, в които синергията ще надгражда върху съществуващите и в момента секторни програми, са демокрацията, свободното движение на хора, сигурност, енергетика, транспорт, околна среда, риболов, морска политика и др. Комисарят по външните отношения и политиката на съседство оценява синергията, двустранните отношения, както и преговорите за присъединяването на Турция и стратегическото партньорство с Русия като сигурен гарант за стабилността и реформите в региона.

Други обаче са интерпретациите за стартирането на тази програма. Според агенция Ройтерс решението на ЕК за „Черноморската синергия” е взето под натиска на София и Букурещ, настояващи Брюксел да ориентира средства и ноу-хау в защита на границите, транспорта и енергетиката в региона . Руските анализатори не възприемат сериозно присъствието на Русия в този проект, предвид неговата главна цел – да балансира пробива на „Газпром” в Балтика и да гарантира политическата подкрепа на алтернативния газопровод “Набуко” .

Едва ли България и Румъния имат толкова силни позиции в Брюксел, за да предизвикат подобна сериозна инициатива. Черноморската инициатива на ЕС е в унисон по-скоро със стратегическите цели на Съюза, ориентирани към максимално използване на географското разположение на двете държави в Черноморския регион, тъй като чрез тях Брюксел става част от ареала. Независимо от това, София и Букурещ имат реалната възможност да се възползват от благоприятната за тях ситуация.

През последните месеци инициативата на Брюксел в Черноморския ареал е в конкуренция с други процеси в региона, които очертават засилващото се напрежение и противоборство. Постигнатото споразумение за нефтопровода Бургас-Александруполис между България, Гърция и Русия, както и включването на Унгария и Латвия в схемата на газопроводите „Син поток” и North Stream , очертават основните противоречия в Съюза. Налице е отсъствие на единство между членовете на ЕС по отношение на външната и отбранителната политика. През последните месеци филтърът за тяхното решаване преминава през енергийния диалог с Русия. Разногласията са много дълбоки. Противоречията между „новите” (Полша, Чехия, Латвия, Унгария) и „старите” (Германия и Италия) членове на Европейския съюз заради руския газ са съпроводени със скандали между „новите”, отново заради него. Неслучайно анализаторите свързват изострянето на отношенията Русия-Запад с приемането в ЕС на трите бивши съветски републики и на европейските партньори от бившия Съвет за икономическа взаимопомощ. Кремълският представител Сергей Ястржембски окачествява тяхната политика като „комплексарска”. След срещата на върха в Самара между ЕС и Русия в средата на май 2007, въпреки отказа на Москва, Брюксел и Берлин да определят двустранните отношения като кризисни, нараства необходимостта от двустранното регулиране. Оптимизмът в тази посока се съдържа в думите на германския канцлер Ангела Меркел „за възможностите да се върви по нови пътечки и пътища” .

Според германския политолог Александър Рар, напрежението между Москва и Брюксел се засилва и от действията на САЩ, подкрепящи такива обединения като ГУАМ (Грузия, Украйна, Азербайджан, Молдова) и предлагащи проекти за алтернативно енергоснабдяване на Европа . Това обаче не е препятствие за Русия да настъпва на външните пазари и да постига осезателни успехи в стратегическите райони.

Сериозен успех Федерацията постигна през първите две седмици на май 2007 с ъс сключените в Москва поредица от българо-руски споразумения, посрещнати нееднозначно в София. Подписаните документи са в областта на туризма, за взаимна защита на класифицираната информация и за икономическото и научно-техническото сътрудничество . Те могат да бъдат оценени като поредно доказателство за своеобразния ренесанс в отношенията България-Русия. Всеки един от тези документи е не само резултат от дълъг период на подготовка на експертно и политическо ниво, но и ориентир за приоритетите на държавата в областта най-вече на енергийната сфера и на сигурността. С тях се продължава изчистената в енергиен план българска политика, основаваща се на договора за строежа на АЕЦ “Белене”, на проекта за дългосрочна доставка на руски природен газ чрез договора с “Газпром”, на изграждането на петролопровода Бургас - Александруполис.

Затворени в сферата на историческите реминисценции и страхове, опонентите на новите акценти в българо-руските отношения не обръщат внимание на глобалната динамика в областта на енергетиката. През последните месеци ясно се очерта битката, ориентирана изцяло към преодоляване на все по-засилващата се зависимост на Европа от руските транспортни коридори. Политическите совалки, периодичните срещи на високо равнище, акциите за разполагане в Чехия и Полша на противоракетни системи, както и за демонтажи на паметници на Съветската армия в Естония, а през май месец и в Украйна, не могат да елиминират утвърждаващият се факт на възраждаща се руска мощ и политическо самочувствие , основащи се на “енергийния рай” на Москва.

Споразумението за дългосрочна доставка на руски природен газ може да бъде класифицирано като част от поредицата подобни договори, които Москва е сключила вече с почти всички водещи държави от Европейския съюз. Американските о пити за изграждането на енергийни коридори, заобикалящи Русия, все още не са излезли от сферата на преговорите и договарянията (изключение прави Баку-Джейхан).


Не така стоят нещата с руските планове, които през май получиха отново потвърждение на максимата “старата любов ръжда не хваща”. Вторият си сериозен успех Кремъл постигна на срещата на високо равнище между Русия, Казахстан и Туркменистан. Взетото на срещата на руския президент Владимир Путин с неговите колеги на Казахстан Нурсултан Назарбаев и на Туркменистан Гурбангул и Бердимухамедов решение за изграждането на Прик аспийски газопровод – от Туркменистан в Русия по брега на Каспийско море, през Казахстан, внася поредния щрих в превръщането на Москва в монополист на енергийния пазар, в субрегионален и регионален план. Неслучайно срещата на тримата президенти бе окачествена като началото на изграждането на реалния „газов ОПЕК”. Показателен факт в тази посока е и отсъствието на Назърбаев от “антируската” среща по въпросите на енергетиката в Краков. На нея Литва, Полша, Украйна, Грузия, Азербайджан, без да дочакат Казахстан, обсъждаха от 11 до 13 май новия нефтен маршрут Одеса-Брод и (Украйна) и Плоцк-Гданск , който би трябвало да заработи до 2011. Това е поредния опит за заобикалящ Русия маршрут, чиято съдба обаче е под въпрос след отсъствието на Назърбаев.

В контекста на амбициозната програма на Кремъл, България играе съществена роля, най-вече с ключовата си дестинация Бургас-Александруполис , която е част от вътрешната тръбопроводна система на Федерацията . Казахстанският нефт, ориентиран към този коридор, ще бъде отправян към Европа не през украинската, а през българската тръба.

Все повече в необозримото бъдеще се отдалечава и мечтата на Турция да се превърне в енергийния мост за Европа. Обявеният през март 2006 във Виена, на среща между турския министър на външните работи и представители на ЕС (Великобритания, Франция и Германия), план на Турция, предвижда експортът на газ да се осъществява по 6 магистрали, а на нефта – по три. Един от проектите, този за строителството на петролна тръба от пристанището Самсун (на Черноморското крайбрежие) до Джейхан (на Средиземно море), се определя от Турция като „байпаса” на Босфора. Проблемите са обвързани най-вече с увеличаващите се рискове за хората и околната среда в резултат на увеличаващия се брой катастрофи на петролни танкери, пътуващи през Босфора и Дарданелите. Опитите на Турция да преориентира, и оттам да контролира, както руския, така и казахстанския петрол, остават неуспешни. Амбициозните планове на Анкара са в унисон със сложните и многопластови стратегии на ЕС и САЩ. Тези турски амбиции се явяват своеобразен спасителен пояс за Европа, която ще може в значителна степен да покрие своите потребности от енергоносители и да намали зависимостта си от руския нефт и газ. Това обаче едва ли е възможно при все по-засилващата се мощ и самочувствие на Русия.

Проблемите за държавите от ЕС нарастват и след твърдия отказ на Русия да отхвърли Европейската енергийна харта, чиято цел е да се либерализира взаимният достъп до пазарите и газопреносните мрежи в Европа. В контекста на руските интереси логично звучат думите на Сергей Ястржембски, че енергията е коз, от който Русия няма да се откаже безплатно, т.е. без да получи ответни услуги. Той е категоричен, че „нищо не пречи на участието на чужди предприемачи в добива на петрол в Русия, ако това става с „Газпром” и при нашите условия” .

Политиката на руския газов гигант предизвиква сериозни критики от страна на САШ. Помощник-държавният секретар на САЩ по въпросите на Европа и Евразия Матю Брайза е ясен изразител на нарастващите опасения на Вашингтон от експанзията на „Газпром” на европейския енергиен пазар и от слабия напредък в усилията на ЕС за диверсифициране на газовите доставки. Неговите критики са в унисон с мрачните констатации и конструктивни препоръки, които прави американския анализатор Ариел Коен . В неговия анализ за първи път се използва термина „санитарен кордон” в нов контекст. Авторът обвинява Русия, че изгражда санитарен кордон около своите граници, като обвързва с газопроводи и нефтопроводи България, Унгария, Турция и Гърция и ги прави зависими от Кремъл. Изводът на автора е, че това ги освобождава от проамериканската им ориентация . Аргументите в тази посока са обвързването на въпросните страни от Русия чрез проекти, от които идва не само петрол, но и много пари. Политическите елити в тези страни, сред които е и България, посредством руските енергийни проекти, получават огромно количество долари. Конкретните примери са бившият германски канцлер Герхард Шрьодер, който стана председател на руско-германския енергиен проект за доставка на природен газ под Балтийско море и турският министър, който предизвика скандал с обвързването си с руския газопровод „Син поток” .

Ариел Коен е категоричен, че тръбопроводите и хранилищата в Унгария, България, Гърция и Турция обвързват тези страни с Москва чрез „твърдите връзки” на тръбопроводите. Неговата настоятелна препоръка към Вашингтон е предприемането на дипломатически стъпки срещу очертаващия се „руски гамбит”, посредством координиране на енергийната си политика с ЕС. Проблемът обаче е в разделението, което съществува сред администрацията в Брюксел поради силната зависимост на Германия от руските енергийни интереси. Германски компании, като ЕОН, са в сътрудничество с Газпром за развиване на газови находища и операции в Русия и Европа.

Въпрос на догадки е доколко са възможни опитите на Държавния департамент на САЩ да се намеси в Букурещ, за да предотврати прокарването на предложения от Газпром тръбопровод от Турция, който ще преминава през румънска, а може би и през българска територия.

Въпрос на прогнози е и доколко уговорените американски бази в България и Румъния, както и договорките с Чехия и Полша за разполагане на компоненти на американските системи за противоракетна отбрана (ПРО) ще се превърнат в реалност. Многозначителен е изводът на Ариел Коен, че тръбопроводите са по-добро дипломатическо оръжие от ракетите.

Това обяснява и думите на държавния секретар на САЩ Кондолиза Райс, след посещението й в Москва, характеризиращи отношенията между Русия и САЩ като мащабни и сложни, но не и непримиримо антагонистични. Опитите за обяснения, характеристики и оценки на отношенията ЕС-Русия, САЩ-ЕС-Русия, както и дипломатическите совалки и политическите преговори, фиксират очертаващата се картина на енергийно превъзходство на Федерацията. Нейната сила е в съществуващите транспортни коридори, което й помага и в процеса на преговори за бъдещите.

П остигнатите споразумения, както по отношение на каспийския маршрут в неговия тристранен формат, така и всеки вариант, ориентиран към ново строителство на тръбопроводи, не бива да се възприемат като последно решение и възможности за бързо строителство и експлоатация. Всички варианти за нефто- и газопроводи са ориентирани за следващите 5-10 години, в които ще се увеличават както добивите, така и мощността на съществуващите или изграждащи се енергийни коридори.

* * *

Именно в тези бъдещи енергийни схеми може да се търси мястото и ролята на България в сложния пъзел на геополитическите контури.

През призмата на новите реалности, където географията на България я превръща в съществен сегмент от схемата на енергийните коридори, се поставя въпросът, какъв е шансът на София да реализира исканата и от Анкара роля на енергиен разпределител. Дали това ще повиши дивидентите на София, както сред държавите от Европейския съюз, така и пред Русия? Не е без значение и фактът, че България е член на Европейския съюз, а Турция е с все по-намаляващи шансове в тази посока. Може би това е по-изгодно за Анкара, за която да е извън дадена система (показателен пример е „европейския концерт” и „болния човек край Босфора” през ХІХ и началото на ХХ век) е много по-полезна форма на присъствие в геополитическата схема на Евразийското пространство. Възможностите за свободно и гъвкаво използване на очертаващите се конфигурации, както в азиатското, така и в европейското пространство , са много по-големи.

Възможностите на Русия в енергийната сфера, ориентирани към транспортиране на стратегическите суровини към Западна Европа по нови маршрути, особено след проблемите, които Естония и Литва създават пред осъществяването на балтийския проект с Германия, не са чак толкова много.

Разглеждани през призмата на новите енергийни акценти, отношенията България-Русия биха могли да се интерпретират вече не само като зависимост на България от Русия, но и като зависимост на Русия от България в контекста на коридорните дестинации. През ХХІ век взаимозависимостта София-Москва е много по-истинска, предвид вече не толкова териториалните и икономическите параметри на присъствие на всяка от двете държави в глобалния свят, колкото непреодолимата географска реалност. Европейският съюз и САЩ също са изправени пред ограничаващите се като цяло алтернативи за диверсифициране на енергийните доставки, което дава възможности на България за максимално използване на конюнктурата.

Пъзелът е игра, в която картината се изгражда от сегменти с различна големина. Понякога малък елемент, който не може веднага да се открие, а след това е трудно и да се намери неговото точно място в картината, се оказва най-важната част, без която пъзелът не е завършен. В сложните и динамични конфигурации на изчистване на контурите, както и на участниците в сложните енергийни схеми, надхвърлящи рамките на традиционните политически игри, България, ако играе умело, ловко и конюнктурно вярно, с ясна стратегическа цел, може да се превърне в този важен и необходим елемент, без който цялата картина би рухнала. Въпрос на време и на целенасочени амбиции.

Бележки:

Black Sea Synergy – bringing the region closer to the EU. 18.04.2007. http://ec.europa.eu/world/enp/documents_en.htm#7; Съобщение на Комисията до Съвета и Европейския Парламент. „Черноморско Взаимодействие” – нова инициатива за регионално сътрудничество.

http://www.parliament.bg/pub/ECD/COM_2007_160_BG_ACTE_f.doc

Цит. по: ЕС ще засилва влиянието си в Черноморието . Дневник 11 април, 2007

Ядуха В. Газовые бои без правил. Топливный вопрос расколол Европу. 1 2.04.2007

http://www.rbcdaily.ru/2007/04/12/focus/272003

Goldiro R . G8 summit climate and aid goals at risk, Merkel says . 25.05.2007

http :// euobserver . com /9/24134

Ядуха В. .Цит.съч.

С. Ястржембский: даже не надейтесь! http://www.neftegaz.ru/lenta/show/67421/

Cohen A. The National Security Consequences of Oil Dependency May 14, 2007. http://www.heritage.org/Research/NationalSecurity/hl1021.cfm

Ibidem

Ibidem

* Ръководител на професионално направление “Политически науки и обществени комуникации” във Варненски свободен университет “Черноризец Храбър”

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2020