09
Нед, Май
24 New Articles

Румънското бъдеще на Молдова

брой3 2007
Typography

Според някои румънски експерти, в резултат от системната и целенасочена политика на Букурещ за приобщаване на „външните румънци”, в края на 2007, над половината от възрастното население на съседната, официално независима и неутрална, Република Молдова ще притежават румънско гражданство. Този съзнателен и еднозначен избор в полза на Румъния обаче поставя под известен въпрос легитимността на сегашни молдовски власти. В същото време е съвсем разбираемо, че с помощта на румънските си паспорти населението на тази, може би най-бедна, страна от Стария континент, се опитва да се интегрира в Европа и да си гарантира по-достойна съдба в съвременния глобализиращ се свят.

По данни на румънските власти, в края на 2007, броят на жителите на Молдова получили румънско гражданство, ще достигне 1,5 млн. души. Това означава, че мнозинството от молдовския електорат ще притежават румънски паспорти и така перспективата за реализиране на вековната мечта на Букурещ за „обединяването на всички румънци” ще стане съвсем реална.

Сегашният президент на Румъния (който беше свален от Парламента и след това върнат на поста си с референдум) Траян Басеску е убеден привърженик на идеята за интегрирането на „външните румънци”. През миналата 2006 той за пореден път предложи на Молдова обединение в рамките на ЕС, подчертавайки, че: „Румъния все още е разделена на две държави, но румънско-молдовската обединение може да стане факт, само в рамките на Европейския съюз и по никакъв друг начин”.

Румънският елит е възприел тезата, че „Румъния е единствената страна и единственият народ в Европа, оставащи разделени след обединението на Германия”. В началото на 2007, в изказване пред Европейския парламент, президентът Басеску отново подчерта, че населението на Румъния и Молдова има еднаква история, говори на един език и има обща култура, традиции и европейски стремежи. Доколко обаче са реални плановете за доброволното присъединяване на Молдова към Румъния или пък за интеграцията им, в един или друг формат?

Както е известно, независимата република Молдова, която се смята за правоприемник на някогашната Молдавска ССР, се появи на картата в резултат от разпадането на Съветската империя през 1991. При това новата държава не можа де избегне повечето характерни за цялото постсъветско пространство проблеми. В същото време нейното постсъветско развитие имаше и собствена специфика, свързана с незавършения характер на процеса на национална консолидация на молдовците. Наличието на известна неопределеност в етническата самоидентификация, както и острият сблъсък между привържениците и противниците на тезата за принадлежността на молдовците към румънската нация, оказаха силно влияние върху политическата ситуация в тази малка, но стратегически важна, държава.

Отличителна черта на територията на съвременна Молдова е нейната многонационалност, както и голямата (често дори определяща) роля на религията в обществения живот. Християнството се утвърждава сред местното население през ІХ-ХІ век (когато тези земи са част от Първото българско царство). Както и в останалите земи на тогавашната българска държава, то идва от Византия и затова в течение на много векове дейността на Молдовската православна църква се направлява от константинополския патриарх. Дълго време мнозинството свещеници произхождат от България или от съседните славянски княжества и чак до ХVІІ век църковно-славянският (в неговия български вариант) е официалния език на Църквата в Молдова и се използва във всички държавни документи. Едва в средата на ХVІІ век той постепенно е изместен от гръцкия – първо в княжеската канцелария, а после и в православните храмове.

През ХІV век се формира и сравнително силното феодално княжество Молдова, което заедно със съседното му Влашко, често бива обозначавано като „Дунавските княжества” (по-голямата част от тази някогашна феодална Молдова днес е част от Румъния). Стремейки се към по-голяма самостоятелност и укрепване на властта си, молдовските князе (господари) опитват да се освободят от политическата и духовна зависимост от Византия и константинополския патриарх. През 1387 княз Петър Мушат за първи път сам определя главата на Молдовската църква, с което навлича на страната си анатемата на патриарха в Константинопол.

Помирението между двете църкви е постигнато през 1401, като на територията на Молдова е създадена собствена митрополия, като част от Вселенския константинополски патриархат. Молдовските князе обаче назначават за митрополити само лоялни на собствената им власт духовници, които после, чисто формално, биват утвърждавани и от патриарха в Константинопол.

След падането на Византия, Молдовското княжество успешно се противопоставя на османската експанзия и дори си извоюва сериозен авторитет като „опора на християнството срещу неверниците”, но в началото на ХVІ век е принудено да се признае за васално на Турската империя. Признавайки върховната власт на султана и плащайки определен данък, княжеството успява да запази православната си религия, както и правото да си избира владетел, а на територията му се забранява да се проповядва исляма и да се строят джамии. Макар че в Молдова не се допуска постоянното дислоциране на турски военни части, Високата Порта поема задължението да защитава териториалната цялост на княжеството.

През ХVІ-ХVІІІ век турците съзнателно съдействат за укрепване на позициите на константинополския патриарх в Молдова (да не забравяме, че Портата го прави духовен и, донякъде, административен глава на многонационалната православна общност в мащабите на огромната държава).

В началото на ХVІІІ век, в условията на изострящо се съперничество за контрол над Дунавските княжества между Османската империя и Русия, турците ликвидират автономията на Молдова и предават управлението и на гърците-фанариоти (1), което продължава повече от век. През този период в страната рязко нараства броят на гръцките свещеници, от чиито среди се назначават епископите и другите висши духовници, богослужението започва да се води на гръцки, процъфтява „симонията” (т.е. висшите църковни длъжности се продават). Приходите обаче не се оказват достатъчно и мнозина свещеници са принудени да водят скитнически живот, което допълнително дискредитира техния статут.

Гръцкото духовенство не се ползва с популярност сред местното население и неслучайно честите селски бунтове са съпроводени с прогонването на чуждите свещеници. След като в резултат от многобройните руско-турски войни част от територията на Молдова се оказва в състава на Руската империя (за първи път през 1812, а след това и през 1878), тук е създадена т.нар. Бесарабска област (2) , която по-късно е трансформирана в отделна губерния, намираща се под юрисдикцията на Руската православна църква.

След болшевишката революция през 1917, по-голямата част от Бесарабска губерния е окупирана от Румъния и става нейна провинция. В районите по левия бряг на Днестър пък е създадена т.нар. Молдавска автономна съветска република (която е част от Украинската ССР). През 1925 Румънската православна църква (автокефална от 1885) окончателно престава да се съобразява с Константинополския патриархат, като за неин първи патриарх е провъзгласен архиепископ Мирон Кристя. Въпреки протестите на Руската православна църква, под негова юрисдикция преминава и цялата територия на Бесарабия.

През този период активността на Румънската православна църква е съсредоточена, преди всичко, в политическата сфера: така патриархът става член на кралския регентски съвет, а след това и министър-председател (чак до смъртта на Кристя през 1939). Правителството, ръководено от него, споделя идеята за „Велика Румъния” и се обявява за още по-голямо разширяване на румънските граници. В страната (тенденция, характерна впрочем и за повечето останали европейски страни по онова време) се провежда политика на дискриминация спрямо нерумънското население: според конституцията висшите държавни длъжности могат да се заемат само от румънци, сходна политика се провежда и по отношение на големите поземлени владения. През 1939 кабинетът на патриарх Максим въвежда сурова цензура, като абсолютно забранява да се споменава, че Бесарабия някога е била владяна от Русия, а местната православна църква се е подчинявала на Московската патриаршия. През 1938 Максим Кристя официално потвърждава претенциите на Румъния към съседните гранични територии на Съветския съюз, които са обявени за „изконни румънски земи”.

През 20-те и 30-те години на системни преследвания е подложена еврейската общност в Молдова (и особено в Бесарабия) - първата вълна от погроми преминава още през 1919-1920, а в края на 30-те те стават постоянни, като почти всички синагоги са затворени. В резултат от това, през 1940, т.е. в навечерието на присъединяването на Бесарабия към СССР, там емигрират много евреи. След присъединяването пък, в обратната посока (т.е. от Съветския съюз към Румъния) се устремява значителна част от местното православно духовенство, спасявайки се от болшевишките репресии.


През 1940 Бесарабия и Молдавската автономна република са обединени в т.нар. Молдавска ССР, която обаче не просъществува дълго. На 22 юни 1941 Румъния влиза във Втората световна война на страната на Германия, като официален претекст за това е „освобождаването на изконните румънски земи”, окупирани от Съветите. Заедно с румънската армия, в Бесарабия се връщат и румънските православни свещеници.

След края на Втората световна война, Москва си връща Бесарабия и възстановява Молдавската ССР. През 1946-1947 страната е поразена от силна суша, но болшевишките власти отказват да намалят обемите на задължителните доставки на жито за държавата, в резултат от което от глад умират хиляди хора. След сушата пък, върху местното население се стоварва насилствената колективизация, при което над 30 хиляди души са депортирани във вътрешността на Съветския съюз. В тези условия, социалният протест срещу политиката на съветските власти се изразява в масовото присъединяване към различни православни религиозни секти.

За разлика от Руската православна църква, с нейната подчертана лоялност към държавата и строго придържане към каноните, сектантите нерядко остро критикуват комунистическата власт. В същото време, те осъществяват активна социална и благотворителна дейност (което помага на немалко местни жители да оцелеят), проповядват на румънски, руски, български и други езици и активно ангажират в своите инициативи представители на всички националности, възрасти и социални слоеве в градовете и селата на Молдова. Неслучайно всички предприети в края на 40-те и през 50-те години наказателни акции на властите срещу сектантите (арести, конфискация на имуществото, масови изселвания във вътрешността на Съветския съюз и т.н.) не успяват да ограничат влиянието им и не носят очакваните резултати.

Фактът, че територията на днешна Молдова продължително време е част от Руската империя и Съветския съюз, до известна степен, изолира местното население от процеса на формиране на румънската нация. Дори в днешна Румъния малцина отричат наличието на определени различия между румънците и молдовците. В същото време обаче, с понятието „молдовци” там се обозначават жителите на определен регион, които макар че притежават определена културна и битова специфика, се възприемат като част от единната румънска нация.

Повечето посткомунистически румънски политици категорично отричат съществуването на отделна молдовска нация, както и на молдовска държава (последната обикновено се обозначава като Бесарабия), и настояват, че днес в Европа съществуват две румънски държави, възникнали в резултат от пакта между Рибентроп и Молотов през далечната 1939. Тоест, румънският политически елит изхожда от презумпцията, че разделянето на Румъния е имало насилствен характер и поради това, рано или късно, следва да бъде прекратено. Очевидно е обаче, че реална перспектива за обединяването на Молдова и Румъния може да възникне едва след решаването на проблема с т.нар. Приднестровие.

Както е известно, в края на 2006, в самообявилата се Приднестровска република се проведе референдум, на който огромното мнозинство от населението (предимно етнически руснаци, но също и немалко бесарабски българи) се обяви за присъединяването и към Руската Федерация. Според известния руски геополитик-неоевразиец Александър Дугин, има два варианта за решаването на сепаратистките конфликти в постсъветското пространство, включително и на тези в Приднестровието, Южна Осетия или Абхазия. Първият е, Русия да поеме функциите на гарант за териториалната цялост на съответните държави (т.е., в конкретните случаи, на Молдова и Грузия), сдържайки сепаратистките тенденции в тях, за което Москва разполага с необходимите политически, военни, стратегически и морални инструменти. Вторият вариант е тя да се откаже от тази си роля. Последното, разбира се, не означава, че руснаците ще започнат да подкрепят сепаратизма, а че просто ще престанат да подкрепят усилията на властите в Тбилиси и Кишинеу за запазване териториалната цялост на Грузия и, съответно, на Молдова.

Що се отнася до последната, през 2003, руският президент Путин лансира свой план за решаването на приднестровския конфликт. Той включваше федерализацията на Молдова и признаването на Приднестровската и Гагаузката републики за автономни и имащи право да напуснат Молдова, ако правителството в Кишинеу вземе решение за сливането и с друга държава (т.е. с Румъния). Тогава този план, който изглеждаше достатъчно компромисен както за Тираспол, така и за Кишинеу, беше подкрепен и от приднестровския лидер Игор Смирнов, и от вече кандидатиралия се за президент на Молдова местен комунистически водач Владимир Воронин, който между другото спечели, тъкмо защото зае подобна позиция. От чисто геополитическа гледна точка, този проект би могъл да се определи като „евразийски”, защото предполагаше постепенното сближаване на Молдова с Русия и останалите държави от ОНД, склонни да задълбочават интеграцията помежду си.

Както е известно обаче, по-късно президентът Воронин се отказа от проруската си ориентация (вероятно опасявайки се, че режимът му може да стане жертва на поредната „цветна революция” в постъветското пространство), ангажирайки активно Молдова в инициативите на ГУАМ (т.е. в политико-консултативния форум, обединяващ Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова), както и в тези на т.нар. Общност за демокрация и развитие.

Доскоро, перспективите за евентуално отделяне на Приднестровието от Молдова не изглеждаха реални. След очакваното провъзгласяване на независимо Косово без съгласието на сръбското правителство обаче, ще възникне прецедент, от който Тираспол би могъл да се възползва (също както и правителствата на непризнатите от никого квази-държави в Северен Кипър, Южна Осетия, Абхазия или Нагорни Карабах).

В Букурещ също са наясно, че ако обединението с Молдова един ден действително стане възможно, това ще е само при условие, че Приднестровската република остане извън него. В този смисъл отказът от претенции за този населен предимно с руснаци район, както и съгласието за легализиране на руското влияние в него, може да се окаже необходимата разумна цена за реализацията на старата мечта на румънския политически елит и неговите политически съюзници в самата Молдова за „обединяване на всички етнически румънци в една държава”. Остава само да видим, как би се отнесъл към този вариант Европейският съюз, чиято членка от 1 януари 2007 е и Румъния.

Бележки:

1.По името на гръцкия квартал на Истанбул - Фенер , измежду чиито жители били назначаваните от турците в Молдова князе и чиновници.

2.Под Бесарабия обикновено се разбира територията между реките Днестър и Прут.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Според някои румънски експерти, в резултат от системната и целенасочена политика на Букурещ за приобщаване на „външните румънци”, в края на 2007, над половината от възрастното население на съседната, официално независима и неутрална, Република Молдова ще притежават румънско гражданство. Този съзнателен и еднозначен избор в полза на Румъния обаче поставя под известен въпрос легитимността на сегашни молдовски власти. В същото време е съвсем разбираемо, че с помощта на румънските си паспорти населението на тази, може би най-бедна, страна от Стария континент, се опитва да се интегрира в Европа и да си гарантира по-достойна съдба в съвременния глобализиращ се свят.

По данни на румънските власти, в края на 2007, броят на жителите на Молдова получили румънско гражданство, ще достигне 1,5 млн. души. Това означава, че мнозинството от молдовския електорат ще притежават румънски паспорти и така перспективата за реализиране на вековната мечта на Букурещ за „обединяването на всички румънци” ще стане съвсем реална.

Сегашният президент на Румъния (който беше свален от Парламента и след това върнат на поста си с референдум) Траян Басеску е убеден привърженик на идеята за интегрирането на „външните румънци”. През миналата 2006 той за пореден път предложи на Молдова обединение в рамките на ЕС, подчертавайки, че: „Румъния все още е разделена на две държави, но румънско-молдовската обединение може да стане факт, само в рамките на Европейския съюз и по никакъв друг начин”.

Румънският елит е възприел тезата, че „Румъния е единствената страна и единственият народ в Европа, оставащи разделени след обединението на Германия”. В началото на 2007, в изказване пред Европейския парламент, президентът Басеску отново подчерта, че населението на Румъния и Молдова има еднаква история, говори на един език и има обща култура, традиции и европейски стремежи. Доколко обаче са реални плановете за доброволното присъединяване на Молдова към Румъния или пък за интеграцията им, в един или друг формат?

Както е известно, независимата република Молдова, която се смята за правоприемник на някогашната Молдавска ССР, се появи на картата в резултат от разпадането на Съветската империя през 1991. При това новата държава не можа де избегне повечето характерни за цялото постсъветско пространство проблеми. В същото време нейното постсъветско развитие имаше и собствена специфика, свързана с незавършения характер на процеса на национална консолидация на молдовците. Наличието на известна неопределеност в етническата самоидентификация, както и острият сблъсък между привържениците и противниците на тезата за принадлежността на молдовците към румънската нация, оказаха силно влияние върху политическата ситуация в тази малка, но стратегически важна, държава.

Отличителна черта на територията на съвременна Молдова е нейната многонационалност, както и голямата (често дори определяща) роля на религията в обществения живот. Християнството се утвърждава сред местното население през ІХ-ХІ век (когато тези земи са част от Първото българско царство). Както и в останалите земи на тогавашната българска държава, то идва от Византия и затова в течение на много векове дейността на Молдовската православна църква се направлява от константинополския патриарх. Дълго време мнозинството свещеници произхождат от България или от съседните славянски княжества и чак до ХVІІ век църковно-славянският (в неговия български вариант) е официалния език на Църквата в Молдова и се използва във всички държавни документи. Едва в средата на ХVІІ век той постепенно е изместен от гръцкия – първо в княжеската канцелария, а после и в православните храмове.

През ХІV век се формира и сравнително силното феодално княжество Молдова, което заедно със съседното му Влашко, често бива обозначавано като „Дунавските княжества” (по-голямата част от тази някогашна феодална Молдова днес е част от Румъния). Стремейки се към по-голяма самостоятелност и укрепване на властта си, молдовските князе (господари) опитват да се освободят от политическата и духовна зависимост от Византия и константинополския патриарх. През 1387 княз Петър Мушат за първи път сам определя главата на Молдовската църква, с което навлича на страната си анатемата на патриарха в Константинопол.

Помирението между двете църкви е постигнато през 1401, като на територията на Молдова е създадена собствена митрополия, като част от Вселенския константинополски патриархат. Молдовските князе обаче назначават за митрополити само лоялни на собствената им власт духовници, които после, чисто формално, биват утвърждавани и от патриарха в Константинопол.

След падането на Византия, Молдовското княжество успешно се противопоставя на османската експанзия и дори си извоюва сериозен авторитет като „опора на християнството срещу неверниците”, но в началото на ХVІ век е принудено да се признае за васално на Турската империя. Признавайки върховната власт на султана и плащайки определен данък, княжеството успява да запази православната си религия, както и правото да си избира владетел, а на територията му се забранява да се проповядва исляма и да се строят джамии. Макар че в Молдова не се допуска постоянното дислоциране на турски военни части, Високата Порта поема задължението да защитава териториалната цялост на княжеството.

През ХVІ-ХVІІІ век турците съзнателно съдействат за укрепване на позициите на константинополския патриарх в Молдова (да не забравяме, че Портата го прави духовен и, донякъде, административен глава на многонационалната православна общност в мащабите на огромната държава).

В началото на ХVІІІ век, в условията на изострящо се съперничество за контрол над Дунавските княжества между Османската империя и Русия, турците ликвидират автономията на Молдова и предават управлението и на гърците-фанариоти (1), което продължава повече от век. През този период в страната рязко нараства броят на гръцките свещеници, от чиито среди се назначават епископите и другите висши духовници, богослужението започва да се води на гръцки, процъфтява „симонията” (т.е. висшите църковни длъжности се продават). Приходите обаче не се оказват достатъчно и мнозина свещеници са принудени да водят скитнически живот, което допълнително дискредитира техния статут.

Гръцкото духовенство не се ползва с популярност сред местното население и неслучайно честите селски бунтове са съпроводени с прогонването на чуждите свещеници. След като в резултат от многобройните руско-турски войни част от територията на Молдова се оказва в състава на Руската империя (за първи път през 1812, а след това и през 1878), тук е създадена т.нар. Бесарабска област (2) , която по-късно е трансформирана в отделна губерния, намираща се под юрисдикцията на Руската православна църква.

След болшевишката революция през 1917, по-голямата част от Бесарабска губерния е окупирана от Румъния и става нейна провинция. В районите по левия бряг на Днестър пък е създадена т.нар. Молдавска автономна съветска република (която е част от Украинската ССР). През 1925 Румънската православна църква (автокефална от 1885) окончателно престава да се съобразява с Константинополския патриархат, като за неин първи патриарх е провъзгласен архиепископ Мирон Кристя. Въпреки протестите на Руската православна църква, под негова юрисдикция преминава и цялата територия на Бесарабия.

През този период активността на Румънската православна църква е съсредоточена, преди всичко, в политическата сфера: така патриархът става член на кралския регентски съвет, а след това и министър-председател (чак до смъртта на Кристя през 1939). Правителството, ръководено от него, споделя идеята за „Велика Румъния” и се обявява за още по-голямо разширяване на румънските граници. В страната (тенденция, характерна впрочем и за повечето останали европейски страни по онова време) се провежда политика на дискриминация спрямо нерумънското население: според конституцията висшите държавни длъжности могат да се заемат само от румънци, сходна политика се провежда и по отношение на големите поземлени владения. През 1939 кабинетът на патриарх Максим въвежда сурова цензура, като абсолютно забранява да се споменава, че Бесарабия някога е била владяна от Русия, а местната православна църква се е подчинявала на Московската патриаршия. През 1938 Максим Кристя официално потвърждава претенциите на Румъния към съседните гранични територии на Съветския съюз, които са обявени за „изконни румънски земи”.

През 20-те и 30-те години на системни преследвания е подложена еврейската общност в Молдова (и особено в Бесарабия) - първата вълна от погроми преминава още през 1919-1920, а в края на 30-те те стават постоянни, като почти всички синагоги са затворени. В резултат от това, през 1940, т.е. в навечерието на присъединяването на Бесарабия към СССР, там емигрират много евреи. След присъединяването пък, в обратната посока (т.е. от Съветския съюз към Румъния) се устремява значителна част от местното православно духовенство, спасявайки се от болшевишките репресии.

Според някои румънски експерти, в резултат от системната и целенасочена политика на Букурещ за приобщаване на „външните румънци”, в края на 2007, над половината от възрастното население на съседната, официално независима и неутрална, Република Молдова ще притежават румънско гражданство. Този съзнателен и еднозначен избор в полза на Румъния обаче поставя под известен въпрос легитимността на сегашни молдовски власти. В същото време е съвсем разбираемо, че с помощта на румънските си паспорти населението на тази, може би най-бедна, страна от Стария континент, се опитва да се интегрира в Европа и да си гарантира по-достойна съдба в съвременния глобализиращ се свят.

По данни на румънските власти, в края на 2007, броят на жителите на Молдова получили румънско гражданство, ще достигне 1,5 млн. души. Това означава, че мнозинството от молдовския електорат ще притежават румънски паспорти и така перспективата за реализиране на вековната мечта на Букурещ за „обединяването на всички румънци” ще стане съвсем реална.

Сегашният президент на Румъния (който беше свален от Парламента и след това върнат на поста си с референдум) Траян Басеску е убеден привърженик на идеята за интегрирането на „външните румънци”. През миналата 2006 той за пореден път предложи на Молдова обединение в рамките на ЕС, подчертавайки, че: „Румъния все още е разделена на две държави, но румънско-молдовската обединение може да стане факт, само в рамките на Европейския съюз и по никакъв друг начин”.

Румънският елит е възприел тезата, че „Румъния е единствената страна и единственият народ в Европа, оставащи разделени след обединението на Германия”. В началото на 2007, в изказване пред Европейския парламент, президентът Басеску отново подчерта, че населението на Румъния и Молдова има еднаква история, говори на един език и има обща култура, традиции и европейски стремежи. Доколко обаче са реални плановете за доброволното присъединяване на Молдова към Румъния или пък за интеграцията им, в един или друг формат?

Както е известно, независимата република Молдова, която се смята за правоприемник на някогашната Молдавска ССР, се появи на картата в резултат от разпадането на Съветската империя през 1991. При това новата държава не можа де избегне повечето характерни за цялото постсъветско пространство проблеми. В същото време нейното постсъветско развитие имаше и собствена специфика, свързана с незавършения характер на процеса на национална консолидация на молдовците. Наличието на известна неопределеност в етническата самоидентификация, както и острият сблъсък между привържениците и противниците на тезата за принадлежността на молдовците към румънската нация, оказаха силно влияние върху политическата ситуация в тази малка, но стратегически важна, държава.

Отличителна черта на територията на съвременна Молдова е нейната многонационалност, както и голямата (често дори определяща) роля на религията в обществения живот. Християнството се утвърждава сред местното население през ІХ-ХІ век (когато тези земи са част от Първото българско царство). Както и в останалите земи на тогавашната българска държава, то идва от Византия и затова в течение на много векове дейността на Молдовската православна църква се направлява от константинополския патриарх. Дълго време мнозинството свещеници произхождат от България или от съседните славянски княжества и чак до ХVІІ век църковно-славянският (в неговия български вариант) е официалния език на Църквата в Молдова и се използва във всички държавни документи. Едва в средата на ХVІІ век той постепенно е изместен от гръцкия – първо в княжеската канцелария, а после и в православните храмове.

През ХІV век се формира и сравнително силното феодално княжество Молдова, което заедно със съседното му Влашко, често бива обозначавано като „Дунавските княжества” (по-голямата част от тази някогашна феодална Молдова днес е част от Румъния). Стремейки се към по-голяма самостоятелност и укрепване на властта си, молдовските князе (господари) опитват да се освободят от политическата и духовна зависимост от Византия и константинополския патриарх. През 1387 княз Петър Мушат за първи път сам определя главата на Молдовската църква, с което навлича на страната си анатемата на патриарха в Константинопол.

Помирението между двете църкви е постигнато през 1401, като на територията на Молдова е създадена собствена митрополия, като част от Вселенския константинополски патриархат. Молдовските князе обаче назначават за митрополити само лоялни на собствената им власт духовници, които после, чисто формално, биват утвърждавани и от патриарха в Константинопол.

След падането на Византия, Молдовското княжество успешно се противопоставя на османската експанзия и дори си извоюва сериозен авторитет като „опора на християнството срещу неверниците”, но в началото на ХVІ век е принудено да се признае за васално на Турската империя. Признавайки върховната власт на султана и плащайки определен данък, княжеството успява да запази православната си религия, както и правото да си избира владетел, а на територията му се забранява да се проповядва исляма и да се строят джамии. Макар че в Молдова не се допуска постоянното дислоциране на турски военни части, Високата Порта поема задължението да защитава териториалната цялост на княжеството.

През ХVІ-ХVІІІ век турците съзнателно съдействат за укрепване на позициите на константинополския патриарх в Молдова (да не забравяме, че Портата го прави духовен и, донякъде, административен глава на многонационалната православна общност в мащабите на огромната държава).

В началото на ХVІІІ век, в условията на изострящо се съперничество за контрол над Дунавските княжества между Османската империя и Русия, турците ликвидират автономията на Молдова и предават управлението и на гърците-фанариоти (1), което продължава повече от век. През този период в страната рязко нараства броят на гръцките свещеници, от чиито среди се назначават епископите и другите висши духовници, богослужението започва да се води на гръцки, процъфтява „симонията” (т.е. висшите църковни длъжности се продават). Приходите обаче не се оказват достатъчно и мнозина свещеници са принудени да водят скитнически живот, което допълнително дискредитира техния статут.

Гръцкото духовенство не се ползва с популярност сред местното население и неслучайно честите селски бунтове са съпроводени с прогонването на чуждите свещеници. След като в резултат от многобройните руско-турски войни част от територията на Молдова се оказва в състава на Руската империя (за първи път през 1812, а след това и през 1878), тук е създадена т.нар. Бесарабска област (2) , която по-късно е трансформирана в отделна губерния, намираща се под юрисдикцията на Руската православна църква.

След болшевишката революция през 1917, по-голямата част от Бесарабска губерния е окупирана от Румъния и става нейна провинция. В районите по левия бряг на Днестър пък е създадена т.нар. Молдавска автономна съветска република (която е част от Украинската ССР). През 1925 Румънската православна църква (автокефална от 1885) окончателно престава да се съобразява с Константинополския патриархат, като за неин първи патриарх е провъзгласен архиепископ Мирон Кристя. Въпреки протестите на Руската православна църква, под негова юрисдикция преминава и цялата територия на Бесарабия.

През този период активността на Румънската православна църква е съсредоточена, преди всичко, в политическата сфера: така патриархът става член на кралския регентски съвет, а след това и министър-председател (чак до смъртта на Кристя през 1939). Правителството, ръководено от него, споделя идеята за „Велика Румъния” и се обявява за още по-голямо разширяване на румънските граници. В страната (тенденция, характерна впрочем и за повечето останали европейски страни по онова време) се провежда политика на дискриминация спрямо нерумънското население: според конституцията висшите държавни длъжности могат да се заемат само от румънци, сходна политика се провежда и по отношение на големите поземлени владения. През 1939 кабинетът на патриарх Максим въвежда сурова цензура, като абсолютно забранява да се споменава, че Бесарабия някога е била владяна от Русия, а местната православна църква се е подчинявала на Московската патриаршия. През 1938 Максим Кристя официално потвърждава претенциите на Румъния към съседните гранични територии на Съветския съюз, които са обявени за „изконни румънски земи”.

През 20-те и 30-те години на системни преследвания е подложена еврейската общност в Молдова (и особено в Бесарабия) - първата вълна от погроми преминава още през 1919-1920, а в края на 30-те те стават постоянни, като почти всички синагоги са затворени. В резултат от това, през 1940, т.е. в навечерието на присъединяването на Бесарабия към СССР, там емигрират много евреи. След присъединяването пък, в обратната посока (т.е. от Съветския съюз към Румъния) се устремява значителна част от местното православно духовенство, спасявайки се от болшевишките репресии.

Страница 2

През 1940 Бесарабия и Молдавската автономна република са обединени в т.нар. Молдавска ССР, която обаче не просъществува дълго. На 22 юни 1941 Румъния влиза във Втората световна война на страната на Германия, като официален претекст за това е „освобождаването на изконните румънски земи”, окупирани от Съветите. Заедно с румънската армия, в Бесарабия се връщат и румънските православни свещеници.

След края на Втората световна война, Москва си връща Бесарабия и възстановява Молдавската ССР. През 1946-1947 страната е поразена от силна суша, но болшевишките власти отказват да намалят обемите на задължителните доставки на жито за държавата, в резултат от което от глад умират хиляди хора. След сушата пък, върху местното население се стоварва насилствената колективизация, при което над 30 хиляди души са депортирани във вътрешността на Съветския съюз. В тези условия, социалният протест срещу политиката на съветските власти се изразява в масовото присъединяване към различни православни религиозни секти.

За разлика от Руската православна църква, с нейната подчертана лоялност към държавата и строго придържане към каноните, сектантите нерядко остро критикуват комунистическата власт. В същото време, те осъществяват активна социална и благотворителна дейност (което помага на немалко местни жители да оцелеят), проповядват на румънски, руски, български и други езици и активно ангажират в своите инициативи представители на всички националности, възрасти и социални слоеве в градовете и селата на Молдова. Неслучайно всички предприети в края на 40-те и през 50-те години наказателни акции на властите срещу сектантите (арести, конфискация на имуществото, масови изселвания във вътрешността на Съветския съюз и т.н.) не успяват да ограничат влиянието им и не носят очакваните резултати.

Фактът, че територията на днешна Молдова продължително време е част от Руската империя и Съветския съюз, до известна степен, изолира местното население от процеса на формиране на румънската нация. Дори в днешна Румъния малцина отричат наличието на определени различия между румънците и молдовците. В същото време обаче, с понятието „молдовци” там се обозначават жителите на определен регион, които макар че притежават определена културна и битова специфика, се възприемат като част от единната румънска нация.

Повечето посткомунистически румънски политици категорично отричат съществуването на отделна молдовска нация, както и на молдовска държава (последната обикновено се обозначава като Бесарабия), и настояват, че днес в Европа съществуват две румънски държави, възникнали в резултат от пакта между Рибентроп и Молотов през далечната 1939. Тоест, румънският политически елит изхожда от презумпцията, че разделянето на Румъния е имало насилствен характер и поради това, рано или късно, следва да бъде прекратено. Очевидно е обаче, че реална перспектива за обединяването на Молдова и Румъния може да възникне едва след решаването на проблема с т.нар. Приднестровие.

Както е известно, в края на 2006, в самообявилата се Приднестровска република се проведе референдум, на който огромното мнозинство от населението (предимно етнически руснаци, но също и немалко бесарабски българи) се обяви за присъединяването и към Руската Федерация. Според известния руски геополитик-неоевразиец Александър Дугин, има два варианта за решаването на сепаратистките конфликти в постсъветското пространство, включително и на тези в Приднестровието, Южна Осетия или Абхазия. Първият е, Русия да поеме функциите на гарант за териториалната цялост на съответните държави (т.е., в конкретните случаи, на Молдова и Грузия), сдържайки сепаратистките тенденции в тях, за което Москва разполага с необходимите политически, военни, стратегически и морални инструменти. Вторият вариант е тя да се откаже от тази си роля. Последното, разбира се, не означава, че руснаците ще започнат да подкрепят сепаратизма, а че просто ще престанат да подкрепят усилията на властите в Тбилиси и Кишинеу за запазване териториалната цялост на Грузия и, съответно, на Молдова.

Що се отнася до последната, през 2003, руският президент Путин лансира свой план за решаването на приднестровския конфликт. Той включваше федерализацията на Молдова и признаването на Приднестровската и Гагаузката републики за автономни и имащи право да напуснат Молдова, ако правителството в Кишинеу вземе решение за сливането и с друга държава (т.е. с Румъния). Тогава този план, който изглеждаше достатъчно компромисен както за Тираспол, така и за Кишинеу, беше подкрепен и от приднестровския лидер Игор Смирнов, и от вече кандидатиралия се за президент на Молдова местен комунистически водач Владимир Воронин, който между другото спечели, тъкмо защото зае подобна позиция. От чисто геополитическа гледна точка, този проект би могъл да се определи като „евразийски”, защото предполагаше постепенното сближаване на Молдова с Русия и останалите държави от ОНД, склонни да задълбочават интеграцията помежду си.

Както е известно обаче, по-късно президентът Воронин се отказа от проруската си ориентация (вероятно опасявайки се, че режимът му може да стане жертва на поредната „цветна революция” в постъветското пространство), ангажирайки активно Молдова в инициативите на ГУАМ (т.е. в политико-консултативния форум, обединяващ Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова), както и в тези на т.нар. Общност за демокрация и развитие.

Доскоро, перспективите за евентуално отделяне на Приднестровието от Молдова не изглеждаха реални. След очакваното провъзгласяване на независимо Косово без съгласието на сръбското правителство обаче, ще възникне прецедент, от който Тираспол би могъл да се възползва (също както и правителствата на непризнатите от никого квази-държави в Северен Кипър, Южна Осетия, Абхазия или Нагорни Карабах).

В Букурещ също са наясно, че ако обединението с Молдова един ден действително стане възможно, това ще е само при условие, че Приднестровската република остане извън него. В този смисъл отказът от претенции за този населен предимно с руснаци район, както и съгласието за легализиране на руското влияние в него, може да се окаже необходимата разумна цена за реализацията на старата мечта на румънския политически елит и неговите политически съюзници в самата Молдова за „обединяване на всички етнически румънци в една държава”. Остава само да видим, как би се отнесъл към този вариант Европейският съюз, чиято членка от 1 януари 2007 е и Румъния.

Бележки:

1.По името на гръцкия квартал на Истанбул - Фенер , измежду чиито жители били назначаваните от турците в Молдова князе и чиновници.

2.Под Бесарабия обикновено се разбира територията между реките Днестър и Прут.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2021