В края на март 2007, в сенатската комисия на САЩ по отбраната, в рамките на обсъждането на бюджета, беше разпространен доклад, подготвен от министъра на военно-въздушните сили Майкъл Уин и началник-щаба на ВВС Майкъл Мосли. В него се съобщава за създаването на ново военно командване, което ще се нарича „Команден център на киберпространството” ( Cyberspace command ) и ще действа съвместно с Космическото и Въздушното командвания на американските ВВС. Основната му задача е гарантиране на американското превъзходство в киберпространството. Така, Съединените щати се опитват да развият предимството си в сферата на създаване на нови технологии, финансиране на ІТ-сектора и контрол на Интернет-мрежата с цел да си осигурят военна доминация в едно пространство, което, поне на теория, би трябвало да се смята за „международно”.

Свободата и сигурността в киберпространството

В международното право са фиксирани основните принципи на взаимоотношения между държавите в рамките на морското, въздушното и космическото пространства. В същото време, развитието на информационните технологии, и най-вече на Интернет, доведе до появата на още едно световно пространство – то не е географско, в общоприетия смисъл на думата, но при всички случае е международно.

При това, следва да се има предвид, че макар Интернет-пространството да е основния елемент на новото киберпространство, последното не се изчерпва с него. В държавните структури, големите корпорации, както и в рамките на сравнително малки групи от ползватели на Интернет, се създават собствени „локални” комуникационни мрежи. В същото време, чрез използването на общи алгоритми на информационните технологии, достъпът отвън до тези мрежи става технически възможен, също както и тяхното обединяване. Тоест, възможна е миграцията от едно към друго под-пространство, позволяваща условното им обединяване в понятието „киберпространство”. Следва да се има предвид и растящият брой на точките за достъп до самия Интернет – т.нар. „хот-спот”-ове, които, според прогнозите на специалистите, в бъдеще ще получат толкова широко разпространение, че пространството за достъп в световната мрежа в редица зони може да стане практически непрекъснато. Защото с развитието на търговската привлекателност на услугите за достъп в Интернет, се развиват и технологиите, разширяващи обхвата на действие на системите за достъп.

Освен това, автоматизацията на системите за управление в най-различни сфери – от контролираните от държавата космически, военни, социални, или енергийни сектори, до програмите за управление на частните предприятия, средствата за осъществяване на инвестиции и плащания – всичко това също води до разширяване на киберпространството.

До скоро Интернет, в качеството му на основна част от киберпространството, устойчиво се асоциираше с разбирането за едно „съвършено свободно пространство” – или поне много по-свободно, отколкото ежедневното или социалното пространство на човека. В същото време, заедно с осъзнаването на широките възможности в сферата на комуникациите, покриващи целия свят, нараства и съзнанието за опасностите, с които е свързано киберпространството. Тук няма да изброяваме всички опасности, достатъчно е да споменем, че в различни страни, на различни нива (законодателно, обществено, експертно) са обсъждани и продължават да се обсъждат такива сериозни проблеми като: защитата на децата от некоректна или опасна информация; забрана на порнографията (която в някои страни се смята за престъпление), блокиране на информацията, носеща дискриминационен характер и съдържащи призиви към расова, религиозна и т.н. вражда, идеологическият контрол върху средствата за комуникация (като например контролът на Интернет в Китай), предотвратяване на финансовите измами с използване на информационни технолигии (незаконно теглене или преводи на средства от чужди сметки, аферите с ценни книжа, фалшификациите на документи и др.), пресичането на кибер-престъпленията (най-вече на хакерските атаки, независимо дали се извършват с конкретна користна цел или просто за развлечение) и, накрая, предотвратяване възможността за терористични нападения с използване на Интернет (например, получаване на достъп до системите за контрол в електроцентралите, космическите апарати, военните и финансови системи и т.н.). Появата на тези заплахи доведе до различни промени в структурата на правоохранителните органи на някои държави и в системите за подготовка на специалните части, както и до промени в националните законодателства, поставяйки на преден план редица проблеми, които по правило се свеждат до фундаменталната дилема – как да се запазят възможностите на киберпространството, развиващи свободата на индивида по отношение на неговия творчески и технически потенциал, като в същото време се попречи на негативното и незаконно използване на същите тези възможности. Определени промени в това отношение се очертават и на международно равнище. В частност, следва да посочим усилията за координиране на борбата с киберпрестъпленията, в рамките на Интерпол. В бъдеще, важна роля може да изиграе създаденият през 2005, под егидата на ООН, Internet Governance Forum . Струва си да отбележим и все по-високото равнище на двустранното и многостранно сътрудничество между отделните държави в тази сфера, както и активния обмен на опит и знания на научно, експертно и обществено равнище (международни семинари, конференции, изложби и т.н.)

Доминацията в киберпространството

Въпреки ръста, като цяло, на усилията (както и на техните мащаби), които предприемат отделните държави за гарантиране сигурността в сферата на информационните технологии, досега никой не беше обявил открито намерение да доминира в киберпространството и да го използва за воденето на военни действия и контрадействия. САЩ са първите, декларирали подобни намерения, доказателство за което е споменатият по-горе доклад, подготвен от Майкъл Уин и Майкъл Мосли.

Всъщност, за създаването на Командният център на киберпространството стана известно още преди появата на доклада – от заявлението на ръководството на американските военно-въздушни сили от 2 ноември 2006. Центърът ще се разполага във военно-въздушната база в Бърксдейл, където с различни дейности, свързани с военното приложение на информационните технологии, са заети около 25 хиляди души. Първото подразделение, което ще стане част от Командния център е 67-ма ескадрила за мрежова борба, дислоцирана в авиационната база Леклънд. Като цяло, новата структура ще се изгражда на базата на 8-ма въздушна армия на американските ВВС – стратегическо авиационно обединение което взе участие във военните операции в бивша Югославия и в Ирак. Командващ центъра е генерал-лейтенант Робърт Елдър. Финансирането ще стартира през октомври 2008, а окончателното изграждане на структурата му ще приключи до 2009. Предполага се, в частност, че той ще включи част от подразделенията на разузнавателната служба на ВВС. Освен това Командният център за киберпространството ще координира дейността си с Космическото командване на американските ВВС, както и с Въздушното командване.

Според официалната дефиниция на Обединеното командване на САЩ, разпространена през 2006, под „киберпространство” се разбира „зоната, където електронният и електромагнитният спектър се използват за съхраняване, модифициране и обмен на данни, посредством мрежови системи и съответните им материални инфраструктури”. Подобна достатъчно широка формулировка, според представителите на ВВС, ще позволи на новия Команден център да работи по следене на финансовите потоци, използването на GPS , радари, средства за заглушаване и др. Задачите му включват защита на собствените данни и потискане на чуждите източници на информация. В споменатия по-горе доклад, представен пред американския Сенат, се посочва, че доминацията в киберпространството излиза извън рамките на телекомуникациите и информационните технологии и изисква превъзходство в рамките на целия електромагните спектър – от постоянния ток до дневната светлина, включително радиовълните, макровълните, инфрачервените лъчи, рентгеновите лъчи, насочваната енергия, както и в такива области, за които обикновените хора дори не се и замислят, че съществуват, с цел да се гарантира глобално командване и управление, глобален достъп и глобална мощ.

В същото време се подчертава, че противниците на САЩ вече използват киберпространството за да осъществяват асиметрични атаки срещу тях, което е свързано, най-вече, с ниските разходи по проникване в това пространство и използване на ресурсите му. В тази връзка, една от задачите, които се поставят пред Командния център на киберпространството е да не допуска в него противниците на Америка.

Активизирането на американските въоръжени сили

Разбира се, киберпространството съвсем не е единственото направление, по което, в последно време, се наблюдава сериозно активизиране на американските въоръжени сили. Така, през януари 2007, Белият дом одобри новата редакция на докрината „Операции в Космоса”, в която се подчертава, че САЩ са най-напредналата космическа държава в света и техните военно-въздушни сили трябва да използват своите предимства за да гарантират сигурността и отбраната на космическото пространство. Тази доктрина развива основните постановки на президентската директива „Националната политика в космическата сфера”, в която се говори за отказ от всички международни споразумения, в резултат от които може, по един или друг, начин да бъде ограничена свободата на действие на САЩ в Космоса, включително и по отношение реализацията на техните военни програми. Освен това, в този документ се лансира тезата за правото, в случай на необходимост, да не се разрешава на противника да използва собствения си космически потенциал, ако това е във вреда на американските национални интереси (вж. статията на Франк Гафни „Американската „астрополитика” и китайските космически амбиции” на стр...- б.р.) .

Междувременно, през февруари 2007, стана известно, че президентът Буш е наредил създаването на Африканско командване. Както е известно, военните командвания на САЩ, освен на функционален, се формират и на регионален принцип. Така, доскоро в структурата на американската армия имаше пет регионални командвания: Централно командване ( CENTCOM ), Европейско командване ( EUCOM ), Тихоокеанско командване (РАСОМ), Северно командване ( NORT Н COM ) и Южно Командване ( SOUTHCOM ), като операциите на Черния континент се ръководеха от EUCOM . Напоследък обаче, Африка играе все по-значима роля, като един от най-перспективните доставчици на природни ресурси, най-вече, в енергийната сфера. За САЩ това направление придоби допълнително значение на фона на дестабилизацията на петролния добив и газодобива в Близкия изток и спада на американското влияние в Южна Америка.

Към новите направления на американската активност във военната сфера следва да добавим и създаването на глобалната система за противоракетна отбрана, чието разполагане в Европа вече стана причина за сериозно охлаждане на отношенията между Русия и САЩ.

Освен това, да не забравяме, че, като цяло, САЩ продължават да увеличават както числеността така и финансирането на своите въоръжени сили. Така, към 2012 се очаква числеността на сухопътните сили да нарастне от сегашните 482 до 547 хиляди души. До 2011 числеността на частите на морската пехота ще се увеличи от 175 на 202 хиляди души, а към 2013 числеността на частите със специално предназначение ще нарастне с 13 хиляди души.

Според проекто-бюджета, който президентът Буш внесе през февруари 2007 в Конгреса, САЩ планират да изразходват за отбрана, през 2008, 481,4 млрд долара, без да броим 93,4 млрд. долара, предназначени за войните в Ирак и Афганистан през тази година, 141,7 млрд. – през 2008 и 50 млрд. – през 2009.

Американският контрол над киберпространството

По отношение на киберпространството, освен с мащабните финансови инвестиции, Съединените щати разполагат и с още едно много сериозно предимство. Както е известно, в исторически план, нещата се развиха така, че именно в САЩ беше осъществен най-бурния и съзнателно подкрепян от държавата бум на сектора на информационните технологии и, в резултат от това, днес именно САЩ контролират Интернет. От 1998 насам, в рамките на споразумението с американския Департамент по търговията, с имената на домейните, както и с интернет-адресите, се разпорежда компанията Internet Corporation for Assigned Names and Numbers ( ICANN ). Така, макар че формално става дума за поставяне на контрола върху развитието на Интернет на комерсиална основа, де-факто, Мрежата се контролира от американското правителство. Затова едва ли може да има някакви съмнения, че новият Команден център на киберпространството ще разполага с максимално широки възможности за секретна дейност, използвайки Интернет. Тоест, очертава се ситуация, когато една държава постава под свой едноличен контрол едно от международните пространства, което макар и да не е признато де-юре, де-факто е именно такова.

Възможната алтернатива: международен контрол на киберпространството под егидата на ООН

Така очерталата се ситуация поражда недоволство у много страни, в частност, против него открито се обявиха Бразилия, Русия, Китай, ЮАР, Иран, Саудитска Арабия, Норвегия, Швейцария и др. Всички те смятат за алтернатива на едноличния контрол в Интернет, създаването на нов орган на ООН, който да представлява интересите на всички страни-членки. Тоест, на практика, става дума за международен контрол върху Мрежата, под егидата на Световната организация.

Всъщност, подобна схема вече функционира по отношение на друго международно пространство – морското дъно. В съответствие с Конвенцията на ООН по морско право от 1982, суверенитетът върху дъното на моретата и океаните, с всичките му ресурси, извън границите на националните акватории, се осъществява от т.нар. Международен орган за морското дъно.

Идеята за създаването на международен орган към ООН за контрол на Интернет-пространството се дискутира особено активно на глобално равнище, след създаването през 2005, по време на Световната среща за информационното общество ( World Summit on Information Society - WSIS ) в Тунис, на т.нар. Internet Governance Forum , действащ по егидата на ООН. Подобни срещи се провеждат веднъж годишно и на тях се обсъждат най-актуалните проблеми в сферата на информационните технологии и развитието на Интернет. Струва си да отбележим, че по време на подготовката на първия такъв форум, проведен през 2005 в Тунис, към искането за създаването, към ООН, на международен орган за управление на Интернет-пространството, се присъедини и ЕС. Според представителите на Евросъюза, днес САЩ имат възможност да упражняват едноличен контрол върху работата на световната Интернет-мрежа, което до голяма степен се дължи на липсата на съответната международна законодателна база. Тоест, именно създаването на такава база и прехвърляне правата за управление на Интернет-пространството към нов международен орган, представляващ интересите на всички страни-членки на ООН, е пътят, който може да гарантира по-справедливо и безопасно използване на това пространство.

Очевидно е, че въпросът за сигурността следва да се дискутира не само в контекста на усилване контрола върху възможностите за използване на Интернет и киберпространството, като цяло, за извършване на престъпления или терористични нападения, а и в контекста на предотвратяване използването му за военни цели или за осигуряване доминацията на една страна (група страни) над останалите. Естествено, САЩ се опитват да отстоят позицията си, използвайки такива аргументи като исторически формиралата се Интернет-система и правата върху нея, опасностите, свързани с евентуалната и промяна и нейната техническа сложност, което изисква тя да се управлява от единен център по вече отработени механизми, или пък неспособността на страни, в които нивото на развитие на информационните технологии не е особено високо, да се справят с нея и т.н. В тази връзка обаче, си струва да цитираме изказването на представителя на ООН Йосио Уцуми на втората среща на Internet Governance Forum , проведена през есента на 2006 в Атина: „Независимо от това, какво техническите експерти определят като “най-добра система”, или от оправданията, че това е единствено възможния начин на работа, знаем, че няма такива системи или технологии, които вечно да си останат най-добрите”.

Много показателно бе и изказването на гръцкия министър-председател Костас Караманлис, който разкритикува американската позиция и призова участниците в срещата да работят за „повече демокрация в Интернет”. Тоест, не само на експертно, но и на държавно равнище се признава, че Интернет, който досега се възприемаше в общественото мнение като „пространство на свободата и демокрацията”, всъщност се нуждае от демократизиране, що се отнася до формите, методите и средствата за управление на това пространство.

В същото време е ясно, че ако САЩ съумеят и по-нататък успешно да отстояват позицията си за едностранен контрол върху Интернет-пространството и отчитайки плановете за създаване на Команден център на киберпространството, можем да очакваме, че това пространство не само няма да бъде „демократизирано”, а – напротив – окончателно ще попадне във властта на едно все по-авторитарно управление, целящо световна хегемония, включително и по линия на контрола над световната Мрежа.

Освен това, киберпространството ще бъде милитаризирано, което, както се очертава, може да се случи и с друго международно пространство – космическото. Промените в космическата доктрина на САЩ недвусмислено доказват наличието на съответните планове за военно използване на Космоса. Следва да отбележим, че перспективите за поставяне под контрол на тези международни пространства, в значителна степен произтичат от относителната свобода, с която САЩ разполагат в сферата на военното използване на морското и въздушното международни пространства.

Действително, през март 2007, сред най-обсъжданите международни теми беше увеличаването на американската военно-морска групировка в зоната на Персийския залив. Държавният секретар Кондолиза Райс обясни пред Конгреса изпращането там на втора група самолетоносачи (както и снабдяването на редица страни с противоракетни комплекси Patriot -3 ), с необходимостта да се демонстрира решителната американска позиция пред Иран, който, според нея, не възприема сериозно готовността на САЩ да запазят военното си присъствие в Залива.

Разбираемо е, че практически неконтролируемите маршрути на американските групи от самолетоносачи, които реално представляват малки армии, способни да водят война във всички региони на света, са достатъчно голямо изкушение за продължаването на сегашната едностранна политика на САЩ, срещу която напоследък нееднократно се обявиха представителите на редица държави в Европа и света, включително руският президент Путин по време на Мюнхенската конференция по сигурността през февруари. Там той заяви, че: „Днес сме свидетели на почти неограничено, хипертрофирано използване на сила в международните отношения, т.е. на военна сила, която тласка света в бездната на постоянно редуващите се конфликти”.

Както изглежда, ако в най-скоро време световната общност не предприеме усилия (паралелни на сегашните действия за търсене на възможности за диалог, мирно разрешаване на конфликтите и укрепване ролята на колективната дипломация), насочени към консолидирано блокиране на плановете за използване на международните пространства за военни цели, в съвсем скоро време силовата политика ще получи мощен тласък и ново развитие, включително и превръщайки се в основен инструмент за решаване на проблемите в международните отношения. Защото силовата политика, провеждана от една страна, рано или късно провокира аналогичната реакция на останалите, принудени за защитават собствените си интереси.

От друга страна, установяването на контрол върху международните пространства, който да се осъществява от името на всички страни-членки на ООН и на нейна основа, може да се окаже реална възможност за укрепване позициите на привържениците на многополюсния свят и колективния подход към мирното решаване на международните проблеми и конфликти. В този контекст, създаването на международен орган към ООН за контрол на Интернет, или на киберпространството, като цяло, може да се окаже едно успешно начало, опитът от което по-късно да се използва и за решаване на проблемите за контрола и на останалите международни пространства: морското, въздушното и космическото.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Китай отдавна се стреми към достъп до големите водни басейни, макар че разполага със сравнително малко военен опит извън собствените си крайбрежни води. Сегашният военно-морски флот на страната е пълен с остарели бойни кораби, които през следващите години ще трябва да бъдат заменени с по-модерни. Напоследък Китай ускорено усъвършенства надводния си флот, включвайки в него съвременни руски есминци и усвоявайки два нови класа ракетни есминци.

В същото време, развивайки своя подводен флот, Пекин (отново в тясно сътрудничество с Москва) модернизира сегашните си дизелови подводници, докато създаването на собствени модели върви бавно. Същото се отнася за изграждането на атомни подводници и самолетоносачи, от една страна, поради сериозните технологични проблеми, с които се сблъскват китайците, а от друга – поради липсата на стратегическа необходимост от подобни проекти.

Специалистите отбелязват, че в публикуваната в края на миналата 2006 китайска „Бяла книга” по въпросите на отбраната, особено внимание се отделя на възможността флотът да бъде използван при нужда и далеч извън териториалните води на страната. Както е известно, през последните осем години Китай периодично публикува информация за военните си планове, опитвайки се да успокои тревогата, която поражда укрепването на военната му мощ в региона. Концентрацията на вниманието върху развитието на флота е свързана с нарастващото значение на енергоносителите и, особено, на петрола, за по-нататъшния икономически ръст в страната. Голямата зависимост на Китай от вноса на енергоносители, обуславя все по-голямото значение на военноморския флот и способността му да защити основните морски маршрути и да гарантира достъпа до „ключовите точки” на китайския търговски транзит.

Сред останалите му задачи е контролът върху спорните райони (като например зоната около архипелага Спратли), охраната на т.нар. „зона на изключителните китайски икономически интереси” (най-важната от които е в Източнокитайско море), а крайната цел е създаването на флот, превъзхождащ тези на всяка друга азиатска държава (вероятно с изключение на Индия и Япония, които ще реагират адекватно без да влизат в пряк конфликт с китайците).

Независимо от официалните твърдения на Пекин, способността да съдейства за евентуално силово решаване на Тайванския проблем, продължава да е сред основните направления в дейността на китайския военноморски флот. Друг факт, който също не се споменава в „Бялата книга” е, че китайският военно-морски флот се подготвя да попречи на САЩ да защитят Тайван по море, ако подобен конфликт все пак възникне. При всички случаи обаче, Пекин не изглежда склонен да се включи пряка военна надпревара с Вашингтон, защото е наясно, че шансовете му да излезе победител от нея са минимални.

Затова изглежда, че усилията на Китай за развитие на неговия флот от дизелови и атомни подводници са по-скоро опит за създаване на необходимия потенциал за евентуална подводна блокада на Тайван. Подобна стъпка би оказала определен натиск върху Тайпе и, в същото време, ще позволи да се избегнат крайно неприятните за китайците последици от пълномащабно нахлуване на острова – т.е. американската контраатака.

Значително безспокойство сред китайските съседи предизвиква съдържащото се в последната „Бяла книга” 15%-но увеличаване на разходите за отбрана. Както е известно, през 2006 Китай официално обяви военен бюджет от 36 млрд. долара, макар че по данни на американското военно разузнаване, истинската цифра вероятно е между два и три пъти по-висока. Пекин обаче смята подобен ръст за нещо нормално, отбелязвайки, че военните му разходи са само 1,4% от китайския БВП за 2006, докато САЩ например изразходват за целта цели 6,2%.

Очевидно Китай се опитва с всички сили да убеди съседите си, че ръстът на военната му мощ не е заплаха за региона, както и да успокои Америка, че не възнамерява да влиза в оръжейна надпревара с нея. Мнозина във Вашингтон обаче смятат, че всъщност става дума именно за това и неслучайно китайската военна програма се споменава най-често при статегическата обосновка на исканията на Държавния департамент по отбраната за увеличаване на военните разходи за разработване на нови технологии и мащабни отбранителни проекти.

Въпреки това, през 2006, във военното сътрудничество между Китай и САЩ се очерта известна тенденция към подобряване. Така, в доклада на Пентагона от май 2006, посветен на Китай, военната модернизация на тази страна се описва с термини, сходни с онези, използвани и в пекинската „Бяла книга”, макар отново да се изтъква аргументът, че „Китай разполага с най-голям потенциал за военно противопоставяне на САЩ”. Както е известно, през миналата година Пекин и Вашингтон проведоха първите си съвместни маневри в Тихия океан и Южнокитайско море – тогава американците бяха подложени на голямо унижение, след като китайска подводница внезапно изплува в непосредствена близост до един от техните самолетоносачи.

Високопоставените чиновници във Вашингтон и Пекин не спират да говорят за съвпадащите интереси в сферата на сигурността, които според тях обединяват всички най-големи вносители на петрол в света. Очаква се, че Китай ще направи всичко възможно за да успокои американските страхове от евентуална оръжейна надпревара между двете страни, но в същото време Пекин подсилва армията и флота си за да могат да предотвратят американска намеса при евентуално китайско нападение срещу Тайван. Вашингтон реагира на този курс като, от една страна, демонстрира склонност към сътрудничество с китайците в някои сфери, представляващи взаимен интерес, а от друга – използва нарастването на китайската военна мощ като предлог за модернизация на собствените си военни системи.

Впрочем, Китай е не по-малко заинтересован да разсее опасенията, които военната му модернизация поражда в Япония и Индия. След като през миналата година за премиер на Япония беше избран Шинзо Абе, Китай бързо промени дотогавашната си позиции и склони да покани на посещение новия министър-председател. Пекин използва максимално и всички китайско-индийски срещи на високо равнище в Делхи за да концентрира вниманието върху бурното развитие на икономическите връзки между двете страни, изтегляйки на заден план проблемите, свързани с продължаващия китайско-индийски граничен спор.

Макар че Китай се стреми да покаже на Вашингтон, че е „отговорен и заинтересован от сътрудничество с него партньор”, а на съседите си - че няма защо да се притесняват от „китайската заплаха”, той продължава да подкрепа редица правителства, които американците официално обявяват за „режими-парии” и да се придържа към политика, целяща дипломатическата изолация на Тайван. Въпреки че участва в повечето миротворчески мисии на ООН през 2006, Пекин значително се сближи с Иран и продължава да поддържа Судан.

Докато продължава тази двойна игра, Вашингтон и регионалните съперници на Китай ще следят много внимателно неговата военна модернизация. Само два дни след публикуването на последната „Бяла книга” по отбраната, Япония обяви, че ще проведе, съвместно със САЩ, военно-морски учения в Източнокитайско море, на които бе разигран сценарий с китайско военно нападение срещу спорната територия Сенкаку (островите Дяоюй).

Всъщност, последната китайска „Бяла книга” по отбраната преследваше няколко цели. От една страна, тя следва да се възприема като своеобразно предупреждение към Тайван да не нарушава задълженията си в рамките на политиката на „един Китай”, както и да успокои страховете на съседите от усилването на китайското военно присъствие в региона. От друга, тя трябваше да убеди Вашингтон, че Пекин няма намерение да стартира оръжейна надпревара с него и, в същото време, да демонстрира, че китайците ще развиват военен потенциал, способен да предотврати евентуална американска намеса в Тайванския пролив. Нито една от тези постановки на „Бялата книга” не беше неочаквана, доколкото Китай официално декларира стремежа си към по-голяма прозрачност във военната сфера, макар че според мнозина истинските военни разходи на Пекин неколкократно надвишават официално обявените.

Китай очевидно смята, че трябва да създаде мощен океански военен флот за да защити икономическия си просперитет. Това би му позволило да контролира морските пътища към основните находища на природни ресурси, които са му необходими за да може ръстът в икономиката да запази досегашните си темпове. В известен смисъл, тази задачи би могла да сближи Вашингтон и Пекин. В същото време обаче, останалите фактори ще продължат да оказват негативно влияние върху отношенията им.

Основното препятствие в това отношение, без съмнение, е Тайван, но както изглежда нито една от страните не е склонна да подкрепи промяна в статуквото. Освен това ръстът на китайската икономическа (и не само) мощ е директно предизвикателство към американската хегемония в Азия. Което означава, че Пекин и Вашингтон и занапред ще решават конкуриращи се задачи, докато между въоръжените им сили може би ще се наблюдава известно сближаване, поради загрижеността и на двете страни за сигурността на търговските маршрути в региона.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В края на януари 2007, след почти две седмици мълчание, Пекин потвърди, че действително е осъществил в началото на месеца успешна атака, в резултат от която е бил унищожен стар китайски метерологически спътник, намиращ се на орбита, на повече от 500 мили от земната повърхност. По данни на американското разузнаване, спътникът е унищожен от кинетичен снаряд (от типа kinetic - kill vehicle - KKV ), изстрелян в Космоса на борда на китайска балистична ракета със среден радиус на действие.

Признавайки за успешно осъществения тест, китайският външен министър заяви, че той „не е насочен срещу която и да било страна и не бива да се възприема като заплаха от никого”. Подобно твърдение обаче, едва ли следва да се приема за чиста монета, особено на фона на китайската военна активност в Космоса – очевидно комунистически Китай се готви да оспори правото на Съединените щати да използват космическото пространство за да гарантират националната си сигурност и дори за чисто икономически цели.

Внезапното прозрение на този факт породи объркване, близко до паника, във Вашингтон, както и сред най-близките американски съюзници. Сред очакваните последици от него бе активизирането на онези кръгове в САЩ, които традиционно настояват за установяване на „контрол върху космическите оръжейни технологии” и за забрана на „милитаризацията на космическото пространство”.

Според „Ню Йорк Таймс” подобна реакция е била очаквана от Пекин. Вестникът цитира Сю Гуаню, бивш висш офицер от китайската армия и служител в държавната Китайска асоциация за оръжеен контрол и разоръжаване, според когото: „Китай смята, че трябва да седнем на масата за преговори и да разискваме спорните въпроси в тази сфера. Налице е тенденция към милитаризирането на Космоса, нещо което никой и особено Китай не би искал да се случи”. Ако САЩ действително решат да се включат в тази игра, рискуват да се окажат в много трудна ситуация – най-малко двама техни стратегически противници (Русия и Китай) със сигурност разполагат с антиспътникови ракети ( ASAT ), а в същото време е практически невъзможно да се гарантира, че подобна забрана действително ще се спазва. Тоест, единственият резултат от такова споразумение би бил лишаването на Америка от възможността и средствата да осъществява контрол в космическото пространство.

Космическият Дракон

Едва ли може да се смята за изненада, че именно Китай се оказа първата държава, успяла през последните (вече повече от двайсет) години да осъществи успешен опит с ASAT , присъединявайки се към САЩ и Русия, които досега бяха единствените държави, разполагащи с подобна военна техника. Китайската народна република отдавна е наясно, че американската зависимост от спътниците, използвани за комуникации, събиране на разузнавателни данни и защита от евентуално нападение с балистични ракети (и трите от ключово значение за функционирането на защитата, която Вашингтон осигурява на съюзника си Тайван) превръща космическото пространство в най-уязвимото място на системата за сигурност на Съединените щати. Впрочем, последното в още по-голяма степен се отнася за американската икономическа мощ, която е изключително зависима от разположените в Космоса комуникационни и други системи.

През последните години Пекин влага огромни ресурси в реализацията на амбициозна програма, която би му позволила да доминира на космическото „бойно поле”. Част от средствата за нея идват от военния бюджет, чиито минимален обем варира между 70 и 105 млрд. долара годишно. Друга част се отпускат по линия на различни космически програми, някои от които биха могли да се използват и за военни цели. Благодарение на това, китайските възможности в космическата сфера непрекъснато нарастват, като особено драматичен е ръстът в усвояването на най-сложните космически технологии.

Това включва, наред с изстрелваните с балистични ракети системи ККV (преминали успешно изпитания през януари 2007), и китайските микро-спътници (т.е. спътници с тегло под 200 кг). Според някои, Пекин вече притежава и нано-спътници (с тегло под 10 кг). Беше съобщено, че САЩ са засекли подобни системи, движещи се по орбити в непосредствена близост до американски комуникационни и наблюдателни спътници. Има основание да смятаме, че Китай вече разполага и с т.нар. „паразитни спътници”, чието предназначение е да се „прикачат” към противниковия космически спътник и, по команда от Земята, да повредят системата му за управление или пък да го унищожат.

Освен с тези спътници и ККV-системи, които са предназначени за неутрализирането на противникови спътници на ниска земна орбита (200-1200 км), Китай провежда опити с енергийни оръжия, предназначени да „ослепяват” или унищожават спътници, независимо от височината на орбитата им. Тук си струва да припомним, че успешният китайски опит с ASAT от януари 2007 беше предшестван от засичането на няколко американски разузнавателни спътници от китайско наземно лазерно устройство, осъществено през септември 2006.

„Космически Пърл Харбър”?

За съжаление, Китай съвсем не е единствения играч, който е наясно с уязвимостта на Америка в Космоса. Както отбелязва генерал Майкъл Мейпълс, директор на Агенцията за военно разузнаване, в годишния си доклад пред Сенатската комисия по разузнаването, изнесен на 11 януари 2007, редица държави продължават да развиват технологии, които потенциално биха могли да застрашат американските системи в Космоса, а други вече разполагат (включително и в космическото пространство) със системи, които могат да се използват и срещу американските спътници, от типа на спътникови лазерни устройства, системи за идентификация и балистични ракети с ядрени бойни глави. На свой ред, някои държави, както и недържавни организации, използват по-ограничени и асиметрични подходи в тази сфера, които не изискват мащабни финансови ресурси или пък наличието на високотехнологична промишлена база.

С други думи, противниците на Съединените щати (реални, или потенциални) се подготвят за асиметрична война срещу тях, в случай, че такава необходимост възникне. Както вече подчертах по-горе, това всъщност не е нещо ново. Още през януари 2001 Комисията за оценка на организацията и управлението на космическото пространство за американската национална сигурност, ръководена от доскорошния държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд, публикува силно критичен доклад, предупреждаващ за опасността от очертаващ се „космически Пърл Харбър”.

Историята е пълна с примери за игнорирането на подобни предупреждения от мудната държавна бюрокрация, която обикновено се задейства едва след като смятаното за „невероятно” събитие вече се е случило, с всичките му последици. Въпросът днес е, дали САЩ ще се окажат достатъчно предвидливи за да предприемат необходимите бързи и енергични действия за да намалят сегашната си уязвимост в Космоса. Или пък, както е ставало в миналото, ще чакат някой „космически Пърл Харбър” да мобилизира нацията и да накара правителството да действа. Струва ми се, че второто изглежда по-вероятно.

Свободният Космос

Все пак, следва да признаем, че администрацията на президента Буш е наясно с така очертаните реалности. В своята, формулирана доста категорично, Национална космическа политика ( NSP ), обявена през октомври 2006, тя утвърждава императивната необходимост от налагане на американска доминация в космическото пространство. В документа, в частност, се подчертава, че САЩ ще съхранят възможностите и свободата си на действие в Космоса, като в същото време ще се опитат да разубедят онези, които се опитват да им попречат, включително и разработвайки съответните космически технологии. Америка си запазва правото да предприеме необходимите действия за да защити своите космически съоръжения, да реагира на всяко посегателство срещу тях и да не позволява (ако е необходимо) на своите геополитически противници да разполагат в Космоса системи, застрашаващи американските интереси.

Интересно е, че администрация на президента Клинтън първоначално беше възприела сходна космическа стратегия, целяща да гарантира на САЩ възможност за контрол на космическото пространство. Така, в изявлението на президента относно американската политика в Космоса от 1996 се подчертаваше, че Съединените щати ще развиват, ще използват и ще поддържат необходимите системи за контрол на космическото пространство, като в същото време ще се стремят (ако е необходимо) да не допуснат противниците си да осъществяват подобен контрол. Според него, американската военна активност в Космоса ще допринесе за гарантирането на националната сигурност и изпълнението на поетите задължения към съюзниците и приятелите на САЩ. Тя трябва да възпира, предупреждава и (ако се наложи) да се справи с евентуално вражеско нападение, унищожавайки противниковите космически системи и технологии; да оказва поддръжка за наземните военни операции на САЩ и съюзниците им; да осигурява възможност за събиране на необходимите разузнавателни данни от Космоса; да подпомага дейността на администрацията, разузнавателните служби, армейските командни центрове, полевите военни командири, както и всички федерални служители.

Въпреки широко разпространеното (включително и на Запад) мнение, тези декларации на републиканската и демократичната администрации не бива да се разглеждат като стремеж на Америка към постигането на имперска хегемония в Космоса. Те по-скоро отразяват един стратегически императив, сходен с онзи, който навремето кара британския флот (а по-късно и американския) да поеме отговорността (подплатена от съответната военноморска мощ), да упражнява контрол върху Световния океан. Защото, на практика, тези кораби изпълняват ролята (като изключим периодите на войни) на необходимите глобални гаранти за „свободата на корабоплаване”.

Очевидно великите сили имат всички основания да претендират за правото свободно да използват морските маршрути за да осъществяват търговския обмен, жизнено необходим за икономическото им благосъстояние. В същото време опитът от осъществявания в мирно време контрол върху моретата, първо от Великобритания, а след това от Америка, показва, че той гарантира това право не само на тях, но и на останалите. По същия начин днешните държави трябва да приемат, че „свободата на действие в Космоса” ще продължи да бъде норма на поведение в мирно време, дотогава докато САЩ продължат да доминират в космическото пространство.

Много думи и малко конкретни действия

Всъщност, изявленията на предишната президентска администрация на Клинтън и Гор (а това означава и способността на Америка да си гарантира контрол в Космоса, и произтичащата от него свобода на действие в космическото пространство) не бяха подкрепени от съответната програма, която да материализира основните им тези. Истината обаче е, че администрацията на Буш също не прави достатъчно за разполагането на достатъчно системи за контрол на космическото пространство, които биха и позволили да реализира декларираната от нея космическа политика.

Още по-тревожен е фактът, че официалният американски отговор на китайския опит с антиспътникова ракета ( ASAT ), демонстрира очевидно нежелание да се подкрепи политиката на президента. Така, говорителят на Националния съвет за сигурност заяви, че „разработването и опитите с подобни оръжия са несъвместими с духа на сътрудничество, който и двете страни се опитват да демонстрират в сферата на гражданските космически изследвания”. Изявлението на президентския съветник по националната сигурност Стивън Хъдли пък прозвуча по-скоро като опит да бъдат умаловажени действията на Пекин.

Дали наистина във Вашингтон смятат, че китайската космическа стратегия и опитите на Китай да си осигури ключови позиции в контрола на космическото пространство не са съгласувани и одобрени предварително от висшето ръководство на тази страна? Всъщност, подобна реакция, наред с очевидно неефективните усилия на сегашната администрация да създаде и разгърне американски технологии за контрол на космическото пространство, както и усилващото се сътрудничество между САЩ и Китай в разработването на различни „граждански” космически програми (които на практика могат само да укрепят китайските позиции в Космоса) поставят под сериозно съмнение ангажираността на сегашната администрация в Белия дом с декларираното от самата нея намерение за налагане на американската хегемония в космическото пространство.

Контролът върху оръжейната надпревара в Космоса

Разногласията, които съществуват в администрацията на Буш, допълнително окуражават неговите критици както в чужбина, така и в самите Съединени щати, да удвоят усилията си за да наложат възприемането на един подход, който на практика завинаги ще изключи възможността за американски контрол в Космоса. Неспособността да се осъзнае (и наложи) императивният характер на необходимостта от установяването на такъв контрол, допълнително стимулира привържениците на преговорите, призоваващи за налагането на пълна забрана на „милитаризацията на космическото пространство”.

Последните вече използваха успешния китайски опит с ASAT за да предупредят, че лансираната от Буш Национална космическа политика е поредното доказателство за едностранния подход, налаган от сегашната президентска администрация във външнополитическата сфера, който трябва да бъде прекратен, защото иначе може да провокира развихрянето на оръжейна надпревара в Космоса.

Едва ли е изненадващо, че сред най-ентусиазираните привърженици на забраната на милитаризирането на космическото пространство са най-сериозните стратегически противници на Америка, двама от които разполагат с антиспътникова военна техника – Китай и Русия. През 2002 Москва и Пекин, заедно с Беларус, Зимбабве и Сирия, представиха в ООН проект за договор, забраняващ разполагането на военни технологии в Космоса. Според мен обаче, би трябвало да е ясно, че авторите и привържениците на тази инициатива целят не толкова да предотвратят милитаризирането на космическото пространство, което между другото е факт от десетилетия насам, колкото да ликвидират стратегическото предимство на Америка, т.е. сегашната и доминация в Космоса.

Deja vu

Всъщност, отдавна би трябвало да е ясно, че забраната за разполагането на военни технологии в космическото пространство ще създаде проблеми и ще лиши от предимството им в тази сфера най-вече Съединените щати и техните най-близки съюзници. В същото време, невъзможността да се провери и докаже на практика нейното спазване ще гарантира пълна безнаказаност на всички евентуални нарушители на забраната (самият факт, че Пекин в продължение на две седмици въобще отказваше да признае, че е провел изпитания на ASAT , показва доколко стриктно китайците биха спазвали в бъдеще подобна забрана). Наличието на сериозни проблеми, свързани със забраната на антиспътниковите военни технологии, стана ясно още преди повече от две десетилетия, въз основа на опита на създадената от администрацията на президента Рейгън група, ръководена от Хенри Купър (тогава заместник на държавния секретар по отбраната, отговарящ за ядрените сили и политиката за контрол на въоръженията, а по-късно директор на Организацията за стратегическа отбранителна инициатива към Департамента по отбраната). Нейният доклад до Конгреса относно американската политика за контрол на системите ASAT , публикуван през 1984, си остава най-пълния официален документ, касаещ идеята за забрана или ограничаване на системите ASAT в космическото пространство. В него се подчертава наличието на два основни проблема.

Първият е свързан с точното дефиниране на военните космически технологии. Докладът посочва, че контролът върху разполагането на системи ASAT ще бъде силно затруднен от това, че много космически технологии, предназначени официално за мирни цели, могат да се използват и за военни, включително и като прикритие за разполагането на различни модификации на антиспътникови системи. От друга страна, формулирането на точна дефиниция би улеснило проверките по изпълнение на споразумението за забрана или ограничаване на системите ASAT , но пък би направило самото споразумение неефективно по отношение на основната му цел – гарантиране сигурността на вече изстреляните космически спътници. Освен това много изследователски или търговски спътници притежават технически характеристики, сходни с тези на военните, и точното дефиниране на различията между тях също е сериозен проблем.

Вторият въпрос касае възможностите за проверка на спазването на подобно споразумение. Дори ако в него се съдържа достатъчно точна дефиниция на това, какво e ASAT , истината е, че (както показват и последните действия на Китай) много космически системи биха могли да изпълняват двойни функции – т.е. формално да изпълняват изискванията на забраната, но на практика, при определени обстоятелства, да могат да се използват именно като антиспътникови системи.

В доклада се посочва още, че антиспътниковите технологии могат да бъдат включени в системи със съвършено различно предназначение (т.е. използвани за мирни цели) и този факт създава сериозни проблеми с тяхната идентификация като обекти, визирани от споразумението за забрана на разполагането на военни технологии в Космоса. Там се изброяват и редица конкретни ракетни и лазерни системи с такова „двойно” предназначение.

Проблемите, очертани по-горе, излеждат също толково неразрешими днес, както и преди 23 години. Ако Вашингтон се поддаде на изкушението (или по-скоро на натиска) да реагира на очертаващото се китайско военно присъствие в Космоса, предлагайки подписването на споразумение за забрана на разполагането на военни технологии в космическото пространство, той трябва да е наясно, че така сигурността американските спътници няма да бъде гарантирана в по-голяма степен, отколкото през 80-те години на миналия век (т.е. по време на студената война) например. За САЩ е от стратегическо значение да могат, в случай на война, да контролират космическото пространство, а в мирно време – да гарантират свободното му използване от всички. Евентуална забрана на разполагането на военни технологии в Космоса, би лишила Америка от жизненоважната за собствената и сигурност възможност да доминира в космическото пространство. В същото време, по ред причини, които вече очертах по-горе, забраната едва ли би възпряла американските противници да използват това пространство във вреда на Съединените щати.

Прекрачена ли е „тънката червената линия”?

Китайският опит със системата ASAT е поредния тревожен сигнал, че Америка вече не може да е абсолютно сигурна за съдбата на своите спътници и космически апарати, особено пък ако заложи на трудно реализуемото на практика международно споразумение за забрана на разполагане на военни технологии в Космоса.

Този опит илюстрира също така мащабите и амбициите на китайския военно-промишлен комплекс. На суша и вода, във въздуха и в космическото пространство, Китай демонстрира толкова мащабна и бърза експанзия на своята мощ, каквато светът сигурно не е виждал през цялата си история. Едва ли трябва да има съмнение, че ако някой ден китайският военен потенциал бъде използван на практика, това най-вероятно ще стане срещу американски обекти. Затова Съединените щати трябва да отхвърлят призивите за забрана на милитаризацията на Космоса и да реализират своята стратегия за доминация в космическото пространство. Те трябва също да осъзнаят, че китайското военно проникване в това пространство е пряка заплаха за Америка и да положат всички усилия за да развият и разположат в Космоса необходимите военни технологии, които да им гарантират, че ще могат да реагират адекватно на подобно мащабно предизвикателство в бъдеще.

* Авторът е президент на Центъра за политика на сигурност във Вашингтон. Статията му отразява мнението на радикално настроените кръгове сред неоконсервативния елит, според които установяването на американска хегемония в Космоса е от жизнено стратегическо значение за националната сигурност на САЩ и техните съюзници.

{rt}

Тектоничните промени в глобалните стратегически пластове трябва бързо да доведат до ново устойчиво състояние, иначе светът ще се сблъска с невъобразимите последици от хаоса, който може да последва.

Първата, измежду тези промени, е чувствителната загуба на престиж, която САЩ понесоха в Западна Азия, където сондажите на общественото мнение показват, че арабите се опасяват от Съединените щати повече, отколкото от Израел или Иран. Повечето американци все повече се убеждават, че интервенцията в Ирак е навредила много сериозно на американското влияние в Западна Азия.

Въпреки че САЩ продължават да са основната глобална икономическа, военна и технологична сила, грешките в действията им позволиха на някои други страни да си извоюват ключови позиции. Очевидно е, че намеренията на Америка да трансформира света (както успя да го направи непосредствено след края на Втората световна война) вече не съответстват на възможностите и да ги осъществи на практика.

Втората промяна е възходът на Русия. Февруарската реч на Владимир Путин на конференцията по сигурността в Мюнхен, в която той, в частност, посочи опасността от наличието на „само един силов център, само един център за вземане на решенията и само един господар” в международните отношения, беше като удар в слънчевия сплит за повечето западни държави. Всъщност, това бе отговорът на една много гневна Русия. Защото никак не е случайно, че 70-80% от руснаците одобряват действията на президента Путин. Речта му прозвуча още по-авторитетно на фона на възраждащата се икономика на Русия и нейния огромен потенциал от енергийни ресурси.

Малко след това руският президент се появи в Саудитска Арабия – посещение, чиито резултат (особено, имайки предвид последвалото изявление на крал Абдула , осъждащо окупацията на Ирак) може да се окаже също толкова знаков, като този от посещението на Никсън в Китай през 1972. Доскоро Саудитското кралство беше активен участник в алианса, който подпомагаше и финансираше „джихада” срещу „съветските неверници” в Афганистан (а по-късно и в Чечения). По време на посещението си в Саудитска Арабия, Йордания и Катар, Путин подкрепи идеята за създаване на „газова ОПЕК” и предложи военна помощ на Риад, както и помощ в разработването на ядрените технологии на Саудитите и на Йордания.

Третата промяна е свързана с продължаващия икономически и военен възход на Китай. Пекин си извоюва сериозни позиции в Африка, където, както изглежда, ще си съперничи със САЩ. Едновременно с това, частично в сътрудничество, частично конкурирайки се с Русия, Китай може да постигне сериозни резултати в богатите на енергийни ресурси региони на Евразия и Западна Азия. Засега китайците се стремят да укрепят позициите си в Азия като (без все още да го признават открито) крайната им цел е да изместят САЩ като най-голяма сила на континента.

Залезът на Pax Americana

По ирония на съдбата, спадът на американското влияние започна (макар и незабележимо) непосредствено след края на победоносната за Америка студена война. Изглежда, военно-промишленият комплекс на САЩ, зависещ от печалбите, които носят войните и нестабилността, беше притеснен от усилващите се мирни инициативи. Свързаната с него част от американския истъблишмънт се ангажира в търсенето на нови врагове и реши, че най-уязвима в това отношение е Русия. Затова, вместо да помогне на Москва да стъпи на крака след дългите десетилетия на комунистическата тирания, Америка направи точно обратното. Което само потвърди правилността на прогнозите, че Вашингтон и Москва винаги ще се конкурират в борбата за доминация в света, независимо от идеологиите, които изповядват.

След разпадането на Организацията на Варшавския договор, НАТО бързо разшири границите си на Изток, включвайки, наред с всички останали, Полша и трите постсъветски балтийски държави. След осъществените с помощта на външни спонсори т.нар. „цветни революции”, Украйна и Грузия също поискаха да се прехвърлят в американската сфера на влияние. Част от каспийският петрол вече няма да минава през територията на Русия, а ще се транзитира от каспийското крайбрежие на Азербайджан през Грузия и Турция, по тръбопроводи, охранявани от американските войски. Когато, през 2001, Съединените щати поискаха да разположат временни военни бази за осъществяване на антитерористичната война в Афганистан, Путин се съгласи. Оказа се обаче, че базите стават постоянни и са предназначени да гарантират американското присъствие в непосредствена близост до руските граници. Елементи от новата система за противоракетна отбрана на САЩ ще бъдат разположени в Полша и Чехословакия, а военни авиобази – в България и Румъния. Западните петролни корпорации се опитват да убедят руската държава да отслаби контрола си върху петролно-газовия комплекс на страната.

През последните две години Русия и Китай се сближават все повече, докато отношенията между Москва и Вашингтон продължават да охладняват. Китайците и руснаците решиха граничните си проблеми и провеждат съвместни военни учения, нараства обемът на оръжията и енергоносителите, които Русия продава на Китай (45% от всички продажби на руско оръжие, което означава 2 млрд долара годишно). През 2007, в района на Волга и Урал, ще се проведат и първите съвместни военни учения на страните-членки на оглавяваната от Русия Организация на Договора за колективна сигурност (ОДКС) и на създадената по инициатива на Китай (отново с руско участие) Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС). Съвсем очевидно е, че всичко това е реакция на разширяването на НАТО на изток.

В бъдеще, Русия и Китай (в съперничество, или пък в сътрудничество) ще се опитат да завоюват, в противовес на САЩ, ново геостратегическо пространство и да активизират проучванията и разработката на находищата на жизненоважни стратегически изкопаеми в Централна Азия и Каспийския регион. Очевидно е също, че Пекин усилва присъствието си в райони, където традиционно доминираше Русия. След разрешаването на всички териториални спорове с Русия, Казахстан и Киргизстан, Китай се опитва да създаде нов транспортен коридор за своя износ към Европа и Персийския залив. Единият маршрут е Каракорумската шосейна магистрала, свързваща Китай и Пакистан, която ще бъде допълнена с нов участък до Казахстан. Мащабна китайска помощ ще бъде предоставена и за изграждането на шосе от Таджикистан и Киргизстан за Китай.

Предпочитанието на Китай за изграждане на магистрала към Казахстан е очевидно, защото в момента между двете страни се изграждат и петролопроводи. Така строежът на 960-километровия тръбопровод с годишна мощност 10 млн. тона петрол, който ще бъде осъществен от консорциум между Китайската национална петролна корпорация и казахстанската компания „КазМунайГаз”, се оценява на 700 млн. долара. Предвижда се по-късно обемът на транзитирания петрол да достигне 20 млн. тона годишно. Разходите действително са големи, но така значително ще бъде намалена зависимостта на Китай от ресурсите на Западна Азия, както и необходимостта да се разчита на морските маршрути за доставката им.

Състоялата се наскоро (т.е. през февруари в Делхи) среща на външните министри на Русия, Китай и Индия, потвърждава нарастващото значение на контактите между тези три държави. Все още е рано да се прогнозира резултатът от диалога между тях, защото всяка страна от този геополитически триъгълник търси и пътища за подобряване на отношенията си със САЩ.

В същото време обаче, е повече от ясно, че основната идея на трите страни е да се противопоставят на американският стремеж за налагане на еднополюсния модел, чрез провеждане на свободни тристранни дискусии и постигане на споразумения, целящи търсенето на пътища за изграждане на многополюсен свят. Фактът, че населението на трите страни представлява 40% от цялото население на планетата, а в съвкупност техните икономики представляват 1/5 част (при това стремително развиваща се) от световната икономика, а пък армиите им, които разполагат с ядрено оръжие, са най-големите в света – не може да остане незабелязан от анализаторите и стратезите. В случая няма как да не се говори за стратегическа преориентация.

В период, когато запасите от природни енергоносители постепенно се изтощават, докато търсенето им драматично нараства, онзи, който не само ги произвежда, но и контролира доставките и разработва нови алтернативни източници на енергия, ще управлява света. Индия, чиято бурно разрастваща се икономика на 70% зависи от вноса на енергоносители и на оръжие за да гарантира сигурността си, се намира в най-неблагоприятни условия, защото не притежава нито „широкия джоб” на китайците и американците, нито военната мощ на руснаците и американците, нито целеустремеността на китайците и руснаците. Съперничеството за контрол на енергийните ресурси и управление на техния трафик, в перспектива, се очертава като безмилостно и изключително остро. Именно то, в много значителна степен, ще определи бъдещето на всички държави през ХХІ век.

Днес, когато новата Голяма игра се активизира, се появи необходимост да преоериентираме и собствената си (т.е. индийската – б.р.) стратегия. Индия следва да създаде своя, обединена версия на CNN , BBC и Al Jazeera , която да транслира нашия глас в региона. Необходимо е да използваме предимствата на най-новите разработки на индийската високотехнологична промишленост, потенциалът на индийските млади хора, както и опитът и възможностите на инженерните ни кадри в развитието на инфраструктурата и реализацията на големи енергийни проекти. Индия може и трябва да заеме по-достойно място в Западноазиатския (Евразийския) регион.

* Авторът е бивш директор на индийската Агенция за външно разузнаване

{rt}

Китай никога не е използвал военна мощ или пък кой знае колко значителни финансови инвестиции за да придобие по-голямо влияние в Югоизточна Азия. След като Съединените щати официално установиха дипломатически отношения с Китайската народна република през 1972, членките на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН) също ги последваха. По време на студената война, САЩ се стремяха с всички средства за ограничат съветското влияние в региона, включително и поощрявайки сътрудничеството с Пекин.

През последните години, на фона на все по-дълбокото затъване на САЩ в Близкия изток, Китай значително разшири присъствието си в Югоизточна Азия, увеличавайки както политическите ангажименти, така и инвестициите си в региона.

По време на последната среща на високо равнище на АСЕАН, провела се през декември 2006 на Филипините, страните-членки се оказаха разединени по фундаменталния въпрос за съхраняването на силовия баланс в региона. Докато някои приветстваха ръста на китайското влияние, други изказаха съжалението си, че Съединените щати вече не присъстват толкова активно в Югоизточна Азия за да балансират „експанзията” на Пекин. Очаква се, че АСЕАН ще продължи да бъде водещият политически фактор в региона, така че двете големи сили – САЩ и Китай, вероятно ще продължат да съблюдават баланса, като нито една от тях не се опитва да разшири прекалено влиянието си, нито пък да се изтегли от него.

Според някои, дипломатическите успехи на Китай в Югоизточна Азия са по-скоро случайни, а не толкова плод на целенасочена политика. Промените в международната и регионална стратегическа среда, наред с известното пренебрежение, демонстрирано от САЩ към региона, изиграха най-голяма роля за сближаването между Китай и страните от Югоизточна Азия.

Всъщност, историята неведнъж е демонстрирала възможността за настъпването на бързи промени в международния и регионалния стратегически пейзаж. Пример за това е американско-китайското сближаване през 1972, накарало редица членки на АСЕАН, като Тайланд, Малайзия и Филипините, да променят радикално политиката си към Китай и да установят дипломатически отношения с Пекин, въпреки, че самата китайска политика в региона не се промени особено. Китай не увеличи значително икономическата си ангажираност, нито пък представляваше сериозна военна заплаха за страните в него.

Когато Дън Сяопин пое властта през 1978 с намерението да „отвори” китайската икономика към света, включително и към Югоизточна Азия, се случи едно събитие, което доста улесни плановете му – през 1979 Виетнам окупира Камбоджа, като окупацията продължи чак до 1989. Китай успя максимално да се възползва от този факт за да даде начален тласък на сътрудничеството си с АСЕАН. То пък постави солидна основа за по-нататъшното развитие на отношенията между тях. Загрижеността на САЩ от растящото съветско влияние в региона, накара Вашингтон да си затвори очите и дори тихомълко да подкрепи това сътрудничество. Така Китай съумя да си извоюва сериозни позиции в региона, без за това да му се налага да демонстрира военната си мощ, или пък да прави някакви мащабни инвестиции.

В края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, т.е. тъкмо когато АСЕАН най-сетне се отърва от проблема с виетнамското присъствие в Камбоджа, краят на студената война възроди усещането за несигурност в региона.

Този път обаче, страните от АСЕАН решиха да не изчакват пасивно развоя на събитията и стартираха нова политика, целяща активното ангажиране на големите външни сили с проблемите на региона. Както е известно, до самия край на студената война, АСЕАН следваше по-скоро обратната стратегия, стремейки се да убеди външните играчи да ограничат намесата си във вътрешните работи на страните-членки. След като се убеди че подобно нещо просто не е възможно, от 90-те години на миналия век насам, АСЕАН възприе курс на „позитивен ангажимент” с всички тях, едновременно. Същността на тази политика бе постигането на конструктивен баланс между външните влияния в региона, даващ възможност на страните в него да следват сравнително успешно собствените си интереси. За целта АСЕАН се нуждаеше от политическата подкрепа на Китай. Затова за Пекин не бе трудно да постигне първия си значителен дипломатически успех, установявайки официални отношения с АСЕАН през 1991. Наистина, в началото тези отношения бяха доста колебливи. Големият пробив в тях стана факт по време на азиатската икономическа криза през 1997. Докато САЩ, следвайки собствените си интереси, не демонстрираха особено желание да се намесят и помогнат, Китай моментално откликна на острите проблеми, пред които бяха изправени страните от АСЕАН, обещавайки да не девалвира своята валута (юанът), което допълнително би дестабилизирало целия регион. Така, след ноември 1997, сравнително хладните отношения еволюираха значително, като Китай и АСЕАН се договориха да провеждат ежегодни срещи.

Вероятно това „затопляне” едва ли щеше да продължи дълго след като страните от Югоизточна Азия окончателно преодоляха шока от кризата, но тъкмо тогава те бяха изправени пред ново предизвикателство – терористичните нападения от 11 септември 2001, които тласнаха САЩ в една, както изглежда, безкрайна война с тероризма. Фокусът на американските стратегически интереси се измести към проблемите на вътрешната сигурност, а също към Близкия изток и Централна Азия, което пък остави Югоизточна Азия на по-заден план в списъка на приоритетите на Вашингтон. Именно през 2001 китайците майсторски осъществиха поредния дипломатически пробив в региона, предлагайки сключването на споразумение за свободна търговия с АСЕАН.

И така, беглият преглед на събитията от най-новата история показва, че Китай съумя да постигне сегашното си влияние в Югоизточна Азия не толкова по пътя на „демонстрацията на мускули”, колкото умело възползвайки се от промените в международния и регионален геополитически „пейзаж”, както и от липсата на достатъчно солиден ангажимент на САЩ в региона – именно това тласна АСЕАН в обятията на Пекин, а не някаква следвана от китайците дълбокомислена и дългосрочна стратегия.

Мнозина анализатори, кой знае защо, предпочитат да отбелязват само китайските усилия за проникване в Югоизточна Азия, без да обръщат достатъчно внимание на ответните действия на АСЕАН в същата посока, както и на тяхната „стратегическа среда”. Да вземем за пример затоплянето на отношенията между Китай и Индонезия. Двете страни се обявиха взаимно за стратегически партньори, което в значителна степен е свързано с намерението на мюсюлманска Индонезия да използва Китай за да балансира силния американски натиск страната да предприеме радикални мерки срещу местните ислямски екстремисти. Желанието на индонезийските власти да укрепят връзките с Пекин във военната сфера, закупувайки големи количества китайски оръжия, може да се тълкува като по-скоро тактическа, отколкото стратегическа преориентация, целяща да накара САЩ да отменят оръжейното си ембарго срещу Индонезия.

Мянма (Бирма) и Камбоджа също поддържат близки отношения с Китай. В случая с Мянма, САЩ предпочитат да не се ангажират с управляващата там военна хунта, ограничавайки максимално търговията и инвестициите си. Американските търговски санкции и ембаргото срещу Мянма продължават да действат. Китай пък е водещият чуждестранен инвеститор и търговски партньор на Камбоджа. Ако САЩ променят политиката си и тези две страни се превърнат в техен приоритет, китайците вероятно ще имат сериозни проблеми, опитвайки се да запазят доминиращите си позиции в тях.

Макар че в Югоизточна Азия т.нар. „китайска заплаха” все още не се дискутира открито, Вашингтон разчита, че недоверието към Китай си остава дълбоко вкоренено сред повечето страни от региона, като то може да нарастне, ако „експанзията” на Пекин придобие прекалено сериозни мащаби. Всъщност, истината е, че страните от АСЕАН не демонстрират особен стремеж към обвързване с Китай. Те действително искат да поддържат стабилни отношения с Пекин, но гледат да ги балансират с развитието на тесни връзки със САЩ и други големи сили извън региона. По правило, азиатските държави не изпитват особено доверие една към друга, а САЩ се възприема от значителна част от тях като заслужаващата най-голямо доверие велика сила. Те се нуждаят от Америка и като балансьор, и като своеобразна застраховка в развитието на отношенията им с Китай. АСЕАН се опасява, че без наличието на тесни връзки със САЩ, Китай би могъл да превърне асоциацията в свой сателит. В този смисъл стабилните, макар и балансирани, отношения със Съединените щати се разглеждат не само като гаранция за сигурност, но и като стимул за Китай да предложи по-сериозна икономическа оферта на страните от региона. Ако не настъпи някаква радикална промяна в международния стратегически пейзаж, или пък внезапно и тотално дезангажиране на САЩ от проблемите на Югоизточна Азия (което би могло да доведе до рязко нарастване на китайското влияние в региона), можем да очакваме, че всеки опит на Пекин за задълбочаване на връзките с АСЕАН ще бъде съпътствани от конкретни стъпки на АСЕАН към укрепване на отношенията най-вече със САЩ, но и с други големи геополитически играчи извън региона, включително и с Русия, за да бъде запазен стратегическият силов баланс.

Въпреки ангажиментите си в други региони, САЩ се опитват да съхранят и дори да утвърдят позицията си в Югоизточна Азия. Макар че, както показва и най-новата история на региона, успехът тук зависи не толкова от „мускулите” (т.е. от силата), колкото от „мозъка”, т.е. от умението бързо и максимално ефективно да се използват промените в стратегическата среда. Не толкова от ресурсите, с които разполага конкретната страна, а от желанието и да ги използва. В това отношение Вашингтон не страда от липса на ресурси, а по-скоро няма желание да ги използва за да укрепи влиянието си в региона. Или поне засега изглежда така.

Колко мащабна може да се окаже китайската „експанзия” в Югоизточна Азия? Засега в региона е налице един активен баланс и всяка сила, които се опита да доминира, рискува да провокира обединяването на останалите външни сили, които заедно с АСЕАН, ще се стремят на всяка цена да възстановят нарушеното от нея статукво. Малко вероятно е следващите успехи на Китай в Югоизточна Азия да се дължат толкова на нарастналата му мощ, колкото на непрекъснато променящата се регионална и международна стратегическа среда, която може неочаквано да придаде мощен тласък на китайското проникване в региона. В този смисъл продължаващото пренебрежение, демонстрирано от САЩ по отношение на Югоизточна Азия, както и недооценката на промените на стратегическата среда в региона, могат да струват скъпо на американците.

* Авторът е старши специалист по международни отношения в Института за изследвания на Югоизточна Азия в Сингапур

{rt}

Развитието на ситуацията във Вашингтон в края на 2006 и началото на 2007 – победата на демократите на междинните избори за Конгрес, оставката на Доналд Ръмсфелд, докладът на комисията Бейкър-Хамилтън за Ирак, несъстоялото се утвърждаване на Джон Болтън за постоянен представител на САЩ в Ирак, както и лансираната от президента Буш нова стратегия в Ирак – пряко влияе върху трансформацията на външната политика на сегашната републиканска администрация. При това вече не става дума за структурни промени в тази политика – Буш изглежда е на път окончателно да се откаже от идеята си за мащабното налагане на демокрацията в т.нар. Голям Близък изток, потвърдена при поемането на втория му президентски мандат през 2005, и през последните две години от него ще концентрира всички военни и политически сили за постигането на прелом в Ирак. Тези промени са нов етап от еволюцията на американската външна политика, започнала след последните президентски избори от 2004. Главна особеност на последните трансформации е, че неоконсерваторите, които бяха основната опора на външната политика от началото на първия мандат на Буш, все повече биват изтласквани от прякото влияние върху вземането на ключовите външнополитически решения. Във Вашингтон набира сила все по-очевидна тенденция към т.нар. „външнополитически реализъм”.

Неоконсерватори и „реалисти”

Неоконсерваторите все повече губят в глобален план: след като разпиля значителния си политически и морален авторитет, администрацията на Буш се концентрира върху решаването на проблемите, свързани с гарантирането на поне известна сигурност в Ирак, а не върху реализацията на глобалните геополитическите проекти на неоконсерваторите. Последните обаче все още са в състояние да постигат частични победи: така президентът Буш отхвърли препоръките на комисията Бейкър-Хамилтън, предизвикали откровено негативната реакция на неоконсервативния лагер.

Сегашното отстъпление на неоконсерваторите е втората вълна на спад във влиянието им. Първата беше непосредствено след ноемврийските президентски избори в САЩ през 2004, когато постовете си напуснаха емблематични фигури като Дейвид Фрам, Ричард Пърл, Пол Уолфовиц, Дъглас Фейт и Луис Либи. Всъщност, измежду известните неоконсерватори, само Елиът Абрамс продължава да работи в Съвета за национална сигурност. Друг известен член на неоконсервативния лагер – Залмай Халилзад (бивш посланик в Ирак) пък бе назначен за постоянен представител на САЩ в ООН. Причините за ерозията на ролята на неоконсервативния лагер във Вашингтон са очевидни: драматичното развитие на ситуацията в Ирак, както и увеличаващите се заплахи за американските интереси в Близкия изток, като цяло. Противниците на неоконсерваторите, както сред републиканците, така и сред демократите, смятат, че те са пряко отговорни са така създалата се ситуация. Според тях, неоконсервативната политическа философия се е провалила, при това не в кабинетните дискусии, а на практика – с пълния крах на проекта за демократизацията на Големия Близък изток.

Външната политика не бе сред основните приоритети по време на първата президентска кампания на Джордж Буш през 2000. Тогава ударението се поставяше върху „традиционните” ценности на американските консерватори: връщането на морала в политиката, съкращаване на федералните разходи и намаляване на данъците. След 11 септември обаче, в приоритет се превърна външната политика. Неоконсервативните идеи, представящи убедително обяснение на събитията и посочващи преките причини за тях, се оказаха особено подходящи за случая. Проблемът с ислямския екстремизъм в Близкия изток, неговото обяснение и отстраняването на причините за появата му, се превърнаха в главна мисия на американската администрация. Публикуваната през 2002 доктрина за национална сигурност (т.нар. Доктрина Буш) се превърна в официална квинтесенция на неоконсервативната външнополитическа философия. Неин фундамент беше постулатът за наличието на пряка връзка между демокрацията и сигурността, както и оправдаването на налагането на демокрацията със сила за да бъде гарантирана сигурността на САЩ. Противниците на неоконсерваторите определят като главен резултат от провеждането на тази политика фактическият колапс на американския международен авторитет и загубата на моралното право за осъществяване на силови действия, които изглеждаха оправдани непосредствено след терористичните нападения от 11 септември.

Последните неуспехи в Ирак и поражението на републиканците на частичните избори през ноември 2006, отново разпалиха споровете за фундаменталните идеи на неоконсервативната политическа философия. Сред най-скандалните епизоди в тях бе публикуваната в списание “ Vanity Fair ”, непосредствено преди частичните избори, статия на британския анализатор Дейвид Роуз „ Neo Culpa ” . Тя провокира дискусия за степента на отговорността на неоконсерваторите за драматичната ситуация в Ирак и породи определени съмнения относно лоялността им към президента Буш. Друг важен момент в дебатите за неоконсерватизма стана докладът на комисията Бейкър-Хамилтън, подложен на жестока критика от самите неоконсерватори и породил поредния спор за реализма в американската външна политика. Тук ще добавя и, че още през 2005 известният неоконсервативен анализатор Чарлз Краутхамър лансира собствена, реформирана версия на неоконсервативната външна политика – идеята за демократичния реализъм, която внесе съществен принос в течащата полемика за фундаменталните постановки на неоконсерватизма. Анализът на основните идеологически компоненти на така очертаните дискусии е необходим за обективната оценка на последиците от неоконсервативната външна политика на администрацията на Буш.

Първият вариант на статията на Дейвид Роуз, който последователно подкрепяше войната в Ирак, се появи през ноември 2006, превръщайки се в своеобразна «бомба» преди изборите за Конгрес. По-късно, през януари 2007, беше публикувана пълната и версия. В нея се споменават и се цитират различни тези за ситуацията в Ирак и отговорността на администрацията на Буш за нея, на повечето водещи фигури в неоконсервативния лагер: Ричард Пърл, Дейвид Фрам, Кенет Айдълман, Джеймс Улси, Елиът Коен, Дъглас Файт, Франк Гафни, Майкъл Ледин. При това водещите неоконсерватори лично се разграничават от политиката на сегашната администрация и на Буш, обвинявайки я в некомпетентност и неспособност да реализира най-важните си външнополитически решения. Скептицизмът по отношение на развитието на ситуацията в Ирак и неспособността на администрацията оперативно да приема «правилните» решения, касаещи текущите събития, са в основата на тези техни претенции.

При това, водещите американски неоконсерватори не се отричат от фундаменталните постановки на собствената си политическа философия, чиито непосредствен израз стана и интервенцията в Ирак, а прехвърлят цялата вина върху «некадърните» и изпълнители. Така, в статията бяха назовани конкретните виновници за последните неуспехи и провали: президентът Джордж Буш, вицепрезидентът Ричард Чейни, бившият военен министър Доналд Ръмсфелд, бившият главнокомандващ в Ирак (и бивмш шеф на CENT С OM – т.е. на Централното командване на САЩ) генерал Томи Франкс, бившият директор на ЦРУ Джон Тенет и бившият ръководител на временната окупационна администрация в Ирак Пол Бремър.

Впоследствие, всички, споменати в статията неоконсерватори опровергаха твърденията на Роуз на сайта на « National Review ”. Дейвид Фрам дори на два пъти публикува обширни отговори на собствения си сайт. Като във всички опровержения се отбелязваше, че подобни коментари не бива да се публикуват в навечерието на изборите за Конгрес, както и, че „ Vanity Fair ” съзнателно е преиначило смисъла на много от изказванията, изваждайки ги от контекста за да помогне на демократите да спечелят изборите.

Всъщност, основните постановки на неоконсерваторите, публикувани от “ Vanity Fair ”, могат да се сведат до следното. Текущата ситуация в Ирак прави все по-вероятно спешното изтегляне на американските войски, което би могло да доведе до катастрофални последици както за целия близкоизточен регион, така и за позициите на САЩ в света. В своята ретроспекция на ситуацията, Ричард Пърл дори твърди, че Вашингтон не е трябвало да започва операцията в Ирак, а да търси други средства за осъществяването на общо взето правилната стратегия за сваляне на Саддам. Тоест, самата идея за смяната на иракския режим продължава да се смята от неоконсерваторите за съвсем резонна.

На свой ред, Кенет Айдълман се изказва много скептично за перспективите на неоконсервативната политическа философия. Той подчертава, че неоконсервативната политика е изцяло правилна в чисто морален и идеологически аспект, но е нереализуема на практика и поради това се оказва безполезна за решаването на проблемите в Близкия изток. Така излиза, че аргументите на Буш, формулирани от неоконсерваторите, са верни, но не могат да се реализират на практика. Тоест, цялата външна политика на сегашната администрация изхожда от съвършено правилни и добри подбуди, но се оказва неподходяща по чисто практически съображения. Оценката на последиците от иракската политика, дадена от Айдълман, звучи твърде сурово: според него, неоконсерватизмът е политическа философия, която е мъртва поне за едно цяло поколение. След Ирак тя просто вече не се котира. Настъпва епоха на реализма и, което е още по-лошо, на изолационизма.

Критиките срещу Буш

Така неоконсерваторите се отказват да поемат отговорността за сегашната ситуация в Ирак, но не се отричат от фундаменталните си идеологически постановки. Според Дейвид Фрам, причина за всички неуспехи в Ирак е управленската криза в Белия дом, съществувала още преди свалянето на Саддам. Франк Гафни също посочва наличието на постоянно разцепление в администрацията на Буш, а пък Айдълман подчертава общата и управленска некомпетентност.

Разочарованието от дейността и личността на президента е сред най-важните общи неща във всички коментари. Възможно, това следва да се тълкува и като търсене на нови политически фигури, споделящи неоконсервативните идеи и способни да ги отстоят на президентските избори през 2008. Във всеки случай, в коментарите на водещите неоконсерватори, президентът Буш изглежда като «вече употребен материал».

Най-съдържателният отговор на публикуваната във “ Vanity Fair ” статия на Роуз дава бившият автор на речите на президента Дейвид Фрам. Той я определя като един от „най-нечестните материали” в миналогодишната избирателна кампания. Според него, повечето цитирани в нея мнения не казват нищо ново. В тях войната в Ирак продължава да се оценява като съвършено правилна, а победата – като жизнено необходима. Въпреки това, той потвърждава, че Съветът за национална сигурност наистина не работи както трябва, както и, че са нарушени механизмите, позволяващи на администрацията да реализира на практика идеите н указанията на президента. Фрам стига до заключението, че войната в Ирак е била война за налагането на западните ценности в Близкия изток. Изтеглянето от тази страна ще означава само задълбочаване на културните различия между западния свят и този на исляма, а единствените победители в спора ще станат политическите философи от типа на Семюел Хънтингтън, който още през 90-те години на миналия век предсказа сблъсъка между цивилизациите.

Като цяло, аргументите, използвани от неоконсерваторите в своя защита, не са нови. Със сигурност може да се твърди, че всъщност става дума за добре познатите стари аргументи макар и в нова интерпретация. Изглежда тактиката на неоконсераваторите е да отстояват последователно своята позиция, дори ако тя очевидно не работи в настоящия момент.

В сферата на външната политика, неоконсерваторите определено са идеалисти и революционери. Корените на тяхната идеология могат да се открият в епохата на студената война, когато принципната позиция беше необходимо условие за оцеляване, и то не само в чисто теоретичните спорове. Според тяхната доктрина, Америка, оставайки си последователно обвързана със своите демократични ценности, има моралното право да подкрепя справедливата кауза навсякъде по света, включително и със сила. Силата е оправдана само там, където тя е морална. Моралната сила е сила, въплъщаваща в себе си свободата, идеал за която са англо-саксонските общества. Аморалната сила, олицетворявана от различните тиранични режими, стремящи се към придобиването на оръжия за масово поразяване, пък е най-голямата опасност. В такъв случай, външната политика на САЩ следва да цели не просто гарантирането на американския просперитет и сигурност, но и да носи демокрация във всички региони на света, което безусловно е от полза за цялото човечество. Така, неоконсервативната визия за света, в който противоборството и конфликтите са неизбежни по морални и културни причини, се оказва определяща, при това става дума за конфликт на ценности и идеали, които не могат да съществуват мирно помежду си. Оттук и стремежът на неоконсерваторите да определят противниците си като „екзистенциални”, т.е. като застрашаващи самата същност на свободното общество.

Днес неоконсерватизмът е може би единствената политическа философия, поставила си за цел да се освободи от моралния релативизъм и практиката на двойните стандарти, доминиращи в съвременната политика. Отказът от идеята за интервенция в Ирак би означавал отказ от самата философия на неоконсерватизма. Затова всички неоконсерватори говорят за неправилната интерпретация на техните идеи и лошото управление, към което те самите нямат пряко отношение.

Неоконсерваторите придават фундаментално значение не на икономическия модел, а на вътрешния характер на режима. Така, според тях, основен генератор на политическия екстремизъм са диктатурите и авторитарните режими, пораждащи недоволството и негодуванието на гражданите. Последните стават лесно възприемчиви към различни идеологии, оправдаващи тероризма и масовите убийства за постигането на целите си. Привържениците на подобни идеологии пък се стремят да се сдобият с най-ефективното оръжие в съвременния свят, за да могат да шантажират успешно САЩ и съюзниците им. Следователно, Америка трябва да се намеси в политическите процеси в съответните страни и да съдейства за разпространяването на демокрацията там, в името на собствената си национална сигурност.

По този начин демократизацията се превръща в цел и средство на американската външна политика. Като неин легитимен инструмент се лансира „освобождението на потиснатите”, а не запазването на статуквото, моралната и културна експанзия, а не отбраната и изчакването. При това се приема, че международните институции не са в състояние да помогнат за налагането на справедливост и сигурност, защото се основават на идеята за равенството на всички държави, независимо дали са демократични или тиранични. Именно в последната предпоставка се крият корените на релативизма и аморалността в политиката. Твърдението, че всички режими следва да се ползват с еднакво уважение, прави моралния авторитет невъзможен.

Но, обявявайки война на тиранията, едва ли можеш да разчиташ на подкрепа от тираните, които доминират в днешния Близък изток. Когато президентът Буш декларира необходимостта от разпространяването на демокрацията в ислямския свят, той пое задължението да отговаря за политиката, която мнозина в региона възприеха като пряка заплаха за собствените си интереси. Тази политика цели разрушаването на целия формирал се в ислямския свят модел и едва ли ще се сдобие с много политически съюзници, дори и в бъдеще. Освен това, самата политика, в значителна степен, беше непоследователна, по-точно непоследователна се оказа нейната реализация. За да постигнат демократизирането на Големия Близък изток, американците заложиха на сътрудничеството с онези, които изначално не бяха демократични (Саудитите, Пакистан и т.н.). Неоконсерваторите подчертават непоследователността в реализирането на своите идеи като една от основните причини за днешните неуспехи на американската администрация. В резултат от провеждането на подобна политика, САЩ рискуват да останат без нито един съюзник, ако продължат и занапред да жертват принципите си за постигането на едни или други краткосрочни цели. Но и тук възниква въпросът за тяхната осъществимост и практическата им реализация: как например може да се постигне стабилизацията на Афганистан и Ирак, без да се разчита на подкрепата на Пакистан и Саудитска Арабия?

Въпросът за реализма е пряко свързан с така очертаните проблеми за практическата реализация на американската външнополитическа стратегия. В доклада на комисията Бейкър-Хамилтън бе посочена необходимостта от сътрудничество със Сирия и Иран за стабилизирането на ситуацията в Ирак. Именно в това се изразява и основното внушение на „реалистите”. В епохата на студената война реализмът във външната политика означаваше, че американските национални интереси изискват „сдържането” на комунистическите режими и предотвратяването на износа на комунизъм. Тази стратегия не включваше намесата във вътрешните работи на суверенните държави. Подобна намеса се смяташе за допустима само там, където съществуваше непосредствена заплаха от налагането на комунистически, просъветски режими. От гледната точка на геополитика-реалист, всяка държава е равна с останалите в съперничеството си с тях. Дали нейният режим е либерален или тираничен, не е от ключово значение за гарантиране на националната сигурност. Привържениците на съвременната версия на външнополитическия реализъм смятат за безсмислен целия проект за трансформация на Големия Близък изток. Според самите неоконсерватори, основният порок на „реалистите” е, че те на практика допускат евентуално американско поражение в Близкия изток и необходимостта САЩ да се примирят с него.

Демократичният глобализъм и демократичният реализъм

В отговор на очерталото се разминаване между неоконсервативната политическа философия и реалността, Чарлз Краутхамър предложи ревизия на основополагащите догмати на неоконсерватизма, която обаче само стеснява сферата на приложението му, без да променя неговата същност.

Според Краутхамър, доктрината Буш предполага, че САЩ са длъжни на само да атакуват врага – т.е. ислямския екстремизъм, но и да се опитат да променят условията, които го пораждат. А това означава промяна на вътрешната структура на арабските режими, както и на културата на арабския/ислямския свят – единственият регион, който не бе засегнат сериозно от модернизацията и демократизацията на следвоенната епоха. Тази постановка продължава да се приема за безспорна и днес, при планирането на американската външна политика. А причината, че изграждането на демокрацията в Ирак не се получава, не е в това, че арабите не са готови да приемат демократичните принципи, както обикновено твърдят американските либерали, а че страната в продължение на повече от 30 години е била управлявана от един терористичен режим. Тоест, според Краутхамър, именно управлението на Саддам Хюсеин е основната причина за сегашните неуспехи. Той определя позицията на повечето съвременни неоконсерватори като „демократичен глобализъм”, според който демокрацията е основното средство за гарантирането на глобална сигурност. Привържениците на тази доктрина конкретизират и самото понятие „демокрация” – според тях, то не се изчерпва само със свободните избори, а включва и контрол и ограничаване дейността на правителството, защитата на малцинствата и на индивидуалните права, власт на закона и „отваряне” на икономиката. Тоест, в случая, разпространението на демокрацията придобива не само морално, но и геополитическо значение. Основният проблем на демократичния глобализъм е в неговата излишна амбициозност, доказателство за което са многобройните неуспехи и провали на администрацията на Буш. Самият Краутхамър причислява към привържениците на демократичния глобализъм президента Джордж Буш и британнския премиер Тони Блеър, а към неговите интелектуални „бащи” – Уйлям Кристъл и Робър Кейган.

Алтернатива на демократичния глобализъм е демократичният реализъм, според чиито привърженици военната експанзия е оправдана само там, където защитата на свободата е от критично значение за успеха в по-важната война срещу екзистенциалния враг. С други думи, експанзията е допустима и оправдана само в регионите, където интересите на САЩ са пряко застрашени от радикалния ислямизъм. И демократичният реализъм, и демократичният глобализъм са демократични, защото подкрепят разпространяването на демокрацията, като цел и средство на американската геополитика. Първият обаче е „реализъм”, защото отхвърля универсализма и идеализма на демократичния глобализъм и винаги изисква наличието на конкретна геополитическа необходимост, като предварително условие за осъществяването на военна интервенция. Тоест, американската военна намеса следва винаги да е стратегически обоснована. Фундаменталната аксиома на демократичния реализъм е в това, че САЩ ще продължават и занапред да подкрепят демокрацията в целия свят, но ще използват сила само там, където това е стратегически необходимо, т.е. в районите, където се води войната с основния (екзистенциалния) противник, представляващ глобална заплаха за свободата. Екзистенциалният враг, олицетворяван днес от ислямския екстремизъм, застрашава фундаменталните ценности на западната цивилизация. Войната с него е битка за оцеляване, т.е. за правото на съществуване. Съвместното съществуване с този враг се оказва напълно невъзможно. Така например, изхождайки от позициите на демократичния реализъм, Краутхамър се обявява против експанзията срещу Северна Корея, но подкрепя напълно експанзията в Близкия изток. В същото време, той демонстрира очевиден песимизъм по отношение на бъдещото развитие на събитията в близкоизточния регион. Предимството на САЩ след 11 септември беше в това, че в новия еднополюсен свят те бяха единствената свръхдържава, способна да решава проблемите си без да се съобразява с международната общност. Сега тази възможност изглежда изчерпана, а американският авторитет е, до голяма степен, пропилян. Краутхамър посочва възможността от обединяване на всички противници на САЩ. Иран, опитващ да се сдобие с ядрено оръжие, може да се превърне в център на регионален алианс, заедно с „Хизбула”, Сирия, „Хамас” и радикалните шиити в Ирак, и да разчита на подкрепа за своите антиамерикански амбиции от Русия и Китай. Това е и структурата на противниците, с които на САЩ предстои съвсем скоро да се сблъскат. Според Краутхамър, единственият отговор на подобна заплаха е последователното продължаване на политиката, целяща промяната на културата и политическата система на целия регион, без значение колко бавен и труден може да се окаже този процес.

Полемиката за същността и геополитиката на американския неоконсерватизъм продължава. Като една от основните поуки, която изглежда ясна още днес, е, че идеолозите на тази доктрина така и не съумяха да разграничат позицията си от традиционния „интервенционизъм”, а сегашната външна политика на САЩ – от политиката и логиката на „окупационната държава”. Целта на неоконсерваторите се ограничи до формулирането на определени политически идеи, без да ги е грижа за практическата им реализация. Американският неоконсерватизъм така и не можа да се трансформира в истинска политическа философия, заинтересована от условията и възможностите за своята реализация. Постановките му са достатъчно прости и разбираеми, но практическото им осъществяване си остава проблем. Освен това, разпространяването на демокрацията изглежда прекалено дългосрочна стратегия, изискваща мобилизацията на значителни морални и икономически ресурси, за което по-голямата част от американското общество идва ли е готова.

* Българско геополитическо дружество

{rt}