Външнополитическите мотиви на днешна Русия са съвършено различни от онези, от които тя се ръководеше в недалечното съветско минало, както и през по-далечната царска епоха. Ако Руската империя се e вълнувала най-вече от геополитическия баланс на силите в Евразия, а Съветският съюз се опитваше да реализира един глобален идеологически проект, подкрепяйки го с огромната си военно мощ, нова Русия се интересува предимно от собствените си дела. Последният термин има съвсем определен смисъл – става дума за “бизнес”. Постимперска Русия, за разлика от съветската, е сред най-слабо идеологизираните държави в света. За нея идеите нямат кой знае какво значение, в основата на всичко са чисто прагматичните съображения. Затова няма нищо чудно, че в основата на мирогледа на руския елит са поставени финансовите интереси. Дори необходимостта от военна мощ вече не изглежда чак толкова привлекателна цел, както беше в миналото. Москва се вълнува много повече от колебанията в цените на енергоносителите, отколкото от броя на ядрените си бойни глави.

За нея геополитиката е важна не толкова като методологичен ориентир, а най-вече като фактор, влияещ върху икономическата ситуация. В основата на повечето сериозни политически решения на Москва са икономическите и корпоративни интереси, защото хората, които управляват страната, са в известна степен и нейни собственици.

Съумели да оцелеят в суровите вътрешнополитически и икономически битки, новите руски лидери се чувстват като риба във вода в условията на жестока конкуренция на световната сцена, като се опитват да използват същия подход и в международната политика. Това обяснява, защо те смятат за нормално да си партнират едновременно с американския президент Джордж Буш и с иранския му колега Махмуд Амадинеджад. В същото време обаче, всеки партньор може, буквално във всеки момент, да се превърне в противник, включително и смятаният за руски “сателит” белоруски президент Александър Лукашенко – в края на краищата бизнесът си е бизнес.

Всичко това обаче не означава, че руските лидери не са наясно за различията между геополитическите играчи, с които си имат работа. Руският икономически елит просперира най-вече благодарение на деловите връзки с Европа и САЩ и неслучайно неговите представители се стремят към ускорена “персонална интеграция” със Запада. Макар че някои опитват по-късия, но и доста по-рискован, път към успеха през Китай, Иран или Венецуела, повечето все пак предпочитат да държат част от активите си на Запад, а не в Азия

От гледната точка на Москва, отношенията между Русия и Запада имат конкурентен, но не и антагонистичен характер. Русия не се стреми към световна хегемония, нито пък лидерите и мечтаят за възраждането на Съветския съюз. Те възнамеряват да върнат на Русия статута на глобална велика държава, организирана на принципа на супер-корпорацията. И са убедени, че единственият път към успеха е твърдата защита на собствените интереси и постигането им на всяка цена. На практика, за първи път в историята си, Русия се превръща в homo economicus и в един от най-важните играчи в толкова чувствителна сфера, като енергетиката. Естествено, това тревожи мнозина в Европа и Америка.

Подобно безспокойство се усеща и в политическата и стратегическа сфери. Макар че Западът, по правило, не признава Русия за равна на себе си в морално отношение (това там се определя като “разрив на ценностите”), самите руснаци също вече не смятат САЩ и Европа за нравствени авторитети. Москва е готова да сътрудничи със западните партньори, на основата на общите интереси, или, ако това е необходимо, да не се съгласява и да се конкурира с тях. Фундаменталният въпрос в отношенията между Русия и Запада в началото на ХХІ век е този за условията на сътрудничеството.

Поглед от Москва

Иронията на ситуацията е, че през първата половина на ХХ век, Съветският съюз беше свръхидеологизирана държава, докато за Запада, като цяло, бяха характерни практичността и прагматизмът. Днес изглежда че руснаците са се превърнали в прагматични “капиталистически акули”, а пък Западът се опитва да им чете лекции за значението на нравствените ценности. От гледната точка на Русия, никъде по света няма пълна свобода, съвършена демокрация, или власт, която да не лъже избирателите си. Според Москва, всички държави са еднакви, в смисъл, че страдат от едни и същи недостатъци. Просто едните са по-могъщи от другите и именно това, всъщност, има значение.

Възползвайки се от значителния ръст на цените на основните енергоносители, руските лидери за първи път от поне двайсет години насам “се изправиха в цял ръст”. Сегашната им самоувереност може да се сравни само с началото на 70-те години на миналия век, когато СССР постигна стратегически ядрен паритет със САЩ, а американците претърпяха тежко поражение във Виетнам.

Русия, която някога беше принудена да моли за заеми, вече е изплатила всичките си дългове. Тя вече не е “бедния роднина” на Запада: страната най-сетне възстанови напълно своя суверенитет, решително утвърждава своята независимост и скоро окончателно ще застане редом с най-могъщите сили в света. Днес за всяка отстъпка, която искат от нея, Москва изисква точно определена цена.

В самата Русия властта и собствеността са тясно свързани и нейните лидери, независимо от деловите си интереси, никога не подценяват политическото влияние, което гарантира контрола върху стратегическите активи или доминацията на пазара. Те са убедени, че икономическата зависимост води и до политическа, както и, че така могат да се гарантират привилегировани позиции. Те също така са наясно (също както и западните им партньори/конкуренти), че петролно-газовият бизнес има и чисто политически характеристики. Неслучайно, западните петролни компании дълги десетилетия бяха най-големите политически играчи в страните от т.нар. Трети свят, в които действаха. От петролното ембарго, наложено през 1973, решенията на Организацията на страните-износителки на петрол (ОПЕК) се определят от политически съображения. В същото време, петролопроводът Баку-Джейхан беше американски политически проект за налагане на алтернативен маршрут за транзит на енергоносители, заобикалящ територията на Русия. Транзитни държави, като Украйна и Беларус пък използват геополитическото си положение за да получат отстъпки от Русия, като страна-износител. Затова руснаците не смятат за необходимо да размишляват особено за положението си на основни доставчици на петрол и природен газ на западните пазари. Те го смятат за едно от малкото си конкурентни предимства. Разбира се, фактът, че са се превърнали в енергийна свръхсила ги изпълва с гордост.

По ирония на съдбата, въпреки географската си отдалаченост, днешна Русия, по своя мироглед и основни характеристики, стои по-близа до САЩ, отколкото до ЕС. САЩ напълно отговарят на понятието „национална държава”, а постимперска Русия върви по същия път. В нея религията играе по-важна роля, отколкото в повечето страни от ЕС, макар че, разбира се, доста се отличава от ролята на религията в американското общество. Също както и САЩ, Русия е склонна да решава международните спорове със сила и, без съмнение, е запазила някои елементи на великодържавното мислене, което може да се забележи и в сегашната и енергийна политика. Финансовата мощ играе ключова роля, докато влиянието на социалдемократическите идеи е слабо. Психологията на руснаците придобива все по-индивидуалистичен характер. Имайки предвид всичко това, може да се твърди, че Русия върви по пътя на модернизацията и „уестърнизацията”, макар че не е задължително този път да съвпада с европейския.

Това означава, че в бъдеще руската външна политика, най-вероятно, ще придобие глобален обхват и напорист характер и ще се определя от националните интереси на страната, както ги тълкува управляващият елит. Разбира се, този курс ще бъде формулиран в съответствие с „общочовешките” нравствени ценности и международното право. Действията на Русия няма да бъдат обвързани с политиката на САЩ и ЕС, а ще се определят от необходимостта да бъде реализирана уникалната (както смятат повечето руснаци) способност на руската цивилизация да разбира и съжителства с другите култури, което и позволява, при нужда, да играе ролята на посредник между тях. Русия ще се стреми към укрепване на връзките си с най-големите държави от Азия, а също с Латинска Америка и, както досега, да поддържа добри и мирни отношения с мюсюлманския свят.

Русия и Европа – равноправни отношения и взаимни отстъпки

На старата мечта на „прозападното течение” в руския елит за обединяване с Европа днес е сложен край. Идеята на последния съветски лидер Горбачов за „общия европейски дом”, както и по-късната геополитическа концепция за „разширена Европа” се оценяват като теоретически несъстоятелни. Предишните интеграционни идеи, някои от които предвиждаха членството на Русия в ЕС, са изтеглени на заден план. Днес най-важен е суверенитетът: действията на САЩ се разглеждат като пример за подражание, а статутът на Китай предизвиква възхищение и завист. Съвременна Русия се нуждае от Европа без разграничителни линии: като в основата на тази теза стоят чисто прагматични, делови съображения и идеята за равноправното партньорство между двете.

Русия не се стреми към хегемония в Европа, но на тактическо ниво без колебания се възползва от слабите страни на ЕС. Използвайки вътрешните разногласия в рамките на Евросъюза, Москва предпочита да гради отношенията си със страните-членки поотделно, а не да преговаря с Европа, като цяло. Тя ще продължи да извлича предимствата от двустранните си оношения с Германия, Франция и другите ключови държави от ЕС, като например Италия, Испания, Гърция и Португалия. Като тези отношения се градят, на първо място, на базата на взаимната икономическа изгода и поради това се характеризират с относителна стабилност. Разбира се, те подлежат на периодични корекции, пример за което е „пренастройката” на руско-германските отношения след идването на власт на Ангела Меркел, но със сигурност не са застрашени от резкми промени към по-лошо. На основата на тези плодотворни контакти, Кремъл ще се старае да неутрализира влиянието на „новобранците” в ЕС, сред които има страни, които се отнасят традиционно скептично към Русия – като например Полша и балтийските държави.

Приемайки за свършен факт преминаването на Централна Европа, включително и Балканите, в сферата на политическо влияние на ЕС, Русия купува икономически активи в тези страни, както и в балтийските републики. В случая действията и не се диктуват от носталгични съображения, а от съвсем прагматичния стремеж да се възползва от очертаващите се възможности и все още слабата конкуренция във въпросните региони. В същото време руснаците се стремят да запазят доминиращите си икономически позиции в постсъветската „близка чужбина”. Според тях, границите на ОНД трябва да станат крайния предел на разширяване на НАТО и ЕС. Рязкото повишавана на цените на природния газ от „Газпром” в края на 2005, чиято кулминация стана временното прекратяване на доставките за Украйна в първите дни на 2006, се оказа последния пирон в ковчега на СССР. Година по-късно, по дъщия начин, временно беше прекъснато снабдяването с газ на Беларус. Така Москва недвусмислено показа на съседните държави, че времето на привилегиите и субсидиите си отива, пък дори и за политически лоялни страни като Армения или Беларус. В случая геоикономиката играе не по-малка роля от геополитиката. Макар че постсъветските държави вече се смятат от Москва за „чужбина”, тя продължава да разглежда тяхното икономическо пространство за зона, където Русия разполага с определени сравнителни предимства спрямо конкурентите от трети страни.

Особено значение за руската икономическа експанзия има мрежата от тръбопроводи. Както отбеляза президентът Путин по време на срещата с лидерите на ЕС в Лахти, през октомври 2006, Европа получава от Русия 44% от необходимия и природен газ, а руският износ за ЕС е 67% от целия обем на изнасяните енергоносители. Разбира се, Европейският съюз ще се стреми да намали зависимостта си от руския газ, но проектите за играждането на тръбопроводи, заобикалящи територията на Русия, могат да породят сериозни сблъсъци. Истинската причина за сегашното напрежение между Москва и Тбилиси е прозападната политическа ориентация на грузинското правителство, което освен всички друго поощрява западните компании да изграждат на територията на страната тръбопроводи за транзит на каспийски газ в Европа, заобикаляйки руската територия. Русия и Западът вече се сблъскаха в Туркменистан, в борба за контрол върху гигантските газови ресурси на тази страна.

Заради енергийната взаимозависимост, в средносрочна и дългосрочна перспектива, отношенията между Русия и ЕС ще останат стабилни. През 2010 ще бъде въведен в експлоатация Северноевропейския газопровод по дъното на Балтийско море, който още по тясно ще свърже Русия и Германия. За разработването на гигантското Щокмановско газово находище в Баренцово море са необходими високи технологии и опит, което означава, че то ще изисква международно сътрудничество в още по-големи мащаби (въпреки декларация та на “ Газпром”, че ще го разработва сама). Значителна част от добивания там природен газ, също ще бъде изнасян за Европа. Руските ръководители се стремят да задълбочат отношенията с европейските си партньори, включително по линия на обмен на активи. Тоест, те са готови да разрешат на европейските корпорации да придобият част от руските активи в сферата на добивната индустрия, но срещу това разчитат да получат дял в разпределителните и пласметни компании в държавите от ЕС. Според тях подобни условия са справедливи и са готови да се пазарят за тях.

В същото време руските компании ще продължат да придобиват печеливши активи и в други отрасли, както и да пласират собствените си акции на европейските борси, предлагайки ги на западните купувачи. В някои сектори, например в авиационната индустрия, руските производители могат да сключват споразумения за сътрудничество с европейски фирми, сдобивайки се по този начин с изгодни активи. Те се насочват, в частност, към френско-германската авиационно-космическа компания EADS , с която руските фирми си сътрудничат още от 2004. През 2006 една руска банка купи 5% от акциите на EADS , след което тогавашният руски министър на отбраната и вицепремиер Сергей Лавров, отговарящ за военната и другите високотехнологични индустриални отрасли, определи EADS за потенциален стратегически партньор в производството на граждански самолети. Жестоката конкуренция на западните пазари определено дразни руснаците, но не ги отблъсква, а отделни неуспехи, като например провала на сливането на „Северстал” и европейския металургичен концерн Arcelor , не са в състояние да ги обезсърчат.

Що се отнася да личните контакти между руснаците и европейците, те постепенно ще се разширяват, обхващайки все по-широки социални слоеве, както и отделни индивиди.

Въвеждането от ЕС на безвизов режим за обикновените руснаци, може би ще стане факт в едно по-далечно бъдеще, но притежателите на дипломатически паспорти (т.е. представителите на руския елит) вече разполагат с такъв достъп. И тъй като Европа привлича руснаците и е разположена в непосредствена близост до границите на страната, между ЕС и Русия ще се осъществи и постепенно „социално сближаване”.

Разбира се, процесът едва ли ще развие лесно и гладко. В краткосрочна перспектива, например, може да се очаква едно по-предпазливо отношение на европейските медии и общественост към Русия. Смяната на властта в Кремъл през 2008, или, което също не бива напълно да се изключва, удължаването на мандата на президента Путин, могат да бъдат съпроводени от събития, които да влошат имиджа на страната.

Позицията на част от новите членки на ЕС и, особено, на Полша и балтийските държави, също може да въздейства негативно върху политиката на ЕС спрямо Русия. Някои неотдавнашни събития, непосредствено свързани с разширяването на ЕС и задълбочаването на интеграцията в рамките на съюза, не внушават особен оптимизъм в това отношение. Така Полша, която има спор с Русия за износа на месо, успя да блокира началото на преговорите между ЕС и Москва (които трябваше да стартират през 2006) за нов договор, който да замени Споразумението за партньорство и сътрудничество. Освен това Полша, както и балтийските държави, се отнасят негативно към проекта за Северноевропейския газопровод и призовават за формулирането на единна политика на ЕС в сферата на енергийната сигурност, за да не се допусна руска хегемония на петролния и газов пазари. Влошаването на руско-грузинските отношения, както и неяснотите за външнополитическата ориентация на Украйна, също усложняват нещата. За да бъдат избегнати „подводните рифове” в отношенията между Русия и Брюксел, и двете страни ще трябва да прояват сериозни дипломатически умения.

Русия и САЩ: минимизиране на вредата

Между САЩ и Русия не съществува подобна икономическа взаимозависимост, както между Русия и Европа. И тъй като взаимодействието им се определя най-вече от геополитически въпроси, американско-руските отношения се изграждат върху твърде несигурна основа. Кримъл сякаш вече е стигнал до извода, че в обозримо бъдеще Вашингтон не се очертава като полезен дипломатически партньор. Руското ръководство смята, че цялото внимание на САЩ е съсредоточено в Ирак, както и, че американците не са особено заинтересовани от развитието на сътрудничество с Москва. Там, където на Русия се налага да си има работа със САЩ, тя ги смята по-скоро за пречка. На свой ред, самите Съединени щати гледат на Русия почти по същия начин. В американските медии, информацията за Русия е сравнително малко и е предимно негативна.

Русия и САЩ преследват съвършено различни външнополитически цели. В дневния ред на Вашингтон, на първо място стоят въпросите за Ирак, ислямизма, тероризма и разпространяването на оръжия за масово поразяване. За Русия обаче, от първостепенно значение е ситуацията в постсъветската „близка чужбина”. По принцип, тези програми имат взаимнодопълващ се характер и биха могли да станат осново за плодотворно сътрудничество, но идеологическият акцент, който поставя администрацията на Буш, върху необходимостта от „разпространяване на демокрацията”, както и твърдата линия на Кремъл във вътрешнополитическата сфера и подозренията му относно истинските цели на американската политика на „демократизация”, пречи за установяването на сериозно и дългосрочно сътрудничество.

Единствената позитивна цел, която днес преследва Русия в отношенията си със САЩ, е приемането и в Световната търговска организация (СТО), като най-вероятно този процес ще приключи успешно през 2007. Москва е наясно, че ако въпросът продължи да бъде „висящ”, това може да породи още повече проблеми. След като Грузия оттегли подписа си от двустранния протокол с Русия за влизане в СТО, в знак на протест против руските икономически санкции, Москва би искала да влезе в организацията преди Украйна, за да не може Киев да използва членството си и да шантажира руската страна в преговорите за доставките на природен газ.

Постигането на споразумение със Съединените щати обаче, се оказа изключително трудно. Дори подписването на двустранния протокол през ноември 2006 беше само пролог към решаването на нъпроса с прословутата Поправка Джексън-Ваник. Както е известно, този законодателен акт, приет от американсия Конгрес през 1974 и касаещ тогавашния Съветски съюз, отдавна е загубила актуалността си, но продължава да блаоира нормализацията на търговските отношения между Русия и САЩ.

Интересите на Вашингтон и Москва влизат в остро противоречие по въпроса за американското влияние в постсъветското пространство. Русия е категорично против влизането на Украйна, Грузия и Азербайджан в НАТО. След като Узбекистан взе решение да ликвидира американската военна база в страната, Русия се опитва да развие успеха си, като напълно изтласка САЩ от Централна Азия. През август 2006, когато проруски настроеният Виктор Янукович оглави правителството на Украйна, в Москва въздъхнаха с облекчение, защото разчитаха, че той ще може да балансира влиянието на прозападния президент-либерал Виктор Юшченко. В същото време, руснаците биха искали вместо сегашната администрация на Грузия, начело с президента Михаил Саакашвили, на власт в страната да бъдат политици, готови в по-голяма степен да отчитат и руските интереси. За повечето руски лидери, Саакашвили е също толкова одиозна фигура, каквато за америнците е президентът на Венецуала Уго Чавес например. Впрочем, Кремъл не е в състояние да предприеме нещо реално за промяна на ситуацията в Грузия.

Като постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, Русия играе важна роля за решаването на няколко въпроса, на които САЩ придават голямо значение. Без сътрудничеството с Москва не е възможно решаването на иранския ядрен проблем. Не по-малко е необходимо то и за решаването на севернокорейския въпрос, макар че тук нещата зависят повече от Китай. Във всеки случай, необходимо предварително условие Пхенян да приеме насериозно шестстранните преговори, е наличието на съгласувана позиция на останалите петима участници, а това означава – и на Русия. Що се отнася да т.нар. Голям Близък изток, при положение, че американската политика по отношение на Ирак, Ливан, Афганистан и палестинско-израелското урегулиране, се намира в задънена улица, Москва би могла да бъде изключително полезен партньор на Вашингтон. Тя запазва присъствието си в Централна Азия и поддържа контакти с афганистанския „Северен алианс”, който в продължение на дълги години се противопоставяше на ислямисткото Движение Талибан и през 2001 обедини усилията си с тези на САЩ за свалянето на талибанския режим. Москва поддържа и традиционно близки отношения със Сирия и вече почти половин век е основния доставчик на оръжие за Дамаск. Руснаците разполагат с ценни контакти с палестинците, както и с различните групировки в Ливан. В същото време те активно развиват отношенията си с Израел, където рускоезичните граждани са около 20% от цялото население на страната. Въпреки различията в начина, по който Кремъл и Белият дом възприемат войната с тероризма, фундаменталните интереси на двете страни налагат те да си сътрудничат в борбата с ислямския екстремизъм.

По всички приоритетни за Вашингтон въпроси, Русия би могла да предприеме определени стъпки, но срещу това тя със сигурност ще поиска и ответни отстъпки. По същество, Кремъл иска Америка да прекрати да „играе” срещу него в пространството на руската „близка чужбина”. Но дори ако САЩ се съгласят на някакви отстъпки в това отношение, гъвкавостта на Москва не е безкрайна. Руските лидери няма да одобрят никакво решение на Съвета за сигурност за Иран, ако то предвижда прилагането на сила. Според руснаците, дори превръщането на Иран в ядрена държава е по-добър вариант, отколкото превантивната война срещу него. Те смятат, че подобна война може, в най-добрия случай, да забави реализацията на ядрената програма на Техеран, но цената за това ще бъде възникването на мащабна регионална криза, политическа радикализация на мюсюлманския свят и конфронтация между него и Запада. Отчитайки развоя на събитията в Ирак и Афганистан, Москва се отнася скептично към способността на американците да закрепят вече завоюваните си позиции, както и към ефективността на действията им. Тя подозира, че САЩ ще се опитат да разоръжат Иран, но ще претърпят неуспех, след което ще изтеглят войските си от страната, като оставят хаоса, който ще се възцари в региона, в наследство на неговите съседи, сред които е и Русия. Както отбеляза външният министър Сергей Лавров, Русия не възнамерява да повтаря грешката, допусната през 1914, когато се забърква ва една „чужда” война (Първата световна) и в резултат от това губи всичко.

Имайки предвид, че руско-американските отношения са лишени от сериозна икономическа основа, в чисто политически план те могат сериозна да се влошат и вероятно тъкмо това ще се случи. Като кризата може да настъпи в резултат от някоя провокация, или просто необмислена стъпка в Грузия или Украйна, ако междуособиците между основните политически сили в последната се подновят. Евентуално възобновяване на военните действия в Абхазия или Южна Осетия автоматично ще въвлече в конфликта и Русия, което пък ще доведе до военен сблъсък между Москва и Тбилиси, като в такъв случай Грузия вероятно ще поиска подкрепа от САЩ и Европа. Евентуално сериозно политическо рацепления в Украйна пък би поставило под въпрос териториалната цялост на страната. В Русия се засилва скептицизмът по отношение към Америка, а пък обществеността в САЩ възприема Русия все по-негативно. Още по-голямо напреженение може да внесе реториката на кандидатите по време на президентските избори, които и в двете страни, ще се проведат през 2008. Така, в хода на предизборната кампания в САЩ, може отново да бъде повдигнат въпроса за руското членство в Г-8, докато в кампанията, която ще се проведе в Русия е възможно Съединените щати да бъдат представени като страна, пречеща на руското възраждане и развитие. Ако пък в Америка подложат на съмнение легитимността на новия руски президент, това ще нанесе наистина много голяма вреда на двустранните отношения.

Разбира се, руският бизнес е силно заинтересован от появата си на американския пазар и купуването на американски активи. Евентуални бъдещи споразумения в сферата на енергетиката (включително ядрената), могат да осигурят на руско-американските отношения здрава осново и стабилност. „Газпром”, „Росатом”, „Русал”, Лукойл” и „Роснефт” са заинтересовани да завоюват (и разширят) позиции на американския пазар, но се сблъскват със сериозни трудности. Руснаците обикновено са твърде нетърпеливи, а понякога не са съвсем наясно с механизмите на американската делова и политическа среда, затова допускат грешки и търпят неуспехи. Така, приетото от „Газпром” през 2006 решение за доставката на природен газ от Щокманоскато находище в Европа по тръбопроводи, вместо да го транзитира във втечнен вид за Северна Америка, донякъде беше предизвикано от разочарованието на Русия от невъзможността да придобие достатъчно газоразпределителни активи по източното крайбрежие на САЩ.

Бъдещето на отношенията между Русия и Запада

В обозримо бъдеще отношенията между Русия и Запада, най-вероятно, ще се развиват с известни проблеми, заради разделящият ги „ценностен разрив” от порядъка на няколко десетилетия. Днешният ден на Русия е онзиденшния на Европа. Тя напомня едновременно и Германия от 20-те години на миналия век с нейното динамично икономическо развитие и острото чувство на обида заради отношението на другите държави към нея, и Франция от края на 40-те, опитваща се да излекува раните от близкото минало, и Италия от 60-те, в която властта и парите са слети в едно. Днешна Русия е страна на реалния капитализъм.

Всяка прогноза за отношенията на Русия с другите страни зависи от това, какво ще е нейното собствено бъдеще. Тоест, от това, дали ще може да осъществи истинска модернизация, или отново ще претърпи неуспех, което може да има фатални последици. Дали частната собственост и глобализацията – силите, което бяха пуснати на свобода преди двайсет години, по времето на «перестройката» ще могат да удържат Русия на верния път? Ще може ли да се възползва от следващите двайсетина години на стабилност за да построи успешно своят капитализъм? Първият опит през 1917, в края на първото десетилее на реформите беше прекъснат от болшевишката революция. Каква страна ще бъде Русия ще стане ясно едва към средата на ХХІ век.

С течение на времето, след като в рамките на руския капитализъм окончателно се наложи върховенството на закона, конституционализма, а в крайна сметка, и някаква специфична форма на демокрация, основаваща се на гражданската отговорност, разривът между Русия и Запада ще се стесни, но този процес ще течен изключително бавно. Освен, че днес Москва дава приоритет на икономическата експанзия пред вътрешната интеграция, тя все още не разполага с истинска дългосрочна стратегия. Все още доминират тактическите съображения, а планирането в средносрочна перспектива е в съвсем начален стадий, все още не са формулиране точно националните интереси на страната. В условията на сегашния бюрократичен капитализъм, по същество, бе приватизирана и самата държава и превръщането и отново в единна структура, ще изисква време.

Макар че Русия преживява период на преход, тази страна е прекалено важна за да бъде игнорирана, пренебрегвана или възприемана стереотипно. Ако Западът оцени неадекватно действията на Русия и реагира несъразмерно или просто погрешно, той не просто ще изпусне благоприятните възможности, а и много рискува. Русия може да стане участник в иницииран от САЩ план за създаването на нов международен ред, но може и да се ориентира към изолационизма и антиамериканизма. За Запада би било целесъобразно да изгражда отношенията си с Русия, следвайки нейните собствени мерки, т.е. като се стреми към постигането на приемлив баланс, основан на взаимните отстъпки, а не ръководейки се от някакви отвлечени нормативни принципи, като наличието или липсата на демократични реформи например. Идиологията е много лош водач в руското политическо пространство. Публичните нравоучения по адрес на Русия само демонстрират пълната неспособност на американските и европейските политици да влияят върху ситуацита в страната и дават повод на самите руснаци да ги представят като празна реторика, предназначена единствено за западната аудитория.

В дългосрочна перспектива, новите реалности и еволюцията на интересите, могат да стимулират Русия да коригира своя път на развитие. Ако някога бъдещите руски лидери решат да се ориентират към икономическа и политическа интеграция с някакво образувание, по-голямо от самата Русия, това може да е само Европейският съюз. Затова Брюксел трябва да изгражда отношенията си с Москва в дългосрочна перспектива. За ЕС Русия е непосредствен съсед и пределна граница на неговото разширяване. Само Русия, а не Африка или Близкия изток може да осигури на Европа необходимата и стратегическа дълбочина. Русия, която е европейска страна в културен, географски и исторически план, може да изведе ЕС до бреговете на Тихия океан, да укрепи глобалното мислене на европейците, да осигури на Съюза редица ключови суровинни ресурси и да увеличи материалната му мощ. Което неимоверно би повишило конкурентоспособността на Европа по отношение на останалите големи геополитически играчи. В крайна сметка, нещата могат да стигнат до изграждането на единна европейска енергийна система или до присъединяването на руските компании към европейския авиационно-космически консорциум, в качеството им на големи миноратарни акционери. Руснаците биха могли да пътуват без визи в Париж или Берлин. Появилото се в резултат от подобно развитие цяло, със сигурност ще бъде много по-могъщо, от простата сума на двете му съставляващи. Разбира се с една уговорка – проблемът е, че ЕС едва ли би сметнал една слаба и недееспособна руска държава за подходящ кандидат за членство, а пък една богата и успешна Русия може и да не открие достатъчно причини за интеграцията си в Съюза.

Що се отнася до американско-руските отношения, потенциалът им може да се реализира, ако САЩ се ориентират към сътрудничество с останалите големи играчи, включително Русия, за да укрепят международната система, която днес оглавяват. За онези, които са способни да виждат надалеч, позитивното руско-американско партньорство все още изглежда възможно, макар че конкретните му контури още дълго време ще остават неясни.

Разбира се, западните държави се нуждаят от диверсифициране на своите източници на енергоносители, но те трябва реално да оценяват наличните възможности в това отношение. Превръщането на енергетиката в зона на силова политика, каквато е например идеята за създаването на «енергийна НАТО» не може да се смята за разумна стратегия. Същото се отнася и за опитите да се издигат бариери пред «нахлуването» на руския капитал в другите икономически сектори, което е неразумно, както от икономическа, така и от политическа гледна точка. Русия няма как на «изкупи» Европа и САЩ, но пък може да се превърне в отговорен участник в общата икономическа система, позволявайки на западните компании (като неизбежна ответна отстъпка) да купуват собствените и активи.

Основната надежда за позитивно развитие на отношенията между Русия и Запада е свързана с укрепване на деловите връзки. Което, по същество, означава разширяване на икономическото присъствие на САЩ и Европа в Русия и на руското икономическо присъствие в САЩ и Европа. В резултат от това ще се създаде по-здрава основа и за развитието на политическите отношения, особено на руско-американските, ще стане възможно по-доброто разбиране на целите на всяка от страните и сближаването на интересите им. Може да се очаква, че с еволюцията на руския капитализъм и интеграцията на страната, която днес е на прага на присъединяването си към СТО, в глобалната система на икономическите, политически и социални връзки, стандартите, от които се ръководи Русия ще се сближат с тези на Америка и Западна Европа.

* Авторът е заместник директор на Московския център Карнеги

{rt}

Едва ли е пресилено твърдението, че на България тепърва ще се налага да прокарва проходи в „минното поле” на етническата, националната и европейската идентичност на своите граждани. Призраците на противопоставянето, разбунени около правото на българите с двойно гражданство, живеещи в Турция, да гласуват за евродепутати, са само първия предвестник на тези проблеми. Периодично у нас припламват немалко конфликти, провокирани от неясната територия на националната, религиозната или етническата принадлежност, които общественото внимание засега пропуска като маловажни. Това обаче може да изиграе лоша шега за социалната и политическа стабилност в страната, защото тези проблеми нямат навика да се разрешават от самосебе си. Още по-малко пък, когато държавата и обществото се правят, че не ги забелязват.

Най-напред, защото в тях тлее напрежение, което никой не може да каже, кога ще провокира нещо повече от инцидентни спорове. След като за страна като Франция, с достатъчно натрупан опит в това отношение, проблемът за носенето на мюсюлманските забрадки в училище се оказа детонатор на сериозен социален конфликт, нямаме никакво основание да приемем, че у нас нещата са безобидни. Всъщност и в България има същия проблем. Комисията за защита от дискриминация, оглавявана от Кемал Еюп, вече неведнъж се изправя пред казуса, как да квалифицира забраната за носене на забрадки в някои училища в родопския край. Засега това изглежда екзотично на фона на много по-острите проблеми с ниските доходи, липсата на качествено здравеопазване и нормална инфраструктура. Но никой не може да каже докога.

На второ място, проблемите със самоидентификацията на определени групи български граждани крият рискове и поради ред исторически фактори и комплекси. Съвсем наскоро например, у нас беше реанимиран спора за това, трябва ли да съществува паметникът край село Трънак, Бургаско. Както е известно, той бе издигнат от ДПС след 10 ноември 1989, в памет на разстреляните за серия бомбени атентати през 1984-85 трима български турци. Най-кървавият от тези атентати беше взривът във вагона за майки с деца край гара Бухово, който, както и да бъде разглеждан, трудно би преминал в друга графа, освен тази на терористичните актове. Но дали подобни акции могат да бъдат годно средство за постигане на политически цели? И какво представляват хората, които са готови на него?

Подобен проблем всъщност възникна и при разследване на взрива на гарата в Мадрид от 11 март 2004. Изправените пред съда извършители и помагачи се оказаха испански граждани, чиито действия трудно могат да се обяснят със сериозен национален или религиозен конфликт. Същото се повтори и с атентаторите в Лондонското метро от 7 юли 2005. Те също бяха второ поколение имигранти, които по всички правила на съвременните политически, психологически и конституционно-правни теории, би трябвало да са интегрирани в новата си социална среда. По какви механизми те се самоидентифицират като различни от своите съседи и съграждани? И кое поражда мотивацията им да прибягнат до масови убийства на невинни хора?

Мрежовото общество

Това са въпроси, които очевидно нямат лесен отговор. Но за да се ориентираме в тях, се налага да тръгнем малко от по-далеч. Тук няма как да не вземем предвид ред изменения, които слагат все по-силен отпечатък върху едни от най-важните сфери на живота ни през последните две-три десетилетия. Най-кратко можем да определим тези изменения с понятието мрежово общество .

Ето какво пише Мануел Кастелс в началото на втората глава от известното си съчинение „Възходът на мрежовото общество”:

„През последната четвърт на двадесети век в световен мащаб възникна нов тип икономика, която аз наричам информационна, глобална и мрежова с цел да разкрия нейните основни отличителни характеристики, както и да подчертая взаимното им преплитане. Тя е информационна , защото производителността и конкурентноспособността на нейните единици или стопански субекти (било то фирми, региони или държави) зависят в основна степен от способността им да генерират, обработват и прилагат ефективно базираната на познанието информация. Икономиката е глобална , защото ключовите дейности на производството, потреблението и стокооброта, както и техните компоненти (капитал, труд, суровини и материали, управление, информация, технология, пазари), са организирани в глобален мащаб. Тя е мрежова , защото при новите исторически условия генерирането на производителността и осъществяването на конкуренцията става посредством и в една глобална мрежа на взаимодействие между бизнес-мрежите. Тази нова икономика възниква през последната четвърт на ХХ век, защото революцията на информационните технологии осигурява необходимата материална база за нейното изграждане”. (М. Кастелс, 2004; 82)

Но по-интересното, от гледна точка на темата на настоящия текст, се съдържа малко по-надолу в съчинението на М. Кастелс: „Преобразувайки процесите на обработка на информация, новите информационни технологии оказват въздействие върху всички сфери на човешката дейност и правят възможно установяването на неограничен брой връзки между различните сфери, както и между елементите и субектите на всяка дейност. Възниква една мрежова и дълбоко взаимозависима икономика, която с все по-голям успех прилага постигнатия напредък в областта на технологията, познанието и управлението за целите на самата технология, познание и управление.” (М. Кастелс, 2004; 83)

Бих добавил и, че в този мрежов свят личността също е подложена на ред въздействия, чиято дълбочина и последици не могат да се предвидят. Едно от тези въздействия, което е едновременно с това и проблем на националната сигурност в условията на мрежовото общество, е този за персонална идентичност. Без да навлизаме в детайлите на разграниченията между различните видове идентичности (които впрочем имат доста дълга и богата история) можем най-общо да определим идентичността, в този й аспект, като съвпадение или отъждествяване на една личност със самата себе си в отношението й към ключовите за нейното дефиниране условия в два или повече различни моменти от съществуването й. Според интернет-енциклопедията „Уикипедия”, този подход на анализа ни отвежда към обособяване на мрежа от характеристики, които би трябвало да са необходимото и достатъчно условие, за да заключим, че дадена личност запазва своята тъждественост във времето. ( http://en.wikipedia.org/wiki/Personal_identity; visited F ebruary , 13, 2007) Според Станфордската енциклопедия по философия пък, идентичността отвежда към въпроса, кое е онова, правещо ни един и същи в различни моменти от времето. Кое е необходимото и достатъчно условие да твърдим, че сме все същата личност, която сме били в миналото, или която ще бъдем в бъдещето? ( http://plato.stanford.edu/entries/identity-personal / visited F ebruary, 13-th, 2007 )

Във втория том, посветен на мрежовото общество, който е преведен на български под заглавието „Силата на идентичността”, Мануел Кастелс отбелязва, че идентичността е източника на значение и опит за хората. „Под идентичност - пише Кастелс - така, както се отнася до социалните актьори, разбирам процес на конструиране на значение на базата на някакъв културен атрибут или сроден набор от културни атрибути, който (които) получава(т) приоритет над другите източници на значение. За даден индивид, или за колективния актьор е възможно да съществуват множество идентичности. Въпреки това подобен плурализъм е източник на стрес и противоречие, както в репрезентацията на Аза, така и в социалната дейност” (М. Кастелс, 2006; 19) Без да се впускам в детайлно представяне на гледната точка на автора, ще отбележа, че той прави разграничение между идентичност и социална роля. Идентичността е по-фундаменталното понятие, което е своеобразна личностна интериоризация на системата от условия, в които съществува личността. Това е процес, чрез който личността изгражда, конструира системата от значения и принадлежности чрез процес на индивидуализация. Според Кастелс, макар че идентичностите могат да възникнат и от доминиращите институции, те стават такива, само когато (и ако) актьорите ги приемат съзнателно и доброволно, изграждайки значението им около това приемане. (М. Кастелс, 2006; 19) Тъкмо този твърде личен, бих казал интимен, процес на самоидентификация е подложен на сериозен натиск в условията на мрежовото общество. Причината е, че познатите пространствено локализирани общности на традиционните или дори на индустриалните общества, все повече се изместват от други фактори и влияния. Разбира се, общностите, формирани около пространствената близост, не губят напълно своето значение, но то е подложено на сериозно модифициране.

Тук се крие един от големите рискове за мрежовото общество. За съжаление, формирането на определена личностна тъждественост във времето не е линейна функция на новите възможности за комуникация. Тоест, наличието на лесни и евтини връзки чрез глобалната мрежа Интернет, не означава, че е налице необходимото и достатъчно условие да се формира и поддържа една или друга идентичност. Затова съблазнителното на пръв поглед понятие „виртуални общности” (виж и В. Проданов, 1999;122-123), както и производното от него „виртуална идентичност”, трябва да се възприемат с известна предпазливост. Наистина, възможностите за разговори и споделяне на общи идеи, ценности, инициативи чрез електронната мрежа променя механизмите за възникване и съхраняване на определени групи, свързани с едни или други интереси, произход, религиозни и политически възгледи, етнически особености и т. н. Съмнително е обаче, че тя може да реконструира из основи пълната гама от характеристики, които обозначаваме като идентичност. Проблемът е, че при нейното конструиране определена роля играят не само комуникативните елементи, но и социално-битовите, начинът на живот, средата, трудовата дейност и т. н. Не е случайно, че инициаторите и изпълнителите на някои от големите терористични актове в началото на ХХІ век, за които вече споменахме по-горе, не са имигранти с чуждо самосъзнание, нито пък саможиви „блогъри”, предпочитащи да живеят като отшелници пред своя персонален компютър, а са типични граждани на съответните страни. Те водят обичайния за социалния си кръг живот, имат съответното образование, способни са да си намерят работа в една високоефективна икономика, но въпреки това формират идентичност, отличаваща се от тази на съседите или дори на роднини и близките им. Но тяхната идентичност е различна и от тази на виртуалния им социален кръг, защото, както вече споменах, комуникацията и споделянето на общи ценности е само един от нейните елементи. На практика, това прави идентичността в мрежовото обществото много сложно и поради това потенциално застрашаващо утвърдените обществени отношения явление, криещо в себе си значителен деструктивен заряд.

Разбира се, мрежовото общество със своята дифузност и невъзможност да бъде тотално контролирано, дава определени предимства при формирането на такива алтернативни идентичности. Досегашните типове общества не са разполагали с подобни предимства или пък, ако са разполагали, то е било в много по-ограничени рамки. Големият проблем тук е в колизията между онези елементи, които могат да бъдат свободно избирани от личността, и другите, които са обективно зададени, и с които личността трябва да се съобразява.

Така например, „ copy - paste ” културата позволява много по-лесно пренаписване на миналото и реконструиране на един от най-важните елементи от личностната идентичност – нейната памет. Както отбелязва и Джереми Рифкин, възможността с едно натискане на клавиша човешката памет да бъде заместена от таблици, препинателни знаци, бележки под линия и индекси, освобождава човешкия ум от това непрекъснато да си припомня миналото. ( J . Rifkin , 2000: 204) Но това също така прави въпросното минало много по-податливо на корекции и пренаписване. В България вече има внушително число подобни опити – от този за преименуване по най-различен начин на османското робство до пренаписване биографиите на спорни политици и държавници от по-далечното или по-близко минало.

Идентичността в мрежовото общество

Подобни опити могат да имат много последствия. Като (само) едно от тях е по-лесното разпространение и допълнителният тласък, които получава национализмът при съхраняването на колективната идентичност, независимо от това, къде точно живее конкретната личност. ( J . Rifkin , 2000: 20 5).

Разбира се, обратната страна на този процес е, че личността се сдобива с допълнителни средства да запази своето собствено пространство, изолирайки се от онова, което я заобикаля в реалния живот и подменяйки го, в по-голямата му част, с виртуални отношения, присъствия, комуникации и т. н. Именно защото комбинациите от реални и виртуални елементи могат да са изключително многобройни, всяка конструирана в условията на мрежовото общество идентичност притежава широк диапазон от избори. Избори, които имат потенциала да разделят, вместо да обединяват.

Личностната идентичност в мрежовото общество е не само по-сложна, но и по-пластична. Тя може да се моделира от различни условия и в различни посоки, като този процес, по правило, не се поддава на планиране и насочване. Затова едно от последствията на по-големите възможности, с които разполага мрежовото общество да модифицира личностната идентичност, е ерозията в доверието и одобрението на публичните власти. Именно достъпът до различни и неподдаващи се на цензуриране мнения в Интернет, например, генерира много по-радикални настроения и отношение към властта във всичките й форми и нива. Това отбелязва и Ендрю Шапиро в книгата си „ The Control Revolution ”: доверието в правителствата и в местните власти за последните три десетилетия на миналия ХХ век е спаднало драстично. ( D . L . Shapiro , 1999: 21-22). Причината е и в свободния достъп до информация, която в предишните десетилетия е била много по-лесно редактирана и контролирана. Но може би главната „вина” е на свободно разменяните в Интернет файлове, в които верните факти и информация лесно се смесват с неточни, непроверени или дори с напълно измислени истории. В тази среда самоидентификацията има далеч по-малко опорни точки и е много по-податлива на емоции, заблуди и преднамерена манипулация. В своите практически следствия това е заплаха за социалната кохерентност, която може да придобие различни и често пъти недостъпни за целенасочени въздействия форми. Противодействайки й, държавите често пъти се изкушават да преминат толкова важната граница, разделяща правата на личността и обществената сигурност. А това е един много важен риск, на който мрежовото общества все още няма адекватен отговор.

Конкретно за България, проблемите с националната идентичност тепърва ще се изострят. И то поради няколко причини. Едната от тях е демографската. Но не толкова, свързаната с намаляващата раждаемост и застаряващото население. По последните данни на ООН, от средата на март 2007, населението на Стария континент трайно поддържа тенденция към намаляване. Според прогнозите, до средата на века Европа ще бъде на „минус” с 67 млн. души. България не само не прави изключение, но за нея тази тенденция сякаш протича с ускорени темпове, макар, че не това е най-тревожното. Поради пъстрия етнически състав, по данни на Евростат отпреди три години, у нас се наблюдава едно доста тревожно явление – регионализация на етносите. В българските села все по-видимо се установяват компактни ромски общности, които на места вече изместват по численост възрастните хора. Докато българските турци например, предпочитат малките градове. Онова, което прави впечатление е, че често линията на бедността и чувството за социална изолация, започва да съвпада с етническите и регионалните граници. А това е потенциално опасно наслагване на фактори, защото те не само могат да подхранват алтернативна национална идентичност, но и да се прелеят в по-активни политически действия.

Друг, също потенциално опасен, фактор е сложното наслагване на етнически и регионални противоречия на Балканите. На този фон проблемът за независимостта на Косово е само едно от проявленията на тези противоречия. Така, още след като окончателно стана ясно, че България сигурно ще стане член на Европейския съюз, напливът от желаещи да получат българско гражданство жители на съседни страни рязко се увеличи. В много от случаите това са хора, имащи български произход, но принудени да живеят в чужди национални граници след националните военните катастрофи от първата половина на ХХ век. Те, едновременно с новите си документи за гражданство, пренасят и по-особена идентичност, доколкото две, три, а може би и повече поколения техни предци са живели при различни социални, културни и политически условия. Ако към това добавим и доста оживеното географско местоположение на България, става очевидно, че проблемът за това, как да се изгради от различните елементи на мозайката една смислена картина на българската национална идентичност тепърва ще се изостря.

Така, дори и без човек да споделя песимистичните сценарии за изчезването на българския етнос през следващите четири-пет десетилетия, не може да не забележи, че в новата глобализирана и мрежова по същността си политико-икономическа карта, няма как да се мине без стратегия за развитието и укрепването на националната идентичност. И то такава, която не само отчита европейските перспективи, но и се съобразява с регионалните и местните особености.

В противен случай рискът от повтаряне на сепаратистките сценарии на запад от България, макар да изглежда попресилен, може да се окаже твърде вероятен. С всички произтичащи от това сериозни последици.

Литература:

Мануел Кастелс, „Възходът на мрежовото общество”, изд. ЛиК, С., 2004.

Мануел Кастелс, „Силата на идентичността”, изд. ЛиК, С., 2006.

Васил Проданов, „ Глобалните промени и съдбата на България”, изд. Хр. Ботев, С., 1999 .

Jeremi Rifkin, “The Age of Access”, USA , 2000.

Andrew L. Shapiro, “The Control Revolution”, N.Y. 1999.

* Институт по философия при БАН,  Доктор по философия, магистър по право, ст. н. с. ІІ ст. в Институт за философски изследвания - БАН

{rt}

Най-известният търговски маршрут от древността до наши дни, свързващ азиатския и европейския континент, е т.нар. Път на коприната.

Пътят, който има над двайсетвековна история, води началото си от китайския град Сиан, провинция Шанси, преминава през провинциите Гансу, Нанся и Синцзя, през бившите съветски републики от Централна Азия, през Иран, Ирак, Сирия, и накрая стига до източния бряг на Средиземно море, откъдето китайската коприна се продавала на търговците от цяла Европа.

Към днешна дата, Пътят на коприната път има не само търговско, но и изключително важно макроикономическо и политическо значение. Прекосявайки границите на десетки страни, той играе ролята на своеобразен културен мост между отделните нации от двата континента. Спокойно може да се каже, че той е олицетворение на онази връзка между Европа и Азия, която е просъществувала през вековете и е не се влияе за конкретните кратковременни сблъсъци между различните национални интереси.

Днес традиционният път от Източна Азия към Европа е изместен на север, във вътрешността на континента, преминавайки основно през руска територия. Това се наложило поради честите и безпощадни разбойнически нападения извършвани над керваните докато прекосявали суровите азиатски степи, както и в резултат от изграждането на Транссибирската железопътна магистрала в края на ХІХ век.

Политическите и икономическите промени настъпили в края на ХХ и началото на ХХІ век, изразяващи се в разпадането на Съветския съюз, реформирането на страните от Централна и Източна Европа, както и нарастващата глобализация дадоха нов импулс в търговията между Изтока и Запада. Всички това стимулира търсенето на алтернативни пътища, осигуряващи по-бързи, сигурни и евтини възможности за развитието на търговията между двата континента. Всяка държава по трасето има желание да привлече, колкото се може повече товаропотоци през своята територия, тъй като те ще повлияят положително върху нейното икономическо развитие и ще спомогнат за насърчаване на чуждестранните инвестиции в нея. Привличането на товари, обаче, е невъзможно без наличието на съвременна и модерна транспортна инфраструктура. Поради тази причина, тя се превръща в главен приоритет на всяка държава с амбиции и възможности. Разработването и реализирането на големи национални, регионални и трансконтинентални инфраструктурни проекти се превърна в ключова цел на интеграционните транспортни и икономически връзки между отделните страни.

Такъв проект с наднационално значение е изграждащата се в момента високоскоростна железопътна линия в Казахстан. Железопътното трасе ще бъде с дължина 4000 км., като ще тръгва от границата с Китай и ще достига западната граница на бившата съветска република, като оттам ще продължи към Турция или към Русия. По план строителството трябва да бъде завършено през 2010, след което времето за превози на товари (а в последствие и на пътници от Китай до Европа) ще бъде съкратено до само 12 дни. Стойността на проекта е оценена приблизително на 5 млрд. долара, като към него проявяват интерес редица големи чуждестранни инвеститори, още повече, че се предвижда изграждането и експлоатирането на линията да бъде дадено на концесия.

Към момента, по-голямата част от търговията между Китай и Европа, чиито обем възлиза на повече от 150 млрд. евро годишно, се осъществява по море, за което са нужни 40 дни, или по Трассибирската железница, за което са нужни 15 дни. Същевременно, китайското правителство се опитва да премести производствените си мощности в западните провинции, за да намали огромния дисбаланс в доходите между крайморските и вътрешните си райони и да се опита да проникне по-трайно на пазарите в Централна Азия. За реализирането на тези свои цели, Пекин заделя значителни по размер средства за да подобри и разшири собствената си железопътна мрежа до границата с Казахстан.

Амбициозният проект, обаче е изправен пред един сериозен проблем, а именно – маршрутът на запад от Казахстан.

Най-логичното и директно трасе би било това през Южна Русия и Украйна, но засега Москва се въздържа да даде одобрението си, тъй като се страхува, че той ще отнеме от трафика по Транссибирската железница. Друга причина е, че железниците в бившия Съветски съюз са изграждани с по-широко междурелсие. Новата железопътна линия в Казахстан обаче ще се строи със стандартно междурелсие от 1435 мм и ще върви паралелно със старата линия, която е с ширина 1520 мм.

Ако съпротивата от страна на Кремъл продължи, ще се търсят алтернативни трасета на юг от Руската Федерация. По този начин е възможно да станем свидетели на процес, в резултат от който Пътят на коприната, след близо хилядя години, отново ще се премести в старото си русло, възобновявайки утъпканият още от древността маршрут.

Възможните алтернативни трасета, от тук натам са няколко:

- През Туркменистан, Азербайджан, Грузия и Турция. При този избор е възможно включването по трасето на функциониращата фериботна връзка между Красноводск (Туркменистан) и Баку (Азербайджан). Оттам товарите ще продължат през Грузия и Турция (използвайки вече изграждащата се нова жп линия Ахалкалаки-Карс).

- През Азербайджан, Грузия и отново към Турция. За осъществяването на този вариант обаче, е необходимо пускането в действие на нова фериботна линия между пристанищата Актау (Казахстан) и Баку (Азербайджан). Откриването на такава фериботна връзка е обсъждано, но засега тя не е реализирана, поради две основни причини. От една страна, не е много ясен статутът на Каспийско море, а от друга – все още няма изградени железопътни връзки и големи товаропотоци по тази дестинация.

- През Азербайджан, Грузия и Черно море към България и Румъния. При този вариант южната ни съседка ще бъде заобиколена и изключена от маршрута. Тук може да се използва фериботът Варна (България) – Иличовск (Украйна) – Поти (Грузия). Още по-добър и благоприятен би бил варинатът ако бъде открита изцяло нова директна фериботна линия Варна – Поти. Това се налага поради създаваните към момента проблеми от страна на Украйна, които едва ли ще бъдат решени скоро. От своя страна, съществуващите пречки възпрепятстват бързото транспортиране на товарите и водят до сериозни икономически загуби, не само за търговците, но и за транспортните компании.

Както е известно, от май 2006 до май 2007, страната ни е председател на Междуправителствената комисия “ТРАСЕКА”. В заседанията на комисията участват 12 държави, през които преминава трансконтиненталният коридор: Казахстан, Таджикистан, Киргистан, Узбекистан, Азербайджан, Армения, Грузия, Украйна, Молдова, България, Румъния и Турция. Афганистан, също е изразил желание да бъде включен в тази международна организация, като членството му предстои да бъде обсъдено в най-близко бъдеще.

За съжаление, до момента, въпреки председателското си място, не сме направили кой знае колко за подписването на конкретни спогодби, с цел привличане на повече товари към пристанищната и другата ни инфраструктура. През това време, съседните страни и, в частност Румъния и Турция, реализираха редица инициативи, чрез които малко или повече се поставят основите на бъдещите алтернативни транспортни коридори. Трасета, по които ще преминават значителни по обем товаропотоци. Ако българската страна не предприеме бързи и конкретни мерки за да подобри състоянието и експлоатацията на наличната си морска, железопътна и автомобилна инфраструктура, може да се окаже, че ще бъдем заобиколени, ако не изцяло, то частично – т.е. през територията на България ще преминават далеч по-малки количества товари, отколкото през съседните страни. Поради тази причина планираните около 4 млрд. евро за развитие на транспортната мрежа, които ще бъдат отпуснати от ЕС в следващите години, не трябва да бъдат с лека ръка изразходвани, а следва да се насочат там, където ползите за страната и обществото ни ще бъдат най-големи и дълготрайни.

{rt}

Дали Русия е част от Западния свят? Изхабени са тонове мастило и планини от хартия за да се открие отговора на този „проклет въпрос”, който измъчва руските интелектуалци и западните анализатори вече почти двеста години. Темата за Русия и Запада изглежда неизчерпаема. При това всеки от участниците в тази дискусия има собствено мнение за това, дали Русия може (или не може) да се смята за „западна държава”, използвайки като аргументи най-различни критерии – от географски и лингвистични до (гео)политически и институционални.

„Проклетият въпрос” за принадлежността на Русия

Защо този проблем има толкова голямо значение? Без съмнение, несигурността относно „принадлежността” на Русия е част от по-големия спор за различията между „Запада” и „останалите”. От времето на Реформацията, идентификацията на Запада като обединение на онези страни и региони, които се намират под юрисдикцията на Римския папа (в качеството му на „Патриарх на Запада”) бе заменена от концепцията за Запада като „просветена” цивилизация, дефинирана по-скоро от своите общи ценности и опит, а не толкова от някакви географски или правни рамки (1) . В резултат от това, някои от традиционните критерии, с чиято помощ Русия се разграничава от „Запада”, спокойно могат да се използват и за разграничаването на други страни, които иначе се смятат за част от евро-атлантическата общност и семейството на западните нации. Така, позоваването на руската християнска специфика (т.е. на Православието), автоматично изключва от западната общност и страни като Гърция, Румъния или България. Що се отнася до „историческата склонност” към авторитарно управление, това не е особеност само на Русия, но и на страни като Испания или Португалия например. Фактът, че руските земи са останали извън империята на Карл Велики (разглеждана като „ядро” на Запада) също не говори нищо, защото извън нея са били и Скандинавия, и Централна и Източна Европа, да не говорим за Западното полукълбо.

Всъщност, става въпрос за проблем, който понякога дори не касае самата Русия. Последното се отнася например за концепцията за „вкоренения руски ориентализъм”, разпространена сред държавите от Централна и Източна Европа или на Балканите – т.е. все страни, чиято собствена „западна идентичност” изглежда съмнителна. Те се опитват да докажат близостта си със Запада, сравнявайки се и противопоставяйки се на своите източни съседи, като Турция или Русия, най-често, защото се опасяват, че западните държави са готови с лека ръка да ги оставят в „сферата на влияние на големия източен съсед” (2) . Така, през последните няколко години, Украйна, която е източноевропейска славянска страна, чиито жители пишат на кирилица и повечето от тях, поне номинално, принадлежат към Православната църква, се опитва да следва именно такава стратегия, което е особено очевидно след т.нар. „оранжева революция” в края на 2004.

Не по-малко сериозни въпроси възникват и ако разгледаме ситуацията в чисто геополитически план. Дали съдбата на Русия е в евентуалната и интеграция в институциите, които през последния половин век помогнаха за дефинирането на „Западния свят”? Уинстън Чърчил заявява през 1957, че „Русия трябва да бъде част от една наистина обединена Европа (малко прибързана и прекалено оптимистична реакция на започналата в тази страна „десталинизация”). Известна е и тезата на генерал Шарл дьо Гол за „обединена Европа от Атлантика до Урал”. Тоест, налице е схващане, че европейският проект би бил незавършен и непълен без някаква степен на руско участие в него. В пълен противовес обаче, са редица доста по-съвременни коментари, като например този на Романо Проди, в качеството му на президент на Европейската комисия, според който, източната граница на Европа, в общи линии, съвпада с границите на бившия Съветски съюз, а Русия е „асоциирана” с Европа по същия начин, по който и Латинска Америка например – т.е. свързват ги известни културни, икономически и политически връзки, но иначе двете са много различни.

В самата Русия споровете по този въпрос в интелектуалните среди водят до появата през ХІХ век на две политико-философски школи: прозападната и славянофилската. Представителите на първата, най-общо казано, смятат, че Русия е (или трябва да стане) интегрална част от Запада и, че всички различия между нея и останалите западни държави – включително православната версия на християнството, или дефектите в нейната законодателна и политическа система – следва да бъдат коригирани в съответствие със западните модели, така че Русия да бъде в хармония с останалата част от Западния свят. На свой ред, славянофилите подчертавата различията между Русия и Запада като доказателство, че Русия представлява различен културен и обществен модел (същото твърдят впрочем и техните наследници – евразийците, през ХХ век) (4) . След 1840 този сблъсък между славянофилите и привържениците на прозападната ориентация става очевиден на всички нива в държавата и обществото, като всяко от двете ясно очертани течения води яростна битка с противниците си за правото да определя политиката на държавата.

Не може да се отрече, че и двете школи оказват сериозно влияние върху общественото мнение и политическия курс на Русия. Така, според един от ранните представители на прозападното течение – Пьотр Чаадаев, Русия има лошия късмет да не преживее свое Възраждане и Реформация, в резултат от което бива принудена да търси собствен път към модерността, различен от онзи, по който вече е минала Западна Европа. Неговото виждане е, че Русия следва да възприме безрезервно западноевропейските модели – подход, чието влияние можем да открием дори в програмата на т.нар. „млади руски реформатори” от началото на 90-те години на миналия ХХ век. На свой ред, Николай Данилевский - представител на втората вълна славянофили, твърди в книгата си „Русия и Европа” (1869), че ценностите и институциите на западноевропейската цивилизация (която той самият определя като „романо-германска”) не са универсални. Според него, Русия не е част от „западната”, а от славяно-византийската цивилизация, различаваща се от Запада и, че задача на руската външна политика е да консолидира наново това цивилизационно пространство, освобождавайки онези части от него, които се намират под управлението на Хабсбургската (западна) или Османската (ислямска) династии. Тази визия също има своите последователи и днес, призоваващи в частност за формирането на евразийски политически и икономически съюз, различен от ЕС.

Много често анализаторите, опитващи се да обяснят събитията в днешна Русия, възкресявайки за целта старото противоречие между прозападното и славянофилското течение, попадат в капана на собствената си схема. От една страна, въпросът, който привържениците и на двете школи смятат за основен – как може да бъде модернизирана Русия – беше решен по време на 70-годишното съветско управление. В книгата си „Съветският век” (2004) Моше Левин го показва съвсем ясно, посочвайки, че: „Съветският съюз не беше просто временна и нежелана пауза между пред-революционното минало и пост-съветското бъдеще, а непреодолима сила, мачкаща всичко по пътя си. Нищо не остава незасегнато от нея – от политическата култура до икономическата инфраструктура, езика, религията и социалните навици. Затова много бъркат онези, които смятат, че последиците от съветския период могат да бъдат минимизирани или преодолени, както и че Русия, просто ей така може да тръгне по един съвършено нов и различен път на развитие” (5) .

Така например, съветската политика на индустриализация и урбанизация „ражда един съвършено нов мироглед за съществуването..., отдалечен на светлинни години от селския ритъм на традиционна Русия” (6) – т.е. от средата, в която се развиват както прозападното, така и славянофилското течение. Истината е, че визията на славянофилите, както и на техните „наследници” – евразийците, за Русия като специфична цивилизация, в значителна степен се основава на един начин на живот, който вече не съществува и няма как да бъде възроден – особено при положение, че в руските села продължава да тече мощен процес на обезлюдяване, а мнозинството руснаци са интегрална част от онова, което определяме като „глобална консумативна култура”. Постсъветска Русия получи в наследство една модернизация, която макар да беше вдъхновена (в чисто материален аспект) от индустриалните общества на развития Запад, бе осъществена по начин, който няма почти нищо общо със западния.

Друг проблем е, че с тази парадигма толкова се е злоупотребявало, че тя все повече губи смисъла си. Така, в нейните рамки умереният социалист Александър Керенски, оглавил през 1917 т.нар. Временно правителство на Русия, се описва като „прозападно настроен”, докато болшевишкият лидер Владимир Ленин, който го сваля през октомври, попада в категорията на ”славянофилите”, въпреки че според самия Керенски бруталността на Ленин се дължи (в значителна степен) на дългите години емиграция на Запад, т.е. на престоя му извън Русия. За задълбочаването на проблема, помагат и редица западни анализатори, които описват различните фракции в съветското ръководство през 70-те и 80-те години на миналия век, използвайки за целта клишето за традиционното противопоставяне между „прозападно ориентираните” и „славянофилите”. Имайки предвид обаче, че класическите теоретици на славянофилството поставят акцента върху значението на религията, свободата на словото и гражданското общество, трудно могат да се смятат за техни наследници хора, обявяващи се за войнстващи атеисти и привърженици на „диктатурата на пролетариата”. В последните години на Съветската империя Михаил Горбачов се представяше за „прозападно настроен” а съперникът му Борис Елцин – за славянофил, който обаче по-късно се трансформира в „прозападен реформатор”, противопоставящ се на „нео-славянофилския алианс между комунисти и националисти”.

През 2000 някои западни анализатори квалифицираха току-що поелият властта в Русия Владимир Путин като „прозападен реформатор”, други пък го определяха като „неосталинист и реакционер-славянофил”. Все по-често терминът „прозападно настроен” започна да се използва като синоним на „либерален реформатор”, а „славянофил” – на „националист” и „противник на Америка” (в геополитически смисъл), а не като обозначаване на привърженици на коренно различни визии за същността и посоката на развитие на Русия. Когато през февруари 2006 участвах в Руско-американския диалог в Москва, един от руските ми събеседници разви тезата за „евразийската перспектива” на външната политика на Русия (т.е. за необходимостта от близки икономически, политически и военни отношения между Москва, Пекин и Делхи, за да бъде „балансирана” глобалната доминация на САЩ). В същото време този човек водеше типичен „западен” начин на живот и в културен план изглеждаше неотличим от гражданите на континентална Европа. Всъщност, много малко от привържениците на „евразийската”, т.е. на източната, ориентация на руската външна политика смятат, че културата и политическите институции на Русия следва да бъдат трансформирани по „азиатски образец”. В същото време, фигура като Григорий Явлински, който често бива представян за „доайен” на прозападно настроените руски либерали, е фанатичен привърженик на т.нар. „староверци”, които предишните поколения прозападно настроени руски интелектуалци са смятали за една от пречките пред пълната интеграция на Русия в западната общност.

Европейска но не западна

Продължаващото използване на изтърканата парадигма „славянофили” срещу „привърженици на западната ориентация” засенчва факта, че днес сред самите руснаци (а, както изглежда, и сред повечето европейци) е налице определен консенсус по отношение позиционирането на Русия спрямо Запада, обществения и държавен модел, който е най-подходящ за тази страна, както и за отношенията между нея и Европа. Така, анализирайки както политическите позиции на елита, така и данните от социологическите проучвания, Александър Лукин от Института Брукинг във Вашингтон стига до извода, че „повечето руснаци вярват, че страната им е близка в културно отношение до западния свят, но все още не е достатъчно близо до него в икономически и психологически план” (7) . Тази ситуация самият аз определям като „условна” или „ограничена” принадлежност към западната общност.

Условната принадлежност изхожда от предпоставката, че Русия (т.е. нейното „ядро”) е част от Европа в културно отношение и нейният генезис се осъществява в рамките на европейската цивилизация, но по ред географски и исторически причини тя представлява специфичен елемент на европейския свят, защото на нейна територия Европа се среща и се „смесва” със света на Средния Изток и Азия. В резултат от това, руските политически и икономически институции се развиват по-различно от тези в „чисто” западните държави. Тоест, налице е особен „руски път” на развитие, който не съвпада напълно със западноевропейския и северноамериканския. Лукин определя това схващане като „политически балансирано”, в чиято основа е убеждението, че „макар Русия да е част от Запада, тя има различни интереси и потребности, свързани със спецификата на нейната история, размери и географско положение, но въпреки това страната продължава да принадлежи към Запада в редица отношения”. При срещата на нашата група с руския президент Путин през 2004, той изрази сходна позиция по време на дискусията относно неговата програма за Русия. В редица други случаи той също е заявявал публично, че „Русия е част от европейската култура, но не и от европейските институции” (8) . В чисто практически план, както отбелязва Дмитрий Тренин, това означава, че: „Ако оставим настрана традиционните баналности за географията, историята и културата, днес Европейска Русия означава една по-модерна Русия, съпоставима с ЕС, като отношенията между Брюксел и Москва могат постепенно да придобият и институционален характер, което обаче изключва пълната интеграция на Русия в Европейския съюз. Тоест, става дума за интеграция с (а не във) ЕС” (9) .

Тезата за „условната принадлежност” включва и хипотезата за наличието на „два Запада” – т.нар. „далечен Запад”, обединяващ САЩ и Канада, и т.нар. „близък Запад” – този на ЕС. „Близкият” и „далечният” Запад заедно формират евро-атлантическата общност, докато „близкият Запад” и постсъветското пространство формират „Голяма Европа” (10). Понякога това води до едно разделение на света, според което „Западът”, разглеждан като евро-атлантическа общност, включва САЩ и Западна Европа, но самата „Европа” (т.е. съвкупността от „близкия Запад” и „Източна Европа”) по дефиниция изключва САЩ, но пък включва Русия. По време на срещата ни с президента Путин през 2004, колегата ми д-р Джеймс Билингтън го помоли да сравни жителите на САЩ и Русия. Путин разви тезата, че докато американците са имигрантско общество, което първоначално се изгражда върху основите на европейската цивилизация, за да тръгне след това по свой, собствен път на развитие в Северна Америка, Русия е източния клон на европейската цивилизация, която поради географското си положение и историческия си опит е свикнала да съжителства с различните неевропейски култури в границите на общата държава. Наистина, много руски политици и интелектуалци подчертават, че опитите на Русия да създаден работещ синтез между европейските и неевропейските култури дава на останалата част от Европа доказал ефективността си модел на „междуцивилизационна толерантност” – тема, която отново стана актуална след кървавите бунтове в парижките предградия в края на 2005.

Понякога тази „условна принадлежност” на Русия се изразява с формулата „Русия е европейска, но не и западна”. Това разграничаване между „Запада” и „Европа” често се подчертава от един от най-интересни съвременни руски интелектуалци и общественици – митрополит Кирил (Гундяев), който е сред водещите йерарси на Руската православна църква (11) . Развивайки по-нататък концепцията, очертана от учени като Дмитрий Оболенский, той поставя в основата на европейската цивилизация гръцко-римският синтез от първата половина на Първото Хилядолетие от н.е., както и наличието на „обща християнска традиция”, която се предава на народите, както от Западна, така и от Източна Европа, посредством юридическия кодекс на византийския император Юстиниан, например (12) . В лекцията си пред студенти от Университета на Перуджа, прочетена през октомври 2002 („Бъдещето на Европа и източнохристиянската традиция”), той, в частност, твърди: „Темата за Европа е особено важна в процеса на формиране на източноевропейския начин на живот и източноевропейската философия. Византия, а чрез нея и Православният славянски свят, наследяват древногръцката мъдрост, римските закони и държавна традиция, трансформирани от християнското учение. Приемайки християнството през ІХ век, Русия става част от семейството на европейските нации”.

Тази обща традиция обаче, търпи различно развитие в Източна и в Западна Европа (13). В посланието си към Пан-европейския междурелигиозен диалог, който се провежда в Осло през 2002, митрополит Кирил казва следното за „Западна Европа”: „Специфичният цивилизационен модел, формирал се там, е резултат от философското, социално и политическо развитие, започнало по време на Реформацията и продължило през епохата на Просвещението и революциите в Европа. Той се основава на т.нар. либерален принцип, който обявява за най-висша ценност индивидуалните свободи. Структурата на обществото, като цяло, се изгражда така, че да гарантира максимална реализация на индивидуалните права и свободи” (14) .

Според него, именно това е водещият принцип в „западноевропейското и северноамериканското социално развитие”, за разлика от по-умерения подход, характерен за „източно християнските/източноевропейските” общества. Това, на свой ред, оказва своето влияние върху начина, по който се дефинира и разбира демокрацията. Самият митрополит Кирил тълкува демокрацията като система, позволяваща на индивидите да хармонизират интересите си в рамките на взаимното подпомагане (15) .

Подобно на Путин и други водещи руски политици и интелектуалци, смятащи Русия за част от общата европейска цивилизация, митрополит Кирил отхвърля тезата за водещата роля на нейния „западен бял дроб” (ако използваме формулировката на покойния папа Йоан Павел ІІ). Той подчертава, че: „Източна Европа не е склонна да следва сляпо правилата, създадени от някой, преди векове и без нейно участие, които при това не са съобразени с мирогледа на собствените и жители, просто защото именно от тях се ръководят днес проспериращите западни нации” (16) .

В същото време Кирил лансира собствена визия за постигането на европейското единство, в чиято основа поставя равноправието и взаимното зачитане на източно- и западноевропейския подходи, които да гарантират баланса и взаимното им допълване. В цитираното по-горе интервю, той заявява: „Убедени сме, че православната традиция е призвана да даде свой собствен принос в развитието на единното европейско пространство”, а в посланието си от Осло подкрепя една от версиите на прословутата „теория за конвергенцията”, според която западният индивидуализъм и източната „съборност” (термин, с който се обозначава доброволното обединяване на вярващите на основата на любовта им към Бога и ближния – б.р.) могат да бъдат „синтезирани в общ паневропейски подход (17) . Нещо повече, в различни свои изказвания и публикации, той поддържа тезата, че само постигайки определена степен на конвергенция „европейската интеграция може да се реализира успешно, в противен случай този грандиозен геополитически проект е обречен на провал”.

Въз основа на горните цитати, някой би могъл да заключи, че митрополитът изповядва съвременна версия на слаянофилството (или, за да бъдем по-точни – на евразийството). Само че, за разлика от евразийците и представителите на втората славянофилска вълна, които не просто подчертават, но и съзнателно задълбочават, различията между Русия и Европа, Кирил споделя една визия за европейската интеграция, според която (също както отбелязва и Чърчил преди 50 години) Русия трябва да играе ключова роля в нея. В същото време, за разлика от традиционните представители на „прозападното течение” (и малцината техни последователи сред днешните руски политици), за които интеграцията между Русия и Запада изисква Москва изцяло да възприеме „западния модел”, подходът на Кирил не приема концепцията за Европа като „романо-германска” цивилизация, формирала се през Късното Средновековие, Възраждането, Реформацията и Просвещението (според която Русия, в най-добрия случай, може да се смята за „периферна” държава). Той вижда Европа като продукт на християнизираната Римска империя, чиито семена дават своя плод в новите европейски народи от франките и англите на Запад до проторуските племена на Изток. Според него, не само Русия печели от контактите и сътрудничеството си със Западна Европа, но и Европа може да спечели от взаимодействието с Русия и другите части на „Източна Европа”, с тяхната еволюирала специфична версия на общата европейска традиция (18) . Тезите на митрополит Кирил се посрещат с голям интерес от определени кръгове във Ватикана и, според редица анализатори, са потенциална база за подобряване на отношенията между Руската православна и Римската католическа църкви.

Доколко всичко това има значение?

Истината е, че дебатът за „Русия и Запада” в руските академични среди, по страниците на списанията и вестниците, както и в електронните медии, е нещо повече от чисто теоретичен спор, ограничен в рамките на елита. Продължаващата несигурност относно отношенията между Русия и т.нар. Западен свят, се отразява на най-високо политическо и правителствено ниво. Едно от първите интервюта на Путин (което той даде на Дейвид Фрост от BBC на 5 март 2000), като президент на Русия, само затвърди двойнствения характер на отношенията между страната му и Запада. Така, в отговор на въпроса за руската реакция на разширяването на НАТО на изток и възможното членство на Русия в пакта, Путин подчерта, че: „Русия е част от европейската култура. И аз не мога да си представя страната си, изолирана от Европа. Русия иска да поддържа справедливи и искрени отношения с своите партньори. Ние сме отворени за равноправно сътрудничество. Вярваме, че бихме могли да говорим за евентуална интеграция с НАТО, но само ако Русия се разглежда като равноправен партньор. Както е известно, основополагащите принципи на ООН отразяват ситуацията в света, непосредствено след края на Втората световна война. Днес ситуацията е друга и е разбираемо, че някои смятат за необходимо въвеждането на нови механизми за гарантиране на международната сигурност. Но презумпцията, че Русия няма нищо общо с това и опитите тя да бъде изключена от този процес, са неприемливи” (20) .

Същата двойнственост се забелязва и в посланието на руския президент до Седмата международна конференция на европейските главни прокурори, провела се в Москва през юли 2006, в което той, от една страна, твърди, че „Русия е интегрална част от демократична Европа”, а – от друга, призовава за диалог между „Запада” и „Изтока”, очевидно причислявайки към него и Русия (21).

Всичко това се отразява и върху реалната политика. В началото на 90-те години на миналия век, „проатлантическите кръгове” в тогавашното руско правителство определяха като своя крайна цел пълната интеграция на страната в институциите на евро-атлантическата общност, включително НАТО и ЕС. Това не само позволяваше експанзията на Запада към руските граници но включваше и схващането, че за да се превърне в пълноправен член на западните институции, Русия ще трябва радикално да трансформира своята политическа и икономическа система.

За разлика от това схващане, концепцията за „условната принадлежност” (в чиято основа е поставено тясното сътрудничество на Русия с ЕС в рамките на процеса на формиране на една „по-широка” Европа ) - напротив, отговаря едновременно на интересите както на Москва, така и на Брюксел. Макар че някой вероятно би възразил, че тя е далеч по-малко успешна по отношение на НАТО. От гледна точка на самите европейци, тази концепция отхвърля перспективата (пък макар и твърде далечна) за евентуалната интеграция на държава с мащабите на Русия в ЕС, в същото време тя позволява „размиването” на границите, отделящи Европа от „не-Европа”, с възприемането на тезата за „европейските пространства” (в сферите на икономиката, сигурността, културата и т.н.) (23) . От руска гледна точка пък, тя освобождава правителството в Москва от задължението да приложи acquis communitaire и позволява на Русия сама да избира, кои европейски стандарти и институции да възприеме. Тоест, Русия може да бъде „толкова европейска”, колкото самата тя и останалата част от Европа биха искали да бъде. В частни разговори, редица високопоставени руски държавни служители са изразявали пред мен задоволството си от прилагането на този подход, противопоставяйки го на „униженията”, на които са подложени Турция и Украйна например, които поради стремежа си за пълноправно членство в ЕС са принудени да приемат диктата на Брюксел във всички политически сфери, без срещу това да получат каквито и да било гаранции за евентуалната си интеграция в съюза (27) .

Пак с това са свързани и продължаващите руски усилия за предефиниране характера на организацията Г-8 от „западна” в „глобална” институция, отчасти за да бъдат парирани критиките (особено тези на определени кръгове в САЩ), че Русия не бива да бъде част от нея. Така, през юли 2006, известният руски телевизионен анализатор Алексей Пушков защити правото на страната си да членува в Г-8, аргументирайки се, че критерият за членство в нея не са споделените демократични ценности, а способността на държавата-членка да съдейства за намиране на решения на такива глобални икономически и политически предизвикателства като достъпа до енергоносителите или разпространението на оръжията за масово поразяване (25) .

Доколко този дебат вълнува обикновените руснаци?

От края на 80-те години на миналия век насам, се очерта значителна промяна в отношението на руския елит към т.нар. „западен модел”, който по онова време се възприемаше от повечето негови представители като „норма” и мнозина руски политици дори обещаваха бърз преход към тази западна „нормалност” (26) . Това беше период на повишен интерес към западните (и най-вече тези, разпространени в Америка) клонове на християнството, като един от факторите за изграждането на устойчива пазарна икономика и стабилна демокрация. Оттогава обаче, популярността на откровено про-западните политически движения в Русия спадна драстично. Днес, с изключение на партията „Яблоко” (подкрепата за която, според социологическите проучвания, е повече от скромна), нито една руска политическа формация не се обявява за интегрирането на страната в евро-атлантическите институции. Освен това повечето руснаци (особено сред представителите на първото постсъветско поколение) демонстрират далеч по-малка толерантност към западните критики относно икономическия и политически курс на Русия (27) . Данните сочат, че повечето млади руснаци искат същите неща, които и връстниците им в Западна Европа (62%), но са убедени, че Русия не бива да се опитва да се превърне в „една от многото европейски страни” (54%) и смятат, че чужденците трябва да престанат с опитите „да наложат собствените си идеи” (72%) – тема, която постоянно присъства и в коментарите на митрополит Кирил. Нещо повече, сред руските граждани се очертава определен консенсус по отношение на това, че Русия е едновременно и европейска, и отличаваща се от европейските, страна; че е пълноправен член на европейското семейство, и в най-общия смисъл, е част от Запада – особено по отношение на Средния изток или Източна Азия, но в същото време е нещо различно от него.

Преди време професор Николай Злобин публикува едно есе в Harvard International Review , в което описва Европа и Русия като „вървящи заедно, но всеки за себе си” (28) . Което доста добре илюстрира позицията на руското общество по този въпрос. И макар, че в обозримо бъдеще Русия и Европа вероятно ще формират достатъчно устойчив модел на взаимоотношения и сътрудничество, въпросът за принадлежността на Русия към Запада едва ли някога ще бъде решен окончателно.

Бележки:

1. Alexandru Dutu, “Small Countries and Persistent Stereotypes”, Revue des Etudes sud-est europennes (Academie Roumaine) XXXI, № 1-2, pp.5-10.
2. Вж. Milica Bakic-Hayden, $Nesting Orientalism: The Case of Former Yugoslavia ”, Slavic Review 54:4 (1995), pp. 917-31.
3. Виж интервюто на Джон Маклафлин с тогавашния президент на Украйна Леонид Кучма, излъчено на 10 декември 2001, в което Кучма противопоставя Украйна не само на Русия, но и на балканските държави, които бързо се приспособяват към европейските институции, като пример за подобен подход. Според Кучма, Украйна не само може да стане част от Запада, но тя (за разлика от Русия) е „по-западна” от балканските държави ( www.mclaughlin.com ).
4. Най-добрият справочник за дискусията в руската политическа философия е S . V . Utechin , Russian Political Thought : A Concise History ( New York : Praeger , 1964).
5. Gvozdev, “Writing off Stalin”, Moscow Tines, 04.03.2005.
6. Ibid.
7. Alexander Lukin, “ Russia Between East and West”, International Problems 2 (2003) – www.diplomacy.bg.ac.yu.
8. Виж също пресконференцията на Путин в Париж от октомври 2000, след срещата Русия-ЕС, в която той очерта разликата между Русия, като възможен член на ЕС (с всичко произтичащо от това в политически и институционален план) и Русия, като част от Европа, „от културна и икономическа гледна точка”. “ Russia , It ' s Not Time for Joining EU Yet ”, Pravda , 31.10.2000. По време на посещението си в Шотландия през 2003, Путин отново обяви, че „Русия е част от европейската култура. Европейската култура няма да бъде пълна без Русия. Русия е част от Европа”, AFP, 25.06.2003.
9. Trenin, “Pirouettes and Priorities: Distilling Putin Doctrine”, The National Interest, Winter 2003/04, p.80.
10. Ibid.
11. Митрополитът не само е говорител на Руската православна църква, но и води седмично телевизионно предаване, което събира милиони зрители – както вявращи, така и атеисти.
12. Вж. интервюто му в Diplomatic , септември-октомври 2005, www.orthodoxytoday.org .
13. В този контекст, „Източна Европа” не означава създаденият след Втората световна война съветски блок, а се отнася за онези страни в Европа, които са свързани с Византийската империя и Константинополския патриарх. Интересно е обаче, че митрополит Кирил, в цитираното по-горе интервю за Diplomatic , определя Гърция и Кипър като „западни” православни държави, отчасти заради следвоенната им ориентация към евро-атлантическата общност.
14. “International Integration and Civilizational Diversity of Humanity”, an address to Europen Council of Religious Leaders, 11.11.2002, Oslo , Norway , www.religionsforpeace.net.
15. Виж интервюто му за руския вестник „Комсомолская правда” от 20.07.2006, чиито пълен текст е публикуван на сайта на Московската патриаршия – www.mospat.ru
16. Kirill , “International Integration ”.
17. Той засяга темата и в доклада си „Универсалното и различното в концепцията за човешките права”, изнесен на Конференцията за ролята на религията в съвременните международни отношения (септември, 2005, Санкт Петербург). В него се твърди, че: „Приносът на Русия за утвърждаването на човешките права е в намирането на баланса между индивидуалните свободи и социалната „съборност” ( www.orthodoxytoday.org). В лекцията си в Московския държавен университет той подчертава, че подобна конвергенция ще съдейства за това, възприемането на „ценностите на свободния пазар, свободата на словото и на съвестта, както и много други”, да не води задължително до ерозията на традиционните ценности (Пресцентър на Отдела за външни църковни дела на Московската патриаршия, 04.04.2000).
18. Докладът на митрополит Кирил на конференцията в Санкт Петербург ( ibid .) е издържан в същия стил, като в него се подчертава, че „проблемът за свободата, като такава, е важен за всички християнски църкви, без изключение, още от времето, когато християнството се превръща в държавна религия на Римската империя”, като различията в интерпретацията му се дължат на различията в еклезиологията и историческия опит между източното и западното християнство.
19. Виж например , Gianni Valente, “More Power and Less Believers”, 30 giorni, Septeber 2003 ( www.30giorni.it). Самият митрополит Кирил подчертава, че успешният диалог между Православната и Католическата църкви оказва положително влияние върху европейския проект – виж изявлението му от 26.05.2004 на Московската конференция „Православна Византия и Латинският Запад”.
20. Виж www.bbc.com
21. Текстът на посланието на Путин, от 05.07.2006, може да се види на адрес www.kremlin.ru.
22. Виж например коментарите на съветника на тогавашния президент Елцин Станислав Станкевич за атлантизма в „Русия в търсене на себе си”, Russia in the National Interest , ed . Nikolas K. Gvosdev, ( New Brunswick , N.J. , Transaction, 2004), pp. 20-21.
23. Виж предложението на бившия гръцки министър на отбраната Йоанис Варвициотис за създаването на „Европейска общност”, като пример за тази тенденция. То се съдържа в статията му “ Let ' s Build on Neighbourhood Policy ”, Europe ' s World , Summer 2006, pp . 113-115.
24. Сред най-забележимите последици от „условния” подход е въвеждането на двустепенен визов режим за значителна част от представителите на руския политически, икономически и културен елит, което им дава възможност да получават дългосрочни многократни визи, позволяващи им да пътуват из Европа, сякаш са граждани на ЕС или САЩ.
25. За изказването на Пушков на конференцията в Санкт Петербург от 14 юли 2006, виж www.en.g8russia.ru
26. Moscow Times, 22.04.2005
27. Sarah E. Mendelson and Theodore P. Gerber, “Soviet Nostalgia: An Impediment to Russian Democratisation”, Washington Quarterly, Winter 2005/6, pp. 90-91.
28. “Together but Separate”, Harvard International Review, 26.03.2004.

* Авторът е старши сътрудник в американския Център за стратегически анализи „Ричард Никсън”

{rt}

Традиционно геополитически те изследвания третират предимно междудържавните отношения. Много изследователи в тази област не възприемат прилагането на геополитическия подход за изследване на вътрешно държавни обществени процеси. Ценен научен принос в това отношение намираме в изследванията на Ив Лакост (1993, 2005), където се посочва, че политически отношения (“съперничества”) протичат не само между държави и нации, а и между политически сили (партии) в дадена страна. Авторът смята, че геополитическият анализ е завършен само, ако изследването на геополитическите процеси е на всички възможни пространствени нива - глобално, регионално и локално. Благодарение на това се оформя концепцията за т. нар. вътрешна геополитика - термин, обозначаващ пространствените електорални отношения. В нея се акцентира върху електорални нагласи, изразяващи отношението на отделната личност спрямо геополитическите процеси и техните проявления на микро- и мезо- равнище. Електоралното поведение е основният индикатор за отношението на гражданина към държавната власт. Идеите на Лакост се споделят и от изследователи като Мамаду (1999) и Бъчваров (1999).

Традиционно електоралният модел на поведение в определена страна е в пряка връзка с формиралите се в нея политическа, партийна и избирателна система. Плуралистичните партийни системи се представят многовариантно, в зависимост от съвкупното влияние на редица социално-икономически фактори. При тях обикновено се разграничават т. нар. “чист бипартизъм” (две периодично сменящи се на власт партии), “несъвършен бипартизъм” (две доминиращи партии, които не могат да завоюват абсолютно мнозинство без подкрепата на трета партия), “униполярен мултипартизъм” (една влиятелна партия сред няколко по-малки), “чист мултипартизъм” (много партии, като обикновено никоя не получава над 1/3 от гласовете). Подробен теоретичен анализ на традиционните форми на представяне на партийно-политическите и избирателни системи в отделни страни намираме в изследванията на Duverger (1966, 1970), Sartoti (1976) , Nohlen (1978) и др. В България значими в това отношение са трудовете на Карасимеонов (1997, 2000, 2003), Стойчев (1992), Ценова (2001, 2004) и др., но с най-детайлен анализ на цялостната проблематика се отличават трудовете на Ценова.

Социално-икономическите промени у нас след 1989 водят до възобновяване на многопартийния политически живот и разделение на властите. Постоянно действащ висш законодателен орган е Народното събрание. В неговите компетенции е основната законодателна инициатива в страната и контролът над изпълнителната власт, която от своя страна носи отговорност за обществения ред, социално-икономическата политика, националната сигурност и международния престиж на България. В регионален план, днес изпълнителната власт функционира чрез 28 административни области и 264 общини.

Водещ избирателен принцип в България е пропорционалният. Той се използва при избори за Народно събрание и общински съветници. Водещ е и при провеждането на първите избори за депутати в Европейския парламент, което съответства на традициите в по-малките страни на ЕС. Мажоритарният принцип се използва при президентски избори и избори за кметове. Съчетание на двата принципа досега се използва само при изборите за Велико народно събрание през 1990.

След 199 0 се прилага пропорционална система с двойно прилагане на метода Д`Ондт и 4-процентна бариера за представителство. Страната е поделена на 31 многомандатни избирателни района, като единствено София-град се поделя на 3 избирателни района, а град Пловдив е отделен от Пловдивска област. Броят на определяните мандати по райони е пропорционал e н на броя на населението им при единна норма на представителство, в която се използва методът на най-големия остатък (вж. Методика ..., 2001, чл. 1).

Един от най дискусионните проблеми на българската избирателна система е свързан с често наблюдавани форми на своеобразна регионална несправедливост, предизвикана от понякога значителните разлики в т. нар. “цени на мандатите”. Обикновено около 10 от избирателните райони разпределят едва по 4-5 мандата, тъй като имат сравнително малък относителен дял от избирателите в страната, докато в относително равностойни или по-малки по териториален обхват избирателни райони могат да се излъчат по над 10 мандата. Поради това, след прилагане на метода Д'Ондт, се стига до много „несправедливи” от териториална гледна точка преразпределения, ощетяващи една за сметка на други районни партийни листи чрез прехвърлянето на мандати от един избирателен район в друг. Така се стига до своеобразно фаворизиране на по-големите и се ощетяват по-малките парии, преминали 4-процентната бариера.

Едно от основните предимства на прилаганата днес в България избирателна система е относителната прозрачност и простота на механизма й, независимо от честите полемики, засягащи степента на обвързаност на излъчените мандати с избирателните райони. Очевидно е, че недостатъците, произтичащи от разликите в цените на мандатите, са неизбежни, тъй като на практика няма избирателна система, която да не допуска остатъчни гласове за преразпределение. Основна причина за това е винаги съществуващото значително разминаване между географските координати на центъра на територията и динамично изменящите се във времето координати на центъра на населението в България (вж. Попов, 1938, 1989).

Изравняването на “цените” на мандатите е невъзможно, защото това изисква непостижимото изравняване на относителните дялове на всяка избирателна единица както по отношение на населението, така и по отношение на територията на България. Допълнителни непостижими на практика условия за това са също: избирателните райони да са представени от равен брой, имащи право да гласуват; да излъчват един и същ брой мандати; избирателната активност да е еднаква във всеки от тях; подадените гласове за политическите партии да имат навсякъде еднаква относителна тежест и прочие. Това прави коментарите за необходимостта от териториално изравняване “цените” на мандатите практически излишни, а всеки опит за преизчисляване на изборните резултати чрез алтернативни делителни методи или изборни квоти - безпредметен. Избирателните системи целят постигането на електорална справедливост чрез конкретна демографска представителност, условно проектираща се върху административното деление на страната. Стремежът към елементарна териториална справедливост създава само половинчат вторичен ефект. Методологичната полемика, според нас, трябва обективно да отчита и факта, че изборите са насочени преди всичко към постигането на властова представителност на избирателните гласове, за сметка на представителността на териториите.

Според Димитров (1997) практиката на изчисляване на изборни резултати в България е уникална и може да бъде определена като пропорционална система с многомандатни избирателни райони. При класическото прилагане на този вариант разпределението на мандатите се извършва първо в избирателните райони. Действащата у нас система започва от резултата, с който класическите схеми завършват, т.е. от общото разпределение на всички мандати по партии, в зависимост от резултата им в страната като цяло. Впоследствие мандатите се „персонифицират” чрез районните листи. Огромното предимство на този некласически вариант, според него, е високата устойчивост на общото разпределение на мандатите към преместванията на гласове. По правило, за да получи един мандат повече, дадена партия трябва да се сдобие с неговата “цена”, равна на една двеста и четиридесета част от броя на действителните гласове за партии, преминали 4-процентната бариера. В този смисъл, според него, системата е толкова пропорционална, колкото въобще би могла да бъде. Не може обаче да се игнорира фактът, че като цяло мажоритарната избирателна система толерира бипартизма, а пропорционалната - мултипартизма.

Сред основните опоненти на съществуващата в България избирателна система са Бъчваров (1991, 1992), Бояджиев (1991, 2002) и Славейков (1994, 2002), като главните акценти на изследванията им в това отношение са насочени към оптимизиране на териториалното представителство и персонификация на вота, както и върху мярката и значимостта на изборния праг.

Съвременният български електорален модел на поведение се отличава със следните основни характеристики:

•  Наличие на две основни групи активни гласоподаватели, отъждествяващи поляризацията на политическото пространство. Двуполюсният модел на електорална гравитация дълго време се проявяваше под формата БСП-СДС.

•  Преход от несъвършен бипартизъм към униполярен или чист мултипартизъм. Тази тенденция е резултат от задълбочаващите се демократични процеси и формиращите се черти на новото гражданско общество в страната. Несъвършенството на бипартизма в първите години на прехода се определя най-вече от специфичната роля на балансьор, която играе ДПС в българския политически живот. Разпадането на дясно- и ляво центристките формации през последните години предполагат налагащ се мултипартиен електорален модел. Той е следствие от отлива на значителен брой гласоподаватели от двете основни противодействащи си политически сили. Възможността от формиране на униполярен или чист вариант на този модел в България днес зависи от това, дали БСП ще запази своята консолидация и електорална подкрепа.

•  Висок относителен дял на “лавираща периферия” от електората на водещите политически партии. Под лавираща периферия се разбира групата от гласоподаватели, които са без трайна политическа ориентация и са в състояние рязко да променят изборните резултати. Понякога техният брой може да надвиши 1,5-2 пъти броя на твърдия електорат на водещите партии. Типичен пример в това отношение са последователно проведените избори за 37-мо, 38-мо и 39-то Обикновено народно събрание, когато водещите партии или коалиции (БСП, ОДС, НДСВ) печелят изборите с неочаквано голямо мнозинство.

•  Спадаща избирателна активност. Този процес е белег за стабилизиране на модела по подобие на западните демокрации, съпроводено с намаляваща поляризация и деполитизация в обществото.

•  Консолидиране на политическата доминация на определени политически сили в конкретни избирателни райони. Най-типични примери за това се наблюдават по отношение на изборните резултати за БСП във Видин, Монтана и Враца; за СДС – в София и Пловдив; за ДПС – в Кърджали, Шумен, Разград и Търговище.

Формиралата се в България партийно-политическа система и посочените електорални тенденции могат да се разгледат и от гледна точка на формулираната от Лакост вътрешна геополитика. Териториалната структура на вота показва определена устойчивост по отношение на подкрепата за политическите партии. Тази устойчивост се запазва даже в случаите на резки конюнктурни влияния, като появата на НДСВ или други новосъздадени партии. Така, според Янков (2004), можем да разглеждаме електоралното поведение като специфична черта на социо-културната регионализация на страната.

Горепосочените общи проблематични въпроси на съотношенията между демографска и регионална електорална справедливост (или несправедливост) предполагат формулирането на универсални методологични подходи при изследването на изборните резултати. В България обаче проявленията на този феномен се модифицират в специфичен ефект, предизвикан от конкретните етно-пространствени съотношения, водещи до феномена на т. нар. етнически вот. Чрез него се формират крайно десни обществени настроения, извеждащи на преден план въпроса за т.нар. “етническа несправедливост” на изборните резултати. Проблемът често се представя в остро противоречие с демократичните ценности, към които се стреми българското общество. Той обаче трябва да се възприема като логичен резултат от етно-конфесионалната и културна традиция в страната. С не по-малка роля за такъв вид “деформация” на електоралната етническа картина в страната е значително по-ниската избирателна активност на българската етническа общност, което увеличава значително електоралната тежест на двете основни небългарски етнически групи.

Особеностите на историческото развитие по българските земи са причина за формирането на сложна етно-конфесионална пространствена структура. Според последното официално преброяване, проведено през 2001, броят на общините с по-малък относителен дял на етнически самоопределящо се като българско население спрямо средното за страната (83,6 %) е 96. За разлика от официалното преброяване през 1992, през 2001 г. въпросите за етническа и религиозна принадлежност нямат задължителен характер, поради което крайните резултатите трябва да се възприемат само като ориентировъчни. За по-голяма достоверност тук ще изследваме само 83 общини, където самоопределилите се като българи са под 80 % от общия брой на населението им (Доклад ..., 2002). Условно ще обозначим тази група със символа Г-83.

Общият относителен дял на Г-83 съставлява 30,2 % от територията, 19,4% от населението на страната, а създаваният в тях БВП варира в рамките на едва 14-16 %. Посочената низходяща градация е индикатор за територии с по-ниска демографска гъстота, икономическа плътност и жизнен стандарт на населението спрямо средните за страната стойности. Преобладаващата част от тях са стагниращи селски общини с ниска икономическа активност и изостанала социално-икономическа инфраструктура.

Г-83 има относително по-голяма електорална тежест и избирателна активност в сравнение със своя икономически потенциал, а в някои от проведените избори – и в сравнение с демографския си потенциал. Като цяло, в нея се забелязва по-силно изразена активност при местни избори, докато при президентските са налице чести случаи на безразличие и крайно ниски стойности на показателя избирателна активност.

При проведените парламентарни избори за 36-то, 37-мо, 38-мо, 39-то и 40-то ОНС, избирателите на Г-83 са 18-19 % от общия брой избиратели, но те дават от 18,0 % до 21 % от действителните гласове в страната. Поради ефекта на 4-процентния изборен праг, тези общини осигуряват между 20 % и 23 % от парламентарно представения вот. В най-голяма степен те облагодетелстват ДПС – на практика между 2/3 и 3/4 от всички гласове, подадени за Движението през посочения изборен период, са от тези общини.

С още по-големи контрасти между териториален, демографски и икономически потенциал се отличават общините с над 50 % население от небългарските етнически групи. Общият им брой е 34, територията им съставлява 12,1 % от територията на страната, населението – 6,5 %, а БВП през периода 1998-2004 г. варира между 4 и 5 %. Значително по-висока обаче е електоралната тежест на тази по-малка, но етнически по-ясно обособена, група от общини (Г-34). При около 6,5-7,0 % от гласоподавателите и 6,6-8,2 % от действителните гласове в тях се концентрират между 44 % и 57 % от гласовете за ДПС на последните 5 парламентарни избора, което осигурява между 47 % и 5 4 % от местата на Движението в парламента .

Изследването само на етнически дефинираните групи (Г-83 или Г-34) очевидно игнорира значимостта на тези региони в страната, в които вътрешната геополитика на ДПС се основава предимно на религиозни мотиви в изборното поведение на населението. Особено типични в това отношение са общини като Велинград, Хаджидимово, Доспат, Девин и Рудозем и др. Например, само на парламентарните избори през 2005, те осигуряват допълнително още гласове с приблизителната цена 1 мандат за ДПС. С подобен потенциал се отличава Източният административен район на Пловдив-град, както и сумарният брой гласове за ДПС в големи общини като Варна, Шумен, Бургас или Благоевград, които не се включват в критериите на общините от Г-83 или Г-34, но дават значителен допълнителен принос в национален мащаб.

В много от провежданите на национално и регионално ниво изборни резултати с решаващ принос за вътрешната геополитика на ДПС е вотът на избирателите с българско или двойно (турско и българско) гражданство, гласуващи в Турция. Освен чрез т. нар. “изборен туризъм”, влияещ в определена степен върху електоралните резултати в Г-83 и Г-34, те въздействат осезателно най-вече чрез общите резултати на гласувалите в чужбина български граждани (табл. 1). Особено голяма е тяхната роля на изборите през 2001 и 2005, когато осигуряват съответно около 2 и 4 мандата на ДПС.

Таблица 1. Електорална подкрепа за ДПС от чужбина:

В българското общество с най-голяма степен на корелация етническият вот се свързва с устойчивото регионално проявление и високата степен на концентрация на гласове за ДПС в 9-ти многомандатен избирателен район – Кърджали, където се наблюдава най-висок за страната относителен дял на турскоезично и (или) мюсюлманско население. Това дава основание на редица изследователи, медии, общественици и др. да характеризират електоралните резултати в региона с понятието „етнически вот”. Всъщност, електоралната позиция за (или против) ДПС е провокирана от редица много по-широки социално-икономически и културно-политически мотиви, простиращи се далеч извън чисто етно-конфесионалните влияния върху вота.

Изследването на ключовата роля на Кърджалийския избирателен район за вътрешната геополитика в България изисква предварително да се направят някои по-общи социално-географски уточнения. Както се вижда на табл. 2 Кърджалийска област е една от слабо заселените територии на страната, отличаваща се с висок относителен дял на турското и мюсюлманско население, по-съхранена възрастова структура, в съчетание с ниска икономическа плътност и активност.

Таблица 2. Относителен дял на Кърджалийска област по някои социално-икономически и електорални показатели.

Независимо от малкия си териториален и демографски потенциал, Кърджалийска област играе значително по-голяма роля в политическия живот на страната, тъй като се отличава с по-висок относителен дял на показателите за избирателна активност и тясно обвързаните с тях показатели за изразено електорално предпочитание на населението към ДПС. В по-детайлен план значимостта на района за резултатите на Движението при изборите за ОНС е представена в табл. 3. Ролята му се мултиплицира и чрез активното участие на значителния брой български граждани-изселници от Кърджалийско с турско етническо съзнание, гласуващи в Турция, независимо от факта, че техните гласове никога не са прехвърляни към 9-ти многомандатен избирателен район Кърджали. В това отношение не трябва да се омаловажава фактът, че от Кърджалийско се преселват близо 2/3 от всички български имигранти в Турция.

Таблица 3. Електорална подкрепа за ДПС в България (без гласовете от чужбина) и 9-ти многомандатен избирателен район Кърджали:

В заключение може да се формулира изводът, че особеностите на партийно-политическата и избирателната система в България облагодетелстват предимно партии, които разчитат на избиратели с по-висока културно-политическа, отколкото социално-икономическа мотивираност. Изборните резултати на ДПС и особеностите на електоралния вот в Кърджалийския избирателен район са само едно от преките потвърждения за това. На подобен модел на поведение теоретично в бъдеще могат да разчитат и лидерите на ромското население в България, ако успеят да го консолидират и мотивират в единно движение. Особеностите на българската избирателна система могат да се окажат трамплин и за бърз политически възход на крайно десни или леви движения, разчитащи предимно на регионално, а не на концептуално дефинирани лозунги.

Литература:

Бояджиев , В., Парламентарните избори през 1991 г. – представянето на БЗНС. В. Търново, 1991 .

Бояджиев, В., Критика на българската парламентарна избирателна система. - В: Геополитика, регионално развитие, географско образование. Сборник от доклади "Научна конференция с международно участие в памет на проф. д-р Димитър Яранов - Варна 2002", 3, София, ГИ, БАН, 2002.

Бъчваров, М., Юни 1990 - география на изборните резултати. – География, № 1, 1991.

Бъчваров , М. , Електорална география на посткомунистическа България. – В: География-геополитика. Първа книга. София, 1992.

Бъчваров, М., Геополитика – терминологичен справочник. София, 1999.

Бюлетини

Димитров, Д., Правила и процедури. - В: Българските избори 1990-1996г. Резултати, анализи, тенденции, София, 1997.

Доклад за човешкото развитие. Мозайката на общините. София, 2002.

Карасимеонов, Г., Политика и политически институции, УИ „Св. Кл. Охридски”, С., 1997.

Карасимеонов, Г., Политически партии, С., 2000.

Карасимеонов, Г., Новата партийна система в България, С., 2003.

Лакост, Ив, Геополитика и геостратегия. – Военен журнал, № 1, 1993.

Лакост, Ив, Мястото и ролята на геополитиката в модерния свят. - В: Геополитика, № 2, 2005.

Мамаду, В., Геополитически подходи в края на ХХ в. - В: Геополитика - терминологичен справочник. София, 1999.

Методика за определяне на мандатите в избирателните райони. - ДВ, бр. 40, 20.04.2001.

Попов, В., Центърът на територията и центърът на населението на България. - Известия на БГД, кн. 5, 1938.

Попов, В., Центърът на територията и центърът на населението в България. - Проблеми на географията, кн. 2, 1989.

Районите, областите и общините в България - 2001. Електронна информация на НСИ, Отдел Регионална статистика, 2003.

Славейков, П., Политико-географски анализ на съотношението между основните политически сили у нас. – Проблеми на географията, кн. 1, 1994.

Славейков, П., Сравнителен географски анализ на резултатите от парламентарните избори през 1997-2001 г. - В: Геополитика, регионално развитие, географско образование. Сборник от доклади "Научна конференция с международно участие в памет на проф. д-р Димитър Яранов - Варна 2002", 3, София, ГИ, БАН, 2002 .

Статистически годишник . НСИ. София, 1998-2005.

Стойчев, Ст., Избирателно законодателство и избори в периода на прехода към демокрация – критичен анализ. София, 1992.

Ценова, Р., Избори и избирателни системи. - В: Политология. София, 2001.

Ценова, Р., Избирателната система и равнището на партийна фрагментация в Република България (1991-2001 г.). - Научни трудове, Издание на У НСС, том І, 2004.

Янков, Р., Устойчивостта на електоралните нагласи в България – елемент на социо-културната регионализация – В: Социална и културна география. София и В. Търново, 2004.

Duverger, M., Les parties politiques, Paris, 1966 .

Duverger, M., Institutions politiques et droit constitutionnel, Paris, 1970 .

Karasimeonov, G., The 1990 Election to the Grand National Assembly and the 1991 Election to the National Assembly, Data and Documents, Berlin , 1997.

Nohlen, D., Die Wahlen systeme in der Welt, Zurich-Munhen, 1978.

Sartoti, G., Parties and Party systems. Cambridge , 1976.

Бюлетини на ЦИК:

Избори за 36-то Народно събрание – 1991 г.

Избори за 37-мо Народно събрание - 1994 г.

Избори за 38-мо Народно събрание-1997г.

Избори за 39-то Народно събрание - 2001 г.

Избори за 40-то Народно събрание - 2005 г.

* Преподавател в СУ “Св. Климент Охридски”, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

Варненското пристанище има трихилядигодишна история. В древността Одесос (Варна) е център на съюза на гръцките градове по западните черноморски брегове. В историята, както и в регистрите на световните морски пристанища, то е регистрирано като най-важният порт в Черноморският басейн .

Както е известно, морските пристанища в света се разделят на две категории: р азположени на морския бряг и р азположени навътре в сушата, по бреговете на реки и езера. Варненското пристанище не може да се развива покрай брега, защото на юг го ограничава нос Галата, а на север – градът. Впрочем, най-големите световни морски пристанища са разположени далеч от морето: Хамбург - по река Елба, на 117 км от морето, Антверпен - по река Шелда, на 87 км, Лондон - по река Темза, на 76 км, Ротердам - по река Маас, на 32 км от морето (6) .

Варненският пристанищен комплекс (влкючващ пристанищата „Варна Изток” и „Варна Запад”) се простира по бреговете на езерата зад него, на 22 км навътре в сушата. Това разположение дълбоко в сушата датира още от праисторията. Налице са археологически доказателства, че след появата на наколните жилища срещу село Страшимирово, около тях се заражда праисторическа металургия, използваща руда от Новозагорско и пласираща продукцията си с лодки в земите на Южна Русия и Приазовието. При изграждането на Девненския торов завод (под село Повеляново) бяха разкрити много некрополи, данните от които, наред със свидетелствата на византийски хронисти, раждат хипотезата, че там се е намирало селището, където бил подписан договорът, поставил началото на българската държава. След като в началото на ХІХ век османците „отварят” Черно море за чуждестранен достъп, във Варна, през 1849, вече имало 30 чуждестранни консулства. След Освобождението, възрожденският дух се проявил и чрез мотивираното навлизане на новото (съвременно) варненско пристанище в езерата. Както през 1911, когато на мястото на оттичащата се в езерото река Дерза, бил прокопан първият канал от Варненското към Белославското езеро (вторият е прокопан през 1924), но особено след откриването на сегашното пристанище в залива, българските специалисти и общественици единодушно поддържат тезата за максимално навлизане на пристанището в сушата: „… защото езерата имат голяма дълбочина, сгодна за най-големи морски кораби … и те биха били най-удобните пристанища…”

Още през 1880, завърналият се наскоро от Русия Павел Калянджиев пише във „Варненския вестник”: „… Варна е вратата на Черно море. Ако държавата ни няма това пристанище, варненско-русенският път не струва и две пари”.

Евроазиатска перспектива

В качеството си на източна „врата” на ЕС, Варненското пристанище дава възможност на България да реализира геополитическата си роля на „център на най-средиземната суша”, както определя навремето Балканския полуостров проф.Иван Батаклиев (фиг.1) . Както е известно, географското положение е най-устойчивия фактор в развитието на една страна или регион. За България, в новата й роля на пълноправен член на ЕС, контактите със страните от Азиатския континент се превръщат в приоритет. А те ще се осъществяват главно чрез морските ни пристанища Варна и Бургас.

От фиг.1 се вижда, колко мащабни са възможностите за подобни контакти. При това, тези, осъществявани през Централна Азия, са с по-големи предимства в сравнение с осъществяваните през Суецкия канал. Централното геополитическо разположение на нашия регион, където се пресичат транспортните връзки от и към „сърцето” на двата континента - Азия и Европа, очертава перспективи, които тепърва ще се изучават и реализират.

Варненското пристанище има големия геополитически шанс да придобие капацитет, надвишаващ нивото му на регионално черноморско пристанище и сравним с капацитета на големите портове на Германия, Англия, Белгия, Холандия и Франция, разположени на противоположната северозападната граница на Европа – атлантическото крайбрежие. Перспективата за Варненското пристанище, като „вход – изход” към Азия, да увеличава капацитета си, се основава и на демографския взрив и бързо развиващите се икономики на Китай, Индия и държавите от Югоизточна Азия. Те не могат да реализират основната част от междудържавния си обмен на север, към Монголия и Сибир, нито на юг, към Индонезия и Австралия, защото Индонезия също преживява демографски взрив, а пък Австралия и Океания представляват сравнително малък пазар. Остават най-бързо развиващите се връзки от и към Европа и Русия, през Централна Азия. На тази основа, още през 80-те години на миналия век започна обсъждането на възможността за възраждане на древния Път на коприната (фиг.2) от Азия за Европа, чиито инициатор бе Фондът за глобална инфраструктура в Токио. В съставения от него проект, чието трасе следва, с незначителни отклонения, Пътя на коприната, Фондът предложи да се изгради „свръхскоростна магистрала по Пътя на коприната” .

Според този проект, „Новият път на коприната” започва от Великата китайска стена, минава през Алмати, Ташкент, Баку и Тбилиси, продължава през Истанбул, София и Скопие и достига албанското адриатическо пристанище Дуръс.

Най-новата съвременна транспортна система, която се обсъжда от заинтересованите страни, е паралелната евроазиатска магистрала, известна като ТРАСЕКА (Транспортен коридор Европа-Кавказ-Азия). Началото на тази междудържавна и междуконтинентална транспортна схема беше поставено 18 септември 1998 в Баку, на международна конференция на 12 страни, заявили намерението си да развият най-пряката транспортна връзка между Европа и Централна Азия – Азербайджан, България, Грузия, Казахстан, Киргизстан, Молдова, Румъния, Таджикистан, Турция, Узбекистан и Украйна. ТРАСЕКА превръща Черно море в своеобразен мост между двата континента, в чиито западни „основи” е българският черноморски бряг. Той е свързващо звено между паневропейските коридори и Централна Азия (и по-нататък, към Китай), т.е. на транспортните комуникации между Европа и Азия.

За „Големия път на коприната” започва нов живот. Като вместо китайските коприни и средоазиатските килими днес приоритет имат петролът и природният газ, добивани в Каспийския регион и Централна Азия, памукът от Узбекистан и др.

Железопътната мрежа на Грузия е свързващо звено между Черно и Каспийско море. В близко бъдеще на черноморския и бряг ще бъде изграден единен и ефективен комплекс за железопътни и морски превози, който ще свързва най-важните пристанища и железопътните им гари. Проектът за това строителство, включва и поетапното увеличаване на капацитета на новото пристанище Анаклия, определяно като ключово за бъдещето развитие на транспортния коридор Европа – Кавказ – Азия. В дългосрочен план товарно-разтоварният капацитет на това пристанище ще достигне 50 млн тона годишно, т.е. 8 пъти по-голям от този на двете ни пристанища – Варна и Бургас (7) . Подобен обем се гарантира от очаквания голям транзитен поток на товари от Централна Азия, а също от Китай и Индия. Тоест, колкото и невероятно да изглежда на някои, става дума за товарооборот, сходен с този на западноевропейски пристанища като Хамбург, Ротердам и др.

Тази перспектива ни изправя пред необходимостта от мащабно разширяване капацитета на черноморските ни пристанища и, в частност, на пристанището на Варна. Това обаче не може да се постигне с кеево брегово развитие, а с навлизане в сушата, т.е. с разширяването на пристанище Варна-запад.

На 2 септември 1997 във Варна се проведе съвещание на външните министри на страните от Югоизточна Европа, Южен Кавказ и Централна Азия, през чиято територия преминават трасетата на Паневропейски коридор № 8 и ТРАСЕКА. Те подписаха меморандум, с който се реши развитието на транс-черноморските транспортни връзки от Варненското и Бургаското до кавказките пристанища. Сред по-важните решения в тази сфера, е фериботната връзка Варна – Иличовск (Одеса, Украйна) да бъде продължена до пристанището на град Поти. В същия меморандум се казва, че „перспективата е трасето да се развие до Пекин”. Ролята на ТРАСЕКА нарастна още повече след изграждането на железопътната връзка с дължина 500 км, между китайския град Кашгар (един от центровете по Пътя на коприната) и киргизкия град Ош.

Възможността Варненското пристанище да поеме значителна част от трафика от и за Централна Азия се обсъжда отдавна. Още преди 7-8 години президентът на Узбекистан Ислам Каримов посети града и предложи „всичкият узбекистански памук за Европа да преминава през Варна”. Уви! Досега нито тон не е преминал през Варненското пристанище, не се и съобщава за някакви практически действия в тази насока. Естествено, възниква въпросът, на какъв товарооборот по линия на евроазиатските превози разчита България? Точни, или поне приблизителни данни, за това липсват. Интересно е, след като Варненският общински съвет инициира преместване на пристанището (1) , без да споменава нищо за евроазиатската перспектива, на каква информация се основава предложението му? Защото не става дума за местни или ведомствени, а за въпроси от национално значение, които тъкмо поради това трябва да бъдат широко обсъждани.

Навремето, възможността да се използва река Дунав за транзита на товари от Варненското пристанище към Централна Европа става причина за изграждането на първата железница по нашите земи Русе-Варна. Днес към тази възможност се прибавят и новите евроазиатски перспективи. Още повече, че днес река Дунав, която е съединена чрез плавателен канал с Рейн (т.е. с Атлантическия океан), е определена от ЕС за Паневропейски транспортен коридор № 7. Който, чрез линията Русе-Варна, се съединява с трасето на Коридор № 8. Тези транспортни връзки имат дълбоки историко-географски корени. Така например, мотивите за изграждането на модерно Варненско пристанище се обсъждат в Русе още в началото на 1876. През февруари с.г. в градското казино започва дискусия, в която Таяр бей - управител на Дунавското османско параходство, защитава тезата пристанището да се построи във Варненското езеро, а не в залива. За осигуряване на транзитни товари той предлага новото Варненско пристанище да бъде frank porte (т.е. свободно пристанище).

На състоялият се през 1927 във Варна конгрес на БИАД началникът на пристанището инж. Боян Кънев, натоварен преди това с проучването на възможностите за прокопаване на морски канал от Русе до Варна , изнася подробен доклад, в който определя вероятното трасе и заключава: „... неудобният и стръмен профил на канала, голямата височина, която последният има да преодолява, крайно лошите условия за водоснабдяване, лошите теренни условия и свързаните с него големи изкуствени съоръжения, целящи отводняването на населените пунктове, през които ще минава каналът, и запазващи съществуващите комуникации (жп линии, шосета и пр.), множеството шлюзи, които правят движението през канала извънредно мудно, и накрая слабите изгледи за рентиране на вложения капитал, правят идеята за създаване на канал Русе – Варна, поне за днес и в близките години, неосъществима” (2) .

Предварителните проучвания за канал Русе – Варна продължават през 1972. Трасето на първия вариант на съставения тогава проект минава край Сеново, Разград, Плиска, Нови пазар – до Девня, с дължина 197 километра и денивелация 260 метра. Ширината на плавателния път по дъното е 60 метра, дълбочината – 6 метра. По трасето са разположени четири корабоподемника и един шлюз. По втория вариант, трасето минава от село Малък Преславец, край Тутракан, до Белославското езеро. Технико-експлоатационните му характеристики са почти същите, само дължината е намалена на 156 километра, а денивелацията – на 256 метра.

Работата по връзката Русе – Варна в контекста на Коридор № 7 (Рейн –Майн – Дунав) и жп връзката Русе – Варна - Черно море се очертава като национален приоритет. Причината е съединяването на Дунав с Рейн и, особенно, увеличеният товарооборот на Варненския пристанищен комплекс по линия на евроазиатския транзит.

Вариантът „Максуда” – Казашко

Мотивите за решението на Варненския общински съвет да се премести Варненското пристанище и на мястото му да се изгради атракционна зона и яхтено пристанище , са изложени в интервю на неговия председател Борислав Гуцанов във в-к ”Труд” (1) . Всъщност, те не са ясно дефинирани, а по-скоро се подразбират от онова, което той споменава за транзитните товари; превръщането на пристанището в „истинска крайбрежна зона, каквато имат всички световни курорти..., с нов аквариум, хотели, бизнессгради..., с модерен пасажерски и яхтен (?) терминал...., позволяващи на Варна да... мери ръст със Солун и Барселона”.

Пристанището, разбира се, не е общинско предприятие. С решението си обаче Варненската община се опитва, едва ли не, да го приравни с подчинените и предприятия на градския и междуградски транспорт. А въпросът е от национално значение, което, от една страна, изисква широк обществен дебат и утвърждаване от Министерски съвет, след като „преместването” бъде одобрено от Върховния експертен съвет. Така се процедираше, когато, през 1964-1969, се решаваше изграждането на пристанището в Девненската низина и прокопаването на плавателния канал до морето. Така беше и през декември 1993, когато същият съвет одобри първия проект за Варненската безмитна зона, който за съжаление не беше изпълнен. Впрочем, през март т.г. във Варна все пак се проведе обществен дебат за новия контейнерен терминал, само че на него не бяха поканени противниците на тезата, лансирана от Общинския съвет на града, в резултат от което присъстващият министър на транспорта не можа да се запознае с техните аргументи (надявам се, че настоящата статия ще запълни, поне донякъде, този пропуск).

Още по-важното в случая е, че решението не се взема въз основа на предварителни проучвания и проект по приемственост на видовете проучвателни работи, касаещи предлаганото „преместване”. Доколкото в решението си Общинският съвет се позовава на някакъв „мега-проект”, такъв просто не съществува. Странна изглежда и неинформираността на авторите на предложението за новата евроазиатска перспектива на Варненското пристанище. Още по-странна обаче е некомпетентността, прозираща от техните практически предложения.

Ще припомня, в частност, че в района на „Максуда” където се предлага да се мести пристанището, през 1966-1968 тогавашната фирма „Тексим” вложи няколко милиона лева за изграждане на пристанище, като антитеза на започналото работно проектиране на пристанище Варна-запад по северните брегове на Белославското езеро (3) . Когато обаче, през 1968, бяха изградени складовете на пристанището „Максуда” се видя, че те нямат нито кей и нито комуникации. Затова по-късно го нарекоха „сухото пристанище”.

Условията за изграждане на пристанище на това място допълнително се влошиха през следващите двайсетина години, тъй като езерните води там започнаха да се засипват от новото градско сметище (въпреки че никъде по света не се допуска засипването на плавателни площи) . На същото място, югоизточно от „Максуда” и южно от старата жп гара, градското сметище напредна в езерото повече от километър. Ако се приеме сегашното предложение на Варненския общински съвет, непосредствено до сметището пред „Максуда” да бъдат засипани още 11 хектара от езерото, „новото” пристанище ще се застрои, в основната си част (включително кеевите стени), върху нефундиран терен, „завзет” от езерото и от територията на сметището. Известно е, че навсякъде по света пристанищата напредват, навътре в сушата. Що се отнася до терена на сметището, там не е нужно фундиране, защото той няма кеева носимост. За да придобие такава, сметищното натрупване трябва да се изземе и пренесе на друго място, за да се даде терен за геоложко фундиране. В случая обаче, подобно изземване и преместване е невъзможно.

От друга страна, теренът зад езерния бряг, „към село Казашко” , който също се предлага, е още по-стръмен и стеснен и не може да се използва като задпристанищен хинтерланд. Североизточно от него са утаителните съоръжения на градската канализация на Варна, районният екарисаж, а още по-нагоре – село Тополите и новите варненски гробища.

Както споменах по-горе, предлаганият от Варненския общински съвет кв.”Максуда” (ромският квартал на града) неслучайно придоби още навремето показателното (да не кажа, подигравателно) наименование „сухото пристанище”. Сегашното предложение провокира редица въпроси: доколко там има пространство да се разположи пристанище с десетократно по-голям от сегашния товарооборот, който изисква и удължаване на кеевите места в същия мащаб; неколкократно по-висок капацитет на товаро-разтоварните съоръжения (и най-вече на крановете); разширени задкееви пространства за доставяне и поемане на товарите; транспортни подходи, за каквито не може да се използва уличната мрежа на Варна; наклони и ширини на транспортните трасета към националната жп и автотранспортна мрежа; уточняване мястото на необходимата влакообразуваща жп гара и съединяването с автомагистрала „Хемус” и т.н.

Нека разгледаме въпроса с фундирането на терена за кеевото развитие . Касае се за по-голяма дълбочинност, чрез която да се осигурява споменатата по-голяма натовареност на кеевите стени. В тази връзка се предлага например: „... „зърненият терминал срещу сухото пристанище към село Казашко да бъде със 120 000-тонен силоз”. Както е известно, това са твърде скъпи строителни работи и тъй като такива не са правени за „местенето” на Варненското пристанище, учудване предизвиква съобщението, че: „Варненското пристанище има Генерален план още от 1998, актуализиран през 2004 и приет на междуведомствен съвет в Министерството на транспорта през 2005. Затова информациите ...., че трябва да се „изготви, изработи, състави ...” колкото се може по-скоро Генерален план, не звучат сериозно. Има обаче две съвсем конкретни задачи ... за да влязат местата на новите терминали така, както са предвидени в Генералния план от 2005... трябва да се намерят пари както за предпроектните проучвания и проектирането, така и за самото строителство ... сумата никак не е малка – от 400 млн. до 1 млрд. евро, заедно със строителството на пасажерски терминал и яхтено пристанище” (9) .

И за най-незапознатия обаче е ясно, че такъв Генерален план (наричан „мега-план”) не може да се състави без предварително фундиране на цялата брегова ивица (44 км) на Варненския пристанищен комплекс. Освен това, той не може да се смята за такъв, ако се отнася само за източния пристанищен участък в залива и непосредствено зад него, по бреговата ивица на Варненското езеро (Варна – Тополите). Ако пък се възприеме това делене на „Изток” и „Запад”, кое тогава е истинското Варненско пристанище?

Тъй като генералният план на Варненския пристанищен комплекс се очертава като оферта за капацитета и условията, предлагани от него, в качеството му на източна „врата” на ЕС, към изтъкнатото дотук се налага да се добавят и още изисквания:

- планът трябва да има пространствен обхват на разстояние 44 км (по двата бряга на плавателния канал Варна – Девня);

- той следва да играе и функционална роля, защото определя годността на бреговата ивица по предназначение на видовете пристанищна дейност;

- трябва да има дългосрочен характер, защото обхваща перспективата за цялостно заемане на бреговете на канала и акваториите на пристанищните участъци.

В различните публикации, касаещи решението на Варненският общински съвет за изместване на Варненското пристанище, т.нар. Генерален план обхваща северния бряг на Варненското езеро до село Казашко. И в този случай е налице странна неинформираност на инициаторите на преместването.

Първоначалният план за развитието на Варненския пристанищен комплекс е даден в проектното задание от 8 декември 1964. Той обхваща целия комплекс, а не само пристанището в залива, сега наричано „Изток”. На фиг.3 е представено уедреното му площоразпределение. Що се отнася да цитирания „генерален” план от 2005, той трудно може да се приеме за такъв, след като отнася само до един участък на пристанищния комплекс. Генералният план на пристанищата не може своеволно да се променя, а, в резултат на приети проекти, постоянно да се допълва, като документ на управлението.

Девненският задпристанищен хинтерланд

Когато през есента на 1969 започна работата по прокопаване на канала Варна – Девня и изграждането на пристанището в Белославското езеро, по предложение на БАН, беше направено разпределение за над 100 кееви места до пълното усвояване на брега (3) . По необявени съображения обаче, реално започна да се изпълнява проект за десетократно по-малък капацитет. Освен това, вместо транспортирането на изкопаните маси на запад за засипване на Тръстиковското блато, те се депонираха в южната част на езерото, откъдето се свлякоха в подготвяната акватория. В нея по-късно се преобърна и новата дълбачка. По ред други, също конюнктурни, причини пристанището, наречено „Варна запад”, беше изградено с десетократно по-малък капацитет, без дори да се стигне до западния езерен бряг, където първоначално се предвиждаше да бъдат разположени най-големите терминали.

С този си капацитет пристанището „Варна запад” функционира 33 години – период, през който средно годишно обработваше 2/3 от товарооборота на целия Варненски пристанищен комплекс. Очерталата се нова евроазиатска перспектива обаче, отново ни връща към необходимостта от усвояването на предложения от БАН капацитет. Нарастналата роля на пристанището в континентален мащаб налага не само да се усвои напълно бреговата ивица на Белославското езеро за кеево развитие, но и адекватно да се развие инфраструктурата в задпристанищния хинтерланд.

Както е посочено на картосхемата, мястото за новото разширение на Варненското пристанище в Централната транспортна зона, на западния бряг на Белославското езеро, е кеево продължение на пристанище Варна-запад. Сега там, поради спряното дълбане, теренът е покрит с тръстика, сметища и шламохранилища. Така, между ферибота и новоизградените кееви места ще се получи пристанищно съединение, чието място е определено отпреди 40 години.

На първо място, проблемът е свързан с железопътните подходи. Досега те идват само от гара Синдел, околната конфигурация на която не дава възможности за разширяване. А пространството на изток, до гара Разделна, е ангажирано с коловозите на ферибота. Поради тази причина се налага в Девненския пристанищен хинтерланд ясно да се разграничи „входът” от „изхода”. В тази връзка си струва да спомена, че още през 1942, макар и по друг повод, се предлага железопътна връзка Каспичан – Нови пазар – Вълчи дол . С нея пътят към Добруджа се съкращава с 59 км. По тази линия могат да преминават идващите превози от Русе. В миналото се е предлагало отклонението да започва от гара Хитрино на Русенската линия. По този начин в пристанищният хинтерланд в Девненската низина се осигурява място за адекватна влакообразуваща (триажна) гара в широк диапазон. Наличието на терени за просторна безмитна зона, която да отговаря на континенталния пристанищен товарооборот, правят очертаващото се съчетание особенно благоприятно. Сравнена с предлаганата досега безмитна зона „под Аспаруховия мост” тя има много по-големи възможности.

Шосейната мрежа в задземието на пристанище Варна-запад е добре развита и днес. Новото е пресичането на Девненската низина, в северната й част, от автомагистрала „Хемус”. В сравнение с преминаването по уличната мрежа на Варна и предлаганото „преминаване” на комуникациите от „Максуда” и „към Казашко” към същата магистрала, предимствата на Девненския пристанищен хинтерланд са несравнимо по-големи. Близостта на Варненското летище до Девненската низина (около 20 км) е друго предимство на същия хинтерланд.

Интернационализирането на Варненският пристанищен комплекс, предвид очерталата се нова евроазиатска перспектива, възражда интереса към него на страните, лишени от излаз на море. В тази връзка ще припомня, че още през 1929, когато Чехословакия търси най-подходящите пристанища, които да използва за износа на своите стоки, анализите очертават три европейски пристанища, отговарящи на изискванията и: Хамбург, Триест и Варна. При това Хамбург и Варна са с предимство пред Триест, понеже връзката с първото се осъществява чрез реките Вълтава и Елба, а с второто - по Дунав до Русе и оттам, само с 220 км жп линия, до Варна. Според чешките специалисти, Триест е достижим само с жп линия, макар че е най-близко разположеното пристанище до Чехия, което му дава известни преимущества пред Хамбург, но не и пред Варна. Именно поради това, по онова време, българското правителство активно работи за привличане на част от чехословашкия транзит през Варна по маршрута река Дунав – Русе – Варна (4) . Впрочем, подобни опити бяха правени и за Унгария през 1966 – 1968.

По-късно предлаганата брегова ивица на Белославското езеро беше заета от ферибота Варна – Иличовск.

Всичко това очертава налагащото се разширение на Варненското пристанище чрез удължаване на кейовете на пристанищния участък „Варна – запад”.

Поддържането на плавателните дълбочини

Вследствие провеждането и разширяването на този вид работи (в Хамбург на 117 км по подходите по река Елба и в акваториите) споменатите по-горе най-големи пристанища по атлантическите брегове на Европа векове наред са предпочитани от корабовладелците. За преминаване на каналите към тях се поддържа и усъвършенства система от фарове и знаци, улесняващи плаващите по тях кораби. Действат и съответни лоцмански екипи.

Известно е, че Варненското пристанище се разшири по езерата и двата канала (№ 1 море – езеро и № 2 Варненско – Белославско езеро) в резултат на 15 годишна тежка дискусия (1954 - 1969) (3) .

В дължината му от 22 км, изтъкнатите изисквания не бяха оценени според значението им. След 33 години експлоатация на крайния участък „Варна запад” плавателните дълбочини на акваторията му постоянно бяха застрашавани от затлачване с шлама на Содовите заводи..

На 4 август 1969 беше издадено Постановление на Министерския съвет за създаване на Координационен съвет от представители на пристанището, специалисти и представители на общините, чиито землища опират до бреговете на плавателния канал (Девня, Белослав, Аксаково и Варна). Доминиращата функция на морския транспорт наложи Координационният съвет да се ръководи от управлението на Варненското пристанище . Този Съвет обаче така и не започна да функционира и отдавна е забравен. Това стана причина удължаването и удълбочаването на фарватера да се изостави и брегът на канала Варна – Девня да бъде зает от обекти, някои от които въобще не са свързани с морския транспорт. В нарушение на изискванията се засипваха и плавателните дълбочини. Измежду многото нарушения в това отношение беше изграждането на шламохранилище за ТЕЦ „Варна” на отсрещния бряг (източно от Белослав), въпреки единодушното противопоставяне на експертния съвет. Стената на шламохранилището скоро се пропука и в продължение на близо 5 години шламът на ТЕЦ „Варна” се изпускаше направо в езерните води пред село Страшимирово. Такъв е и случаят със засипването на най-големите дълбочини до южните брегове на Варненското езеро (39-40 м) в района на Звездец от строящият се при спирка „Чайка” ремонтен завод. Така фарватерът на това място се стесни извънредно и силно затрудни корабоплаването по канала.

Със съжаление може да се констатира, че въпреки затлачването на плавателната дълбочина в 22-километровия фарватер на Варненския пристанищен комплекс и на акваториите на неговите участъци, осезаеми мерки от отговорните фактори досега не са предприемани. Нещо повече, когато сега се говори за Варненското пристанище, споменатият „генерален” план стига едва до село Казашко на северния бряг, но само като кееви възможности, а не и като гарантирани дълбочини, които на това място са намалени от Девненския шлам.

Заради шлама, който Содовите заводи изпуска вече 53 години, Девненската низина е не само пристанищно, но и екологично застрашена. Най-голямото шламохранилище „Падина”, макар че стената му неколкократно е надзиждана, прелива и пълни с шлам пристанищната акватория и фарватера на канала до Варна. Заводите „Солвей”, увеличавайки производството си, увеличават и количествата на изхвърляния шлам. Шламът „настъпва” и към село Падина. За разширяването на шламохранилището вече са отчуждени няколко жилища. В не много далечно бъдеще цялото село ще бъде залято от шлама. Дълбачките вече не смогват да изпреварят това затлачване, в резултат от което бързо намалява дълбочината на морския плавателен път, а с това и пропускателните му възможности. Налице е тенденция, застрашаваща перспективите за разширяване на Варненското пристанище. Решението е единствено във внедряването на безотпадни технологии. Методът „Солвей”, на който е подчинено содовото производство в Девня, не осигурява безотпадност. Проблемът е известен, но през изминалите години беше подценен и затова остава нерешен. Нещо повече! Без всякаква обществена дискусия девненските заводи направиха опит да вземат на концесия пристанище „Варна – запад”, което за щастие им бе отказано.

По непотвърдени официално данни от няколко месеца насам се лансира идеята да се създаде сдружение от фирми-товародатели и се подновят постъпките за такава концесия. По този повод трябва да се поясни, че още при проектирането, в края на 60-те години на миналия ХХ век, бяха предложени кееви места за постоянни товародатели, както и да им се предоставят съответните улеснения. Сега, предвид очертаващата се нова евроазиатска перспектива, концесионирането на пристанище „Варна-запад” е недопустимо. В неочаквано възникналата дискусия за „преместването” на пристанище „Варна-изток” единственото, което се споменава за поддържането на плавателните дълбочини, е: „обсъждат се три варианта за увеличаване дълбочината на канала към Варненското езеро. Стойността им е между 1 и 6 млн. лв . За да могат да се обработват по-големи кораби, е необходимо драгиране на канал 1 от фара на Морска гара до изхода към езерото, под Аспаруховия мост. През последните 5-6 години обаче, дълбочината там е намаляла до 12 м заради натрупването на около 100 000 куб. м наноси. Това ограничава обработката на кораби с газене до11,50м. В тази връзка два от вариантите предвиждат дълбочината на канала да се увеличи до 13 м”.

Това съобщение подчертава приоритета за поддържане на пристанищните плавателни дълбочини само в пристанище „Варна-изток”. Макар че там шламовото затлачване е най-малко, защото в акваторията на „Варна- запад” и във фарватера на канала, шламът се поема в най-голяма степен. Съществува опасност, ако не спре затлачването с шлам на Девненските заводи, акваторията не само на пристанище Варна-запад, но и на канала до Варна, да изгуби плавателните си дълбочини.

Безспорно, нуждата ни от чуждестранни инвестиции е голяма. Тя обаче не може да се покрива за сметка на загуба на земя, жизнена среда и пристанищен капацитет. А именно такива загуби причиняват Содовите заводи „Солвей”. Да се премълчава този проблем и да се правим, че не съществува, както и да се упражнява недопустим натиск за заводско концесиониране на пристанище Варна-запад, означава да се спре евроазиатското разширение на Варненското пристанище. А то е геополитически шанс на държавата ни в международните й отношения и в това му качество не може да се преотстъпва . Решението следва да се търси в две направления: първо фирмата „Солвей” да бъде заставена да прекрати затлачването на плавателните дълбочини и второ – на постоянните товародатели да се осигурят удобни задкееви площи и те бъдат стимулирани да увеличават дела си в пристанищния товарооборот.

Яхтените пристанища

Както се вижда от интервюто на председателя на Варненския общински съвет във в-к ”Труд” (1) , сред акцентите на взетото решение да се измести Варненското пристанище е то да се превърне в яхтено и в място за развлечение. Според него, това място било любимо на варненци(?) и с преместването на пристанището Варна ще се превърне в „перла на Черноморието”, каквито са Солун и Барселона на Средиземно море.

Истината обаче е, че мястото на Варненското пристанище никога не е било свободен терен с база за развлечения. Нито пък някога е имало (и сега няма) условия да стане такова. Местата за подобна цел са в източна посока – Морската градина, Почивка, Траката, Евсиноград, Дружба, Златни пясъци и Албена. Нататък се развиха не само курортните комплекси от различна величина, но и самият град. Някогашните вили отдавна се превърнаха в жилища, почивни станции и т.н.

Безспорно, посещението на тези места с яхти е реална перспектива. Но едва ли има особен смисъл пристигащите посетители на курортните обекти от Варненския ареал да оставят яхтите си в залива зад вълнолома и да търсят друг транспорт до местата, където са дошли на курорт. Що се отнася до „заведенията за развлечение”, къде могат да се изградят такива? Пред гъстозастроения задпристанищен квартал на Варна или близо до местата, където туристите си почиват? Дори и да се реши изграждането на такива нови заведения, за тях няма терен, зеленина, плаж и т.н., следователно няма да има интерес да бъдат посещавани.

Нуждата от яхтени пристанища по черноморските ни курортни комплекси действително е вече осезаема. За повишаване конкурентноспособността на туризма, който за сравнително кратко време доби широко развитие и стана един от водещите икономически отрасли у нас, изграждането на яхтени пристанища е безспорна необходимост. До степен, че без тях черноморските ни курорти трудно биха устояли на конкуренцията на онези по Средиземноморието.

Сериозни основания да стане първото българско яхтено пристанище има Балчик. То е най-удобно за корортния комплекс Албена с пристанищните съоръжения, които има – главно кееви стени и вълнолом. За Южното Черноморие, като основно яхтено пристанище се споменава Царево. Засега обаче въпросът е във фаза предпроектни проучвания.

Възможности за изграждане на яхтено пристанище могат да се търсят и близо до Златни пясъци. Напълно подходящи места тук не изпъкват, но според бреговата ивица те могат да се търсят в североизточна посока, към село Кранево, зад свлачищния район. Точен отговор може да се даде само след геоложки проучвания. Могат да се споменат и други „закътани” места на югозапад, към Варна, но те се нуждаят от специално проучване.

В съседство с Балчик, реално място за яхтено пристанище е брегът зад Шабленския фар, където в древността е било Карийското пристанище. На това място има пясъчна ивица, която може да се разшири чрез пясъчно натрупване при изграден вълнолом, с оглед разширяването на пясъчната „коса”, която пази сладководното Шабленско езеро от засоляване.

В заключение, трябва да се подчертае, че за Варненския курортен ареал действително е нужно яхтено пристанище, но мястото на сегашното Варненско пристанище е най-неподходящото за тази цел .

Варненската безмитна зона

Поради благоприятното си географско положение още през древността град Варна (Одесос) става ключов център в търговско-стопанския живот на целия североизточен „ъгъл” на Балканския полуостров. След идването на българите, водени от Аспарух, градът става главен пазар за търговията със Североизточна България. По време на Второто българско царство Варна е център на венецианската и генуезка вносно-износна търговия. През Средновековието венецианци и генуезци, а по-късно и дубровничани, създават до варненското пристанище лоджията си „Сен Севмест” (старото име на кв. Аспарухово). Това е първата безмитна зона на черноморския ни бряг. През 1866, с прокараването на железницата от Русе, се предвиждало и място за безмитната и зона. След Първата световна война настъпва период на известен упадък, главно поради загубата на Южна Добруджа. Сред предлаганите мерки за преодоляване на кризата във Варненското пристанище било създаването там на „свободна пристанищна зона”.

През 1928 конкурс за научна разработка по организирането на свободни (безмитни) зони в България печели младият учен от Варненската търговска академия Станчо Чолаков. Той изтъква, че „единствено ефикасните органи на международната транзитна търговия са интернационализираните части от националните митнически територии, известни под едно общо име - свободни пристанища (безмитни зони)”. С помощта на обстоен анализ, Чолаков доказва, че най-перспективен за страната ни е транзитният път през Варна (8) .

След политическите промени у нас, през 90-те години на миналия век, условията за създаване на Варненска безмитна зона станаха още по-благоприятни, чрез изгражданото пристанище Варна-запад на 22 км навътре в сушата. Очакваше се, че ако се създадат безмитни зони в България, първата ще бъде именно във Варна. През последните 17 години обаче в страната ни вече има 9 безмитни зони, но нито една от тях не е във Варна, дори и след като, през 1993, междуведомствен съвет на Министерството на териториалното развитие одобри проект за такава зона в западния край на морския канал Варна-Девня, между пристанище Варна-запад и фериботния комплекс. За целта, на първо време (т.е. като първи етап) бе заделена площ от 500 декара, като бяха резервирани и площи за по-късното разширяване на зоната.

Защо и след одобряването на проекта за Варненската безмитна зона не се пристъпи към изграждането й, стана ясно две години по-късно, когато на 10 май 1995 в един столичен всекидневник тогавашният началник на пристанищния комплекс Стоян Паунов заяви: „Твърдо сме против изграждането на безмитна зона в и около пристанището, защото на практика съществува далеч по-приемлива алтернатива на търговията при облекчителни условия в граничните пунктове. Става дума за антрепозитни складове”. Подобен „аргумент” говори само за недостатъчната подготовка на неговия автор, защото антрепозитните складове, действително са само складове и обслужват текущата експлоатация. Те нямат екстериториален статут, докато безмитните зони са характерни и с дистрибуторската си дейност, каквато във Варненската безмитна зона ще се извършва за нуждите на Азия и Европа.

Твърдото становище за отказ от предимството на Варненското пристанище рефлектира в засилване позициите на конкурентното пристанище Констанца за поемане превозите от новия „Път на коприната”.

Междувременно, докато се чакаше изпълнението на проекта от 1993 дойде съобщение, че Министерският съвет е дал съгласие за: „създаване на Транзитна търговска зона – АД, разположена върху терен от 103 дка на острова под Аспаруховия мост във Варна. В Националния план за регионално развитие за периода 2000-2006 обаче създаването й не бе предвидено. А доколкото теренът от 103 дка, „под моста”, ще стигне за да се посрещне товарооборота по евроазиатската перспектива на Варненското пристанище, може да се съди от факта, че основните транзити от държавите на Средна Азия вече трайно се пренасочват към румънското пристанище Костанца.

Литература:

1. Борислав Гуцанов , Варна мери ръст със Солун и Барселона (интервю), в.”Труд” 13.01.2007.
2. Деведжиев, М., Девненският промишлен комплекс и плавателния канал Варна – Девня, Държавно издателство, 1967, с.170; Оцеляването , документална повест, 1993, с. 257; Геополитиката на България, 2006г, с. 253.
3. Деведжиев, М., Богалев, В ., Технико-икономически доклад, относно дълбоководния канал от Варна до Девня, писмо № 137/30.VІІІ.1964 на БАН.
4. Кънев, Б., Възможен ли е плавателен канал между река Дунав и Черно море през българска територия и коя е нуждата, която би го предизвикала. – сп.БИА, бр.14, 15 и 16/1927, с.341.
5. Недялков, Ал ., Изложение от 23 май 1925. „Морелечението и отдихът край морския бряг”. Варна, Библиотека № 11, юли 1925, 57-64; Български морски сговор, 1924.
6. Скутунов, К ., Икономическото значение на търговските пристанища и свободните зони в тях. –Архив на държавните железници и пристанища. 1931, кн.4, 61-82.
7. Чаидзе, А., А. Глонти, Л. Абладзе , Ускоряване на товарните превози по транспортния коридор ТРАСЕКА. Железопътен транспорт, кн.9, 2001, с.9, 12.
8. Чолаков, Ст ., Свободни зони у нас и възможности за устройството им. –В: Архив на държавните железници и пристанища. 1931, кн.4, 203-245.
9. Български транспортен вестник , бр.49/14.ХІІ.2006.

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}