10
Вт, Дек
4 New Articles

Преди двайсетина години, коментирайки поредния военен преврат в Судан, известният френски историк и геополитик Кретиен Лашон подчертава, че „историята на тази страна винаги се повтаря”. Проблемът обаче е, доколко самата суданска държава е в състояние да издържи това, случващо се вече няколко поредни десетилетия, „повторение на историята” – т.е. преходът от военна диктатура към демократизация и обратно.

По традиция, суданските военни оправдават завземането на властта с възвишени и хуманни цели. Така, през 1985 те декларираха, че „въоръжените сили поемат управлението заради острата политическа криза в страната и за да бъде избегнато кръвопролитието”. Четири години по-късно, след поредния преврат, новият судански лидер – генерал Омар Хасан ал-Башир заяви, че „суданските военни вземат властта не завинаги, а само докато бъде стабилизирана ситуацията в страната, след което тя ще бъде предадена на цивилно правителство”.

Всъщност, основните задачи пред всички судански военни режими веднъж завинаги бяха формулирани през 1985 от бившия министър на отбраната в правителството на Джаафар Нимейри – генерал Сиуар ал-Дахаб така: „постигане на национално единство, преодоляване на икономическите трудности и предаване на властта в ръцете на народа”.

Бившият председател на Преходния военен съвет на Судан Ал-Дахаб неслучайно поставя на първо място именно постигането на национално единство. За всеки, поне бегло запознат с историята на страната, не е тайна, че всички граждански и военни правителства на Судан от края на т.нар. „преходен период” (1953-1956) насам са принудени да водят тежка борба за съхраняване на неговата териториална цялост.

Именно тази битка сплотява и днес разнородните политически сили и движения на суданския Север, традиционно контролиращи властта в страната. Впрочем, тя отдавна се е превърнала във фикс-идея за всички влиятелни судански политици. Пак тук обаче е скрит и може би най-големият парадокс на суданската история: колкото по-упорито политиците и военните от Севера се борят за съхраняване на националното единство, толкова по-малки изглеждат шансовете им за успех.

Както е известно, почти четиридесетгодишното въоръжено противопоставяне между Севера и Юга на Судан приключи с мирно споразумение, предвиждащо провеждането през 2011 на референдум за правото на самоопределение на южните судански провинции.

Южният фронт – трайно примирие или прелюдия към нова война?

Споразумението беше подписано през януари 2005 в кенийската столица Найроби между суданското правителство и Суданското народно-освободително движение и неговото военно крило – Суданската народно-освободителна армия (СНОД/СНОА).

Оценките за това споразумение варират между сдържано-оптимистични и критично-песимистични. Така, през първата година и половина след неговото подписване, двете страни демонстрираха умерен оптимизъм относно практическата му реализация. Напоследък обаче, представителите на Юга изразяват нарастваща тревога от развитието на ситуацията в областта. В края на юли 2006, първият вицепрезидент на Судан и водач на Юга Салва Каир Маярдит се оплака, че ”прилагането на споразумението става по-бавно, отколкото очаквахме, тъй като липсва механизъм, който да контролира и подтиква Хартум и Джуба (административният център на Южен Судан) към стриктното прилагане на всички точки от договора”. При това той ясно намекна, че подобен механизъм следва да се формира на международно, а не на национално ниво, отбелязвайки, че: „ние се нуждаем от подкрепата на международната общност за практическата реализация на споразуменията”.

Впрочем, на национално равнище, от ноември 2005, вече действа Комисия за политическо помирение, включваща по двама представители на Юга и на Севера, както и посланика на ООН в Хартум и представителя на Междуправителствената организация за развитие – основният спонсор на мирния процес в Судан, благодарение на чиито усилия стана възможно и подписването на самото мирно споразумение.

Основната цел на комисията, създадена от суданския президент Ал-Башир, е да „контролира изпълнението на споразумението”. Засега обаче, този контрол (или както считат мнозина видни политици от Юга – неговата липса) обслужва изключително интересите на мюсюлманския Север, което предизвиква гнева на християнският елит в Джуба. Впрочем, цялото поведение на суданското правителството през последните двайсет месеца би могло да се определи като игра, целяща да не допусне независимостта на Южен Судан, т.е. реализирането на официално неафишираната, но много популярна сред северносуданския политически елит формула: „широка автономия - да, независимост – не”.

Това поведение е особено очевидно по отношение реализацията на основните положения на мирното споразумение от януари 2005. Според генералния секретар на СНОД Пагана Амума, до този момент са осъществени следните от тях: приемането на нова конституция на страната и на отделна конституция на Южен Судан, както и формирането на парламент и правителство на националното единство.

Новата конституция на Република Судан, приета официално през юли 2005, на практика, обединява в един текст основните положения на мирните споразумения и на предишната конституция от 1998. В политически план, юлската конституция узаконява до 2011 разделянето на властта в страната по географски признак – на Юг тя се осъществява от СНОД, а на Север – от управляващият Национален конгрес на Судан (НКС) и неговият лидер Ал-Башир. Що се отнася до суданската опозиция (включително ислямистите на Ал-Тураби), тя трябваше да се задоволи с 20% от постовете в регионалната и федерална власт. Имайки предвид, че опозиционните партии разполагат с подкрепа само в Северен Судан, това намалява реалната им квота във властта до 14% (останалите 6% бяха предоставени на съществуващия само на хартия Национален-демократичен алианс, играещ ролята на опозиция в Южен Судан).


С други думи фелдмаршал Ал-Башир (каквото е официалното му войнско звание) и обкръжението му постигнаха едновременно две важни цели: съобразиха новата конституция с претенциите на Юга и удължиха пребиваването си във властта с поне още шест години. И, ако през това време в Судан не настъпи някаква драматична промяна, фелдмаршалът ще постави своеобразен национален рекорд, тъй като управлява страната още от 1989 (на второ място в тази класация е колегата му генерал Джаафар Нимейри, управлявал Судан през 1969-1985).

Всъщност, ако анализираме внимателно новата суданска конституция ще разберем, че, напук на мнението на повечето експерти, Северът съвсем не е губещата страна от приемането и. Защото Ал-Башир съумя да постигне онова, което навремето Нимейри не можа: прехвърли цялата отговорност за политическото, социално, икономическо и културно развитие на Южен Судан върху местните лидери, освобождавайки правителството си от такива сложни проблеми като борбата с бедността или ликвидирането на неграмотността.

В създаденото през септември 2005 правителство на националното единство доскорошните бунтовници от Юга получиха девет министерства (от общо 30), включително това на външните работи, търговията, инвестициите, транспорта и т.н. В една европейска страна, това би означавало сериозни позиции във властта. Судан обаче не е в Европа и там от най-голямо значение е контролът върху силовите министерства (ще припомня само, че при годишен бюджет от 1,6 млрд. долара, 700 милиона са предназначени за армията). А тези министества, както можеше да се очаква, се оказаха в ръцете на НКС.

В същото време, опитите на южняците да използват контрола върху външното министерство за да популяризират идеите си за бъдещето на страната пред международната общност се сблъскаха с твърдото намерение на президента Ал-Башир сам да определя външната политика на страната. Показателно в това отношение е упоритото нежелание на президента да приеме изпращането на „сини каски” на ООН в разбунтувалата се провинция Дарфур, въпреки, че идеята се подкрепя от собственото му външно министерство, т.е. от южняците.

Подобна е и ситуацията във формираната през август 2005 Национална асамблея, където „контролният пакет” също е в ръцете на президентската партия.

Все пак, изброеното дотук е част от успехите, постигнати в практическата реализация на мирните споразумения. Сега нека видим проблемите и трудностите, които са толкова сериозни, че карат мнозина западни и местни наблюдатели да твърдят, че през 2011 няма да има никакъв референдум и, че страната е изправена пред дилемата – нова гражданска война или постепенното връщане на Юга под властта на Севера.

На първо място сред тези проблеми е фактическото замразяване от страна на Хартум на Протокола за разрешаване на конфликта в района на Еби (част от провинция Кордофан, където се намира едно от най-големите петролни находища в Судан). Въпросният протокол бе подписан през май 2004 от суданското правителство и ръководството на СНОД/СНОА. Според него, въпросът за принадлежността на района към Юга или към Севера трябваше да бъде решен окончателно на референдума през 2011. Дотогава му се предоставя специален статут, според който управлението му се осъществява пряко от президента на Судан, а местната власт се представлява от Изпълнителен съвет (чиито членове, впрочем, също бяха назначени от президента Ал-Башир).

При това приходите от петролните добиви в района се разпределят така: 50% за централното правителство, 42% за правителството на Южен Судан, 2% - за провинция Бахр ал-Газал, 2% - за Източен Кордофан, 2% - за коренните жители на Еби от негроидното племе динка и 2% - за местните араби. На практика обаче, федералните власти получават около 54% от приходите.

Всъщност, коренът на проблема не е в прилагането на Протокола, а по-скоро в резултатите от дейността на Комисията за определяне границите на този спорен район: експертите единодушно признават, че той е част от Юга, макар че от друга страна, на референдума през 2011 местните жители биха могли да се обявят за присъединяването му към Северен Судан. Именно нестабилните позиции на Хартум в този стратегически за цялата суданска петролна индустрия район карат хората на Ал-Башир да пречат на процеса на делимитация и последващо демаркиране на административните граници на района Еби.

Идеален изход от тази ситуация за Хартум би било запазването за неопределено дълго време на специалния статут на Еби, без провеждането на референдум. Но истината е, че проблемът с този район е само част от далеч по-сериозния въпрос за делимитирането и демаркирането на цялата граница между Северен и Южен Судан. Предвидената в мирните споразумения от януари 2005 специална смесена комисия, така и не бе създадена – просто защото разпределянето на петролните залежи, които гарантират стотици милиони долари годишно на суданското правителство, изглежда изключително сложно.

Тоест, граничните проблеми са свързани с ключовия въпрос за разделянето, в мащаба на цялата държава, на приходите от петролния добив. Засега половината от тях отиват у правителството на националното единство в Хартум, а другата половина – у правителството на Южен Судан. Южняците обаче претендират, че на практика Северът си присвоява по-голямата част от петролните постъпления.

Друг препъни камък са проправителствени въоръжени милиции в Южен Судан, които, въпреки мирното споразумение, нито бяха разпуснати, нито пък разоръжени.

Още по-опасен обаче е друг проблем, свързан с постепенното ограничаване на ролята на пълномощията на вицепрезидента и основен представител на Юга в централната власт – Салва Киир Маярдит. В тази връзка е показателен изходът от битката за министерството на енергетиката и полезните изкопаеми в правителството на националното единство. Тя започна още през юли 2005. Междувременно, на 30 юли с.г. в самолетна катастрофа загина харизматичният лидер на християнския Юг полковник Джон Гаранг, чието място бе заето от Салва Маярдит, който обаче очевидно не притежава неговите качества. Всички тези фактори обусловиха победата на мюсюлманите от Севера в борбата за контрол над енергийния сектор – министър на енергетиката и природните ресурси стана Ахмед ал-Джаз от партията на президента Ал-Башир.

Всичко това кара мнозина анализатори да смятат, че разривът между Севера и Юга е само въпрос на време, както и, че той ще бъде последван от нова гражданска война. Като доказателство за правотата си, те изтъкват все по-честите сблъсъци между правителствените части и бойците от СНОА.

От друга страна обаче, политическият елит на Юга, който е доволен от сегашното положение и успешно „усвоява” помощите, предоставяни от западните държави и ООН за възстановяване на християнските провинции, няма никакъв интерес от избухването на нова война. Същото се отнася и за режима в Хартум, начело с Ал-Башир, който в момента е ангажиран най-вече с проблемите в западната област Дарфур, където продължават да загиват стотици хора. Затова изглежда по-вероятно, че проблемите все пак ще се решават по пътя на преговорите, още повече, че избухването на нова война със сигурност би имало катастрофални последици за страната.


Кризата в Дарфур и ситуацията на Източния фронт

Междувременно, както споменахме по-горе, рязко се изостри ситуацията в западната част на страната – в Дарфур. От февруари 2003 и съвсем доскоро, там се водеха ожесточени сражения между правителствените части и подкрепящите ги отряди на арабската племенна милиция „Джанджавид” и техните противници - бойците от Суданското освободително движение/Армия за освобождение на Судан (СОД/АОС) и Движението за справедливост и равноправие (ДСР). На 5 май 2006 в нигерийския град Абуджа суданското правителство и едно от крилата на СОД подписаха т.нар. Мирно споразумение за Дарфур. То предвижда: разпускане на проправителствените милиции „Джанджавид” и включване на бившите бойци на СОД и ДСР в националната армия; еднократна финансова помощ за провинция Дарфур от 300 млн. долара и последващото и финансиране с 200 млн. долара годишно; компенсация за всички семейства, насилствено изселени от родните си места; формиране на собствена преходна регионална администрация на Дарфур, която да подготви провеждането на планирания за 2010 референдум за бъдещето на региона; назначаване на подписалите споразумението дарфурски бунтовнически водачи за съветници на президента. Освен това, Хартум се задължи да предостави, в периода 2007-2012, на дарфурските бунтовници 12 депутатски места в Националната асамблея на Судан, 21 места в парламента на всеки дарфурски щат, един губернаторски пост, две помощник-губернаторски длъжности (всичките в Дарфур), както и ключови позиции в министерствата на дарфурските щати и местните власти.

Досега обаче, въпреки силния натиск на международната общност, това споразумение все още не е подписано от представителите на другото крило в СОД/АОС, както и от ДСР. Нещо повече, през юни 2006, шефът на мисията на ООН в Судан Ян Пронк заяви, че „мирното споразумение за Дарфур е в състояние на колапс и спешно трябва да бъде подновено”. Проблемът е, че подписалият споразумението от името на едно от крилата в СОД/АОС Манни Минауи, на практика, представлява интересите само на 8% от цялото население на Дарфур.

Освен дарфурския въпрос, суданските власти се сблъскват с много сериозни проблеми и в други части на страната. От 1994 продължава въоръженият конфликт в източните райони, обитавани от племето беджа (провинция Червено море и суданско-еритрейската граница). Там суданската армия се сражава с бойци от т.нар. Източен фронт (създаден през 2005 от Конгреса на беджа и племената рашидия). Тоест, Судан отдавна е обхванат от гражданска война, която в момента се води на два основни фронта: на Запад (Дарфур) и на Изток (Провинция Червено море и границата с Еритрея).

Така, в последно време все по-актуален става въпросът, дали въобще е възможно съществуването на единен Судан в сегашните му граници без постоянните вътрешни войни, водени в името на запазването на същото това единство. Всъщност, истината е, че този въпрос не възниква едва днес – той съществува още през 60-те години на миналия век. Тогава обаче изглежда, че споразуменията от Адис Абеба (подписани през 1972 и установяващи мира между Севера и Юга, гарантирайки широка автономия на последния) окончателно са поставили точка на въпроса.

Анализирайки причините, довели да краха на системата, наложена със споразуменията от Адис Абеба, следва да подчертаем един принципно важен момент – неспособността на федералния център, в лицето на правителството в Хартум, да изпълни поетите през 1972 задължения за социално-икономическото, политическо и културно развитие на южносуданската автономия. Интересно е, че именно същите обвинения срещу Хартум отправят днес и бунтовниците от Дарфур.

И така, какво очаква Судан в близко бъдеще? Според оптимистите – окончателното постигане на мир и съгласие в страната (на Юг вече бе постигнато примирие, а на Запад то предстои, остава само да бъдат решени проблемите на източните райони). Песимистично настроените анализатори обаче припомнят, че през 1983 (т.е. 11 години след подписването на мирното споразумение от Адис Абеба), Югът отново бе обхванат от кървава гражданска война.

Всъщност, дали наистина е невъзможно да се очертае поне приблизителен сценарий за развитието на политическата и икономическа ситуация в Судан през следващите 10-15 години? И да, и не.

Да - защото във вътрешната и външна политика на тази страна могат да се посочат ключовите фактори, оказващи и днес значително въздействие върху хода на събитията, както в страната, така и извън нея. Могат да бъдат очертани и векторите на развитие, зададени от тези фактори, както и да предположим, как те ще си взаимодействат в обозримо, или пък в по-далечно бъдеще.

Не – защото никой в света не може да гарантира на 100%, че същите тези ключови фактори, на чиято база анализаторите очертават векторите за развитие на една или друга страна, няма внезапно да изчезнат поради различни непредвидими обстоятелства и да бъдат заменени от други, на които никой до този момент не е обръщал сериозно внимание.

Така че анализаторите могат да разчитат само на „крайъгълните камъни” на суданската действителност, които и досега остават непроменени нито от реформите по западен модел, нито от тоталната ислямизация на страната. А това са: изключително сложната етно-племенна структура на суданското население, ислямът и дервишките ордени, ислямистите, армията и външните сили.

Обикновено, когато стане дума за структурата на суданското население, моментално изплува британската теза от 60-те години на миналото столетие за „Судан – страната на 600-те племена”. Всъщност, същото може да се каже и половин век по-късно. Единствената промяна е оръжието, с което разполагат въпросните племена. Така, ако през 60-те трудно можеше да си представим жител на Дарфур с автомат Калашников в ръка, днес това е съвсем обичайна гледка.

Проблемът обаче е, че докато суданските племена стават все по-добре въоръжени, племенното съзнание не само не е ерозирано от държавната идеология, а – напротив, превърнало се е в нейна интегрална част (в сегашната суданска конституция има изричен член, провъзгласяващ и защитаващ правата на етническите и културни - т.е. племенните, общности). Поради това всяко суданско правителство е принудено да води диалог не с различните социални групи (както е в нормалните държави), а с многобройните племенни обединения.

В тази връзка, закономерно възниква въпросът: „пречи ли трайбализмът за политическото развитие на Судан”. Преди двайсетина години, отговорът би могъл да е само положителен. Днес обаче подобен отговор би означавал, че става дума за някоя друга страна, а не за Судан. Какво се промени през тези години? На първо място – представата за ролята на племенния фактор в живота на суданците. Днес вече може спокойно да се твърди, че суданският трайбализъм не се вписва в традиционните категории за „добро” и „лошо” - той просто е даденост, с която следва да се съобразяваме.

Опитът от политическите борби в Судан през втората половина на ХХ век е нагледна илюстрация, че само онези местни партии и движения, които умело използват племенния фактор в своята дейност, се оказват способни да оцелеят достатъчно дълго на политическия връх.

Ето само един, но достатъчно показателен пример. Според египетския анализатор Мохамед ал-Хашими, Националният ислямски фронт (управлявал Судан през 1985-1999) представлява „нова коалиция между ислямисткото движение и различни племенни вождове, насочена срещу светските политически партии и упрявляващите кръгове, опитващи се да изкоренят ислямското наследство на режима на Нимейри”. Между другото, редица западни експерти смятат, че крахът на суданското ислямистко движение, начело с Хасан ал-Тураби, означава провал на цялата политика на тотална ислямизация на страната и опитите за обединяването и под лозунгите на Корана и шариата.

Така стигаме до един много интересен и деликатен момент: ролята на ислямската религия в продължаващият и днес процес на обединяване на Судан и превръщането му в пълноценна балансирана държава. Въпросът действително става деликатен в хода на двете войни между Севера и Юга на страната, когато северняците (особено в началото на 90-те) активно използваха идеите за джихада срещу „неверниците” (т.е. населението на юга, изповядващо християнството или традиционните анимистки култове) и опитвайки се да представят пред световната общественост своята агресия срещу Юга като защита на т.нар. Дар ул Ислам (т.е. на изконно ислямските земи, макар че всъщност Югът никога не е бил част от тях).

В същото време, никой не отрича, че Северен и Централен Судан още не са се разпаднали, до голяма степен, именно благодарение на исляма, с помощта на чиито догми властите съумяват да притъпят острите междуплеменни конфликти.

Анализирайки ролята на исляма в Судан, не можем да не споменем и такива важни обществено-политически фактори като дервишките ордени Ал-Ансар и Ал-Хатмия. Напоследът те не се споменават често в местните и чуждестранни медии, затова някои може би смятат, че ролята им в суданския политически живот е останала в миналото. Всъщност, има безброй аргументи, че това въобще не е така. Ето само един: по предварителни данни, над половината судански араби (около 10 млн. души в края на 90-те) са „ансари”, т.е. членове на ордена Ал-Ансар. Според други данни пък, в редовете на Ал-Хатмия има над два милиона души.

Няма да бъде преувеличено, ако кажем, че през т.нар. „периоди на парламентарна демокрация” (1956-1958, 1964-1969 и 1986-1989) властта в Судан се намираше именно в ръцете на Ал-Ансар и Ал-Хатмия (формално тя се упражняваше от партията Ал-Умма и, съответно – от Юнионистко-демократичната партия, в качеството им на филиали на двата ордена).

Имайки предвид последните събития в Судан, особено интересен е фактът, че през цялата нова история на страната, след обявяването на независимостта и през 1956, Дарфур е своеобразен плацдарм на Ал-Умма, която формира своите въоръжени отряди (контролирани на практика от ордена Ал-Ансар) от номадските племена на Дарфур и Кордофан – баггара и ризейгат.


В ролята на постоянни съперници на традиционалистките сили (т.е. ордените Ал-Ансар и Ал-Хатмия и техните „партии” Ал-Умма и ЮДП) в Судан, освен армията, са и ислямистите, начело с Ал-Тураби. Чрез своя лидер, суданските ислямисти постоянно обвиняват традиционалистите, че са допуснали разпадането на страната или дори, че са съдействали за него: „Днес хората в Судан се освобождават от бремето на традициите и фалшивия опит, който им беше натрапван. Те отделят религията от политиката, икономиката, науката и изкуствата. Това е революция, която освобождава и обединява обществото. Както е известно, религиите се разделят на различни църкви при християните, макар че Христос е един, и на различни общности – при мюсюлманите, макар че Мохамед ги призовава да следват един и същи път. Днес в Судан започва революция сред мюсюлманите, в чиито ход ние ще ликвидираме влиянието на дервишките ордени. Ние следваме общия път и обявяваме на всички сектанти, че не сме нито шиити, нито сунити, т.е. не признаваме делението на мюсюлманите на секти”.

Именно този радикализъм на суданското ислямистко движение обаче, не позволи на привържениците на Ал-Тураби да изтласкат окончателно традиционалистите от политическата сцена. В крайна сметка днес, и ислямистите, и традиционалистите са в опозиция към сегашния режим в Хартум.

По-горе вече подчертахме ролята на суданските военни в процеса на националното обединение на Судан, затова сега нека минем към последния (не и по значение) „крайъгълен камък” на суданската действителност, а именно – към ролята на външните сили в развитието на вътрешните процеси в страната.

Тук отново се сблъскваме със странен исторически парадокс. Днес мнозина суданци възлагат необосновано големи надежди на помощта от международната общност за нормализиране на ситуацията в страната. Макар че само преди 84 години един от най-уважаваните членове на тази общност – Великобритания приема т.нар. „Закон за паспортния режим на територията на англо-египетския кондоминиум Судан”, с който антагонизмът между южната и северната част на страната е превърнат в основен инструмент на държавната политика. В самият Судан той е известен като „Законът за забранените райони”, чиято цел е да не се допусне формирането на добри отношения между Севера и Юга на страната. Така, Югът се оказва „затворен” за арабите-мюсюлмани от Севера, а пък Северът – за чернокожите християни и езичници от Юга. Освен това, намесата на външни сили, във вътрешните работи на Судан (въпреки че понякога има положителен резултат, пример за което са споразуменията от Адис Абеба през 1972, довели до прекратяването на войната в южните провинции), по правило, води до крайно отрицателни последици. Целият проблем е, че всички международни посредници, опитващи се да помогнат за прекратяването на вътрешните конфликти в страната, подхождат към тях, следвайки собствената си ценностна йерарния. В резултат от това, онези решения, които според тях са най-подходящи като основа за постигане на компромис, на практика въобще не се оказват приемливи за участниците във въпросните конфликти.

В миротворческата практика на ООН – организацията, която по презумпция би трябвало да е основния миротворец на планетата – съществува понятието „принудително налагане на мира”. Като принудата може да се осъществява под различни форми, но най-вече като военен или политическо-икономически натиск върху страните в конфликта (или върху едната от тях). В днешен Судан се сблъскваме именно с този модел на „умиротворяване”. А основният недостатък на подобна практика е стремежът да се постигне умиротворяване сега, в момента, без да се обръща внимание, дали след това ще бъдат реално (а не само на хартия) премахнати истинските причини за конфликта.

От друга страна, опитът на онези страни, които съумяват или да избегнат външната намеса във вътрешните си работи, или пък да я минимизират, ни демонстрира (макар че и тук има изключения) действително успешния модел за решаване (или поне за стабилизиране) на острите вътрешнополитически кризи. С редица условности, си струва да припомним примера на Испания, където на национално ниво бяха ограничени действията на баските сепаратисти, чиято организация ЕТА постепенно губи авторитет заради привързаността си към терора.

Анализирайки всички, споменати дотук фактори и специфични особености, можем да предположим, че Судан едва ли ще успее през следващите 10-15 години да запази териториалната си цялост. Най-вероятно, през 2011 Южен Судан ще стане независим, като на това може да попречи само избухването на голяма война между етносите и племената, които го населяват. Засега обаче, имайки предвид позициите и силата на т.нар. Суданска народно-освободителна армия (СНОА) – военното крило на контролиращото Юга Суданско народно-освободително движение (СНОД), това едва ли ще се случи.

Много по-сложна изглежда ситуацията в Дарфур. Като участник в управляващата в Хартум коалиция, СНОД подкрепя изпращането в областта на „сини каски” на ООН, които да заменят безполезния умиротворителен военен контингент на Африканския съюз. Коалиционният им партньор в правителството – Националният конгрес на Судан, начело с президента на страната Ал-Башир, обаче се обявява против това, защото се опасява, че така Западът би поставил под свой контрол многобройните полезни изкопаеми и ресурси на Судан.

Ситуацията в Дарфур допълнително се усложнява от факта, че в южната част на областта има петролни находища (вж. фиг.1). Не е изключено, че проблемите с прилагането на мирното споразумение за Дарфур, се дължат на това, че в него (за разлика от мирните споразумения за Юга от 16 януари 2005) не се уточнява, кой точно ще контролира и експлоатира местните петролни находища.

Тук фиг.1 !!!

Евентуалното изпращане на „сини каски” в Дарфур няма да означава, че този стратегически важен за Хартум регион може автоматично да получи независимост след време. Впрочем, за това не настояват и местните бунтовници. Като своя основна цел водачите на СОД/АОС декларират „създаването на обединен демократичен Судан на основата на равенството, пълното преструктуриране и деволюция на властта, равнопоставеното развитие, културния и политически плурализъм и моралното и материално благополучие за всички суданци”.

Така, ако управляващият судански елит съумее да минимизира степента на външна намеса в дарфурския конфликт, той може би ще бъде решен без това да застраши териториалната цялост на Судан. Днес обаче, се наблюдава по-скоро обратната тенденция – ръст на външната намеса (и, особено, тази на САЩ които се опитват да си гарантират поне частичен контрол върху петролните залежи в страната, измествайки Китай) в конфликта.

Означава ли това обаче, че вече нищо не може да промени тази тенденция? Не, разбира се. Ако Хартум, както и двете бунтовнически фракции (СОД/АОС и ДРС) съумеят да постигнат устройващо всички участници компромисно решение, за Судан ще бъде по-лесно да се противопостави на международния натиск да бъде приет друг вариант за решаването на проблема.

Освен това, ако световната общност все пак реши да наложи ембарго срещу всички доставки на оръжие за Дарфур и достатъчно строго контролира спазването му, шансовете за мирно разрешаване на дарфурския проблем рязко ще нарастнат. Наистина, днес това не изглежда особено верятно, защото дори и ако решението за ембарго бъде прието от Съвета за сигурност на ООН, реално то ще засегне само правителствените части и техните съюзници в областта.

И накрая, няколко заключителни думи за проблемите в Източен Судан (провинция Червено море и суданско-еритрейската граница), където, както вече споменахме, суданската армия се сражава с отрядите на Източния фронт. Тук основната задача пред правителството в Хартум е да не допусне конфликтът да се разрастне до размерите на този в Дарфур. Защото, ако това се случи, фактическата загуба на излаза на Червено море неизбежно ще сложи кръст на всички планове на режима да повиши жизненото равнище в страната, благодарение на евтиния петрол и природен газ. А за да не се допусне подобно развитие е необходимо с всички възможни средства да бъдат прекъснати контактите между Източния фронт и дарфурските бунтовници. В същото време, Хартум би следвало да предпочете социалните и политически мерки за нормализиране на ситуацията в провинция Червено море, пред чисто военните или полицейски операции. Суданските власти ще трябва да изолират максимално ръководителите на Източния фронт от основната маса на населението в тази провинция. Макар че е невероятно трудно, подобно нещо все пак е възможно. И едва след като то бъде постигнато, може да се мисли и за нови мащабни военни операции срещу Източния фронт, които да не провокират масово възстание на местните жители срещу централната власт.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В Африка продължава да има страни, които туристическите агенции избягват да препоръчват на своите клиенти. Един такъв пример е Сомалия – най-източната държава на Черния континент. Макар че, от туристическа гледна точка, тя вероятно е сред най-интересните места на планетата. На територията на Сомалия има великолепни природни паркове, както и безброй паметници на различни древни цивилизации. Тук е имало държава още по времето на Древния Египет – в надписите в храмовете и гробниците на фараоните тя се нарича Пунт. По цялото крайбрежие на Индийския океан пък се простират прекрасни коралови рифове, по нищо не отстъпващи на най-известните рифови зони в Карибско или Червено море.

Всички тези забележителности на Сомалия обаче сякаш не интересуват никого. Което е разбираемо – едва ли мнозина биха рискували да посетят страна, която вече петнайсет години е обзета от хаос, гражданска война и икономическа разруха. Доскоро дори изглеждаше, че световната общност окончателно е престанала да се интересува от случващото се там.

Напоследък обаче нещата се променят и Сомалия отново се оказва в центъра на всеобщото внимание, а западните държави внезапно се сетиха за поетите в миналото задължения за стабилизирането и постигането на национално помирение в тази африканска държава. Повод за това стана превземането, през юли 2006, на столицата Могадишо от един от водачите на т.нар. „Съюз на ислямските трибунали” (СИТ) шейх Шариф Ахмед. Малко по-късно привържениците на шейха заеха още няколко стратегически важни градове в южната част на страната.

Загрижеността за развитието на събитията в Сомалия е лесно обяснима. Религиозният „Съюз на ислямските трибунали” обединява радикално настроените сомалийски ислямисти, чиито лидери (според противниците им) са тясно свързани с Ал Кайда и Осама бин Ладен. Именно това дава основание на редица анализатори да предположат, че Ал Кайда се опитва да превърне Сомалия в поредния си плацдарм, следвайки модела, вече изпитан в Афганистан. Защо отново се споменава „афганистанският сценарий”? Най-вече, защото мрежата на Бин Ладен отново се опитва да използва за собствените си цели една територия, където в резултат от дългогодишните кървави междуособици централната власт е силно отслабена, ако въобще я има. Замисълът на стратезите от Ал Кайда изглежда ясен: поставяне на Сомалия под контрол и последващото и използване като база за организиране на терористични нападения в други страни.

Всъщност, имплантирането на Ал Кайда в Сомалия, която формално е член на Лигата на арабските държави, започва още от началото на 90-те години на миналото столетие. Според мнозина, първата сериозна акция на мрежата е осъществена именно в Сомалия - срещу американските войски, извършили десант в страната през 1993 за да прекратят бушуващата в нея гражданска война. Тогава ръководството на Ал Кайда квалифицира тези действия на САЩ като опит за окупиране на една мюсюлманска страна и изпрати там шефа на военното си крило Мохамед Атеф, който пое координирането на действията на местните кланове срещу американците и осигури военната подготовка на формиращите се ислямистки милиции. Именно те атакуваха американските морски пехотинци в Могадишо през октомври 1993, като ликвидираха 18 от тях. Което пък принуди Вашингтон да изтегли частите си от страната.

Поредният етап от битката за Сомалия стартира през февруари 2006, когато отрядите на СИТ, създадени на базата на ислямистката организация Ал-Иттихад ал-Исламия, започнаха сражения с отрядите на току що формираният Алианс за възстановяване на мира и против тероризма, подкрепян от САЩ. При създаването на Алианса, в който се вляха формациите на редица известни полеви командири, беше официално обявено, че сред целите му е противопоставянето на тероризма и борбата срещу постоянно укрепващият позициите си СИТ, който пък бе обявен от представителите на редица западноевропейски и американски специални служби за „филиал” на Ал Кайда. Само този факт бе достатъчен за да направи неизбежен военния сблъсък между двете формации за контрол върху столицата на страната. Първите сражения, продължили четири денонощия, доведоха до гибелта на няколко десетки души и от двете страни.

Подобна ескалация на военните действия бе възможна само при наличието на външна помощ за участниците в тях и неслучайно още на 15 март т.г. ООН осъди доставките на оръжие за Сомалия, нарушаващи ембаргото от 1992. Междувременно, в края на март, последваха нови сражения, в които загинаха над 50 души. Месец по-късно, СИТ обяви, че започва джихад срещу Алианса. През първата половина на май сраженията между двете групировки се прехвърлиха в столицата Могадишо, при това с използването на артилерия. В резултат загинаха 130 души, включително и доста цивилни. На 16 май ООН се опита да ограничи конфликта, призовавайки двете страни да прекратят огъня. В същото време Световната организация декларира подкрепата си за институциите на преходната власт, формирани в Сомалия през 2004. На свой ред, САЩ заявиха, че подкрепят местните си партньори от Алианса за възстановяване на мира, за да попречат на Ал Кайда да създаде нов плацдарм на територията на Сомалия. В края на май боевете в Могадишо бяха подновени.

Междувременно, отрядите на СИТ, които първоначално не съумяха да постигнат сериозни успехи в битката за столицата, превзеха град Балад, разположен на 30 км северно от нея. През него минават основните маршрути за доставка на оръжие и храни за частите на Алианса. Прекъсвайки ги, отрядите на СИТ успяха още на следващия ден да овладеят и Могадишо, обявявайки победата си над проамериканския Алианс за възстановяване на мира. Същият ден преходното правителство обяви оставката на четирима министри – членове на Алианса и призова СИТ към „установяване на диалог”.

Междувременно, на 9 юни, отрядите на Алианса се прегрупираха и откриха нова фронтова линия в района на град Джохар, на 90 км северно от Могадишо. Само шест дни по-късно обаче, ислямистите успяха да превземат и тази последна крепост на подкрепяната от САЩ формация. Според мнозина специалисти, сред причините за бързия успех на СИТ, са силните антиамерикански настроения сред сомалийците, включително сред вождовете на местните племена.

Непосредствено след военната си победа, ислямистите открито се конфронтираха с някои от съседните държави. Така, на 17 юни, шейх Ахмед обвини Етиопия, че е изпратила свои войски в Сомалия, в подкрепа на Алианса, както и Йемен – че снабдява с оръжие преходното правителство. В тази ситуация, съседите на Сомалия не крият опасенията си, че евентуалното поставяне на страната под пълния контрол на ислямистите ще доведе до дестабилизирането на целия регион на Африканския рог. В тази връзка пред тях има две възможности: да продължат да подкрепят очевидно лишеното от всякаква реална власт преходно правителство и да поискат от международната общност да изпрати в Сомалия сили за поддържане на мира. На свой ред, ислямистите от СИТ, които се представят за единствената алтернатива на хаоса, категорично отхвърлят последната идея. Тук си струва да напомним, че още през януари 2005 Африканският съюз даде мандат на група страни от континента да формират общи миротворчески сили, но те не бързат с реализацията му, очевидно повлияни от печалния резултат от предишните две умиротворителни мисии на ООН в Сомалия. Според говорителят на сомалийското преходно правителство Абдерахман Нур Мохамед Динари, обвиненията на СИТ срещу Етиопия са били просто предлог за да могат ислямистите да атакуват град Байдоа, където се намира преходния парламент на Сомалия, официално подкрепящ изпращането на международни сили за поддържане на реда в страната.

На свой ред, етиопският премиер Малас Зенауи предупреди в края на юни, че страната му ще се защитава срещу всеки опит на СИТ (квалифициран от него като „терористична организация”) да я дестабилизира и заяви, че на границата със Сомалия са съсредоточени допълнителни части.

Съзнавайки, че опитите му за „сдържане” на ислямистите от СИТ с помощта на Алианса са се провалили окончателно, Вашингтон се зае да сформира „Контактна група за Сомалия”, в която освен САЩ влизат Норвегия, Великобритания, Швеция, Италия, Танзания и ЕС. В същото време, американците предложиха на Норвегия да оглави усилията на международната общност за възстановяването на мира в страната. Следващата стъпка на Белия дом бе да декларира готовността си за взаимодействие с всички страни в конфликта, което в превод на нормален език би могло да означава отказ от предишните съюзници и склонност за установяване на контакти с ислямистите. В същото време обаче, в края на юни в Адис Абеба се появи шефът на Централното командване на САЩ генерал Джон Абизейд за да обсъди с етиопското правителство „общите усилия за борба с тероризма”.

Пак по това време двама от полевите командири на Алианса – Муса Ялахво и Башир Ширар бяха изведени с американски военен кораб от Сомалия, обещавайки на привържениците си, че скоро ще се върнат. Друг командир – Омар Финиш пък заяви, че напуска Алианса и се присъединява към СИТ. На свой ред, след падането на Джовхар, бившите му колеги Мохамед Канияр, Иса Алин и Абду Саид предпочетоха да се изтеглят на север, заедно с верните си части.

Междувременно, Джибути призова за частична отмяна на ембаргото за доставката на оръжие за Сомалия, наложено през 1992.

На 28 юни, първото си обръщение направи новият „върховен” лидер на Сомалия шейх Хасан Дахир Авайас, оглавил Съвета на ислямските трибунали. В него той потвърди териториалните претенции към съседна Етиопия, в чиято провинция Огаден живеят предимно сомалийски племена. Тази позиция на новите сомалийски власти, декларирали териториални претенции и към Джибути и Кения, заплашва да доведе до бързата интернационализация на конфликта в страната. Сред функциите на шейха е и контролът върху дейността на ислямските трибунали в контролираните от СИТ провинции (4 от общо 18), където ислямистите, по примера на афганистанските талибани, побързаха да въведат законите на шариата.


На 29 юни САЩ се обърнаха към СИТ с призив да спрат да разширяват контролираната от тях територия, който новите власти в Могадишо игнорираха с презрение. Впрочем, 60-годишният шейх Авайас от пет години насам фигурира в списъка на най-опасните терористи, изготвен от американския Държавен департамент, като човек, подозиран, че поддържа тесни връзки с Ал Кайда. Навремето той бе сред основателите на създадената в началото на 80-те години на миналия век ислямистка организация Ал-Иттихад ал-Исламия, която участва активно в гражданската война в Сомалия през 90-те. Именно Авайас формира през 1998 и първият в тази страна ислямски трибунал. Освен това, той се смята за личен враг на временния президент на Сомалия Абдула Юсуф Ахмед. Което обаче не му попречи да подпише в средата на юни сключеното с посредничеството на Арабската лига споразумение за прекратяване на огъня между СИТ и преходното правителство на Сомалия. В отговор на обвиненията, че е терорист, Авайас заяви: „Не съм терорист, Но, ако стриктното следване на мюсюлманската религия и любовта ми към исляма ме правят такъв, приемам тази квалификация”.

Междувременно, новите власти в Могадишо изпратиха открити писма до САЩ и някои други страни, в които твърдят, че отхвърлят екстремизма и няма да допуснат страната им да се превърне в база на международния тероризъм. По-интересното е обаче, че писмото бе подписано от потенциалния съперник на лидера Авайас – шейх Ахмед. Впрочем, точка на спора за характера на СИТ и връзките му с Ал Кайда постави самият Бин Ладен, който в поредното си аудиообръщение от 30 юни обяви, че „борбата ни срещу САЩ ще продължи във всички точки на света – включително в Ирак, Афганистан, Сомалия и Судан”.

За Съвета на ислямските трибунали се знае, че той се ръководи от 88 души. Умерената фракция в него се оглавява от шейх Шариф Ахмед. Самият съюз очевидно не е особено стабилна формация, а главният проблем, пред който е изправен, е не толкова овладяването на властта, а по-скоро удържането и, тъй като далеч не всички сомалийци са склонни да живеят в страна, ръководеща се от законите на шариата. Освен това, дори в лагера на крайните ислямисти, племенните връзки продължават да играят много голяма роля, което също не спомага за запазване на единството в СИТ.

Проблемът на Сомалия обаче съвсем не се изчерпва с противопоставянето на ислямистите от СИТ и проамериканското преходно правителство. Той е много по-сериозен и дълбок, отколкото изглежда на пръв поглед. Общата ситуация в страната силно се усложнява от противоречията между многобройните, враждуващи кланове, част от които искат да използват американците в борбата със съперниците си и поради това са склонни съзнателно да преувеличават връзките им с Ал Кайда. Истината е, че основната битка за власт се води между големите племенни съюзи: на исса, населяващи северните райони, на дарод – обитаващи североизточните и югозападните райони и на хавия – живеещи по източното крайбрежие. Налице са също сериозни противоречия между номадите и уседналите земеделци, пример за които е племенната група раханвейн. Освен това, всеки клан се дели на висши и нисши касти, чиито права силно се различават.

Изглежда парадоксално, но тази толкова раздробена по кланов признак страна, на практика е моноетнична. Осем милионното и население се състои почти изцяло от сомалийци – кушити, принадлежащи към етиопската раса. Само в околностите на Могадишо живеят араби, индийци и пакистанци, а югозападните райони се обитават от малобройни негроидни племена.

Макар да са разделени на племена, сомалийците говорят един език и изповядват една религия – исляма. Неспособността им да живеят заедно, до голяма степен, е обусловена от историята на тази народност. По време на колониалната епоха земите и са поделени между пет държави – Италианска, Британска и Френска Сомалия, Етиопия и Кения. През втората половина на ХХ век, когато през 60-те години редица африкански държави получиха независимост, в новосъздадената Република Сомалия влизат британската (северната) и италианската (централната) части, докато френската през 1977 бе обявена за Република Джибути.

В същото време идеята за обединяването на всички сомалийци в една държава (т.е. присъединяването на Сомалия на Джибути, както и на някои провинции на Етиопия и Кения) продължава да е изключително популярна. През 70-те години на миналия век тя дори доведе до кървавата война между Сомалия и Етиопия за контрола на провинция Огаден, където живеят няколко милиона сомалийци.

Следва да се отбележи, че тъкмо тези пан-сомалийски настроения карат британските колонизатори да създадат на 1 юли 1960 Република Сомалия. Разбира се, и тогава сомалийците се придържат към традиционния си начин на живот, чиято ключова особеност са доминиращите родово-племенни отношения. Дошлият на власт през 1969 (в резултат от т.нар. „октомврийска революция”) Мохамед Сиад Баре, първоначално се опитва да се бори с племенния сепаратизъм, но след поражението във войната с Етиопия окончателно се отказва от това и започва да вкарва във властта почти изключително представители на собствения си клан марехан от племето дарод. Разбира се, останалите племена не възнамеряват да търпят това и моментално започват въоръжена съпротива срещу режима, в резултат от която, през 1991, диктаторът Баре е принуден да избяга в съседна Кения.

Междувременно, победилите го племенни лидери бързо забравят обещанията си за демократизиране на страната и затъват в кървави междуособни войни. Особено място сред тях заема генерал Мохамед Фарах Айдид (завършил съветска военна академия), който контролира по-голямата част от столицата Могадишо. Войната между клановете достига апогея си, когато Айдид (представител на племенната група хабар гедир, която е част от клана хавия) се опитва да свали новия президент Али Махди (представител на друга племенна група от същия клан - абгалс). По време на ожесточените сражения между двамата загиват 4 хиляди души, столицата е почти напълно разрушена, а единната сомалйска държава на практика престава да съществува. Северозападните райони си връщат старото британско название Сомалиленд, северните пък си спомнят за връзките с древните египтяни, наричали страната им Пунт, и създават т.нар. Пунтленд. На юг, по течението на река Джуба, пък възниква т.нар. Джубаленд. Районът на столицата Могадишо се контролира от четири враждуващи групировки, включително и т.нар. правителство на Република Сомалия – единствената, ползваща се с някакво международно признание.

В хаоса на гражданската война напълно изчезват и полицията, и съдилищата, и телевизията, и болниците. Унищожена е почти цялата промишленост. Като капак настъпва суша и страната е обхваната от глад. Именно тогава ООН решава да се намеси, но организираната от нея операция „Възстановена надежда” се проваля. Айдид и другите военни командири организират въоръжена съпротива срещу мисията на Световната организация, разграбвайки керваните с хуманитарна помощ. През 1993, тогавашният американски президент Бил Клинтън изпрати в Сомалия елитните части „Делта”, които трябваше да ликвидират Айдид. Този операция обаче също завърши с провал, след като сомалийците свалиха няколко американски хеликоптера и убиха 18 войници, принуждавайки САЩ да изтеглят частите си от страната.

Любопитен факт е, че тъкмо по онова време, в американската морска пехота служи и синът на Айдид Хюсеин – пример, който за пореден път показва, че сомалийците едва ли някога ще престанат да воюват помежду си. В тази връзка, мнозина припомнят сомалийската поговорка: „Аз и Сомалия срещу целия свят, аз и моето племе срещу Сомалия, аз и моят клан срещу племето, аз и моето семейство срещу клана”.

Така или иначе, но през 90-те години на миналия век, сомалийците все пак предприемат няколко опита да се споразумеят помежду си. Всички те обаче, приключват с неуспех. Постоянно биват създавани военни съюзи, които след това бързо се разпадат. Вероятно защото водачите на клановете, най-силни и активни измежду които са марехан, миджертин, хеладле и боран, твърдо следват известния принцип, че няма вечни съюзници, а само вечни интереси. Самите интереси също са ясни – да се оцелее с всички възможни средства в тази бедна и опасна страна. Постепенно борбата за власт се трансформира в жестока битка за контрол над оскъдните източници на жизнено необходими ресурси. Така, през 1998, клановете миджертин и марехан влизат в кървава битка помежду си за контрола на пристанището Кисмайо в южна Сомалия. Въпросното пристанище играе ключова роля в макар и скромната, но все пак сериозна според местните мащаби, международна търговия. Освен това, плодородните земи край града са особено подходящи за отглеждането на захарна тръстика, царевица и банани.

Впрочем, клановете воюват помежду си не само за земя, или за контрола над летищата и пристанищата. Пак в края на 1998 клановете хеладле и моалимвейн влизат в сражение, след като не успяват да си поделят постовете на сътрудници на една шведска благотворителна организация, чието поделение се базира в градчето Сахоу. По-късно сомалийските кланове започват да извършват бандитски набези и в съседните страни – Кения и Етиопия, което все по-сериозно безспокои не само непосредствените съседи на Сомалия.

След като става ясно, че и международната общност не може да се справи със ситуацията, шефът на Комисията на Организацията на източноафиканските държави Франческо Скорцини лансира идеята, Сомалия да бъде трансформирана в няколко самостоятелни емирства. Тя обаче не е приета от повечето водачи на кланове, всеки от които продължава да се надява, че именно той ще победи останалите, обединявайки страната. В тази връзка си струва да припомним, че и сегашният преходен президент на Сомалия Абдула Юсуф доскоро бе просто водач на клановете от Пунтленд.

Възможно е сегашното му противопоставяне на Съюза на ислямските трибунали да е свързано с факта, че вижда в тях много сериозни съперници. Само преди две години, създаденият през 2004 СИТ обединяваше пет различни групировки, докато днес те са вече 11. Съюзът очевидно се подкрепя от Саудитска Арабия и другите монархии от Залива, както и от Еритрея. В негова полза са и силните антиамерикански (и антизападни) настроения в страната. Според някои анализатори, СИТ е създаден от група влиятелни сомалийски търговци, доставящи хранителни стоки в Саудитска Арабия и държавите от Залива. Тези хора са много богати и могъщи – имат свои летища и търговски флоти и поддържат собствени частни армии. Тоест, те имат какво да губят ако хаосът в страната продължи. И вероятно са решили да използват ислямистите от СИТ за да убедят сънародниците си, че и най-лошият мир е за предпочитане пред най-успешната война. А пък ако те отново не поискат да го разберат, Сомалия е обречена да си остане (както я нарече наскоро генералният секретар на ООН Кофи Анан) „черната дупка на Черния континент”.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Според мнозина специалисти, най-подходящото определение за последната израелско-ливанска война, приключила през август, е „странна”. В мащабите на разтърсвания от постоянни конфликти регион на Близкия изток, тя безспорно не бе кой знае колко кръвопролитен и грандиозен сблъсък. Малко повече от хиляди жертви от ливанска страна (предимно цивилни), както и сто и петдесет убити евреи (предимно войници и офицери на израелската армия - ЦАХАЛ). Десетки изгорени танкове „Меркав”, както и десетки унищожени ракетни установки на Хизбула. Към това обаче, следва да прибавим и почти напълно унищожената инфраструктура на Ливан – шосета, мостове, летища и хотели. Макар израелското правителство неведнъж да декларира, че не воюва с държавата Ливан, а с терористичната организация Хизбула и независимо от факта, че макар и мобилизирана, ливанската армия не взе никакво участие в сраженията, ударът бе нанесен именно върху Ливан.

Преди началото на операцията „Достойно възмездие” началникът на израелския Генерален щаб Дан Халуц отбеляза, че в резултат от нея „Ливан ще бъде върнат поне с двайсет години назад”. И, ако се съди по последните информации от Близкия изток, се оказа прав. Впрочем, това бе и единствената измежду предварително поставените от израелската армия цели, която бе постигната в хода на конфликта. Южен Ливан е в развалини: от 180 града и големи населени пунктове няма нито един, който да не е бомбардиран или обстрелван с артилерия; повече от 200 големи и малки шосета, както и двете магистрали към Дамаск и Хомс, бяха повече или по-малко разрушени и прекъснати. Същото се отнася и за над 160 моста. Цели региони бяха отрязани един от друг. В резултат Южен Ливан бавно но сигурно се свлича в пропастта на хуманитарната катастрофа, градовете по крайбрежието страдат от остър дефицит на хранителни стоки, изпитват проблеми с енергоснабдяването, водоснабдяването и доставките на бензин. Бяха унищожени земеделските плантации край Тир, а в столицата Бейрут сериозно пострадаха летището, както и няколко жилищни квартала, включително и християнски. Макар че според командването на израелската армия, срещу Ливан са били извършени „точкови удари”, самият избор на „точките” предизвиква сериозни съмнения за истинските цели на тази война. Така, с подобен „точков удар” бе унищожено петролното хранилище на електроцентралата в Джия, на 25 км южно от Бейрут, в резултат от което в морето се изляха около 15 хиляди тона петрол, замърсявайки 150 км от бреговата линия на Ливан и Сирия. Според представители на ООН, това е най-голямата екологична катастрофа от потъването край Аляска на танкера Е xxon Valdez насам.

Всъщност, ако се съди по публикуваните в Интернет фотографии на Бейрут, направени в края на юли (т.е. непосредствено след ударите на израелската авиация) от космическия апарат за дистанционно сондиране Quickbird на компанията DigitalGlobe , излиза, че бомбардировките на ливанската столица са били не толкова „точкови”, а по-скоро „килимни”, а основната им цел е унищожаването на инфраструктурата на държавата, като такава.

И така, въпреки че формално войната се водеше срещу фанатиците от Хизбула, на практика основният пострадал се оказа Ливан. А като последица от това, шейховете на шиитската организация, която така и не бе изтласкана отвъд река Литани, се самообявиха за победители, докато Ливан (както обеща и генерал Халуц) действително се оказа върнат към нивото от 1986, когато страната се разкъсваше от кървава гражданска война.

От времето на Клаузевиц се знае, че войната е продължение на политиката със силови средства. Затова, нека се запитаме, каква точно политика провеждаше Израел по отношение на Ливан, обявявайки война на Хизбула?

Сценариите на Армагедон

От самото начало на войната, но особено след края и, продължават дискусиите за истинската причина, накарала Израел да се забърка в конфликта с Хизбула. Естествено, не ставаше дума за отвлечените израелски войници – това бе само поводът, глупаво предоставен от арабите. Цената на тази война за Израел не е никак ниска – тези 34 дни му струваха 5 млрд. долара. Според водещи израелски експерти, тя може да доведе до спад в икономическия ръст на страната за 2006 с 1,5%, което ще и струва допълнително още 9 млрд долара. И така, 14 милиарда долара са били хвърлени на вятъра в името на спасяването на поредния „редник Райън”?

Официално, и министър-председателят Ехуд Олмерт и военният министър Амир Перес, твърдяха, че целта на „Достойно възмездие” е тоталната промяна на ситутацията по северната граница на Израел, като веднъж завинаги изтласка оттам Хизбула и принуди ливанското правителство да разположи в района части на националната армия. Ясно е обаче, че тази цел е постигната само частично: частите на Хизбула не се изтеглиха и очевидно не възнамеряват да се разоръжат. По северната граница на Израел се разполагат части на ООН (включително и български), но в така създалата се ситуация те едва ли ще могат да гарантират надеждна защита на еврейската държава – в най-добрия случай рискуват да се превърнат в поредния „жив щит”, отвъд който терористите от Хизбула ще се чувстват в относителна безопасност.

В самия Израел, мнозина коментатори твърдяха, че за лишения от харизмата на предшественика си Шарон Олмерт, както и за бившия синдикален бос Перес, е особено важно да укрепят позициите си в постоянната борба за власт в страната и най-доброто средство за това се е оказала поредната „малка победоносна война”. Ако действително е било така, целта не бе постигната: популярността на Олмерт падна от 75% на 48%, а почти 57% от израелтяните смятат, че военният министър Перес трябва да подаде оставка.

И тъй като нито едно от официално дадените обяснения за причините, накарали Израел да започне войната, не издържат сериозна критика, анализаторите и медиите започнаха да лансират собствени версии за случващото се, нерядко издържани в духа на откровената конспирология. Доскоро, с най-голяма популярност се ползваше версията, че Израел е използвал отвличането на своите войници като casus belli за нанасянето на превантивен удар по мощната шиитска военизирана групировка, съсредоточена по северната му граница. Така той е разчитал предварително да извади от играта „петата колона” на Техеран (каквато роля играе ливанската Хизбула) за да гарантира сигурността си в случай на война между Запада и Иран. Други пък предполагаха, че операция „Достойно възмездие” всъщност е била насочена против Сирия – също заклет враг на израелската държава в региона. Действително, макар че Хизбула се финансира най-вече от Иран, политическото ръководството на организацията е свързано пряко не с режима на президента Ахмадинеджад, а с този на младия Асад в Дамаск. Така, ливанският министър на комуникациите Марван Хамадеш заяви буквално следното: „заповедите се издават от вицепрезидента на Сирия Фарук Шараа, Хизбула ги изпълнява, а Ливан е заложник на тази ситуация”. Към същата позиция се придържа и водачът на друзката общност Уалид Джумблат, според който страната му, без до го иска, е станала бойно поле на Израел, от една страна, и на Сирия и Иран – от друга. Привържениците на тази версия смятат, че действията на Израел са били инспирирани от САЩ, които отдавна са включили Сирия в прословутата си „ос на злото”. Истината обаче е, че Вашингтон не се възползва от случая за да усили натиска си върху Дамаск, което поставя под съмнение и нейната достоверност.


Още по-зле се вписва в реалния ход на събитията сценарият, според който нахлуването на Израел в Ливан е трябвало да провокира предприемането на решителни стъпки от Техеран, развързвайки ръцете на Запада за удар по иранските ядрени обекти. Всъщност, Иран просто нямаше причина да се забърква в конфликта: той вече бе направил всичко, което можеше, още преди началото на сраженията, снабдявайки Хизбула с достатъчно модерно въоръжение, позволило и да окаже неочаквано твърд отпор на ЦАХАЛ. Нещо повече: според редица експерти, атаката срещу Ливан само е укрепилана иранската позиция в сложното геополитическо противопоставяне със Запада. Призовавайки за незабавно прекратяване на въоръжените действия в Ливан, Иран се превърна от обвиняем в обвинител на „агресорите” – Израел и САЩ.

Някои смятаха, че в началния етап на войната, Израел може да се изкуши да нанесе удар по Иран. Напук на тези очаквания, Ехуд Олмерт не заповяда атака срещу ядрените обекти на Техеран. Според мнозина експерти, „не е изключено, че тъкмо това ще бъде оценено от историците като най-голямата грешка на сегашното израелско ръководство в тази война”.

Наред с тези версии обаче, в западните медии се срещат и твърдения, че войната на Израел в Ливан е била провокирана от Иран, с подкрепата на сирийските тайни служби, както и че седмица преди отвличането на израелските войници, иранците са изпратили свои пратеници в Дамаск за да обсъдят със Сирия различните възможности и средства за дестабилизиране на Близкия изток. Според живеещи в Лондон противници на режима на аятоласите, сред пратениците са били командващият Корпуса на стражите на революцията Рахим Сафаби, началникът на Генералния щаб Хасан Фируз-Абади, секретарят на Съвета за национална сигурност Али Лариджани и дори внукът на покойния аятолах Хомейни – Хасан. Не се обяснява обаче, защо в тази толкова представителна делегация не е участвал и президентът Махмуд Ахмадинеджад.

Въпреки несъмнената привлекателност на тази версия, тя също не издържа сериозна критика. Дори ако оставим настрана въпроса, защо Сирия би дръзнала да провокира допълнително Израел и САЩ, следва да подчертаем, че и двете страни очевидно са се готвили предварително за тази война. Друг е въпросът, че подготовката на Израел за нея бе доста по-слаба от обикновено, вината за което пада върху тандема Олмерт – Перес. Всичко останало, включително координирането на действията между Израел и САЩ, несъмнено се развиваше в рамките на детайлно разработен план.

Интересно е, че според лидера на Хизбула шейх Хасан Насрала, той отдавна е знаел за подготвящата се операция срещу Ливан. Насрала твърди, че операцията е била насрочена от израелското военно командване за есента на 2006 като част от глобален американски план за преразпределяне на Близкия изток.

Всъщност, през последната година влиянието на САЩ в Ливан значително нарастна. Стартиралата след убийството на бившия ливански премиер Рафик Харири „кедрова революция” доведе на власт прозападното правителство на Фуад Сениора. Многобройните, широко осветени от медиите, антисирийски демонстрации в Бейрут, организирани от християните-маронити (традиционни съюзници на Израел) и другите проамерикански сили в страната, принудиха Сирия да изтегли войските си от Ливан. Така САЩ спечелиха убедителна тактическа победа, сравнима с тази в Украйна през зимата на 2004-2005. Друг въпрос е, че самото понятие „централна власт” в Ливан е повече от относително. Страната, включително столицата, е поделена на сфери на влияние, в които доминират различни сили: маронити, друзи, шиитското движение Амал, Хизбула и т.н. Така например, Хизбула разполага с 14 места в ливанския парламент и един министерски пост.

Войната, която Израел води в продължение на 34 дни, би могла да цели и отслабване влиянието на Хизбула в самия Ливан, т.е. разчистване на политическото пространство за Фуад Сениора и останалите проамерикански настроени местни политици. На пръв поглед, това изглежда рационално обяснение. Само че, на първо място, войната, приключила с прекратяване на огъня и разполагането по южната граница на смесен контингент на ливанската армия и ООН, не доведе до отслабването на Хизбула. Напротив – авторитетът на шейх Насрала, демонстрирал, че арабите могат успешно да се съпротивляват на Израел, достигна небивали висоти в арабския свят. Тоест, Хизбула със сигурност набра повече точки от тази война, докато централното правителство, и лично премиерът Сениора – загубиха. Съдейки по реакцията на самия премиер, стана ясно, че той буквално е изпаднал в шок от мащабите и формата на израелската „помощ”. В речта си пред външните министри на арабските държави, той почти се разплака, което даде повод за серия подигравателни коментари в израелските медии, според които „това е невероятен артист, който така се опитва да получи съчувствие и финансова помощ”. Както отбелязаха редица западни анализатори обаче, по-вероятно е Сениора да е плакал не толкова заради разрушенията, причинени от войната, колкото заради фактическия край на независим Ливан. Във всеки случай, човек, комуто тази война помага да укрепи властта си, едва ли би се държал така.

Така, все повече се налага мнението, че основната цел на войната между Израел и Хизбула е била отслабването на Ливан. При това напук на факта, че (въпреки политическата си раздробеност) тази страна през последната година плътно подкрепяше политиката на основния израелски съюзник – САЩ. Възниква закономерният въпрос – каква всъщност е вината на Ливан?

Къде сбърка Бейрут

Ливан е известен не само и не толкова с прочутите си кедрови гори, а най-вече със своите банки. Неслучайно го наричат „средиземноморската Швейцария”. От дълги векове тази бедна на природни ресурси страна, която обаче е разположена в пресечната точка на множества търговски пътища, живее благодарение на транзитната търговията и финансовите операции. Нов стимул за развитие на банковото дело бе даден през 1950, когато беше приет законът за тайната на влоговете, забраняващ предоставянето на информация за влоговете на частни, държавни, военни и юридически лица без изричното писмено разрешение на клиента на банката, или неговите наследници. Освен това, в Ливан дълго време имаше табу върху разкриването на данните за собствениците и ръководителите на регистрираните в страната компании. Заради тази си практика, страната неведнъж бе критикувана от Международната група за борба с прането на пари. В резултат, банковият сектор на Ливан е непропорционално силно развит: в една страна с население около 3,6 млн. души, функционират над 60 търговски банки с общ актив от над 62 млрд. долара.

Интересно е, че първата израелско-ливанска война (1982-2000) почти не нанесе сериозна вреда на банковата система на Ливан. Истинският разцвет в сектора обаче настъпи едва след изтеглянето през 2000 на израелските части от територията на страната. Според редица експертни анализи, през септември 2004, активите на ливанските банки са се равнявали на 340% от ливансикия БВП (ще припомня, че в повечето арабски страни банковите активи не надминават 90% от БВП, средният показател за новите пазари е 107%, а делът на банковите активи в икономиката на развитите държави е около 132%). През мирния период банковите депозити нарастнаха с над 55 млрд. долара – при това имайки предвид сравнително невисокото жизнено равнище в страната.


Тайната на ръста на депозитите е в изгодните лихвени проценти. Които са най-високи именно по време на първата израелско-ливанска война: до 2001 ливанските банки бяха в състояние да привлекат около 2,5 млрд. долара за сметка на т.нар. „меки кредити” от Франция, Саудитска Арабия и някои други страни, отпускани на правителството за обслужване на държавния дълг. Освен това, ливанските банки притежават големи количества държавни ценни книжа, както и евробонове, чиито лихвени проценти са твърде привлекателни за инвеститорите и клиентите, ориентиращи се към повишена възвръщаемост на инвестициите си при минимален риск. Местните банки, които притежават над 70% от държавния дълг, финансират от 1994 насам държавния дълг на Ливан, равняващ се на около 35 млрд. долара. Някои експерти твърдят, че така правителството лишава частния сектор от толкова необходимите му кредити, тъй като банките отпускат заеми на правителството при много висока лихва. Освен това, поради ред специфични особености на данъчното си законодателство, Ливан представлява своеобразна „офшорна държава”, макар че юридически не е офшорна зона и, съответно, не е включен в международния „черен списък” на подобен род територии. В същото време обаче, печалбите на акционерните и дружествата с ограничена отговорност, регистрани в Ливан, се освобождават от данъци – те са длъжни да внасят в държавния бюджет веднъж годишно само фиксирани такси (около 670 долара). Що се отнася до чисто ливанските фирми, експертите препоръчват използването им като търговски посредници или като компании, управляващи фирмите, регистрирани в страни в високо данъчно облагане. Затова едва ли можем да се учудваме, че при толкова благоприятни условия индексът на Бейрутската борса нарастна през 2005 почти със 100%. Като прогнозата за 2006 беше още по-оптимистична заради растящите печалби от петролните продажби на страните от Персийския залив.

Сега обаче, на всички тези светли перспективи е сложен кръст. Защото втората израелско-ливанска война, действително тласна страната с 20 години назад. И дори ако ливанският банков сектор оцелее след тази катастрофа, както съумя да преживее първата война с Израел, ударът, който му бе нанесен, е наистина жесток. В медиите дори се появиха съобщения, че големите капитали вече са започнали да напускат страната, като това се отнася най-вече до същите тези арабски петро-долари, които през последните години „помпаха” ливанските банки. Някои експерти сочат Турция като едно от новите „сигурни пристанища” за парите на арабските петролни шейхове.

Засега, именно драматичното отслабване на ливанския банков сектор се очертава като най-очевидната реално постигната цел на Израел. Затова възниква заномерният въпрос: защо Тел Авив трябваше да взривява успешно функциониращата банкова система на северния си съсед. Макар че в света на капитала действително няма място за отвлечени хуманни принципи, все пак и там не всеки ден може да се наблюдава, как една „студена финансова война” се трансформира в съвсем реален кървав сблъсък.

Спецификата на ливанския банков сектор ни дава основание да предположим две неща:

- процъфтяването му е свързано, на първо място, с притока на петро-долари от арабските страни;

- банковият сектор просперира, управлявайки финансовата помощ, отпускана на Ливан за обслужване на външния дълг – т.е. по-голямата част от капитала, инвестиран в страната, се влага в държавни ценни книжа.

Тоест, излиза, че ливанският банков сектор е своеобразен механизъм за прехвърляне на средствата от различни международни програми (включително на такива, финансирани от ЕС) към един кръг от частни или полу-държавни инвеститори. Защо са им необходими тези средства е отделен въпрос. Израел и САЩ, които по традиция се разминават с Европа по проблемите на близкоизточната политика, смятат, че парите, предназначени за възстановяването на Ливан, всъщност отиват за финансирането на терористите от Хизбула и Амал. Макар че това едва ли е точно така: контролът върху траншовете от страна на международните организации е достатъчно сериозен. Във всеки случай, помощта за пострадалия от поредната война Ливан със сигурност ще нарастне, така че израелтяните със сигурност не са успели да разрушат този механизъм, въпреки главоболията, които си имат днес ливанските банки с обслужването на външния дълг на страната. И все пак, не това е най-важното.

Тесните връзки между ливанските банки, от една страна, арабските петролни монархии от Залива – от друга, и европейските финансови организации – от трета, дават основание да предположим, че Ливан играе (или поне доскоро играеше) ключова роля в един глобален проект, чиито цели не се афишират особено пред широката публика, макар и да не се пазят в дълбока тайна. Става дума за създаването на единна валута на мюсюлманските страни – т.нар. „златен динар”.

Идеята за необходимостта от въвеждането на подобна валута беше лансирана от бившия премиер (1981-2003) и финансов министър на Малайзия Махатир бин Мохамед. Според него, мюсюлманските страни следва да потърсят общо средство за избягване на икономическите кризи, подобни на онези, разтърсили Индонезия и Малайзия през 1997-1998.

През 2001 Мохамед обяви, че възнамерява да организира семинар, на който да бъде обсъден проектът за въвеждането на златния ислямски динар като нова световна валута. На семинара, освен него, участваха лидерът на международната мюсюлманска групировка „Мурабитун” раис Омар Ибрахим Уадило, както и суфисткият духовен лидер шейх Абделкадер ас-Суфи. Именно тези трима души се смятат за бащи на идеята за възраждането на златния динар.

Предлага се страните, които се включат в проекта, да изградят клирингова система на разплащания, базираща се на принципа на взаимното зачитане на дълговете, печалбите и загубите. При това се подчертава, че ислямските държави, които вече са преживели индустриалната революция трябва да станат част от новия информационен век. „Ислямът никога не е бил синоним на консерватизъм и никога не е отричал развитието на технологиите и модерността” – подчерта през март 2002 Махатир Мохамед на конференцията, посветена на арабските капиталови пазари, призовавайки участниците в тях да развиват търговията он-лайн за да не изостават от постиженията на „новата икономика”.

Реализацията на проекта за „златния динар” би трябвало да доведе, на първо място, до отслабване на зависимостта на мюсюлманските държави от американския долар, а на второ – към изтичане на златните запаси от Запада към Изтока – т.е. в банките на най-развитите в индустриално и финансово отношение страни от ислямския свят, каквато е Малайзия например. Според експертите, „обменът на енергийни ресурси срещу злато е основната цел на златния динар. Което, на практика, е равносилно на обявяването на финансова война: опитвайки се да спрат изтичането на златото от западните пазари, Европейската централна банка и Федералният резерв на САЩ неизбежно биха провокирали дефицит от злато на световния пазар, намалявайки допълнително курса на еврото и долара. Анализаторите смятат, че ако в този момент златният динар вече функционира по схемата на Махатир Мохамед и се установи паритет между националните валути на страните-участници в проекта, пазарът „енергоресурси-долар” ще бъде обвързан с цената на златото. Така, развивайки собствената си икономика и търговията помежду си, ислямските държави ще могат да диктуват на Запада условията на пазара на енергоносители.


Наистина, на пръв поглед, те биха могли да правят това и сега – нека си припомним картелните споразумения в рамките на ОПЕК. Но при положение, че на световните борси петролът се продава за американски долари, могъществото на ОПЕК се оказва илюзия – дори и най-високите цени на петрола са изгодни за САЩ, докато го плащат със собствената си, недотам обезпечена валута (борсовите играчи отдавна твърдят, че днес доларът не се гарантира от нищо, освен от подкрепата на притежателите на долари). Въвеждането на реално гарантирана със злато ислямска валута би довела до драматичен спад в курса на долара и еврото и стратегическо поражение на християнско-юдейския свят в глобалния му сблъсък с мюсюлманската цивилизация. За Западния свят, а и не само за него (да не забравяме, че и икономиките на азиатските гиганти, както и на Русия, също са свързани с долара), тово би било катастрофа.

Вината на Ливан в очите на Запада (и особено на САЩ) е, че разполагайки с великолепно развит банков сектор, тази страна може се превърне в база за акумулиране на капиталите на богатите петролни държави от Залива, които да залегнат в основата на системата на „златния динар”. Включително и на онези капитали, които бяха изтеглени от американските банки след 11 септември 2001 (според някои става дума за 400 млрд. долара!). Смята се, че тези пари са били прехвърлени предимно в банките на ЕС, но има сериозно основания да се смята, че немалка част са се оказали в ливански банки. Освен това, европейските банкери отдавна сътрудничаст тясно с ливанските си колеги. Толкова тясно, че в разгара на войната между Израел и Хизбула, шефът на белгийската Национална банка Ги Каден, се появи в Бейрут, уж „за да прекара отпуската си при приятели”.

Би могло да се предположи, че Ливан ще се окаже полезен на Европейския съюз като своеобразен „буфер” – т.е. като страна, където се формират правилата на взаимодействие между европейската и ислямската банкови общности. Финансовото право в Европа силно се отличава от това в арабския свят. Тъй като Коранът забранява изплащането и получаването на лихви, арабските банки предпочитат да използват за целта облигациите, които не се споменават в свещената книга на исляма. Вероятно ЕС се опитва да се приспособи към евентуалното въвеждане на единна ислямска валута, като със свойствената си предпазливост разработва механизми за взаимодействие с финансовите структури на мюсюлманския свят. В този процес на Ливан, в качеството му на стар и надежден партньор на европейските банки, несъмнено се отрежда важна роля. В края на краищата, за ЕС е много по-лесно и привично да си партнира с ливанските банки, вместо с малайзийските например.

Разбира се, ислямският свят разполага и с по-мощни банкови инструменти, какъвто например е Ислямската банка за развитие, в чието създаване участваха 55 мюсюлмански държави. Само че пълната непрозрачност на ливанските банки ги прави много по-подходящи, както за операциите по обслужването на единната ислямска валута, така и за координиране на действията между „зоната на златния динар” и „еврозоната”. А такава координация несъмнено е необходима, защото еврото, като по-обезпечена световна валута, възможно, ще съумее да понесе удара, който биха нанесли на Запада ислямските държави, вкарвайки в оборот „златния динар”. Само че за целта е необходимо щателно съгласуване на действията на европейската Централна банка и водещите банки от бъдещата „зона на динара”.

Тук е мястото да подчертаем, че колкото и да му се иска, ЕС не може да остане встрани от процеса на създаване на „златния динар”, отчитайки все по-нарастващата роля, която играят мюсюлманските диаспори във вътрешните работи на Стария континент. В тази връзка ще посоча една немаловажна подробност: един от инициаторите на проекта за „златния динар” раис Омар Ибрахим Уадило, лидер на транснационалната мюсюлманска група „Мурабитун”, бе сред организаторите на конференцията „Ислямът в Европа” и е един от водачите на испанските мюсюлмани.

Разбира се, САЩ не можеха да наблюдават безучастно, как зад гърба им европейците се договарят с арабските идеолози на въвеждането на единната мюсюлманска валута. Първата реакция на Вашингтон бе „кедровата революция” в Ливан, която постави начело на правителството проамерикански настроения Фуад Сениор. Контролът върху ливанската финансова система обаче, си оставаше в други ръце – може дори да се предполага, че Хизбула, освен всичко друго, е изпълнявала и ролята на нещо като „наблюдател”, или дори „координатор” на движението на капиталовите потоци в страната. Имайки предвид, разбира се, че основните финансови постъпления в ливанските банки имат сунитски произход, докато самата Хизбула е шиитска формация.

Именно в този момент бе вкаран в действие „последният аргумент на кралете” – авиацията и артилерията. 34-дневната война не донесе слава на израелските генерали, доведе до сериозни загуби за ЦАХАЛ, както и за гражданското население в Ливан и Израел, едва не провокира правителствена криза в Тел Авив и допълнително отдалечи толкова чаканият мир в Близкия изток. Вероятно обаче, тепърва ще се проявят последиците от нея в една сфера, която обикновено убягва от вниманието на военните анализатори и експертите. Унищожаването на ливанската инфраструктура, изключително тежкият удар, нанесен на икономиката на страната и връщането и в групата на нестабилните държави с високо равнище на финансов риск, почти сигурно ще доведе не само до мащабно изтичане на капитали от бейрутските банки, но и до драматични промени в реализацията на идеята за въвеждане на „златния динар”.

Според някои специалисти, именно това обяснява несиметричните действия на Израел спрямо Ливан: воювайки формално с Хизбула, Израел фактически ликвидираше Ливан като важно, но слабо звено във веригата, обединяваща страните-износители на петрол от Залива и банковата сфера на Стара Европа. Подобен поглед върху събитията обяснява многото странни неща във втората израелско-ливанска война и очертава ролята на САЩ, които посредством ключовия си близкоизточен съюзник са на път да провалят окончателно стратегическата операция на мюсюлманските лидери за ерозиране и сриване на американския долар, в качеството му на световна резервна валута. Тоест, бомбардирайки Бейрут, израелските самолети, на практика, спасиха американския долар. И в този смисъл, несъмнено, спечелиха войната.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През март тази година в авторитетния германски вестник “Зюддойче цайтунг” се появи статия с малко странното заглавие-лозунг “Русия трябва да бъде в ЕС”. Подобна идея засега изглежда абсурдна, защото Москва нито е канена, нито пък е кандидатствала да се присъедини към Европейския съюз. Причините за това са много, но главните пречки за руското членство в ЕС са размера на страната и характера на политическата й система.

Русия едва ли някога ще членува в Европейския съюз, но геополитическото партньорство между Москва и Брюксел изглежда е неизбежно. След разпадането на Съветския съюз, Русия търси новото си място на световната сцена, което зависи най-вече от отношенията й с другите основни геополитически центрове на тежестта – САЩ, Европейския съюз, Китай и мюсюлманския сят. Непосредствено след рухването на комунизма, Русия на Борис Елцин бе готова да се сприятели със САЩ. Впоследствие обаче менторският тон на Вашингтон спрямо хода на (не)демократичния процес в Москва доведе до охлаждане на отношенията между Кремъл и Белия дом. Освен това, при положение, че САЩ са едноличния световен лидер, няма никаква логика Русия да се присламчва към тях, както правят редица по-малки и по-слаби държави. По-естественото поведение на Москва е да търси съюз с другите влиятелни световни фактори, които се дразнят от американската хегемония и биха желали ако не да я разрушат, то поне да я смекчат. Въпреки че открито води икономически флирт с изолирания от американците Иран, Русия не би могла да търси геополитическо партньорство с мюсюлманския свят, защото основните и проблеми със сигурността са свързани със сепаратистките амбиции на собствените й мюсюлмански малцинства в Кавказ. Освен това руската културно-историческа принадлежност към християнството е несъмнена, а политическият ислям е религиозно нетолерантен.

Антизападните сили в Москва поддържат тезата, че Русия трябва да си партнира най-вече с Китай. Това обаче е твърде опасен партньор. Огромната демографска маса и бурният икономически растеж неизбежно създават на Китай имидж на сила, търсеща експанзия на всяка цена. Поради рядката си населеност и липсата на добри комуникации, Сибир е слабото място на Русия. Съпоставен с пренаселеността на съседен Китай, този факт е достатъчен за да предизвика тревога у Москва. Същевременно, своеобразието на китайския език, религия и култура са твърде висока бариера, която трябва да бъде преодоляна, ако Русия и Китай действително искат да бъдат геополитически съюзници. Макар че ще поддържат интензивни контакти, в близките години Москва и Пекин едва ли ще развият стратегическо партньорство помежду си.

В исторически план Русия винаги е била част от т. нар. Европейски концерт на силите. След Октомврийската революция Европа е сцената, на която болшевиките смятат да разгърнат своето настъпление с цел изграждането на световна комунистическа държава. Едва двуполюсният световен ред от годините на Студената война прави външната политика на Москва многовекторна. В наши дни обаче, Русия е наясно, че не би могла да бъде суперсила от глобален мащаб и следователно трябва да потърси съюзници и да обърне геополитическия си вектор в една основна посока. Москва вече не може да претендира за монопол над някаква мощна универсална идеология, каквато бе комунизмът, нито пък се нарежда сред най-големите икономически сили на планетата. Според данни на Световната банка за 2005, по размер на брутния вътрешен продукт Русия е едва на 14-то място в света, отстъпвайки на далеч по-малки държави като Южна Корея, Испания и Канада и дори на Мексико. Рязкото покачване на цените на нефта и природния газ е подарък от съдбата, който дава възможност на Москва да преформулира своите претенции за членство в клуба на големите геополитически играчи. Новата философия на Путин гласи, че Русия е важна държава, защото може да доставя стратегически суровини в огромни количества. А кой ще купува тези суровини? Най-естествените клиенти са републиките от европейската част на бившия СССР – Беларус, Украйна, Грузия, Армения и Молдова. Те обаче имат много сериозни проблеми с платежоспособността. Следователно най-големият и най-надежден пазар за руския нефт и природен газ са държавите от Европейския съюз.

Ако през ХІХ век САЩ бяха наречени “второ издание на Европа”, то през втората половина на ХХ век Европа се оказа геополитически придатък на САЩ. След 11 септември 2001 обаче, между атлантическите съюзници започна да се образува пукнатина. Редица влиятелни европейски държави не бяха съгласни с нападението срещу Ирак през 2003 и не подкрепиха американците в това начинание. Това бе първото голямо предизвикателство пред световната сигурност след края на Студената война, на което Франция, Германия и Русия отговориха по един и същи начин, противопоставяйки се на САЩ. Париж, Берлин и Москва оформиха т. нар. Евротройка и създадоха дипломатически формат за периодични политически консултации. През септември т. г., в натоварения с историческа символика френски град Компиен, се проведе среща в този формат, на която стана ясно, че перспективите за сътрудничество между Европейския съюз и Русия са отлични. Естествено, фокус на разговорите между Жак Ширак, Ангела Меркел и Владимир Путин бе въпросът с енергийните доставки. Изясни се, че Русия е готова да насочи природния газ от Щокмановското находище в Баренцово море към Европа. Освен че е в полза на ЕС, този ход е пряк удар върху енергийните интереси на САЩ, защото, според предишните планове, суровината от това много богато находище трябваше да се втечнява и да се изнася за Америка по море.

В Компиен Путин, Ширак и Меркел се договориха и за създаването на работна група, която да работи върху преразглеждането на Европейската енергийна харта, така че Русия да може да се присъедини към нея. Този документ е смятан от страните-членки на ЕС за много важен и е очевидно, че принципите, заложени в него ще проработят трудно без да бъде осигурено сътрудничеството с Москва.

Другата голяма новост в отношенията между Русия и ЕС е, че Москва е готова да влага парите, спечелени от нефт и газ, в закупуване на дялове от европейски компании. Разбира се, голяма част от най-мощните руски фирми са частни, но след като Владимир Путин успя да обуздае амбициите на олигарсите, те вече благоразумно съгласуват плановете си за задгранична експанзия с Кремъл. Първият опит за сливане между руска и европейска компания в огромни мащаби бе направен през пролетта на 2006, когато се планираше контролираната от Алексей Мордашов “Северсталь” да придобие контролен пакет акции от европейския стоманодобивен гигант “Арселор”. В крайна сметка страховете от непрозрачните бизнес-практики на руснаците надделяха и “Арселор” се сля с индийската “Митал стийл”, а не със “Северсталь”. Неуспехът обаче само амбицира руските олигарси да търсят нови изкупувания на компании от Европейския съюз.


 

В края на това лято дойде новината, че държавната Внешторгбанк е купила 5% от акциите на Европейската аерокосмическа и отбранителна агенция ( EADS ) . Владимир Путин твърди, че това е “обикновена игра на пазара на ценни книжа”, но истината е, че в тази сделка има предимно политически компонент. EADS работи по редица военни проекти от стратегическа важност за ЕС и ако руснаците бъдат допуснати в нейния директорски борд (за което обаче са нужни 10% от акциите), това на практика ще означава, че Москва и Брюксел вече са станали съюзници. В следващите години реакцията на европейците спрямо амбициите на руските държавни и частни олигарси да влагат пари в ЕС ще бъде сред основните лакмуси за отношенията между Москва и Брюксел. А че руските петродолари ще търсят „излаз” в чужбина няма съмнение, защото инвестиционният климат в самата Русия не е добър. Което обаче не пречи на европейски компании да се борят за големи поръчки, финансирани от руския държавен бюджет. На срещата в Компиен стана ясно, че френският концерн “Венси” печели многомилиарден договор за строителство на магистрала между Москва и Санкт Петербург.

Връзките на Москва с Брюксел, до голяма степен, са усложнени от факта, че Европейският съюз има „двуетажна” външна политика. На първото ниво е курсът, провеждан от отделните държави-членки на съюза, а на второто – все още неоформената окончателно обща политика на ЕС в областта на международните отношения. Отхвърленият проект за конституция на ЕС предвиждаше въвеждането на поста външен министър на Европейския съюз, но засега общият знаменател между външните политики на държавите-членки си остава много малък. При тази ситуация не е чудно, че Москва се стреми да работи не с недостроения втори етаж на европейската външнополитическа сграда, а с първия. А най-важният обитател на този първи етаж е Германия. Въпреки че бяха противници през Първата и през по-голямата част от Втората световна война, руснаците и германците имат много общи геополитически интереси. По географското си положение Германия е по-скоро част от евразийския хартленд, отколкото от заобикалящият го от запад римленд. Идеята за стратегически съюз с Русия съвсем не е нова за Берлин. Още преди Втората световна война големият немски геополитик Карл Хаусхофер лансира тезата за “ориентация на Изток”, предполагаща създаването на съюз между двата най-големи европейски народа – германския и руския (вж. Геополитика, бр. 4/06) . Сегашният стопанин на Кремъл се е трудил като шпионин в Германия и говори отлично немски, поради което има и чисто сантиментални мотиви да търси съюз с Берлин, но по-важни, разбира се, са обективните предпоставки за руско-германското сътрудничество.

Наскоро стана известно, че във връзка с поемането на председателството на ЕС от началото на 2007 официален Берлин обмисля стратегия, целяща да направи Русия “необратимо” свързана с ЕС. “Целта е да се направят политическите, икономическите и културните връзки между Русия и ЕС необратими” – се казва в документ на германското външно министерство, огласен от вестник “Ханделсблат”. В него, освен това, се изтъква, че разрешаването на проблемите със сигурността на Балканите и в Близкия изток не може да стане без Русия. Германия направи решителна крачка към усилване на енергийната обвързаност с Русия през 2005 , когато бе подписано споразумението за изграждането на газопровод по дъното на Балтийско море. Логиката на Берлин е проста. Тя гласи, че ако не можеш да диверсифицираш газовите си доставки, трябва поне да ги направиш сигурни и предсказуеми, поставяйки ги на здрава договорна основа. Сега Германия е готова да отиде още по-далеч като се опитва да ускори и политическото сближаване между Москва и Брюксел.

За да свали от себе си всякакви подозрения в исторически реваншизъм, Германия иска да се сближи с Русия не просто на двустранна основа, а чрез рамката на Европейския съюз. Берлин не се стреми да изключи европейските си партньори от взаимноизгодното сътрудничество с Москва, а да ги убеди в ползите от него. За Русия тази тактика е нож с две остриета. От една страна, тежката дума на Германия ще работи за париране на русофобските настроения в ЕС. От друга гледна точка обаче, е ясно, че договарянето с Евросъюза, като цяло, винаги ще бъде много по-проблематично, отколкото двустранното разбирателство с Германия. В ЕС има малък, но доста гласовит русофобски лагер, който се възглавява от Полша като поддържащата роля е отредена на трите прибалтийски републики. За тях Русия не може да бъде партньор на ЕС, защото е „недемократична и имперска”. Това е идеологически аргумент, който действително тежи, но едва ли ще може да надделее над икономическите и геополитически съображения, изтъквани от най-голямата страна в ЕС. Въпреки тежките си исторически комплекси поляците, латвийците, литовците и естонците ще трябва да се примирят с факта, че сътрудничеството между ЕС и Русия е неизбежно.

Според класическата геополитика, Западна Европа образува т. нар. римленд, който е спорна зона между хартленда (чието ядро е Русия) и морските сили. От гледна точка на днешната енергийна геополитика обаче, Европейския съюз трябва да бъде причислен към хартленда. За добро или за лошо Русия и ЕС се намират на един и същ материк и до голяма степен могат да черпят енергийни ресурси от едни и същи находища. А основната част от тези находища е на руска територия, а не в Западна и Централна Европа. В момента ЕС доставя 25% от необходимите му енергоресурси от Русия и няма никакво съмнение, че този процент ще нараства през следващите години. Колкото по-важни стават енергийните аргументи в световната геополитика, толкова повече ще се скъсява политическата дистанция между Москва и Брюксел.

Погрешно е да се смята, че енергийната зависимост между Европейския съюз и Русия е едностранна. Колкото ЕС е зависим от руския нефт и природен газ, толкова и Русия е зависима от стабилните приходи, които получава от европейските си клиенти. В рамките на тактическото надиграване, Владимир Путин блъфира, заявявайки наскоро, че до 10-15 години Русия може да пренасочи до 30% от своя износ на нефт и газ към Азия. Според експертите, това е малко вероятно поради ред икономически, политически и чисто технологични причини. От друга страна, нефтът и втечненият природен газ са глобално търгуеми стоки и Европа би могла да си ги доставя от всички световни производители, макар и при повишени разходи за транспорт. Затова Москва е заинтересова не от шантаж и периодично “спиране на кранчето” с политически мотиви, а от стриктното изпълнение на дългосрочни договори. Петролопроводите и газопроводите ще бъдат здравата икономическа арматура на очертаващия се геополитически съюз между Русия и Европейския съюз.

След като някогашните източноевропейски сателити на Москва вече влязоха в ЕС, съдбата на страните от новата Източна Европа (Украйна, Молдова, Грузия, а в перспектива – и Беларус) се превръща в актуален предмет на спорове между Русия и Евросъюза. ЕС не криеше одобрението си за т. нар. „цветни революции” в Грузия и Украйна и за рязката промяна във външнополитическата ориентация на Молдова. Антируската насоченост е част от същността на тези събития. Особено голям конфликтен потенциал имат споровете около трите гравитиращи към Москва сепаратистки района – Приднестровието в Молдова и Абхазия и Южна Осетия в Грузия. Няма съмнение, че тези проблеми влошават отношенията между Русия и ЕС. Но ако сближаването между Москва и Брюксел на икономическа и геополитическа основа продължи да се развива, сепаратистките огнища в Молдова и в Грузия ще си останат със статут на замразени конфликти и Кремъл няма да изостря напрежението около тях.

Накрая, трябва да отчетем и една психологическа причина за потенциалния руско-европейски съюз. От изброените по-горе четири геополитически центрове на тежестта единствено Русия и ЕС са с много ниска раждаемост и намаляващо население, макар че в Европа този проблем е леко замаскиран поради мощния прилив на имигранти от Третия свят. А демографската динамика на “другия” е един от основните фактори той да бъде разглеждан като експанзивна сила и потенциален враг. Русия не се нуждае от жизнено пространство в Европа и ЕС няма амбиции за експанзия в Русия. Това са две сили, съсредоточени по-скоро върху вътрешните си проблеми, и сътрудничеството между тях изглежда повече от естествено.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Вече няколко години в САЩ се води ожесточена дискусия относно проекта за т.нар. Голям Близък изток. С постепенното затъване на американците в Ирак, в страната нараства броят на критиците на политиката, следвана от сегашната администрация. Част от тях настояват за незабавното изтегляне на американските части, определяйки това като „акт на истински патриотизъм”. Според бившия директор на Агенцията за национална сигурност генерал Уйлям Одъм: „Ние се провалихме в Ирак и сега проблемът е, искаме ли да платим по-ниска цена за приключването на кампанията, като се изтеглим максимално бързо, или пък да платим повече, удължавайки присъствието си”.

По сходен начин разсъждава и специалистът по военна история Уйлям Линд: „Колкото по-дълго останем в Ирак, толкова по-лоши ще бъдат последиците. Още в началото на кампанията, а дори и преди това, бяха допуснати много сериозни грешки. Липсваше план за гарантиране на реда в тази страна с многомилионно население, да не говорим за практическата реализация на такива мечти, като налагането в Ирак на свободата, демокрацията и духа на свободната инициатива. Затова е крайно време да се изтеглим за да избегнем още по-големи загуби”. На свой ред, анализаторът от Института Хувър Томас Гейл Мор твърди, че: „Продължителната окупация само ще генеририра нов тероризъм. С войната в Ирак отблъснахме не само мюсюлманите, но и по-голямата част от останалия свят. Да останем в Ирак означава да продължим да сипваме сол в раните на местното население и да превърнем нашата окупация в инструмент за набиране на кадри за мрежата на Осама бин Ладен”.

В предварителните прогнози за развитието на следвоенната ситуация в Ирак, отбелязва Уйлям Линд, не бе отчетен един важен и общ за повечето близкоизточни страни фактор: „ В много случаи свалянето на режима води до разпадането на държавата. Именно до това доведе и нашата интервенция в Ирак. Държавата там се крепеше на тиранията на Саддам. Сега тя, на практика, се разпадна и възраждането и очевидно не е по силите нито на нас, нито на иракчаните”.

Бившият заместник на държавния секретар по отбраната Лоурънс Корб пък подчертава, че времето не чака, защото „американското общество вече е уморено от безкрайните проблеми, свързани с войната в Ирак”. Според него, в Ирак следва бъде повторен косовският модел, т.е. колкото се може по-бързо страната да бъде предадена под контрола на ООН. Така, бремето на отговорността ще се прехвърли върху международната общност. Което пък „би придало на цялото предприятие един по-реалистичен аспект, който досега бива замъгляван от различни, неосъществими лозунги”.

Очевидно е, че проблемът за измъкването от иракския капан следва да се реши радикално. Не е ясно обаче, как точно може да стане това: дали като още повече се увеличи военният натиск срещу бунтовниците? Или, като се оставят гарнизони в градовете и се изтеглят войските от останалата част на страната? А, може би, като Ирак действително премине под контрола на ООН? Или пък Америка просто следва да се изтегли, без да я е грижа какво ще последва?

Сегашната американска администрация категорично отхвърля възможността за изтегляне на войските си от Ирак. На същото мнение е и бившият зам. държавен секретар по отбраната Лоурънс Корб, който смята, че: „Ако се оттеглим, рязко ще се увеличат шансовете за избухването на гражданска война в Ирак, която ще възпламени и дестабилизира целия регион. В конфликта, по всяка вероятност, ще се намесят Иран и Турция. Вълненията ще обхванат и Саудитска Арабия. Пожарът в Близкия изток, откъдето на световния пазар постъпва основното количество петрол, неизбежно ще породи хаос в цялата глобална икономическа система... Така че САЩ трябва да останат в Ирак като гарант за стабилността на региона”.

Доскоро сред убедените привърженици на оставането на американските войски в Ирак бе и полковникът от запаса Ралф Питърс, бивш офицер от военното разузнаване, заемал високи постове и в президентската администрация. Така, през септември 2004, той твърдеше, че: „Близкият изток е обзет от хаос и ние можем да внесем поне частичен ред, ако изградим жизнеспособни структури в Ирак. Трябва да продължим започнатото и да докажем на целия свят, че Америка не възнамерява да се откаже по средата на пътя, след постигането на военната победа. Вече направихме подобна грешка в Сомалия, изтегляйки се, след като спечелихме битката за Могадишо. Сега Америка възстанови своя авторитет и не бива да бягаме от Ирак, само защото там възникват усложнения”.

Картата на новия Голям Близък изток

През последните две години обаче, всички надежди за възстановяване на нормалния живот в условията на продължаваща американска окупация на Ирак се стопиха. И, като много други бивши военни, Ралф Питърс също се разочарова от „жизнеспособните структури” на Ирак. Затова днес той предлага принципно нов и, по собственото му мнение, изгоден за САЩ изход от близкоизточната задънена улица. Този изход, според него, изисква мащабното прекрояване на картата на „Големия Близък изток”. Според плана на Питърс, Ирак трябва да бъде разделен на три части, като същата участ очаква Иран, Саудитска Арабия и Пакистан. От Турция пък следва да бъде откъсната източната и част, в полза на новосъздадената държава Кюрдистан. Сирия се лишава от крайбрежните си територии в полза на Ливан и т.н.

Статията на Ралф Питърс и публикуваната заедно с нея в американския “ Armed Forces Journal ” карта на новия „Голям Близък изток”, породи многобройни коментари. Реакцията на мюсюлманските държави бе крайно отрицателна, което е съвсем разбираемо. Но сред лишените от собствена държава мюсюлмански народности (и особено сред кюрдите) реакцията беше съвсем друга. Очевидно неслучайно, непосредствено след публикацията на Питърс, кюрдските екстремисти, вдъхновени от перспективата да се сдобият с независима държава, осъществиха серия от терористични атентат в турските курорти Мармарис и Анталия, както и в Диарбекир.

Много показателно е, че в името на разрешаването на американските проблеми в Близкия изток, Ралф Питърс без колебание предлага да се жертват интересите на дългогошните стратегически съюзници на САЩ – Турция, Саудитска Арабия и Пакистан. Ясно е, че за всяка държава няма „вечни съюзници”, а само „вечни интереси”. Истината обаче е, че тук нещата опират и до проблемите, които САЩ напоследък имат в отношенията с традиционните си партньори от региона.

Така, въпреки негативната реакция на Вашингтон, Пакистан лансира проекти за внос на петрол и природен газ от Иран, Саудитска Арабия се превърна в основния доставчик на петрол за Китай, а пък Турция си позволи да критикува военната операция в Ирак и дори да откаже да пропусне американските войски през своята територия. Така че предложението на Ралф Питърс да замени вече съмнителните, от негова гледна точка, съюзници на САЩ с нови (които сляпо ще следват политиката на Вашингтон) е съвсем обяснимо. Такива американски съюзници могат да станат новосъздадените държави (Кюрдистан и останалите), както и онези, които биха разширили границите си, ако подобна идея все пак бъде реализирана. Впрочем, с тези, последните, нещата не са чак толкова прости. Мнозина азербайджански политици например, вече изразиха възмущението си, че Питърс не е включил в границите на „разширен Азербайджан” „исконния азерски град Тебриз”, а го е оставил в тези на „тъй наречената кюрдска държава”.

Според самия Ралф Питърс, предлаганите от него „граничин промени” ще повлекат „неизбежното съпътстващо кръвопролитие”, което обаче ще бъде цената за новото и „справедливо” устройство на Близкия изток. Тоест, той признава, че реализацията на плана му ще провокира мащабни междуособици в региона, в който всеки ще воюва против всички. Само че всички участници в сблъсъците ще са местни мюсюлмани, а не американци, чиито живот се опитва да спаси бившият полковник от разузнаването на САЩ. Очевидно, в основата на идеята му е поставен старият колкото света принцип „разделяй и владей”. Засега не е ясно, доколко привлекателна ще се окаже тя за членовете на сегашната американска администрация. Както и, дали самите народи от Близкия изток (както и техните лидери) ще са склонни да участват в играта с промяната на границите в региона, или ще предпочетат да се включат в други, не по-малко опасни игри, чиито правила обаче ще определят не американците, а вероятно водачи от типа на Осама бин Ладен.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Съвременният етап в развитието на световната икономика се характеризира с продължаващата трансформация на Азиатско-тихоокеанския регион (АТР) в най-развитата икономически зона на планетата, за сметка на понижените икономически показатели в Атлантическия регион. Продължаващото дипломатическо „отваряне” на Европа към Китай пък доказва, че отношенията с АТР вече са се превърнали в ключов фактор за развитието на европейската икономика.

Тази нова ситуация оказва огромно влияние върху съдбата на постсъветското пространство, което е на път да се превърне в основния транзитен „мост” между Азиатско-тихоокеанския регион и другите полюси на евразийския супер-континент. Постсъветските държави получават шанса да превърнат районите, разположени покрай основните им жп линии в своеобразни „коридори на развитието”, с чиято помощ окончателно да преодолеят негативните последици от икономическия колапс, свързан с разпадането на Съветската империя.

Нещо повече, формирайки нови потоци от хора, идеи и стоки, усилията за изграждането на международни транспортни коридори, пресичащи Евразия, ще доведат до формулирането на нов континентален геополитически ред, основаващ се върху принципа на взаимното разбирателство и сътрудничеството.

Доскоро развитието и задълбочаването на тези тенденции, както и свързаните с тях потенциални изгоди за всички континентални държави в Евразия, бяха блокирани от структурната международна финансова криза, породена от влошаващата се позиции на американския долар. Свързаното с нея решение на Вашингтон да укрепи военното си присъствие в Евразия е не по-малко сериозна пречка. Според мнозина обаче, най-голямата преграда пред реализацията на международните транспортни коридори си остават доминиращите либерални доктрини за „тотално ограничаване ролята на държавата”, което не позволява на страните от ЕС и Русия да осъществят мащабните инвестиции, необходими за изграждането на коридорите. Защото истината е, че практическата им реализация е изключително мащабна геополитическа и стратегическа задача, изискваща много големи финансови ресурси. Тя не е по силите само на частните икономически играчи, или пък на специализираните международни агенции, а изисква прякото и конкретно ангажиране на всички държави, разположени между европейските брегове на Атлантика и Азиатско-тихоокеанския регион, в качеството им на суверенни субекти, чувстващи се отговорни за съдбата на своите бъдещи поколения.

За да аргументирам така изложената теза, по-долу ще се опитам да анализирам накратко основните проблеми, свързани с развитието на международните транспортни коридори от гледната точка на най-големите евроазиатски региони.

Ролята и значениета на транспорта за Централна Азия

Успешното изграждане и развитие на международните транспортни коридори е, вероятно, най-голямата гаранция за бъдещата стабилност на региона. В исторически план, Централна Азия винаги е играела ролята на транзитна връзка в системата на взаимоотношенията между азиатските и европейските държави (1) . Въпреки че нерядко бива митологизиран, прословутият Път на коприната в продължение на столетия е гарантирал просперитета на региона, който неслучайно започва да се трансформира в „цивилизационна черна дупка”, именно когато световните търговски потоци се преориентират към океанските пътища, в резултат от Великите географски открития. След 1991 Централна Азия преживя сходен по характеристиките си упадък, след като трансазиатските коридори, съществуващи в рамките на разпадналият се Съветски съюз, престанаха да функционират. Успоредно с това, започна да запада и железопътният сектор на региона – неговото най-ценно наследство от съветската епоха, когато бяха изградени над 20 хил. км. качествени железопътни линии (2) .

Единственото изключение от кризата, обхванала региона, бе Казахстан, но би било грешка това да се свързва единствено с наличието на големи запаси от природни ресурси и енергоносители. Тази страна се отличаваше от съседите си и с усилията, които полагаше за интеграцията на региона с Русия и Китай, както и за укрепване и модернизиране на своя железопътен транспорт. Без всичко това, Казахстан едва ли би могъл да се превърне в пример за успешно икономическо развитие, какъвто е днес. Решението на правителството да стартира изграждането на нови жп линии, както приемането на транспортна стратегия на Казахстан до 2020, демонстрира до каква степен Астана осъзнава значението на железниците като ключов фактор за развитие на националната икономика (3) . Изграждането на международните транспортни коридори може да даде нов тласък на казахстанската икономика. Комбинацията между физическите особености на националната територия (като например, огромните пустеещи земи, неголямата гъстота на населението, наличието на големи запаси от различни природни ресурси и уникалното разположение на страната между Китай, Иран и Русия) превръщат икономиката на Казахстан в една от най-перспективните в света и, едновременно с това, в изключително силно зависима от развитието на транспортната система. Благодарение на изгодното си разположение, страната може да осигури значително съкращаване на разстоянието за всички товарни потоци между единия и другия край на Евразия (4) .

В същото време е съвсем ясно и, че Казахстан (особено имайки предвид проблемите, свързани със слабата населеност и огромната му територия) не е в състояние да направи кой знае колко за развитието на собствения си транспортен потенциал. Което отново ми дава повод да подчертая, че в това отношение, стратегическите съображение надделяват над чисто икономическите.

Развитието на транспорта – стратегически избор на Китай

По отношение изграждането на международните транспортни коридори в Евразия, Китай безспорно е страната, която дава тон в целия супер-континент. От началото на 90-те години на миналия век, китайското политическо ръководство заложи на развитието на националната транспортна инфраструктура, като това решение бе взето в рамките на ясната стратегическа перспектива и съзнанието, че изграждането на международните транспортни коридори ще се окаже ключов фактор за развитието на страната през следващото столетие (5) . Положените за това усилия бързо дадоха резултат с появата т.нар. „Втори евроазиатски трансконтинетален мост” (първият е руската Транссибирска жп линия): 11 000-километрова стоманена артерия, започваща в тихоокеанското китайско пристанище Лянюнган, прекосяваща цялата територия на страната през Синцзян и оттам – към Казахстан, Русия и Европа, с крайна точка холандското пристанище Ротердам. Един нов път, значително по-кратък от морските маршрути, както и от съществуващата Транссибирска магистрала, бе открит между Европа и Азия.


Досега обаче, неговият потенциал, все още не е реализиран (6) . Липсата на общ съгласуван подход, както и на ясна стратегия, в съчетание с опитите за налагане на националните краткосрочни интереси, за сметка на общите стратегически интереси, от страна на повечето пост-съветски държави, както и фактът, че Китай продължава да осъществява своя товарен трафик без да се съобразява особено с изискванията на международните конвенции, водят до невъзможност да бъдат покрити специфичните международни стандарти в тази сфера. Тъкмо поради това, по цялата дължина на „Втория евроазиатски трансконтинентален мост”, днес се превозват твърде малко товари.

Независимо от това, Китай смята, че е постигал всички предварително поставени цели. Бързото изграждане на нови транспортни комуникации бе в основата на китайските успехи в развитието на периферните региони, формирайки в тях своеобразни „коридори на развитието”. Реализирайки мащабните си инфраструктурни проекти, Пекин осигури необходимите предварителни условия за превръщането на провинция Синцзян в бъдещ комуникационен възел, свързващ Азиатско-тихоокеанския регион, Индия и останалите региони на Евразия. Проблемите с местното уйгурско малцинство не могат да омаловажат факта, че регионът се превърна от периферна провинция в мост, свързващ съседните цивилизации. И тук, и в редица други райони, изграждането на новите транспортни артерии се съпътстваше с тотална електрификация, построяване на паралелни и локални жп линии и осъществяване на редица други индустриални проекти.

Този китайски опит е отличен пример за целия постсъветски свят, как могат да бъдат решени най-сериозните вътрешни проблеми на континенталните страни от Евразия, страдащи от драматични диспропорции между развитието на големите градове и обширните селски и периферни райони, като се заложи на мащабните инфраструктурни инвестиции. Примерът е много важен и на чисто теоретично ниво. Защото без целенасочена държавна политика за развитие (като необходимо предварително условие за създаване на благоприятни рамки за успешна последваща реализация на частната инициатива) и държавно регулиране на финансовия пазар, не би могъл да се постигне икономически успех, подобен на китайския от последните години. Като този урок е валиден не само за Централна Азия, или Русия, но и за Европа.

Следва да се подчертае и значението на международните транспортни коридори, като средство за положително развитие на китайската външна политика. Това се отнася особено до отношенията между Китай и Казахстан, в чиито рамки се осъществяват и редица съвместни инфраструктурни проекти.

През последните години обаче, китайските аспирации се сблъскват с нарастващата нестабилност в централноазиатския регион, която отчасти е свързана с американската геополитика в Централна Азия и стратегията на САЩ на глобално макроикономическо ниво, където китайските икономически интереси бяха засегнати от сложните маневри на Вашингтон за запазване позициите на американския долар.

Проблемите, свързани с това развитие на ситуацията, императивно изискват по-сериозното ангажиране на Европа и Русия в изграждането на международните транспортни коридори в Евразия.

Значението на транспортните коридори за Русия

Развитието на евроазитският коридор е жизненоважен въпрос за Русия. Както откровено заяви преди време президентът Путин (7) , залогът за страната му е много сериозен и не се изчерпва само с икономическите измерения на проблема. Още по-важно за Москва е изграждането на ефективна транспортна и инфраструктурна мрежа, която да подобри вътрешното пространствено сцепление в тази най-голяма по площ страна в света.

Сегашната руска икономическа структура страда от почти тоталната си зависимост от енергоносителите и своя суровинен характер, в резултат от което трудно можем да определим усилията на Москва за интеграцията и в световната икономика като успешни – което, впрочем, се отнася и за останалите централно-евразийски държави.

Това изисква радикална ревизия на руската икомическа стратегия. Международният финансов пазар все още не демонстрира кой знае какъв интерес да инвестира в икономиката на Русия. За да се справи с проблема, Москва ще трябва да осъществи необходимото усъвършенстване на инфраструктурата, мобилизирайки предимно вътрешните си резерви. Което пък означава, че (както винаги е ставало в руската история) държавата следва да поеме управлението на целия процес, ограничавайки изтичането на капитали и намесвайки се пряко в пренасочването им към транспортната инфраструктура (8) . Тук отново следва да подчертая негативната роля на ултралибералните политически доктрини. „Либералната болест” може да се окаже фатална за Русия и тази страна все още не е гарантирана от нейните рецидиви. Вътрешните противоречия между министър-председателя Фрадков и либерално ориентираните министри на финансите и развитието рефлектират в продължаващата по-обща битка между привържениците на ново национално, т.е. икономическо, възраждане и част от т.нар. олигарси, заинтересовани от съхраняването на сегашния ресурсен характер на руската икономика.

Трудно е да се очаква икономическо възраждане на Русия, ако правителството не вложи повече бюджетни средства за стимулиране на националната икономика чрез изграждането и подобряването на транспортните връзки с Азиатско-тихоокеанския регион, Европа, Иран и Индия. В Москва изглежда вече са наясно, че източният вектор на развитие е не по-малко важен от западния. Руското бъдеще зависи от успешния баланс между двата и, ако този баланс не бъде постигнат страната е обречена да загуби глобалното си значение (9) . Стратегическа задача на Русия е изграждането на няколко основни трансконтинентални коридора, минаващи през нейната обширна територия.


Освен това, възстановяването на основните транспортни комуникации е най-добрия начин за възстановяне техническото равнище на националните инфраструктурни мрежи, значителна част от които са тотално амортизирани. И, ако през следващите години не бъдат предприети необходимите мерки, последиците за всички сектори на руската икономика ща бъдат крайно неприятни, задълбочавайки проблемите на страната и поставяйки под въпрос стабилността на цялото евразийско пространство.

И обратно – предприемането на такива мерки би позволило на Русия да се превърне в гръбнак на евроазиатската транспортна система (10) и би стимулирано политическата и икономическа интеграция на постсъветското пространство около нея. За Централна Азия Русия означава достъп до моретата и големите западни пазари, а също – източник на технологии и интелектуални ресурси и единствения реален гарант за сигурността в региона.

Според мнозина експерти, в това отношение едва ли може да става дума за конкуренция между Русия и Казахстан. Налице е необходимост от изграждането на няколко различни транзитни коридори, обслужващи клиентите в различните региони: Транссибирският, например е ориентиран към пазарите на Североизточна Азия, докато маршрутът през Казахстан обслужва тези на Югоизточна Азия и преживяващите икономически подем провинции на Централен Китай. Това позволява на Москва и Астана да координират политиката си в сферата на железопътния транспорт, както и да хармонизират логистичните си проекти.

Тъй като най-важните транзитни пътища за региона минават през Централна Азия, сътрудничеството между региона и Русия е сред основните приоритети както на Москва, така и на повечето централноазиатски държави.

В този контекст, Европа, и най-вече, Германия, е ключов партньор на Москва. Както и обратното – стабилността на Русия е необходимо предварително условие за по-нататъшното успешно развитие на европейските бизнес-контакти с Азия. Впрочем, това е вярно и от азиатска гледна точка, тъй като руският транспортен потенциал е най-добрата база за успешни контакти със западната част на Евразия.

Транспортните коридори в Евразия като европейски проблем

Европа също премина през сложен и противоречив път, преди да оцени по достойнство значението на изграждането и развитието на международните транспортни коридори за формирането на трансазиатски „мост” от Атлантика до Тихия океан. В същото време, проявите на добра воля за развитие на отношенията с Китай очевидно не са достатъчни за това, доколкото те просто отразяват факта, че европейската икономика запазва водещите си позиции в света именно благодарение на връзките с Азиатско-тихоокеанския регион.

Истината е, че Европа не успя да се възползва максимално от историческата възможност, открила се пред нея с края на студената война. По ирония на съдбата ЕС реши да обяви началото на изграждането на Трансевропейската транспортна мрежа (включваща строителството и модернизирането на 78 000 км жп линии) (11) в същия холандски град Маастрихт, където навремето бе подписан и прословутият Маастрихтски договор, поставил толкова сериозни прегради пред намесата на държавата в икономиката. Като последица от това, резултатите от общата европейска транспортна политика продължават да са твърде ограничени. Брюксел изглежда склонен да отдели повече ресурси само за изграждането на коридора Т RACECA (Транспортен коридор Европа-Кавказ-Азия), който свързва Европа с Централна Азия (и оттам – с Китай), през Южен Кавказ, т.е. заобикаляйки Русия и Иран.

Но въпреки че идеологическото бреме на 90-те продължава и днес да влияе върху Брюксел, в институциите на ЕС се засилва убеждението, че изграждането на трансевразийския континентален мост ще бъде изключително полезно за съюза. Като тази необходимост се осъзнава особено от политическите и икономически елити на Франция и Германия. Именно Германия е основният партньор както на Русия, така и на Китай в сферата на високите технологии. Доказателство за това са многобройните съвместни руско-германски проекти в сферата на железопътния транспорт.

Перспективите, свързани с развитието на международните транспортни коридори, са не по-малко важни за френската икономика, за която проектите в областта на високотехнологичните индустрии (железопътния транспорт, ядрената енергетика и оборудването на големите промишлени комплекси) са от огромно значение. Преди време президентът Ширак подчерта, че индустрията продължава да е ключов фактор за развитието на Франция. Затова би могло да се очаква, че Париж ще продължи активно да подкрепя водещите френски фирми в осъществяването на проекти, гарантиращи бъдещото развитие на континента – процес, чиято движеща сила могат да станат именно Франция и Китай (12) . Бъдещето на Франция, както и това на Германия е свързано с развитието на тези сектори, което на свой ред изисква съответните мащабни инвестиции.

Проблемът обаче е, че европейците все още не са наясно с геополитическите последици от изграждането на международните транспортни коридори. Иначе не можем да си обясним защо, въпреки огромната полза за Германия от развитието на сътрудничеството с Русия и Китай, чрез изграждането на континентален евроазиатска транспортен мост Берлин-Москва-Пекин, немците не работят особено активно в тази посока. От друга страна, Франция демонстрира определени усилия за укрепване на руския и китайския вектори в своята външна политика. Въпреки това, налице е драматична липса на стратегическа визия за значението на добрите отношения с Русия не само за бъдещото развитие на Европа, но и на Евразия, като цяло.


Сред доказателствата за това е фактът, че Централна Азия продължава да се възприема от Брюксел само като източник на енергоресурси. Разбираемо е, че нарастващата зависимост на Европа от вноса на енергоносители ще определя политиката и спрямо страните от Евразия, въз основа на принципите на дългосрочното партньорство. Крайно време е обаче европейците да започнат да възприемат региона като стратегическа зона, ситуацията в която може да влияе върху глобалния геополитически баланс. Именно поради това, за ЕС е толкова важно да работи съвместно с Руската Федерация за преструктурирането на постсъветското пространство, като по този начин даде ясен сигнал на Китай, че възприема позитивно усилията му в същата посока.

Трансконтиненталните транспортни мостове и значението им за бъдещето

От казаното дотук става ясно, че значението на развитието на транзитните коридори през Евразия не може да бъде подценявано. Връзката между развитието на инфраструктурата и общия политически курс на страните, участващи в тях, е може би най-важното, което следва да се има предвид. Един толкова мащабен проект, с толкова сериозни последици, какъвто е Евразийският континентален мост, може да бъде реализиран само чрез дългосрочни споразумения между водещите нации от евразийския супер-континент, гарантиращи прякото ангажиране на техните правителства в реализацията му.

За целта обаче е необходима цялостна ревизия на икономическата и геополитическа структура на взаимоотношенията между Европа, Азия и евроазиатското пространство. Като в основите и следва да залегне убеждението, че залогът в случая е не само икономическото възраждане на постсъветското пространство и просперитета на нациите от Евразия, като цяло, но също и перспективите за формирането на алтернативна система за сигурност в този ключов регион на планетата. Доскоро сякаш не се осъзнаваше, че изместването на трафика на стоки от традиционния морски път през Суецкия канал към евразийските континентални транспортни коридори не е само икономически, а и политически въпрос. Като значението му е особено голямо, предвид продължаващата нестабилност в Централна Азия, частично и в резултат от американското военно присъствие в региона. Защото сред последиците от него бе изместването на ударението в международното сътрудничество от икономическите аспекти към тези, свързани със сигурността и т.нар. „борба с международния тероризъм”. Събитията в Киргизстан и Узбекистан отпреди няколко години, показаха, че това би могло да дестабилизира целия регион.

Напротив, развитието на т.нар. „континентални мостове” би могло да катализира процеса на освобождаване на региона от американската стратегическа опека. Изграждането на транспортни коридори, свързващи процъфтяващата китайска икономика с Русия и Европа през Централна Азия, със сигурност би укрепило регионалната сигурност. Тези коридори ще формират необходимия геоикономически фундамент за диалог между цивилизациите. Развитието на евразийската транспортна система с ключовото участие на Русия, Китай, ЕС и Иран, като играчи, жизнено заинтересовани от нейното дългосрочно и успешно функциониране, несъмнено ще доведе и до изграждането на необходимия механизъм гарантиращ интересите на всеки участник от некоректно поведение на останалите. Така международните транспортни коридори ще се превърнат в мощен допълнителен фактор за установяване на доверие между страните от Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), премахвайки опасенията от евентуален китайски (демографски) натиск към териториите на Русия и Казахстан.

По този начин ще бъде гарантирана и сигурността на Централна Азия, доколкото всяка от големите сили в Евразия ще започне да я разглежда като свой стратегически тил. Нещо повече, прогресът на този регион ще бъде гарантиран с превръщането му от полуколониална периферия и световен доставчик на суровини и енергоносители, в „ключовото геополитическо пространство” на планетата през ХХІ век.

Бележки:

1 Кушкумбаев, С.К., Геополитика транспортных коммуникаций Центральной Азии i , „Шириз” 2004, pp. 100-114.

2 B. Drweski, Le corridor de transport Europe-Asie , 31/5/2003 ; www.paris-berlin-moscou.org .

3 A. Sadesov, Sajman-arba gosudarstvennogo masstaba, «Exclusive», n. 2 (35), 2005, pp. 6-10.

4 Р.Егорян, Л. Ованесян, А Манвелян, Казахстан: состояние и перспективы транспортных корридоров , «Центральная Азия и Кавказ, n.3 (27), 2003, pp. 170-178.

5 The Eurasian Land-Bridge, EIR Special Report, Executive Intelligence Review, Washington, D. C., January 1997.

6 А зовский, И., Железные дороги стран Центральной Азии: проблемы и перспективы , «Центральная Азия и Кавказ», n. 1 (31), 2004, pp. 148-154.

7 State of the nation address to Russian parliament , Moscow, May 2004.

8 V. Paramonov, A. Strokov, Russia's Strategic Choice: Regionalization versus Globalization, Conflict Studies Research Center of the Defense Academy of the United Kindom, London, may 2004.

9 Воскресенский, А. Д., (ed.), Северо-восточная и Центральная Азия . Динамика международних взаимодействий , Роспен , Москва, 2004.

10 Цымбурский Л., Борба за „евразийскую Атлантиду”: геоикономика и геостратегия , Институт экономических стратегий , Moсква, 2000, pp. 35.

11 E. C. del Re, Corridoio VIII. Realizzazione, finanziamenti, lavori, impatto, ANAS, Rome, 2004.

12 B. Drewski, op. cit.

* Авторът е анализатор в Центъра за изследване на руския, съветския и постсъветския свят в Париж, Франция

{rt}

Ескалацията на кризата в Ливан през юли-август т.г. за пореден път повдига въпроса не само за ролята на ЕС в региона на Близкия Изток, но и за границите на възможностите на Съюза да действа като глобален играч в международните отношения. На фона на все още неизбледнелия спомен за дълбокото разделение сред държавите от ЕС по време на военната операция на САЩ срещу Ирак през 2003 започнаха да се наслагват известни съмнения, доколко Съюзът е способен да участва ефективно в управлението и на тази криза.

„Европа беше недостатъчно активна при кризата в Ливан, макар че Франция препоръча по редица поводи Върховният представител да получи мандат да говори от името на 25-те страни-членки, както прави това по иранския въпрос", заяви на 28 август френският президент Жак Ширак. Според него, бъдещето на европейския проект сега зависи от способността на Европа да бъде водещ политически играч. Смисълът на думите му бе допълнен на следващия ден от министъра по европейските въпроси Катрин Колона, която заяви, че функционирането на ЕС поражда тревога и, че Съюзът е засегнат от „обща умора”. Според нея е непонятно, защо страните от ЕС не могат да си помогнат по един организиран начин при координирането на евакуацията на техните граждани от Ливан.

По времето на кризата в Ливан Върховният представител по Общата външна политика и политика за сигурност Хавиер Солана посети неколкократно Ливан и Израел, но не получи мандат за водене на преговори от името на ЕС, въпреки настояванията на Франция. Според някои наблюдатели, Великобритания е била против даването на големи пълномощия на Солана, поради липсата на единна позиция на 25-те страни-членки. Към това следва да се прибави и позицията на редица по-малки държави от ЕС, обявили се против централизирана намеса на Съюза, тъй като това, според тях, би ги лишило от правото да водят самостоятелна външна политика.

Въпреки че на неформалната среща на министрите на външните работи в Лаппеенранта на 1 септември Солана заяви, че при кризата в Ливан ЕС е действал по „фантастичен начин” и независимо от ангажимента на водещи европейски държави да изпратят военни контингенти в Ливан в рамките на силите на ООН (амбицията на финландското председателство е до 1/2 от 15-хилядния контингент на ООН да е съставен от сили на страни от ЕС), разминаванията във вижданията на държавите-членки по подхода при управлението на кризата не могат да бъдат пренебрегнати. Това е поредния (и едва ли ще остане последния) пример за трудностите при изграждането на политическата идентичност на ЕС.

Участието както на държави-членки, така и на ЕС, като цяло, в управлението на кризата в Ливан се очертава като поредното важно предизвикателство, което ще се отрази върху имиджа на Съюза като глобален играч и върху динамиката на изграждането на Обща външна политика и политика за сигурност (ОВППС) и Европейска политика за сигурност и отбрана (ЕПСО) като нейна интегрална част (Глава V на Договора за ЕС).

Сериозни удари върху усилията за изграждането на тази идентичност нанася невъзможността, в конкретни критични моменти, мненията на всички държави, продиктувани от националните им интереси, да съвпаднат до степен, достатъчна за изработване на съгласувана обща позиция, на чиято база да се предприемат съвместни действия. Следва да се отчита, че характерът на сътрудничеството по външните отношения и сигурността (т.нар. „Втори стълб” – ОВППС/ЕПСО), което остава междуправителствено, за разлика от предимно икономическата сфера на „Първия стълб”, затруднява изработването и приемането на общи позиции и предприемането на съвместни действия. Единодушието при вземането на решения в тази област е общо правило, което дава основание на някои наблюдатели да заключат, че, на практика, днес ЕС има толкова външни политики, колкото и страни-членки. Освен това, засега вижданията на 25-те относно развитието на ОВППС, и особено на ЕПСО, не съвпадат, което внася допълнителни трудности в опитите за изграждане на Съюза като политически и военен фактор.

За преодоляване на тази слабост и за даването на така необходимия импулс на развитието на европейската конструкция в тази област могат да бъдат предложени различни модели, но като се вземат предвид реалностите и опитът от изграждането на ЕС до момента, може да се предположи, че само диференцираното сътрудничество по ОВППС/ЕПСО ще доведе до утвърждаването на обединяваща се Европа като глобален играч. Понастоящем acquis communautaire не дава почти никакви възможности за „засилено сътрудничество” по отношение на „Втория стълб”. Съгласно договора от Ница (2003), такава възможност има единствено при изпълнението на съвместни действия или общи позиции, но само ако те нямат военни или отбранителни измерения. Договорът за създаване на конституция за Европа предвижда по-широки възможности в това отношение, но неговата съдба засега е неясна .

Полезна по отношение на възможностите за вземане на решение по ОВППС/ЕПСО е предвидената в сегашната правна уредба възможност за „конструктивно въздържане”. Единодушието е общо правило при вземането на решения в тази сфера, но договорът от Амстердам (1999) предвижда възможността дадена страна да се въздържи от участие чрез формална декларация. Тогава тя не е задължена да прилага решението, но, съгласно принципа на солидарност, следва да приеме, че то обвързва ЕС, като цяло, както и да се въздържа от действия, влизащи в противоречие с това решение. Конструктивното въздържане, съчетано с механизъм за диференцирано сътрудничество в областта на ОВППС, и особено на ЕПСО, би осигурило на Съюза нужната гъвкавост и може да допринесе не само за избягването на кризи като тази около Ирак и на очевидни разминавания като тези около Ливан, но също и за продължаване на изграждането на политическата идентичност на ЕС.

За възприемането на този подход в особено деликатните от гледна точка на националния суверенитет области на външните отношения, сигурността и отбраната е необходима преди всичко политическата воля на държавите-членки, т.е. това да бъде осъзнато като техен интерес. За целта, от решаващо значение, ще бъде диференцираното сътрудничество да не води до трайно отделяне на неучастващите държави, а да се възприема като начален етап, към който впоследствие ще се присъединят и тези, които към момента се въздържат от участие. Успехът в това отношение преминава през две взаимосвързани едновременни линии на поведение – постоянен диалог и постепенно сближаване на позициите между всички държави-членки по всички въпроси на ОВППС/ЕПСО, от една страна, и интензивно развитие на диференцирано сътрудничество между тези, които желаят това, от друга. Това би представлявало една нова прагматична функционалистка политика, водеща до нов своеобразен “ spill - over effect ” от участващи към неучастващи държави, подобно на опита с икономическата интеграция. Така, може да се очаква държавите, формиращи ядрото на това сътрудничество, постепенно да привлекат и останалите. Опитът от историята на евроинтеграцията през последните пет десетилетия сочи, че успехите в изграждането на Обединена Европа не се случват изведнъж, а се дължат на постепенен процес на преминаване на интеграцията от една сфера към друга и на придвижване от икономически към политически съюз. Тази визия е ясно формулирана от Робърт Шуман: „Европа не може да се изгради с един замах като цяла конструкция: тя ще се прави чрез конкретни действия, пораждащи най-напред солидарност.”


Значението на евентуално широко използване на диференцирано сътрудничество по ОВППС/ЕПСО е особено важно поради факта, че „Вторият стълб” е решаващ за развитието на политическата идентичност на ЕС и оттам за утвърждаването на ЕС като глобален играч. ЕС разполага с богати възможности за външно действие, като се съчетае потенциалът на ОВППС/ЕПСО с тези на „Първи” (предимно икономически) и „Трети стълб” (правосъдие и вътрешен ред) . Като примери за богатия инструментариум на ЕС за осъществяване на външно действие, наред с ОВППС/ЕПСО, могат да бъдат посочени общата външнотърговска политика, помощите за развитие, хуманитарната помощ, политиката на разширяване, защитата на човешките права, споразуменията с трети държави, санкциите, превенцията на конфликти, външните действия по правосъдие и вътрешен ред, екологичните проекти с трети страни, политиката на предоставяне на убежище и издаване на визи и не на последно място – динамично развиващата се през последните 4 години политика на добросъседство ( European Neighborhood Policy ).

Наличието на икономически, политически, дипломатически, граждански и не на последно място – военни способности е уникална комбинация, позволяваща успешно да бъдат управлявани кризи в пълния спектър на тяхната интензивност – от превенцията, през мироналагащите операции, до постконфликтното стабилизиране и възстановяване. Въпросът е обаче, дали ЕС ще съумее да обедини тези инструменти в една кохерентна рамка, така че те да бъдат в координация и да действат в синхрон за постигане на външнополитическите цели на Съюза. Кохерентността, която е заложена като цел и в Европейската стратегия за сигурност (2003), изисква надеждна координация както вътре в самите „стълбове” ( intra - pillar ), така и между „стълбовете” ( cross - pillar ) . За реализирането на тази цел е необходима волята на самите институции на Съюза, което не е изключено да се постигне, до голяма степен, и на базата на сега действащата нормативна база, макар че разпоредбите на конституционния договор, безспорно, отварят много повече възможности за постигането на тази цел.

Докато ЕС все още се утвърждава като глобален геополитически играч, със сигурност може да се каже, че Съюзът и понастоящем е първостепенен геоикономически фактор. Статистическите данни недвусмислено сочат това. На ЕС с 25 страни-членки, с население от близо 460 млн. Души, се пада дял от 1/5 от световната търговия (за 2005 износът на стоки и услуги възлиза на около 4 трилиона евро и е с около 100 млрд. повече от вноса) и 1/4 от световното производство. Съюзът е най-голямата икономика в света по своя БВП, а по БВП на глава от населението отстъпва само на САЩ и Япония. Освен това, ЕС е основен търговски партньор на над 100 държави и е най-големия донор на помощи за развиващите се страни (около 55% от официалната помощ). Затова логично би било на този икономически потенциал да съответства и адекватен политически и военен.

През последните 7 години ЕС постигна голям напредък по развитието на ЕПСО. Освен създадените към Съвета структури по ЕПСО (Комитет по политиката и сигурността, Военен комитет, Военен секретариат и др.), изграждането на Европейските сили за бързо реагиране, напредъкът по бойните групи и по „Приоритетна цел'2010”, от 2003 до момента ЕС е предприел 16 граждански, полицейски и военни операции в Западните Балкани (Босна и Херцеговина и Македония), Близкия Изток (Палестинските територии и Ирак), Африка (Конго и Дарфур), Югоизточна Азия (Ачех, Индонезия), Южен Кавказ (Грузия), Молдова/Украйна, като на проучвателен етап е евентуална гражданска мисия в Косово. Най-голямата военна операция на ЕС е стартиралата на 2 декември 2004 мисия „Алтеа” в Босна и Херцеговина с около 7000 военнослужещи от 33 държави, 22 от които членуват в ЕС.

Въпреки наличието в ЕС на широк спектър от инструменти за управление на кризи, той все още не е пълен. Засега липсва достатъчно потенциал в „твърдата сила” ( hard power ), а Съюзът разполага с широки възможности по „меката сила” ( soft power ). ЕС може и да има сравнително предимство пред НАТО (САЩ) по отношение на „меката сила” (гражданският компонент), но недостигът на способности за провеждане на бойн r операции с висока интензивност се отразява на усилията за изграждане на Съюза като глобален играч. Реализирането на „Приоритетна цел'2010” и особено на бойните групи следва да доведе, в голяма степен, до запълване на тази празнота, само че това е свързано с наличието на достатъчна политическа воля за действие и големи разходи за придобиване на високотехнологично въоръжение и техника. Евентуално диференцирано сътрудничество би улеснило разрешаването на това предизвикателство.

Конституционният договор, освен че предвижда възможността за диференцирано сътрудничество по външната политика и сигурността, наречено „постоянно структурирано сътрудничество” , внася и важни изменения и допълнения, посредством които може да се постигне необходимата кохерентност във външното действие на Съюза и да се укрепят възможностите на ЕПСО, преименувана на Обща политика за сигурност и отбрана (ОПСО). Най-важните от тях са:

•  Създава се постът външен министър на ЕС, обединяващ постовете на Върховния представител по ОВППС и на комисаря по външните отношения, избиран от Европейския съвет, който е с двоен мандат към Съвета на министрите и Комисията. В Съвета външният министър дава предложения и провежда ОВППС/ОПСО, като същевременно председателства специално създадената конфигурация - Съвет по външни отношения. Като заместник-председател на ЕК, той отговаря за външните отношения и за координацията на външните действия. Предвижда се, ЕК да представлява ЕС в международните отношения, с изключение на дейностите по ОВППС, като така се цели избягване на дублиране на функции. Въпросът за дублирането на функции по ОВППС при конституционния договор е по-изчистен в сравнение със сегашното положение, при което има Върховен представител по ОВППС, комисар по външните отношения и политиката на добросъседство и Председателство на Съвета на ЕС, като от схемата не се изключва и председателят на ЕК;

•  Въвежда се постът председател на Европейския съвет с мандат 2,5 години, който има правомощията да представлява Съюза по ОВППС без да се засягат правомощията на външния министър;

•  Създава се Служба за външно действие (European E xternal A ction S ervice) в помощ на външния министър като своеобразно външно министерство на ЕС;

•  Въвежда се клауза за оказване на помощ и съдействие с всички средства на страна-членка, станала обект на нападение (чл. I-41(7)), съгласно член 51 от Устава на ООН;

•  включването на клауза за солидарност (чл. I-43, III-329), съгласно която Съюзът и страните-членки са готови да окажат помощ, включително и военна, на страна-членка, ако последната стане жертва на терористично нападение или природни бедствия и аварии;

•  разширяването на обхвата на Петерсбергските мисии (чл. III-309), което отговаря на изискванията на стратегическата среда и на амбициите на ЕС да поема повече отговорности;

•  Предвижда се създаване на Европейска агенция по въоръженията (вече е създадена и действа).


Успехът на изграждането на политическата идентичност, съчетана с адекватен военен потенциал, предпоставка за което е развитието на ОВППС/ЕПСО, е условие за поддържането на хармонични трансатлантически отношения. Укрепването на ЕПСО е възможност за преодоляване на разликата в отбранителните способности между САЩ и страните от ЕС, защото хармонични отношения едва ли могат да се градят на базата на дисбаланса. От него водят началото си както кризите в отношенията между Съюза и Северна Америка, така и тези вътре в самия Съюз.

Разсъжденията върху бъдещето на трансатлантическите отношения могат да бъдат допълнени с думите на Маргарет Тачър: „Европа е продукт на историята, а Америка – на философията”. Факт е обаче, че историята има своята философия, както и философията живее своя собствена история. Добър пример за хармоничното съчетание на двете е трансатлантическата връзка. Тя е устойчива в своите ценности и досега е устоявала на изискванията на историческия процес. Бащите основатели на американската Република са се ръководели от идеалите за изграждането на едно по-добро общество, където „всички хора са създадени равни” и на които е гарантирано правото на „живот, свобода и стремеж към щастие” . Техните усилия са били посветени на изграждането из основи на ново общество и държава, на които тепърва предстои да изживеят своята изключителна история. Бащите основатели на Обединена Европа, от своя страна, са осъзнали, че Европа произвежда повече история, отколкото може да преживее . Водени именно от споделените ценности и от визията да изградят един мирен и обединен европейски континент, те са възприели философията на интеграцията, за да не допуснат да се повторят грешките от миналото.

При всяко позоваване на споделените евроатлантически ценности следва да се припомни животът и делото на Томас Джеферсън, Жан Моне, Бенджамин Франклин, Робърт Шуман, Рихард Куденхове-Калерги, Джордж Вашингтон, Пол-Анри Спаак, Александър Хамилтън, както и много други личности от двете страни на Атлантика, чиито път е бил белязан от каузата за изграждане на хармонично общество, освободено от братоубийствени войни и предразсъдъци. Що се отнася до характера на трансатлантическата връзка най-уместно би било Европа и Северна Америка да се разглеждат като „двете страни на една и съща монета”. Независимо дали ще бъдат цитирани максимите „единни в различията” (ЕС) или „различни в единството” (САЩ), както и „по-съвършен съюз” (САЩ) или „все по-близък съюз” (ЕС), Европа и Северна Америка се ръководят от една философия и заедно преживяват своята споделена история.

Европейският проект е опит за преодоляване на историческото наследство, стремеж за окончателно скъсване с дефинираното от Хобс „естественото състояние” на „война на всеки срещу всеки” . Мечтата за изграждане на Обединена Европа съчетава идеалистичната визия на Кант за „вечния мир” с функционалисткия поход на Жан Моне за изграждането на европейските интеграционни общности, като се започне първо с икономическата интеграция, която да бъде последвана и от политическа, а защо не и военна.

Със своята уникалност евроинтеграцията се утвърждава като пример за следване от останалите държави и региони и постепенно се превръща в модел на глобализацията . Защото европейската идея залага на включването, а не на изключването, на „водене на мир” , а не на война, на диалога преди оръжията… Още през 1849 Виктор Юго предвиди, че „ще дойде ден, когато няма да има други бойни полета освен пазарите, отворени за търговия и духът, отворен за идеи…” Умереността, а не сляпа eксклузивност, интегрирането, а не партикуларизмът – или поне вярата в това – придават изключителна привлекателност на „европейската мечта”. За да бъде постигната тя, Европа трябва да се утвърди като глобален политически и военен актьор, защото ЕС едва ли би могъл да се наложи като модел единствено с икономическата си мощ и културна привлекателност.

Европейската мечта не без основание се разглежда като уникален синтез между крайният американски индивидуализъм и азиатския колективизъм . Съгласно това хегелианско схващане за борба на противоположностите първият е безотговорен и действа по закона на джунглата, като руши солидарността, а вторият потиска творческия потенциал, така необходим за прогреса.

Въпросът е, дали в този сблъсък Европа ще съумее да се утвърди като правилния модел. Това зависи от комбинирания ефект на политическа визия и реални възможности, като ключовият камък в арката на европейския градеж е ОВППС/ЕПСО в качеството й на придаваща последователност и завършеност на инструментите за външно действие на Съюза. Кохерентното външно действие, от своя страна, придава на европейския проект необходимата цялост.

За да се постигне това, ЕС следва да продължи да се утвърждава като истински съюз и то не само в правния мир. Договорът от Маастрихт (1993) официално въведе понятието съюз, но това е само конструкция-шапка на два подхода – интеграционни наднационални общности и междуправителствено сътрудничество. Европейската конституция формално премахва стълбовете, но де факто междуправителственото сътрудничество остава в ОВППС/ОПСО, като по въпросите на отбраната е изключена иначе трудната процедура за преминаване към решения от единодушие с квалифицирано мнозинство. Следователно, нужно е нещо повече - смисълът на понятието съюз да се утвърди и в действията, в практиката на ЕС на международната сцена. А това е въпрос и на трансформация в мисленето.

Европейският проект обаче не се изчерпва само с изграждане на институции, политики и механизми. Той не свършва и с утвърждаването на ЕС като стратегически играч. Необходимо е, освен всичко това, и укрепването на общите демократични ценности и стандарти в практиката на институциите на Съюза. Изграждането на политическата идентичност, съчетано със засилването на демократичното начало, е ключът към реализирането на „европейската мечта”.

* Авторът е член на Българското дипломатическо дружество и на Българската асоциация за изследване на европейските общности (БЕКСА)

В договора от Амстердам се употребява понятието „засилено сътрудничество”. Досега са формулирани различни концепции за диференцирано сътрудничество, като „Европа на две скорости”, „многоскоростна Европа”, „твърдо ядро”, “ Europe a la carte ”, „авангард”, „Европа на концентричните кръгове”, “ pioneering group ”, „ center of gravity ” и др. Вж. Krassimir Nikolov , The E volving C oncept (s) of a D ifferentiated Europe . L ecture at the Summer Seminar for Young Public Servants, Varna, September 200 3 , organized by the Economic Policy Institute; conference reports book , p. 61 - 74

Нееднозначни са мненията за това, дали проектът окончателно е отхвърлен след референдумите във Франция и Холандия. Държавните и правителствените ръководители на страните-членки на 16 юни т.г. се обединиха около мнението, че дискусиите следва да продължат и окончателно решение за съдбата на проекта трябва да бъде взето най-късно до края на 2008. Вж. Заключенията на председателството, 16 юни 2006 , § 42-48.

The Role of the CFSP/ESDP for the Formation of the EU as a Global Actor . L ecture at the Summer Seminar for Young Public Servants, Varna, September 2004, organized by the Economic Policy Institute; conference reports book p.168-180;

Вж. Civilian Crisis Management: the EU W ay . Chaillot paper №90, June 2006, I n stitute for Security Studies , EU, Paris.

http://www.consilium.europa.eu/cms3_fo/showPage.asp?id=268&lang=en

Клаузите оставят отворен механизма за " постоянно структурирано сътрудничество " за всички страни-членки, които желаят да се включат на по-късен етап (чл. I-41(6), III-312).

The Declaration of Independence , 4 July 1776

П ерифраза на популярната мисъл на У. Чърчил за Балканите

The Constitution of the USA

Treaty Establishing the EC.

The Leviathan . Thomas Hobbes , 1651

Perpetual Peace: A Philosophical Sketch . Immanuel Kant, 1795

Why Europe Will Run the 21st Century . Mark Leonard, 2005

The European Dream: How Europe's Vision of the Future Is Quietly Eclipsing the American Dream . Jeremy Rifkin, 2004

Ibid.

Г.В.Ф. Хегел не се е позовавал на понятията „теза-антитеза-синтез”, а те се използват за обобщаване на философската му концепция.

{rt}

Още статии ...