07
Съб, Дек
5 New Articles

Мнозина експерти определят ХХІ век като столетие на енергетиката, в качеството и на основен ресурс за социално-икономическото развитие. Никак не е случайно, че въпросите за създаването на глобална устойчива и ефективна система на енергодоставки бяха поставени в центъра на последната среща на Г-8, провела се през юли 2006 в Санкт-Петербург.

В тази връзка, от особено значение за нас, българите, са някои аспекти от съвременната турска енергийна геополитика. В края на април т.г., в Истанбул, се проведе петата поред конференция „Енергийна арена”, чиито лайтмотив стана именно новата енергийна стратегия на Турция. Своеобразна квинтесенция на двудневните дискусии, в които участваха високопоставени правителствени чиновници, представители на частния бизнес, както и гости от ЕС и САЩ (общият брой на участниците беше над 400), станаха следните изводи:

В сферата на потребление на енергоносители, зависимостта на Турция от вноса е 72%, като може да достигне 80% през 2020, ако не бъдат предприети съответните мерки. Доставките на петрол са достатъчно диверсифицирани, но по отношение на природния газ, Турция е зависима не само от самия енергоносител, но и от страната доставчик (в случая от Русия, доставяща около 65% от необходимия и природен газ).

Изграждането на хранилища за природен газ е от критично значение за гарантиране енергийната сигурност на страната. В тази връзка проектът за изграждането на подземното газохранилище „Соленото езеро”, който се осъществява от турската компания BOTAS , определено има приоритетен характер за Анкара.

В рамките на турската енергийна стратегия, с приоритет се ползват и проучванията и разработката на петролните и газовите находища, които следва да бъдат интензифицирани.

От гледна точка на необходимата ресурсна диверсификация, особено важна е реализацията на проектите в сферата на атомната енергетика, при условие разбира се, че бъдат взети необходимите мерки за сигурност. В същото време обаче, е необходимо и концентриране на усилията в разработването на находищата на лигнитни въглища и хидроелектростанциите, включително ВЕЦ-овете по реките в граничните зони, както и на възобновяемите енергийни източници.

Очаква се, че през следващите години потребностите на Турция от електрическа енергия ще нарастват в диапазона 6,3%-8,4% годишно. Страната се нуждае от допълнителни мощности, които трябва да бъдат пуснати в действие през 2009-2010. Тоест, необходимите инвестиции следва да бъдат привлечени без всякакво забавяне. В турската програма за въвеждане на нови мощности, която трябва да бъде реализирана в максимално кратки срокове, като най-перспективно се очертава използването на собствените находища на лигнитни въглища, както и на водните ресурси.

Енергийната ефективност е сред ключовите въпроси. Турция несъмнено се нуждае от реализацията на сериозна програма за икономия на енергия. Нивото на техническите и нетехническите загуби по турската електроенергийна мрежа, на практика, трикратно надвишават съответното равнище в западните държави. Естествено, ще продължат да бъдат налагани глоби за нелегално отклоняване на електроенергия, но в същото време е ясно, че разпределителната и захранващата инфраструктура се нуждаят от много сериозна модернизация с цел намаляване на техническите загуби.

Имайки предвид, че страните-доставчици на енергоносители са концентрирани в Централна Азия и Близкия изток, Турция (предвид стратегическото си разположение) би следвало да се превърне в терминал и мост за гарантиране на безпроблемни и непрекъснати доставки на енергоносители към световните пазари.

Вече бе натоварен първият танкер с петрол от тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Стабилната експлоатация на петролопровода Киркук-Юмурталък обаче зависи от развитието на ситуацията в Ирак. На свой ред, тръбопроводът Самсун-Джейхан ще разреди движението на кораби през Босфора, защото ще осигури прехвърлянето на руски и казахстански петрол до средиземноморското крайбрежие, заобикаляйки Проливите. Сред важните цели, които си поставя Анкара, е транспортирането на азербайджански газ към Гърция и Италия чрез Южноевропейския газов пръстен, както и реализацията на проекта Набуко, разработен за транспортирането на близтоизточен и каспийски природен газ до европейския пазар. Поредната стъпка в това отношение стана подписаният през август 2006 турско-ирански договор за доставка на природен газ. Очевидно е, че по отношение на транзита на петрол и газ през турска територия, очертаните по-горе изводи не са нещо принципно ново и отразяват провеждания от Анкара курс. Свързаните с него въпроси, също са достатъчно добре изучени и редовно се анализират. Разбира се, акцентите, които бяха поставени от участниците в Истанбулската конференция, отразяваха позиците на собствените им страни и организации.

На геополитическия фон, формиран от транзита на енергийни ресурси, електроенергетиката сякаш е обречена да играе второстепенна роля, съпътстваща голямата петролно-газова игра. Макар че именно електроенергетиката представлява един от определящите (а в перспектива вероятно и сдържащ) фактор за икономическото развитие на Турция, имайки предвид многобройните оценки, посочващи възможността след 2009-2010 страната да започне да изпитва дефицит от електроенергия.

Струва си да се спра накратко и на структурата на турската електроенергетика, като за целта ще цитирам някои данни от статистиката. Преди всичко, следва да отбележа, че през 2001, след създаването на Държавния съвет за регулиране на енергийния пазар ( EPDK ) и приемането на Закон № 4628 „За пазара на електроенергия”, турското правителство стартира глобалната трансформация на националния енергиен пазар, включваща приватизацията на сектора, ограничаване на държавните инвестиции в строителството на нови генериращи мощности и разпределителни електрически мрежи, отваряне и либерализация на енергийния пазар и създаване на благоприятна среда за привличане на частни, включително чуждестранни, инвестиции.

Така, според плановете на управляващите, основните инвестиции в енерегетиката трябва да бъдат осигурени от частния сектор. Доколко обаче самият частен сектор е готов за това, доколко ефективни са мерките, предприети от държавата и, като последица от това, дали ще могат изцяло да бъдат задоволени растящите потребности на турската икономика – всичко това е предмет на постоянни дискусии.

Установената мощност на действащите в Турция електростанции към края на 2005 достигна 38,83 ГВт, като ръстът в сравнение с наличната през 2004 е 5,4%. През последното десетилетие (включително и съвсем доскоро) енергетиката се развиваше най-вече за сметка на изграждането на ТЕЦ-ове, работещи с природен газ, и ВЕЦ-ове.


Днес Турция разполага със 161 ТЕЦ, 145 ВЕЦ и две централи, използващи вятърна енергия. В общото производство на електроенергия, което през 2005 достигна 161 млрд. кВтч (ръст от 7% в сравнение с 2004), делът на ТЕЦ се равнява на 75,48%, на ВЕЦ – 24,48%, а на централите, използващи енергията на вятъра – 0,035%. Производството през 2005 на 70,96 млрд. кВтч (43,8% от общия обем) беше гарантирано за сметка на използването на природен газ, което, само по себе си, е достатъчно за да обясни растящото безспокойство на Турция от ръста на цените на енергоносителите, както и намерението и максимално да използва местния потенциал, а именно: находищата на лигнитни въглища и водните ресурси, да осъществи мащабна програма за модернизация на турските електроцентрали (като сред приоритетните обекти са ТЕЦ Авсин Елбистан – блок А, с мощност 1440 Мвт, както и ВЕЦ-овете Кебан-1 и Кебан-2 с мощности, съответно, 630 Мвт и 720 Мвт), както и да гарантира развитието на национална атомна енергетика.

Имайки предвид статистическите данни от 1981 насам, турското правителство разглежда няколко сценария за годишен ръст в потреблението на електроенергия в диапазона между 6,3% („минимален”) и 8,4% („максимален” сценарий).

Анализът на мощността на енергийните обекти, намиращи се в експлоатация или в стадий на изграждане, както и на онези, за които EPDK е издало лицензи на частния сектор, от една страна, и оценката на ръста на потреблението на електрическа енергия (по двата сценария, споменаги по-горе) – от друга, сочи, че в периода между 2009 и 2012 действително е възможно възникването на енергиен дефицит.

Може да се предположи обаче, че ситуацията около възможната криза изкуствено се драматизира (темата не слиза от страниците на пресата, която редовно публикува обширни аналитични материали, както и резултатите от правителствените съвещания). Защото истината е, че разчетите на турското Министерство на енергетиката отчитат само действащите централи, както и тези, които са вече почти готови (а не се взема предвид строителството на нови). Все пак загрижеността на Турция може да бъде разбрана, защото, като започнем от 2001, когато държавата по ред причини бе принудена да се откаже от мащабните инвестиции в сектора, изключвайки за определено време от инвестиционната си програма новите електроенергийни обекти, усвояването на средствата по които е под 50% (включително за осигурените със 100%-но финансиране от страна на предприемачите), строителството на централи в рамките на държавната поръчка, се извършва с голямо закъснение. Правилата за частния сектор очевидно все още не са достатъчно стабилни, което също ограничава динамиката на реализация на проектите.

Въпреки това, следва да се отдаде дължимото на турското правителство, което съумя да привлече вниманието на частния сектор към пазара на електроенергия. Днес, в мнозинството големи турски холдинги са създадени енергийни поделения. Такива компании като Sabanci , Polat , Demirer , Dogus , Zorlu , Calik , Sanko , Arikanl , Tasyapi , Celebi , IC Holding , Aytemiz , MNG , Limak и др., планират да инвестират в изграждането на електроцентрали.

В съответствие с плановете на енергийното министерство в Анкара, към 2020 общата инсталирана мощност на турските електроцентрали трябва да нарастне приблизително 2,5 пъти. Лесно можем да се убедим, че програмата предвижда ръст в използването на собствения потенциал (на лигнитните въглища 2,6 пъти, а на водните ресурси 2,4 пъти), както и изграждането на три атомни енергоблока. При това годишният обем на инвестициите, според финансовото министерство, трябва да достигне 3,5-4 млрд. долара.

Ще се опитам да направя бегъл анализ на текущата ситуация и възможностите за реализация на споменатите по-горе проекти по отношение на различните направления в електроенергетиката. Ключова роля в тях турското правителство отрежда на изграждането на атомни електроцентрали, като до 2020 трябва да бъдат въведени в експлоатация три енергоблока с обща мощност до 5 ГВт.

През 2005 редица международни компании – производители и доставчици на оборудване за АЕЦ демонстрираха възможностите си пред Турската агенция за атомна енергетика. Сред тях бяха Toshiba , AECL , Areva - Siemens , Japan Mitsubishi Heavy Int ., General Electric и Атомстройэкспорт. Министърът на енергетиката на Турция Хилми Гюлер се срещта през февруари 2006 с ръководството на американския енергиен департамент във Вашингтон, след което Анкара обяви намерението си да се включи в лансираната от САЩ програма за глобално партньоство в сферата на ядрената енергетика ( The Global Nuclear Energy Partnership ) .

Следва да се отбележи, че в самата Турция все още липсва пълно единодушие относно необходимостта от изграждането на АЕЦ в страната. Типична в това отношение е гледната точка на президента на Асоциацията на турските износители Огуз Сатиджъ, изразена по време на конференцията Steam 2006: „като редови гражданин подкрепям използването на атомната енергия, само когато са изчерпани всички алтернативни източници”. Декларацията за евентуалното изграждане на първата турска АЕЦ в Синоп се сблъска с протестите на регионалните власти и населението на града. Сред очевидните проблеми са и липсата на необходимата законова база, както и на държавни финансови ресурси. Последният въпрос бе може би най-острият сред разглежданите на срещата между правителството и най-големите турски концерни (включително Alarko , Ak Enerji , Zalik Enerji , Dogus , Enka , Gama Endustri , Guris , Habas , Koc , Nurol , Sabanci , Takfen и Zorfu ), състояла се през април 2006. На нея двете страни стигнаха до извода, че за предпочитане е възприемането на ирландския модел за публично-частно партньорство, макар че за практическата му реализация е още рано да се говори.

През периода 2008-2012 TEAS (турската държавна електрическа компания) планира изграждането на следните основни ТЕЦ-ове, работещи с лигнитни въглища: Afstin Elbistan C (1400 МВт), Soma C (600 МВт), Cayirhan - B (600 МВт), Tuncbilek C (300 МВт) и Seyitomer (150 МВт). По-нататък (т.е. до 2020) се предвижда изграждането на блокове D , E и F на ТЕЦ Alfstin Elbistan , чиято мощност се равнява на тази на блок С.

Общият потенциал на турските водни ресурси се оценява на 36,7 ГВт (включително действащите ВЕЦ-ове), като се предполага броят на ВЕЦ-овете в страната да достигне 700.

Приетата програма за развитие на турската електроенергетика до 2020 предполага също използването на около 30% от енергийния потенциал на вятъра и геотермалните източници, който (по оценка на Министерството на енергетиката) е, съответно, 10 ГВт и 500-765 МВт.

Като цяло, турският електроенергиен пазар би могъл да се характеризира като средно мощен по отношение на ТЕЦ-овете и малко и средно мощен по отношение на ВЕЦ-овете (перспективата е средната мощност на турските ВЕЦ да достигне 50 МВт). При това, както отбелязах по-горе, се предвижда със старта на либерализирането на енергийния пазар основните инвестиции да постъпват от частния сектор. И въпреки, че значителна част от проблемите остават нерешени (става дума най-вече за държавните финансови гаранции за инвеститорите, както и за налагането на прозрачни, разбираеми и твърди правила за поведение на пазара), турското правителство демонстрира твърда решимост да реализира програмата си за въвеждане на нови мощности в предвидените срокове.

Що се отнася до това, дали действително става въпрос за „нова” енергийна стратегия, ясно е, че при реализацията и Турция ще се стреми към максимално оползотворяване на изгодното си геополитическо положение на „енергиен мост” между Изтока и Запада, както и за привличането на чуждестранни инвестиции за изграждането на новите енергийни обекти, тъй като собствените и финансови ресурси очевидно са недостатъчни за целта.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Всеки природен или обществен процес се характеризира с хронологична и пространствена динамика. Хронологичният анализ е в основата на историческото познание, докато пространствените измерения на общественото развитие са приоритет на географията. Същевременно географско значение на пространството не е напълно идентично с неговото философско, физическо и математическо значение, въпреки че се опира на тях.

Географията изучава своя основен предмет и във времето, и в пространството, което предопределя крайната й цел - пространственото изучаване на исторически развиващи се явления. Философската интерпретация на географската методология ни дава основание да разглеждаме времето като предмет на изследване не само в историята, както пространството не е обект на изследване единствено в географията. Професионална защита на хорологично-хронологичната същност на географията откриваме още в трудовете на Hettner (1927) , Hartshorne (1939, 1959), Бунге (1967), Харвей (1974), Haggett (1975) и други . На тази основа Бояджиев (1995) представя географията като “геохронологична наука”.

Географията е един от най-важните фундаменти на научното познание. Поради това, тя осъществява тесни методологични връзки с философията, историята, демографията, политологията, икономиката, правото, психологията, екологията, биологията, химията, физиката, геологията, математиката и много други науки . Универсален знаменател за обединяването им е пространството на геоверсума (географската обвивка на Земята) като арена на конкретно взаимодействие между природни и обществени феномени (Русев, 2005). Чрез тази особеност на географията се дефинира и нейното специфично място в системата науките, тъй като използва универсална методология на изследване, проектираща природни и (или) социални процеси върху пространствена основа. В основата на тази методология , според Кедров (1987) , лежи т. нар. геометод.

Още Анучин (1892) акцентира върху спецификата на географската наука, свързана с това, че в своето развитие тя не е затворена наука, а е комплекс от научни направления, всяко от които може да се разглежда само по себе си. Положението в зоната на контакта между природните и обществените науки предопределя по-голямата част от традиционната и съвременната методологична проблематика в географията. За всяка от двете групи науки е присъщ особен характер на изучаваните закономерности и подходите към тяхното изследване. Това дава отражение върху самостоятелното развитие на природните и обществените географски науки, като между институционалните форми на тяхното развитие за продължителен период от време съществуват много слаби връзки.

Според Исаченко (2004), процесът на по-нататъшна диференциация води до опасност от “разлагане” и обезличаване на географията. Коренно противоположна оценка за статута, структурата и тенденциите в развитието й представя Бояджиев (1995): “Голямото богатство на географското съдържание идва от безграничния обхват при използването на негеографско знание. За географа е насъщна необходимост да познава достиженията на другите науки, чието съдържание смята да използва и да го трансформира в географско. По тази причина вече не може така определено да се посочват най-близките науки до географията. Всяка наука, от която географията взема съдържание и след съответните трансформации започва да го интерпретира като свое, е близка на географията”.

География е пространствен интегратор на разнородни по своя предмет на изследване научни направления. Нейният специфичен статут в системата на науките, както и произтичащите от това особености на нейната вътрешна структура са резултат от сложните процеси на диференциация (анализ) и интеграция (синтез) както в нея, така и в науката като цяло. Диференциацията и интеграцията в географията изискват анализ и синтез както във вътрешно отраслови план между отделните нейни направления, така и в зоната на контакта им с другите науки. Тази особеност лежи в основата на нейната разнообразна предметна вътрешна диференциация. Лавров (1987) свързва този процес с две основни съвременни тенденции – екологизация и социологизация, които трябва да се разглеждат в неразривна връзка, независимо от това, че едната поставя в центъра на научния интерес природните приоритети на развитието, а другата - обществените.

Съвременната география е извънредно сложно структурирана система от науки, всяка от които изучава свои закономерности и разработва свои теории. Карастоянов и Петров (1995) я представят в 5 основни блока: общи (комплексни), природни, обществени, регионални и теоретични географски науки. Посоченото изследване на практика обобщава приноса на редица класически и съвременни изследователи в областта на теоретичната география. Много по-общ поглед върху посочената проблематика представя Русев (2005), който смята, че в зависимост от пространствения обхват на обекта на изследване, географията условно може да се раздели на глобална и регионална, а от гледна точка на голямото разнообразие при дефинирането на нейния конкретен предмет се диференцира в многобройни клонове и направления. По-голям интерес за настоящото изследване представлява диференциацията на обществения блок науки – културна, социална, политическа, икономическа география и други.

Обществени географски науки – научен статут и междудисциплинарни връзки

Общественият блок географски науки има безспорен пространствено дефиниран обект на изследване, но се отличава с оспорван от много други науки предмет на изследване. Главни "конкуренти" на географията сред обществените науки са историята, икономиката, политологията, демографията, социологията, психологията, правото и др. Всяка от тях е успяла да докаже своята частна изследователска методология , н о едновременно с това използват и универсален пространствен (географски) метод на изследване. Този факт не би трябвало да се разглежда като противоречие , при условие че има взаимното признаване на общото в методологичната база на обществените науки, в т. ч. и в обществената география.

В съдържателен план с възможно най-широка методологична основа сред обществените географски науки се отличава културната география. За изясняването на нейната същност трябва да се вземат под внимание и някой дискусионни проблеми на идентификацията и връзките между значими общонаучни категории - култура, цивилизация, общество, икономика, политика, особено що се отнася до методологичния апарат на историята, културологията, политологията, социологията, психологията и икономическите науки.

Braudel (1987) определя четири основни признака при характеристиката на всяка цивилизация – географско пространство (релеф, климат, флора, фауна), социално пространство (социално-исторически опит, жизнени и човешки ориентири, проектиращи се върху географското пространство), икономика (“цивилизацията принадлежи само на общества, чиято икономика произвежда излишъци от произведени блага”) и колективен манталитет (психологическите предразположения на “групи и общности, неподатливи на пристъпите на времето”). За него цивилизацията е “най-напред географско пространство, после тя е общество . . ., определена икономика . . ., при които се създава по-дълготраен във времето колективен манталитет”. От тази гледна точка не е случаен фактът, че след Бродел все по-често се залага на т. нар. “геоистория” като самостоятелен клон на историческата наука (Стоянов, 1996). Нейната същност се състои в единството на пространството и времето (Божилов, 1998). Moraz e (1986) дори стига до крайния извод, че “геоисторията трябва да получи правото на арбитър на всички науки”.

Освен културната география, претенции за широка методологична основа при изучаване на обществените пространствени процеси има и т. нар. метагеография. Карастоянов и Петров (1995) я определят като част и предхождащо направление в теоретичния блок географски науки. Според Замятин (2004) обаче, тя е изход към ново методологично ниво, водещо до възникване на метапространство. Същият интерпретира метагеографията условно в 3 главни направления: позитивистко - като пространство на географски образи, натуралистическо - като геополитика и геофилософия на езика и постмодернистко - като определена геоморфология на езика, т.е. като своеобразно описание на “неговия релеф”. Извежда се ново понятие - геократия, чиято същност е, че пространството се осъзнава като власт.

На базата на пространствените лингвистични признаци, като важно условие за формирането на политическа и/или етническа идентичност, се развива и идеята за иконографията. В по-широк смисъл всяка държава разработва собствена иконография – система от символи, образи, традиции, национални празници, церемонии и всичко, което може да “циментира националната солидарност” (Колосов, Мироненко, 2001). Терминът е предложен от Gottmann (1952 , 1977 ) като концепция за политическа регионализация на пространството и отразява консервативния характер на менталните представи за заобикалящия ни свят. Според Бъчваров (2001) иконите са дълбоко вкоренени във времето и са свързани с територията.


Пряко отношение към проблемната иконография имат цивилизационните теории на Шпенглер, Тойнби, Бродел, Малро, Гумильов, Хънтингтън, които приемат културата за основен фактор и ключ към разбирането на многообразието в света. Spengler (1918) например, определя цивилизацията като стадий от общественото развитие, свързан с неговия упадък, наподобяващ жизнените цикли в природата. Тук до голяма степен прозира влиянието на Hekel (1874), Ratzel (1882, 1887) и техния социалдарвинизъм. Поради това, Шпенглер се придържа към цикличната теория за динамиката на историческите процеси. Този подход в немската научна школа се прилага още в теорията на Ратцел за органичната държава. Както при него, така и при Шпенглер се възприема разглеждането на държавата (или цивилизацията) като живи същества.

В противовес на немската циклична теория редица френски изследователи като Malraux (1951), Moraz e (1986), Braudel (1987) и други представители на т. нар. школа “Анали” защитават тезата за единството, многообразието и пространствено-културния континуитет на света. Те са очевидно под силното влияние на Vidal de la Blache (1922) и неговия посибилизъм. На тази база френската география от началото на ХХ век приема идеята за материалното единство на всички форми на човешкото битие в пространството, която е в опозиция на детерминизма и антропогеографията на Ратцел (Бъчваров, 2004). Именно основавайки се на посибилизма, макар и без пространствена конкретност, Malraux (1951) твърди, че културата и цивилизацията са наследници на една и съща духовност. Чрез културата човекът не се възприема като елементарна случайност във времето.

Горепосочената проблематика дава основание за дискусия по отношение на един явен недостатък в съвременните научни анализи, имащи отношение към настоящото изследване – недостатъчното използване на методологичните постижения на “конкурентните” науки. Най-вероятно към науки като географията Бродел адресира следното твърдение: “Междудисциплинарният синтез е вече единствената възможна посока за развитието въобще на определени науки”. В тази посока трябва да се търсят пътища за преодоляване на своеобразната самоизолация на географската наука и нейната непризната обществена значимост у нас. В този смисъл заслужава внимание забележката на Бояджиев (2003), че “когато определена наука не задоволява по-широките обществени изисквания, се появяват опити тя да се доразвие от представители на други науки”. Последното звучи като предупреждение в опита на автора да докаже необходимостта от преход на социално-икономическата география към хуманитарна.

Според Sauer (1962), чрез културната география се осъществяват връзки между географията и тези елементи на културата, които придават характер на територията чрез вписването им в ландшафта. Тя има за основен предмет на изследване по-скоро непреходните обществени ценности, изразяващи се в материалните и духовни ефекти от човешката дейност, отколкото неговото конкретно антропологично присъствие в обитаемото пространство. В това, според Jones и Eyles (1977), се състои основната разлика между географията на културата и социалната география. Последната по-скоро анализира пространственото диференциране на обществените процеси като специално акцентира върху поведенческите модели на човека. От тази гледна точка Оток (1992) смята, че социалната география изследва пространствените обществени структури, взаимодействието им с географската среда в търсенето на пътища и методи за неговото оптимизиране от гледна точка на рационалното удовлетворяване на потребностите на човека. По този начин като конкретен предмет на изследване в това специфично научно направление изпъква структурата на обществените отношения, разгледани предимно в пространствен аспект.

Конкретен анализ на възникването и развитието на съвременната социална география от Реклю до наши дни прави Стоянов (2004). В своето изследване той формулира извода, че социалната география “се разполага на пресечната точка на класическите интереси на познанието на географията и социологията”. Що се отнася до културата, според него, тя е своеобразен противовес на универсалната глобализация и е в основата на регионализацията (Стоянов, 2001).

За разлика от повечето представители на западните школи, в Русия първоначално ядро на обществената география става икономическата география, която впоследствие се трансформира в социално-икономическа. Интересен хронологичен подход в анализа на широкото смислово разнообразие при дефинирането на научните направления в обществения блок географски науки използва Анохин (1987). Според него, причина за усложняването на терминологичния апарат в обществените географски науки и задълбочаващия се структурен плурализъм в тях е, преди всичко, процесът на социологизация на географията. Авторът вероятно има предвид разширяването на проблемната обществена насоченост и разнообразяването на предмета на изследване. По-конкретно Анохин изтъква логическия преход от икономическа география към социално-икономическа и от нея към обществена, поради което названието социално-икономическа има временен характер. Изтъква се по-широкия заложен научен смисъл на обществената география. В качеството на довод за прилагането на подобен прогностичен времеви подход Анохин задава риторичния въпрос - влизат ли в така формулираната социално-икономическа география важни научни направления като политическа география и география на културата?

Доводи за необходимостта от преход на социално-икономическата география, но към хуманитарна, представя Бояджиев (1993, 2001, 2003). Те обаче са насочени предимно към методологичната проблематика на училищното образование. Противниците на тази теза изтъкват предимствата на обществената география, при която е заложена по-широка смислова и съдържателна основа. Според други, спорът не е само семантичен, а има и най-общи лингвистични основания. Славейков (1998) например подържа тезата, че използването на наименованието обществена география е несполучливо, “когато всъщност става дума за География на Човека (хората)”. Така той се старае да подчертае ключовото място на географията на населението, както и водещата роля на демографските изследвания в системата на географските науки.

Процесите на социологизация на географията, както и потребностите от изучаване на културната география във висшите училища се изследват и от Дерменджиев (2000, 2004), който изтъква необходимостта от такива изследвания в динамичен аспект. Според него, социологизирането на географията и постепенното й превръщане в обществена география предполага разглеждане на въпросите на културната география.

Задълбочени опити за теоретични изследвания на еволюционните процеси и перспективното развитие на географската наука, засягащи въпроси, свързани с нейния статут и структура има в изследванията на Димов (1994, 2000, 2005). Според него, проблемът за класификацията на науките е философски, поради което приносът на частните науки за решаването му е малък. Географията изследва този проблем най-вече с цел по-ясното и трайно определяне на нейния статут. Научните теории стоят основата на отделните парадигми и определят вътрешната структура на географията. По-конкретно природно-социалните системи в географското пространство са представени като “детерминистично-вероятностни и прогнозирането, планирането и управлението на тяхното поведение в бъдещето е изключително сложна и трудна за практическо решаване задача”. Днес тя не може да бъде изпълнена с традиционните методи на географската наука, което налага “научна инвентаризация на утвърдените алгоритми и използвания методически арсенал в географските изследвания”.

Политическа и поведенческа география – синтез на научните направления

Политическата и поведенческата география могат да се разглеждат в логическа съподчиненост, но само като резултат от тясно отрасловия изследователски подход, използван предимно за нуждите на географската наука. От гледна точка на широките интердисциплинарни връзки на двете научни направления обаче, те би трябвало да се разглеждат като равнопоставени. Вторият подход е по-удачен при геополитическата интерпретация на електоралната география.

Формирането на политическата география е резултат от динамичното взаимодействие между редица обществени науки. С най-голямо значение в това отношение са философията, историята, културологията, социологията, политологията, икономиката. Що се отнася до природната среда, тя служи като основа, върху която протича взаимодействието. Природните науки, в т. ч. природногеографските, са от значение предимно за геополитическите аспекти на политическата география, като често им се придава крайно метафизично значение, свързано с географския детерминизъм. В това отношение заслужава внимание изследването на Колосов и Мироненко (2001), които отбелязват, че редица географи се стремят да “географизират” политическата география като й намерят “такава ниша сред науките, където тя не би могла да бъде подменена”. Като типично те представят определението на Prescott (1972) – “ Политическата география изучава географските последствия от политическите решения, а също географските фактори, вземани под внимание при приемането на тези решения”.

Чрез политическата география се отчита комплексното влияние на природни, демографски, стопански и екологични фактори върху обществените отношения. Повечето класици определят като обект на политическата география пространството (земята, почвата) на държавата ( Ratzel , 1887; Vallaux, 1911; Kjellen , 1917; Maul, 1925; Haushofer , 1927; Hennig , 1928; Hettner , 1928; Иширков, 1929; Hassinger , 1931; Батаклиев, 1940/1941; Schmitt , 1950). Типичен пример е твърдението на Хетнер, че “силата на държавата се корени в природата й и може да бъде разбрана само по географски път”.

Още със зараждането на политическата география нейните класици се разделят на две групи. Едната оприличава държавата предимно като организъм, а другата – като механизъм. Всъщност тази идея се засяга първо в трудовете на Тукидид (460-400 пр. Хр.) и Аристотел (384-322 пр. Хр.). Според Батаклиев ( 1940/1941), концепцията за държавата като пространствен организъм се проявява отново като резултат от развитието на империализма през ХІХ век. Концепцията за държавата като механизъм е продукт на класически трудове от началото на ХХ век, който не добива достатъчна популярност. Иширков (1929) смята, че държавата не е напълно нито организъм, нито механизъм, но много области от държавния живот могат да се обяснят като съчетание между тях. Същият отбелязва дуалистичната същност на държавата и като съчетание между два основни елемента - земя и народ.

Карастоянов ( 1997 ) определя обекта на изследване на политическата география в твърде тесен смисъл - “държавата, или по-точно нейната територия”. В по-широк смисъл обаче, тя изследва социално-икономически и културно-политически организирани пространства като историко-географски области, административно-териториални единици, междудържавни обединения, етно-културни ареали, както и политически и административни граници, центрове и органи на управление, партии, организации.


Главен предмет на изследване в политическата география са обществените процеси в политическото пространство - структура на властта, териториално деление, регионална политика, междуетнически отношения, пространствени различия в поведението на населението, както и динамичните отношения между отделните геопространства . Основният акцент в това отношение е заимстван от тезата на Макс Вебер, изказана още в края на ХХ век, че “държавата е организация, която успешно поддържа монопола за легитимна употреба на сила върху дадена територия” (вж. Вебер, 1992 ). В същия смисъл Иширков (1929) определя главната разделителна линия между подходите в изследването на предмета в политикогеографските трудове на класици като Ратцел и Киелен, от една страна и Зупан, от друга, като отношения на държавата към земята (пространството) и към народа. Христов и Димов (1991) го определят като разкриване на “отношението между природните дадености (ресурси, потенциал) на географското пространство и функциите на държавата ... , като разкриване на трайните тенденции и регионалните закономерности между ресурсен потенциал, географско положение, политическата и държавната организация на страните в света и отношенията между тях”.

В зависимост от обекта и предмета на изследване, към политическата география условно могат да се пр и числят геополитиката, геостратегията, военната география, културната география, поведенческата география, електоралната география и други. Те обаче трябва да се възприемат и като резултат от сложното взаимодействие на географията със съответните обществени науки. За нуждите на настоящото изследване с най-голямо значение сред тях са геополитиката, поведенческата и електоралната география.

Геополитиката възниква в края на ХІХ век и се развива успоредно с класическата политическа география. До Първата световна война тези две понятия се разглеждат като синоними, но след това започва постепенното им разграничаване. Политическата география се разглежда предимно като част от географските науки. Същевременно геополитиката използва все повече методи на изследване от политологията, социологията, историята, военната наука и други. Различията между политическата география и геополитиката стават най-забележими в Германия, където политическата география се тълкува като наука за пространствените условия на държавата, а геополитиката - като наука за пространствените изисквания на държавата (вж. Русев, 2003).

В най-широк смисъл съвременната геополитика се развива като наука за влиянието на пространствените природни и обществени фактори върху културно-политическите процеси в световен мащаб. В по-тесен смисъл, геополитиката е наука за пространственото поведение на държавите и има голямо практическо значение за външнополитическото им поведение. В най-тесен смисъл геополитиката се възприема като един от методите на изследване в политическата география. В резултат геополитиката се разглежда и като научна теория, и като политическа практика за обосноваване на държавни или коалиционни интереси (Русев, 2005) .

Често срещана методологическа полемика е въпросът за научния статут на геополитиката. Според различните автори тя се определя като наука (учение), идеология, метод (подход), практическа дейност (доктрина). Едни от най-изявените привърженици на идеята за геополитиката като наука са представители на хуманитарните науки извън географията ( Kjellen , 1915; Naumann , 1915; Савицкий, 1922; Schmitt , 1922, 1950, 1959; Schlesinger , 1986; Стойкерс, 1992; Kissinger , 1994; Бжежински, 1997; Бацаров, 1999; Исаев, 2005; Тихонравов, 2006 и др.). Нещо повече – някои от тях дори я извеждат извън системата на географските науки и я насочват към политологичните, въпреки че практически използват географски (пространствени) подходи в своите изследвания.

Kristof (1960) определя етимологията на термина геополитика като географска политика, т.е. не география, а тъкмо политика, географски интерпретирана и анализирана в съответствие с нейното географско съдържание. Като междинна наука тя не разполага с независима изследователска сфера, а се определя от взаимната връзка между географията и политическата наука. Единственото реално различие между геополитиката и политическата география, според него, е в акцента и фокуса на внимание. Политическата география поставя акцент върху географските явления, давайки политическа интерпретация и анализ на политическите им аспекти. Геополитиката, обратно, концентрира вниманието си върху политическите явления, опитвайки се да им даде географска интерпретация, анализирайки техните географски аспекти. Всъщност, тези твърдения трябва да се възприемат като умела интерпретация на класическото определение на Ратцел, че политическата география разглежда държавата от гледна точка на пространството, а геополитиката разглежда пространството от гледна точка на държавата (вж. Dorpalen , 1942 ).

Колосов и Мироненко (2001) представят геополитиката като наука, изучаваща в единство географските, историческите, политическите и другите взаимодействащи фактори, оказващи влияние върху стратегическия потенциал на държавата. Според Gaddis (1982), се разграничават два вида геополитически изследвания: практически и академични. Практическата геополитика служи за създаването на геополитически кодове (кодекси), представляващи набор от стратегически предположения, които правителството съставя спрямо други държави при формирането на своята външна политика. Например Тихонравов (2006) смята, че геополитиката може да се разглежда и като наука, и като идеология, т.е. като средство, оправдаващо постигането, осъществяването, съхраняването, укрепването и нарастването на властта. В това си качество, геополитиката може да използва всевъзможни аргументи, свързани с географската среда, без някаква определена система – само и само да оправдае или обясни едни или други политически действия. В качеството си на наука, обаче, геополитиката следва да бъде свободна от необходимостта да оправдава която и да било власт, във всичките й прояви. Обективността на посочения обобщаващ извод се потвърждава в много класически геополитически изследвания. Сред българските автори пример в това отношение е фундаменталното изследване на Иширков (1940/1941).

Както в традиционните, така и в съвременните географски изследвания преобладава тезата, че геополитиката може да се представи като съставна част от политическата география, най-вече поради факта, че възниква и дълго време се използва като основен подход в политикогеографските изследвания. По наше мнение хронологичните и хорологичните измерения на развитието изискват методологична преоценка на разглеждания проблем. Очевидно е, че в условията на задълбочаваща се глобализация на обществения живот, доводите за самостоятелния научен статут на геополитиката стават все по-аргументирани. Това се налага най-вече поради нарасналото практическо значение на геополитическите изследвания за глобалната и регионалната сигурност.

На практика, дефинирането на геополитиката като наука води до съществени методологични проблеми, свързани с дублиране предметната същност на политическата география. Използването на геополитиката като метод (подход) в различни научни области на обществознанието препятства изграждането й като единна наука. Това е една от главните причини геополитиката често да се възприема само като едно от приложенията на общонаучния подход.

Преобладаващата част от традиционните и съвременните геополитически изследвания третират политическите процеси в глобален мащаб. В по-ново време възможностите на геополитическия анализ се използват и при изследването на вътрешни политически отношения. Един от най-изявените представители на този подход е Lacoste (1986, 1993, 2005, 2006). Той определя геополитиката като анализ на всякакъв вид политически съперничества с териториални измерения. Съперничества, които протичат не само между държавите и нациите, но също и между политическите сили в дадена страна. Особено важно за геополитическия анализ е да се има предвид, че той се смята за завършен само, ако изследването е било направено на всички възможни пространствени нива (Лакост, 2005).

Според Лакост (1993), най-тесният смисъл на геополитиката не трябва да бъде разглеждането й като „цялостна наука” със свои закони и принципи, позволяващи да се съпоставят вижданията за „вярно и невярно”, „справедливо и несправедливо” и прочее в дадената област. Тя трябва да бъде възприемана по-скоро като рационален подход за анализ на комплекса от схващания и противоречиви аргументи, изразяващи съперничеството между различни политически власти за суверенитет на дадени територии. Така авторът създава оригинален поведенчески и електорален привкус на геополитиката. От тази гледна точка е необходимо точно да се цитират определенията на Лакост в посочения източник, засягащи геополитиката и геостратегията: “Смятам, че е препоръчително да запазим термина геополитика за споровете и дискусиите между граждани от една и съща нация (или жители на една и съща страна) и да употребяваме термина геостратегия, когато се касае за съперничество и антагонизъм между държави или политически сили, считащи се за напълно враждебни едни спрямо други”.

Без да се игнорира значимостта на горепосочените проблеми от гледна точка на обективно съществуващите геополитически закономерности или субективно осъществяваните геостратегически намерения, теоретичните постановки на Лакост могат да се конкретизират и възприемат за целите на поведенческата география, в т. ч. и за електоралната. Научните изследвания върху поведението (бихейвиоризма) се базират на широк спектър от методологични подходи, заимствани от философията, биологията, демографията, историята, географията, политологията, икономиката, психологията и много други. От своя страна те в една или друга степен използват бихейвиористичния подход. Засилените интеграционни процеси между тях през последните десетилетия се определят от някои автори като своеобразна “поведенческа революция”.

Бихейвиоризмът възниква като научно направление в психологията още в самото начало на ХХ век, основавайки се на идеята, че поведението може да бъде непосредствено наблюдавано, докато съзнанието е абстрактно. В основата на човешкото поведение лежат не само логически, икономически предпоставки, но и групови установки и отношения. Основател на бихейвиоризма е Watson (1913, 1924), който първоначално използва теории в етологията (наука за поведението на животните) на автори като Морган, Павлов, Бехтерев и Торндайк. Според него, основната теза на бихейвиоризма е, че психологията е “длъжна да изучава поведението, а не съзнанието, което не е непосредствено наблюдавано” ( Watson , 1913 ).

Първите бихейвиористични концепции се свеждат до връзката стимул>реакция. Най-видните основатели на Теорията за човешките отношения - Mayo (1933) и Roethlisberger (1941, 1954), я допълват във вида стимул>отношение>реакция. Чрез бихейвиористичния подход се заменят опростените и механистични концепции, характерни за много класически теории относно взаимоотношенията на човека и средата, с нови представи, открито признаващи сложността на човешкото поведение. На бихейвиористична основа възникват научни направления като хуманетология (етология на човека), социометрия, хуманистична психология и др.

Независимо от лимитиращото въздействие на вътрешнополитически фактори, изследването на поведението в България започва да се развива още в годините след Втората световна война. По това време бихейвиоризмът у нас е застъпен като научен подход предимно в трудовете на психолози и социолози. Като примери могат да се посочат Драганов (1974), Десев (1977), Кюранов (1982), Неделчева (1989), Семов (1995) и др.

През 60-те години на ХХ в. бихейвиоризмът започва да влияе и върху развитието на политологията , като си извоюва господстваща методологична позиция в нея. Централният акцент, формулиран от учени като Easton ( 1965) , е развитие на наука за политиката, моделирана по методология на естествените науки. Бихейвиоризмът се определя от някои политолози дори за сърцевина в методологията на политическата наука. Чрез него се търсят релации между политиката и протичащите извън нея процеси и явления. Според Янков ( 2001 ), главен интелектуален конкурент на бихейвиоризма е теорията за рационалния избор, която следва икономическата наука по отношение на това, че приема за аксиоми универсалните човешки свойства, присъщи на индивида – рационалността и собствения интерес.

Като първи конкретни изследвания по поведенческа география могат да се приемат изследвания на автори като Sauer (1925, 1952, 1962), White (1939, 1942), Wright (1947 , 1966 ), Kirk (1952, 1963) . Техните виждания напълно се вписват във вече утвърждаващия се в началото на ХХ век „енвайроментализъм” в западните географски школи. В случая приносът им се състои в осъзнаването на факта, че чрез културата си човекът сам формира обкръжаващата го среда. Стига се дори до намерения за обособяването на т. нар. “геософия”, в която би могло да се изследват географски знания от всякаква или от всички гледни точки. Въпреки че тази идея не се осъществява, ролята на въображението (или образите на средата), според Gold (1980) се оказва изключително плодотворна за развитието на поведенческата география.


В най-широк смисъл с принос към използването на бихейвиористичния подход в географията са дори нейни класици като Christaller (1933) , L o sch (1940), Isard (1956, 1960), Wolpert (1964, 1970), които се стремят да разширят границите на икономическия анализ чрез разглеждане на пространствените отношения както за целите на икономическите “щандортни” решения, така и за цялостното социално устройство на територията. Към подобна гледна точка се придържа и Славейков (1997).

“Поведенческата революция” обхваща западните географски школи през 60-те години на ХХ век Нейното въздействие върху традиционното възприятие на отношенията субект-обект се трансформира от гледна точка на изследванията върху взаимовръзката човек - географска среда. През посочения период, на практика, завършва методологичното обособяване на поведенческата география като ново научно направление. Макар и условно, то може да се разглежда като клон на географията и по-конкретно - на политическата география, независимо от безспорните му връзки с много други науки.

Поведенческата география изследва пространствените различия в поведението на населението. Според Gold (1980), бихейвиористичният подход в географията има четири характерни особености:

- човешките представи могат да се различават значително от реалността, в която се разгръща неговата дейност, т. е. пространството има двойнствен характер. Освен обективна среда (свят на действителността) има и поведенческа среда (свят на съзнанието);

- всеки индивид формира своя особена (микросоциална – б. а.) среда и реагира именно на нея;

- изследователският акцент е по-скоро върху индивида, отколкото върху социалната група;

- ясно изразен междудисциплинарен характер.

Същият автор смята, че обяснението на пространствените аспекти на поведението се разглежда най-напред чрез анализ на когнитивните (мисловни) процеси, лежащи в основата на поведението.

Повечето западни автори представят поведенческата география като своеобразен еквивалент на пространствените научни области: когнитивен бихейвиоризъм ( Sprout , 1965; Murton , 1972); възприятие на средата ( Saarinen , 1969); психогеография ( Kates , 1970); етногеография ( Knight , 1971); география на представите ( Watson , 1975); география на възприятията ( Gottmann , 1977). Cox и Golledge (1969) изказват мнението, че поведенческата география изгражда пространствена теория, акцентирайки върху социално-психологическите аспекти в човешкото поведение.

Gold (1980) изказва предположението, че формирането на всяко ново научно направление протича по една и съща обща схема. В началото учените, разработващи нейните методологични основи, използват много от постиженията на периферните науки. Впоследствие настъпва оценъчен период, в който се стига до крайности във възвеличаването и пълното й отрицание. След този “изпитателен” период настъпва време, когато новото направление или се утвърждава като част от дадена наука, или изчезва от научното полезрение.

Поведенческата география, до голяма степен, се вписва в посочената хронологична схема, като Голд я определя във втория преломен стадий на развитие. За да се предвиди бъдещето й, е необходимо да се дефинират нейните основни черти, да се оценят реалния и потенциалния й принос в географското познание и да се анализират проблемите, с които тя се сблъсква.

В обобщен вид можем да формулираме, че поведенческата география е интердисциплинарна наука за пространствените проявления на човешкото поведение. Специфичен обект на изследване в нея е обитаемото социално пространство. От тази гледна точка произтича и сериозното основание на възможността поведенческата география да се разглежда и като част от единната географска наука.

Основен предмет на изследване в поведенческата география е териториалното възприемане и поведението на отделните индивиди или социално-териториални общности . Човекът се възприема като мотивирано социално същество, чийто решения и постъпки са опосредствани от характера на възприемането на пространствената среда. Така поведенческата география се опира на концепцията, че човек едновременно и въздейства върху околната среда и реагира на нейното въздействие. Така обектът (средата) и субектът (човекът) се намират в състояние на динамично единство.

Основните изследователски направления в поведенческата география са пряко свързани с разнообразието от видове отношения между човека и неговата пространствена среда. На тази основа се формира и съответната иконография (по Gottmann , 1952). Така се изследва процесът на формиране и развитие на “образите” (представите), тяхната структура и характер, както и връзката им с поведението. Специално внимание се обръща на поведението на човека в йерархичните микро-, мезо- и макропространствени нива (отношение към селищна среда, природни и културни ландшафти), социално-икономически и природни процеси (миграции, производствени аварии, стихийни бедствия). В резултат могат да се формулират отношения и образи, които дават основание да се изследва провокираното от средата социално поведение, вкл. политическото.

Могат да се формулират и някои конкретни противоречия и предизвикателства в съвременния втори (по горепосочената хронологична схема на Голд), “изпитателен” период в развитието на поведенческата география. Очевидна е вероятността да се стигне до крайности като твърде висока степен на психологизация, биологизация или пространствен детерминизъм, ненужна паралелност или конкуренция с утвърдили се направления в социалната и културната география. За да не се стигне до нежелания вариант на третия етап, т.е. за да завоюва поведенческата география място в системата на географските науки, е необходимо да се съхраняват и развиват съществуващите връзки с другите науки.

Реални условия за обективни изследвания по поведенческа география у нас възникват едва в края на 80-те години на ХХ век. Типични примери в това отношение са трудовете на Неделчева (1989) и Семов (1995). Пространствените проблеми на поведението сред българските географи са обект на внимание от Бъчваров (1999, 2001, 2004), Милкова (2001, 2004), както и от всички автори, практически провеждащи електорални географски изследвания.

Методологични особености на електоралната география

Макар и с известна условност, можем да търсим съподчинена принадлежност на електоралната към поведенческата и политическата география (респективно към геополитиката). Основания за това ни дава фактът, че електоралното поведение може да се разглежда в контекста на политическото поведение, като вид социално поведение. Всъщност именно специфичният предмет на изследване прави безспорна принадлежността (съподчинеността) на електоралната география като част от обществените (а не от природните) географски науки. Нещо, което може да се твърди за поведенческата география с по-голяма степен на условност.

Според Лаврухин (1990), електоралната география се опира на анализа на изборната статистика и изучава териториалната постановка на партийно-политическите сили, т. е. тя се изявява в ролята на вътрешнополитическа география на дадената страна. Много точно синонимно тълкование на електоралната география намираме и в изследването на Мамаду (1999), която я нарича “вътрешна геополитика”, очевидно повлияна от изследванията на Lacoste (1986, 1993).

В потвърждение на силно изявената политикогеографска насоченост на електоралната география могат да се посочат изследванията на Muir (1981), който смята, че тя е нейната най-важна същност. От своя страна Бъчваров (1992 б, 1999) определя географията на изборните резултати като “един от основните елементи на политическата география и на геополитиката”. Едновременно с това обаче, той търси широките методологични основания на електоралната география и в тесните й връзки със социологията. Верен усет в това отношение демонстрира Янков (2004), който представя устойчивите политически предпочитания като една от важните характеристики на социо-културната среда. Необходимостта от познания по електорална география при изграждането на съвременна геополитическа компетентност на обществено ниво се подчертава и от Дерменджиев (2004).

За начало на електоралните географски изследвания се приема публикуваната от Siegfried (1913) студия “Картина на политическите партии в Западна Франция през Третата Република”. Главна нейна особеност е първото използване на картографиран пространствен анализ на изборните резултати. От методологична гледна този труд може да се приеме и като условно начало на един от аспектите в съвременната поведенческа география, тъй като хронологично почти съвпада с вече цитирания фундаментален труд на Уотсън “Бихейвиоризъм”. Успоредно с това се заражда и политологичният аналог на електоралната география – псефологията. Тя изследва: гласуването като основна форма на политическа дейност на населението; изборите – техните функции и значение в политическия живот; избирателните системи; изборните методи, процедури и реформи; изборния процес; електоралното поведение на индивиди и групи. В своята същност до 60-те години псефологията е с водеща социологична, а не с пространствена насоченост, след което постепенно възприема енвайроментализма като основна методологична изследователска основа, чиято същност е в търсенето на статистическа зависимост между поведение и околна среда.

До 60-те години на ХХ век електоралните географски изследвания имат спорадичен характер и все още не може да се говори за методологично обособяване на електоралната география като отделно научно направление. Според Taylor (1978), последвалият изследователски бум в тази област е свързан с т. нар. “количествена революция” в географията, изразяваща се в спада на качествените регионални изследвания и повишението на количествените систематични изследвания особено в икономическата и урбанистичната география. Важен стимул за постепенно разширяване географията на електоралните изследвания през втората половина на ХХ век са процесите на последователна либерализация на политическия и икономическия живот в постиндустриалния Запад, постколониалния Юг и посткомунистическия Изток.

В най-тесен смисъл, под електорална география се разбира предимно констатация и анализ на териториалното разпределение н а резултатите от избори (напр. Бъчваров, 1992 б). Тя обаче не изследва само крайния резултат. Изключително важен в това отношение е хронологичният подход и извеждането на мотивационните процеси, предхождащи самото гласуване, както и влиянието на изборните резултати върху вътрешната и външната политическа конюнктура, върху измененията в политическото поведение на партии и коалиции. В опит да внесе по-голяма методологична яснота, McPhail ( 1971 ) формулира своеобразна триада на електоралните географски изследвания, състояща се от география на гласуването, географски влияния върху изборите и география на изборната представителност.

С преобладаващ статичен констатиращ подход се отличават много от електоралните изследвания. Критично отношение към тях намираме в изследванията на Muir (1981), Taylor (1989) , Славейков (1994), Колосов и Мироненко (2001). Според последните, в англо-американската географска школа се акцентира предимно върху количествената зависимост между отделните фактори, определящи изборните резултати и много по-широко се използват математико-статистически методи на изследване. Същевременно, в континентална Европа преобладава мнението, че те само могат да детайлизират явления, за които е необходимо по-скоро да се отчита сложността и мозаечния характер на политико-географското пространство. При това много по-голямо внимание се обръща на хронологичния подход.

Според Taylor (1989), масовото използване на стандартни математически методи може да доведе до обезличаване спецификата на отделните ареални единици. Той подчертава преимуществата на регионалния подход при електоралния анализ и препоръчва замяна на описателния подход с анализа на географските влияния върху вота. Това, на практика, означава увеличаване значимостта на втората част от триадата на Макфейл. Easton (1969) нарича този ефект “постбихейвиористична революция в политическата наука” .

Един от същностните проблеми, типични за електоралните географски изследвания, засяга отношенията “център-периферия”. Това дава основание на Rokkan (1970) да анализира т. нар. “контрастиращи електорални географии”. От една страна, той посочва модела на стабилна електорална география в дифузните центрове, основан на стабилно социално разделение и стабилна електорална подкрепа по региони. С противоположни характеристики, според него, са периферните райони, където липсва стабилна електорална лоялност. В такива райони според Petrocik (1998) “п o някога социалната идентификация се превръща във въображаема константа”. Често политическото поведение и, в частност, изборните настроения се определят не от обективните характеристики на реалната ситуация, а от субективни фактори. В тази връзка е важно не само как се държат субектите на политическия процес, но и как се възприемат от гласоподавателите.

Освен отношенията “център-периферия”, автори като (Лаврухин, 1990) , Колосов и Мироненко (2001) определят високата практическа стойност на политическата география при формулирането на ясни закономерности и принципи в няколко основни направления: зависимостта на изборните резултати от особеностите на регионалната политическа култура, формирана в резултат от историческото развитие; степента на електорална лоялност от гледна точка на феномена „контролиран електорат”; корелацията демографска структура – електорална активност; ефекти на лоялността от типа “родова”, “приятели-съседи”, “регионален национализъм”, “отраслово-колегиална” и др.

Развитието на електоралната география през последните десетилетия стимулира не само връзките на географията с другите науки. Нарасналият интерес към пространствените аспекти на електоралното поведение води и до задълбочаване на вътрешните интеграционни процеси в нея. Типични примери за значителния интеграционен потенциал на електоралната география са тесните й връзки с регионалните географски изследвания, засягащи важни проблеми с висока практическа стойност като регионална политика, регионална ефективност, регионална справедливост, устройство на територията и др. Производна проблематика в изборното законодателство са принципите на изборно райониране.

Опит за по-конкретна формулировка на правите и обратни връзки между електоралната и регионалната съставляващи на географията прави Giblin (2005), която определя електоралните нагласи на населението като равностоен механизъм и дори коректив на държавната вътрешна геополитика. Hardin (2003) изследва този механизъм и го определя като “улично ниво на епистемология (неодобрение, ревизия, критика – бел. авт.) в политическия процес”.


Проблемите на електоралното поведение у нас след 1990 са предмет на изследване най-често сред представителите на политологичните и социологични науки - Стойчев (1992, 1996), Тодоров и др. (1997), Карасимеонов (2000, 2003), Ценова (2001) и др. Освен типичните за тези научни направления методологични подходи, те често се опират и на пространствения анализ, макар че рядко декларират съществуването и потенциалните възможности на електоралната география.

Първите изследвания по електоралната география в България се появяват още с провеждането на демократични избори през 1990. На практико-теоретично национално ниво те имат разнообразна тематика в трудовете на Бъчваров (1991, 1992) , Бояджиев (1991, 2001 , 2002), Славейков (1994, 2002 а), Янков (2004, 2005) . В тях се разглежда т същността, целите, задачите и методите на електоралната география, както и някои конкретни изводи за провежданите в България избори . Впоследствие, част от посочените автори анализират изборното поведение и резултати на регионално ниво - Бояджиев ( 1998 , 200 4 ), Славейков (2002 б), Гест (2004), Vladimirova (200 6 ).

Според Бояджиев (2002), електоралната география в България все още не е достигнала онова равнище, чрез което да застави преките потребители и цялата интересуваща се от политическите процеси българска общественост да се съобразяват с нейните продукти.

* * *

Развитето на поведенческата и електоралната география у нас е пряко отражение на социално-икономическите процеси през последните две десетилетия. За да се подобри обществено полезният им статут, са необходими целенасочени усилия в следните основни направления:

- оптимално съчетаване на теоретичните с практико-приложните им изследователски аспекти. Това изисква използването на постиженията във всички сродни научни направления.

- локално и регионално раздробяване на обекта и разширяване на предметния им изследователски обхват.

- създаване на условия за ефективно разпространенние на познанията по културна, социална и политическа география (вкл. поведенческа и електорална). Като първостепенно условие в това отношение трябва да се разглежда стимулирането им като дициплини и специалности във висшите училища и особено в звената с ясно изразена регионална насоченост на обучението.

Литература:

Анучин, Д., Географические работы. Москва, 1954.

Батаклиев , Ив. , Развитие и същност на политическата география и геополитиката. – Год. на Държ. висше у-ще за фин. и адм. науки, т. І , 1940/1941.

Бацаров, З., Геополитически системи. София, 1999.

Бжежински Зб., Голямата шахматна дъска. София, 1997.

Божилов, Ив., Фернан Бродел. – В: Средиземно море и средиземноморският свят по времето на Филип ІІ. София, 1998.

Бояджиев , В., Парламентарните избори през 1991 г. В. Търново, 1991 .

Бояджиев, В. и др. Хуманитарна география на България. София, 1993.

Бояджиев, В., За значението и съдържанието на някои основни категории на теоретичното географско познание. – ГСУ, книга 2, т. 87, 1995.

Бояджиев, В., Необходима е по-висока статистическа култура в обучението и изследванията по Хуманитарна география. – В: Проблеми на образованието и обучението по статистика. Свищов, 2001.

Бояджиев, В., Географски принципи на изборното законодателство в България от края на деветнадесети век и първите десетилетия на ХХ век, ГСУ, книга 2, т. 92, 1995.

Бояджиев, В., Критика на българската парламентарна избирателна система. - В: Геополитика, регионално развитие, географско образование. Сборник в памет на проф. д-р Димитър Яранов, 3, София, ГИ, БАН, 2002.

Бояджиев, В., Хуманитарната география е без алтернатива. – В: Общество на знанието и образование за всички. София, 2003.

Бояджиев, В., Местни избори 2003–община Гулянци. – В: Географията вчера, днес, утре. София, 2004.

Бунге, В., Теоретическая география . Москва, 1967.

Бъчваров, М., Юни 1990 - география на изборните резултати. – География, № 1, 1991.

Бъчваров, М., Електоралната география в България–октомври 1991. – География, кн. 1, 1992 а.

Бъчваров , М. , Електорална география на посткомунистическа България. – В: География-геополитика. София, 1992 б .

Бъчваров, М., Геополитика – терминологичен справочник. София, 1999.

Бъчваров, М., Геополитически анализи . София, 2001.

Бъчваров, М., География на културата или културна интерпретация на географията. – В: Социална и културна география. София и В. Търново, 2004.

Вебер, М., Социология на господството. София, 1992.

Гест, М., Социални и пространствени промени в София през първото десетилетие на постсоциалистическия преход. – В: Социална и културна география. София и В. Търново, 2004.

Дерменджиев, А., Тематични аспекти на обучението по обществена география във висшето училище. - В: 50 г. Географски институт. Сборник от доклади. София, 2000.

Дерменджиев, А., За необходимостта от социални, културни и геополитически знания. – В: Социална и културна география. София и В. Търново, 2004.

Десев, Л., Психология на малките групи. Социални илюзии и проблеми. София, 1977.

Димов, Н., Географските системи : еволюция, самоорганизация, управление. - В: Теоретични проблеми на географското познание. В.Търново, 1994.

Димов, Н., Теоретични перспективи на географската наука.–ГСУ, книга 2, т. 89,2000.

Димов, Н., Векторите в теоретичния анализ на географската наука. – В: Трети международен географски конгрес . Скопие, 2005.

Драганов, М., Душевност на българския селянин. София, 1974.

Замятин, Д., Метагеография. Москва, 2004.

Исаев, Б., Геополитика, Москва-Минск, 2005.

Исаченко, А., Теория и методология географической науки. Москва, 2004.

Иширков, Ан., Политикогеографското схващане на държавата. – Науч.преглед,1,1929.

Карасимеонов, Г., Новата партийна система в България, С., 2003.

Карасимеонов, Г., Политически партии, С., 2000

Карастоянов, Ст., П. Петров, Съвременна структура на географските науки. ГСУ, книга 2, т. 87, 1995.

Карастоянов, Ст., П. Петров, За целостта на географската наука. София, 2005.

Кедров, Б., О геометоде как особом способе познания. – В: География в системе наук. Ленинград, 1987.

Колосов, В., Н. Мироненко, Геополитика и политическая география . Москва, 2001.

Кюранов, Ч., Човешките общности. София, 1982.

Лавров, С., Структура географической науки: прошлые споры и современные позиции – В: География в системе наук. Ленинград, 1987.

Лаврухин, В., Электоральная география пиренейских стран. – В: География, политика и культура. Ленинград, 1990.

Лакост, Ив, Геополитика и геостратегия. – Военен журнал, № 1, 1993.

Лакост, Ив, Място и роля на геополитиката в модерния свят. - Геополитика, 2, 2005.

Мамаду, В., Геополитически подходи в края на ХХ в. – В: Геополитика – терминологичен справочник. София, 1999.

Милкова, К. Социалногеографските изследвания и регионалната политика. – В: Основни проблеми на географското образование във ВУЗ. Свищов, 2001.

Неделчева, Т., Малката община в България. София, 1989.

Оток, Ст., Социална география. София, 1992.

Русев, М., Кратък очерк върху развитието и същността на политическата география и геополитиката. - В: Политическа география и геополитика в оригинал. София, 2003.

Русев, М.,Анатомия на глобалното противостоене от гледна точка на класическата геополитика. – Геополитика, 4, 2005.

Савицкий, П. Степ и оседлость. – В: На путях. Москва; Берлин, 1922.

Савицкий, П. Два мира. – В: На путях. Москва; Берлин, 1922.

Семов, М., Народопсихология. Том І. Варна, 1995.

Славейков, П., Политико-географски анализ на съотношението между основните политически сили у нас. – Проблеми на географията, кн. 1, 1994.

Славейков,П., Р.Янков, География на населението и селищата. В. Търново, 1997.

Славейков, П., Място и значение на география на населението в системата от географски науки. - В: 100 години география в Софийския университет. София, 1998.

Славейков, П., Сравнителен географски анализ на резултатите от парламентарните избори през 1997-2001г. - В:Геополитика, регионално развитие, географско образование. Сборник в памет на проф. Димитър Яранов, 3, София, ГИ, БАН, 2002 а.

Славейков, П., Анализ на резултатите от парламентарните избори в Смолянския избирателен район . - В: Науката, методиката и училището. Том III Туризъм, География, История. Смолян, 2002 б.

Стойкерс Р. Теоретическая панорама геополитики. – Элементы, № 1, 1992.

Стойчев, Ст., Избирателно законодателство и избори в периода на прехода към демокрация – критичен анализ, С., 1992.

Стойчев, Ст., Избирателни системи и процедури, С., 1996.

Стоянов, Ж., Увод в историческото познание. София, 1996.

Стоянов, П., Глобализация и регионализация. – В: Основни проблеми на географското образование във ВУЗ. Свищов, 2001.

Стоянов, П., Социалната география вчера и днес. – В: Социална и културна география. София и В. Търново, 2004.

Тихонравов, Ю., Геополитиката и нейните предшественици. - Геополитика, 2, 2006.

Тодоров, А. и др., Българските избори 1990-1996г. София, 1997.

Харвей, Д., Научное объяснение в географии . Москва,1974.

Христов, Т., Н. Димов, Политическа география. София, 1991.

Ценова, Р., Избори и избирателни системи. – В: Политология. София, 2001.

Янков,Г., Политологията като академична дисциплина.–В: Политология. София,2001.

Янков, Р., Устойчивостта на електоралните нагласи в България–елемент на социо-културната регионализация. - Социална и културна география.София-Търново, 2004.

Янков, Р. , 2005. Резултати от местните избори през 2003 г. – опит за географски анализ . - http :// geocities . com .

Braudel , F ., Grammaire des civilisations . Paris , 1987.

Cox , K., R. Golledge , Behavioral problems in geography: A symposium. Evanston, 1969.

Christaller , W ., Die Zentralen Orte in Suddeutschland. Jena, 1933.

Dorpalen A . The world of General Haushofer . Geopolitics in action . New York , 1942.

Easton , D., A System Analysis of Political Life. New York , 1965.

Easton , D., The New Revolution in Political Science.- The Amer . Pol . Scien . Rev ., 63, 1969.

Gaddis, J., Strategies of Containment: a critical appraisal of post-war American national security policy, New York , 1982.

Gibl in , B ., Nouvelle Geopolitique des regions francaises . Paris, 2005.

Gold, J., An Introduction to behavioural geography. Oxford, 1980.

Gottmann , J ., La politique des e tats et leur geographie . Paris , 1952.

Gottmann, J., Geography, London , 1977.

Haggett, P., Geography: A Modern Synthesis. New York , 1975.

Hardin, R., Street-Level Epistemology and Political Participation . - Journal of Political Philosophy, v. 10, 2003 .

Hartshorne, R., The Nature of Geography. Lancaster , Pennsylvania , 1939.

Hartshorne, R., Perspective on the Nature of the Geography. Chicago, 1959.

Hassinger, H., Geographische Grundlagen der Geschichte. Freiburg in Bremen, 1931.

Heckel, E., Anthropogenie oder Entwickelungsgeschichte des Menschen. Leipzig,1874.

Hennig, R., Geopolitik – die Lehre von Staat als Lebewesen. Leipzig, 1928.

Hettner, A., Die Geographie: ihre Geschichte, ihr Wesen und ihre Methoden. Breslau , 1927 .

Hettner, A., Englands Weltherrschaft. Leipzig , 1928.

Isard, W., Location and Space Economy. Cambridge , 1956.

Isard, W., Methods of Regional Analysis, Cambridge , 1960.

Jones, E., J. Eyles, An introduction to social geography. Oxford , 1977.

Kates, R., Human Perception of the Environment. – Intern . Soc . Science Journal, 22, 1970.

Kissinger, H., Diplomacy. New York , 1994.

Kirk, W., Historical Geography and the Concept of the Behavioral Environment. – Indian Geographical Journal. Jubilee Edition, 1952 .

Kirk, W., Problems of Geography. – Geography, 48, 1963 .

Kjellen R., Die politischen Probleme des Weltkrieges. Leipzig, 1915.

Kjellen, R . , Der Staat als Lebensform . Leipzig , 1917.

Kni ght, C., Ethnogeography and Change. - Journal of Geography, 70, 1971.

Kristof, L., The Origins and Evolution of Geopolitics, The Journ . of Conflict resol . 1, 1960 .

Lacoste, Y., Geopolitiques des regions francaises, Paris, 1986.

Lacoste, Y., Dictionnaire de geopolitique, Paris, 1993.

Lacoste, Y., Geopolitique. La longue histoire d`aujourd`hui, Paris, 2006.

Losch, A., Die raumlicshe Ordnung der Wirtschaft. Jena, 1940.

Malraux , A., Les voix du silence. Paris, 1951 .

Maull, O., Politische Geographie. Berlin , 1925.

Mayo, E., The Human Problems of an Industrial Civilization, New York , 1933.

McPhail , I. , Recent Trends in Electoral Geography. – In: Proceedings of the Sixth New Zealand Geography Conference, 1, 1 971.

Milkova, K., Territorial Justice and Regional Policy. – In: Human Dimensions of Global change in Bulgaria . Sofia , 2005.

Moraze, Ch., Les origines sacrees des sciences modernes. Paris , 1986.

Muir, R., Modern Political Geography. London , 1981.

Murton, B., Some Aspects a Cognitive – Behavioural Approach to Environment: A Review. - New Zealand Journal of Geography, 53, 1972.

Naumann F. Mitteleuropa. Berlin, 1915.

Prescott, J., Political Geography. London , 1972.

Petrocik , J., Reformulating the Party Coalitions : The “ Christian Democratic ” Republicans . - In : Center for Research in Society and Politics , Los Angeles , 4, 1998 .

Ratzel , F. , Die Antropogeographie. Stuttgart, 1882.

Ratzel , F. , Politische Geographie. Leripzig, 1887.

Roethlisberger, F., Management and Moral, Cambridge ,1941.

Roethlisberger, F., Training for Human Relations, Boston , 1954.

Saarinen, T., Perception of the Environment, Washington , 1969.

Sauer, C., The morphology of landscape. University of California Publications, 2, 1925.

Sauer, C., Agricultural Origins and Dispersals . Berkeley , 1952.

Sauer, C., Cultural Landscape. – In: Reading in cultural geography. Chicago , 1962.

Schmitt, C., Politische Theologie. Munchen-Leipzig, 1922.

Schmitt, C., Der Nomos der Erde. Koln, 1950.

Schmitt, C., Die planetarische Spannung zwischen Ost und West . Koln, 19 59.

Schlesinger, A., The Cycles of American History. Boston, 1986.

Siegfried, A., Tableau politique de la France de l`Ouest sous la Troisieme Republique , Paris, 1913 .

Sprout, H., The Ecological Perspective on Human Affairs with special reference to International Politics, Princeton , 1965.

Taylor , P., Progress Report: Political Geography. – Progress in Human Geography, 2, 1978.

Taylor , P., Political Geography. New York , 1989.

Vallaux , C. , Del Sol et lEtat. Paris , 1911.

Vidal de la Blache, P., Principes de geographie humane. Paris, 1922.

Vladimirova, P., Relationships “ Center-Periphery ” at Electoral Behavior of Population in Sofia . - In: Human Dimensions of Global change in Bulgaria . Sofia , 2005.

Watson, J. B., Psychology as the behaviorist views it. - Psychological Review, 20, 1913.

Watson, J. B., Behaviorism. New York , 1924.

Watson, J.W., Perception and Place. - Geographical Journal, 141, 1975.

White, G., Economic Aspects of Flood Forecasting. – Transactions of the American Geophysical Union , 20, 1939.

White, G., Human Adjustment of Flood: A Geographical Approach to the Flood Problem in the United States , Research Paper 29, Chicago , 1942.

Wolpert, J., The Decision Process in Spatial Perspective. - Annals of the Association of American Geographers, 54, 1964.

Wolpert, J., Departures from the usual Environment in Locational Analysis. - Annals of the Association of American Geographers, 60, 1970.

Wright, J., Terrae Incognitae: The Place of the Imagination in Geography. – Annals of the Association of American Geographers, 37, 1947 .

Wright, J., Human Nature in Geography, Cambridge , Harvard, 1966.

* Преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”, член на Българското геополитическо дружество

** СУ „Св. Климент Охридски”

{rt}

В края на 60-те години на ХІХ век за първи път се срещат жп линии, положени от двете страни на долното течение на река Дунав. Гарите на Гюргево и Русе сякаш предпоставят между двата града да се изгради железопътен мост, който да свърже един от първите балкански железни пътища (Варна-Русе) с европейската железопътна мрежа. Мостът между двата града обаче ще бъде построен почти век по-късно, което става символ не само на техническите и финансовите затруднения при инженерното преодоляване на реката на това място, но и на политическите препятствия за построяването му през този период на нестабилност на геополитическата платформа на Югоизточна Европа.

Половин столетие Османската империя успява да устои на австрийския и руския натиск, отклонявайки внушенията за свързване на вътрешността на европейските й владения с железопътните „лъчи”, които двете северни империи отправят към нейните южни простори. С британска подкрепа, Високата порта съумява дори да затвори за две десетилетия балканските си територии за външната експанзия в железопътното дело, идваща от Средна и Източна Европа, и да се изолира в собствен коловоз на развитие, отличаващ се със забавения темп на модернизация. Едва в средата на 70-те години, когато към усилията за проникване към Близкия и Средния изток на Виена и Санкт Петербург се добавя и военнополитическият авторитет на Берлин, османо-британската укрепена полоса, минаваща през Черно море, по руслото на Долния Дунав и по планинските вериги в Западните Балкани, се пропуква.

В средата на 1875 Виена успява да измъкне от Високата порта задължението турците да построят с предимство жп връзката от Белово до Ниш и сръбската граница, която измества от приоритетното му място предвидения през 1872 и намиращ се в строеж железен път от Сарамбей, през София, до Скопие. Австро-Унгария най-после получава гаранции за транспортното си проникване на Балканите. Междувременно Османската държава, чиито финанси са изтощени от неизгодните условия на железопътното строителство, обявява частичен финансов банкрут. В Херцеговина въоръжените сблъсъци между християнски отряди и военни части на турската власт прерастват в масово въстание, прехвърлило се и в съседна Босна. "Болният човек на Балканите" навлиза в хронична криза.

Източната криза от 1875-1878 възпира по-натататъшното изграждане на железопътната мрежа в Османската империя като продължение на линиите, прокарани по концесията на барон Хирш. Основното огнище на въстанието в България през 1876 е разположено непосредствено до крайния достигнат пункт на жп линията от Цариград към София – градеца Белово, което предпоставя неговото бързо потушаване, но и новините за жестоката разправа с въстаниците и цивилното население се разпространяват бързо пак благодарение на тази железопътна релация. Именно поради това реакцията на Великите сили след Априлското въстание този път е много по-остра, отколкото международният отзвук, предизвикан от успешното въоръжено настъпление и съпротива на християните в Херцеговина и Босна, подкрепяни и от външни отряди от националнореволюционни радикали и международни авантюристи.

Русия и Австро-Унгария, които чрез не особено надеждния съюз на Тримата императори (включващ и Германия) се явяват водещи гаранти на европейското статукво и стабилност, откриват в размириците на Балканите подходяща възможност да подновят експанзията си в балканските владения на Османската империя, преустановена с Парижкия мир от 1856. Междувременно, Сърбия и Черна гора се решават сами да атакуват турските въоръжени сили. Това дава основание на Виена и Санкт Петербург да се споразумеят за рамките на териториалната промяна на Балканския полуостров и за отговорностите на двете сили при тази промяна, като явно не се уповават на успеха на двете малки балкански княжества срещу модернизиращата се империя. В общи линии, Австро-Унгария предвижда да укрепи позиците си в Западните Балкани, а Русия - в Източните. Както изглежда, Македония и Стара Сърбия (Новопазарският санджак и Косово) се превръщат в зона на смесено и преходно влияние, където още четири десетилетия ще има разлом и ще възникват търкания от „приплъзването” на тези зони на влияние. Разломът ще бъде не само политически, но и транспортен, а наследената от него пропаст все още зее широко разтворена между София и Скопие.

Османската армия бързо успява да разгроми сръбските сили в края на лятото на 1876, което предизвиква незабавната намеса на Русия, за да се преустанови настъплението на турците към Белград. Поради неотложността на реформите и усложнената политическа ситуация в европейския югоизток, Концертът на Великите сили най-после съвместно интервенира за провеждане на конференция по преустройството на османския режим в провинциите Херцеговина и Босна, както и в България, която е три пъти по-обширна от тях. Свиканата Цариградска посланическа конференция обаче завършва с провал и така пътят към войната е открит.

Сърбия, която в навечерието на очертаващата се руско-турска война е поставена пред избора да капитулира или да бъде окупирана от турските сили, губейки възможността си да лавира през войната, предпочита набързо да приеме унизителен мирен договор. Той е сключен на 16 (28) февруари 1877 в Цариград и освен политическите клаузи, предвижда Сърбия да построи жп линията от Белград до Алексинац като я предаде да се управлява от турски чиновници. Половинвековното надлъгване между васалното княжество и метрополията за определяне на жп трасето, свързващо Леванта със Средна Европа, завършва с триумф за Високата порта. Който обаче се оказва краткотраен и съвсем ефимерен. През пролетта руските и румънските войски навлизат в България, а в края на годината сърбите се присламчват към руската победа при Плевен и също напредват през българска територия чак до Брезник. Железопътният пробив на османците към Европа е проигран.

Прелиминарният (предварителен) договор за мир между Османската империя и воюващите с нея държави не задоволява останалите Велики сили и в Берлин се свиква конференция, която да уреди следвоенното преустройство на Балканите. В германската столица Австро-Унгария успява да прокара повечето от своите аспирации за разширяване на влиянието си в западната част на полуострова, включително в транспортната сфера. Босна и Херцеговина са поставени под управлението на Хабсбургите (макар формално султанът да остава техен сюзерен), а в Новопазарския санджак се предвижда да се разположат австроунгарски гарнизони, контролиращи търговските и военни пътища. Това сякаш предпоставя жп линията от Митровица в недалечно бъдеще да бъде продължена до територията на Унгария (каквато заявка вече е дадена от Виена в руско-австрийските преговори от 1878) и да се установи железопътна връзка от Виена и Будапеща до Солун.


По време на Берлинския конгрес Австро-Унгария успява, посредством застъпничество за териториалното разширение на Сърбия по поречията на Нишава и Морава, да приобщи сърбите към своята политическа сфера. На 26 юни (8 юли) 1878 е сключено съглашение между двете държави, предвиждащо построяването, през сръбска територия, на жп линия от река Сава, при Белград, до Ниш, която оттам ще се раздвои, за да осигури железопътните връзки на юг към Враня, Скопие и Солун и на югоизток към Пирот, Пловдив и Цариград. На 28 март (9 април) 1880 е подписана и конвенция, конкретизираща параметрите и трасето на жп отсечките през сръбска територия, която предвижда в срок до 3 (15) юни 1883 да се изгради мост над Сава и от него на юг да се прокарат железопътните връзки през Сърбия до българската и турската граница. Геостратегическият сблъсък на интереси обаче ще забави този проект.

В Берлин Русия се задоволява с възвръщането на Южна Бесарабия, с което отново придобива излаз на река Дунав при устието и. Румъния получава, в замяна на Южна Бесарабия, Северна Добруджа до Силистра и Мангалия с жп линията Черна вода – Кюстенджа, осигурявайки си принадлежността на крайния участък на най-късия транспортен коридор от Средна Европа към Черно море. В остатъка от Мизия и в горните поречия на Нишава, Струма и Марица се установява Княжество България (васално на Османската империя), наследило жп линията от Варна до Русе със задължението да я изкупи от английските й собственици. В Севернотракийската низина е локализирана автономна от османското управление провинция с етнически неутралното название Източна Румелия. Именно от Източна Румелия (от Белово до Траянови врата) трябва да бъде продължена железницата от Цариград за Европа, която ще преминава през южните предели на Княжество България (от Вакарел до Цариброд) и оттам, през новите владения на Сърбия (Пиротско и Нишко), към Белград.

Основавайки се на турското задължение от 1875, представителите на Виена на Берлинския конгрес включват в договора от 1 (13) юли 1878 задължението през териториите на Княжество България, Източна Румелия и Сърбия да се доизгради железопътната връзка между Османската империя с Австро-Унгария, т.е. да се осъществи довършването на трансбалканските железопътни линии. В разрез с този ангажимент, Русия, която се стреми да изпревари бързото проникване на австроунгарското влияние на Балканите с предвидените жп връзки от Белград към Солун и Цариград, оказва силен натиск върху възстановената българска държава, да подкрепи строителство на жп линии от река Дунав към Македония и Тракия. Един от ранните руски проекти предвижда от Свищов да се прокара жп линия до подножието на Балкана, оттам тя да бъде продължена с въздушно-въжена линия, преваляща планината, а от другата страна отново жп линия да продължава към София, Кюстендил и границата с Македония. Несъстоятелността на този проект е очевидна, но руските емисари и предприемачи предлагат впоследствие по-обмислени варианти, усилвайки натиска върху българското политическо ръководство да възприеме Дунавската железница. Руснаците смятат с жп разклонение от Крайова към Зимнич, на румънска територия, да изведат железницата срещу Свищов, където впоследствие би могло да се построи мост. От това пристанище на българска територия трябвало да се прокарат две линии - към Нова Загора и към Скопие - свързващи Русия с Цариград и Солун.

Разнопосочните външни и вътрешни интереси предизвикват т. нар. “железопътен въпрос” в дискусиите и инициативите по външнополитическата ориентация на Княжеството. Въпреки неприкритата руска доминация в първите години след възстановяването на българската държава, нейните политически дейци успяват правилно да оценят ползите от изграждането на връзката към Средна Европа и свързването с линиите, построени в Тракия и Македония. В София предпочитат осъществяването на задължението от Берлинския договор за жп връзка с Австро-Унгария да се реализира като продължение на османския проект за линия от Цариград към Скопие и оттам за Белград. Това означава България да положи първоначално релсите от Вакарел до София, а от столицата линията да завие към Кюстендил и македонската граница. Тази насоченост на железопътното трасе към Европа трябва да подсигури българското проникване в Македония и транспортния и излаз на Солунския залив.

От своя страна, Османската империя отказва да се ангажира с трасето от Ниш, през Враня, до Скопие. Турците предпочитат да останат на позицията от 1872, предвиждаща връзката Прищина-Куршумлия-Ниш. Те, освен това, настояват България да довърши своя участък на линията от Шумен към Ямбол, така че да получат пряка комуникационна връзка с турската диаспора в Лудогорието и линията Варна - Русе, но това пък не отговаря на интересите на Княжеството. На свой ред, българските и турските претенции не съвпадат с австроунгарските виждания по железопътния въпрос и започналите през 1881 във Виена преговори по довършването на трансбалканските железници от Белово и Скопие за Белград се проточват. В крайна сметка Виена надделява и през май 1883 е подписана т. нар. „четворна конвенция” между четирите заинтересовани държави (без Източна Румелия, която е под османски суверенитет) за тези основни железопътни артерии, чието трасе е утвърдено, съответно, през София, Пирот и Ниш, както и през Враня-Ниш. Австро-Унгария и Сърбия получават предимство при проникването си към Македония, докато Русия и България остават ограничени в източната част на полуострова.

Междувременно Австро-Унгария, съкрушавайки през лятото на 1878 съпротивата на местните християнски и мюсюлмански отряди в Босна и Херцеговина, заема тези провинции. Впоследствие разполага свои гарнизони и в западната част на Новопазарския санджак. На първо време обаче, австроунгарците се отказват да продължат строителството по прокараната от барон Хирш жп линия в Западна Босна (Нови-Баня Лука), която в източна посока трябва да премине през трудно преодолим планински терен. Те спускат от Босански брод (градът е свързан с жп линията в Южна Славония и оттам с останалата жп мрежа в австроунгарската империя) линия по долината на река Босна, която още през 1879 достига град Зеница, а през 1882 и до централния град на областта Сараево. Оттук железницата трябвало да продължи към Митровица, но Високата порта, следвайки изолационистката си ориентация, не проявява ентусиазъм за осъществяването на тази връзка. В голямото транспортно надлъгване австроунгарските гарнизони, попаднали сред враждебното мюсюлманско обкръжение в Санджак, не се оказват достатъчни.

През 80-те години Австро-Унгария изгражда балканска съюзна система в допълнение на Тройния съюз (алианс с Германия и Италия), в която въвлича Румъния и Сърбия, а към нея по-късно гравитира и България. Така Виена чувствително увеличава влиянието си на полуострова и става основен фактор в неговото стопанско и културно развитие. През 1884 Хабсбургската империя най-после удовлетворява дългогодишния си стремеж да проникне на юг от Долния Дунав. Мостът през Сава към Белград е пуснат в експлоатация, а след него е открита и жп линията от сръбската столица до Ниш. След този пробив, нито Съединението на Княжество България с Източна Румелия и международната криза по този въпрос от 1885-1887, нито дори Сръбско-българската война, успяват съществено да забавят доизграждането на трансбалканските железници. През 1886 са пуснати в експлоатация участъците Ниш-Лесковац-Враня и Ниш-Бела Паланка-Пирот. През 1887 южната линия от Враня се спуска до границата с Османската империя, откъдето на следващата година се свързва с линията Скопие-Солун. Пак през 1888 източната линия достига българската граница и там се свързва с построените през Княжеството и през Източна Румелия участъци, с което и тази най-важна трансбалканска железопътна артерия е завършена. Повече от половин столетие се оказва необходимо, за да се отворят Балканите към европейската железопътна система, но в края на 1888 вече се пътува без прекъсване от Атлантика, Северно и Балтийско море до северното крайбрежие на Мраморно и Егейско море.


След международното напрежение покрай българската криза с обявяването на Съединението и абдикацията на княз Александър І, преуреждането на политическата разстановка в Източното Средиземноморие през 1887 затвърждава тенденциите от 1878. Със Средиземноморското съглашение между Лондон, Рим и Виена статуквото на Балканите е потвърдено, което предотвратява руската интервенция в България, но, от друга страна, Русия получава гаранции от Австро-Унгария и Германия, че Княжество България (заедно с Източна Румелия) влиза в нейната зона на влияние. Това до голяма степен предопределя стремежа на новия български княз Фердинанд І за възстановяване на отношенията с Русия, което включва и изпълнението на жп линиите към Дунав и Черно море. Особено важна между тях е линията от София до Варна (неслучайно на Берлинския конгрес Русия жертва излаза на Източна Румелия към Егея за да запази принадлежността на Варна към българското княжество), чрез която би се засилило проникването на руското стопанско, политическо и културно влияние. Тези линии са също така и от български интерес и само за няколко години започва изграждането на железопътните лъчи към Черно море, Дунав и Македония.

След 1878 европейските владения на Османската империя са ограничени в южната половина на Балканския полуостров и в изпълнение на своята изолационистка политика Високата порта развива железопътното строителство по направлението от Мраморно към Адриатическо море като следва, доколкото е допустимо за изискванията на железопътния транспорт, трасето на античния римски път Виа Егнация. През 1894 - 1895 са завършени жп линиите от Битоля до Солун и от централния македонски град до Дедеагач. Проектира се жп линия от Битоля към Валона (Вльора) на адриатическото крайбежие, която би намалила транспортната зависимост на Османската империя от надвисналата от северозапад Австро-Унгария. Евентуални жп отсечки към Валона и Драч биха облагодет e лствали и Италия в съперничеството и с Виена за влияние в Западните Балкани, но албанските планини са твърде внушително препятствие пред изпълнението на този вариант на "Адриатическа железница".

През втората половина на 80-те години железопътното строителство в Босна и Херцеговина, след Сараево, напредва предимно на юг, като през 1890 излиза на Адриатика, а през 1891 стига до Дубровник. Това е първата железопътна връзка между Средна Европа и Адриатическо море, преминала през същинските Балкани, а нейното осъществяване отговаря на амбициите на Виена да модернизира Балканите, за да ги приобщи към своята сфера на влияние.

В Сърбия също правят планове за Адриатическа железница от Дунав до крайбрежието на Черна гора, чрез която да се свържат сръбските земи в единен транспортен коридор между Средиземно море и Източна Европа. С подобна цел, през 1898, Сърбия и Румъния подписват конвенция за изграждане на мост над Дунава между Кладово и Турну Северин, с който да свържат железопътните си мрежи. Изпълнението на тази жп магистрала ще позволи и на руската търговия да избегне зависимостта от Проливите и да излезе директно в центъра на Средиземноморието.

Гърция през ХІХ век остава изолирана от европейските и дори от османските железници и разчита предимно на връзките по море, още повече че през 1893 окончателно е пуснат в експлоатация Коринтският канал, съществено съкращаващ пътя между западното и източното крайбрежие на страната и между Егейско и Йонийско море. В тази най-южна балканска страна се развива рехава вътрешна железопътна мрежа, която свързва вътрешността й с крайбрежието, пак с умисъл да се използва развитото корабоплаване.

През 80-те години, в железопътната треска в Югоизточна Европа и Предна Азия агресивно се намесват германските капитали. Германия, която реагира все по-чувствително на колониалната си изостаналост, предизвикваща осезателна липса на ресурси и пазари, насочва своите външнополитически и стопански усилия към достъп до Персийския залив, Червено и Арабско море през територията на изпадналата във финасова и политическа несъстоятелност Османска империя. Дойче банк, в съдружие с Виенер Банкферайн, участва в изкупуването от компанията на барон Хирш на принадлежащите й османски линии, след което се ангажира с построяването на отсечката Солун-Битоля, участвайки също, посредством създадената Анадолска компания, и в доизграждането на Анадолската жп линия в участъка от Измид до Анкара, с което овладява почти изцяло балканската и северномалоазийската жп мрежа на империята. През 1899 германците получават предварителна концесия за строителството на Багдадската железница, която трябва да излезе на Персийския залив при Басра. Построяването на тази железопътна артерия многократно би увеличило значението на „затапените” в югоизточна посока балкански железници.

През 1890 в България е завършена линията Ямбол-Бургас, предоставяща пряк достъп на континенталната жп мрежа до западния бряг на Черно море. Към средата на последното десетилетие на ХІХ век е осъществена и жп връзката между Букурещ и Констанца след построяването на мостови съоръжения над ръкавите на Дунав срещу Черна вода, прокарваща най-пряката магистрала от Средна Европа към Черно море. Нейният краен участък в Добруджа би трябвало, по исторически, географски и етнически съображения, да принадлежи на България, но уви... В 1899 е установена и железопътната връзка София-Варна (на следващата година е завършено разклонението й от Горна Оряховица до Русе). Трансевропейският железопътен пробив към Черно море вече е напълно осъществен (макар с ориенталско окъсняване) още преди да изтече забележителното столетие на парния двигател и локомотива.

Въпреки многобройните предприемачески проекти и политически интервенции за железопътно свързване на Балканите с другите региони на Стария континент, до края на века единствената пряка и удобна жп връзка на Балканите с Централна Европа минава през Белград и София, което повишава тяхната значимост. В североизточна посока пряка връзка се осъществява само за Северна Добруджа, така че Русия остава изолирана в железопътното поприще, независимо от политическите гаранции за позициите й по западното крайбрежие на Черно море. Това до голяма степен спомага за несъразмерното проникване на немското политическо, стопанско и културно влияние в югоизточна посока, което постига обвързването към своята ос на държавите между Дунавската и Османската империя. През ХХ век германският блок до голяма степен ще отстъпи от тези позиции, но ще се укрепи в Османската империя с надеждата да проникне трайно в Близкия и Средния изток, което е и една от причините за катастрофалния геополитически сблъсък от 1914.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Членството на България в Европейския съюз е предизвестен факт, с клаузи или без тях. Основаата за стратиране на процеса на асоцииране, присъединяване и (от 01.01. 2007) членство на България в евросъюза, е геополитическа и има отношение към геоикономическото престуктуриране на света и Европа след края на “студената война” . Плюс стратегията на ЕС към разширяване (главно на Изток) и извоюване на глобална позиция като най-динамично и проспериращ мегарегион.

От тази гледна точка на Брюксел, позицията на България, която не разполага със собствен геополитически и геоикономически код, не само, че не се опростява и става по-печеливша, а напротив, демонстрира тенденция към усложняване. Защо?

Първо , изходните икономически позиции (последно място в ЕС по всички възможни показатели) и финансовите потребности за старт към развитие на проспераща икономика в рамките на Евросъюза, свеждат значимостта на българскто национално стопанство в еврозоната до изпълнение на периферни функции (1) . В тази връзка, задачите през първия период на членството ни (2007-2013) изглежда ще имат сходни параметри с тези от предприсъединителния етап: укрепване на институциите (особено в критичните области, посочени в последния Мониторингов доклад), функциониране на административния капацитет по схемата на Acquis Communautaire и максимално усвояване на финансовите ресурси от структурните фондове. И без специални анализи е очевидно, че усилията ще продължават да се концентрират в рамкиран кръг от области и приоритети (посочвани от Евросъюза), които продължават да имат тежест в институционално и правово отношение и в най-добрия случай индиректно отношение към развитието на реалния сектор в икономиката. Последното се изразява преди всичко във формирането на подходяща бизнессреда. Която така и не бе създадена през прехода съгласно евросъюзните критерии!

Второ . Отсъствието на национална геополитическа и геоикономическа визия за развитие на страната затруднява полезните ходове и маневри (на фона на горната констатация) за ефективна защита на националните интереси или провеждане на активна (в този смисъл) европолитика.

От национална гледна точка, параметрите на двата процеса ще се определят изцяло от общите политики на съюза. В тази връзка българското представителство в органите на ЕС (Европейския парламент, Европейска комисия - ЕК, Съвета на Европа, Комитета на регионите (особено) и другите работни комитети и комисии) може да изиграе твърде положителна роля, компенсирайки донякъде посочените по-горе недостатъци.

Въпросът придобива изключително значение, защото вариантите за най-добра защита на националните интереси, икономиката и бизнеса, могат да бъдат разработвани и защитавани от личности с доказан висок професионализъм и опит, плюс морални качества. Едва ли представител (със спорен професионализъм и без практика) на парламентарна партия, чиято политическа платформа визира “излизане” (преди дори да сме станали член) от ЕС, е най-добрия избор за Европейския парламент, пък макар и само като наблюдател на този етап. Квотният принцип в управлението на страната е достатъчно бламиран като политически подход за да има продължение и в органите на Евросъюза (2) . Както се очертава, конкурсното начало ще бъде приложено единствено за техническия ни персонал в европейските институции.

Икономическите предизвикателства

Според прогнозни разчети, за да осъществи старт по схемата на “ Turn Off ” (“излитане на самолета от пистата”), българската икономика се нуждае до 2020 от минимум 50 млрд. евро инвестиционнен капитал (3) , без финансовия ресурс от еврофондовете и евентуалната бюджетна ангажираност на държавата. За следващите два двадесетгодишни периода се предполага увеличаване на сумата. Недостигът от тези средства за първия период се очертава между 15 и 20 млрд. евро. Което налага няколко задължителни извода:

- Финансовите ресурси от еврофондовете (11,2 млрд. евро за периода 2007-2013), дори и да бъдат насочени към икономическо преструктуриране, са малък процент от реално потребните за икономическо развитие . Поради недостатъчната степен на готовност за усвояване на европейските пари, голяма част от тях (както е и предвидено) ще отидат за укрепване на капацитета, по-нататъшно развитие на процеса по синхронизиране с Acquis Communautaire и за големи инфраструктурни проекти, които са част от трансевропейската транспортна мрежа на евросъюза. Финансовите ресурси на ЕС дори и в нарастващи обеми можеха да имат мултиплициращ ефект при съвсем друга качествена характеристика и параметри на българската икономика , които трябваше да бъда създадени именно в преходния период. Парите от европейските фондове ще имат важно, но не единствено (и решаващо значение) за този процес, както през първия период на членство (2007-2013), така и през следващите етапи на участие в ЕС.

- Публичните финанси на държавата (както показва досегашната практика) няма да са в състояние да подкрепят съществено структурните реформи , в смисъл развитие на секторни или продуктови приоритети. Още повече, че държавното инвестиционно съдействие не се вмества в логиката на пазарната икономика, въпреки че тезисът “минимум държава” в икономиката, по принцип и особено за слаборазвитите страни, остава спорен. Освен това държавата ще има тежката задача да осигурява около 25-30% съфинансиране (4) при усвояването на средствата от еврофондовете.

- Държавният бюджет през първата и следващите две години ще бъде изключително напрегнат с опасност да бъде дебалансиран, тъй-като всяко преструктуриране на бюджетните разходи ще бъде свързано с обслужване на ангажиментите във връзка с членството в ЕС. На първо място, за усвояване и съфинансиране, изплащане на външния дълг, покриване на бюджетните публични сектори (образование, здравеопазвае, армия, полиция, съдебна власт, идръжка на държаваната администация и пр.). Нещо повече, при положение, че усвояването на средствата от структурните фондове падне до равнището на годишната вноска на България в общия бюджет на евросъюза (310 млн. евро през 2007 и вероятно 430 млн. през 2013) и на други дължими отчисления към съюза (мита, ДДС, екологични вноски и пр.), е възможно България от бенефицент да се првърне в донор на ЕС. През първата (и втората година на членство) това е не само теоретическа, но и реална хипотеза, ако не се предприемат драконовски мерки за успешно усвояване на финансовите ресурси, които ЕС отпуска на България.

- Реални алтернативни източници за привличане на нужния финансов и инвестиционен ресурс за икономическото развитие остават българският бизнес, публично-частното партньорство, ПЧИ, външни донори като ЕБВР, ЕИБ, Световната банка и други, както и държавният бюджет . Най-малка ще бъде държаваната инвестиционна подкрепа, а като най-сериозният източник се очертават преките частни инвестиции (5) . Въпросът е как да бъдат привлечени, особено на фона на сегашните постъпления (едва през последните две години около 2 млрд. евро), след като именно те се очертават като основен ресурс за икономически просперитет?

Геоикономическите предизвикателства

Повече от очевидно е, че членството на България в ЕС не отменя политическата отговорност да се работи за изграждане на съвременна държава с модерна икономика. Което означава геоикономически модел на развитие . В противен случай алтернативата за България е ясна: периферен модел на икономическо статукво на страната , който кореспондира (случайно или не) с доминиращия понастоящем геополитически глобален модел (ядро, полупериферия, периферия). Страните от полупериферията (каквито са всички страни от Източна и Централна Европа) имат алтернативата да развиват модерни икономики и общества и шанс за преход към ядрото от развити страни. Ето защо разработването на национална визия за стратегическо геоикономическо развитие на страната в условията на регионализиращия се и глобализиращ свят е повече от наложителна. Ако не е геополитическата воля на ЕС, движението на България по траекторията на “партийно-корпоративни стратегии и практики” неминиуемо ще я доведе до исторически колапс, придавайки и периферна позиция не само в Европа, но и в глобалния свят.

Един пример. Екпортноориентираният модел за развитие на националната икономика и в рамките на ЕС е повече от очевидна и задължителна стратегия. Но този модел трябва да е следствие (проекция) от цялостната национална геоикономическа визия за развитие на България. Европейският съюз се утвърждава като най-важният геополитически и геоикономически вектор на България, но не е далновидно да се приеме, че е единственият в геоикономически план. Налице са и други вектори, може би не толкова стратегически, но не по-малко приоритетни.

Затова разработването на геополитическия и геоикономически код на България, който да определи стратегическите вектори за развитие на страната в геополитически хоризонт, за 25 годишен период, с гарантирана политическа приемственост за реализиране на доктрините , е исторически наложително. Съвсем естествено е, в геополитическия и геоикономически код на България, Европейският съюз да бъде главният, стратегически вектор . Препотвърждаването на сегашните стратегически приоритети на страната, резултат от геополитическото преструктуриране на света и Европа след края на “студената война”, не отменя необходимостта от адаптиране на българската геополитика и геоикономика към многовекторния характер на глобалния свят.


Експортноориентиран модел не може да се реализира със старото мислене като развитие на отраслови и секторни стратегии, а с отчитане на новите тенденции в международното разделение на труда, чиито параметри се определят от от такива мощни субекти на международните икономически отношения, като регионалните образувания от типа на ЕС, АТК, НАФТА и екстериториалните транснационална корпорации (ТНК). Последните формират качествено нова характеристика на глобалната икономика: транснационално-корпоративно разделение на труда, изразяващо се в създаването на мощни наднационални продуктови и технологични мрежи . Именно те най-вече формират новия геоикономически модел на света. Единствено в техните рамки може да се намери нишата за българския експортноориентиран модел. Как, това е въпрос на стратегически виждания за развитието на България и нейната икономика. Схемата по-долу показва общата логика за стратегическо търсене на мястото на България в ЕС и в други геопространства.

 

Shema na strategicheska viziya za razvitie na Bulgaria

 

Макро- и микроикономическото преструктуриране в България по ”имитационните” схеми приключи “успешно” с трансформирането на държавната собственост и държавните монополи в частни. Частните монополи обаче, на този етап са най-голямата опасност за взривяване на инфлацията, защого практически са извън контрола на държавата. До същински пазарно-ориентиран модел за икономическо развитие не се стигна, въпреки че бяха създадени политическите и законодателни предпоставки за това. Признанието, че сме пазарна икономика (един от маахстрихтските критерие) е по-скоро геополитически жест от страна на ЕС (макар че, разбира се, България е постигнала чувствителен напредък в това отношение) за да не се преустанови процеса на присъединяване. Сериозни открити въпроси остават по държавното регулиране и участие на държавата в пазарния процес, създаването на мотивираща законова и стопанска среда за развитие на предприемачеството, частния бизнес и външната търговия. Така се стигна до практическа икономическа неподготвеност на българското стопанство да участва ефективно и равнопоставено в интеграционните процеси на ЕС. Институционалното и нормативно конвергиране (във висока степен) все още не означава икономическо конвергиране и интеграция. Откритите въпроси във всичките вече закрити преговорни глави не са малко, но по-важното е, че прогресът по редица от тях е значим за членството на България в ЕС.

Няма отговор и досега, как да се конструира експортноориентиран модел на страната? Несериозна е тезата, че превръщането на европейския пазар като “вътрешен” за нашите производители ще реши автоматично този проблем. Факт е, че този пазар ще поглъща около 62-63 % от българските стоки, (общо страните от СТО - 85%). Но така или иначе, извън ЕС остават около38-40% национални и регионални пазари, на които се пласират определени количества български стоки. Към тях всъщност е насочена истинската външна търговия на България. На тези пазари, и особено на руския и тези на страните от ОНД, вече се очерта неприятната тенденция, българските износители да търгуват с небългарски стоки.

За да се отговори на въпроса за геоикономическите шансове на страната, първо е редно да се даде приблизителен отговор, кои са главните субекти в българската пазарна икономика? Статистическите данни са известни. Това са малко над 200 хиляди фирми, предимно малки и средни (99,7%), като много малко от тях разполагат със собствени маркетинтгови сруктури за разработване на производствени и пазарни стратегии, вкл. експортни.

Около 90% от тези фирми са в категорията на т.нар. микрофирми (с персонал до 9 човека). Малките (с персонал до 50 души) и средните (от 100 до 250) са около 14,5 хили. фирми или 7% от общия брой. Тези, които имат по 200-250 работници и служители са не повече от 0-6-0,7% от общия брой.

От гледната точка на развитие на експортнооринтирана икономика, именно последните две групи и най-вече последната, формират експортния потенциал на България и участват в международната търговия. От друга страна, българският износ се осъществава от около 12 хиляди фирми (а вносът от 23 хиляди фирми). Тоест, всяка фирма изнася средно от няколко до десетина вагона продукция. Има и изключения разбира се. Следователно, зад този експортен потенциал (като брой фирми и стойност на износа) стои раздробен експортен ресурс , непригоден за конкуренция на пазара на ЕС и на другите международни пазари. Още един извод е повече от очевиден: контролът и регулирането от страна на държавата на този жизнено важен сегмент на българската икономика е по-скоро хаотичен по целия цикъл от производството до реализирането на експортния ресурс. Същото важи и за вноса. Най-често изтъкваният аргумент за намалените регулативни функции на държавата бяха ангажиментите и към международните регламенти по линия на ЕС, СТО и пр. При това, независимо от факта, че натискът идваше от държави - стратегически партньори, които сами правеха тъкмо обратното. Земеделието на ЕС е най-субсидираното в света, както и това на САЩ! Надеждите на българското земеделие могат да бъдат попарени от СТО, в която се води битка за премахване на производствените и експортни субсидии в селското стопанство.

Международната конкурентноспособност на българското производство е под критичната точка (с малки изключения) на поддържане на стабилни пазарни ниши в отделни страни или региони. Това важи и за пазара на ЕС, който от следващата година се превръща във вътрешен. Това означа че конкурентният натиск на стоките от другите страни-членки ще се засили многократно на българския пазар след премахване на последните митнически ограничения. За съжаление, не се използва плавният и постепенен процес за премахване на митническите и други бариери с ЕС, за да се съхранят в нужната степен българските стопански предимства на пазара на Евросъюза. Въпросът за адаптирането към стандартите на ЕС е по-скоро технически. По него българският експортен бизнес също има частична, невисока готовност. Вече е ясно, че 50% от производителите на млечни произведения към май 2006 са фалирали, а колко още ще фалират е неизвестно. Такава е констатацията и при производителите на месо и месни произведения и на редица други български продукти и изделия.

През прехода не се създаде национална конкурентна пазарна среда , което е факт с тежки последствия за българския бизнес и износ. Най-важното е, че не се стимулира вътрешната конкурентноспособност като главен двигател за постигане на международна конкурентноспособност . Високата вътрешна конкурентноспособност гарантира стабилни позиции и на международния пазар. Българските фирми възприеха конюнктурна стратегия за спечелване на каквато и да е ниша на външните пазари. Това е стратегия на оцеляването, носеща само временни ефекти. При това в области, в които оконачтелно не са загубени стопанските ни предимство: вина, текстил и текстилни изделия, и обувки (главно на ишлеме), селскостопански суровини и полуфабрикати, отделни компоненти на електротехниката и машиностроенето.

Открит остава въпросът за аграрния износ при положение, че селското стопанство се тиражира като оттласкващ стопански сектор . Ангажиментите по глава “Земеделие” сочат орязани квоти за производство на зърнени храни, които при рязко съкратеното животновъдство, могат да бъдат (както показа практиката) значим експортен ресурс в новите пазарни условия и, когато родното животновъдство е сведено до параметрите на “семейно отглеждане” и далеч не отговаря на критериите на ЕС. Спазването на Общата аграрна политика ще поднесе и други изненади за родното селско стопанство. Мотивиращата визия към насочване усилията за производство на екологично чисти аграрни стоки е правилна, но трудна за реализиране и ще е нужно много време, имайки предвид, че при тях преобладава ръчният труд За превръщане на екологичното земеделие в сериозен експортен ресурс на пазара на ЕС е потребна работна сила (освен инвестиции), с която българското земеделие вече не разполага, или е във възможностите на семейното “самозадоволяване”. Българското фермерство с всички условности и въпросителни, както е известно, се концетрира главно в производството на зърнени храни. Преструктурирането към екологични производства, с много по-висока принадена стойност, но ограничени като обеми, ще бъде сложен трансформационен процес за тях.

Надеждите, свързани с националния туризъм (другият отласкващ стопански отрасъл): селски, екологичен, културен, археологически и пр. туризъм (с 2-3 % дял понастоящем в общите туристически приходи) за достигане на по-значими приходи в националния доход, засега не се оправдават. А към тях реално се насочват не малка част от европарите.

Независимо от всички проблеми, именно групата на фирмите-износителки, колкото и да са немощни и с раздробен производствен и експортен ресурс, е тази , към коята приоритетно трябва да се насочи държаваната политика за експортно съдействие и стимулиране (кредитиране, застраховане, маркетингово и информационно съдействие), в т.ч. по линия на усвояването на европарите. Тази икономическа функция е силно застъпена в развитите страни. Защото на сегашния, а и на следващите етапи те ще са основните “емисари” на българската икономика в процеса на реалната (не номинална) конвергенция с икономиката и пазара на евросъюза.

Съдбата на българската икономика да играе периферна и обслужваща роля е предрешена, ако се разчита единствено на този модел на конвергиране. При това положение не са нужни догонващи и прочие модели.

Изхождайки от презумпцията, че се движим към създаване на модерна държава, следва да се отчитат и последните, геоикономически тенденции в развитието на световното стопанство. Шансовете на българските фирми, които днес участват в международния стопански оборот ще намаляват на европейския и световен пазар, ако не се включат в “транснационалната мрежова интеграция” , която ще снижи до минимум отрасловото и секторно “депресиране” в българската икономика, което се усеща като резултат на рзпадането на отрасловите и секторни връзки. Функционалният характер на този вид глобално регионално и глобално разделение на труда позволява на български фирми с различен профил и параментри (особено средните и малките) да станат участници (макар и не водещи) в един високоорганизиран транснационален стопански процес. На този етап не е възможно той да бъде генериран от български фирми в икономическото пространство на България или извън него. Ако са съществували някакви шансове, те вече са пропуснати! Това са нови, сложни форми на национално стопанско преструктуриране, партниране в международната търговия и конструиране на световната икономика, при строго регламентирани субординационни икономически и технологически връзки, контрол и отговорности по хоризонтала и вертикала на регионалните и глобални икономически процеси. Казано другояче (това което интересува бългрския статистически гражданин), въпросът е, колко от създавания световен доход ще бъде национално идентифициран и ползван отговорно за развитието на страната?


Къде е България, къде са българските стопански субекти в този процес? Очевидно алтернативата е една. Българските субекти да бъдат “асимилирани” в транснационалните стопански мрежи, предимно в икономическото пространство на Евросъюза. Тези мрежи, както е известно, се генерират в глобалнато, регионалните и националните пространства. За възникването на подобен процес в българското икономическо пространство, липсва първото и основно условие: наличие на национално идентифициран (и отговорен) едър капитал и стабилно просперищ среден бизнес . Българският корпоративен капитал (онези 0,1-0,3% от фирмите) не успя да се легитимира категорично нито у нас, нито в други икономически пространства на глобалния свят. При него също тече процес на “ външно асимилиране” още повече, че по произход на получения капитал и неговото непроизводително използване главно в дейности (хазарт, услуги, туризъм), които са високодоходни, но не генерират производителен икономически растеж. Той трудно се вписва и припознава в логиката на глобалните и регионални транснационални мрежи.

От друга страна, по време на прехода държавата не направи нещо съществено за мотивиране и стимулиране създаването на т. нар. “стопански оазиси” в икономическото пространство на България. Подобни оазиси станаха двигателят за икономически просперитет на Китай, Ирландия и “икономическите тигри” от Югоизточна Азия. У нас беше прекъснат процеса на формирането на икономически свободни зони в началото на 90-те години, когато въпросът беше стигнал да научна, законова и практическа яснота и зрелост за стартиране. Става въпрос за индустриални, технологични, а не само за митнически свободни зони. Последните бяха създани под друга форма и с друго целево предназначение на изхода и входа на митническите граници на страната. В българския имитационен модел на реформи не се вписваше създаването на силен сегмент на лигитимна и законово издържана предприемаческа среда!

Така че за българските фирми с производствени и експортни възможности остава алетрнативата да се имплантират първо в корпоративните мрежи на фирми от ЕС. Този прцес вече е започнал и то в икономическото пространство на страната. Цели секторни производства (индустриална мед, текстил, обувки, дрехи) вече са инкорпорирани в мрежите на италиански, немски и други водещи фирми от ЕС. От гледна точка на националните интереси се губи българската идентичност на тези производства, които бяха водещи в регионален план на международното разделение на труда. Не следва да се драматизира този процес, въпреки очевидното последствие, че се създава принаден продукт в българското икономическо пространство, а “усвояването и консумирането му“ в други пространства. Като се отчита обаче тенденцията към преразпределение на сумарния доход на света, (вкл. в рамките на ЕС), остава оптимистичната презумция, че част от него по различни схеми и канали ще се връща в страната. Каквато е логиката на финансовите инструменти и практики на ЕС! За успокоение 65% от чешкия износ се осъществава от не чешки фирми. Така че, в процеса на т. нар. “споделяне на икономическия суверенитет” в евросъюза, следват компенсации по различните механизми на евроинтеграцията.

Една стратегическа визия би трябвало да формулира категорично държавната функция по стимулирането на иновационните способности на българските МСП , ясна стратегия за привличане на водещи високотехнологични корпорации с цел създаването и на българска територия на мрежа (или части от други транснационални мрежи), в които да се инкорпорират българските фирми с възможности. Т.е. не е без значение начинът и формите на включване на българските стопански субекти в международните производствени и технологични мрежи и мегаполиси. Това трябва да бъде съвместна визия на бизнеса и държавата. В този процес държавата е редно да играе и ролята на стратегически предприемач.

От гореизложенот следва, че е наложително разработването на национална визия за геоикономическа стратегия, с основен приоритет европейското геопространство и в аспект на стимулиране включването на българския бизнес в интегрални стопански мрежи, първо в европейските и където има условия и в други регионални геопространства . Т.нар. Национална експортна стратегия, която се разработва от Министерство на икономиката и енергетиката е само фрагмент от евентуална цялостна стратегия за икономичско развитие. А такава липсва! И затова “увисва” в икономическото пространство на страната, а нейният обект (и субект) е идентифициран неясно от гледна точка на националните бизнесинтереси. Комплексният и разнопосочен ресурсен и пазарен натиск, който очаква българската икономика (стопански, екологичен, технологичен, трудов и пр.) прави наложително разработането на Стратегическа визия за развитие на България в геополитически и геоикономически план . Ефективен експортноориентиран модел предполага нова експортна структура, ориентирана на първо място към икономиката на ЕС и частично към други геоикономиески пространства. Затова са нужни висококонкурентни изделия и стоки. В противен случай, ще имаме 25% работна сила в селското стопанство, която работи за собственото си жизнено оцеляване (а не за износ), приходи от туризма за около 400 дол. (на един турист средно) при 900-1000 в конкурентните дистинации, иновационно и високо-технологично присъствие в производството и в износа за 1-2 %!

Разработването на Национален програмен стратегически документ за развитие на България с достатъчно дълъг геополитически хоризонт е наложителен и поради друга важна причина. Процесът на ”топене” на национален сувернитет в рамките на ЕС (политически, икономически, кратополитически) е закономерен от гледна точка на европейския проект, в който участва България. Дали ще се формулира като “предоставяне” (доброволно) или “споделяне”, той, и като факт, и като тенденция е необратим процес. Който се допълва и от съюзната концепция за “Европа на регионите”. Срещу това страната ни трябва да получи сигурни гаранции за всякакъв вид защита, не само икономическа. Но без ясна българска визия, без български проект за геополитическо и геоикономическо развитие , няма да можем да се възползваме от тази опция на Европейският съюз, която може би е най-силният аргумент за членството ни в него. Иначе, колкото и да сме близко до ЕС или дори да сме вече в общността, винаги ще оставаме далеч от Евросъюза!

Геополитическите предизвикателства

Какво се променя с членството на България в ЕС в геополитически план? Без да има визия за развитие, България получава “наготово” разработени геополитически и геоикономически вектори на Европейския съюз, които стават задължителни за страната ни с всички произтичащи последствия. България влиза безапелационно в обхвата на регионалния геополитически и геоикономически код на евросъюза.

А каква ще е съдбата на националния геополитическиа код, който трябваше (и би трябвало) да се разработи на различни равнища (6) ? У анализаторите остава съмнение, че управляващият политически елит на България се задоволява с това, че влиза в обхвата на геополитическия код на ЕС. Защо? Поради простата причина, че геополитически и геоикономически код на една съвременна държава се материализира векторно на различни равнища на основата на оптимален минимум от ресурси (водещи са вътрешните) от различен вид (икономически, демографски, технологични). И които трябва да бъдат управлявани относително балансирано като геополитическа стратегия. При опосканите вътрешни ресурси, се разчита предимно на външни (като се предполага, че главен донор ще е ЕС), които както вече стана ясно, няма да могат толкова лесно да се “управляват” (преразпределят и присвояват) по известните схеми на прехода. Във всеки случай е редно да се даде отговор на въпроса, защо нито едно от преходните правителства не разработи дългосрочна визия за развитие на страната в геополитически, геоикономически и кратополитически план? Последната (юни т.г.) Стратегия за национална сигурност, също преповтаря механизми за действия в отделни аспекти (по същество значими в глобален мащаб, но несъизмерими в национален) и както всички останали “стратегии на парче” (икономически, секторни) преследват правилни, но в повечето случаи преекспонирани цели от стратегиите на ЕС и НАТО. Националната компонента като визия в тях липсва в много голяма степен.

Договорът за присъединяване на България на 25.04.2005 към ЕС даде статут на активен наблюдател на страната в органите на съюза. Този статут има две главни последствия:

- Без право на глас при вземане на решения (до датата на официалното приемане) България има право, чрез делегираните си представители в евроорганите (чл.55 от договора), да представя свои позиции и отправя мотивирани искания по дневния ред на ЕС. С други думи, принципно се променя досегашният статут на страната с възможността от “бенифициент” на готови решения, изисквания, регламенти и пр. (договарят се само сроковете на тяхното въвеждане) да оказва определено въздействие с издържани и конструктивни позиции по въпроси и проблеми в развитието на ЕС, засягащи националните приоритети и интереси . Тава е известният в международните отношения дипломатически прийом на “пазаренето” ( bargaining ). Специално за ЕС, възможностите за българските представители произтичат от две явления в работата на оганите на съюза: т. нар. “ spillover “ (процесът на вземане на решения в една област пораждат потребността от нови решения в други области) и “ leftover ” (мултиплициращ ефект от първия процес, изразяващ се в подготовка, нови анализи и решения по конкретни въпроси). Шансовете за корективи по някои “български” въпроси идват именно от факта, че решенията на ЕС са в различна фаза на готовност (етап на генериране на идея или проблем, етап на анализ и разработка, етап на готовност за обсъждане в органите или етап на взимане на решения). Първа такава възможност е да се влияе конструктивно (а не само чрез PR -фирми, което е допустимо) върху процеса на ратифициране на договора от останалите 25 страни-членки.

- Да регламентира институционално и правно консумирането на горното право чрез специална програма, наречена Годишна програма за участие на Република България в процеса на вземане на решения на ЕС, (приета на 07.04.2006 от МС). Програмата е разработена на междуведомствена основа, съгласувана е с Мисията на България към ЕС (т.е. чрез нея и с оторизираните органи на съюза) и следва дневния ред на австрийското и финландското председателство през 2006. Практически програмата е своеобразна апробация на готовността на българския еверокапацитет да участва по-нататък на равноправни начала във вземането на решения на всички равнища в ЕС.

Следователно и в последните месеци на подготовка за приемането си в ЕС, България има практическа възможност да се включи активно в процеса на вземане на важни решения на съюза, особено на такива, засягащи националните приоритети и интереси. Двата основни раздела в програмата: “Участие в работата на Съвета на ЕС и на Европейския съвет” (стратегическите насоки на развитие на ЕС) и “Участие в дейността на работните органи към Европейската комисия” (законодателни и работни програми) дават необходимата основа за това. Разбираемо е, че от 01.01.2007 по-нататъшната съдба на България ще се кове не само от ЕС, но и от националните представители.


Не е възможно да се аналзират всички приоритети на българското членство, но ще опитам да маркирам няколко по-важни от тях, свързани с изконни национални стратегически интереси. Те не засягат приоритети, които вече са “рутинна” дейност на една страна-членка: участие във вземане на решения в органите на ЕС, разработването на различните политики и практики, финансови инструменти и общностни инициативи, постигане на заложени цели за икономически растеж и заетост, търсене на енергийни и екологични ползи за страната, усвояване на средства от финансовите инстременти и др. Последните се превърнаха в нормална, рутинна държавна функция с приемането на страната в ЕС. Затова пък има съюзни вектори, които биха се “вместили” в геополитическата визия на България. Още повече, че политиката на “открит регионализъм” (участие в няколко регионални или субрегионални организации или конструкции) е пътят, който извървя и самият Европейски съюз. Още повече, че България (чрез геополитическата агентура) в етапа на асоцииране и присъединяване направи значителни геополитически отстъпи в явен ущърб на националните геостратегически интереси. В упоменатия втори президентски доклад по въпросите на националната сигурност се изтъкна тезисът, че трябва да се работи за “енергийната сигурност” на България. Не затова, че този въпрос е моден в последно време, не за това, че е изключително наболял в глобален и регионален план, а като геополитическа оценка е редно да се посочи, че България от държава с “висока степен на енергийна сигурност”, премина през етапа на “демонтиране на системата” на тази сигурност, за да стигне до страна с ниска степен на “енергийна сигурност”. Иначе проблемът е правилно поставен, но затова трябваше да загубим статута си на страна с висока степен на енергийна сигурност (7) . За кратополитическата сигурност и икономическата сигурност на държавата България е просто излишно да се говори.

По стратегията на ЕС за по-нататъшно разширяване

Този въпрос, който отново навлиза в етап на “стратегическо преосмисляне”, има редица аспекти, касаещи непосредствено страната ни. Редица вектори, които в преходния период бяха “занемарени” (или изоставени), поради недостатъчна политическа воля на “преходните управленци”, но които се оказват (изненадващо за тях) приоритети в стратегията на ЕС, биха могли да бъдат активирани, включително и с ресурси на съюза. Така че не само бъдещето на Европейския съюз е от първостепенна важност за България, но и субрегионалните, регионални и глобални вектори на съюза. Ако трябва да се разшифроват в най-общ план, българските интереси (в рамките или извън формата на ЕС) са основно в Балканския и Черноморския регион . За това могат да съдействат финансовите стратегии на Евросъюза в региона: Процесът за стабилизация асоцииране, Пактът за стабилност на Западните Балкани, Европейската политика на съседство за група страни от ОНД. Разширяването на ЕС в тази посока ще помогнат да се реанимират и активират важни сегменти на българската геополитика и геоикономика в региона . Конкретни, конструктивни позиции и целенасочена геоикономическа експанзия на България (а не голи изявления, преповтарящи основни моменти в политиката на евросъюза към разширяване), са нужни към Македония, Хърватска, Турция, Сърбия, Черна Гора и други държави от региона. Както и към регионалните структури в региона. Забравя се значението на геостратегическото място на това геопространство в геополитическото противоборство между “ Hartland (Сушата) и Word Island (Морето)”. В качеството си на асоциирани или кандидат-членки, тези страни развиват активно взаимодействие с ЕС в областта на икономическото (развитие на субрегионални интеграционни процеси и пазари, като органична част от общоевропейските) и военно-политическо взаимодействие в региона по линия на развитието на военните и граждански способности за управление на кризи на ЕС в рамките на Европейската политика за сигурност и отбрана (ЕПСО), елемент на втория стълб на ЕС (като Европейска отбранителна агенция, Европейски сили за бързо реагиране, регионални бойни групи). България може да използва както собствени, така и ресурси на ЕС.

Висши български представители (президент, министър-председател) са излизали с различни инициативи за Балканите и Черноморскиа регион. След което обаче те нямат развитие като програми или проекти. На Петия икономически форум за Югоизточна Европа (ноември 2003) българският президент формулира стратегия от пет точки (стъпки) за инициативи в региона като база за активизиране на регионалното икономическото сътрудничество. Де факто, това бе признание, че на Балканите не тече конструктивен процес на икономическо взаимодействие, сътрудничество и интеграция. От друга страна, изтъкнатата обединяваща мотивация за всички страни от региона за участие в лансираните инициативи - перспективите за членство в Евросъюза, подсказва и отговора на въпроса, защо досега такъв процес не е бил възможен? Бъдещето членство е важен фактор, но условията за реално (от гледна точка на икономическа готовност) интегриране на отделните балкански страни в ЕС са друга, не по-малко важна предпоставка за развитие на регионална интеграция. Защото няма съмнение, че основните фактори, мотивиращи присъединителния процес са безспорно от икономическо естество, но те се проектират в цялостната геополитика на ЕС. Което дава отговор на въпроса как е възможно във високоразвития интеграционнен процес на съюза да участват страни с ниско равнище на икономическо развитие? Една чисто балканска предпоставка за субрегионална икономическата интеграция, каквато е реалната стопанска съизмеримост (не политическа или геополитическа) на партниране на държавно и корпоративно равнище (и особено на ниво малък и среден бизнес) , не бе използвана. Става дума за икономическа, технологическа и социална съизмеримост на балканските държави под общия знаменател - ниско икономическо равнище на развитие. За България и останалите балкански страни са важни коридори № 4, 7, 8, 9, 10, които продължават да бъдат в примката на геополитическите совалки. А и не само те! Друг пример е Договорът за либерализиране на търговията с енергия и създаване на регионален енергиен пазар (и водещата роля на България в неговата реализация). Най-важните (поне за нашата страна) проекти за тръбопроводи (газ и нефт) продължават да са в “процедурен застой” (въпреки раздвижването в началото на 2006). Инициативата за създаване на регионална зона за свободна търговия (аналогично на ЦЕФТА) е реална възможност като своеобразен етап на подготовка на други балкански страни за членство в Евросъюза, които на настоящия етап имат статут на асоциирани към ЕС. Организацията за Черноморското икономическо сътрудничество (ОЧИС) със статут на международна регионална организация и с перфектна управленска логистика (8) по-скоро имитира дейност, което не е случайно. В ОЧИС членуват 13 страни от черноморския басейн (Сърбия, Черна гора и Македония бяха приети през 2003) Със статут на наблюдател са поне още дузина държави. Въпреки това резултатите са повече от скромни за петнайсетгодишния период на съществуване на тази регионална, по същество балканско-черноморска, икономическа организация.

Има ли място България в този сложен процес и може ли прояви геополитическа и геоикономическа активност? Да! Но само при наличието на геополитическа воля. Защото въпросителните в сложния геополитически и геостратегически (евразийски) диалог между ЕС и източни страни като Русия, Китай и новите (ресурсно мощни) държави от ОНД, чакат своето решение. Каква роля се отрежда на това субрегионално геопространство: автономно (едва ли!), междинно, т.е. буферно (по-всяка вероятност), или гранично (за определен исторически период в зависимост от разширяването на ЕС)? Или, какви геополитически схеми се чертаят за Балканите и Югоизточна Европа за ролята на мост между Изтока и Запада в процеса на формиране на по-големи геоикономически пространства. Кои трасета (пътни, жп газо- и нефтопроводи и в кои мрежи ще се включват) ще минават през този регион и през територията на България? Сложни въпроси и не по-малко сложни отговори. За които е нужна предварителна готовност за реагиране и планиране на геополитически и геоикономически действия. Приемането на България в ЕС не зачерква геополитическата мисия на държавата България (9) , най-малкото в естествената й регионална геосреда!

Отношенията ЕС-Русия

Разширяването в източно направление фактически опира до конструкцията на отношенията ЕС-Русия. От нея може да тръгне и новото преструктуриране на българо-руските отношения, които са на незавидна ниска степен на развитие по различни причини, най-вече гоеполитически. След като България не бе в състояние досега самостоятелно да формира приоритетите на отношенията с доскорошния си най-голям икономически партньор, очевидно е, че известна автономност и активизиране на отношенията, главно икономическите, може да се постигне и във формата ЕС-Русия. Стратегията в тази сфера (както е известно) се осъществява по линия на изграждането на Общо европейско икономическо пространство, което е предмет на диалог в Групата на високо равнище ЕС-Русия и Споразумението за партньорство и сътрудничество с Русия. Финансовите схеми и инструменти, обслужващи диалога ЕС - Русия (на първо място Европейският инструмент за съседство и партньорство), могат да се използват за смекчаване (частично или напълно) на натрупаните и предстоящи (след приемане на България в сэюза) проблеми от най-различен характер (митнически, визови, по стратегически трансрегионални проекти и т.н.). Красноречив пример е нефтопроводът Бургас-Александруполис, който след дълги години на “процедурен застой” получи практически тласък на развитие едва в началото на 2006 с “благословията” на геополитическия триъгълник ЕС-САЩ-Русия. Но по аналогични схеми могат да се решават и конвенционални проблеми между двете страни (10) . Ако не е фатално късно, разбира се.


Разработването на цялостна национална геополитическа визия за развитие на България, чието ядро е членството в ЕС , не подлежи на дискусии. Достатъчно е да се “огледаме” и видим какво правят в това отношение нашите съседки Гърция и Турция. Особено поучителна е експанзията на Гърция, която проявава геополитическа смелост, провеждайки относително самостоятелна геополитическа и геоикономическа стратегия в региона. При това използа както собствени, така и ресурси на Евросъюза, умело вмествайки националната си стратегия за развитие в общата геополитическа схема на ЕС (11) .

Бележки:

1. БВП на човек от населението (25-28% от средното равнище на 15-те страни-членки), почти нулев дял на технологични изделия в износа (1%), нарастващи външнотърговски дефицит, външен дълг и междуфирмена задлъжнялост и обслужване на лоши кредити, изоставане в средната работна заплата, в доходите и т.н. Неприятното е, че става въпрос за трайни задълбочаващи се тенденции, които характеризират развитието на българската икономика през прехода и прогнозите за скорошен обрат не са оптичистични. През 2003-2004. БВП на България достигна 89% от равнището на 1989.

2. Повечето от “преходните политици”, които се готвят да стартират и в органите на ЕС (най-вече в уютния Европейски парламент) са представители от кръга на т.нар. “геополитическа агентура” (вж. сп. “Международни отношения”, кн. 3, 2006). Тяхното участие в органите на ЕС с придобитата политическа “закалка” в процеса на трансформиране на политическото и икономическо пространство на България, довело до тотално присвояване на огромната част от националното богатство, може да има само негативи за имиджа на страната.

3. “Стратегия за догонващо икономическо развитие на България до 2020” (Икономически институт на БАН, 2003). Фактически става въпрос за “престартиране” на стопанските реформи, което да осигури достигане и “отласкване” от икономическото равнището на 1989 + постъпателно развитие през следващигт години със сравнително висок темп на нарастване на БВП: около 8-10% средногодишно. Очевидно този желан икономичеки растеж е труден за постигане, имайки предвид очакваните шокови моменти в икономическата и социална области и спадане нарастването на БВП през 2005 с два пункта (от 5,6% през 2004 на 5,4% през 2005.). Външнотърговският дефицит, който постоянно нараства, също деформира преставата за това, каква е реалната българска компонента в БВП.

4. Публичните инвестиции (нарастването на които финансовият министър счита опасни за макроикономическата стабилност) се очертават като сума за около 1-1,5 млрд. евро годишно. Българското съфинансиране през периода 2007-2013 се оценява на 2,8-3 млрд. евро като условие за усвояването на европарите.

5. При обсъждането на Националната стратегия за интегрирано развитие на инфраструктурата на България за периода 206-2015 се посочи, че са “планирани” само в тази област около 13 млрд. евро, от които до 2009 г. – 5,5 млрд. евро и за периода 2010-2015 - 7,5 млрд. евро. При най-оптимистичен вариант от ЕБВР и СБ могат да се заемат за периода 5,4 млрд. евро.

6. Геополитическият (геоикономическият) код на България (и на всяка страна) се свежда до виждания и доктрини за векторите и геостратегическите действия на различни равнища: локално (вътрешното геопространство), субрегионално (Балканите и Черноморския регион), мегарегионално (ЕС) и глобално. България на първите три равнища може да провежда сомостоятелна или съгласувана със стратегическите партньори геополитика и геоикономика, отчитайки националните интереси.

7. Историческата памет понякога умишлено е къса. Ако я опресним си заслужава да се върнем към подписаното през 1993 Споразумение с Фонда за ядрена безопасност, съгласно което страната ни се задължава да преустанови експлоатацията на четирите (т.нар. малки) реактори на АЕЦ “Козлодуй”. Именно то постави началото на “одисеята” с “АЕЦ проблема” на България в преговорите с ЕС, който освен широк обществен резонанс в българското общество има и измерими икономически последствия. Най-важното от които е загубата на националната енергийна сигурност. Това, че българският гражданин вече плаща повече, отколкото в половината страни-членки на ЕС и предстои преустановяване на българския износ на елктроенергия в балканския регион, са други конкретни проекции на последствията. Две събития от онова време имат отношение към въпросното споразумение и възникналия проблем: преструктурирането на външния дълг на България с Г-7 ( и решението на групата за изваждане на определени, като тези на АЕЦ “Козлодуй”, типове атомни реактори) и сключването на Европейското споразумение за асоцииране. По този повод, през 1993 българската геополитическа агентура направи своя първи сериозен дебют.

8. Функционират Международен секретариат, Черноморска банка за търговия и развитие, Черноморска парламентарна асамблея, Черноморски бизнес съвет, Черноморски енергиен център, Международен център за черноморски изследвания, Координационен център по статистика и редица други структури за управление и съдействие.

9. В лекцията на тема “Актуални въпроси на националната сигурност”, изнесена от президента Георги Първанов (23.06.2006), за първи път представител на управляващия елит открито заяви, че “членството в ЕС и националните (държавните) интереси е въпрос, който не е преопределен и чака своето осмисляне”. Както и, че е “нужен анализ и нов прочит на силните и слабите страни на България в европейското пространство”. Доста закъсняло откровение, но пък оптимистично от гледна точка на проблема за отсъствието на геополитическа визия на България.

10. Два примера-два подхода.! Единията е Двегодишната програма за стокообмена между България и Русия (на Министерство на икономиката и енергетиката) прилежно преповтаря открити въпроси и проблеми на двустраннното икономическо сътрудничество с повече от десетгодишна давност. Другият пък е подписаният Меморандум между Министерство на селското стопанство на Русия и Генералната дирекция по селско стопанство и развитие на селските райони на ЕС: “За взаимно разбирателство и започване на диалог в сферата на селското стопансво и развитие на селските територии”. Той предвижда първо, координиране на аграрните политики, второ, регулиране на продоволствените пазари и осъществуване на координация по митническата и тарифна политика. Уточнени са преговорните инструменти: постоянно действащи смесени работни групи! Последното е “ноу-хау”, взето от практиката на сътрудничеството между нашите две страни. Само че с ЕС резултатите вероятно ще бъдат по-други. Няма съмнение, че в тази някога силна област на сътрудничество между двете държави (сега икономическите връзки са почти прекъснати), Русия отива на стратегическо решаване на огромните си аграрни проблеми. Включително и като вносител. От години Русия и България са нетни вносители на селскостопанска продукция. В критични моменти България прибягва до внос на слънчоглед, фуражи, нерафинирано олио и др. от Русия и други страни от ОНД. Два подхода: единият печеливш (за Русия), другият (нашият по отношение на Русия) – губещ.

11. Гърция открито и демонстративно обяви (чрез своя министър на външните работи) геоикономическите си намерения за експанзия на Балканите и в Черноморския регион. За целта през седващите пет години се заделят над 800 млн. евро (публични средства) за логистични цели. Като голям успех на “ гръцката енергийна дипломация” бе обявено евентуалното включване на Казахстан в проекта за изграждането на петролопровода Бургас-Александруполис. Геоикономическата експанзия на южната ни съседка се разширява непрекъснато в целия район на Югоизточна Европа, включително и в България. Последните информации сочат до края на 2006 разширение на мрежата от бензиностанции на гръцката енергийна компания “Хеленик петролеум” в региона да достигне 220, в България - 40 (последната сделка е наемането на 14 бензиностанции ЕКО), в Македония - 24. Положителното търговско салдо на Гърция с България достигна 225,4 млн. евро през 2005. (в. “Имерсия”, 05.07.2006 и в. “Адезмевтос типос”, 05.07.2006)

* Преподавател в УНСС

{rt}

В статията си, публикувана в бр. 2 на “Геополитика” от т.г., се опитах да привлека вниманието към необходимостта от изработването на национална стратегия за преодоляване на демографския срив, крайно обезпокоен от факта, че липсва адекватна държавна политика за решаването на този ключов за бъдещето на България въпрос. От известно време насам, обществените надежди в това отношение се подхранваха от съобщенията в медиите, че: “… екип от учени от БАН и НСИ, по поръчка на Министерския съвет, ще изготви цялостен демографски анализ и стратегия за населението до 2020”, която ще “...насочва обществените усилия и държавните средства към забавяне на негативните темпове, към стабилизиране в дългосрочен план и към осигуряване на високо качество на човешкия капитал…” (в-к “Труд”, 8.12.2005).

Подобна проекто-стратегия (в обем от 60 страници) наистина бе представена на 25 април, т.г., макар и с парадоксално звучащото заглавие “Стратегия за демографско развитие”. И то при положение, че от близо 20 години насам населението на страната ни ежегодно се “топи” и, че от 189 страни в света, България държи трагично “първенство” в тази сфера – факт, отразен в документите на ООН и коментиран в редица чуждестранни публикации. Елементарната логика изисква първо прекратяване на демографския срив, а едва след това - реализирането на стратегия за демографско развитие. Вместо програма за практически действия, каквито бяха очакванията, с това заглавие и със своята посредствена и мъглява методика, „стратегията” рискува да се превърне в обикновено учебникарско напътствие. А по същество става дума за събитие, което историята на България не познава, и това налага към многобройните статистически аргументи да се прибави и още един – историческият.

Демографското развитие на България през ХХ век

В историята на Третата българска държава, от Освобождението до наши дни, продължава да не се отчита фактът, че най-съществена роля в нея играе демографският възход на нацията. Населението е “живата сила” на младата ни държава, която заема първото място сред тогавашните европейски страни по раждаемост. А както отбелязва през 1881-1882 в списание „Наука” румелийският старозагорски общественик Ат. Т. Илиев: “… от числото на народонаселението зависи най-много величието на държавата ни … нека съвестта ни бъде чиста, че сме изпълнили своята най-свята длъжност към Отечеството”.

Обладано от тази повеля, населението на България преодолява следосвобожденските перипетии, включително. Съединението и Сръбско-българската война и посреща новият ХХ век, увеличавайки само за 18 години (1888 - 1905) населението си с цели 986 428 души (вж. таблицата). Което (както е показано в сравнителната таблица) означава средногодишен ръст с 54 800 души на територия с 13 674 кв. км по-малка от днешната.

 

Сравнителна таблица за населението на България в началото и в края на ХХ век

Развитие „Стопяване” Намаление

Години (територия 96,35 хил.кв.км) Ръст в края на ХІХ и начало на ХХ век (души) Години (територия 110,19 хил. кв.км) Намаление (-) (души) Намаление (2 + 4)

1 2 3 4 5

1888 61193 1988 +103000 -50893

1889 57671 1989* -219300 -276971

1890 44553 1990 -98100 -142653

1891 39739 1991 -73800 -113539

1892 14012 1992 -110600 -124612

1893 23878 1993 -25100 -48978

1894 35479 1994 -32300 -67779

1895 48126 1995 -42700 -90826

1896 59179 1996 -44000 -103179

1897 59497 1997 -57700 -117197

1898 58231 1998 -52800 -111031

1899 57848 1999 -39500 -97348

1900 73995 2000 -41400 -115395

1901 54134 2001 -258400 -312534

1902 57626 2002 -45300 -102926

1903 70850 2003 -44600 -115450

1904 85532 2004 -40200 -123732

1905 86885 2005 -42300 -129185

х +986428 х -1257800 -2244228

 

* Данните са преизчислени в съответствие с преброяването към 04.12.1992

Източници:

1. За 1888-1905, Н.Михайлов, сп.”Съвременна мисъл”, кн.2/1910, с.110.

2. За 1998-2004, „Население и демографски процеси”, НСИ, 2004.

3. За 2005, „Статистически справочник”, 2006, с. 9.

Забележка: Преди 1888 не се води статистика .

 

Ето с такъв “демографски старт” България започва ХХ век!

А как го завършва също за 18 години (1988 – 2005), се вижда от същата таблица – с общо намаление от 1 257 800 души, т.е. 4 пъти по-голяма загуба на население спрямо петте войни, които България води от Освобождението до 1945. За да се направи необходимото сравнение се събира ръстът от края на ХIХ и началото на ХХ век (кол. 2), с ежегодното намаляване през периода 1988 – 2005 (кол. 4).

Сравнението потвърждава извода, че през последните повече от двайсет години (тьй като и преди 1988 има отделни години на намаляване) населението на България ежегодно и неотклонно намалява.


Крайно негативни тенденции, очертаха данните за раждаемостта по етноси, които отласи през април 2004 доц. Михаил Мирчев, ръководител на Агенция АССА-М, и които доказват започналото демографско стопяване на основния, т.е. на българския, етнос. Тревожно прозвуча констатацията, че днес “… се намираме в процес на автогеноцид” (3) . Нужни ли са повече доказателства, че през този сравнително дълъг 18-годишен период (1988-2004) държавата преживява истински демографски срив?

Историята ни познава само един аналог на подобен геодемографски срив – през ХV век, първият след падането на България под турско робство.

За този далечен исторически период липсват истински статистически данни. Затова изчисленията на геодемографските загуби (селища и население) се базират най-вече на стриктните турски турски регистри. Щателен анализ на тези регистри прави професор Христо Гандев (1). Именно той му дава основание да представи геодемографското състояние на България във вид, съпоставим със съвременният демографски срив, който преживява страната ни.

През 2004 населените масиви в България са 5333, т.е. с 814 по-малко от броя им през 1941, когато България си връща Южна Добруджа, придобивайки сегашната си територия. От тях 144 са без постоянно население. Или намалението в броя на населените места по статистически данни за 1941 – 2005 е с 985. Като се вземе предвид, че към 2004 над 200 села са с население под 10 души (по правило на преклонна възраст), общата загуба е от порядъка на 1200 изчезнали селища, т.е. горе-долу, колкото са били унищожени през ХV век. Както доказва проф. Христо Гандев, тогавашното обезлюдяване е било резултат на ожесточена вековна война: каквато въображението ни трудно може да си представи. Защото става дума за цялостно завоюване на една земя, за пълно унищожаване на нейната държавност, систематично разрушаване и обезлюдяване на всички селища от градски тип – като се започне с крепостните пунктове-паланки и се мине през малките, средните и големите градове и столицата Търново… тези военни действия са били съпроводени неотменно и с масово отвличане на населението извън страната и продаването му като добитък по робските пазари. Поробването и отвличането е военна институция, осветена от Корана, защото турците водели “свещена” война срещу “неверниците”. Султанът заплащал на бойците си едно основно възнаграждение, затова всеки от десетките хиляди войници с настървение се стремял да зароби колкото се може повече „неверници”. Пленниците и робите се отвеждали към робските тържища в Одрин, Солун, Мала Азия и Леванта. „Именно на тази стръв да се заловят повече роби се дължи в най-висока степен обезлюдяването на някои български области” (1) . Същото впрочем потвърждава и Бартоломео де Яно в писмото си до ръководителя на Йоанитския орден в Йерусалим през 1443 (Цветана Георгиева и Димитър Цанев, “Документи за историята на българския народ ХV – ХIХ век”, С., 1986, стр. 7-8).

Тази жестока политика на заробване, разоряване и обезлюдяване (фиг. 2) на България, в приблизителните и сегашни граници, причинява огромни демографски загуби, граничещи с изтриването на българската нация от картата на Света. За това съдбоносно време проф. Гандев казва: “.. ако в българските земи през III век са живели, както твърди проф. Александър Фол (5), между 800 000 и 1 000 000 души, възможно ли е дванадесет века по-късно населението да има същия брой, а и дори по-малък? Колкото и да стагнира растежът на народонаселението през вековете поради военни загуби, епидемии, лоша реколта и други причини. Защото е статистически доказано, че в периода от Късната античност до към ХV век населението на всички страни в Европа значително се увеличава.

Така че ако българската народност не бе претърпяла много големи загуби през ХIV – ХV век, в края на ХV век тя би трябвало да е далеч по-многобройна от регистрираните през 1490 890 000 души. От биологическа и демографска гледна точка е съвсем ясно, че щом през III век, т.е. още преди трайното заселване на славяните, по нашите земи са живеели между 800 000 и 1 000 000 души, то през ХV век българската народно би трябвало да възлиза не на 890 000, а най-малко на 1 570 000 души”!

Тази геодемографска загуба е резултат на военни нашествия в продължение на цял век. Във връзка с поставения от проф. Хр. Гандев въпрос, в някои от документите, които той изследва, тя се оценява в още по-големи размери. Така, в публикацията “Един поглед към миналото” на Петко Рачов Славейков се казва: “От десетмилионно население, както може да се предполага да е бил българския народ преди падането си под турците, в разстояние на два века (ХV – ХVII век) той намалял на два милиона, а по-късно и още повече”. Въпреки че тези хипотези на Славейков не са документално доказани, те очевидно не са съвсем лишени от логика.

Не бива да се забравя че посоченият по-горе исторически аналог обхваща цял век на геодемографско разоряване, докато във втория случай става дума за 18 години на мирно съществуване. Простото изчисление, с петкратно умножаване на посочената демографска загуба на сравнима основа, възлиза на около 12 милиона души. Може ли историята да опровергае този факт?

Увеличаване населението на окръжните центрове

Една от най-съществените промени през социалистическия период, дали старта на сегашния демографски срив бе ускорената урбанизация. В основата и беше преселването на селско население в окръжните центрове, определени като такива през април 1959. Макар и в противоречие с издаваните по онова време разпоредителни документи, постепенно се утвърди линията за изграждане 27-те града, като “окръжни столици”, в което се виждаше “предимството на социалистическото общество”. В един период от около 20 години (1960 – 1980) местните общински и окръжни дейци създаваха ялова обстановка за преселване в тях на младото (детеродно) селско население, освободено от трудова заетост в селското стопанство. Така ускорено се изтощаваше българското село и изкуствено се създаваха затруднения в окръжните центрове от липсата на достатъчно жилища и обслужваща инфраструктура в окръжните центрове

Същественото, което се пренебрегваше, бе, че от демографска гледна точка процесът на урбанизацията е двустранен. Характеризира се не само с нарастването на градовете в резултат от прииждащото селско население, но и с промените, настъпили в населените места, откъдето то се изселва. В края на ХХ век на преден план излязоха последствията, които на тази основа съществено изменят географската среда и условията на живот.

“Великото преселение” от селата в окръжните градове в най-осезаема степен променяше геодемографската структура на България. От 24.7 % градско население през 1946, до 1990 то се увеличи на 67 %. Така от 1965 насетне българското село престана да бъде демографски извор на нацията и на тази основа от средата на 80-те години на миналия век се появи демографският спад, превръщащ страната ни в огнище на демографски срив. Макар че и досега той не е дефиниран достатъчно ясно в научните дисциплини демография и геополитика.

В порядъка на маркирането му като един от най-силно проявените фактори за настоящия геодемографски срив в България, ще посочим, как се разпределяха държавните средства за жилищно строителство през предпоследната пета социалистическа „петилетка” (1981-1985). Общо за окръжните центрове се даваха 90.5 % от тях.

Така, от предвидените за Варненски окръг средства, за град Варна бяха заделени 97.2% и 2.7% за град Провадия, като за стотиците други селища на окръга оставаха 0.1%. От 2004 Варна е с намаляващо по брой население поради изчерпване възможностите на родилните контингенти, привлечени от селата.


В Бургаски, Добрички и Пазарджишки окръзи делът на капиталните вложения за центравоте им беше между 95% и 97%. Към 2004 населението им намаля спрямо най-високото си ниво след 1980 - съответно за Бургас с 9891 души, а за Добрич и Пазарджик – с над 6 000 души. Особено фрапираща по това време беше териториалната неравномерност в разпределението на промишлени мощности в Бургаски окръг – 90% от тях бяха в окръжния център. Така се стигна до почти пълното обезлюдяване на разположените южно от Бургас общини (в Малкотърновската например, под 5 души/кв.км застаряло население).

Подобно е положението във Видински и Ямболски окръг, които бяха на първо място по обезлюдяване от края на ХХ век.

В някои случаи се даваха средства за жилищно строителство в окръжните градове и тогава, когато в тях още не беше набрано нуждаещо се население. На такава основа беше съставен например, първоначалният проект за ЖК “Чародейка” в Русе.

На първо място по ускорено жилищно строителство, през този период, ненадмината остана столицата София. На 22 май т.г. в-к “Монитор” публикува интервю на видният български архитект професор Георги Стоилов, озаглавено “Държавата нехае за проблемите на столицата”. В него акцентът е в: “В центъра на София трябва да има модерни и високи сгради”, които той нарича в едно предишно интервю (в-к “Труд” 6.04.2004) “небостъргачи”.

Подобно предложение вече за вертикално разрастване на столицата, която е главната “демографска топилня” и чиито капацитет трябва се ограничава, а не да се увеличава, ми се вижда странно. Предложението на проф. Стоилов отпреди две години, като мотив “София да получи нов съвременен силует на ХХI век, и то много свободен. Опитите да се определят границите на сградите са занаятчийско отношение. Трябва да се учим от това, което става в САЩ, Париж, Франкфурт. Където се вижда тази огромна енергия на обществото, на икономиката, на капитала, на технологията…”, беше възприето от някои влиятелни членове на Софийския общински съвет, според които “като граждани на София следва да решим, дали да правим землянки или небостъргачи”. Къде са видели “землянките” в софийския център не е ясно Въпреки, че, до известна степен, идеята на проф. Стоилов за въпросните „небостъргачи” повлия върху архитектурното проектиране и както самият той отбелязва: “Най-големите постижения на съвременната ни архитектура са предимно офисни сгради. Причината е, че техните инвеститори не жалят средства за красиви, съвременни и функционални решения.”

Въпреки безспорните големи приноси на проф. Георги Стоилов за развитието на българската архитектура, това му предложение, в условията на демографски срив, очевидно е неконструктивно.

Струва ми се, че сегашното състояние на България и възможностите за излизането от него, са достатъчно добре описани в появилият се през 1998 бестселър на перуанеца Освалдо де Риверо “Митът за развитието” в която се изтъква:

“Развитието като цяло, както бе изпробвано от социализма, а сега и от капитализма, не бе осъществено. За бедните страни изборът вече не е как да се развиват, а по-скоро как да оцелеят сред изпитанията, на които го подлагат технологическата революция и глобалната конкуренция… Решение няма да се намери, докато в развиващите се страни градското население продължава да нараства…” (4) .

Фондът за регионално развитие - неизползвана възможност за преодоляване на демографския срив

Нуждата да се привлече вниманието към използването на този фонд за преодоляване на демографския срив възниква по две причини. Първата е, че със средствата на фонда може пряко да се въздейства за преодоляване на геодемографската криза, а втората - че поради количествената ограниченост на средствата му са нужни национално доказани критерии при тяхното разпределяне.

В установената през последните години практика доминира надпреварата на общините да доказват нуждата от отпускане на повече средства, немалка част от които обаче не се усвояват. Бързо развиващият се бизнес с недвижими имоти пряко и косвено утежнява регионалното развитие на България, защото спомага още повече да натежи консумативния дял на “центъра” за сметка на противоположната “периферия”.

Още преди 80 години, когато са почувствани първите симптоми на настоящия демографски срив у нас, недопускането и преодоляването му се определя като “въпрос над въпросите”. Сега средствата за преодоляването му се превръщат в императивен приоритет. За съжаление, България е платила досега, и продължава да плаща, тежък данък затова, че в политиката си дълго време е пренебрегвала обективните регионални изисквания. Пример в това отношение отпреди 45 години е изграждането на Металургичния комбинат “Кремиковци” до София. То породи ротационно преселение от порядъка на 300 хил. души, Комбинатът им осигуряваше работа за 5 години, плюс жилище, след което немалка част от тях напускаха и търсеха работа другаде.

Локализирането на този комбинат до София се базираше на идеята в България да се даде предимство на тежката промишленост - курс, който при това не се одобряваше от Съветския съюз, за което свидетелстват редица публикации от 1995 насам. Против това локализиране на комбината бяха и геолозите на Българската академия на науките (БАН), събирането на които по този повод беше разтурено с милиция. Съвременен аналог на такова погрешно регионално решение е липсата на безмитна зона на Варненското пристанище за разтоварване на средноазиатските транзитни превози. Предлаганата за него площадка под Аспаруховия мост отклонява същите превози към Констанца и към други пристанища.

Пренебрегната е и най-голямата възможност за допълнителни приходи на държавата ни, чрез използване на геополитическите й предимства. Свидетели сме на бездействие, при положение, че съседните страни, които нямат същите предимства, действат изключително активно за отклоняване на международните пътища и те започват да ни заобикалят. Макар че държавата ни би могла да се самоиздържа дори и само от транзита през нейната територия.

Преди 46 години бе решено регионалното развитие на страната ни да се базира на Единен териториалноустройствен план (ЕТУП). При промените след 1990 нуждата от подобен документ, чрез който да се осъществява регионалното развитие, доведе до появата на Национална комплексна схема за регионално развитие (чл. 100 от ЗТСУ). Сега той е задължителна основа за използване на отпусканите ни от ЕС средства (чрез Фонда за регионално развитие). Макар че държавата ни още не разполага с него. Отново се натъкваме на скандална “промяна” - съществуващият за целта институт Национален център за териториално развитие беше сведен до нивото на канцелария, за да може обявената комплексна схема да се съставя от други, вече и частни, фирмени организации (каквито обаче нямаме) чрез поръчки. В този център не бяха оставени специалисти, които да координират разработките на възложените поръчки. И не само това.


Заключение

При положение, че “живата сила” на държавата - нейното население (и особено основния етнос – българският) продължава да се топи, а Националният статистически институт (НСИ) не публикува етническа статистика, “острието” на работата по преодоляването на геодемографския срив губи концентрираност. Защото и без нея, а и от други самостоятелни изследвания (2) достатъчно категорично бе доказано, че всъщност сривът се отнася само за българския етнос. Колкото и недопустимо да е, в толкова чакания, но оказал се негоден за практическо използване, документ – т.нар. “стратегия”, личи почеркът на ръководните консултанти, според които откритото оповестяване на този факт “всява демографска истерия” (3) . Пригласят им лицемерни политици прикриващите се с несъстоятелния аргумент “да не се нарушава българския етнически модел”. А когато това се предлага и като държавна политика става ясно, че досегашните действия водят не към преодоляването на геодемографския срив, а обратно – към неговото задълбочаване. Като процесът се задълбочава и от десетилетното мълчание по въпроса от страна на националните медии.

Остават още малко години до момента, когато българският етнос не ще може да се възпроизвежда и тогава за ефективна държавна политика за преодоляване на демографския срив ще е безсмислено да се пледира. Възниква въпросът, нима това целят авторите на представената стратегия. Защото тя не дава отговор на простичкия въпрос: “Какво да се прави?”. А този отговор засяга съвсем конкретни практически въпроси, сред по-важните от които са:

•  Да се създаде, без нови щатни бройки, като се изпълнят с практически конструктивни функции структурите на МС, един – да го наречем условно, “Щаб за преодоляване на демографския срив”, с надведомствени координиращи функции;

•  В ускорени темпове Националният център за териториално развитие да започне работа по проектиране на Комплексна териториално-устройствена схема, съгласно чл. 100 на ЗТСУ, с разширени координационни функции, съвместно с ресорните специалисти от областите и централните ведомства;

•  Министерството на икономиката да накара всички фирми да съставят схеми, спомагащи за рационалното демографско устройство на територията и фаворизиращи периферните и обезлюдяващи се територии;

•  Министерството на регионалното развитие да придобие статут на държавен координиращ орган, съвместно със споменатия по-горе „щаб”, и да формулира ясни изисквания към чуждестранните инвеститори да съдействат на държавата в тази насока. Да подпомага стабилизирането на селата, чрез рационализиране селищната мрежа на страната;

•  Министерството на земеделието да стимулира максимално кооперативното земеделие и активно да насърчава циганското население към земеделски труд. Да създаде нови стимули за използването на пустеещите земеделски земи;

•  Министерството на транспорта да подпомага изграждането на междуселищни пътища и междуселищния транспорт. Както и да следи и координира оптималното използване геополитическите предимства на страната ни.

•  Министерството на труда и социалната политика да обнови системата от стимули за демографско възраждане, чрез подробно изучаване опита на другите страни, предимно чрез нашите посолства и, в частност, изучавайки опита на Франция, която преживяваше демографски спад преди Втората световна война, но съумя към 60-те години на миналия век да се стабилизира демографски;

•  Националният статистически институт (НСИ) да въведе и публикува етническа статистика и да актуализира дългосрочните си прогнози след всяко годишно отчитане, като ги обявява в отделни издания и ги разпраща до водещите национални институции.

Пред надвисналата над страната ни демографска катастрофа, държавното ръководство трябва да преподчини цялата си политика на борбата за преодоляване на демографския срив. Час по-скоро следва да се излезе от фалшивото спокойствие и опасната демагогия и да се премине към активни действия. Програмата на която те ще бъдат базирани, не може да бъде някакъв “закован” документ. Неговата динамичност се обуславя от текущо възникващи нужди.

•  От когато има сравнима статистика

Литература

•  Гандев, Хр. Българската народност през ХV в. 1973; Теорията и изследователската практика в историческата демография, сп. “Векове”, кн. 1/1975, с. 56-68.

•  Мирчев, доц. М. Нацията се топи, но това е само част от цялото в. “Труд”, 24 ноември 2005; Неграмотни обсъждат бъдещето на нацията, в. “Труд”, 29 ноември, 2005.

•  Митев, проф. П. Надеждата нашенците да се върнат от чужбина, в. “Труд”, 13 юли 2004.

•  Освалдо де Риверо, Развенчаване на митовете за развитието, сп. “Куриер” на ЮНЕСКО, VIII – IХ, 1999, с. 47-51.

•  Фол, доц. Ал., Демографска и социална структура на древна Тракия, С. Изд. “Наука и изкуство” 1970, с. 102 – 106.

* Председател на Българското геополитическо дружество

Над надписа :

Легенда: 1 и 2 граница и територия на турските нашествия

3 и 4 – на маджарски полски и влашки нашествия

Под надписа:

Източник: Гандев, проф. Хр. Теорията и изследователската практика в историческата демография, сп. “Векове”, кн. 1/1975 г. с. 61

 

{rt}

През 2007 България става част от общоевропейската транспортна система, което се отнася и за железопътния транспорт. Това коренно променя условията, правилата и изискванията към железопътната услуга. Тя следва да бъде конкурентоспособна не само по отношение на вътрешните превози, където автомобилните превози имат определено предимство, но и по отношение на международните превози, където транспортните превозвачи извън страната ще имат равнопоставен достъп до железопътната инфраструктура и ще могат да предлагат независима железопътна услуга.

Времето не работи за българските железници. Каквато и перспектива да чертаем с дългосрочната програма за развитието на железопътната инфраструктура до 2015 и при максимално усвояване на структурните фондове от ЕС, проблемите в железниците се задълбочават.

Ако трябва да използваме оценките на Европейската комисия (ЕК) за напредъка на България по пътя към членството в ЕС, българските железници се намират в жълто-червената зона от гледна точка на тяхното техническо и финансово състояние и качеството на железопътната услуга.

Всъщност, и зводите от оценките в доклада на Европейската комисия са следните:

-преструктуриране на железниците всъщност не е направено;

-финансово оздравяване не е постигнато;

-регулаторният орган няма капацитет да управлява разделената институционално железница;

-няма никаква индикация за т. н. европейска перспектива.

Причините за това са, че или преструктурирането не е постигнало поставените целите, или пък, че целите (т.е. посоката) са грешни, а може би и едното, и другото.

Досега усилията ни бяха насочени най-вече към хармонизацията на законодателството с европейското. В същото време обаче, изоставаме в съществените задачи и цели, които трябва да решават българските железници, а именно:

- подобряване качеството на железопътната услуга;

- развитието на железопътния пазар;

- финансовата стабилност на железниците.

Дискусиите за железопътния сектор продължават да се водят главно в посока държавата да се ангажира по-активно в решаване проблемите на железниците, увеличавайки инвестициите си, а Министерството на транспорта да защитава железниците от конкуренцията на другите видове транспорт, разисква се недостатъчното бюджетно финансиране, неравнопоставеността на отделните видове транспорт на пазара и т.н..

Решаването на проблемите в железниците обаче изисква да се навлезе по-дълбоко в управлението на самите железници. Те трябва да се променят отвътре, развивайки пазарно мислене, отваряйки се към клиентите и към международния пазар. Необходимо е привличане на стратегически партньори, автономност в управлението, инвестиции в качеството на услугата и конкурентоспособността, както и в квалификацията и развитие на кадрите.

Сега основното е да оценим реалностите: къде всъщност се намират българските железници и дали става въпрос за тяхното оцеляване, или те могат постепенно да се приближават до европейските стандарти, ориентирайки се към перспективите, които Европейската транспортна политика определя като приоритет през следващите години. Дали са “аутсайдер” на пазара на транспортни услуги или съществена част от европейската железопътна мрежа, която все по- активно ще развива транспортно-икономическите връзки в страните от ЕС, т.е. свободното движение на хора и стоки.

Едва ли тъкмо сега е времето да се връщаме назад за причините, които доведоха железниците до сегашното незавидно положение. Възприетата посока на преструктуриране първоначално беше правилна, но с течение на времето целите и задачите бяха сведени до формални действия. Преструктурирането не е само намаляване броя на влаковете, съкращаване на персонала, продажба на имоти и скрап, или пък да се иска само от държавата. Не заработиха вътрешните механизми в железниците – увеличаването на пазарния дял, инвестициите в нови технологии и услуги. Същинската реформа в железниците всъщност не се състоя, финансово оздравяване не беше постигнато. Оздравителните програми и бизнес-плановете имаха до голяма степен формален характер, затова и не можаха да станат средство за същинска промяна.

В железниците трябва да се инвестира, а не само да се консумира железопътната услуга. Като инвестициите не се отнасят само до инфраструктурата, транспортните технологии и услуги, те са необходими и в управлението на железниците, в пазарното мислене и поведение, в образованието.

Не е случайно, че българските железници са обект на постоянно наблюдение от ЕК. Като член на общоевропейския железопътен пазар, България ще получи огромен финансов ресурс за обновление и модернизация на железопътната инфраструктура в размер до 880 млн. евро - до 2009, а като цяло, до 2015, 1440 млн. евро. Това е основно помощ, а не заем и е нормално тези средства да бъдат поставени в зависимост от задълженията, които страната ни поема за реформа в железниците. Гаранцията да получим тези пари е същинската реформа и напредъка във финансовото оздравяване.

С приемането на България в ЕС у нас вече ще действат общоевропейските правила за модернизирането на железопътните превозвачи и достъпа до железопътната инфраструктура. От българските железници ще се изисква атрактивна и привлекателна железопътна услуга и устойчиво развитие на железниците в съответствие с европейските изисквания. А те са: търговски принцип на управление, автономност на управлението, ясно счетоводно разделяне на разходите за инфраструктурата от тези на превозите, премахване на кръстосаното субсидиране, равнопоставеност за достъп до инфраструктурата, развитие на железопътния пазар, финансова стабилност и качествена железопътна услуга.

Формалното разделяне на инфраструктурата от експлоатацията засегна най-важната и жизненоподдържаща част от дейността на железниците – железопътната услуга и финансовата стабилност. Железниците загубиха най-важното – регулацията между инфраструктурата и превозвача, разминаващи се в общите цели и интереси на железниците и необвързани с общите цели на оздравителните програми и бизнес-плановете.

В резултат на тази недостатъчно подготвена и зле проведена институционална реформа, железопътната услуга стана непривлекателна, рискова по отношение на качеството, безопасността на превозите, техническото състояние на инфраструктурата и на подвижния състав. Тя изостана сериозно от европейските изисквания: неконкурентна и скъпа спрямо услугата, предлагана от конкурентите на железниците.

Ниското ниво на железопътната услуга, изоставането от основния конкурент – автомобилните превозвачи и незначителният дял на пазара на транспортни услуги се отразиха особено върху финансовата нестабилност. Днес железниците ни не са в състояние дори да финансират минималните експлоатационни разходи за инфраструктурата, безопасността на движението, експлоатацията на локомотивния и вагонния парк, разходите за заплати, задълженията към доставчиците и т.н. Накратко казано: нестабилен пазар; финансова нестабилност; рискова услуга от гледна точка на качеството и безопасността.


 

Два подхода за решаване на проблемите в железниците

Политическият подход е свързан с ангажирането и отговорността на законодателната и изпълнителната власт да определят мястото на железниците в националната икономика и общоевропейското транспортно пространство, дефинирайки ясно и категорично европейските перспективи и приоритети и осъществявайки стабилна и инвестиционна политика.

Икономическият подход е преди всичко в ръцете на железниците, в способността на мениджърския им екип да осигури конкурентоспособна и ефективна железопътна услуга.

Отговорността за последващите събития, т.е. това, което ще определи облика на железниците ни през следващите години, е обща и в тази посока следва да се предприемат решаващи действия. В противен случай ще останем само със спомените и мечтите. Държавата ще инвестира огромни средства в инфраструктурата, а новите европейски изисквания за достъп до инфраструктурата ще позволят железопътната услуга да се предлага на пазара от по-добрите във финансово и технологично отношение транспортни превозвачи.

Основният бизнес в железниците е свързан с трафика на хора и стоки, т.е. гаранция за подобряване на финансовото състояние е именно превозът на товари и пътници . Това еднакво важи и за превозвача, и за инфраструктурата, защото общото между тях е да се използва максимално капацитета на железниците, да се прилага ефективна политика за достъп и ползване на инфраструктурата. Железопътната инфраструктура съществува заради превозите, заради пазарите. Интересът да се търси железопътната услуга е еднакво важен и за превозвача, и за инфраструктурата, защото пазарът обединява в едно цяло отделните елементи на железопътния транспорт.

Трудно е да се разграничат чисто законодателните мерки от икономическите механизми за управление на железниците.

Необходими ли са законодателни промени в железниците?

Законът за железопътния транспорт трябва да решава няколко съществени въпроси:

- да вдъхва доверие в клиентите на железниците по отношение на железопътните услуги;

- да стимулира увеличаването на пазара на железопътни услуги;

- да осигурява необходимото взаимодействие между железопътната инфраструктура, превозвачите и клиентите;

- да направи железопътната услуга по-конкурентна и по-ефективна;

- да привлече стратегически оператори за инвестиции в съвременни транспортни технологии;

- да отвори железниците към пазара .

Законът трябва да обедини в едно цяло трите най – важни компоненти на железопътната услуга: конкурентоспособност; трафик и финансова стабилност.

Решава ли сегашният закон тези въпроси ? Определено не. Той акцентира главно върху железопътната инфраструктура, а не върху железопътната услуга.

Член 1 на Закона за железопътния транспорт сега гласи: “Този закон определя условията и реда за изграждане, поддържане, развитие и използване на железопътната инфраструктура, изискванията за достъп до нея, основните правила за движение на влаковете, както и взаимоотношенията между превозвачи и клиенти при предоставяне на превозните услуги в съответствие с международните договори и споразумения, по които Република България е страна.” . В голяма степен философията на закона се определя от предмета на дейност на железниците. Ето защо считам, че новият закон трябва да следва по-различен подход и е по-целесъобразно чл.1 да формулира следните изисквания: “Този закон определя реда и условията за управление на дейността по превоза на товари и пътници по железопътен транспорт и във взаимодействие с другите видове транспорт, при извършване на комбинирани превози от железопътните предприятия. Изграждането, поддържането и развитието на железопътната инфраструктура, изискванията за достъп и ползване, организацията на превозната дейност и правилата за движение на влаковете по националната железопътна мрежа, както и взаимоотношенията между железопътните предприятия (превозвачи) и железопътната инфраструктура при предоставяне на железопътни превозни услуги.”.

Основният нерешен въпрос е запазването на единството на железопътната услуга, координацията в превозната дейност, общите цели в политиката и финансовото регулиране. С други думи, необходим ни е регулаторен орган, който да възстанови взаимодействието между превозвача и инфраструктурата. Не става въпрос за възстановяване на старата формула Национална компания БДЖ, а за нови механизми, за взаимно свързване дейността на железопътната инфраструктура, превозвача и клиентите в една по-различна железопътна услуга.

Изпълнителната агенция “Железопътна администрация” изпълнява преди всичко функциите на национален орган по безопасността и сигурността в железопътния транспорт, контрол за достъпа и ползването на железопътната инфраструктура, лицензиране на превозвачите и сертификат за безопасност на техническите средства и персонала. В този си вид агенцията не разполага с необходимия капацитет да управлява разделената институционално железница.

Дискусията по този въпрос трябва да продължи, защото той продължава да е актуален. На българските железници е необходим регулаторен орган за непосредствено управление на железопътната услуга, т.е. инфраструктурата и превозвача да работят като взаимносвързана структура.

Вторият основен въпрос е свързан с отварянето на пазара на железопътни услуги . Необходима е повече конкуренция, а тя е стимул за по-висока ефективност, достъп на стратегически транспортни оператори и инвеститори до железопътната инфраструктура.

Потенциалът на железопътния пазар в страната е изчерпан. Ограничена е възможността железниците да се конкурират с автомобилния транспорт. Шансовете на железниците да увеличат пазарния дял и да подобрят финансовото си състояние са свързани преди всичко с развитието на интегрираната транспортна услуга, с участието на железниците, пристанищата и автомобилните превозвачи.

Бъдещето на железниците все по-често се свързва с интегрирания подход при предлагането на транспортната услуга , където железниците имат активна и решаваща роля. Особено характерен е опитът на германските железници.Услугата от гара до гара отдавна е трансформирана в услуга от производителя до потребителя. Приходите от гара до гара формират 50% от приходите на германските железници, останалите са от дейности от и до гарите, до крайните пунктове, ползващи транспортната услуга.

У нас темата за комбинираните превози е толкова стара, а няма никакво развитие и до настоящия момент. Само с една дефиниция на комбинирания транспорт в Закона за железопътния транспорт не се прави политика в тази област. Нито инфраструктурата, нито подвижният състав, нито транспортните технологии, без ясна политика по тези въпроси, не са в състояние да възстановят и върнат поне част от изгубения железопътния трафик през България.


 

И тъй като този въпрос не се решава с години, крайно време е със Закона за железопътния транспорт да се задължат съответните ведомства за разработване и приемане на програма за развитие на комбинираните транспортни технологии, които отдавна са приоритет не само на европейските железници, но и на нашите собствени съседи.

Не може да не отбележим и изкривената конкуренция , която се допуска от останалите видове транспорт. Либерализацията на транспортната услуга без координирана транспортна политика може да навреди не само на транспорта, но в много голяма степен вредните последици са именно за железниците. Страните от Европейския съюз провеждат и законодателни мерки в тази посока, което напълно съответства на европейската политика за съживяване на железниците. И програмата “Марко Поло”, и конкретните действия за развитие на интегрираната транспортна услуга на железниците са безспорно доказателство за европейската перспектива на тази услуга.

Мястото на железопътните гари е от съществено значение за управлението на железопътната услуга. Там се продава железопътната услуга, там си взаимодействат превозвачът и клиентите. В железопътните гари се осъществяват два вида услуги- управлението на влаковата работа, която съгласно европейските директиви за равнопоставеност е към инфраструктурата. Втората услуга е пряко свързана с превозвача – превоза на товари и пътници, т. е. това са бизнес-центровете на железниците. Приемните здания в гарите изпълняват точно такава функция и е целесъобразно те да бъдат част от националния превозвач БДЖ ЕАД. На този етап не може да се говори за нарушаване на принципа за равнопоставеност, защото пътническата услуга сега няма конкуренция от частни превозвачи, а товарната услуга все още е ограничена само в 4-5 пункта, където оперират частни превозвачи.

В тази връзка може би се налага и ново дефиниране на понятията “железопътна инфраструктура” и “железопътно предприятие”.

След като България стане равноправен член на ЕС, ще се промени и политиката за достъп до железопътната инфраструктура. Образуването на инфраструктурните такси, от една страна, формира разходите за текущо поддържане и експлоатация на инфраструктурата, но може да направи достъпа по-скъп, което пък да отблъсне превозвачите. Поради това, че на настоящия етап финансовите взаимоотношения между инфраструктурата и превозвача са нарушени, остава открит въпросът за политиката на достъп. Препоръчителното условие тези такси да покриват маргиналните разходи на инфраструктурата на сегашния етап не е особено реалистично. Показва го опитът от последните две години на институционалната реформа, след като до 50% от инфраструктурната такса остава дължима. Един преходен период, през който да се въведат временни правила за тези плащания, ще се окаже по-здравословен и за превозвача, и за инфраструктурата.

Стабилността на държавното финансиране за инфраструктурата по направленията на трансевропейската железопътна мрежа, в определена степен, решава подобряването на техническите параметри на железопътната инфраструктура по отношение на договора за обществените поръчки. Държавата все още не покрива изцяло загубите, преди всичко, от пътническите превози. Години наред не се взема политическо решение за слабонатоварените железопътни линии, за губещите железопътни услуги и дейности. Финансовите тежести и задължения не дават никакъв шанс за ефективни финансови оздравителни мерки. Тези услуги могат да бъдат компенсирани с финансови облекчения, което определено ще противоречи на пазарните принципи за управление и това е малко възможно. По-реалистично е определени услуги и направления да бъдат обявени за незадължителни и да не се налагат политически решения за осъществяването им. Управлението на железниците не бива да се политизира. Основният принцип в европейската политика е независимостта, докато у нас “зависимостта” е вързала ръцете на железниците. Независимост и отговорност – този принцип трябва да стане част от мерките за подобряване управлението в железниците.

Изискванията към органите за управление , професионалната квалификация, обезпечаването със средни изпълнителски кадри не трябва да се подценява. Сериозното изоставане в подготовката на квалифицирани кадри в съответствие с новите европейски изисквания за управление на железниците се превръща в сериозен проблем.

Държавната политика в железопътния транспорт не трябва да се влияе от това, коя политическа сила управлява. Железниците са национални, независимо дали държавата, или частни юридически лица, управляват капитала и. Стабилността на финансирането на инфраструктурата и безопасността са сред най-важните фактори за конкурентоспособната услуга. Всъщност, само в това направление се инвестира, макар и недостатъчно, докато модернизацията на подвижния състав и инвестициите в новите транспортни технологии изостават. А това не развива системата на железопътната услуга като цяло. Не може да се разчита само на ограничения финансов ресурс от бюджета и на европейските фондове. Трябва да се използват и други механизми – партньорство с други транспортни оператори и инвеститори. Всичко това следва да се регламентира в Закона. Без отваряне на железниците към пазара, към бизнеса, към инвеститори и към оператори с опит в управлението на железниците и значително участие в разпределението на пазара на транспортни услуги, трудно ще се постигне напредък в техническо, технологично и финансово отношение.

Ако законово не се регламентират правилата за финансиране на всички елементи на железопътната система – инфраструктура, подвижен състав, технологии, безопасност – железниците ще имат сериозни проблеми с качеството на железопътната услуга и ефективността на инвестициите.

Напоследък често се говори за интегрирана или разделена товарна и пътническа железопътна услуга ( счетоводно или институционално). Този въпрос е свързан по–малко със закона, но има важно значение за управлението на железницата. Няколко фактори ще влияят върху решението за разделянето на пътническата и товарна услуга в две отделни търговски дружества, а това са:

•  какво ще бъде отношението на Държавата към задължението за обществена услуга и ще компенсира ли загубите в пълен размер от тази услуга?;

•  ще се ангажира ли политическата власт с губещите услуги и железопътни линии?;

•  каква ще бъде политиката на изпълнителната власт по отношение на ценовата политика за железопътни пътнически услуги ?;

•  възможността да се изгради информационна система за управление на разходите по сегменти: товарна услуга, пътническа услуга, по натоварените и слабонатоварените направления и железопътни участъци;

•  каква ще бъде политиката за достъп на пътническите превозвачи до железопътната инфраструктура?;

•  ще продължи ли кръстосаното субсидиране?

Бъдещето на железниците зависи от няколко фактора. Едно институционално разделяне ще даде повече финансов ресурс на товарния превозвач, но пътническият е обречен. Може би една законодателна промяна, която да даде възможност за частни инвестиции в пътническата услуга ще я направи по – конкурентна, но и по – скъпа, и това е решението по въпроса. Автомобилните превозвачи дадоха добър пример в това отношение. Другият вариант е след 5 години, когато се изгради републиканската пътна инфраструктура, постепенно към железниците да останат само крайградските масови пътнически превози и тези на средно и далечно разстояние между областните центрове, но при други условия на осъществяване – като качество на услугата, цена и държавна политика.

Провеждането на мониторинг в железниците , по подобие на докладите за напредъка на страните кандидатки за членство в ЕС, ще има положителна роля за подобряване управлението на железниците. Този въпрос е свързан преди всичко с модела за управление и ролята на регулаторния орган, който ще се ангажира с непосредственото наблюдение на железниците и железопътната услуга.


 

Въвеждането на мониторинг върху параметрите на услугата, финансовата стабилност и усвояването на европейските фондове може да се окаже положителна стъпка към оздравяването на железниците, което пък е важно условие за изпълнение на оценките и препоръките на Европейската комисия за състоянието по българските железници.

Европейската перспектива пред българските железници е свързана преди всичко с изпълнението на Националната стратегия за интегрирано развитие на инфраструктурата 2006- 2015.

Модернизацията на железопътния транспорт с цел подобряване качеството на железопътната услуга и доближаването й до европейските стандарти, увеличаване пазарния дял на железниците и постепенното подобряване на финансовото им състояние изисква инвестиции в следните основни направления:

•  модернизация и развитие на железопътната инфраструктура;

•  изграждане на инфраструктурата и развитие на транспортните технологии за комбинирани превози;

•  модернизация на подвижния железопътен състав и транспортните технологии;

•  развитие на системите за безопасност при управлението на движението на влаковете;

•  изграждане на инфраструктурата за целите на информационните и телекомуникационните технологии за непосредствено управление на железопътната услуга и на разходите.

С Националната програма се осигурява финансиране преди всичко на железопътната инфраструктура, включително и за комбинираните превози. Останалите компоненти на железопътната услуга остават проблемни и за тях ще трябва да се търсят други източници на финансиране, преди всичко по линията на публично-частното партньорство.

Логиката на приоритетите за развитие на железопътната инфраструктура е да се инвестира главно в направления, където железопътната услуга има по-висок пазарен дял, железниците са конкурентоспособни, налице е потенциал за развитието на пазара и висока възвращаемост на разходите. А това са, преди всичко, направленията към пристанищата, големите промишлени центрове и участъците от трансевропейската железопътна мрежа, по които се реализират транзитните транспортни потоци.

Като безспорни направления, които покриват в най-висока степен тези изисквания, се очертават Видин-София-Кулата, София-Пловдив-Свиленград, Пловдив-Бургас. В тази технологична схема ключово значение има участъкът София–Пловдив, който ще осигурява транзитните направления от Турция към Централна и Западна Европа през Дунав мост 2 и Сърбия, а освен това създава потенциал за Сърбия и Македония за транзитни превози през пристанище Бургас. Разбира се, това ще бъде възможно, ако наред с инфраструктурата се решават и проблемите с финансирането и на останалите елементи на железопътната услуга. Изпреварващото развитие на тази транспортно-технологична схема ще даде възможност да се използва по-пълноценно капацитетът на железопътната мрежа, което е сред най-важните условия за постепенното финансово стабилизиране на железниците.

Естествено, не бива да се подценяват и другите направления като София-Мездра-Горна Оряховица-Варна ( Русе ) , София-Карлово- Карнобат-Варна и др., но те нямат такова значително въздействие върху пазара на железопътни услуги. Освен това превозите по тези направления, включително Русе-Варна, не са свързани толкова със скоростта на превозите, а преди всичко с политиката за комбинираните превози и взаимодействието на железниците, пристанищата, морските и речни превозвачи, т. е. с технологията на превозите. По тази логика ще бъде по-целесъобразно тези направления да се финансират във втората фаза, т.е. след 2009.

Karta na prioritetni infrastrukturni i tehnologichni proekti 2006-2015 g. v Bulgaria

Интегрираният подход изисква още на първата фаза да се изгради инфраструктурата и технологиите за комбинираните превози за да може да се реализира пълноценно ефектът от модернизацията на железопътната инфраструктура. В противен случай ще се наруши основният пазарен принцип за бърза възвращаемост на разходите за инвестиции.

Въпреки значителните инвестиции по програма “Транспорт” едва ли само със средствата от Кохезионния фонд ще решим натрупаните проблеми в железниците.

Интегрираният подход за развитието на бизнеса в железопътния транспорт трябва да се разглежда в две посоки. От една страна, в комплекс с пристанищата, автомобилния транспорт, терминалите за комбинирани превози, и от друга – по едно железопътно направление, освен инфраструктура, е необходима съвременна транспортна технология.

Освен, че трафикът и възвращаемостта на инвестициите са основния критерий за определяне на приоритетите, не трябва да забравяме и, че транспортните технологии са крайната цел на транспортната услуга. Използването на остарели и неефективни технологии, дори и при подобрена инфраструктура, не прави железопътната услуга по-качествена. Недопустимо е да няма баланс във финансирането за инфраструктурата и транспортните услуги, защото това намалява ефективността на инвестициите.

Необоснованото разпокъсване в технологично отношение на инвестициите по различните железопътни участъци не прави услугата по-качествена. По-добре да имаме едно-две изцяло завършени направления, като инфраструктура и технология, вместо да правим „кръпки” по цялата железопътна мрежа. На железниците и клиентите са необходими технологични завършени направления – инфраструктура, технология и трафик.

Подготовката за усвояване на средствата, особено през първите 2-3 години, ще бъде сериозен проблем. За 10-те страни, които се присъединиха към Европейския съюз, средната усвояемост е 36%. Без предварителен набор от добре обосновани проекти железниците трудно ще защитят средствата от европейските фондове и това ще стане значително по- късно във времето. Ниският размер на усвояването на средствата поради закъсняла подготовка ще се отрази крайно отрицателно, защото всяко отлагане на инвестициите прави железниците още по-неконкурентни.

Добър пример в това отношение са румънските железници. За усвояването на 5 млрд. евро инвестиции за железопътната инфраструктура от европейските фондове те ангажираха известна консултантска фирма в областта на железопътния транспорт, която да подготви, съобразно европейските изисквания, набора от проекти. Което е гаранция, че тези средства ще бъдат усвоени.

На този етап националната програма за развитие на инфраструктурата в железниците е повече списъци, направления, но не и подготвени и обосновани за финансиране проекти.

Подготовката и провеждането на процедурите за усвояването на средствата е не по-малко важно. Участъкът Пловдив-Първомай, както и други проекти за усвояване на средствата, не са никак добри примери в това отношение.

Интермодалните превози са съчетание на инфраструктура и технологии. Без тях железниците нямат шанс да се стабилизират финансово. Едното без другото не може. Без инвестиции, чрез публично-частно партньорство със стратегически оператори и инвеститори, железниците нямат шанс да увеличат трафика през България, а това е най-важната цел на всяка транспортна мрежа.

Изискванията към участниците, които ще се състезават за изпълнението на инфраструктурните и технологичните проекти, трябва да се променят. Конкуренцията ще направи предложенията по-добре финансово обосновани. Практиката от последните години, по отношение на усвояването на средствата от бюджета да се монополизира дейността само в 2-3 фирми, противоречи на изискванията на новия Закон за обществените поръчки.

В железниците трябва да се инвестира – и в инфраструктура, и в качеството на услугата, и в умението да се управлява дейността, а не само да се консумира услуга за сметка на железниците. И това трябва да бъде обща цел на държавата, на железниците и на потребителите на железопътната услуга.

* Председател на Комисията по транспорт и съобщения в Народното събрание, бивш генерален директор на БДЖ (1997-1998), член на Българското геополитическо дружество

{rt}

България{jcomments off}

Г.Маринов, Геополитическите предизвикателства пред България след 2007

Й.Мирчев, Българските железници между оцеляването и европейската перспектива

А.Иванов, Железниците и балканският геополитически пъзел в края на ХІХ век

М.Деведжиев, Проблеми на българската демографска стратегия

М.Русев, П.Владимирова, Поведенческа и електорална география

Балканите

Б.Димитров , Енергийната геополитика на Турция

Eвразия

М.Найденов, ЕС като глобален геополитически играч

П.Димитров, Русия и ЕС – неизбежното геополитическо партньорство

Ф.Виелмини, Транснационалните транспортни коридори – гаранция за развитието и стабилността в Евразия

Светът

К.Венедиков, Горещата финансова война в Близкия изток

А.Крилов, Новата близкоизточна геополитическа конструкция

E . Овчаров, Сомалия - черната дупка на Черния континент

С.Каменаров, Суданската карта в голямата геополитическа игра

Pro & Contra

В.Кръстев, Евразийското течение в руската геополитика

О.Арин, Евразийският геополитически капан

Геостратегия

С.Коен, Русия в новата американска геостратегия

Геоикономика

Н.Станев, Ресурсите като фактор за икономически регрес

Основи на геополитиката

Ю.Тихонравов, Американската школа в съвременната геополитика

Книги

И.Иванов, Големият Близък изток през очите на европееца

Интервю

Френсис Фукуяма за света „след края на историята”

{rt}