02
Вт, Юни
24 New Articles

Разширяването на Европейския съюз преживява своето „циганско лято”. Брюксел продължава да отправя окуражителни послания към Сараево, Белград, Загреб, Тирана и Скопие, но „захлаждането” вече се усеща. Както показа френското и холандско „не”, гражданите на ЕС са безкрайно уморени от грандиозните европейски проекти, включително от плановете за разширяване на съюза и включването в него на държави като тези от Западните Балкани, чиято религиозна, етническа, културна и дори имперска история се различава от наследството на Северна Европа. Въпреки това, през следващите три-четири години Европейската комисия (ЕК) ще продължи да работи със страните от Западните Балкани, подготвяйки ги за присъединяване към ЕС, напук на растящия скептицизъм относно по-нататъшното разширяване на съюза.

В този смисъл, конфронтацията вече се очертава: в определен момент ЕК ще обяви готовността на първия от кандидатите и европейските лидери ще бъдат изправени пред сложен избор – да подкрепят с дела реториката си в полза на разширяването, или пък да отговорят на очакванията на собствените си избиратели, обявявайки се против.

Ако кандидатите от Западните Балкани се окажат добре подготвени, те вероятно ще бъдат поканени да се присъединят към съюза. Това е свързано със стратегическите задачи на разширяването: да бъдат интегрирани нови територии с предприемчиво население и така да се избегнат проблемите и разходите, свързани с наличието на група слаби, бедни и нестабилни държави, разположени в Европа, но оставащи извън границите на ЕС. Само че подобно развитие съвсем не изглежда предопределено. Широките дискусии за последиците от разширяването безспорно са полезни за Европа, но популистката демагогия в сегашните страни-членки рискува да ерозира политическата воля в някои държави от Западните Балкани да продължат реализацията на необходимите за приемането им в съюза реформи. Така, част от страните от региона могат да се окажат недостатъчно подготвени за присъединяване към ЕС, заставяйки Брюксел да избира между стратегическия си интерес и доминиращите обществени настроения в съюза.

Политиците от ЕС, Западните Балкани и САЩ могат да променят отрицателната позиция на обикновените европейци за разширяването на ЕС в Югоизточна Европа само ако работят конструктивно (заедно или поотделно) през следващите няколко години. Необходимо е гласовете в полза на раширяването да зазвучат по-уверено, а САЩ имат важната роля да окуражат западнобалканските страни в осъществяването на ключовите за членството им в съюза реформи и особено на тези в сферата на сигурността. При липсата на такова сътрудничество, съществува рискът част от държавите от Западните Балкани (или пък всички) да останат извън новите граници на Европа. Това обаче би възродило старите разделителни линии (между Османската и Хабсбургската империи, между католици, православни и мюсюлмани и т.н.), съществували между Югоизточна и Западна Европа в продължение на столетия. Резултатът ще бъде наличието на група от бедни държави, заобиколени отвсякъде от членки на ЕС, но страдащи от наложените ограничения в придвижването на гражданите си, слабите правителства, организираната престъпност и съмнителните бизнес-империи – с две думи, гето, постоянно генериращо криминална престъпност и застрашаващо сигурността на Европа.

Пътната карта на разширяването

Разширяването на ЕС е сред най-големите постижения на света след студената война. От появата си като икономическо общност, ЕС постепенно еволюира в обединено политическо и икономическо пространство. Най-сериозните трансформации в него настъпиха след краха на социалистическия блок през 1989-1991, когато съюзът трябваше да предефинира мястото и ролята си на континента (1) . След няколко години на съпротива от страна на Франция и някои други държави, стартира процесът на подготовка и присъединяване на централно- и източноевропейските страни към съюза. Кандидатите за членство трябваше да се докажат като конкурентоспособни, пазарни икономики и демокрации, способни да покрият Копенхагенските критерии (съвкупност от изисквания за гарантиране на политическите, граждански и човешки права) (2) . След 1996 държавите от Централна и Източна Европа (с изключение на повечето бивши югорепублики) започнаха преговори за членство с ЕС, като през 2004 осем от тях бяха приети в съюза.

Така, само за няколко години, Желязната завеса, разделяла Европа в продължение на почти половин век, беше ликвидирана (поне политически). Всяка от осемте нови членки бе приета в качеството си на функционираща пазарна икономика, демонстрирала очевиден прогрес в процеса на трансформирането си в стабилна плуралистична демокрация.

Присъединявайки се към най-големия икономически пазар в света, тези страни приеха да прилагат изцяло общото европейско законодателство ( acquis communautaire ), регламентиращо обширен спектър от въпроси, като започнем от науката и изследователската дейност и свършим с далеч по-чувствителни теми, касаещи културата или държавната подкрепа за бизнеса. Всеки нов член зае мястото си в европейските институции, набирайки опит и участвайки активно във вземането на решения за европейския бюджет или външната политика на съюза.

Както отбелязва Хавиер Солана, процесът на разширяване на ЕС не само подобрява техническите възможности на страните-членки, но и ги приобщава към общите европейски ценности, ангажирайки ги в създаването на новите европейски правила и закони, както и в тяхното практическо прилагане. Солана, който е върховен представител на ЕС в областта на външната политика, съвсем правилно определя изграждането на съюза като най-големия успех в сферата на държавното строителство през новата история на света (3) . Всъщност, става дума за успешното изграждане на една нова и безпрецедентна общност – Европа, основаваща се на общите институции и споделения стремеж да се гради нова история в епохата след края на студената война. Сегашните спорове за пълномощията на централата на ЕС и тези на националните правителства, или пък за формирането на нова обща европейска идентичност, допълваща националните идентичности, са част от неизбежните проблеми, свързани с изграждането на новата общност. Все по-активната ангажираност на обществото в тези дискусии, както и свързаният с това подем на политическия популизъм не бива да ни смущават. Все още е трудно да прогнозираме, как точно ще продължи да се развива ЕС – в ширина или в дълбочина, но дебатите за миграционните процеси, утвърждаване пълномощията на европейските институции и проектът за Европейска конституция, са част от процеса на изграждане на новата общност. Скептицизмът относно разширяването е само част от този дебат, който при това не се намира в центъра на общественото внимание (4) . Все пак, разширяването несъмнено може да очертае нови перспективи пред институциите, които ще решават бъдещето на Европа.

Уроците за бивша Югославия

Пътят на държавите, възникнали върху руините на Югославия – Хърватия, Словения, Македония, Босна и Херцеговина, Сърбия, а отскоро и Черна Гора, беше стръмен. През 1993, когато европейските лидери декларираха, че ЕС може да се разшири към Централна Европа, постюгославското пространство беше обхванато от война. Повече от половината хърватска територия бе заета от самообявилата се сръбска република Крайна. 70% от Босна пък се контролираше от Република Сръпска, създадена по пътя на етническите чистки и геноцида. На всички тези държави ООН бе наложила оръжейно ембарго (5) . Само няколко седмици преди срещата в Копенхаген, Съветът за сигурност на ООН създаде ad hoc Международния трибунал за бивша Югославия – първият международен наказателен съд от времето на трибуналите срещу водачите на Оста, свикани в Нюрнберг и Токио след края на Втората световна война.


В този контекст за ЕС бе немислимо да демонстрира сериозен интерес към евроинтеграцията на постюгославските държави. Още повече, че съюзът не можа да се справи с вече поетите си ангажименти на Балканите. Той подкрепи един зле подготвен мирен процес, в резултат от който бяха предприети две мисии. Те обаче не разполагаха с необходимите инструменти за да наложат мира, трябваше да преговарят с прекалено много различни субекти, а на всичкото отгоре, им се наложи да преодоляват натиска на някои държави в самия ЕС, подкрепящи различните страни в югославския конфликт. Мирният процес потръгна едва след като ръководството му бе поето от САЩ и НАТО и военният баланс се промени във вреда на доминиращите до момента сръбски сили (8) .

Освен това ЕС се показа неспособен да повлияе върху постконфликтната политическа ситуация в Западните Балкани. Споразумението за Босна, постигнато в Дейтън през 1995, предаде властта в тази бивша югорепублика в ръцете на международна администрация с много широки пълномощия. Преговарящите в Дейтън бяха изправени пред един основен въпрос: кой ще подготви ръководителя и кадрите на гражданската мисия по налагане на мира? ООН и Балканите се чувстваха безкрайно изтощени един от друг. Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) не разполагаше нито с авторитета, нито с физическата възможност да наложи мира. Най-доброто решение бе с това да се заеме специален пратеник на ЕС с изричен мандат да помогне на жителите на Босна да подготвят страната си за покриване на европейски норми и евентуално по-нататъшно членство в съюза.

В ЕС обаче липсваше ентусиазъм за поемането на едно по-сериозно роля. Европейците не бяха наясно, дали въобще следва да се заемат с решаването на толкова сложна задача извън територията на ЕС. САЩ и Русия също гледаха скептично на възможността съюзът да се справи с подобно предизвикателство. Вместо това, в Дейтън бе лансирана импровизирана структура, начело с „върховен представител”, подчинен на една ad hoc формирана коалиция от държави. Пълномощията на върховния представител бяха дискутирани и, в крайна сметка, уточнени от Съвета по налагането на мира, който му даде правото да назначава и уволнява служители, както и да налага или блокира закони. Навремето, някои определиха това като възлагане на „имперски мандат”, но сегашният върховен представител Кристиян Шварц-Шилинг обяви преди време, че целта му е да съкрати максимално участието на екипа си във вземането на политически решение и да концентрира усилията си за подпомагане на босненските власти в подготовката им за членство в ЕС. Този спор за пълномощията на върховния представител илюстрира факта, че международната общност напусна Дейтън без да разполага с ясна политическа стратегия. Ако още тогава бе постигнато споразумение, че Босна следва да бъде подготвяна за евентуално бъдещо членство в ЕС, както и че съюзът ще осигури за целта необходимите хора и подкрепата на европейските институции, въпросът за пълномощията едва ли щеше да бъде поставен.

Поведението на Европа се промени през 1999 по ред причини. Новите правителства на Великобритания и Германия възприеха по-различна визия за ролята на ЕС на Балканите от тази на предшествениците си. Бавният, но постоянен прогрес в Босна и Херцеговина затвърди мението, че по-сериозната ангажираност на съюза с региона би била полезна и конструктива. Нещата бяха допълнително ускорени от войната в Косово. През 1998 сръбският режим на Слободан Милошевич се сблъска с нарастващото насилие на албанците в Косово, активизацията на вътрешната политическата опозиция и невъзможността на Белград да влияе върху развитиета на събитията в Босна. През 1999 Милошевич отхвърли предложенията на международната общност за решаване на косовския проблем и нареди масирана военна и полицейска офанзива в областта. Един милион косовски албанци бяха принудени да бягат, а НАТО предприе първата военна акция за 50-годишната си история.

Място в Европа?

Още в първите седмици след избухването на косовския конфликт международната общност стигна до извода, че ново ad hoc чуждестранно присъствие, подобно на онова в Босна и Херцеговина, ще увеличи международните ангажименти в региона но няма да изкорени истинските причини за нестабилността в него. Германското правителство първо лансира идеята, че регионът има бъдеще в Европа (т.е. в ЕС). Инициативата бе съгласувана със САЩ, чиито държавен секретар Медлин Олбрайт лансира сходно предложение през април 1999. Резултат от това бе срещата в Сараево през юни с.г., малко след края на войната в Косово. В този град, превърнал се в символ на бруталното разпадане на Югославия, ЕС за първи път обяви, че държавите от Западните Балкани имат бъдеще в Европа. За съжаление, това внимателно преценено изявление не включваше изричното споменаване на членството в ЕС (8) . Европейските лидери все още не бяха асимилирали идеята за включването на Балканите в ЕС, а и европейското обществено мнение не бе подготвено за нея. Нещо повече, през 1999, нито един чуждестранен анализатор на би могъл да твърди, че Сърбия, Хърватия, Босна, Македония или Албания са готови да се присъединят към съюза. Първото следвоенно правителство на Хърватия страдаше от хронична нестабилност. Мелошевич вече бе обвинен от Международния трибунал в Хага и белградският режим се намираше в пълна изолация. В Черна гора пък управляваха противници на сръбския диктатор. Първото ненационалистическо провителство в Босна тепърва предстоеше да бъде съставено (през 2000). В Албания пък бяха изминали само две години от колапса, породен от рухналите финансови пирамиди. Властта Македония току що бе поета от неопитно, националистическо правителство, а само след година и половина в страната избухна гражданска война.

През следващите няколко години обаче, ЕС осъзна, че трябва да действа решително за да подпомогне тези страни да се подготвят за своята европейска интеграция. Интеграционният процес се оказа единствения сериозен инструмент за осъществяване на реформи в региона. В резултат се появи поредната импровизация на високо ниво, съпътствана от постоянен скептицизъм и реализирана от висшите европейски чиновници (Солана, комисарят за външните работи Крис Патън, комисарят по разширяването Гюнтер Ферхойген и наследникът му Оли Рен). ЕС разработи програми, съобразени със специфичните слабости на правителствата от региона: нова програма за помощ, осигуряваща техническа и финансова подкрепа за постигане на европейските критерии, пътни карти, очертаващи приоритетите за конкретните страни в подготовката и за началните етапи от преговорите, както и т.нар. споразумения за стабилизация и асоциация, очертаващи междинните цели на държавите, които не са готови за стартиране на формалните преговори.

Освен това ЕС започна да разглежда процеса на разширяване като решение на своите проблеми в сферата на сигурността, вместо да посочва проблемите със сигурността като пречка за стартиране на преговорите за разширяване на съюза. През 2001 Брюксел изпрати висш граждански администратор, който да помогне на Македония да приложи на практика мирното споразумение с албанските сепаратисти. Тези действия бяха в ярък контраст с предишната сдържаност на ЕС по отношение на Босна. През 2003 висшият представител в Босна бе едновременно с това и представител на ЕС с ясен мандат да помогне на Сараево по пътя му към евроинтеграцията. От края на 2005 цяла Югоизточна Европа пое по пътя към членството в ЕС. България и Румъния ще влязат в съюза през 2007. Хърватия и Македония бяха признати за кандидатки за членство. Албания подписа своето споразумение за стабилизация и асоциация, а Босна, както и Сърбия стартираха преговори за подписването на такова споразумение.

Това действително е сериозна промяна. През 1995 колебанието на ЕС по отношение на региона се дължеше отчасти на хаоса, обхванал бивша Югославия, отчасти на факта, че самият съюз едва бе започнал да работи за своето разширяване.

Нещата обаче имат и своята обратна страна. От столетия границите между най-големите европейски империи са минавали през региона. И днес, пътувайки през него, не можем да не забележим разликите в архитектурата, културата, или манталитета на хората. Преди 10 години дори и на редовия американски наблюдател бе ясно, защо брюкселските чиновници определяха Словения и западните райони на Хърватия като „европейски”. В продължение на столетия тези земи са били извън границите на Османската империя, т.е. принадлежали са към Запада. Затова и жителите им не се различават особено от онези на Централна и Северна Европа. Това обаче не се отнася за населението на Босна и Херцеговина, Сърбия, Черна гора, Албания и Македония. Тези хора са православни или мюсюлмани и принадлежат на Изтока – техните епоси и легенди също са свързани с традицията на Изтока или Юга. Предубежденията на западноевропейците към тях са очевидни при всяка дискусия за бъдещата роля на ЕС в региона. Днес обаче, процесът на подготовката им за членство в съюза върви с пълен ход без да се обръща внимание на подобни уж „цивилизационни” различия. Предизвикателството, с което се сблъскват държавите от Западните Балкани, е същото, което трябваше да предолеят всички останали кандидати – дали правителствата им ще могат да реализират реформите, необходими за присъединяването към ЕС.

Вътрешните предизвикателства пред Западните Балкани

Най-голямото предизвикателство пред Западните Балкани е вътрешно. Подготовката за присъединяване към ЕС ще изисква болезнени вътрешни решения и съпротивата ще бъде неизбежна. Двойнствената позиция на Брюксел към региона може да лиши някои от държавите в него от необходимата подкрепа за осъществяване на реформите. В това отношение Хърватия, като страна която очевидно ще бъде готова първа, е особено важна. Ако Загреб се препъне, противниците на разширяването в ЕС ще обявят, че целият регион не е готов и ще призоват за преразглеждане на перспективите му за членство. При това положение, другите претенденти ще загубят стимул да продължат по трудния път на реформите, преодолявайки национализма и съпротивата на бюрократите.


Националистическата носталгия

Можем да предположим, че всяка от страните в региона ще продължи да следва европейския си път, но е възможно и някои да обърнат гръб на Брюксел. Най-вероятно е това да направи Сърбия. Всички останалите западнобалкански страни преминаха през сериозни политически битки и смени на правителства за да се ангажират в крайна сметка твърдо с европейския проект. В Сърбия обаче повечето политици все още са обвързани с проблемите, които съсипаха страната през 90-те години. Фактът, че Черна гора прокламира независимостта си, а Косово вероятно ще получи такава през следващата година и половина, подхранва националистическите настроения в Сърбия, особено ако в Белград решат, че ЕС поощрява сепаратистките тенденции.

Въпреки това, откритото отхвърляне на европейското членство не изглежда вероятно дори за Сърбия. Последиците от което са сериозни. Дипломатическото внимание към Белград ще нараства, на страната ще бъде оказана необходимата финансова и техническа помощ за ускоряване на предприсъединителния процес, участието на Сърбия в други международни институции (като например НАТО) ще бъде обвързано с европейската и интеграция. Подкрепа ще получат кампаниите в подкрепа на сръбското членство в ЕС, както и реформите, свързани с него, докато противниците му вероятно ще се сблъскат с редица проблеми, като например ограничаване на пътуванията им в страните от ЕС, а вероятно и на финансовите им транзакции. На онези сръбски политически лидери, чиито бизнес не изглежда особено чист (сред тях вероятно ще се окаже близкият до покойния Милошевич Боголюб Карич, или някои водачи на Радикалната партия), това едва ли ще се отрази добре. Всички тези инструменти, наред с вече натрупаната голяма инерция на евроинтеграционния процес, могат да се окажат ефективни. В крайна сметка, и други бедни страни-кандидатки са имали зле настроени към ЕС правителства, но нито една от тях не е прекъсвала този процес.

Най-сериозната причина Белград да не обърне гръб на Брюксел е стремежът на самите сърби да станат част от Европа. Защото днес те гледат на Запад, а не на Изток. Доказателство за това бе реакцията им на смъртта на Милошевич, който бе оплакан само от няколко хиляди пенсионери. Далеч повече сърби се събраха да почетат убития преди три години негов опонент – премиера Зоран Джинджич.

За нещастие обаче, великосръбската реторика на Милошевич все още е жива. И вероятно ще продължи да влияе върху сръбската политика в продължение на десетилетия, макар че няма да успее да привлече мнозинството от населението. В други страни (включително от ЕС) подобни лозунги привличат около 10-20% от избирателите. Мълчаливото мнозинство и корумпираният държавен апарат, необходими за лансирането на проекта за Велика Сърбия вече ги няма. А кървавият разпад на Югославия бе добър урок за местните държавници. Тоест, като политическа сила, привържениците на Милошевич вече не са фактор. Неговите жартви ще бъдат помнени по-дълго, отколкото той самият.

Поддържането на европейския курс

В Западните Балкани внезапен отказ от европейския курс е малко вероятен. Постепенната му ерозия обаче е възможна. За да разберем проблема, трябва да си припомним, колко сложен и труден е процесът на присъединяване към ЕС. Както вече споменах, в основата на европейското членство е приемането на европейското законодателство, касаещо повечето аспекти на общия пазар, а също проблемите, свързани с човешките права, държавните субсидии или съдебната реформа. След като конкретната страна веднъж вече е поканена да стане официален кандидат за членство в ЕС, започват преговорите по присъединяването и. Макар че терминът „преговори” в случая едва ли е уместен. ЕС не променя стандартите си за никого. Тоест, онова, което се е искало от Полша, или Чехия, ще бъде изисквано и от Албания. Всъщност, за Западните Балкани този подход е доста полезен. Защото всяка страна от региона се опасява, че съседите и могат да получат някакви специални отстъпки, апелирайки че имат уникална история или, че играят по-особена роля в региона. И, ако действително започнат да се правят подобни сделки, това би имало крайно отрицателни последици, защото отстъпките към една от страните, неибежно водят до отстъпки и към останалите, което пък няма да им позволи да се оттласнат от дъното.

Сегашният подход на ЕС категорично отхвърля всякакви отстъпки и това бе повторено многократно и публично, така че нито една държава от региона да не може да претендира, че съседите и се ползват с някакви привилегии, нито пък да иска такива за себе си. Така, молбата на Сараево за известни облекчения в процеса на присъединяване на Босна към ЕС, поради тежката историческа обремененост на страната, провокира следния отговор от високопоставен служител на Европейската комисия: „Това въобще не ни интересува. За вас важат същите 35 глави, както и за останалите” (9) . Разбира се, историята не може да бъде напълно игнорирана, особено в един регион, за който Уинстън Чърчил твърдеше, че има прекалено много от нея. Импровизираният предприсъединителен процес беше създаден именно заради слабостта на Западните Балкани (10) .

Преди да бъде поканена да стане член на ЕС, всяка от тези страни трябва да покрие редица ключови критерии. От особено значение в това отношение са междинните споразумения за стабилизация и асоциация, в които ЕС и страната-кандидат потвърждават, че в рамките на няколко години ще бъдат осъществени определени специфични реформи. От гледна точка на кандидатите този етап е изключително полезен. Той определя приоритетите и гарантира, че ако съответната страна изпълни поставените изисквания ще бъде поканена да стане официален кандидат за членство. Преди това обаче, ще трябва да се преговаря за да се уточни пътната карта към споразумението за стабилизация и асоциация. Това позволява предварително да се уточни, какво точно предстои да се направи. На базата на досегашния опит, можем да твърдим, че процесът по изпълнението на пътната карта, може да се окаже полезен при определянето на окончателния статут на Косово например. Приключването на споразумението за стабилизация и асоциация със Сърбия вероятно ще бъде обявено към края на преговорите за Косово. Като част от пакетното споразумение за независимостта на провинцията, Сърбия ще бъде официално призната за кандидат за членство в ЕС. Независимо Косово обаче, ще бъде с една стъпка зад Сърбия и вероятно след Черна гора (11) . Като нова държава с ново правителство и с нова схема на чуждестранното присъствие в нея, Косово ще бъде обявено за недостатъчно готово за подписването на споразумение за стабилизация и асоциация, като вместо това ще му бъде предложена пътна карта (както на всички останали западнобалкански държави преди него). Този подход би могъл да стимулира Сърбия, защото, освобождавайки се от косовското бреме, тя получава шанс да ускори процеса на присъединяването си към ЕС.

В определено отношение, подходът с пътната карта е много подходящ за случая. Той ще определи политиката на новата косовска държава в първите години от нейното съществуване и ще очертае приоритетите на международното присъствие в Косово по начин, който не можа да бъде реализиран в Босна през 1995. За косоварите, перспективата за сключването на споразумение за стабилизация и асоциация (вероятно в рамките на една-две години след обявяването на независимостта), осигурява подкрепа, както и обещанието на ЕС, че ще признае независимостта при подписването на споразумението. Тук обаче има една уловка. Ако признаването на косовската държава се забави докато не бъде изпълнена пътната карта, тогава всяка членка на ЕС ще може да стопира подписването на споразумението за стабилизация и асоциация с Прищина, както и целия предприсъединителен процес, отказвайки да признае независимо Косово. Проблемът е, че признаването, по традиция, е политическо решение и право на всяка държава е да реши дали признава, или не, независимостта на друга. Докато ходът на предприсъединителния процес, поне на думи, зависи от изпълнението на поставените условия – т.е. „свърши си работата и ще бъдеш приет”. И ако косоварите се съмняват, че някоя държава от ЕС може да не признае независимостта им, тяхното желание да следват пътната карта ще се изпари. А Европа ще се окаже в ужасната ситуация с една слаба държава, призната само от част от съседите си и нежелаеща да се реформира, според изискванията на Брюксел. Затова би било добре ако членките на ЕС признаят Косово непосредствено след обявяването на независимостта, вместо да рискуват да блокират интеграционния процес.


Бюрократичните предизвикателства

Този предпазлив процес на изграждане на необходимия капацитет в рамките на постоянния диалог между националното правителство и Европейската комисия е застрашен от враждебността към разширяването на съюза. Като този път проблемът не следва да се търси на ниво политически декларации. Заплахата идва по-скоро от бюрократите, които трябва да осъществят на практика процеса на присъединяване и, които са податливи на дискретен политически натиск. Всяка страна създава секретариат за европейската интеграция, който обикновено е подчинен директно на премиера. В най-добрия случай тези секретариати се ръководят от опитни чиновници, назначени заради своите качества, а не заради връзките си. Всеки разполага с щат от 50-100 експерти, отговарящи за координацията с партньорите си в Европейската комисия и съответните министерства. Този секретариат може да се ползва с широка политическа подкрепа, както например е в Хърватия, където всички политически партии подкрепиха състава на секретариата и дори му предоставиха пълномощия, в някои отношения, надминаващи тези на правителството. Европейската комисия очертава приоритетите (между 100 и 140) в целия спектър на предприсъединителния процес. По всеки приоритет се изготвя план за действие със специфични изисквания и срокове. Основният приоритет (като например съдебната реформа) се разделя на поредица от последователни стъпки, като на секретариата се определя партньор сред членовете на правителството.

В това отношение Западните Балканите вече се сблъскват с много сериозно предизвикателство. Мнозина министри се нуждаят от сериозна помощ за да се справят със задачите си. Често те са с остаряло мислене, неподготвени и неразполагащи с достатъчно финансови лостове. Освен това промените могат да засегнат нечии влиятелни интереси, да не говорим, че мнозина в региона са уморени от промените (както сподели един високопоставен чиновник, „държавите ни са безкрайно уморени от прехода”). Остава под въпрос, дали малките екипи, на които е възложено да работят за европейската интеграция, са в състояние да помогнат достатъчно на тези министри, дори и ако обществената подкрепа за разширяването е голяма. Поради това ЕС трябва да поеме по-голяма отговорност за реализацията на този процес. В страните от региона европейският координатор следва да докладва редовно на министър-председателя. В Македония например, всяко седмично заседание на правителството започва с преглед на напредъка в процеса на евроинтеграцията.

Малките проблеми следва да бъдат решавани преди да са довели до криза на самия процес. Това обаче налага сериозни промени в досегашната практика на министерствата. Или, както сподели един от участниците в интеграционните усилия от региона: „Очакванията ни бяха големи, а сега виждаме, че вероятно са били силно завишени” (12) .

Вниманието към детайлите е предпоставка за успех, но може да стане и причина системата да забуксува. Един премиер, който по някаква причина не е заинтересован от присъединяването, или пък не желае да влиза в конфликт със своя колебаещ се коалиционен партньор, може да забави процеса, без да изглежда, че това се прави съзнателно. Отделяйки по-малко време за срещите с чиновниците, отговарящи за евроинтеграцията, или пък отказвайки се да притиска министрите си, той е в състояние да забави реформите. Изолирани от останалия бюрократичен апарат, службите, отговарящи за евроинтеграцията, могат да се окажат неефективни. И дори след време Европейската комисия да установи и обяви публично причината за възникналите проблеми, вредата вече ще е нанесена. Евроскептиците в самия ЕС ще изтълкуват тези проблеми като липса на воля у част от страните-кандидатки или дори като нежелание да се присъединят към съюза. Това, на свой ред, може да окуражи претенциите за по-сериозни политически ангажименти. Някои държави от ЕС, които имат особени интерес към конкретни страни от Западните Балкани, могат да решат да се намесят, под предлог, че макар критериите за членство да не са предмет на преговори, сроковете за изпълнението им биха могли да се дискутират и така процесът ще се окаже силно политизиран.

Канализирането на европейския дебат

Всичко това рискува да ни върне към познатите от миналото спорове за европейското разширяване. Нарастването на ЕС през последните 15 години бе впечатляващо, но то бе дело на политическите елити с техническата подкрепа на още по-влиятелната брюкселска бюрокрация. Умората обаче е очевидна и опасенията за по-нататъшното разширяване са нормална обществена реакция на икономическата несигурност и културните различия между кандидатите и сегашните членове на съюза. В този смисъл дебатът за същността и границите на обединена Европа безспорно е здравословен, ако ЕС държи да утвърди демократичния си имидж.

Имайки предвид растящата обществена загриженост, експертизите на Европейската комисия и твърдо очертаните условия за присъединяване вече не са достатъчни. Необходимо е предприемането на няколко нови стъпки. Първата е да се заяви, че може да се работи едновременно както по реформирането на ЕС, така и по продължаване процеса на разширяване. През последните месеци се лансира тезата, че държавите кандидатки могат да влязат в ЕС само след като докажат, че са готови за това, но съюзът следва да вземе предвид и собствения си „интеграционен капацитет”. Това заявиха европейските външни министри по време на последната си среща с балканските лидери през март 2006. Европейската инициатива за стабилност (ЕИС – влиятелен мозъчен център, чиято централа е в Берлин) смята обаче, че „интеграционния капацитет” може да се окаже вратичка, позволяваща да се откаже членство на страни, покрили необходимите критерии (13) . Тоест, де факто, да се превърне в евфемизъм за края на разширяването.

Напротив, той би трябвало да послужи като повод за нова дискусия, в резултат от която да се изясни, че разширяването не е пречка за паралелното задълбочаване на вътрешната европейска интеграция. През март 2006 Европейският парламент поиска от Еврокомисията да му докладва за отражението на евентуално ново разширяване на ЕС върху „интеграционния му капацитет” (14) . Обосновавайки искането си, парламентът отхвърли възможността на страните от Западните Балкани да бъдат предложени някакви алтертаниви на пълноправното членство в съюза.

Втората стъпка е свързана с провеждането на дебата. Европейските лидери (независимо дали са в управлението или в опозиция) трябва активно да работят за разрушаване на утвърдилите се митове и стереотипи, че присъединяването на Западните Балкани застрашава ЕС. Всъщност, регионът е твърде малък за да повлияе сериозно върху европейския пазар на работна ръка, напротив – той може органично да допълни застаряващите трудови ресурси на Европа с необходимите хора и идеи. Освен това проучванията сочат, че броят на жителите на Западните Балкани, склонни да търсят работа в чужбина, е много по-малък, отколкото си представят европейците (15) . Разбира се, повечето опасения, свързани със Западните Балкани, всъщност са производни на страховете от присъединяването на Турция (или дори на страните от Магреб). Затова ЕС следва да формулира ясно политиката спрямо съседите си, гарантирайки на своите граждани, че на държавите от Северна Африка и Централна Азия ще бъдат предложени други алтернативи. Освен това трябва да се разбере, че интеграцията на Западните Балкани действително ще форсира и решаването на въпроса с присъединяването на Турция, но двата проблема не са свързани пряко, независимо че в миналото регионът е бил част от Османската империя. Той не бива да става заложник на едно минало, за което не носи никаква вина (а по-скоро е негова жертва).

В крайна сметка, европейските лидери се нуждаят и от повече смелост. Дебатът за който говорим, няма да стане факт още през следващите месеци. Очевидно е, че определени кръгове в Европа никога няма да приемат региони, които някога са били част от Османската империя, да станат част от ЕС. Безспорно е, че не техните аргументи ще доминират в предстоящия дебат, но те следва да получат убедителен отговор. В самите страни от Западните Балкани, местните политици-популисти със сигурност ще използват аргументите на противниците на разширяването от ЕС за да продължат да се съпротивляват на реформите, превръщайки се в своеобразна „пета колона” на евроскептиците. Както ЕС, така и страните-кандидатки от Западните Балкани са в състояние да надделеят в дебата с тези гласове от миналото, но за целта техните лидери трябва да говорят ясно и открито. В противен случай, тези страни могат да бъдат вкарани в порочната спирала на провалените реформи.


От тази гледна точка, призивите занапред решенията за по-нататъшно разширяване на ЕС да бъдат вземани от националните парламенти и одобрявани чрез референдуми звучат доста обезспокояващо. Това би означавало абдикация. Малко вероятно е, че обществото би одобрило разширяването, ако липсва ясно изразена воля на политическите лидери, но ако самите лидери знаят, че са безсилни да направят каквото и да било, ако на референдума съгражданите им кажат „не”, за каква политическа воля можем да говорим? В това отношение Европейският парламент може да играе по-сериозна роля, като изразител на обществената воля. Сега той често бива пренебрегван, защото е лишен от достатъчно пълномощия за вземане на важни решения. Все пак, ако бъде решено именно Европарламентът да играе централна роля в процеса на разширяване, това вероятно ще стане основният въпрос на следващите парламентарни избори, които ще се проведат преди страните от Западните Балкани да са готови за началото на присъединителния процес. Растящата загриженост за разширяването на ЕС, означава, че европейците действително трябва да имат право на глас във вземането на решенията за него, но те трябва да бъдат и достатъчно информирани за реалните последици и ползи от този процес. Тоест, става дума за широк общоевропейски дебат, а не за ограничаването му в тесните национални рамки, където недоволството от собственото правителство, може да се отрази директно върху отношението към процеса на разширяване на съюза.

Ролята на Съединените щати

САЩ биха могли да възприемат дистанцирана позиция по въпроса за по-нататъшното разширяване на ЕС, но това ще бъде грешен подход. Всъщност, политиката на съюза към Западните Балкани може да бъде затруднена, както ако американците се отдръпнат изцяло от региона, така и ако демонстрират там прекалена активност. САЩ несъмнено имат сериозен и обясним интерес от успешната интеграция на региона в ЕС, освен това американците се ползват със значително влияние в някои балкански държави. И тъй като Вашингтон очевидно не би могъл да доминира в един дебат, чиято тема е „какво точно означава да си европеец”, ролята му в него следва да бъде по-дискретна, макар че това не винаги е така.

Тази американска роля произтича от спецификата на региона. Много от проблемите, тормозещи Западните Балкани, като расизма, разделението на управлението по етнически принцип, или прекалено влиятелните тайни служби, се намират извън контекста на формалния евроинтеграционен процес. От време на време ЕС съумява да вкара някои от тези въпроси в рамките на процеса, най-вече като налага нови условия за забавяне или прекратяване на преговорите по присъединяването. Именно по този начин Брюксел наложи на Хърватия и Сърбия да започнат да сътрудничат пълноценно с международния трибунал в Хага, ако искат разговорите по присъединяването им да стартират. Очевидно, това е нелош инструмент и ЕС не се колебае да го използва. В качеството си на систематичен подход за подобряване на управлението на страните от региона обаче, това позоваване на подобни, възникнали ad hoc критерии, може да се окаже контрапродуктивно и дори опасно. Защото проблемите се подбират (или пък се игнорират) по критерии, нямащи нищо общо с тяхното действително значение за способността на конкретната страна да покрие критериите за членство в ЕС. Освен това подобен подход не решава въпроса с хроничната слабост на управленския капацитет в западнобалканските държави. В Сърбия например, не е ясно доколко управляващите са в състояние да накарат местните тайни служби да сътрудничат с Хагския трибунал. Навремето премиерът Джиджич бе убит тъкмо защото се опита да направи това. Да не забравяме и, че натискът на ЕС за осъществяването на този символичен акт на сътрудничество с трибунала не се съпровожда от необходимата институционална подкрепа, необходима за практическата му реализация.

В това отношение, САЩ могат да изиграят важна роля. Те могат да помогнат проблемите, касаещи реформите в армията и службите за сигурност, да бъдат решавани в рамките на двустранните отношения между тях и съответната страна от региона, или пък с посредничеството на международни организации, в които американците имат ключови позиции, като НАТО, ОССЕ, или създадени ad hoc групи като Контактната група за Балканите, или пък т.нар. „Адриатика-3”. В по-общ план, през следващата година, решаването на редица проблеми ще изисква по-тясното трансатлантическо сътрудничество. Косово продължава да настоява за независимост, а Босна се готви да промени конституцията, осигуряваща мира в нея вече цяло десетилетие. Това е голямо предизвикателство за международната общност в един регион, който бе почти напълно игнориран от нея през последните пет години. От друга страна, проблемите не са нерешими, макар че косовският е особено деликатен. Според мен, бързото предоставяне на независимост за Косово дава най-добри шансове на стабилизацията на региона. Очевидно всяко оставане на областта в състава на Сърбия е неприемливо, като косоварите не крият, че разчитат именно на САЩ за разрешаването на проблема. За Вашингтон едва ли ще е трудно да убеди НАТО да удължи присъствието си в Косово и след прокламирането на независимостта, както и Русия да помогне за да се гарантират статута и правата на сръбското и другите малцинства. По-трудно ще бъде разследването на дейността и разпускането на паравоенните организации, свързани с политическите партии и лишаването им от ресурси и влияние. Новото правителство на независимо Косово може да попадне под влиянието на тези организации, ако САЩ ултимативно не наложат необходимите реформи. ЕС просто не може да се справи с подобна задача.

Има и нещо друго. Сърбия и косоварите очевидно няма да постигнат споразумение по пътя на преговорите. Нито един политик, измежду участниците в тях не би оцелял (поне политически) ако приеме предложение, удовлетворяващо противната страна. Затова, когато специалният пратеник на ООН за Косово обяви, че преговорите се намират в задънена улица международната общност следва да действа бързо, налагайки решение, което може да бъде или незавимост, или нещо много близко до нея. Опитите за предлагане на други варианти или предварителни условия биха провокирали, смущение и раздразнение сред косоварите. Именно САЩ следва да окажат необходимия натиск върху международната общност да вземе решение за предоставяне на независимост на областта, както и да притиснат косовските албанци да спазват стриктно свързаните с него ангажименти. Това няма да е чак толкова трудно, но изисква внимание и необходимата воля, при това на фона на усложняващата се ситуация в Близкия изток и иранската криза. Успешното окончателно решаване на косовския проблем се нуждае от особени умения и професионализъм.

Босна и Херцеговина е друг случай. Босненският политически елит е облагодетелстван от сегашната децентрализирана структура на страната. Разбира се, реформите, необходими за присъединяване към ЕС, могат да се реализират и при запазване на сегашната коституция, договорена в Дейтън, но би било по-добре, ако местните политически лидери я променят, демонстрирайки подкрепата си за реформите. Но, както вече споменах, те не биха го направили сами, защото интересите и властта им са свързани със сегашната децентрализация. През март т.г. конституционните поправки бяха вкарани в босненския парламент с подкрепата на основните местни партии. Но това стана възможно само заради силния американски натиск, макар че дори и тези поправки запазват влиянието на националистическите партии. Затова ангажирането на САЩ продължава да е необходимо за да бъде ограничено това влияние и се гарантира, че реформите по пътя към ЕС действително ще бъдат реализирани.

Тази роля на САЩ в Западните Балкани е сходна с онази, която те изиграха за разширяването на ЕС в Централна Европа. Кандидатите за членство от Централна и Източна Европа видяха, колко полезно за успешното преодоляване на препятствията по пътя към ЕС се оказа членството в организации като НАТО, Съвета на Европа и реформираната ОССЕ. То помогна на тези страни да формулират и потърсят решение на основните проблеми, свързани с евроинтеграцията. Така например, положението на малцинствата е обект на особено внимание от страна на Съвета на Европа, докато НАТО доказа, че е подходящ форум за обсъждане на проблемите на сигурноста, както и за решаване на наследените от миналото гранични проблеми, като например тези между Унгария и Румъния. Одобрявайки инициативите на подобни организации, ЕС, на практика, реализира собствените си цели. А използвайки американското влияние в тези сфери, Европейската комисия увеличава и вероятността държавите от Западните Балкани да се подготвят както трябва за присъединяването си към съюза.

Перспективите пред разширяването на ЕС

През следващото десетилетие страните от Западните Балкани, включително Албания, Сърбия, Хърватия, Македония и Черна гора и, евентуално, независимо Косово, вероятно ще бъдат приети в ЕС. Така за по-малко от 20 години съюзът ще се трансформира от клуб на държави със сходна история, икономика, култура и манталитет, в асоциация, преодоляла границите между традиции, религии и национални особености. В светлината на историческата промяна на понятието за това, какво означава да си европеец, едва ли е изненадващо, че европейците се нуждаят от време за да осъзнаят напълно, какво всъщност са направили. На миналогодишните референдуми французи и холандци гласуваха за „правото да си поемат дъх”, но истината е, че проблемите с разширяването на ЕС не играеха чак толкова голяма роля в дебатите и решенията за Европейската конституция, както и, че гласуванията, сами по себе си, не бива да се разглеждат като отказ от приемането на западнобалканските страни в съюза.


През следващите няколко години обаче, дебатът за бъдещето на ЕС несъмнено ще се отрази и върху Западните Балкани. Ако в него вземе връх националният егоизъм, това може да обезкуражи онези, които осъществяват реформите във въпросните страни и в резултат те да не успеят да се подготвят както трябва за членството си в съюза. Ако обаче европейските лидери се ангажират активно и конструктивно в този дебат, той може само да укрепи европейската демокрация и да съдейства едновременно и за разширяването, и за по-тясната вътрешна интеграция на ЕС. Вземането на решения с пълен консенсус би могло да се окаже опасен лукс, особено в момент, когато Европа преформулира своята същност. Въпреки това, вътрешните проблеми на ЕС не бива да се превръщат в претекст за забавяне на реформите на Балканите.

Историята на европейската ангажираност със Западните Балкани е забележителна. Тези страни – бедни, мюсюлмански, православни, а доскоро и социалистически, бяха разделени от Западна Европа още от времето, когато Османската империя стигаше до Виена. Сегашните усилия за връщането им в новия пан-европейски съюз, изтриват тези стари имперски граници. Днес в Европа се твори история в такива грандиозни мащаби, че дори мнозина от нас, които сме свидетели на случващото се, не могат да осъзнаят величието на момента. Европейските лидери могат да заздравят собствените си демокрации само обединявайки ги с новите демокрации на континента.

На свой ред, САЩ играят важна роля във формулирането и решаването на проблемите свързани със сигурността (но не само), останали извън прерогативите на Европейската комисия. Един недобре премислен или пък недостатъчно съобразен със спецификата на региона подход може обаче да намали шансовете на страните от него да се присъединят към съюза. Затова САЩ следва да поемат водещата роля в решаването на най-взривоопасните проблеми, все още тормозещи Балканите, помагайки на ЕС да осъществи най-амбициозната задача в историята си: създаването на обширно общо пространство на споделени ценности и политики върху територията на един континент, който доскоро бе разделен не само от десетилетията на студената война, но и от столетията на имперско и цивилизационно противопоставяне.

Бележки:

1. Вж. Milada Anna Vachudova, Europe Undivided: Democracy, Leverage, and Integratio  After Communism (Oxford: Oxford University Press, 2005).

2. За Копенхагенските критерии за членство в ЕС вж. see http://www.europa.eu.int/comm/enlargement/towards_EU_membership/criteria_en.html.

3. Javier Solana, remarks at the Sound of Europe Conference, Salzburg, January 27, 2006.

4. Вж. “Enlargement Played Small Role in Constitution No Votes,” EU Observer , June 27, 2005, http://euobserver.com/index.phtml?search_string_top=&subscribe_email=Enter+your+email&subscribe_sendout=td&accept_charge=Accept+charge&aid=19430& cost_shown=1&sid=9.

5. За по-добра оценка на ситуацията, вж. , see Laura Silber and Alan Little, Death of a Nation (New York: Penguin, 1997) (revised edition).

6. За повече детайли относно процесите, предшестващи Дейтън , вж. James C. O'Brien, “The Dayton Agreement for Bosnia and Herzegovina: A Ceasefire on Its Way to Becoming a Settlement,” in Peace vs. Justice: Negotiating Forward- and Backward-Looking Outcomes , ed. William Zartmann (Lanham: Rowman and Littlefield, 2004).

7. Вж. European Stability Initiative, “Post-Industrial Society and the Authoritarian Temptation,” October 2004, http://www.esiweb.org/index.php?lang=en&id=18. За по-точна представа за онова, което Босна следва на направи , вж. Zoran Pajic, “Bosnia: A Statehood Crossroads,” February 10, 2006, http://www.tol.cz/. Вж. също Christian Schwarz-Schilling, “Bosnia's Way Forward,” March 17, 2006, http://www.ohr.int/ohr-dept/presso/pressa/default.asp?content_id=36772.

8. Вж. Sarajevo Summit Declaration, http://www.stabilitypact.org/constituent/990730-sarajevo.asp.

9. European Commission official, Sarajevo, November 29, 2005.

10. Зе целите на новия европейски процес, анализирани от Крис Патън, който беше европейски комисар по външните работи, . вж. Chris Patten, Cousins and Strangers:

America, Britain, and Europe in a New Century (New York: Times Books, Henry Holt, 2006), pp. 179–180.

11. Референдумът за независимост на Черна гора бе проведен през май 2006.

12. Interview with author, February 2006.

13. Вж. European Stability Initiative, “EU Balkan alzburg Meeting March 2006,” http://www.esiweb.orgindex.php?lang=en&id=166.

14. Вж. например , Olli Rehn, “The EU Accession Process: An Effective Tool of the European Foreign and Security Policy,” remarks at the NATO Parliamentary Assembly, February 21, 2006, http://europa.eu.int/rapid/pressReleasesAction.do?reference=SPEECH/06/112&format=HTML&aged=0&language=EN&guiLanguage=en. See also “2005 Enlargement Strategy Paper,” A6-0025/2006, February 3, 2006.

15. За повече материали по темата, вж. Katinka Barysch, “Does Enlargement Matter for the EU Economy,” May 2003, http://www.cer.org.uk; Katinka Barysch, “East Versus West? The European Economic and Social Model After Enlargement,” October 26, 2005, http://www.cer.org.uk.

* Авторът е член на Групата Олбрайт и президентски пратеник на Балканите по времето на президента Бил Клинтън

{rt}

Въпреки обстоятелството, че днес чрез неимоверно бързите съобщения светът се интернационализира, в културно отношение живеем във века на национализма. Всеки народ, като по-голяма или по-малка клетка в общото световно пространство, се стреми към национално обединение и независимост. Никой народ не иска за сметка на всечовешката културна общност да загуби своя национален характер. Разбира се, национална крайност, или шовинизъм, е желанието на някои народи да наложат свои национални черти на други. Основата на принципа за самоопределение на народите, който се въздигна през миналата световна война, но не се осъществи, е национална. Смятам, че в бъдеща Нова Европа националният принцип няма да престане да играе важна роля. Чрез своето силно национално съзнание народите се борят за запазване. При постоянно увеличаващото се човечество и алчност за богатства, поради които причини се усложняват международните отношения, друго по-сигурно средство за тази цел днес няма. Това е особено вярно за малките народи.

Националната независимост и държавната организация, или просто държавата, се поддържат взаимно; иначе техният самостоятелен живот е труден. Но здравината както на националната независимост, така и на държавната организация, или общо казано – здравината на националната държава, почива до голяма степен на географското единство между земите, от които се състои тази държава. Става дума за единството на разните земи, които населява една нация и които влизат в една държава, и за единството на разните части на тази нация, която населява тия земи, както и за връзката и единството между земята и националното й население, а следователно и за физикогеографско и антропогеографско единство поотделно и помежду им. Антропогеографското единство е тясно свързано с историческото единство, защото както в антропогеографията, така и в историята главният фактор е човекът. Колкото единството между земите на една нация и държава е по-голямо, толкова повече те представляват по-здрава общност и имат право на самостоятелен живот. Ненапразно днес в международните препирни и борби политикогеографската основа се взема за най-важна и най-справедлива. Но географското единство в една държава или народ е важно не само за външнополитическия им живот, но и за техния вътрешнополитически и културен живот. От географското единство зависят до голяма степен вътрешното сцепление и силата на държавата и народа й.

* * *

Главните български земи или области, върху чието географско единство ще направим кратък преглед, са Мизия, Тракия и Македония, между които средно място заема Софийската област. Те са както географски, така и исторически понятия. Във времена, когато българският народ е постигал напълно или отчасти своето обединение, какъвто е бил случаят през Средните векове, името България е господствало над областните. В турско време общото национално и държавно име България не се забравя, но не се забравят и отделните български земи и техните имена. Русите освободиха фактически само Мизия и Софийско, като името Мизия излезе от употреба за сметка на общото държавно име България. А след Съединението през 1885 на България и Северна 1 (Горна) Тракия, или Източна Румелия, последната стана Южна България, а Мизия – Северна България. Оттогава до миналата година се водиха борби за освобождението на Македония, останалата Южна (Долна) Тракия и Южна Добруджа, която през 1913 бе заробена от румъните. По-големите части от тях се освободиха и присъединиха към Майката отечество. Техните имена (Добруджа, Македония и Тракия, особено Западна Тракия) се пазят и ще се пазят не само заради това, че са имена на големи географски и исторически земи, но и заради това, че са свързани с тежки и продължителни борби за освобождението им. Те няма да бъдат извадени от употреба, но, от друга страна, по държавни и национални съображения не могат да не отстъпят място на името обединена или целокупна България. Така е навсякъде, и най-вече в Германия, където вече няма Прусия, Бавария, Саксония, няма дори Австрия, а общо германско отечество.

И без да забравяме имената на нашите стари географски и исторически земи, не само по национални и държавни съображения и в духа на съвременната географска наука, вече трябва да делим обединена България на следните географски области: Северна България – между Дунав и Стара планина включително, Средна България – между Стара планина и Македоно-тракийския масив, и Южна България, която обхваща този масив (Македония и Западна Тракия). Те се разделят от своя страна на подобласти и ландшафти или пейзажи. Интересно е, че Южна България се разделя лесно на две естествени географски подобласти от планините, които пресичат средата на Македония и Западна Тракия в посока от запад към изток (Нидже, Кожух, Беласица, Гоцева планина – Алиботуш, и Югоизточни Родопи). Тези подобласти са Вътрешна Южна България, в която влиза Северна Македония и северната част на Западна Тракия, и Окрайна Южна България, в която влизат Югоизточна Македония и южната част на Западна Тракия. Тя носи хубавото име Беломорие, което доби вече гражданственост.

Трябва да се забележи, че поставяме Македония в Южна България не по подражание на сърбите, които я бяха нарекли Южна Сърбия. Професор Иширков предлагаше още преди миналата световна война, в случай на разширение на пределите на България в българските земи на юг от Рила и Родопите, тези земи да се схващат като Южна България. Освен това, ако сърбите без никакви географски, исторически и народностни основания се помъчиха да наложат на Македония чуждо име, случаят с нас е съвсем друг.

Географското единство на българските земи зависи от тяхното положение, границите помежду им, релефа, населението и неговата култура. Специално антропогеографското единство е резултат от възможността за лесни движения и съобщения между тях, която зависи от природните условия (наличността на проходи, реки и други) и човешката техника (пътищата и средствата за съобщение). Лесните и оживени съобщения най-много спомагат за националното и културното сцепление и единство. Движението е главен признак – особено на съвременната култура.

Българските земи Мизия, Тракия, Македония и Софийската област се простират в източната половина на Балканския полуостров, като само Македония заема повече средата му. Известно е голямото кръстопътно положение на нашите земи. Те граничат с Дунав, Черно и Бяло море и са в съседство с протоците и Мала Азия. В тях са ставали големи народни движения и войни, а днес – големи международни съобщения. Тия външни движения и съобщения са предизвиквали вътрешни. Мизия е служила като преддверие на много народи, които са се спускали от север към Балканския полуостров. През Софийската област и Тракия минава големият международен път от Средна Европа за Предна Азия. Макар и в по-малък размер, ставали са движения и през Македония. В това кръстопътно положение на българските земи се състои тяхното централно геополитично значение на Балканския полуостров, макар че всъщност само Македония се намира в центъра на полуострова.

Известно е, че това географско положение на българските земи крие немалко опасности за българския народ. Преди всичко на него се дължи дългото гръцко и турско робство. Но поради оживените съобщения и лесните културни заемки от близки и далечни съседи то е спомогнало и за бързото национално и културно развитие и издигане на българския народ. Затова още през средните векове той е бил най-културният от младите народи на Балканския полуостров, а от освобождението на България насам за кратко време разви дори по-висока култура от тази на съседите си. Както ще видим по-нататък, тази култура не е дело на една от българските земи, а на всички. Това географско положение направи българския народ по-буден към съдбините си и създаде у него силен усет за единство и самосъхранение.

Положението на българските земи е важно за тяхното единство с това, че те са концентрично наредени около Софийската област. Макар че геометричният център на България се намира в западната част на Горна Тракия, към Пазарджик, Софийската област заема централно обединително място. През тази област минават главните централни пътища в България, които са такива и на Балканския полуостров; именно през нея минава диагоналният път за Цариград. Но през София минава и главният меридианен път в България по долините на Искър и Струма. Той е не по-малко важен от Мораво-вардарския път, който впрочем минава и през Софийската област, защото долината на Морава и останалите земи на т.нар. Западни български покрайнини се числят не само административно, но напълно географски към Софийската област. Ненапразно София е избрана за столица, главен съобщителен възел и културен център на България, и сполучливо изпъква като главно обединително средище на българските земи. Ненапразно ще кажем също, че турците са избрали София за седалище на управителя на балканските си владения – румелийския бейлер бег.


Поради всичко това София заслужава, заедно със своята област, да се смята като обособена българска земя сред другите български земи. Досега имаше известно колебание по този въпрос. След като се изброяха Мизия, Тракия и Македония като български земи, мнозина се питаха към коя от тях трябва да се числи Софийската област и до обединението на българските земи миналата година тя се вземаше повече за Югозападна България. Но днес, когато Югозападна България става Македония, Софийската област, макар да представлява западната половина на Средна България, става отделна българска земя сред другите български земи. Това схващане се оправдава и от развитието на границите между Мизия, Тракия и Македония, с които ще се занимаем по-нататък.

Трябва още в началото да отбележим, че границите между българските земи не са резки нито във физикогеографско отношение, защото не минават по високи планини и големи реки, нито в антропогеографско отношение, защото не делят два различни народа. Те не са труднопроходими и не са пречили за лесните движения и съобщения между нашите земи, затова не са пречили и за единството им. В този смисъл говори и обстоятелството, че те са се местили твърде често. Сравнително по-рязка граница изглежда Стара планина между Мизия, от една страна, и Софийската област и Тракия, от друга. Известно е, че тя е важна климатична преграда. Но и тази граница е местена. В древно време за северна граница на Тракия е служил Дунав. Римляните създават в административно отношение провинцията Мизия, поради което северната граница на Тракия се премества на юг, но все пак е била на север от гребена на Стара планина. Тази планина представлява дълга верига, но не е висока, при това има много проходи, затова никога не е била пречка за преминаване. Още Първото българско царство се е развило на юг от нея, като дори тя му е служила като здрава опора за тази цел. Открай време от двете страни на Стара планина живее едно и също население. Севернякът копнее от желание да мине Балкана и да слезе на юг. При Освобождението на България през 1878, с образуването на българското княжество от Мизия и Софийската област, Стара планина съвсем се омаловажи като вътрешна граница. Същото стана и при Съединението през 1885 между Северна България и Източна Румелия.

Всички останали граници между българските земи са още по-малко резки във физикогеографско и антропогеографско отношение. Те са условни и често пъти премествани. В древно време западната граница на Тракия се простирала далеч на запад, в средата на Балканския полуостров, за сметка на Македония и Софийската област. Но през Средните векове и началото на турското време, обратно, Македония се простирала за сметка на Тракия чак до Пловдив и Одрин. След това постепенно се установяват днешните граници: Моминоклисурският проход и западният вододел на Тополница, между Софийската област и Тракия, а Доспатската планина в Западните Родопи и долното течение на Места между Македония и Тракия. Голямата условност на тези граници се вижда от следните обстоятелства. Моминоклисурският проход и по-рано Траяновите врата, които са на главния път София –Пловдив–Цариград, са проходи, през които са ставали и стават най-оживени движения и съобщения изобщо в България. Освен като отчасти граница между западното и източното българско наречие, те не делят различни населения и културни ландшафти. Също такъв характер като вътрешна граница имат Доспатската планина и Места, от двете страни на които има еднаква природа, население и култура. Може ли да се посочи някаква разлика между Чепинската и Разложката котловина? А условността специално на Места като граница се вижда и от това, че Югоизточна Македония и Западна Тракия прекрасно образуват днес Беломорието.

Едновременно с отместването на източната граница на Македония става и това на северната й граница. По този начин още през средните векове към Македония се включва Скопската област, а в турско време – и част от Софийската област, именно Кюстендилско и Дупнишко. След Освобождението на България обаче новата политическа граница по Рила и Осоговската планина се установи и като северна областна граница на Македония – между нея и Софийската област. Както ще видим по-нататък, тя не разделя тези две български земи нито във физикогеографско, нито в антропогеографско отношение, а само ги свързва. Вярно е, че и другите граници на Македония като централна балканска земя не са много резки, но обстоятелството, че пространството на Македония се е разширявало главно в източна и северна посока, показва тясната й връзка и единство с другите български земи 2.

Земеповърхното устройство на българските земи, както и цялото им географско устройство, е много сложно. В тях, макар и да не са обширни земи, се простират почти всички видове земеповърхни форми в Европа: плочеста равнина – Дунавската равнина, млада верижна планина – Стара планина, голяма низина – Маричината низина, масивни планини – тези в Македоно-тракийския масив, множество котловини и полета, каквито има най-вече в масива. Българските земи представляват просто мозайка от различни земеповърхни форми. Това земеповърхностно разнообразие на нашите земи крие някои недостатъци за единството им, но съдържа и важни предимства в това отношение. Не ще и съмнение, че земеповърхната, или орографската, разкъсаност пречи за лесните движения и съобщения. Освен това обширната планинска повърхнина на България е бедна. Друг недостатък е този, че големите равнини (Дунавската и Тракийската), които могат да играят по-голяма обединяваща роля, не са в средата на българските земи, а встрани от нея. Ако Софийската област не беше разделена на множество планини и полета, и особено ако Софийското поле беше по-голямо, тяхната обединяваща роля щеше да бъде много по-значима. В планинския Балкански полуостров няма един народ и една държава, както например това е в Апенинския полуостров, а няколко, и то сравнително малки.

Предимствата на разнообразното земеповърхно устройство на българските земи са следните. Това устройство, допълнено от разнообразно климатично устройство, създава различно производство в различните части на нашите земи. Това обстоятелство води до по-оживена размяна, голямо богатство и висока култура. В българските земи има доста планини, но все пак те са по-малко, отколкото в западните и южните части на полуострова. В нашите земи се простират най-обширните равнини и котловини, които, освен че са най-плодородните, предлагат най-добри условия за движение и съобщения, а следователно и за обединение и единство. Македоно-тракийският масив има клетъчна морфоложка структура; планините му са малки и разделени чрез множество полета и долини и не пречат за движението. Най-после, нашите планини имат голямо значение за съхранение на народа ни и неговата култура през дългите робства. Без тях нашето Възраждане сигурно щеше да се развие по-трудно. Изобщо в земи като българските народите и държавите се развиват и уголемяват сравнително по-лесно. Като по-богати земи те поддържат по-силни държави, които по-успешно се борят срещу неприятелите си и по-лесно поддържат географското и историческото единство. Докато в източната част на Балканския полуостров преобладава един народ, в северната и южната се редят четири: сърби, хървати, албанци и гърци.

За морфоложкото единство на българските земи е важно обстоятелството, че геоморфоложките им системи не се простират във всяка от тях поотделно, а преминават една в друга. Така старопланинската система, към която принадлежи и Средногорието, преминава от Мизия в Софийската област и Тракия. Геоморфоложката връзка между Тракия и Македония е още по-тясна. Македоно-тракийският масив е неразделно общ за двете. Преминаването на клетъчната структура от Софийската област в Македония достатъчно показва морфоложкото единство между тях. Всичко това допринася много за липсата на резки граници между нашите зами, за което стана дума по-напред.

Най-после, трябва да се отбележи, че специално редуването и разположението на нашите равнини, планини и реки е спомогнало за етапното развитие и създаването на българската държава като най-голяма балканска държава и за обединението и единството на българите. Създадена в североизточния ъгъл на полуострова – в Добруджа, българската държава се е запазила преди всичко благодарение на естествената защита, която са й дали голямата река Дунав и Черно море. Дунавската равнина е улеснила нейното разширение в западна и южна посока до Стара планина, която пък е защитавала държавата срещу нападения от юг. След това развитието на нашата държава става в южна и югозападна посока – в Тракия и през Софийската област в Македония, където държавните наченки от Кубрат са улеснили задачата на преславските и търновските царе. Известна е голямата съпротива на византийците от юг, затова българските владетели в Тракия са били по-малко трайни и трудно са достигали Бяло море. Но Родопите, Рила, Пирин, изобщо Македоно-тракийският масив е играл голяма роля за здравото закрепване на българската държава в него и разпространението й до Бяло море – най-естествената й южна граница.


При кръстопътното положение на Балканския полуостров и планинската му природа голяма държава в него не може да се създаде. Но благодарение на най-благоприятното географско положение и устройство на българските земи от тях се е създала, както споменах, първата нова средновековна, най-голяма и най-културна държава – българската, която, не ще съмнение, е израз на единството на българските земи. При Симеон българските владения, без тези, вън от полуострова, са имали 200 000–205 000 кв. км пространство. При Иван Асен II не са били по-малко. Днес България има около 152 000 кв. км, но цялото пространство на българските земи също е близо 200 000 кв. км.

Досега при разглеждане на физикогеографското единство на българските земи достатъчно се занимахме и с антропогеографското им единство, затова сега ни остава да разгледаме само някои по-характерни положения в това отношение. Първото е това, че единството на нашите земи се дължи първоначално на заселването им с български славяни, които заемат не само източната половина на Балканския полуостров, но проникват дори в най-южните му части (Пелопонес). Тези славяни бързо се осъзнават в национално отношение и образуват българската нация, или в по-широк смисъл взето – българския народ, най-вече изразяващ единството между всички земи, които населява.

Народът дава народностния характер на дадена земя. За българския народностен характер на нашите земи и изобщо за тяхното единство са допринесли извънредно много преселническите движения на българите. Известно е, че те, за да се запазят през вековете на своето тежко съществуване, са били принудени да правят много преселнически движения. Балканският полуостров е една от тези европейски земи, която е преживяла най-много преселнически движения. Но в източната, българската му част, която заема по-кръстопътно положение и е по-ниска и по-открита, отколкото другите части на полуострова, са ставали особено много преселнически движения. По политически или по икономически причини българите и днес се намират в движение, именно в новоосвободените земи Южна Добруджа, Беломорието и Македония се връщат изгонените по-напред българи. В миналото българите са били принудени да се изселват и вън от българските земи – например в Румъния, Бесарабия, Южна Русия, Унгария, Мала Азия и прочие, но важно е, че вътрешните им преселвания се извършвали и извършват в границите на българските земи. Така при нашествието на турците много българи от източните български земи, именно от източните части на Тракия и Мизия, се преселват в Македония и Софийската област. Освен това българите от равнините трябвало да се оттеглят в планините. През втората половина и края на робството, обратно, българите се преселвали от западните по-планински земи (Македония и Софийската област) в източните по-равнинни земи (Мизия и Тракия), които бяха обезлюдени. Наред с това започна слизането на българите от планините в равнините и полетата, което продължава до днешния ден. От миналия век насам, главно след Освобождението на България през 1878, започна изселване на българи от българските земи, които тогава не можаха да бъдат освободени (Македония, Южна Тракия, Западните покрайнини и Северна Добруджа), към освободените български земи (Мизия, Софийската област и Северна Тракия). Това изселническо движение продължи и през миналата световна война, срещу което сега, както се спомена по-горе, става обратно движение.

По-нататък трябва да се изтъкне, че антропогеографското единство на българските земи се изразява в общата култура, която цари в тях още от времето на Първото българско царство. Въпреки обстоятелството,че те са били подложени на много културни влияния, усетът за самосъхранение у българите им е наложил да създадат своя самобитна култура, от която са дали и на други народи. Излишно е да се подчертава, че от Охридското езеро до Черно море и от Дунав до Бяло море господстват българската култура и език. В Солун се създаде славянобългарската азбука – основата на българската духовна култура. Наред с преславското духовно огнище светеше през вековете и това в Охрид. Интересно е съвпадението, че този, който хвърли искрата за Българското възраждане – Отец Паисий, е роден някъде в центъра на всички български земи. Българското възраждане, с което българският народ показа мощта на своята култура и правото си за самостойно съществуване, се разви с еднаква сила във всички български земи. Борбите за политическо освобождение се водиха дружно . Тук дори трябва да се отбележи, че във всяка революционна чета, каквато беше и Ботевата, влизаха четници от всички български земи.

Не по-малко е единството между българските земи и в областта на материалната култура: например от Македония на юг – в Тесалия и останала Гърция, изчезва българското рало, теглено от волове.

До голяма степен резултатът от физикогеографското и антропогеографското единство на българските земи е не само обстоятелството, че българският народ е първият и най-културният нов средновековен народ на Балканския полуостров, но и това, че той е най-многобройният. Макар че на Балканския полуостров народите са много и макар че българският народ е дал много жертви в борбата си за съществуване и не е 20-милионен, какъвто би трябвало да бъде, все пак той наброява 8 200 000, от които 7 350 000 живеят на Балканския полуостров.

След горното общо изложение върху географското единство между българските земи заслужава в рамките на нашия кратък преглед да споменем нещо за географското единство специално между новоосвободените земи (Южна Добруджа, Беломорието и Македония) и останалите части на България.

Въпросът за Южна Добруджа се реши по мирен начин. Румъните признаха нейната принадлежност към България и я върнаха доброволно. По този начин се връщаме към старото добросъседство. Географската връзка и единството между Южна Добруджа и останала Мизия са толкова очевидни! Южна Добруджа представлява напълно естествено продължение на Дунавската равнина в северна посока. И това продължение е не само физикогеографско, но и антропогеографско. Никаква природна и културна разделителна линия не съществува между Дунавската равнина и нейната североизточна част. А Дунав, втората по пълноводие река в Европа, тъкмо с долното си течение най-рязко дели румънските земи от Добруджа и цяла България. Най-силният аргумент на румънските географи за румънските домогвания върху Добруджа беше, че тя се издавала като полуостров в североизточна посока и представлявала преходна земя, а като такава може да не принадлежи на България, а на Румъния. И по силата на несправедливите мирни договори през 1878 и 1913 Румъния сложи ръка на двете части на Добруджа, след което колонизира в тях много румънско население. По този начин люлката на българската държава загуби отчасти българската си народностна физиономия. Но чрез доброволната размяна на малцинствените населения, съгласно Крайовската спогодба от 1940, днес в Южна Добруджа няма румънско население. Тази новоосвободена българска земя доби отново чисто българската си физиономия и се възстанови наново географското й единство с останалата част на Северна България.

Географското единство между Беломорието и останалите части на България също е очевидно и не търпи никаква критика. Физикогеографски в Беломорието продължава Македоно-тракийският масив; дори островите Тасос и Самотраки са разкъсани части от него, чието продължение в Бяло море се нарича Егейски или Беломорски масив. Главните реки на България – Марица, Струма и Места, които извират от средата й, завършват теченията си в Беломорието. Техните долини толкова естествено свързват Беломорието с България! Те са главната основа на стопанското единство между тях. В тези долини минават най-важните пътища на България за Бяло море. Предимно чрез тях се поддържаше вековната народностна връзка между вътрешността й и Беломорието. Но, за жалост, тази вековна народностна връзка между тях се наруши по насилствен начин преди 15–20 години, когато гръцката държава изгони по-голямата част от българското население и настани гръцко бежанско население. След освобождаването на Беломорието една част от гръцкото население вече го напусна 3.

С въпроса за географското единство между Македония и останалите български земи е свързан македонският въпрос. До началото на последната третина от миналия век той не съществуваше, защото сърбите не изявяваха никакви домогвания към Македония. Както е известно, в началото на сегашния век главният теоретик на тези сръбски домогвания – Цвиич, излезе да доказва, че географската връзка между Македония и Сърбия чрез долините на Морава и Вардар през Прешовската седловина (450 м) била по-естествена, отколкото тази между Македония и България, които били разделени чрез най-високите планини на Балканския полуостров – Рила, Осоговската и други; най-важният проход между Македония и България – Велбъждкият (Кривопаланският), бил много висок – 1100 м, и прочие. Но независимо от това, че днес чрез съвременната техника сравнително по-високите проходи могат да се преодолеят и да не представляват пречка за лесни съобщения, всъщност споменатите планини и проходи никога не са ограничавали тесните връзки между Македония и България. Както се изтъкна по-напред, Македония се простира в Македоно-тракийския масив, който преминава отчасти и в Софийската област и има клетъчна структура. Тя доста улеснява движенията. Макар че Велбъждкият проход е по-висок от Прешовската седловина, пак през него още от средните векове са ставали по-оживени съобщения между Македония и България, отколкото през Прешовската седловина между Сърбия и Македония. Фактически вардарският път, който трябваше на сърбите за слизане в Солун, като оживен и главен път съществува от края на миналия век – от 1873 г., когато се построи железният път Солун–Скопие, а този от Скопие за Враня–Ниш се построи още по-късно. Освен всичко това, въпреки привидните природни пречки за по-тесни връзки и единство между Македония и България, помежду им съществува пълно народностно единство, каквото липсва между Сърбия и Македония. Признато е от всички обективни чужденци – изследвачи на Македония, че македонското население е българско, а не сръбско.

1. Живеем във време на големи промени в географията на България. Преди два-три месеца се побългариха имената на около 200 географски обекта. Тук посочваме ново разделение на страната на географски области. Струва ни се, че би било добре да се заменят имената “Горна” и “Долна” Тракия като неподходящи, особено второто, с по-определените имена “Северна” и “Южна” Тракия. И Македония е наричана в средните векове с името “Долна България”, но то отдавна е изчезнало, а днес Македония влиза в Южна България. Южна Тракия, както досега, ще се разделя от Марица на Западна и Източна Тракия.

2. По-подробно за границите на Тракия и Македония вж. И ш и р к о в, А. Имена и граници на Тракия. – Тракийски сборник, 1930, № 2, с. 3–14; Македония. Име и граници. – Македонски преглед, год. III , № 1, с. 1–22.

3. За географската връзка между Беломорието и България по-подробно вж. статията ми в : “Беломорски преглед”, 1942, № 1.

* Статията на „бащата на българската геополитическа наука” излиза за първи път в сп. “Известия на Българското географско дружество”, 1941, № 9.

{rt}

Българо-руските отношения имат силно изразен комплексен и практически характер. Военният им аспект включва две основни страни – национална отбрана и чувство за историческа и цивилизационна обвързаност. Дали, защото винаги войни са ни свързвали и разделяли с Русия, но тази сфера е най-силно идеологически претоварена. Тя е и най-чувствителното звено в отношенията между двете държави. Именно в областта на военните интереси страната ни продължава, до голяма степен, да бъде обвързана с руската военна машина.

Огромната разлика в силовите потенциали, особено когато става въпрос за оръжия, военно производство и потенциал за действие, силно ограничава възможностите на България да следва собствена военнополитическа линия.

На следващо място, трябва да се отчете фактът, че Русия има широк спектър от интереси в Централна и Източна Европа, като основният е регионът да не се превърне в сфера на влияние на само една велика сила и в този смисъл да не се допусне едностранна военностратегическа доминация. Геополитическият подход за постигане на тази цел изключва възможността българо-руските отношения във военната област да се сведат само до двустранни отношения, защото във военностратегически аспект България е само част от направлението, свързващо Русия със Средиземно море. Стремежът за геополитически контрол върху това направление, без което Русия трудно би могла да поддържа присъствието си в един от най-важните за настоящото столетие региони – този между Източното Средиземноморие и Персийския залив – превръща България, ако не в опорен стълб, то в ключов елемент на руската геополитика.

Българо-руските отношения оказват пряко и косвено въздействие и върху развитието на обстановката в целия регион на Югоизточна Европа и особено върху двете ключови огнища на конфликти – постюгославското пространство и гръцко-турските отношения, така, че “чистия прагматизъм” в българо-руските военно-политически връзки е по-скоро илюзия.

За България развитието на сътрудничеството и укрепването на сигурността на Балканите има първостепенно значение. За това страната ни е заинтересована и се стреми да съдейства за превръщането на тази най-размирна част на Европа в район на стабилност и сигурност.

България е извела като принципи на балканската си политика равнопоставенстта в отношенията с всички съседни държави, отказ от въвличане в “сфери на влияние” и от участие в създаването и противопоставянето на “оси” или групировки на балканските страни, както и решаването на съществуващите и възникващите спорни въпроси помежду им с политически средства.

В изпълнение на подписаното през март 1996 в Москва междуправителствено споразумение, руската страна достави безвъзмездно на България 100 танка Т-72, 100 бойни машини за пехотата БМП-1 и 12 ударни хеликоптера Ми-24.

В началото на 1997 Русия предложи на страната ни 12 бойни и 2 учебно-тренировъчни самолета МИГ-29 и оборудване срещу целеви кредит от 450 млн.щ.долара. Обсъжда се също създаване на българо-руски оръжейни предприятия по съвместни проекти: Военно-ремонтният завод “Георги Бенковски” в Пловдив да получи правата за ремонт и модернизация на различни модели самолети МИГ, а заводът в Сопот да усвои производството на възли и детайли на МИГ-29.

От общополитическа гледна точка тези сделки следва да се оценяват като изгодни преди всичко за руската страна. Главната политическа слабост в тях е фактът, че руското правителство предлага отпускането на валутни кредити, но не се ангажира с гарантирането на поръчките за ремонти или доставки, чрез които се очаква България да погаси кредитите. В близкото обкръжение на България самолетите от тази серия на МИГ не са чак толкова много, за да съществува свободен пазар за предлагане на ремонтни услуги. В по-далечно обкръжение пък (Близкият Изток и Централна Азия) отдавна са изградени отношения със самата Русия. В този смисъл, много малко вероятно е тези отношения да бъдат нарушени в интерес на България, особено без политически натиск от страна на руското правителство, защото клиентите, по правило, предпочитат ремонтите да бъдат извършвани в страната-производител.

От гледна точка на актуалната българска политика, сделките в областта на военното производство съдържат редица сериозни противоречия:

• Световните институции, от които България получава финансова помощ, трудно биха допуснали тя да се използва за крупни капиталовложения във военната сфера, като по този начин да се подкрепи разрастването на военнопромишления комплекс в Русия;

• Евентуални крупни капиталовложения във военната област биха изглеждали нелогично, след като страната ни толкова категорично декларира липсата на пряка военна заплаха;

• В контекста на ускореното придвижване на Бългрия към НАТО (завършило с присъединяването и към пакта през 2004), сключването на крупни инвестиционни сделки във военната област през втората половина на 90-те години щяха да бъдат възприети крайно негативно не само от страна на САЩ, но и от повечето европейски страни, разполагащи с развита военна индустрия и виждащи в България потенциален пазар за нея.


Затова на тогавашния етап президентът Петър Стоянов приключи ситуацията, отчитайки отличните качества на самолетите МИГ и подчертавайки, че България не може да си ги позволи по чисто финансови причини.

До този момент не е създадено нито едно съвместно българо-руско оръжейно предприятие. Освен това в Русия вече е приватизирана голяма част от националния военно-промишлен комплекс. Разбит е и пълният монопол на гиганта “Росвооружение” в оръжейната търговия.

България е предложила на Русия създаване на съвместна фирма за търговия с оръжие при подялба на печалбата. Има идея за съвместни предприятия за нови видове боеприпаси с подялба на финансирането и печалбата, проект за съвместно производство на снаряд, без аналог в света.

На 4 септември 2002 на тридневна визита в Москва пристига българска военна делегация, водена от тогавашния зам.-министър на отбраната Георги Пасков. По време на това посещение се подписва споразумение за военно-техническо сътрудничество между българското Министерство на отбраната и Комитета по военно-техническо сътрудничество на Русия. Програмата на визитата включва и разговори в корпорацията “МИГ” за модернизирането на закупените от България самолети МИГ-29.

По време на работното посещение в Русия на президента Георги Първанов, проведено от 19 до 21 септември 2002, от българска страна се изразява желание за развитие на военно-техническото сътрудничество между двете държави на основата на подготвено лицензионно споразумение, което ще регламентира използването на руски лицензии за военна и специална продукция от български предприятия. По този повод, руският президент Владимир Путин заявява, че споразуменията между България и Русия за съветските ракети СС-23 на българска територия ще се спазят.

При ответното посещение на руския президент Путин в България през март 2003 е отбелязан постигнатият прогрес в областта на военно-техническото сътрудничество. Руският президент припомня за решението по модернизирането на българските самолети. Според него, основният проблем в областта на военно-техническото сътрудничество между двете страни е липсата на споразумение за лицензирането на производство на руско въоръжение в българските заводи. Издадени са общо 670 подобни лицензи.

По време на проведената на 2 октомври 2004 в София Девета сесия на Междуправителствената българо-руска комисия за търговско, икономическо и научно-техническо сътрудничество се отчита постигането на сериозни договорености по отношение на военно-техническото сътрудничество. Българската и руската страна изразяват готовност за сътрудничество по ремонта и модернизацията на техниката, съветско производство, намираща се на въоръжение в България. Според ръководителя на руската делегация, са обсъдени дори перспективи за сключване на нови лицензионни договори за производство на военна техника на у нас.

По покана на тогавашния министър-председател Симеон Сакскобургготски, на 19 октомври 2004,. на двудневно официално посещение в България пристига руският му колега Михаил Фрадков. На срещата между двамата се обсъждат и въпроси относно военно-техническото сътрудничество. Според Фрадков, задължението на България да се съобразява със стандартите на НАТО не изключва възможността Русия да доставя за България модерна военна техника и да модернизира съществуващата, тъй като не е възможно тя изведнъж да бъде заменена с произведена в страните от Алианса. България няма финансови възможности за това, а и никой не го иска от нея. В краткосрочен и средносрочен план предстоят значителни по обем ремонти и модернизация на наличната техника, откриващи редица възможности за двустранно сътрудничество. Още повече, че България продължава да произвежда оръжие (автомати “Калашников” и зенитни оръдия) по съветски лиценз, въпреки че срокът им отдавна е изтекъл. Българската страна заяви готовност да сключи съглашение с руските предприятия за модернизация на хеликоптерите Ми и изтребителите МиГ.

Ако се погледне към списъка на съгласуваните теми за съвместна работа в областта на военно-техническото сътрудничество между България и Русия ще се види, че има огромни възможности в сферата на стрелковите оръжия, радарите, свързочните средства, взривателите – все разработки на ниво ХХІ век. Като съвместните производства биха стимулирали и спомогнали за възстановяване на българския военно-промишлен комплекс.

Бележки:

1. “България-Русия: фрагменти от необходим баланс”, С., Асоциация “България – Русия”, С.1997

2. “Кой ще отговори с любов към оръжейните проекти?”, в.”24 часа”, 08.08.1997

3. Россия сегодня - Русия днес, бр. 42, 22 – 28 октомври 2004

* Авторът е специалист по международни отношения

{rt}

Във всяка държава инвестициите, в целостта си като политика, имат отделни характеристики и акценти за всеки етап от нейното развитие. Например, през втората половина на миналия ХХ век в България те се обуславяха главно от колективизацията на селското стопанство и индустриализацията. На тази база огромните миграционни потоци от селата се насочиха към градовете (най-много към столицата и в окръжните центрове), което пък наложи инвестиционна политика, акцентираща върху жилищното строителство. От началото на ХХІ век, при променените обществено-политически условия поради преминаване към пазарно стопанство и възникналият демографски срив, жилищното строителство престана да има предишният акцент. Такъв станаха чуждестранните инвестиции, за чието привличане в страната ни се създават многостранни законови промени. Естествено, чуждестранният инвеститор не би се решил на инвестиция в България, ако тя не му носи по-голяма печалба от инвестиции другаде.

От друга страна, предизвиканият демографски срив и възникналата на негова основа териториална диспропорция “център-периферия”, обусловиха инвестиции в изграждането на нова транспортна инфраструктура, чрез която България да се свързва по-пряко с другите страни-членки на Европейския съюз (ЕС), част от който предстои да стане и тя. Приватизацията на държавните промишлени предприятия, като източник на средства за изграждането на адекватност в тази насока, коректно промениха структурата на държавната икономика и на налагащата се социална политика.

Естествен резерв за да се посрещнат нуждите и животът в България да придобие европейско ниво и качество, е изместването на акцента в националната инвестиционна политика върху използване на благоприятните геополитически шансове, които дава географското положение на страната ни като транспортно кръстовище между Европа, Азия, Източна Африка, Близкия и Далечен изток. Тоест, този акцент да придобие подчертано геополитически характер. Действително, всяко ново правителство от 1990 насам декларира, че ще провежда политика, с която ще се реализират геополитическите предимства на страната. На практика обаче, това не само не се случва, но с бездействието и невежеството си мнозина родни политици помагат да се изтърват големите възможности на страната ни в това отношение.

През това време съседните ни държави - Румъния, Гърция, Сърбия, активизират инвестиционната политика за развитие на транспортната си инфраструктура, въпреки че нямат нашите геополитически предимства. Като особено неприятно е, че от българска страна нито има противодействие, когато ни заобикалят, нито пък се предприемат собствени инициативи, за каквито ни дава възможност доброто географско положение.

Румъния провежда изключително активна дипломатическа дейност за привличане на средноазиатските транзити, въпреки че през територията и трасето на превозите е по-дълго. Съвместно с Унгария, румънците усилено изграждат паралелна магистрала Будапеща-Крайова-Букурещ-Констанца на Черно море, директно конкурираща транзита през България.

Още по-активна е Гърция , която поставя силен национален акцент за изграждането на съвременна магистрала от ранга на трансевропейски коридор от пристанището на Адриатическо море, Игуменица, през Солун, до Александруполис (Дедеагач), като преговаря с Турция оттам магистралата да продължава до Истанбул. Тя се противопоставя на трасето на Паневропейски коридор №8, който прекосява Черно море от грузинското пристанище Поти и преминава през България, за да стигне през Македония и Албания до Адриатическо море.

Сърбия, Македония и Гърция наложиха отклонението от диагоналния коридор №10 от Ниш по моравско-вардарското направление с трасе Ниш-Скопие-Солун. С него се спря строителството на съединителния участък на коридор №8 - Гюешево-Беляковци-Куманово, което, както е известно, е стигнало до гюешевската гара още през 1910.

Преди време редакцията на списание “Геополитика” даде място на публикацията на белградските професори Мирко Гърчич и Иван Раткай за осветляване на трансграничните ни транспортни връзки със Сърбия . В нея, те още по-дръзко разшириха сръбската теза от 30-те години на миналия ХХ век, която напълно пренебрегва Балканската транспортна перспектива и цели всичко да преминава през бивша Югославия (днес Сърбия), заобикаляйки територията на България. Разбира се, още в следващия брой на списанието се възрази на тази абсурдна теза, но по-важното е, че от българска страна все още официално не са обявени геополитическите ни предимства. Нещо повече, те не се познават дори от онези, които са служебно отговорни да насочват инвестиционната ни политика към използване на нашите предимства. Макар и отвреме навреме да се появяват наши геополитически научни публикации за Балканския полуостров, те не са адресирани към конкретна дейност от българска страна.

Доколкото геополитическите аспекти на настоящия етап засягат предимно междудържавната ни транспортна инфраструктура, оправдаността на такъв приоритет играе ролята на фундаментално начало. А то, по същество, изисква изграждането на адекватна мрежа, структурата на която е наследство от времето на студената война. Транспортните пръстени (железопътен, автомобилен, енергиен и т.н.), които я характеризират, имат за “дъно” черноморските ни пристанища Варна и Бургас, а за “връх” столицата София. Те бяха изграждани десетилетия наред, защото, поради проблемите с Югославия, западните ни транспортни връзки бяха почти “затворени врати”. На север, след близо вековен спор с Румъния, през 1954 започна да функционира мостът Русе-Гюргево, от който превозите бяха насочвани към Съветския съюз през гара Унгени. Това североизточно транспортно направление се разшири още повече през 70-те години на ХХ век чрез морските превози към южноруските (сега повечето вече са украински) пристанища. Релацията стана още по-доминираща, когато в края на същото десетилетие (1978) започна да функционира фериботът Белослав (Варна) - Иличовск.

През този период на “студената война” през Черно море липсваха сериозни транспортни връзки с насрещните кавказки пристанища.

С Гърция по онова време транспортните връзки бяха ограничени до такава степен, че в края на 50-те години на миналото столетие теснопътната жп линия Кулата-Марикостиново беше демонтирана.

Формираната по този начин транспортна мрежа въобще спря отварянето на нови гранично-пропускателни пунктове (ГКПП) към съседните държави. За съжаление, тази изолираност не бе преодоляна и през последните 16 години (т.е. от 1990 насам). Спрямо западноевропейските, значително по-малки по територия, държави като Белгия, Холандия, Швейцария и др. , България има близо 20 пъти по-малко на брой ГКПП. А те са най-яркият пример за геополитическата (транзитната) характеристика на отделната държава. Въпросът става още по-сериозен, имайки предвид, че предстоящото влизане на България в ЕС означава предимствено развитие на междудържавната интеграция . От тази гледна точка, прословутият „нов етап на международно сътрудничество” и отварянето на българо-гръцките ГКПП: Илинден, Елидже и Маказа, „боксува” вече десет години. Нещо повече, Гърция не дава съгласие за прокопаването на тунел под Маказа и това е принудило българската страна (без да му мисли много и без да предприеме сериозни опити за натиск върху Атина) да прекъсне трасето на Паневропейски коридор № 9, насочен към Маказа, до Димитровград, нарушавайки изискващата се за трансевропейските транспортни магистрали праволинейност. С отклонението към Свиленград, извън територията на България, трасето към Бяло море се измества в тясната ивица земя между Гърция и Турция по течението на река Марица до крайния пункт Александруполис (Дедеагач). Този случай има свой аналог отпреди 83 години, когато през януари 1923 френският генерал Вейган осуетява на конференцията в Лозана българския излаз на Бяло море.

Днес междудържавните интеграционни връзки налагат Гърция най-сетне да се освободи от историческата обремененост, мотивираща отказа и от преминаването на българо-гръцката граница чрез тунел под Маказа. Въпросът е много сериозен, защото нашето Министерство на външните работи и проектно-строителните ни ведомства съвсем неоправдано са се примирили с гръцката позиция.

Друг фрапантен случай, в който вината на институциите е не по-малка, е при отварянето на българо-турския ГКПП Лесово-Хамъзбейли, съпроводено обаче с демонтирането на жп линията на българска територия от Елхово до Ямбол.

Особено много изпъкват изтърваните геополитически шансове за развитие на морските ни пристанища Варна и Бургас, които имат най-голям дял в транзита на държавата ни. Варненското пристанище има 22 километрово навлизане в сушата чрез плавателен канал до пристанище Варна-Запад в Белославското езеро. То обаче няма дългосрочна визия за използване на каналните и езерните брегове за нуждите на морския транспорт. А Бургаското пристанище все още не е оценило чрез съответните проектни проучвания и изчисления, как точно да овладее и организира задземието си. Единствената възможност - южният бряг на акваторията в залива (нос Кафка) не предоставя условия за изграждане на кееви стени, а на запад от залива е езерото Вая, което е плитко и със скалисто дъно. Остава единствената възможност - да се използва Мандренското езеро. Неговата западна половина обаче, е преградена с бент за да се предпази от засоляване, тъй като се използва за земеделско напояване. И не са известни нито дълбочината му, още по-малко пък възможностите да се удълбочава за плавателни нужди.

Паралел между пристанищния капацитет на нашите черноморски пристанища с този на най-големите европейски атлантически пристанища на Германия, Белгия, Холандия и Англия, като Хамбург, Ротердам и др., досега не е правен. Тези пристанища имат насреща си океана и далечните брегове на Северна и Южна Америка, които по население са по-малобройни в сравнение с Китай, Индия и другите срещуположни на нашите пристанища държави в Азия. Те имат толкова голямо население, че с основание се определят като основна зона на бързо изригващият демографски взрив на планетата. По своята транспортно-ге о метрична права линия на запад, споменатите държави формираха транспортната система ТРАСЕКА (Транспортен коридор Европа-Кавказ-Азия). Зараждат се нови идеи за още по-мащабни макро-териториални обхвати на централноазиатските държави. При тази перспектива, разположеното срещу нашите черноморски портове грузинско пристанище Поти се разширява с ново пристанище Анаклия, проектирано за капацитет 50млн. тона годишен товарооборот. А нашите морски пристанища засега достигат максимално 8млн. тона годишен товарооборот.

Голяма част от споменатите по-горе атлантически европейски пристанища също имат по-малка перспектива за товарооборот. Затова не е пресилено, ако се каже че Варненското и Бургаското пристанище, на основата на посочената перспектива, могат да ги достигнат и дори надминат по товарооборот. От своя страна, това означава Варненското пристанище, в перспективното си развитие, да прехвърли преградата която сега е поставена – т.е. Аспаруховият мост. Много малък е теренът под този мост, където се предвижда да се изградят безмитната зона и новите технологически оборудвания. Съвсем ясно е, че тяхното място не е под “моста”, а по западните брегове на Белославското езеро където ще съединят пристанище Варна-Запад с ферибота. За съжаление, този най-ценен за пристанищното развитие район сега е запълнен с тръстики, шламохранилища и сметища.

За Бургаското пристанище е много трудно да се дефинира подобна визия, тъй като проучвания в тази насока не са правени. По този повод е достатъчно да се спомене, че започващият да се строи източен участък на магистрала Тракия (Оризово-Бургас) неизбежно ще бъде такъв и на Коридор №8, само че има за краен пункт не бургаското пристанище, а квартал Сарафово. Особени трудности за изграждане на адекватно задземие на Бургаското пристанище ще предизвика хълмистата конфигурация на терена, а там ще бъдат ситуирани, не само железопътните и автоподходите, но и трасетата на нефтопроводите към Александруполис в Гърция и към Вльора в Албания.

* * *

От всичко изложено дотук следва:

- Да се осъществява постоянна образователна и разяснителна работа по проблемите на геополитиката на България;

- Като се използва теоретическата и основа, тази наука да се превърне в многостранен фундамент на практическата работа по изграждането на отделните обекти;

- Обособяването на научната дисциплина Геополитика на България трябва да стане на законова основа, която да дава права и възможности за разширяването и, с цел съобразяване със спецификата на България;

- С оглед да се насърчава генерирането на нови идеи за обогатяването на научната дисциплина, да се набляга върху охраняването на авторските права и публично-правните индикации, който ще осигуряват опресняването на нейното съдържание;

- Доколкото практическата работа може да предизвика застой и подценяване на теоретичните аспекти на геополитиката, за тях следва също да се регламентират съответни стимули;

- Геополитическите аспекти на националната инвестиционна политика следва да се утвърждават с помощта на задължителни критерии за съставените проекти и взетите управленски решения.

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

След информацията, че през ноември Косово най-вероятно ще получи пълна независимост с всички символи на суверенната държава и то след резолюция на Съвета за сигурност на ООН, въпросът за това как се формира националният суверенитет и кой може да се разпорежда с него придобива все по-остър характер. За разлика от други две събития, които се случиха през май и юни – отделянето на Черна гора от Сърбия и широката автономия, която получи испанската провинция Каталония в рамките на ЕС, станали възможни по „старомодния” начин, т.е. чрез референдум, „даването” на суверенитет, както и ограничаването му не са съвсем избистрени понятия. Проблемите ще стават все по-сложни и неясни за решаване с по-нататъшната интеграция на ЕС и членството на България в него. Тук се появява цял комплекс въпроси. Дали правомощията на държавата могат да се прехвърлят, без да се прехвърля суверенитет? Има ли граница, до която националните държави могат да отстъпват от своето право да вземат самостоятелни решения? Суверенитетът наистина ли е неотчуждаем и неделим? Тези въпроси пораждат не само теоретични разсъждения, но имат и практически смисъл за България – и преди 10 ноември 1989 и в изминалите 17 години след него.

Преди да се опитаме да отговорим на тях, обаче, все пак е добре да хвърлим бегъл поглед върху политическата и правната страна на суверенитета.

Как да разбираме суверенитета?

Понятие за суверенитет се свързва с името на Жан Боден и неговите „Шест книги за Републиката”, които той издава на 47 годишна възраст, през 1576. Самият автор на съчинението е със солидна историческа и юридически подготовка, със законодателен и административен опит като участник в Генералните щати на Блоа. Основният патос в съчинението му, макар и облечено в солидна теоретична форма, е насочен срещу Николо Макиавели, чиито идеи са му направили дълбоко впечатление, но и предизвикват сериозни опасения заради своята неморалност. Концепция на Боден за човешката природа и обществото обаче, макар и да са с фундаментално значение за въвеждането на понятие за суверенитет, съвсем не е оригинална. Идеята, че властта, независимо на кого принадлежи тя и как се упражнява, трябва да има по-дълбоки, философски по характера си основания, в една или друга форма може да се открие на много по-ранен етап – още в теоретичните обобщения и практиката на Древна Гърция, Рим и Средновековието. Ако за Аристотел това е автономността на полиса, предпоставяща автархията като самодостатъчност на властта, за римските оратори и философи това е божественият произход на императорите. Що се отнася до средновековната традиция – тук божественото начало на властта се форматира според християнската доктрина, а едни или други градивни елементи на суверенитета може да се открият в съчиненията на Тома Аквински, Данте Алигиери, Николо Макиавели и Марсилий от Падуа.

Новото при Жан Боден е, че той дава на политическата власт статута на необходима форма на обществения живот, без да затъва в излишни размишления за произхода на републиката или за това кои са белезите на доброто управление. Същественото, според него, е, че наличието на една обединяваща публична власт е факт, който не подлежи на съмнение, независимо на какъв исторически етап е обществото. Оттук се поражда фундаменталният въпрос – кой е основният белег на тази власт? Отговорът е: суверенната сила, която се реализира чрез „правилното управление на много домакинства и от това, което им е общо”(Шатле, Дюамел, Пизие, 1998; 53) Така се извежда и „призванието на републиката” или на държавата. Следователно, най-същественият белег на суверенитета е, че той е власт, разбирана като асиметрично отношение на доминиране на един субект (който в този случаи е публичен) върху друг(и) (Градинаров, 2005; 90) чрез т. нар. суверенна сила. Жан Боден, в съответствие с духа на своето време, дефинира суверенитета чрез три основни белега:

- Абсолютност. Суверенната мощ на държавата е абсолютна, тъй като тя е тази, която издава разпорежданията, а не се подчинява на такива, издавани от някой друг. Тя не зависи от нищо или от някого, извън нея, пък бил той Бог, природата или народа. В тези си измерения тя не се нуждае от никакво основание, защото е самодостатъчна.

- Неделимост. Суверенната власт е единна и неделима и ако се делегира, това може да стане само в нейния пълен обем, а не само в някои от нейните проявления.

- Постоянност. Суверенитетът не става нито повече, нито по-малко с течение на времето, той е константа и или съществува, или не.

Макар държавата да е обществената форма, в която съществува суверенитета, той не е нещо, което има пряко действие. Суверенитетът се манифестира чрез законите, които се издават по един или друг механизъм. Суверенът е, който може да вземе решение дали да издаде законите или не, дали да води война или да се стреми към мир, как да управлява чиновниците, да съди и отсъжда като последна инстанция, да помилва, да сече монети и да определя данъците. Имайки предвид, че Жан Боден различава суверенитета от властта, а държавата от управлението, не е чудно, че за него суверен може да е или народът като цяло, или някаква негова част, или пък конкретен индивид. Смесените форми тук са немислими. (Шатле, Дюамел, Пизие, 1998; 54)

За своето време суверенитетът е идеен пробив и нов метод за легитимиране на държавната власт. Той замества божествения закон, законите на разума или други основания на държавата с правомерната власт, разбрана като сила, облечена в законите (Танчев, 2003; 9)

Заслужава да се отбележи приносът на Томас Хобс към понятието за суверенитет. Той свързва монархическия суверенитет с договорния характер на учредяването на държавата. При прехода от естественото към гражданското състояние на обществото, сключеният обществен договор има една, единствена цел – да осигури спокойствие и благоденствие на договарящите се. Той се сключва, обаче, между всички членове на обществото, а не между управниците и народа, и представлява основанието на суверенната власт на владетеля. След като са сключили договора и учредили върховната власт, поданиците не могат да отхвърлят без съгласието на монарха неговия суверенитет и да развалят договора. Любопитното в концепцията на Томас Хобс е, че суверенитетът на абсолютния монарх се изразява в монопола върху законите, които той твори. Те са задължителни за поданиците, но не и за самия него, защото това би подронило абсолютността на суверенитета. Невъзможно е също той да се раздели и между няколко носителя, защото това би противоречало на неговата неделимост.

Разбира се, когато се говори за народен суверенитет, няма как да се пропуснат идеите на Жан-Жак Русо, около които е изграден неговия „Обществен договор”. За разлика от разбирането на Хобс за „естественото състояние” на война на всеки с всеки, която води до нуждата от обществен договор и заедно с него поражда суверенитета, за Русо това е само теоретична хипотеза, постулат, идея. Тя е удобна за начало на анализа, но за него човешката природа, от която би трябвало да се тръгне, не е нито реално, нито предполагаемо дадена в естественото си състояние. Затова гражданското (или политическото) общество не възниква от необходимостта да се преодолее недостатъкът на враждата на всеки с всеки, а се ражда като поредица от случайности. Появата на частната собственост и основаното на нея социално неравенство, заедно с породените от тях войни, убийства, нещастия и ужаси показват, че т. нар. обществен договор, макар да изглежда мъдър и обмислен, е също така и несправедлив. Ето защо хората могат да се откажат от него, защото произходът на властта е човешки, договорен, изкуствен, следователно ако е човешко творение, той може да бъде и развален. Именно такова е предназначението на ключовото съчинение на женевския мислител „Общественият договор” - да покаже какъв трябва да е легитимния договор, който да върне на хората отнетата им свобода.


Макар да се запазва в основни линии идеята за социалния контракт, чрез който Томас Хобс обосновава абсолютния монархически суверенитет, Русо поставя на негово място неограничения суверенитет на народа. Но, за да е легитимен този суверенитет, той трябва да се основава не на неравенството, а на свободата. Всеки, обвързвайки се с всички, не се обвързва с никой. Според Русо, от този договор, тъй като придобиваме същото право над всички като това, което се дава на всеки над нас, печелим същото, което губим, и повече сила, за да запазим това което имаме . И тук следва нещо, което е много важно за анализирания в тази статия проблем – свободата е подчинение само защото подчинението е доброволно и равно, което прави свободата морална.

Народният суверенитет при Русо се извежда от всеобщата воля. Тя е интеграцията на частните воли, чийто малки разлики се анулират. Това означава, че всеобщата воля не допуска деление или раздробяване на общественото цяло. Тази всеобща воля е същността и живота на политическото тяло, суверенитетът е нейното упражняване, а законодателството – нейното приложение (Шатле, Дюамел, Пизие, 1998; 85)

Подобно на Жан Боден, Русо също характеризира суверенитета с неотчуждаемост, неделимост, непогрешимост, неограниченост. Базова, разбира се, е първата характеристика. Неотчуждаемостта е абсолютно задължителна черта на суверенитета, защото той, както вече стана дума, е упражняване на всеобщата воля. Суверенът, който е само едно колективно тяло, може да бъде представян само от самия себе си. Властта може да се прехвърля, но всеобщата воля – не.

В тази си форма, представата за суверенитета трудно може да се съгласува с принципите за представителното управление и за разделението на властите. Ето защо идеите на Русо не бива да се възприемат като пряко приложим теоретичен модел за една жизнеспособна конституционна демокрация. В книгата си „Държавна власт и народен суверенитет” Даниел Вълчев подчертава, че не трябва да се прави грешката конституциите да се възприемат като обществен договор. Въпреки че носят силен политико-социален заряд и откровено или мълчаливо да поставят като свой крайьгълен камък народния суверенитет, те си остават позитивноправни нормативни актове. И макар една конституция да не е обществен договор в смисъла, който влага в него Русо, тя е толкова по-оправдана аксиологично, колкото по-плътно се доближава до идеята на женевския философ (Вълчев, 1996; 114).

В „Общественият договор” на Русо, обаче, се срещат елементи, които са от ключово значение при отговора на въпроса, който възниква едва през последните няколко десетилетия – за това могат ли да се очертаят ясно границите на суверенитета. Така, например, за Русо неограничеността на суверенитета всъщност има граници. Щом суверенната власт се опита да премахне равенството на индивидите, заложено в обществения договор, щом започне да обременява един гражданин повече от друг, тя става частна, вече не е упражняване на свободната воля, следователно вече не е нито суверенна, нито неограничена (Шатле, Дюамел, Пизие, 1998; 57)

Националният суверенитет е нещо различно от народния суверенитет. Това разграничение се появява още по времето на Великата френска революция, макар че и досега в някои конституции двете понятие се използват като синоними. Но между тях съществуват важни разлики. От философско-политическа гледна точка, народът е по-широко понятие от нацията, защото в него се включват всички, които живеят върху дадена територия, т. е. и лицата без гражданство, а също и чужденците.

За националната държава гражданството е ключовото политико-правно отношение. Но не всички индивиди, включени в понятието „народ”, се включват в понятието „нация”. Националният суверенитет се проявява чрез неограничената отвън възможност на съответните граждани да определят устройството и управлението на държавата, обема на политическите свободи и индивидуалните права и задължения. Националният суверенитет, също така, е основанието държавите да бъдат субекти на международното право, а ако все още не са се самоопределили като държави, националният суверенитет е този, който легитимира това им право. Тук територията е много хлъзгава – особено когато става дума за нации, които се борят за своето самоопределение в отделна държава, както беше по време на войните в Югославия или пък при решаване на кюрдския проблем в Турция и Ирак. Последните събития в Близкия Изток показват и с какви трудности е съпътстван процеса на обособяването на палестинската нация в суверенна държава.

Съгласно чл. 2, т.1 от Устава на ООН, организацията е основана върху принципа на суверенното равенство на всички нейни членове, но на практика националният суверенитет в международните отношения няма достатъчно ясни граници и безспорни начини за опазването му. Макар държавният суверенитет най-често да се определя като възможност на националната държава да води самостоятелна и независима вътрешна и външна политика, често нещата не са толкова отчетливи. От една страна, защото съвременните реалности поставят способността за манифестиране на националния суверенитет в зависимост от политическата, икономическата и военната мощ на държавите. От друга страна, защото, макар да липсва пълно съвпадение, между народния, националния и държавния суверенитет, съществува връзка и взаимна изводимост между тях. Ето защо появата на проблеми при функционирането на народния суверенитет рано или късно се отразяват върху легитимността на националния суверенитет, а чрез него – върху държавния суверенитет. Затова се налага да отговорим на въпроса наистина ли е абсолютен и неделим суверенитета?

Делимост или неделимост на суверенитета?

Трудно може да се защити схващането, че тази проблематика може да се анализира и изясни само с правни аргументи. Без прилагането на политологически, социологически, исторически и дори на философски инструментариум, задоволително решение тук едва ли е възможно. Доказателство за това е, че в момента и практиката, и теорията са изправени пред един въпрос, който не може да се реши задоволително по някой от познатите отпреди начини. И той е: какво да се промени в схващанията за властта, държавата и суверенитета, за да отразяват те новите геополитически реалности?

Според професора в Парижкия университет Мишел Тропер (Тропер, 1998; 6) причината на тези въпроси да не може да се отговори със средствата на традиционната юридическа теория е, че под влияние на позитивизма се прави разлика между правото и науката за правото, от една страна, както и между правото и конкретните отношения, които то регулира, от друга. В този случай, излиза, че ако конституционното право е науката за държавата, то именно това право, а не държавата трябва да е предмет на науката за него. В същото време това наслагване на науки с все по-висока степен на общност в един момент неизбежно достига до политическите и социологическите науки, а също и до философията. Например, възникват въпросите, какво са държавата и властта и до какво ниво на общност трябва да се стигне? Като че ли, в опита да даде отговор, който не може да се постигне в рамките на позитивизма, науката за държавата е обречена да се върне към битието си на нормативна наука, рискувайки да се идентифицира с метафизична конструкция.

Но проблемите, произтичащи от въпросната особена ситуация, се налага да бъдат поставени в един по-широк теоретичен контекст. Така Франко Фардела на страниците на „Архиви на философията на правото” достига до твърдението, че няма как да се избегне двойнствеността на суверенитета – по отношение на правовия ред и по отношение на нормативистката теория. Оказва се, че за да притежава суверенитет, държавата трябва да е правен субект, но преди да стане правен субект, тя е реален субект, тъй като включва определено население на определена територия. Значи държавата не може да се мисли, без да се прибегне до социологическия или до един по-общ философски обяснителен принцип.

Освен това, в споменатите „Шест книги за републиката”, Жан Боден определя суверенната власт като отличителен белег на държавата. Суверенитетът по дефиниция е абсолютен, вечен, неделим, има оригинерен характер и се проявява чрез законодателната функция. Но в условията на изземване на част от тези функции от една наддържавна общност, която не може да се определи като супердържава (между другото тъкмо опасенията, че ЕС придобива такива черти на супердържава бяха някои от причините да се отхвърли Европейската конституция от Франция и Холандия през миналата година), какво става със суверенитета? Възможно ли е суверенитетът да не съвпада с империума на държавата, а да е само част от него? Ако това е така връзката между държавата и суверенитета може да се разкъса ( Fardella , 1996; 124 ) И в такъв случай няма пречка част от него да се отчужди, без това да заплаши същността на държавата.

Друг въпрос, който трудно може да се реши, без да се прибегне до метаюридически аргументи е, дали суверенитетът е неразривно свързан с упражняването на властта или не? Ако суверенитетът има характер на атрибутивна характеристика на държавата, докато властта – не, тогава социо-политическите образувания, които не са напълно независими, например „държавите”-членки в една федерация, могат логически да се обособят. Те могат да упражняват автономна власт в определени граници, без да са суверенни в пълния смисъл на думата и в такъв случай, тези държави-членки придобиват характеристиките на елементи, на органи на федералната държава. Както се вижда в този случай, за да се внесе определен ред в множеството аргументи, се налага да се използват не само правни категории.

Според изследването на Франко Фардела, държавата може да се опише като геополитическо образувание, чийто империум се схваща като суверенно качество. В този смисъл геополитическите образувания, които не са независими, не могат да бъдат характеризирани като суверенни. Според него „така връзката между независимостта и империума придобива логически и онтологически характер; независимостта и империумът са неразривно свързани със суверенитета и са конститутивни за него” ( Fardella , 1996; 12 5)

Това схващане, обаче, е противоположно на възгледа на Дж. Чиарели в статията му „Суверенитетът”( Chiarelli , 1970) Според него съвпадението между вътрешният суверенитет и независимостта във външнополитически план не е нито необходимо, нито явно. Суверенитетът във вътрешното право е нещо различно от суверенитета в международното право. Съществуват системи, в които суверенитетът може да се разпределя между различни центрове на власт (както например е във Великобритания), без това да прави държавата зависима. Излиза че съществуват различни понятия за суверенитет, които не съвпадат. Това разграничение вече има конкретен практически израз. Например при анализа на правната система на ЕС, Росен Ташев цитира решение 26/62 „ Van Gend en Loos v . Niderlanse Administratie der Belastingen ” на Европейския съд, в което съдът приема, че въпросната правна система представлява нов международен правов ред, със създаването на който държавите-членки са ограничили своите суверенни права и субекти на които са не само договарящите страни, но и техните граждани (Ташев, 2006; 167)

Получава се друга поредица от въпроси. Дали независимостта е крайният аспект на суверенитета и ако е така във вътрешен план, по какво той се различава от суверенитета в международното право? Ако например САЩ могат да решат и да нападнат Югославия или Ирак, без да се нуждаят от санкцията на международните организации, означава ли това, че САЩ са по-суверенни от Югославия и Ирак? Възможно ли е да се потърси синтез между тези доста различни понятия за суверенитета?

Във вече цитираната статия, Франко Фардела стига до извода, че за решаването на конкретен въпрос, като този за суверенитета, е нужно да се премине на едно по-общо теоретично ниво – например да се използва социологическото и геополитическото понятие за държавата, да се прибегне до изясняване на отношението между част и цяло, гносеологическо и отнологическо, формално и атрибутивно, система и елементи и т. н. Суверенитетът, също така, не може да се разбере без философско-историческата гледна точка – как възниква суверенната държава от кризата на средновековната християнска република, от нуждата да се сложи край на феодалната разпокъсаност и непрекъснатите междуособици и войни за надмощие.


На всички тези въпроси не е нито възможно, нито пък уместно да се дадат категорични отговори, още по-малко пък в една ограничено по обем статия. Очевидно е, че понятието суверенитет се развива едновременно с промените в исторически и международно-политически план. Но все пак се налага да запитаме, как можем да прокараме разлика между ограничения суверенитет, ако е възможно да се нарекат така някои факти от последните едно-две десетилетия, и липсата на суверенитет?

Един от процесите, които поставят голяма въпросителна върху разбирането на суверенитета е европейската интеграция. Еволюцията на ЕС от регионална международна организация до непозната досега форма на полуфедерален сьюз показва, че нещо съществено в представите ни за абсолютния и неделим суверенитет трябва да се промени. Според Е. Танчев, многостепенното управление на ЕС е триединство на общностен, междуправителствен и федерален метод на управление, при който държавният суверенитет на страните-членки съществува едновременно с т. нар. „открита държавност”, при която тези страни-членки делегират част от вътрешнополитическите си правомощия на Европейските институции. (Танчев, 2003; 19) Успехът на това политическо обединение, обаче, зависи най-вече от предварително постигнатите договорености между страните-членки за това, кои точно елементи от суверенните им правомощия ще бъдат поделени между сьюзните институции и органите на членуващите държави. Ключовата дума тук, според мен, е доброволната договореност, т.е. консенсуса.

И макар да могат да се правят много аналогии между ЕС и федералните държави, например за това, че при федералните държави има наслагване на два суверенитета – на държавите-членки и на федерацията, като първият е естествен и първичен, а вторият е производен и се образува чрез делегиране на правомощия от държавите-членки, учредяващи федерацията, това не решава проблема. Ако се допусне подобно съвпадение, тогава трябва да се ревизират много неща – например, че суверенитетът не е абсолютен, не е неделим, може да се дублира, ограничен е и т. н. Логично възниква и въпросът, докъде може да се отчуждават правомощия и въпреки това държавните образувания да се наричат все още суверенни?

Ако се върнем към разсъжденията на Жан-Жак Русо, възможно е да намерим отговор, имащ предимството, че не изисква сложни софистични упражнения върху разбирането за суверенитета. Работата е в това, че по аналогия с обществения договор свободата е подчинение само и единствено защото подчинението е доброволно и равно. Следователно, при общностния суверенитет, ако може да употребим това понятие, членуващите доброволно се лишават от определени проявления на своя национален суверенитет, придобивайки други предимства, които не са в състояние да си осигурят сами. Именно защото това съгласие е доброволно и следователно потенциално съдържа правото да се денонсира договора, суверенитетът не се губи, а се утвърждава чрез възможността за влияние върху цялостното решаване на въпросите в рамките на сьюза. Което на практика означава, че държавите-членки не делят своя суверенитет, а го засилват чрез възможността си да въздействат върху решаването на общите въпроси, които ги засягат.

По аргумент от обратното, може да се заключи, че насилственото отнемане дори на съвсем незначителна част от правото да се вземат самостоятелни решения в рамките на националната държава, води до потъпкване на държавния суверенитет като цяло. Така, налагането с военни средства на обособяването на Косово от Югославия, макар да не води до заличаване на държавата Югославия, на практика я лишава от суверенитет. Военната инвазия в Ирак, макар да се афишира с една ограничена цел - свалянето на диктатурата на Саддам Хюсеин, на практика лишава от суверенитет страната.

Съществува още един въпрос, чийто отговор трябва да се потърси. Възможно ли е действията и решенията на представителните органи на една държава (да речем правителството или парламента) да не съвпадат с изискванията за защитата и опазването на народния суверенитет? Колкото и неприятно да звучи, това е възможно. В този случай суверенитетът може да бъде накърнен, но за разлика от варианта, когато това става по насилствен начин, отвън, чрез инвазия или военна намеса, тук „крепостта” като че ли се предава отвътре. Причината за подобна възможност може отново да се потърси в идеята на Русо за това, че щом суверенната власт се опита да обременява един гражданин повече от друг и така да премахне равенството на индивидите, тя става частна, т.е. вече не е упражняване на свободната воля. Следователно тази власт вече не е нито суверенна, нито неограничена.

Съвсем пресни примери за подобни действия представляват редица некомпетентни или прибързани решения на българските управляващи пред последните години - от рестутицонните закони, през обещанието да се закрие АЕЦ „Козлодуй” и връщането на царските имоти до това, за съвместното използване на български военни обекти с американската армия. Почти силовата кампания от страна на политическата върхушка против евентуалния референдум по тези, а и по редица други въпроси, ни връща към току-що припомнения начин за нарушаване на суверенитета – чрез обременяването на едни граждани повече от други и премахване на равенството между индивидите.

Разбира се, могат да се потърсят и други отговори, например има ли право да съществува нещо като ограничен суверенитет или какъв е механизмът да се възстанови нарушения или отнетия суверенитет? Но това са проблеми, които евентуално биха могли да са предмет на бъдещ анализ. Към момента е нужно да се има предвид, че умението да се пази и отстоява националния суверенитет няма заместител сред политическите умения и действия. Незавсимито от това дали конкретната държава е потенциален или дори реален член на Европейския съюз.

Литература:

Б. Градинаров, „Индивидуалност, социална общност и социално-властови отношения”, сп. „Философски алтернативи”, бр.6, 2005.

Даниел Вълчев, „Държавна власт и народен суверенитет”, Университетско издателство „Св. Кл. Охридски”, С., 1996.

Е. Танчев, „Конституционни измерения на суверенитета”, сп. „Съвременно право”, 2003, кн.1.

Мишел Тропер, „За една юридическа теория на държавата”, Изд. „Проф. Марин Дринов”, С., 1998.

Росен Ташев, „Теория за правната система”, Изд. Сиби, С., 2006.

Фр. Шатле, О. Дюамел, Е. Пизие, „История на политическите идеи”, изд. Лик, 1998.

Franco Fardella, “Le dogme de la souverainite”, dans Archives de pholosophie de droit, t.41, 1996.

G. Chiarelli, “Souverainete” dans Nss. D.I. ХVІІ, Turen, 1970, p.1044

* Институт за философски изследвания към БАН

* Доктор по философия, магистър по право, Старши научен сътрудник ІІ степен в Институт за философски изследвания - БАН

{rt}

След гражданската война от 2001, над Македония тегне подозрението, че въпросът за управлението на страната не се решава пред изборните урни от регистрираните гласоподаватели, а на друго място и от други хора. Сраженията с албанците бяха прекратени с Охридския рамков договор (август 2001), който бе наложен от Европейския съюз и САЩ и влезе в сила без някой да е гласувал за него. Този документ даде рамката, извън която политиците в Скопие не могат да излизат. Така например, от 2001 насетне е ясно, че правителство без участие на албанците е невъзможно, защото веднага би попаднало в международна изолация. Но, ако междуетническите отношения вътре в страната и външнополитическата й ориентация са до голяма степен под контрола на т. нар. международна общност, в областта на икономиката македонските партии имат свободата да предлагат различни решения, опитвайки се да убедят избирателите в тяхната целесъобразност.

На фона на авторитарните режими в повечето от бившите съветски републики, Македония изглежда като образцова посткомунистическа демокрация. Докато в държави като Беларус, Казахстан или Азербайджан вотовете винаги завършват с победа за управляваща партия, край Вардар наблюдаваме точно обратното – и през 1998, и през 2002, и през тази година, парламентарните избори се печелят от опозицията. Предизборната кампания е относително свободна, властта не използва административен ресурс за да подтиска и репресира опонентите си и постоянното недоволство на македонците от незавидния им хал неизменно води до изборно поражение за съответната управляваща коалиция. През 1998 десницата, в лицето на ВМРО-ДПМНЕ, пое управлението за първи път за да го отстъпи четири години по-късно на социалдемократите (бившите комунисти). След вота от 5 юли т. г. левицата пак загуби властта и вероятно търпеливо ще чака 4 години в опозиция, за да й дойде отново реда.

Парламентарните избори доведоха да видима фрагментация на политическата сцена в Скопие. Тя засегна и левицата, и десницата. И от ВМРО-ДПМНЕ, и от Социалдемократическия съюз се отцепиха доста големи крила, които се обособиха като самостоятелни политически субекти и се явиха на вота като конкуренти на партиите, от които са произлезли. При левицата това е Новата социалдемократическа партия на амбициозния бивш шеф на парламента и бивш кандидат-президент Тито Петковски. Той създаде Нова социалдемократическа партия, която взе 6% от гласовете, носещи й 7 депутатски места в 120-членният парламент.

Във ВМРО-ДПМНЕ пък се разигра класически сценарий на разрив между стар и нов лидер, довел до раждането на нова партия. След изборното поражение от 2002 тогавашният премиер Любчо Георгиевски логично се оттегли от лидерския пост във ВМРО-ДПМНЕ и даде път на младия икономист Никола Груевски. Подобно на събитията, разиграли се в българската десница между Иван Костов и Надежда Михайлова, и Георгиевски си правеше сметка да остане неформалния лидер на партията и в подходящ момент да се завърне на председателския пост. Никола Груевски обаче нямаше желание да играе ролята на “сламен” лидер и бързо подмени цялото ръководство на ВМРО-ДПМНЕ със свои хора. Изгубил контрола над организацията, на Георгиевски не му оставаше друго освен да си създаде отделна партия и да се опита да докаже, че той е автентичният наследник на традиционната македонска десница. Това обаче не му се удаде. В новия парламент учредената от бившия премиер ВМРО-Народна партия ще има само 6 депутати срещу 44 за ВМРО-ДПМНЕ. При Никола Груевски останаха и повечето от интелектуалците и експертите на “войводите”, докато Георгиевски може да разчита само на част от бившите си министри и най-близки сътрудници, над голяма част от които тегнат подозрения в корупция.

Любопитно е, че ВМРО-ДПМНЕ проведе кампания, центрирана около оранжевата символика – явна алюзия за повторение на драматичните събития, разиграли се в Киев в края на 2004. “Войводите” събираха най-много хора на своите митинги, докато агитацията на левицата бе по-вяла и хората на премиера Бучковски сякаш предварително се бяха примирили с поражението. Най-острите престрелки се водеха вътре в левия и десния лагер – ВМРО-Народна срещу ВМРО-ДПМНЕ и Новата социалдемократическа партия срещу управляващите до сега социалдемократи.

Въпреки редуването във властта на различни партии, Македония все пак не е съвсем обичайна демокрация като тези в Западна Европа, например. Основна причина за това е, че политическият живот в страната е разделен на два етнически сектора, които са като вода и олио – въобще не се смесват. Затова на изборите винаги има двама победители – един сред македонския електорат, и един – сред албанския. Македонците гласуват само за македонски партии, а албанците – само за албански. В Македония циганите са сравнително малко, така че не оказват толкова сериозно влияние върху изхода от изборите, както в България. Албанците са една четвърт от населението на страната и ще имат почти толкова депутати в парламента – общо 29 срещу 26 на изборите през 2002. Преди четири години обаче в парламента влязоха самостоятелно цели четири албански партии, докато сега на практика са две – ДПА на Арбен Джафери и Мендух Тачи и ДСИ на бившия бунтовнически лидер Али Ахмети, който е включил в листите си и представители на Партията за демократичен просперитет (ПДП).

Въпреки все още живия страх от повторение на междуетническите сблъсъци от 2001, в хода на тази изборна кампания всички инциденти, свързани със сбивания, употреба на оръжие и ранени, бяха разчистване на сметки вътре в албанския лагер. Мит е твърдението, че за разлика от македонците, албанците са единни и целеустремени. Напротив – между отделните им кланове тлеят остри вражди на икономическа основа, приемащи формата на политическа конфронтация. За разлика от турците в България, албанците в Македония са твърде голям процент, за да сведат политическото си представителство в парламента до една единствена сила. През 2002 полевите командири от бившата Армия за национално освобождение се превърнаха в политици и тяхната формация ДСИ доминираше решително сред албанското малцинство в страната. През последните 4 години ДСИ бе основен коалиционен партньор на социалдемократите в правителството и във връзка с това натрупа доста негативи в очите на избирателите. Междувременно, ДПА стана по-радикалната сила в албанския политически блок и критикуваше остро бавното прилагане на Охридското споразумение. В крайна сметка нещата съвсем се объркаха и вече не е ясно коя е по-екстремистката формация на албанците. От една страна, ДСИ е наследник на бунтовническата армия, взривила мира през 2001, но от друга – в кандидат-депутатските листи на ДПА виждаме командира Даут Реджепи-Лека (той вече е депутат), който е обявен за национално издирване за отвличането на 12 македонци, и Агим Красничи от село Кондово, срещу когото се води разследване по обвинение в тероризъм.

В 6-ти избирателен район, който обхваща Тетово, Гостивар и Дебър, албанските партии печелят 17 от 20-те депутатски места. Всички наблюдатели обаче отбелязват значително по-слабото участие на албанците в тези избори в сравнение с 2002. Една от причините е, че този път контролът на международните наблюдатели е бил по-строг и не е било възможно в чисто албанските секции урните да се пълнят с бюлетини от името на хора, които въобще не са идвали да гласуват.

Новият премиер Никола Груевски е едва 35-годишен, но вече има управленски опит, защото в периода 1998-2002 бе последователно министър на икономиката и на финансите. За разлика от предишния премиер на ВМРО-ДПМНЕ Любчо Георгиевски, който е поет, литератор и историк, Груевски е сдържан технократ и експерт в областта на икономиката. Той говори добър английски, работил е за Световната банка, бил е и съветник по въпросите на приватизацията на сръбското финансово министерство след падането на Милошевич.

За разлика от всички свои предшественици на премиерския пост, Никола Груевски е с либерални убеждения. Идването му на власт бе оценено положително от борсата в Скопие, особено след като във финансовите среди тръгна слуха за въвеждането на плосък данък. В този смисъл е истински загадка, как Груевски може да работи в едно правителство с Новата социалдемократическа партия, която е още по-лява от социалдемократите и по време на предизборната кампания откровено флиртуваше с избирателите от най-ниските стъпала на социалната стълбица. Но явно в Скопие е по-важно да си във властта, а не каква управленска програма ще реализираш.

Пробен камък за състоянието на междуетническите отношения в Македония бе изборът на албански партньор, който да участва в новото правителство. От една страна традиционният съюзник на ВМРО-ДПМНЕ е ДПА на Арбен Джафери. Но от друга – ДСИ на Али Ахмети е най-добре представилата се на изборите албанска партия. Ясно е, че предпочитанията на Груевски клонят към ДПА дори и заради това, че тя бе по-скромна в исканията си за министерски кресла. Западът обаче бе по-склонен да види в правителството ДСИ или дори и двете албански партии. Много важни са аргументите, с които досегашният вицепремиер от ДСИ Муса Джафера обясни защо неговата формация трябва да участва и в бъдещото управление. Те звучат така: ако Груевски предпочете ДПА вместо “коалицията-победител” (коалицията между ДСИ и ПДП – б.а.) , той ще наруши Охридския мирен договор, защото според този документ в страната има “две мнозинства – македонско и албанско”. В крайна сметка това води до разрушаване на “македонският модел на консенсуална демокрация”, твърди Джафери. Всъщност, ако бе избрал за съюзник ДСИ, Груевски фактически би признал, че Македония вече се е превърнала във федерация от нетериториален тип и македонците нямат думата при определянето на албанската партия, която ще участва във властта.

Ако разположим македонските политици върху историческата скала “София-Белград”, то Любчо Георгиевски е смятан за човек, много по-близък до българската версия за историята на Македония, отколкото до сръбската. За Груевски се твърди обратното – че в последните години той е отдалечил ВМРО-ДПМНЕ от историческите й корени и не се интересува особено от славното минало на организацията. Но истината е, че политиците в Скопие вече градят външната политика на страната върху друга координатна система, в която отправната точка е Брюксел, а не някой от балканските съседи. В тази предизборна кампания, може би за първи път, нямаше обвинения на висок глас, че ВМРО-ДМПНЕ са “бугараши”.


Факт е, че двете основни македонски партии вече не се легитимират чрез миналото. Социалдемократите не напомнят с носталгия за времето на бивша Югославия, а ВМРО-ДПМНЕ атакува избирателя не с разкази за чети и храбри войводи, а с икономически програми. В този смисъл може да се каже, че посткомунистическият период в историята на Република Македония е приключил. Може би формален знак за навлизането на страната в нов етап на развитие бе получаването на статута на кандидат за членство в ЕС през декември 2005. Въпреки надеждите на българските патриоти, хората в Македония вече не се вълнуват толкова много от въпроса “кои сме ние?”. Стресът от гражданската война през 2001 постави на преден план питането, “как ще съжителстваме с албанците?”. Стремежът за членство в Евросъюза подменя и геополитическите ориентири на младата република. София и Белград губят своята роля на отправни точки за Скопие. Питането “на кой съсед да се опрем?”, е заменено от далеч по-прагматичното “как да се приближим по-бързо до Европейския съюз?”.

 

Това, което вълнува нас, българите е, какво се случва с идентичността на хората в Република Македония и как тя се проектира върху политическите борби край Вардар. Нациите са въобразени общности (терминът е на Бенедикт Андерсън). Макар че е оспорвано от крайните националисти, това твърдение отдавна е станало азбучна истина в науката, защото е подкрепено със смазващо количество аргументи. Ядрото на националната идентичност е националната митология, а не историческата истина. Но когато разминаването между митология и историческа реалност е твърде голямо, това създава напрежение и известна неувереност, която се компенсира с крайности, издаващи комплекс за малоценност. Специално за Република Македония въпросът бе, може ли след разпадането на Югославия конструкцията на македонската национална митология да оцелее без защитната стена на изолацията от България. Отговорът засега е “да”. Явно, след постепенното политико-административно дистанциране от Белград, тази митология заживява свой собствен живот и е станала иманентна черта от идентичността на повечето жители на страната. Периодът от края на Първата световна война до 1991 (с кратко прекъсване през 1941-1944) е доста дълъг и като че ли има повече влияние върху самосъзнанието на днешните македонци, отколкото предходния един век. Да се връщаме още по-назад няма смисъл, защото нациите и националното самосъзнание не съществуват преди ехото на Великата френска революция да обиколи Европа.

Съобразявйки се с тези реалности, можем да се запитаме, какви цели трябва да си поставя България в политиката си спрямо Република Македония. Да има в лицето на младата република край Вардар надежден геополитически съюзник, или да се стреми към незабавно разрушаване на македонската национална митология? Първото предполага партньорство, а второто – конфронтация. Засега в Македония името България не се асоциира с някакво общо историческо минало, а по-скоро с възможността за получаване на български паспорти и с перспективата за македонските младежи да получат евтино образование в български университети. Колкото и да е обидно за интелектуалците в София, най-важният културен продукт, с който България е известна край Вардар, е чалга-телевизията “Планета”. Но много се лъжат тези, които си мислят че националната идентичност се формира само под влиянието на т. нар. “висока култура”.

В икономически план българското присъствие в Република Македония е почти незабележимо. То се свежда до една неголяма банка (Балканска банка). Малко преди да бъде убит през миналата година, настойчиви опити да придобие македонски финансови институции правеше банкерът Емил Кюлев. Истината е, че бизнес-средата край Вардар не е особено приветлива, а и мощта на българските капитали не може да се мери с тази на гръцките, например.

Засега една от най-големите пречки за сближаването между България и Македония е транспортният фактор. Митичният Коридор номер 8 все още го има само на картата, а между София и Скопие няма железопътна връзка, макар че плановете са нейното изграждане се обмислят вече над 100 години. Дългосрочни неблагоприятни последици ще има въвеждането от 2007 на визов режим между двете държави. Особено, ако българските чиновници не предложат вариант, при който визите за македонци да са евтини и да се издават по опростена процедура, най-добре на самата граница.

В крайна сметка, през следващите години връзките на България с Република Македония ще се опосредстват от фактора Европейски съюз. В качеството си на член на съюза София ще има думата за напредъка на Скопие по евроинтеграционната писта. Стремежът за свободно пътуване в Шенгенската зона ще тласка хиляди и дори десетки хиляди македонци да подават молби за българско гражданство. След като бившият премиер Любчо Георгиевски вече е български гражданин, все по-малко ще стават хората край Вардар, за които подобна стъпка изглежда като екзотика или направо като национално предателство. Прави впечатление, че наред с традиционните изхвърляния на бившите македонски комунисти, че хора с български паспорт нямат място в парламента в Скопие, се чу и много умерената позиция на ВМРО-ДПМНЕ, според която постъпката на Георгиевски е въпрос на личен избор. Новият исторически шанс на България е да бъде един от водачите на Република Македония по европейската пътека. А когато границите на Евросъюза опрат в бистрите води на Охридското езеро, то и бариерата между България и Македония ще паднe.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

България{jcomments off}

М.Деведжиев, Геополитически аспекти на инвестиционната политика в България

П.Димитров, Македонската политика на България

М.Пенчев, Военно-политическият аспект на отношенията между България и Русия

Б.Градинаров, Националният суверенитет – територия с все по-неясни граници?

И.Батаклиев, Географското единство на българските земи

In Memoriam

Професор Марин Бъчваров – едно от големите имена в модерната българската геополитика

Балканите

Дж.O’Брайън, Брюксел – новата столица на Балканите

М.Русев, Европейската интеграция на Турция – геополитическа амбициа, необходимост, или реалност?

Ф.Гордън, С.Ташпинар, Турция на ръба

Eвропа

С.Каменаров, Геополитическите рамки на евроинтеграцията

Д.Палмър, Разширяването на Европа

А.Тодоров, Общността за демокрация и развитие като геополитически инструмент в постсъветското пространство

П.Георгиев, Енергийната геополитика на Украйна

Гореща точка

И.Иванов, Близкият изток – реалности и стратегии

Светът

П.Симов, Новата близкоизточна политика на САЩ

Р.Зебеки, Южноамериканската геополитическа революция

Геостратегия

Д.Тренин, Войните на ХХІ век

А.Савов, Асиметричната война

Геоикономика

Р.Хайнбърг, Енергийната геополитика през 2006

Основи на геополитиката

Ю.Тихонравов, Континенталната школа в немската геополитика и нацизмът

История

А.Кадирбаев, Златната орда като предшественик на Руската империя

Култура

Дж.Уайгъл, Двете „културни войни” в Европа

Н.Петрова, Политкоректният мит за исляма

Книги

М.Стоянова, Кошмарното пробуждане на Европа

Интервю

Професор Ефраим Керш за „ислямския империализъм”

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020