Третото хилядолетие очерта редица нови предизвикателства в сферата на сигурността, както на регионално, така и на глобално равнище. Характерно е, че днес тези две нива взаимно се допълват, като не изключват и въздействието на регионалните проблеми върху глобалната стабилност, като цяло. Именно такова регионално предизвикателство бе осъществената, през 2003, от САЩ и Великобритания въоръжена интервенция в Ирак, превърнала се в поредния възел от противоречия в Близкия изток, най-вече поради последиците от нея и тяхното въздействие за промяната в политиката на единствената в света свръхдържава.
И така, да си припомним основните стратегически задачи на Вашингтон през 2003, т.е. по време на операцията „Свобода за Ирак”. Имам предвид конкретните цели, пътят към чието постигане трябваше да проправи войната в Ирак.
На първо място , ставаше дума за създаването в региона на пояс от демократични държави, които в перспектива да заменят диктаторските режими в „държавите-парии”, както и някои полуавторитарни режими в другите арабски страни. Разчиташе се, че след свалянето на диктатора Саддам Хюсеин ще стартира изграждането на демократична държава в Ирак, което пък ще ускори общата демократизация на региона. В основата на този проект бе поставена „инициативата за Големия Близък изток”. В общи линии, ставаше дума за създаването и контрола на нов геополитически макрорегион – Големият Близък изток, който трябваше да обедини Египет, Израел, арабските държави от района, Турция, Южен Кавказ (Азербайджан, Армения и Грузия), петте постсъветски държави от Централна Азия (Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан), Иран, Афганистан и Пакистан. При това се предполагаше, че системата за контрол ще се формира в тясно взаимодействие с основните регионални съюзници на САЩ – Израел и Турция. Така, реализацията на „инициативата за Големия Близък изток” би позволила решаването на цял комплекс от задачи, като започнем от гарантиране сигурността на Израел и свършим с установяването на контрол върху основните енергийни ресурси на региона, което е от изключително геополитическо значение за бъдещето на САЩ.
Сред инструментите за „привличането” на този макрорегион в демократичната орбита на Америка бяха активното използване на националните въоръжени сили, „износа” на демокрация по западен образец и укрепване основите на пазарната икономика.
На второ място се целеше „сдържането” на най-антиамериканските режими в Близкия изток и, най-вече, на ислямисткия режим, наложен в Иран през 1979. Смяташе се, че като последица от демократизацията на Ирак, ще се повиши ефективността на политиката, която Вашингтон провежда през последните десетина години. Тази идея, формулирана още от администрацията на Клинтън, бе част от концепцията за „двойното сдържане” на Иран и Ирак, в чиито рамки се предлагаше използването на икономически санкции и политически бойкот за свалянето на „тираничните” режими и демократизация на политическата система на споменатите държави. В края на 90-те години обаче, тази политика бе обявена за неефективна, в резултат от което през 2003 светът стана свидетел на американската военна операция срещу Ирак, която, по същество, бе реализация на един стар замисъл.
На трето място , целта бе неутрализацията на конфликтния потенциал в Близкия изток. По мнението на редица известни американски геополитици, Близкият изток притежава най-големия конфликтен потенциал на планетата, който при това представлява пряка заплаха за САЩ и поради това изисква американска намеса. Според тях, най-голямата заплаха е свързана с разпростаняването на ядрено оръжие в региона. Именно този проблем, наред с тероризма, и до днес заема водещите позиции в списъка на основните заплахи за националната сигурност на Америка.
Доскоро ядреното сдържане се смяташе за универсално средство за предотвратяване на агресия, но след 11 септември тази теза бе преразгледана на най-високо ниво. За първи път подобна мисъл прозвуча в прословутата реч на Джордж Буш-младши в Уест-Пойнт, през май 2002, където той заяви, че „сдържането е невъзможно, ако неразумните диктатори, разполагащи с оръжия за масово поразяване, са в състояние да предоставят такова оръжие, както и ракети, на своите съюзници-терористи”. Възможната връзка между т.нар. „държави-парии” и различни терористични организации кара администрацията на Буш-младши да определя подобни държави като „терористични”. Именно срещу тези „терористични режими” са насочени и активните усилия за укрепване на системата за неразпространяване на ядреното оръжие. Според Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2002, много положения от която бяха включени и в т.нар. „Доктрина Буш”, е малко вероятно „сдържането, базирано единствено на заплахата от възмездие да сработи срещу далеч по-склонните към поемане на риск лидери на „държавите-парии”, способни да поставят на карта живота на съотечествениците си и благосъстоянието на своите народи”. Така, опирайки се на постановката за „неминуемата заплаха”, Съединените щати, „в случай на нужда, ще действат превантивно”. Стратегията за национална сигурност от 2002 обосновава теоретично преходът на САЩ от сдържане на агресора чрез наличния американски военен потенциал към активното използване на този потенциал. Именно тези постановки формираха идейната основа на военната операция срещу Ирак през 2003, когато Вашингтон ги реализира на практика.
Доколко ефективно бе изпълнението на така поставените задачи показват последвалите събития, а именно началото на гражданската война в Ирак и активизацията на различни терористични групировки на територията на страната, стремителното развитие на иранската ядрена програма и общият подем на антиамериканските настроения в региона.
Сега нека анализираме непосредствено реализацията на поставените задачи, защото този процес най-ярко отразява промените, които конкретната ситуация налага във формирането на американската политика.
Още през 2003, като възможни геополитически сценарии за Близкия изток в рамките на следващите една-две години, анализаторите разглеждаха два основни варианта – песимистичен и оптимистичен. Песимистичният вариант предполагаше рязкото дестабилизиране на региона в случай на изостряне на противоречията между САЩ и Израел, от една страна, и арабските държави – от друга.
Предвиждаше се, че след свалянето на Саддам Хюсеин арабските лидери ще започнат да разглеждат САЩ като сериозна заплаха за собственото им политическо, идеологическо и икономическо положение, което пък ще провокира организирано противодействие на САЩ и Израел, като основен американски съюзник. Като и без това силните антиамерикански настроения биха им гарантирали необходимата обществена подкрепа.
Според този сценарий, най-действен способ за борба срещу САЩ трябваше да стане подкрепата за въоръжената съпротива в Ирак, както и на палестинските терористични организации.
На свой ред, оптимистичният вариант допускаше възможността САЩ да успеят да създадат в краткосрочна перспектива действена система за сигурност в Ирак, което бързо да доведе до определени положителни резултати. В този случай, въпреки противодействието на част от арабското общество, САЩ биха могли да поставят под контрол антиамериканските настроения, включително и оказвайки натиск върху Израел по палестинския въпрос.
За съжаление, вторият сценарий не се оправда и днес идеята за създаването на „Големия Близък изток”, начело с демократичен Ирак, изглежда все по-нереална. Активизирането на конфронтацията между шиитските и сунитски групировки на територията на Ирак, както и ръстът на терористичните действия, все повече тласкат американската администрация към осъзнаване на необходимостта, към решаването на иракския проблем да бъдат привлечени арабските държави от Близкия изток и Иран.
Тази тактика решително се подкрепя от сегашния посланик на САЩ в Ирак Зелмай Халилзаде, според който, тъй като арабските държави и Иран разполагат със значително влияние върху сунитското и шиитско население на Ирак, отчитането на мнението им е задължително за гарантиране на стабилно бъдеще на страната.
Проблемите, свързани с привличането на арабските държави към решаването на иракското бъдеще, бяха обсъждани още в хода на президентските избори в САЩ през 2004, когато кандидатът на демократите Джон Кери се обяви решително за включването на Арабската лига в преговорите за постигане на „политическо споразумение” за Ирак. Наистина, Кери не споменаваше Иран, но днес почти всички специалисти са на мнение, че без участието на Техеран ефективното разрешаване на иракската криза е невъзможно. Така, през март 2006, Збигнев Бжежински предложи в Ирак да се свика „конференция на неговите мюсюлмански съседи, заинтересовани от стабилността в страната и предотвратяването на гражданската война”. В речта си пред Центъра за прогрес на Америка, Бжежински подчерта, че стабилизирането на Ирак съвпада и с иранските интереси.
Растящата подкрепа сред американския дипломатически елит на идеята за активно влючване на Иран и арабските страни в мирните преговори получи допълнителен тласък след мартенската вълна от насилие в Ирак. За мнозина тя бе ясен знак, че политиката на САЩ за изтласкване на въоръжените шиитски групировка в името на постигането на компромис със сунитското население, се е провалила и страната все по-бързо се свлича в пропастта на гражданската война.
В тази връзка, силна загриженост изрази и американският посланик в Багдад Халилзаде, който в интервю за списание „Тайм” отбеляза, че Вашингтон трябва да „положи максимални усилия за оказване на международен натиск върху най-войнствените иракски партии”.
Въпросният „международен натиск” касаеше най-вече възможностите на Иран да въздейства върху водачите на въоръжените шиитски формации, както и на съседните арабски държави, поддържащи сунитските бунтовници.
Откритата подкрепа на Халилзаде за привличането на Иран в разрешаването на иракската криза се подкрепя активно и от бившия член на Съвета за национална сигурност на САЩ Кенет Полок, който в речта си пред Конгреса заяви, че именно Иран е наредил през 2005 на шиитските милиции, яростно противопоставящи се на американската политика, да сътрудничат с официалните представители на САЩ, в търсенето на междинно споразумение.
Полок отбеляза също, че основната причина за тези действия на Иран е стремежът му да се избегне „гражданската война и хаосът, пораждащи сериозни опасения в Техеран”.
Основни противници на включването на Иран в преговорите за бъдещето на Ирак са онези, които все още разглеждат Ирак като полигон за налагане на демокрацията в Близкия изток – сред тях, в частност, са съветникът по националната сигурност Стивън Джей Хардли и военният министър Доналд Ръмсфелд.
Следва да отбележим обаче, че днес позициите на тези политици прогресивно губят подкрепа, за което говори както решението на САЩ да привлекат Техеран към разрешаването на иракската криза, така и очертаващата се готовност на Вашингтон да преговаря с режима на аятоласите.
Темата може да бъде продължена вече в рамките на обзора на изпълнението на втората основна задача пред САЩ, а именно – неутрализацията на иранския режим. Въпреки очакванията на Белия дом, операцията в Ирак не само не „възпря” Иран, но и се превърна в стимул за форсиране на собствената му ядрена програма и опитите за гарантиране сигурността на страната чрез сключване на серия от споразумения със съседите от региона (включително договорът със Сирия за военно сътрудничество, подписан през юни 2006). Освен това, през лятото на 2005, властта в Иран отново бе поета от радикалните консерватори, начело с Махмуд Ахмадинеджад, който смени сравнително по-либералния президент Хатами.
Днес светът продължава да дискутира декларацията на Ахмадинеджад, че иранските учени са успели да обогатят уран до степен 3,5%-но съдържание на изотопа U -235 , въз основа на което иранският лидер гордо обяви членството на страната си в „клуба на ядрените държави”.
Според зам. председателят на Комитета на учените за глобална сигурност Александър Пикаев: „Иран не може да се смята за ядрена държава, но заявлението на Ахмадинеджад е изключително важно дори и само защото Иран пресече чертата, която мнозина европейци, особено германците, определяха като „червената линия”, която Техеран в нинакъв случай не биваше да преминава”.
САЩ определиха декларацията на иранския президент като „поредното предизвикателство към световната общност”, подчертавайки, че Иран отново избира „пътя на неподчинението” пред сътрудничеството. При това президентът Буш отказа дори да изключи възможността от нанасяне на ядрен удар по Иран, отбелязвайки, че са оправдани всички средства за да не се допусне аятоласите да се сдобият с атомно оръжие.
На пръв поглед, Вашингтон демонстрира завидна приемственост в политиката си спрямо Иран. През юни 2003 Буш също споменаваше за евентуално военно решение на „иранската криза”, ако Техеран откаже да изпълни изискванията на МАГАТЕ, касаещи ядрената му програма. В същото време обаче, принципната позиция на иранските лидери, която също не се е променила от 2003 насам (става дума за отстояване правото на страната да изгради пълен ядрен цикъл), доведе до това, че за първи път след 1979 Вашингтон не само декларира намерение да преговаря пряко с Техеран, но и готовност да доставя на Иран технологии и стоки с „двойно предназначение” – от резервни части за „боинги”, до ноу-хау в сферата на „мирния атом”. Според американските медии, всичко това се съдържа в пакета от предложения, предаден на иранците в началото на юни от върховния комисар на Евросъюза по външната политика и сигурността Хавиер Солана. Разбира се, подобно развитие е възможно, само ако Иран склони на компромис, приемайки исканията на шестте държави, преговарящи с него (постоянните членки на Съвета за сигурност на ООН, плюс Германия).
Всички тези промени в близкоизточната политика на САЩ са свързани тъкмо с осъзнаването на грешките, допуснати при провеждането на военната операция срещу Ирак. Още повече, че самата мотивация за нахлуването в Ирак се оказва несъстоятелна - през май т.г. военният министър Ръмсфелд призна, че информацията на разузнаването за наличие на оръжия за масово поразяване в арсенала на Саддам Хюсеин е била фалшива.
Всичко това ни доближава до анализа на третата група задачи, поставени още от Стратегията за национална сигурност от 2002 и касаеща най-вече борбата срещу разпространяването на ядреното оръжие.
На пръв поглед, текстът на новата Стратегия за национална сигурност на САЩ от март 2006 не се отличава особено от предишната, още повече че съдържа кратък обзор на основните и постановки. Тя, също както и онази от 2002, утвърждава необходимостта „да се предотврати попадането на най-опасното оръжие на планетата в ръцете на най-опасните хора в света”.
Истината обаче е, че „Стратегията” от 2006 е много по-предпазлива и, ако разпространението на ядреното оръжие продължава да се смята за проблем №1, то пътищата за решаването му, вече се далеч по-умерени. Тоест, документът подчертава необходимостта от „сдържане и предотвратяване на възможността материали с „двойно предназначение” да попаднат у „държавите-парии”, или терористите”. Само че новата стратегия поставя ударението върху дипломатическите и юридически механизми за решаването на проблема. Определено конструктивен характер имат предложенията за реформиране на Договора за неразпространяване на ядреното оръжие, чиито параграф 4 дава възможност на всяка държава „да разработва военни технологии под предлог, че се развива гражданска ядрена програма”. Идеята изглежда привлекателна, защото и сегашната криза с Иран възникна, до голяма степен, заради искането на Техеран да изгради завод за „тежка вода”, както и реактор с „тежък водород” – днес тези технологии почти не се използват в мирната атомна енергетика, но пък са подходящи за създаването на ядрено оръжие.
В същото време си струва да отбележим, че сегашните предложения на Вашингтон изглеждат не толкова като навременни реформи, предложени от страна, която силно настоява за спазване на режима на неразпространяване, а по-скоро като пореден опит на Белия дом да ограничи последиците от масираното противодействие на „доктрината Буш” (и свързаната с нея военна интервенция в Ирак) в света.
Резюмирайки проблема, можем да направим следните изводи. Военната операция на САЩ в Ирак бе фундаментално събитие от гледна точка на трансформацията на редица елементи на американската външнополитическа стратегия. Въпреки, че тази трансформация е следствие от практическата невъзможност да бъде решен „иракският въпрос” на базата на досегашната американска политика, тя води до определени глобални промени. Става дума, преди всичко, за постепенното осъзнаване на невъзможността от радикално реформиране на Ирак отвън, игнорирайки позициите на близкоизточните държави, което, на свой ред, прави съвсем неопределени сроковете за създаването на т.нар. „Голям Близък изток”, като вместо това се налага идеята за практическото привличане на регионалните геополитически играчи в изграждането на съвременна система за сигурност.
Сред основните постижения в този процес е постепенното възраждане на възможностите за пряк диалог между Вишингтон и Техеран – безпрецедентно събитие за последния четвърт век. Провалът на концепцията за „двойното сдържане” доведе до еволюция в тактиката на Белия дом. От многобройните заплахи за използване на военна сила, икономическото ембарго и пропагандните войни, САЩ стигнаха до решение да седнат на масата на преговорите с Иран за да обсъдят основните проблеми на сигурността в региона. В иракската криза и проблемът с иранската ядрена програма се очертава тенденция за разрешаването им по мирен, т.е. дипломатически, път, докато опитите да се пренесат в плоскостта на военната намеса, могат само да ескалират конфликта.
Сегашните промени в американската външнополитическа стратегия намират известно отражение и в Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2006, която макар и да запазва някои предишни идеи, извежда на преден план необходимостта от дипломатическо решаване на такива глобални предизвикателства като разпространението на ядрените оръжия, или реформирането на нормативно-правната база на съвременната система на международната сигурност.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Третото хилядолетие очерта редица нови предизвикателства в сферата на сигурността, както на регионално, така и на глобално равнище. Характерно е, че днес тези две нива взаимно се допълват, като не изключват и въздействието на регионалните проблеми върху глобалната стабилност, като цяло. Именно такова регионално предизвикателство бе осъществената, през 2003, от САЩ и Великобритания въоръжена интервенция в Ирак, превърнала се в поредния възел от противоречия в Близкия изток, най-вече поради последиците от нея и тяхното въздействие за промяната в политиката на единствената в света свръхдържава.
И така, да си припомним основните стратегически задачи на Вашингтон през 2003, т.е. по време на операцията „Свобода за Ирак”. Имам предвид конкретните цели, пътят към чието постигане трябваше да проправи войната в Ирак.
На първо място , ставаше дума за създаването в региона на пояс от демократични държави, които в перспектива да заменят диктаторските режими в „държавите-парии”, както и някои полуавторитарни режими в другите арабски страни. Разчиташе се, че след свалянето на диктатора Саддам Хюсеин ще стартира изграждането на демократична държава в Ирак, което пък ще ускори общата демократизация на региона. В основата на този проект бе поставена „инициативата за Големия Близък изток”. В общи линии, ставаше дума за създаването и контрола на нов геополитически макрорегион – Големият Близък изток, който трябваше да обедини Египет, Израел, арабските държави от района, Турция, Южен Кавказ (Азербайджан, Армения и Грузия), петте постсъветски държави от Централна Азия (Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан), Иран, Афганистан и Пакистан. При това се предполагаше, че системата за контрол ще се формира в тясно взаимодействие с основните регионални съюзници на САЩ – Израел и Турция. Така, реализацията на „инициативата за Големия Близък изток” би позволила решаването на цял комплекс от задачи, като започнем от гарантиране сигурността на Израел и свършим с установяването на контрол върху основните енергийни ресурси на региона, което е от изключително геополитическо значение за бъдещето на САЩ.
Сред инструментите за „привличането” на този макрорегион в демократичната орбита на Америка бяха активното използване на националните въоръжени сили, „износа” на демокрация по западен образец и укрепване основите на пазарната икономика.
На второ място се целеше „сдържането” на най-антиамериканските режими в Близкия изток и, най-вече, на ислямисткия режим, наложен в Иран през 1979. Смяташе се, че като последица от демократизацията на Ирак, ще се повиши ефективността на политиката, която Вашингтон провежда през последните десетина години. Тази идея, формулирана още от администрацията на Клинтън, бе част от концепцията за „двойното сдържане” на Иран и Ирак, в чиито рамки се предлагаше използването на икономически санкции и политически бойкот за свалянето на „тираничните” режими и демократизация на политическата система на споменатите държави. В края на 90-те години обаче, тази политика бе обявена за неефективна, в резултат от което през 2003 светът стана свидетел на американската военна операция срещу Ирак, която, по същество, бе реализация на един стар замисъл.
На трето място , целта бе неутрализацията на конфликтния потенциал в Близкия изток. По мнението на редица известни американски геополитици, Близкият изток притежава най-големия конфликтен потенциал на планетата, който при това представлява пряка заплаха за САЩ и поради това изисква американска намеса. Според тях, най-голямата заплаха е свързана с разпростаняването на ядрено оръжие в региона. Именно този проблем, наред с тероризма, и до днес заема водещите позиции в списъка на основните заплахи за националната сигурност на Америка.
Доскоро ядреното сдържане се смяташе за универсално средство за предотвратяване на агресия, но след 11 септември тази теза бе преразгледана на най-високо ниво. За първи път подобна мисъл прозвуча в прословутата реч на Джордж Буш-младши в Уест-Пойнт, през май 2002, където той заяви, че „сдържането е невъзможно, ако неразумните диктатори, разполагащи с оръжия за масово поразяване, са в състояние да предоставят такова оръжие, както и ракети, на своите съюзници-терористи”. Възможната връзка между т.нар. „държави-парии” и различни терористични организации кара администрацията на Буш-младши да определя подобни държави като „терористични”. Именно срещу тези „терористични режими” са насочени и активните усилия за укрепване на системата за неразпространяване на ядреното оръжие. Според Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2002, много положения от която бяха включени и в т.нар. „Доктрина Буш”, е малко вероятно „сдържането, базирано единствено на заплахата от възмездие да сработи срещу далеч по-склонните към поемане на риск лидери на „държавите-парии”, способни да поставят на карта живота на съотечествениците си и благосъстоянието на своите народи”. Така, опирайки се на постановката за „неминуемата заплаха”, Съединените щати, „в случай на нужда, ще действат превантивно”. Стратегията за национална сигурност от 2002 обосновава теоретично преходът на САЩ от сдържане на агресора чрез наличния американски военен потенциал към активното използване на този потенциал. Именно тези постановки формираха идейната основа на военната операция срещу Ирак през 2003, когато Вашингтон ги реализира на практика.
Доколко ефективно бе изпълнението на така поставените задачи показват последвалите събития, а именно началото на гражданската война в Ирак и активизацията на различни терористични групировки на територията на страната, стремителното развитие на иранската ядрена програма и общият подем на антиамериканските настроения в региона.
Сега нека анализираме непосредствено реализацията на поставените задачи, защото този процес най-ярко отразява промените, които конкретната ситуация налага във формирането на американската политика.
Още през 2003, като възможни геополитически сценарии за Близкия изток в рамките на следващите една-две години, анализаторите разглеждаха два основни варианта – песимистичен и оптимистичен. Песимистичният вариант предполагаше рязкото дестабилизиране на региона в случай на изостряне на противоречията между САЩ и Израел, от една страна, и арабските държави – от друга.
Предвиждаше се, че след свалянето на Саддам Хюсеин арабските лидери ще започнат да разглеждат САЩ като сериозна заплаха за собственото им политическо, идеологическо и икономическо положение, което пък ще провокира организирано противодействие на САЩ и Израел, като основен американски съюзник. Като и без това силните антиамерикански настроения биха им гарантирали необходимата обществена подкрепа.
Според този сценарий, най-действен способ за борба срещу САЩ трябваше да стане подкрепата за въоръжената съпротива в Ирак, както и на палестинските терористични организации.
На свой ред, оптимистичният вариант допускаше възможността САЩ да успеят да създадат в краткосрочна перспектива действена система за сигурност в Ирак, което бързо да доведе до определени положителни резултати. В този случай, въпреки противодействието на част от арабското общество, САЩ биха могли да поставят под контрол антиамериканските настроения, включително и оказвайки натиск върху Израел по палестинския въпрос.
За съжаление, вторият сценарий не се оправда и днес идеята за създаването на „Големия Близък изток”, начело с демократичен Ирак, изглежда все по-нереална. Активизирането на конфронтацията между шиитските и сунитски групировки на територията на Ирак, както и ръстът на терористичните действия, все повече тласкат американската администрация към осъзнаване на необходимостта, към решаването на иракския проблем да бъдат привлечени арабските държави от Близкия изток и Иран.
