Ако в периода на Студената война силата на една нация се олицетворяваше от наличието на мощен военен комплекс и първенство на геополитическите приоритети, днес тя се свързва с превъзходството й в производството и износа на висококачествена продукция и създаването на нов геоикономически модел, при който икономическата надпревара, във всичките й форми, окончателно е изместила идеологическото и отчасти военното съперничество.
Така, руско-украинският газов конфликт от началото на т.г. , който вероятно ще се повтаря в различни варианти и за останалите страни, силно зависещи от синьото гориво на Москва, бе доказателство за нещо необичайно и нехарактерно досега за поведението на Русия – замяната на досегашната и геополитическа доктрина с нова, която е по-скоро геоикономическа. При този тип доктрини от доминация на политическите приоритети се преминава към доминация на бизнеса и глобалните корпорации, като основен двигател в този преход става националната геоикономическа сила. Тя влиза в действие, когато капиталът и икономическата политика целенасочено се използват за да въздействат върху поведението и ориентацията на другите държави. Възможността да се влияе на пазарите, да се владеят източниците на суровини („война за ресурси” нарече времето, в което живеем, американският писател Майкъл Клеър в едноименната си книга), да се стопират инвестициите, да се намалява икономическата помощ и т. н., са все съставни компоненти на националната геоикономическа сила за разлика от военната (или чисто геополитическата). Според Уйлям Нестър, един от идеолозите на цялостното научно направление, възникнало в началото на 90-те години на ХХ век в САЩ и свързано с търсенето на нова парадигма в световното развитие, геоикономическата сила може да се приложи по три начина (конфликтът Москва – Киев е класически пример в това отношение):
• когато една страна я използва пряко;
• когато една страна заплашва друга с икономическа атака;
• когато застрашената страна оценява реално заплахата и прави отстъпки по отношение на предявените към нея условия от по-силната, в геоикономически план, държава.
Значението на суровините, особено на енергийните, като съществен компонент на геоикономическата сила, доби определяща роля в края на ХХ и началото на ХХІ век, когато (с почти пълното заличаване на идеологическите конфликти) основните световни сили приеха за водеща икономоцентристката политика и поведение.
В същото време, налице са решаващи промени в глобалната характеристика на редица други, също геоикономически, фактори:
• Броят на населението в света нараства с непознати досега темпове – за последните 50 години то се е увеличило повече от два пъти (от 2, 6 млрд. през 1950 до над 6 млрд. души през 1999);
• Индустриализацията навлиза във все по-отдалечени части от земното кълбо, повишавайки жизнения стандарт – изразходването на повече енергия, увеличаване броя на личните автомобили (от 53 млн. леки коли през 1953 на 520 млн. през 1999), на домакинските уреди, на строителните материали и др. В периода между 1950 и 1999, брутният световен продукт е скочил с 583% - от приблизително 6 билиона на 41 билиона долара;
• Бурното развитие на държавите от Азия и Тихоокеанското крайбрежие – в периода между 1990 и 1996 икономиката на Китай нарастна с 93%, консумацията на енергия ще се увеличава приблизително с 4, 3% на година в периода 1997 – 2020 (т.е. около 4 пъти повече от Европа и САЩ), консумацията на нефт ще расте със 150%, на въглища – със 158%, на природен газ – с 1000%.
В същото време запасите от суровини, жизнено необходими за съществуването на изградения световен модел, намаляват драстично, а цената им, която върви непрекъснато нагоре, предизвиква истински шок на водещите борси в Европа, Америка и Азия.
От 1970 до 1995, според проучване на Световния фонд за дивата природа на САЩ (направено през 1998), земята е загубила приблизително една трета от наличното си природно богатство - повече от който и да е друг период в човешката история.
По-малко от 3% от общия световен резерв на вода е питейна и по-голямата част от нея се намира по полярните върхове и ледници. До средата на ХХІ век общата й употреба ще достигне 100% от наличния резерв.
Световните гористи местности намаляват с 0,5% на година – загуба, която се равнява по площ с тази на Англия и Уелс. 70% от тропическите гори са унищожени заедно с 60% от горите в умерения пояс и 45% от тропическите влажни гори.
В началото на 2003 доказаните световни резерви от нефт възлизаха на 1,033 млрд. барела. При консумация от 73 млн. барела дневно, това количество щеше да стигне за 40 години напред. Ако обаче търсенето се увеличава с 2% на година, както предвижда Департаментът по енергийни ресурси на САЩ, съществуващите запаси ще изчезнат за 25-30 години, а не за 40.
„Подобни липси в околната среда – отбелязва проф. Томас Хоумър от Университета в Торонто – ще разгорещят още повече надпреварата между отделните групи хора и общества за достъп до жизнено важни суровини.”
Как се е променяла във времето тази тенденция, във връзка с все по-утвърждаващите се геоикономически приоритети (пред чисто геополитическите), може да се проследи чрез два характерни момента от близкото минало и сегашния ден, в които главно действащо лице са САЩ.
...Сутринта на 15 септември 1997 500 американски парашутисти от 82-ра военновъздушна дивизия (най-елитната част на Пентагона, сравнима с някогашната съветска Кантемировска дивизия) се приземяват в една безлюдна местност, обявена за военна зона, в близост до планината Тяншан в Южен Казахстан. Възложена им е мисията да се присъединят към приятелските военни сили на Казахстан, Киргистан и Узбекистан и да се включат в симулираната битка срещу „изменническите сили”, обявили се срещу съгласието за примирие в региона. Начело на американския контингент – и първи стъпил на земята парашутист е генерал Джон Шийхан, награждаван с високи отличия морски офицер и главнокомандващ атлантическата военновъздушна част на САЩ. Учението под кодовото название CENTRAZBAT 97, включващо полет от 7700 мили от Форт Браг, Северна Каролина до Чимкент, Южен Казахстан, е и първото изпращане на американски войски в региона на републиките от Централна Азия, някога част от бившия Съветски съюз.
Длъжностни лица от Пентагона заявяват, че единствената цел на подобна операция е да се демонстрира подкрепа на САЩ за поддържане стабилността на постсъветските държави от региона. Твърде прозрачен аргумент, когато се отнася до страни, в чиято териториална зона е Каспийско море. Според Департамента за енергийни ресурси на САЩ, Каспийският басейн разполага с над 270 млрд. барела петрол, или около 1/5 от доказаните световни резерви (само Персийският залив с 675 млрд. барела залежи притежава по-голям ресурс). Департаментът смята също, че в Каспийския регион се намира и една трета от световните резерви на природен газ А именно наличието на постоянен и сигурен приток на основни суровини дава възможност на САЩ да подобряват непрекъснато произвежданите стоки и да бъдат конкурентоспособни на световните пазари. Особено важно е да не се прекъсват доставките на енергоносители, защото според бившия президент Бил Клинтън, „Благоденствието у дома зависи от стабилността на ключовите региони, с които търгуваме, или от които внасяме основни суровини като нефт и газ.”
Съвсем наскоро обаче, в годишното си послание към нацията „За състоянието на Съюза”, прочетено на 31 януари 2006, сегашният президент на САЩ Джордж Буш заяви, че САЩ трябва да сложат край на зависимостта си от внасяния от чужбина петрол. Той определи намаляването със 75% на вноса му от Близкия Изток до 2025 като една от стратегическите цели на Америка. „Затова САЩ се нуждаят от нови технологии” – подчерта президентът и настоя финансирането на изследвания за чиста енергия, включително от ядрени, алтернативни и възобновяеми източници, да нарастне с 22%. „Използвайки таланта на хората и технологиите, които имаме тук, в Америка – посочи Буш – страната ни може да надмогне стадия на икономика, основаваща се на петрола, и да загърби зависимостта от близкоизточния петрол.”
Всъщност погрешно е да се смята, че едва краят на ХХ век и началото на ХХІ век бележи преориентацията от геополитическия към геоикономическия вектор в световното развитие. Напротив, многобройни са примерите, когато с използването на специфични за арсенала на геоикономиката елементи и в миналото са се постигали по-впечатляващи резултати, отколкото при употребата на типично геополитически, като военната сила, например. Така, Индия бива спечелена за Великобритания не от топовните изстрели на кралската флота и саблените атаки на шотландската кавалерия, а по-скоро от търговците, обединени в Ост-Индийската компания, които преди повече от четири века, през 1600, започват да осигуряват, по съвременната терминология, експорт и импорт на стоки и услуги от Англия към Индия и обратно. И то толкова изгодно и сполучливо за тях и империята (печалбата от внос на индийски копринени тъкани е 300%, а от продажбата на карамфил, канела, черен пипер, мускат, индиго и други екзотични подправки - 800-900%), че през 1661 британската корона дава право на компанията самостоятелно да води войни и да сключва мир.
В стремежа си за установяване на хегемония в Азия и завоюване на нови пазари, Ост-Индийската компания не се спира пред прилагането и на не толкова „изчистени” геоикономически подходи – в края на ХVІІ век тя разширява производството на опиум в Бенгалия и започва да го доставя в Китай. Чрез наркотизирането на огромни човешки маси (пушалните за опиум продължително време са като обществените бани в древния Рим и неизменен декор в не един роман на Пърл Бък) англичаните успяват да снижат значително цената на чая, който по-рано са купували само срещу сребро. Япония постъпва обаче по-далновидно и се закрива за европейците през 1638. Само на отделни холандски търговци било разрешено да посещават Нагасаки като благодарност за помощта, оказана от тях при потушаване въстанието на японските християни.
Подобни са действията – в чисто геоикономически план, и на създадената две години по-късно от английската (т.е през 1602) Холандска Ост-Индийска компания, собственост на частни предприемачи. При нея бизнес-отношенията са още по-изчистени. Тя притежавала характеристиките (ако направим аналогия с днешния ден) на закрито акционерно дружество (съставът на участниците бил постоянен, като вложеният капитал не се разпределял след завършването на поредната експедиция, а се реинвестирал). Търговските палати на 17 холандски пристанища разполагали със свои представители в ръководния орган на компанията, който определял общия брой на изпращаните в плаване кораби и го разпределял между палатите. Превозваните товари постъпвали в тяхно разпореждане. От 1609 компанията започва да назначава генерал-губернатор на завоюваните не с оръжие, а с експорт на стоки и услуги, отвъддморски територии.
Успешният пример на тези две дълго просъществували структури на частния капитал бил толкова заразителен, че дълги години след техния залез, той е използван и в други части на света. През 1879 е създадена Обединената Африканска компания, която сключва с вождовете от долината на река Нигер договор за протекторат. През 1886, с кралски указ на британската корона, на компанията са предоставени специални пълномощия.
През 1888 Самюъл Родс създава Британската Южно-Африканска привелегирована компания, която управлява Родезия (сега Зимбабве и Замбия) до 1923-1924.
Геоикономическата политика през ХVІІ, ХVІІІ и началото на ХІХ век, осъществявана чрез всеобхватна експанзия на привилегировани частни компании, на които се делегират и редица държавни функции в покорените от тях територии, се гради на следната схема. В центъра на системата е т. нар. метрополия – промишлено най-развитата част, икономически център на общността. Индустрията и селското стопанство на метрополията осигуряват високо ниво на протекционистка защита. Колониите доставят за нейната икономика суровини, които имат само един монополен купувач – метрополията. Жителите на колониите нямат право да купуват нужните им стоки от никъде другаде, освен от търговците и предприемачите на „своята” метрополия. Колонистите нямат право да създават и своя обработваща промишленост, която може да конкурира тази на метрополията. Последната монополизирала организацията на транспортните съобщения с всички неевропейски държави. Съгласно морските закони, неевропейските товари се доставяли в Англия изключително с британски плавателни съдове, а европейските – на английски, или пък на кораби от страните-производителки. Системата на социалните отношения е двуосна: икономиката на метрополията е основана на свободния наемен труд, а в компаниите широко се използва принудителен.
Така функционират, с известни различия, дори до средата на ХХ век „системи – империи”, като Великобритания, Франция, Холандия, Португалия. Империята Съветски съюз е с по-различен характер и на нея ще се спра другаде.
В същото време, успоредно с тях, се развиват и „системи - икономики”, най-типичен и завършен представител на които са САЩ. Много преди тях обаче, още през ХVІ, ХVІІ и ХVІІІ век, съществуват „градове – републики” Генуа, Венеция, Пиза, или обединение на свободни и независими градове, като онези от Ханзата. Изследователят на този феномен, Фернан Бродел, дава следното определение за тях в книгата си „Материалната цивилизация, икономика и капитализъм през ХV – ХVІІІ век”: „Определен къс от планетата, способен да се самоподдържа, такъв, на когото вътрешните връзки и обмени придават определено органично единство”. Доколкото при тях, подчертава той, целта на икономическата борба не е разгромяването на противника, а увеличаване на собственото богатство, конфликтите не придобиват характера на унищожителни войни. Или, ако си послужим с методологията на споменатия по-горе американски учен Уйлям Нестър, т. нар. геополитика и икономическата борба се извършват вътре в глобалната икономика, в геоикономическото пространство.
Политиците и държавите, които не са разбрали тази нова дилема, водят народите си към провал. Характерни примери са отново бившият СССР и САЩ в различни моменти от своята история.
…През 1959 тогавашният съветски лидер и генерален секретар на КПСС Никита Хрушчов, който е на посещение в САЩ, по време на обяд с деловите кръгове на Лос Анжелис, в свойствения за него безцеремонен маниер, изръмжава заплашително на домакините си: „Ще ви закопаем!”. Заканата е недвусмислена, но вероятно в нея има и доза реалност. По онова време темповете на развитие на Съветския съюз значително изпреварват американските. Осъщественият малко по-късно полет на първия космонавт Юрий Гагарин около Земята е сред доводите, които потвърждават самочувствието на руския гостенин.
Какъв е отговорът на САЩ? Дава го млад, усмихнат мъж, който през 1960 обикаля страната в предизборната си кампания за президент. Ръката му разсича въздуха по време на многобройните митинги, а лозунгът, изречен с характерния бостънски акцент на харвардски възпитаник, отеква в ушите на милиони американци: „Трябва отново да раздвижим тази страна!”. Вероятно сте се досетили за името му – Джон Кенеди. В историята на САЩ след неговото управление има не малко трудни и драматични моменти (достатъчно е да се споменем само Виетнам), но подобно на начертания от Франклин Рузвелт през 30-те години на ХХ век „Нов курс”, програмата за обновление, основана върху икономическото превъзходство на САЩ, се изпълнява неотклонно.
Три десетилетия по-късно, на изборите в Полша през 1989, „Солидарност” печели 91 от общо 100 места в новата Горна камара. В Долната камара са избрани само двама от 35-те кандидати на комунистите. Генерал Войчех Ярузелски, лидер на Полската обединена работническа партия, се обажда на Михаил Горбачов по телефона. Отговорът на последният съветски ръководител смайва полската комунистическа върхушка. Съветският съюз, казва той, приема резултатите от свободните избори, което означава, че комунистите в Полша губят властта.
Именно този телефонен разговор, а не падането на Берлинската стена (както смятат мнозина), слага края на Студената война.
Надпреварата между двете свръхсили, заложили в нея на различни концепции (геополитическата на СССР и геоикономическата - на САЩ), е приключила. Изходът е категоричен – Съветският съюз се разпада, а Русия, най-голямата държава, която се явява негов наследник, опитва да се трансформира в нещо като пазарно общество.
Всичко това сигурно би изглеждало невероятно на Джон Кенеди през 1960. Защо се случи така, е големият въпрос, чиито отговори покриват изключително широк диапазон, включително втръсналите на всички ни конспиративистки тези за „предателството” на Михаил Горбачов, или за „световния заговор на ционистките сили” срещу червената петолъчка.
Командната икономика (през ноември 1922, в предпоследната си публична изява на ІV конгрес на Коминтерна в Петроград, неизлечимо болният вече Ленин заявява, че държавата винаги ще контролира „командните висоти”), развита от Сталин и неговите наследници по партийна линия, има своя специфична цел – и тя не е свързана с жизнения стандарт на обществото, а се стреми да наложи бърза индустриализация, която да захрани най-вече военно-промишления комплекс. Огромна част от брутния вътрешен продукт (БВП) е концентрирана в този сектор, а цялата икономика е подчинена на геополитическата парадигма. Още в началото на 70-те години обаче, на повърхността излиза една фатална слабост на системата, която по-късно добива критични размери – в същността си тя не е в състояние да се обновява. В нея новостите, с изключение на онези във военния сектор, се приемат „на нож” (мемоарите на Михаил Горбачов са показателни в това отношение).Това се отнася до всичко, независимо дали става дума за малки промени, които подобряват функционирането на системата, или за нейното преустройство с оглед на кардиналната трансформация на света след 1990.
Наистина какво се е случило? Ако нямаме ясен и отчетлив поглед върху новите тенденции, ако нямаме точен отговор на въпросите, които безспорно възникват от динамично променящата се картина около нас, ние, българите - и като нация, и като държава, ще се окажем не само изненадани и неподготвени, но и безвъзвратно закъснели в присъединяването си към този глобален процес.
Всъщност, краят на второто хилядолетие стана преломен рубеж в търсенето на нови идеи и съвършено нов подход и анализ на световните стопански системи, чието движение се определя от закономерностите на глобалната икономическа цялост, взаимовръзката и съчетаването на нови интернационализирани структури на възпроизводство.
Основната теза в това отношение на един от създателите и идеолозите на модерната геоикономическата концепция - известният американски интелектуалец Едуард Лютуък (ползващ се с голямо влияние в политическите и военните кръгове във Вашингтон) е следната: „След края на студената война светът никога повече няма да се управлява от чисто геополитическата логика, а все повече от геоикономическата – геоикономическите приоритети и стремежи ще станат доминиращи в дейността на държавите.”
Лютуък приема, че светът постепенно се движи от власт на политиката към власт на бизнеса и глобалните корпорации, и това движение се извършва по геоикономическа траектория. Относителният успех на националната икономика в глобалното икономическо пространство става главен аргумент за политически успех на правителствата и държавите. На преден план излиза геоикономическата мощ на конкретната страна, в основата на която са БВП, БВП на глава от населението, конкурентоспособността на произвежданите стоки и пазарите, нивото на технологиите, качеството на промишленото производство, производителността на труда, обемът на спестяванията на населението, инвестициите, заетосттта и разпределението на националния доход.
Геоикономическата концепция съдържа различни елементи, но според друг изтъкнат представител на новата философия - Ендрю Лейтън, три от тях са особено важни в развитието на света през ХХІ век.
На първо място, геоикономическата концепция носи белега от смяната на епохите: научното търсене е свързано с опитите да се осмисли промяната в ролята и положението на държавата в зората на новото хилядолетие. На второ място, тя отразява в определена степен тържеството на неоикономическия либерализъм, чиито идеи бяха възприети и реализирани именно в края на ХХ век. На смяна на стария идва свят, в който доминират геоикономическите интереси, а идеологическите конфликти между държавите и самоцелното използване на военна сила постепенно губят смисъл. На трето място, твърди Лейтън, налице са достатъчно потвърждения, че съществуват разнообразни „икономически светове”, много от които се намират в пределите на националните граници и чиито успех не е еднозначен.
Днес тази тенденция може да се наблюдава в различни части на света: напълно либерализираните бизнес отношения в САЩ; китайският модел на развитие, който в редица отношения напомня американския от 70-те и началото на 80-те години на ХХ век, когато правителството упражнява контрол не чрез собствеността, а посредством специфични регулаторни механизми; икономиките на държавите от Скандинавския полуостров с акцент върху социалните програми; експанзията в глобален мащаб на „малките тигри” като Република Корея, Сингапур, Тайван, Малайзия, печелещи позиции на основата на бързото обновяване на производствените мощности и евтиния квалифициран труд; доскоро проспериращата Япония, достигнала критичната точка в схемата, съчетаваща високотехнологичните иновации и конфуцианските традиции; разноликата Европа, която въпреки заявките от Лисабонската стратегия да надмине САЩ през 2010, едва ли ще успее да направи тази решителна крачка; постсъветската икономика на Путин, която отново може да се определи като отвоюване на „командните висоти” от олигархичната мафия на новобогаташите и влияние върху света не чрез силата, а чрез ресурсите.
Къде е България в геоикономическата карта на ХХІ век?
На Кийт Джоузеф, ученият и експертът, начертал икономическата програма на Маргарет Тачър и често наричан „министър на мисълта” в правителството на „желязната лейди”, принадлежи една емблематична фраза: „Да създаваме богаство!”. Като, според него, целта е да се създава богатство за обществото, а не само за отделния индивид.
В последните 16 години правителствата, управлявали България и разнородната менажерия от партийна номенклатура, новозабогатели парвенюта, селски хитреци, докарани от Делиормана и Кърджалийско, юпита от всякакъв калибър, усетили, че далаверата е на родна почва, откровени мошеници, плачещи за раирани дрехи – самообявили се за политическа класа, направиха точно обратното. Със своите действия и бездействие, със законите и нормативните актове, писани в услуга на корпоративни и лични цели, те източиха националното богатство и създадоха паразитна прослойка от мултимилионери, при това за такива срокове, каквито не познава световната история в първоначалното натрупване на капитала.
Григорий Явлински, един от радикално мислещите млади постсъветски лидери, правейки анализ на прехода, който изживява огромната страна, написа през 2003: „ Ние в Русия научихме един много важен урок. Карл Полейни описва фашизма и комунизма като двата основни противника на отвореното общество. През последните 10 години Русия научи, че отвореното общество има още един враг – „дивият” капитализъм, който не е ограничен от закони, от граждански институции, традиции, вяра и профсъюзи – от абсолютно нищо. Това е капитализъм, който се ръководи единствено от неистовото желание за печалба на всяка цена.”
Надали би могла да се намери по-кратка и точна оценка на това, което се извърши в България след 1990-а година насам. Нито една икономическа програма не би могла да сработи у нас, даже изготвена от нобелови лауреати и доказала своята пригодност и резултатност в държави с нашите проблеми, ако не се направи основното – националното богатство да работи за обществото, а не за група новобогаташи, да създава работни места (38 милиона са новите, открити в САЩ за последните 10 години), а не да се пръска за яхти, маркови автомобили, уникати (4000 картини в частна колекция!?) и дворци, да гради конкурентоспособна икономика, а не полукриминални структури, действащи на ръба на закона.
В противен случай, дори и ставайки част от Европейската общност през 2007, България рискува да изпадне в положението на боксьор след нокдаун, който още се крепи прав на ринга, но все по-трудно движи краката си, само инкасира удари и непрекъснато влиза в клинч, за да поеме спасителната глътка въздух.
Опасността от шоковия стрес, който ще изпитат обикновените хора още през първите години след присъединяването ни в Европейския съюз (ЕС), едва ли ще засегне обаче сегашната политическа класа, която се опитва целенасочено да налага илюзията, че страната ни изостава спрямо другите страни-членки само в съдебната система, или в овладяването на престъпността и корупцията. Ще отбележа, че за относителното изравняване на страната ни с ЕС само по елемента конкурентноспособност в различните му модификации (достигане на 75-80% от неговото равнище) ще са необходими поне 50-60- години. Производителността на труда на заето лице (по данни на Евростат) у нас е 3,2 пъти по-ниска от тази в ЕС на 15-те по-стари членки, 2,5 пъти по-ниска от тази на Кипър и Малта и 2 пъти по-ниска от тази на Словения, Унгария и Чехия. Продуктите на нашата промишленост и селско стопанство се продават в ЕС на 2, 5 до 4 пъти по-ниски цени от средните импортни цени на общността за същите стокови групи. Износът ни за 2004 е 6,57 млрд. евро, т.е. 842 евро на човек, докато същите показатели за Чехия са 43,14 млрд. евро и 4188 евро, за Унгария – 38,06 млрд. евро и 3806 евро, за Словакия – 19,28 млрд. евро и 3570 евро и за Словения – 11,43 млрд. евро и 5715 евро. Впрочем, в това отношение изоставаме не само от тях, но и от държави като Румъния и Турция.
Посочих само някои от структороопределящите компоненти на геоикономическата философия, която ще определя развитието на всяка държава през ХХІ век. За съжаление, не виждам България, поне засега, да има ясна стратегия и очертана цел за свое място в този нов, глобален свят.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
