Напоследък редица западни медии (цитирани и у нас) лансираха твърдението, че шефът на Пентагона Доналд Ръмсфелд вече е наредил на подчинените си да стартират подготовката за нанасяне на военен удар срещу Иран, като реакция на решението на Техеран да отмени мораториума върху ядрената си програма и отказа му да следва американските пожелания и указанията на Международната агенция за атомната енергия (МАГАТЕ).

Всъщност, истината е, че плановете за нанасяне на такъв удар се подготвят поне от две години насам. Така, в края на декември, излизащият в Лондон арабски вестник „Аш-Шарк ал-Аусат” съобщи, че Вашингтон разработва план за нападение срещу Иран. Според първоначалния замисъл на американското министерство на отбраната операцията трябва да се осъществи на три етапа. Предвижда се първо да бъдат унищожени базите на „Корпуса на стражите на ислямската революция” (КСИР), за което, според експертите, на американската армия ще бъдат необходими само 24 часа. След това трябва да последва удар по ядрените обекти на Иран, в 125 от които (по данни на разузнаването на САЩ) се разработват оръжия за масово поразяване, както и по щабовете и базите на противовъздушната отбрана. В заключителния етап, от територията на Грузия, Азербайджан, Афганистан, Ирак и други страни от Перскийския залив, в Иран трябва да навлязат американски войски. Този етап, който започва с блокада на иранските граници и приключва с обкръжаването на Техеран, следва да се осъществи в рамките на две седмици. Междувременно обаче, опитът от войната в Ирак, чиито край въобще не се вижда, накара Пентагона да преразгледа подходите си към следващата война в Персийския залив.

Извънредният план

Според мнозина експерти, през януари 2003, президентът Буш е подписал секретна директива, известна като «Конплан 8022-02», която предвижда нанасяне на превантивни удари по държавите, опитващи се да произведат ядрени оръжия. Макар че точното и съдържание не е известно (тъй като директивата е секретна), смята се, че тя съдържа реда на нанасяне на ударите по Иран и Северна Корея.

Подобни планове на Пентагона, чиито брой е над десет, съществено се различават от обичайните оперативни планове, предвиждащи изпълнението на строго определени конкретни действия на въоръжените сили при война или друг въоръжен конфликт. В Пентагона ги нарича т «планове за действия при извънредни обстоятелства».

За разлика от оперативните планове, където точно се определя реда на подготовка на въздушните, сухопътни и военно-морски сили в периода, предшестващ провеждането на самите военни операции, «Конплан 8022» предвижда превантивни бомбардировки, съчетани с т.нар. «кибер-атаки». С подобни удари трябва да бъдат елиминирани конкретни елементи от енергийната система на противника, линиите за връзка и предаването на данни в компютърните системи, така че той да бъде лишен от възможност да оказва каквато и да било съпротива.

Този план предвижда и нанасяне на превантивни ядрени удари с проникващи заряди с малка мощ, способни да унищожават защитени подземни обекти. А именно в такива обекти е съсредоточена и основната част от ядрените разработки и програми на Иран. Според американски медии, през лятото на 2005, военният министър на САЩ Ръмсфелд е подписал свръхсекретна заповед за «междинна степен на бойна готовност за нанасяне на превантивни удари». В нея подробно е очертан редът за въвеждане на 24-часова бойна готовност на силите и средствата на американското Стратегическо командване. И, ако се вярва на някои специализирани издания, в момента (т.е. паралелно на обявените преговори с Техеран) стратезите на Пентагона внасят последните си допълнения в този план. Както отбелязва високопоставен съветник от военното ведомство: „вече не става дума за приблизителна оценка на възможна операция, върви много сериозна работа, която трябва да приключи в предварително определените срокове”.

Допълнение и корекции

Уточняването на списъка на целите, които трябва да бъдат унищожени и отработването на конкретните детайли на бъдещата операция срещу иранските ядрени обекти (и основни военни центрове), се извършва от специалистите в щабовете на Централното и Стратегическото командване на САЩ. Първото отговаря за организацията на американското военно присъствие в 25 държави, разположени в Близкия изток, Централна и Югоизточна Азия и Северна Африка, и провеждането на необходимите военни операции в този сектор. В сферата на второто пък (освен всичко друго) влиза предприемането на необходимите мерки за предотвратяване разпространението на оръжията за масово поразяване.

Разработването на тези планове се извършва под прякото ръководство на военния министър Доналд Ръмсфелд и се смята за крайна мярка, която Америка следва да предприеме в опитите си да спре ядрените амбиции на Иран, ако всички дипломатически ходове приключат неуспешно. В Белия дом смятат унищожаването на иранските ядрени обекти за „последното средство” в блокирането на опитите на Техеран да се сдобие с атомна бомба.

Предварителната подготовка

В края на 2005 израелската армия и части на противовъздушната отбрана на САЩ проведоха съвмести учения под кодово название „Джунипър Кобра”, като според изявления на израелски военни, целта им е била подготовката на еврейската държава за отразяване на евентуални ирански ракетни удари. Ученията продължиха повече от месец и бяха практическа проверка на взаимодействието на американските и израелски военни части, в рамките на няколко сценария за възможни атаки на иранските военно-въздушни сили. Бяха проверени и възможностите на израелската система за противоракетна отбрана „Ероу 11”, осигуряваща унищожаването на балистичните ракети на противника на голяма височина, както и на американската система „Пейтриът”, унищожаваща ракети, летящи на малка височина.

Като цяло, американските и израелските генерали характеризираха въпросното учение като рутинна съвместна подготовка. Така, говорителят на американската армия Кони Съмърс заяви в официалното издание на Пентагона „ Stars and Stripes ” , че „няма абсолютно никаква връзка между тези учения и събитията в региона”. В същото време обаче, висши израелски военни отбелязаха, че основна цел на съвместната тренировка е била именно проверката на възможностите на противовъздушната отбрана на страната да засича и унищожава съвременните ирански ракети “ Шахаб-3”, способни да достигнат всяка точка на Израел.

„Подобни военни учения – заяви един от тях – винаги се провеждат, като се има предвид не хипотетичен, а съвсем реален противник”. Така, на предишните учения се проверяваха възможностите за унищожаване на иракските ракети „Скъд”. Днес, Израел разполага само с една система „Ероу 11”, способна да унищожава балистични ракети на голяма височина, което пък позволява да се избегнат последиците от радиоактивното заразяване на местността, ако иранските ракети бъдат снабдени с ядрени заряди.

През 1991, по време на Първата война в Залива, Ирак нанесе 39 ракетни удара по Израел – най-вече по крайбрежните жилищни райони. Бе убит един човек и разрушени доста сгради и съоръжения. По онова време зенитните ракетни комплекси „Пейтриът”, купени от САЩ, все още не бяха толкова ефективни и не гарантираха прихващането на ракетите „Скъд”. По-късно обаче, те бяха модернизирани и днес могат да изпълнят всички поставени пред тях задачи в евентуалната бъдеща война с Иран.

Според водещи военни експерти, ефективността на зенитните ракетни комплекси „Ероу 11” достига 95% и те се смятат за най-добрите в света. Въпреки това, някои твърдят, че те могат и да не успеят да гарантират прихващането на иранските ракети „Шахаб-3”, чиято скорост е четири пъти по-висока от тази на „Скъд”.

Иранските лидери открито декларираха, че ракетите „Шахаб” могат да се използват срещу обекти от ядрения арсенал на Израел. Още по-радикално настроените (и влиятелни) командири на военизирания корпус на „Стражите на ислямската революция” (КСИР) пък предупреждават, че ако Иран бъде атакуван, такъв удар ще бъде нанесен и срещу частите на САЩ в Ирак и Афганистан (190 хиляди души). Впрочем, през последните две години, бяха проведени и други съвместни учения на САЩ и Израел, включително и с участието на Турция, като всички те (в една или друга степен) имитираха различни елементи от бъдеща атака срещу Иран.

Възможностите на участниците в бъдещата война

Експертите правят сравнение между възможностите на въоръжените сили на отделните държави на база оценките за техния военен потенциал. Не си струва да говорим за военният потенциал на Америка, защото военният и бюджет се равнява на военните разходи на всички останали държави в света и надминава половин трилион долара. Тоест, сумарната мощ на Пентагона стотици пъти превъзхожда военните възможности на Иран и при евентуален конфликт победата на САЩ е неминуема. В конкретния случай, следвайки принципите на т.нар. „безконтактна война”, т.е. без да планират навлизането на редовни войски на иранска територия (може би с изключение на малки подразделения на специалните части), САЩ – както твърдят американските медии, планират да използват военния потенциал на авиобазата „Уайтмен”, където се намират „невидимите” бомбардировачи B -2 A „Спирит”. Неуловими от радарите на противовъздушната отбрана, тези самолети първоначално бяха предназначени да осъществят пробив на дълбоко ешелонираната съветска противовъздушна отбрана и нанасянето на ядрени удари в условията на глобална война. Но след като започна доставката на бомбардировачите, вече бе съвсем ясно, че в близко бъдеще те едва ли ще участват в подобна война. Затова командването на Военно-въздушните сили трябваше да преориентира невидимите си самолети за решаването на други задачи: нанасяне на свръхточни бомбени удари с неядрени заряди при локални конфликти.

От своята база в щат Мисури, тези бомбардировачи могат да достигнат до територията на Иран само с едно зареждане във въздуха. Все още не е ясно обаче, дали при нанасяне на „свръхточните удари” срещу тази страна ще бъдат използвани конвенционални или ядрени заряди.

Но, ако сравнението между американския военен гигант и Иран изглежда безсмислено, то иранският и израелският военни потенциали са напълно съпоставими. Може би с изключение на това, че Израел все пак разполага с ядрен арсенал, сравним с тези на Франция или Великобритания.

На свой ред, иранските въоръжени сили, които се състоят от два независими компонента ( армията и Корпуса на стражите на ислямската революция), имат обща численост от 540 хиляди души (повече за тяхната структура и възможности, включително и за ракетния потенциал на Иран – вж. „Трудната мишена – армията на аятоласите” на стр. – б.р.)

И, ако отвъд океана са загрижени от появата на още една агресивна и непредсказуема държава, разполагаща с ядрено оръжие, то за Тел Авив нещата са много по-сериозни – както се казва, „врагът е пред портите”. Според израелските политици най-голямата опасност за страната им е възможността Иран да се сдобие с атомни бомби, което, имайки предвид неговата ракетна мощ и крайно радикалните и антиеврейски настроения на иранците, превръща Техеран в съвсем реална заплаха за националната сигурност на Израел.

Впрочем, подготовката на Америка за унищожаване на иранския ядрен потенциал изглежда се посреща с разбиране и вътре в страната. По данни на редица социологически агенции, над половината американци подкрепят унищожаването на ядрените обекти на Иран. Доста категорично са настроени и значителна част от членовете на Конгреса. Лидерите им декларираха, че ако президентът Буш реши да нареди нанасянето на превантивни удари по Иран, със сигурност ще получи санкцията на законодателната власт. Аналогично и дори още по-решително са настроени израелските им колеги.

В същото време обаче, много чуждестранни анализатори твърдят, че използването на силов вариант срещу Иран може да предизвика не само нова мощна антизападна консолидационна вълна, укрепвайки позициите на крайните радикали и терористи в мюсюлманския свят, но и да вкара Америка в блатото на поредната безкрайна война с „ниска интензивност”.

Иранската „задънена улица”

През миналата година Пентагонът поръча на Центъра за стратегически и бдюджетни оценки (една от най-авторитетните американски неправителствени организации, която всяка година – по поръчка на Конгреса – анализира военния бюджет на страната и дава своите препоръки) да направи анализ на състоянието на войските в Ирак. По своя инициатива (и в очевидно нарушение на приетите норми) шефът на центъра – запасният полковник Ендрю Крепиневич, публикува доклада за това състояние, озаглавен „Тънката зелена линия”. Основният извод в него е, че: „Нивото на стреса и напрежението сред личния състав е стигнал критичната граница. Офицерите и войниците воюват с последни сили. Още няколко месеца и военния контингент на САЩ в Ирак може да престане да съществува, като организирана структура. Няма да можем да смажем съпротивата, като минимум, през следващите две години. А с всеки изминал ден, броят на желаещите да служат в армията ще спада. И, ако не вземем бързи мерки, бойната готовност може да спадне до опасно ниво не само в Ирак, а и в цялата американска армия”.

Изводите от доклада изглеждат смайващи само на пръв поглед. В Ирак се сблъскваме с естествения крах на идеята за „професионалната”, т.е. наемната армия. В тази армия всичко е много добро с едно изключение – тя просто не може да води сериозна война (нито отбранителна, нито нападателна). Нека си припомним, че във Виетнам условията, с които се сблъскаха американците, бяха много по-трудни – и по отношение на природните дадености, и на силата на противника, но тогавашната наборна армия, въпреки всички проблеми, издържа там почти девет години и си тръгна не толкова по военни, колкото по политически причини. Докато на наемната армия и трябваха само три години за да се окаже на ръба на колапса.

В подобни условия е невъзможно да се говори за пълномащабна война срещу Иран. Проблемът на САЩ обаче е, че те просто няма как да се откажат от нея. Ултрарадикалният ирански президент пое ясен и уверен курс към създаване на ядрено оръжие и необходимите средства за нанасяне на атомен удар (балистични ракети с различен радиус – от тактически до такива със среден обсег). Появата на още една (след Пакистан) ислямска ядрена държава, особено с такъв президент, е недопустима за Америка, ако иска да съхрани политическия си престиж в Близкия изток, а за Израел това е просто въпрос на физическо оцеляване.

Затова въздушната операция (ако все пак се състои) най-вероятно ще преследва сравнително ограничени цели – унищожаването на всички обекти от иранския ядрен комплекс, ракетните заводи и, вероятно, още някои военни обекти и предприятия от военно-промишления комплекс. Поради това и самата операция ще трае кратко – възможно не повече от седмица. Като в нея ще се включи цялата американска стратегическа авиация (В-2 от базата в щат Мисури, В-52 и В-1 от базите в Диего Гарсия и Великобритания), 300-400 самолета на тактическата авиация от летищата в Ирак, Кувейт, Бахрейн и Афганистан и 200-300 самолета от самолетоносачите в Персийския залив и Арабско море. От В-52, многоцелевите подводници, крайцерите и есминците ще бъдат изстреляни няколко стотин крилати ракети – всичко това отдавна е отработено и е доказало ефективността си.

На практика, Иран няма какво да противопостави на подобен удар (за иранския военно-въздушен, противовъздушен и ракетен потенциал вж. „Трудната мишена – армията на аятоласите” на стр. – б.р. ). Тоест, въздушната операция може да бъде осъществена с минимални загуби, или дори без загуби. Което обаче не означава, че тя няма да породи проблеми (иначе отдавна щеше вече да е факт).

Нека си припомним, че Северна Корея, най-вероятно, е много по-напред от Иран със своята ядрена програма и разполага с почти толкова жалка противовъздушна отбрана, но никой няма намерение да я бомбардира. Основната причина е, че количеството и дислокацията на ядрените и обекти са известни само приблизително, както и, че почти всички са укрити в тунели под планините, което прави ракетно-бомбените удари по тях почти безполезни. Същото се отнася за Иран, който при това е с 13 пъти по-голяма територия, т.е. разполага с много повече възможности да укрие ядрените си обекти. Затова и въздушният „блицкриг” може да не донесе кой знае какви резултати.

Освен това Иран e сред най-големите износители на петрол. И войната срещу него може да доведе до шок с непредсказуеми последици за световната икономика. Освен, че ще спре износът на ирански петрол, възможно е Техеран да се опита да затвори 56-километровия Ормузки пролив, като спре целия петролен износ от Персийския залив. Ясно е, че иранският флот не може да се противопостави на американския, но иранците биха могли да запълнят пролива с мини, след което повечето корабни компании ще се откажат да пращат танкерите си в Залива.

Възможен е и удар по частите на съюзниците в Иран и Афганистан. Като използването на балистични ракети не представлява особена заплаха за американците и Израел, защото те са стари и неточни, а и иранците все още не разполагат с ядрени заряди. Американците едва ли се притесняват и от сухопътните части на Иран, тъй като цялата иранска бронирана техника и артилерия ще бъде унищожена от авиацията още преди да влезе в контакт с американската пехота. Доста по-ефективно обещава да бъде включването на специалните подразделения, които Иран активно използва във войната с Ирак през 80-те години. Бойците от тези части, както и онези от редовата пехота, ще действат като камикадзе. А към тях трябва да добавим и значителна част от иракските шиити. Днес те (повече, или по-малко) са лоялни към американците, тъй като благодарение на тях за първи път в историята, получиха властта в Ирак. Но в случай на война срещу Иран, с тази лоялност е свършено. Да не говорим, че няма да бъде прекратена и продължаващата партизанска война, водена от местните сунити. Няма да е необходима дори координация между едните и другите, тъй като при подобно развитие войната срещу американците ще обхване цялата територия на Ирак (без Кюрдистан), а броят на „активните бойци” ще достигне стотици хиляди, ако не и няколко милиона – т.е. ще се увеличи в пъти, в сравнение с днес.

Вече споменах за негативните процеси в професионалната американска армия. А да не забравяме, че към всичко, казано досега, могат да се прибавят и допълнителни трудности – включително евентуална намеса на сравнително силната във военно отношение Сирия (която почти официално е военен съюзник на Иран и едва ли би стояла спокойно, ако види, че САЩ са изправени пред действително сериозни проблеми), активизация на антиизраелските действия на палестинците, под ръководството на радикалите от Хамас, както и нова терористична вълна срещу обекти и граждани на САЩ и Запада по целия свят.

Без всякакво съмнение, американците разполагат с всички възможности да разгромят Иран, но нямат човешки ресурс за окупацията му, дори ако използват за целта всичките си сили от Ирак и Афганистан (което, само по себе си, е напълно изключено). За да окупират Иран, САЩ би трябвало да разполагат с огромна „пета колона” от няколко милиона души. Но е ясно, че такава няма. От друга страна, евентуално американско нападение може да сплоти около радикалния президент Ахмадинеджад дори онези иранци, които никак не го харесват. Освен това кюрдският проблем в Иран е далеч по-малко остър, отколкото в Ирак и няма противопоставяне между сунити и шиити. Там тотално доминират шиите, с техния култ към саможертва, и опитвайки се да окупират Иран, Съединените щати рискуват да получат няколко милиона активни партизани, поддържани от почти цялото население.

Разбира се, за разлика от ситуацията в Ирак, в иранския случай не се очертава противопоставяне между САЩ и държавите от континентална Европа. Не само Великобритания и Италия, но и Франция, и Германия подкрепят антииранската позиция на Америка. Само че евентуално тяхно участие във военна операция срещу Иран въобще не изглежда реалистично (тук изключвам Великобритания). Просто защото участието на континенталните европейски армии в каквато и да било война, в която загубите могат да надвишат няколко десетки (или най-много стотици) бойци, е почти изключено. Европейците могат да участват само във войни от типа на тази срещу Сърбия през 1999, т.е. в чисто въздушна операция.

Доскоро изглеждаше възможно операцията срещу Иран да бъде извършена от Израел. Но след излизането от строя на Шарон, са налице много сериозни съмнения, дали това въобще е реално. Наследникът му Ехуд Олмерт просто не е фигура от подобен мащаб. Той, дори повече от Шарон, е заинтересован от възхода на тяхната партия „Кадима”, но нанасянето на военен удар срещу Иран изисква предварителна еволюция и определена нагласа, каквито Олмерт засега не демонстрира. Макар че, от друга страна, именно по този начин той би могъл да се опита да извоюва популярност, както за партията, така и за самия себе си.

Истината е, че Вашингтон отдавна не бе попадал в толкова сложна и опасна ситуация, когато едновременно са на път да сработят всички грешки на Америка за последните 30 години в сферите на външната политика и военното строителство. Проблемът обаче е далеч по-неприятен за държавите от Европа (независимо дали подкрепят сегашната политика на САЩ, или не). Защото, дори да загубят и бъдат принудени да се „върнат” обратно в Западното полукълбо, САЩ със сигурност ще оцелеят. Но, ако това стане, в новия хаотичен свят, който най-вероятно няма да е многополюсен, а по-скоро „безполюсен”, и в който всеки ще воюва с всички, проблемите пред Европа (а това означава и пред България) ще бъдат много повече и далеч по-трудни за преодоляване.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

От доста месеци насам, Иран продължава да държи света в напрежение.Заплахите на иранския президент Ахмадинеджад срещу Израел и неотклонното му намерение да реализира мащабната ядрена програма, даваща възможност страната му да се сдобие с атомно оръжие, както и интензифицирането на националната ракетна програма, на фона на общата модернизация на иранската армия, не могат да не тревожат, както Запада, така и Изтока.

Световната общност очевидно не е удовлетворена от неконструктивната позиция на Иран в преговорите за ядрената му програма, при това с най-различни контрагенти. Същността и е в проточването на преговорния процес и опитите да се внесе раздор между ЕС, САЩ, Русия и Китай, а напоследък – в шантажирането на всички тях със заплахата, че Техеран ще се откаже от Договора за неразпространяване на ядреното оръжие и ще напусне МАГАТЕ, ако иранското досие бъде изпратено в Съвета за сигурност на ООН, или по-точно – ако не бъдат изпълнени исканията на Иран да създаде необходимата инфраструктура за пълния цикъл на производство на ядрено гориво, т.е. за обогатяване на уран, даващ възможност и за създаването на атомно оръжие.

С усилията на новите си лидери, само за няколко месеца, Иран се превърне в едно от главните огнища на напрежение в съвременния свят. Назрява криза, чиито истински последици за света все още трудно могат да се преценят.

Неконструктивната ядрена политика на Иран поражда цял комплекс от въпроси: къде е чертата, отвъд която блъфът може да премине в твърдото намерение на геополитическия играч да се сдобие с атомен „жокер”? Как световната общност може да попречи на иранците на прекрачат тази черта? Възможно ли е все още да бъде убеден режимът на радикалните шиити в Техеран да се откаже от намеренията си? И дали заплахите в случая са по-ефективни от обещанията? Всичко това, по същество, са проблеми, касаещи международната сигурност.

И, докато дипломатите от ЕС, Русия, Китай, МАГАТЕ и ООН убеждават иранските си колеги да приемат мнението на мнозинството от световната общност, военните и политолозите вече анализират вариантите на евентуални силови действия за предотвратяване появата на атомно оръжие в Иран – от въвеждането на пълния комплект санкции на ООН, до предприемането на въоръжена акция. Политолозите очертават няколко възможни военни решения на иранския ядрен проблем. Първият е война, целяща смяната на режима, както стана в Ирак. Вторият – ограничен ракетно-авиационен удар против иранските ядрени обекти и, възможно, по някои други военни цели.

Повечето експерти все пак смятат, че дори и при най-екстремното развитие на ситуацията, Иран вероятно ще стане обект на втория, т.е. на „югославския” сценарий (включващ унищожаването на отделни обекти – ядрените центрове, системата за противовъздушна отбрана и т.н.). Не е тайна също, че военното и политическо ръководство на Иран е съвсем наясно за възможността от подобно развитие и, естествено, подготвя своя отговор.

Според генералния директор на руския Център за анализи на съвременен Иран Раджаб Сафаров, който твърди, че лично е разговарял с редица високопоставени ирански политици, първият елемент от техния план за действие включва „незабавното унищожаване на цялата петролна и газова инфраструктура в Персийския залив и ликвидиране на газовите и петролни ресурси на Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн и Ирак”. В същото време ще бъде нанесен въздушен удар по 400 стратегически цели в Израел, които вече са избрани. След което Персийският залив ще бъде блокиран в зоната на Ормузкия пролив. Последица ще стане резкият скок на цените на петрола до 150 долара за барел. Не си струва да коментирам подобен фантастичен план. Вместо това, нека просто си припомним, с какво разполагат Съединените щати в района на Персийския залив.

Общият брой на американските военни там е 250 хиляди души. Сухопътните войски включват шест дивизии: 1-ва бронетанкова, 1-ва кавалерийска (авиомобилна), 3-та пехотна, 4-та пехотна, 82-ра въздушно-десантна, 101-ва десантно-щурмова, плюс самостоятелният 2-ри бронекавалерийски полк. Числеността им е 110 хиляди души. На свой ред, военно-морските сили на САЩ в региона включват: 90 бойни кораба, 6 многоцелеви групи (всяка от които включва по един самолетоносач, два крайцера, две фрегати, 3-4 есминеца, две атомни подводници „Охайо”, няколко спомагателни кораба и три кораба-амфибии с експедиционен батальон на американската морска пехота на борда – общо 2200 морски пехотинци). Самолетоносачите „Нимиц”, „Кити хоук”, „Констълейшън” и „Ейбрахам Линкълн” се намират в Персийския залив, а „Хари Трумън” и „Теодор Рузвелт” – в Средиземно море. На тях са базирани ескадрили от самолети F / A -18 Horner , F -14 Tomcat и самолети за радиоелектронно потискане ЕА-6В – общо между 80 и 90 самолета на всеки кораб. Като цяло, американските ВМС разполагат с 12 ударни самолетоносача и 18 атомни подводници „Охайо”, способни да нанесат ракетен удар по всяка точка на света.

Дори имайки предвид само това, изглежда повече от съмнително, че иранците могат да причинят кой знае какви загуби на противниците си както в Ирак, така и в целия регион.

Иранската армия

Какво представлява армията на аятоласите? Какъв е сегашният и потенциал? Иранската армия е най-многочислената в Близкия и Среден изток. Тя притежава нелош боен опит, получен по време на ирано-иракската война (1980-1988). Структурата и е съобразена с военно-политическите цели на клерикалните ирански лидери, а също с икономическите възможности, националната и религиозна специфика на страната.

Особеност в организационната структура на иранските въоръжени сили е наличието в тях на два независими компонента – редовни армейски части и т.нар. Корпус на стражите на ислямската революция (КСИР), всеки от които разполага със собствени сухопътни, военно-въздушни и военно-морски сили, със съответната система на командване както в мирно, така и във военно време. Освен това, при извънредна ситуация, към военното командване преминават и частите на вътрешното министерство.

В рамките на КСИР действа и т.нар. Сили за съпротива „басидж” – нещо като народно опълчение и, в същото време, армейски резерв. В Корпуса влизат и частите със специално предназначение „Кодс”, изпълняващи стратегически военно-диверсионни функции.

Според иранската конституция, върховен главнокомандващ на всички въоръжени сили на страната е духовният водач на нацията (в момента това е аятолах Али Хаменей), т.е. главата на шиитската общност (факих), който едновременно е и политически лидер на страната (рахбар), разполагащ с практически неограничени пълномощия в решаването на всички военни и военно-политически въпроси.

Духовният лидер има правото да започва война и сключва мир, както и да обявява всеобща мобилизация. Той назначава и сваля началника на Генералния щаб, главнокомандващите на КСИР и шефа на вътрешните войски. На него е подчинен и Висшият съвет за национална сигурност, който е най-важния консултативен орган по въпросите на сигурността, отбраната, стратегическото планиране и координиране на правителствената дейност в различните сфери. Съветът формулира политиката в сферите на отбраната и сигурността, в рамките на генералната линия, определяна от духовния водач. Той може да предлага на Върховния главнокомандващ да започне война или да сключи мир, да обяви всеобща мобилизация, както и да му предложи кандидатури за висшите военни постове в държавата. А също – да определя формите и начините на взаимодействие между въоръжените сили и гражданските власти (както и между армията, КСИР и вътрешните войски), да координира военното производство и т.н.

Върховният главнокомандващ ръководи армията чрез Генералния щаб на иранските въоръжени сили. Това е висшият, централен орган за ръководство на всички компоненти и видове въоръжени сили в страната. Основните му задачи са: разработването на стратегическите въпроси на отбраната, планиране на стратегическите операции в началния етап на бъдещата война, както и оперативната и бойна подготовка на националните въоръжени сили (включително учения и маневри), контрол на бойната готовност, организацията и усъвършенстване на ръководството на войските и взаимодействието между армията, КСИР и частите на Вътрешното министерство, както между отделните родове войски и т.н.

Числеността на редовните въоръжени сили на Иран варира (по различни оценки) между 540 и 900 хиляди души, от които между 450 и 670 хиляди са в сухопътните войски (армията и КСИР), между 70 и 100 хиляди – във военно-въздушните сили, между 35 и 45 хиляди – във флота, а около 135 хиляди – в Силите за съпротива „басидж” и над 14 хиляди – в специалните части „Кодс”.

Общият състав на иранските въоръжени сили включва около 50 дивизии (от тях 32 са пехотни, 3 са механизирани, 7 – бронетанкови, плюс въздушно-десантна и въздушно-щурмова дивизии и др.), над 80 отделни бригади (включително 10 ракетни – с оперативно тактически, тактически и противокорабни ракети, плюс 8 бригади кораби и катери), над 30 ескадрили бойна, морска и военно-транспортна авиация и около 10 бригади армейска авиация.

Пак по различни оценки, тези съединения разполагат с: между 150 и 300 пускови ракетни установки; между 1500 и 3000 танка; между 1800 и 3200 полеви артилерийски оръдия, между 250 и 900 реактивни системи за залпов огън; между 260 и 306 бойни самолета, между 300 и 375 бойни хеликоптера; около 200 пускови установки за управляеми зенитни ракети; 1500 зенитни оръдия; 26 бойни кораба, 3 подводници и 170 бойни катери (ракетни, торпедни и артилерийски) с над 200 ракети на борда.

Различните данни се обясняват с изключително строгата секретност, наложена в Иран по всички въпроси, касаещи въоръжените сили на страната. Различни неирански източници привеждат нееднозначни сведения за числеността и състава на иранската армия, както и за количеството въоръжение и бойна техника, с която тя разполага.

Проблемите пред иранските въоръжени сили

Основни недостатъци, ерозиращи бойната мощ на иранските въоръжени сили, си остават ниското ниво на подготовка на личния състав, както и морално и физически остарялото оръжие и бойна техника.

Що се отнася до личния състав, през последните години бяха предприети стъпки към повишаване нивото на военна подготовка на войниците и офицерите. Значително нарастна броят на провежданите учения както в мащаб батальон-бригада, така и на отделните родове и видове войски. Военните експерти отбелязват, че акцентът в бойната подготовка се поставя върху взаимодействието между различните подразделения, части, родове и видове войски, както и със Силите за съпротива „басидж” и вътрешните войски. Като особено значение се придава на действията на личния състав в условията на партизанска война и окупация на страната от противник, разполагащ с високотехнологични оръжия.

Както и преди, разбира се, голямо внимание се отделя на морално-психологическата и идеологическа (религиозна) подготовка, която според иранското военно командване трябва поне донякъде да компенсира липсата на достатъчно военен професионализъм. Особено мощна политическа и религиозна пропаганда се осъществява в армията през последните месеци, поради рязката радикализация на иранската вътрешна и външна политика и появата на реална заплаха от военен сблъсък с Америка.

И още един немаловажен момент. Както е известно, в началото на вече 27-годишната си история Корпусът на стражите на ислямската революция (КСИР) обединяваше нередовни въоръжени групи, от типа на т.нар. „милиции”, с независимо от армията ръководство. Но още първите месеци на ирано-иракската война разкриха големите потенциални политически, военни и „наказателно-репресивни” възможности на КСИР и корпусът постепенно се трансформира в основен елемент от системата на редовните армейски части на Иран. Днес той представлява мощна силова структура, която в някои аспекти дори превъзхожда редовната армия. В годините след края на войната с Ирак стартира процес на постепенното сливане на двата основни компонента на своите въоръжени сили. Беше създадено общо и за армията, и за КСИР Министерство на отбраната и единен генерален щаб. Все пак, засега те си остават самостоятелни формирования, макар че след идването на власт на неоконсерватора Махмуд Ахмадинеджад (чиято кариера, между другото, започва и е тясно свързана с КСИР) са налице някои признаци, че се подготвя окончателното сливане на армията и корпуса в единна структура, като в нея ще доминира именно КСИР. Впрочем, това е стара мечта на най-радикалните военни и политико-религиозни ирански лидери.

Така, новите обединени въоръжени сили на Иран, несъмнено, ще бъдат още по-идеологизирани (т.е. по-радикални в политически и религиозен план). От една страна, в перспектива това може и да укрепи позициите им, но от друга – ще лиши иранския истъблишмънт (или по-скоро различните му фракции и групи) от възможността да поддържа политическия баланс в страната, използвайки за целта наличието на двата полусамостоятелни компонента на въоръжените сили.

По отношение на въоръжението и бойната техника, нещата са още по-сложни. Огромната част от иранската бойна техника са остарели образци, произведени през 60-те и 70-те години на миналия век. Има дори и „музейни експонати” от 40-те и 50-те години (например някои кораби и артилерийски системи). Бойната авиация е представена от стари американски самолети F -4 и F -5 , френски „миражи” F -1 , китайски F -7 , както и съветски самолети Су-24 и Су-25. Сравнително по-нови са руските МиГ-29 и, донякъде, американските F -14. Но, според списание „ Military Balance ” , само 60% от самолетите американско производство и 80% от тези, произведени в Русия и Китай, са годни за експлоатация.

Сериозен проблем пред иранското военно командване е и, че значителна част от армията е снабдена с оръжия, които не са взаимозаменяеми. Оръжието и военната техника на Иран включва модели, произведени в различни страни (САЩ, Великобритания, Китай, Северна Корея, Бразилия, Русия) и по различно време. Което пък създава пълен хаос по отношение на доставките на резервни части и горивно-смазочни материали и силно затруднява обучението на личния състав (така, 9-те типа танкове, с които разполагат иранците, имат оръдия с 8 различни калибъра). От началото на 90-те, Иран полага сериозни усилия за купуването на големи партиди оръжие и бойна техника от чужбина (най-вече от Русия), както и за създаване на собствено производство – на леко въоръжение, танкове, бронетранспортьори, самоходни артилерийски установки, реактивни системи за залпов огън, управляеми противотанкови ракети и хеликоптери.

В тази връзка активно се реализира специална програма за развитие на иранските въоръжени сили в следните посоки: унификация на въоръжението и бойната техника (предвижда се например, артилерийските системи да бъдат само два калибъра – 120 и 125 мм); създаване на модерна общонационална система за противовъздушна отбрана; усъвършестване на обединената (на армията и КСИР) система за управление с перспектива за създаването на единни въоръжени сили; опора на националния военно-промишлен комплекс със затворен цикъл на производство на танкове, артилерия, бойна авиация, всички типове ракети и т.н. Въоръжението и бойната техника, произвеждани от иранската военна индустрия, макар и да са нови „физически”, по конструктивните си особености са или лицензионни, или просто са „копирани” от остарели чужди образци. Затова, по правило, военната техника, иранско производство, е остаряла морално още преди да слезе от конвейера. Най-съвременно е ракетното оръжие, произвеждано в самия Иран, на базата на севернокорейски технологии. Но, както твърди известния експерт по Иран Фархад Хосрохавар, който ръководи френския Център за анализ и социологически изследвания, липсва каквото и да било реално развитие на иранския военно-промишлен комплекс, като дейността му се изчерпва с възпроизвеждането на руска, американска или корейска продукция.

Според Хосрохавар, военно-техническата политика на иранците следва два основни приоритета – ядрените изследвания (които днес са много по-важни за Техеран, отколкото разработването и производството на конвенционални оръжия) и ракетните програми. Освен това се активизира обновяването на военно-въздушните сили, които постепенно деградират. Но дори и в това направление не се предвижда осъществяването на действително мащабни програми.

Днес ракетите са основната ударна сила на иранските въоръжени сили, способна да отговори на евентуално военно решение на проблема с ядрената програма на Техеран от страна на САЩ и Израел. Според известния израелски експерт Дан Ашкелонски, „Иран смята ракетите за основен компонент в програмата си за създаване на неконвенционално оръжие, позволяващ му реално да застраши своите противници, и затова изразходва значителна част от военния си бюджет за тях”.

В иранската армия, ракетните войски са част от военно-въздушните сили на елитните КСИР. Което несъмнено доказва, колко значима роля им отрежда военно-политическото ръководство на страната.

С помощта най-вече на Северна Корея, Техеран е произвел голямо количество тактически ракети с обсег от 40 до 300 км, на базата на различти съветски и китайски „модели”: Oghab , Nazeat , Zelzal , Shihab -1 и Shihab -2. Но едва с появата на Shihab -3 ( Shihab -3 D и Shihab -3 DE ) с обсег 1300-1500 км и повече, които днес са в състояние на бойна готовност, Иран действително се превърна в ракетна държава.

Според споменатия по-горе Дан Ашкелонски, ракетният комплекс Shihab -3 се разработва от 1994 насам, на база на севернокорейската ракета No - Dong . Новите поколения ракети Shihab -4, -5, -6 , които могат да поразяват цели на разстояние от 1800 ( Shihab -4 ) до 6400 км ( Shihab -6 ), се разработват на базата на севернокорейските Таеро - Dong -1, Taepo - Dong -2 и Taepo - Dong - X . Днес те се намират във фаза на конструктивна доработка и изпитания.

Така, през последните месеци в Иран се очертава ясна тенденция за подготовка на страната, нейните въоръжени сили и цялото население за предстояща война с изключително могъщ противник, в лицето на САЩ и Израел.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През февруари новият министър-председател на Палестинската автономия и лидер на движението Хамас Исмаил Хания обяви състава на своето правителство. Както можеше да се очаква, от 14 министри, 13 са членове на Хамас, а един (по въпросите на жените) – на марксисткия Народен фронт за освобождение на Палестина (НФОП).

Кой контролира Хамас?

За създател на „ Движението за ислямска съпротива” (Харакат ал-Мукаума ал-Исламия - Хамас) се смята покойни ят шейх Ахмед Ясин. Самото движение е основан о през декември 1987 чрез сливането на две групировки, действащи в сектора Газа. Последните официално са регистрирани като културно-просветни и занимаващи се с благотворителност. Става дума за поделението на печално известните „ Мюсюлманските братя” в Газа и на Западния бряг на река Йордан и палестинското крило на „ Ислямски джихад”. Днес Хамас е най-мощната палестинска организация, поставяща си като основна цел „ прогонването на израелските окупатори и създаването на мястото на Израел на ислямска палестинска държава”.

От самото начало шейх Ясин решава да създаде, в рамките на Хамас, няколко отделни структури за да направи организацията по-трудно уязвима за преследванията на властите. Така дейността на движението се ръководи от две крила – политическо и военно, като активността на последното е много по-забележима.

Към военното крило на Хамас принадлежат батальоните „ Аз ед-Дин ел-Касам”, специализирани в отвличанията и убийствата на евреи, или араби, подозирани, че са техни сътрудници, осъществяването на терористични акции и т.н. Отговорността за повечето големи атентати през последните години бе поето от активисти именно на тази групировка. Политическото бюро на Хамас също играе ключова роля в структурата на организацията. То изработва общата стратегия на движението, определяйки сферата на дейност и функциите на всяко от поделенията му.

Официално, движението се ръководи от Консултативен съвет (Меджлис ас-шура), в който влизат най-известните лидери на Хамас. Всъщност, така е само на хартия.

Първият лидер на движението, а после и негов духовен водач , бе Ахмед Ясин. През 1989 той беше арестува н от израелските власти, и ръководството на Хамас пое посоченият от него Муса Абу-Марзук. Марзук е роден през 1951 в Газа. Учи в Университета на Кайро, където се дипломира като инженер през 1977. До 1981 е управител на един египетски завод, после заминава за САЩ, където през 1991 защитава докторат по индустриално управление. През 1992-1995 живее в Йордания, след което се връща в САЩ, където американските специални служби го арестуват още на летище Кенеди. През май 1997 е освободен и се връща в Йордания, където продължава да работи в ръководството на Хамас. През 1999 обаче, властите на Хашемитското кралство забраняват дейността на движението и Марзук се прехвърля първо в Йемен, а след това в Сирия, където живее и днес.

От края на 80-те години на миналия век, за най-доверено лице на шей х Ясин се смята Исмаил Абу-Хания. Когато, след убийството на шейха през март 2004, мястото му зае Абдел Азис Рантиси, Абу-Хания стана негов съветник, но през април с.г. Рантиси също б е ликвидиран от израелските военни. След смъртта на Ясин и Рантиси, Абу-Хания бе ше сред най-сериозните претенденти за лидерското място на Хамас в сектора Газа, но така и не съумя да консолидира около себе си мнозинството от активистите на движението там.

Сегашният официален водач на Хамас е Махмуд а з-Захар. Макар че, в сектора Газа движението се ръководи от своеобразен триумвират, в който освен Аз-Захар влизат Абу-Хания (определян като „ административния мозък на движението) и Саид ас-Сиам, смятан за един от най-близките съратници на покойния Рантиси.

Махмуд аз-Захар е последният жив основател на Хамас и един от най-непримиримо настроените към Израел негови водачи. През декември 1992 той беше изгонен за терористична дейност от израелските власти (заедно с още 300 палестински активисти) в ливанския бежански лагер Мардж Аз-Зухур. След старта на мирния процес през 1993 обаче, Аз-Захар се върна в Газа. Десет години по-късно (през септември 2003) израелтяните предприеха най-сериозния опит за ликвидирането му, но, макар и сериозно ранен, той оцеля. Аз-Захар, който произхожда от богато семейство и е хирург по професия, навремето беше личния лекар на шейх Ясин. Отлично владеещ английски, той изпълняваше и функциите на PR на движението . Аз-З ахар не крие екстремистките си възгледи, а израелските власти го обвиняват в активна терористична дейност.

Напоследък обаче, укрепват позициите на шефа на политическото бюро на Хамас Халед Машал, който живее в Сирия. Машал е в списъка на най-опасните терористи, търсени от израелските специални служби. След ликвидирането на Ясин и Рантиси, той се смята за най-влиятелната фигура в йерархията на Хамас и днес осъществява реалното ръководство на движението, а Муса Абу-Мурзук се смята за дясната му ръка.

Малко преди изборите за палестинското Законодателно събрание, в израелските и арабски медии често се спрягаше и името на шейх Мохамед Абу-Тир, втори в предизборния списък на Хамас. Доскоро Абу-Тир не беше публична фигура. Но след като преди шест месеца излезе от израелския затвор (където прекара с известни прекъсвания цели 30 години за терористична дейност), шейхът се сдоби със значително влияние в ръководството на движението на Западния бряг.

Срещу него се отправят обвинения, че е сред основателите на бригадите „Аз ед-Дин ел-Касам”, както и за редица други престъпления. Днес Абу-Тир е реалния лидер на Хамас на Западния бряг. Преди него това беше говорителят на Хамас Хасан Юсуф. Абу-Тир е сред малцината водачи на движението, смятащи за възможни преговорите с Израел. Той дори заявява, че е готов да предложи промени в Хартата на Хамас като от нея отпадне точката, в която се призовава за унищожаването на еврейската държава.

Военното крило на Хамас (обединените бригади „ Аз ед-Дин ел-Касем”) се ръководи (според известния израелски експерт Михаил Фалков) от палестинския терорист №1 Мохамед Дейф, на когото се подчиняват Ахмад Ал-Джабри (Абу-Мохамед) – командващ отрядите на т.нар. народна армия „Морабитун” , за който се смята, че само по един негов знак хиляди бойци на Хамас са готови да завземат сектора Газа; Маруан Абделкарим Иса (Абу-Бара) – шеф на оперативния щаб, отговарящ за операциите срещу еврейските селища; Раед Саид Саад (Абу-Мааз) - командир на т.нар. бригади на Газа; Ахмад Наджи Ар-Рандур (Абу-Анс) - командир на бригадата на Северния участък на сектора Газа; Мохамед Ибрахим Синбар (Абу-Ибрахим) - командир на бригадата Хон-Юнес; Мохамед Ибрахим Абу-Шмала – командир на бригадата на Южния участък на сектора Газа.

Що се отнася до Юдея и Самария (т.е. Западния бряг на река Йордан), там Хамас няма общо ръководство, а поддържа малки и мобилни въоръжени групи, осъществяващи терористични акции. Повечето са разположени в Рамала, Наблус и Калкилия.

Единственият лидер на Хамас, разполагащ с известно влияние на Западния бряг, е Ибрахим Хамед от Рамала, който съумя да формира на територията на Юдея няколко по-мощни ядра на движението, отговорни за гибелта на десетки еврейски заселници. През последните месеци обаче той бе принуден да мине в нелегалност, което не му пречи да координира връзките между групировките, действащи в Юдея и Самария.

Самият Дейф е доста интересна личност. Израелците го наричат „ Змийската глава”, докато сред палестинците е известен като Абу-Халед. Пълното му име е Мохамед Диаб Ибрахим Дейф. В структурата на Хамас именно той отговаряше за терористичната дейност срещу еврейската държава и се бе пр е върнал в мишена едновременно на израелските специални служби, и на „ конкурентите ” от Палестинската национална администрация. Роден е през 1963 в бежанския лагер Хон-Юнес и израства в атмосфера на яростна омраза към Израел и възраждане на фундаменталния ислям, което оказва огромно влияние върху по-нататъшния му живот. На петнайсет години се записва в младежката секция към Ислямския център „ Ал -Муджамаа ал-Ислами”, ръководена от шейх Ахмед Ясин, а с началото на „ първата интифада” през 1987 се присъединява към току що създаденото радикално ислямистко движение Хамас. В края на 1992, Дейф влиза във военното крило на Хамас – батальоните „Аз ед-Дин ел-Касам” и бързо печели симпатиите на тогавашния им командир Уалид Аакел, чието място заема само две години по-късно. Става известен с отвличанията и убийствата на израелски военни (включително полковник Меир Минц). Негова дясна ръка в тези акции е друг известен терорист от Хамас – Яхия Аяш, известен като „инженера”, ликвидиран от израелските специални служби през 1996. Същата година Дейф поема ръководството на батальоните „Аз ед-Дин ел-Касам” в сектора Газа, Юдея и Самария, като през следващите две години нарежда извършването на серия от терористични нападения срещу еврейското гражданско население и военни от ЦАХАЛ (израелската армия).

В началото на 2000 израелските специални служби успяха да обезвредят две големи групировки на Хамас, подготвящи мащабни удари срещу гражданското население на Израел, като целта според Абу-Халед (Дейф) е била да се демонстрира, че въпреки тежките загуби, Хамас разполага с достатъчно сили за да продължи „ свещения джихад”.

В крайна сметка палестинските служби за сигурност успяха да заловят Дейф, но скоро след това той бе освободен по личното нареждане на покойния палестински президент Ясер Арафат, заедно с още няколко десетки терористи на Хамас.

И така, кой контролира ислямското движение Хамас, което днес управлява Палестина? Политическото или военното му крило? А може би отделни хора, или пък групи?

Мненията на специалистите по тези въпроси силно се различават. Някои палестински експерти твърдят, че всички решения (включително за провеждането на терористични акции) се вземат от военното ръководство на Хамас, базиращо се в сектора Газа и, отчасти, на Западния бряг. Други обаче смятат, че решенията се налагат от политическото бюро в Дамаск, ръководено от Халед Машал.

Каква политика ще води палестинското правителство?

Какво ще стане с Хамас, след като движението сформира свое правителство? Твърде е вероятно разногласията вътре в него да се усилят, тъй като многобройните лидери на различните му крила и групировки често се придържат към противоположни виждания за вътрешната и външна политика, която новите управляващи следва да провежда т.

Все пак, бихме могли да посочим някои основни насоки в тази политика. Ключовият въпрос, който днес вълнува мнозина, е стратегията на палестинското правителство по отношение на Израел. Как мисли да действа Хамас? Дали ще изпълни предизборните си обещания да започне въоръжена борба с еврейската държава? Или движението ще бъде принудено да коригира войнственото си поведение?

Според палестинският премиер Исмаил Хания, в най-близко бъдеще кабинетът му ще се постарае да изработи нова стратегия за противопоставяне на Израел. Същността и е да се формира единен арабски фронт срещу еврейската държава. Ако през последните години предишната палестинска администрация говореше за междинни етапи по пътя към окончателното урегулиране на конфликта и отлагане решаването на най-деликатните проблеми за бъдещето, новото правителство се готви да постави на дневен ред едновременно и окончателното урегулиране, и решаването на действително най-трудните и изискващи такт проблеми: предоставяне правото на всички палестински бежанци да се върнат по домовете си и разделянето на Йерусалим. Израел, разбира се, няма да се съгласи с това, което пък (както се надява Хамас) ще сплоти арабския свят срещу него.

В интервю за „ Вашингтон поуст” Хания заяви, че палестинците ще признаят правото на съществуване на Израел само след като палестинския народ се сдобие със своя (!) независима държава и бъдат възстановени всичките му права. Той подчерта, че Израел трябва да се свие в границите си от 1967, след което правителството му ще склони да скл ю чи дългосрочно примирие с него и да пристъпи към преговори за мирно съвместно съществуване между палестинци и евреи.

Но, за да бъде действително призната от палестинците, еврейската държава ще трябва да освободи всички палестински затворници и да гарантира правото на всички бежанци да се върнат по домовете си. „Едва след като Израел приеме тези условия – подчертава Хания – правителството ми ще формулира позицията си за неговото признаване”. Премиерът заяви също, че новият кабинет ще преразгледа всички договори, сключени от предшествениците му с Израел и ще спазва само онези, които са полезни за палестинския народ. Що се отнася до перспективата за временно примирие, това бе поставено в зависимост единствено от поведението на Тел Авив.

Друг от лидерите на Хамас от сектора Газа – Махмуд аз-Захар, който бе назначен з а министър на външните работи, заяви, че движението ще поощрява службите за сигурност и другите палестински силови структури д а продължат борбата с Израел и еднозначно одобри отвличанията на израелски войници. В едно от последните си интервюта новият външен министър подчерта, че: „ Хамас няма да се колебае да взема заложници от редовете на окупаторите, за да ги замени със задържани в израелските затвори палестинци”.

Мнозина анализатори (включително израелски) не изключват, че след идването му на власт, вътре в движението Хамас ще се разгори борба между прагматиците и фанатиците. Според тях, първите ще поискат промени, пък макар и само на думи, на идеологическите принципи на движението, докато вторите ще настояват, че именно безкомпромисната линия на въоръжена борба е помогнала за прогонването на евреите от Газа и победата на изборите и затова тя трябва да продължи и занапред.

Някои наблюдатели все пак смятат, че в крайна сметка ще надделее по-прагматичното крило, което ще продължи борбата с Израел, прикривайки я с миролюбива реторика, подобно на предшествениците си от Ал Фатах.

Възможно е, в началния етап от управлението си, Хамас да концентрира своите усилия за укрепване на позиците си в палестинското общество - т.е. върху борбата с корупцията и провеждане на радикални реформи, целящи налагане законите на шариата. В този случай борбата срещу Израел, която очевидно няма да се ползва с популярност и подкрепа в света и сериозно би затруднила получаването на финансова помощ от Европа и САЩ, може да бъде временно оставена на заден план. За това, как Хамас ще се отнася с еврейската държава, говори един, публикуван наскоро анализ на центъра "Ал-Мустакбал" за по-нататъшното развитие на израелско-палестинския конфликт. Авторите му смятат за най-вероятно продължаването на ограничената въоръжена борба. Според тях, след окончателното изграждане на стената, отделяща Израел от палестинските територии, извършването на самоубийствени атентати ще бъде затруднено и затова борбата ще се концентрира в осъществяването на терористични нападения по централните автомагистрали, чиито жертви ще бъдат предимно еврейски заселници и военни.

Освен това, все по-често ще се използва т.нар. "ново оръжие", т.е. ракетите "Касам" с разширен радиус на действие, за чието производство на територията на Юдея и Самария напоследък се полагат максимални усилия.

Израелският анализатор Давид Шехтер не изключва, че новото правителство (т.е. ръководството на Хамас) би могло дори да предприеме някакви чисто символични действия за да получи международно признание. Например, да обяви спиране на атаките за по-продължителен срок. Но, независимо от миролюбивата (или по-скоро невойнствена) реторика, Хамас ще продължи терористичната си дейност. И, което е особено важно, движението ще започне активно да работи за консолидирането на палестинското общество около идеите на радикалния ислям, за да може след време да го мобилизира за масов джихад срещу "ционисткия тумор", осъществявайки по този начин и основната точка на собствената си програма - унищожаването на еврейската държава.

Как ще реагира Израел и какво лидерите му се готвят да противопоставят на плановете на новото палестинско правителство?

Според министъра на отбраната Шаул Мофаз, при възобновяване на терористичните нападения на израелска територия, Тел Авив възнамерява да ликвидира лидерите на Хамас, включително сегашния премиер Исмаил Хания. "Досегашната практика на точкови удари за унищожаване на терористичните лидери доказа ефективонстта си" - подчерта той.

Както посочват редица палестински анализатори, новото правителство се готви да изгражда държава, основаваща се изключително на ислямските закони, още повече, че въвеждането на шариата бе сред основните предизборни обещания на Хамас. В Хартата на движението се казва: "Коранът е нашата конституция", а на друговерците се признава правото да ползват, но не и да владеят земя. Истината обаче е, че Хамас не се стреми към създаването на собствена държава. Целта му е освобождаването на палестинските територии, които трябва да станат част от бъдещия Световен халифат. Затова можем да очакваме от новото правителство да дискриминира светската част от обществото, представителите на другите религиозни общности и, разбира се, жените. Тоест, занапред палестинците ще трябва стриктно да се съобразяват с шариата...

Интересно е, че дълго преди да формира правителство, Хамас се опитваше да диктува на палестинците новите си правила и закони. Така от началото на март в парламента бяха въведени специални почивки за молитва. Разглежда се въпросът за затваряне на казиното в Йерихон, тъй като според повечето нови министри, то е фактор за корупция. Напълно възможно е след това да бъдат затворени и всички кина, както и всички развлекателни заведения на територията на Палестина.

Ако може да се вярва на заявленията на новите палестински власти, те възнамеряват да развиват "диалога между религиите". Според шефа на политическото бюро на Хамас Халед Машал, сред кандидатите на движението на изборите е имало и християни, които дори са спечелили в някои участъци. Той обаче забравя да спомене, че палестинските християни така и не бяха допуснати до реалната власт: ръководството на Хамас отказа да назначи християнин за заместник-председател на Законодателния съвет, макар че по традиция постът се заема именно от представител на християнската общност. Според палестинските медии, християнските кръгове се опасяват, че положението им силно ще се влоши след поемането на властта от Хамас. Вероятно е дори завземането на земите, на които са разположени християнските светини.

Друг сериозен проблем пред правителството на Хания са отношенията с движениета Ал Фатах. Както е известно, първото работно заседание на Законодателния съвет започна със скандал - депутатите от Ал Фатах напуснаха залата в знак на протест срещу действията на колегите си от Хамас, които поискаха отмяната на редица решения и закони, утвърдени от предишния парламент, изцяло контролиран от председателя на Палестинската национална администрация Махмуд Абас. В частност, бе отменен законът, предоставящ на Абас правото сам да назначава конституционните съдии. Защото, контролирайки Конституционния съд, Абас би могъл да блокира всички инициативи на Хамас, обявявайки ги за неконституционни.

Експертите прогнозират, че съвсем скоро ще бъдат стартирани реформи в силовите структури, тъй като днес ключовите постове в тях се заемат от привърженици на Ал Фатах. Само че последните едва ли ще се съгласят доброволно да ги напуснат. Струва си да напомня и, че днес Хамас държи една трета от общините, има стабилно мнозинство в парламента и разполага със собствени въоръжени сили. И все пак, доколко движението контролира ситуацията в Палестина?

Както е известно, в парламента то разполага със 74 места (от общо 132). Ал Фатах има 45 депутата. В същото време Фатах и президентът Абас контролират повечето военни части на Палестинската администрация, както и специалните служби. Продължават да ги подкрепят и членовете на най-старите и влиятелни палестински кланове, които никак не са доволни от успеха на Хамас. Очакваните чистки в администрацията ще засегнат хиляди хора, защото зад всеки чиновник стоят неговите роднини и близки, т.е. неговият клан. Които могат да загубят много от уволненията. Победата на Хамас наруши установеното статукво и има немалко хора, готови да се борят с оръжие в ръка за възстановяването му. Коментирайки сегашните отношения между Хамас и Ал Фатах, мнозина анализатори виждат признаци на бъдещ въоръжен сблъсък, породен от нежеланието на Фатах да отстъпи онези две трети от властта и финансовите ресурси, за които днес претендира Хамас (и то съвсем законно). Проблемът е свързан не толкова с идеологическото противопоставяне между тези две много различни организации, колкото с факта, че Хамас изтласква Ал Фатах от позициите и, заемайки нейната "територия". Тоест, налице е опит за смяна на политическия и икономически елит в Палестина с всички произтичащи от това последици. Тъкмо поради това е толкова ожесточена и борбата между стария елит, представляван от движението Ал Фатах, и новия - в лицето на ислямистите от Хамас.

Не по-малко сериозен проблем пред правителството на Хания е финансовият. Не е ясно, откъде ще дойдат парите за да се изплатят заплатите на 140 хиляди чиновници, от които 58 хиляди са сътрудници на службите за сигурност. Как правителството смята да финансира министерствата на здравеопазването и образованието, общинските структури и палестинските дипломатически представителства? Как новите членове на Законодателния съвет ще пътуват, или пък как ще влязат в офисите си, след като на Западния бряг са разположени 367 израелски пропусквателни пунктове, а израелските власти предварително обявиха, че няма да пуснат през тях депутатите на движението?

От отговора на всички тези въпроси, до голяма степен, зависи и бъдещето на Палестина в "ерата на Хамас".

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Откакто иранската ядрена програма се превърна в един от най-наболелите проблеми на съвременната световна политика, структурата на атомно-енергийния комплекс на Иран предизвиква нарастващ интерес.

Развитието на атомната енергетика бе сред приоритетите на Иран още по времето на шаха (т.е. преди 1979). Сериозното икономическо развитие на страната през 60-те и 70-те години на миналия век, обусловено от осъществените структурни реформи и индустриализацията (станали известни като „бялата революция”), стимулира създаването и усъвършенстването на мощна енергийна система, на чиято база трябваше да се развиват основните промишлени отрасли. В този контекст, през 1973 в Иран стартира програма за използване на атомната енергия за мирни цели. Тя предвиждаше в страната да бъдат изградени атомни електростанции с 23 блока. За целта през 1974 беше създадена Иранската организация за атомна енергия (ИОАЕ), чиято основна задача бе да сключи договори с водещи чуждестранни компании, изнасящи технологии за ядрената енергетика. През 70-те Техеран успя да сключи контракти за изграждането на атомни електростанции с Германия (през 1974 бе подписан договор с Kraftwerk Union за изграждане на два водни енергоблока с мощност 1190 мВт всеки ) и Франция (през 1976 иранците поръчаха шест енергоблока, а с компанията Framatome бяха подписани договори за изграждането на две АЕЦ, чиито реактори са с мощност 930 мВт). Предварителни договори бяха подписани и със Съединените щати: през 1968 САЩ, Иран и МАГАТЕ (Международната агенция за атомна енергия), сключиха тристранен договор за изграждане с американска помощ на атомен реактор с мощност 5 мВт, а през 1975 ИОАЕ започна преговори с редица американски компании за покупката на 6-8 блока за АЕЦ, както и за доставка на ядрено гориво за Иран.

След ислямската революция от 1979 обаче, всички постигнати дотогава споразумения в тази сфера с европейските и американски партньори бяха анулирани, а ИОАЕ стартира преговори с други компании – немската TUF , испанската „Сиате” и швейцарската „Мотокром”, за консервацията на вече изградените и монтирани части на АЕЦ, но по-късно и те се отказаха, поради натиска на САЩ. През 1992 пък стартира руско-иранското сътрудничество в изграждането на атомния реактор в Бушер. Дотогава Техеран заемаше конструктивна позиция, придържайки се към международните изисквания за неразпространяване на оръжията за масово поразяване. От 1958 страната е член на МАГАТЕ. През 1969 тя се присъедини към Договора за неразпространяване на ядреното оръжие. Впрочем, иранското ръководство нееднократно декларира стремежа си да използва атомните технологии само за мирни цели. През 1992 то предостави на МАГАТЕ възможността да инспектира всички обекти на иранска територия. През 2003 Техеран подписа и допълнителен протокол към Споразумението за гаранции с агенцията (който обаче и до днес не е ратифициран от парламента). Струва си да отбележим и, че досега многобройните проверки на МАГАТЕ на са установили сериозни нарушения, позволяващи да се твърди със сигурност, че иранската ядрена програма има военен характер и цели създаването на атомно оръжие.

Според Техеран, тази програма има изключително мирни цели и е насочена към диверсификацията на енергийните източници, отчитайки растящите потребности на иранската икономика от нови мощности. Освен това, ядрената програма на Иран, която се разглежда от управляващите и обществото като общонационален проект, трябва стимулира съкращаването на петролната зависимост в структурата на енергопотреблението, както и да позволи в обозримо бъдеще износа на ядрено гориво в съседните страни. Всъщност, иранските планове за развитие на атомната енергетика, в сегашния им вид, са изключително амбициозни. Според приетия през 2005 закон, иранското правителство се задължава да развива пълен ядрен горивен цикъл, да осигури през следващите 25 години производството на 20 хиляди мегавата електроенергия и да изгради 20 атомни енергоблока. Както твърди иранският вицепрезидент и шеф на Държавната комисия за атомна енергия Голамреза Агазаде, днес „вече са налице разработки за производството на 2 хиляди мегавата”.

За реализацията на тези планове, Иран разполага със сериозна база: по оценки на експерти, общият брой на вече изградените и строящите се обекти на ядрената инфраструктура е около 20. Като всички се контролират от Държавната комисия за атомната енергия на Иран. Сред тях, най-големите и известни проекти, реализирани в рамките на националните ядрени пограми, са следните:

Центърът за ядрени изследвания и производство на гориво в Исфахан . Той е основан през 1974 за да се осигури необходимата научно-техническа подкрепа за националната атомна програма. До 1979, с помощта на френския концерн Tecnicatome , на територията на центъра са изградени временни лаборатории, както и обща инфраструктура (пътна, комуникационна и енергийна). Работата на центъра е възобновена през 1981 с помощта на китайски специалисти - Пекин помага за оборудването му, като през 1997 за неговите нужди е купен китайски изследователски реактор MNSR с мощност 27 мегавата. Става дума за мини-реактор с нулева мощност, използващ „тежка вода”. В центъра работят ирански физици, специализирали в Китай. Смята се, че в него се извършват част от основните ирански разработки в сферата на атомната енергетика. Центърът е специализиран в конверсията на уран ( UCF ) , което позволява преработката на изходната суровина U 308 (концентрирана уранова руда) в необходимата за работата на различните предприятия от ядрения комплекс форма. В Исфахан има и завод за преработен уран, както и радиохимически завод.

Центърът за обогатяване на уран в Натанц. Разположен е в планинска местност на север от Исфахан и заема площ от 1400 хектара. През 2002 беше изграден тунелен вход към подземната му част, където са разположени три сгради – едната е изцяло под земята, а останалите две – частично. Центърът разполага със 160 модерни газови центрофуги (макар че през 2003 Техеран заяви, че те са само 100), както и с компоненти за още 1000 такива устройства, като се предвижда общо да бъдат произведени 5000. През 2004 беше окончателно завършена системата от над 20 защитни съоръжения, формираща осемкилометровия „периметър на сигурност”. За съществуването на центъра в Натанц световната общественост разбра едва през 2002. На следващата година генералният директор на МАГАТЕ Мохамед ал-Барадеи заяви, че инспекторите на агенцията са открили там следи от високообогатен уран и нарече обекта „критичната точка в контрола, осъществяван от МАГАТЕ на иранска територия”, пораждащ най-голяма тревога. По време не прекъсването в дейността на центъра през 2003-2005, предизвикано от доброволния мораториум, приет от Техеран в рамките на преговорите с т.нар. „европейска тройка”, иранските власти тайно разшириха завода в Натанц, изграждайки седем нови здания около замаскираните центрофуги. Днес, там продължават подготвителните работи за създаването на комбинат за обогатяване на уран с комплекс от газови центрофуги за нуждите на иранската ядрена енергетика. Както е известно, през януари 2006 Техеран нареди да бъдат счупени пломбите, поставени на завода от МАГАТЕ, а през февруари официално заяви че възобновява обогатяването на уран в промишлени мащаби.

Заводът за тежка вода в Арак. До 2002 той беше засекретен и световната общност нямаше представа за съществуването му. Оттогава се намира под специаното наблюдение на американските специални служби. Тежката вода е предназначена за иранския изследователски реактор IR -40 , чието строителство стартира през юни 2004, отново в Арак. Смята се, че за пуска на реактора ще са нужни 80-90 тона тежка вода ( D 20 ). Заводът в Арак ще произвежда по 8 тона годишно, като количеството ще се удвои, ако се осъществи проектът за разширяването му. Иран се нуждае от реактора IR -40 за да замени с него морално остарелия реактор TRR в Техеранския център за ядрени изследвания (доставен от американците още през 1968). Режимът твърди, че той му е необходим за производството на радиоизотопи за медицински и промишлени нужди.

Следва да се има предвид, че както строителството на завода за тежка вода, така и на реактора IR -40 , само по себе си, не нарушава международните норми. В съответствие със Споразумението за гаранции с МАГАТЕ, не се изисква то да се декларира, както и да се допускат инспектори на агенцията до мощностите за производство на D 20. Но, както е известно, реакторите с тежка вода могат да се използват за преработването на урана в плутоний, използван за направата на ядрени оръжия, без по-нататъшно обогатяване. Според американските разузнавателни служби, Иран ще може ежегодно да произвежда в Арак плутоний, достатъчен за поне три атомни бомби.

Техеранският център за ядрени изследвания. Започва да работи през 1968, след закупуването на изследователски реактор TRR с мощност 5 мегавата (доставен от САЩ, сега се контролира от МАГАТЕ). Горивото за него е купено през 80-те години в Аржентина. Освен това, в центъра функционира инсталация за производството на радиоизотопи на молибден, йод и ксенон MIX , както и друга - за производството на обогатен уран (която обаче в момента не работи). През 1992 е въведен в експлоатация изследователският корпус Jabr Ibn Hayan , разполагащ с лаборатория за лазерна техника.

Атомният изследователски селскостопански и медицински център в Керадж. Обектът все още се изгражда. Завършени са две лаборатории – дозиметрична и за селскостопанска радиохимия. През 1995 приключи изграждането на циклотрон. От Китай пък бе закупен електромагнитен сепаратор за отделяне на не-радиоактивните (стабилни) изотопи. Задачата му е получаване на необходимите материали за изготвяне на мишените, които ще бъдат облъчвани с неутронни потоци.

Департаментът за ядрени изследвания в Йезд. Специализиран е най-вече в сферата на геофизическите и геоложки изследвания на иранското урановото находище край Сагенд (на 165 км от Йезд), където усилено се добива уранова руда. Запасите се оценяват на 3-4 хиляди по еквивалента на урановия окис ( U 3О8). Съдържанието на уран-235 обаче е много ниско и се колебае между 0,8 и 1%. Според инспекторите на МАГАТЕ на този обект не са забелязани отклонения от официално обявената му дейност.

Обектът Моаллем Калайе . Все още е в процес на изграждане. Намира се в планинската местност около град Казвин (на северозапад от Техеран). Повишената сеизмична активност в региона не позволява инсталирането на реактор за натрупване на плутоний. Смята се обаче, че там иранците извършват неразрешени производства, които не се контролират от МАГАТЕ, макар че проверката от 1992 не констатира подобно нещо. Известно е също, че през 1991, в рамките на иранско-индийските преговори, бе обсъждан и въпросът за доставката в Моаллем Калайе на изследователски реактор с мощност 10 мегавата. Сделката обаче се провали поради силния американски натиск върху Делхи.

Атомните изследователски центрове в Бонаб и Рамсар. И двата са сравнително нови, като първият се специализира в използването на радиоактивни изотопи за съхраняването на хранителни продукти, а вторият изследва естествената радиоактивност над средно ниво. Центърът в Бонаб се намира в планините на 80 км от Тебриз (Северозападен Иран). Този в Рамсар пък е на брега на Каспийско море, северно от Техеран. След като през 1997 и двата бяха посетени от генералния директор на МАГАТЕ Ханс Бликс, агенцията заяви, че там не е констатирана непозволена или скрита активност в ядрената сфера.

Урановите мини в Ардакан . В този район (200 км източно от Исфахан) се намират урановите мини, край които е изграден завод за отделяне на урановата руда. Според специалистите, иранските запаси от такава руда не са големи, а себестойността на добива и е прекалено висока (поради ниското съдържание на уран и остарелите методи на добива му), достигайки 100-120 долара за килограм.

Лашкар-Абад. През 2002 там бе въведена в експлоатация опитна инсталация за лазерно обогатяване на уран по програмата AVLIS (т.е. без използване на центрофуги). Две години по-късно инспекциите на МАГАТЕ потвърдиха достоверността на иранските твърдения, че лазерното устройство е демонтирано и обектът може да произвежда само ограничени количества обогатен уран.

Корпорациите „Фараянд текник” (Фараянд), „Калайе илектрик” (Техеран) и „Парс Тараш”. През 2003-2004 инспекторите на МАГАТЕ откриха в района на Фараянд, на територията на едноименната компания, следи от високообогатен уран U -235 (до 36%, което е много повече от 2-3%-ното равнище, необходимо за работата на една АЕЦ), както и доставени от Пакистан центрофуги за обогатяване на уран. Що се отнася до „Калайе илектрик” (завод за фина механика в Техеран), там инспекторите откриха през 2003 следи от обогатен уран и констатираха, че част от помещенията се били преустройвани. Преди това, през 2000-2001, Техеран отказа на МАГАТЕ достъп до обекта. Компанията „Парс Тараш” също бе проверявана нееднократно от агенцията за производство на компоненти за газови центрофуги.

Полоний 210. В началото на 2004 инспекторите на МАГАТЕ откриха следи от полоний-210 в една промишлена сграда в Исфахан. Според иранците, експерименти с полоний са се правели преди 12-16 години, но експертите от агенцията смятат, че те са били извършвани и съвсем наскоро. Разследването продължава, като ситуацията остава неясна. Известно е обаче, че в съчетание с берилия, полоний-210 би могъл да се използва и за военни цели и, в частност, за създаване на ядрено оръжие. Макар че обикновено го използват в космическите програми, т.е. за съвсем мирни цели.

Физико-аналитичният център Лавизан Шияне (край Техеран) . Създаден е през 1989. Негова основна задача е „подготовката за водене на бойни действия и неутрализация на загубите при нанасяне на ядрен удар, или при авария на ядрен обект, както и извършване на изследвания за Министерството на отбраната”. През 2004 Иран допусна в центъра инспектори на МАГАТЕ, като ги запозна с 11-те основни направления на изследванията в центъра и им позволи да инсталират два спектрометра, но отказа да им предостави целия списък на наличното оборудване. Според иранските власти, в центъра никога не е имало ядрени материали, нито пък се е работело в тази сфера.

Хранилището на радиоактивни отпадъци в град Кум.

Центровете Фас и Даркховин. За тях се знае много малко. Вторият представлява атомен изследователски център, намиращ се под контрола на Корпуса на стражите на ислямската революция.

Центърът в Бендер Абас . В района на това голямо иранско пристанище на Персийския залив се изгражда нов обект за производството на уран.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Като една от ключовите държави в мюсюлманския свят и център на шиитския ислям, Иран смята за своя историческа мисия превръщането си в геополитически лидер на Близкия и Средния изток. Тази цел бе преследвана и по времето на монархията, но стана особено актуална след победата на аятоласите през 1979, когато в основата на иранската външна политика бе поставен „износът на ислямска революция”. По-късно, стремежът на Иран да се превърне в регионална държава беше сред основните фактори, довели до началото на войната с Ирак (1980-1988) и стана нагледна демонстрация на един от най-важните аспекти на иранско-израелското геополитическо противопоставяне в борбата за регионално лидерство. В днешната външнополитическа и военна стратегия на Иран, тази концептуална постановка продължава да е приоритетна, макар с течение на времето да се наблюдава определена еволюция в средствата и методите за реализацията и.

Първата фундаментална промяна на концептуалните основи на иранската регионална геополитика бе осъществена в края на 90-те години на миналия век, след като изпълнителната власт (включително практическите механизми за осъществяване на иранската външна политика) преминаха в ръцете на т.нар. „реформатори”. През този период, Иран на практика промени същността на концепцията си за регионално лидерство. Така, по времето на президента Мохамед Хатами, като основа за постигането на тази амбициозна цел бе обявено не военното и военно-техническо превъзходство над останалите страни от региона (които, в условията на американско военно присъствие в съседните Ирак и Афганистан и проникването на САЩ в Южен Кавказ и Централна Азия загубиха актуалност), а нарастване на политическото влияние и укрепване имиджа на Иран сред съседите, включително чрез активното му ангажиране във възстановителните процеси в Ирак и Афганистан, както и превръщането му в регионален икономически лидер. Като водещи принципи в иранската дипломация бяха възприети укрепването на доверието и диалога със съседните страни. В тези условия, постигането на ракетно и ядрено превъзходство над конкурентите (Турция, Израел и Ирак) постепенно отстъпи на заден план, а напрежението и конфронтацията със съседите почти изчезнаха. Сред средствата за превръщането на Иран в икономически лидер на региона, бе формирането на благоприятен климат за привличане на чуждите инвеститори, което значително да увеличи икономическата мощ на страната. Първите крачки в това отношение бяха приетият през 2002 закон за привличане и защита на чуждестранните инвестиции, на чиято основа Техеран подписа редица двустранни споразумения.

Но най-очевидната проява на балансирания и многовекторен характер на иранската регионална геополитика през „реформаторския” период (1997-2005) стана предизвикалата сериозен международен резонанс идея за „диалог между културите и цивилизациите”. В рамките на нейната реализация, ясно се очерта и стремежът на Иран към политически диалог на само с мюсюлманските страни, но и с всички държави от региона. В този контекст, следва да се разглеждат и предприетите от Техеран през 2003-2004 стъпки към възстановяване на дипломатическите отношения с Египет, утвърждаване на добросъседските отношения със Саудитска Арабия, диверсификацията на търговско-икономическите връзки с Турция, стремежът за решаване чрез преговори на проблема с трите острова в Персийския залив, за които претендират и Обединените арабски емирства и активното участие като член или наблюдател в такива международни институции като Организация Ислямска конференция, Арабската лига, или Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив.

Паралелно със задълбочаващата се интеграция на Иран в мюсюлманския свят, отчетливо се проявяваше и желанието на Техеран да установи по-тесни и дори доверителни отношения с други регионални сили (като Русия и страните от ОНД, Индия и Китай) и, особено, да разшири влиянието си в държавите от Южен Кавказ и Централна Азия. Освен това, иранското правителство демонстрира жив интерес към взаимодействието с различни регионални обединения от постсъветското пространство, като например Евроазиатската икономическа общност, Организацията на договора за колективна сигурност, или Шанхайската организация за сътрудничество, виждайки в това шанс за укрепване на позициите си в бившите съветски републики, непосредствено граничещи с Иран.

През последните години от управлението на реформаторите (2003-2005) окончателно се очерта курсът на Техеран към укрепване именно на икономическите си позиции в региона. Като главни инициатори на новата икономическа дипломация на Иран станаха, колкото и да е странно, не само представителите на умерено-реформаторското крило, а и водачите на умерено-консервативните кръгове в управляващото духовенство (като например ръководителя на Съвета за определяне политическата целесъобразност на правителствените решения Хашеми-Рафсанджани, или секретаря на Висшия съвет за национална сигурност Хасан Рохани), но най-вече – неоконсерваторите, начело със сегашния президент Махмуд Ахмадинеджад, чието влияние постепенно нарастваше след убедителните им победи на парламентарните и местни избори.

След триумфа на неоконсервативното крило и на президентските избори през 2005, концепцията за регионалното лидерство на Иран получи ново съдържание. Нещо повече, тя започна усилено да се реализира на практика, включително чрез реанимирането (в една или друга степен) на външнополитическите доктрини от първите години след ислямската революция. Така, провъзгласеният от покойния аятолах Хомейни принцип за „износ на ислямска революция” отново се лансира от Техеран, пък макар и леко модифициран. Наистина, според новата геополитическа концепция на иранското ръководство, решаващата роля се възлага върху т.нар. „шиитски фактор”. Иран полага активни усилия за формирането на своеобразна „шиитска коалиция” в региона, с участието на населените с шиити територии на Ирак, Сирия и Ливан. Подобна, крайно опасна тенденция може обаче да „взриви” региона, тласкайки го към нови граждански войни и конфликти, и в крайна сметка, допълнително да улесни евентуалната американска интервенция в Иран.

От лятото на 2005 Техеран активизира реализацията на ракетната си програма, поставяйки като първостепенен приоритет нарастването на военния и научно-технически потенциал на страната. В този контекст, особено актуалната днес перспектива за по-нататъшното развитие на атомната енергетика, бе обявена от режима за основна национална задача. При това иранците постоянно декларират, че ядрената им програма има изключително мирни цели и не е насочена към създаването на атомно оръжие. Техеран твърди, че за да си извоюва статут на регионален лидер, то не му е необходимо.

Освен това, в рамките на осъществяването на концепцията за регионалното лидерство, иранският режим се стреми да реализира на практика постановката за приоритетния характер на националните икономически интереси и максималната им защита от чуждата конкуренция, което пък се основава на принципа за установяване на прагматично и взаимноизгодно сътрудничество с всички заинтересовани от това държави в региона. В същото време обаче, иранците не крият, че с предимство в това отношение ще се ползват мюсюлманските държави. Сред пътищата за реализацията на тази стратегия е укрепване влиянието на иранските държавни компании и делови среди в държавите от региона. Иран, в частност, успя да диверсифицира дейността на Техеранската фондова борса, която трябва постепенно да „погълне” регионалните пазари (през август 2003 обема на капитализацията на пазара бе 28,4 млрд долара, като целта е през април 2006 да достигне 100 млрд. долара). В контекста на новата си регионална геополитика, Иран отдавна заплашва, че борсата може да премине от долари към евро, което много сериозно би засегнало икономическите интереси на САЩ в региона, ерозирайки позициите на американския долар.

Централна Азия и Южен Кавказ

Географското положение на Иран определя принадлежността му едновременно към Близкия и Средния изток, Кавказ и Централна Азия, което пък обяснява ангажираността и влиянието му в регионалните политически и икономически процеси. Така, в Иран функционира специален Център за анализ на проблемите в Русия, Централна Азия и Кавказ ( IRAS ). Неговият директор Мехди Синаи смята, че сътрудничеството между Иран и постсъветските републики, разположени по северната му граница се развива едновременно на три нива, касаещи двустранните отношения, проблемите с юридическия статут на Каспийско море и регионалното сътрудничество. Именно зависимостта от транспортните коридори и транзитните пътища на страните от Централна Азия (лишени от излаз на море), или недостига на енергийни ресурси на тези от Южен Кавказ (Армения и Грузия), определя реалната значимост на Иран в региона. Редица споразумения илюстрират иранската активност в Каспийския регион. Ето непълния списък на големите съвместни проекти: споразумението от 2005 за създаването на международен енергиен коридор „Европа-Азия” с участието на Русия, Иран и Азербайджан (с двегодишен срок за изпълнение); договорът от 2004 за изграждането на жп линия, свързваща Иран, Азербайджан и Русия; откриването на газопровода Иран-Азербайджан, който ще се експлоатира поне 25 години. От друга страна, Иран се оказа спасителния изход за кавказките държави, пред които енергийната криза от 2005-2006 постави дилемата: или да се подчинят на икономическия (и дипломатически) натиск на Русия, купувайки доставяния от нея природен газ на по-високи цени и без гаранция за непрекъснати доставки, или пък да се сблъскат с вътрешна нестабилност и социално напрежение. Така очерталата се формула за взаимноизгодно сътрудничество между Иран и постсъветските държави от Централна Азия и Южен Кавказ, изправят САЩ пред необходимостта да определят, кое е по-малкото зло – дали завимостта на Южен Кавказ от руския или ирански газ, или (което според мнозина във Вашингтон е още по-лошо) той да получава енергоносители от Туркменистан. Според шефа на отдела за външнополитически анализи на Казахстанския институт за стратегически изследвания Аскар Нурша: „Изглежда, че в дългосрочна перспектива, преди разработването на азербайджанските находища на природен газ да навлезе в активната си фаза, САЩ ще си затварят очите. В края на краищата демокрацията в Грузия е по-важна за Вашингтон от иранския газ, освен ако американците не разчитат да довършат Иран чрез тоталната му икономическа блокада”.

Азербайджан между чука и наковалнята

Азербайджан заема специално място в регионалната геополитика на Иран. Сред причините е не само общата граница, но и културната близост, както и наличието на значително азерско малцинство в Североизточен Иран, като напоследък всичко това старателно се „циментира” икономически и политически. Доказателство са серията от срещи на високо равнище през миналата 2005. Само президентите Илхам Алиев и Махмуд Ахмадинеджад се срещнаха три пъти – за последно през декември в азербайджанския анклав Нахичеван, който вече 15 години е лишен от природен газ, заради арменската блокада. Двамата лидери се споразумяха за доставката през 2006 на 250 хил.куб.м ирански газ за Нахичеван, срещу съответния износ за азербайджански газ за Североизточен Иран. По време на срещата Алиев дори определи отношенията между Баку и Техеран като „братски”. На свой ред, Ахмадинеджад обеща, че „Иран винаги ще бъде редом с Азербайджан”. Що се отнася до иранската ядрена програма, Баку официално се придържа към неутрална позиция, въпреки заявлението на азербайджанския външен министър Елмар Мамедяров, че: „развитието на мирни ядрени програми е суверенно право на всяка държава”.

Някои азербайджански анализатори, като Илхар Мамедов, ясно определят ролята на страната си в сложния сблъсък между геополитическите интереси на САЩ и Иран: „Президентът Алиев се е нагърбил с ролята на неофициален посредник в контактите между Техеран и Запада, касаещи ядрената програма”. Въпреки това, ако напрежението между Иран и Запада продължи да нараства, Азербайджан ще бъде изправен пред труден избор.

Иранското настъпление в Евразия

Техеран очевидно не възнамерява да се ограничава с каспийските държави и продължава смелото си настъпление в Централна Азия. Според казахстанския анализатор Искандер Аманжол: „На геополитическата карта Иран се намира в блокада. Американската армия е в Ирак, Афганистан и Северен Киргизстан. Тъкмо поради това Техеран трябва да разширява връзките си в региона, което и прави в Азербайджан, Туркменистан, Узбекистан и, разбира се, в Казахстан”.

Впрочем, Казахстан също проявява интерес към Иран и то по чисто икономически причини. Иран представлява голям пазар и притежава сериозен транзитен потенциал. През негова територия стоките, произведени в Казахстан, могат да стигнат до Персийския залив и на пазарите на мощно развиващите се азиатски държави и тези от мюсюлманския Изток. Налице е очевиден ръст на обмена между двете страни, който от 430 млн. долара през 2003, достигна през 2005 до близо 800 млн. долара. Което може да не е много, но тенденцията е очевидна и устойчива. Днес Казахстан преговаря с Иран за доставки на жито и стомана, добри са перспективите за сътрудничество в енергийната сфера. Наистина, мнозина в Централна Азия се питат, дали активните отношения с Иран няма да повлияят негативно върху имиджа на региона в очите на Запада. Управляващите обаче смятат, че не са страна в конфликта между западните държави и Иран и позицията им ще се определя от конкретната ситуация и решенията на авторитетните международни и регионални институции. Според Аскар Нурша: „американските санкции и без това ограничават контактите на централноазиатските страни с Иран, а по-нататъшното изостряне на „ядрената криза” и евентуална атака срещу негови военни обекти могат да парализират икономическото сътрудничество между тях”

„Справедливата” външна политика

Друг нов елемент в иранската геополитическа концепция при управлението на Махмуд Ахмадинеджад бе лансирането на принципа за „справедливи отношения” с всички страни. Според неоконсерваторите, Иран винаги е готов за диалог и търси допирни точки с останалите държави, но само на „справедлива” основа, т.е. без натиск, заплахи или шантаж. На практика, това е своеобразно предизвикателство към американците, доколкото въпросният принцип се превръща в главно условие за възможното възстановяване на американо-иранските отношения.

Що се отнася до ролята на религиозно-идеологическия фактор в регионалната геополитика на Иран, с идването на неоконсерваторите на власт, той отново доби водещо значение. Въпреки това, Техеран продължава да се разграничава от радикалния ислямизъм (от типа на уахабизма), стремейки се да демонстрира миролюбивия характер на шиитската версия на исляма и синтеза между демократичните и ислямски традиции в иранската политическа култура. Иранските лидери усилено лансират тезата, че именно САЩ, заедно с Пакистан, са създали нелегитимния режим на талибаните, управлявал Афганистан до 2001, целейки да провокират нестабилност в региона и да окажат допълнителен натиск върху Иран.

Тоест, от средата на 2005 насам, е налице тенденция към съществена активизация на стратегията за превръщане на Иран в регионален лидер. Иранската ядрена програма, която междувременно се превърна в един от най-сериозните световни проблеми, само потвърждава този факт. Очевидно, че през следващите години (разбира се, ако Иран не се превърне в поредната мишена от войната на САЩ със световния тероризъм) целият икономически, културен, а вероятно и военен, потенциал на Техеран ще бъде използван за укрепване статута на страната като регионална сила и авторитетен лидер на ислямската общност. Възможно е реализацията на тази геополитическа цел от неоконсервативния режим да отклони донякъде вниманието на населението от острите социално-икономически проблеми. Но едва ли статутът на регионална сила ще позволи на Иран да отложи за необозримото бъдеще необходимостта от отдавна назрелите реформи в социално-икономическата сфера, от чиито успех в значителна степен ще зависи и последвалата реализация на амбициозните му външнополитически планове.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През последните години световната общност отделя все по-голямо внимание на многобройните проблеми в Близкия изток (регионални и национални), които традиционно се определят като „новите глобални предизвикателства пред човечеството”. Пример в това отношение е Ирак, където стотиците милиарди долари, хвърлени от американците, и хилядите убити в схватките между тях и местната съпротива така и не успяха да решат комплекса от проблеми, обусловени от мястото на тази страна във военно-политическата система за съхраняване на регионалната стабилност в Близкия изток и, особено, в зоната на Персийския залив. Нещо повече, всички усилия (политически, икономически и военни), предприети през последните петнайсетина години, не само не отстраниха старите, но и породиха нови проблеми както за Ирак, така и за региона и света, като цяло. Сред тях е и този с нелегалния наркотрафик.

В миналото, т.е. по времето на Саддам Хюсеин, този проблем не бе чак толкова остър. Въпросите, свързани с наркоманията, да не говорим за наркобизнеса, се контролираха стриктно от репресивния режим на диктатора, в лицето на неговите специални служби, полицията и прокуратурата. Впрочем, въпреки че не се обсъждаше публично, проблемът съществуваше и тогава, пък макар и в ограничени мащаби. Наркотрафикът се използваше от управляващите за дестабилизиране на ситуацията в Североизточен Кюрдистан, както и за подкупването на някои племена в Югоизточен Ирак.

Ситуацията се промени с нарастването на външния натиск и отслабването на властта, особено в периферните иракски райони. Рязка промяна обаче настъпи едва след свалянето на Саддам. Американо-британските окупационни власти разрушиха предишната система на управление, без да успеят да създадат нов и ефективен управленски механизъм. Като естествена последица, в страната възникна политически вакуум, породил на свой ред икономически и социален хаос (ниско жизнено равнище, масова безработица и т.н.). На фона на деструктивните настроения, доминиращи в обществото, в Ирак се наблюдава истински бум на наркоманията. Наркотиците внезапно станаха достъпни (пък макар и на определена цена). С тях почти открито се търгува по багдадските улици, в кафенетата и будките за вестници. Като с това се занимават все повече младежи и деца.

Ситуацията се усложнява и от факта, че непосредствено преди американо-британската военна интервенция, режимът на Саддам освободи от затворите хиляди криминални престъпници, които активно се включиха в изграждането на нелегалните наркомрежи в страната.

В Ирак започнаха да се разпространяват хашиш, хероин и кокаин. Поради високата им цена обаче (според Би Би Си и Асошейтед прес, в края на 2005, един грам кокаин е струвал 20-25 долара в Багдад, докато през 2003 е вървял по 15 долара), най-много се търсят силнодействащите и съдържащи наркотични вещества лекарства. За това помогна и масовото разграбване на аптеките, болниците и лекарствените складове в началния етап на окупацията, когато в ръцете на криминалните банди попаднаха огромни количества лекарства. Според началника на поделението за борба с наркотрафика на иракската полиция Омар Саид, сред местните наркомани най-много вървят 10-15 силнодействащи лекарствени препарати, включително валиум, диазепам, както и различните психотропни таблетки.

Силна загриженост сред новите иракски власти (особено в сферата на здравеопазването) предизвиква ръстът на броя на наркоманите, най-вече сред младите хора, учениците и дори малките деца. Пред „Вашингтон поуст”, иракският психиатър Сирван Али от Националната програма за контрол на наркотиците, отбеляза, че: проблемът с наркотиците в Ирак напомня началния стадий на епидемия”. Според него, държавата няма нито възможности, нито опит в тази област. Впрочем, още през 2004, тогавашният министър на здравеопазването Алауддин Адуан призна, че: ”по наша информация, проблемът с наркоманията придобива епидемични размери, особено сред децата и младежите”.

Днес, в Ирак липсва достоверна информация за разпространението на наркоманията, но според високопоставения служител на здравното министерство Сариян Камил, отговарящ за програмата за контрола и ограничаването и, броят на официално регистрираните наркомани в Багдад в края на 2004 е бил над 2 хиляди.

Междувременно обаче, ситуацията продължава да се влошава и през октомври 2005 шефът на програмата за борба с наркотиците към иракското Министерство на здравеопазването Камил Али потвърди, че само в столицата броят на официално регистрираните наркомани е надминал 7 хиляди души. През 2005 броят на регистрираните наркомани в Кербала е нарастнал от 400 на 1200 души.

Всъщност, подобно развитие едва ли е неочаквано. Президентът на Международното управление за контрол на наркотиците ( INCB ) Хамид Годзе, обяви през юни 2005, че ситуацията с наркотиците в Ирак се развива по същия начин, както и в останалите кризисни райони на планетата.

Страната на практика не контролира границите си, които отдавна не са преграда пред нелегалния наркотрафик. Ликвидирането на специалните служби на предишния режим даде възможност на местните и транснационални престъпни структури, свързани с този трафик, да „интегрират” Ирак в своите мрежи. Нещо повече, има данни, че част от квалифицираните иракски кадри, занимавали се в миналото с борба срещу контрабандата и наркотрафика, сега са преминали на служба в престъпните картели. Според президента на INCB Хамид Годзе, шефа на Управлението по наркотиците на ООН Антонио Мария Коща, ръководителя на Отдела по проблемите на сигурността и тероризма към Изследователския център на страните от Персийския залив в Дубай Мустафа Алани и шефа на митническата служба на иракската провинция Наджаф генерал Хюсеин Газали, всичко това е създало изключително благоприятни условия за разширяването на вече съществуващия международен наркотрафик, с включването на иракската територия в маршрутите му. Така, един от неочакваните резултати от международната военна операция за свалянето на Саддам, стана превръщането на някога сигурната, от гледна точка на нелегалния наркотрафик, държава в ключов елемент на транснационалния наркобизнес.

В значителна степен за подобно развитие помогна и наличието на отработени логистични вериги и изгодното географско положение на Ирак, който граничи с Турция, Иран, държавите от Залива, Йордания и Сирия. При това, по време на над десетгодишното ембарго, наложено от ООН след опита на Саддам да анексира Кувейт, в страната бяха изградени отлично действащи контрабандни канали (най-вече за петрол). След международната военна намеса през 2003, Ирак получи свободен достъп до международния петролен пазар, а изтласканите от тази сфера контрабандисти (както вътре в страната, така и извън нея) моментално се преориентираха към нелегален износ на антики от разграбените музеи, както и на оръжия, откраднати от неохраняемите армейски складове. След което, разбира се, дойде и редът на наркотиците.

Първи решиха да бият тревога специалистите от Управлението на наркотиците на ООН ( UNODC ), забелязвайки редица предварителни признаци за активизиране на наркотрафика по иракското направление. Според шефа на управлението Антонио Коща, още в края на лятото на 2003 за това са му съобщили негови подчинени, командировани в Ирак. Мисията на UNODC обаче се задържа в Ирак само до август същата година, когато бе принудена да се евакуира след взривяването на представителството на ООН в Багдад, при което загинаха и много негови сътрудници. Но дори и този кратък престой се оказа достатъчен за инспекторите от управлението за да се убедят колко основателни са подозренията за появата на нови наркомаршрути, минаващи през Ирак.

Наркотиците масово навлизат в Ирак от най-различни посоки, още повече, че много от съседите му са известни като държави с богати традиции в отглеждането и преработката на наркотични растения. Сравнително до неотдавна Турция и Иран бяха част от т.нар. Златен полумесец – регион, успешно конкуриращ се с печално известния Златен триъгълник (обхващащ труднодостъпните гранични райони на Мянма, Тайланд и Лаос, в Югоизточна Азия). Предприетите от Анкара и Техеран сурови мерки за борба с наркобизнеса за броени години рязко снижиха остротата на проблема с производството и потреблението на наркотици в двете страни, макар че не можаха окончателно да ликвидират минаващият през териториите им международен наркотрафик.

Полицейските хроники обаче сочат, че именно през Турция и, частично, през Иран проникват големи количества кокаин, които след това нелегално се прехвърлят в държавите от Арабския полуостров. В частност, през 2003-2004, бойци от полския и украинския контингенти на силите на международната коалиция в Ирак, нееднократно задържаха отделни контрабандни пратки кокаин, идващи от Иран.

Иран остава и основния канал, по който в Ирак проникват опиум, хероин и хашиш, произвеждани в Афганистан. Трафикът върви предимно през Ирански и Иракски Кюрдистан, които, поради силните сепаратистки настроения, слабо се контролират от Техеран, да не говорим за правителството в Багдад. По данни на полицията от административния център на автономен Кюрдистан – Ербил, през първото тримесечие на 2005 тя е задържала 19 ирански контрабандисти, прехвърлящи хероин през ирано-иракската граница. През май пък, в Сюлеймания бе разгромена нелегална нарко-банда, включваща шестима ирански граждани. Властите в Багдад твърдят, че тези случаи не са единични, като само между май и ноември 2004 иракската полиция и коалиционните части са задържали десет наркотрафиканти.

Подчертавайки наличието на „иранска следа” в трафика на наркотици през Ирак, шефът на отдела за борба с нелегалния наркотрафик в иракската полиция генерал Раад Махди подчертава, че: „Иран е основният източник на наркотиците, разпространявани в |Южен и Централен Ирак”. При това, той (както и мнозина други представители на иракските власти) открито обвинява иранските поклонници, посещаващи шиитските религиозни светини в Наджаф и Кербала, че пренасят наркотици. Високопоставени сътрудници на Управлението по наркотиците и престъпността на ООН също потвърждават тази информация. Така, още през 2003, шефът на оперативното поделение на управлението Бернард Фрахи обяви, че като основни канали се използват Иракски Кюрдистан и южноиракското пристанище Ум Каср.

През октомври 2004 редица американски източници разпространиха информации, че върху обема на наркотрафика в Ирак силно влияят и сирийските наркотрафиканти. Според експерти на Държавния департамент, сирийски граждани прехвърлят синтетични наркотици, като например „каптагон” (чиито свойства са сходни с тези на амфетамините), в съседен Ирак, откъдето те се отправят към Саудитска Арабия и другите монархии от Залива.

Темповете и мащабите, с които се разраства наркобизнесът в Ирак, са толкова големи, че проблемът вече е очевиден не само за местните власти, или пък за специализираните международни организации, наблюдаващи развитието на ситуацията в сферата на международния наркотрафик и разработващи стратегии за подобряването и, но и за съседните на Ирак държави. Йордания бе една от първите, които усетиха последиците от активизирането на наркобизнеса в региона. Още през 2003 граничните и митнически служби на Хашемитското кралство фиксираха значително нарастване на броя на задържаните контрабандисти, опитващи се нелегално да вкарат в страната значителни количества хероин, опиум, хашиш, кокаин и амфетамини. При това, според високопоставен правителствен чиновник, по времето на Саддам, Йордания въобще не се е сблъсквала с подобен проблем. През 2004 потокът на наркотиците продължи да нараства, което доведе до серия от мащабни операции, в резултат от които бяха задържани големи количества наркотични вещества, пренасяни в повечето случаи от цели колони тирове. В същото време, шефът на йорданската служба за борба с наркотиците Маджали призна, че подчинените му залавят не повече от 20% от прехвърляните в страната наркотици и поиска граничните пунктове да бъдат снабдени с модерна техника, както и да се активизира обмена на информация между всички заинтересовани институции в държавите от региона. Според него, разрастващият се наркотрафик, в чиято основа е именно транзита от Ирак, може да доведе до рязко нарастване броя на наркоманите сред йорданските граждани.

Не по-малко тревожно е и положението на саудитско-иракската граница. По данни на саудитската полиция, арестите на контрабандисти и конфискацията на нелегални пратки наркотици вече са ежедневие. Така, в началото на юни 2005, в иракската провинция Наджаф бяха арестувани 20 наркотрафиканти, подготвящи голяма пратка хашиш за Саудитска Арабия, като според шефа на местната гранична служба генерал Хюсеин Газали, тя е била на стойност 10 млн. долара. През първото полугодие на 2005 саудитските граничари и митничари са задържали около 10 тона хашиш. Притеснени от този факт, властите в Риад наредиха разполагането на 35 хиляди бойци в този участък на границата с Ирак. След март 2004 по саудитско-иракската граница са били изградени 34 нови стационарни гранични поста и формирани 37 подвижни групи, в чиито състав са включени офицери, преминали специална подготовка за борба с наркотрафика.

На свой ред, Кувейт също предприе комплекс от мерки за укрепване на границата си с Ирак и ограничаване на наркотрафика към територията на емирството. Този въпрос се превърна в един от основните в рамките на диалога на най-високо равнище между двете съседни държави.

В подобни условия, водещите международни структури, отговарящи за координиране усилията на световната общност в борбата с трансграничния наркобизнес, бяха принудени да заявят официално, че Ирак се е превърнал в ключова междинна и разпределителна база на нелегалния наркотрафик от Афганистан и Иран към Европа и Близкия изток (включително района на Персийския залив). Както отбеляза Хамид Годзе на 83-та сесия на Международното управление за контрол на наркотиците, проведена във Виена през май 2005, каналите на нелегалния транзит на наркотици, минаващи през Ирак, са ориентирани (както вече отбелязах) към Саудитска Арабия и другите държави от Арабския полуостров и Йордания, а оттам – към арабския пазар на забранени наркотични вещества и европейските средиземноморски държави, както и към Турция, Балканите (т.е. и България) и оттам - към страните от континентална Европа. Подчертавайки този факт, Годзе посочи, че макар ръководената от него организация да не разполага с точна статистика за наркобизнеса в Ирак, смята за крайно необходимо да предупреди света, че там се очаква «неконтролирано и мащабно нарастване на наркотичната опасност, породено от непрекъснатото разширяване на наркоканалите на иракска територия».

Съзнавайки реалната опасност от по-нататъшния ръст на нелегалния трафик на наркотици в Ирак и транзита през неговата територия, редица международни организации и най-вече ООН призоваха световната общност да бъдат координирани действията на всички държави за ликвидиране на условията, способстващи за ръста на наркобизнеса в Ирак и приемането на енергични и неотложни мерки за борба с наркотрафика в региона, включително чрез обмен на информация, подготовка на служители на полицията и специалните служби и подсилване на иракските гранични и митнически служби с необходимите технически средства.

Самите иракски власти също се стремят към максимално широко международно сътрудничество в тази сфера. През 2004 в Ирак беше приет Закон № 93 за «прането на пари», улесняващ и борбата с наркобизнеса. В същото време обаче, концентрирането на основните ресурси на новосъздадените иракски силови структури в борбата срещу въоръжената съпротива, както и кадровите проблеми в полицията и специалните служби дават слаби шансове за решаване на така поставената задача.

Всъщност, истината е, че основното препятствие пред усилията за ограничаване на резпространението на наркотици от територията на Ирак е не толкова неимоверно разрастналият се през последните години международен наркотрафик и дори не безсилието на иракските власти, а по-скоро двойнствената позиция на САЩ по този въпрос. Спецификата и е в това, че пресичането на наркобизнеса в Ирак на фона на разрастващата се въоръжена съпротива срещу чуждото военно присъствие в страната и политиката на проамериканското правителство, съвсем не се счита от Вашингтон като приоритет в регионалната стратегия на САЩ, още повече, че според някои данни само 10% от афганистанския хероин стига до Съединените щати. Въпреки това, Държавният департамент е склонен да признае, че ситуацията в това отношение действително е тревожна и търси адекватни мерки за ограничаване на международния наркотрафик в района на Залива и, най-вече, в зоната на иракския конфликт, съзнавайки че голяма част от средствата от наркотиците отиват за въоръжаване на иракската съпротива. Робърт Чарлз, който отговаря за международното взаимодействие в борбата с наркотрафика към Държавния департамент, дори заяви през 2004, че «съществуването на иракския наркоканал може да се превърне в много голям проблем». В тази връзка, американците организират специални курсове за подготовка на служители на иракската полиция за борба с наркотиците. В същото време, през 2004, американското външно министерство е разполагало със само петима експерти за борба с наркотрафика на територията на Ирак, а и дейността им се е ограничавала само с анализа на неговата динамика в страната. На свой ред, Пентагонът не демонстрира особено желание да се включи в тази борба, очевидно смятайки, че това не влиза във функциите на военните части, както и че натоварването им и с тази задача няма да повиши ефективността на техните действия, а по-скоро напротив.

Разнопосочният характер на американските действия в Ирак дава основание на сътрудника на Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон Батшеба Крокър да и даде крайно ниска оценка: «всички усилия, предприети в Афганистан и Ирак, не могат да се определят като сериозни». Още по-откровен е шефът на отдела за анализ на проблемите на сигурността и тероризма в дубайския Изследователски център на държавите от Залива Мустафа Алани, според който въобще не се полагат усилия в тази посока, тъй като цялото внимание е концентрирано върху борбата с въоръжената иракска съпротива.

Въпреки това, в самите САЩ мнозина ясно осъзнават потенциалната заплаха от продължаващото разширяване на наркотрафика през територията на Ирак. Доказателство е писмото на конгресмена Хенри Хайд до държавния секретър Кондолиза Райс от септември 2005, което бе публикувано във «Вашингтон поуст». В него Хайд обвързва проблема за наркотрафика с финансирането на международния тероризъм, констатирайки, че: «повече не можем да игнорираме опасността за собствената ни сигурност, която представлява търговията с наркотици в Ирак».

Американско-британската интервенция провокира появата на допълнителна заплаха за Ирак, региона за Близкия изток и света, като цяло, свързана с разширяването на международния наркотрафик на границата между Азия, Африка и Европа. Въпреки това, и независимо от призивите на ООН, през последните три години не бе направено почти нищо ако не за ликвидирането на тази заплаха, то поне за ограничаването и в разумни граници и поставянето и под контрол, изключващ възможността за нейното стихийно разрастване. И все пак, очевидно е, че намирането на изход от създалата се ситуация е свързано с активизирането на международното сътрудничество, което днес е невъзможно най-вече поради факта, че САЩ не са готови радикално да преразгледат досегашната си политика по отношение на иракската криза, която не може да се преодолее без усилията на цялата световна общност и нормализацията на живота в Ирак. Освен това, решаването на иракския проблем, включително онези негови аспекти, свързани с наркобизнеса, трудно може да се постигне без активното въвличане в процеса на съседните държави и, най-вече, на Иран и Сирия, които Вашингтон упорито продължава да смята за «парии», игнорирайки влиянието им в региона и дори обмисляйки прилагането на силови мерки срещу тях.

* Българско геополитическо дружество

{rt}