20
Вт, Окт
5 New Articles

Както е известно, в края на декември 2005, на президентските избори в Боливия победи Ево Моралес – лидер на т.нар. „Движение за социализъм” (вж.Геополитика – бр.6/05) . Поемането на властта от този краен левичар, накара целия свят да заговори за страната му. Сред причините за това е и фактът, че новият президент е и един от най-големите производители на кока в Боливия. Което пък даде повод на редица анализатори (включително и български) да го определят като „кубински агент и наркомафиот”.

Междувременно, още през юли 2005, високопоставеният представител на американския Департамент по отбраната Роджър Пардо-Мауър обяви, че лидерите на Куба и Венецуела Фидел Кастро и Уго Чавес подготвят серия от държавни преврати в Латинска Америка, като първа в списъка им е именно Боливия.

Тоест, още тогава в Пентагона нямаха никакви съмнения, че левицата ще поеме властта в тази страна, сбъркаха само в предположението си, че това ще стане по силов път. Що се отнася до американските опасения за „рязък завой наляво” в Боливия, който би могъл да има критични последици на фона на общото олевявяване в Латинска Америка, те се оказаха напълно основателни.

Разбира се, все още е трудно да твърдим, дали Боливия (както смятат специалистите от Пентагона) ще бъде трансформирана по марксистки модел. Но че в страната ще настъпят радикални промени не предизвиква съмнение у никого. Ево Моралес подкрепя политиката на Кастро и Чавес не само на думи, обещавайки да се включи в „битката с американския империализъм и неолиберализъм”, но и обяви, че ще следва на практика икономическия модел на развитие на Куба и Венецуела, категорично отхвърлящи неолибералните принципи в икономиката. Като основен аргумент, Моралес изтъкна, че именно в тези две страни през миналата година бе отбелязан най-високия икономически ръст в Западното полукълбо – съответно 11% и 9%.

Ултралявата реторика на новия боливийски президент е разбираема. През 90-те години на миналия век, Западът усилено лансираше идеите за неолиберални реформи, по рецептите на Международния валутен фонд (МВФ), а САЩ съумяха да ги наложат в много южноамерикански държави. Само че приватизационните процеси, поставени в основата на реформирането на националните икономики, не навсякъде се развиха според очакванията. В Боливия например, бяха приватизирани редица ключови икономически отрасли, включително газопетролния и рудодобивния сектори, но новите частни собственици не успяха да докажат, че могат да ги управляват по-ефективно от държавата. Впрочем, в редица други страни от Латинска Америка, резултатите от приватизацията бяха същите – по правило тя бе съпроводена с масово обедняване на населението и не по-малко масово изтичане на финансови средства в чужбина. Така Боливия отново се превърна в най-бедната южноамериканска държава, или както често я наричат – „просяк, седящ на златен трон” (предвид големите запаси от калай, газ, цинк и сребро, с които разполага страната). Което не можеше да не предизвика разочарование от „американските рецепти”. Естествена реакция бе нарастващата популярност на левите партии и организации. Откровени левичари поеха властта във Венецуела, Чили, Бразилия, Аржентина и Уругвай. Мнозина измежду тях не крият възхищението си от кубинския комунистически лидер Фидел Кастро, омразата си към Вашингтон и стремежа да се противопоставят на икономическите и политически интереси на САЩ в региона.

Затова едва ли можем да се учудваме, че сега и Боливия се управлява от подобен лидер, който обаче е настроен далеч по-решително, отколкото колегите му от Аржентина, или пък Бразилия. Следвайки примера на Чавес, Моралес квалифицира американския президент Буш като „единствения терорист на планетата”, а първото си официално посещение като държавен глава направи естествено в Куба, още повече че Кастро е отдавнашен негов спонсор.

Освен това, още по време на предизборната са кампания, кандидат-президентът Моралес лансира програма, предвиждаща национализация на газовия сектор и отказ от неолибералната икономическа политика, провеждана от предшествениците му. Триумфалната победа на този краен левичар, значително изпреварил основния си съперник – консерваторът Хорхе Кирога, не бе неочаквана. Защото Боливия е едновременно най-бедната, но и най-богатата (в ресурсно отношение) страна в региона. Да не забравяме, че само Венецуела на Чавес разполага с повече природен газ от нея.


 

Тоест, на пръв поглед нещата с Моралес и привържениците му изглеждат ясни. По-интересно е друго. Дори на фона на останалите леви лидери от Латинска Америка Ево Моралес изглежда прекалено радикален, а популистките му идеи плашат не само световната общественост, но и собствените му сънародници. Така например, той призовава за пълна легализация на коката. За една страна, където лозунгите „Коката не е наркотик” могат да се видят буквално навсякъде – от тениските на местните хлапета до билбордовете с образа на президента, това може би не е чак толкова скандално. Известно е, че в Боливия листата на коката се използват масово и то съвсем легално – местните ги дъвчат, или правят от тях чай. Любопитно е обаче, че макар боливийците отдавна да са наясно, че печалбата от нито една друга селскостопанска култура не може да съперничи с тази от отглеждането на кока, от почти 9-милионното население на Боливия с това се занимават само 51 300 жители на страната, като този „сектор” на националната икономика дава само 2,3% от БНП.

Като откровено популистко следва да се квалифицира и обещанието на Моралес, че след национализацията на газовия отрасъл, доходите от продажбите на природния газ щели да се преразпределят сред бедните и средни слоеве от населението. Подобно нещо не си позволяват дори във Венецуела на Чавес. Ще напомня, че от 1 януари 2005 там бяха национализирани 32 петролни находища които дотогава се експлоатираха от частни компании. В тях се добива по 3,2 млн. барела петрол дневно и, според министъра на петролната промишленост на Венецуела Рафаел Рамирес, страната вече „напълно е възстановила контрола си върху петролните находища”.

Властите във Венецуела „отвориха” петролната индустрия за частния и чуждестранния капитал през трудното за страната последно десетилетие на ХХ век, когато цената са суровия петрол падна под 10 долара за барел и трябваше да се повишат добивите на по-трудните за експлоатация находища. Но, когато цените на „черното злато” отново тръгнаха нагоре, правителството на дошлия междувременно на власт Чавес реши да увеличи контрола си върху петролния отрасъл и прие през 2001 закон, според който с добив на петрол могат да се занимават само компании, в които държавата държи контролния пакет акции. При това правителството заплаши да конфискува находищата на онези компании, които откажат да подпишат споразумение с него. В резултат, споразумението бе подписано дори и от чуждестранните петролни гиганти Chevron и ВР Р LC .

Заради тези действия обаче, Чавес си спечели репутацията на съвършено непредсказуем политик, който произволно установява правилата на играта. Както подчертават редица анализатори, само през последната година и половина данъчните условия във Венецуела бяха променени два пъти. Наскоро пък Чавес декларира, че възнамерява да национализира и кафе-индустрията и то само защото кафето изчезна от местните магазини след отказа на производителите да го продават на определени от държавата цени.

Разбира се, Чавес, рано или късно, ще трябва да отговаря за политиката си. Възможно е дори, тя да му струва главата. В Боливия обаче, стремежът да се върнат „природните ресурси в ръцете на народа” съвсем скоро може да доведе до много сериозни последици. Не става дума само за това, че за разлика от Венецуела, страната няма възможност сама да разработва газовите си находища (което означава, че без привличането на чуждестранни инвестиции, експлоатацията им просто ще спре). Не по-малко тревожно е, че жителите на районите, където се намират находищата, съвсем сериозно се готвят да се отцепят от планинските провинции. Така, през лятото на 2005, най-големият по територия, развит и богат на природен газ департамент Санта-Крус декларира намерението си да се обяви за самостоятелна държава.

Днес Ево Моралес, който залага на национализацията на газовата индустрия (контролирана от частни чуждестранни компании) за да реши социално-икономическите проблеми на страната си, се намира в доста сложна ситуация. От която се опитва да се измъкне с помощта на Уго Чавес. През януари, на съвместна пресконференция с Моралес, Чавес заяви, че Венецуела ще доставя всеки месец на Боливия по 150 хиляди барела дизелово гориво на стойност около 150 млн. долара, като в замяна ще получава от нея селскостопанска продукция.

Загрижеността на венецуелския лидер за положението на боливийския му колега действително може да се обясни с желанието на Чавес да формира ляв политико-икономически блок в региона. Макар че има и друго обяснение. Едва ли е случайно, че венецуелският марксист иска да подкрепи Моралес, който често споменава за „необходимостта да сложим край на колониалната държава и да изградим нова Боливия, в която представителите на коренните народи да завършват военни колежи, да се включат в управлението и да влязат във Върховния съд”.

Като представител на многобройното индианско племе аймара, Ево Моралес, който на практика е първият президент-индианец в Латинска Америка, лансира идеята за смяна на целия, формирал се в продължение на столетия в региона, традиционен политически елит. Той обяви „началото на нова ера в боливийската история”, която ще се характеризира с равноправие, социална справедливост и мир, защото „съзнанието на боливийския народ вече се пробуди” и е дошло времето на масовите „социални движения и обединения на коренните народи – индианците, работниците, интелигенцията и прогресивните бизнесмени”.

Всъщност, мнозинството от населението на Боливия са именно индианците и метисите – над 80% от жителите и, докато белите (най-вече от испански произход) са само 14%. В същото време, въпреки числеността си, доскоро индианците на практика не участваха в държавното управление. Впрочем, сходна е ситуацията и в почти всички южноамерикански страни (където все още има компактни маси индианци, разбира се). С избирането на президента от индианското племе аймара Моралес, Боливия (а заедно с нея и целия субконтинент) преживява своеобразна мирна революция. За първи път висшият държавен пост се заема от представител на аборигенното население – „от името на индианското мнозинство, бедните и унижените, миньорите и селяните”.


 

Тоест, събитията в Боливия изглежда очертават нов разлом в латиноамериканските общества. Някъде той се вижда по-ясно, другаде - по-слабо. Очевидно е обаче, че в региона цари разочарование от стария елит, представляван, по правило, от потомците на испанците и креолите. И това недоволство зрее отдавна. Хората са недоволни най-вече от корупцията сред управляващите и неспособността им да измъкнат страните си от икономическата криза. Според данните от едно мащабно изследване, проведено през 2004 в цяла Латинска Америка, жителите на континента смятат корупцията за втория най-важен проблем, след регионалната икономическа криза. Неслучайно през последните пет години осем държавни лидери от субконтинента бяха принудени да подадат оставка поради обвинения, че са корумпирани.

В тази връзка, мнозинството латиноамериканци са склонни да подкрепят всеки, който им обещае икономически просперитет. Готови са дори за диктатура, стига това да им донесе икономическа изгода. На подобен фон е съвсем естествено, че откровени популисти като Чавес или Моралес триумфално печелят изборите. В миналото спасението нерядко се търсеше сред политиците, които нямаха латиноамерикански корени. Така например президенти на Аржентина и Еквадор станаха Карлос Менем и Абдала Букарам, чиито родители са имигранти от Сирия, а в Перу дълги години управляваше японецът Алберто Фухимори, който при това постигна сериозни успехи в усилията си да измъкне страната от социално-икономическата криза.

По-късно обаче стана ясно, че и това не е решението на проблемите. От края на 1999, Менем, който е привърженик на неолибералните рецепти, постоянно губи на изборите от левицата. Букарам пък още през 1997 беше свален от Конгреса на Еквадор поради „умствена недостатъчност”, а Фухимори избяга, опасявайки се, че ще му поискат сметка за авторитарните методи на управление и невижданата дори за Перу корупция.

Очевидно, след тези неособено успешни експерименти, коренните жители на Латинска Америка все повече залагат на „своите хора”, измежду по-влиятелните в обществото индианци. Затова и венецуелският президент Уго Чавес подчертава, че във вените му тече индианска кръв, да не говорим за „феномена Моралес”. За много индианци подобно развитие на събитията изглежда почти като връщане към златните времена на унищожената средновековна империя на инките.

Въпросът обаче е, дали Чавес, Моралес и привържениците им в региона, ще докажат на практика, че „държавата може да се управлява в съответствие със старата индианска пословица „не лъжи, не кради и не мързелувай”, изцяло пренебрегвайки политическия и икономически опит на предшествениците си във властта? Или пък, всичко ще се ограничи с баналното за субконтинента преразпределяне на природните ресурси?

Възможно е лозунгите на Моралес да бъдат подети и в някои други южноамерикански страни. Например в Еквадор, където доминиращият политически елит, произхождащ от испанските завоеватели и колонисти, получава от търговията с петрол повече, отколкото индианците, които го добиват. Което стана причина за масовите демонстрации (през август 2005) на жителите на промишлените райони, обвиняващи правителството, че се е продало на петролните корпорации и претендиращи за повече средства за развитие на инфраструктурата и разкриването на нови работни места. Ръстът на напрежението провокира намесата на армията. Между другото, и в Боливия именно индианците претендираха за национализацията на газовите находища и газодобивната промишленост. Изглежда газът провокира не само остри класови, но и откровено етнически, сблъсъци, което би трябвало силно да тревожи боливийските власти. И не само тях. Защото, макар Моралес да е свикнал с езика на улицата, за радикален популист като него няма да е никак лесно да примири полюсите на разделеното боливийско общество, както и да реши натрупалите се в продължение на десетилетия комплексни проблеми. Истината е, че той просто е обречен. Ако действително реши да форсира събитията, резултатът може да стане отделянето на „богатия” юг от „бедния” индиански север. Което ще означава и края на държавата Боливия. Ако пък не изпълни обещанията си, лесно може да загуби поста си. А също и главата си. В Боливия, която държи рекорд по брой на бунтовете и държавните преврати, такива въпроси обикновено се решават бързо и без колебание.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Парламентарните избори от края на март в Украйна за пореден път демонстрираха дълбокото разделение в украинското общество, чиито многобройни аспекти извеждат на преден план въпроса за „вътрешната геополитика” на тази страна.

Както е известно, развитието на геополитическата мисъл обективно води до това, че през последната четвърт на ХХ век, в сферата на геополитическите анализи, наред с отношенията между държавите, редица изследователи започват да включват и въпросите, свързани с решаването на локални, или дори вътрешнодържавни, проблеми. Така, френският геополитик Ив Лакост поставя началото на ново направление в тази наука, което впоследствие става известно като „вътрешна геополитика”. В основата му е поставен един съвършено нов принцип – анализът на конкретните регионални (локални) ситуации, с използването на някои методологични модели, заимствани от инструментариума на класическата геополитика. В концепцията на Лакост, геополитическите съображения служат по-скоро като оправдание за целите, които се опитват да реализират институциите на властта по отношение на конкретните територии и тяхното население. Вътрешната геополитика на Лакост сякаш „деглобализира” геополитиката, отказвайки се от глобалните парадигми, съществено стеснявайки мащабите и конкретизирайки предмета, който изследва. Тоест, предмет на вътрешната геополитика вече не е формалната зависимост на външнополитическата стратегия на държавата от нейното разположение, ресурсната и база и другите пространствени условия, или пък проблемите на глобалния световен ред, а по-скоро методите на държавно регулиране на собствената територия и формите на регионално взаимодействие на ниво междудържавни отношения.

Днес в концепцията на „вътрешната геополитика” се включват и други елементи. Така, разработената от френския политик и географ Андре Зигфрид „електорална геополитика” вече се е превърнала в органична част на вътрешната геополитика и удобен социологически инструмент, широко използван в ежедневната практика. Същността на нейния метод е изучаването на връзката между политическите и идеологически предпочитания на населението и територията, която то обитава. Локалният, практически характер на методиката на вътрешната геополитика кара мнозина да я определят като елемент на „приложната геополитика”, включвайки в кръга на изследваните от нея проблеми и тези за медиокрацията (т.е. за силата и влиянието на т.нар. „четвърта власт” ), като геополитически фактор, както и някои въпроси на геоикономиката и геокултурологията.

Като цяло, наличието на множество разнообразни трактовки, позволява на изследователя да дава собствена интерпретация на вътрешната геополитика, без да се ограничава с чисто формалния набор от факти. Въпреки това, при анализа на вътрешната геополитическа ситуация в Украйна, ми се струва логично да се акцентира върху търсенето и намирането на оптималните модели за вътрешната организация на тази държава и управление на нейните териториални елементи, които (както е известно) са доста разнородни по своите географски, политически, икономически и социални характеристики.

Украинската държава в новите геополитически реалности

Днес изглежда очевидно, че анализът на специфичните украински геополитически проблеми не е възможен без отчитането на общите геополитически тенденции и ситуации в региона. Защото само осъзнавайки значението и ролята на Украйна в системата на геополитическите отношения, можем адекватно да интерпретираме нейната вътрешна геополитическа архитектура и да определим оптималните модели на организацията и като държава.

Твърдението, че вътрешната геополитическа ситуация в Украйна е подложена на силно руско влияние в източната и южна част на страната и на европейското – на запад и (отчасти) в централните и райони, вероятно ще прозвучи банално. Но истината е, че в исторически план, и украинската държавност, и територията на държавата Украйна се формират под постоянното въздействие на тези две сили. Затова и въпросът за влиянието на външните геополитически фактори върху формирането на вътрешната геополитическа архитектура на Украйна звучи по-скоро риторично. Много по-важно днес е не простото описание на това, как и къде конкретно влияят външните сили, колкото въпросът – какви геостратегически модели на управление предлагат те?

Съвременната геополитическо конюнктура, като никога досега, диктува на Украйна необходимостта да направи своя съзнателен избор. Тя следва ясно да заяви, дали ще продължи курса към сближаване с Европа, добре разбирайки, че ще трябва да го поддържа при доста неясни и неопределени условия и много малка вероятност за краен успех (т.е. пълноправна интеграция в ЕС), или пък заедно с Русия ще се включи в проекта за Единното икономическо пространство (където участват също Беларус и Казахстан, и който представлява умален вариант на ОНД). Макар че перспективата на избора не се свежда само до определяне на външнополитическите приоритети, а по-скоро обратното. Изборът на интеграционния курс е избор на новия модел за развитие на Украйна, а това включва и избор на метода, с чиято помощ ще се осъществява контрола над украинската територия.


Украинската вътрешна геополитика – въпроси и отговори

За да определим вътрешната геополитическа ситуация в Украйна се налага да използваме методита на проблемния анализ. Това би ни позволило да конкретизираме предмета на вътрешната геополитика и да определим приоритетите на вътрешната геостратегия на Украйна. При това, сред най-очевидните днешни проблеми, без съмнение, е въпросът за изграждането на взаимоотношенията между центъра и регионите, както и по ключовите оси Север-Юг и Запад-Изток.

Наследеният от бившия Съветски съюз модел на индустриална организация на украинската територия (инфраструктурна и социална ориентация към големи промишлени обекти) се оказва неудобен за жизнената дейност на развиващите се териториални общности в страната (т.нар. „громади”). Въпреки това, този модел, нуждаещ се от радикално преразглеждане, продължава да съществува. Нещо повече, налице са опити за реанимирането му, в рамките на създаваните от украинските финансово-промишлени групи (контролирани от местните „олигарси”) „затворени производствени цикли”.

В регионален, или суб-регионален мащаб, подобен икономически „затворен цикъл” естествено изисква и формирането на съответния социален и инфраструктурен „затворен цикъл”, което пък, на свой ред, обуславя необходимостта от политическо представителство в различните нива на властта и формулирането на прото-идеологическа база (примери за това са Донецкият, Днепропетровският и, отчасти, Харковският региони). В резултат, на фона на усложняващите се социални и културни проблеми в рамките на цялата държава, възникват сравнително стабилни и цялостни общности, тясно свързани с конкретната територия (регион). Те все още не са типичните европейски региони (подобни на немските „провинции” или полските „воеводства”), но вече не са и старите области – т.е. не са просто субекти на административното управление.

Отношенията между тези нови образувания често се намират извън рамките на модела на държавното управление и вътрешнодържавните отношения. Те се развиват или от гледна точка на „експанзията” (защитата), или в рамките на съвместното проникване в онези региони, където подобни „затворени цикли” все още няма.

Този украински феномен актуализира и проблема за взаимоотношенията между центъра и регионите. При това не само в контекста на административното управление и икономическите взаимоотношения, но и като фактически политически контрол на конкретната територия. Проблемът става още по-сериозен, ако представители на някоя от регионалните елити съумеят да овладеят централната власт, без при това да разполагат с ясно формулиран общонационален проект. Какви могат да бъдат тяхната регионална политика и методите им за пространствено-териториален контрол? Тук са възможни няколко варианта.

Първият вариант е и най-простия – представителят на регионалния елит, докопал се до властта в центъра, се старае да действа в съответствие с новия си статут, опитвайки се да блокира всички центробежни процеси, укрепвайки централната власт и запазвайки унитарната държава. Като сред методите за постигането на тези цели доминират усилването на административния контрол, разрушаването на „затворените цикли”, и ерозиране позициите на регионалните елити, чрез предоставяне на ключови постове в регионите на хора, които не са част от тях, а идват „отвън”.

Вторият вариант е далеч по-интересен и затова на него ще се спра подробно малко по-долу. С една дума, той може да се характеризира така: федерализация. Провалът, или невъзможността да се блокират силните центробежни тенденции и ефективно да се контролират икономически по-силните региони, или тези с висока концентрация на население, води до появата на федерални единици. Интересното в случая е, че субектите на федерацията, на практика, ще бъдат създадени не по национален, исторически, или някакъв друг социокултурен признак, а по-скоро ще се окажат просто продукт на политико-териториалното разпределение на най-мощните регионални финансово-политически групи.

Третият вариант пред Украйна е доста сложен. Той също предполага запазване на унитарното административно-териториално устройство, но по своите методи качествено се различава от първия. В частност, той предвижда: укрепване на териториалните общини, развитие на местното самоуправление; създаване на социално-ориентирана инфраструктура, стимулиране ръста на малките и средни градове и приключване с конверсията на едрата индустрия. А основната цел е постигането на висока степен на взаимодействие между новите териториални образувания и ерозия на „затворените цикли” чрез провеждането на адекватна държавна културно-идеологическа политика и стратегия за социално развитие.

Федералният модел

Мнозина авторитетни украински експерти смятат, че сред основните генератори на нестабилност в Украйна е нейният унитарен статут, който влиза в непреодолимо противоречие с много сериозните различия между регионите, нееднородния им етнически състав и политическата конкуренция помежду им. През последните 15 години всяка изборна кампания автоматично се превръщаше в сблъсък между западните и източните украински региони, а унитарното държавно устройство провокираше разцеплението в страната. Неслучайно, съвсем наскоро, помощникът на генералния секретар на НАТО Жан Фурне и еврокомисарят Гюнтер Ферхойген в един глас заявиха, че постоянната вътрешна криза и политическата нестабилност в Украйна отдалечават в необозримото бъдеще перспективите за присъединяването и към евроатлантическите структури.

Формирането на държавната система и единството на страната постоянно биват ерозирани от усилията на Киев за изкуствено унифициране на административно-правната система, без да се отчитат устойчивите, исторически обусловени териториални, етнически, културни и религиозни особености. Но всеки опит за насилствена асимилация на националните малцинства, или пък за тяхното „изтласкване”, провокира ръст на антиукраинските настроения сред значителна част от гражданите на страната, както и политическа дестабилизация, подобни на онези, довели до фактическото сепариране на части от Молдова и Грузия например.


Немалко украински политици смятат, че гаранция за запазване целостта на Украйна би могло да стане въвеждането на специфичен украински федерален модел, предоставящ на регионите достатъчно широко самоуправление. Федерализацията е необходима и защото е универсална форма на устройство на демократичната многонационална държава (каквато е и украинската). Известният украински политолог Даниил Коптив например смята, че най-подходящ за страната му е германският федерален модел, който предвижда разделянето на Украйна на няколко федерални провинции със сравнително широк спектър на самостоятелност.

Практическата реализация на подобен модел ще изисква, на първо място, промяна в статута на сегашната Автономна република Крим. Днес на полуострова живеят около 3 милиона души, от които 2 млн. са руснаци, 300 хиляди са кримски татари, 200 хиляди – украинци, както и евреи, българи, гърци, арменци и т.н. Както е известно, в различни исторически периоди Крим е бил в зависимост от различни геополитически играчи, но винаги е съхранявал известна самостоятелност, като започнем от първите генуезки градове-държави по черноморското крайбрежие и стигнем до Кримската република от ранната съветска епоха. Чисто формалното му включване в състава на Украйна през 1954, наличието на много нерешени социални и икономически проблеми, изкуственото разпалване през последните години на противоречията между отделните етноси, както и съзнателното назначаване на чиновници от Западна Украйна на ключови длъжности в държавните учреждения, тласкат местните проруски политически сили към търсене на нови пътища за развитието на Крим, включително лансирайки идеята автономната република да получи „неутрален статут”.

Твърде опасно, според мнозина, е и игнорирането от страна на украинските власти на дейността на националистическите организации на кримските татари, които Киев се опитва да противопостави на местното руско население, претендиращо за по-тесни връзки с Москва. В този контекст, някои руски геополитици напомнят и, че Крим попада в зоната на доскоро забравения „план Гобъл”, който напоследък определени среди се опитват да реанимират. Негов автор е бившият експерт на ЦРУ Пол Гобъл (който днес е преподавател в Университета на Тарту - Естония) и той предвижда обмен на територии между Азербайджан и Армения, в резултат от който Ереван получава Карабах, а Баку – участък от арменската територия, осигуряващ му директна връзка с азерския анклав Нахичеван. Така обаче се създават условия за формирането на непрекъсната „дъга” от сравнително „светски” тюркски държави по линията Анкара-Баку-Ашхабад-Ташкент-Алмати, с перспектива да бъде продължена през териториите на Планински Алтай, Тува и Бурято-Монголия, населени с тюркски и монголски народности, а възможно – и през територията на китайската провинция Синцзян, достигайки до Монголия. Целите, които преследва създаването на подобна дъга са следните. На първо място, заплахата от появата на нейно „разклонение” по бреговете на Волга, населени с мюсюлмани, може да послужи като инструмент за натиск спрямо Москва по такива въпроси като цените на руските енергоносители или руската външна политика. На второ – фундаменталният ислям да бъде изтласкан обратно там, където се заражда – т.е. на Арабския полуостров. На трето - да се окаже натиск върху Китай, чрез тюркските сепаратисти в Синцзян, а чрез него да се притисне допълнително Русия в регионите на Източен Сибир и Далечния изток. Включването на Крим в тази „дъга” пък би довело до окончателното откъсване на Украйна от Русия и, в крайна сметка, до пълното изолиране на последната, както от Юг, така и от Запад.

Именно затова кримският проблем не е просто регионален или хуманитарен, а има и много сериозни геополитически измерения. А превръщането на полуострова в субект на хипотетичната бъдеща украинска федеративна държава, притежаващ достатъчно широка културна и икономическа самостоятелност, би помогнал да бъде преустановен сегашния процес на икономически и социално-културен разпад в Крим, слагайки край на политическата му маргинализация и хронична нестабилност.

Изток-Запад: обективните предпоставки за конфронтацията в Украйна

Следва да отбележим, че въпросите за единната украинска културна политика също се разглеждат нееднозначно от управляващите в страната. В тази връзка започват да възникват нови проблеми, свързани с асинхронното историческо развитие на западните и източни области в рамките на различни геокултурни проекти. Макар че, както сочи практиката, нормалният конкурентоспособен културен продукт се възприема почти еднакво добре и на изток, и на запад, спекулациите на тази тема не спират.

В същия контекст периодично се използва и езиковият проблем. Постоянните обещания руският да получи статут на втори официален език вече не будят кой знае какви надежди у рускоезичното население на Украйна, затова пък все повече се използват като ефективен инструмент за задълбочаване на културния антагонизъм между източната и западната част на страната.

Почти по същия начин стоят нещата и в сферата на изработването на модерна украинска национална идея (идеология), като ключов консолидиращ фактор. Липсата на единен идеологически проект (в случая, под идеология, следва да се разбира обща мирогледна концепция, а не обикновен набор от политически догми) до голяма степен остава да тежи на съвеста на местните политици. Които всеки път предлагат нови митични проекти, съобразени предимно с политическите пристрастия на т.нар. „червен пояс”, или „украинския Пиемонт” – т.е. Галиция. Макар че всяка социално-отговорна политическа сила, която се заеме с изработването на реални и обществено значими проекти може да разчита на подкрепа както от Русия, така и от Запада.

В крайна сметка, 15-годишното съществуване на независима Украйна ясно показва, че опитите за запазване на поляризацията по оста Изток-Запад са изключително деструктивни и на практика са лишени от социална основа. Днес това е просто политическа технология, използваща „образа на врага” за окончателното оформяне и укрепване на модела на „затворените цикли”, за който споменах по-горе.

Фактически, нито един от поставените в тази статия проблеми не може да се разглежда откъснат от останалите. Защото те заедно формират онзи геополитически комплекс, който изисква дълбоко преосмисляне и изработване на ясна стратегия за намиране на решение. И в този смисъл, използването на геополитическите подходи и методи може да ни помогне правилно да оценим ситуацията, както и да очертаем адекватните мерки, позволяващи да бъдат избегнати негативните сценарии за бъдещето на Украйна. Които, след мартенските парламентарни избори, отново станаха актуални.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поведението на еврото през последните месеци накара мнозина анализатори отново да насочат вниманието си към общата европейска валута, с чието въвеждане бяха свързани толкова много очаквания и, която, според някои, може да изненада неприятно онези, които залагат на нея. За да разберем по-добре, какво всъщност се случва с еврото и коректно да прогнозираме, какво ще се случва с него занапред, трябва да се върнем към някои основни понятия, припомняйки си онези метаморфози, които търпят валутите в съвременната „постмодерна” икономика.

Парите, както е известно, са инструмент за обмен. И в това е универсалната им функция , защото обменът касае всички на тази планета, независимо от гражданството и националната им принадлежност. А националната валута е локално явление, отразяващо икономическата система на една или друга конкретна държава. Диалектиката между тези две роли на парите, формира гръбнака на съвременната световна финансова система – и това е основното противоречие в ерата на глобализация. В подобна ситуация, доларът например, надхвърля рамките на националната валута, превръщайки се в световна резервна валута (т.е. превръща се в пари, в техния чист вид и универсална функция).

Но, доколкото в същото време той е национална валута на една конкретна държава – САЩ, доларът е и показател за състоянието на американската икономика. Отговорът е в пълната и окончателна глобализация: т.е. САЩ прекрачват рамките на националната държава, превръщайки се в ядро на Световните съединени щати със свое Световно правителство. Световна банка вече има, Международен валутен фонд – също. Логиката на развитие на постиндустриалното общество неумолимо ни тласка към това – „единен свят”, „единна валута”, „единна политическа система” (либералната демокрация) и „единна икономическа система” (либералната пазарна икономика). В така очертаната картина всичко е обратимо – т.е. единната валута представлява единната държава, а единната политическа система гарантира единната икономическа система и обратното.

В рамките на глобализационния процес обаче, се очертава едно явление, което донякъде не се вписва в тази логика – европейската валута – еврото.

Преминаването на държавите от ЕС към еврото ознаменува старта на амбициозен план за лансирането на нов сценарий на глобализацията и дори нещо повече – различен сценарий за развитие на човешката история. На очертаната от американците магистрала на доларовата глобализация и съпътстващата я американизация, европейците заложиха много сериозен капан. Те обявиха Европа с нейната просперираща икономика за „специална зона”, далеч надхвърляща рамките на националната държава (с неизбежните за последната ограничения в икономически план), която в същото време не проявява желание да се интегрира директно в „единния свят”, доминиран еднолично от американците. По този начин европейците отправиха изключително сериозно предизвикателство не само на долара, на и на „американския месианизъм”, на концепцията за еднополюсния свят и за „световното правителство” (защото само отъждествявайки собствените си национални интереси с глобалните, САЩ са в състояние да преодолеят противоречието между планетарните мащаби на своята икономическа и политическа експанзия и границите на националната икономика).

Еврото беше лансирано като бъдеща алтернативна версия на „световна резервна валута”, но това изискваше универсализацията на един по-разрличен социално-политически модел – не ултралиберален (какъвто е американският), а по-скоро съчетаващ умерената социалдемокрация и кейнсианството, в класическия му европейски дух. И дори ако този експеримент (независимо по каква причина) се беше провалил, примерът на еврото все едно би послужил като стимул за останалите регионални интеграционни структури да тръгнат по същия път – т.е. към създаването на стабилни регионални валути, като израз не на тясно ограничената национална икономика, а като общ знаменател на достатъчно голям брой съседни държави, обединени от своята география и цивилизация, от нивото на икономическото си развитие и от историческите си интереси – с една дума от „общата си съдба”. Което пряко касае тихоокеанската зона, постсъветското пространство, арабския свят, или Латинска Америка.

В подобна ситуация, балансът на валутните котировки на еврото към долара се превръща, по същество, в завладяващ спектакъл на конкуренцията между два алтернативни глобализационни проекта, съдържащ в концентриран вид формулата на битката за бъдещето на човечеството. Спадът в курса на долара означава надмощие на проекта за многополюсен свят, докато отслабването на еврото сигнализира, че укрепват позициите на хегемонистичния американски модел.

Разбира се, тази схема, очертава съвсем грубо и опростено процесите. Всъщност, еврото и доларът са тясно свързани помежду си, също както и европейската и американска икономически системи са силно интегрирани една с друга. В тактически план, еврото и доларът взаимно се допълват, позволявайки в определени случаи да се избегнат очертаващите се кризи, свързани с бурния ръст и свръхнапрежението на финансовите пазари. Както през 2001, „прегрелият” в сферата на високите технологии, американски фондов пазар беше спасен от изглеждащият неизбежен крах с прехвърлянето на много трилиони долари в ценни книжа към далеч по-спокойния и предсказуем пазар на недвижима собственост (което, между другото, провокира и небивалия ръст в цените на жилищата по целия свят), така и еврото, основаващо се на устойчивия и надежден модел на европейската икономика, винаги е готово да поеме бремето на геополитическите авантюри на долара, който послушно следва перипетиите на американската глобална политика: така, един макар и частичен успех в Ирак несъмнено би укрепил долара, докато неуспехите там водят да отслабването му.

След референдума за европейската конституция във Франция и Холандия обаче, диалектиката на взаимоотношенията евро-долар премина в нова фаза. Французите, които са главната опора на европейския „континентализъм” и по същество на антиамериканския, конкурентен на САЩ, европейски проект, провалиха приемането и, за което с всички сили се бореше Вашингтон. А това означава, че рухна един изключително важен елемент в схемата на евроатлантическото партньорство – негласното споразумение, че конкуренцията между Стария и Новия свят не бива да излиза извън определени рамки. Само че тя вече излезе извън тези рамки, което се прояви моментално в изострянето на противоречията между еврото и долара. На преден план излезе друг ключов момент от взаимоотношенията евро-долар, а именно – че двете валути са антагонистични, т.е. противоположни една на друга, по отношение на глобалната си функция. От двусмисленото съперничество, спорът между тях се трансформира в откровена враждебност. Разбира се, от отказа на французите да одобрят Евроконстуцията, еврото автоматично пострада, защото самият процес на европейската интеграция бе поставен под въпрос, а дори и само това е достатъчно за да отслаби позициите на европейската валута. Но това е чисто повърхностния аспект. Заедно с Германия, Франция е основният „донор” на ЕС, тези две държави формират икономическата основа на съюза. Но, за разлика от Германия, която бе политически „увредена” от американците след Втората световна война, Франция е много по-свободна политически и е в състояние открито да декларира онова, което германците не смеят да изрекат. Отказвайки се от подкрепяния от Америка проект за Евроконституцията, французите не се отказаха от европейския проект, те просто отхвърлиха евроатлантизма. Днес на дневен ред е изграждането на една „друга Европа” – евроконтиненталистка, френско-германска. И тази „друга Европа” не бърза да включи в своите граници нито все още прекалено проатлантическата Анкара, нито бедните и безполезни русофобски режими в „оранжевите” републики от ОНД. Франция косвено декларира новия си курс към укрепване на европейската идентичност, като самостоятелна и суверенна геополитическа реалност. А това означава, че еврото не само няма да изчезне, а – напротив, тепърва започва да възприема своята истинска, историческа роля.

Защото, в крайна сметка, „другата Европа”, т.е. континентална Европа, ще се изгражда на базата на европейската (а не евроатлантическата) икономика – т.е. на френско-германската икономика, която е немислима без ресурсите на Евразия и прекия достъп до арабския петрол. Тази континентална Европа, по дефиниция, ще симпатизира на ислямския свят и на Русия. А в нейна операционна среда е обречена да се превърне автономната и мощна европейска валута – еврото.

* Авторът е сред водещите руски геополитици-неоевразийци, председател на Движение „Евразия”

{rt}

Според мнозина, 2006 вероятно ще се окаже определяща за бъдещата съдба на постюгославското пространство (т.е. на Сърбия и Черна гора, Косово, Босна и Херцеговина), както и за очертаването на общата конфигурация на държавните граници и политическата ситуация в целия Западнобалкански регион – перспективите на развитието му и тяхната взаимна връзка, а също вътрешните перспективи и обвързаността им с външните фактори.

Напоследък външните министри на държавите от ЕС, наред с проблемите на Световната търговска организация, ситуацията в Близкия изток или Беларус, все по-често дискутират и перспективите пред Западните Балкани. В Сараево пък текат преговорите между ЕС и Босна и Херцеговина за преразглеждане на Дейтънските споразумения.

Косово

С началото на преговорите за статута на Косово и преди референдума за независимост на Черна гора, разпалено се дискутират възможните последици от приемането на едни или други решения. Всеки от тези проблеми е достатъчно сложен, сам по себе си. Но тази сложност нараства многократно и поради факта, че постюгославските държави и вътрешната ситуация във всяка от тях продължават да са тясно свързани помежду си и конфликтният потенциал, натрупан в една или друга, се отразява крайно негативно и върху съседите им. По същия начин, постигането на конкретно политическо и правно решение в един от случаите, неизбежно ще се разглежда като прецедент за останалите.

Към това следва да добавим и противоречията между самите държави от региона на Западните Балкани, и крайно трудното съгласуване на позициите им с тези на ЕС, САЩ или Русия, които, най-свой ред, имат собствена визия за решаването на всеки от очертаните по-горе проблеми, както и за региона, като цяло.

Така, в една наскоро публикувана в „Независимая газета” статия, руският заместник външен министър Владимир Титов отбелязва, че за „утвърждаването на тенденциите към постконфликтна стабилизация съдействат и очерталите се пред държавите от региона перспективи за евентуалната им интеграция в ЕС. Те обаче, следва да се разпределят равномерно върху целия регион, защото очертаването на разделителни линии между по-успешно движещите се към Евросъюза страни и „изостаналите” може само да подхрани съществуващият на Балканите конфликтен потенциал”. Повечето западни анализатори обаче смятат, че „положителният пример” оказва определено позитивно влияние върху политическия елит на „изоставащите” държави, подсказвайки му целите, към които трябва да се стреми. Освен това, просто не е възможно да се пренебрегват различните нива на икономическо развитие в отделните страни от Западните Балкани, което пък е ключов критерий за присъединяването им към ЕС. Макар че в Брюксел не крият наличието и на друг много важен критерий – геополитическия.

Според заместничката на американския държавен секретар Розмари Ди Карло: „САЩ, Европа и Русия са на едно мнение относно европейското бъдеще на Босна и Херцеговина, Косово и Сърбия и Черна гора. Стремежът им към членство в ЕС ще им помогне да решат проблемите с националните си малцинства, откривайки им пътя към нормално европейско развитие”. Тук си струва да отбележа, че формулировката на Ди Карло е доста двусмислена, защото дава възможност Косово да се разглежда и като отделна (квази)държава, и като част от Сърбия и Черна гора. На пръв поглед, руската и американската оценка за ситуацията в Косово изглеждат сходни. Така Титов отбелязва нарастващата динамика на процеса на урегулиране на косовския въпрос, като казва, че „Русия подкрепя тази тенденция, отчитайки, че запазването на статуквото през последните шест години не доведе до помирение между албанци и сърби”. На свой ред, Ди Карло също подчертава, че „сегашното статукво е нежизнеспособно, а запазването му е нежелателно и в този смисъл вътре в контактната група има пълен консенсус”.

И Москва, и Вашингтон смятат, че Прищина следва да работи за реалното подобряване положението на националните малцинства в областта и връщането на бежанците, както и че определени задължения в това отношение би следвало да поеме и Белград. Но руснаците и американците оценяват по различен начин сегашната ситуация в диалога между сърбите и косоварите. Така, докато Москва смята, че страните заемат диаметрално противоположни позиции – албанците искат независимост, а Белград оставането им в състава на Сърбия и Черна гора, Вашингтон твърди, че е налице известна еволюция по отношение на децентрализацията, защитата на малцинствените права, запазването на културните и религиозни обекти и защитата на частната собственост.

Подкрепяйки преките преговори между сърби и косовари, Русия и САЩ обаче отново демонстрират различие в позициите си. Кремъл смята, че ООН следва да подкрепи само постигнато с консенсус (а не едностранно) решение на проблема. От което бихме могли да си направим извод и за вероятната руска позиция в Съвета за сигурност. До голяма степен, подобна позиция се определя от опасенията, че косовският прецедент може да бъде използван и при решаването на други конфликти в постсъветското и дори в руското пространства. САЩ пък смятат, че в преговорите задължително трябва да участват и косовските сърби, а що се отнася до възможността „косовският модел за решаване на кризи” да повлияе и върху конфликтните ситуации в други региони на света, според Вашингтон: „ситуацията в Косово, както и самото Косово, са уникални, а освен това не бива да забравяме, че по отношение на други „замразени” конфликти не са приемани конкретни резолюции на ООН”.


Черна гора

По отношение на друг сериозен проблем в Западните Балкани – този за бъдещето на Черна гора, позициите на Москва и Брюксел изглеждат сходни, макар и с известни нюанси. Така, признавайки, че решението за провеждането на референдума и евентуалното провъзгласяване на независимост е вътрешна работа на Черна гора, Русия (също както и по отношение на Косово) настоява за „конструктивен диалог” – този път между Белград и Подгорица. На свой ред, обсъждайки проблема за референдума, Съвета на Европа демонстрира определена загриженост, подчертавайки, че процедурата „трябва да отговаря на международно признатите стандарти”. Така, посланикът на Австрия (която от 1 януари пое председателството на ЕС) в Белград Герхард Яндъл, заяви в интервю за „Дойче веле”, че „ако черногорците гласуват за независимост, в процеса на стабилизация и асоциация на републиката ще настъпи пауза, тъй като Черна гора ще се нуждае от нов мандат за преговори с Брюксел. Преди това тя трябва да бъде призната за независима държава, а подобна дипломатическа процедура ще отнеме поне няколко месеца. Що се отнася до Сърбия, за нея паузата ще продължи само няколко седмици, защото признаването и няма да стане по същия начин, както това на Черна гора”.

На свой ред, Йозеф Янинг, водещ анализатор на немската фондация Бертелсман, отбеляза пред „Свободна Европа”, че се съмнява, „дали Западът ще може да повлияе върху Черна гора. Това не би било разумно и от гледна точка на ситуацията в Косово. Нещата трябва да се наричат със собствените им имена и откровено да се обясни на жителите на региона, че политиката, базираща се на контрола на един етнос върху друг, няма бъдеще”.

Всъщност, проблемът на сегашния етап в етнополитическото развитие на постюгославския конфликт е, че съществувалото някога различие в статута на отделните формации в рамките на социалистическа Югославия вече е загубило всякакво значение. Днес етнополитическото образувание, независимо дали преди е било пълноправен субект на разпадналата се федерация, или автономна област, смята себе си (и, де факто, е точно така) за самостоятелен субект на международното право. И това се отнася не само за Черна гора или Косово, но и за създадената след разпадането на Югославия Република Сръпска, която днес е част от Босна и Херцеговина.

Но, според Янинг: „Ако внимателно анализираме проблема с Косово, както и този с Черна гора, ще трябва да признаем, че единствената възможност е да се предостави на техните граждани правото сами да решават съдбата си. Което пък означава, че някой ден и гражданите на Босна и Херцеговина могат да се откажат да живеят заедно и, тогава ще трябва да уважим решението им”.

Босна и Херцеговина

Ситуацията в Босна и Херцеговина също е сред най-сериозните и болни проблеми в постоюгославското пространство. Както подчерта доскорошният върховен представител на ООН в тази страна лорд Пади Ешдаун (чиито мандат изтече през януари), „през последните четири години беше създадена единна структура на въоръжените сили и специалните служби, митническа и данъчна системи”. Именно това позволи да се прехвърли на практическа плоскост и въпросът за евроинтеграционните перспективи на бившата югорепублика. При това, въпреки че икономическата и финансова системи на Босна и Херцеговина се намират в плачевно състояние, а политическите лидери не могат да се споразумеят за евентуални промени в Дейтънските споразумения в посока към създаване на една по-унитарна държава.

Въпреки, че Москва често си позволява да критикува тези споразумения, днес дори руснаците признават, че „през последните десет години те се оказаха ефективен инструмент за поддържане на стабилността в страната”. Русия се солидаризира с Брюксел, възприемайки позитивно оптимизацията на дейтънския модел, укрепването на централната власт в Босна и Херцеговина и поправките в нейната конституция. Кремъл обаче подкрепя запазването на федералния характер на държавата и настоява ЕС максимално да съхрани правата на Република Сръпска, подчертавайки, че „окончателните контури на новия държавен модел следва да се определят от гражданите на страната, а не от интересите на едни или други външни фактори”.

Очевидно е обаче, че засега представителите на трите общности (хървати, сърби и мюсюлманите - бошнаци) са склонни да търсят диалога помежду си само под външен натиск, в резултат от което този диалог не води до видими резултати. Йозеф Янинг смята, че: „Международната общност се стреми да съхрани мултиетническия характер на Босна и Херцеговина, опирайки се на спомена за мирното съвместно съществуване на трите общности в миналото. Само че днес няма никаква сигурност, че подобен модел е принципно възможен. Доколкото все пак той съществува, това се дължи само на ограничения суверенитет, наложен от Дейтънските споразумения, което позволява да се съхрани статуквото, както и определено равнище на толерантност. Но това не бива да се надценява. Въпросът стои така: ако страната бъде оставена да се оправя сама, дали след няколко години тя няма да се разпадне”.

Тъкмо поради това, впрочем, се налага и стратегическият въпрос: възможно ли е и струва ли си, да се правят опити за практически едновременното решаване на всички конфликтни ситуации в постюгославското пространство?

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Проблемите и границите на половинвековния процес на изграждане на обединена Европа се очертават най-ясно в сферата на т.нар. европейска отбрана. В хода на глобалния конфликт по вектора „Изток – Запад” не можеше да става и дума за прехвърлянето в тази сфера на процесите на еманципиране на западноевропейските държави от САЩ, стартирал в икономическата област още през 50-те години на миналия век. През целия период на студената война отбранителната промишленост (и политика) на европейските държави се развиваше в сянката на „големия американски брат”.

Подобна ситуация, разбира се, никак не устройваше онези политици от Стария континент, стремящи се към формирането на глобален силов център под условното наименование „Европа”. Цялата острота на проблема, пред който се оказаха архитектите на „европейската отбранителна идентичност”, непосредствено след рухването на комунизма, беше формулирана през 90-те години на ХХ век от еврокомисаря Ханс ван ден Брук така: „ да се обединим, или да загинем”.

По онова време мнозина смятаха за съвсем реална опасността от маргинализация и дори фалит на европейската отбранителна промишленост, посочвайки като основна причина за това нейната раздробеност, което пък правеше съвършенно безнадеждна перспективата и да се конкурира успешно с няколкото американски военно-промишлени гиганти, току що създадени в резултат от мащабната консолидация на съществувалите преди това около четиридесет основни доставчици на Пентагона. При това последният успешно блокира онези сделки на пазара за активи на американската отбранителна промишленост, които биха довели до монополизирането на една или друга сфера на военната икономика на САЩ Впрочем и днес, тъкмо по тези причини, биват блокирани една трета от приблизително стоте ежегодно осъществявани на този пазар сделки. Според американския Департамент по отбраната, именно съхраняването на конкурентното пространство при получаване на неговите поръчки, е най-добрата гаранция за запазване лидерските позиции на Америка на планетата, в областта на военните технологии, както и за постигането на приемливи цени на предлаганата от националната отбранителна промишленост продукция.

Що се отнася до европейците, при тях началният тласък за иницииране на интеграционните процеси в сферата на отбранителната промишленост бе даден на френско-германско-британската среща от декември 1997. Но, в разрез с духа на постигнатите там договорености, в началото на 1999 беше създаден британският военно-промишлен гигант ВАЕ Systems , което се оказа крайно неприятен сюрприз за „континента”. В отговор, малко по-късно, бяха обединени авиокосмическите компоненти на отбранителната промишленост на Франция и Германия (към които се присъедини и Испания) и през 2000 се появи „огледалният” на ВАЕ „континентален” гигант EADS.

Тоест, консолидацията на европейската авиокосмическа индустрия в няколко „суперконцерна” (включително италианския Finmeccanica ) вече може да се смята за факт и неслучайно на френско-германските срещи на високо равнище през последните години неведнъж бе повдиган въпросът за необходимостта от оъществяването на подобна трансформация и в онези сектори на отбранителната промишленост, обслужващи сухопътните войски и военноморските сили. Що се отнася до първия, бързо стана ясно, че пропуснатото време едва ли може да бъде наваксано, тъй като американският гигант General Dynamics успя да се сдобие през 2001-2003 с няколко ключови европейски компании, специализирали се в тази сфера. Освен това, британският концерн ВАЕ, купувайки през 2005 за 4 млрд. долара американската United Defence Industries , потвърди на практика изявленията на ръководството си, че основният вектор на бизнес-интересите и е насочен по-скоро към САЩ, отколкото към „континента”.

Отбраната и отбранителната промишленост са най-чувствителните сфери за всяка държава и европейските правителства, в обозрима перспектива, едва ли ще са склонни да ги прехвърлят под контрола на някакви трансевропейски структури. Според повечето експерти, дори в консолидирания концерн EADS се запазват „националните особености” на формиралите я френски, немски и испански компоненти. Всички значими трансевропейски военно-промишлени проекти (например онзи, в чиито рамки беше създаден изтребителя Typhoon ) се осъществяват на нивото на стандартното междуправителствено сътрудничество, т.е. без да ангажират структурите на ЕС.

Институционна база за подобно сътрудничество са онези положения в Договора от Маастрихт (1992), които позволяват на правителството на една или друга членка на ЕС (водена от съображения, касаещи националната и сигурност) да предоставя преференции на собствената си военна промишленост и потвърждават валидността на принципа за „справедливото отдаване”. В съответствие с този принцип, държавата-участничка в един или друг съвместен проект, получава дял, съответстващ на финансовия и принос в него. Подобни „извъникономически” положения, изключващи конкурентната борба между компаниите, претендиращи за изпълнението на конкретната поръчка, се смятат за едва ли не основното препятствие пред задълбочаването на процеса на „европейското строителство”. Именно за постепенното им изтегляне от употреба, в края на 2004 беше създадена и Европейската агенция за отбрана ( EDA ).

Днес обаче, експертите не оценяват особено високо вероятността за постигането на тази цел. През есента на 2005 например, станахме свидетели на разгорещени дискусии относно намерението на френското правителство да ограничи достъпа на чуждестранни капитал в 8-10 „критично важни” сектора на националната икономика. Дори ако оставим настрана крайно негативната реакция, които тези планове предизвикаха отвъд океана, показателно е, че те породиха определени въпроси и в самата Европа. Така, ръководството на британския концерн ВАЕ изрази сериозно недоумение, дали гражданите на Великобритания, разполагащи с акции в различни смесени компании с френско участие, ще могат самостоятелно да се разпореждат с тях.

Напоследък, в анализите на колизиите, съпровождащи процеса на европейската отбранителна „идентификация”, като цяло, и в сферата на военната промишленост, в частност, все по-често се използва мъглявия термин „политика”. Очевидно, с негова помощ коментаторите се опитват да обозначат, както наличието на сериозно несъвпадение между националните интереси на основните участнички в „европейското строителство”, така и съхранената историческа памет за трудната (меко казано) история на държавите от Стария континент през последните няколко века. Всъщност, истината е, че единствено в рамките на характерното за някои източноевропейски (включително български) политици „реформаторско” мислене, съществува една хомогенна (в религиозен, културен, икономически и политически план) „Европа”, представяна от тях като изгубеният някога рай, в който трябва колкото се може по-скоро да се завърнем.

Спецификата на сегашната ситуация с тази „Европа” обаче е в това, че не можем и да не признаем, че подобен субект действително съществува в сферата на международните отношения. И все по-сериозно заявява за себе си, например на територията на някои от лимитрофните държавни образувания, появили се през последните 15 години. Не по-малко забележимо е и присъствието му в пространството на новата глобална геополитическа игра, в която другите двама основни участници са САЩ и Китай. Като особеностите на въпросната игра се проявяват най-вече и тъкмо във военно-промишлената сфера. Макар че това е вече тема за друг анализ.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Присъствието на Русия на балканската геополитическа сцена има вековни традиции. В различни исторически периоди позицията и поведението на тази страна са били от решаващо значение за съдбата на народите от региона, както и за промените в политическите им граници, държавното устройство, икономическото и културното развитие на техните национални държави. В борбата за геополитическо и геоикономическо надмощие на “балканския геополитически възел”, интересите на Русия са се сблъсквали с тези на Османската империя, Австро-Унгария, Великобритания, Франция, а по-късно – на Германия и Съединените щати.

Русия възприема своето присътвие на Балканите като специфична културно-цивилизационна мисия – “покровителството” над българите, сърбите, гърците и др. православни и славянски народи. Това е геополитическа линия, която великата страна провежда активно от ХVІІІ век насам с военни, дипломатически, политически, идеологически и икономически средства. Руското “месианство” намира широко отражение в известните концепции “Москва – Трети Рим”, славянофилство, панславизъм и др.

Българският географ Тодор Христов (2001) отбелязва, че “след войната с Османската империя, мирният договор от Кючюк Кайнарджа през 1774 легализира правото на Русия да бъде защитник на славянските и православните народи в тази част на Европа”. Според автора, разрастващата се по това време Руска империя е гледала на Балканите като на възможност да разшири своето влияние и укрепи позициите си в Европа. Друг фактор за руската “активизация” в региона е никога неосъществената от нея геостратигическа цел – контролът на проливите Босфор и Дарданели. Освен това, сред европейските народи от Османската империя са силни панславистките настроения е те възлагали надеждите си за национална свобода именно на “великия брат” от север.

Ако се направи паралел на времето от ХVІІІ-ХІХ век с това от края на ХХ и началото на ХХІ век ще се установят както общи моменти в подходите на Русия спрямо Балканския регион, така и значителна промяна във възможностите й да налага своята позиция по ключови геополитически въпроси. Пример в това отношение е следния факт: по време на Косовската криза от 1999 официална Москва и руското общество застанаха твърдо зад “православните сръбски братя”, но въпреки значителните съпротивителни сили (предимно в дипломатическата сфера) военната атака на НАТО в Югославия не беше предотвратена.

Регионални приоритети на съвременната руска геополитика

Разпадането на двуполюсния модел на световната геополитика доведе след себе си радикални изменения в политическата карта на Централна и Източна Европа и бившия СССР. В периода на пазарни промени и изграждане на демократично общество нови измерения придобиха проблемите на безопасността на Русия, външнополитическите й връзки и роля в международните отношения.

В новите геополитически условия в Евразия, външната политика на отслабената във военно-политическо отношение Русия претърпя редица корекции. Регионалните направления и приоритети на руската геополитика са представени в разработките и анализите на множество учени, военни, дипломати (Иванов И., 2001; Колосов В.А., Туровский Р.Ф., 2000; Ивашов Л.Г., 2002; Нартов Н.А., 2003; В.Дергачев, 2004 – виж Литература).

За изучаване на географските конфигурации на съвременните външни връзки на страната В.А.Колосов и Р.Ф.Туровский (2000) използват следния количествен показател: визитите на водещите руски политици в чужбина и чуждестранните политически дейци в Русия за периода 1991-1999. На базата на своето изследване авторите стигат до следните изводи: тенденция към териториално “свиване” на външнополитическата активност; превръщането на Русия по-скоро в евразийска, отколкото в световна държава; регулирането на отношенията с бившите съветски републики става ключова геополитическа задача; Централна и Източна Европа (в която влиза и Балканският регион) престават да бъдат фокус на външнополитическата активност на Русия; извън постсъветското пространство главно направление на външната политика на страната става Западна Европа; през втората половина на 90-те години на ХХ в. (под ръководството на Е. Примаков) Русия започва да отделя все по-голямо внимание на “азиатския вектор” на външната си политика (Китай, Япония, Индия и др.).

Бившият външен министър на Русия Игор Иванов (2001) очертава четири регионални геополитически приоритети на страната: ОНД; Европа (като поотделно изброява Европейския съюз, Централна и Източна Европа, НАТО и Балканите); САЩ; Азиатското направление.

Подобни схеми предлагат и редица други учени и политици. Ще посоча само, че те се припокриват с тези на Колосов-Туровский и И.Иванов. Балканите липсват като самостоятелно звено на руската геополитика и се включват в по-укрупнени региони (Европа, Централна и Източна Европа), или пък са разглеждани в контекста на разширяването на ЕС и НАТО и взаимодействието на Русия с тези организации.

Балканският регион в общественото съзнание и външната политика на Русия

В края на ХХ век за руските подходи към балканското геополитическо пространство е характерна липсата на цялостна концепция и диференциран подход спрямо всяка от 10-те балкански страни. Присъствието на Русия на Балканите през последното десетилетие на миналото столетие премина главно под знака на посредничеството й в разрешаването на военните конфликти в бивша Югославия и стремежа за възстановяне на нарушените в началото на прехода икономически и културни връзки.

През този период върху отношенията между Русия и балканските страни съществено отражение дадоха и промените в характера на нейната външна политика. Един от безспорните положителни моменти е “изчистването” на идеологическата обремененост. Все повече “панславистката митология” се замества от прагматизма, икономическите интереси на страната и защитата на националната й сигурност, които се д e кларират като приоритети от водещите руски държавници.


Демократичните промени в бившите балкански социалистически страни и стремежът им към интегририране в структурите на ЕС и НАТО бяха основните фактори, повлияли за “отдалечаването” на Русия от Балканите или по-точно – на Балканите от Русия. С разпадането на СССР тя загуби единствената си европейска сухоземна граница с региона – тази с Румъния. Това създаде допълнителни трудности в социално-икономическите контакти на страната с Балканите, от които днес я разделят западните и юго-западни граници на придобилите независимост Украйна и Молдова. В хода на демократичните промени се осъществи не само географско отдалечаване на Русия от централните и югоизточните части на Европа, но и преустановяване на изгражданите с десетилетия връзки в различни сфери на обществения живот.

Както вече споменахме, централна тема в руската научна литература през последните 15 години са отношенията на страната с ОНД, Европейския съюз, САЩ, диалога Русия-НАТО и Русия-Китай. На Балканския регион се отделя по-малко внимание, макар че такъв интерес безспорно същестува. Повечето руски издания по геополитика посвещават отделни раздели на Балканите (по-рядко се употребява термина Югоизточна Европа). В тях се припомня историята на балканските страни, военно-политическото и икономическото присъствие на Русия, анализират се съвременната политическа карта на полуострова, икономическите трудности на прехода и военните конфликти в бивша Югославия.

За периода 1999-2004, в авторитетното списание “Международная жизнь” (издание на Министерството на външните работи на Руската федерация) са публикувани около 20 статии, посветени на Балканския регион. Преобладават анализите на развоя на Косовския проблем. Отделни материали са посветени и на отношенията на Русия със Сърбия и Черна гора, България, Гърция, Македония, Турция.

Основният аспект на външнополитическата активност на Москва в Балканския регион след промените бе свързан с дезинтеграцията на бивша Югославия и породените от нея военни конфликти. За да възвърне позициите си на Балканите, Русия пое посредническа роля между сърбите и Запада при разрешаването на босненската и косовската криза. До средата на 2003 тя поддържаше и скромен миротворчески контингент в Босна и Херцеговина и Косово – съответно 320 и 650 военни. Днес (според Министерството на външните работи на Русия) страната е представена от 105 свои полицаи в мисията на ООН в Косово.

Сред научната общност на Русия се чуват и немалко гласове против откритата просръбска позиция на страната, заемана по отношение на Босна и Косово. Например П.Кандель (1 8) прави опит за разграничаване на “реалните” от “въображаемите” интереси на страната в босненската криза. Той смята, че всякакъв изход на кризата не би засегнал нито сигурност, нито икономическите потребности на Русия. Според него политическите интереси на страната на територията на бившата СФРЮ са били свързани само с участието й във възстановяването на стабилността в “един отдалечен и оказал се извън реалния радиус на действие на Руската федерация субрегион на Европа”, където тя трябва да се стреми да не провали отношенията си с най-значимите субекти в световната политика заради “второстепенни” за нея проблеми. Казано с други думи – със западните държави, основните финансови кредитори на постсоциалистическа Русия.

В началото на ХХІ век почти всички страни от Балканите са членки или кандидат-членки на НАТО – организацията, която в момента владее военно-стратегическата инициатива в региона. Първоначалните планове през 90-те години на ХХ век за разширяване на НАТО на Балканите предизвикваха крайни реакции в Русия. Днес позицията й е далеч по-мека. Президентът Владимир Путин твърди, че “всяка страна има право да избира този вариант за осигуряване на своята безопасност, който смята за за най-ефективен” (прецит. от Разов С., 2004).

Динамиката на икономическите връзки на Русия с балканските страни премина през две основни фази – първоначален срив на външнотърговския оборот и отчетлива тенденция към нарастванаето му към края на 90-те години на ХХ век. Москва дължи своето икономическо завръщане предимно на експорта на природните си ресурси. Според данни за 2002-2003 на енергоносителите (нефт, газ, въглища) се падат 92 % от руския износ за Румъния, над 90 % - за България, Хърватска и Словения, 83 % - за Сърбия и Черна гора, 72 % - за Турция. Русия внася от балканските страни предимно фармацевтични продукти, плодове и зеленчуци, хранителни продукти, вино, козметика, машини и оборудване и др.

В началото на ХХІ век Русия се нарежда сред основните външнотърговски партньори за редица балкански страни. Тя е вторият по значение търговски партньор за Сърбия и Черна гора и България след Германия и е сред първите пет за Хърватска. Увеличават се количествата на руския нефт и газ, потребявани от балканските страни.

Голям интерес за руския бизнес представлява приватизацията на значими промишлени предприятия (предимно в топливно-енергийната сфера) в България, Румъния, Сърбия и Черна гора и др. Днес притежание на руския нефтен гигант “Лукойл” е най-голямата нефтопреработвателна рафинерия на Балканите “Нефтохим”- Бургас, а отскоро и сръбската компания “Беопетрол”.


Друг фундаментален аспект на отношенията Русия-Балкански регион е свързан с културната, етническата и религозната близост. В руските представи Балканите продължават да бъдат място на противопоставяне между славяно-православната, западно-християнската и ислямската цивилизация. Това се долавя в думите на руския патриарх Алексий Втори (2004): “Ние винаги сме имали тесни връзки с народите на православно-християнска Европа, особено със сърбите и българите, близки ни по дух, език, исторически преживявания”. Активна е позицията на Руската православна църква във връзка с разрушаването на религиозните светини на сърбите в Косово и периодичните вълни на антисръбско насилие в областта.

Двустранните връзки

Русия-бивша Югославия

През последните 15 години Сърбия и Черна гора се очерта като един от най-верните съюзници на Москва не само сред страните от Балканския регион, но и в цяла Европа. По време на Косовската криза от пролетта на 1999, получила най-голям отзвук в руското общество, беше повдигана и нереалистичната идея за присъедяване на тогавашната Съюзна Република Югославия към нововъзникналото държавно обединение между Руската федерация и Беларус. За това се бе произнесла и Скупщината в Белград.

Макар че социалистическа Югославия в течение на близо половин век провеждаше независима от Съветския съюз политическа и икономическа политика (и не бе член на СИВ и Варшавския договор), със засилването на външнополитическия натиск върху Белград в началото на 90-те години на ХХ век, той се преориентира геополитически към Русия. Г.Н. Эндельгардт (2000) припомня как “през 1992 Москва получи уникален шанс да възстанови частично своето присъствие в Югоизточна Европа.”

Историкът С. Романенко (17) прави интересни аналогии между структурата на общественото съзнание в Русия и Сърбия след разпадането на СССР и Югославия и причините за съвпадането на интересите им в този исторически период: “Първо, рухнаха държавите, които и сърбите, и русите смятаха за свои национални държави и които, бидейки реално многонационални, са осигурявали единството на етническите им териториии, държави, в които исторически на сърбите и на русите е принадлежала държавообразуващата роля. Второ, в новообразуваните на мястото на тези имперски образувания държави част от сърбите и русите се оказаха в положение на национални малцинства. За това те не бяха подготвени нито юридически, нито психологически. Трето, разпадането на тези държави означаваше за двата народа известна загуба в международен план. Можеше ли да премине безследно през масовото съзнание, възпитано в месианство, такова сътресение? Разбира се, всичко това не можеше да не породи сред сърбите и русите чувства на оскърбление, унижение, национално поражение, самота, чувство на заплаха за националното съществуване.”

В продължение на десетилетие пречка за икономическото сътрудничество със Сърбия и Черна гора бе наложеното международно ембарго на страната. По време на действието му контактите в икономическата сфера са осъществявани предимно под формата на хуманитарна помощ от страна на Русия. През последните няколко години двустранните икономически връзки се развиват интензивно. Така само между 2002 и 2003 руският износ за Сърбия и Черна гора е нараснал с 41 %, а вносът – с 49 %. Външнотърговският оборот между двете страни достигна най-високи стойности през 2004 - около 1,5 млрд. долара.

Русия бе първата “велика” сила, признала независимостта на Македония през 1992. Дипломатически отношения между двете страни са установени на 31 януари 1994 (Статья посла России...). Макар че на практика Русия не взе участие в разрешаването на македонската криза от 2001, тя застана твърдо в подкрепа на суверенитета, териториалната цялост и запазването на унитарния характер на Република Македония. За 2002 външнотърговският оборот с бившата югорепублика е 88, 4 млн. долара, 2003 – 170 млн. долара.

За разлика от сърбите, черногорците и македонците, другите народи на бивша Югославия - босненските мюсюлмани, хърватите, словенците (заради тяхната не-православна идентичност) се възприемат в Русия ако не като чужди, то поне като по-малко близки, макар че в страната има не само милиони мюсюлмани, но и множество католици.

Активна е ролята на Русия в международния диалог за Босна и Херцеговина . Според Москва благодарение на Мирния договор от 1995 са постигнати определени успехи в осигуряването на стабилност в следвоенното развитие на страната, въпреки че фундаменталните реформи все още не са завършени. За тази позиция свидетелства и изтеглянето на руската военна част от Босна и Херцеговина през 2003. Икономическите връзки между двете страни засега са слабо развити. Взаимната търговия за 2002 бе с обем от 28, 8 млн. долара.

Русия е заинтересована от задълбочаването на търговските отношения с Хърватска . Заедно с Италия тя заема 4-то място сред външотърговските партньори на Хърватска след Германия, Словения и Австрия. Търговският оборот с тази бивша югославска република е значителен и възлиза на близо 800 млн. долара /2002 г./. През същата година Хърватска е посетена от 50 хил. руски туристи.

Значителен е обемът на търговско-икономическото сътрудничество и със Словения, което в 2001 и 2002 се задържа на около 550 млн. долара.


Русия-България

Друг важен елемент на отношенията Русия-Балкански регион в края на ХХ-началато на ХХІ век са връзките с България, претърпели остър обрат. От 1944 до 1989 последната бе известна като “най-верния съюзник” на СССР, който подкрепяше и следваше всеки политически ход на “Големия брат”, а отношенията между София и Москва от този период се разглеждат като “пример за социалистически интернационализъм в действие”.

Но след 1989 в страната “започва да се насажда тезата, придобила с времето характер на официална политика, че “европейският избор” на България противоречи на линията на развитие на отношенията с Русия, а бързото разрушаване на връзките с нас ще ускори интеграцията на страната в Европа. На антируска риторика се изграждаше и обосноваването на заявката за членство в НАТО”, смята бившият посланик на Русия в България Владимир Титов (2003). Той обръща внимание и на факта, че при аналогични условия някои съседи на България са развивали активно сътрудничество и са работили успешно на руския пазар. Едва след “десетилетието на изпуснатите възможности” ситуацията започва да се променя, като на мястото на “идеологическите заклинания” настъпва период на прагматизъм. Днес президентът на България Георги Първанов, премиерът Сергей Станишев и други държавници заявяват стремеж към развиване на отношения с Русия, свободни от стереотипите и комплексите на миналото и задълбочаване на взаимоизгодните търговско-икономически връзки. Обемът на последните се увеличава и през 2002 достига около 1,4 млрд. долара. В резултат на разрушения модел на икономическо взаимодействие и загубата на позиции на руския пазар, външнотърговското салдо на България с Русия е категорично в полза на втората. На руския експорт се падат 1,3 млрд. долара.

Русия заявява за своя интерес към импорта на български потребителски стоки, изграждането на втората атомна централа “Белене”, приватизацията на предприятия от енергийния сектор, битовата газификация, изграждането на нефтопровода Бургас-Александруполис. От последния е заинтересована и българската страна, която има потенциал да се превърне в регионален нефто- и газопреносен център. За 2002 през територията на България са транспортирани 13,5 млрд. куб.м руски природен газ за Турция, Гърция и Македония.

Русия-Гърция

Контактите между Русия и Гърция се развиват предимно на двустранна основа и имат ясно изразен положителен знак. Влиятелният американски политолог Самюел Хънтингтън (2000) с право твърди, че “след Студената война политиката на Гърция все повече се отклонява от тази на Запада. Във връзка с конфликтите в бивша Югославия Гърция се разграничи от политиката на западните сили, активно поддържайки сърбите. След разпадането на Съветския съюз тя има общи интереси с Русия в противовес на интересите на общия им враг Турция.”

Исторически, между руския и гръцкия народ се е формирала взаимна симпатия преди всичко на основата на религиозната близост. В последните 15 години позициите на двете страни съвпадат по редица важни балкански въпроси като босненската и косовската криза. Важен елемент на двустранните отношения са периодичните сделки по доставяне на руско оръжие за Гърция и Кипър. Например продажбата на зенитните ракетни комплекси С-300 в края на миналия век при неодобрението на Запада и острите реакции на Турция.

От 1997 до 2002 външнотърговският оборот на Русия с Гърция се е увеличил от 788 млн. до 2,1 млрд. долара.

Е. Юрков (1999) припомня, че за разлика от България и Румъния, които подкрепиха военната операция на НАТО срещу Югославия, Гърция, макар и членка на алианса, предостави пристанището на Солун за прехвърляне на част от руския военен контингент за Косово. “За първи път от Първата световна война – пише Юрков – наши войски се появиха на Южните Балкани. Други примери за прехвърляне на руски (или съветски) войски през територията на страни на НАТО, вероятно, няма да се намерят.”

Русия-Албания

Албания е балканската страна, с която исторически Русия има най-слаби контакти. Москва не поддържа Тирана по въпроса за Косово и албанските претенции за откъсване на част от Македония (по Нартов Н.А, 2003). Ще припомня, че през ноември 1961 заради разногласия между лидерите на Албания и СССР Москва отзовава целия състав на съветското посолство от Тирана. Дипломатическите отношения са прекъснати и възстановени едва през 1990. На ниско равнище са и съвременните икономически връзки на Албания и Русия. В 1999 външнотърговският оборот на двете страни е 4 млн. долара, след което показва плавна тенденция към увеличаване, за да достигне 60 млн. през 2003.


Русия-Румъния

След 1990 връзките между тях се развиват в низходяща посока. Интеграцията в евроатлаттическите структури става основно направление на външнополитическите и външноикономическите стремежи на Букурещ. Заедно с България през 2004 тя стана членка на НАТО. За 2003 външнотърговския оборот между двете страни е около 2 млрд. долара, което представлява 1% от обема на външната търговия на Русия и 4,5 % - от този на Румъния (по Россия-Румыния...) .

Русия-Турция

В традиционните геополитически концепции на Русия Турция има образ на геостратегически противник и дори исторически и цивилизационен “враг”, който и днес има силно влияние на Балканите, поддържайки многобройното мюсюлманско население в Босна и Херцеговина, областта Косово и Метохия, Македония, България. Но промените в последните 15 години донесоха на двете страни неподозиран брой “допирни точки” като взаимните действия по поддържането на регоналната сигурност и борбата с международния тероризъм в Евразия, икономическото и военното сътрудничество в Черно море. Турция днес заема първо място сред страните от Балканския регион по външнотърговски оборот с Русия (за 2002. – около 5 млрд. долара). Възходяща е тенденцията в броя на руските туристи, посещаващи Турция. През 2003 те достигат 1,6 млн. души. Същевременно голям брой турски строителни компании изграждат значими обекти като търговски центрове, развлекателни комплекси, жилищни сгради в Москва и други региони на Руската федерация.

Между Русия и Турция съществува конкуренция по важни геостратегически и геоикономически въпроси. Такъв например е осъщественият в края на 2005 проект за транспортиране на азербайджански и казахстански нефт от Баку да турското пристанище Джейхан, който заобикаля руската територия. Подкрепяният от САЩ проект е потенциална заплаха за икономическите и политическите позиции на Москва в Средна Азия и Закавказието.

Основни изводи

Извършеният анализ на мястото, което заемат страните от Балканския регион в съвременната геополитика на Русия и запознаването с различни гледни точки по въпроса налагат следните основни изводи и обобщения, които очертават тенденциите на взаимодействието Русия-Балкани.

1. В края на ХХ и началото на ХХІ век Русия, макар и с по-ограничени възможности в сравнение със съветския етап от развитието си, продължава да гледа на Балканите като на регион на свои традиционни интереси и потребности. Бъдещите отношения с балканските страни в значителна степен ще се определят от “сблъсъка” на руските интереси в региона с тези на ЕС, САЩ и НАТО, които са други приоритетни регионални направления на съвременната руска геополитика. В контекста на международните отношения Русия е силно заинтересована от поддържането на обстановка на мир и сигурност в Западните Балкани, нерушимост на държавните граници и запазване на суверенитета на балканските страни.;

2. Наблюдава се съществена промяна във външнополитическата линия на Москва спрямо Балканския регион. В реалните действия на Русия все по-малко място заемат историческите чувства, емоциите и идеите на панславизма. Те са заместени от повече прагматизъм и търсене на реалните ползи от присъствието на балканското геополитическо и геоикономическо пространство;

3. Балканската тематика присъства в руската геополитика предимно с военните кризи в бивша Югославия и подкрепата й за действията сърбите във въоръжените конфликти с хървати, босненци, албанци и осъждането на натовската агресия над СРЮ. Русия следи с тревога експанзията на албанския национализъм в Косово, Прешевската долина в Южна Сърбия, Македония, растящата престъпност и масовата безработица в Косово и определянето на бъдещият статут на администрираната от ООН сръбска област. В Москва се отнасят критично към нежеланието на западните страни да променят подхода си към регулирането на Косовския проблем, основан на постоянните и не винаги обосновани отстъпки на косовско-албанските лидери при свеждане до минимум на “ сръбския фактор” (по Герасимов Я...);

4. Като цяло, руското участие в миротворческите операции в Босна и Херцеговина и Косово бе подчинено на американските и западноевропейските военни. Изключение на този фон прави триумфалното завземане на прищинското летище Слатина от руските войници след края на натовските бомбардировки, което по думите на Б.Милошевич (19):“внесе надежда сред сръбското население в Косово и Метохия за възможно справедливо решение, но по-нататъшната роля на Русия не беше адекватна.”;

5. Изтеглянето на руските военни контингенти през 2003 от Босна и Косово бе възприето като “геополитическо отстъпление” и демонстрация на геополитическата слабост на Русия (А.Н.Черный 20). Москва обясни този ход със съсредоточаването на страната върху сигурността на собствената и територия и тезата, че Силите за стабилизация в основна степен са изпълнили своите цели и акцентът се пренася върху гражданската сфера и осъществяването на полицейски функции. Мащабната антисръбска кампания на въоръжени албански групировки, жертвите и разрушенията от март 2004 показаха несъстоятелността на това твърдение;

6. Може да се очаква, че поне в близко бъдеще активността на Русия в региона ще бъде предимно в икономически план, макар че присъединяването на България и Румъния към ЕС може да се отрази на търговските отношения с тях. Основа за това е устойчивото нарастване на външнотърговския оборот с всички балкански страни в последните 6-7 години. Страната е силно заинтересована от изграждането на нефтопровода Бургас-Александруполис, който ще укрепи нейните позиции на Балканите;


7. Според някои руски учени и политици страната им ще се стреми да развива най-тесни контакти със Сърбия, България и Гърция. По думите на Н.А.Нартов (2003) най-големи геополитически изгоди Русия ще получи при поддръжката на тези три страни, доколкото те виждат в Москва силен противовес на Анкара. Малко по-различно е схващането на А. Задохин, преподавател в московската Дипломатическа Академия (16) : “славянски страни като България, Македония, макар и да не забравят Русия, все повече се ориентират към Запада. Не е изключено, че и Сърбия след известно време (както нееднократно е било в миналото) може да възстанови своите тесни контакти с европейските държави”;

Заключение

В началото на ХХІ век руски политолози, географи, историци и други учени полагат значителни усилия, за да преосмислят грешките от историята и предложат нова формула за присъствието на Русия на Балканите. С.Романенко пише, че “националните движения на балканските, в това число и южнославянските народи, а по-късно и техните независими държави, винаги са се стремили да използват влиянието и силата на Русия за достигане на собствените си цели (често едни срещу други), но винаги са били против доминирането на Русия, което тя, колкото и да се е стремяла, никога не е могла да постигне”. За избягване на такива опасности авторът предлага разработването на дългосрочна прагматична политика, която се разграничава както от романтизма, така и от примитивния практицизъм, виждащ само моментната изгода.

Според В.А.Колосов и Р.Ф.Туровский (2000) в нашата прагматична епоха “базисният панортодоксизъм” намира слаб отзвук както в Русия, така и в други страни. Затова концепции от типа “православни братя”, “братя славяни” в значителна степен губят своето значение.

А.Задохин (1 6) предлага преоценка на културната съставляваща в отношенията между Русия и балканските страни. Според него старата идея за панславизма от ХІХ век е изчерпана, но само в примитивния й геополитически контекст. Нейният културен потенциал е достатъчно голям. На западноевропейската и американската геополитическа експанзия Русия трябва да предложи на балканските народи културно взаимодействие за съхранение и развитие на тяхната славянска и православна идентичност, използвайки термина “неославизъм” .

Дълг на учените и политиците в началото на ХХІ век е да разработят принципите и подходите на адекватни за епохата отношения между Русия и балканските страни. Те трябва да са основани не само на зачитането на взаимните политически и икономически интереси, на модния “прагматизъм”, но и на съществуващата културна близост между техните в езика, религията, бита и народопсихологията.

Литература:

1. Герасимов Я.,Темяшов А. Косово. Пять лет спустя. Международная жизнь, 4-5/2004.

2. Дергачев В. Цивилизационная геополитика. Киев, ВИРА-Р, 2004.

3. Иванов И. Россия в мировой политике. Международная жизнь, 5/2001.

4. Ивашов Л.Г. Россия или Московия? /Геополитическое измерение национальной безопасности России. М., Эксмо, 2002.

5. Колосов В.А. Туровский Р.Ф. Геополитическое положение России на пороге ХХІ века: реалии и перспективы. Политические исследования, 3/2000.

6. Нартов Н.А. Геополитика. М., ЮНИТИ-ДАНА, Единство, 2003.

7. Патриарх Алексий ІІ. Место России в современном православном мире. Наука и религия, 4/2004.

8. Разов С. Мы - за сохранение наследия взаимного доверия. Международная жизнь, 6/2004.

9. Россия-Румыния/Экономическое партнерство. Бизнес-контакты, 8/2004.

10. Статья посла России в Македонии А.Н.Асатура в газете “Нова Македония”. Дипломатический вестник, 3/2004.

11. Титов В. В Болгарии. Международная жизнь, 4/2003.

12. Христов Т. Политическа география на България. С., 2001.

13. Хънтингтън С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. С., Обсидиан, 2000.

14. Эндельгардт Г. Н. Россия и боснийский кризис, 1992 год. Славяноведение, 3/2000/.

15. Юрков Е. Россия и Греция плодотворно взаимодействуют на Балканах. Международная жизнь, 10/1999.

16. Задохин А. Политика России на Балканах после Милошевича. htpp://www.nasledie.ru/oboz/N10-1100/10-1109.htm

17. Романенко С. Историко-политическая типология конфликтах на Балканах ХІХ-ХХ вв. и их роль в международных отношениях. htpp://www.carnegie.ru/ru/pubs/books/volume/59328. htm

18. Кандель П. Балканские интересы России: подлинные и мнимые. htpp://www.carnegie.ru/ru/pubs/books/volume /59326.htm

19. Милошевич Б. Россия ушла с Балкан. htpp://www.russdom.ru/2003/20031Oi/20031028. html

20. Черный А.Н. О миротворчестве на Балканах: вопросов больше, чем ответов. htpp://www.inion.ru/product/eurosec/ st 2 vp 9. htm

21. htpp://www.mid .ru

* Софийски университет „Св.Климент Охридски”

{rt}

Международният коридор №8 - инфраструктурен проект, чиято реализация се подготвя вече повече от десет години, е ключов компонент на трансевропейската транспортна мрежа, която трябва да свърже Балканите с европейския пазар. Разположението му от изток на запад е от жизнено значение за обвързването на Европейския съюз (ЕС) с Балканите и с държавите от Централна Азия. От една страна, целта на трансевропейската транспортна мрежа е свързването на Западните Балкани с ЕС, включително в сферите на икономиката, политиката и културата. Предполага се, че нарастването на потока на хора и стоки по-бързо би превърнало Албания, Македония, България, Турция и, евентуално, Косово в част от единния европейски пазар. Втората цел, за която обикновено не се говори, е да се гарантира стабилността в този крехък и недотам развит (икономически и търговски) регион.

Предложеният Паневропейски транспортен коридор №8 пресича по оста Изток-Запад Югоизточна Европа – един регион с традиционно недобра транспортна инфраструктура. Липсват критично важни връзки между основните железопътни линии, да не говорим, че железопътните мрежи на Македония и България са много остарели, а жп мрежата в Албания е твърде къса.Пародоксално е, че като последица от развитието на политическата динамика в региона след Втората световна война, все още няма железопътна връзка между трите основни града – София, Скопие и Тирана. Проектът за Коридор 8 се сблъсква и с много трудности, свързани с практическото му осъществяване. Много негови участъци ще трябва не само да се изграждат от нулата, но и да преминат през два трудни планински прехода (между Албания и Македония и между Македония и България). Пътните връзки не съответстват на изискванията – както в Македония, така и в Албания, особено на преходите Кафасан (на границата между Албания и Македония) и Деве баир (на македонско-българската граница).

Белград, като столица и основен икономически център на някогашна Югославия, беше и средище ва всички транспортни връзки между отделните републики и територии. А, както е известно, изграждането на пътищата и жп линиите в еднаква степен се определя от политическите и от икономически потребности. Като най-южната част от бивша Югославия, Македония съзнателно бе изолирана и от източните, и от западните си съседи – Албания и България. Непосредствено след края на Втората световна война, маршал Тито предложи на тези две държави да се присъединят към бъдещата федерация, която тогава беше все още в зародиш, а след това прерастна в т.нар. СФРЮ. И Тирана, и София обаче отказаха. Така Македония остана географски и политически изолирана от пристанищата на Адриатическо и Черно море и изцяло зависима от визията на Белград за изграждането на транспортната инфраструктура в региона по линията Север-Юг, т.е. към Солун. От друга страна, липсата на коридор от Изток на Запад бе в очевиден разрез с хилядогодишната традиция на историческите търговски връзки, съществували още между Римската империя и Далечния изток.

Обявяването на независимостта на Македония през 1991 бе съпроводено с редица проблеми. Като особено сериозен бе конфликтът с Гърция заради името и знамето на новата държава. Като последица от него бе спадът в трафика на хора и стоки по основната за Македония транспортна ос Север-Юг, свързваща Сърбия, Македония и Гърция. Още по-отрицателен беше икономическият ефект от въведените срещу остатъчна Югославия санкции, имайки предвид че по онова време Белград продължаваше да е най-големия търговски партньор на Македония.

През 90-те години на миналия век, характеризиращи се с ръст на безработицата и икономическа стагнация в посткомунистическите държави от Югоизточна Европа, западните политически лидери стартираха разработката на проекти, които трябваше да стимулират икономическото развитие на Западните Балкани. В основата, разбира се, беше притеснението им, че кървавите войни, водени на територията на екс-Югославия, лесно могат да се разпространят в целия регион.

Съединените щати и Европейският съюз, който в онзи период все още се държеше като младши партньор на американците, лансираха идеята за изграждането на Коридор 8, най-вече поради възможноста да се даде положителен тласък на икономиките на Албания, Македония и България. На свой ред, посочените три държави позволиха на частите на НАТО да ползват тяхната територия, осигуриха им логистична подкрепа и свободно въздушно пространство. Успехът на интервенцията на пакта в Косово през 1999, до голяма степен, зависеше и от съгласуваната политика в нейна подкрепа на въпросните страни. Затова (поне донякъде) изграждането на Коридор 8 трябваше да бъде нещо като компенсация за усилията им в тази посока. Това означаваше също да се сложи край на наложилата се практика балканският регион да се разглежда предимно от позициите на оста Север-Юг, свързваща Атина и Белград. Истината е, че и досега всички основни транспортни (автомобилни и железопътни) линии следват именно тази ос. Напротив, Коридор 8 свързва сравнително по-бедните Албания, Македония и България с европейския пазар, развивайки нови търговски връзки със Западна Европа през италианските пристанища Бари и Бриндизи.

Подкрепата на ЕС за Коридор 8

Коридор 8 е мултимодална транспортна система, пресичаща Балканите по оста Изток-Запад и включваща морски и речни пристанища, летища, мултимодални пристанища, автомобилни пътища и жп линии, като общата му дължина е 1270 км жп линии и 960 км шосета. Основното му трасе следва оста Бари-Бриндизи-Дуръс-Тирана-Скопие-Бургас/Варна, но има и разклонения към Гърция и Турция, които в общи линии съвпадат с трасето на Коридор 4.


Коридор 8 е част от мрежата, която трябва да обедини основните транспортни линии в Европа. През 1994, след подписването на споразуменията от Маастрихт, (а през 1997 и на договора от Амстердам), Европейската комисия стартира дебат за бъдещето на европейската инфраструктура и трансевропейските мрежи, от които се очакваше да подкрепят визията за разширяване на обединена Европа. В тази връзка, Комисията предложи изграждането на десет трансевропейски транспортни коридори, които да включват съответната шосейна, железопътна, морска и въздушна инфраструктура и да обслужват интереса на всички страни от Стария континент. В основата им бе поставено Решението на ЕС №1692/96 относно насоките на общността за развитие на Трансевропейската транспортна мрежа.

Финансирането на изграждането им бе обсъдено и уточнено на няколко поредни конфренции през следващите години, като бяха подписани редица договори или меморандуми за разбирателство, касаещи всеки от десетте паневропейски коридори. Концепцията за паневропейските коридори целеше успешното интегриране на Източна Европа в рамките на по-нататъшното разширяване границите на ЕС на Изток.

По отношение на Коридор 8, най-големите инвестиции засега идват от Италия. Нейното правителство финансира създаването на три офиса в Триест, Бари и Бриндизи, чиято основна задача бе да съдействат за развитието на пристанищата, шосетата, жп линиите и другите инфраструктурни проекти. Без съмнение, Италия има най-голям интерес от успешното изграждане на Коридор 8. Последвалата интеграция на Югоизточна Европа към Североизточна и Южна Италия несъмнено би оказала положително влияние за съживяване икономиката на сравнително бедния италиански юг. Като особено заинтересована от това е провинция Апулия, заради старите си исторически и икономически връзки с Албания.

Комисарят по енергетиката на ЕС Андрис Пиебалгс, заяви преди време, че сред основните цели на неговото ведомство ще бъде гарантиране на редовното снабдяване на ЕС с енергоносители. Високите цени на енергоресурсите и растящите нужди от петрол и природен газ на развиващите се икономики представляват много сериозен проблем за Европа. Според Пиебалгс, икономията на енергия може да се постигна само чрез намаляване на потреблението и инициативи, които да накарат производителите да се ориентират към енергоикономисващи стоки за домакинствата. На свой ред, Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) ще финансира изграждането на нов 400-киловолтов далекопровод от България за Италия, през Македония и Албания. Изграждането на подобен далекопровод, следващ трасето на Коридор 8, е положителен факт, водещ до нарастване на възможностите за внос, износ и трафик на електроенергия от Запад на Изток и обратно. В енергийния сектор предстои реализацията на още два много важни проекта. Първият, чиято стойност е 30 млн. долара, който все се реализира, включва 220-киловолтовата линия Елбасан 1 – Елбасан 2, подстанцията Земблак за 400 кВ и рехабилитацията на пада на река Дрим. Вторият проект, оценен на 24,1 млн. долара, включва модернизацията на подстанцията Тирана 1 и тази в Узнова-Берат, подобряване на разпределителните мрежи в Лушня, Берат и Корча, както и осигуряване на техническа помощ за албанската енергийна корпорация (КЕШ). Имайки предвид, че през следващите месеци Албания ще се сблъска с растящ недостиг на електроенергия и ще бъде принудена да я купува от съседите си, изграждането на тези два далекопровода ще има важни регионални измерения.

Европейският съюз и балканският енергиен договор

Както е известно, на 25 октомври миналата година, в Атина, ЕС и седем балкански държави подписаха една изключително важна спогодба – Договорът за създаване на енергийна общност в Югоизточна Европа, в съответствие с енергийното законодателство на ЕС. Той бе подписан от британския министър на търговията и индустрията Алън Джонсън (от името на ЕС) и от съответните министри на Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватска, Македония, Румъния, Сърбия и Черна гора, както и от представител на ООН (от името на Косово). За съжаление, под предлог, че договорът не е съобразен с изискванията за опазване на природната среда, той не беше подписан от Турция, която е най-големия потребител на енергия в региона.

Целта на договора беше да се очертае единна регулаторна рамка на енергийната търговия в региона, с надеждата, че така инвестициите в енергийния сектор могат да нарастнат неколкократно.

Специалният координатор на Пакта за стабилност в Югоизточна Европа на ЕС Ерхард Бусек (бивш вицеканцлер на Австрия) заяви преди време, че през следващите години ще бъдат необходими 12,5 млрд. евро за инвестиции в производството на електроенергия в региона, а други 8 млрд. ще трябва да отидат за изграждането на преносната и разпределителна мрежа.

Съгласно договора, Регулативният борд за електроенергията на ЕС ще има своя централа и в гръцката столица Атина, неговият технически и информационен център ще бъде в София, България, а седалището на Секретариата ще е във Виена.

АМБО срещу Бургас-Александруполис

В момента има два основни конкурентни проекта за изграждането на петроло- и газопровод между Черно и Адриатическо море. Основната им цел е съкращаване на времето за прехвърлянето на суровия петрол от полетата в Каспийския регион, през черноморските пристанища, до Ротердам (основното „петролно пристанище” на Европа) и до САЩ. Днес петролните танкери губят дълги дни (понякога дори десет) прекосявайки Босфора и Дарданелите, в зависимост от трафика и метеорологичните условия. Освен това, по съображения за сигурност, както и по чисто екологични причини, Турция не може да си позволи да пропуска по-голям брой танкери през Проливите. Тези ограничения налагат на производителите на каспийски петрол да търсят (или да развият) алтернативни маршрути за своите енергоносители до европейския и американския пазари.

Петролопроводът Бургас-Александруполис е сред алтернативите за пренасяне на петрол, заобикаляйки черноморските проливи, като за целта се предвижда свързването на българското черноморско пристанище Бургас с гръцкото Александруполис, на Бяло море. Атина, разбира се, предпочита именно „нейният” петролопровод да се превърне в основния доставчик на енергоносители и връзка за износителите на петрол. Този проект, на стойност 70 млн. долара, предвижда петролът да се доставя от Русия и страните от Каспийския регион до българското пристанище Бургас, а оттам до Александруполис и държавите от Западна Европа. Макар че пристанището на Александруполис не е достатъчно дълбоководно за да приема супертанкери.


Конкурентният на този петролопровод, който мнозина смятат за „американски проект”, като цяло следва очертанията на Коридор 8. Той е известен повече като АМБО – по името на компанията, лансирала проекта през 1996 (албанско-македонско-българска компания с доминиращо американско участие и с централа в Ню Йорк). Изграждането на АМБО се подготвя вече десет години, но едва напоследък се заговори, че този път нещата вече са сериозни и се очаква практическите работи да стартират през 2006. Разбира се, Атина смята, че не АМБО, а нейният петролопровод ще играе ключова роля за гарантиране на сигурността, както и за укрепване на собствените и позиции на основен регионален геополитически играч. Но, докато Гърция и (вероятно) ЕС биха искали да ограничат проникването на САЩ в района на Южните Балкани, мнозина в самия регион не крият, че разчитат на мащабното американско икономическо присъствие.

И така, изграждането на петролопровода АМБО трябва да започне през настоящата 2006, като се очаква да приключи за две години, което не изглежда дълъг срок на фона на десетгодишното му отлагане. Както отбелязах, това отлагане беше в пряка връзка със съперничеството с конкурентния петролопровод Бургас-Александруполис, който е много по-къс и лесен за изграждане. Естествено, освен в Гърция и България, проектът за изграждане на петролопровода Бургас-Александруполис предизвиква големия интерес и на руските петролни компании.

Във всеки случай, ясно е, че Македония и Албания (а до известна степен и България) несъмнено имат по-голям интерес от реализирането на проекта АМБО, най-вече поради това, че тези две държави, поне засега, не разполагат с други алтернативни проекти. Ясно е също, че Южните Балкани не се нуждаят от два петролопровода, а оттам нататък инвеститорите са онези, които в крайна сметка ще решат, кой от двата проекта ще се осъществи на практика.

Американските интереси и Коридор 8

Големите потребители на петрол от двете страни на Атлантика непрекъснато разработват планове за гарантиране на доставките на енергоносители, както и за намаляване на разходите по тях, при това в условията на растящи цени на петрола, потенциални терористични заплахи и наличието на такъв огромен потребител като мощно развиващата се китайска икономика. От доста време насам, централна тема на политическите дискусии във Вашингтон е, как Съединените щати да намалят зависимостта си от близкоизточния петрол.

С изграждането на АМБО петролните компании ще икономисат и време, и пари. Наемите за петролните танкери вървят между 30 000 и 100 000 долара дневно, в зависимост от обема, който могат да пренасят. Освен това, по-краткото време за транспортиране може да помогне за минимизиране на загубите от промените в цените на петролния пазар.

В края на 2004 премиерите на Албания, България и Македония – Фатос Нано, Симеон Сакскобургготски и Владо Бучковски, се събраха в София за да подпишат меморандум за трансграничното сътрудничество и подобряване на регионалната инфраструктура. Това бе сериозен тласък за изграждането на петролопровода АМБО. Президентът на компанията АМБО Едуард Фергюсън дори заяви, че то може да стартира още през следващите 12 месеца (което не се случи). Смята се обаче, че проектът на обща стойност 1,2 млрд. долара все пак ще стартира през 2006 и тръбопроводът ще започне да функционира две години по-късно (т.е. през 2008).

За Албания, България и Македония, пректът АМБО е добре дошла инвестиция и източник на допълнителни приходи. Тъй като се очаква, че проектът ще бъде финансиран от частни инвеститори, трите страни ще получат собствени дялове от петролопровода, а ще имат полза и от позитивните странични ефекти от построяването му. Те разчитат да спечелят от внедряването на нови технологии, както и от разкриването на много нови работни места. Тоест, ползата и за трите ще бъде значителна, при това без да им се налага да инвестират сериозни собствени средства.

Що се отнася до Македония, около 350 км от газопровода между Бургас и Вльора ще преминава през нейна територия, за което тя ще получава определн наем. Налице са достатъчно сигнали, че вече са преодолени и последните пречки пред старта на строителството на петроло- и газопровода АМБО. След много отлагания, на 28 декември 2004, беше подписан Меморандумът за разбирателство и сътрудничество, представляващ своеобразна гаранция за отпускането на кредити за финансиране на проекта. Меморандумът включва изричните условия за сътрудничество между АМБО и правителствата на трите държави, участващи в изграждането, функционирането и поддържката на петролопровода, както и критериите за съставяне на трансбалканската комисия, чиято функция е да координира преговорите и подготви бъдещите договори.

Много големи американски петролни компании, банки и фондации изразиха интерес към финансирането на проекта. Сред тях е Mobil - Exxon , която според президентът на АМБО Едуард Фергюсън вече се е ангажирала да използва бъдещия петролопровод за прехвърлянето на суров каспийски петрол за Америка. По време на миналогодишното си посещение в Македония, Фергюсън отново отбеляза, че транспортирането на петрол по тръбопровода АМБО ще бъде много по-евтино от това по Бургас-Александруполис.


На свой ред, македонското правителство потвърди, че предварително определеното трасе на петролопровода АМБО следва да претърпи известни корекции. Според правителствения говорител Сашо Чолаковски, АМБО ще влезе в Македония от Деве баир и ще мине през Крива Паланка, Свети Никола, Велес, Богомила, Крушево, Сопотница, Ботун и Лакаица. Макар да се твърди, че министърът на икономиката Фатмир Бесими е поискал промяна на трасето, така че петролопроводът да минава през Западна Македония (което, неофициално, беше идея на неговата партия – Демократичен съюз за интеграция, начело с Али Ахмети) това най-вероятно няма да стане. Очаква се Македония да получава годишно по 28 млн. евро, които компанията АМБО ще изплаща за ползването на територията и, като местните власти ще получават и допълнителни такси за разрешението петролопроводът да минава през техните общини.

Коридор 8 и стабилността на Балканите

Коридор 8 е своеобразно „хибридно” решение на един регионален проблем. Възобновяването на маршрута Изток-Запад означава промяна на региона и възстановяване на историческите пътища водещи от Италия (Рим) на изток. Коридор 8 ще намали зависимостта на България, Македония и Албания от оста Гърция-Сърбия. В този смисъл, териториите им ще станат част от една нова структура за осъществяване на трафик на енергоносители, гаранциите за което идват най-вече от американските и италиански инвеститори.

От гледна точна на балканската стабилност, налице са две, различаващи се геополитически визии. Като според едната, регионът няма да е стабилен докато Белград не възстанови историческата си роля на регионален фактор на стабилност. Онези, които се придържат към тази теория, вярват, че изоставането на Белград от европейските интеграционни процеси е опасно и (макар това да звучи малко наивно) смятат, че евентуалното ускоряване на процеса за присъединяване на Сърбия към ЕС би могло да принуди Белград да демократизира своите институции, да направи икономиката си прозрачна и повече да се съобразява с международните правни норми. Контрааргументът на техните противници обаче е, че Белград е пряк източник на регионална нестабилност. Съществуват сериозни опасения, че преговорите за окончателния статут на Косово могат да укрепят позициите на националистическите сили в Прищина и Белград, а вероятно и на националистите в съседните страни. Мнозина анализатори и политици вярват, че Белград съзнателно генерира нестабилност не само в границите на Сърбия и Черна гора, но и отвъд тях, целейки регионът да си остане нестабилен и вниманието на международната общност бъде насочено към проблемите в него, т.е. да бъде отклонено от незадоволителния ход на реформите в самата Сърбия. Според тях, сръбският политически елит продължава да залага на недостига на финансови средства в Македония и Албания, притискайки ги да продължат да се ориентират изцяло към коридора Север-Юг (който ги обвързва икономически със Сърбия и Гърция) и да изоставят идеята за алтернативния коридор Изток-Запад (Коридор 8).

Дори и след успехите, постигнати от България по пътя и към пълноправна интеграция в ЕС и положителният отговор на Брюксел на молбата на Македония за приемането на нейната кандидатура, икономическото развитие на тези територии все още зависи повече от промените в Косово и в Сърбия, отколкото от Брюксел. Така, според привържениците на втората, измежду двете споменати по-горе визии, Сърбия следва да бъде наказана, а не поощрена от ЕС.

През последната година ЕС даде ясен сигнал на Турция, Хърватска и Македония, че за тях пътят към Европа е отворен, по принцип. От друга страна, в НАТО смятат, че в страните от Западните Балкани не са извършени необходимите реформи, което означава, че влизането им в пакта ще стане след 2008. Северноатлантическата организация разглежда региона в неговата цялост, а не като отделни държави-кандидатки.

Белград може и да претендира за ролята на геополитически център на Балканите, но всяка незаслужена награда или стимул могат да бъдат погрешно изтълкувани от сръбския елит. ЕС и НАТО би трябвало да продължат да притискат Белград да се откаже от политиката си на локална суперсила, поне докато не осъществи необходимите реформи, за които обаче (според някои) ще са му нужни двайсет години. А най-добрата възможност да се попречи на Сърбия да се върне към лошите си навици от миналото, е да се осигури равномерното разпределяне на икономическата (и не само) мощ в региона. Затова и Коридор 8 следва да се разглежда в контекста на баланса на регионалната мощ, чрез стимулиране на икономическото развитие, в посока, независеща от Белград. Разбира се, един ден стабилността на Балканите ще бъде гарантирана от ЕС, но дотогава има още доста време. Затова, поне засега, балканските държави се нуждаят по пътя си към Брюксел и от подкрепата на своя американски партньор.

* Авторката е председател на международната консултантска фирма Cui Prodest LLC , чиято централа е в Рим, а сред клиентите и са Световната банка и Агенцията за международно развитие на САЩ. Още от началото на 90-те години работи по проблемите на Югоизточна Европа. Статията публикуваме с любезното съдействия на македонския Форум Аналитика.

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн