Известно е, че историята няма линеен характер и обикновено избира да следва неочаквани пътища. И все пак, какъв ще бъде светът след двайсет години, ако геополитиката съхрани своята, различима ясно днес, посока на развитие.

През 2026 икономиката на Китай ще бъде по-мощна от тази на САЩ. Индия пък ще разполага с по-голяма икономическа мощ, отколкото която и да било европейска държава поотделно. Русия, Бразилия и Индонезия ще и отстъпват незначително. С развитието на тези държави, техните апетити към усвояването на повече суровини и интелектуален капитал ще стават все по-ненаситни. Светът ще стане свидетел на глобални конфликти за петрол, вода и повече висококвалифицирани специалисти. И в тях уязвими ще се окажат дори великите държави. Приватизацията на „правото на унищожение” – като започнем от компютърните фанатици, способни да провокират световен хаос от някой локален младежки център, и свършим с терористите, снабдяващи се на международните пазари с оръжия за масово поразяване – ще позволи на неголеми групи и дори на отделни хора да обявяват война на цели държави. Подобно уязвимост обаче, би могла да провокира появата на своеобразен „отбранителен империализъм”, когато силните държави ще поемат в свои ръце управлението на по-малките страни за да не допуснат последните да се превърнат в опорна база на всевъзможни враждебни групировки.

След изместването на икономическата мощ от Север на Юг и Изток, ще последва и изместване на културното влияние. Възходът на „Ал-Джазира” и на Боливуд ясно показва, че светът и днес не се възприема само през американските очи. Старите цивилизация (като тези на Китай и Индия например) постепенно ще трансформират такива понятия като „демокрация”, „свобода” и „принципи на правовата държава” според собствените си разбирания за тях.

От анализа на тези тенденции следва, че през 2026 можем да очакваме не установяването на един, единствен нов световен ред, а наличието на поне четири различни модела за такъв ред. Като през този четириполюсен свят ще минават две основни разделителни линии: между демокрациите и автокрациите, а също между страните, стремящи се към баланс на силите и онези, чиято геополитика ще се основава на международните институции и международното право.

Американският свят ще си остане най-важния силов полюс, ако успее да привлече към себе си Индия. От друга страна, спадът в курса на долара и прекалено войнственото поведение на Вашингтон могат да доведат до това, че Америка по-скоро ще отблъсква, отколкото ще привлича нови съюзници. Във всеки случай, в бъдеще традиционните съюзници на САЩ като ЕС, Япония, или Южна Корея, ще демонстрират далеч по-слабо желание да се примиряват с водещата роля на американците, отколкото например по време на студената война.

Разширената „евросфера”, която вече ще включва и България, Румъния, Норвегия, Швейцария, Турция, Украйна, Западните Балкани, Молдова, Беларус и Грузия, ще продължи да споделя със САЩ общата вяра в демократичните принципи, но в същото време ще се чувства все по-отчуждена от тях поради привързаността си към мултилатерализма.

Около това „европейско ядро” ще се групират останалите 70 държави от някогашната съветска сфера на влияние, Близкия изток и Африка. Намирайки се в икономическа зависимост от него, те постепенно ще се европеизират.

На Изток, този процес ще бъде наблюдаван с недоверие от Русия и Китай, тясно свързани от геополитическите си интереси и сходните си държавни модели. И двете страни ще се опитват да използват мултилатерализма за да гарантират позициите си. Така, Русия ще се стреми да препятства прекомерното разширяване на ЕС на изток. Икономическият възход на Китай пък ще послужи за пример и ориентир на онези режими, които искат да модернизират своите страни, без да загубят властта и позициите си. Китай и Русия (заедно с Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан) ще превърнат Шанхайската организация за сътрудничество в своеобразен „балансьор” на държавите от т.нар. „Голяма седморка”.

Четвъртият полюс в света ще бъде религиозната сфера, непознаваща (и непризнаваща) нито демокрацията, нито правовата държава. Като последица от глобалния религиозен ренесанс, през 2026 светска Европа ще се окаже в доста сложно положение. Като авангардът на религиозния фронт ще се формира, както и може да се очаква, от мюсюлманския свят. Дори и ако някои страни от Близкия изток (например Ливан, Палестина и Иран) успеят да създадат някаква форма на ислямска демокрация, многи други държави ще претърпят крах в опитите си да адаптират достатъчно бързо политиката си, за да се справят с обществените промени. В Саудитска Арабия, Египет и Ирак корумпираните елити ще бъдат пометени от ислямистите, които ще разполагат с все по-тесни транснационални връзки.

Не всички държави обаче, задължително ще се окажат част от нечия сфера на влияние. Което пък ще доведе до глобална конкуренция за привличането на своя страна на онези, които все още не са се присъединили към някой от „новите блокове”. Тази конкурентна битка може да стане особено ожесточена, като в хода и ще се променят и коалициите в Южна и Централна Азия, Кавказ и Близкия изток.

Хубавото е, че този нов „свят на четирите полюса”, въпреки всички раздиращи го конфликти, едва ли ще допусне избухването на истинска война от по-голям мащаб. Разбира се, налице е опасността, че религиозната сфера ще продължи да поражда екстремизъм. Но, тъй като четирите блока (полюси) ще бъдат свързани помежду си от единна икономическа система – т.е. те ще водят оживена търговия, инвестирайки значителни средства един в друт – новият баланс на „меката” сила и власт ще се окаже относително стабилен.

* Авторът е директор на Отдела за външна политика в Центъра за европейски реформи в Лондон

{rt}

В интервю, дадено в края на миналата 2005, руският президент Владимир Путин фомулира важна теза, позволяваща да съдим за геополитическото кредо, което следва сегашният политически елит на Русия и как той си представя стратегическите задачи пред страната. В отговор на въпроса, дали Руската Федерация се опитва да възстанови статута си на свръх държава, Путин отбелязва, че цената, която ще трябва да се плати за това значително надвишава възможната полза.

Оранжевият синдром

От това и някои други изявления на руския лидер произтичат две неща. На първо място, че днешна Русия се отказва от амбициозния и нереалистичен проект за възраждане статута си на свръхдържава. И, на второ, че тя предпочита балансираната и прагматична политика, строго отчигаща съотношението между усилията и разходите при избора на основните цели. Всъщност, Путин е съвсем прав, че връщането на статута на свръхдържава би могъл да се окаже непосилно и изключително нерентабилно за страната му. Днес Русия вече не е обременена от сериозни международни задължения, подобни на онези, които изискваха в миналото от Съветския съюз да присъства във всички региони на планетата, изразходвайки за целта огромни социални и икономически ресурси. Откровено враждебната позиция по отношение на САЩ или ЕС би струвала изключително скъпо на Москва.

Затова, от гледна точка на провъзгласения от Путин прагматичен политически курс, миналата 2005 може да се определи като по-скоро успешна за страната му. В същото време „газовата война” с Украйна през последните дни на 2005 и началото на 2006 оставя неприятно чувство. Да не забравяме, че през пролетта на 2005 Путин обяви разпадането на Съветския съюз „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век” – на фона на подобна констатация, разривът с Украйна, Грузия и някои други бивши съветски републики, изглежда фатален и необратим.

Последните години, включително и 2005, очертаха пред света една Русия, болезнено преживяваща синдрома на т.нар. „оранжеви революции”. Немалко постсъветски републики, консолидираха своите усилия, демонстрирайки ясно прозападната си ориентация. Това обаче не би трябвало да ни заблуждава. Руското влияние в региона не отслабва, а само се трансформира. Така, през цялата 2005 продължи деградацията на дипломатическите отношения с Грузия, но парадоксалното в случая е, че Русия си остава най-големия инвеститор в грузинската икономика. На свой ред, украинските власти също продължават да водят интензивен диалог с големите руски инвеститори, въпреки острият газов конфликт. Тоест, влиянието на Москва си остава (както и преди) достатъчно голямо, но променя формата и стандарта си, заедно с правилата и нормите на взаимоотношения със съседите. Но, доколко така зададената от Путин нова, прагматична парадигма на руската геополитика е оправдана? И доколко тя отговаря на един друг, също официално обявен, руски приоритет – съхраняване на влиянието в постсъветското пространство? Какви възможности открива (или, напротив, закрива) подобна смяна на геополитическата парадигма?

Моделът на многополюсния свят, в чиято подкрепа се обявява официална Русия, бавно но сигурно си пробива път. В същото време ерозията на господстващите позиции на САЩ е забележима не само в Средна Азия, но и в Западна Европа и Латинска Америка. Като тази тенденция се задълбочи значително именно през 2005, когато окончателно се изясни, колко дълбоко е затънала сегашната американска администрация в иракското блато. По принцип, многополюсният модел дава на Москва възможност за избор между потенциалните съюзници и партньори, които биха съдействали за повишаването на нейния международен статус. Оттук, впрочем, произтичат и постоянните колебания на Кремъл между Изтока и Запада, т.е. между възможностите, които предлагат ЕС или Китай. Наистина, и в двата случая Русия се опитва да разиграе единствения си сериозен коз – своите енергийни ресурси, следвайки стратегията на т.нар. „петролна дипломация”, формулирана още през 2002 от тогавашния външен министър Игор Иванов.

Източният вектор на руската геополитика

Китай, с прогресивно растящите му потребности от енергоносители, може да даде импулс за развитието на два различни сценария. Първият, към който се придържат и повечето руски анализатори-европоцентристи, обикновено се свързва с враждебната роля на Китай по отношение на Русия и заплахата за източните региони на страната, богати на природни, но бедни откъм човешки ресурси. В този случай, като потенциални съюзници в усилията за сдържане на китайския натиск в Далечия изток и Сибир, се очертават Япония и САЩ. Смята се, че Москва следва да се възползва от факта, че в съвсем близко бъдеще Китай ще измести Япония от второто място в световната класация на най-развитите икономически държави. Което на практика ще означава „отнемане” на потребителски пазари и търговски партньори и пренасочване на търговските комуникации и ресурси. Съдейки по яростната конкуренция между Токио и Пекин за достъп до руските енергийни ресурси, може да се предположи, че Москва ще може (в една или друга степен) да използва техните противоречия в свой интерес. Ако пък сблъсъкът с Китай стане очевиден и непредотвратим, териториалният проблем с Курилските острови може лесно да бъде решен, имайки предвид, че Япония ще бъде силно заинтересована от намирането на нови стратегически партньори в региона. Такъв партньор може да стане Русия. Впрочем, Москва и днес използва успешно геополитическата ситуация: икономическите и връзки с Токио укрепват, въпреки че между двете страни вече 60 години няма подписан мирен договор.

Вторият сценарий би могъл да се приеме като по-вероятен, ако в Кремъл продължат да възприемат като заплаха процеса на „европеизация” на Източна Европа. В този случай Русия може да се ориентира към сближаване с Китай. При подобно развитие обаче, руснаците ще бъдат изправени пред нова „прагматична дилема”. От една страна, Москва ще може да търси гаранции за своята териториална цялост и суверенитет единствено от Пекин. От друга –интеграцията на руските и китайски интереси може да се възприеме и като подчиняване на Китай и частична загуба на авторитет. Дилемата ще се определя от обещанието, че с китайска помощ Русия ще може, в крайна сметка, да влезе в орбитата на новия световен силов център, придобивайки влияние, сходно с онова, с което разполагат Европа или Япония в днешния американоцентричен свят. Но това би била една различна, „азиатска Русия”, ядрото на чиято идентичност вече няма да се определя от европейските ценности.

Този сценарий се лансира от мнозина западни геополитици и геостратези, настояващи за ограничаване на критиките срещу Москва (например заради отстъплението на Кремъл от принципите на политическия либерализъм във вътрешната политика). Защото подобна критика може само да даде нов импулс на руския „дрейф” към Китай, придавайки съвсем нов облик на световната общност. На свой ред, техните опоненти смятат, че ако Русия свикне да използва Китай като своеобразен „геополитически жокер”, с чиято помощ да си извоюва различни отстъпки от Запада, тя е обречена на неизбежна вътрешнополитическа деградация. За това, впрочем, говори не само успехът на руско-китайските усилия за изтласкване на САЩ от Узбекистан, но и принудително високата цена за това – подкрепата за несигурния в дългосрочна перспектива режим на Ислам Каримов след кървавата баня в Андиджан.

Западният геополитически вектор

Русия и Европа се сблъскват със сходни демографски проблеми и силно се нуждаят от възстановяване на нормалната динамика на възпроизводство на населението за сметка на имигрантите. При това, както за руснаците, така и за европейците, като основен източник на имигранти се очертават страни с преобладаващо мюсюлманско население. Терористичните нападения в Лондон и вълненията във френските (и не само) градове още през миналата 2005 накараха мнозина в Европа да погледнат по съвършено различен начин както на войната в Чечения, така и на въоръженото нападение на кавказките уахабити в Налчик. Неслучайно Тони Блеър определи изборите за чеченски парламент през декември 2005, като помагащи за възстановяването на реда и демокрацията в републиката. Наистина, заради тези му думи той моментално бе атакуван от редица правозащитни организации. Но само преди година, подобни жестове на водещи европейски политици бяха просто немислими. Изглежда, през 2006, такива реакции от страна на западния политически елит ще престанат да бъдат изключение и ще придобият рутинен характер.

В същото време, евентуалното руско-европейско сближаване може да бъде ерозирано от съчетаването на няколко фактора: окончателното фиксиране предела на източната експанзия на ЕС до границите на Русия и интензивната „европеизация” на такива страни като Украйна, Молдова, Грузия и дори Беларус. Москва, която все още не е асимилираха напълно последиците от краха на СССР и Варшавския пакт, през цялата 2005 водеше отчаяна борба за да запази поче частично влиянието си в Югоизточна Европа. Днес най-силният руски коз са енергоносителите, но те очевидно не са достатъчно убедителен аргумент против „европеизацията” за населението на държавите от региона. Впрочем, „енергийният аргумент” не би могъл да стане решаващ и за западноевропеските страни, които очевидно не са готови да „разменят” руските енергоносители срещу отказа си от влияние в Украйна или Молдова. Съзнавайки, че Москва се сблъсква с растящото влияние на НАТО, САЩ и ЕС в западните региони на постсъветското пространство, руският парламент прие за 2006 един от най-големите военни бюджети от средата на 90-те години насам. Сумата, която ще получи Министерството на отбраната дастигна апокалиптичната цифра от 666 млрд. рубли. В крайна сметка обаче, противостоенето между Русия и Запада в постсъветското пространство ще бъде решено в полза на онази от страните, която разполага с повече икономически ресурси и, съответно, съумее да спечели симпатиите на населението в „лимитрофните” (т.е. граничните) държави. Дотогава обаче конкуренцията ще изисква много усилия и ресурси от всички въвлечени в геополитическата игра субекти. През март 2006, след парламентарните избори в Украйна, ще стане ясно и доколко успешно Москва е използвала „газовия” си лост. Мнозина смятат, че споровете за доставките на руския природен газ само са консолидирали националното самосъзнание на украинците, съдействайки за очертаването на все по-отчетлива разделителна линия между тях и „московците”.

Ако във възприятието на водещите руски политици 2006 се окаже неуспешна в западна посока, това би могло да ги тласне към една по-рискована игра в Близкия изток. Така например, руската подкрепа за Иран може да стане по-открита. След като позволи на Вашингтон да поеме инициативата в региона, сега Москва ще се възползва от всеки пропуск или грешка на американците, за да действа ако не като противник, то поне като балансьор, запазвайки си ролята на ключов участник във всички преговори за бъдещето на Близкия изток. Така, Русия ще бъде принудена да подкрепя не само силните и стабилни режими в региона, но и такива, които са слаби и очевидно недълготрайни. Прагматизмът на Кремъл на близкоизточната сцена обаче, няма да се прояви само в това. Руснаците виждат по какъв скъп и неефективен начин САЩ се опитват да укрепят влиянието си в региона. А както показва опитът на съпротивата срещу неуспешната (засега) американска интервенция в Ирак, много по-изгодно е да се печели геополитическо влияние, оставайки встрани от открития сблъсък и формирайки успешни съюзи със страни като Франция, Германия и Китай.

Геополитическите илюзии

Напоследък този тип геополитически сценарии определено са на мода и се разработват усилено не само от руските, но и от американските, китайски, европейски, грузински и украински стратегически центрове. В този смисъл геополитическият прагматизъм на руския президент Путин органично се вписва в основното течение на международната политическа мисъл. Професорът по икономика от Калифорнийския университет Хенри Ли свързва разцвета на геополитическия прагматизъм с края на периода на студената война, по време на която основна цел на съперничеството бе не печалбата, а битката за умовете и душите на хората, населяващи двата враждуващи блока, както и „неприсъединилите се държави”. Тогава стремежът към равенство беше чисто политическа цел, макар и не винаги постижима. Затова чуждестранната помощ и търговските договори от онази епоха помагаха за намаляването на бедността и в двата „лагера” повече, отколкото глобализираната неолиберална икономика и пазарният прагматизъм.

Ако целта на сегашната руска геополитика е превръщането на страната в притегателен център, т.е. в един от полюсите на многополюсния свят, в Кремъл би следвало да са наясно, че един от факторите, препятстващи възникването на независимо икономическо и политическо пространство в рамките на ОНД е тъкмо прагматичното мислене. Защото прагматичната калкулация е доста илюзорна. Парадоксът на пазарния прагматизъм, от който се ръководи съвременната руска държава в своята външна политика, е в това, че той не е в състояние да формулира никаква дългосрочна стратегия и постоянно затъва в преследването на отделни краткосрочни и изолирани цели, симпатии и настроения. Не може да претендираш за влияние, използвайки като средство за постигането му собствената си изолация. Именно тази поука може да се извлече от успешния, а след това и тъжния, опит на сегашната свръхдържава – САЩ. Своебразен успешен връх в историята на тази велика държава бе съюзническият опит от Втората световна война, подсилен от успешно реализираният след това план Маршал. САЩ поставиха, за дълги години напред, основите на един изключително здрав съюз, отделяйки 2% от своя БНП (което съответстваше на триседмичните им военни разходи) за възстановяването на Западна Европа.. А началото на упадъка на световното могъщество на САЩ бе белязано от подчинавянето на американската въшна политика на логиката на прагматизма и пазарните сметки.

В съвременната ситуация Русия е в състояние да създава единствено „съюзи по сметка”. В този смисъл геополитическият избор пред Москва е прост и очевиден: страната рискува да стане сателит на Китай, или пък на ЕС. Русия няма да може да се трансформира в самостоятелен притегателен център на жизнеспособен интеграционен проект, ако нейният политически елит продължи да залага само на прагматизма и „петролната дипломация”. Статутат на свръхдържава не се купува евтино. Именно това ясно бе отбелязано и от президента Путин. Но, ако искат да бъдат прагматични до край, отчитайки ограничените си ресурси и нежеланието на населението да ги дели с някой друг, както и общото ниво на политическа култура на значителна част от елита, руснаците ще трябва да признаят, че прекалено скъпа може да се окаже дори и „скромната” претенция за съхраняване влиянието на Москва в постсъветското пространство.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Днес, в началото на ХХІ век, пред Руската Федерация стоят редица изключително важни геополитически проблеми: в частност, на Запад тя е съсед с развиващият се в дълбочина и ширина Европейски съюз, в лицето на САЩ пък се сблъсква със световния хегемон, чиято политика напоследък придобива все по-идеологизиран характер, на изток Китай и Индия бързо се трансформират в регионални сили с възможност скоро да станат свръхдържави и, накрая, от юг нейните „слабини” са прикрити само от няколко слаби държави от Южен Кавказ и Централна Азия и тя влиза в пряк контакт с мюсюлманския свят.

Русия е страна с огромна територия, простряла се на просторите на Евразия и дори само заради географското си положение е обречена да се сблъсква с най-разнообразни „предизвикателства” на запад, изток и юг: така е било и в царската и в съветската, така е и в постсъветската епоха, но в последно време тези геополитически проблеми се задълбочиха поради извънредното, дори в чисто исторически план, отслабване на възможностите на руската държава и влиянието и на международната арена в периода на хаоса от 90-те години на миналия век, последвал разпадането на СССР. Без съмнение, Руската Федерация вече идва на себе си след това поредно „смутно време”, но има известни основания да се съмняваме, доколко устойчиви са и това „оздравяване”, и способността на страната да отговори адекватно на предизвикателствата на днешната епоха на стремителна глобализация.

През последните 15 години в центъра на много дискусии за руската външна политика бе поставян въпроса за нейната насоченост: прозападна, или антизападна. Днес е вече очевидно, че тя има „проруски” характер, но не винаги е ясно, как точно Русия формулира националните си интереси. Освен това, както се случва с всяка страна, тези интереси могат да се променят с времето. Анализирайки руската геополитика си припомних знаменитата фраза на Мао Цзе-дун от края на 50-те години: „вятърът от Изток, надделява над вятъра от Запад”. Произнасяйки я, той е имал предвид, че социалистическия лагер постепенно ще вземе връх в сблъсъка си с капиталистическия. Днес обаче е едновременно и лесно, и трудно да си отговорим на въпроса, кой вятър преобладава в Москва – западният или източният.

Имам усещането, че учените и експертите, специализирали се в руската проблематика, постоянно повтарят едни и същи въпроси: накъде върви Русия, можел ли да я смятаме за европейска, или за азиатска страна, или пък тя представлява някакъв уникален „евразийски” феномен? Ако трябваше да отговорям на тези въпроси, вероятно бих предпочел последния отговор, или пък бих се съгласил с всичките. Както е известно, някогашният герб на Царска Русия, който днес е герб и на Руската Федерация, представлява двуглав орел, гледащ едновременно и на запад, и на изток, като това символизира едновременно и основните направления на геополитическите заплахи, и „двойнствената” ориентация на страната.

Впрочем, може би си струва на този орел да се добави и трета глава, която да гледа към южните граници на Русия, които навремето Чърчил определяше като нейни „слабини” (всъщност много по-известна е друга фраза на Чърчил, с която той определя Балканите като „слабините на Европа” – б.р.).

Най-простият отговор на въпроса е, че в руската геополитика, както и досега, доминира вятърът от Запад. Под това разбирам ориентацията на Москва към Европа и САЩ: не бих искал да влизам в спор, доколко днос въобще може да се говори за Запада, като единно понятие, или пък, дали все още съществува трансатлантическата общност и дали тя ще оцелее и в бъдеще. Така или иначе, има немалко убедителни причини, дори и освен историческото и културно наследство, поради които руската външна политика е преобладаващо ориентирана на Запад. Отново, заимствайки израза на Мао, смятам, и ще продължа да твърдя, че в своята външна политика Русия се ориентира по-скоро на Запад. Защо? Това отчасти е свързано с икономическата география и демографските фактори. Над две трети от населението и икономическият потенциа на Русия са концентрирани в регионите, прилежащи към Европа. От икономическа и демографска гледна точка, Руската Федерация е „асиметрична” държава. Над 50% от външната и търговия е с 25-те страни-членки на ЕС. Съединените щати, чиито БНП е сходен с този на ЕС, са далеч по-маловажен икономически партньор на Москва.

В същото време обаче, благодарение на своя икономически и военен потенциал, САЩ играят огромна роля в решаването на въпросите, касаещи международната сигурност и, макар и в по-малка степен, в политиката на международните организации и изработването на международните норми в различните сфери. Ако Европа е най-големият икономически партньор на Русия, то американските действия имат определящо значение по всички въпроси на сигурността, касаещи Русия (разбира се, Москва, на свой ред, играе същата роля за Вашингтон). Русия запазва наследения от СССР статут на ядрена свръхдържава и поради това САЩ си остават за нея основния vis-a-vis по всички въпроси, касаещи разпространяването на оръжия за масово поразяване и ядрената сигурност. В условията на нарастваща терористична заплаха срещу Русия, повечето представители на руския политически елит признават, че именно действията на Вашингтон, а не толкова на Москва, могат да окажат решаващо влияние върху мащабите на тази опасност – както в позитивен, така и в негативен план.

Но, ако връзките на Русия с Европа и САЩ днес са много по-здрави, отколкото преди 20 години, когато Михаил Горбачов пое ръководството на КПСС, то в сегашния момент, когато вече сме в средата на втория мандат на президента Путин (който, според мен, ще бъде и последен), някои факти започват да се проявяват с цялата си очевидност.

На първо място, Русия очевидно не възнамерява да играе ролята на „младши партньор” на Америка, както някои смятаха презе есента на 2001, когато президентът Путин взе смелото решение да подкрепи изцяло операцията на ръководената от САЩ коалиция срещу режима на талибаните в Афганистан. Освен сътрудничеството със силите на коалицията в Афганистан, включително съгласявайки се със създаването на американски военни бази в Централна Азия, Русия (макар и без възторг) прие разширяването на НАТО и излизането на САЩ от Договора за противоракетната отбрана. Друго сериозно изпитание за американо-руските отношения стана моментът, когато Москва трябваше да реши, дали да подкрепи интервенцията в Ирак, или да се обяви против нея, като в крайна сметка и по редица причини, тя избра второто. Според мен, това решение не бе никак лесно за президента Путин, защото (убеден съм в това) той никак не искаше да прави еднозначен избор между двата лагера – този на Ширак и Шрьодер и другия – на Буш и Блеър.

На второ място, макар че Русия, несъмнено, ще разширява взаимодействието си с Европа, отношението и с ЕС не е еднозначно. Да започнем с това, че ЕС концентрира вниманието си най-вече върху собственото си разширяване и задълбочаването на интеграцията вътре в съюза и в този смисъл Русия не е чак толкова голям приоритет за Брюксел. Освен това процесът на вътрешните реформи в Русия започва да буксува, което също усложнява отношенията и с Европа. Но ролята на Москва като основен доставчик на енергоносители за ЕС е коз, който Кремъл (по разбираеми причини) все по-често използва (като „морков” или „тояга”) спрямо източноевропейските си съседи, и която лидерите на Евросъюза не могат да игнорират.

На трето място, в геополитически план, Русия е принудена да се оттегли в „глуха отбрана” пред разширяващите се НАТО и ЕС, достигнали западните и граници. Русия традиционно се опасява повече от Северноатлантическия пакт, отколкото от Евросъюза, но колкото по-наясно стават в Кремъл със спецификата на последния, толкова повече нараства загрижеността им. Макар че европейците и американците (без да забравяме за многобройните разногласия вътре в ЕС) се разминават по редица важни международни проблеми, и едните, и другите смятат за нужно запазването и укрепването на суверенитета на постсъветските държави (да не говорим за бившите членки на Варшавския пакт от Източна Европа). Позициите, загубени в резултат от форсираното геополитическо „отстъпление” на Руската империя от Европа след Първата световна война, бяха бързо възстановени след Втората световна война и успешно се удържаха от Москва почти половин век.

Но последиците от драматичното поражение на Русия в студената война едва ли ще могат да бъдат отстранени в обозримо бъдеще. По-вероятно е (особено в светлината на неотдавнашните събития в Грузия, Украйна и Молдова), че сегашното „отстъпление” още не е присключило. Впрочем, развитието на ситуацията в Узбекистан през 2005 позволява да предположим, че преломният момент, от гледна точка на руското влияние в Евразия, все пак вече е настъпил (по-подробно ще се спра върху това по-долу). Откритият сблъсък, породен от президентските избори в Украйна в края на 2004, демонстрира какви проблеми са възникнали в отношенията на Русия със САЩ и Европа през последните няколко години. Спорната, но относително позитивна теза за това, че президентът Путин, въпреки нееднозначното си отношение към западния тип демокрация, е гарант за стабилността и проводник на прозападен политически курс, все повече бива поставяна под съмнение – включително поради „епопеята с ЮКОС”, ограничаването на демократичните механизми или ожесточената схватка със Запада по време на украинските избори. Възможно е, в миналото фигурата на руския президент да е била леко идеализирана от западните анализатори, но ми се струва, че напоследък махалото е отишло твърде далеч в обратната посока, тъй като сега мнозина от тях, както и някои медии, си позволяват да характеризират управлението му като „авторитарно” и „неоимперско”. Лично според мен, Русия може би се трансформира от квазидемократична в полуавторитарна (но в много мека форма) държава. Демокрацията в Русия, още по времето, когато Путин дойде на власт, бе пуснала много слаби корени, а оттогава властите систематично се стремят да отслабят другите независими, или формално независими, политически сили и демократични институции. Но квалифицирането на Русия на Путин като „неоимперска” е не просто преувеличено. Това е опасна грешка, защото (както вече отбелязах) геополитическото влияние на тази страна вече почти 20 години се намира в упадък. Последното, разбира се, не означава, че ръководството и няма определени стремежи, които някой би могъл да квалифицира и като „неоимперски” – такива сигурно има.

Само че реалното съотношение на силите на международната арена е достатъчно мощна и отрезвяваща преграда за всеки грандиозен план за укрепване и разширяване на руското влияние на планетата. Може би най-тревожният страничен ефект от усилията на президента Путин за консолидирането и централизирането на властта, които колегите му оправдават с необходимостта да се възстановят позиците на държавата след фактическия и крах през 90-те години, стана спадът на ефективността в процеса на приемане на политическите решения. Но, когато става дума за износител на енергоносители от мащаба на Русия, доходите от петрола (при цени от 50-60 долара за барел) могат да компенсират много недостатъци.

Друга проява на известното охлаждане в отношенията между Русия и Запада бе нарастването на разногласията между Москва и някои европейски и трансатлантически международни институции. Причина за споровете, в много случаи, бяха държавите от бившия СССР, а корените им следва да се търсят още в характера на разпадането на Съветския съюз през 1991. Въпреки това, когато преди време руските власти и ОССЕ стигнаха до диаметрално противоположни изводи за парламентарните избори в Беларус и първоначалните резултати от президентските избори в Украйна, а по-късно (макар и не чак толкова радикално) се разминаха и в оценката на изборите в Азербайджан, това смути мнозина. Във всички тези случаи руснаците подкрепиха резултатите от изборите и обявиха че в тях не са допуснати сериозни нарушения, докато ОССЕ, напротив, заяви, че има много пропуски и проблеми. Тоест, едната страна ползваше само бяла, а другата – само черна боя.

Непрекъснатите критики и демонстрации на загриженост от страна на ОССЕ и ПАСЕ във връзка с човешките права в Чечения, или някои юридически пропуски в „делото срещу ЮКОС”, както и критичните оценки на редица европейски лидери за политическите реформи, обявени след трагичните събития в Беслан, карат руските власти и официални представители да говорят за „политика на двойните стандарти” по отношение на Русия. Разбира се, би било съвършено погрешно да се твърди, че сме на прага на нова студена война, но тонът и маниерът в днешните отношения между Русия и Запада малко напомнят за онези времена. Вятърът от Запад, който духа днес в Москва е много по-студен, отколкото само допреди няколко години.

Източният геополитически вектор

Основният извод от анализа на отношенията между Русия и Европа и САЩ е, че Москва не възнамерява да играе ролята на „младши партньор” на Вашингтон, подобно на Великобритания на Тони Блеър, нито пък ще се стреми в близко бъдеще към реална интеграция с ЕС, т.е. към превръщането си в негов член. Русия, подобно на Китай, ще си остане една от малкото държави на планетата, провеждаща самостоятелна външна политика. Москва ще играе съществена роля в редица важни региони – Европа, Североизточна Азия и „Големия Близък изток” – т.е. в полумесеца от предимно мюсюлмански държави, разположени в близост до южните руски граници, от Афганистан до Египет. Освен това, благодарение на потенциала си, Русия ще може да действа в редица случаи като наистина велика държава – става дума, в частност, за доставките на енергоносители, неразпространяването на оръжия за масово поразяване и използване правото и на вето в ООН. Като цяло, Русия ще провежда „многовекторна” външна политика, целяща да гарантира националните и интереси и да съдейства за създаването на един „многополюсен” свят.

Освен обединена Европа и САЩ, основен полюс на многополюсния свят през ХХІ век несъмнено ще бъде Китай (тук ще отбележа, че основна задача на руското ръководство ще стане реалното превръщане на страната в един от глобалните силови центрове, преодолявайки съмненията на скептиците свързани с твърденията за неустойчивост на руския икономически ръст, крайно негативните демографски тенденции, и корупцията и некомпетентността на държавия апарат). В отношенията си с Китай, Русия се сблъсква с уникален комплекс от проблеми и шансове, които – естествено – коренно се отличават от тези, касаещи взаимоотношенията и със САЩ и Европа. Руските и чуждестранни анализатори често упростяват нещата, говорейки за „китайския коз”, който уж Москва може да използва, ако отношенията и със Запада (и особено със САЩ) се влошат.

Всъщност, през последното десетилетие, въпросният „коз” вече неведнъж бе размахван в отговор на прекалено „деспотичното” поведение на Вашингтон на международната арена, разширяването на НАТО или международните мисии на пакта (например в Косово през 1999). Някои западни анализатори твърдят, че семената на бъдещия военен съюз между Москва и Пекин, или поне на руско-китайското сътрудничество в сферата на сигурността, целящи съвместното им противопоставяне на американската хегемония, са вече засети, посочвайки като доказателство мащабните доставки на руско оръжие за Китай, укрепването на взаимодействието в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), както и двустранните военни контакти. Безпрецедентните руско-китайски маневри, проведени през лятото на 2005, привлякоха вниманието на света и бяха съпроводени от множество коментари в този дух.

Други, напротив, разглеждат впечатляващия икономически ръст на Китай, който естествено води до усилване на неговата мощ и влияние в международен план, както и гигантската численост на населението му, като фактори, застрашаващи руските интереси, особено в богатия с природни ресурси Сибир и в Далечния изток, чието население (и без това немногобройно) постоянно намалява, при това на фона на нерешените управленски проблеми. Руснаците, които са обезспокоени от възхода на Пекин, посочват непрекъснато растящото китайско влияние в източните региона на Русия за сметка на увеличаващата се търговия и икономическите връзки. Често броят на китайските имигранти в страната съзнателно се преувеличава: просто защото всички средства са добри, стига да оправдават тезата за „жълтата заплаха” – т.е. хипотетичният стремеж на Пекин да си върне загубените в миналото територии, ако не с военни средства, то с по-изтънчени методи, като например формирането на „пета колона”, чрез икономическото си влияние и миграцията.

Според мен, и двете гледни точки – за „благоприятните възможности” и за „жълтата заплаха”, които характеризират отношението на руснаците към Китай – са преувеличени и сериозно изопачават реалната ситуация. За да може Москва да изведе сътрудничеството си с Пекин до равнището на истински съюз, е необходимо рязкото влошаване на отношенията между Русия и Америка. И обратното – Китай би сметнал, че съюзът с руснаците си струва, само ако връзките му с Вашингтон рязко отслабнат. За Китай, САЩ са по-важни, отколкото Русия, а и за Москва отношенията с Вашингтон са по-важни, отколкото тези с Пекин.

Това положение, най-вероятно, ще се запази в обозримо бъдеще – дори в случай на такова катастрофално събитие, като конфликт между Китай и САЩ заради Тайван. Какъв е смисълът руснаците да си развалят отношенията с Америка, заради този остров? Предишната геополитическа логика, свързана със стратегическия „триъгълник”, формирал се в заключителния етап на студената война (т.е. през 70-те години на миналия век) е неприложима към днешната действителност. Ситуацията просто е друга. И по отношение на Русия, тя се заключава в следното: за Москва Пекин не е нито заплаха, нито пък „вълшебна пръчица”, а изключително важен партньор в рамките на двустранните отношения и в това няма нищо чудно, отчитайки огромната им обща граница и бързият ръст на китайския икономически потенциал и влияние.

Ако на чисто психологическо ниво, усещането за уязвимост, което предизвиква у Русия съседството с бурно развиващата се азиатска държава, е отчасти обяснимо, то наличните факти съвсем не потвърждават извода, че Китай представлява реална заплаха за Москва. Напротив, много по-лесно може да се аргументира тезата, че китайско-руските отношения днес се развиват много по-добре, отколкото когато и да било през последните сто години. Освен, може би, през 50-те години на ХХ век. През есента на 2004 двете страни окончателно се спаразумяха за демаркирането на общата си граница, чиято дължина е несравнима с никоя друга в света. Руско-китайските икономически връзки бързо се разширяват. Пекин и Москва са на една позиция по много изключително важни въпроси на международната политика и укрепват сътрудничеството си в сферата на сигурността. Разбира се, не си струва и да идеализираме излишно взаимоотношенията им – налице са разногласия и взаимни разочарования, но това в някаква степен е неизбежно за всички двустранни отношения.

Пекин например, е силно разочарован от недостатъчно динамичното развитие на сътрудничеството си с Москва в енергийния сектор. В своята енергийна политика спрямо Русия, Китай (между другото, същото, макар и в по-малка степен, бе характерно и за САЩ) прекалено разчиташе на сътрудничеството си с ЮКОС и неговият шеф Михаил Ходорковски, който днес е в затвора. Последните две години, докато траеше тъжната епопея с разгрома на тази компания, а Кремъл укрепваше контрола си в енергийния (и, особено, в петролния) сектор, в руската енергийна политика цареше пълен хаос. В дългосрочна перспектива обаче, ако Китай продължи да демонстрира бърз икономически ръст, неговите потребности от енергоносители (не само от петрол и природен газ, но и от електроенергията, произвеждана от руските ВЕЦ и АЕЦ), както и от метали, минерали и други суровини, с каквито руснаците разполагат в изобилие, ще бъдат просто ненаситни. Отчитайки географската близост до Русия и суровинните и богатства и, особено, до неусвоните ресурси на нейните източни региони, обемът на руско-китайската търговия, който през 2005 достигна 28 млрд. долара (т.е. повече от четирикратен ръст, в сравнение с кризисната 1998), спокойно може да стигне до 100 млрд. долара през 2020, както навремето предсказа китайският посланик в Москва, или пък да стигне друга, обявена неотдавна цифра – 60 млрд. долара през 2010.

Руските доставки на енергоносители за Китай и другите големи азиатски държави, включително Япония, Южна Корея и Индия, рязко ще нарастват в бъдеще, което ще доведе до по-голям баланс в икономическите връзки на страната с Изтока и Запада. Подобно развитие е просто неизбежно, защото през първата половина на сегашното столетие ролята на основни „локомотиви” на глобалния икономически ръст ще бъде поета от азиатските държави и, най-вече, от Китай и Индия, а Русия (не само тя, разбира се, защото руснаците няма да могат да изместят Близкия изток като основен доставчик на енергоносители на световния пазар) разполага с много и разнообразни суровини, жизнено необходими на техните икономики.

Европа ще остане за Москва икономически партньор №1, но делът и в руската търговия ще отбележи известен спад вследствие разширяването на икономическите връзки с азиатските страни и САЩ – не е изключино например, че Америка ще удовлетворява 10-15% от потребностите си от енергоносители за сметка на руските доставки на петрол и втечнен природен газ. По същества, промените в структурата на външноикономическите връзки на Русия ще отразяват новото съотношение в света от гледна точка на икономическата мощ – като в тази сфера най-очевидната промяна ще бъде укрепването на позициите на Китай и Индия. Всички тези бъдещи вектори на развитието (или „ветрове”, ако продължим да ползваме вече споменатата аналогия) през следващите двайсет години едва ли изцяло ще „надделеят” над „западния вятър”, който днес духа в Москва, но съотношението между тях ще се промени.

Но, ако икономическата активност в северните и източни региони на Русия се активизира (както може да се очаква), това не означава автоматично, че тя е обречена и на сериозни демографски промени. Усвояването на суровинните ресурси и, особено, на енергоресурсите ще продължи да дава определени предимства на въпросните региони, но тази дейност не изисква кой знае колко много работна сила. И, ако Русия съумее да постигне по-нататъшна диверсификация на икономическия си ръст, това ще стане за сметка на онези западни региони на страната, които вече са се утвърдили като центрове на производството на потребителски стоки, услуги и високотехнологична продукция.

Икономическият ръст в Китай, Индия и някои други азиатски държави през първата половина на ХХІ век ще формира мощен притегателен център (ако можем да се изразим така) за руската икономика, а това значи - и за руската външна политика. Най-значителните съвременни геополитически и геоикономически явления са разширяването и консолидацията на ЕС, както и възходът на Китай и Индия. В нашумялата прогноза на фирмата Goldman Sachs за Бразилия, Русия, Индия и Китай, публикувана през 2003, се твърди, че към 2050 най-могъщите икономически държави в света ще бъдат Китай, САЩ и Индия (чиито БНП ще достигне, съответно, 44, 35 и 28 трилиона долара), следвани с голям разрив от Япония, Бразилия и Индия, чиито БНП ще бъде около 5 трилиона долара. В доклада не бе направена оценка на развитието на държавите-членки на ЕС, но се смята, че съвкупният БНП на Съюза вероятно ще бъде поне от порядъка на този в страните от първата тройка.

Ако тази прогноза (макар и приблизително) се оправдае, човечеството ще се изправи пред съвършено различен баланс на икономическото могъщество в света – т.е. пред един истински многополюсен модел – и търсенето на енергоносители и други суровини ще се превърне в мощен стимул за икономическия ръст в Русия, макар че това едва ли ще съдейства за неговата диверсификация. Достатъчно е да си припомним опита от последните години: големият скок в цените на петрола се съпровождаше в Русия с известно „буксуване” на структурните икономически реформи, макар че именно те биха могли да съдействат за по-голямата диверсификация на националната икономика и развитието на производства, носещи висока добавена стойност. Икономическият ръст, основаващ се на износа на енергоносители, е като наркотик, от който е много трудно да се откажеш, макар че на Москва може и да не се наложи да се отказва от него. Освен това, въпреки че Русия вече седем години подред (т.е. от финансовата криза през 1998 насам) демонстрира устойчив и мощен икономически ръст (независимо от наличието на редица тревожни признаци за забавянето му, нарастване на инфлацията и възможният спад в добива на петрол и природен газ в краткосрочна перспектива), този ръст съвпадна по време с отслабването на и без това твърде крехките и недоразвити демократични институции, възникнали след разпадането на СССР. Мнозина (включително и аз) предполагат, че за изграждането на зряла демокрация Русия се нуждае от многобройна средна класа, която все по-решително ще настоява за политическа демокрация, или поне за повишаване ефективността и прозрачността на държавните институции – и на първо място укрепване независимостта на съдебната власт и съществено понижаване на корупционното равнище в съдебната система. Засега подобен процес не се очертава: средната класа нараства, докато институциите на политическата демокрация тъпчат на място.

Впрочем, не бих искал да коментирам вътрешнополитическата ситуация в Русия. В тази връзка е достатъчно да спомена, че политиката на САЩ и Европа неизменно се базира върху принципа, че колкото по-здрави корени придобият демократичните институции и практики в Русия, толкова по-малка ще е вероятността тази страна да представлява заплаха за сигурността на Запада. Но след като говорим за силов баланс, ще отбележа, че съотношението на силите в Кремъл през последните две години се промени до известна степен в полза на онези, чиято визия за бъдещето на Русия е по-малко свързана (в сравнение с педшествениците им) с идеите на свободния пазар и либералната демокрация. Очевидно е, че подобна промяна в баланса на силите във вътрешната политика не може да не влияе върху това, как Кремъл възприема външния свят. Известно е, че вътрешната и външната политика са свързани помежду си и Русия, без съмнение, не е изключение. Нещо повече, колкото повече се „затваря” политическата система на страната, толкова по-интензивно ще бъде търсенето на вътрешни и външни врагове.

Илюстрация за това са събитията от последните две години. Всяка политическа криза, най-сериозни измежду които бяха „епопеята на ЮКОС”, Беслан и събитията в Украйна, се съпровождаше от резки нападки срещу „вътрешните и външни” врагове, опитващи се да отслабят Русия. Дори президентът Путин намекна в някои свои обръщения, че страната му има врагове на Запад и, особено, в САЩ. Всъщност, не можем да твърдим, че той греши изцяло, защото във Вашингтон несъмнено има кръгове, смятащи, че една слаба Русия би устроила повече Америка, но истината е, че през последните 15 години те не оказват съществено влияние върху американската политика по оотношение на Москва – нито по времето на Клинтън, нито при Буш.

Така или иначе, но докато руските официални лица споменават за наличието на заплахи от Запад и Юг (независимо дали става дума за реални или въображаеми), то почти никой от тях не споменава за съществуването на реални или потенциални заплахи за източните региони на Русия.

Днес Изтокът и, в частност, Китай не само не представлява реална военна заплаха за Русия, но и Пекин никога не си позволява да критикува руските власти за някакви нарушения на човешките права в Чечения или където и да било другаде, за „ограничаването на демокрацията”, частичната ренационализация на икономиката и т.н. В обозримо бъдеще демократизацията със сигурност няма да е сред приоритетите на китайската политика, още повече пък – основен критерий в отношенията му с другите държави. Всичко, което интересува Китай във връзка с Русия, е контролът върху общата граница, увеличаването на доставките на енергоносители и други суровини, както и (в по-малка степен) продължаващите продажби на руско оръжие и военни технологии за Пекин.

От друга страна, дали армиите и ядреното оръжие на Запада представлявават заплаха за руската държава? Реално, не. Заплахата за Кремъл (ако това въобще би могло да се нарече заплаха), идваща от Запад, днес има по-скоро политически, отколкото военен характер. Ако се съди по събитията в Сърбия през 2000, Грузия през 2003, Украйна през 2004 и Киргизстан през 2005 (без да броим неуспешните опити за „цветни революции” в Узбекистан или Азербайджан), би могло да се твърди, че в Източна Европа набира сила своеобразна „втора вълна на демократизация” (първата бе свързана с антикомунистическите революции от 1989-1991). Може да се спори, дали въпросните събития могат наистина да се определят като „революции”, или са просто смяна на управляващите режими, но е ясно, че Европа и САЩ (които иначе се разминават по много въпроси) действат в синхрон на този фронт. Русия пък, което е съвсем естествено, се съпротивлява на „революционната” вълна. В този смисъл, показателно е, че и Москва, и Пекин подкрепиха президента на Узбекистан Ислам Каримов, който използва сила в Андиджан за да не допусне режимът му да бъде свален от поредната „цветна революция” в постсъветското пространство.

Правителствата на Китай, Русия и САЩ несъмнено имат общи интереси в Централна Азия, свързани с противопоставянето им на трите „-изма” – тероризма, екстремизма и сепаратизма, а също с борбата срещу трафика на наркотици, оръжие и хора. И независимо, че всяка от тези страни, естествено, се стреми да укрепи влиянието си, тази задача отстъпва на втори план пред другата обща цел – да се гарантира стабилността в региона. След поредицата от „цветни революции” обаче, разногласията между Пекин и Москва, от една страна, и Вашингтон – от друга, за необходимостта от разпространяването на демокрацията в Централна Азия значително се изостриха. САЩ разглеждат демокрацията и собствената си роля за налагането и като фактор, укрепващ в дългосрочна перспектива стабилността в региона, докато Китай и Русия са на съвършено различно мнение, а лидерите на централноазиатските държави са по-склонни да се солидаризират с президентите Ху Цзин-тао и Путин, отколкото с Буш-младши.

Илюстрация на всичко това бяха събитията през лятото на миналата 2005: първоначално Шанхайската организацията за сътрудничество (ШОС) призова Съединените щати да обявят конкретен срок за изтегляне от военните си бази в Узбекистан и Киргизстан, а след това (и в още по-рязка форма), узбекските власти просто наредиха на американците да напуснат страната. Всичко това закрепи победата на Москва и Пекин и поражението на САЩ в централноазиатския регион. Ако пък разглеждаме тези събития в по-тесния контекст на американо-руското съперничество в Евразия, можем да ги квалифицираме като първи удар по американското влияние в региона, където през последните двайсет години Вашингтон водеше успешно геополитическо настъпление.

Може би е още рано да съдим за това, дали и доколко тази ситуация е показателна за бъдещето развитие на събитията. Авторитарните режими, по дефиниция, са нестабилни, а смяната на поколенията в елита на централноазиатските държави, включително в Узбекистан, може да доведе и до тяхната промяна. Парадоксът в случая е, че репресиите срещу опозицията често имат непредвидими последици и дори биха могли да ускорят „цветните революции” в държавите от региона. Но, ако говорим за хипотетичния триъгълник САЩ-Китай-Русия, очевидно е, че цял ред икономически, политически и, отчасти, идеологически фактори все повече тласкат Москва и Пекин един към друг и, поне в настоящия момент, тези фактори натежават, въпреки конкурентния (по дефиниция) характер на руско-китайските отношения.

Засега Шанхайската организация за сътрудничество няма ясни контури, тъй като развитието и все още е в ембрионален стадий. Но съвместната декларация, призоваваща САЩ да обявят сроковете за изтеглянето си от военните бази в Централна Азия, стана важна стъпка в това отношение и, едновременно с това, демонстрация на растящата самоувереност и все по-ясната представа за общност на интересите в столиците на двете най-големи държави-участнички в ШОС: Китай и Русия.

В следващата среща на високо равнище на ШОС, проведена през ноември 2005, като наблюдатели участваха Индия, Пакистан и Иран, което даде повод на президента Путин тържествуващо да заяви, че на нея се представени страни, в които живеят три милиарда души – т.е. около половината от населението на планетата. В декларациите на Москва, касаещи ШОС и отношенията с Китай, както и преди, се подчертава, че организацията не представлява военен съюз, а сътрудничеството с Пекин не е насочено против трети държави. Първото, несъмнено, е вярно, второто обаче не съвсем.

Вероятно, днес просто не би и могло да се говори за възраждането на стратегическия триъгълник Китай-Русия-САЩ, съществувал в годините на студената война – тогава във всеки конкретен момент между поне два от неговите „върха” съществуваха очевидно враждебни отношения. Но възраждането на геополитическата активност в Евразия се съпровожда с промяна на силовия баланс, поява на нови велики държави и постоянни метаморфози в международните отношения. През последното десетилетие опитите за формиране на противовес на американския силов „полюс” се превърнаха в ключов елемент на руско-китайското сближаване.

Промяната в силовия баланс се съпровожда и от връщането на идеологическия вектор в китайско-руско-американските отношения: днес то се проявява в съпротивата, която оказват Москва и Пекин на усилията на САЩ и Европа за разпространяване (и налагане) на демокрацията на планетата. Руските и китайски власти са загрижени от факта, че „разгарящият се пожар на цветните революции” може да ерозира легитимността на собственото им политическо влияние. Съвсем доскоро редица полуавторитарни лидери от постсъветското пространство (като узбекистанския президент Каримов например) виждаха в укрепването на връзките си с Америка полезен противовес на руското влияние (както, впрочем, и на китайското) и възможност да получат подкрепа в борбата си против ислямските радикали. Днес обаче, президентът Каримов и останалите централноазиатски лидери намират в Москва и Пекин все по-голяма подкрепа за усилията си да гарантират „стабилността в региона”: ръководствата на Русия и Китай виждат в „разпространението на демокрацията”, особено в Централна Азия, опасен дестабилизиращ фактор, увеличаващ шансовете на местните радикални ислямисти да се доберат до властта и съдействащ за усилването на сепаратистките, екстремистки и терористични групировки, действащи на собствената им територия – от Синцзян до Северен Кавказ.

В края на 2005 Русия и Узбекистан формираха съюз в сферата на сигурността, към който вероятно ще се присъединят и други. Струва ми се, че развитието на тази очертаваща се евразийска „антанта” има доста ясни граници, но, ако си припомним отново цитатът на Мао, с който започнах тази статия, бихме могли да кажем, че в началото на 2006 „западният вятър” в руската външната политика става все по-студен, докато „вятърът от изток” забележимо се усилва и затопля.

* Авторът е експерт на Московския център Карнеги и преподавател в Станфордския университет, САЩ

{rt}

Авторите на повечето прогнози, касаещи вътрешнополитическото развитие на Русия през 2006, в една или друга степен, са единни, че в Русия не могат да се очакват някакви промени, предизвикани от вътрешни фактори. Тоест, теоретично те са възможни, но само в два случая.

На първо място, ако социалната политика на Кремъл и правителството нанесе сериозен удар върху доходите на милионите служители в бюджетната сфера, пенсионерите и другите категории от населението, които са силно зависими от държавата. Само че, това едва ли може да се случи. Властта очевидно си е направила необходимите изводи от миналогодишните пенсионерски протести, против опитите да се отнемат част от привилегиите им. Затова през 2006 правителството ще гледа да не допусне рязък скок на таксите за отопление, елетричество и водоснабдяване, както и неконтролируем инфлационен скок, и ще се откаже от най-болезнените за населението инициативи в сферите на здравоеопазването и образованието.

На второ място, промени са възможни ако президентът Путин реши да бнови радикално екипа си и окончателно да изтласка от големия бизнес „олигарсите”, които не се вписват в новия икономически ред, където доминират държавните и полудържавни монополисти. На практика обаче, подобни перспективи също не се очертават. Дори и да има кадрови промени, те ще бъдат в рамките на добре известния кръг от близки до президента политици, вече разполагащи с добри позиции по върховете на властта, и няма да доведат до значими промени в сегашния политически курс. Нови чистки сред олигарсите също не изглеждат особено вероятни – почти всички те поддържат добри отношения с едни или други кръгове от „петербургския елит”, към който впрочем принадлежи и самият Путин.

Много по-сериозно влияние върху ситуацията в Русия могат обаче да окажат международните фактори. Приключилият в разгара на новогодиншните празници руско-украински газов конфликт, който доведе до бламирането на правителството в Киев, в самото начало на 2006, но чиито истински последици все още не са ясни докрай, все пак, дава основание за някои прогнози. И така, още първият сериозен опит на руския управляващ елит да изпробва на практика новата си „енергийна дипломация” се натъкна на зле прикритото несъгласие на Запада. Но по-важното е, че в столиците на водещите индустриални държави, демонстрират известни съмнения относно правомерността на руските претенции, че Москва е стабилен доставчик на енергоресурси, който не бърка бизнеса с политиката.

Нещо повече, след Украйна, едновременно няколко страни (Турция, България, Румъния) декларираха, че няма да приемат по-нататъшно повишаване на цените на внасяния от Русия природен газ. А това означава, че реализацията на програмата за превръщането на Русия в най-големия енергиен колос на планетата, която Кремъл се опитва да направи приоритет на своята външна политика, възлагайки в това отношение сериозни надежди и на лятната среща на държавните глави на страните от Г-8 в Петербург, няма да е никак лесно. Западът очевидно възнамерява да постави определени ограничения пред опитите на Москва да разшири сферата на енергийното си влияние в света. Тъкмо дискретната западна подкрепа, впрочем, обяснява и активните протести на малките държави от Източна Европа срещу опитите за повишаване цената на природния газ. Без подобна подкрепа те, едва ли биха се държави толкова смело.

Вторият аспект е свързан с влиянието на руско-украинския газов спор върху външната политика на Киев. Разбира се, за това би могло да се говори по-конкретно чак след мартенските парламентарни избори за Върховна Рада. Но, ако привържениците на прозападната ориентация успеят да обърнат сегашното изостряне на икономическата ситуация в своя полза и спечелят изборите, не може да се изключи, че през 2006 официален Киев ще увеличи рязко усилията си за интеграция в НАТО. За Кремъл обаче, подобен ход ще означава голямо външнополитическо поражение, негативният ефект от който, както в Русия, така и извън нея, трудно ще може да се прикрие, дори чрез разпускането на ОНД по инициатива на Москва. Между другото, намеци за това вече бяха направени в последните дни на миналата година, при това почти едновременно от председателите на външнополитическите комисии на двете палати на руския парламент Константин Косачев и Михаил Маргелов. И едва ли някой би повярвал, че подобни изявления, при това направени по едно и също време, са съвсем случайни.

Според мен, ако Украйна все пак реши окончателно да се ориентира към Запада, единственият ефективен начин, с чиято помощ руското ръководство би могло да запази авторитето си, както вътре в страната, така и в чужбина и, най-вече, в постсъветското пространство, може да стане практическата реализация на проекта за създаването на съюзна руско-беларуска държава. За придвижването в тази посока щепомогне и обстоятелството, че през пролетта на 2006 отношенията между Москва и Запада могат сериозно да се изострят заради президентските избори в Беларус. Което пък допълнително би подтикнало двете държави към по-тясно сътрудничество.

Двата фактора – координираната политика на Запада за ограничаване на руската енергийна дипломация, както и сближаването между Москва и Минск, могат съществено да повлияят върху вътрешнополитическата ситуация в Русия. Дори ако, в крайна сметка, проектът за създаването на единна руско-беларуска държава придобие недотам ясни и стабилни организационни форми (като най-вероятният сценарий е двете страни да се откажат от идеята за общ президент на съюза между тях, тъй като иначе обединението им би било трудно осъществимо на практика) още първите стъпки към осъществяването му, най-вероятно, ще предизвикат ръст на популистките и централизаторски тенденции в руската вътрешна политика. За да отнеме на Александър Лукашенко основния му коз – популизма, руският политически елит ще бъде принуден, поне отчасти, да играе по правилата, наложени от Минск. Като последица от това обаче, могат да настъпят сериозни промени в разположението на силите, в борбата им, кой да наследи Путин през 2008. Ясно е, че за да балансира непредсказуемия Лукашенко, Москва ще се нуждае от силен политик, а такива в обкръжението на сегашния президент не са чак толкова много. Тоест, списъкът на кандидатите за негов наследник, ще стане много по-къс.

Анализирайки този сценарий, следва да отбележим, че колкото и реалистичен да изглежда, осъществяването му е свързано с редица много съществени условия. Ключовият фактор в тази схема – т.е. радикалната и окончателна ориентация на Украйна към Запада – съвсем не изглежда неизбежен. Това е само една от възможностите. Ако международното положение на Украйна не се промени съществено след изборите през март 2006, то едва ли ще бъде ускорено и създаването на единната руско-беларуска държава.

Влошаването на отношенията между Русия и Запада и достигането на онази опасна черта, отвъд която еволюцията на руската политика към изолационизъм може да стане неизбежна, също няма да се случи. В края на краищата, търсенето на енергоносители, както и интересът от гарантиране на сигурността в Северна Евразия, както и досега, ще се запазят и дори ще нарастват.

* Авторът е главен редактор на списание „Световна икономика и международни отношения”

{rt}

Напоследък все по-често сравняват Русия с Китай, особено що се касае до китайския опит за успешно (поне, както изглежда) икономическо развитие. Лично аз смятам (и съвсем не съм единственият), че подобно сравнение не е добре осмислено, защото в историческата динамика са съпоставими не едновременните, т.е. синхронните, обекти, а намиращите се в една и съща фаза от развитието си, т.е. синфазните. Което не би могло да се каже за Русия и Китай, защото те преживяват качествено различни демографски преходи, като в Китай е налице огромно селско население, откъдето тепърва могат да се черпят необходимите демографски ресурси, които в Русия отдавна са изчерпани. Настоящата статия обаче, няма да разглежда този въпрос. В края на краищата, някогашният СССР също най-често бе сравняван с Китай - наред със САЩ, разбира се (1). Конюнктурните, чисто икономически (а икономиката, като наука, едва ли работи в мащаба на столетията) и други подобни, сравнения са разбираеми, макар и повърхностни. Съвършено ясни са и основанията за геополитическите сравнения, макар че по правило това не са сравнения, а по-скоро изясняване на реалните и възможни връзки, включително и на потенциалните конфликти (което е различна логическа процедура, която ще разгледаме по-нататък). По-сериозни са сравненията въз основа на размера на територията, в съчетание с нейната структура – като в случая става дума за най-големите страни на планетата, които са съотносими не с отделни други държави, а с цели части на света – континенти, или субконтиненти (Индия, обединена Европа, Бразилия, САЩ, Австралия и т.н.), или пък – в исторически план – с най-големите колониални империи (британската и испанската). Има ли обаче и по-сериозни основания за сравнение, или поне за съпоставка, защото могат да се съпоставят и несходни и дори несравними обекти? Мисля, че такова основание е налице.

В редица съществени аспекти на културния ландшафт Русия и Китай си приличат. Същото (дори в още по-голяма степен) се отнася за съвременен Китай и някогашния СССР. Тоест, настоящата статия продължава серията от съпоставки между Русия и нейните части, с други страни и региони (2). В този смисъл, ще ни интересува тъкмо (и най-вече) сходството, най-малкото защото то много по-рядко се забелязва, докато различията винаги изглеждат далеч по-очевидни.

И така, какво е сходното между гъстонаселените, почти лишени от гори и изцяло селскоскопански усвоени равнини на Китай, където се култивира напоявано земеделие и преобладава мусонният климат, и руския ландшафт? Ако разглеждаме културния ландшафт изключително, или предимно, в аспекта на природната му основа, или пък във връзка с нея, това съображение би било съвсем резонно. Само че учените разглеждат културният ландшафт, като такъв, още от времето, когато през 1826 гениалният Йохан фон Тюнен открива и доказва, че културният ландшафт е закономерно диференциран, и безотносително на диференциацията на природния ландшафт и дори при пълната му еднородност (3), подобен ход на мисли е абсолютно закономерен (макар че и досега в Русия изследването на културния ландшафт се извършва предимно под формата на анализ на трансформирането на неговата природна основа).

За Русия (още повече пък за бившия СССР) и Китай е характерна силната „запечатаност” на държавата в пространството. Културните ландшафти на двете страни са в максимална степен „одържавени”. В частност, такава, обикновено незабележима в западния свят реалност, като административно-териториалното делене, играе в тези две страни ключовата роля на „скелет”, на който се крепи целият живот на пространството и обществото. Самият културен ландшафт е негова своеобразна обвивка, той е производен и, едновременно, произведен от него. Тоест, административно-териториалното делене е ландшафтообразуващ фактор. Комплекските райони на ландшафта (независимо дали на някой му харесва или не) съвпадат с регионите в рамките на административно-териториалното делене (4), както блестящо бе доказано от Б.Родоман в големия му цикъл от изследвания, посветени на ландшафтните особености на Русия (5).

Очевидно, китайското пространство притежава съществено сходство с някогашното съветско пространство (тъй като не съм специалист по Китай не бих могъл да кажа точно колко голямо е то). Впрочем, ситуацията в Руската Федерация започва постепенно да се променя и, макар че все още няма с какво да се измерва структуриращата роля на административно-териториалното делене, с него е несъпоставима нито идна друга структура. И в Руската Федерация, и в Китай, регионите (в Китай това са провинциите) представляват пределно комплексни райони, организирани като възлови, въз основа на връзките си с доминиращият във всяко отношение административен център. Дори и идентичността на жителите до голяма степен се определя, или пък съвпада, с регионите на административно-териториалното делене. Разбира се, китайските провинции са исторически оформени, но и границите на немалко руски региони почти съвпадат с тези на губерниите от времето на Екатерина Велика (т.е. отпреди повече от 200 години) и дори със старите руски княжества. В тези две страни регионите съществуват съвсем реално и в това си качество са напълно способни да отстояват своя собствена политика, както и стана в хода на регионализацията на СССР, частен случай на която (макар и най-важният) бе и разпадането на самата съветска империя. В каква именно фаза се намира днес Китай (ако измерваме развитието на нещата там по скалата на разпада на СССР) не е съвсем ясно, но ми се струва че днешен Китай не съответства на СССР от 1984 (когато регионите вече съществуваха), а по-скоро на една доста по-късна дата – процесите на регионализация в Китай вече започнаха: налице е увеличаване на регионалните различия и противоречията между провинциите и специалните зони (в рамките на няколко провинции), между Севера и Юга (близостта на Хонконг, чуждестранните инвестиции, многото свободни икономически зони, бурният икономически ръст), както и между крайбрежните и вътрешните провинции. Само че пространствата на Китай и Русия са така устроени, че подобни противоречия директно се транслират към Центъра и го дестабилизират, тъй като Центърът, призван да решава тези противоречия, просто не е способен на компромиси.

Китай и Руската Федерация са полиетнически и поликултурни държави, при реалната и формална доминация на една култура и един етнос. Русия формално (така поне мисля аз) е федерация, а в Китай има автономни провинции (чиято автономност също е формална), обитавани от различни „национални малцинства” (чиято обща численост е съпоставим с тази на цялото население на Русия). Културният ландшафт на Руската Федерация (в още по-голяма степен това се отнася за бившия СССР) и на Китай не просто е разнообразен – той е разнороден. Като всичко това генерира определено напрежение в някои точки – например в Чечения и Синцзян.

Нека го кажем направо: макар Китай и Русия очевидно и отдавна съществуват като страни, днес съответните (китайска и руска) държави са несравнимо по-големи от едноименните страни. Зоните между границите на самите страни и тези на едноименните държави не са съставни части на тези страни, а по-скоро техни владения, или дори колонии. Нещо повече, самите страни Русия и Китай заемат сравнителна малка част от държавната територия на едноименните държави. По отношение на Русия, тази тема вече е разработвана (7), а що се отнася до Китай трябва да отбележим, че Вътрешна Монголия, Синцзян и Тибет (с които списъкът съвсем не приключва) не могат да се приемат за органична част от страната Китай, впрочем, в исторически план, доскоро и Манчжурия не бе такава част. Тоест, ясно е, че Китай и Русия не са национални държави, а империи с всички произтичащи от това последици за културния им ландшафт. Тогава обаче съпоставими са не Русия и Китай, а Руската Федерация (или СССР) и Китай. Като въпросът за това, дали Китай прилича повече на рухналия Съветски съюз, или на Руската Федерация изисква специален анализ. Китай и съвременна Русия (Руската Федерация) не са две страни, а по-скоро две групи страни (и други територии), във всяка от които обаче ясно доминира само една страна.

Характерно за Китай и Русия е, че преобладаващият по численост и т.нар. „държавнобразуващ етнос” е мнозинство от населението само върху част от територията им. В по-голямата част от територията на Руската Федерация руснаците не са преобладаващ етнос – разбира се трябва да уточним, че с изключение на някои региони като Волго-Уралския или Кавказкия, става дума за предимно слабоусвоени и рядко населени територии. Възможно е дори коренният ландшафт на евенките например, да се окаже по-голям по площ от онзи на руснаците. Този, на пръв поглед неособено съществен факт, касаещ съотношението между териториите на една велика нация и едно полуизчезнало малко племе, може обаче да има огромни последици, включително и чисто икономически, в хода на интеграцията на Русия в западния свят, ако подобна интеграция, разбира се, все пак се състои (нека само си припомним съдбата на индианските територии в Канада). Не трябва да забравяме и, че основните залежи на петрол и природен газ не са разположени в руския ландшафт. Макар че, фактически или формално, са преобладаващо мнозинство от населението, руснаците и китайците формират културния ландшафт само върху част от държавната си територия. Впрочем, СССР (а преди него Руската империя) и Китай са се опитвали в миналото да променят това положение, провеждайки активна, а в редица случаи и масова, русификация и китаизация, като особено известна в това отношение е китаизацията на Тибет.

Както е известно, китайците не са единни в етническо отношение, сред тях се очертават поне две групи, които използват един и същ писмен (йероглифен), но различни устни езици – и понякога за да се разберат помежду си им трябва преводач. Самият Китай се дели на северна и южна част, като икономическият разрив между двете прогресивно нараства. На пръв поглед тази ситуация няма много общо с онази в Русия. Истината обаче е, че Китай, в тесния смисъл (т.е. като страната Китай без владенията и), както и Русия, разглеждана в същия смисъл, отчетливо се разделят на две части и това разделение е историческо, многостранно и добре изразено в днешния ден, включително и по отношение на ландшафта. В историческо и културно отношение Русия винаги е била разделена на две половини – северна („гори”) и южна („степи”) (8). Днес характерни за северната половина са лоялността към централната власт, особено видна по време на избори, и стабилният икономически ръст, макар и постигнат най-вече за сметка на експлоатацията на наличните природни ресурси (но не само), докато в южната половина всичко е обратно. Тези части съществено се различават и по характеристиките на културния си ландшафт, по типа на усвояване на територията и степента на това усвояване. Границата между зоните на културния ландшафт съвпада с тази между Северна и Южна Русия (макар че далеч по-популярен е стереотипът, според който Русия се дели на Запад – т.е. европейската и част, и Изток) и тя в редица отношения е по-очевидна, отколкото дори политическата и етническа граница между Русия и Украйна. В Китай, също се забелязва подобно деление.

Разбира се, съществен факт е, че столицата на Руската Федерация е разположена в относително благополучната и половина, докато в Китай е обратното, но и двете столици са в северните половини на съответните държави. Не по-малко съществено е, че в Русия (СССР, Руската империя), центърът (т.е. столицата) е не само главния, но и най-големия (във всяко отношение) град. В Китай обаче, Пекин заема доста по-скромно положение в йерархията, отколкото Шанхай например.

Сходството между културните ландшафти на Руската Федерация и Китай е неочаквано голямо. Още по-важно обаче, че тези две страни се допълват взаимно в много отношения.

Китай е изключително плътно населена страна (в чисто китайската и, източна част), която при това изпитва остър дефицит от почти всички природни ресурси – както невъзстановяеми (полезни изкопаеми), така и възстановяеми (гори). В краткосрочна перспектива Китай ще изпитва растящ дефицит от питейна вода, чието транспортиране от по-далечни региони, или пък производството и от морска вода (пак поради липсата на енергийни ресурси), ще бъде трудно и скъпо. Китайците страдат от недостиг на обработваема земя (макар че китайското селско стопанство изключително бързо се интензифицира и страната съумя максимално да се възползва от т.нар. „зелена революция”, т.е. от създаването на нови сортови с генетични методи). Не по-малко дефицитна и е земята, използвана за други цели – например за разрастващите се градове или пък за промишлени нужди, които неизбежно ще „изяждат” все повече селскоскопански земи.

В противовес на това Русия, и особено източните и региони (Далечният изток и Източен Сибир), които представляват северната част на Източна Азия (на свой ред Китай е средната част на източноазиатския макрорегион) разполага с огромни природни ресурси – както полезни изкопаеми, така и гори. Големите земни (на качеството им ще се спра по-нататък) и водни ресурси на тези територии са добре известни. Разбира се, формулираният по-горе извод може да се конкретизира по отношение на различните природни ресурси, сред които на преден план несъмнено са енергийните (да си припомним многобройните проекти за изграждане на петролопроводи с китайско участие, или пък проектите за аналогични разработки на залежите от природен газ в Източен Сибир и т.н.). В ресурсно отношение Китай и Русия се допълват, особено отчитайки и обезпечеността на съответните територии с демографски (т.е. с трудови) ресурси. Русия отдавна приключи своя демографски преход и без външен приток населението и само ще продължи да намалява. Специалистите-демографи са единодушни, че никакви държавни мерки няма да доведат до съществено повишаване на раждаемостта, променяйки демографската ситуация, като цяло. Китай, напротив, още не е приключил демографския си преход и въпреки всички активни (и доста сурови) мерки на държавата за намаляване на раждаемостта, тя забележимо надвишава смъртността и нарастването на населението продължава (и ще продължи да нараства).

Източна Русия и Китай (или Северен Китай) сякаш са създадени за да си взаимодействат активно. В света няма друга подобна двойка взаимнодопълващи се ландшафти и икономики на съседни държави. Наистина, двойката „САЩ – Канада” също е допълваща се, но САЩ нямат излишък от демографски ресурси (които да се използват от Канада), а цялата годна за живот и селскоскопанско производство канадска територия (т.е. чието усвояване не изисква извънредни разходи) е вече усвоена. Канада и особено нейната усвоена и заселена южна част, която граничи със САЩ, всъщност не е истинска северна страна (ако съдим по географската ширина, на която е разположена), но климатът и е много по-суров, отколкото този на аналогичните територии от другата страна на Атлантическия океан: нещата опират до това, че цяла Западна Евразия се затопля от мощното топло течение Гълфстрийм, докато покрай бреговете на Северна Америка, напротив, минава студено океанско течение. В определен смисъл, допълващи се са Западна и Източна Европа, но що се отнася до хипотезата за възможното допълване между Югоизточна Азия (и, в частност, Индонезия) и Австралия, тук са налице много сериозни проблеми.

Дори ако си представим, че полезните изкопаеми на Източна Русия все пак бъдат усвоени от самите руснаци, за което няма да е нужно голямо количество работна сила, но пък ще са необходими нови и сложни социални технологии за усвояване на територията (съвсем различни от онези, използвани по съветски време и изискващи прехвърлянето на огромни маси население за продължително време в региони с крайно неблагоприятни природни условия), то и тогава тези ресурси ще бъдат пласирани най-вече в Китай (а също в Япония и Корея). Но, все едно - тази територия ще си остане недоусвоена по отношение на природните и възможности. Тук не може да се формира пълноценна система на разселване – Русия няма демографски ресурси за това, а и няма откъде да ги вземе, след като в самия ландшафт на Европейска Русия се очертавят опасни „дупки” в някога усвоената, но днес прогресивно опустяваща вътрешна периферия. А без определено ниво на заселеност на културния ландшафт той не може да се поддържа в състояние, пригодно за живот. В същото време, колкото и Китай да интензифицира своето производство, особено селското си стопанство (което обаче в този случай ще се нуждае от много повече вода и енергия) и колкото и енергоспестяващи технологии да прилага, все едно – в условията на икономически и демографски ръст – тази страна е обречена да се сблъска с дефицит на практически всички необходими и ресурси, включително и на обработваема земя, а в перспектива – и на вода. СТрува си да отбележим, че Русия и Китай си приличат в още едно отношение – по-голямата част от територията им е негодна (както сега, така и в обозримо бъдеще) за развитие на селско стопанство, а върху значителна част от нея е просто невъзможно създаването на съвременна система на заселване – природните условия не са подходящи за живот. От друга страна, възможното сложно и изключително скъпо усвояване на аридните (т.е. полупустинните) територии от китайците е обречено да се сблъска с хроничния недостиг на вода (а да не забравяме, че става дума за територии, които етнически и културно не са китайски, което ще генерира допълнителни проблеми). В рамките на своята територия Китай няма къде да разширява усвоеното пространство, нито пък разполага с ресурси за това. Тази страна ще се сблъска с изключително острия проблем за заетостта на огромното и население – трудно е да се предвиди, дали прогресивно нарастващият (вследствия на успешната механизация на селското стопанство) излишък от работна сила може да бъде погълнат от новите промишлени отрасли. Китай вече страда и ще продължи да страда от наличието на сериозен излишък от работна сила и просто от население, т.е. от дефицит на територия и природни ресурси.

Налице е сериозен проблем. Русия не може пълноценно да усвои своите източни територии, нещо повече – степента им на усвоеност пада и населението бяга от североизточните руски райони (а това са североизточните райони на Азия). Китай пък нито днес, а още по-малко в бъдеще, може да мине без ресурсите на същите тези територии.

Изводите от всичко казано дотук изглеждат очевидни: тези територии на Русия и Китай (или поне на Северен и Централен Китай) са обречени да си взаимодействат, като основен проблем и, едновременно, съдържание на всички проекти в това отношение (а да не забравяме, че политиката е сфера, в която се проектира реалността), е типът на това взаимодействие. Разбира се, има и мнение, че в по-далечна перспектива по-голямата част от територията на Русия ще бъде заселена от „преселници от юг” (10), т.е. посоката на многовековното колонизационно движение в Евразия от запад на изток, ще се смени с това от юг на север.

Този проблем има и един, сравнително локален, отделен и практически самостоятелен аспект. Южният приграничен район на руския Далечен изток – някогашната Еврейска област с център Биробиджан (изцяло), Приморието (почти изцяло), Хабаровският край и Амурската област (частично) – представляват територия, която по отношение на природния си ландшафт е просто пряко продължение на китайска Манчжурия - нейна северна периферия със същият тип (ориз и соя) но далеч по-малко успешно селско стопанство. Както е известно, в исторически план, всички тези територии стават част от Руската империя сравнително скоро. По тези земи китайците биха могли да живеят и развиват типичното за тях селско стопанство (а разселването в селските местности е в основата на социалния контрол върху определена територия). Всъщност, те и сега се опитват да го правят, макар че в целия останал свят китайските преселници са предимно градски жители (почти всички големи градове на планетата имат своите „чайна-таун”). Струва ми се, че съдбата на този регион – чиято площ не е никак малка – следва да се обсъжда и решава отделно от общия проблем за политическата реализация на ситуацията, породена от допълващия характер на руската и китайска територии. Тук липсват сериозни природни ресурси, освен обработваемата земя, използвана, между другото, крайно неефективно. Но именно оттук минава Транссибирската железница (а отчасти през тези земи, или малко по на север от тях и „рокадната магистрала” БАМ). На практика тук е разположен и новият руски космодрум „Свободни”, макар че бъдещето му остава неясно.

Друг специфичен аспект е проблемът с Монголия, притисната между Русия и Китай и поделена помежду им така, че самата монголска държава представлява само една от общо петте национално-териториални единици на страната „Монголия” и значителните територии, които не влизат в тях. В бъдеще този проблем ще се изостря. Според мен, в интерес на Русия е да съдейства за възстановяването на историческите монголски граници, дори и ако за целта и се наложи да направи известни териториални отстъпки. Въобще, Москва би трябвало да е заинтересована от максималната интернационализация на китайския проблем.

Обикновено анализаторите на проблемите на културния ландшафт избягват чисто геополитическия им аспект но констатацията на проблемите на конкретните ландшафти е продължение на процеса на изясняването на техния смисъл. Още повече, че геополитическите анализи в това отношение са напълно разбираеми – в случая не става дума за чиста геополитика, а по-скоро за „географско инженерство” (докато геополитиката е негов, политически ангажиран, вариант).

И така, нека се спрем, на някои от геополитическите аспекти на проблема.

В качеството си на демонстрираща мощен ръст свръхдържава, Китай (опитвайки се да укрепи този си статус) следва да е готов, и то за значителен период от време, за автархия – т.е. да е способен да се самозадоволява със редица стратегически стоки и ресурси. Струва ми се обаче, че съвременен Китай не е способен на подобно нещо (за разлика от него, през значителна част от историята си, Съветският съюз бе способен да съществува в режим на автархия, също както и нацистка Германия – макар и само заедно със съюзниците и сателитите си). Неспособността на британската икономика да съществува в автархичен режим през 1940-1941 едва не доведе страната до поражение във Втората световна война. А единствоно направление, в което се намират всички необходими на китайците ресурси, е северното, сибирското, т.е. руското. В това отношение ресурсите на някоя друга страна като Казахстан например (и то само енергийните), очевидно не са достатъчни. Ако Китай се ориентира към имперска политика, той неизбежно ще трябва да се опре на ресурсите на тези територии. Не твърдя, че китайците ще го направят наистина (макар да не виждам причини защо, след като всичко ги тласка към това), а само се опитвам да интепретирам ландшафта. Китай очевидно ще търси всички възможни средства за да реши проблема. Като най-простото между тях е да използва Русия като стратегически съюзник и ресурсен тил. Впрочем, сегашната руска политика също следва тази посока. Няма нужда да подчертавам, че в този случай, рано или късно, Руската Федерация ще се превърне в младши партньор на Китай с всички произтичащи от това последици. Много съществено е, че освен чисто ресурсния си потенция, тези територии (без значение, какво точно означават те за Русия и колко голяма е геостратегическата им роля) биха имали за Китай гигантско геополитическо и геостратегическо значение. Китай действително може да стане свръхдържава, в традиционния смисъл на това понятие (между другото, понятието „свръхдържава” също търпи промени), при наличието на две териториални условия – анексията на Източна Русия и осигуряване на пряк достъп до Северния ледовит и „истинския” Тихи океан (а не само до неговите полузатворени морета) и анексията на Бирма, осигуряваща пряк достъп до Индийския океан. В този смисъл, едва ли може да има по-голяма геополитическа грешка за Русия от съюза с Китай и снабдяването му с оръжие и технологии – грешка, която може да доведе до анексията на Източна Русия, при това опирайки се тъкмо на руските ресурси.

Русия и Китай ландшафтно се допълват и безспорно са необходими един на друг. В това няма никакви съмнения. Само че допълването може да бъде различно. В стратегическа перспектива, т.е. разсъждавайки за много десетилетия напред и ориентирайки се както към собствените, реални интереси на Русия, така и на укрепването на нейната позиция и роля в света (в което също се състои нейният истински, а не само моментен, интерес), Русия следва да допълва Китай не само в ресурсно-икономически план. Русия, особено източната и част, трябва да се разглежда като планетарен резерват, екологично допълващ и свръхурбанизираната и индустриализирана Западна Европа, и (особено) бързо развиващата се и също свръхиндустриализирана Източна Азия (11). Именно, и само в този случай, Русия и нейните, прилежащи до Китай територии могат да изпълнят своята, без съмнение световна мисия (присъединяването на тези територии към Китай просто би довело до екологична катастрофа с непредсказуеми мащаби). Това обаче, съвсем не пречи на осъществяването на съвместни проекти за усвояване на природните ресурси на тези руски територии, стига те да отговарят на световните икономически стандарти. Няма нужда да доказвам, че именно такава планетарна роля на въпросните руски територии би накарала световната общност да работи за съхраняването на геополитическото статукво, от което най-заинтересована е самата Русия. Впрочем, за ролята на подобен световен резерват не е необходимо и голямо население... Само ако им извоюва правото на „екологична специализация”, Русия ще може и да удържи, и да усвои окончателно своите източни територии, без да привлича за целта външни (т.е. китайски) демографски ресурси.

Бележки:

1. Каганский В.Л. Кто же мы // Век ХХ и мир, 1990, № 6; Сравним образы // Радуга (Таллин), 1990, № 7; Двоемыслие географии // Родина, 1992, № 2. Студентите от Географския факултет на Московския държавен университет, които редовно анкетирам, задавайки им въпроса: "Изброете три страни, които взети заедно дават представа за СССР (Русия)", все по-рядко сравняват Русия със САЩ и все по-често - с развиващите се страни.

2. Вж. теоретико-географските этюди в моята книга "Культурный ландшафт и советское обитаемое пространство". - М.: НЛО, 2001, както и статиите ми в Руски журнал.

3. Тюнен И. Изолированное государство. - М.: Изд-во газеты "Экономическая жизнь", 1926; вж. също Родоман Б.Б. Модель Тюнена и теоретическая география // Изв. Всес. геогр. об-ва, 1984, № 5.

4. Аз обаче не си спомням нито един опит за райониране на руския културен ландшафт, където поне да се отчита това съществено обстоятелство.

5. Родоман Б.Б. Узловые районы // Теоретическая география. - Вопросы географии.

88. - М.: Мысль, 1971; вж. също: Родоман Б.Б. Территориальные ареалы и сети. Очерки теоретической географии. Смоленск: Ойкумена. 1999; Поляризованная биосфера: Сборник статей. - Смоленск: Ойкумена. - 2002.

6. Тази теза, както и твърдението, че концептуалните схеми за устройството и распада на СССР непременно ще ни потрябват за да разберем ситуацията в днешен Китай и неговата динамика, аз лично лансирам вече повече от десет години - Каганский В.Л ,Россия как ситуация исследования и понимания // Куда идет Россия? Альтернативы общественного развития. II. - М.: 1995; Советское пространство: конструкция и деструкция // Иное. Т.1 - М.: Аргус, 1995.

7. Каганский В.Л. Россия - СССР сегодня? Сравнительный портрет пространств.

Статья первая. Сходство // Общественные науки и современность, 2005, № 2.

8. Яковенко И.Г. Северорусская и южнорусская народности. Этнокультурные и политические аспекты // Куда идет Россия?.. III. Социальная трансформация постсоветского пространства. - М.: Аспект-пресс, 1996.

9. Яковенко И.Г. Российское государство: национальные интересы, границы, перспективы. Новосибирск.: Сибирский хронограф, 1999.

10. Вж. Каганский В.Л. Неожиданный географ и геополитик Карл Хаусхофер (рец.

К. Хаусхофер. О геополитике. Работы разных лет. пер. с немецкого. - М.: Мысль, 2001.) // Отечественные записки, 2002, № 6 (7).

11. Каганский В.Л., Родоман Б.Б. Поляризованный ландшафт юга Дальнего Востока России (проект экофильной территориальной организации) // Родоман Б.Б. Поляризованная биосфера: Сборник статей. Смоленск: Ойкумена. 2002.

* Авторът е ръководител на направление в Института за национална икономика в Москва

{rt}

Доколко прави са онези анализатори, според които влиятелни кръгове на Запад, и най-вече в САЩ, се отнасят крайно критично към сегашния политически режим в Русия и, лично към президента на тази страна Владимир Путин?

На пръв поглед, има достатъчно потвърждения за това: американските съдебни власти вече откриха „ловния сезон” на бивши и сегашни високопоставени руски правителствени чиновници (бившия министър на атомната енергетика Адамов, държавния секретар на съюза Русия-Беларус Бородин, или министъра на промишлеността и енергетиката Христенко). Максимално бе раздут корупционният скандал, свързан с неколцина руски служители от апарата на ООН. На свой ред, “Уол стрийт джърнъл” обяви шефа на руския клон на „Дрезднер банк” Матиас Варниг, който бе предложен за член на съвета на директорите на „Газпром”, за бивш агент на някогашната тайна полиция на ГДР „Щази”, свързан лично със сегашния руски президент.

Антируски настроените кръгове на Запад отново лансираха и т.нар. „ваймарска метафора” Така, британският геополитик и професор в Оксфордския и Харвардския университети Найл Фергюсън (в обширна статия в „Лос Анджелис таймс” с показателното заглавия „Русия върви към диктатура: общото между режима на Путин и Ваймарска Германия”) твърди, че Путин е заблудил Запада, и съвсем не е „подобрен вариант на Борис Елцин”, а по-скоро руския еквивалент на Пиночет или Франко. В редакционната си статия „Контрареволюцията на г-н Путин”, вестник „Вашингтон поуст” (който напоследък задава тона в американските нападки срещу Москва), на практика призова президента Буш решително да елиминира Русия и нейния лидер от „Г-8”, отбелязвайки, че „г-н Буш е принуден да вдигне тост за безпрецедентното поемане от страна на руския президент на ръководството на онова, което доскоро се смяташе за затворен клуб на големите и доказано демократични държави”.

Кои са реалните, а не толкова демонстративно изтъкваните, причини за подобна рязка промяна в отношението на определени, влиятелни кръгове в САЩ и страните, следващи фарватера на американската геополитика, спрямо Русия и персонално към Владимир Путин и неговия екип? Кога всъщност бе направен този впечатляващ завой и какви са най-вероятните сценарии за по-нататъшното развитие на събитията?

Няколко очевидни истини

Всъщност, днешната позиция на американското ръководство спрямо Русия никак не е еднозначна. Както показа последната среща между Путин и Буш през ноември 2005 в Пусан, по време на Азиатско-Тихоокеанския форум за икономическо сътрудничество, американският президент и свързаната с него група неоконсерватори-републиканци продължава да смята Москва за сериозен геополитически играч, без който не могат да бъдат решени неотложните международни проблеми. След края на въпросната среща, Буш призна пред руския лидер, че: „ние поддържаме много добри отношения, които ценим, също както и вашите съвети”.

Може да се каже, че антируският завой на част от западния „истъблишмънт” има доста ясни времеви граници. Те бяха доста подробно очертани в „Ню Йорк таймс” от бившия заместник-държавен секретар на САЩ Строуб Талбот, който не се вписва особено в „междупартийния консенсус” на американския политически елит, в статията му „На Русия, със строга любов”. Анализирайки критиките срещу руския президент и предупреждавайки крайните американски русофоби за опасността от необмислени действия, Талбот отбелязва и, че: „Това не означава, че критиката срещу Путин е неоснователна. Скоро след преизбирането на Джордж Буш, британския премиер Тони Блеър, в частен разговор, предупреди президента за очертаващия се проблем „с нашия приятел Владимир” и Буш се съгласи с него”. Впрочем Талбот очертава и другата страна на медала: „В края на 2004 Путин, възмутен от критиката, която редица западни политици отправиха по повод действията на милицията и военните по време на драмата със заложниците в Беслан през септември 2004, както и от западната намеса по време на украинската „оранжева революция”, за първи път път открито се обяви против Запада”. Тоест, може да се твърди, че „моментът на истината” в отношението на САЩ и Запада към руския лидер е настъпил на границата между 2004 и 2005.

Какво обаче се случи в реалния свят (а не във виртуалния свят на големите медии) по това време? Какви глобални промени родиха информационно-пропагандните атаки срещу Путин и руската политическа класа, като цяло?

Всъщност, водоразделът между миналото и настоящето в руско-американските отношения, както и в характера на контактите между Путин и държавните лидери на водещите западни държави, както правилно констатира Талбот, беше прокаран от „оранжевата революция” в Украйна и успешната американска намеса в украинските събития. И, ако предзнаменованията не лъжат, тъкмо тогава Путин вероятно си е изяснил окончателно два фундаментални факта.

Първият е, че сценарият на „цветните революции”, успешно реализиран в Грузия, Украйна и Киргизстан, но провалил се в Узбекистан и Азербайджан, е бил разработван и ще продължи да се разработва изключително за Русия. Правителствените и неправителствените „мозъчни центрове” в САЩ никога не са преставали, в различни варианти, да разиграват максимално приемливото за Запада бъдещо развитие на Русия. Като за целта разчитат и на сътрудничеството на различните руски неправителствени организации. Тъкмо това, впрочем, бе и причината за яростната критика, на която американските медии подложиха внесения в руската Държавна дума законопроект, касаещ деликатната тема за чуждестранното финансиране на неправителствения сектор в Русия, към който, между другото, се числят около 500 хиляди (!) организации. Казват, че темата е била обсъждана дори по време на последната среща между Буш и Путин в Пусан.

Вторият фундаментален факт, който руският президент вероятно си е изяснил, бихме могли да опишем най-добре с един цитат на Бертолд Брехт: „откажете се от всички илюзии, че за вас могат да направят някакво изключение”. Истината е, че за САЩ и Запада, като цяло, Русия не е изключение - тя не се възприемаше като „специален случай” нито по времето на Горбачов, нито при Елцин, затова няма никакъв шанс да стане такъв в ерата на Путин. Нека си припомним например недвусмислените уверения, които през 1989-1990 даваха на тогавашното съветско ръководство лидерите на водещите западни държави, че ако Москва подкрепи обединението на двете Германии, НАТО няма да се разширява на Изток. В спомените си Евгений Примаков подчертава, че „архивните документи, с които разполагаме, потвърждават, че подобни уверения за отказ от разширяването на НАТО на изток са били давани и когато бе поставен въпросът за ликвидирането на Варшавския пакт”. Така, френският президент Франсуа Митеран отбелязва пред Михаил Горбачов на 6 май 1991, че: „всяка от споменатите от мен страни (става дума за Полша, Чехословакия и Унгария – б.а.) ще се стреми да гарантира сигурността си, сключвайки отделни споразумения. С кого? Очевидно, че с НАТО. Това обаче би увеличило усещането за изолация и дори за обкръжение на Съветския съюз, затова смятам, че подобен подход би бил неправилен.”. В този период уверения, че Северноатлантическият пакт не планира интеграцията на страните от Източна и Централна Европа, дават също канцлерът на Германия Хелмут Кол, американският държавен секретар Джеймс Бейкър, както и редица други лидери на държавите-членки на НАТО. След разпадането на Съветския съюз обаче, всички тези уверение се оказаха в кошчето за боклук. И в Москва очевидно се опасяват, че същото може да се случи и с обещанията, дадени през последните години на Путин. В края на краищата в Прибалтика вече се изграждат противовъздушни бази на САЩ и се правят опити да се форсира приемането на Украйна в НАТО.

От реторика към реална политика

И така, какви изводи би трябвало да си направи от всичко изложено дотук един прагматичен човек, какъвто несъмнено е руският президент? Всъщност, изводът е само един и той е свързан с необходимостта да се премине от досегашната добронамерена реторика към реална политика, свързана с необходимостта ясно да се обозначи новата руска идентичност, както и правилно да се разиграят основните козове на Русия. По-сериозните западни анализатори бяха наясно, че подобни изводи, рано или късно, ще бъдат направени в Москва. В тази връзка си струва да цитираме откъс от статията за Stratfor на известния американски експерт Питър Зейхън, озаглавена „Русия: тържеството на реализма”: „През последните 15 години в редица случаи – например военната кампания на НАТО срещу Сърбия, разполагането на американски военни части в Узбекистан, присъединяването на Финландия и Швеция към ЕС и по-скорошния опит на Украйна да промени геополитическата си ориентация – Русия първоначално се опитваше да се противопостави активно на неблагоприятното за нея развитие на събитията, но след това изпадаше в своеобразна „парализа”. Със задна дата можем да направим извод, че във всички тези събития (и в условията на очевидното отслабване на доскоро влиятелната суперсила) нямаше нищо неочаквано, така че възниква въпросът, защо Москва се оказва напълно неподготвена към бъдещите „сражения”? Защо руската реакция на сериозните удари по влиянието на страната се ограничаваше предимно до гневна реторика, защо тя не си направи от тях необходимите изводи за бъдещето? Само с безсилието и това очевидно не може да се обясни. Всъщност, онова, което досега липсваше на Русия, бе наличието на политически елит, способен да преодолее рамките на обхваналата го фаталистична параноя”. С други думи, фундаменталният императив за тази страна днес е следния: или Русия отново ще стане суверенна държава, дори ако това означава превръщането и в империя, или рискува да не удържи дори сегашната си територия и да се разпадне.

Америка и Западът, като цяло, бяха наистина силно обезспокоени едва, когато Путин и неговият екип започнаха да действат именно в съотвествие с този императив, стартирайки ротацията и смяната на поколенията в руския политически и икономически елит и стремейки се да използват наличните „козове” (включително петрола и природния газ) във външната политика. И разривът между тях започна да се очертава не заради разногласията, касаещи Сирия или Иран, а непосредствено след първите опити на Русия да възстанови влиянието си в постсъветското пространство. Според някои, днес на Стария континент вече не броди „призракът на комунизма”, а този на новия геополитически съюз, който би могъл да се оформи в т.нар. „хартленд”. Като негови предвестници бяха обявени съюзът между Русия и Беларус (въпреки органичната непоносимост, която Путин изглежда изпитва към минския диктатор), както и слюченият в края на 2005 военно-политически съюзи между Москва и Узбекистан. Тъкмо те предизвикаха безспокойство в Америка.

В този контекст доста показателна бе и позицията на САЩ в руско-украинския конфликт по въпроса за цените на природния газ. Вашингтон предпочете да гледа през пръсти на скандалните изявления на високопоставени чиновници в Киев, заплашващи, че страната им едностранно ще конфискува определено количество руски газ, ако „Газпром” вдигне цената му до тази на световния газов пазар. Всъщност, истината е, че политическата и иконимическа ситуация в Украйна не позволява подобен шантаж и той стана възможен само защото в Киев разчитаха (и продължават да разчитат), че американците ще притиснат Москва да се съобрази с претенциите на своя длъжник. На какво се основаваха подобни надежди? Ами най-вече на това, че нито САЩ, нито ЕС имат някакво желание да поемат издръжката на тази фалирала на практика държава. Затова във Вашингтон с облекчения биха възложили на руснаците почетната мисия и занапред да играят ролята на донор за украинската икономика. Истински кошмар за САЩ обаче би било осъзнаването и приемането от украинските управляващи на суровите реалности в постсъветското пространство и връщането на страната в орбитата на Москва. Оттук и толкова популярния в редица западни медии лозунг срещу Русия на Путин: „Долу ръцете от оранжева Украйна!”.

Двата сценария

Можем да предположим, че по-нататъшната кампания срещу руския президент на Запад ще следва два възможни сценария. И в двата случая обаче, тя ще продължи, а натискът срещу Путин и неговия екип ще нараства с наближаването на сакралната 2008. Въпреки това в основата на въпросните сценарии са поставени две доста различни визии за близкото и по-далечно бъдеще на Русия.

Първият сценарий бихме могли условни да наречем „Връщането на блудния син”. Той се основава на две неща – прозападната ориентация на Путин и ключовите фигури в екипа му, както и на представата за Русия като държава, която бавно, но сигурно, върви към катастрофа. Що се отнася до прозападната ориентация на руския президент, САЩ ще се опитат да я използват, оказвайки натиск върху определени, невралгичтни точки на сегашния режим в Кремъл. Основната е легитимността, която се гарантира по-скоро от личния авторитет (рейтинга) на Путин, а не толкова от конституцията. А както показаха събитията в Украйна и Азербайджан, напоследък в основни източници на легитимност (особено в Европа е периферните и региона) се превръщат САЩ и ЕС. И заплахата в определен момент те да не признаят легитимността на властта в Русия може да се окаже доста ефективен инструмент за връщането на страната в лоното на прозападната политика.

Многобройните подробни досиета (които от време бивята публикувани в западните медии), подробната информация за поредното преразпределяне на собствеността в Русия - този път в интерес на представителите на „силовите” институции, както и осветяването на деликатната за Кремъл тема за сметките на руските VІР-персони в различни чуждестранни банки и възможността те да бъдат арестувани на Запад – всичко това, както и още много други неща, са все полезни инструменти в реализацията на операцията за „връщането на блудния син”.

Впрочем, за Америка и Запада, евентуалното разпадане на Русия въобще не се възприема като химера. Мнозина са наясно и, че геополитическите последици от подобен крах ще бъдат фатални. Както мрачно отбелязва американският анализатор Марк Стейн в статията си „Смъртта на Майка Русия” (публикувана в консервативното списание „Спектейтър” в края на 2005): „Най-голяма държава в света умира и въпросът е, колко мъчителна ще бъде агонията и... Изчезвайки, Русия може да остави в наследство на света няколко нови мюсюлмански държави, Близкият изток, снабден с ядрено оръжие, плюс един още по-силен Китай”. И своеобразна свръхзадача на (все още хипотетичната) операция „Връщането на блудния син” е Путин (и неговия наследник) да бъде убеден, или пък принуден, да не пречи на САЩ да се заемат с изграждането на необходимата за отразяването на тези съвсем реални заплахи инфраструктура.

Другият сценарий пък бихме могли да обозначим като „Второто издание на студената война”. Той ще започне да се реализира, ако Путин (а след него и наследникът му) решат да продължат да укрепватн руската държавност, следвайки в постсъветското пространства достатъчно ясна политика, съобразена със собствените интереси на Москва. Подобна перспектива също се възприема напълно сериозно от отговорните политици и анализатори на Запад и, особено, в САЩ. Подобна руска стратегия със сигурност не устройва Вашингтон и някои от европейските му съюзници. И за да се справят с нея, няма да им се налага тепърва да откриват мерки за адекватно противодействие, включително и информационно-пропаганднни – всички те отдавна са отработени и вече се използват срещу по-неподатливите постсъветски републики. Тоест, ако бъде предпочетен вторият вариант, може да се очаква, че американската идеологическа машина усилено ще започне да насажда сред световното обществено мнение образа на Русия като „болния човек” на съвременния свят.

* Българско геополитическо дружество

{rt}