В сферата на енергийната геополитика, където залозите са особено големи, природният газ все повече се очертава като следващия лидер в класацията на основните енергоносители. Изглежда, че през ХХІ век той ще играе същата роля, каквато петролът играеше през ХХ-ти. Ето само няколко примера за това:

- Кризата между Русия и Украйна, в резултат от която Москва прекрати за известно време доставките на природен газ за да принуди Киев да плаща по пазарни цени, вместо, както досега – по субсидирани. Макар че, целта на руснаците вероятно е била да окажат определен политически натиск върху прозападно настроения украински президент Виктор Юшченко (архитект на т.нар. „оранжева революция”) заради прекалено силния му стремеж да интегрира страната си в НАТО и ЕС, действията им провокираха на Запад сериозни опасения от избухването на енергийна криза в разгара на зимата.

- Спорът между Китай и Япония за собствеността на подводните газови находища в района на Източнокитайско море, за които и двете страни претендират, става все по-ожесточен. Китайците изпратиха свои военни кораби в зоната на залежите, докато японците декларираха, че ако Пекин започне да добива газ, те ще реагират с всички възможни средства на подобна „безочлива акция”. Конфликтът продължава да трови отношенията между Токио и Пекин, провокирайки силни националистичиски чувства сред населението на двете държави. Така, мащабните антияпонски демонстрации в Шанхай и други китайски градове бяха провокирани, частично, от заявлението на правителството в Токио, че ще разреши на японски фирми да започнат да проучват залежите в региона. Постигането на компромис между Китай и Япония по този въпрос засега не се очертава.

- Откакто, преди почти две години, Индия обяви намерението си изгради газопровод от находищата на природен газ в Иран до собствената си територия, през Пакистан, администрацията на Буш не спира натиска върху Делхи, да се откаже от проекта, чиято реализация би поставила под въпрос американските опити за изолирането на Техеран, заради нежеланието му да прекрати ядрената си програма. „Ние изразихме пред индийското правителство загрижеността си от сътрудничеството в газовата сфера между Иран и Индия” – заяви държавният секретар на САЩ Кондолиза Рай по време на миналогодишната си среща с индийския външен министър Натвар Сингх. Въпреки това, индийците продължават преговорите с Исламабад и Техеран за осъществяването на проекта.

Съединените щати стават все по-зависими от природния газ. Днес тази страна покрива с газ около една четвърт от всичките си енергийни потребности, като по-значителни са само потребностите и от петрол. Като последица от това, американската икономика става все по-уязвима от колебанията в газовите доставки или пък от тези в цената му на световния пазар. Илюстрация за това бе зимата на 2004-2005, когато цените на газа стигнаха рекордни нива, което се оказа особено болезнено за по-бедните американци. Природният газ осигурява около 14% от енергията, използвана за производството на електричество в САЩ, 45% от използваното за домашно отопление гориво и 31% от енергията и дериватите, използвани в селското стопанство и индустрията. Той се използва също в производството на водородно гориво, което се смята за едно от най-перспективните в опитите за откриване на жизнеспособна алтернатива на бензина.

Днес по-голямата част от природния газ за САЩ се добива от различни северноамерикански доставчици, но запасите в Северна Америка бързо се изчерпват, а все още неразработените находища стават все по-малко. Което означава, че занапред страната ще става все по-зависима от газовите доставки, идващи от много по-отдалечени региони на света – например от Катар, Нигерия, или Русия. Подобна ситуация очевидно представлява сериозна предизвикателство пред американската национална сигурност. Да не забравяме, освен това, че редица ключови съюзници на САЩ (включително тези от НАТО, както и Япония) са силно зависими от доставките на природен газ.

С постепенния (но неминуем) спад в добива на петрол през следващите десетилетия, индустриалните нации все повече ще се преориентират към природния газ. Според американския Департамент по енергетиката, в края на 2004 световните запаси от природен газ са се равнявали на 6,076 трилиона куб.фута, което е еквивалентно на 1,094 млрд. барела петрол, или на около 92% от известните петролни запаси. Но тъй като светът все още консумира по-малък дял природен газ (годишно 1,5% от всички газови запаси, спрямо 2,5% от всички петролни запаси), газът ще продължи да бъде относително достъпен, дори и след като петролните доставки започнат да спадат поради изчерпването на залежите. Освен това, значителни количества природен газ се съдържат в различни отдалечени или трудни за добив полета, които обаче все някой ден ще бъдат добавени към списъка на доказаните запаси, допълнително укрепвайки ролята на природния газ в глобалното енергийно уравнение.

Тъй като природният газ е долеч по-екологичен, отколкото петролът или въглищата (отделя два пъти по-малко въглероден двуокис от въглищата, при еднаква енергийна мощност, и една трета по-малко от петрола), той е привлекателен за страните, опитващи се да ограничат емисиите на вредни газове в рамките, предвидени в Протокола от Киото. В Европа, делът на газа в електропроизводството ще нарастне от 18% през 2002 до 29% през 2030. Същата тенденция се очертава и в САЩ, ако Конгресът, или някоя от следващите администрации, реши да предприеме още по-сериозни мерки за ограничаването на емисиите от въглероден двуокис в атмосферата.

Бурно развиващите се държави като Китай, Индия и Южна Корея, които са много загрижени за екологичните последици от растящата си зависимост от петрола и въглищата, също се обръщат към природния газ. Според американския Департамент по енергетиката, консумацията на газ в Китай ще нараства със 7% годишно между 2001 и 2025, т.е. пет пъти повече, отколкото тази на САЩ и най-големите индустриални държави. Индия и Южна Корея също са сред страните, където консумацията на газ нараства най-бързо. Всичко това обяснява радикалните стъпки на тези страни, в опитите им да си гарантират допълнителни газови доставки.

Растящото търсене на газ в света влияе и върху отношенията между основните консуматори и техните доставчици. Ключов фактор в геополитиката на природния газ е голямата концентрация на залежи в сравнително малко на брой държави-производителки. Така, десетте най-големи производителки на газ, контролират 76% от доказаните световни запаси, като първите пет – Русия, Иран, Катар, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирати – контролират почти 67%. Което пък означава, че именно те контролират глобалния трафик на природен газ и са в състояние да влияят решително върху газовия пазар.

Русия, която притежава 26,7% от доказаните световни газови запаси (за сравнение САЩ притежават само 2,9%), ще играе доминираща роля в енергийната сфера през следващите десетилетия. Въпреки, че през последните две години (2004 и 2005) САЩ и Русия са произвели сходни количества природен газ (съответно, 543 млрд. и 589 млрд. куб.м), американското производство се равнява на 10% от всичките запаси на страната, докато руското – само на 1%.

Русия вече доставя значителна част от природния газ, внасян в Европа, а когато бъдат изградени проектираните нови тръбопроводи, тя ще е в състояние да снабдява с големи количества Китай, Корея, Япония и дори САЩ. Досега руснаците действаха много внимателно, за да не създадат впечатление, че се опитват да използват ключовата си позиция в Европа за да извлекат определена политическа изгода. Въпреки това, в миналото Москва бе обвинявана, че прави тъкмо това. Така, през декември 2000, тя временно спря доставките на газ за Грузия, което бе оценено от мнозина местни политици, като „наказание за нежеланието на грузинските лидери и, особено, на тогавашния президент Шеварднадзе, да покрепят Русия по редица важни регионални проблеми”. Според някои, газовата блокада на Украйна по време на новогодишните празници, също е пример за използване на тази тактика.

Бюрократите от ЕС са загрижени от растящата роля на руския гигант „Газпром” в доставките на природен газ за Европа. Днес „Газпром, доставя около 40% от целия му обем за континента, като делът му вероятно ще се увеличи след изчерпването на газовите находища в Северно море. Страхът, че един ден Москва може да се изкуши да използва ролята си на основен европейски газов доставчик за да изтръгне някакви политически отстъпки от своите клиенти, кара някои еврочиновници да призовават (засега без особен ефект) за по-голяма диверсификация в сферата на енергийните доставки.

Иран също е сред основните производители на природен газ. Подложен на непрекъснато нарастващия дипломатически натиск на американската администрация да прекрати подозрителните си ядрени програми, Техеран е силно заинтересован от осъществяването на съвместни проекти за производство и износ на този енергоносител с редица „приятелски настроени” държави от Европа и Азия. Само през последните три години иранците подписаха няколко многомилионни договори с компании от Франция, Италия, Норвегия, Турция, Япония и Индия за съвместното разработване на газовите залежи в крайбрежния шелф на Персийския залив и изграждането на нов тръбопровод за Европа и Азия. Своеобразен връх в тази тенденция бе подписването през октомври 2004 на 25-годишния договор (на стойност 100 млрд. долара) с китайската енергийна и газова корпорация Sinopec за съвместно производство и износ на втечнен природен газ (LNG), по-голямата част от който ще бъде предназначен за Китай. Макар, че сделката е изключително изгодна за Иран в чисто икономически план, решавайки проблема за чуждестранната подкрепа в реализацията на тези амбициозни проекти, смисълът и не се изчерпва само с това, защото Техеран отчаяно ще се нуждае от съюзници в случай на открита конфронтация със САЩ.

На свой ред, Катар, който следва противоположна политическа ориентация, предпочита да използва огромните си газови запаси за да укрепи тесните си връзки с Вашингтон, разчитайки на американския военен чадър за да гарантира сигурността си. Така, в рамките на подписания през 2003 25-годишен договор (на обща стойност 10 млрд. долара), Exxon Mobil ще изгради в Катар най-големия в света завод за производство на втечнен газ. Повечето от произведеният в него LNG ще бъде транспортиран в САЩ, където отново ще се трансформира в естествeното си състояние. Това ще изисква изграждането на нови терминали за втечнен газ в повечето американски пристанища на Мексиканския залив.

Подобно на случая с Катар, много от най-големите световни залежи на природен газ са разположени далеч от регионите, където търсенето е най-силно. Най-ефикасния и икономичен начин за транспортирането му до тези отдалечени пазари са тръбопроводите. Затова през последните години в Северна Америка, Европа и бившия Съветски съюз бяха изградени обширни газопроводни мрежи, още повече тръбопроводи се намират в строеж. Изграждането им става сравнително лесно върху сушата или по дъното на сравнително плитки, затворени водни басейни (като Средиземно или Черно море например, по чието дъно днес минават няколко газопровода).

Засега обаче, полагането на подобни тръбопроводи по дъното на големите океани, като Атлантическия или Тихия, е крайно нерентабилно и сложно, така че природният газ от Близкия изток или Африка за САЩ или Япония продължава да се пренася с кораби. За разлика от суровия петрол, който може да се изпомпва директно от кладенците в резервоарите на чакащите танкери, газът трябва първо да се конвертира в течно състояние, чрез охлаждането му до изключително ниска температура (около минус 160 градуса по Целзий), после да се транспортира с огромни хладилни кораби и, накрая, отново да се трансформира в газ, чрез повишаване на температурата му, което се извършва в специални регазификационни заводи, на територията на страната-потребител. Това е много скъп и енергоемък процес, поради което транспортирането на газа по море е далеч по-малко атрактивно от доставката му с газопроводи. Все пак, с нарастването на потребностите им от енергоносители, все повече страни изграждат LNG-терминали в своите пристанища и преговарят с основните газови доставчици, като Иран, Катар или Нигерия, за сключване на нови дългосрочни договори.

Независимо от това, дали природният газ се транспортира по тръбопроводи, или чрез кораби, разрастващият се газов бизнес ражда нови форми на международно сътрудничество, включително между дългогодишни съперници като Индия и Пакистан например, които отчаяно се нуждаят от сигурни и стабилни доставки на енергоносители за да поддържат сегашния си бурен икономически ръст. През юни 2005 министрите не енергетиката на двете страни създадоха съвместна работна група за изграждането на газопровод от Иран с дължина 1700 мили, на стойност 4 млрд. долара.

В същото време Индия гледа и на изток за допълнителни доставки на природен газ. През януари 2006 високопоставени индийски държавни служители се срещнаха със свои колеги от Бирма и Бангладеш за да обсъдят изграждането на газопровод от Бирма, през Бангладеш, за Индия. Подобен проект обаче, би сложил край на американските усилия за изолиране на Бирма заради системното нарушаване на човешките права от тамошните власти.

Междувременно, активно се развива сътрудничеството в сферата на газовия трафик и между Русия, Китай, Япония и двете Кореи. В центъра на съвместните им усилия са големите залежи на природен газ в шелфа на руския тихоокеански остров Сахалин. За да го транспортират до международните газови пазари, няколко големи енергийни концерни, включително Exxon Mobil и Royal Dutch Shell ще изградят голям завод за втечнен газ в южната част на острова, както и най-малкото един голям газопровод. Той ще свързва Сахалин със Северен Китай, докато друг може да стигне до Япония. Някои предлаган и трети газопровод, който да стига до Южна Корея, минавайки през територията на Северна (което би могло допълнително да затвърди очертаващото се сближаване между двете). Междувременно сахалинският LNG ще бъде транспортиран с кораби до Япония, а вероятно и до САЩ, ако по тихоокеанското крайбрежие на САЩ (например в Бая, Калифорния) бъдат изградени нови заводи за регазификацията на LNG.

Ако САЩ искат да увеличат значително вноса на природен газ, те се нуждаят от много нови LNG-терминали в американските пристанища (днес функционират само четири) и тази перспектива вече се налага, независимо от съпротивата на местните власти и екологичните движения поради рисковете от газови екплозии и други опасни последици. В този смисъл е показателно и, че през юли 2005 Конгресът гласува (в рамките на новия енергиен закон) да даде на правителството право да решава през главата на местните власти за изграждането на бъдещите LNG-терминали, което несъмнено ще доведе до изграждането на много нови терминали по атлантическото и тихоокеанското крайбрежие и драстично ще увеличи зависимостта на САЩ от вноса на природен газ.

Но въпреки че потребностите от природен газ действително стимулират сътрудничеството между доскоро враждебни държави, претенциите за контрол на петролните и газови залежи често провокират и нови конфликти, включително въоръжени. Това особено се отнася за онези от тях, намиращи се в оспорвани офшорни зони и, най-вече, в Южнокитайско море, Източнокитайско море и Корейския пролив. Смята се, че във всички тези райони има много сериозни залежи от петрол и природен газ, само газ, или пък (както е в Кроейския пролив) – на газови хидрати (кристална субстанция, съставена от метан и лед, която може да се трансформира в природен газ), и всички те са обект на яростно съперничество, заплашващо да прерастне в открита конфронтация, между различни съседни държави. Като във всеки отделен случай, САЩ са съюзници на една или две от съперничещите си сили.

Най-острият и продължителен измежду тези конфликти е този в Южнокитайско море - сравнително плитък воден басейн, разполагащ с много значителна залежи от петрол и природен газ. Всички страни, имащи излаз на това море (Бруней, Китай, Индонезия, Малайзия, Филипините и Виетнам) претендират за собствена 200-милна „ексклузивна икономическа зона” (като част от тези зони се препокриват), както и за собствеността върху множеството малки островчета и рифове в региона. Като доминираща регионална сила, Китай обяви всички тези острови за свои и действа агресивно за да утвърди суверенитета си върху тях, включително използвайки военна сила за да прогони оттам корабите на Виетнам или Филипините. Няколкото опити на АСЕАН (Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия) да реши проблемите по мирен начин срещат твърдото нежелание на китайците да се откажат от претенциите си за островите, където Пекин продължава да настанява свои гарнизони.

Япония също участва в два от тези спорове за морските граници, провокиращи напрежение в региона. Единият е с Китай, за който споменах по-горе, а другият – с Южна Корея, за пролива, отделящ двете държави. И тук конфликтът е свързан с границите между двете препокриващи се „ексклузивни икономически зони” и собствеността върху предполагаемите залежи от енергоносители в тях (в конкретния случай – газови хидрати). Опитите тези проблеми да се решат чрез преговори засега не носят резултат и бойните кораби и самолети на двете страни патрулират в оспорвана зона, като понякога маневрите им носят сериозен риск от пряк въоръжен сблъсък.

Дали печалбите от сътрудничеството в добива на природен газ ще се окажат по-привлекателни от тези, свързани с едностранните действия, тепърва ще се види. Едно е ясно: растящите световни потребности от природен газ ще играят занапред все по-значима роля в отношенията между основните страни-доставчици и страните-консуматори. Нуждата от енергоносители във все по-голяма степен ще определя политиката на големите световни сили, като централно място в нея ще заеме именно природният газ, постепенно измествайки петрола.

* Авторът е професор в колежа Амхърст към Университета на Масачузетс, САЩ

{rt}

Както и известно, миналата 2005 беше обявена от Европейския съюз за „година на Средиземноморието”. Повод за това бе десетгодишният юбилей на Барселонския процес, чието начало постави подписването на Декларацията за евросредиземноморско сътрудничество.

Своеобразна кулминацията на „годината на Средиземноморието” стана проведената в края на ноември 2005 в Барселона среща на високо равнище, на която държавите-членки на ЕС и партньорите им от региона – Алжир, Египет, Израел, Йордания, Ливан, Мароко, Палестинската автономия, Сирия, Тунис и Турция трябваше да дадат оценка на изминатия път и да очертаят плановете си за бъдещето.

Според някои анализатори, както юбилейната среща, така и целият Барселонски процес (поне до този момент) не могат да се разглеждат като особено успешни. Въпреки всички усилия на Брюксел, повечето държави от Средиземноморския регион не постигнаха някакви видими успехи в сферите на икономиката и развитието на демокрацията. Да не говорим, че на замислената като първа за цялата десетгодишна история на Барселонския процес „среща на високо равнище” на най-високо ниво бяха представени само страните от ЕС, докато средиземноморските им партньори (освен Турция и Палестинската автономия) предпочетоха да изпратят само външните си министри. Повечето арабските лидери посочиха като основна причина за вялото развитие на отношенията с ЕС нерешените проблеми между Израел и Палестина. Всъщност, далеч по-важна причина за неуспешната засега политика на Евросъюза в Средиземноморския регион е нежеланието на повечето му партньори да реформират своите, нямащи нищо общо с европейските демократични стандарти, политически режими.

Въпреки това, струва ми се, че е много рано да се слага кръст на Барселонския процес. Неслучайно държавните глави на страните от ЕС се отнесоха с такова разбиране към отказа на колегите си от средиземноморските страни да участват в срещата, който при други обстоятелства би предизвикал голям дипломатически скандал. Причината е, че Средиземноморският регион е южната и най-неспокойна геополитическа периферия на ЕС и европейците просто няма как да забравят, колко важно е развитието на страните от региона за бъдещето на Стария континент, независимо от резервите, които изпитват към сътрудничеството си с Брюксел консервативните политически елити на държавите от Северна Африка и Близкия изток.

Отправна точка на т.нар. „евросредиземноморско партньорство” (в сегашния му вид) между страните от ЕС и тези от южното крайбрежие на Средиземно море, в политическата, икономическа и социална сфери, стана историческата учредителна конференция на техните външни министри в Барселона през ноември 1995. Провеждането на тази конференция бе важна крачка по пътя към преодоляването на комплекса от традиционни противоречия и проблеми на региона. Диалогът по оста Север-Юг беше поставен на здрава основа, определена от съвместния документ – т.нар. Барселонска декларация. Страните от Средиземноморския регион демонстрираха ясно изразена обща воля и стремеж да постигнат ново равнище на цивилизовано съвместно съществуване. Напрежението в района на Средиземно море, което в средата на 90-те бе достигнало опасни мащаби, беше пренасочено в руслото на диалога, а нивото на конфронтационност бе силно ограничено.

Десет години по-късно Евросредиземноморското партньорство обединява 35 държави: 25-те членки на ЕС, плюс десет страни от Южното и Източно Средиземноморие: Алжир, Египет, Израел, Йордания, Ливан, Мароко, Палестинската национална администрация, Сирия, Тунис и Турция. Със статут на наблюдатели се ползват Лигата на арабските държави, Съюзът на арабски Магреб, Либия, Мавритания, както и страните-кандидатки за членство в ЕС – България, Румъния и Хърватия.

Най-важният документ, приет от учредителната конференция през 1995, бе Барселонската декларация, която е и основополагаща програма за регионално сътрудничество в Средиземноморския басейн в сферите на политиката, сигурността, икономиката, финансите, социалната и хуманитарна сфера и културата.

Евросредиземноморското партньорство се осъществява на две нива – двустранно и регионално. На двустранно ниво, ЕС реализира ред проекти в рамките на сътрудничеството си с всяка страна поотделно, в частност, чрез скключването на споразумения за принципите на средиземноморското сътрудничество (Mediterranean Association Agreements). Основни приоритети на двустранно ниво са подкрепата за икономическите трансформации в рамките на подготовката за въвеждане на режим на свободна търговия, както и подкрепата за реформите в социално-икономическата сфера. Сред проектите, осъществявани на двустранно ниво са: структурните промени в икономиките на Тунис и Йордания, подкрепата за осигуряване на по-висока заетост в Египет, провеждането на административнаа реформа в Ливан, съдействие за развитието на селското стопанство в Мароко и др.

Сътрудничеството на регионално ниво обхвяща области и проблеми, които са общи за повечето средиземноморски партньори. Сред по-важните проекти са: EuroMeSCo (координация на външната политика), Femise (опазване на околната среда), SMAP (опазване на историческите паметници), Euromed Heritage Programme (програма за подпомагане на образованието и намирането на работа за младите хора ) и др.

Основният инструмент за финансиране на проектите за евросредиземноморско сътрудничество е програмата MEDA. Тя предоставя грантове, т.е. подкрепата и се отличава от финансовата помощ, която оказва Европейската инвестиционна банка (ЕІВ), отпускаща заеми. Правилникът на MEDA предвижда фондовете и да се ползват за осъществяването на всички цели на евросредиземноморското сътрудничество, както на двустранно, така и на регионално равнище.

За реализацията на различните проекти в рамките на това партньорство, в периода между 1995 и 1999, по програмата MEDA бяха отпуснати 3,4 млрд. евро. Около 86% от тези средства бяха предоставени на Алжир, Египет, Йордания, Ливан, Мароко, Сирия, Тунис, Турция и Палестинската администрация. Друг основен източник на финансиране на споменатите проекти е Европейската инвестиционна банка (ЕІВ), която от 1974 насам е отпуснала за тези цели кредити на стойност 15 млрд. долара. Само между 1995 и 1999 ЕІВ предостави 4,8 млрд. долара. В рамките на Евросредиземноморското сътрудничество банката предоставяше и кредити за реализацията на редица проекти по рационалното използване на водните ресурси в Египет, Ливан, Йордания, Западния бряг и Сектора Газа, както и в Мароко; за модернизацията на жп линиите в Тунис и за възстановяването на инфраструктурата в Турция след последното голямо земетресение. Бюджетът на MEDA за 2000-2006 беше 5,35 млрд. евро, а кредитите на ЕІВ в периода 2000-2007 са за 6,4 млрд. евро.

През 2005, в рамките на Евросредиземноморското партньорство, се проведоха няколко важни мероприятия, предшестващи срещата на най-високо равнище от ноември. Така, в края на май 2005, в Люксембург, се състоя среща на външните министри, които трябваше да изготвят плана за основните инициативи на организацията до средата на 2006 и, в частност, на тези в сферите на икономическите реформи, образованието, човешките права и развитието на демокрацията. Предвижда се ЕС да се ангажира по-сериозно с посредничеството за решаване на арабско-израелския конфликт. Комисарят на ЕС по въпросите на външната политика и европейската политика на съседство Бенита Фереро-Валднер официално представи в Люксембург Работна програма за сътрудничество в басейна на Средиземно море, чиято основна задача е създаването през 2010 на зона за свободна търговия. При това си струва да отбележим, че първата стъпка по пътя към формирането на средиземноморска зона за свободна търговия бе направена още през 2001, когато четири арабски държави (Египет, Йордания, Тунис и Мароко) подписаха в Агадир споразумение за създаването на свободна зона, отворена за присъединяването и на други арабски страни от региона.

През юни 2005, в Рабат (Мароко), се проведе първата среща на министрите на икономиката и финансире на държавите от Средиземноморския басейн. На нея отново бе подчертана привързаността към фундаменталните принципи на Барселонската декларация и, в частност, към задачата да бъде създадено „пространство на общ просперитет”. Участниците отбелязяха общия подем на икономическото развитие в региона през последните две години, както и усилията за провеждане на необходимите реформи в страните от Южното Средиземноморие. В същото време, те признаха, че безработицата (особено сред младите хора) продължава да е твърде висока. Създаването на нови работни места е основната задача пред страните от региона. От друга страна, разривът между жизненото равнище и доходите на глава от населението между европейските и южносредиземноморските страни не само че не намалява, но и се разширява.

В програмата на юбилейната среща на високо равнище на Евросредиземноморското партньорство, състояла се през ноември 2005 в Барселона, като основна цел на форума бе определено „създаването на двата бряга на Средиземно море, северния и южния, на общо пространство на мир, стабилност, просперитет и сигурност”. Основното внимание на срещата бе отделено на развитието на сътрудничеството в три основни области – на политиката и сигурността, на икономиката и финансите, както и в социалната и културна сфера.

Както отбеляза след приключването и испанският премиер Хосе Луис Сапатеро, самият факт, че бе свикан толкова представителен форум, сам по себе си, е „голяма крачка напред”. Въпреки това, на срещата прозвучаха и конфронтационни нотки. Така държавният министър на Алжир Абдел Азиз Булхадам, разкритикува призивите на ЕС за провеждане на политически реформи в арабските държави, срещу оказването на финансова подкрепа от Брюксел. Той, в частност, заяви, че: „За нас е оскърбително, когато европейците искат да провеждаме реформи срещу шепа евро. Нека ги оставят за себе си. Ние искаме реформи, в рамките на запазването на нашия суверенитет”.

В края на Барселонската среща бяха приети три основни документа, които си струва да анализираме внимателно: политически - „Заявлението на президентите”, специален - „Кодексът на поведение” по отношение на тероризма, и социално-икономически – „Петгодишна програма за действие” (т.е. до 2010).

В преамбюла на „Заявлението на президентите” (Chairman’s Statement), участниците за потвърждават стремежа си към създаване на единно (общо) пространство на мира, стабилността и просперитета в Средиземноморския регион по пътя на диалога, обмена и сътрудничеството. Подчертава се, че изпълнението на тази задача ще изисква всестранен подход към въпросите, свързани с укрепване на сигурността, справедливо решаване на регионалните конфликти, развитие на демокрацията, върховенство на закона, човешките права, стабилното и балансирано икономическо развитие, борбата с бедността и постигането на по-голямо разбирателство между отделните култури и народи. Участниците отново декларираха привързаността си към принципите на Барселонската декларация, като крайъгълен камък на Евросредиземноморското партньорство.

В заявлението се подчертава, че Барселонският процес предоставя допълнителна възможност за постигане на прогрес в мирното решаване на близкоизточните проблеми. Участниците призоваха участниците в арабско-израелския конфликт да продължат прекия диалог и преговорите за постигане на мирно съвместно съществуване между Израел, чиято сигурност да бъде гарантирана, и жизнеспособна, суверенна и демократична Палестина. Евросредиземноморските партньори подкрепят постигането на справедлево, пълно и дългосрочно решение на проблема на базата на „Пътната карта”, принципите на Мадридската конференция (включително принципа „земя срещу мир”), Бейрутската арабска мирна инициатива и резолюциите на Съвета за сигурност на ООН 242, 338 и 1397. Партьорите призовават също към активизация на усилията за постигане на прогрес и по трите основни направления на мирния процес в Близкия изток – палестинското, сирийското и ливанското.

В дискусията по палестинско-израелския конфликт участва и сирийският външен министър Фарук Шараа, който призова европейските партньори да съдействат за изпълнение на резолюцията на ООН за „изтегляне на израелските части отвъд траниците от юни 1967” и създаването на палестинска държава със столица Йерусалим.

Спореди някои анализатори, основният резулат от срещата на върха е било приемането на предложения от испанските домакини „Кодекс за поведение към тероризма” (Euro-Mediterranean Code of Conduct on Countering Terrorism). На свой ред, по време на координационната си среща в Кайро през ноември 2005 (т.е. в навечерието на Барселонския форум) арабските страни потвърдиха готовността си да се противопоставят, съвместно с европейците, на тероризма. Въпреки това, кодексът беше приет след много остра дискусия между арабските делегации и тази на Израел за точното формулиране на понятията „тероризъм” и „народна борба срещу чуждестранните окупатори”.

В преамбюла на кодекса се подчертава, че страните-членки на Евросредиземноморското партньорство, ръководещи се от целите и принципите на Барселонската декларация, се обединяват в общата си борба с тероризма. Партньорите потвърждават решимостта си да укрепват сътрудничеството и координацията помежду си за да отговорят достойна на това глобално предизвикателство. При това се подчертава, че ответните действия трябва да са адекватни на мащабите на терористичната заплаха и да се осъществяват в рамките на международното и националното право, гарантиращо спазването на човешките права и основните демократични свободи.

Според мен, значението на този документ е най-вече в това, че за първи път в историята Израел и арабските държави заявиха в съвместен документ, че ще координират действията си в борбата с тероризма, изпълнявайки решенията на ООН и създавайки условия за взамодействие на своите сили за сигурност в това направление. Някои специалисти (като например Ричърд Йънгс) обаче смятат, че твърдите антитеростични мерки на израелските и арабски специални служби често водят до резултати, обратни на очакваните, т.е. провокират още по-силно проявите на екстремизъм в Близкия изток. Затова, според тях, борбата с тероризма следва в по-голяма степен да се концентрира върху отстраняването на пораждащите го обществено-политически и социално-икономически причини. При това следва да се отбележи, че (въпреки настойчовото искане на израелската делегация) на Барселонската среща въобще не бе разгледан въпросът за дейността на радикалната ливанска шиитска организация „Хизбула”, тъй като ЕС споделя позицията на официален Бейрут, че тази партия е по-скоро съпротивително движение, а не терористична формация. Въпреки това, проблемът с „Хизбула” продължава да оказва влияние върху опитите на Ливан да получи статут на пълноправен участник в Евросредиземноморското партньорство. Подписаното, още през 2002, от ливанското провителство споразумение за асоциация с ЕС и досега не е влязло в сила, поради съпротивата, в частност, на Холандия, чиито парламент не го е ратифицирал.

Безспорно най-обемистият документ, приет в Барселона, бе „Петгодишната програма за действие” (Five Year Work Programme), предвиждаща задълбочаване на сътрудничеството в четири основни сфери: политика и сигурност; социално-икономическо развитие и реформи; образование и културен обмен; миграция, социална интеграция, правосъдие и сигурност. Спонсори на този програма са MEDA, The European Neighbourhood and Partnership Instrument (ENPI), като се разчита и на вноски от страните-членки на Еуромед, FEMIP и други финансови институции.

Когато говорим за социално-икономическия вектор на Евросредиземноморското сътрудничество, следва да отбележим, че проблемът за привличането на чуждестранни инвестиции си остава сред най-актуалните за държавите от Средиземноморския басейн, особено за тези от южната му част. Недостатъчната активност на мнозинството европейски страни по отношение на инвестициите в икономиките на северноафриканските държави се обяснява най-вече с политическата и икономическа нестабилност, липсата на квалифицирана работна сила, неотговаящото на европейските стандарти местно законодателство, както и корумпираността на държавните институции. От друга страна, и досега няма достатъчно ефективни механизми за стимулиране притока на свежи капитали в икономиката на Северна Африка, а именно – система, гарантираща сигурността на вложенията на потенциалните инвеститори. Мнозинството от държавите-членки на ЕС се стремят да изнасят промишлената си продукция в страните от Южното и Източно Средиземноморие, но не проявяват особен интерес към вноса на селскоскопанска продукция оттам.

Въпреки това, през 2001, обемът на инвестициите в икономиките на държавите от Северна Африка достигна 5,3 млрд. долара, което бе с 83% повече, отколкото през 2000. Първо място сред страните от региона по привлечени инвестиции зае Мароко – 2,2 млрд. долара.

Струва си да отбележим, че на срещата в Барселона бе постигнат значителен практически прогрес по въпроса за съвместната борба с нелегалната миграция. За целта ЕС обеща да увеличи двукратно финансовата си помощ за арабските страни от Средиземноморския регион, макар че според някои арабски участници в срещата имиграционната политика на европейските държави, постоянно укрепващи мерките за контрол по външните граници на съюза, противоречи на принципите, декларирани преди повече от десет години на първия Барселонски форум.

* * *

Наред със значителните постижения за последните десет години по проблемите за взаимодействието и партньорството между страните от Южното и Северното Средиземноморие, остават много нерешени въпроси. Те са породени от очевидното цивилизационното и социално-икономическо несъответствие между европейските и арабски нации, масовата имиграция от арабските страни към Европа, както и от конкуренцията между ЕС и САЩ за сфери на влияние в Южното Средиземноморие.

Европейските страни не са заинтересовани от идването на власт в северноафиканските държави на антизападно настроени елити. Внушителният успех на „Мюсюлманските братя” на изборите през декември 2005 в Египет (20% от местата в парламента), бе приет в европейските страни без никакъв ентусиазъм. Европейските страни са силно разтревожени от собствените си демографски проблеми, ръста на ислямския радикализъм в арабските държави и несекващия имигрантски поток към Стария континент.

Следва да отбележим и, че демократичните принципи (както и призивите за демократизация), съдържащи се в Барселонската декларация не устройват особено повечето арабски лидери от Северна Африка, които са на власт по двайсет и повече години, защото създават условия за укрепването и консолидацията на опозицията в собствените им държави. Така, Либия и досега отказва да подпише декларацията, което пък не и дава възможност да стане пълноправен член на Евросредиземноморското партньорство. Лидерите на държавите от Южното Средиземноморие неведнъж да изразявали опасенията си, че Барселонската декларация (и в частност онези моменти в нея, касаещи проблема с човешките права) дава възможност на европейските държави да се намесват във вътрешните им работи.

През последните десетилетия, в резултат от масовата имиграция от северноафриканските страни, в Европа се появиха арабски диаспори, обединяващи милиони, които пък се превръщат в база за формирането на т.нар. „европейски ислям”. Днес ислямът е втората по численост на изповядващите я религия във Франция, Германия и Великобритания. Така, мюсюлманската общност във Франция наброява днес между 5 и 7 милиона души, т.е. около 10% от цялото население и е най-многобройната в Европа (за сравнение, мюсюлманското малцинство в Германия е 3,7%, а във Великобритания – 2,7% от населението).

Мюсюлманското малцинство започва да влияе върху френската политика. Имигрантите от арабските страни формираха влиятелно мюсюлманско лоби, което се опитва да склони френското правителство към по-активна подкрепа за палестинската страна в близкоизточния конфликт. Във връзка с това, Израел все по-често отправя обвинения към Париж, че мюсюлманите са започнали да определят френската външна политика.

Незаконната миграция от Северна Африка предизвиква нарастващото безспокойство на европейските правителства и ЕС. То се усилва и от факта, че лидерите на северноафриканските държави, на практика, признаха неспособността си да прекратят (или поне ограничат) незаконната миграция. През 2004 Германия и някои други страни от ЕС предложиха създаването на територията на държавите от Северна Африка на филтрационни центрове за незаконни имигранти. Планът обаче не бе одобрен от всички членки на съюза.

Евросредиземноморското партньорство се сблъсква с много предизвикателства, като сред тях е и липсата на общи и ясно осъзнати от всички членки на ЕС смисъл и цели на това партньорство. Едни го възприемат като отговорност за икономическото развитие на страните от Южното и Източно Средиземноморие, други – като необходимост от създаването на система за обща сигурност, а трети – като механизъм на конкурентната борба със САЩ за влияние в региона. Наистина, в последно време, тази конкуренция придобива все по-ясни измерения в страните от Северна Африка. При това следва да отбележим, че на официално равнище и европейската, и американската страна избягват да признават за наличието на конкуренция. Въпреки това, нейните елементи са съвсем очевидни. Преследвайки интересите си в северноафриканския регион, САЩ се опитват да избегнат откритата конфронтация с ЕС и се стремят да заема собствена (повече, или по-малко свободна) ниша, което впрочем съвсем не изключва конкуренцията в петролно-газовата или военно-техническата сфери.

Така например, през последните години забележимо се изостриха отношенията между Брюксел и Вашингтон по въпроса за търговско икономическите връзки с Мароко, където американските фирми постепенно изтласкват европейските. За това помага и политиката на мароканското правителство, което иска да разшири икономическото и военното си сътрудничество със САЩ, макар че това очевидно не отговаря на принципите на Евросредиземноморското сътрудничество. Американските инвеститори влагат капиталите си в развитието на мароканския аграрно-промишлен сектор. ЕС е сериозно загрижен от американските усилия за създаването на зона за свободна търговия с Мароко. Европейско-американската конкуренция в тази страна се очерта особено силно през 2003, когато провеждането на срещата между държавните глави на страните от Западното Средиземноморие в Тунис съвпадна по време с посещението на тогавашния държавен секретар на САЩ Колин Пауъл в страните от региона. Ще припомня, че тъкмо по онова време разногласията между САЩ и водещите европейски държави (Франция и Германия) по въпроса за Ирак бяха стигнали своя връх.

Налице е определен сблъсък на интереси между САЩ и ЕС и по отношение на Либия. След като през септември 2003 Съвета за сигурност на ООН окончателно отмени санкциите срещу режима на Кадафи, наложени във връзка с делото Локърби, и Либия изплати 2,7 млрд. долара компенсации на роднините на жертвите от този терористичен акт, американо-либийските отношения започнаха да се подобряват, като през юни 2004 бяха възстановени и дипломатическите връзки между двете страни. Големите американски петролни корпорации активизираха дейността си в Либия, което също не отговаря на европейските интереси.

В известна степен Барселонският процес би могъл да послужи, ако не за еталон, то поне като полезен пример при лансирането на нови регионални проекти в Близкия изток. Така, сравнително неотдавна (през 2003) САЩ лансираха подкрепения и от лидерите на Г-8 (по време на срещата им на остров Си-Айлънд през 2004), проект за създаването на т.нар. „Голям Близък изток”, който в значителна степен се опира върху многогодишната практика на взаимодействие на ЕС с Израел, Турция и арабските страни от Средиземноморския регион, в рамките на Барселонския процес. В същото време формалната подкрепа от европейските страни на американския проект съвсем не означава, че те са готови да отстъпят лидерските позиции на САЩ, особено в сферата на взаимодействие със северноафриканските държави.

Отчитайки, че на пътя към реализацията на проекта за „Големия Близък изток” има немалко препятствия от различен характер, провереният на практика през последните десетина години модел на евросредиземноморското сътрудничество, според мен, може с течение на времето да бъде разпространен и в целия Близък изток. Тоест, да се окаже по-жизнеспособна алтернатива на доста проблематичния американски проект, от гледна точка на перспективите за практическата му реализация.

През първите десет години от съществуването си, Барселонския процес в значителна степен помогна за активизацията на отношенията между европейските страни и тези от Южното Средиземноморие. Барселонският процес притежава мощен потенциал за постоянно успешно развитие и усъвършенстване, тъй като от това са жизнено заинтересовани народите на Европа, Близкия изток и Северна Африка. Затова, според мен, има всички основания за оптимистична оценка на перспективите за бъдещото развитие на Барселонския процес, който при това разполага и с редица, все още нереализирани резерви за своето развитие. Струва ми се, че такъв резерв може да стане присъединяването в близко бъдеще и на Черноморско-Каспийския регион към Евросредиземноморското партньорство, още понече, че участници в него са и черноморски страни като Турция, Румъния и България.

През 1995 Барселонската декларация беше подписана от Хавиер Солана (тогава външен министър на Испания, а днес върховен представител на ЕС по външната политика) и Бенита Фереро-Валднер (тогава външен министър на Австрия, а днес – комисар на Евросъюза по външната политика). Десет години по-късно и двамата са амбицирани да придадат нов импулс на процеса. Очевидно е, че ЕС няма никакво намерение да изостави амбициозния си проект за превръщането на Средиземноморския регион в сфера на геополитическото си влияние. И то не само, защото случващото се в региона е от изключително важно значение за Европа, но и защото европейците изглежда най-сетне са решили да действат, като действително самостоятелен геополитически субект.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Доскоро съществуваше определен консенсус относно страните, разположени в географските граници на Балканския полуостров. Днес обаче Словения и Хърватска търсят аргументи, за да се определят като централноевропейски държави и да се откъснат от бремето на името “Балкани”. От друга страна, политическите граници на региона далеч надхвърлят неговия географски периметър. Според френския географ Жак Ансел, в границите на Балканите попадат Албания, България, Гърция, републиките от бивша Югославия и Румъния. Той смята, че Турция не бива да се разглежда като балканска страна. За редица автори, Балканите представляват субрегион в Югоизточна Европа. В нея обикновено се включват Унгария, Румъния, бивша Югославия, Албания, България, Гърция и Европейска Турция.

В така очертаните географски граници полуостровът заема 505 000 кв.км. площ, от които на островите се падат 21 500 кв. км (4,25 %). Политическите граници на Балканите, естествено, не съвпадат с очертаните географски ширини и включват далеч по-обширна площ от около 1 546 610 кв. км. Тази чувствителна разлика се получава от факта, че едва около 5 % от територията на Турция и около 6% от територията на Румъния фактически лежат в географските райони на Балканите (1).

Геополитическата и геостратегическата характеристика на Балканите обхваща и принадлежността им към Черноморския регион. Последният включва България, Румъния и Турция, които заемат западните и южните брегове на Черно море, а така също и другите държави, заемащи северните и източните брегове – Украйна, Русия и Грузия.

От друга страна, известно е, че когато балканските народи са освободени от османците и са определени техните територии и граници, възникват огромни трудности, сплитащи се в истински “Гордиев възел”. Сегашната ситуация в региона, до голяма степен, се дължи на това обстоятелство. Тя е характеризирана от Стивън Лараби така: “… Всички те (балканските народи – О.З.) се раждат от руините на мултинационални империи… Всички имат иредентистки аспирации спрямо съседите си, защото част от територията им е била присъединена към чужда държава, малко от тях не са били подлагани на натиск отвън – поне до най-ново време – за да могат да се развият собствени демократични институции; всички са изтърпели многолетно османско господство…, което им е попречило да изработят дългосрочна програма за модернизация” (2, 8).

Тази характеристика, която определя, преди всичко, историческите параметри на днешната геополитическа ситуация в региона, никога не бива да се пренебрегва особено когато става дума за бъдещето на Балканите. Една далновидна външна политика и взаимоотношения не само със съседите, но и с други близки и далечни страни, би дала шанс тя да се използва в интерес на мира, сътрудничеството и стабилността на региона, в контекста на защита на националните интереси и общата европейска перспектива. Само по този начин е възможно да се съхрани геостратегическото значение на Балканите, като цяло, и на всяка страна поотделно.

Геостратегическото значение на региона

Балканите заемат изключително важен военностратегически район в Югоизточна Европа с обща площ 1 500 000 кв. км, разделена между Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватска, Гърция, Румъния, Словения, Турция, Македония, Сърбия и Черна гора. Дължината на общата брегова линия на полуострова е 27 097 км. Балканските страни граничат с европейски и азиатски държави като: Италия, Австрия, Унгария, Украйна, Молдова, Русия, Азербайджан, Армения, Грузия, Иран, Ирак и Сирия. Това обкръжение оказва сериозно влияние върху съществуващите етнически, религиозни и социални проблеми в региона.

Населението на региона наброява днес около 130 милиона души. Най-многолюдна е Турция ( с площ от 780 580 кв.км., и население от 65 700 000 души). Румъния заема площ от 237 500 кв. км с население от 22, 400 000 души. Сърбия и Черна гора са с територия от 102 136 кв.км. и 10 825 000 население. Останалите страни от региона са Гърция (131 944 кв.км., 10 600 000 души); България (110 913 кв.км., 7 800 000); Хърватска (56 538 кв.км., 4 300 000 души), Босна и Херцеговина (51 130 кв. км., 3 800 000 души); Албания (28 748 кв.км., 3 500 000 души); Словения (20 254 кв.км., 1 900 000 души); Македония (25 333 кв. км., 2 000 000 население) (29). Прирастът на населението на Турция и Албания е 5 пъти по-голям от този на бивша Югославия и Гърция, 17 пъти от този на Румъния и 31 пъти от този на България. Албания има изключително висок темп на демографски прираст (2,5 % годишно).

Този етнодемографски калейдоскоп на региона крие в себе си сериозни рискове за мира и стабилността на цяла Югоизточна Европа. Достатъчно е да посочим само някои от конфликтните реалности: неизясненият статут на около 100 000 сърби в Източна Славония, влизаща в състава на хърватската държава; ситуацията в Босна и Херцеговина, където населяващите я три общности - сърби, мюсюлмани и хървати, на практика, не поддържат никакви взаимоотношения помежду си, а мирът, до голяма степен, се крепи на международните сили за ред и сигурност; положението в областта Санджак, разделена между Сърбия и Черна гора, но населена предимно с босненски мюсюлмани, които постоянно се стремят да получат автономен статут; противоречията, свързани с амбицията за автономия на унгарската етническа общност във Войводина, влизаща в състава на Сърбия; проблемите, породени от почти шесте милиона албанци, които живеят в региона; нестабилността на международния протекторат Косово, където са съсредоточени около 2 милиона албанци; споровете за съдбата на около 2 милиона унгарци в Румъния; пъстрата етническа картина в почти всички балкански страни и провежданата от тях иредентистска политика спрямо всяка от съседите и т.н.

Балканите са район с висока степен на милитаризация: съвкупният военен потенциал на балканските страни е 84 % от въоръжената мощ на НАТО в Европа. Подлежащи на военна служба в балканските страни са около 1 200 000 млади мъже. При 20 месеца средна продължителност на военната служба, деветте страни разполагат с мирновременни въоръжени сили, наброяващи общо 2,6 млн. души, включително офицери и сержанти, сравнени с 3,1 млн. бойци на НАТО в Европа.

Главните фактори, определящи стратегическото значение на Балканския полуостров са:

• неговото географско разположение;
• природните му ресурси;
• комуникациите минаващи през територията му;
• прекият контакт с други ключови геополитически зони (Русия, Персийският залив, Средиземно море и др.);
• специфичното историческо наследство (2, 13-14).

Брегът на Балканския полуостров се мие от Черно, Мраморно, Егейско, Адриатическо и Йонийско море. Проливите са единственият воден път от Черно море през Гибралтар и Суецкият канал за Атлантическия и Индийския океан. Сухопътните артерии през Балканите са най-краткия път от Западна Европа за Близкия Изток. Около 60 по-големи пристанища са подходящи за операции по “всички азимути”, 930 са използваемите летища, от които 334 са оборудвани за всякакъв вид военни операции (41% от тях са в България). Общата дължина на железопътните линии възлиза на 36 000 километра. Освен тях има и 300 000 павирани и асфалтирани автомобилни пътища.

В района има значителни газови находища, изчислени на 300 млрд куб. м., повечето от които са на румънска територия. Гърция, Турция и България разполагат с уранови запаси. Балканите произвеждат 9 от 13-те метали, обикновено квалифицирани като “стратегически”, като Европейският съюз зависи почти изцяло от вноса на повечето от тях.

Има и още нещо, извънредно важно за стратегическите императиви на западните страни. Според изчисления на ООН, през идните 50 години на Западна Европа ще са необходими много повече имигранти, отколкото влизат сега, за да има кой да работи. Това се налага поради поголовното застаряване на собственото й население. След 50 години пенсионерите ще бъдат толкова много, че няма кой да изработва пенсиите им. Сега на 5-има работещи се пада 1 над 65 годишна възраст, през 2050 обаче, съотношението ще бъде 1 пенсионер на 2-ма работещи. Само на Германия са й нужни 500 000 чужденци всяка година, на Италия – по 300 000 до 2025, за да се запази сегашният брой на работната ръка. Още сега в Германия живеят 2 014 000 турци, 276 800 поляци, 109 300 румънци, 56 700 унгарци и 38 800 българи. При това страните от бившите социалистически страни в Средна и Източна Европа “изнасят” висококвалифицирана работна ръка. Тези хора отиват на Запад, след като получат необходимото образование и квалификация в своите страни.

Освен демографските фактори, върху растящото значение на Югоизточна Европа, и по-специално на Балканите, за великите сили в Европа и САЩ трайно влияние оказват и ще оказват военнопромишлените аспекти на политиката им в региона. Достатъчно е, например, да се отбележи, че в случай на война само България е в състояние да мобилизира 250-300 000 бойци. Албания разполага с 27 000-на армия, 400 танка, 20 кораба, 98 самолета. Румъния има армия от 103 000 души, с 1373 танка и 1 подводница, 307 самолети. България поддържа малка армия. Македония има 16 000-на армия, 98 танка, 4 самолета (3).

Според мнозина, разширяването на НАТО на Изток е, преди всичко, разширяване на пазарите на западноевропейското и американското оръжие. Известният американски писател Гор Видал ясно формулира тази очевидна и за обикновените хора истина: “НАТО се разширява, за да продава американско оръжие на бедните страни като Румъния или Полша” (4). За целта САЩ безпрепятствено използват изградените вече в тези държави военни съоръжения. И това не е началото на битката на великите сили за Балканите. То, по-скоро, е окончателното налагане на американската стратегическа доминация в региона, който обхваща Украйна, Молдова, Румъния, Хърватия, Сърбия, Черна Гора, Албания, Македония и България. За постигането и, САЩ и Западна Европа използват различни инструменти, включително интеграцията в НАТО и ЕС, католическия експанзионизъм на Ватикана, идеологическата обработка на местния политическия елит и т.н. (6).

Етнополитическата ситуация на Балканите

Стратегическата картина на Балканите в най-голяма степен и непосредствено се определя от историческото наследство на региона. Мозайката от национални, етнически и религиозни малцинства е типична за картата на тази част на Стария континент. Етническите конфликти могат да се окажат сериозен риск за националната сигурност на страните от района и за мира не само на Балканския полуостров, но и на Европа като цяло.

Както е известно, в Албания живее 250 хилядно гръцко малцинство – главно в Северен Епир; многобройни етнически албанци обитават Македония и други части от бивша Югославия (общо над 3 млн. души). В България живеят около 1 000 000 мюсюлмани, 800 000 от които се смятат за етнически турци. На свой ред, София вярва в българския етнически произход на повечето македонски славяни. В Гърция (в Северна Тракия) живеят около 130 000 мюсюлмани, повечето от които са етнически турци. В Румъния има близо 2 млн. унгарци (в Трансилвания), както и значителни групи турци, германци, българи, цигани. Букурещ претендира за закрила на молдованците и румънското малцинство от 45 000 души във Войводина. Турция, както е известно, признава само наличието на религиозни малцинства в своите граници. Но различни източници сочат, че на територията й живеят и етнически малцинства: гърци, албанци, евреи, цигани, араби, грузинци, осетинци, кюрди, черкези и др. Най-многочислени са кюрдите (11). Анкара има претенции да закриля и мюсюлманите в съседните страни. Бившата югославска република Македония, или Република Македония, е с население от около 2 милиона души – като 66% са македонци, а етническите албанци са около една трета. Площта и е 25 173 кв. км. Според местните албански лидери, в страната живее около 700 хиляди албанско население. Освен това, в Македония са регистрирани 48 хил (4%) турци, 44 хил.(2,2%) роми, 45 хиляди сърби и др. 67 % от населението са християни (православни) и 30% мюсюлмани. Босна и Херцеговина – 31% сърби, 17% хървати, 44% мюсюлмани. В Хърватско, с население 5 млн. души, 3% са сърби. В Сърбия и Черна гора, с население от около 11 млн. души, също има няколко големи малцинствени групи – албанци и мюсюлмани от различен етнически произход, 400 000 унгарци във Войводина, българи (в района на Димитровград и Босилеград) и т.н. Новите югославски държави (Словения, Хърватско, Македония, Босна и Херцеговина) също включват в населението си сръбски и мюсюлмански общности, а също власи, българи, гърци, турци, немци и италианци (на северозапад). Република Черна Гора, с население около 600 000 души, представлява пъстра палитра от различни култури – черногорци, сърби, албанци, хървати, босненци и евреи. Всички балкански страни имат свои цигански общности (общо 3 млн.души) – мобилна и в същото време етноцентрична маса, гравитираща към различни култури, но преди всичко към исляма (9).

Растящата стратегическа зависимост на региона на фона на мащабните проблеми на сигурността в Европа и света, като цяло, формира позициите на големите държави спрямо Балканския полуостров. Те са крайно противоречиви и крият непредсказуеми последици не само за съдбата на балканските народи, но и за съдбата на един далеч по-обширен ареал – евразийският „суперконтинент”. Има анализи (например този на група специалисти от Североатлантическата асамблея през 1992), съгласно които балканските страни могат да се групират в три регионални „блока”:

“католически” – Хърватска, Словения и Унгария;

“православен” – Сърбия, Черна Гора, Гърция (и вероятно Румъния и Русия);

“балканско-ориенталски” – Албания, България, Турция и Македония.

Други автори (В. Дзанетакос и др.) говорят за “дъги”, очертаващи сродни нагласи и исторически тежнения на големи маси от населението. Тези “дъги” се използват избирателно от големите сили, за да прокарат своите интереси. Има и трета група автори (Михайло Михайлов, Макс Сингърс и др.), които говорят за възможна “Балканска конфедерация” с участието на България, държавите от бивша Югославия и Албания.

Отношението към тези “съюзи”, “оси”, “дъги” и други формации, основани главно на етнорелигиозен принцип, е твърде нееднозначно и противоречиво. Именно поради това, балканската проблематика става главна тема през 90-те години на миналия век. Събитията в Косово потвърждават това. Все още не е изключено те да бъдат възпроизведени и в други райони на Балканския полуостров. Според доклад на “Оксфорд аналитика”, “Скопие и Тирана” са ключът на американската дипломация в Балканския юг” (5).

Балканизацията и проблемите на геополитическата стабилност

Всъщност, в края на ХХ-ти и началото на ХХІ-ви век сме свидетели на ескалация на политиката на “балканизация” на Югоизточна Европа. Тази политика е известна още от ХІХ-ти и началото на ХХ-ти век. В основата й безспорно стои съперничеството и домогването на великите сфери на влияние и господство в региона. Противно на обещанията за недопускане нарушаването на установените граници вече е в ход изваждането на Косово от състава на Сърбия и Черна гора. Тирана периодично излиза с резолюции за независимо Косово, а лидери на косовските албанци говорят за включването на областта към Велика Албания, в която да влязат включват освен Косово и някои части от Южна Сърбия, западната част на Македония и част от Северозападна Гърция под общо наименование Дардания (8,9). На свой ред, унгарците в сръбската област Войводина настояват за етническа, териториална и персонална автономия (7,29).

И в миналото, и сега дезинтеграцията на Балканите е крайния резултат от политиката, следваща принципа “разделяй и владей”. Подобна политика обаче, е в пълно противоречие с идеята за европейска интеграция. Напоследък се забелязва още една тревожна тенденция - деславянизацията на региона. Данните сочат, че през 2002 общият брой на населението в Албания, Босна и Херцеговина, България, Македония, Сърбия и Черна гора се състои от 16 620 000 славяни и 11 490 000 неславяни. Две години по-късно славяните са намалели на 13 450 000, а неславяните са нараснали на 17 310 000. В България, през 2002, има 6 100 000 славяни и 1 710 000 неславяни. През 2004 година славяните са 4 700 000, неславяните - 2 920 000 души. Докато ръстът на населението при славяните е 1,04, то при неславяните той е +1,97.

Тази тенденция обслужва интересите на определени кръгове, във и извън региона, които виждат в евентуалната доминация на славянската културна традиция на Балканите опасност за своите геополитически интереси.

Добре известно е, че балканските страни не могат поотделно да се развиват и равностойно да участват в общоевропейската интеграция. Но в същото време европейската идея не означава ликвидиране на националните държави, размиване на тяхната културна идентичност, нито пък замяна на националния суверенитет с протекторат и разделяне на сегашните държави в региона на десетки „княжества” и васални структури по етнически признак. Тя само предлага нова култура на националното съзнание.

Свободното движение на хора, идеи, стоки, инвестиции, технологии и ценности е съществена характеристика на новата политическа философия. В европейската идея духът на прогреса се отъждествява с духа на демокрацията, по същия начин, както през Ренесанса – с духа на хуманизма. Това налага формирането на ново глобално мислене за универсални проблеми като опазването на мира и възстановяването на екологическия баланс в света; предотвратяването на ядрения апокалипсис; утвърждаването на нов икономически ред, основан на цивилизация, гарантираща справедливото разпределение на материалните и духовни блага и издигаща хуманизма в основен и единствен критерий на прогреса.

Тъкмо това ново мислене ще гарантира и запазването на културното многообразие. На тази основа се утвърждава разбирането, че колкото по-богати и с по-широк диапазон са културните традиции на народите, толкова по-богат е духовният живот на човечеството като цяло. Интегрирайки се в една икономическа, културна и духовна общност, народите трябва да се подчиняват на формулата: нито да се отричаме от себе си, нито да затваряме в себе си.

Изграждането на нова концепция за универсалността и самобитността, като съществени характеристики на всяка истинска култура, е необходима предпоставка за постигането на това изискване. Така тези две основни културни характеристики запазват своето единство без взаимно да се застрашават. Само в ситуации, породени от политически и идеологически спекулации, обслужващи взаимни експанзионистични аспирации на страните от региона, едната от тях се превръща в заплаха за другата. За съжаление, подобни ситуации твърде често възникват в Европа. Наблюдават се и днес. От друга страна, те създава благоприятни предпоставки за намеса във вътрешните работи на балканските страни под благовидното прикритие на миротворчески операции, свързани нерядко със значително чуждестранно военно присъствие.

Суверенитет и сигурност на Балканите

Суверенитетът е върховенство, независимост, самостоятелност на властта на определена държава във вътрешните и външните й работи. Основата на суверенитета е правото на нациите на самоопределение. Суверенитетът е общоприет и основен принцип в международното право, отразен в Устава на ООН. Държавен суверенитет притежават всички държави, независимо от големината на тяхната територия, броя на населението и обществения им строй. Но, както показва историята, великите държави често нарушават този принцип в отношенията си с малките и икономически слаборазвити страни, както и със страните, управлявани от правителства със самостоятелна и независима политика.

Суверенитетът е правната собственост на държавата – вътрешна и външна, т.е. субект на правовия порядък. Проблемът за суверенитета се преплита с действието на “правото на силата” и “силата на правото”. “Правото на силата” е свързано с несправедливостта и насилието. Правото на по-силния в международните отношения постоянно накърнява националния суверенитет на малките и слаборазвитите държави, включително и днес. Суверенитетът прави и най-малките държави равни в правно отношение с най-големите и могъщи в икономическо и военно отношение страни.

В условията на глобализацията, пише английският социолог Антъни Гидънс, суверенитетът вече не е екзистенциален въпрос, ако въобще някога е бил такъв: границите стават по-неопределени от обичайното, особено в контекста на Европейския съюз. Но националната държава не изчезва в сферата на управлението. Като цяло, значението и по-скоро се разширява, отколкото се смалява, с напредването на глобализацията. Нациите запазват и ще запазват в обозримо бъдеще значителна управленска, икономическа и културна власт над своите граждани и на международната арена. В тези условия, нациите са в състояние да упражняват такава власт, но само при активно сътрудничество помежду си, със своите собствени райони и области и транснационални групи и сдружения. Следователно, “управлението” все по-малко се отъждествява с правителството (с националното правителство) и става още по-всеобхватно (10, 37).

Поради недостатъчната откритост на изказаната от Антъни Гидънс теза, се налага уговорката, че това в никакъв смисъл не означава елиминиране на нацията и националната държава. В този смисъл, далеч по-ясна и категорична е Маргарет Тачър, една от водещите фигури на международната арена в края на ХХ век. “Здрав и стабилен световен ред може да има само тогава - пише тя - когато той се основава на уважението към отделните нации и към националните държави. Каквито и да са недостатъците на национализма, националната гордост и националните институции са най-добрата почва за една функционираща демокрация. Опитите да се заличат националните различия, както и да се обединят отделните националности и техните собствени традиции в изкуствено създадени структури са обречени на провал, понякога кървав” (12). Същата позиция се отстоява и от френския професор Ив Лакост, смятан за основател на съвременната геополитическа школа в страната си. За него нация, независимост и суверенитет са трите основни реалности, намиращи се в органично единство помежду си. Няма независимост без суверенитет, а нацията придава смисъл на едното и другото. Той е убеден, че: “Нацията е една голяма геополитическа идея, имаща пряко отношение към територията и политическите/властовите съперничества; това е големият въпрос за независимостта на нациите... Нациите продължават да съществуват дори в рамките на Европейския съюз и аз съм убеден, че те ще продължават да съществуват още дълго време, както и самата идея за независимост. Същевременно обаче идеята за нацията се видоизменя постепенно, тъй като тя вече не е толкова свързана с държавния апарат, колкото в миналото”(13, 173).

Български национален суверенитет означава българско върховенство: отстояване на разбирането, че българският народ има държавно самочувствие и достойнство, че никой държавно организиран народ няма правото да абдикира от правото си на върховенство, освен пред силата на победилия враг. Очевидно е, че става дума за изострено чувство за държавен суверенитет и държавно достойнство, за българско самоопределение. Но суверенна национална политика не означава да си сам срещу всички, нито пък политика на абсолютна изолация. Суверенна национална политика преди всичко предполага:

Ясно формулирана национална доктрина, постигната чрез широк обществен консенсус, достатъчно притегателна, за да мобилизира нацията, нейната енергия и решимост за саможертва и дисциплина на духа, който възприема себе си като воля за победа.

Трайна и стабилна, неподвластна на политическата конюнктура концепция за национална сигурност, разчитаща преди всичко на физическата достатъчност и моралната сила на нацията, превърнала идеята за суверенитета и независимостта в основополагащи принципи на своето историческо предназначение. Националната сигурност не е само военна мощ или гаранция за целостта на държавата чрез сигурен съюзник. Много по-важно е тя да се превърне в неотменна черта на националната психология. Защото нация без съзнание за себе си, за смисъла на своето призвание, без закодирана в националната душа воля за историческо безсмъртие е обречена.

Последователно провеждана политика по отношение на етническите, религиозните и други групи в страната и българите извън сегашните граници.

Верни съюзници, обединени от общността на определени ценности, от близка или обща историческа съдба, от еднородността на цивилизацията и дълбочината на културните взаимоотношения.

Суверенитетът не е привилегия на силните и големите, а на онези, които знаят какво искат и за какво се борят. Той е белег за свобода, свобода от излишък на преклонение пред чуждата воля, от недостатък на самочувствие и себеуважение. Суверенитетът е израз на далновидност и критически разум, способност за обективна интерпретация на реалностите.

Когато се говори за Балканите, винаги трябва да се има предвид една важна тяхна особеност: наличието на прекален “излишък” от история, поради което историята тук винаги е била повече от географията. А преодоляването на този синдром може да се постигне чрез европейската алтернатива на развитието на Балканите.

Обединена Европа - неизбежната алтернатива

Като краен резултат от политиката, основана на доктрината за т.нар. “балканизация”, днес сме свидетели на реалности, при които нито една от държавите, влизащи в тази геополитическа зона, не е в състояние да доминира над другите. Така например, Турция, независимо, че е страна с голямо население и територия, ключово геостратегическо положение и стабилни позиции пред САЩ, не може да се възползва от своите преимущества, поради нежеланието на балканските народи отново да се окажат в нейната сфера на доминация. Тук важна роля играе не само историческото минало, обременено с многовековното османско владичество, което в спомените на балканските народи продължава да се отъждествява с робството. Огромно значение имат противоречията между исляма и християнството, които в продължение на векове са използвани като главно духовно-идеологическо оръжие за противопоставяне на двете религиозни общности в тази част на Стария континент. Балканите традиционно остават духовно пространство на православното християнство със значително присъствие на славянско население. И не на последно място, Турция заема малка част от земите, попадащи в географията на Балканите.

Ето защо мирът и стабилността на Балканите са възможни само при равнопоставеност и запазване суверенитета на отделните държави под общия покрив на обединена Европа и без надмощие на която и да е от тях.

Като геополитическа зона Балканите имат редица преимущества и рискове. Последните са свързани, преди всичко, със статуквото, а преимуществата могат да се използват за целите на общото европейско бъдеще на народите от този регион. И в двата случая - неутрализиране на рисковете и далновидното използване на преимуществата - решаващата роля принадлежи на волята на балканските народи и зрелостта на техните политически елити.

Това предполага формирането на ново историческо мислене, утвърждаване на модерна социокултурна концепция за нацията, модернизация на двете основни регионални религии - православието и исляма и, не на последно място, решителен отказ от иредентизма, който досега заемаше прекомерно голямо място във външната политика и взаимоотношенията между балканските държави. От друга страна, положително значение би имало възприемането на идеята за балканска конфедерация в рамките обединена Европа, което ще разшири възможностите за свободно движение на хора, капитали и културни ценности, като необходима предпоставка за постепенното изграждане на обща духовна конституция с доминация на общоевропейските и общочовешки ценности. Това ще подпомогне процеса на формиране на множествена (поливариантна) идентичност, при което етническата и националната самоличност няма да служи за източник на междуетнически и междунационални конфликти. По-голямо значение ще придобие общата балканска и европейска самоличност. Благоприятна основа за това ще се окаже “кръстопътната културна матрица” като обща специфична характеристика на балканските народи.

Следователно, европейската интеграция трябва да се утвърди като основен сред геополитическите императиви на региона. Това е неизбежна и единствено разумна перспектива, която ще гарантира мира и стабилността в тази част на Стария континент. Което пък, от своя страна, предполага Европа да се превърне в символ на хуманизма и реално осъщественото единство на многообразието.

Литература:

Бекярова, Н. Югоизточна Европа и Черноморският регион.- В: Национална и международна сигурност. С., 2005; Югоизточна Европа в контекста на сигурността. Ч. І., С., 2004.

Балканите в политиката на големите държави САЩ, ФРГ, Англия, Франция. С., 1995.

24 часа, бр. 36, февруари 2002.

24 часа, бр. 63, 5 март 2002.

Колев, И., Д. Тафков. Философия на правото. Въведение. С., 1995.

Гиндев, Е. Започна битката на великите сили за Балканите.- Монитор, 27 февруари 2002.

Труд, бр. 321, 24 ноември 2005.

Джафери предлага държава Дардания.- Монитор, 12 ноември 2005; Карастоянов, Ст. Косово. Политикогеографска характеристика. С., 1999.

Геополитически речник на света. С., 2005.

Гидънс, А. Третият път. С., 1998.

Аndrews, P. A. Turkiye’de etnik gruplar. Istanbul, 1992.

Тачър, М. Изкуството на държавника. С., 2002.

Лакост, Ив. Геополитиката изучава съперничествата и техните пространствени измерения. – Геополитика, бр. 2, 2005.

* Преподавател по външна политика и сигурност в Нов български университет

{rt}

Както е известно, „газовият сблъсък” между Русия и Украйна приключи през януари с подписването на компромисно споразумение. Възниква обаче закономерният въпрос, за кого все пак е по-изгоден този компромис? Защото стандартният отговор „и за двете страни, както и за Европа, като цяло” на един толкова сложен въпрос едва ли може да се приеме сериозно.

Какво се случи преди това

Според някои анализатори, руско-украинското споразумение от 4 януари, е не толкова причина, а по-скоро повод за продължаване на голяма геополитическа игра, залозите в която са направени не в Киев, а в Москва. Добре известно е, че руският президент Владимир Путин не обича да губи, затова обикновено всяко негово поражение, рано или късно бива последвано от опити за реванш, които нерядко се оказват успешни. А най-голямото външнополитическо поражение на Путин до този момент бе свързано с решението му да заложи на Виктор Янукович по време на президентските избори в Украйна в края на 2004 и последвалата „оранжева революция”, довела на власт неговия съперник Юшченко. Затова беше повече от ясно, че руският лидер няма да пропусне възможността да покаже и на себе си, и на света, своето стратегическо превъзходство.

В случая с Украйна обаче, нещата очевидно не могат да се сведат до „личната война” на Путин с новите управляващи в Киев. Измеренията им са много по-широки, включително и от геополитически характер.

Всъщност, руският демарш можеше да се предвиди още през лятото на 2005, когато, по време на посещението си в Грузия, Юшченко и неговият домакин – президентът Саакашвили, без да се консултират с нито един от ключовите играчи, както в региона, така и в собствените си страни, лансираха идеята за създаването на т.нар. „Общност на демократичния избор”, която да обедини държавите от Балтийския, Черноморския и Каспийския региони. По всяка вероятност, автор на концепцията за „ демократичната общност на трите морета” е Михаил Саакашвили, като тя едва ли е минала през сериозна предварителна експертиза във Вашингтон, макар че американците сигурно са знаели за нея. Преди половин година мнозина си задаваха въпроса за характеристиките на подобен регионален алианс, представляващ странна и взривоопасна смес между Вилнюската десятка, ГУАМ и Вишеградската група (в която, преди присъединяването на балтийските държави към НАТО, влизаха Чехия, Полша и Унгария, интегрирани първи в пакта). Споменаването на трите морета също не даваше ясно обяснение за конфигурацията на новия алианс – защото, ако страните от Черноморския регион могат и да минат за демократични, то в района на Каспийско море просто няма държави, отговарящи на тези критерии. В Балтийският регион пък, блокът между Литва, Латвия и Естония все повече се трансформира в „санитарен кордон”, отделящ Европа от Русия и Беларус. Всъщност, грузинско-украинската инициатива много наподобява прословутия американски план за „Големия Близък изток”. Също като него, официалната и цел е да направи политическите системи в региона „по-отворени”.

Откъсването на Украйна от руското културно и геополитическо пространство, разбира се, съвсем не започна с оранжевата революция. Самата идея за „украинската независимост и суверенитет” (също както в Грузия) се реализира изключително като отказ от руското влияние. Възниква обаче въпросът, с какви ресурси разполага Киев, за да стане наистина независим геополитически играч. Защото е очевидно, че тази страна може да провежда самостоятелна външна политика само по отношение на държавите от ОНД. Участието на украински части в мисиите на ООН в различни точки на света, засега изглежда по-скоро като „даване на войници под наем” и не добавя кой знае какво към международния авторитет на страната. Отказът от мултивекторната външна политика, следвана по времето на предишния президент Кучма, бе напълно разбираем след революционната смяна на властта в края на 2004, но не по-малко ясно беше и, че грузинската инициатива тласка Украйна в остър политически сблъсък с неизмеримо по-мощен от нея регионален геополитически играч – Русия. Именно липсата, през цялата 2005, на активна заинтересованост от украинска страна и, съответно, на реален диалог между Киев и Москва, рязко изостри руско-украинските отношения във всички сфери – от газовата до военната, космическата, териториалната, миграционната и т.н. Ясно очертаният едновекторен характер на новата украинска геополитика, при това в момент, когато шансовете за членство в ЕС окончателно се изпариха, задълбочи всички системни проблеми, касаещи съществуването на самата Украйна.

Междувременно се провалиха и амбициозните опити на Киев да посредничи при разрешаването на кризите в Киргизстан и Молдова (в първия случай украинците бяха изместени от руснаците, докато във втория се сблъскаха с румънските претенции за регионална доминация), а грузинско-украинската инициатива за създаването на т.нар. „Общност на демократичния избор”, на практика, бе почти иззета от Полша и Литва, чиито отношения с Москва напоследък силно се изостриха. Впрочем, всичко това можеше да се очаква – дори Збигнев Бжежински смята Украйна само за елемент в неизмеримо по-сложната геополитическа игра в региона. Тоест, ролята и априори не е самостоятелна. Между другото, появата на новата „общност” бе посрещнато с известен скептицизъм на Запад, където предпочитат да не засягат прекалено явно интересите на Русия. Москва продължава да е необходима на Вашингтон като ключов съюзник в антитерористичната коалиция, а не като потенциален противник.

Все пак, през декември 2005 в Киев официално бе подписана декларация за създаването на „Общността на демократичния избор” (ОДИ), включваща Украйна, Грузия, Литва, Латвия, Естония, Румъния, Молдова, Словения и Македония. Повечето политически наблюдатели от страните-членки на ОДИ, откровено я определят като „санитарен кордон между ориентираните към европейските ценности страни, нежелаещи да бъдат в орбитата на Русия” и „енергичен инструмент за пълно изземване функциите на ОНД”. На свой ред, руските политолози я квалифицират като „откровено антируски проект”. Необяснимото, на пръв поглед, присъствие в ОДИ на две страни, нямащи нищо общо с предварително заявеният географски обхват на общността – Македония и Словения, навежда някои на мисълта за възможното възраждане на старата полска геополитическа идея за т.нар. „Междуморие” (подкрепяна навремето от маршал Юзеф Пилсудски и възродена през 90-те години от проф. Лешек Мочулски), т.е. за създаването на своеобразна „Трета Европа”, обединяваща малките и средноголеми държави, разположени между Балтийско, Черно и Егейско море и способна да защити интересите им от натиска от Изток (Русия) и Запад (навремето – от Германия, днес от т.нар. „Стара Европа”). Ясно е също, че ако подобна общност разчита на подкрепа отвън, тя би могла да я получи само от САЩ.

Възможно е тъкмо създаването на ОДИ да се е оказало последната капка в преливащата чаша на руското търпение и Москва (опасяваща се от появата на мащабен „санитарен кордон” от проамерикански настроени държави по източната и граница) да е решила да „удари” по най-слабото му звено – страдащата от системна политико-икономическа криза Украйна.

Някои характеристики на руско-украинската сделка

Ако става дума за чисто финансовите последици, Русия постигна максимално възможното в днешната ситуация. Не става дума само за отказа от бартера и преминаването към чисто финансови отношения в газовата сфера. А на първо място за това, че привилегирования постсъветски период за Украйна приключи – Москва очевидно не възнамерява повече да финансира нейната „проевропейска ориентация”. 95 долара на хиляда куб.м , в сравнение с миналогодишните 50, са несъмнен прогрес, още повече, че с нарастването на европейските цени на природния газ, горната цифра също ще се променя. Така че цената от 95 долара може да се промени още през 2006, като според скептиците само след половин година тя ще достигне прословутите 230 долара, за които руснаците първоначално претендираха. Толкова твърда ценова политика обаче, може да провокира нова газова война. Впрочем, в Киев оценяват като твърде сериозни рисковете, дори и при плавно повишаване на цените на газа. Показателно е, че вицепрезидентът на „Нефтогаз Украины” Андрей Лопушански дори декларира, че през 2006 страната му въобще няма да купува руски газ, а ще се задоволи само с този от Централна Азия. Тук ще напомня, че през тази година Киев планира да използва 76,5 млрд. куб. м. газ, като 40 млрд. ще бъдат доставени от Туркменистан, 20 млрд. ще бъде собствения добив, а 16,5 млрд. ще дойдат от Русия. Наистина, сваленият от Върховната рада премиер Ехануров заяви, че намаляването на газовото потребление в Украйна може да бъде драстично – до 47 млрд. куб. м годишно, но според експертите, в краткосрочна перспектива, това би довело до икономически колапс.

Освен това, новосъздаденият консорциум „Росукренерго” ще доставя в Украйна не само руски, но и част от туркменистанския газ и то не по 50-60 долара (както е според сега действащото споразумение между Киев и Ашхабад), а пак по 95 долара. Така че Русия за първи път се включва като „трета сила” в украино-туркменистанските газови сделки, при това в доста изгоден за себе си ценови формат. А общата стойност на природния газ, купуван от Украйна допълнително нараства. Тоест, плюсовете за Москва от януарското споразумение са очевидни.

Нека сега видим минусите. Може би единственият сериозен проблем, съдържащ се в самия договор, е непрозрачната схема с участието на „Росукренерго”, който ще осъществява „смесването” на руския и туркменистански газ.

По-важното обаче е друго. Положителният за Русия резултат бе постигнат на доста висока цена, защото под съмнение бе поставена репутацията на Москва като надежден партньор в газовия бизнес. Още повече, че има известни основания да се смята, че същото решение на конфликта би могло да се постигне и с по-малко усилия. Показателно в това отношение е, че Европа на практика се отказа да притисне сериозно Украйна заради опитите и да отклони част от природния газ за собствените си нужди. При това не само заради симпатиите си към Виктор Юшченко, а и защото не беше ясно, дали украинците отклоняват руски, или туркменистански газ (предназначен тъкмо за тях).

Пак поради тази причина Западът реагира доста остро на руския демарш, което повлия донякъде и върху решението на Кремъл да се откаже от крайни мерки спрямо Украйна (още повече, че те биха ударили не толкова Киев, колкото европейските потребители). Впрочем, мащабната руска акция едва преследваше само финансова изгода. Става дума за контрола върху украинската газотранспортна система, чрез реанимацията на намиращият се дотогава в летаргия руско-украински консорциум. Или пък за постигането на още по-изгодни за Русия условия – включително евентуалната приватизация на газотранспортната система на Украйна. Анализът на сключеното на 4 януари споразумение обаче сочи, че след подписването му шансът за реализацията на подобен сценарий значително е намалял.

Газовата геополитика

Руско-украинският конфликт повдига и въпроса, доколко Москва е в състояние да използва „газовия аргумент” в своята политика в постсъветското пространство.

Струва ми се, че възможностите и в това отношение съвсем не са изчерпани, при това става дума за съвсем прагматични проекти. Така, фактът, че Беларус ще продължи и през 2006 да купува от Русия газ на свръхизгодната цена от 46 долара, се обяснява не само с чисто политически причини, свързани с подкрепата на Москва за режима на Лукашенко, но и с плановете за приватизация на местния държавен гигант „Белтрансгаз”, от която е заинтересован „Газпром”. Впрочем, минският диктатор от доста време насам съзнателно отлага приемането на окончателното решение по въпроса (да не говорим за сериозните разногласия относно цената – Минск оценява „своя” газопровод на 5 млрд. долара, докато руснаците предлагат много по-малко), но именно през 2006 то най-сетне може да бъде взето. Във всеки случай „Газпром” дава ясни сигнали в тази посока.

Някои анализатори не скриха изненадата си, че руско-украинският „газов конфликт” не се повтори и по отношение на Грузия (Москва и Тбилиси сравнително бързо се споразумяха за цена от 110 долара). На пръв поглед Кремъл се отнася към Михаил Саакашвили по същия начин, както към Юшченко. Но истината е, че в грузинския случай става дума за сделка, при която срещу привилегировани (макар и повишени) цени на природния газ, грузинското правителство ще склони да правитизира магистралния газопоровод, минаващ през територията на страната, за което отдавна настоява „Газпром”.

Според грузинския министър на енергетиката Ника Гелаури: „Ако ни дадат гаранция, че през следващите 25 години „Газпром” ще доставя газ на Грузия на специални цени и ако ни оставят част от руския газ, транзитиран за Армения през наша територия, както и, че газопроводът ще бъде върнат на страната при евентуално нарушаване на договора, въпросът може бързо да се реши”. Тоест, макар че Западът (както преди, така и сега) се обявява против подобна сделка, руснаците имат реални шансове да получат газопровода. Както заяви грузинският министър на икономиката Каха Бендукидзе, въпросът за евентуалната приватизация на газопровода е вътрешна работа на страната му. Той предложи на онези среди в ЕС, които се противопоставят на това, „първо да решат въпроса с бившия германски канцлер, който отиде да работи в „Газпром””.

В същото време обаче, газовият конфликт с Украйна демонстрира и наличието на сериозни ограничения пред руската газова геополитика и те са свързани с възможните сривове в газовите доставки за западните потребители. Ще напомня, как през януари 2004, когато Москва спря временно доставките за Беларус, това също предизвика крайно негативната реакция на Запада. А да рискува за пореден път репутацията си е крайно проблематично дори за толкова сериозен играч на газовия пазар, какъвто несъмнено е Русия.

Какво следва оттук нататък?

Кои, все пак, са основните изводи от неочаквано бързо приключилият газов конфликт? Разбира се, отчитайки, че постигнатото споразумение не бива да се смята за окончателно. Преговорите ще продължават и едва ли дори оставката на украинското правителство ще окаже някакво „революционно” влияние върху хода им. Но истината е, че сериозно продължаване на газовия диалог ще има едва след парламентарните избори през март и формирането на ново правителство в Киев.

Струва ми се, че стратегията на всички страни, които така или иначе са въвлечени в конфликта, ще се ръководи от съвсем рационални съображения. Русия ще се стреми максимално да диверсифицира маршрутите на газовите си доставки за Европа, като по-голямо внимания вероятно ще се отдели на този през Беларус – неслучайно веднага след разрешаването на кризата един от шефовете на „Газпром” Александър Медведев се появи в Минск за да обсъди възможността за разширяване на беларуските възможности за транзит на природен газ.

Москва вече има още един аргумент за изграждането на Северноевропейския газопровод по дъното на Балтийско море. Същото впрочем се отнася и за партньорите и в Западна Европа, които са заинтересовани да гарантират енергийната си сигурност и да минимизират ролята на транзитните държави. Илюстрация за това е изказването на шефа на „Рургаз” Боркхард Бергман, според който: „събитията в Украйна потвърждават актуалността на газопровода през Балтика”. Така, впрочем, ще скочат и личните „акции” на бившия германски канцлер Шрьодер, в качеството му на доверено лице на компанията, която строи въпросния газопровод, а за противниците на изграждането му ще бъде все по-трудно да убедят редовите германци в правотата си.

От друга страна обаче, европейците ще започнат все по-активно да разработват различни алтернативни варианти – включително диверсификацията на газовите доставки (от Катар, Алжир, Египет и т.н.) и ще възстановяват интереса си към атомната енергетика. Още повече, че най-радикалните противници на атомните електростанции – германските „зелени”, изпаднаха от управляващата в Берлин голяма коалиция. Все пак, всички подобни планове имат една важна особеност – те могат да се реализират в доста отдалечена перспектива, докато в средносрочен план едва ли могат да се очакват сериозни промени.

Руският газ и новата ситуация в Европа

Напук на утвърдилото се мнение, напоследък Източна Европа се превръща в ключов за целия европейски континент регион – най-вече заради транзитното положение на източноевропейското пространство. Опитите то да бъде заобиколено от Москва чрез изграждането на газопровод по дъното на Балтийско море до Германия има принципно значение за последващото развитие на ситуацията в цяла Източна Европа. Според повечето западни анализатори, значението на региона се определя от това, че именно той свързва т.нар. „традиционна” (или „стара”) Европа с Азия и от това, кой ще бъде основният съюзник (или „покровител”) на източноевропейските страни, зависи решаването на широк спекър от политически, икономически и геостратегически въпроси.

Така, Берлин дълго време предприемаше различни стъпки, насочени към усилване на влиянието си в отделните държави от източната част на континента.Но съюзът между Германия и Франция, която преследва собствени интереси в източноевропейското пространство, сериозно безспокои част от посткомунистическите държави, виждащи в този тандем заплаха от доминация на двете най-стари континентални държави над целия субконтинент. Това обстоятелство, както и крайно нетърпимата реакция на Франция срещу „антиевропейската” позиция на малките държави от Източна Европа по време на иракската криза, допълнително укрепиха американския вектор във външната политика на въпросните страни. Опитите за натиск върху балтийските държави и Украйна, предприети от Москва, могат да усилят тези нови тенденции.

От друга страна, получавайки директно руски газ, Германия допълнително ще укрепи позициите си в Европа. Суровинната зависимост на Европа (включително на източната и част) от Русия, пък може да създаде у някои кръгове в Москва, които разглеждат петрола и газа като инструмент не само за икономически, но и за политически натиск, погрешното впечатление, че случилото се през януари следва еднозначно да се интерпретира като „голяма победа”. На практика обаче, съществува рискът Русия да се окаже в ролята на обикновен „донор” на енергоносители за онези, които се готвят да използват кризата в отношенията между Москва и западния свят за да укрепят собствените си позиции на „честен посредник”.

Върху ситуацията на Стария континент може да повлияе и очертаващото се политическо оформяне на специфичен източноевропейски блок (за което стана дума и по-горе), въпреки слабостта и зависимостта на съставляващите го елементи. Състоялото се сравнително неотдавна обсъждане в редица общоевропейски организации на въпроса за „осъждането на комунизма и неговите практики”, потвърждава тази хипотеза, защото именно източноевропейските държави (или поне някои от тях) се очертават като най-последователните противници на тоталитарно-комунистическото минало. Тоест, възможно е проблемът за принципния и тотален (а не конюнктурен) отказ от комунистическото наследство да бъде поставен и пред политическия елит на днешна Русия. Като отлагането на окончателното му решаване може да има далеч отиващи негативни последици за отношенията на Москва с източноевропейските и съседи.

Не по-малко сериозни последици може да има и консолидацията на източноевропейските страни на основата на противопоставянето им на руската политика в постсъветското пространство, както и на очертаващият се геополитически завой на Кремъл на Изток и все по-активното му ангажиране в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) и Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС).

В тази ситуация именно малките страни от „Нова Европа”, с тяхната проамериканска ориентация, могат да започнат да безспокоят Русия повече от всичко останало. Така че Москва действително е изправена пред избор. Който може да бъде правилно направен, само ако не се забравя онова, което класикът на геполитиката Хилфорд Макиндер отбелязва още през 1919 в книгата си „Демократичните идеали и реалността” по отношение на т.нар. „осев регион” (или „хартленд”), включващ според него Тибет, Монголия, по-голямата част от Русия, Източна и Централна Европа: «който управлява Хартленда, господства над Световния остров (континенталният масив, включващ Европа, Азия и Африка). А който управлява Световния остров, господства над света».

* Българско геополитическо дружество

{rt}

С посещението (в края на ноември 2005) на бившия финландски президент Марти Ахтисаари в Косово, бе поставено началото на заключителния етап от усилията на международната общност за решаване на изключително тежкия проблем за бъдещето на бившата сръбска провинция. В качеството си на специален представител на генералния секретар на ООН, финландецът се опитва да примири непримиримото – т.е. претенциите на косовските албанци за независимост и решимостта на Белград да не им я предоставя в никакъв случай.

В края на миналата 2005 Ахтисаари посети Прищина (където се срещна с представители на местната православна църква, които поискаха от него да защити християнските храмове в провинцията от албанските посегателства) и Белград, както и столиците на съседните на Косово държави – Подгорица, Тирана и Скопие.

Совалката на финландския екс-президент беше закономерен завършек на шестгодишния „преходен” период в областта. Както е известно, през юни 1999, след подписването на мирното споразумение, което по същество бе капитулация на управляваната от Милошевич Югославия пред НАТО, Косово премина под юрисдикцията на ООН и започна да се управлява от администрация, назначена от Световната организация – UNMIK. Последната разви трескава дейност – отпечата нови паспорти и лични карти, въведе нови номера на колите и създаде собствена пощенска служба (макар че с всички тези нововъведения се съобразяват само страните, признаващи мандата на UNMIK). Бяха формирани и полицейски части, в които влязоха предимни бивши бойци от т.нар. Армия за освобождение на Косово.

Много съществено допълнение към UNMIK са частите на НАТО (KFOR), контролиращи въздушното пространство над Косово. През 2001, 2002 и 2004 UNMIK проведе избори за Асамблеята на Косово, които сърбите масово бойкотираха. В 120-местния парламент, двайсет места са запазени от представители на различните етнически малцинства – от тях десет за сърбите, които обаче и досега остават незаети.

Резултатите от шестгодишното управление на администрацията на ООН са доста противоречиви. От една страна, действително бе създадено някакво подобие на нормален живот – възстановени бяха водоснабдяването, електрозахранването, отново тръгна обществения транспорт, търговията върви, училищата отново функционират и т.н. От друга обаче, нерешени остават редица изключително сериозни проблеми. Като основният е свързан с евентуалното завръщане на сръбските бежанци в Косово. Както е известно, през 1999, отмъщавайки на Белград за десетилетията на дискриминация и потисничество, косовските албанци прогониха от областта над 200 хиляди сърби. Всъщност, според оценки от 2002, общият брой на бежанците е над 277 хиляди, от които 201 хиляди живеят в Сърбия, 30 хиляди в Черна гора, а 46 хиляди обитават бежанските лагери, разположени в самото Косово. При това прогонването на местните сърби се съпровождаше с унищожаване на къщите им, опожаряване на православните църкви и на всички следи от сръбската култура – а да не забравяме, че тъкмо Косово се смята за „люлка на сръбската цивилизация”, както и че на Косово поле през 1389 се е водила знаменитата битка срещу турците, завършила с пълния разгром на сръбската армия и съюзниците и.

На всичкото отгоре, днешно Косово се превърна в ключов възел на международния нелегален трафик на хора, откъдето за Западна Европа се доставят проститутки (включително и деца).

Беше ясно, че взривоопасната ситуация, която международната общност успя да „замрази” през лятото на 1999, не може да остане вечно „висяща”. От началото на 2005 различни сили в, и извън, Косово оказват нарастващ натиск върху ООН да се заеме с окончателното определяне статута на областта, която на практика вече не се контролира от Белград. Имайки предвид, че позициите на страните бяха, и си остават, съвършено противоположни и непримирими, ООН реши да се ориентира към „совалковата дипломация”, в чиито рамки избраният посредник (в случая Ахтисаари) контактува последователно ту с Белград, ту с Прищина.

Изходните позиции са ясни – косовските албанци искат безусловна и международно призната независимост. На свой ред, Сърбия е готова да им предостави „повече от автономия, но по-малко от независимост”, подчертавайки, че продължава да държи на своята териториална цялост. Впрочем, сръбската формулировка е доста неясна. Дори Русия, която на практика е единствения съюзник на Белград по въпроса за бъдещето на Косово, изрази открито недоумението си от този факт. Така руският външне министър Сергей Лавров препоръча на сръбските власти да уточнят, какво точно имат предвид, отбелязвайки, че в противен случай за Москва остава неясно, какво точно трябва да отстоява пред Запада.

Ако съдим по отзвука в белградската преса, мнозина сръбски политици оцениха изявлението на Лавров като недвусмислен намек, че Русия не възнамерява да влошава отношенията си със Запада заради сръбските интереси. Затова и една от причините за ноемврийската визита на сръбския президент Борис Тадич в Москва вероятно е бил стремежът да бъде обяснена позицията на Белград по косовския въпрос.

В срещата си с Тадич, руският президент Путин подчерта, че прилагането на двойни стандарти в случая е недопустимо, отбелязвайки, че „когато от Косово бяха принудени да избягат 200 хиляди сърби, светът предпочете да замълчи, макар че когато навремето оттам бяха изгонени 30 хиляди албанци, това бе обявено за хуманитарна катастрофа”. На свой ред, Тадич успокои руския лидер, уверявайки го, че възможното членство на Сърбия в ЕС не е насочено срещу Москва. Според него, отношенията с Русия ще продължат да бъдат сред „основополагащите направления” в сръбската външна политика. Истината обаче е, че руснаците не са в състояние да окажат кой знае каква реална подкрепа на Белград по косовския въпрос. Възможностите на Москва да влияе върху решенията на НАТО и ЕС, които днес са основните геополитически играчи на Балканите, са силно ограничени.

В същото време много официални представители на САЩ и ЕС, в лични разговори и коментари, напълно допускат възможността за независимо Косово. Според тях, в противен случай, едва ли ще може да се избегне новият взрив на насилие в областта. Наистина, шефът на UNMIK Соран Йесен Петерсен демонстрира един по-предпазлив подход, като лансира следните принципи за мирното решаване на проблема:

• запазване целостта на Косово;
• отказ от възможността за връщане към ситуацията, отпреди март 1999;
• Косово не може да се обединява със съседни държави;
• гаранции за защита правата на всички етнически малцинства в областта.

На свой ред, Махти Ахтисаари въобще се въздържа от коментари. Единственото, на което твърдо се противопоставя, е разделянето на бившата автономна република на два анклава – албански и сръбски (по модела на Босна и Херцеговина). Според него, „би било погрешна да се ориентираме към босненския пример при решаването на косовския проблем, защото по отношение на Косово е необходим специфичен подход”.

Логично е да предположим, че „совалковата дипломация” ще се проточи, но въпреки това перспективата за отделяне на Косово от Сърбия е съвсем реална. Очевидно е също, че нито Белград, нито Москва – последния съюзник на сръбската държава (която вероятно скоро ще бъде напусната и от Черна гора), не разполагат със сериозни възможности да предотвратят това.

Какво обаче ще означава подобно решение на косовския въпрос? То несъмнено ще окаже сериозно влияние и върху последващото формулиране на подходите на международната общност към разрешаването на „тлеещите” конфликти в европейската периферия и постсъветското пространство (Северен Кавказ, Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия или Нагорни Карабах).

Прецедентът с евентуалното предоставяне на независимост за Косово би могъл да послужи и като мощен импулс за силовото решаване на много други регионални конфликти. Не е изключена активизацията на старите и възникването на нови териториални спорове, както на Балканите (между Албания и Македония, Сърбия и Босна или Босна и Хърватия), така и извън тях. Допълнителни „козове” ще получат баските, корсиканските и северноирландските сепаратисти. Същото се отнася за кюрдите – и особено за тези в Северен Ирак.

Неслучайно преговорите за бъдещето на Косово се следят особено внимателно от сегашното арменско правителство. Защото самообявилата се т.нар. Нагорно-Карабахска република вижда в предоставянето на независимост за косоварите и определен шанс за себе си. В крайна сметка, ако може за албанците, защо да не може и за арменците?

Отделянето на Косово от Сърбия би изиграло крайно негативна роля и в развитието на преговорите за обединеняването на Босна и Херцеговина (която днес представлява хлабава федерация между сръбската и мюсюлманско-хърватската републики). Преди десет години световната общност предприе въоръжена намеса за да попречи на местните сърби да се отделят от Босна, сега може да се окаже, че в случая с Косово се прилагат съвършено различни стандарти.

Независимостта на областта неизбежно би довело до укрепване позициите на радикалните елементи в косовското общество, легализиране дейността на организираната престъпност и окончателното превръщане на Косово в център на наркотрафика и търговията с оръжие и „бели робини”. В същото време новата независима квази-държава ще привлече като магнит изтласканите (в хода на „войната със световния тероризъм”) от Афганистан, Чечения и Близкия изток ислямски екстремисти и терористи, трансформирайки се в основната база на Ал Кайда в Европа.

От друга страна, предоставянето на независимост на Косово ще доведе до изтеглянето на повечето международни институции, осъществяващи контрола върху ситуацията днес. Чието място, заедно с изградената от тях инфраструктура, ще бъде заето от тренировъчните лагери, складове и бази на ислямските екстремисти. Използвайки критичното социално-икономическо положение (безработицата в областта е 60%, а 30% от косоварите живеят под чертата на бедността), последните ще могат сравнително лесно да набират кадри за своите акции. А имайки предвид голямата албанска диаспора в Европа, това допълнително ще разшири зоната на бъдещите терористични акции на континента.

Осъществянето на идеята за независимо Косово ще доведе до влошаване на отношенията на новата държава със Сърбия и Македония, което силно би намалило шансовете, както на Белград, така и на Прищина, за присъединяване към ЕС.

Прави впечатление, че на преговорите за бъдещия статут на областта косовската страна се представлява от хора, тясно свързани с различни албански криминални кланове. Днес те са обединени от стремежа си за извоюване на независимост, но веднага след обявяването и ще стартират жестока междуособна борба за властта и контрола над наркотрафика и оръжейната търговия. В подобна ситуация би било наивно да се очакват реални мерки за гарантиране на нормални условия на живот за представителите на малцинствата. В тази връзка, осъществяването на активно лансираната от косоварите теза за „гарантиране на жизнения стандарт, паралелно с предоставянето на независимост” е по-скоро контрапродуктивна.

С появата на независимо Косово, както в хода на неговата интеграция в ЕС, биха укрепнали позициите на затворените мюсюлмански диаспори в Европа, което на свой ред допълнително ще изостри проблема за „цивилизационната несъвместимост”, ерозирайки социално-политическата стабилност на западното общество.

Всъщност, единствената сила, която определено би спечелила от прокламирането на независимо Косово, са САЩ. Изграждайки в областта най-голямата на Стария континент военна база „Бонд Стил”, американците установиха контрол върху стратегически важно пространство, позволяващо им на практика да се разпореждат с коридора, свързващ европейските равнини с басейните на южните морета (включително Средиземно). Това допълнително намалява зависимостта на Вашингтон от все по-несигурните му европейски съюзници, които (както показаха събитията, свързани с Ирак) претендират да имат собствена позиция по въпросите за войната и мира.

Въпросът обаче е, дали ООН и международната общност, като цяло, също имат някакъв интерес от появата на подобен, крайно опасен (включително и за нас, българите) прецедент?

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Родопите заемат особено място между нашите планини. Те са най-обширната ни масивна планина. Тяхното богато хоризонтално и закръглено вертикално разчленение се отличава от това на другите наши масивни планини ( Рила, Пирин, Витоша и др.). Климатично и биогеографски те представят преходна област. С оглед към своето физикогеографско устройство, в поселищно, културноезиково и стопанско отношение Родопите са самостоятелна област. Тяхната антропогеография е особена и заслужава голямо внимание.

Нас тук ни интересува от антропогеографията на Родопите тяхното политикогеографско положение и то - специално значението им като политическа граница.

Политикогеографското положение на даден географски предмет е част от общото му географско положение, което е най-многосъдържателното географско понятие и в което влизат, както пояснява Ратцел1, още: големината и формата на този географски предмет (област или какъвто и да е), климатичното му положение, положението му към пътищата, биогеографското, културното му и пр. положения. Политикогеографското положение не може да се разглежда съвсем откъснато, а все във връзка с общото географско положение. Според Зупан2, в основата на политикогеографското положение на една област или държава лежи обстоятелството: доколко нейните земноповърхни форми улесняват или затрудняват съобщението. А според Фогел3, значението на политикогеографското положение на една област или държава се обуславя от възможностите за напредък или упадък, които му предлага физикогеографското положение. Така, значението на политикогеографското положение на Англия се обуславя от островното й и климатично положение, именно, че климатът й е мек и влажен, никога не замръзват пристанищата и не спира съобщението с тях; после - от удобните й заливи, централното й положение между Нордкап, Гибралтар и Балтийско море и тясната й връзка през океана с Америка.

Голямото политикогеографско значение на Родопите не е от вчера, а то ще бъде и в бъдеще. Те са служили в миналото (І и ІІ българско царство) често за граница на България и са играли видна роля за националната цялост на българския народ. От освобождението насам по тях минава също южната граница на България. Освен това, те са географски неразделно свързани с Беломорската низина и ни осигуряват рано или късно владеенето на Беломорски бряг.

В естественото разширение на българската държава на юг са играли извънредно важна роля три географски фактори: Дунав, Стара планина и Родопите. При кръстопътното положение на Балканския полуостров и специално това на българските земи, ако малобройният и често пъти дезорганизиран български народ е оцелявал, това се дължи до голяма степен на тези три географски фактора. Защото, колкото е по-силно природното положение (в смисъл, защитата, която предлага природата) на един народ, толкова по-голяма е неговата самостоятелност4. След преминаването на Дунава от българите и основаването на бьлгарската държава в днешна Североизточна България, политикогеографското значение на голямата и мъчнопребродима река Дунав е това, че тя е осигурявала тила, гърба на българите и те, в своя устрем главно към примамливия юг срещу най-опасния си враг Византия, са били спокойни и с раэвързани ръце. Но тук на юг много по-голямо геополитично значение за България е имала Стара планина, в проходите на която толкова често византийците са си разбивали главите. И благодарение не малко на тази естествена твърдина младата българска държава е могла да закрепне и след това засилена да пристъпи към разширение още по-наюг. Тук вече въпросът не е бил да се овладее само богатата Марицина низина, но и Родопите, защото без тях владеенето на Марицината низина не би било сигурно. А владеейки Родопите, по-нататък не е трудно спущането към Беломорския бряг, с което ще се извърши последният етап на разширение на българската държава в южна посока. По този начин българската държава достига най-естествената си южна граница, каквато може да бъде само морето. Но за владеенето на Родопите щастието на българите е било твърде променчиво. Макар и достигнати още от Крум, Родопите са изобщо за много по-късо време владени, отколкото Стара планина. Това се дължи преди всичко на по-голямата, по-ожесточена съпротива на Византия, която със заемането на Северна (Горна) Тракия и Родопите се е виждала вече сериозно застрашена и доста притеснена, задземието (хинтерландът) на Цариград се е чувствително намалявало.

Ясно е, колко е голяма значението на Родопите, като политическа и стратегическа граница и как, те, както границите на всяка държава, отразяват историческите съдбини на България. Обаче, политикогеографското им значение се състои и в това, че, наред с другите наши планини в тях се е съхранил и опазил българският народ през средните векове и, после, през усилното турско робство. Ако не бяха Родопите, гърцизмът щеше по-лесно да нахлуе от юг и да пусне по-дълбоки корени на север, особено в Южна България.

Впрочем, нека минем към подробно разглеждане на Родопите като политическа граница. Под думата граница в нашето съзнание изпъква понятието за спиране на една форма на живот, за място, дето спира едно движение. Но при политическата граница към това имаме понятието: 1) за отбрана и нападение на едно политическо цяло - народ, област, държава, 2) за точно и недвусмислено разграничение територията на две съседни държави, на два народа, и 3) за удобни мирновременни съобщения. Мъчно е да се намери граница, която да отговаря на всички тия условия, особено в Европа, дето миналото на всички държави е много сложно (комплицирано), дето след голямата война и парижките договори за мир много ценности се подцениха и дето политическата граница е просто математическа линия; затова почти общо е убеждението, че добрата граница е относително понятие. Не напразно видният германски политикогеограф Karl Haushofer5 казва, че най-добрата граница е там, където няма хора. Обикновено се приема, че планините, както девствените гори, езерата, блатата, моретата, реките и пустините са естествени граници. Но докато всички могат да се изменят ( горите да се изсекат, блатата да се пресушат, морските брегове - благоустроят и пр.), да станат лесно пребродими и да се обезличат повече или по-малко като граница, планините и пустините на най-малко места могат да бъдат такива: първите - по проходите, а вторите - по посока на кладенците. Разбира се, в мирно време е по- лесно преминаването им. Водните пространства, били те морски или речни, при съвременното състояние на човешката култура, не само разделят, но и свързват, когато с планините, разбира се, големите, това не е още така. Височинният фактор все още играе эначителна роля за израза на граница.

Всички планини нямат еднаква стойност, като политическа граница. Тук тяхното значение се определя от целокупното географско устройство на планините: разпространение, ширина, височина, форми, скален състав, старост, климат, биогеографски условия, народностни и политикостопански отношения. Родопите се простират, както Стара планина, от запад към изток и това е тяхно предимство, като политическа граница, защото в същата посока България има по-голямо разпространение и те я защитават при нападение откъм юг и я улесняват при офанзива към юг, а затрудняват мирновременните й съобщения, но съвременната техника сравнително лесно се справя с тях. Трябва да забележим, че дължината на Родопите от седловината между Крива река и Черна Места източно от Белмекен (дето е сравнително най-точната граница между Рила и Родопите) до устието на Марица е по-къса (250 км) от тази на Стара планина (600км). Това е един недостатък на Родопите, като политическа граница, който се поправя от обстоятелството, че те се продължават на запад чрез Рила, а на изток - чрез Сакар планина и Странджа. Но широката долина на Марица между Родопите и Сакар планина не представя пречка за движение, значи няма никакви условия за естествена защита, а за офанзива и мирновременни съобщения предлага еднакви условия и за двете страни. Средновековният граничен окоп Еркесия и днешната Одринска крепост намират оправдание в този отвор на Марица. Тук минава най-важният път от Средна Европа за Цариград. Този отвор, наред с по-упоритата съпротива на византийците, когато е бил въпроса за владеенето на Тракия и Родопите, е причина за по-кратковременното им владеене от страна на българите в сравнение със Стара планина, защото византийците, а след тях и турците, от тук са се промъквали и застрашавали откъм север българската родопска граница. Както е известно и никейският император Тодор Ласкарис (1256 г.) от север е нападнал и превзел родопските крепости, с изключение на Цепина. Този път е причина за колонизирането на Източните Родопи с турско население, което и до днешен ден тук е с гъста маса. Наистина, по Марицината долина е най-естествено спущането ни към Беломорския бряг, но без владеенето на Родопите то е несигурно.

Родопите са нашата най-широка планина; между Станимака и Ксанти по права линия имат 100 км ширина. А по своето пространство, 17-18 хил. км2, те заемат второ място измежду другите наши планини; отстъпват в това отношение само на Ст. планина (27 хил. км2). Тази голяма обширност на Родопите е с важно значение за тях като граница. Тя именно ги прави труднопроходими, достатъчно годни за защита и по-малко годни за мирни съобщения. Но от друга страна, във връзка с обширността на Родопите е липсата в тях на ясно изразено главно вододелно било, което, както ще видим по-нататък, бива най-рязка политическа граница.

Труднопроходимостта и изобщо стойността на Родопите като политическа граница е в голяма зависимост от височината им. Те представят една средновисока планина. Над 1500 м имат малки пространства. Наистина, тук липсват вечните снегове и заострени билни части на високите планини, но Родопите са бедни на проходи, макар и тези, които имат, да не са много високи: Аврамова седловина - 1280 м, Белика и Ташъбоаз -1600 м, Чепеларският проход ( Рожен) - 1480 м; всички останали на изток са още по-ниски. В областта на Въча няма проход. Във връзка с височината е населеността на планината, от която зависи твърде много проходимостта на планинската граница, защото само в населената планина са налице необходимите станции, провианти и други удобства за преминаването й. Освен това, народностният състав на населението по политическите планински граници е от голямо значение в случая. Ако населението е еднородно, то ще обслужва едната от граничещите държави и ще бъде враждебно настроено към другата. Така, през средните векове, когато Родопите са били гъсто населени с българско население, пораженията на византийците често се дължели на обстоятелството, че българските войски и гарнизони са били подпомагани от местното население. Завладяването на Родопите от турците е било твърде много затруднено от гъстонаселеното българско население в тях. Ето защо турците, за да се справят лесно с владеенето на тази област, са я колонизирали с турско население и помохамеданчили голяма част от българите. Днес за приобщаване на Родопите към българското държавно и национално тяло и за подготовка към утрешното владеене на Беломорския бряг е необходимо, щото те да бъдат по-гъсто населени с българско население. Оттам е онзи настойчив зов на проф. Иширков в книгата му “Западна Тракия и договорът в Ньой” за бързо побългаряване на родопската област.

Наред с широчината и височината, стойността на Родопите като политическа граница зависи извънредно много от земноповърхните им форми. Родопите представят една обширна масивна блокова планина, която по произход е стара, от палеозойско време, но в по-късни геологически времена, младо терциерно и дилувиално, подмладена. След ерозирането, денудирането (отнасянето) и заравняването на старите палеозойски Родопи, от които са останали днешните широки заравнени билни части, през терциера и главно през дилувиума настава ново планинообразуване, именно започва разкъсване и вертикално разместване на блоковете на планината. Околовръст се образуват грамадни хлътнатини (Марицината и Беломорската), а в средата се издигат днешните Родопи, които в западните си части, и откъм Марицината, и откъм Беломорската низина, са по-силно издигнати и вероятно по-често придружени от разседи; затова там са по-високи и са по-стръмни склонове, отколкото в източните части. С издигането на планината и потъването на низините се увеличава разликата между денудационните нива и се понижават ерозионните базиси на реките, което повлича силно врязване на последните в тялото на планината, по който начин се образуват дълбоки и тесни проломи, каквито са Елидерския, този на Въча, на Станимашката река и др. Така, Родопите се твърде разнообразно накъсват и разчленяват, та ни карат често пъти да ги оприличаваме на лабиринт, а в долините и проломите се създават най-характерните резки форми за подмладяването на планината. Тези планинообразувателни процеси на Родопите са още в ход. За това ни говорят преди всичко земетресенията, които стават напоследък (от 1928 г. насам) около тях.

Всички млади планини (Алпи, Карпати, Стара планина) и силноподмладените стари планини, като Родопите, са по-трудно проходими и, следователно, по-удобни за политическа граница, отколкото старите планини, каквито са планините и възвишенията в северните части на материците Европа, Азия и Северна Америка. Родопите представят голяма пречка за движението през тях със стръмните си склонове, лабиринтно разчленение и тесни проломи. В проломите доскоро нямаше пътища; по Елидере се построи шосеен път в 1896г., по Яденица (Беловската река) – в 1910-1911 г.; по Станимашката река - в 1907-1910 г., а по Въча едва сега се строи. Железните пътища са по-нови: този за Чепино е от 1926г., а този за Мастънли- от миналата година. Специално проломите за преминаване на планината имат тези недостатъци за движение, че не пресичат цялата планина, както Искър Стара планина, и че не са от двете страни на планината симетрично разположени. Долините на Родопите имат радиално разположение, както това е изобщо в масивните планини; в такива планини преобладават радиалните и околовръстни пътища. Котловинните разширения по долините в Родопите повече улесняват вътрешните съобщения, отколкото преминаването, пресичането на планината. Единствените удобни за движение земноповърхни форми в Родопите са техните широки заравнени билни части.

В планинските политически граници за най-точно, най-справедливо и най-естествено се смята, щото самата гранична линия да се постави на главното било или - вододела между две речни системи. По билата на планините обикновено е най-рядко населението и най-трудно съобщението. Такава граница видният берлински професор Пенк нарича морфологична6. Такава граница дават най-вече верижните и тесните планини, като Стара планина, Пиринеите, Кавказ и др. Но ако планината е широка, масивна, с големи разклонения, с неясно изразено, криволичещо и ниско главно било или по-високи странични била, тогава главното било не може да бъде рязка граница, защото от двете си страни има еднаква природа, еднакъв наклон на склоновете, еднакъв климат и растителност, еднакво население и стопанство. Пасищата по такива била се използуват от населението на двете страни на планината. Тогава се вземат за граници страничните била, които също не са резки морфологични, значи не са резки и като политични граници. А това вече е един недостатък на планината, като политическа граница. Такъв е случая и с Родопите. Ако проследим историческото развитие на нашата родопска граница, ще видим, че тя е вървяла главно ту по билата на северните, ту по билата на южните разклонения, на Родопите. Разбира се, когато е вървяла по билата на северните разклонения, тя е била повече изгодна за византийците, защото лесно са слизали до Марица, а когато е вървяла по билата на южните разклонения – обратно - улеснявала слизането на българите на Беломорския бряг. Трябва да се забележи, че всяка надвесена над богата равнина граница възбужда извънредно голяма притегателна сила у притежателите на тази граница към богатата равнина. Така се обяснява до голяма степен обстоятелството, че през средните векове по северните разклонения на Родопите, та дори до Черно море, са били наредени 9 крепости: Цепина, Кричим, Перущица, Станимака и пр., които са минавали постоянно от византийски в български ръце и обратно.

Както е известно, при хан Крум (803-814 г.) пределите на България за първи път се простират до Родопите. При неговия приемник хан Омуртаг (814-831) се затвърдява това положение. При хан Пресиян (836-852) и цар Борис l (852-889) границите между България и Византия минава по южното странично било на Родопите, като е оставяла източните ниски Родопи във византийски ръце. При хан Пресиян имаме и първия излаз на Бяло море между Струма и Места. Цар Симеон (893-927) е оставил граници по южното странично родопско било, над Ксанти и Гюмурджина. При цар Калоян (1197-1207) имаме същото положение. При цар Ив. Асен ІІ (1218-1241) южната ни граница отново стига беломорския бряг. При Михаил ІІ Асен (1246-1257), Константин Асен (1258-1277), Михаил ІІІ Шишман (1323-1330) и Иван Алескандър (1331-1371) границата ни с Византия вървяла по билата на северните родопски разклонения. След освобождението от турското робство границата между България и Турция вървеше по централното било на Родопите с чувствително отклонение на север в областта на Въча и в Хасковско. Между 1913-1918 г. южната ни граница беше на Бяло море, а след войната - по южните родопски разклонения.

От изложеното до тук е явно, че Родопите, макар трудно проходима планина, защото е широка и с млади форми, не служи за достатъчно естествена политическа граница. Но днес това не е беда, защото поставената граница между България и Гърция по южното вододелно било на Родопите добива за нас българите голяма стойност: предлага ни по-сигурна защита на старата територия, а за мирновременни съобщения, като се построят железни и шосейни пътища, тя бива по-малка пречка. И най-важното е, че тя ни отваря пътя за Бяло море, дето е не само нашата естествена физикогеографска граница, но и нашата естествена органическа граница.

Органическата граница съответствува на един определен държавен организъм и произлиза от неговите нужди. Според Пенк7, тя обхваща едно определено пространство, което осигурява необходимите условия за преуспяване на държавата. В това пространство влизат няколко свързани помежду области, които, както по отношение на стопанския живот, така и - на отбраната се допълват и образуват едно общо цяло. При такова схващане не са органически граници ония, които пресичат една засебна област по отношение на стопанско развитие, съобщения и отбрана. Органическата граница трябва да се разглежда винаги от чисто обективно гледище.

Геотектонично и физикогеографски Родопите са неразривно свързани с Беломорската низина и Бяло море. Последните представят потънали части от Родопския масив и то в твърде късно геологично време; самото море е образувано през дилувиума. До вчера голяма част от населението на Беломорската низина беше българско и съществуваха най-оживени стопански отношения между нея и Родопите. В нашите земи, противно другаде, историята ни показа, че населението от равнини и съседни планини е едно и също, макар, че постоянно се е придвижвало. Беломорската низина е тясна ивица земя, която не може да се развие като самостоятелна географска област (ландшафт). Едно море обезсилва съседната планина, като граница. Родопите са задземието (хинтерландът) на беломорския бряг. Той (беломорският бряг) не може без тях и те заедно с цяла България, въз основа на своите географски и исторически права, не могат без него.

Всичко това се добре разбира от гърците. Техният хитър държавник Венизелос не напразно, след като издействува при сключването на мирните догвори отнемането от България на Западна Тракия, се помъчи да премести днешната ни граница с Гърция на север, към с. Хвойна, по северните разклонения на Родопите, и създаде средновековното гранично положение между България и Гърция, но за наше щастие не успя. Дано в бъдеще чрез мъдра държавна политика се запазят и реализират политикогеографските изгоди, които ни дават Родопите!

Бележки:

1. Fr. Ratzel Antropogeographie, т. 1, стр. 137.

2. Supan A. Leitlinien der allgemainen politischen Geographie, 1918, стр. 52.

3. Politische Geographie, 1922, стр. 55.

4. Fr. Ratzel. Antropogeographie, ч. 1, стр. 138.

5. Grenzen in ihrer geographischen und politischen Bedeutung, 1927, стр.155.

6. Uber politische Grenzen, 1917г., стр.6.

7. Ibidem, стр.18.

* Статията на „бащата” на българската геополитическа наука професор Иван Батаклиев (1891-1973) е публикувана за първи път в „Тракийски сборник”, бр.3/1932.

{rt}