24
Съб, Окт
5 New Articles

Твърди се, че икономиката на една страна е силно инерционна система, т.е. състояние, което е трудно податливо на промени. Така е, но и тя, примерът е пред очите ни, търпи (точният израз е понася) основни преустройства. За едно десетилетие, през 50-те години на миналия век, българското стопанство от пазарно стана централизирано, също за едно десетилетие – настоящето, се върна към пазарното. Това е драматична промяна, несравнима с тежките си последици (трудова демотивация, нищета престъпност), даже и с последствията от войни и природни бедствия. Така е, защото и икономиката, и нейното преустройство, си остават икономически домен, т.е. домен на елита. А елитът може да бъде уплашен, подкупен, подменен, на което всички ние станахме свидетели. Народът наблюдава ставащото, най-често като безучастен свидетел, макар и страдащ.

За разлика от това, промените в града водят до промени в бита на всички. Това са промени, които мобилизират срещу себе си леността на масата. Тя пази своя онаследен бит, постигнала чрез него равновесието между скромни изисквания и малките усилия за задоволяването им. Поради това всеки, който посегне (макар и с най-добри намерения) на градския бит, бива посрещнат с тиха и повсеместна съпротива.

Поради това и промените в града се осъществяват трудно, с големи усилия. Няма по-консервативна обществена система от тази на града – колко повече това важи за София.

Носталгия по образците

Всеки софиянец се възхищава от градове като Виена, Париж, Прага. Същият, явно или скритоу си пожелава да е част от тяхната подредена и облагородяванща среда и често го постига с цената на отказа от себе си, от общественото си положение в България, от семейната си традиция. За да изпита тази (от малкото останали съвременни) авантюра, да заживее в обстановка на приятни новости, да преживее вълнението на откривателството и на предизвикателството от досега с неочаквани факти, събития и (не винаги) личности, софиянецът заплаща с отказа от свободата и индивидуализма си (изпълнява не само точно, а даже стриктно западноевропейскити полицейски разпоредби), със спирането на интелектуалното и социалното си издигане (работи всичко, което му се предлага), обезличава се (често до степен да крие и даже да се срамува, че е българин!?) за да потъне в пролетарската чуждоземна маса, да се превърне в маргинал на Запад. Всичките му претенции, които в София са прекомерни (до степен да заплашва публично с отказ от българското си гражданство) в чужбина се стопяват и той в повечето случаи изчезва като личност. Остава му само ласкаещата го възхита на неговите доскорошни софийски съграждани, смятащи го за преуспял в странство. Така кръчмарските пианисти се връщат в София като „световни” музиканти, а декласиралите се в чужбина се оставят да бъдат юбилейно празнувани, но у нас.

Виновна за всичко това е и София. Тя се превърна в транзитна гара, която препраща в чужбина младото и способно поколение на България. София се оказа годна само да прекърши връзките на младите българи със селската и провинциална среда, да заличи консервативно-патриархалните навици на новите софиянци. Не успява обаче от придошлите да направи истински софийски патриоти, не успява да ги привърже към себе си.

София се оказа желана от всички, без да бъде обичана от никого.

Чувството за град

Така е, защото софиянци не познават собствения си град. Той е пълен със събития, добри намерения, страсти и битки. И всичко това е овеществено в камък, бетон, асфалт. Много често недонаправено, недовършено, защото страстта и чувствата бързо изгарят в София. Властта обича да тържествува над предшественика си като руши създаденото от него. Така лъжливите аргументи се превръщат с времето в неоспорими факти и ние заживяваме в среда от грешки (действителни и привидни), осуетени амбиции и незавършени намерения. Тази среда наричаме хаос, за разлика от завършеността на Виена, Париж и Прага. Но за разлика от тях софийската среда е изпълнена с десетки възможности и шансове, тя тепърва е годна да създаде такъв стил на живот, който да е и консервативен, и жизнерадостен, и модерно целеустремен, и исторически вглъбен, природен и цитадинен.

Но за да развием тези шансове пред града, е необходимо да култивираме едно особено чувство, ще го наречем чувството за град. В нашия случай – чувството за София. Това е разбирането на (а и обичта към града) природните, историческите и човешки сили, които тласкат, развиват, или унизяват София. Това е особената чувствителност, която възпитават утвърдените градове у своите обитатели и обичта, с която им отвръщат виенчани, парижани и пражани.

Да заобичаме София като вникнем в нея!

Началото на града

Баналният отговор е: Марк Аврелий. Този отговор е в духа и на днешния „правен” синдром, обхванал обществото ни: че от многото истини, истинска истина е само тази, която е институционализирана. Имперският акт, обявяващ София за град, наименован Ulpia Serdica, е институционализираното начало на София. Каменното свидетелство за това е видно и достъпно за всекиго в премиеро-президентския подлез.


 

Но София съществува далеч отпреди това. Всеки, който идва от северозапад по Нишавското ждрело, или от югоизток по Маричината долина, или слиза от Владая, или пък от Арабаконак-Витиня, изпитва странно облекчение - гърдите му се разтварят. Мащабът се сменя: той става едър. Едър, но и контрастен. Оградните планини израстват от гладко-равното поле. То ги прави да излъчват спотаената мощ на звяр в унес – реликт, който може да бъде събуден за нов живот. Това, което днес изпитваме, е бивало изпитвано от стъпилия на софийкското поле винаги – срещата с вездесъщото присъствие на единствения вече негов обитател. Древните са го наричали Genius loci. Този дух обитава полето, но си има свой дом. Другаде по света, неговият дом е сключената в кръг бразда, разорана от Ромул. Другаде, съвременникът на Лучио Коста чертае кръг върху саваната и дава началото на новата столица на Бразилия. Кой и къде слага знака, от който тръгва пътят на София към нас, днешните софиянци?

Преди полето е имало езеро. То е притежавало очарованието на противоборстващите си стихии: водата срещу скалата – патетичната жизненост, която тяхната среща внушава. Геологическите епохи следват една друга; обилието на вода се сменя с ариден климат и така започват да се отлагат тези минерални наслаги по езерното дъно, които от исторично време насам участват в живота на софийската цивилизация чрез минералните извори, на които дават началото. Но те в Софийското поле са повече от 80! Кой от тях (вече се досещаме), и защо тъкмо той – софийският извор дава началото на цитадинния бит и превръща обитателя от полето в сердикийски гражданин? Защо изворите в Княжево, в Овча купел, в Горна баня, или в Панчарево не заквасиха градската мая, а останаха извън града?

Защото при възможноста за избор (измежду 80 извора) става това, което хората изберат с краката си. Тъкмо пътищата, а във времето, когато ги е нямало тях – теренната достъпност, е втората, след наличието на софийския извор, причина тъкмо на това място да изникне градът. Лесната достъпност от всички посоки ражда София на мястото, на което е.

Географската предопределеност

Рядко населено и обладано от архаичния (прото-) тракийски селски бит, Софийското поле хилядолетия не е имало нужда от град. Слатинските възвишения, ослънчени и равни, са и далеч по-защитени и по-подходящи за бита, който преди десет хиляди години е интровертен, затворен и враждебен към всичко, извън неговото обозримо обкръжение. Отвъд хоризонта се спотайват опасностите. И, ако съдим по слатинските открития, така е било в течение на поне няколко хиляди години. Архаичен сън, или златен век на самовглюбяване, общуване със себе си, с близката природа, с небето над нея. Време, създало и подредило митовете, фолклора и народната мъдрост.

Нещата се променят с началото на процеса на културното колонизиране на тогава най-дивата евразийска покрайнина – Европа. По суша това става и в посока от Мраморно море, през Тракия, на северозапад. Нашият европейски бряг още по Омирово време бива назоваван Европа и, както често става, това название започва да важи за целия негов, потънал тогава в мрачна и мъглива неизвестност, хинтерланд (а днес кръстниците на Европа не биват допускани в нея!). Авантюристи, търговци, или просто любопитници, идват в сердикийското поле за да се върнат обратно или пък, обладани от голяма смелост, да продължат на северозапад. Но защо тъкмо на северозапад? А не – на запад или на север?

Една подробност (тя е такава само съизмерена с колосалните времеви и пространствени мащаби на геологическите епохи, създали днешната географска морфология (строеж) на Европа) е, че нейният Югоизток е организиран по направлението „Североизток-Югозапад”. Наличието на улеснен достъп в югоизточна посока, където вече се създава световната цивилизация, е големия шанс за Европа, която през своя югоизточен дял започва обогатяването си в своя досег с Близкия изток. Без този процес Западна Европа би се провинциализирала и затворила в своята мистична келтска ирационалност и би се превърнала (или даже останала) в ужасяващо подобие на доколумбовите Средно-американски култури.

Геополитическото утвърждаване на София

Може да се твърди, че географското направление „Северозапад-Югоизток” е създало и организирало живота на нашия Античен свят. Западното тиренско крайбрежие на Италия, двата (днес италианският и хърватският) адриатически бряга, Дунав и неговата сухоземна корекция по долините на Морава и Марица, са четирите географски дадености с еднаква и успоредна насоченост „Североизток-Югозапад”. Те улесняват движението, но само по дължината на това направление. Делителите между тях: Апенините, Динарските Алпи, и Балканът възпрепятстват опитите за движение в напречна на тях посока. Във времена, когато (за разлика от днешните) икономията на транспортни усилия е абсолютното условия при избор на път, това предопределя посоката на предпочитаните контакти. Така географският строеж на Балканите и съседните им земи превръща Италия, Илирия, Тракия, Елада, Мала Азия, Сирия и Египет в една културна и стопанска общност. Тази културна общност (раздирана от битки и войни – безспорен белег на активно общуване) просъществува до времената на Кръстоносните походи.

Така географската морфология прави първия избор на участниците в процеса на културното създаване на Европа. И това са тези европейци, които случайно, или преднамерено, обитават върху, или близо, до четирите транспортни оси „Северозапад-Югоизток”. Това сме и ние – софиянците. На това се дължи бурният разцвет на Генуа, на Венеция, на Триест – Дубровник и на Виена (европейските посредници с афро-азиатския Югоизток) и Цариград, Александрия, Багдад, Басра (афро-азиатските посредници с европейския Северозапад), на раждащият се модерен свят. Това е времето на Средновековието, когато Рим и Атина стремглаво западат. Западат не поради цивилизационното си изразходване, или даже нравствен упадък (най-често цитираните досега обяснения), а защото паразитират върху насилнически имперски териториални образувания като Римската империя. Когато тези образувания, следвайки естествените стопански процеси, започват да се реорганизират върху един толкова рационален принцип, какъвто е транспортната икономия, и Рим, и Атина се оказват встрани от международния обмен. Така принципът за икономия на време и, преди всичко, на усилия, което е създало и създава Европа, превръща в началото на Средновековието и Рим, и Атина в запуснати селища. Техният упадък е смразяващ. Но Цариград с лекота сменя ролята си на имперска метрополия с тази на световен транспортен център (което говори за модерното, почти съвременно мислене на император Константин Велики).


 

Казаното за Цариград е вярно и за София, макар и в друг мащаб.

На Превала на Големия диагонал

София е разположена върху един от четирите (и, по-точно, върху единствения сухоземен) коридор на този античен свят. Той започва при Панонската порта пред Vindobona, днес – Виена, и по долината на Дунава, достига и продължава по речните долини на Морава и Марица. За имперски Рим, това е Via Militaris, който в по-късно време става известен и като Диагоналния път, а за съвременните градо-романтици – даже и като „Големия диагонал”. Най-високата теренна точка по дължината на този път и поради това – естествен водораздел, откъдето водите текат във всички посоки, е Софийското поле: оттук водите текат на запад по Нишава, на север по Искър, на изток по Марица и на юг по Струма. Сякаш и природата се двоуми по кой път да тръгне. Усещането за предел, за смяна, съпътстваща пътника, достигнал София. Не е случайно това, че Траяновата порта е била построена източно от днешен Ихтиман. Там тя бележи границата между двата дяла на империята: Източния Рим (провинция Тракия) и Западния Рим (провинция Илирия).

Софийското поле е предел, но не и препятствие по пътя. То не е само равно, то е и със същата гегорафска насоченост „Северозапад-Югоизток”, като Диагоналния път. Това поле е най-удобната отсечка (даже и равната българска Маричина долина и отстъпва, тъй като насочва връзките чисто на запад и/или на изток) по целия Диагонален път.

Софийското поле сякаш е създадено за да бъде ускорител на придвижването по направлението „Северозапад-Югоизток”. И, поради това, не може да бъде обходено.

Хиперборейският диагонал. Актуални исторически мотиви

Описвайки особеното място на географското направление „Северозапад-Югоизток” в античното колонизиране на Югоизточна Европа, в израстването на Софийското поле и София до средище-праг-предел-разпределител в създаващата се през Средновековието сложна и йерархично построена териториално-селищна мрежа, вече представихме двата основни подстъпи към нея: Траяновата порта от югоизток и ждрелото на Нишава от северозапад. Но те не са единствените, както може да се очаква от град, назоваван Средец. Съществуват и напречни движения, макар и от регионален мащаб. Движения от югозапад към североизток, които сочат към далечните северни предели на Европа. Според античния епос – това са земи, населени от хиперборейците. Това даде основание в последните години да се изтръгне от забравата пътният диагонал, напречен на Големия и пресичащ го в София. И наречен от нас Хиперборейски. Препятствията по дължината на Хиперборейския диагонал са вече политически, а не физически. На североизток от София, Балканът е вече преодолян от далекопътя „Хемус”, а и от Искърското дефиле, докато на югоизток вече 60 години стои недопрокопан жп тунелът по осоговския Деве-баир. Пречеха за това сърбите, сега с не по-малко ожесточение и гърците. Те знаят, че този Диагонал, макар и тактично назован Хиперборейски, е преди всичко български.

София има особено място в това противоборство. Тя трябва да отчете българските интереси и да ги отрази в своята градска транспортна организация. Защото излъчването на София е решаващото.

Себевъзприемане

Нарастващото място на София в интеграционния процес на европейския Югоизток и на Балканите по време на Средновековието проличава в самоидентифицирането на нейните собствени жители. В Античността за тях градът, който обитават, е Сердика – етнотопоним, или Триадица – просто топоним. Това говори за отъждествяването на града със себе си, със собствения произход (серди), после – с близката среда (три-хълмие; начин на себевъзприемане, създало например името Букурещ = Букова гора = Бухенвалд). Превъзмогнали чисто сетивното възприемане на града, сердикийци-триадчани започват в началото на модерното време да го наричан Средец (ще рече: най-същественото от нещо голямо). Те вече са си дали сметка за мястото му в едрото географско пространство на Балканите, тогава българско. Новото име подсказва, че този град обективно е надрастнал себе си, създавайки и подчинявайки на себе си цяла една йерархизирана система от взаимно свързани селища.

В Късното Средновековие Средец е признат център на етно-териториална общност, за да престане да бъде такъв след османското нашествие. С верен усет шопите си дават сметка за загубените геополитически позиции на града и изнамират неговото съвременно име: София.

Но пътищата към София остават, те надживяват катастрофата.

От Средец продължават да се страхуват.

2000-2005, София

{rt}

България{jcomments off}

Х.Генчев, Софийски епос

А.Иванов, Българската геополитика като изкуство на баланса.

А.Кирилова, Възможно ли е „глобалното българство”?

М.Деведжиев, Регионалното развитие на железопътната мрежа в България като пространствена решетка

Л.Божков, Транспортните проблеми на Балканите

Балканите

М.Гърчич, И.Раткай, Геополитиката на трансграничните връзки и транспортната интеграция на Балканите в Европа

П.Георгиев, Концепцията за национална сигурност на Турция

Европа

Ю.Шевцов, Новият полски национализъм

А.Рар, Бъдещето на континенталната ос „Берлин-Москва”

Гореща точка: Имигрантските бунтове в Европа

С.Хайтов, Огненият изгрев на ислямска Европа

Н.Стефанов, Европа - люлката на ислямския тероризъм?

Ф.Фукуяма, Ислямската заплаха

Фокус:Битката за Кавказ

А.Тодоров, Третата кавказка война

Р.Сафрастян, Геостратегическото сътрудничество между Русия и Турция в Южен Кавказ

И.Иванчев, Южнокавказкият „Гордиев възел”

А.Вартанян, Енергийната геополитика на Иран в Кавказкия регион

Светът

А.Крилов, Етническите войни от „четвърто поколение”

С.Каменаров, Австралия – свръхдържавата на ХХІ век?

П.Георгиев, Филипините и „евразийската дъга на нестабилност”

Н.Петрова, САЩ и геополитическата концепция за „Голяма Централна Азия”

Други гласове

М.Кац, Многополюсният мираж на Александър Дугин

А.Мора и Леон, Краят на доктрината Монро

Геоикономика

Б.Димитров,Чилийското икономическо чудо – отвъд стереотипите

Геостратегия

Н.Петров, Наркотиците в новата „Голяма игра”

История

Д.Йорданов, Пруският въпрос и геополитическите му измерения

Тенденции

Е.Коприваров, Мрежата като инструмент на терора

Книги

К.Керил, Анатомия на терорa

Интервю

Хенри Кисинджър за ерата на „големите възможности"

{rt}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн