24
Съб, Окт
5 New Articles

През последните години Западна Европа се превърна в убежище на терористи и, едновременно с това, в източник на бъдещи терористични нападения. Основната причина е в липсата на адекватна интеграционна политика по отношение на мюсюлманските имигранти в европейските общества, което прави мюсюлманските общности уязвими за идеологията на радикалните групировки. Така Западна Европа се трансформира едновременно в люлка и износител на тероризъм. Взривовете от 7 юли в лондонското метро и ноемврийските палежи във Франция (а също в Белгия и Германия) бяха знак за нещо крайно тревожно и то е, че Европа се превръща в огнище на антизападни настроения. Така, по данни на американските специални служби, голяма част от чуждестранните муджехидини, които активно участват в партизанската война срещу частите на обединената коалиция начело със САЩ в Ирак, идват именно от Европа.

Сред европейските мюсюлмани активно се налага „културата на глобалния джихад”. За успеха на този феномен има ред причини. Сред тях са:

  • многобройните конфликти, които (по един или друг начин) настройват младите мюсюлмани срещу „неверниците”: Афганистан, Босна, Косово, Чечения, Филипините, Индонезия, Кашмир;
  • изместването на центровете на радикалните ислямистки структури в Европа;
  • неоправдано либералното отношение на повечето европейски правителства към идеологията, изповядвана от заливащите страните им потоци имигранти и бежанци от Близкия и Средния изток;
  • мощното развитие на комуникациите и информационните технологии, позволяващи на радикалните ислямисти успешно да координират действията си в различните точки на света и да действат като единен фронт, представяйки действията си като „борба между истината и лъжата, Бога и Сатаната, светлината и мрака”. Тази ориентирана към най-широки кръгове пропаганда, среща разбиране най-вече сред онези млади мюсюлмани, които са родени и живеят в Европа, но не могат да разчитат на реализация там.

Според американския социолог Ерик Хофър, повечето масови движения набират привържениците си сред определен тип хора, които (по едни или други причини) смятат, че животът им е лишен от смисъл. Той прави интересен паралел между успелите и онези, които са изгубили както надеждите, така и жизнените си ориентири. Едните се стремят да съхранят съществуващия ред, другите призовават за решителни промени. Тоест, опитвайки се да привлекат колкото се може повече последователи, радикалните движения съзнателно представят „настоящето” в най-мрачни краски, за да идеализират миналото. По този начин в съзнанието на привържениците им се формира митът за справедливото, наново изградено бъдеще (1).

Както е известно, ислямистките групировки активно използват в акциите си терористи-самоубийци. Американския социолог Скот Атран и израелският психолог Ариел Мерари публикуваха наскоро интересно изследване на 32 палестински семейства, чиито близки са участвали в самоубийствени терористични акции. Двамата са анкетирали и извършители на подобни акции, които след провала им са били арестувани от израелската полиция. Така са успели да създадат сравнително достоверен психологически портрет на атентаторите-камикадзе, за които не би могло да се твърди, че са просто отчаяни от бедността хора – напротив, повечето от тях произхождат от материално обезпечени семейства и обикновено са добре образовани. При това близките им не са забелязвали да са особено религиозни. Според Атран и Мерари, те съзнателно са били доведени до психическото състояние, позволяващо им да извършат самоубийствените си акции: „В тези организации знаят как да манипулират вътрешните емоции на индивида, като постепенно го докарват до състояние, сходно с онова на майката, жертваща се за да спаси детето си” (2). Тоест, широко разпространеното мнение, че участниците в самоубийствени атентани са недоволни от живота си, психически неуравновесени самотници, очевидно се размината в реалността. Примерът на Мохамед Атта, Марван аш-Шехи и Зиад Джарах , осъществили атаката от 11 септември 2001, е доказателство за добрата идеологическа работа на ислямистите. Както е известно, и тримата са били млади хора от материално осигурени семейства, получили отлично образование в германските университети. При това, според близките им, до определен момент въобще не са били особено религиозни. Мечтали са да направят кариера на Запад, или в родината си. Постепенно обаче, поведението им започва да се променя. И тримата са посещавали хамбургската джамия „Ал Кудс”, където често се събират радикални ислямисти, някои от които са и членове на Ал Кайда, и където редовно се критикува „порочния Запад”.

През последното десетилетие много екстремистки групировки съзнателно прехвърлиха основната си дейност в Европа. Така, повечето германските „клетки” на Ал Кайда включват т.нар. „спящи агенти”, много от които са истински гении на пропагандата, имат богат боен опит от различни „горещи точки” на света и са завършили престижни университети в Хамбург, Берлин, Франкфурт, Мюнхен и т.н. (4). Напоследък редовете на привържениците на джихада се попълват от все повече млади хора с добро образование. При това, те често са родени и живеят в Европа, т.е. спадат към второто или трето поколение имигранти. Като сред тях има и известен брой приели исляма „коренни” европейци.


 

В Европа джихадът е вече част от младежката имигрантска култура. По правило, агентите на Ал Кайда постепенно изолират набелязаните младежи от техните роднини и приятели, внушавайки им радикалните си идеи. Практическата си военна подготовка „новобранците” обикновено получават в Чечения или Палестина (като най-близките до Европа „бойни полета”), или пък биват насочвани към редовна служба в армията на съответната европейска държава, записват се в местните стрелкови клубове или тренират различни източни бойни изкуства.

Така, за да участват в „битката с неверниците”, в Кашмир наскоро са били изпратени двама млади жители на холандския град Айндховен, изповядващи исляма – Хаснуи и Ел-Бакиули. Двамата се запознават с агентите на Ал Кайда в популярен марокански интернет-чат. Младежите обаче, така и не стигат до Кашмир тъй като са убити от индийските граничари при опита си да пресекат пакистанско-индийската граница.

За разпространяването на културата на „глобалния джихад” способстват и онези разикални ислямисти, които, бягайки от преследванията на властите в родината си, се настаняват в Западна Европа. Всички те категорично се противопоставят на интеграцията на мюсюлманите в европейското общество и вярват, че именно „чистият ислям” е носител на абсолютната истина. В същото време „ветераните” от Афганистан и Чечения, установили се в Европа, са особено популярни сред младите мюсюлмани на континента, които са наясно, че Западът продължава да доминира в света и мнозина от тях горят от желание да изпробват силите си срещу „неверниците” в някоя от горещите точки на ислямистката съпротива (5). Радикалните ислямистки организации се стремят да „реислямизират” европейските мюсюлмански общности. При това част от тях залагат на т.нар. „даава” (т.е. призив, пропаганда), а други – на въоръжената борба, проповядвайки нетърпимост към изповядващите други религии. По данни на холандските специални служби, ключова роля в подобни радикални ислямистки структури играят именно ветераните от афганистанската и чеченската войни. Влиянието на ветераните обаче не е решаващ фактор за формирането на „културата на джихада” сред младежите. Огромна роля тук играя средствата за масова информация – войните в Афганистан, Чечения и Ирак отдавна и интензивно се обсъждат от младите европейски мюсюлмани в Интернет.

Тези младежи, които са наясно, че Западът е прекалено могъщ за да бъде сразен в открита битка, се ориентират към терора, подкрепяйки онези, които представляват опозиционната на западната, радикална култура. Междувременно, радикалните ислямисти не просто насаждат в съзнанието на младите имигранти ислямистката идеология, но и формират у тях нови стандарти на поведение. Особено внимание се отделя на имигрантите-мюсюлмани от второ и трето поколение, които недостатъчно познават ислямската религия и затова сравнително лесно възприемат натрапваният им „чист ислям” и култа към „истинския мюсюлманин”. Онези от тях, които отиват да се сражават в Кашмир, Ирак, Чечения или Афганистан, възприемат пребиваването си там като своеобразно „посвещение в кръга на избраните”. По правило, в европейските страни връзката между отделните поколения имигранти е нарушена и традиционният ислям, чиито носители за бащите и дядовците на днешните млади мюсюлмани, играе незначителна роля, още повече че и жизненият опит на предишните поколения имигранти често се оказва безполезен за наследниците им.

Налице е и определена идеологическа база, съдействаща за вкореняването на „културата на джихада” сред младите мюсюлмани. Така, радикалният саудитски теолог Абд ал-Муним Абу Баср, в своята фетва „Правила за търсене на политическо убежище в света на неверниците”, отбелязва, че младите мюсюлмани, живеещи на Запад ,се боят да не загубят вярата си. Все повече мюсюлмани си задават въпроса, как да останат такива, каквито са. Въпросният радикален теолог разрешава имиграцията в земите на Запада, но посочва, че „мюсюлманинът трябва да направи всичко възможно за да се разграничи от еретичната култура на неверниците” (6).

В кнегата си „Имиграцията: въпроси и правила” Абу Баср пише, че както на мюсюлманина се рзрешава да яде свинско и да пие вино, ако иначе ще умре от глад и жажда, така му се разрешава и да емигрира в страните на неверниците за да се спаси от преследванията на властите в родината си. Ни имиграцията трябва да се използва за да „се усилят мюсюлманите и се отслабят неверниците”. Една от основните цели на имиграцията е „да се възроди джихадът и се усили натискът върху неверниците... имиграцията и джихадът са неотделими и се допълват взаимно” (7).

По данни на британските специални служби, броят на привържениците на Ал Кайда във Великобритания е около 10 хиляди души (8). Според немските им колеги, в Германия те са още повече – 31 хиляди. В Европа може условно да се разграничат три основни типа ислямски радикали - участници в джихада в Афганистан, Чечения, Ирак, Палестина и т.н.. Първият – това са имигранти от различни мюсюлмански държави, които по едни или други причини не могат да се приспособят към новата социоикономическа среда в Европа и да се интегрират в европейското общество. Вторият тип обединява второто и трето поколение имигранти, които имат всички основания да се смятат за европейци, но не са признати за такива от европейското общество и, поради расови или религиозни придубеждения, не могат да се реализират пълноценно. Третият тип пък са „коренните” европейци, приели исляма (Ричард Рейд, Джером Кортайе и др.).

Активистите на Ал Кайда много често използват нелегалните имигрантски канали и фалшиви паспорти. Така, според данни на италианските специални служби, в Северна Италия, като бежанци, пристигат все повече членове на радикални ислямистки групировки, които се настаняват в студентските общежития, получават „нови” фалшиви документи и се отправят към Чечения, Косово, Босна или Ирак – т.е. там, където „джихадът” изисква присъствието им (9).

През 2003-2004 Милано се превърна в център на дейността на радикалните ислямисти в Европа. По време на една от акцията на местната полиция там бяха задържани петима тунизийци и един мароканец, събиращи средства за алжирската радикална групировка „Салафитска група за проповед и джихад”, свързана с Ал Кайда. Според италианските власти, активността на радикалните ислямистки организации в страната се обяснява най-вече с това, че от Италия е най-лесно да бъдат изпращани „муждехидините” за Ирак. През 2003 италианската полиция разкри цяла мрежа от ислямистки организации, действащи на територията на Германия, Испания и Холандия. В хода на разследването, проведено в Милано, стана ясно, че ислямистите са вербували северноафрикански имигранти в джамиите на различни европейски градове, снабдявайки ги с пари и визи за Ирак, където да се включат в „джихада” срещу неверниците (9). По-късно генералният прокурор на МиланоДамбросо обяви резултатите от разследването, в които се твърди, че алжирската ислямистка организация „Въоръжена ислямска групировка” е вербувала в града 13 млади алжирски имигранти.

През октомври 2004 испанските власти разкриха друга мрежа от радикални ислямистки организации, представена най-вече от алжирските терористи от „Въоръжената ислямска групировка” и „Групата за проповед и джихад”, свързани с Ал Кайда. Както е известно, войната на живот и смърт, която алжирските властти обявиха в края на 90-те на радикалните ислямисти, даде определени резултати. „Въоръжената ислямска групировка” загуби почти всичките си местни кадри и сега се опитва да попълва редовете си с ислямисти от съседните страни. Жестоките удари на алжирската армия принуди организацията да прехвърли централата си на по-безопасно място – т.е. в Европа. Много терористи, спасявайки се от специалните служби, постоянно се местят от една в друга страна от ЕС, укрепвайки по този начин позициите на радикалните елементи в европейските мюсюлмански общности.


 

В Испания ислямистите от „Въоръжената ислямска група” (ВИГ) създадоха радикалната формация „Мъчениците на Мароко”, обединяваща алжирци, мароканци, мавританци и афганистанци. Именно тази групо подготвяше покушение срещу председателя на испанския Върховен съд Балтазар Гарсон, който заяви, че Ал Кайда действа в тясно сътрудничество с баските сепаратисти от ЕТА. 18 души бяха арестувани по подозрение, че подготвят терористично нападение срещу сградата на Върховния съд, като двама от тях са приели да станат камикадзе (10). Начело на организацията „Мъчениците на Мароко” е алжирецът Мохамед Ашраф, който е активист на ВИГ. Освен него, испанците арестуваха Ахмед Бин Исмаил, отговорящ за финансите на ВИГ. Последния, на свой ред, е бил свързан Аллекема Ламари – лидер на групата, осъществила нападението в Мадридското метро, който също е алжирец и член на „Въоръжената ислямска групировка”. Според властите, през последните години дори испанските затвори са се превърнали в „огнища” на ислямизма (11). Самата организация „Мъчениците на Мароко” е била създадена в там. Днес в испанските затвори се намират 7 хиляди мюсюлмани (от общо 60 хиляди затворници). През октомври 2004 испанският вътрешен министър Хосе Антонио Алонсо заяви, че една от мерките за борба с тероризма е била „деконцентрацията на ислямските терористи в испанските затвори”. На свой ред, Жан-Луи Брюгиер, който участва в разследването на най-големите терористични акции в Европа и днес е първи зам. председател на Върховия съд в Париж, отговарящ за борбата с тероризма, посети наскоро Москва, където се срещна с директора на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) Патрушев във връзка с разследването на дейността на една от радикалните ислямистки мрежи, разкрита и ликвидирана още през 2002 и обединяваща най-вече имигранти от Северна Африка. Оказва се, че част от нейните активисти са участвали в сраженията в Северен Кавказ. Брюгиер е представил на руснаците доказателства за наличието на оперативни контакти между Ал Кайда и чеченските структури, свързани с Шамил Басаев. Срещу това той е поискал от ФСБ сведения за контактите, които френските ислямисти са поддържали по време на пребиваването си на руска територия, както и за плановете за съвместни терористични операции в Европа , разработени в Чечения. Според Брюгиер, в извършеното преди година убйство на холандския режисьор Ван Гог, освен непосредствения екзекутор Мохамед Буейри, са били замесени и чеченци. На свой ред, холандските власти поискаха от Франция ареста на чеченския имигрант Бислан Исмаилов, който според тях е участвал в подготовката на убийството на Ван Гог. Според френски следователи, в Европа продължават да действат нелегални канали за прехвърляне на доброволци в Чечения, макар че в последно време европейските ислямистки организации все повече се концентрират върху подкрепата за джихада в Ирак. „В този смисъл, Ирак ни тревожи най-много. Определено има канали, по които хората стигат до тази страна, включително от Европа, като сред тях преобладават имигрантите от Магреб. Впрочем, към Ирак отвсякъде се стичат доброволци, особено млади хора, желаещи да се включат във войната с неверниците. Днес Ирак е основната територия на джихада, измествайки в това отношение Чечения” (12).

Наскоро, при акция на френските специални служби и полицията в парижките предградия, бяха задържави двама алжирски имигранти – Абдеррахман Алам и Махомед Али Арус, смятани за част от т.нар. „чеченска връзка” – т.е. от мрежата, набираща доброволци за войната в Северен Кавказ. Двамата са поддържали тесни контакти с вече арестувани във Франция терористи-ислямисти, преминали специална подготовка в базата на чеченските терористи в Панкийското дефиле на руско-грузинската граница, а след това сражавали се в отряда на Шамил Басаев (13).

Една от най-точните дефиниции на „глобалния джихад” бе дадена от идеолога на радикалния ислямизъм Омар Абу Омар, според който „Това за онези групи и организации, които бяха създадени за да унищожат еретичните режими и възродят ислямското управление, способно да обедини всички нации в ислямски халифат”. Нещо повече, Абу Омар твърди, че истинският джихад се отличава от дейността на онези ислямски организации, които се опитват да работят легално в мюсюлманските държави, управлявани от светски, т.е. „еретични”, режими. „Глобалният джихад” не се стреми да реформира тези режими, той иска да ги унищожи. Според Абу Омар, „глобалният джихад”, по своята същност, е не само въоръжена борба, но и (най-вече) специфична глобална цивилизационна визия. Това движение се обявява за налагането на салафитския мироглед, пречистен от „вредните наслоения” на суфийската идеология (т.е. от традиционния ислям) и то не признава никакво друго писано право, освен Корана и суната. А за да се създаде Световния халифат, трябва „непрекъснато да се отварят нови фронтове на джихада, отвъд границите на мюсюлманския свят”. Тази реторика е насочена към „потиснатите и отчаяни” мюсюлмански маси. Но тя намира почва и сред онези, живеещи относително добре в Европа или САЩ, пример за което са непосредствените извършители на терористичната атака от 11 септември. Между европейският мюсюлманин, отиващ да се сражава в Ирак, Чечения или Афганистан, и ислямистите отпреди петнайсетина години има качествена разлика. Първите са много по-добре образовани и познават западната култура. Но вместо да използват това в собствен интерес, като се реализират на Запад, те са готови да се жертват в името на планетарното господство на Шариата.

* * *

Макар че, като явление, миграцията съществува много отдавна, едва в последно време тя започна да се разглежда като ключов проблем на вътрешната и международна политика, особено в развитите държави, където потокът от нелегални имигранти нараства застрашително. Като резултат от това се променя интеграционната политика в Европа, което е необходимо не само са успешната реализация на имиграционните проекти, но и за отслабване на социалното напрежение в европейските държави. В европейския подход към управлението на миграционните процеси, на практика, беше извършена революция. Като първата решителна стъпка предприе Великобритания. Новата, по-открита имиграционна полотика, според британските експерти, би трябвало да съдейства за по-ефективното използване на предимствата, гарантирани от международния пазар на труда и укрепване на вътрешната интеграция в страната (14). Една от последиците от тези промени в британската имиграционна политика бе арестът на Абу Катада и още деветима радикални ислямисти в рамките на полицейските акции, осъществени в различни райони на страната. Смята се, че именно Абу Катада е бил идейният вдъхновител на Мохамед Атта – един от участниците в атаката от 11 септември 2001 срещу САЩ. Аудиозаписи с проповеди на Абу Катада бяха намерени в хамбургския апартамент, ползван от бойците на Ал Кайда, осъществили удара срещу Световния търговски център и Пентагона. Бившият министър на вътрешните работи на Великобритания Дейвид Бланкет определи Абу Катада като най-опасния проповедник на ислямския екстремизъм в Обединеното кралство. Очаква се, че той ще бъде екстрадиран в Йордания, с която Лондон наскоро подписа споразумение за взаимна екстрадация на опасните престъпници. Като в този документ има условие екстрадираните да не бъдат изтезавани или екзекутирани. Британските власти възнамеряват да подпишат подобни споразумения с още десетина държави, включително с Алжир, Египет и Ливан. Защото, както подчертава вътрешният министър Чарлз Кларк, присъствието в страната на арестуваните ислямистки активисти е заплаха за националната сигурност (15).


 

Непосредствено след победата на дясната Либерална партия на изборите през 2001, министър-председателят на Дания ясно формулира проблема, пред който е изправена страната му: „Днес все повече датчани смятат, че имигрантите не уважават нашите национални ценности. На свой ред, веднага след атентатите в лондонското метро, френският президент Жак Ширак призна, че никой в Европа вече не е застрахован от подобни атаки. А ноемврийските палежи в Париж и други френски градове показват, че това действително е така. Още преди въвеждането на извънредно положение, във Франция бяха усилени мерките за сигурност, като на границата отново започнаха да проверяват документите на пристигащите. В началото на 2006 ще започне да действа имиграционна полиция, в която ще влязат 300 човека, действащи в тясно сътрудничество с граничния контрол, както и с властите във всички френски градове. Основна задача на тази нова полиция ще е разкриването на нелегалните мрежи, организиращи нелегалното влизане и настаняването на имигрантите във Франция. А такива, според вътрешното министерство, има по цялата страна. Във Франция действа и специален Комитет по миграцията, който разкрива и екстрадира от страната нелегалните имигранти. Освен това властита планират да отменят автоматичното предоставяне на френско гражданство при сключване на брак с французи, както и изготвянето на списък на „сигурните държави”, чиито граждани ще имат право да искат политическо убежище или статут на бежанец. Гражданите на останалите държави няма да имат подобни права (16). През 2003 бе лансирана правителствена програма, в чиято основа е поставен т.нар. „договор за интеграция”. Според тази програма, имигрантите се задължават да изучават френски език (в продължение на 200-500 часа), както и да преминат курс за „ценностите на френското общестно”. И само онези, които успешно приключат обучението си, получавайки съответния сертификат, могат да разчитат, че правителството ще им разреши да пребивават в страната за срок от 10 години. Останалите могат да се надяват на разрешение за само една година, след което „договорът за интеграция” може да бъде продължен само веднъж.

* * *

Ноемврийските събития в предградията на Париж, където живеят имигрантите от Африка, демонстрираха ноличието на редица проблеми, включително рецидиви на расова дискриминация и липса на реални възможности за интеграция на имигрантите във френското общество. Те отразяват и проблемите на цяла Европа, свързани със социалната интеграция на имигрантите и техните деца. Правителството на Франция е изправено пред изключително сложната задача да интегрира в обществото прогресивно растящата френска мюсюлманска общност. Но как могат да се съвместят принципите на лаицизма и мюсюлманския морал? Още през януари 2004 (т.е. повече от година и половина преди ноемврийските бунтове) Франция стана свидетел на масови демонстрации на мюсюлмани, протестиращи против приемането на закона за светския характер на обществото, забраняващ на учениците в държавните училища да носят дрехи, символизиращи религиозната им принадлежност. Към тези демонстрации се присъединиха и имигрантите-сикхи, които също смятат, че законът оскърбява религиозните им чувства. Междувременно, аналогични закони бяха приети в Германия и Белгия, а в други страни от ЕС въпросът за приемането им се обсъжда. Подобни демонстративни действия очевидно не способстват за интеграцията на мюсюлманите в обществения живот на Европа и могат да ускорят обединяването на мюсюлманите за съвместна борба за своите права, да засили маргинализацията на арабо-мюсюлманските общности на континента и да доведат до ескалация на екстремистките настроения. Според Коста Ласку, експерт на парижката организация “SOS Racism”, мнозина от имигрантите, активно участвали в палежите в предградията на фернскаата столица, поддържат връзки с радикалните мюсюлмански групировки в други европейски страни (17).

Въпреки съществуващите проблеми в отношението на исляма към европейските ценности, не може да не се съгласим с Умберто Еко, според който: „Третият свят чука на вратата на Европа и се вмъква вътре, дори когато европейците не искат да го пускат. През следващото хилядолетие Европа ще се превърне в многорасов, или ако предпочитате, многоцветен континент” (18). На свой ред професорът от Университета Джон Хопкинс Френсис Фукуяма отбелязва, че бъдещето на западната цивилизация ще зависи от това, доколко успешно Великобритания, Франция и Германия ще могат да „дресират” и асимилират своите мюсюлмани: „Интеграцията на мюсюлманите в обществото е, може би, една от най-важните задачи, която стои пред тези страни. И от това, как те ще се справят с нея, зависи бъдещето на демокрацията и западния свят. Защото днес се сблъскваме с резултатие от една неуспешна асимилация. Ние си имаме работа не с чужденци или пришълци. Терористите, взривили лондонското метро, бяха британски граждани от второ и трето поколение. Те са израстнали в британското общество, което е абсолютно демократично и отворено. И въпреки това, са се смятали за чужди и непотребни в него” (19).

Бележки:

(1)E. Hoffer. “The True Believer: Thoughts on the Nature of Mass Movements”. Harper & Row, 1951,p.74.

(2)”Cult of the Kamikaze”, Ed Blanche reports from Beirut, The Middle East, May, 2003, p.23.

(3)John Hooper. ”The Shy, Caring, Deadly Fanatic”, The Guardian, 23 September 2001.

(4)Verfassungs–Schutzbericht 2000, p.211 (German Interior Ministry: Berlin, May 2001).

(5)D. Darling. “Chechnya VS the Israeli-Palestinian conflict”, www.windsofchange.net/archives/006479/. 13.03.05.

(6)Абу Баср. «Хукм ул-истинаф ли талаб ал-луджу ас-сияси фи дар аль-куфр»,www.aloswa.org/book/lojoa.zip.

(7)Абу Баср. «Аль-хиджра масаил ва ахкам»,www.abubaseer.com.

(8)“Drive to halt spread of Al-Qaeda in UK”,”Telegraf”,31 may, 2004.

(9)Simon Reeve. ”The new Jacklas: Ramzi Yousef, Osama Bin Laden and the future of terrorism” (Boston: Northeastern University Press, 2003),  p.209.

(10)K. Haahr-Escolano. “Algerian salafists and the new face of terrorism in Spain”.

(11)“El Pais internet”, 21.10.04.

(12)«Терористичните акции в Европа са подготвяни в Чечения?», www.vremya.ru/2005/115/5/128722.html., 30.06.2005.

(13)П. Розварин. «Чеченските връзки» на Европа// Время новостей, № 82, 17.05.04.

(14)“Secure Borders, Safe Haven: Integration with Diversity in Modern Britain”, Home Office, 2002.

(15)«Затвор за имамите на Осама бин Ладен»// Время новостей, 12.08.05.

(16)Е. Огнева. «Във Франции се создава първата в Европа иммиграционна полиция»// Новые известия, 16.08.05

(17)L. Bryant. «French Government Announces Steps to Restore Order», http://www.voanews.com/english/search. 06.11.05.

(18)Эко Умберто. «Пет морални есета», Лик, София, 1999, стр. 137—138.

(19)И. Кухар. «Европа и тероризмът», http://www.voanews.com/russian /search.cfm 12.09.05.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Повечето коментари за бунтовете и палежите във Франция (особено тези на официалните френски власти) подчертават техния социално-икономически характер, упорито избягвайки да коментират религиозната принадлежност на младите „херостратовци”. Създава се впечатлението, че властите се страхуват да признаят, че събитията, довели до въвеждането на извънредно положение в страната не са банален младежки бунт или пък масови хулигански прояви, с криминален привкус. Но това, за което управляващите предпочитат да мълчат, вече е ясно за всички: става дума за бунт на младите френски мюсюлмани, в който не участват млади хора от нито една друга религиозна общност.

Както е известно, ислямът започна да прониква в Западна Европа само преди няколко десетилетия. Непосредствено след Втората световна война в тази част на континента практически не живееха мюсюлмани. Първата масова миграция беше свързана с войната в Алжир (1954-1962). След като Франция бе принудена да даде независимост на северноафриканската си колония, стотици хиляди местни мюсюлмани се възползваха от възможността да се преселят в бившата метрополия. Днес в тази страна живее най-голямата мюсюлманска общност в Европа: между 5 и 7 млн. мюсюлмани (т.е. около 10% от цялото население), а ислямът се превърна във втората (по броя на изповядващите я) религия след католицизма.

Многобройни мюсюлмански общност има също в Германия (4 млн. души), Великобритания (1,7 млн.), Италия и Холандия (по 1 млн.). Големи мюсюлмански общности има във всички, без изключение, западноеврепейски държави. Никой не е наясно с истинския им брой, защото наред с легалните имигранти, там живеят и много милиони нелегални имигранти, данни за които липсват в официалните статистики. Според повечето анализатори, в Западна Европа днес живеят между 15 и 15 млн. мюсюлмани. Големи мюсюлмански предградия, населени с тъмнокожи граждани на съответните държави, има около Париж, Берлин и редица други големи европейски градове. Мнозинството от днешните френски мюсюлмани са потомци на имигранти от Магреб (Алжир, Тунис, Мароко). В мюсюлманските общности на Германия, Холандия, Австрия и Дания доминират потомците на турските имигранти, докато преобладаващата част британските мюсюлмани са потомци на имигрантите от някогашна Британска Индия (Пакистан и Бангладеш). Значителен брой мюсюлмани живеят и в САЩ, където са представени от две основни групи – т.нар. „коренни мюсюлмани”, които са афроамериканци, приели исляма, и мюсюлмани-имигранти.

През последните години броят на европейските мюсюлмани стремително нараства. За това способства високата раждаемост в имигрантските семейства, където средният брой на децата е не по-малко от четири. Многодетните мюсюлмански семейства са в ярък контраст с кризата на традиционните семейни ценности при коренните европейци. Свободата на хомосексуалните отношения бе обявена за едно от важните постижения на съвмеренната западна цивилизация, като в редица страни (Холандия, Белгия, Канада, Испания, Швейцария, както и в някои американски щати) законодателството разрешава хомосексуалните бракове. Наред с ръста на сексуалните малцинства, за намаляването на коренното (номинално християнско, а на практика – все по-атеистично) население на Западна Европа способства и съзнателният отказ от раждането на деца, доколкото мнозина европейци смятат децата за пречка в кариерата си, излишно затрудняваща живота им. Семействата с едно дете все по-рядко се решават да се сдобият и с второ. Своята роля играе и войнствената феминистка пропаганда, според която децата пречат на жената да заеме подобаващото и се място в обществото. Отказът от традиционните семейни ценности и моралната криза, поразила обществото, съдейства за нарастване популярността на исляма, дори сред коренното население на Европа. Във Франция например, броят на кореняците французи, приели исляма, вече е над 50 хиляди души.

През последните няколко десетилетия, икономическите и демографски проблеми принуждаваха държавите от Европейския съюз да легализират и дори да поощряват имиграцията от мюсюлманските държави. Европейските политици смятаха за неприлично дори поставянето на въпроса, доколко са принципно съвместими съвременна Европа и ислямът? Повечето от тях се придържаха към тезите за толерантността и мултикултурализмът, очевидно несъвместими с възгледите на Самюел Хънтингтън, който в нашумялата си книга „Сблъсъкът на цивилизациите” подчертава, че Европа и Ислямът са антиподи, т.е. изначално враждебни, антагонистични цивилизации. Сред европейския елит, напротив, доскоро доминираше мнението, че интеграцията на мюсюлманската диаспора в европейското общество, ще съдейства за сближаването между християнската и ислямската цивилизации. За доказателство се използваха примерите с довчерашни полуграмотни гастарбайтери, или техни потомци, които успешно са се вписали в европейската действителност, имат завидна кариера и дори са станали депутати в Европарламента. Само че подобни, широко пропагандирани примери, по правило, са единични – те не отразяват реалната ситуация и само допълнително дезориентират обществото, както впрочем и самия европейски политически елит.

Основният проблем е, че процесът на културна интеграция на мюсюлманите в европейското общество силно се затруднава от привързаността им към ислямските ценности. При това, за разлика от първата вълна имигранти, сред второто и трето поколение европейски мюсюлмани прогресивно нараства неприемането на обкръжаващата ги действителност, придобиващо все по-радикални форми. За духовната реислямизация немалко помогнаха и страни като Саудитска Арабия например, ежегодно отделяща за „изучаване на Корана” и строителство на джамии във Франция по 30 млн. евро. В резултат днес броят на джамиите в тази страна е над 3 хиляди. Още през втората половина на 90-те години на миналия век младите европейски мюсюлмани започнаха да демонстрират нетърпимостта си към такива европейски ценности като равенството между половете, свободата на словото и на религиите, гарантиране правата на сексуалните малцинства и т.н. В училищата, посещавани от тях, преподаването на определени предмети ставаше все по-трудно. Така, с течение на времето, преподавателите бяха принудени да спрат да говорят за Холокоста, или пък за теорията на Дарвин за произхода на видовете, както и да разискват редица други теми, изглеждащи съвършено неприемливи за младите мюсюлмани.

Постепенно в училищата, където преобладаваха учениците-мюсюлмани, наново се утвърди сексуалната сегрегация, забравена в Европа от началото на ХХ век насам: момчетата вече сядат отделно от момичетата, в болниците постоянно нарастват отказите жена да бъде лекувана от лекар или мъж – от лекарка. Само допреди десетина години традиционните кърпи (хиджаб) носеха само възрастните жени от мюсюлманската общност. Днес ги носят половината мюлюлманки във Франция (в някои райони – до 80%).

Впрочем, за младите европейски мюсюлмани вече не е достатъчно, че те самите спазват стрикно ислямските закони. В повечето случаи мюсюлманките биват заставяни насила да носят хиджаб (или от роднитите си, или от общността). Специални проучвания, финансирани от френските власти, сочат, че в някои европейски градове мюсюлманките, отказващи да носят хиджаб, „рискуват да бъдат подложени на публични оскърбления, физическа агресия, сексуално насилие или дори на групово изнасилване”. В самата Франция подобни агресивни прояви спрямо инакомислещите вътре в мюсюлманската общност, са ежедневие. На свой ред, възходът на ислямския фундаментализъм сред европейските мюсюлмани създаде благоприятни условия за политизацията на исляма в Европа.

До края на 90-те години на миналото столетие на континента практически нямаше ислямистки политически партии. Днес те съществуват във Франция и Белгия. Засега не са многочислени и нямат парламентарно представителство. Но вече регистрираха първите си успехи: в Белгия, през май 2003, т.нар. „Партия за гражданство и просперитет” (РСР), изповядваща радикалния ислям, спечели над 8 хиляди гласа на общинските избори в Брюксел. Паралелно с това, от 2000 насам, в цяла Европа се наблюдава рязко нарастване на антиеврейските прояви. През последните пет години са регистрирани стотици нападения, извършени от младежи мюсюлмани (извън чисто криминалните престъпления).

Така, в началото на Третото хилядолетие, европейските мюсюлмани се превърнаха в активна политическа сила. През пролетта и лятото на 2001 британските мюсюлмани проведоха редица масови акции в индустриалните центрове на Средна Англия. На следващата година, по време на парламентарните избори във Франция, масовите демонстрации на местната мюсюлманска общност почти парализираха активността на дясноекстремисткия Национален фронт. Европейските мюсюлмани оказаха силно въздействие върху формирането на т.нар. „самостоятелна позиция” на Европа по иракската криза през 2003. Зимата на 2003/2004 пък отново премина под знака на мащабните протестни акции на мюсюлманите срещу забраната за носене на хиджаб в училищата. В европейските градове постоянно се провеждат масови протестни акции в подкрепа на Палестина и против политиката на САЩ и Израел. Междувременно, самата Европа се превърна в мишена на ислямските терористи, организирали взривовете в Мадрид на 11 март 2004, убийството на холандския режисьор Тео Ван Гог на 2 ноември 2004 и атаката в Лондонското метро на 7 юли 2005.

Само за няколко десетилетия ислямът се превърна в ключов фактор на европейския обществен живот. И без да се отчита влиянието на този фактор вече е невъзможна нито една сериозна прогноза за бъдещото развитие на континента, а и на света, като цяло. Повечето мюсюлмани в Европа така и не съумяха да се интегрират в европейската действителност, съзнателно отказвайки да приемат западните ценности, морал и начин на живот. Отхвърляйки европейската идентичност, те предпочитат пред нея „чистия” ислям, в неговия арабски (и, най-вече, уахабитски) вариант, смятайки се за интегрална част от световната мюсюлманска общност, наброяваща над един милиард души. Демографският упадък в „стара Европа” укрепва увереността им, че рано или късно и Старият континент ще стане част от Света на исляма. Впрочем, според някои анализатори, тъкмо Франция ще се превърне (и то още през този век) в първата ислямска страна в Западна Европа. Разбира се, възможно е събитията да не се развият чак толкова стремително. Но тенденцията към нарастване влиянието на исляма е очевидна и негова нагледна и уродлива по формата си поредна проява станаха ноемврийските бунтове на „сърдитите млади мюсюлмани” в градовете на Западна Европа, която някои, апокалиптично настроени европейски наблюдатели вече определиха като „огненият изгрев на ислямска Европа”. И колкото повече европейският елит продължава да си затваря очите пред ислямския проблем, толкова по-трудно ще му бъде после да открие адекватните средства и методи за решаването му. Още повече, че от един момент нататък той може да се окаже просто нерешим.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

За първи път от 1939 насам, т.е. след 66-годишна пауза, всички разклонения на властта в Полша се контролират от десни националистичеси партии. Левите са ограничени в 10-15%-ова електорална ниша. Дори основната опозиционна партия е националистическа – тази на Анджей Леппер. А националистите никога не са били „гръбнак” на полската опозиция. Тоест, налице е безпрецедентна еволюция на полското общество.

Особености на новия полски национализъм

Това, преди всичко, не е протестен, още по-малко пък революционен национализъм. Не става дума за националистическа революция. Национализмът се формира и еволюира вътре в полското общество, в хода на решаването, през последните 15-20 години, на няколко важни задачи пред които бе изправена държавата. Полша съумя да осъществи без особени сътресения реформите от 90-те години на миналия век, стана член на НАТО и ЕС и демонстрира бърз икономически ръст. Тоест, полският национализъм няма причини да се обявява против основите на полската политика от последните десетилетия. Защото това беше една, по същество, националистическа политика. Полският национализъм е системен, структурен, неслучаен и неромантичен.

Три водещи политически партии олицетворяват различните акценки в новия полски национализъм. Партията на Лех Качински и национализмът на президента Качински е относително консервативен и възникна върху руините на традицонния полски полу-клерикален национализъм, олицетворяван навремето от Лех Валенса. В началото на 90-те именно този национализъм бе един от стълбовете на полското антикомунистическо движение. Също както в антикомунистическите революции в балтийските държави, или в по-скорошната „оранжева” революция в Украйна, либерално-демократичното движение се блокира с националистическото, така и в Полша от края на 80-те национализмът на преселилите се в градовете доскорошни селяни, възпитани от радикалните католически свещеници, и на романтично настроената интелигенция, се оказа подходящия таран за ликвидирането на комунистическия режим.

Но след падането на комунистическата власт, в нито една европейска страна, национализмът не съумя да осигури устойчивото и развитие. В края на краищата, мащабите на „декомунизацията” започнаха да тревожат самата интелигенция, а „шоковата терапия” отблъсна селяните и незащитените социални групи. Клерикалнита партии, лансираха идеи за радикална идеологическа трансформация, предизвикващи недоволство сред младите поляци. Изкуственото прекъсване на икономическите връзки с Москва доведе до безработица в индустриалната сфера, чиито жертви се превърнаха в база за реанимация на социалдемократическата левица. Така беше навсякъде: в Литва, Словакия, Чехия, Украйна, или Молдова, така беше и в Полша. Навсякъде антикомунистическите революционери от началото на 90-те бяха принудени да отстъпят властта на светски леви партии, които съумяха да повишат ефективността на държавното управление и да вкарат страните си в НАТО и ЕС. Именно левите посткомунисти направиха необратим процеса на разрушаване на Източния блок. В Полша тази мисия бе осъществена от Квашневски и бившите му съратници от комунистическата ПОРП. Пак те предпазиха светското полско общество от надигащата се клерикална вълна, която в началото на 90-те плашеше мнозина интелектуалци.

По време на управлението на Квашневски традиционният полски национализъм се трансформира в консервативно, но в достатъчна степен светско, движение. На свой ред, Католическата църква преодоля изкушението да се меси пряко в политическата борба. Проблемите с полските малцинства в Западна Украйна, Западна Беларус, Литва и Латвия вече не бяха толкова остри. Положението на етническите поляци в тези страни, като цяло, престана на тревожи полското общество, а и защитата на католицизма там престана да се смята за монопол на полското национално движение. Разположените на изток от Полша нови национални държави се стабилизираха, което помогна на полския национализъм да се освободи от традиционните си опасения и, особено, от страха, че страната отново може да бъде погълната от Русия. Всичко това повлия много сериозно върху полското национално чувство.

От друга страна, Полша, заедно с много други източноевропейски страни, влезе в НАТО и ЕС. Новите полски граници и сигурността на страната вече не предизвикват съмнения. Налице е определен проблем, касаещ мястото на Полша в двете организации, но това е далеч по-маловажен въпрос от опасенията за масова германизация на жителите на Шльонск (Силезия) от началото на 90-те, или пък страхът от масово завръщане на потомците на някогашните немски колонисти в Шльонск, Поморието или полска Прусия.

Полският национализъм се променяше в сянката на посткомунистическото управление. Придобивайки нови качества, той се освободи от необходимостта за вътрешна мобилизация пред евентуална външна опасност и постепенно се трансформира в „национализъм на победителите”. Изчезна усещането за немиуема обреченост, прословутата „полонеза на Огински” окончателно остана в миналото. През 90-е години, полските националистически среди вече не разсъждаваха за оцеляването на Полша, а за успешното и по-нататъшно развитие, особено след влизането на страната в НАТО и ЕС.

Междувременно полският национализъм се изправи пред нови проблеми: реално спадна влиянието на Католичествата църква в страната. Урбанизацията, а в още по-голяма степен интеграцията в ЕС и НАТО, укрепиха позициите на либерализма. А той, на свой ред, ограничи пространството на църквата, докато членството в западните институции ограничи възможността за появата на фундаменталистки движения (или решения). Католическата традиция си остава важен фактор, но новият полски национализъм вече не може да се основава на католическия фундаментализъм или на католическото месианство. Новият полски национализъм е интегрално свързан с европеизма и „демократичните ценности”, изместили в неговата идеология католическото духовно начало.

Именно във връзка с адаптацията към европейските ценности се осъществи и дивергенцията вътре в самата Полша. Посткомунистите бяха обречени на упадък, заедно с изчезването на големите заводи, изградени някога от тях, заедно с намаляващото значение на Русия за Полша, заедно с появата на един нов елит, принадлежащите към който са израстнали в контекста на прозападната ориентация и които просто не познават „Изтока”. Тоест, вътрешното разделение в Полша бе породено по-скоро от отношението към реформите и към Европа.

Традицонният клерикален национализъм постепенно изгуби позициите и влиянието си. Редом се него се оформи един нов , либерален национализъм, едновременно радикален и светски. Национализъм на младите кариеристи и средната класа, обзети от здрав потребителски дух. Тоест, национализмът на онези, които виждат бъдещето на страната си в рамките на един прагматично-материален, а не духовно-идеалистически проект.

Тук е мястото да отбележа и, че „онтологична” цел на либералния полски национализъм би следвало да стане изграждането на своебразна държава-корпорация. Макар че това едва ли е точно така. Защото полския либерален националистически проект е по-анархичен и по-малко технологично ориентиран, повече се ориентира към потребителските индивидуализъм. Поне засега е така.


 

Онова, което се случи на изборите през тази есен бе именно сблъсък между двата национализма – консервативния и либералния. Като консерваторите (или, по-точно казано, квазиконсерваторите) на Лех Качински победиха либералите на Доналд Туск. Подобни процеси, между другото, се извършват и в повечето източноевропейски страни. Навсякъде традиционният национализъм се трансформира в консерватизъм, навсякъде възниква и силен либерален национализъм „на младите прагматици”, навсякъде и двете разновидности на национализма са насочени към гарантиране на колкото се може по-добро място за своите страни в ЕС и НАТО. Тоест, национализмът, като цяло, се отказва от идеята за самостоятелната национална държава, възприемайки идеята за западната държава-провинция, или дори страна-клан, бореща се за по-високо място в йерархията (и в рамките) на западния свят с други подобни страни-кланове: Литва, Чехия, Украйна и дори Беларус (с нейните два опозиционни на Лукашенко „национални фронта”).

Кой от тези националисти ще заеме мястото на полската левица? Най-вероятно лявото наследство ще бъде поделено поравно между двете разновидности на национализма. Консерваторите поемат мисията да съхранят държавата, като цялостна система, а либералите – да защитят светското общество от клерикализма и всевъзможните исторически идеи и традици, които се струват безсмислени на либералните прагматици.

Така формиралата се полска политическа система е логична, а в перспектива може би ще стане и устойчива. Не и днес обаче. В днешна Полша, както и в днешна Чехия, Литва, Украйна и т.н., има и трети „национализъм”. Обикновено го определят като „популистки”. Това е несистемен, неинтелигентен национализъм, напомнящ ксенофобията и някогашните селски движения в защита на патриархалните ценности. Този национализъм, който в Полша се олицетворява от Анджей Леппер, е сходен с национализма на Роландас Паксас (бившият президент на Литва – б.р.), Виктор Успаских (бившият литовски министър на икономиката – б.р.) или Лукашенко. В последната полска електорална колизия, вероятно, тъкмо гласовете на привържениците на Леппер бяха решаващи за победата на Качински. Или поне изиграха определена роля в това отношение.

Селската партия „Самоотбрана” на Леппер е свободно от интелектуални търсения националистическо движение. Бихме могли да го интепретираме като ляво, което стихийно заема политическата ниша на масовата лява партия. Но това ще бъде външна и изкуствена квалификация. Появата на популистко движение е неизбежно в страна, като Полша, където социалните трансформации са толкова мащабни, а делът на хората, пострадали и уплашени от промените, е толкова голям.

18%-ната безработица не може да не ражда популистки движения. Популисткото движение е като, опрян в гърлото на системния елит на всяка нестабилна държава. Феноменът на Лукашенко, Мечиар или Паксас е пред очите на всички. В полския контекст Леппер е и олицетворение на политическа партия, способна открито да се ориентира към източния вектор на развитие. Той дори е известен със симпатиите си към диктатора Лукашенко. Навремето дори официално твърдеше, че възнамерява да емигрира в Беларус, което звучи чудовищно в страна като Полша. Всъщност, в източноевропейските страни винаги е имало „про-източни” „националистически” партии. Които нерядко са имали и откровено антизападен характер..

Появата в Полша, върху руините на лявото управление, на националистическа триада, в чиито състав има и подобна популистка партия, е признак на сериозна вътрешна нестабилност. Защото при провал на управляващите сега консерватори, съвсем не е сигурно, че ще ги сменят либералните националисти на Туск. Напълно е възможно и взривното развитие на „популистите” на Леппер. Както се случи в съседна Литва с Паксас.

Националистическа Полша със сигурност ще се опита да води по-активна външна политика. И това може да бъде само политика в източна посока, предназначена да осигури на страната по-добро положение вътре в ЕС. Спокойно за своите западни граници, собствената си сигурност и икономическия подем, полското общество роди този силен нов национализъм тъкмо за да стартира тази активна външна политика. Само че медалът има и друга страна: в случай на почти неизбежен неуспех на подобна политика в края на сегашния правителствен мандат (т.е. след 2008) в Полша би могла да възникне сериозна политическа нестабилност. Чието преодоляване вероятно ще изисква усилията на европейските институции, както впрочем би и в случая със свалянето (чрез „импийчмънт”) на литовския президент-популист Паксас.

Анализирайки днешната полска политическа ситуация, си струва да се замислим и за новата структура на Голяма Европа, която би могла да замени сегашната, спъваща евроинтеграционния процес. Не би било зле, ако полският референдум за присъединяване към еврозоната през 2010 съвпадне с появата в Европа на нови политически механизми, препятстващи формирането в страните от континента на толкова нестабилни политически системи, като днешната в Полша. Никак не е добре, че националистическите сили в страната сякаш се уравновесяват една друга, вместо да се уравновесяват от идейните си противници.

* Авторът е директор на Центъра по проблемите на европйската интеграция в Минст, Беларус и главен редактор на електронното издание „Геополитика”

{rt}

Идеята за институционално обединение на разпиляния по цялата планета български етнос среща радушен прием сред национално отговорните среди у нас (вж. Георги Каров - "Отвъд геополитиката - българският суперетнос", сп. "Геополитика", 2/ 05 и др.) Но имат ли обективна основа подобни идеи, или са само плод на частни и субективни "добри намерения"?

Едно от определенията на времето, в което живеем, е "епоха на глобализацията". Тенденцията към глобализация е типична за капитализма и модерността. Тя се обуславя от специфичната за капиталистическата икономика насока на развитие, насочена към разширяване и нарастване (на капитали, стоки, пазари и т.н.). В историческото си развитие тази тенденция е преминала през различни фази. Днес тя е причина за неимоверно интензифициране на социалните връзки навсякъде по света, което е създало мрежа от зависимости, обхващаща планетата като цяло. Според Дж. Фридман, глобализацията представлява "…нараснало координиране на световните пазари". То е довело до ускоряване трансфера на капитали, стоки и труд в световен мащаб. Организацията на труда вече е глобална, извън линиите на националните граници.

Държавната територия е пространството, в което функционира националният пазар в епохата на индустриализма, фабриките и масовото производство. Основен организатор на икономиката в тази епоха е нацията-държава. Затова по онова време света е парцелиран на национални държави, всяка от които отстоява националния си северенитет.

Днес основен организатор на икономиката вече не са националните държави, а транснационалните корпорации (ТНК). И, ако в миналото се говореше за държави-империи, днес се говори за "глобални империи на корпорациите". Глобалната икономика се обслужва от разклонена банкова и финансова сфера, действаща с електронна скорост. Тя поражда пари и кредит, която никоя нация не би могла да регулира. Преминава към транснационални валути (например еврото) и предизвика появата на т.нар. "глобални играчи" на международната арена: ТНК, транснационални профсъюзи и асоциации, религиозни, културни, етнически и др. движения, наднационални агенции. Всички те изземат и ограничават властта на националната държава. Тенденцията към все по-голямо ограничаване суверенитета на отделните държави е сред ключовите измерения на глобализацията.

Наред с изместването на властта от държавата към другите глобални играчи, породено от наднационалния характер на икономиката, отстъплението на националната държава от статуса й на основен и независим играч на международната арена се определя и от факта, че нито една отделно взета държава в света не може сама да се справи с проблемите, свързани с глобалната екология, осигуряване на националната отбрана (в това отношения САЩ са изключение от правилото), развитието на телекомуникационните системи (те ерозират т.нар. "информационен суверенитет" – т.е. опитите да се възпрепятства информационния поток към една държава само затормозява икономическото й развитие), вълните на масова миграция.

Следователно, ако доскоро се гледаше на държавата като на единствената форма за институционално представяне на една нация пред света и за реалното й участие в международните отношения, днес тази представа е по-скоро анахронизъм. Националната държава вече не е основен, а само един от многото глобални играчи. Днес, доминиращите в полето на глобалната политика, икономика и култура нации имат свое представителство не само чрез собствената си държава, но и в лицето на други глобални актьори. В тази връзка идеята да се направи наддържавно институционално обединение на българския етнос би следвало да се схваща като намерение да се придаде по-голяма тежест на българството на международната арена чрез увеличаване неговото представителство там и възможностите, които то би открило заради наддържавния си характер.

Друг важен въпрос е този за субекта, който ще представя споменатата наддържавна институция. Това очевидно не е българската нация, затворена в държавните граници на Република България, а българският етнос като цяло, разселен не само вътре, но и далеч извън тесните рамки на държавното ни пространство. Шеговитото изказване на проф. Божидар Димитров, че днес България има излаз на всички морета и океани, визира факта, че съвременните българи обитават не една ограничена национална територия, а подобно на много други нации пребивават в "транснационални социални пространства". Те са мигранти, които по една или друга причина сменят местата, където живеят и работят.


 

Икономическата и политическа криза, в която изпадна България след промените, предизвика по мнението на демографите най-многочислената емигрантска вълна в нашата история, засягайки твърде негативно възрастовата структура на населението и работната сила на България. В резултат на тази вълна българската диаспора по света се разшири прекомерно. В мнозинството си, тези хора са носители на една тенденция, засягаща миграцията като глобално явление: те нито се асимилират от обществото, където попадат, нито пък образуват малцинство там. Те живеят в два свята едновременно - техническите възможности за мигновен контакт с всяка точка на света днес прави възможно емигрантите да не губят връзката с родината си. Те остават свързани с нея културно и психологически, макар че неизбежно възприемат и културното влияние на новото място, където са се установили. По този начин изграждат специфичен стил на живот, който би могъл да се определи като "хибриден".

За нашата съвременност са характерни нов тип социални връзки и общности, които не са непременно свързани с мястото, където се живее. Да живеем заедно вече не означава да живеем на едно и също място. Това важи не само за емигрантите, но и за хората, останали да живеят в родните си страни. Телефонът и компютърът ни позволяват да живеем заедно в общност и без да обитаваме една територия. Те ни включват в транснационални социални мрежи.

Разбира се, българският "суперетнос" не включва само този сегмент на хора с "глобализирани биографии". Множество миграции на българи в по-ранни исторически периоди са довели до оформянето и на други типове сегменти сред глобалното българство. Така например, в резултат на миграцията след краха на Кубратовата "Стара Велика България" се появяват две български държави. Макар днес Волжка България формално да не съществува, тамошните българи пазят етническото си самосъзнание. И, въпреки че техните език, религия и култура са коренно различни от тези на дунавските българи (и техните „разклонения”), изграждането на общност на основата на общия етнически произход е напълно възможно.

Трети сегмент на българството съставляват малцинствата ни в съседни и по-далечни страни, формирани там в резултат от вълните на масова миграция от българските земи по време на турското робство или в резултат от драматичните национални катастрофи след Освобождението. Поради ограничените възможности за комуникация в онези времена, емигрантите са били трайно пространствено, и поради това - културно и психологически, откъснати от родината си. Те са запазили някои от елементите на националната си култура, но неизбежно са възприели и особеностите на местната. Което ги е приближило като типология до нацията-приемник. Така например, българите от Банат и тези от Бесарабия са доста различни.

Очевидно е, че българският етнос по света не е хомогенна група: нито като култура (език, религия, традиции и т.н.), нито като начин на живот (между българите с "глобализирани биографии", живеещи на Запад, и, са речем, българската общност в Албанските планини, разликата е огромна). Това поставя ключовия въпрос за основата, върху която би могло да се изгради единна общност от тези толкова различни сегменти.

Не може да заложим нито на общ език, нито на обща култура или еднакъв начин на живот. Което пък изправя проекта за обединение пред опасността изгражданата общност да си остане ефимерна. Единственият общ белег е нашият еднакъв етнически произход. Но той, сам по себе си, не е достатъчен. Ако обаче въпросният белег стане изходна предпоставка за едно обединение, чрез което различните сегменти на българството да се подпомагат едни други в решаването на съвременните си проблеми и българският етнос по-успешно да се наложи на полето на глобалната конкуренция, то тогава проектът за обединение би бил реалистичен. А подобни проблеми не липсват. Достатъчно е да споменем само някои от "местните". Катастрофалната демографска криза в България през последното десетилетие очертава тенденцията за драстично спадане числеността на българите в собствената им страна. Прогнозите сочат спадането на тази численост от 7,5 милиона души за 1990 на 3 милиона за 2050. Идеята за обединение на българския етнос по света може да се възприеме като контрамярка на опасността от физически колапс на българската нация. В случая термина "колапс" не е пресилен, имайки предвид, че процесът на числено свиване на нацията е съпроводен и от криза на националната идентичност. Една наддържавна институция на българството би могла да се ангажира с проблема за българското "денационализиране". Който между впрочем не е проблем само на българите в България.

Известно е, че ерозирането на малцинствените общности и тяхното денационализиране е систематична политика, водена от правителствата на съседните държави спрямо българите, живеещи там.

Подобни, или други проблеми, съществуват за всеки един сегмент на българския етнос по света. С тяхното решаване не може да се справи българската държава. Още по-малко пък трябва да се разчита на съдействие от правителствата на страните, в които пребивава една или друга българска група. С тези проблеми следва да се заеме именно една наддържавна институция, юридически представител на българския суперетнос в международните отношения, която да бъде изградена като субект на международното право със свое законодателство.

Имайки предвид, че международният ред днес и в бъдеще все повече ще се основава на мрежа от съюзи, асоциации и специализирани регулиращи институции за постигане на цели, надхвърлящи възможностите на всяка отделно взета държава, изграждането на подобна българска наддържавна институция не би било нещо изолирано или необичайно в световната практика. А в един чисто емоционален план това най-после би реализирало и все още неосъществения ни идеал за национално обединение.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

След изборите за Бундестаг през септември и формирането на правителството на голямата коалиция два месеца по-късно, новите управляващи биха могли да се дистанцират от „специалните” и „стратегически” отношения между Берлин и Москва, формирали се по времето на Шрьодер, отделяйки повече внимание на малките държави от Централна и Източна Европа. От друга страна, можем да очакваме, че днешният икономически бум в Русия все така неудържимо ще привлича немските фирми, а политиката ще продължи да следва стратегическите интереси на германската икономика.

Пред Берлин и Москва има няколко проблема, които следва да се решат през близките три години. През 1998 Герхард Шрьодер наследи от Хелмук Кол неговата руска политика, насочена към това да не се допусне хаос в Русия и да се подкрепи руската икономика, заплашена от крах. Следващата 1999, върху която наложиха своя отпечатък войната на НАТО в Косово и Втората чеченска война, бе белязана от сериозни разногласия в отношенията между Берлин и Москва. Още през 2000-та обаче, водещите германски корпорации „заставиха” новия канцлер да се обърне с лице към Русия. Днес, Русия е много по-стабилна в икономически план и далеч по-консолидирана във вътрешнополитическо отношение, макар и да не е чак дотам демократична. Вече не и е необходима икономическа помощ (както през 90-те години), а основният спор е, доколко целесъобразно или, напротив, контрапродуктивно за европейската стабилност е стратегическото партньорство с икономически привлекателната, пък макар и авторитарно управлявана Русия.

Стратегическите предимства на немските концерни

През 2006, благодарение усилията на Шрьодер, Москва ще оглави Г-8, вместо Германия. През същата година се планира и влизането и в Световната търговска организация (СТО). Като и в този случай, руснаците разчитат на немската подкрепа за осъществянето на глобалния си план. През последните две години изглеждаше, че съюзът между Шрьодер и Владимир Путин е свързан, най-вече, с икономически интереси. Така, докато по време на скандала с концерна ЮКОС и споровете за войната в Ирак САЩ на практика прекратиха диалога си с Русия в енергийната сфера и сътрудничеството в рамките на антитерористичната коалиция, немските концерни се сдобиха със стратегически предимства на руския пазар. Както е известно, през 2007, руснаците ще избират нов парламент. И, ако либералните партии отново не успеят на направят политически „пробив”, може да се предполага, че сегашният „авторитарен” курс ще бъде продължен. Още по-важен обаче е изборът на наследник на Путин. Дали новият президент, избран в началото на 2008, ще използва огромните пълномощия на „системата Путин” за модернизацията и реформирането на страната? Все повече анализатори смятат, че наследникът на Путин, предвид сегашната структура на властта, отново ще бъде от средите на специалните служби. През същата година изтича и сключеното през 1994 Споразумение за партньорство и сътрудничество между Русия и ЕС. Днес то все още определя стратегическите отношения между тези две европейски сили. ЕС е най-големият външнотърговски партньор на Москва. Но, предвид по-твърдата позиция на новите членки на Съюза, някои от които призовават за „политика на сдържане” (вместо на партньорство) спрямо Русия, разделението между Москва и Брюксел може да се задълбочи. Влизането на Румъния и България в ЕС би могло да увеличи броя на руските критици. Още през 2007 може да се актуализира въпросът за третия етап от разширяването на НАТО на изток (Украйна, Молдова, Грузия, Азербайджан). По времето на Кол и Шрьодер, германската политика имаше възможност (в периодите на усложняване на руско-европейските отношения) да успокоява Кремъл и умекотява проблемите: например по време на войната в Косово и на кризата в Украйна в края на 2004. По всички спорни въпроси, независимо дали за транзита към Калининград, руската доминация в ОНД, разширяването на НАТО и ЕС, Киотския протокол или подкрепата за иранската ядрена програма – и Елцин, и Путин, в крайна сметка, се връщаха към политиката на „отваряне” към Запада. Но как да се запази това деликатно влияние върху Кремъл и след 2008?

Бъдещата политика към Русия и различията между Шрьодер и Меркел

В немските медии обикновено се подчертава, че за Шрьодер, определящи в отношенията с Москва винаги са били бизнес-интересите. Според някои анализатори, заради петрола и газта, бившият канцлер бил склонен да си затваря очите за „авторитарната” политика на Путин. Истината обаче е, че за Шрьодер основното беше, че Путин спаси страната си от гражданска война. Освен това, ясно е, че демокрацията и гражданското общество едва ли могат да се утвърдят в Русия (имайки предвид тамошните традиции и исторически опит) за „един миг”.

Разбира се, в руско-германските отношения винаги са доминирали икономическите интереси, но при Шрьодер и Путин те придобиха и допълнителни военно-политически измерения. След като централноевропейските държави бяха интегрирани в НАТО и ЕС, немското правителство трябваше да обърне внимание на стабилизирането на разширена Европа. Енергийният алианс с Русия трябваше да изиграе същата свързваща роля, кавато изигра навремето Европейската обединение за въглищата и стоманата за Германия и Франция. Срещите на „тройката” Германия, Франция и Русия трябваше да послужат не за формирането на антиамериканска „ос”, а за създаването на временна, неофициална структура за приобщаване на Русия към Запада и съгласуване между Брюксел и Москва на другите глобално-политически въпроси. Това би трябвало да даде на Русия право на поне някакво участие във формирането на общоевропейската архитектура, доколкото тя не участва в органите, вземащи решенията (като НАТО и ЕС), а ОССЕ и Съвета на Европа бяха ангажирани най-вече с „настъплението на демокрацията” на Изток, вместо да помислят, как да използват историческия шянс за съвместно изграждане на Европа на ХХІ век. В същото време, за ХДС/ХСС, които преобладават в новата голяма коалиция, специфичната роля на „руски адвокат” пред Запада отговаря по-малко на националните интереси, отколкото връщането на традиционната водеща роля на Германия в търсенето на консенсус и баланс на интересите между големите и малките страни в Европа, както това правеше правителството на Кол, приобщавайки централноевропейските държави към НАТО. По време на 131-та „кръгла маса” в Бергендорф, през юни т.г., лидерите на ХДС също подчертаха, че Германия ще може да поеме отново ролята си на мотор на европейската интеграция само по този начин. Тоест, вместо партньорството, базиращо се на голите интереси и пренебрегващо „дефицита на демокрация” в Русия, нивото на бъдещите отношения следва да се определя от приближаването на Москва до западните либерални ценности.


 

От гледна точка на ХДС/ХСС, образуването през 2003, т.е. по време на иракската криза, на оста Берлин-Москва-Париж, е разделило ЕС и е ерозирало трансатлантическата общност. В средите на немските консерватори има определени настроения за отказ от „евразийството” и връщане към „атлантизма”. И, ако тези настроения надделеят, възможно е правителството, ръководено от Ангела Меркел, да провежда новата си източна политика, отделяйки повече внимание на Полша, отколкото на Франция. Тоест, германо-полско-руската „тройка” би могла да замени германо-френско-руската, а в рамките на енергийния алианс в по-голяма степен, отколкото досега, да се отчитат интересите на централно-европейските транзитни държави.

Възможните варианти

Германия не е световна държава и може да черпи международно влияние най-вече от интегрираната мощ на обединена Европа. Затова, възможно е, че новото правителство ще разглежда като по-перспективна съвместната работа със САЩ и новите членки на ЕС по укрепването на Запада, вместо изграждането, заедно с водещите световни държави Франция и Русия, на многополюсен световен ред, насочен против американските интереси. Сред важните задачи на германското правителство ще бъде стабилизирането на стратегическите отношения със съседните държави от ЕС. Политиката на съседство в съюза още не е добила ясни очертания. Европейците все още спорят помежду си, дали да концентрират вниманието на своята обща европейска Политика на съседство (ENP) върху Северна Африка, Близкия изток, или постсъветското пространство. В рамките на ENP, Русия е най-сериозният фактор, доколкото от успеха на демократичната и трансформация зависи и европейският ред през ХХІ век.

Важен елемент на немската източна политика, както и на източната Политика на съседство в ЕС, си остава енергийният алианс с Русия и другите държави от бившия Съветски съюз. Този съюз се подразбира от само себе си, предвид заплахите за дестабилизиране в зоната на Персийския залив. Чрез сътрудничеството в енергийната сфера, в дългосрочна перспектива, би могло да възникне единно евро-азиатско икономическо пространство, което да укрепи енергийната сигурност на Запада, свързвайки помежду им енергийните структури на Изтока и Запада и разширявайки инвестиционните възможности на двете страни. Но за да може енергийната политика да съдейства за европейското единство, Германия трябва да осигури интеграцията, като равноправни партньори и надеждни транзитни държави, в големия енергиен алианс на страните от Централна Европа, а също на Украйна и Грузия. Берлин би могъл да съдейства, в рамките на Единната политика за сигурност и отбрана (ESVP) за помирението и сближаването на Русия с централно-европейските държави. След падането на Берлинската стена Германия и държавите от „Стара Европа” постигнаха подобно историческо помирение с Русия и установиха с нея отношения на „стратегическо партньорство”. На свой ред, страните от бившия Варшавски пакт отново се обединиха с историческа Европа и получиха закрилата на САЩ. В същото време, много от тях все още не са постигнали помирение с Русия и продължават да претендират, че имат неуредени политически сметки с Москва. Немската външна политика не следва обаче да се ръководи от едностранно разбираните интереси, което в крайна сметка би могло да доведе до самоизолацията на Русия. ЕС е длъжен да намери общ конструктивен подход към Москва, иначе отношенията между Русия и Запада ще придобията двустранен характер в още по-голяма степен, отколкото днес. Това обаче не означава, че Берлин не трябва да прави нищо за да преодолее опасенията на някои централно-европейски страни от руско-германската „ос”.

Партньорството с Москва зависи и от по-голямото и „отваряне” към Запада Разбира се, партньорството с Русия, в решаваща степен, зависи от волята на Москва и занапред да остане „отворена” за Запада и да се ориентира към ценностите и правовите норми на ЕС. На конференцията с участие на най-големите немски специалисти по Русия, организирана през тази година от Фондация „Ханс Зайдел” във Вилбад, повечето участници бяха на мнение, че и след 2007-2008 системата на „управлявана демокрация”, наложила се в Русия пред шест години, най-вероятно ще укрепне още повече. В стратегически важните индустриални и суровинни отрасли ще се появят държавни холдинги, които повече ще се съобразяват с националните интереси. В резултат от това икономиката няма да стане по-либерална, но няма да ги има и онези симптоми за икономическа криза, които биха могли да доведат до промяна на властта в Москва, както това стана в Украйна и Грузия например. С други думи, през близките години, в Русия ще се запазят противоречията между позитивните процеси в икономиката и недотам развитото гражданско общество. Изход, в този случай, би могла да стане постановката на дългосрочните цели на германската политика спрямо Русия. Инструмент за това е е Петербургският диалог, залагащ, най-вече, на младото поколение. Принципният проблем е, че руското ръководство възприема т.нар. „цветни революции” в постсъветското пространство като резултат от политическия заговор на Запада и затова се стреми да лиши собствените си неправителствени организации от западна подкрепа.

По-нататък, за правителството на Германия би било целесъобразно да положи повече усилия за това, постсъветското пространство да не се превърне в ново огнище на конфликти. Такива страни като Русия и Украйна не могат изкуствено да бъдат разделяни една от друга – и двете следва да работята паралелно със Запада. Истината е, че „цветните революции” в Украйна, Грузия и Киргизстан не донесоха в тях повече демокрация, затова там предстои много работа за да се извършат необходимите промени. Що се отнася да евентуални демократични промени в Беларус, те очевидно могат да бъдат постигнати само с участието на Москва.

Руската политика на новото немско правителство ще се съобразява с реалностите

Сред многобройните сфери на сътрудничество, позволяващи да се разширят възможностите на Запада за трансфер на демокрация и ценности в постсъветското пространство, както и за намиране на нови стратегическо партньори, са съвместната борба с бедността в рамките на Г-8, съвместните мироопазващи мисии в Кавказ, западната помощ за възстановяването на Чечения, регионалното сътрудничество по въпросите за водоснабдяването на Каспийския регион, разширяването на пълномощията на Съвета НАТО-Русия, съвместната защита на Средна Азия от ислямския тероризъм (където Москва подкрепя германо-френската мироопазваща мисия, а ЕС би могъл да кандидатства за статут на наблюдател в Шанхайската организация за сътрудничество – ШОС), взаимната подкрепа в борбата с международната престъпност, нелегалната миграция и наркотрафика, сътрудничеството в сферата на високите технологии и в авиационната индустрия, а също за ликвидирането на последиците от стихийните бедствия и аварии, както стана наскоро при спасяването на руския батискаф край Камчатка например.

В крайна сметка, политиката на новото немско правителство по отношение на Русия също, както и на предишното, ще се основава на трезвия реализъм. Германската икономика няма да се откаже от перспективата да завоюва един от най-големите и перспективни пазари на ХХІ век. И немските концерни въобще няма да чакат докато Русия възприеме западните ценности за да се активизират на руския пазар. А германските икономически интереси се подкрепят от провинциите, чиито правителства се ръководят от членове на ХДС. Без политическа подкрепа за немските концерни в днешна Русия, където държавата възстанови контрола си върху стратегически важните промишлени отрасли, те очевидно няма да могат да реализират амбициозните си планове.


 

Демографските проблеми пред Германия и Русия

Демографските процеси са едно от предизвикателствата на ХХІ век. През това столетие са очаква тотална промяна на съотношението на различните дялове в населението на планетата. Бумът в раждаемостта, който е налице в Азия, се съпровожда от драстичен спад на населението в Европа. В Русия (включително в азиатската и част) тази тенденция, без съмнение, е част от общоевропейската. След двайсет години населението там ще намалее с 20 млн. души. Според експерти на ООН, до края на ХХІ век руското население (което днес е 145 млн. души) може да намалее два пъти. Тогава в най-голямата по площ държава на планетата ще живее само един процент от световното население.

Особен драматизъм на демографските процеси в Русия, за разлика от останалите европейски държави, придава високата смъртност. В 26 от 89-те региона на Руската Федерация умират три пъти повече хора, отколкото се раждат. През 2003 нивото на смъртност (2,3 млн.) е било по-високо с 50%, в сравнение с 1987 (1,5 млн.). Към това следва да добавим и проблемите в социалната сфера и здравеопазването.

Впрочем, Германия също е изправена пред сериозен демографски проблем – ceteris paribus: ако се запази сегашната раждаемост и ниските миграционни показатели, числеността на населението и ще намалее от 82 на 65 млн. души в периода 2000-2050. При това притокът на чужденци (600 000) се компенсира от изселването на почти същия брой хора (574 000) през 2004. Показателят за относителното превишаване броя на имигрантите, в сравнение с този на изселниците, постоянно спада. В обозримо бъдеще ще намалее и притока на т.нар. „късни преселници” (през 2004 – 50 хил. души). Като и за двете държави особена роля играе на само абсолютното намаляване числеността на населението, но и неговото разпределение на територията им. Демографският въпрос, поражда на свой ред много проблеми от вътрешнополитически характер, като започнем със семейната политика, инфраструктурата и икономиката, здравеопазването, опазването на околната среда, финансовата и данъчната политика и свършим с политиката във военната сфера.

Аспектите на демографското предизвикателство

В Германия ниската раждаемост и миграционната политика, която очевидно не го компенсира, водят до намаляването и остаряването на населението. Процесът се съпровожда и от миграция на населението: вътрешната миграция, породена от икономически причини, усилва социалните различия, генерирайки допълнителен конфликтен потенциал, който би могъл да намери израз в нарастване популярността на различни екстремистки партии. Според една прогноза например, през 2020 числеността на населението в Северна и Централна Германия ще намалее с 20%. Въпреки, че се влагат милиарди евро за разширяването на инфраструктурата, както и в икономиката, източната част на страната продължава да страда от сериозни структурни недостатъци, което обяснява както много големия поток „вътрешни мигранти”, така и високата безработица. В същото време там има региони, например Ваймар, където властите успяха да спрат изтичането на хора и намаляване числеността на населението, и където тенденцията би могла да придобие обратен характер.

В Русия пък се наблюдава „изтичане” на неселение от равнинните райони и неговата концентрация в урбанизираните области. И там, както и в Германия, регионите, където населението намалява, са онези с висока безработица и сравнително лоша инфраструктура (и, съответно, проблеми със снабдяването). Редица важни в стратегически план региони в Северна Русия и Сибир страдат поради разрушената си инфраструктура. Наскоро президентът Путин посочи, че изтеглянето на етническите руснаци от Северен Кавказ е сериозен проблем, касаещ цялата страна. Освен това, след 1991, много руски граждани напуснаха страната, включително милиони високообразовани руски евреи. Това доведе до намаляване на подготвените кадри в сферите на науката, образованието и здравеопазването. Ситуацията се влошава (също както и в Германия) от слабата раждаемост. Но, ако за Германия е характерно нарастването на средната продължителност на живота, в Русия (поради проблемите в социалната сфера и здравеопазването) се забелязва обратна тенденция, особено сред мъжете.

Икономически, социални и военно-политически последици от демографската ситуация в Германия и Русия

Ако за Русия, предвид гигантските размери на територията и, във вътрешнополитически план може да се прояви най-вече количествения аспект (т.е. запазването на обществените и държавни структури в селските райони), за Германия, както се вижда, по-значима роля играе качественият аспект (т.е. запазването на социалната система и гарантирането на необходимия брой висококвалифицирани специалисти). В Германия, в частност, по-слабо развитите икономически региони, също се сблъскват с определени проблеми. Но тъй като територията им е много по-малка от руската и те разполагат с добра инфраструктура, тези процеси не са чак толкова силно изразени. В същото време, намаляването на населението заплашва във военно-политически план Русия с криза на отбранителните и възможности. Очаква се към 2025 числеността на руските граждани между 15 и 24 години да спадне с 45%. Тоест, броят на донаборниците ще падне рязко. В това отношение ситуацията в Германия не е толкова драматична. Там промяната в числеността на населението би се отразила по-скоро върху гласуването в ЕС, където решенията се вземат, отчитайки тъкмо този фактор. По различен начин (при спад на брутния национален продукт, предизвикан от демографската криза) ще спада и влиянието на Русия и Германия в международните организации (ОССЕ, ООН), чиито бюджети, зависят от икономическата мощ на държавите-членки. Промяната на демографската ситуация ще се отрази върху икономиката. Делът на Русия в общата численост на населението на планетата ще падне до 2025 от 2,4 на 1,6%. Икономическите последици от това за страната ще бъдат драматични. Това се отнася, в по-малка степен, и търговските и партньори. В Русия постъпват големи германски инвестиции и тя е важен пазар за реализация на немското производство. Стабилността и потенциалното разширяван на този пазар е в интерес на Германия. В инвестиционе план, немските корпорации са силно заинтересовани условията за влагането на капитали в Русия да останат благоприятни. За това обаче е необходимо районите, където има германски инвестицши (включително отдалечените) да разполагат с необходимата инфраструктура и нормални социални условия. Като за успеха са необходими, най-вече, квалифицирана работна сила и съответните държавни структури. Но всичко това пряко зависи от промените в демографската ситуация и мерките на държавата за адаптиране към тях. Още днес, при инвестирането в подготовката на един специалист в Русия, се нарушава съотношението между стойността и печалбата, имайки предвид, че един 25-годишен руснак има само 46%-ов шанс да доживее до 65 години, докато в САЩ например, този процент е 79%. Ако през 1975-2000 в Русия броят на младите хора, на възраст между 15 и 24 години, е бил 10-12 милиона, през 2025 той ще е само 6 млн. Тоест, налице е дългосрочно въздействие върху съхраняването на икономическата мощ.

От друга страна, Германия ще остане важен икономически партньор за Русия само ако запази високото си научно-техническо ниво, в сравнение с другите държави, например в резултат от нарастване на отчисленията за социални нужди. Доколкото обаче, германските демографски проблеми могат да повлияат върху иновационните способности и икономиката, като цяло, немското правителство следва да потърси решения, от които да са заинтересовани и двете страни. Промените в числеността на населението в Русия и Германия доведоха, като цяло, до значителния му спад в периферните райони. Което пък поражда определени социални проблеми, както в регионите, които хората искат да напуснат, така и в онези, към които те се стремят. В големите градове, към които се насочват повечето вътрешни мигранти, те се нуждаят от жилища. Още повече, че по правило това са хора с лоши материални възможности. В Русия към това се прибавя и проблемът с наличието на различни етнически групи. Районите, където се концентрират вътрешните мигранти, трябва да осигурят интеграцията им, като не допуснат появата на гета. От друга страна, районите, които тези хора напускат, постепенно се обезлюдяват. Сериозен проблем е, че ги напускат предимно млади хора. В икономически план, тези региони прогресивно губят своята привлекателност (заради липсата на квалифицирана работна ръка на подходяща възраст). Като последица, от тях се изтегля и бизнесът. Тоест, очертава се крайно тревожен затворен кръг. Ако сегашните тенденции се запазят, цели региони на Руската Федерация рискуват да се обезлюдят. Впрочем, в Далечния изток, където на седем милиона жители се падат 2,4 млн. кв.км територия, вече се очертава опасен „демографски вакуум”. От друга страна, сценариите за „жълтата имигрантнско инвазия” поне засега изглеждат пресилени.

Възможните подходи за решаване на проблемите

Президентът Путин определи демографската ситуация в страната като „очертаваща се катастрофа”. Действително, този проблем е приоритетен за руската вътрешна политика. Вече са приети и първите законодателни документи, регулиращи проблемите с вътрешните мигранти, но те не са достатъчни.


 

Подходите към решаването на демографските проблеми следва да включат и определени вътрешнодържавни реформи, сътрудничество на междудържавно ниво, както и съвместни инициативи на международната общност.

По принцип, за решаването на демографските проблеми има два подхода: повишаване на раждаемостта с помощта на държавното стимулиране и увеличаване броя на имигрантите. Към стимулите, предлагани от държавата за повишаване на раждаемостта, спадат: отпускането на средства за отглеждане на децата, изграждане на детски градини и ясли, данъчни облекчения за могодетните семейства, инвестиции в образователната система, облекчаване на връщането на майките на работа и т.н. По отношение на Русия, освен всичко това, много важна задача е модернизирането на държавната система, като цяло, което включва и формулирането на нова социална политика. В страната стартираха сериозни реформи, които нерядко предизвикват протестите на населението. От друга страна готовност за създаване на семейство може да се появи само при гарантирани социални условия.

В Германия, за решаването на демографските проблеми, все по-често се предлага промяната в досегашната миграционна политика. В тази връзка обаче, следва да се отбележи, че и в Германия, и в Русия за миграционната политика са характерни по-скоро ограничителните мерки и, предвид вътрешнополитическата ситуация в двете страни, в нея могат да се очакват само незначителни промени (поне в обозримо бъдеще).

Междувременно, притокът на мигранти (вътрешни и външни) поставя пред обществото нови проблеми. Тези хора трябва да бъдат интегрирани. При това и Германия, и Русия могат да бъдат привлекателни за мигрантите само ако им предлагат подобряване на тяхното положение. В конкуренцията за привличане на мигранти, Германия и Русия са принудени да си съперничат с други икономически силни и по-склонни към иновации държави. Освен това, трябва да бъдат адаптирани правните рамкови условия на обществото – става дума за признаване на чуждестранните дипломи, възможност на чужденците да придобиват собственост, да създават предприятия и да получават руско или немско гражданство.

Убеден съм, че Германия и Русия биха могли, тъкмо поради своите особености като държави, провеждащи политика за ограничаване на миграцията, съвместно да потърсят варианти за решаване на проблема. Германската социална държава изисква големи разходи и би могла да просъществува като такава и занапред, само ако подобни стандарти действат и в другите страни. Тоест, решаването на демографските проблеми в Русия и паралелното изграждане на руската социална държава, представлява голям стимул за немската политика. Руският интерес пък се заключава в използването на германския опит в реформиране на социалния сектор. Това, което е важно за Германия, в отношенията и с Русия, е важно и за целия свят: за да поддържат и повишават сегашното си социално равнище, Берлин и Москва следва да подкрепят реформите и повишаването на жизненото равнище в по-бедните от тях съседни държави. Като подходящи рамки за това би могла да стане Г-8.

Цветните революции и парализата в отношенията между Изтока и Запада

Преди година Западът приветства т.нар. „оранжева революция” в Украйна по три основни причини. На първо място защото според западните анализатори чрез нея втората по големина държава, наследник на рухналият Съветски съюз, демонстрира, че хората могат да извоюват демокрация и в постсъветското пространство. На второ място, защото Западът се надяваше, че новото украинско правителство ще може да провежда ефективна външна политика и политика в сферата на сигурността в постсъветското пространство. И на трето, защото така бе попречено на стремежа Москва, чрез по-тесния съюз с Украйна, отново да наложи контрола си над постсъветското пространство.

Една година по-късно, се оказва, че първите два аспекта на украинската „революция” не произведоха никакви реални резултати. Държавата преживява икономически упадък, а показателите за ръста паднаха от 12 на 4%. Украйна продължава да е безкрайно далеч от истинската пазарна икономика и либералната правова система. Правителството „управлява” икономиката с помощта на старите административни методи, като от време на време си позволява популистки жестове към населението. Борбата срещу предишните олигарси се води с незаконни средства. Западни инвеститори почти липсват. Политическа стабилност също няма.

Що се отнася да надеждите на Запада, че Украйна ще може наистина да се „разграничи” от Русия – въпросът остава открит. Руските инвестиции в стратегически важните отрасли на украинската икономика рязко нарастнаха в последно време. Наистина, Юшченко отчаяно се опитва да се избави от енергийната зависимост от Москва и дори да създаде собствен алтернативен енергиен алианс със Запада, без Русия. За целта Киев интензивно преговаря с Туркменистан, Иран и Турция, планира да построи собствени нефтопреработвателни комплекси, както и да предложи на Запада амбициозни проекти за изграждането на нови тръбопроводи, с политическата подкрепа на Полша, Румъния и балтийските държави. Тоест, в отношенията си с Русия, Украйна се намира на ръба на опасен конфликт. В началото, вече бившата министър-председателка Тимошенко искаше да принуди руските петролни корпорации да намалят цените, което обане не стана. После Киев трябваше да отстъпи и в спора за изчезналите осем млрд. куб.м. руски природен газ, незаконно съхраняван в украински газови хранилища.

В същото време ЕС (с изключение на Полша) не демонстрира почти никакъв интерес към Украйна. След провала на Евроконституцията, Брюксел си има достатъчно свои проблеми. На Украйна не бе предложен нито статут на страна с пазарна икономика, нито асоциирано членство в ЕС, тя дори няма никаква перспектива един ден да влезе в съюза. Украинското ръководство повтори старите грешки, залагайки, в процеса на реформи, на нереалната перспектива за членство в Евросъюза. Струва ми се, че Европейската политика на съседство следва максимално бързо да се заеме с Украйна, защото страната е заплашена от вътрешни сблъсъци за властта, стопиране на реформите, корупция и връщане към клановата икономика. Между другото, същото разочарование предизвиква в Европа и ситуацията в Грузия, след т.нар. „революция на розите”. В същото време, в Централна Азия, Русия и Китай се ориентират към по-тясно сътрудничество, тъкмо за да не допуснат там нови „цветни революции” и преврати. Що се отнася до Украйна, лишена от перспективата да стане членка на ЕС, тя вероятно ще активизира усилията си да бъде приета в НАТО. Което обаче, едва ли ще допринесе за преодоляване на парализата в отношенията между Русия и Запада, последвала „цветните революции” в постсъветското пространство.

* Авторът е директор на Програмата за Русия и ОНД в Центъра Кьорбер, към Германското дружество за външна политика, повече за него – вж.Геополитика, бр.4/05

{rt}

От всички южноевропески полуострови – Иберийския, Апенинския и Балканския, последният е най-нехомогенен в пространствено отношение, а следователно и по отношение на живота, стопанството и съобщенията. За последните хомогенността на пространството е от особено значение. Ето защо специфичните отношения между балканските държави, чиито корени са в миналото, създават и сериозни съобщителни проблеми.

За нас, българите, такива проблеми (и то твърде болезнени) се създадоха още при самото ни освобождение: откупуването на линията Руси-Варна; споровете, дали София да се свърже с железница най-напред с Дунава (т.е. с Русия), или през Ниш с Виена и Централна Европа; дали жп линията да мине за Ниш през Пирот, или през Кюстендил-Куманово-Скопие; въпроса с Източните железници и другите подобни въпроси, които качваха и сваляха българските правителства. Някои от тези проблеми стоят и досега, без да са разрешени: например връзката при Гюешево, или обсъжданият от толкова време въпрос за изграждането на мост на Дунав, между България и Румъния.

Тъкмо поради тази липса на хомогенност, никой частичен проблем на съобщенията на Балканите не може да бъде решен, без да се засегнат и ред други проблеми – все болни и все комплицирани. Като накрая винаги констатираме, колко малко добра воля влагат съседите ни за упростяването на тези проблеми и създаване на благоприятни условия за решаването им.

Едва ли е нужно да говоря за значението на транспорта за сближаване и координиране интересите, толкова необходимо особено за балканските народи и особено в днешните времена, когато всички те така трогателно проповядват сближаването и защитата на общите интереси. Затова ще премина направо към темата.

Пространството

Транспортните връзки, както и хората, са продукт на пространството. То обуславя всичко – хората, нравите, техните обичаи и култура. Но какво е жизненото пространство на Балканския полуостров?

Този полуостров, с повърхност от около 500 хил.кв.км, ясно се дели от линията, минаваща през Цариград, Солун и Валона (Вльора), на две части. Северната част, съставляваща по-голямата му част, е „тялото” на полуострова, докато южната част – неговите „крайници”. Северната част повече прилича на другите два европейски полуострова. Източната и страна (т.е. Източните Балкани) е с ясно очертани контури и с дълбоки морски басейни до самите брегове. Тук имаме ясно откъсване на сушата от водата, без всякакви преходи. Западната страна (т.е. Западните Балкани), напротив, има неясни контури. Самият хинтерланд не е силно разчленен. Безразборни планински вериги изпълват цялото планинско пространство, което придава определена „затвореност” на Западните Балкани.

Южната част на полуострова се състои от Гърция и нейните острови. Тук е налице силно разчленяване, особено в по-южната част, при големите заливи, където сушата силно се стеснява като при Коринт е налице почти пълното отделяне на Пелопонес от полуострова.

Северната част на Балканския полуостров има по-континентален характер. Южната част е по-тясно свързана с морето, за което говори и средиземноморският и климат. Обасти като Македония, Тракия и България се намират в една преходно-средиземноморска зона. Прочее, по тези съображения, България има климатична връзка със Средиземно море, което не е без значение за развитието на транспорта. Защото той се влияе от всички фактори на простраството и жизнената дейност на хората.

За разлика от другите южноевропейски полуострови, Балканският не е свързан с основното европейско пространство чрез планински вериги, а има една речна граница, която се образува от реките Дунав и Сава.

Основните, определящи трафика към Балканския полуостров посоки се намират напреки на северната граница на полуострова: такива са долината на Морава и Вардар и долините на Олт, Искър и Струма, както и тези на съвпадащите долини на притоците от двете страни на Дунав, със съответните преходи на Балкана.

Обитаемото пространство

Нека сега разгледаме жизненото пространство на полуострова от запад на изток.

Западната част на Динарските Алпи е голяма пречка за транспортните връзки. Паралелни, шахматно разположени, вериги изпълват тази част, като въпросната продължава в Тайгетските планини и дори до остров Крит. Тя дава твърде малко жизнено пространство на местното население.

В централната си част и на изток, Динарските Алпи придобиват един по-среднопланински характер. Тук попадат Босна, Западна Сърбия, Санджак и Македония. Няма я вече онази затвореност, характерна за западната част на тези планини. Условията за заселване и стопанска дейност са по-благоприятни. Единични басейни образуват удобни за обитаване пространства, определящи и посоките на основните пътища. Тази част на планината свършва по долината на Морава и Вардар.

Басейните на двете реки дават възможност за един меридионален транспортен път през плоуострова, който свързва Централна Европа, през Белград, Ниш и Скопие, със Солун и Източна Гърция. Като именно Македония играе ключово значение за „разпределяне” на транспортните маршрути. Тоест тя е своеобразния кръстопът на Балканския полуостров - едно от най-преходните му пространства, което определя и историческата и съдба.

Река Вардар е границата между Източномакедонския и Родопския масиви.

Продължаваме на изток. Родопският масив е ясно разчленен отначало в югоизточна, а след това в източна посока. Той е свързан с Рила и Пирина и е достъпен за транспортните връзки, понеже е прорязан от реките Места и Арда (приток на Марица).


 

В тази част на полуострова, голяма роля играе т.нар. Високобългарски басейн, който би могъл да се нарече и Балкански водораздел, тъй като от него изтичат и се насочват във всички посоки важни балкански реки: на север Искър, на запад – Нишава, на юг – Струма и Места, а на изток – Марица. Това обстоятелство е от голямо значение за съобщителната (т.е. транспортната) система на Балканите.

България

България е разположена в североизточната част на полуострова. Територията и предоставя по-добри условия за заселване и стопанска дейност, отколкото западната част на полуострова. Това е и най-проходното му пространство. Тук минава най-важният и стар исторически път Белград-София-Пловдив-Одрин-Цариград. Тук са се случвали най-съдбоносните събития на Балканите и тази земя е истинския мост между Европа и Мала Азия. През нея минават и всички меридионални пътища от т.нар. широка Влашка порта, през Дунава и през Балкана. По тези пътища е прониквало и влиянието на Източна Европа на полуострова.

Нека посоча и друго важно обстоятелство, което следва да има решаващо значение за балканската транспортна система. Това е съвпадението, по дунавските граници между България и Румъния, на редица големи приточни долини, които са били използвани и от древните народи. Така, долината на Олт е с дължина 240 км, тази на Искър – 200 км, а долината на Струма до Орфано – 330 км, или взети заедно те имат дължина от 770 км, при това с едно разклонение по Марица от други 600 км до Цариград. Тази дължина е по-голяма от разстоянието Белград-Солун (600 км).

Балкана (Стара планина)

Нека разгледаме и значението на Стара планина за транспортните връзки. Нейната проходимост е доста добра, с изключение на най-източната част, където тя намалява поради разделянето и на няколко дяла.

През планината има 30 прохода, през които може да се мине с автомобил или влак. При обща дължина на Старопланинската верига от около 510 км, това означава по един проход на всеки 24,3 км. Следва да добавим още едно едно качество на Северо-българското плато и то е, че по него протичат с общо направление от юг на север, т.е. от Балкана към Дунав, редица реки, даващи възможност за първокласни транспортни връзки почти до самото планинско било.

Влияние на геоморфологичното пространство

Западната планинска част на Балканскиу полуостров, с изключение на ивицата, обслужвана от адриатическо-йониския морски път, представлява главното инертно пространство на полуострова. Поради липса на надлъжни посоки, там липсват и надлъжни движения. Според географите, това пространство, притежава голяма консервираща сила, поради което именно в тази част на полуострова се усеща известна изостаналост. Изключение са няколко зони, достъпни откъм морето и притежаващи градска култура от средиземноморски тип. Сред тези „затворени” и „консервирани” народи са например албанците, черногорците и др.

Динарските планини формират и една от важните културни граници на Европа. Източно от тази граница доминира Православието. Тук винаги е имало голямо военно и политическо движение, прочути проходи (Термопилите, Шапка), съдбоносни бойни полета (Косово, Плевен, Шипка), окървавени реки (Морава, Вардар, Марица), големи държавни образувания в Средните векове (България, Сърбия), големи стопански пространства и плодородни полета, големи градове (Белград, Солун, Атина, София, Цариград).

Стопански обзор

След този географски предговор, за да можем по-добре да преценяваме различните тези за балканските транспортни връзки, нека видим, какви са стопанските и транспортни възможности на балканските държави. Тези възможности трябва да се увеличат и това е задачата на транспортните връзки.

Интензивност на външната търговия. С този термин обозначаваме външнотърговският оборот на глава от населението. Данните сочат, че по този показател, през 1929, България е отстъпвала на Румъния, Югославия и Гърция, като е била само преди Албания. От друга страна, ако сравним този показател за Балканите, със съответния среден показател за Европа, става ясно, че външната търговия на балканските държави е съставлявала едва 2,8% от цялата европейска външна търговия. А това е една прекалено скромна цифра, предвид толкова активната иначе външна политика на балканските страни, която обаче често пречи на стопанското им развитие, от което, както виждаме, всички те имат голяма нужда.

Железниците на балканските държави. Ако сравняваме само Югославия, Румъния и България (понеже за Гърция морският транспорт играе водеща роля и това променя значително общата картина), ще видим, че България отстъпва на първите две по километри жп линия на глава от населението, по дължина на мрежата на 1 млн. жители и по дължина на мрежата на всеки 1000 кв.км. Изкам да изтъкна, че при една почти еднаква интензивност на външната търговия, интензивността на движението по отношение на населението е твърде различна в трите страни. Което може да се обясни, от една страна, с големия вътрешен обмен, а от друга – с по-голямата гъстота на мрежата и по отношение на населението, и по отношение на територията. Наистина, разликата в гъстотата на мрежите не е чак толкова голяма, колкото в интензивността на движението, но това само доказва, колко голямо е влиянието на гъстотата на жп мрежата върху вътрешния обмен и върху привличането на външния трафик. Специално за Югославия и Румъния, следва да се отбележи, че гъстотата на мрежите им се дължи най-вече на новите територии, присъединени след войната, които им донесоха и една гъста жп мрежа (изградена най-вече от Австро-Унгария), и интензивен вътрешен трафик. Но много важно обстоятелство е и това, че тези две държави са в непосредствен контакт с напредналите страни от Централна Европа, под чието влияние се увеличава и интензивността на движението.

Взаимният износ на балканските страни. От анализа на този показател можем да заключим, че едва ли някъде другаде има по-нестабилна взаимна търговия от тази между балканските държави. Най-голямо участие и най-голяма стабилност демонстрира Румъния, имайки предвид, че при нея става дума и за по-големи количества. Оттук обаче следва и правото на останалите страни да изискват от нея да поеме повече задължения за рационализирането на балканските транспортни връзки и това особено се отнася за страните, чиито транспортни връзки със съседите са по-лоши, каквато е България например.

Транзитът. Тук се очертава един парадокс. Почти целия български транзит, идващ от Германия, минава през добруджанската ни граница с Румъния, правейки огромен обход. От друга страна, транзитът през България към Турция през 1934 също изцяло минава през добруджанската граница. Разстоянието по железницата Букурещ-Гюргево-Русе-Горна Оряховица е 165 км, докато железопътният маршрут Букурещ-Черна вода-Меджидия-Синдел-Горна Оряховица е 475 км, т.е. транзитът от Румъния (или от Германия, или за Турция) прави съвършено излишен обход от 310 км, само поради това, че на Дунав няма мост, който да даде връзка на румънските с българските железници.

Балканските конференции

Въпросите за балканските транспортни съобщения, както изобщо всички балкански въпроси не са лесни. И трябва да сме благодарни, че се създаде една институция, която бидейки встрани от управляващите кръгове, се опитва да създаде благоприятна почва за решаването на многото болни балкански проблеми, сред които и транспортните. Това е институцията на балканските конференции, в които има една секция – секцията на Комисията за съобщенията.


 

Досега е имало четири балкански конференции: в Атина през 1930, в Цариград през 1931, в Букурещ през 1932 и в Солун през 1933, както и една подготвителна в София и то тъкмо по съобщенията (1933).

Накратко ще разгледам съдържанието на разните доклади и мнения, изказани по време на балканските конференции или другаде.

Румънската теза

На Третата балканска конференция през 1932 в Букурещ, румънските инженери Свинцеску и Филип представиха доклад „Продължение, чрез автомобилни връзки, на железопътните линии, за улесняване на съобщенията между балканските столици и съгласуване на железниците и пътищата на тези страни”. В него те констатират, че желзницата София-Букурещ е прекъсната от Дунава, но че има параходна връзка за влаковете, която намират за задоволителна. Що се отнася да шосейните съобщения, предлагат изграждането на фериботна връзка за автомобилите между Гюргево и Русе. Чрез него се гарантирал трафика по международния път Лондон-Будапеща-Орадия-Клуж-Алба Юлия-Сибиу-Брашов-Синая-Букурещ-Гюргево-Русе-Бяла-Велико Търново-Шипка-Стара Загора-Харманли-Одрин-Цариград. Негови предимства са добре поддържаните шосета и преминаването през местности с национално историческо и културно значение. За връзката Букурещ-Белград се препоръчва железницата до Оршова, а оттам с автомобил до Белград по моста на Дунав. Подчертава се, също, че връзката на Букурещ с другите две балкански столици – Атина и Тирана, може да се създаде през София. Авторите споменават за продължаването на жп линията Крайова-Калафат с шосейната връзка Видин-София, чрез изграждането на ферибот Видин-Калафат, а също за шосейна връзка Констанца-Мангалия-Каварна-Балчик-Варна. Констатират се недобрите жп връзки между България и Гърция – включително, че трябва да се минава от София до Атина през Ниш, или през Одрин, както и, че за да се скъси разстоянието следва да се създаде жп връзка с нормална железница по Струмската долина, като тази линия, според тях, би могла оптимално да обслужва и румънската търговия.

За връзката София-Букурещ се казва, че е необходимо изграждането на мост на Дунав, между Русе и Гюргево, което обаче не може скоро да се осъществи, поради голямата му стойност и сегашното финансово положение.

Друг доклад, очертаващ румънската теза, е на д-р Флорин Кодреску, директор на „Куриерул Аутомобилист”. Според него, железопътната мрежа на Балканите е слаба и неравномерно развита, което трябва да поправи. Но, понеже за изграждането на нови линии (например между България и Гърция) се изискват много средства, той (както може да се очаква, предвид факта, че авторът представлява интересите на автомобилния транспорт) предлага да се заложи на автомобилните съобщения. Тоест, г-н Кодреску пледира за каузата на автомобилите. За връзка между Букурещ и София, той препоръчва пътя Букурещ-Турну Магуреле-Никопол и оттам с влак (вероятно има предвид Сомовит) до София. Кодреску също подкрепя идеята за ферибот между Русе и Гюргево, както и за шосейна връзка между Констанца и Варна.

Според него, всички тези връзки биха имали много по-голямо значение не само за балканските страни, но и за международния транзит, ако се изгради железопътна връзка между София и Солун. Той отбелязва, че липсата на жп връзки между България и Гърция е „съкрушителна за икономическите, туристически и културни връзки между двете страни, а също за международния транзит на пътници и стоки към Солун, като в тази връзка препоръчва изграждането на автомобилен път между Кулата и Вирония.

Тоест, вижда се, че според румънците най-важните транспортни връзки на Балканите, свързващи пряко столиците и най-важните места, минават през София, която е естествения кръстопът на Балканите.

Югославската теза

От всички балкански страни, най-активно в железопътно отношение работи Югославия. Дейността и в това отношение може да се определи дори като „трескава”. В същото време, ние, българите почти изоставихме нашите жп строежи. Защото много лесно се убеждаваме, като става дума да не работим. Сравнявайки такива показатели като километрите железен път на един млн. жители, както и дължината на жп линиите на 1000 кв км, виждаме, че в някои отношения Югославия е вече над средното европейско ниво и при все това продължава трескаво да работи.

В една статия на д-р Павлакович, публикувана през 1933 в немското списание Wrtschafttsdienst, се казва: „Дори повърхностние поглед върху железопътната карта на Европа е достатъчен за да се види, че към балканските страни жп мрежата става най-рядка. При все това, международният жп трафик може да се развива през Югославия по една главна линия с разклонения за България, Румъния, Гърция и Турция.

Изграждането на съобщителната мрежа на Югославия се ръководи от стремежа да се изведе железопътната мрежа по възможност към адриатическите пристанища. С благоприятни железопътни връзки за пристанищата се разрешава не само проблемът за обслужването на изостаналите области, но и ще се гарантира съживяването на второто по значение съобщително средство – крайбрежното и далечно корабоплаване.

Геополитическото и положение превръща Югославия в най-важния фактор за развитието на общите съобщения на Балканите, тъй като тя е преходна страна и връзка между Западна и Източна Европа, като по суша, така и по вода”.

Още по-ясно е изложена югославската теза в доклада на инж. Здравко Васкович (началник на службата за железопътни проучвания при Министерството на транспорта в Белград), който той представи на конференцията в Букурещ през 1932. Според него, главното направление на движението на Балканите е долината на Морава и Вардар, респективно пътят Белград-Солун. Той определя този път като „главната вертикална артерия на Балканите”. Второто по-важност направление, според Васкович, е Ниш-София-Цариград, наричано от него „Главна източна балканска артерия”.

Тоест, цялата югославска теза се базира върху важността на направлението Белград-Ниш-Солун и Ниш-София-Цариград, или изразено географски: Морава-Вардар-Нишава-Марица. Застанал на тази база, г-н Васкович намира, че първата работа на балканците е да се свържат те с Адриатическо море, т.е. да свържат горните две артерии с това море, защото другите две морета – Средиземно и Черно, както и Дунав, вече били свързани с тях (връзката на Дунав, разбира се, е при Белград!).

Според югославяните, естестваната връзка за Адриатика, минава през Ниш и трябва да следва проектираната от тях линия Ниш-Косово-Бока Которска. Но и това, казват те, не е достатъчно за Балканите – т.е. трябвало да се създадат и други връзки с Адриатическо море. Като Югославия вече има два такива проекта: единия по долината на реките Босна и Неретва към Дубровник и Сплит, а другият по долината на река Уна към Сплит.

Очевидно е, че югославската теза въвлича съобщенията на Балканите в югославската гравитация към Адриатика. Според сърбите, това се диктувало от балканските интереси, като те въобще не обръщат внимание на факта, че Атина, София и Букурещ все още нямат пряка връзка.

За източната част на полуострова (където е и България), г-н Васкович намира, че тя е разделена от Родопите и Балкана на три паралелни ивици, които поради това нямали никаква естествена международна връзка. Според него „Главната източна балканска артерия” върви по ивицата Ниш-София-Цариград, а нея другите две ивици (северната, край Дунава и южната, край Бяло море) не можели да използват. Ето защо, твърди той, по тези периферни пояси са изградени паралелни линии: Цариград-Дедеагач, Серес-Солун, с продължение към Воден и Битоля, и Варна-Велико Търново-Плевен-Враца-Видин (която Васкович кръщава „Дунавска линия”). Впрочем, Васкович въобще не споменава Искърското дефиле и неговата железница.

Положението на Югославия към другите балкански държави

Очевидно е, че югославският проект гледа презрително на всичко, което му противоречи. Но понеже тук разглеждаме един проблем, касаещ общите балкански интереси, налага се да обърна внимание на това, че всъщност Югославия е най-периферната и най-ексцентрично разположена държава на Балканите и като такава (и, особено, Белград като ключов транспортен възел) е най-неподходяща да играе ролята, която нейните транспортни стратези и определят. Известно е, че на юг такива периферни държави са Гърция и Турция. По отношение на балканските транспортни връзки, това обстоятелство няма нужда специално да се доказва и анализира. На север периферни са Румъния и Югославия. Най-вътрешна и най-затворена от всички балкански страни е България, която поради това си качество е посочена от природата да бъде разпределителката на движението, „стрелката” на Балканите. Впрочем, през цялата история тя е била тъкмо такава. И обратното – Югославия е най-периферната най-ексцентрично лежащата, а столицата и се намира към западния край на пространната румънска територия и почти граничи с Унгария.


 

Как може да се резюмира югославската теза?

Становището на Югославия може да се резюмира така:

  • Пълно пренебрегване на принципа на Балканските конференции за директно и удобно свързване на всички столици и страни на Балканите помежду им;
  • Подчиняване на всички съобщителни интереси в региона на югославските, т.е. всичко да минава през Югославия;
  • Морските връзки на Балканите да стават през Белград или Ниш;
  • Пълно транспортно заобикаляне на България, по отношение на международните и междубалкански съобщения;

За всичко това, на Югославия са необходими два моста – единия при Панчево, а другия при Бърза Паланка. Сърбите не дават и дума да стане за някакъв мост на Дунав, между България и Румъния, който според всички останали е от най-голямо значение за съобщенията на Балканите.

Що се касае до България и връзките и с Югославия, трябва да кажа, че сегашната ни връзка през Пирот и Ниш е предостатъчна. И нямаме нужда от връзка със Сърбия при Видин например. Имаме обаче нужда от връзка при Куманово към долината на Вардар и оттам за Албания и Западна Гърция. Но такава връзка Югославия очевидно не желае.

Гърците и проблемът за балканските съобщения

Основата на гръцката съобщителна политика на Балканите е дирекната връзка с България по долината на Струма и изграждането на мост на Дунав, между България и Румъния. Ще изложа накратко гръцката теза, чрез мнението на инж. Верделис – бивш депутат и участник в конференцията в Букурещ през 1932. Според него, проблемът за преминаването на Дунав си остава кулминационната точка на железопътните интербалкански връзки. Докато за връзките между Румъния и Югославия може да има спорове за мястото, то за тази между София и Солун спор просто не може да има – връзката е долината на Струма.

Според доклада на Верделис, който по собственото му признание е отражение на гръцките железопътни амбиции, България е добре свързана на изток и запад, но и липсват транспортни връзки в северна и южна посока. Той смята, че транспортен изход на Турция трябва да стане жп моста, който да се изгради между Русе и Гюргево и призовава румънската страна да направи всичко възможно за да се постигнат най-преки връзки с Югославия, от една страна, и с България – от друга, а през България и Югославия – с Турция, Гърция и Албания.

Към сходни схващания се придържа и бившият директор на Гръцките пелопонески железници инж. Агапитос в доклада си на Конференцията в Цариград през 1931. Там той казва: „Днес не може да се отиде с железница от София за Букурещ. Липсва мостът, който ще позволи на влаковете да преминават реката и да свърже без трансбордиране двете столици. На пръв поглед изглежда, че мостът трябва да бъде при Русе-Гюргево, но връзката София-Букурещ ще бъде по-къса, ако реката се премине по на запад, при Турну Магуреле… Не може също да се отиде направо с железница от София до Атина, освен ако не направите голямо заобикаляне през Югославия- В интерес на Балканите е това да се поправи, чрез пряко свързване на българската и гръцката жп мрежи, което да стане по долината на Струма”.

В друга своя статия от 1935, инж. Агапитос посочва, че: „Дунав, поради своите размери, днес е пречка за пълното развитие на балканските съобщения. Има два проекта за мостове на Дунав – при Бърза Паланка и при Корабия или Русе. Днес има само една главна балканска артерия, отговаряща на всички интербалкански изисквания и това линията Загреб-Белград-Ниш-София-Цариград, с клон Ниш-Солун-Атина. Тази артерия обслужва Белград, София, Цариград и Атина, но няма директна връзка между Атина, София и Букерещ. Което се дължи на липсата на мостове. За съобщението Атина-София-Букурещ е необходим мост между България и Румъния, както и изграждането на Струмската линия. Двата диагонала, които се кръстосват в София и свързват главните балкански столици, в серия по три, са „скелета” на балканската жп мрежа. Той дава възможност за директна връзка между Атина-Белград, Атина-Цариград, Цариград-Белград и Букурещ-Белград, с център София. Тоест, Румъния следва да направи всичко възможно за изграждането на моста с България”. Прочее, инж. Агапитос защитава българския проект, който ние изнесохме на предварителната конференция в София през 1933 г.

Подготвителната конференция в София и турската теза

В тази конференция, която бе потготвителна за Балканската конференция в Солун, взеха участие всички балкански страни. Тук проблемите бяха обсъдени подробно. При разискванията стана ясно, че румънската страна няма никакво желание да строи моста при Бърза Паланка, защото смята, че моста при Панчево е достатъчен за връзката с Югославия. Прие се българската теза, че най-необходим за балканските съобщения е мостът на Дунав между България и Румъния и като последица от него – построяването на Струмската линия. Стана очевидно, че София е естествения център, където се кръстосват главните транспортни направления. Като турският делегат Ешреф Бей даде най-правилната характеристика на системата, наричайки София la plaque tournante de la Peninsule Balkanique. С тези ясни думи се очерта и турската теза за системата на съобщенията на Балканите. Както и, че тя по нищо не се отличава от българската позиция. На конференцията се повдигна и въпросът за продължението на линията при Гюешево, което не срещна противопоставянето на никоя от страните.

На състоялата се през юли 1933 конференция на българската и румънска жп администрация в София, бе поставен и въпросът за директната връзка между мрежите на двете страни. Единодушно се прие следното: Констатира се, че между България и Румъния не съществува директна и постоянна жп връзка, освен през Добруджа, което изисква голямо заобикаляне и пречи на пряката връзка между двете страни и държавите от Северна Европа и Близкия изток. Съществуващата връзка чрез трансбордиране при Гъргево-Русе е несигурна и недостатъчна... Поради това конференцията констатира необходимостта от изграждането на мост на Дунав между България и Румъния, необходим за пряката връзка между двете страни и страните от Северна Европа с България, Гърция и Турция и другите страни от Близкия изток. А понеже няма и директни шосейни връзки между двете страни и международният път Лондон-Будапеща-Букурещ-Истанбул-Багдад се прекъсва от Дунава, конференцията подчертава необходимостта от построяването на мост като препоръчва той да бъде железопътен и автомобилен”.

Солунската конференция

Последната засега Балканска конференция (четвърта поред) беше Солунската. Комисията по съобщенията на тази конференция бе председателствана от мен. След едно ново разглеждане на решенията от София, се прие програма за съобщенията на Балканите, която се гласува и от пленума на Конференцията. Тази програма е следната, що се отнася до сухоземните съобщения: „Конференцията счита, че от първостепенен интерес за балканските страни са железопътните връзки, които свързват Гърция, България и Румъния, от една страна, с Турция – от друга. За да се помогне на това, Конференцията посочва необходимостта да се реализира пряка железопътна връзка между Солун, София и Букурещ, чрез едновременното изграждане на линията Сидерокастрон-Кулата-Дупница и един мост на Дунав за тази връзка и за връзката с Турция.

Конференцията счита, че е важна също връзката между Гърция, Албания и Югославия за постройката на един мост на Дунав...”.

Ето това е последната фаза на въпроса.

Българската теза осигурява най-голяма еластичност в междубалканските връзки. На Турция и България се дава възможност за втора пряка връзка с Румъния и западните държави. За Гърция, България и Турция се дава пряка връзка не само с Румъния, но и със северните европейски страни: Западна Русия, Полша, Финландия, Естония, Латвия, Литва, Източна Прусия, както и обратното – всичките тези държави получават излаз към източните и южни морета – Черно, Средиземно, Адриатическо. Мостът на Дунав, между България и Румъния, е от значение не само за балканските държави, той е важен въпрос за цяла Източна Европа. На румънска територия се дава възможност да се насочват стоки към Констанца, на българска територия – към Варна, Бургас, София, Цариград, Бяло море, Солун и пр.


 

Моста на Дунава между България и Румъния

Съвсем очевидно е от всичко казано дотук, че рационалното разрешаване на съобщителния проблем на Балканите е немислимо без изграждането на един мост на Дунав, който да свързва директно двете железопътни мрежи – румънската и българската.

Балканските страни не могат да не търсят нови пътища и нови връзки за да развият своите стопански сили и да ги увеличат. Ние не може да стоим все на онова място, на което сме били преди 50 или 60 години. Новите връзки – това е Севера, това е Полша, всички балтийски държави, Западна Русия и Източна Германия. А трябва да се каже, че ние не бива да препречваме пътя на тия страни, тоест, на цяла Източна Европа към близкоизточните морета – Черно, Егейско и Средиземно, както и към Близкия изток.

Българо-гръцките транспортни връзки и тяхното бъдеще

Гърция има площ от 130 199 кв км и население от 6,62 млн. души Ще припомня, че през 1907 тя имаше само 2,6 млн., а през 1913 – 5,53 млн. души. Гъстотата на населението е 51 човека на кв км. България е по-гъсто населена – тя има вече 58 души на кв км.

Почти всички по-големи гръцки населени центрове лежат край морето, което придава и специфичния колорит на националните съобщения – там силно развит е морският транспорт. Сухоземният транспорт е по-слабо развит и поради трудния релеф.

Изграждането на пътища изисква много средства, затова на много места има само пътеки и много превози се извършват с магарета и катъри. Но на по-откритите места, като Тесалия и Македония например, усилено се изграждат пътища, образуващи вече цяла шосейна мрежа.

В гръцко-българските търговски връзки има още много да се коригира. Сегашната ситуация не внушава особен оптимизъм за бъдещето. От друга страна, правилното разрешаване на транспортните проблеми зависи най-вече от добрите търговски отношения помежду ни.

Днес обаче, съобщителните връзки между България и Гърция са едни от най-ненормалните. Макар големият гръцки търговски и съобщителен център Солун да се намира само на 100 км от нашата граница, при Петрич-Кулата, то за да се отиде дотам с железница трябва да се прави огромно заобикаляне през чужда територия. Основно подобрение може да се получи само ако стане директно свързване на жп линиите на двете страни. Това може да стане по няколко начина: чрез изграждането на теснолинейна линия Кулата-Сидерокастрон и претоварваща гара в последния гряд (навремето гърците не приеха тази теза); да се построи нормален жп клон от Сидерокастрон до Кулата и там да се направи претоварващата гара; накрая, третият и най-рационален начин е да се построи една нормална линия по Струмската долина вместо сега съществуващата, временна, с междурелсия от 600 мм. Но тази линия ще струва доста, като средствата едва ли ще се покрият от все още малкия трафик между двете страни. Те могат да се оправдаят, само ако линията добие международно значение и поеме трафика от северната страна на Дунава към Солун. Ето защо изграждането и е в пряка връзка с моста на Дунав между България и Румъния.

Балканската транспортна трагедия и какво трябва да се направи за преодоляването и

Напоследък много се говори за сближаване на Балканите. Такова сближаване е много необходимо и то най-добре може да се постигне чрез координиране на действията на отделните държави за общите интереси на Балканите по отношение на това, което сближава – пътищата. Но от тези проблеми, които би трябвало да бъдат светлия лъч на бъдещото ни добруване, често се пораждат ситуации, които спокойно можем да наречем трагични. Нашите деца, които ще поемат работите от ръцете ни, един ден ще четат с горчивина страниците на историята на транспортните връзки на Балканите и може би тъкмо те ще постраят не само този, но и още няколко мостове на Дунав, поемайки, освен несгодите, които ние досега струпвахме върху техните гърбове с балканската си политика, но и загубите от пропиляното време за установяването на рационална балканска политика на съобщенията.

Ясно е, че окончателното уреждане на основните положения на междубалканските съобщения ще изисква, може би, още много време. А дотогава ще трябва да се направи онова, което което моментът и възможностите диктуват. Ако може да считаме, че директната автомобилна връзка по Струмската долина ще може да се реализира през 1936, с което значително ще се облекчи пътническия трафик, все пак трябва да се постави за проучване въпросът за свързването на нашата теснолинейка с нормалните гръцки железници при Сидерокастрон. Това все пак ще бъде придобивка за пътническия и товарния трафик. Предстои сключването на търговски договор между двете страни. Настроението е благоприятно. И аз смятам, че ще можем да заинтересуваме Гърция с нашите отлични и много евтини въглища -имаме каменовъглени мини при Орловец, само на 70 км от гръцката граница. А около тази гара се свлича и много дървен строителен материал. Зеленчуци, плодове хранителни продукти има в изобилия по този край. Ето това може да бъде трафика на тази малка железница засега.

Въздушните съобщения

В противовес на връзките по суша, съобщенията по въздух между София и Солун са много добри. Впрочем, Гърция се радва на много добри въздушни връзки с Европа. През нея минава британската линия Лондон-Атина-Египет-Индия, холандската Амстердам-Атина-Холандска Индия (т.е. Индонезия), френската Южна Франция-Атина-Сирия, италианската Рим-Атина, югославска Белград-Солун, както и вътрешните гръцки линии.

В тази връзка бих искал да кажа и няколко думи за Солун. Той си остава важен съобщителен център на Балканите, поддържащ връзки на юг – към Пелопонес и Атина, на север – към Ниш, Белград, Централна и Западна Европа, на запад – към Битоля, Тирана и Италия, на североизток, през София и Букурещ, за България, Румъния, Полша, Русия и балтийските страни и на изток – за Цариград и Близкия изток.

С този град всички балканци поддържат известни връзки, които се базират на исторически или стопански мотиви. От цяла Гърция Солун е най-заинтересован от проблемите за транспортните връзки на Балканите. И солунчани живо следят развитието на този въпрос. Те съжаляват, че в града не е останала никаква българска търговия и българският търговски флаг не се е мяркал вече 6-7 години.

Солун, разбира се, не може да бъде дебуше на България за Бяло море. Но това не означава, че трябва да страним от този търговски център. Един град, към който гравитират басейните на две големи балкански реки – Вардар и Струма, един град, който може би ще стане дебуше на Бяло море на страните, разположени северно от Дунав. В един град, от който произхожда нашата вяра и писменост, не може да липсва нито нашия флаг, нито нашия търговец.

София, 14 януари 1936

* Авторът (1880-1959) е директор на Българските държавни железници през 1929-1934 и професор в УАСГ . Статията се базира на доклада му, изнесен през декември 1935, по покана на Българо-гръцкото дружество. Публикуваме я поради актуалността на тезите, изложени в нея, и точното отразяване на геополитическите стратегии, следвани съседите на България, както тогава, така (в голяма степен) и днес.

{rt}

След откриването на морския път през Атлантика до Индия и достигането на Америка, състояли се паралелно с османското напредване към Средна Европа, България все повече попада в периферията на световния обмен на стоки и идеи на една могъща, ала ретроградна империя, превръщайки се в хинтерланд на нейното ядро и най-вече на достолепната й пренаселена столица. През столетията на османско владичество българите значително изостават от европейските народи в демографско, организационно и технологично отношение и са лишени от собствен елит, а също от високи и модерни нива на културност. Те започват да губят своята идентичност, ерозирана от господстващите народ и религия, както и от съседните им народи, запазили в по-голяма степен държавническата си традиция и достойнство, които са поддържани от съхранилите се елитарни прослойки, понасящи в най-голяма степен отговорността за оцеляване на общността.

Лишени от собствена значима политическа инициатива, българите са включени съвсем бегло и откъслечно в континенталния сблъсък в центъра на Европа (най-ярка проява от този период е Първото търновско въстание от 1598) при усилията на турците да се утвърдят в тамошната протекторна зона, от която да регулират европейските противостояния и да възпират християнския напор към Леванта. След покоряването на Унгария, турците се изправят пред раздираната от религиозни противоречия Европа (разделена на католически, протестански и православен дял) като сплотен и мотивиран агресор, способен да използва местните разпри за уязвяване или неутрализиране на своите непосредствени противници. Така не след дълго се оформя османо-френското, а по-късно и османо-британското взаимодействие за поддържане на напрежението в централната част на континента и на статуквото в югоизточните му райони. Тези съюзни отношения костват на България около две столетия турско владичество в повече, след като към края на ХVІІ век централноевропейските сили благодарение на модернизацията си добиват достатъчно потенциал, за да осъществят отхвърлянето на турците към Мала Азия.

В края на ХVІІ век османците най-сетне са отблъснати към Балканите от широк европейски съюз и австрийците достигат до българските земи. Възбудени от тяхната агентура, българите се надигат с надеждата да отхвърлят чуждия им политически и религиозен гнет като се влеят в напредничавата за времето си империя на Хабсбургите. Оспорваното Второ търновско въстание (1686) и най-вече Чипровското (1688) и Карпошовото въстание (1689) бележат върха на бунтовното им възправяне срещу турската военна мощ, ала отново маневрите за поддържане на континенталното равновесие предотвратяват решителното изтикване и притискане на османците към Босфора. Все пак за няколко десетилетия северозападните български краища между долните течения на Морава и Тимок преминават под австрийско управление, но по това време се засилва и тяхното обезбългаряване поради заселването на големи маси влашко население и гравитирането на местните първенци към един от центровете на сръбското национално движение - Белград. Именно в този период все повече се утвърждава зависимостта на българската национална инициатива от външното давление, както на континенталните сили, така и на околните еманципиращи се с по-бързи темпове балкански нации. Фаталистична геополитическа обреченост надвисва над най-големия балкански народ, комуто е съдено да бъде разделен.

През ХVІІІ век Австрия, отслабена от династична криза, преустановява кръстоносния си поход към Егея, излазът на който я интересува повече, отколкото освобождаването на православните християни. Напорът на руското войнство към Черно море обаче е неудържим. А зад него лежи Цариград, както и Проливите, през които преминава морският път от Източна Европа към южните морета. Овладяването на този ключов район е възможно само с подкрепата на местното население, а то се състои от православни християни и мюсюлмани. Неправилната преценка на руските стратези обаче е, че православните са предимно гърци, което отклонява вниманието от българите, забавяйки включването им в политическите проекти за уреждане на Източния въпрос. През следващото столетие тази погрешна преценка постепенно е преодоляна, но Османската империя вече се реформира след превратните времена на Наполеоновите войни, а относителният дял на мюсюлманското население по българските земи нараства поради оттеглянето му от Северното Причерноморие, Кавказ и други райони на Балканите, както и заради изселническите движения на християни към земите на север от река Дунав. Българите все така остават неспособни на сериозна политическа инициатива и националното им движение е почти изцяло зависимо от външните фактори. Така мощното настъпление на Русия на юг (въпреки някои неблагополучия) се оказва единствения им шанс. След революционото движение от 1875-1876, провокирано от руската (а вероятно и от турската) агентура, дори застъпващите се за запазване на статуквото британци и французи са принудени да допуснат възстановяването на българската държавност.

При обсъждането на българския въпрос през 1876-1878, отново се проявява геополитическата обреченост, преследваща българската народност. Австро-Унгария желае да запази възможността за достъп до Солун, а от Лондон се стремят да не допуснат руските протежета – българите, до Егейско море. Така на Цариградската конференция секонструират две изкуствено съчленени български автономни образувания, разделени по меридиана и отдалечени от бреговете на Средиземно море. Но дори този проект е твърде опасен и прилагането му е осуетено. В резултат на последвалата руско-турска война и новото европейско договаряне, възстановената българска държава не е допусната до долината на Вардар и е ограничена да остане на север от Родопите, а като буфер към тях е формирана автономната Източна Румелия, без да се изтъква нейния български характер. Сърбия и Румъния също «подяждат» българските земи. Възраждането на българската държавност е мъчително и комплицирано от съсредоточаването на множество интереси, като през всичките тези столетия българите биват безпомощен и манипулиран от външни сили обект на международните комбинации.

Българската воля за национално освобождение и обединение намира възхитителната си изява през следващите 40 години, но българите продължават да са обречени от геополитическата разстановка и в крайна сметка, въпреки някой частични успехи, не успяват да се измъкнат от нейния коловоз. Все пак, именно това е периодът, когато те добиват самочувствие и започват да лавират между интересите на Великите сили, за да примирят техния антагонизъм при разполагането на сферите им на влияние, разсичащи полуострова. Съединението с Източна Румелия (1885), инициативата за дуалистично съчленяване към Османската империя (1887), митническият съюз със Сърбия (1906), политиката за национално консолидиране в Македония и Одринско (1879 – 1912) и добиването на независимост (1908) са показателни за нарастващата международна увереност и повратливост на княжеството, но те са и израз на неистовия стремеж да се излезе от тесните държавни рамки, доколкото загубата на имперската просторност твърде стагниращо ограничава българското стопанско развитие. Въпреки териториалната ограниченост, икономическият възход извежда България на челно място сред балканските държави, а средищното й местоположение предпоставя тя да се превърне в основната държавна формация на полуострова, заместваща западащата ислямска империя.


 

Балканският съюз е връх в дипломатическите усилия на София да излезе от провинциалната си роля на долнодунавски протекторат на Романовците и Хабсбургите, ала без съмнение е и едно от най-калпавите дела на българската дипломация при балансирането между останалите балкански страни. Офанзивната съюзна договорна система обаче е показателна за регионалното въздигане на Царството като местен фактор с пряко въздействие върху световните дела. Независимо че алиансът е конструиран под руска протекция, българите излизат от сянката на Петербург. Настъплението на българската войска през 1912 към Цариград и аспирациите на Фердинанд за излаз на Мраморна море пряко засягат запазения руски периметър в зоната на Проливите. Великите сили отрязват достъпа на българите към Мраморно море, а пък Русия е обезпокоена от евентуалната поява на втора прогерманска сила на пътя й към Средиземно море и впоследствие отказва да спазва задълженията си по договора за взаимно обезпечаване по отношение на общите съседи (Румъния и Турция) на двете православни държави.

Същевременно, от Виена и Рим настояват в западната част на полуострова да се формира албанска държава, което принуждава Сърбия да потърси излаз към Солун, укрепвайки взаимодействието си с Гърция и нарушавайки съюзническите задължения към България. В този момент Николай ІІ напълно изоставя българското царство, което необмислено се хвърля в нова военна авантюра и е смазано от балканските си съседи. Пет години по-късно обаче той ще заплати с живота на цялото си семейство за лекомисленото фаворизиране на Белград, а Бялата империя ще рухне, обхваната от гражданска война.

Сякаш има някаква странна съдбовна обвързаност между българската и руската държавност. През 970 киевският княз Светослав превзема Преслав, омаломощавайки дунавското ядро на Първото българско царство, но само година-две по-късно е убит от печенезите. Няколко десетилетия след гибелта на Самуиловата държава, Киевска Рус ще се разпадне безвъзвратно. И ето още едно озадачаващо съвпадение. Пет години след като през 1986 Горбачов пренебрегва утвърдената практика на взаимоизгодно субсидиране на българското стопанство и България постепенно пропада във въртопа на губителна криза, той е политически дезавуиран и подвластната му федерация потъва в небитието, погълната от държавническата му несъстоятелност.

През 1915 българите държат съдбините на света в ръцете си – за пръв и за последен път. Изборът им да се включат в Европейската война на страната на Централните сили, за да постигнат своя национален идеал, удължава войната и довежда до Руската революция и американската намеса във войната - събития, предопределили бъдещото издигане на двете свръхсили. Неслучайно България е наказана жестоко в Париж през 1919, а полагащото й се място на хегемон в европейския югоизток е заето от Югославия. Намесата в Голямата игра завършва катастрофално.

Новият цар Борис ІІІ е по-предпазлив от баща си. През втората половина на 30-те години на миналия век, възползвайки се от ревизионистичната вълна, предвождана от Германия, той успява да извади страната от парализиращите ограничения на Ньойския договор и да разпусне хватката на Балканския пакт от 1934. Царят дори се явява като посредник между силите при договарянето на Мюнхенското споразумение от 1938. България отново печели авторитет и подкрепа, лавирайки между големите, и през 1940 получава признание за конструктивната, умерена позиция, възвръщайки си Южна Добруджа, при това с одобрението на вече воюващите помежду си големи сили. Ала вторият европейски конфликт на ХХ век все повече се глобализира и малките държави биват засмуквани, независимо от желанието им, в състава на някой от формиралите се два военни блока. Стремейки се да предпази страната и населението от кръвопролитията и разрушенията на войната, Борис ІІІ отново избира губещата страна, но не успява да предотврати външните атаки и вътрешните сблъсъци. България е окупирана и губи своята самостоятелност за половин столетие, период окончателно затвърдил тенденцията на национален упадък.

През октомври 1944 Чърчил подхвърля на Сталин България, но запазва Гърция и, както по-късно става ясно, не допуска московския диктатор да се утвърди в Югославия с нейния излаз на Адриатика. България има по-голяма геополитическа стойност за СССР и съвсем естествено е предадена на конференцията в Ялта към източния просъветски блок. Налагането на комунистическата система в страната е предрешено от Великите сили през 1945 и едва ли някой добросъвестен историк може да обвинява българите за примирението им спрямо геополитическите реалности. Техният горчив опит е, че не могат сами да се противопоставят на приливите и отливите на геополитическия танц между Изтока и Запада и трябва да се нагаждат към ритъма на таласо и телурократичния натиск и тласъци. Историята е такава.

След края на Втората световна война България попада за почти половин столетие в зоната на съветска хегемония. В българската история има още един такъв период (1242 - 1300), т.е. времето на монголската (татарската) хегемония, след чиито изпитания и омаломощаване Второто българското царство никога не възстановява своето величие и не успява повече да обедини българите на Балканите под своето върховенство, а столетие по-късно залязва окончателно. Впрочем, настоящото състояние на Република България изглежда твърде сходно на положението от ХІV век.

Все пак през втората половина на 40-те години за българската икономика постепенно се отварят подстъпите към огромния съветски пазар. Подобно на втората половина на 30-те години, когато Германия я привързва с разширен взаимоизгоден обмен, възстановил стопанството на страната от кризата, десетина години по-късно чуждата доминация също е съпроводена от убедителни стопански стимули, импулсиращи деловата активност в ограниченото национално пространство. Неслучайно тъкмо 1939 и 1989 се дават като примери за върхове в икономическото ни развитие през отминалия век. И при двата случая България е облагодетелствана поради възприемане на етатисткия модел в държавите-протектори. В съветската си разновидност обаче, той да голяма степен е лишен от ретулиращия контраподход на частното предприемачество и този краен, екстремен вариант е насаден насилствено и травмиращо сред българското общество, макар че то сравнително бързо и без особени сътресения възприема налагането на егалитаристката социална стратификация. Всестранното подтискане на свободната инициатива, съпровождащия го догматизъм и социален консерватизъм, се отразява разложително върху българския социум през следващите 40 години и в крайна сметка оказва пагубно въздействие върху националния живот и държавно-правния организъм, създавайки условия за деградиране и колапсиране на народността. А от това в бъдеще е възможно да произлезе геополитическо разместване на пластовете на Балканите, при което българите просто да бъдат елиминирани като политически фактор на полуострова.

Попадайки в Източния блок България губи в значителна степен своята посредническа роля, произлизаща от географското й местоположение между Изтока и Запада и произхождащия от него културен и политически хермафродитизъм. Докато се изгражда “Желязната завеса” и се уточняват сферите на влияние и буферните зони между тях, при наместването на силите в новите им европейски зони на доминация, тя като фронтова държава все още е включвана в замислите и опитите за изтласкване на противостоящите си доскорошни съюзници от едната или другата страна на разграничителната линия от Ялта и Потсдам. Под опеката на Москва, България поставя на Парижката мирна конференция въпроса за връщане на Западна Тракия. Това е последно заиграване на Сталин в усилията му да придобие излаз на Егея, след като Чърчил отказва съветска военноморска база да се установи в района на Проливите или в близост до тях – при Дедеагач. Новата българска власт активно подкрепя левите въстанически формирования в Гърция по време на Гражданската война там (1946 - 1949). Може би целта е била, северната част на Гърция да бъде сепарирана, след което Егейска Македония да се присъедини към НР Македония и Югославия, а Западна Тракия най-после да отвори пътя на България и СССР към Източното Средиземноморие.

През 1947 Югославия и България сключват митнически съюз и почти достигат до съгласие за формиране на обща държава като спорен остава само въпросът за нейното конфитуриране – дали София да е равноправна на Белград или да се приравни с югославските федеративни републики. Хърватинът Йосип Броз Тито, който търси противовес на сръбския демографски и териториален превес в рамкитие на Югославия, се стреми да го уравновеси с включването във федерацията на България, Албания или дори Егейска Македония. На тази му политика до голяма степен се дължи предотвратяването на повторното сърбизиране на Вардарска Македония. Но опърничавата, спрямо хегемонистките тежнения на Москва, позиция го довежда до разрив с Коминформбюро, което предотвратява сливането на Югославия и България. Ако то се бе осъществило преди Сталин да се усети, България би влязла в междинната зона на необвързаните страни (какъвто вероятно е бил британският замисъл) и отново можеше да се възползва от посредническото си призвание. Това вероятно би предотвратило и македонизирането на българското население в скопската федеративна република, но страната ни неминуемо би загубила своя суверенитет, дори да се беше измъкнала от съветската хегемония.


 

След 1948 завесата пада и от запад, с което изолацията се засилва. В началото на 50-те години Турция, Гърция и Югославия възстановяват Балканския пакт, като единственият общ съсед, срещу когото той е насочен, е България. Тя остава сама да стърчи на южния фланг на народнодемократичния лагер и само Албания е в по-незавидно положение от нея. Създаването на източния военен блок през 1955 окончателно определя рамките на разделението в Европа. Последвалата десталинизация предизвиква персонални промени по върховете на държавите от Варшавския договор, ала разстановката на разделението слабо се променя – на Стария континент единствено Албания се откъсва от съветския лагер благодарение на прокитайската си ориентация (имаща подръжници и у нас).

Априлският пленум от 1956, бележещ «десталинизацията» на България, не променя с нищо сервилната политика на София спрямо Москва. Така, през 1963 Тодор Живков, който е първи секретар на ЦК на БКП и министър-председател, предлага България да се присъедини към Съветския съюз. Пак той, пет години по-късно, поема отговорността да постави на дневен ред пред съюзническото съвещание въпроса за нахлуването на армиите на Варшавския договор в Чехословакия.

От друга страна тази политика на българското държавно и партийно ръководство осигурява на страната привилегировано положение сред страните от социалистическия лагер, които се стараят да подпомогнат изостаналия си съратник. България успешно се индустриализира, а жизненото й равнище се доближава до това на централноевропейските «народни демокрации». Същевременно, бързото урбанизиране и почти пълното подтискане на частната инициатива (нехарактерно за повечето от останалите сателити) нанася сериозни поражения върху социалната й стабилност. Настъпва депопулация, застаряване на населението, обезлюдяване и дебългаризиране на селските райони, корупционно разслоение. Постепенно се формира висша прослойка, която се стреми да излезе от контрола на законността, а това означава да се игнорира влиянието на Москва или да се използват нейните собствени корупционни слабости. Възстановяването на националния суверенитет все повече се обвързва с процеса на криминализиране на българския елит.

Негативните тенденции в една страна със стратегическо местоположение и намираща се в благоприятен климатичен пояс, разбира се, не остават незабелязани. През ХХ век развитието на българите като народностна и институционална общност е низходящо, въпреки многобройните опити за обрат, и деградирането на държавата им предизвиква интереса на геополитическите комбинатори. Така, през 80-те години срещу България са проведени няколко ефективни деструктивни кампании. София е обвинена в заговор за убийство на папата, което я компрометира пред католическсия свят, така нареченият “възродителен процес” изолира страната от ислямските държави и най-вече от достъп до арабските пазари, а по време на “перестройката” СССР преустановява политиката на облагодетелстване на най-верния си сателит. Кризата е повсеместна – политическа, икономическа, социална. Постигнатото ограничено благоденствие се оказва ефимерно. България обръща поглед на запад, за да намери ресурси и политическа подкрепа за реконструкция.

В края на 1989 обаче, плахите маневри на Живков в тази посока са преустановени чрез тих преврат в БКП, подпомогнат от Москва. Катализираното от “перестройката” разложение на Източния блок обаче, вече е неудържимо. Според някои сведения, в Малта Горбачов и Буш се договарят Румъния и България да останат в съветската сфера на влияние. В този смисъл, големите печеливши от политическата нескопосаност на Горбачов през следващите години са именно тези две православни държави, устремили се от ограниченията на съветския блок към благоденствието на Европейски съюз. Разпадането на социалистическия лагер, разпускането на СИВ и Варшавския договор обаче предизвикват сътресения в стопанството и сферата на сигурността на България, които се отразяват и на цялостния и обществен живот. Същевременно, преминаването от тоталитарно-егалитаристкия етатизъм към либерализъм е съпроводено от изключителни деформации на нормалното функциониране на националните институции.

Извършваният преход към либерално общество доведе българския социум до катастрофален колапс. Липсата на държавническа култура и неспособността да се въвежда и отстоява законността предизвика деструктуриране на българската държава. Разрушаването на административно-правната структура и затлачването на механизмите за управление и контрол, осъществени при условията на престъпен заговор от групи измежду бившата партийна и стопанска номенклатура, представители на службите за сигурност, елита на сенчестата икономика и криминалните структури, отварят бездната на престъпната приватизация и дерегулация, поставящи под съмнение режима на собственост и са удобен повод за намеса във вътрешните работи на България. Демографските последици от икономическия геноцид, чиито връх бе през 1997, когато беше разгромено бълтарското потребление, са ужасяващи. Според последните прогнози, за четвърт столетие (между 1989 и 2015) населението на страната ще намалее с една четвърт – от почти 9 млн. до 6.8 млн. Към средата на ХХІ век то може да спадне под 5 милиона, като половината от тях вероятно няма да са от български етнически произход.

Какви биха могли да бъдат геополитическите последици от демографския срив на българите? В условията на нарастващи диспропорции между еврохристиянския (северосредиземноморския) и арабоислямския (южносредиземноморския) масив вакуумът на изпразващото се от жители българско пространство би повлякъл реакцията на близки и по-далечни съседи. Възможните сценарии са няколко:

- Ерозиране на унитарния (националния) характер на българската държава, създаване на инородни автономни анклави;

- Заселване на обезлюдените райони с небългарско население (включително имигранти);

- Дезинтегриране на България според географското й райониране на Мизия, Тракия и Пиринска Македония и поставянето на тези области под външна зависимост;

- Подялба на страната между останалите балкански държави (последното е възможно само при евентуален провал на европейския проект);

- Проникване на исляма към вътрешността на Европа през българска територия (ако настъпи бърза и катастрофална промяна на климата или на световното икономическо състояние, преместванията на големи маси население носят риска въобще да изличат западащата ни народност).

Предвид гореизброените заплахи, членството на България в НАТО и Европейския съюз със сигурност ще стабилизира, поне временно, разколебаната българска държавност. А цел на София през следващите години трябва да стоне възстановяване на посредническата й роля между Изтока и Запада като се предпазва от намеса в търканията и конфликтите между големите играчи. Географски тя се намира между четири големи държави и трябва до известна степен да се съобразява с тяхната естествена доминация над региона, към който тя принадлежи. От една страна през нейна територия минава оста Русия – Италия (САЩ), която е най-перспективна от гледна точка на бъдещ растеж на търговския обмен (олицетворявана днес от транспортен коридор № 8, удовлетворяващ и българския национален интерес за отваряне към Република Македония), докато по другия диагонал, свързващ Германия с Турция може би ще се установи новата геометрия на континенталната политическа стабилност и сигурност, след като и югоизточната ни съседка бъде привлечена към ЕС. България е пресечния пункт на тези два диагонала и трябва да се възползва от ключовото си положение, за да се възстанови и отново да се издигне в центъра на Балканите като уравновесена и отговорна държава, работеща за благополучието на световното семейство на народите.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн