14
Съб, Дек
4 New Articles

Тази година цените на нефта изнервиха и най-мощните световни икономики. Официално нарастването на петролните цени се обясняваше със спекулациите около все по-високото потребление в Азия, намаляващите запаси в Близкия Изток, конфликтите в Ирак и Иранската ядрена криза, политическите катаклизми в Централна Африка и Венецуела, както и природните бедствия в САЩ. Всичко това е така.  Но ако започнем да анализираме всеки мотив по отделно ще видим, че в случая ролята на политическите спекулации е водеща пред реалните икономически процеси. Факт е например, че през последните години световните добиви на петрол значително надвишават потреблението. Факт е също, че арабските страни, се опитват да променят политиката на Съединените щати в Близкия изток, чрез прилагане на енергиен натиск, подобен на този от 70-те и 80-те години на миналия век. Арабските страни от ОПЕК са особено обезпокоени от геополитическия  курс на Вашингтон системно да диверсифицира своята енергийна зависимост от арабските петролни монархии. В този смисъл държавите от  Персийския залив възприемат като положителна новина всяка вест за изостряне на отношенията между САЩ и диктаторския режим във Венецуела, поредния бунт на някой военен вожд в Нигерия, или размирици в новите нефтодобивни райони на Центална Африка. Петролните монархии са обезпокоени и от скъсяването на американските енергийни комуникации – Либия вече изнася суровината си през тръбопровод директно на брега на Атлантическия океан. Нараства и американския нефтен внос от Африка.

В арабския свят гледат с недобро око и на възраждането на ядрената енергетика в развитите страни. Въпреки чернобилския синдром, ядрените централи отново се връщат на мода и усилено се работи върху създаването на термоядрения синтез. Но най-големият шок е предизвикан от новото активиране в САЩ на програмите за използване на водородното гориво. Ако през първия мандат на Джордж Буш-младши в подобни програми бяха инвестирани около половин милиард долара, през втория му мандат само държавата е инвестирала около 2 милиарда долара. Частните американски автомобилни концерни успяха да привлекат в разработката на прототипите водещи японски и западноевропейски производители и първите автомобили вече са факт.

Въпросът може да изглежда преждевременен, но все пак си струва да запитаме, какъв ще бъде светът и бъдещето на България в деня “Zero“, когато петролът от стратегическа енергийна суровина се превърне в мечтата на Менделеев, тоест само в чисто химическа суровина?

Веднага трябва да уточним, че точен ден и час на революционното събитие едва ли ще има. Подобно на парната машина, на електричеството, или на подмяната на въглищата с нефта, процесът ще тече успоредно с използването на досегашните енергоносители.

Но трайните тенденции ще започнат да се очертават още през 30-те и 40-те години на новия век:

- Ще започне да намалява значението на стратегическите петролопроводи. Въпросът е, дали част от тях в района на Близкия Изток няма да се превърнат във водопроводи? Със сигурност обаче ще се засили значението на старите търговски пътища, като те ще се върнат към класическите си трасета от преди епохата на нефтопроводите.

- Ще започне да намалява ролята на сегашните петролни рафинерии и те ще се превърнат в чисто суровинен отрасъл на химическата промишленост. Като съпътстващи на тези производства, нефтените деривати частично ще запазят ролята си на енергийни суровини.

- Тук идва най-страшното за арабските държави: цените на нефта ще се повишат, но потреблението силно ще намалява. Следоватено ще намаляват приходите на петролните монархии и на свръхдържава, като Русия. Икономическите проблеми ще ескалират в политически и това ще изостри сблъсъка между ислямските страни и развитите държави от Европа, Америка и Азия.

- Геостратегическото значение на Близкия и Средния Изток ще намалее, а арабският Свят, също както в годините отпреди Първата световна война, ще се превърне в придатък на Европа и Африка или в заден двор на развития глобален свят.

- Част от петролните монархии ще се опитат да омекотят последиците от шока. Петродоларите ще бъдат изтеглени от западните икономики и ще се инвестират в собствените страни. Но без реални политически и социални реформи арабските държави окончателно ще се превърнат в генератор на световна нестабилност.

- Радикалните ислямистки групировки ще засилят своето влияние сред арабите и в Третия свят. Всичко това ще доведе до натиск срещу държавата Израел и нов военен конфликт с използването на всички възможни конвенционални и неконвенционални средства. След като  Израел няма да бъде в сърцевината на един енергийно важен геостратегически регион, подобно на средновековните кръстоносни държави той ще бъде подложен на постоянен натиск за унищожаването му.

- Радикализирането на ислямския свят, наличието на висока демографска раждаемост и пролетаризиране на масите в ислямската «умма» ще създаде условия за сблъсък на цивилизациите, зад които реално ще стои конфликта на един развит свят

- “ойкумен”, нападан от “варварите” , които не желаят или не могат да се приспособят към предизвикателствата на модерния свят.

От подобен сценарий следва, че България трябва максимално да бърза с нтегрирането си в ЕС и да запази и подобри подзициите си в НАТО. Оказала се близо до разлома на бъдещия конфликт, страната ни трябва по всякакъв начин да съдейства за интегрирането на Турция към Европа, като част от западния плацдарм за възпиране на “варварите”. По същия начин трябва да бъде третирана и държавата Израел, палестинските територии и Ливан. Още преди поредното изостряне на арабско-израелския конфликт, ЕС и САЩ трябва да поемат защитата на тези анклави. Със сигурност държава като Израел, геостратегически и цивилизационно, е по-скоро част от Средиземноморска Европа и модерния свят и не бива да бъде изоставена в ръцете на “варварите”. За да запазят своята роля в света след деня “Zero” и облекчат своята защита, Европа и САЩ трябва да водят активна средиземноморска политика в района на Магреба. Като част от тази политика, трябва да бъде търсено сътрудничество с Русия за установяване на стабилност и равновесие в Кавказ и Централна Азия. Подобна политика ще е от полза и за всички държави от така наречената Шанхайска петорка.

Като частни казуси на глобалния процес, но и като реални проблеми пред България се изправят въпросите за прословутите транспортни коридори на Балканите и трасетата на нефтопроводите по посока Изток - Запад. Нужно ли ни е строителството на петролопровода Бургас – Александруполис? България ще жертва екологията на един ключов за икономиката си регион, за да могат Гърция и Русия да заобиколят по периферията именно нашата страна и разбира се Босфора. Публична тайна е, че претоварването на суровината от танкерите (екологично най-рисковата част) в терминалите при Бургас и Алекснадруполис е икономически неизгодно и ще оскъпи нефта по трасето. Същевременно след пускането на тунела под Босфора Турция е готова да демонтира първия мост над пролива от 1973, чиито опорни колони стесняват фарватера и ограничават режима на преминаване на танкерите. Според турските експерти, тунелът под Босфора и моста Мехмет Фатих ще са достатъчни, за да пемат спокойно трафика между Европа и Азия. Тогава кой ще претоварва нефт през Бургас - Александруполис?

Освен това, тъй като въпросният проект не предвижда дублиране на петролопровода с магистрала и жп линия, а Гърция иска да удължи тръбата до Игуменица, за да изнася директно на средиземноморските нефтени борси, за България би било по-добре да подкрепя трасето на петролопровода Бургас - Дуръс. Освен това, дори и когато след деня “Zero” нефтопроводите се превърнат в обикновенни тръби, те ще могат да служат за прокарване на оптични и други комуникационни наземни системи по посока към Македония.

При благоприятната комбинация в деня “Zero”, благодарение на ядрената енергетика и водородните двигатели, българската икономика ще си отдъхне от постоянния външнотърговски дефицит, дължащ се на вноса на енергоносители. Ще бъде освободен огромен национален ресурс за стопански инвестиАЕЦ Козлодуйции в нови технологии, комуникации и пътища. Но за целта страната ни не трябва да изостава от световните тенденции и бързо да внедрява всички нововъведения. Затова, нека засега, като подготовка за деня “Zero” и част от жизнено необходимата и модернизация, България да се бори до последно за запазването на 3-ти и 4-ти блок от АЕЦ Козлодуй и успоредно с това да строи АЕЦ Белене. Нужно е, в процеса на интеграцията си към ЕС, много внимателно да следим и участваме в процесите на Балканите, в Черморския регион и в Източното Средиземноморие.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Както е известно, текстът на новата иракска конституция беше окончателно утвърден от местния парламента, след което (на 15 октомври) бе подложен на референдум. Фактът, че в новия основен закон на страната се предвижда автономия за Иракски Кюрдистан, като се допуска възможност за създаването и на други автономни райони, може обаче да изиграе много лоша шега на Вашингтон, който бе истинския архитект на конституцията.

Нека започнем с това, че американците са крайно незаинтересовани от създаването на шиитска автономна зона в Ирак, както съвсем неочаквано поиска преди месец водачът на най-влиятелната шиитска партия SCIRI Абдел Азис ал-Хаким. Изненадата е свързана с факта, че иракските шиите, които (за разлика от кюрдите) са араби, каквито са и местните сунити, още през миналата година се обявиха против федерализацията на Ирак. Сега обаче се наложи лично президентът Буш да убеждава по телефона шиитските лидери да се съобразят с възръженията на сунитската квота в конституционната комисия против по-нататъшната федерализация на страната. Но дори и това не помогна. И само отказът на самите иракчани да одобрят конституцията на октомврийския референдум може да предотврати очертаващият се неминуем разпад на иракската държава.

През септември, след като министър-председателят на Ирак Ибрахим ал-Джафари тържествено се появи в освободения от партизаните сунити северен град Тал Афар, лидерът на Ал Кайда в страната Абу Мусаб ас-Заркауи обяви началото на тотална война срещу всички шиити. Малко по-късно, на 14 септември, негови командоси извършиха най-кървавото клане за целия следвоенен период – 12 бомбени взрива отнеха живота на над 150 души, а още няколкостотин бяха осакатени. Като повечето от жертвите бяха мирни иракски граждани – шиити. Само един пример: кола с терористите-камикадзе, уж предлагащи работа, се врязва в тълпа от наемни работници-шиити и се взривява убивайки десетки хора. Никак не е трудно да си представим ответната реакция на шиитските въоръжени милиции – макар все още да не го правят открито, те вече предприеха няколко терористични атаки срещу сунитската общност. Така в Ирак, който досега не беше се сблъсквал с подобен проблем, се разгаря терористична война между шиитските и сунитски групировки, по пакистански модел. Като този процес може да доведе до разпадането на държавата.

Днешен Ирак възниква след края на Първата световна война, в резултат от британската военна интервенция в Месопотамия, която по онова време обединява три вилаета на Османската империя. Северният (Мосул) е населен предимно с кюрди (около 20% от населението на Ирак), Централният (Багдад) – с араби-сунити (също около 20% от населението), а Южният (Басра) – с араби-шиити (60% от населението). И макар че сунитите винаги са били малцинство в Ирак, именно техният елит управлява провинциите по време на турското владичество. Антибританското възстание на шиитите през 1920 води до това, че Лондон решава отново да предаде властта над полудивите и непокорни кюрдски племена и над шиитската общност в ръцете на далеч по-образования и възприемчив към прогреса сунитски елит. Режимът на Саддам Хюсеин бе отлично илюстрация за методите, с които този елит управлява Ирак в продължение на повече от осем десетилетия.

Преди две години, по време на Втората война в Залива, шиитският лидер аятолах Али ал-Систани демонстрира, че е усвоил уроците на историята и сключи с американците негласно споразумение. Призовавайки последователите си да не оказват въоръжена съпротива на окупационната армия, той убеди Вашингтон да се съгласи с провеждането на изборите за новия иракски парламент чрез всеобщо гласуване. В резултат от това, шиитите и кюрдите формираха и контролират централната власт в Багдад, докато сунитите, които бойкотираха изборите, не са представени дори и в парламента, да не говорим, че процесът на насилствена „де-баасификация” ги лиши от всякакво влияние в държавния апарат и силовите структури. Именно тази политическа маргинализация на сунитите бе в основата на феноменалния успех на Абу Мусаб ас-Заркауи.

Отличителна черта на ас-Заркауи винаги е била омразата му към шиитите. Според него шиизмът е „най-голямото зло за човечеството”, чието „предателство е запечатано на челото на историята”. В прословутата си писмо до Бин Ладен от януари 2004, Заркауи не пести злобните епитети към шиитската общност, сравнявайки я с „притаила се змия и високомерен и злобен скорпион, чиято отрова прониква навсякъде”. Впрочем, в същото писмо той очертава и чисто прагматичната основа на своята антишиитска стратегия. Според него, „утре или вдругиден” американците ще се приберат в базите си и ще оставят уличната война с партизаните-сунити на новите иракски силови структури, които ще се формират почти изключително от шиити и кюрди. А те отлично познават спецификата на региона и могат да се окажат далеч по-опасни от западните „кръстоносци”. Затова Заркауи предлага занапред основните удари да се нанасят не по „кръстоносците”, а именно по „предателите шиити”, съзнателно разпалвайки религиозна гражданска война, в която сунитската малцинство ще може да разчита на подкрепата на своите „братя по вяра” от съседните арабски държави.

След няколкомесечни колебания, Бин Ладен одобри стратегията на своя иракски наместник, макар че му забрани да тероризира мирното шиитско население. През май 2005 обаче, ас-Заркауи за пореден път потвърди правото на своите муджехидини да убиват и мирни мюсюлмани, отбелязвайки, че: „Този грях е допустим – нещо повече, той трябва да бъде извършен, ако така може да бъде предотвратено по-голямото зло, а именно – прекратяването на джихада. Защото ислямският закон гласи, че вярата е по-важна от живота, честта и собствеността”.

Междувременно, опасността от разпадането на Ирак се корени и в претенциите на кюрдската общност за присъединяване, към нейния автономен район, на Киркук, в чиито околности се добиват 40% от иракския петрол, настоявайки също за право на „самоопределение, влючващо евентуално отделяне от Ирак”, както и да се разпорежда самостоятелно с природните ресурси на Северен Ирак. Ако шиитите решат да тръгнат по същия път (имайки предвид, че в техните земи са разположени 60% от петролните находища в страната), те и кюрдите окончателно ще лишат от власт и без това слабото централно правителство и ще обрекат обхванатия от хаос сунитски анклав на гладна смърт.

Това обаче, ще бъде истински триумф на стратегията на ас-Заркауи. Защото Ирак окончателно ще се превърне в „пропаднала държава” (failed state), чиито пълен разпад се удържа само от американското военно присъствие, а Саудитска Арабия и Турция ще започнат тайно да подкрепят войната на иракските сунити против крайно опасната за техните геополитически интереси и национална сигурност шиитско-кюрдска експанзия. И, ако през 1922 Уинстън Чърчил успява сравнително лесно да реконфигурира арабския Близък изток в съотвествие с британските интереси, днес дори и само за реконфигурацията на Палестина ще са необходими десетилетия.

Гражданската война, така успешно разпалена от ас-Заркауи, както и по-нататъшната фрагментация на Ирак след референдума от 15 октомври могат да доведат до такова геополитическо сътресение в региона, че на неговия фон ще бледнее дори арабо-израелският конфликт. А самият Ирак, със своите три връждуващи помежду си общности, ще се превърне в подобие на Ливан отпреди трийсетина години, т.е. в рай за терористите и ад за мирните граждани. Всъщност, тъкмо това цели и стратегията на ас-Заркауи (т.е.на Ал-Кайда) в региона.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Присъединявайки се към НАТО, а през миналата 2004 – и към ЕС, осем нови демокрации постигнаха целите, които си поставиха непосредствено след рухването на комунизма преди петнайсетина години. Какво следва оттук нататък? Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Словакия и Словения постепенно преформулираха стратегическите си задачи в новия трансатлантически контекст, който напоследък бе силно повлиян от такива събития като войната в Ирак, оглавената от САЩ кампания срещу ислямския тероризъм и разногласията относно мерките за предотвратяване разпространението на оръжия за масово поразяване.

Днес всяка от тези осем страни се опитва да поддържа несигурен баланс между Вашингтон и големите западноевропейски столици, нещо което се оказа особено трудно през януари 2003 (непосредствено преди войната в Ирак), когато американският държавен секретар Ръмсфелд предизвика международен скандал, разделяйки Европа на „стара” и „нова”.

По онова време, страните от Централна и Източна Европа (т.е. „нова Европа”) вече бяха поканени да се присъединят към НАТО. Чехия, Унгария и Полша, станаха членки на пакта още през 1999, докато другите пет държави, заедно с България и Румъния, получиха покана за присъединяване през ноември 2002 и бяха официално приети през март 2004. Междувременно, през март 2003, Европейският парламент гласува за присъединяването на Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Словакия и Словения към ЕС. Официално, всички те станаха членки на Съюза през май 2004. За България и Румъния се очаква това да се случи през 2007. Всички тези държави демонстрираха солидарността си със САЩ, въпреки опасенията, че подобно поведение би могло да затрудни влизането им в ЕС. Дори прословутото предупреждение на френския президент Жак Ширак, че страните-кандидатки би трябвало да са по-сдържани в подкрепата си за американците за да не поставят под въпрос своя европейски избор, нямаше очаквания от Париж ефект. Всички държави от Централна и Източна Европа подчертаха солидарността си с Вашингтон, макар че едва ли някоя от тях би искала един ден пак да бъде изправена пред подобен избор.

Но, ако отношенията между САЩ, от една страна, и Франция и Германия – от друга, продължат да се влошават (като причината може да бъде нова криза, касаеща Иран, израелско-палестинския конфликт, Северна Корея и т.н.), нищо чудно правителствата на страните от Централна и Източна Европа отново да бъдат заставени да избират между лоялността си към ЕС и ангажиментите към САЩ. И тогава е възможно единната им позиция по отношение на иракската криза да не издържи на новите предизвикателства и някои от тях да тръгнат по пътя на западноевропейските страни, които от най-верни американски съюзници се превърнаха в най-яростни критици на сегашната стратегия на САЩ.

Ето защо основната цел, която си поставят държавите от Централна и Източна Европа днес, е да съдействат за възстановяването и укрепването на политическите връзки между двата бряга на Атлантика, както и за възраждането на трансатлантическия алианс. Те вече помогнаха за съживяването и разширяването на НАТО, както и за поемането на нови функции от алианса, виждайки в него основния инструмент за съхраняване и задълбочаване на трансатлантическото сътрудничество. Предизвикателството пред новите съюзници не се изчерпва само с необходимостта да балансират между американските и европейските интереси. Те трябва да докажат, че тези интереси се допълват и могат да се реализират съместно. Дали обаче, осемте държави (плюс България и Румъния) могат да се справят с подобна задача, или ще си останат второстепенни играчи, манипулирани от големите сили и превърнати от тях в изкупителни жертви на конфликтите вътре в Северноатлантическия пакт? Със задълбочаването на интеграцията в ЕС, външната политика и сигурността на страните от Централна и Източна Европа все повече ще трябва да се съобразяват с Брюксел, а лоялността им към САЩ вероятно ще отслабне. Подобно развитие ще доведе до появата на една далеч по-широка и единна опозиция на Америка в Европа.

Какво ще означава за Вашингтон евентуална промяна в ориентацията и целите на десетте страни от Централна и Източна Европа (т.е. на 8-те нови членки на ЕС плюс България и Румъния). Продължаването на непопулярната американска политика, основаваща се на едностранния подход към регионалните проблеми може да промени политическите тенденции във всяка от тях, като желанието за сътрудничество със САЩ отстъпи на една по-проевропейска позиция, а успоредно с това ще укрепнат и позициите на популистките партии, залагащи на нежеланието на много източноевропейци страните им да участват в американски военни акции на другия край на света. Ако администрацията на Буш не обърне нужното внимание на тези тенденции в Централна и Източна Европа, Вашингтон рискува постепенно да ерозира подкрепата за своята политика от страна на източноевропейците и, същевременно, да се сблъска с все по-силното нежелание на ЕС да продължи да поддържа тесни съюзнически отношения със САЩ.

Атлантическият избор

От гледна точка на посткомунистическите държави, европейското единство е сериозно отслабено от липсата на силна трансатлантическа връзка и, обратно, трансатлантическите отношения страдат от разделянето на Европа на „стара” и „нова”. Новите членки на НАТО подкрепят идеята за една по-силна и по-интегрирана Европа, силно ангажирана в пакта (също както и САЩ), а не действаща като негов конкурент или като фактор, поставящ бъдещето му под въпрос. Събитията от 11 септември бяха добър повод за тези страни да демонстрират подкрепата си за трансатлантическата солидарност, както и за глобалната ангажираност на САЩ с новите заплахи за сигурността. Затова повечето от тях побързаха да се солидаризират с американската кампания срещу ислямския тероризъм и свалянето на талибанския режим в Афганистан. Като членка на НАТО и ЕС, всяка от държавите от Централна и Източна Европа би искала да участва във вземането на решение по стратегически важните въпроси, без при това да е принудена да избира между Вашингтон и Брюксел, но усилията им да поддържат някакво равновесие между САЩ и ЕС се оказват твърде проблематични на практика.


 

Членството в ЕС означава определени задължения за страните-членки и кандидатки, което изисква от тях да направят своя стратегичски избор. По време на преговорите си с Брюксел за формирането на обща политика в сферите на международните отношения и сигурността, държавите-членки поеха ангажимента да се съобразяват със задълженията, произтичащи от Договора за Европейския съюз, включително неговия чл.11, предполагащ активна подкрепа за външната и отбранителната политика на Съюза, съобразно „духа на лоялност и взаимна солидарност”. Страните-членки се зедължават да се въздържат от всякакви действия против интересите на ЕС, както и да ерозират неговата ефективност в сферата на външната политика.

Въпреки, че повечето от тези ангажименти имат предимно декларативен характер и не визират някакви конкретни действия, проблемът става сериозен, когато касае отношенията между ЕС и САЩ. В редица случаи, развитието на събитията поставя новите съюзници в деликатна или дори в конфликтна ситуация, както например в случая с Междунарадния съд в Хага. Както е известно, Брюксел изрази остро несъгласие с усилията на Вашингтон да сключи през 2002 двустранни споразумения с някои европейски държави за изключване на американските военнослужещи от юрисдикцията на съда в Хага. На свой ред, през 2003, САЩ намалиха военната си помощ за 36 страни, сред които и шест бъдещи членки на ЕС, подкрепили общата европейска позиция по този въпрос. И, обратното, когато Румъния (първата европейска страна, дръзнала да го направи) подписа прословутия „член 98”, изключващ американските военни от юрисдикцията на съда в Хага, ЕС официално изрази съжаление по този повод, а шансовете на румънците за членство в Съюза бяха поставени под въпрос. Букурещ обаче, съумя все пак да удържи баланса в отношенията си с Вашингтон и Брюксел – след като правителството подписа „член 98”, гарантирайки приемането на страната в НАТО, Парламентът продължава да бави ратификацията му, което позволява на Румъния да запази шансовете си за присъединяване към ЕС през 2007.

Още по-драстичен пример бе позицията на новите съюзници по иракската криза в началото на 2003 . Въпреки, че ЕС така и не излезе с единно становище, Франция и Германия отправиха остра критика към трите бъдещи членки на Съюза – Полша, Унгария и Чехия, подписали отвореното писмо, подкрепящо американската стратегия по отношения на Ирак, както и решението на т.нар. „Вилнюска десетка” (Албания, България, Хърватия, Естония, Латви, Литва, Македония, Румъния, Словакия и Словения) да подкрепи военната намеса на САЩ. Президентът Ширак упрекна тези страни в „незрялост” и липса на лоялност, а България и Румъния бяха предупредени, че подобно поведение може да им коства членството в ЕС. Последвалите събития около конфликта в Ирак, окончателно убедиха правителствата на централно- и източноевропейските държави, че намирането на компромис, както вътре в ЕС, така и между ЕС и САЩ, е от жизнено значение за собствените им дългосрочни интереси и сигурност.

Като членки на ЕС, тези страни очевидно ще трябва да съобразят своята външна отбранителна политика с тази на Съюза. Естествено, техните военни възможности са ограничени, а разходите им за отбрана се съобразяват с бюджетните съкращения и социалните и икономически приоритети. В този контекст верността на „новите съюзници” към Вашингтон очевидно не може да бъде гарантирана. При това положение, евентуалните индикации, че САЩ не са в състояние (или не желаят) да компенсират подобаващо тяхната подкрепа за външнополитическия си курс, може да накарат съответните правителства да възприемат в бъдеще една антиамериканска, проевропейска или неутрална позиция по основните глобални проблеми.

Европейската интеграция

Най-общо погледнато, днес има две противоположни виждания за потенциалните последици от членството в ЕС и продължаващото задълбочаване на разделението между двете страни на Атлантика, за бъдещата политика на страните от Централна и Източна Европа в сферите на сигурността и международните отношения. Според едната, след като тези „нови демокрации” влязат в ЕС, възприемат изцяло стандартите и изискванията на Съюза, икономиките им се доближат до тези на западноевропейските страни-членки и те окончателно станат част от паневропейкото голямо пространство, дистанцията между тях и САЩ ще нарастне значително. Всъщност, дори и без присъединяването към ЕС, подобно развитие изглежда логично, тъй като стремежът към една по-независима от Вашингтон политика сред младите поколения и новите политически елити вероятно ще нараства, доколкото все по-малко от тях ще си спомнят за ролята, която навремето Америка изигра за краха на комунизма и „освобождаването” на Източна Европа от съветската даминация. Но дори и това да не се случи, въпросните държави не разполагат със сериозен демографски потенциал, а икономиките им са слаби, затова трудно може да се очаква, че те ще могат да изиграят ролята на „троянски кон” на Вашингтон вътре в ЕС.

Това виждане не се основава само на очакваните последици от евроинтеграцията. „Новите съюзници” могат да сметнат, че общата европейска политика в сферите на отбраната и международните отношения повече отговаря на собствените им национални интереси, особено ако позволява съкращаването на отбранителните разходи и не изисква ангажиране във военни мисии извън границите на континента, а само участие в съвместни мироопазващи мисии. От друга страна, подкрепата на тези държави за единната европейска външна политика (включваща назначаването на външен министър на ЕС) увеличава шанса за постигането на един добре пресметнат компромис между 25-те членки на Съюза, който в крайна сметка може допълнително да задълбочи сегашното разделение между Брюксел и Вашингтон.

Противното виждане за бъдещия стратегически избор на „новите съюзници”, се основава върху презумпцията, че разширяването на ЕС ще предизвика нови политически спорове, икономически проблеми и социални протести срещу задълбочаването на европейската интеграция. Ще нарастват атаките срещу Брюксел заради рестриктивната му регулативна политика, както и протестите на малките страни, че интересите им не са достатъчно защитени. Сблъсъкът, породен от спора за избирателната квота на Полша в Европейския парламент, е показателен в това отношение.

Наличието на 25 (а от 2007 – на 27) страни-членки може допълнително да затрудни процеса на вземане на решенията в ЕС, особено по такива деликатни въпроси като използването на военна сила или приемането на обща европейска стратегия в сферата на отбраната и сигурността. И сега в Съюза са налице различни подходи по редица важни външнополитически проблеми. Така например, страни като Великобритания и Полша не смятат, че одобрението на Съвета за сигурност на ООН е задължително предварително условия за осъществяване на външна военна намеса, целяща предотвратяването на очертаваща се криза.


 

Разбира се, появата на антиевропейски настроения в някои от новите членки на ЕС не означава, че те автоматично ще се ориентират към Вашингтон. Между евроскептицизма и атлантизма няма знак за равенство. Популистите-националисти са крайно подозрителни към поемането на всякакви международни ангажименти и се опасяват от доминацията на Вашингтон не по-малко, отколкото от тази на Брюксел. Подобно поведение е характерно за т.нар. „комплекс на малката държава”, дори когато не съдържа откровено ксенофобски елемент, и невинаги води до възприемането на изолационистка политика. Държави като Словения, Чехия, или Словакия, които не се чувстват застрашени от натиска на постсъветското пространство, биха могли в бъдеще да възприемат някаква форма на неутралитет в своята външна политика, което пък означава че ще се придържат към еднаква отдалеченост както от САЩ, така и от ЕС.

От друга страна, ако очертаващата се обща европейска политика в сферите на сигурността и международните отношения пренебрегне приноса на новите демокрации, това би могло да доведе до разцепление вътре в ЕС и да стимулира възприемането на проамериканска политика от новите страни-членки. Така, що се отнася до балтийските държави, ако Русия на Путин продължи да укрепва позициите си, докато в същото време общата европейска отбранителна и външна политика си остава по-скоро пожелание, отколкото реалност, трудно можем да предположим, че Талин, Рига или Вилнюс, скоро ще изоставят сегашните си откровено проамерикански позиции. Напротив, те ще се стремят към по-сериозното ангажиране на Вашингтон с проблемите на регионалната сигурност, предлагайки му срещу това своята подкрепа за глобалната политика на Америка.

На свой ред, Полша се опитва да ангажира по-сериозно ЕС с проблемите на Източна Европа, оказвайки натиск върху Брюксел да подкрепи активно политическата, икономическа и социална трансформация на страните от Общността на независимите държави (ОНД), както и да разшири зоната за сигурност, гарантирана от НАТО с приемането в пакта на Беларус, Украйна и Молдова. Отказът на ЕС да подкрепи полските усилия може да отблъсне страната от Европа, укрепвайки в същото време връзките и със САЩ. За разлика от някои други нови европейски демокрации, Варшава разглежда отношенията си с Вашингтон не само като гаранция за своята национална сигурност, но и като инструмент за повишаване на регионалния, европейски и дори глобален статут на Полша. Мащабното ангажиране на поляците в Ирак, редом със САЩ и Великобритания, е резултат именно от този стремеж към гарантиране на националната сигурност и извоюване на собствени глобални позиции.

Въпреки това, в дългосрочен план, безкритичната подкрепа за американската политика може да се окаже за Полша, тъй като страната рискува да изпадне в ролята на безгласен американски сателит, а неминуемите политически сблъсъци между проамерикански и проевропейски настроените кръгове да доведат до постепенната поляризация на обществото, затруднявайки приемането на ефективни външнополитически решения. Впрочем, редица централно- и източноевропейски страни се отнасят крайно скептично към полските амбиции, опасявайки се, че те биха довели до нежелани промени в собствената им външна политика. Така, Варшава не получи подкрепа от своите съседи, когато преди време поиска да бъдат приложени изискванията на Договора от Ница, даващи съществени предимства на Полша при гласуванията в Европарламента.

Вътрешнополитическите последици от членството в ЕС ще варират значително за различните страни от Централна и Източна Европа. Там, където оптимистимните икономически очаквания не се оправдаят може да се очаква ръст на изолационистите и антиевропейски настроения и, като последица от това, възход на откровено националистически политически партии. Ако аграрният сектор пострада от политиката на Брюксел, конкуренцията и ограничените субсидии, популизмът и протекционизмът несъмнено ще нарастнат. Ако бизнесмените от централно- и източноевропейските страни се почувстват ощетени от изискванията на ЕС, ще спадне драстично и сегашната им подкрепа за евроинтеграцията. Ако пък Брюксел се ориентира към геополитически съюз с Москва (вместо с Вашингтон), пренебрегвайки опасенията на страните-членки, разположени в непосредствена близост с Русия, дипломатическата опозиция на последните също ще нарастне. Ако имиграцията се превърне в нов сериозен проблем за региона, можем да очакваме и подем на ксенофобските настроения там. И накрая, ако ЕС възприеме модела на „Европа на двете скорости” (или пък този на „ядрото и периферията”), при който отделните страни-членки ще имат различни права при вземането на решения, това също би засилило разочарованието сред съответните политически елити и противопоставянето им на брюкселските бюрократи.

Америка: удобен временен партньор или стратегически съюзник?

Въпреки тази неяснота относно бъдещето на европейската интеграция, връзките между новите европейски демокрации и Съединените щати са поставени под много сериозен въпрос. Двустранните отношения са застрашени от наличието на редица неразрешени проблеми като започнем от отказването на визи и свършим с ограничаването на достъпа на източноевропейските фирми до пазарите в Близкия изток. Освен това, в САЩ са притеснени от факта, че споменът за американската помощ при свалянето на комунистическите режими в региона и изграждането на демократични политически системи прогресивно избледнява. Което означава, че занапред двустранните отношения между Вашингтон и европейските посткомунистически държави ще се базират на чисто прагматичния избор, съобразен с националните интереси, а не на историческата памет.

Днес повечето централно- и източноевропейски страни все още разглеждат връзките си със САЩ като ключови за своята сигурност в постсъветския свят. По традиция, НАТО също продължава да се смята за гарант за ангажираността на Америка със сигурността на всяка от държавите-членки. Въпреки, че ЕС, който в продължение на десетилетия се развиваше като икономически съюз, вече претендира за самостоятелност в сферата на външната политика (а в бъдеще и на отбраната), засега укрепването на трансатлантическите отношения си остава ключова цел на новите (източно)европейски демокрации.


 

Така например, сред основните причини за активната ангажираност на европейските посткомунистически държави с военните операции на Вашингтон, непосредствено след 11 септември, бе желанието им да демонстрират политическа солидарност със САЩ. Редица страни от Централна и Източна Европа, които в предишните години взеха участие в мисиите на НАТО в Босна и Херцеговина и Косово, след това подкрепиха и американските интервенции в Афганистан и Ирак. Като своеобразна награда за участието им в международните антитерористични операции, бе ускорено приемането на тези страни в НАТО, те получиха известни гаранции за сигурността си от САЩ и установиха по-тесни контакти с тях във военната сфера, Вашингтон обеща да стимулира инвестициите в техните икономики, а през следващите години вероятно ще се сдобият и с американски военни бази.

Според Белия дом подкрепата, оказаната от редица централно- и източноевропейски страни за мисиите в Афганистан и Ирак е била изключително навременна и важна. Тук си струва да припомним, че ръководената от поляците интернационална дивизия в Ирак включва 5670 бойци, включително батальони от България, Унгария, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Украйна. Части от Естония, Македония, Албания, Молдова и Чехия също взеха участие в поддържането на реда в зоните, контролирани от американските и британски войски. Във Вашингтон оценяват като особено полезни действията на специалистите, предоставени от „новите съюзници” в разминирането, химическото, бактериологично и радиологично обеззаразяване. Да не забравяме и, че през 2003 Будапеща разреши да Пентагона да използва една въздушна база в Южна Унгария за подготовката на 3000 иракски доброволци, които по-късно станаха водачи и посредници на коалиционните сили. Други страни от региона се ангажираха с логистична подкрепа за амераканската армия, или пък с подготовката на офицери от новата армия на демократичен Ирак. В случая не става дума толкова за пряката военна подкрепа (която бе крайно ограничена), а за политически агнгажимент, основаващ се на споделени принципи и общи цели. Благодарение на това, администрацията на Буш можа да подкрепи тезата си, че САЩ не са сами в своите превантивни мисии, въпреки нежелание на някои от най-влиятелните държави-членки на НАТО да участват в тях.

Въпреки това, редица фактори, включително растящият брой на жертвите сред коалиционните партньори в Ирак, както и реалната терористична заплаха за териториите на страните-участнички от Централна и Източна Европа, поставя под въпрос стабилността на тези ad hoc военни коалиции. А основният въпрос, който тормози днес всички „нови съюзници” е, дали гаранциите, които САЩ дават за тяхната сигурност, се базират на дългосрочни интереси, или пък имат чисто тактически характер и са свързани с постигането на определени краткосрочни цели. Ще могат ли САЩ и страните от Централна и Източна Европа да станат дългосрочни стратегически съюзници, или са само временни партньори? За да отговори на този въпрос и да разбере правилно политиката на сегашните правителства в страните от региона, Вашингтон трябва да вземе предвид тенденциите в обществените нагласи, както и позиците на основните опозиционни партии в тях.

Общественото мнение

Практическата помощ, която страните от Централна и Източна Европа предоставиха за военните мисии на САЩ в Афганистан и Ирак, е незначителна. Освен това, независимо че повечето от техните правителства застанаха зад Вашингтон, те трябва да се съобразяват и с общественото мнение. А то съвсем не подкрепя подобни действия. И, ако тези настроения продължават да се усилват (както може да се очаква) става все по-малко вероятно, че държавите от региона ще подкрепят бъдещи американски военни интервенции, освен ако те не са под егидата на НАТО, или с участието на ЕС. Факт е, че подкрепата за военните ангажименти на тези страни в Ирак спада драстично. Така, в началото на 2005, само 27% от поляците са подкрепяли оставането на полския контингент в Ирак (1), а в Словакия 75% от населението е против участието във водената от САЩ коалиция, въпреки проамериканската позиция и на двете правителства (2). В края на миналата година, малко не достигна на парламента в Будапеща да приеме с две трети от гласовете решение за изтегляне на унгарските части от Ирак в рамките на три месеца. По същото време проучванията сочеха, че 54% от унгарците са за незабавно изтегляне от Ирак, докато 37% смятат, че частите им трябва да останат там (3). Дори в Румъния, която е сред най-твърдите привърженици на американската политика в Близкия изток, обществената подкрепа за оставането в Ирак е спаднала значително.

През последната година проамериканските настроения сред „новите съюзници” продължиха да намаляват и по една друга причина, която би трябвало сериозно да безспокои Вашингтон. Промяната е свързана както с огромните трудности на американската мисия в Ирак, така и с неосъществените надежди на съюзниците, че помощта им за САЩ ще бъде компенсирана достойно. Така, докато през 2000, 79% от поляците са оценявали позитивно Съединените щати, през 2004 така мислят под 50% от тях (4). Едно изследване, проведено в Полша в навечерието на президентските избори в САЩ през есента на 2004 сочи, че според 40% от поляците външната политика на Буш е влошила отношението им към Америка (5). В същото време е налице сериозна промяна и в позициите на младите хора от Централна и Източна Европа. Доскоро силно проамерикански настроени, напоследък те все повече предпочитат ЕС пред САЩ. Може да се очаква, че предимствата, които им дава членството на техните страни в Съюза, както и наличието на традиционни културни и исторически връзки ще ускорят процеса на приобщаване на младите източноевропейци към ЕС, вместо към все по-далечната и чужда за тях Америка.

Новите политически тенденции

Въпреки обществените настроения, правителствата на страните от региона продължават официално да подкрепят политиката на Буш. В същото време те са наясно, че трябва да балансират внимателно между Вашингтно и Брюксел, съзнавайки трудността на тази задача, както и, че подобен курс би могъл да задълбочи разногласията в ЕС, както и вътре в отделните страни-членки. В този смисъл, стратегията на „новите съюзници” има двойнствен характер: от една страна те се стремят да съдействат за укрепване на връзките между ЕС и САЩ, а от друга да възстановят влошените отношения между региона и Франция и Германия. Вероятността ЕС да се върне към политиката на сътрудничество с Америка, която ще позволи и успешната реализация на целите на „новите съюзници”, изцяло зависи обаче от желанието на Париж и Берлин да съобразят външната си политика със стремежите на новите-членки на ЕС.

Междувременно, очертаващите се антиамерикански настроения в страните от Централна и Източна Европа могат да бъдат използвани не само от ултранационалистите, крайната левица, антиглобалистите и популистите, но и от някои от основните политически партии. В региона се очертават две нови политически тендеции, които биха могли да поставят под въпрос стабилността на връзката между САЩ и съюзниците им от „нова Европа”. Едната е свързана с твърдата про-европейска позиция на водещите лявоцентристки партии в тези страни, а другата е растящият евроскептицизъм, антифедерализъм и дори национализъм в средите на дясноцентристките формации. Така, много е вероятно лявоцентристки партии, като например тази на унгарските социалисти, или пък полският ляво-демократичен съюз, постепенно да възприемат евроцентристката политика на своите западноевропейски партньори, докато дясноцентристките неолиберални формации, като чешката Гражданска демократична партия или унгарската Гражданска партия, биха могли да заемат една по-евроскептична позиция, без това автоматично да означава, че ще си останат и проатлантически настроени. Истината е, че и двете тенденции водят да отслабване на досегашното проамериканско поведение на „новите съюзници”.


 

Тези тенденции се допълват от загрижеността на политическите елити в държавите от региона, че САЩ не се отплащат подобаващо за военната подкрепа, оказана им от тях, въпреки риска да се превърнат в мишена на ислямските терористи, и въпреки негативното обществено мнение по този въпрос. Официалните правителствени кръгове непрекъснато се оплакват от строгия визов режим, който Вашингтон е наложил за техните граждани и не крият разочарованието си от слабия интерес на американските инвеститори, ограниченията за участието на техни фирми във възстановяването на Ирак и липсата на съдействие за уреждане на въпроса с иракския дълг към тях. Както е известно, през ноеври 2004 Парижкият клуб реши да опрости по-голямата част от иракския дълг, но централно- и източноевропейските страни не са членки на този консорциум. България и Румъния, на които Багдад дължи значителни суми, очакват поне част от тях да бъде изплатена и разчитат на Вашингтон за подкрепа. В същото време, в тамошните общества, нараства усещането, че администрацията на Буш просто ги е използвала като полезен политически инструмент за легитимиране на своите действия и, че Вашингтон ще забрави за понесените от тях жертви още в първия политически удобен за това момент. Цинизмът все повече надделява в политическия дебат и американската администрация би трябвало по-внимателно да се вслушва в него.

Последиците за американската политика

САЩ са силно заинтересовани от това да разполагат с надеждни „нови съюзници” в ЕС, както и от наличието на достатъчно общи цели и интереси с тях за да се избегне стратегическото разминаване по ключови проблеми на международната сигурност. Във Вашингтон са наясно, че ЕС би могъл да се трансформира в потенциално враждебен на Америка блок, който да се противопостви или пък да се опита да неутрализира американската политика в редица сфери на международните отношения. За да не допуснат подобно развитие, американските управляващи би трябвало много внимателно да оценявата политическите промени във всяка от новите европейски демокрации, за да добият ясна представа доколко надеждни всъщност са „новите им съюзници”.

Ако нещата се развият по максимално благоприятния за всички участници сценарий, включването на страните от Централна и Източна Европа в ЕС ще помогне както за укрепването на отбранителния потенциа на Съюза, така и за заздравяването на трансатлантическата връзка. Има обаче и друг сценарий, който е благоприятен за Вашингтон, но не и за ЕС. Според него, противоречията вътре в Съюза ще продължат да се задълбочават и той няма да може да формулира собствена отбранителна и външна политика, която да застраши американската хегемония, а повечето европейски държави ще запазят тесните си връзки със САЩ. Във всеки случай, американскито политици ще трябва да се откажат от досегашното си, прекалено опростяващо нещата, тълкуване на решенията на „новите съюзници”, защото само така ще могат по-добре да разберат еволюцията в отношението на държавите от Централна и Източна Европа към САЩ. За Вашингтон е особено важно да установи доколко дълбока и широкоприета е подкрепата за американската политика сред елита и обществеността на новите членки на ЕС, както и на тези, които ще влязат в него през 2007 (България и Румъния). Ефектът, който оказва разширяването на ЕС върху трансатлантическите връзки, както и влиянието, което новите страни-членки ще имат при определянето на бъдещата обща европейска външна и отбранителна политика, следва да бъдат внимателно анализирани от американската администрация.

Формирането на една по-нюансирана позиция (основаваща се на ясното осъзнаване на техните особености) по отношение на „новите съюзници” е изключително необходимо на САЩ за да изградят адекватна стратегия към всяка от тези страни поотделно, а също към региона и към ЕС, като цяло. Американската политика често се основава на краткосрочни оценки за наличието на съвмести цели, а не върху дългосрочния анализ на стратегическите интереси и реалните възможности на различните партньори. Вашингтон концентрира вниманието си, върху възможността да използва съюза си с правителствата на страните от Централна и Източна Европа за да продължи разширяването на НАТО на Изток, както и своята кампания срещу тероризма и „държавите-парии”. Но американските стратези все още не са наясно за влиянието на разширяването на ЕС, очертаващите се контури на общата европейска политика в сферата на сигурността и международните отношения и новите тенденции вътре във всяка от централно- и източноевропейските държави, върху трансатлантическите отношения. За да съхрани достатъчно силно американско влияние в Европа и да гарантира европейската подкрепа за своята политика в регионите, генериращи нестабилност, администрацията на Буш ще трябва да укрепи връзките си с новите европейски демокрации, както и със своите традиционни партньори от ЕС. Наред с укрепването на икономическите отношения и ръста на американските инвестиции, както и с политическата подкрепа при решаването на онези проблеми, които са приоритетни за сигурността на „новите съюзници” (независимо дали те касаят политиката спрямо Русия или Западните Балкани), това би помогнало за заздравяване на трансатлантическата връзка между Вашингтон и централно- и източноевропейските посткомунистически държави.

Белият дом би могъл да провежда далеч по-успешна политика в региона, ако разшири конкретните си политически и икономически ангажименти към своите „нови съюзници” от Централна и Източна Европа. Така например, Вашингтон би следвало да подкрепи по-активно стратегията на Варшава за приобщаването на източноевропейските бивши съветски републики (Беларус, Украйна, Молдова и др.) към западните институции, както и да помогне за постигането на трайно решение на конфликтите в Молдова и Косово. Разполагането на американски военни бази в държавите от региона следва да бъде обвързано с осъществяването на мащабни инфраструктурни проекти, ползата от които ще усети значителна част от населението на съответните страни. Освен това, пактът за борба с международния тероризъм между САЩ и страните от Централна и Източна Европа, трябва да бъде допълнен от конкретна американска подкрепа в такива сфери като подготовката на кадри за борба с природните бедствия и аварии, технологичната модернизация на граничния контрол и подобряване ефективността на местните разузнавателни служби. Американските оръжейни концерни, проявяващи интерес към отбранителния сектор на държавите от региона, следва да бъдат окуражени да инвестират в него. Но още по-важно е инициирането на редовни консултации на най-различни нива (включително и на най-високо) между Вашингтон и страните от Централна и Източна Европа, на които участниците да декларират своите приоритети и да координират политиката си.

От друга страна, задължение на „новите съюзници” е да формулират приемливи програми и да следват ефективни стратегии за развитие на двустранните отношения със САЩ. В същото време би било грешка да се разчита на прекалено бързи и прекалено високи печалби от това развитие (както беше преди началото на войната в Ирак или по време на преговорите за разполагането на американски военни бази в региона), защото подобни необосновани надежди лесно биха могли да преминат в разочарование, което пък би стимулирало възхода на антиамерикански настроени политически сили.

Вашингтон очевидно се нуждае от достатъчен брой надеждни партньори в рамките на разширения Европейски съюз, за да избегне опасното разминаване с Брюксел по редица ключови въпроси на глобалната сигурност. Би било опасно политическо късогледство, ако Вашингтон продължи да се отнася пренебрежително към „новите си съюзници”, защото това неминуемо ще са обърне срещу самата Америка, когато дойде време САЩ да се заемат с решаването на ескалиращите глобални предизвикателства, свързани с политиката на Иран, израелско-палестинския конфликт, или проблема със Северна Корея.

Бележки:

1. “Poles Less Opposed to Iraq Role: Poll”, Agence France-Presse, December 17, 2004.

2. Survey: 75% Slovaks Want Soldiers Out of Iraq”, Slovak Spectator, April 26, 2004.

3. “Hungarian Troops To Leave Iraq”, New York Times, November 16, 2004.

4. “Wither the American Global Role? How the World See the U.S.”, Wirthlin Report 12, no2 (March 2003): 3; “What the World Thinks in 2002”, Pew Global Attitudes Project (Washington, D.C.: Pew Research Center for the People and the Press, December 2002), ,p.53; John Springford, “Old” and “New” Europeans United: Public Attitudes Towards the Iraq War and U.S. Foreign Policy” (background brief, Centre for European Reform, London, December 2003), p.6.

5. Public Opinion Research Center (Warsaw), “The Poles About the US Presidential Election”, September 2004. www.cbos.pl (accessed December 29, 2004).

* Януш Бугайски е директор на отдела за Централна и Източна Европа към Центъра за стратегически и международни изследвания на Мазачузетския технологичени институт, а Илона Телеки е сътрудник в същия отдел

{rt}

Мнозина политически наблюдатели, включително и у нас, в България, определят ролята на САЩ за успеха на т.нар. „цветни революции” в Грузия, Украйна и Киргизстан като решаваща. Всъщност, това съвсем не е чак толкова очевидно. Така, по време на драматичните събития а в Киев в края на миналата година, американците нерядко съзнателно ограничаваха привържениците на Юшченко от предприемането на по-радикални действия. В същото време въпросът, защо Вашингтон е решил да свали изключително удобния за реализирането на стратегическите интереси на САЩ в Централна Азия киргизки президент Акаев до днес остава без ясен отговор, което навежда на предположението, че свалянето му едва ли е било съгласувано с Белия дом. Освен това, в нито един от трите случая, американците не декларираха официално желанието си за смяна на местните управляващи елити. За първи път подобна ясна декларация прозвуча едва през пролетта на тази година от устата на държавния секретар Кондолиза Райс и тя се отнася за Беларус.

Трябва да признаем, че в този случай американците са изправени пред достоен противник, далеч по-сериозен, отколкото бяха Шеварднадзе, Кучма и Акаев, взети заедно. Защото нито един от тримата вече бивши президенти не разполагаше с толкова власт, колкото днес притежава Александър Лукашенко.

Така, Шеварднадзе управляваше една държава, превърнала се по същество в географско понятие, като реално не контролираше почти нищо в нея и се крепеше на финансовата подкрепа, оказвана от Запада заради някогашните му заслуги за разпадането на съветската империя. В края на краищата обаче, на западняците им омръзна парите им да отиват в джобовете на местните мафиотски босове, финансирането отвън бе силно ограничено и Шеварднадзе падна от власт. На свой ред Кучма никога не е държал цялата власт в Украйна, където още от 90-те години на миналия век насам действат няколко мощни и конкуриращи се икономическо-политически кланове. А слабостта на кирзгизкия лидер Акаев се прояви толкова очевидно при свалянето му от власт, че дори не си струва да се коментира.

Ситуацията в Беларус е съвършено различна. Лукашенко изцяло контролира и икономиката, и политиката в тази страна. На практика той е единственият местен олигарх – най-вече благодарение наличието на специалния т.нар. „президентски фонд”. Като според някои данни, средствата във фонда са съпоставими с официалния държавен бюджет, а контролът върху изразходването им се осъществява единствено и еднолично от самия президент. Всички политици, които биха могли евентуално да представляват сериозна конкуренция на Лукашенко, отдавна са елиминирани (в по-добрия случай те бяха принудени да емигрират, а в по-лошия – просто изчезнаха). Освен това, отлично съзнавайки, че не може да се откаже от властта при каквито и да било обстоятелства (просто защото това би му струвало главата) беларуският президент разчита на подкрепата на изключително могъщите специални служби, както и на най-добрата в постсъветското пространство армия. Подкрепя го и онази част от обществото, която традиционно е най-активна в електорален план – т.е. пенсионерите и жителите на селата.

В Беларус действа изключително мощна пропагандна машина, която вече повече от десет години формира образа на страната като обсадена крепост, а този на самия Лукашенко – като единствения защитник на обикновените граждани от всички външни и вътрешни заплахи. Обект на непрекъснати информационни атаки са не само Западът и вътрешната опозиция. Истината е, че през цялото управление на Лукашенко, казионните беларуски медии (а в тази страна почти всички медии са такива) се отличаваха с крайно радикалната си русофобия, която може да се сравни само с онази в прибалтийските републики. Те и днес продължават да представят Русия като тънеща в мизерия държава, намираща се на ръба на икономическата катастрофа и генерираща единствено корупция, престъпност, тероризъм и т.н., в сравнение с която Беларус изглежда като истински оазис на спокойствието и икономическия просперитет. Що се отнася до съюза между Москва и Минск, той се представя от тях като резултат изключително на привързаността на Лукашенко към „славянското единство”. Всъщност, беларуският президент отдавна не се опитва да крие истинските си чуства към Русия, сред които доминира презрението и дори омразата, но продължава да говори за „дружбата между двата народа”, шантажирайки Москва с транзитното геополитическо положение на страната си между Русия и ЕС и разчитайки на комплексите на Кремъл по отношение на Запада. Разбира се, Лукашенко максимално използва получаваните почти безплатно руски енергоносители, които после се препродават на пазарни цени на вътрешния и европейския пазари.

В тази ситуация отстраняването на диктатора е изключително трудно. Местната опозиция е толкова слаба и политически несъстоятелна, че повечето беларуси просто не виждат алтернатива на сегашния президент, дори и ако не изпитват особени илюзии за политиката му. Пропагандната машина и силовите структури са толкова силни, че осъществяването на поредната „цветна” революция в Беларус изглежда крайно проблематично. Но, както показват последните събития (не само в постсъветското пространство, но и в Ирак), американците действат на принципа, че ако са решили нещо, ще го направят, без да ги е грижа за последиците. От друга страна, влагането на мащабни финансови средства в поредната „революция” безусловно би имало известен ефект, още повече, че недоволните от политиката на Лукашенко не са никак малко. Активната американска намеса би могла да провокира сериозна дестабилизация на ситуацията в страната, или поне в столицата Минск, което само по себе си би навредило сериозно на имиджа на Лукашенко като гарант за стабилността. Ако пък президентът отново се опита да смачка опозицията с груба сила (както би могло да се очаква), това автоматично ще го превърне в абсолютен световен „парий”.

В този смисъл, Москва, която преди 11 години (т.е. по времето на Елцин) реши да заложи на Лукашенко, сега се намира в задънена улица. Не е ясно, кой днес е по-голям русофоб – дали президентът на Беларус, или беларуската опозиция. Ако инспирираната от Вашингтон „революция” се окаже успешна, в Минск ще бъде установен най-антируският режим в цялото постсъветско пространство. Ако пък Лукашенко запази властта си, използвайки въоръжена сила за смазването на „революцията”, Москва ще се окаже в неособено завидната роля на единствен съюзник на новия световен „парий”.

Очевидно Русия отдавна би трябвало да е готова за подобно развитие, формирайки в Беларус проруски настроена опозиция на диктатора. Още повече, че през 90-е години на миналия век, това беше далеч по-реално постижима задача, тъй като по онова време стремежът към истински съюз с Русия действително съвпадаше със стремежа за ликвидиране диктатурата на Лукашенко. Днес обаче, това вече не е съвсем така. От друга страна, форсираното изграждане на проруска опозиция на режима в Минск е единствения шанс на Москва да избегне геополитическия капан, който очертахме по-горе. Теоретично, подобно нещо е възможно, макар че шансовете за това са малки. Най-вече, защото в Беларус не се очертават сериозни политически сили, способни да се справят с тази роля. Въпреки това, Кремъл би могъл да предприеме (и вероятно ще го направи) подобна нестандартна и изпреварваща американците стъпка. Просто защото иначе ще трябва да избира между две възможности – да не се намесва в поредната „цветна революция” в своята собствена сфера на влияние, или пък да защитава до последно минския диктатор. Първият избор е много лош, но пък вторият е направо ужасен.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поредният изблик на напрежение между двата бряга на Атлантика, породен от предложението на Европейския съюз за вдигане на оръжейното ембарго, наложено на Китай след 1989, е знаков за промените в глобалния геополитически ред, в който отношенията между САЩ, Китай и ЕС ще бъдат от ключово значение за развитието на международната система през идните десетилетия. Днес трите световни сили контролират преобладаващата част от световната икономика и военен потенциал и оказват огромно политическо влияние върху останалата част от планетата. Оценявайки общата икономическа, политическа и стратегическа мощ на тези водещи актьори на съвременната политическа сцена, анализаторите обръщат все по-голямо внимание на взаимодействието в новия глобален стратегически триъгълник „Вашингтон-Брюксел-Пекин”.

Наред с огромното военно превъзходство и безпрецедентна мощ на Съединените щати, все по-интегрираният и икономически силен ЕС и задълбочаването на технологичната и икономическа глобализация, китайската роля в световните дела е сред четирите основни тенденции, дефиниращи новия глобален ред. В този нов ред Китай играе много по-значима роля, ангажирайки се с все повече международни проблеми, като борбата с тероризма, замърсяването на околната среда и глобалното затопляне, енергийната сигурност, международната организирана престъпност, интернационалните мироопазващи мисии, неразпространението на ядрените оръжия, здравеопазването и стабилността на глобалната финансови система. Тази промяна в поведението на Пекин, който доскоро бе далеч по-пасивен и избягваше да се ангажира с подобни въпроси, говори както за значително нарастналото самочувствие на китайските лидери, така и за това, че те са наясно с новите отговорности на Китай в глобален аспект. Паралелно с ангажирането на Пекин в международната система, САЩ и Европа се стремят да си сътрудничат с китайците в решаването на едни или други проблеми пред глобалното управление. В същото време обаче, интересите на трите полюса в „новия стратегически триъгълник” по редица въпроси значително се различават.

Така, споровете около вдигането на оръжейното ембарго демонстрират, колко различно е отношението на САЩ и Европа към китайския възход. Вероятно, ако ЕС имаше някакъв интерес да поддържа свое военно присъствие в Източна Азия, или пък беше поела определени ангажименти към сигурността на Тайван, Брюксел едва ли щеше да настоява за премахване на ембаргото.

Затова е важно да се установят онези интереси и подходи в американската и европейска политика по отношение на Китай, които стоят в основата на напрежението, породено от спора за оръжейното ембаргото. В същото време различията между тях не бива да се хиперболизират, защото САЩ и Европа имат и мното общи виждания за мястото на Китай в световната общност, балансиращи в значителна степен различията помежду им.

Общите моменти в отношението на САЩ и ЕС към Китай

Въпреки наличието на известни нюанси, като цяло, САЩ и ЕС споделят стремежа към утвърждаване на Китай като глобален геополитически играч и все по-тясното му ангажиране със световните проблеми. И Вашингтон, и Брюксел искат Китай да стане част от статуквото, а не държава, стремяща се към неговото ревизиране и вярват, че предоставяйки на Пекин максимално висок статут и представителство в различните международни институции, ще постигнат тази цел, принуждавайки китайците да се съобразяват с международно приетите норми на поведение. Подкрепата за интегрирането на Китай в международната система бе в основата на европейската и американска политика спрямо Китай от началото на 80-те години на миналия век насам.

Всъщност, още преди това – през 1968, тогавашният американски президент Ричард Никсън отбеляза, че изолацията на Китай от международната общност би оказала дестабилизиращо влияние върху международните отношения и тъкмо това схващане бе в основата на решението му да възобнови контактите с Пекин през 1972. Тази позиция се споделяше и от президента Джими Картър, който реши да възстанови дипломатическите отношения между САЩ и комунистически Китай през 1979. В същия дух действаше и администрацията на Ронълд Рейгън, която направи много за да ангажира, на двустранна основа, Пекин с редица глобални проблеми и съдейства за приемането на Китай в някои международни организации. Президентът Джордж Буш-старши първоначално възнамеряваше да продължи и дори да задълбочи тази политика, но трагичните събития на пекинския площад Тянанмън през 1989 му попречиха да го направи. След него обаче Бил Клинтън поднови преговорите с китайците, довели до включването на страната в Световната търговска организация (СТО). Впрочем, дори сегашната администрация на Буш-младши, която не крие неодобрението си към дейността на много международни институции, настоява Китай да се ангажира конструктивно в тяхната дейност. Разбира се, това не винаги е така (през 2004 например, американците забавиха максимално приемането на Пекин в Режима за контрол на ракетните технологии, въпреки настояването на ЕС), но като цяло САЩ одобряват интегрирането на Китай в международния институционен ред.

В това отношение обаче, Европа е по-активна от Вашингтон. Като в основата на тази активност е традиционното за европейската геополитика схващане, че появата на една велика сила, трябва да бъде балансирано от наличието на други; че мнополюсният свят е далеч по-стабилен от еднополюсния; че отделните държави и нации следва да се съобразяват с международното право и общоприетите норми на поведение; че международните институции трябва да бъдат укрепвани за да гарантират ефективно управление на глобално ниво; че суверенитетът има своите граници и при определени условия (както е в ЕС) той следва да бъде споделен; както и че, употребата на т.нар. „мека сила” обикновено е далеч по-ефикасно от грубия диктат. Тези ключови елементи от европейската визия за света са в основата на начина, по който Брюксел оценява Китай и потенциалната му роля в международната система.


 

Европа и САЩ са еднакво заинтересовани от подобряване на ситуацията с човешките права в Китай. Тази цел си остава обща, независимо, че политическият инструментариум и тактиката, която използват Брюксел и Вашингтон, често се различават. Така, американците предпочитат да използват явната дипломация, както и организации като Комисията по човешките права към ООН в Женева. Европа пък залага на дискретния дипломатически натиск, избягвайки да използва механизмите на ООН, макар че ЕС всячески окуражава Китай да се присъедини към конвенциите на ООН, касаещи човешките права.

Европейците и американците се различават и по това, че докато Вашингтон традиционно поставя ударението върху спазването на правата на политическите затворници и дисидентите, а през последните години (т.е. при Буш-младши) - и върху религиозните права, като особено внимателно се следи ситуацията в Тибет, Брюксел предпочита да обръща внимание върху безопасността на труда, дискриминацията на жените, държавния контрол над медиите, подобряване на условията в китайските затвори и отмяната на смъртното наказание. Редица европейски страни (Великобритания, Германия, Холандия и скандинавските държави) споделят американската загриженост за бъдещето на Тибет, но в рамките на далеч по-обширния въпрос за спазване правата на всички етнически малцинства в Китай. Но повече от всичко европейците се интересуват от формирането на гражданско общество в страната. Подобен подход често води до конфликти, повод за които е например искането на ЕС, Пекин да разреши формирането на автономни профсъюзи или пък строгият контрол, който китайското правителство упражнява върху неправителствените организации, финансирани от Брюксел. Все пак, като цяло, режимът в Пекин е склонен да възприеме повечето инициативи на ЕС в обществената сфера. В крайна сметка, въпреки посочените по-горе различия, САЩ и ЕС стоят на единни позиции по въпроса за човешките права в Китай.

Вашингтон и Брюксел демонстрират единство и по отношение на необходимостта от спазване на законността в Китай, което, според тях, е фундаментално предварително условие за постигането на редица по-широки цели: спазване на човешките права, ясни правила за функциониране на пазарната икономика, предвидимост за чуждестранните инвеститори, намаляване на корупцията и създаването на законови прегради пред намесата на държавата в икономиката и частния бизнес. Европа влага много повече средства в програми, насочени към постигането на тази цел, отколкото САЩ (1). Едва през 2003 американският Конгрес разреши директното отпускане на средства за реализацията на подобни програми в Китай. Възможностите на американската правителство и, по-специално тези на Агенцията за международно развитие, в това отношение все още са ограничени, поради санкциите и решенията на Конгреса, взети непосредствено след събитията от 1989. В същото време ЕС, както цяло, и особено страни като Великобритания или Швеция, вече години наред влагат значителни средства за реализацията на различни програми за усъвършестване на китайското законодателно, трудово, наказателно и т.н. право.

Европа и САЩ са на едни позиции и по въпроса за присъединяването на Китай към Договора за неразпространяване на ядрените оръжия, който Пекин подписа през 1992. В миналото китайската практика да се предоставят ядрени технологии на различни държави силно безспокоеше американското правителство, което водеше интензивни преговори с Китай по този въпрос и периодично санкционираше китайските фирми, занимаващи се с подобни трансфери. На свой ред, през последните години ЕС също поддържа активен диалог с Пекин за решаването на проблема. Тези съвместни усилия се увенчаха с успех – Китай се съгласи да възприеме ясни правила при износа на ядрени технологии, демонстрирайки съзнание за опасността, която крие неконтролираното им разпространение. Освен това Пекин ограничи и постави под контрол износа на балистични ракети и компоненти за тях.

Накрая, Европа и САЩ демонстрираха обща ангажираност и желание за присъединяването на Китай към Световната търговска организация (СТО) и стриктното спазване от страна на Пекин на задълженията, произтичащи от членството му в нея. Вашингтон и Брюксел работиха в тандем за приемането на китайците в СТО, а сега полагат съвместни усилия с Пекин за реализацията на целия спектър от икономически и финансови реформи и ангажименти и, по-специално, тези касаещи защитата на интелектуалната собственост, либерализацията на чуждестранните финансови услуги, дерегулацията на правата за дистрибуция при продажбите на едро на потребителски стоки и постепенния отказ на Пекин от дъмпинга на свои стаки в чужбина и поставянето на изкуствени прегради пред вноса на някои чужди стоки на собствения си пазар. Дори фактът, че американските и европейски компании се конкурират директно на китайския пазар, не пречи на Вашингтон и Брюксел да демонстрират на правителствено ниво единната си позиция по повечето проблеми, касаещи търговията с Пекин.

Истината е, че ЕС лобираше дори повече, отколкото САЩ, за приемането на Китай в СТО. Оттогава обаче, Брюксел следи за стриктното спазване на китайските задължения, произтичащи от този факт и, в частност, е крайно предпазлив към претенциите на Пекин страната да получи статута на пазарна икономика, което на практика би елиминирало антидъмпинговите тарифи, целящи да ограничат притока на китайски стоки на световните пазари (и, в частност, на европейския и американския). В един, появил се през 2004, анализ на ЕС се посочва, че Китай продължава да е много далеч от покриването на петте основни критерия за придобиване статут на пазарна икономика (2). Въпреки това, през последните години Пекин оказва нарастващ натиск върху Брюксел да му предостави такъв статут, както и да премахне антидъмпинговите бариери срещу китайския внос, но засега ЕС няма никакво намерение да отстъпва, дори напротив. На свой ред, американският Департамент по търговията е завел голям брой съдебни дела срещу различни китайски фирми, обвинени в дъмпинг. И в двата случая, нещата опират не само до очевидно некоректната китайска търговска политика, но касаят най-вече огромния дефицит на ЕС и САЩ в търговията им с Китай.


 

Различията в политиката на ЕС и САЩ към Китай

Въпреки, че Съединените щати и Европа се придържат към сходни позиции в редица важни сфери, начинът, по който всеки от тях възприема възхода на Китай, значително се различават, което на свой ред води до различен политически подход в отношенията с Пекин. Очертаването на тези различия в редица важни политически сфери изисква предварително да си изясним, как Европа и Америка възприемат Китай и неговия възход.

Европейската визия за света и влиянието на евроинтеграцията

Много европейци не крият безпокойството си от разширяването и използването на американската глобална мощ (и, особено, на военната мощ на САЩ) и възприемането от Вашингтон на т.нар. „доктрина на изпреварващия удар”. Повечето от жителите на Стария континент вярват, че многополюсния модел е далеч по подходящ за запазване на глобалната стабилност, отколкото еднополюсния и, че той би могъл по-добре да гарантира сигурността и икономическите интереси на Европа. Това се отнася особено за страни като Франция и Германия, държавите от Бенелюкс, Скандинавия и Средиземноморския регион. Въпреки че британското правителство не споделя идеята за многополюсния свят, след Втората война в Ирак повечето британци също отхвърлят модела на еднополюсния свят, доминиран от САЩ. Наистина, правителствата на десетте нови членки на ЕС от Източна Европа (т.нар. „нова Европа”) не демонстрират толкова твърда подкрепа за многополюсния модел, като западноевропейците, на истината е, че въпросните нации също твърдо вярват в идеята за силна и обединена Европа, като самостоятелен геополитически полюс.

От всичко това следва, че Европа и Китай споделят обща визия за бъдещия световен ред и съзнателно се стремят към укрепването на алтернативните полюси на национална мощ и на различните регионални обединения, като ЕС, Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН) или Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), вярвайки, че американската мощ и произтичащата от нея доминация на САШ следва да бъдат ограничени и балансирани (3). Но, освен че споделят идеята за многополюсния свят, Европа и Китай се придържат към сходни позиции и по отношение на мултилатерализма (т.е. многостранния подход в международните отношения). Те смятат, че глобалните институции (особено ООН) трябва да бъдат укрепвани, отчасти за да послужат като спирачка срещу налагането на хегемонистичния еднополюсен модел, отчасти понеже тези институции следва да играят ключова роля за преодоляване на различните предизвикателства пред глобалното управление. Така , Пекин постепенно става по-възприемчив и ангажиран с глобалните и регионални институции. От друга страна, американското общество е крайно скептично към дейността и възможностите на глобалните институции, а сегашната администрация направи дори повече от предшествениците си за пренебрегването им и за ерозирането на техния авторитет. Белият дом не крие презрението си към ООН, смятайки Световната организация за тромава, импотентна и нуждаеща се от радикална реформа. Вашингтон често пренебрегва и редица регионални организации, като например Регионалния форум на АСЕАН, квалифицирайки ги като „безполезни говорилни”, поради липсата на ефективни механизми за прилатане на решенията им. Правителството на САЩ игнорира подобни институции, защото не разполагат с достатъчно мощ и правомощия. Европейците и азиатците обаче работят много добре с тях, придавайки по-голямо значение на решенията, вземани с консенсус и прилагането на т.нар. „мека сила”. Това донякъде произтича от относителната им слабост в чисто военен аспект, но е и израз на предпочитанието им към решаването на проблемите чрез преговори.

Прословутият модел на споделения суверенитет, на който се крепи ЕС, също е дълбоко чужд и неприемлив за мнозинството американци, които, въпреки децентрализираната федерална система на Съединените щати, не приемат идеята да прехвърлят суверенните си права към една по-голяма панрегионална свръхдържава. Както посочва Т.Р.Рийд в последната си книга „Европейските съединени щати”, въпреки че много американци инстинктивно не вярват в успеха на идеята за европейската интеграция, те са съвсем наясно, че обединяването и укрепването на Европа влияе пряко върху икономическите интереси на САЩ, както и върху техните собствени (4). Хора като бившият президент на „Дженерал Електрик” Джек Уелч, както и мнозина други босове на корпоративна Америка вече изпитаха на гърба си, как растящата икономическа мощ на ЕС директно засяга техния бизнес в Съединените щати.

Засега обаче, продължаващият процес на трансфер на суверенитет и икономическа интеграция в Европа все още не е довел до превръщането на ЕС в глобален геополитически субект. Така наречената „обща европейска политика в сферата на сигурността и международните отношения” си остава повече декларация за намерения, макар че ако приемането на Европейската конституция не беше провалено от референдумите във Франция и Холандия, вероятно щеше да последва съответната радикална реорганизация на Европейската комисия и Европейския съвет, авторитетът и възможностите на европейския външен министър щяха да укрепнат и ЕС щеше да действа далеч по-ефективно в сферата на външната политика (5). Редица американски анализатори, включително различаващи се радикално в политическите си възгледи (като живеещите в Европа Робърт Кейгън и Т.Р.Рийд например) подчертават, че комбинацията от смяната на поколенията в европейските общества, постепенно оформящата се нова европейска идентичност, както и изграждането на сравнително ефективен общоевропейски външнополитически апарат, обективно съдейтства за задълбочаването и изострянето на трансатлантическите различия (6). Други коментатори, като например британският учен Тимът Гартън Еш, също признават наличието на тези различия, но посочват, че САЩ и ЕС продължават да споделят редица фундаментални общи ценности и смятат, че възобновяването на взаимните ангажименти и внасянето на известни корекции в политиката им, би помогнало за възраждането на трансатлантическите връзки (7). Впрочем, редица трансатлантически аналитични центрове също се опитват да анализират причините и вероятните последици от разцеплението между САЩ и ЕС (8). Въпреки различните прогнози, които дават, всички те подчертават, че различията между двата бряга на Атлантика са нарастнали значително от края на студената война насам и, че ако развитието на тази тенденцията не бъде спряно, то би поставило под въпрос устойчивостта на цялата система на международните отношения. Лошото в случая е, че Западът все повече се превръща в чисто географско понятие, и вече не е онзи могъщ политически актьор и морален стожер, който светът познаваше в периода след края на Втората световна война.

Различните визии за китайския възход

Тези структурни и перцептуални различия, определят и различният подход, който Съединените щати и Европа са възприели към Китай. Като в случая основното различие е в това, как американците и европейците тълкуват „възхода на Китай”. Така, обществената дискусия в САЩ по този въпрос, както и повечето анализи, са свързани с ръста на китайската военна мощ и ефекта от него за американската национална сигурност и интересите на Вашингтон в Източна Азия (проблемът с Тайван и не само той). Именно през тази призма мнозинството американски анализатори разглеждат и китайския възход. Въпреки недоволството от загубата на работни места, поради прехвърлянето на някои производства от САЩ в Китай, нито този проблем, нито дори проблемът с огромния дисбаланс в търговията между двете страни, не стоят в центъра на дебата за последиците, които китайският възход може да има за американската национална сигурност.


 

От друга страна, Европа разглежда подема на Китай най-вече в рамките на прехода, който страната извършва. Тоест, европейците виждат Китай като огромна развиваща се държава, намиращата се по средата на сложен преход от държавен социализъм към пазарна икономика, по-отворено общество и по-представително и отговорно управление. За разлика от американските анализи, които се концентрират върху въшната политика на Китай, европейските се съсредоточават върху вътрешното развитие на страната. Това е действително фундаментално различие, защото то обяснява и различните подходи (и, съответно, политики), които САЩ и ЕС възприемат спрямо Китай.

От тази перспектива можем лесно да си обясним доверието, с което европейските политици подхождат към Китай – те смятат, че е необходимо да се помогне на Пекин да приключи успешно своя вътрешен преход и съпътстващите го реформи. Европа не желае превръщането на Китай в „пропаднала държава” (failed state). ЕС е по-склонен да приеме тази страна, такава каквато е и да помогне на Пекин да се справи с вътрешнополитическите си предизвикателства. Европейците вярват, че в това отношение имат какво да предложат на Китай – и като опит, и като ресурси. В случая не става дума само за продължителния опит на Европа в сферата на социалната демокрация и общественото обезпечаване, но и за съвсем пресния опит на източноевропейските държави в техния сходен преход от държавен социализъм към пазарна икономика. Макар да е ясно, че Китай не възнамерява да се откаже от еднопартийната си система, нито пък може да бъде принуден отвън да го направи, европейците разчитат на своя опит в т.нар. „кадифени революции” и налагането на социалдемократическия, вместо комунистическия, модел. Те добре знаят, че демократизацията на Източна Европа бе предшествано от определени събития, предвестници за каквито виждат и в днешен Китай. Европейците са готови да споделят с китайците опита си в реформирането на индустрията, образованието, науката и високите технологии, медийната дерегулация, преватизацията на обществения транспорт, политическата прозрачност и т.н. С две думи, ЕС вярва че може много да помогне за успешната вътрешна трансформация на Китай и влага значителни средства в програми, целящи нейното ускоряване (9).

Стратегическото партньорство между ЕС и Китай, установено през 2003, допълнително влияе върху европейската визия, че Пекин вече играе ключова роля в онези сфери на сигурността, които Европа смята за особено важни. Според Брюксел, основните заплахи за европейската сигурност днес имат транснационален характер: нелегалната имиграция, международната престъпност, епидемиите от нови опасни заболявания, достъпът до енергоносителите, опазването на околната среда и проблемите, породени от лошото управление. И там разглеждат Китай като една от големите световни сили, способна да повлияе върху решаването на всички тези проблеми.

Въпреки, че европейските и американски компании се конкурират яростно помежду си за по-голям дял от китайския пазар, на правителствено равнище различията в инвестиционната политика са много показателни за различните подходи на Вашингтон и Брюксел към китайския възход. Така САЩ предпочитат да инвестират средства най-вече в контрола на растящата китайска военна мощ, както и за възпиране на потенциална китайска агресия, докато ЕС инвестира в инициативи, които се осъществяват в самия Китай и целят укрепването на неговата „мека сила” и улесняване на устойчивото му развитие.

Анализирайки Китай

Очевидните разминавания в политиката на САЩ и ЕС по отношение на Китай не се дължат само на описаните по-горе, принципно отличаващи се, визии на Брюксел и Вашингтон за характера на китайския възход, но и на различния потенциал и ориентация на мозъчните центрове, които разработват тази политика.

Както американското правителство, така и правителствата на страните-членки на ЕС разчитат на специалистите по Китай, които работят в техните външни министерства, разузнавателни служби и специализирани агенции. В същото време САЩ очевидно разполагат с много повече такива специалисти, които при това са и доста по-добре запознати със сегашната ситуация в Китай, отколкото европейските им колеги.

В момента, в американския Държавен департамент работят поне двеста дипломати отлично владеещи китайски език, като повечето от тях са защитили докторска степен по теми, свързани с Китай и непрекъснато пътуват в района на т.нар. „Голям Китай” (обединяващ Китай, Хонконг и Тайван). Този интерес на американската дипломация към Китай датира още от втората половина на ХІХ век. На свой ред Департаментът по търговията поддържа макар и по-малочислен (около 30 души) но също така отлично подготвен контингент от специалисти по Китай. Същото се отнася и за министерствата на енергетиката, образованието, финансите и т.н. във всяко от които присъства определена квота такива специалисти.

На свой ред американската армия разполага с група от 50 специалисти по Китай, подобни по-малки групи има във флота и Корпуса на морската пехота. Повечето от тези офицери са били военни аташета в Китай или са служили като щабни офицери при държавния секретар по отбраната, Обединения комитет на началник щабовете или Командването на Тихоокеанския флот в Хонолулу.

Още по-голям е броят на тези специалисти в различните американски разузнавателни служби. През последните години количеството на техните анализи, посветени на Китай, прогресивно расте. Смята се, че само в ЦРУ работят над двеста специалисти по Китай, също толкова е броят им във военното разузнаване и Националната агенция за сигурност. На свой ред Тихоокеанското командване разполага с няколко стотин души, чието единствено задължение е да следят активността на китайската армия.


 

В неправителствения сектор и особено в академичната общност броят на специалистите по Китай е огромен и несравним с която и да било друга държава с света. Буквално стотици са професорите, специализирали се в изследвания, касаещи китайското развитие след 1949, не по-малко са специалистите по средновековна и нова китайска история. В повечето американски университети се предлагат програми, подготвящи специалисти по Китай. Звършилите ги обикновено прекарват по две или повече години в самия Китай, за да усъвършенстват познанията си. Въобще интересът към изучаването на тази страна в САЩ е огромен, а шансът един специалист в тази сфера да остане без работа – нищожен. Това говори, само по себе си, за значението, което Америка отдава на „китайското предизвикателство”

Извън университетите, с анализи на китайска тематика се занимават редица частни изследователски институти и „мозъчни центрове”, голяма част от които се намират във Вашингтон, а също Съветът за международни отношения в Ню Йорк, и Националното бюро за азиатски изследвания в Сиатъл. На практика, днес всеки аналитичен център в САЩ разполага с поне един експерт по Китай, а повечето има по няколко. Същото се отнася за различните консултантски фирми, като Centra Technologies, Science Applications International Corporation (SAIC) и много други, разполагащи с внушителни екипи от експерти и изпълняващи държавни поръчки в различни сфери, касаещи Китай.

За разлика от САЩ, в Европа подобни центрове и аналитични екипи, чиято дейност е изцяло посветена на Китай, почти няма. Освен това познанията и практическия опит на европейските експерти в тази сфера са доста по-ниски в сравнение с тези на американските им колеги. Студентите в повечето европейски университети, които искат да изучават Китай, обикновено получават добри познания по китайски език, история и култура, но не знаят почти нищо за това, как точно функционира съвременната китайска система. Налице е недостиг на подготвени преподаватели, специалисти по съвременен Китай. Нещо повече, през последните години, качеството на обучението в тази област продължава да се влошава и ако ЕС не реши да влажи повече средства за подобряването му, европейските университети ще продължат силно да изостават от висшите учебни заведение в Америка или Азия.

Малко по-добра е ситуацията в европейските аналитични центрове, като с качествени експерти разполагат поне десетина от тях, действащи във Великобритания, Франция, Германия, Италия и Белгия (10). Малцина от тези експерти опаче говорят добре китайски или пък могат да използват китайски източници за своите анализи.

Като цяло, изследванията, посветени на Китай, които се правят в Европа, обикновено имат строго научен характер и трудно биха могли да се използват в практическата политика. Освен това в европейските държави-членки на ЕС политиката към Китай се формулира почти изключително в рамките на съответните правителства, с минимално участие на експерти от неправителствените организации. За да бъдат преодолени тези недостатъци, през 1996 беше създадена Европейската академична мрежа за Китай (ECAN), чиято дейност първоначално се финансираше от Европейската комисия. След 2002 обаче това финансиране беше прекратено и бъдещего на ECAN остава неясно.

Парадоксалното в случая е, че сравнителна слабата експертно-аналитична база въобще не пречи на европейските държави да развиват активно връзките си с Китай. Както ЕС, като цяло, така и отделните страни-членки на съюза съумяха да изградят през последните години стабилни отношения с Пекин. Параметрите на тези отношения са добре известни (11). Те покриват широк спектър на взаимодействие в сферите на търговията и инвестициите, културата и образованието, дипломацията, военния обмен, както и в рамките на различните програми, които ЕС реализира в Китай.

Очевидно, относителната липса на познания за китайската специфика не затруднява това бурно развиващо се сътрудничество. Как би могъл да се обясни подобен парадокс? Причината е проста – интересите на Европа и Китай в много отношения съвпадат. Те имат взаимен интерес от развитието на търговията и инвестициите, осъществяването на обмен в най-различни сфери, европейската подкрепа за китайския „преход”, но най-вече в налагането на многополюсния и мултилатерален модел на новия световен ред. Подобно съвпадение на целите не изисква от Европа да разполага с кой знае какви експерти по китайската проблематика.

Съвместната работа за реализацията на така очертаните общи цели се улеснява допълнително от факта, чеЕС няма стратегически интереси или военно присъствие в Азия, както и, че Брюксел никога не е поемал ангажименти за защитата на Тайван и в Европа на практика липсва активно про-тайванско лоби. Тези особености са от изключително значение, защото позволяват на ЕС да развива отношенията си с Китай без да е обременен със стратегическите и отбранителни ангажименти, които Съединените щати имат в Азия или с наличието на такова изключително влиятелно лоби, каквото е тайванското във Вашингтон. Затова, макар че през последните години Съединените щати също поддържат добри и ползотворни отношения с Пекин, тайванският проблем и споменатите стратегически фактори са постоянна заплаха за тяхното бъдеще.

Очертанията на новия стратегически триъгълник

Какво би могло да се каже за този нов стратегически триъгълник? Как ще се развие той и какво влияние ще окаже върху световните дела? Би било погрешно, ако разглеждаме взаимоотношенията между Пекин, Брюксел и Вашингтон по същия начин както тези между Москва, Вашингтон и Пекин от 70-те и 80-те години на миналия век. Защото между двата стратегически триъгълника има няколко много съществени разлики.


 

На първо място, стълбовете, върху които се крепи новия триъгълник са по-обтекаеми и по-малко статични. И всяко действие, предприето от една от страните в него не води задължително до противоположната реакция на останалите две. Освен това, поне засега, не може да се твърди, че две от страните биха могли да оформят стратегически съюз, насочен срещу третата. Пак за разлика от предишния глобален стратегически триъгълник, в който САЩ и Китай почти не поддържаха контакти със съветското общество, новият триъгълник е в далеч по-голяма степен интерактивен. Днес всяка отделна икономика, общество или правителство са обвързани по много различни начини и далеч по зависими от останалите две. Тоест, става дума не за структура, в която двама от участниците балансират мощта на третия, а за такава, която не изключва наличието на общи интереси между тримата участници. САЩ и Европа споделят много общи виждания за интеграцията на Китай в новия международен ред, както и по отношение на проблемите за човешките права, прехода към пазарна икономика, развитието на гражданското общество, либерализацията на политическата система, отказа от държавния контпрол върху медиите или опазването на околната среда. На свой ред, Европа и Китай подкрепят идеята за многополюсния свят и мултилатералния подход в международните отношения и да заинтересовани от развитието на търговските и културни връзки помежду си. Накрая, и трите страни са на едно мнение по такива важни въпроси, като неразпространението на ядрените оръжия и либерализацията на световната търговия.

Втората разлика е, че проблемите, свързани със сигурността, не доминират в новия триъгълник, както беше по времето на студената война. Въпреки, че те играят важна роля в американо-китайските отношения, особено в контекста на Тайван, тези отношения днес са много добри и се поддържат не само на официално (правителствено) равнище, но и между двете общества. Що се отнася до отношенията между Европа и Китай, там въобще липсват проблеми, касаещи националната сигурност, и те се определят от значителните взаимни икономически интереси и културно привличане, желанието на ЕС да подпомогне реформите в Китай и споделената визия за необходимостта да бъде наложен един по-егалитаристки (т.е. изключващ хегемонията) и институционализиран (т.е. опиращ се на общопризнати глобални институции) международен ред. За разлика от стария, новият стратегически триъгълник не се крепи на ядрения баланс, глобалната напревара за разширяване на собствените сфери на влияние, или на идеологическото противопоставяне.

В същото време, налице са значителни различия във визията и политиката на трите страни на новия стратегически триъгълник. Така, Съединените щати и Европа силно се различават по такива въпроси, като войната в Ирак и ситуацията в Близкия изток, като цяло, в отношенията си към различни международни договори и институции, за ролята на Америка в света, или за оръжейното ембарто, наложено на Китай. На свой ред, Китай и Европа спорят по редица проблеми, касаещи търговията помежду им или пък спазването на човешките права. Брюксел не крие опасенията си от китайските оръжейни доставки за съмнителни режими в различни региони на света. Пекин пък критикува някои от европейските програми за развитие на гражданското общество в Китай, като идеологическа уловка, целяща да „прокара западното влияние и да разедини китайското общество” (12). САЩ и Китай също спорят по въпросите за човешките права, китайския търговски дъмпинг и износа на ракетни технологии, а също за американските гаранции за сигурността на Тайван, както и за регионалната сигурност в Източна Азия.

Всички тези проблеми правят още по-обтекаема и променлива структурата на тристранните отношения, в която позициите на участниците ту се сближават, ту се раздалечават. В рамките на новия стратегически триъгълник ЕС и САЩ понякога действат заедно, в други случаи Брюксел и Пекин се обединяват, или пък китайците и американците действат от общи позиции. Случва се, разбира се, и позициите на трите страни на триъгълника въобще да не съвпадат и всяка да спори ожесточено с останалите две. Това, което досега със сигурност не се е случвало обаче, е САЩ и Китай да се обединят срещу европейските интереси.

Поради тези (и редица други) причини сегашният стратегически триъгълник между САЩ, Китай и ЕС притежава различна динамика от онзи, който доминираше в межсдународните отношения от 1971 до китайско-съветското сближаване в края на 80-те години на миналия век. Въпреки, че има известно напрежение както по оста САЩ-Китай, така и по оста САЩ-Европа, засега не се очертава преминаването му в открито съперничество или конфронтация, характеризиращи отношенията между страните в триъгълника Китай-САЩ-СССР. Разбира се, сблъсъкът между Вашингтон и Пекин за бъдещето на Тайван или потенциалния сблъсък помежду им за това на Северна Корея, може радикално да промени тази прогноза. Растящите противоречия между двата бряга на Атлантика по такива проблеми като Ирак, Иран, ООН, НАТО, или търговията също биха могли да променят тази динамика.

В една по-близка перспектива европейската позиция за отмяна на оръжейното ембарго, наложено на Китай, може да има доста сериозни последици за отношенията между страните в новия стратегически триъгълник. Когато ембаргото бъде окончателно отменено (което вероятно ще стане скоро), независимо от евентуалното затягане на контрола на ЕС върху износа технологии с възможна двойна употреба, самият политически жест няма да бъде приет добре от Вашингтон и може да доведе до това американският Конгрес да наложи наказателни мерки срещу еврепейските компании. В крайна сметка, трудно можем да си представим по-лоша вест за Америка от вдигането на ембаргото в момент, когато непрекъснато укрепва военната си мощ и прие специален закон срещу евентуалната независимост на Тайван. Подобно действие само би увеличило недоверието на Вашингтон към европейските му (доскорошни) съюзници и би имало крайно отрицателен ефект върху развитието на трансатлантическите отношения.

В тези условия, единната позиция на ЕС и САЩ по решаването на проблеми като иранската ядрена програма например, изглежда все по непостижима задача. Ако европейските правителства и компании действително започнат да продават оръжия и военни технологии на Китай, това би представлявало потенциална опасност за американските части в Източна Азия (и не само там), както и за регионалния баланс в сферата на на сигурността, и би довело до драматично влошаване на отношенията между САЩ и Европа. Подобно развитие, на свой ред, би поставило под въпрос бъдещето на Северноатлантическия алианс, смятан за гръбнака на международния ред през последните 60 години. Тоест, възможността китайците да застанат между Америка и Европа е съвсем реална.


 

В този смисъл, диалогът между американското правителство и Европа за бъдещите им отношения с Китай е безкрайно закъснял. Всъщност такъв диалог няма, въпреки, че ЕС предложи провеждането му, още с повдигането на въпрода за отмяната на оръжейното ембарго. Американският Конгрес също би трябвало да има по-ясна и адекватна представа за характера на сегашните отношения между Брюксел и Пекин. Наистина, през миналата 2004, представители на Комисията за наблюдение на американско-китайските отношения в сферите на икономиката и сигурността, която бе назначена от Конгреса, посети Белгия и Чехия за да се срещне с редица високопоставени европейски чиновници и експерти и да научи повече за спецификата на отношенията между Пекин и Брюксел (13). Само че това не е достатъчно. Европейските лидери (както и експертната общност) също трябва да са наясно относто интересите на САЩ в Източна Азия, които касаят американската национална сигурност, да осъзнаят сложността на отношенията между Вашингтон и Пекин, както и да задълбочат собствените си познания за съвременен Китай. Консултациите и взаимодействието между двата бряга на Атлантика по проблемите, свързани с Китай, са от изключително значение и за двете страни и би ограничило склонността на Пекин да използва разногласията между Европа и САЩ за реализацията на собствените си глобални интереси.

Бележки:

1. Виж: “EU-China Legal and Judicial Co-operation Programme - Introduction,” http://www.legaljudicial.org:9280/euc/contents/en/programme_overview/Folder.2004-04-03.7022221162/Document.2004-04-03.7039919760.

2. European Commission officials conversations with author, Brussels, July 2004.

3. Виж: Information Office of the State Council, China’s EU Policy Paper (October 2003), http://www.english.peopledaily.com.cn/200310/13/print20031013_125906.html (accessed October 24, 2003).

4. T. R. Reid, The United States of Europe: The New Superpower and the End of American Supremacy (New York: Penguin Press, 2004).

5. “EU Foreign Policy Under the European Constitutional Treaty,” EU Focus, Washington, D.C, March 2005, p. 6.

6. Reid, United States of Europe. See Robert Kagan, Of Paradise and Power: America and Europe in the New World Order (New York: Knopf, 2003).

7. Timothy Garton Ash, Free World: America, Europe, and the Surprising Future of the West (New York: Random House, 2004).

8. Виж, например, Giuliano Amato et al., “Test of Will, Tests of Efficacy,” Initiative for a Renewed Transatlantic Partnership (Washington, D.C.: Center for Strategic and International Studies, 2005); Renewing the Atlantic Partnership (New York: Council on Foreign Relations, 2004), http://www.cfr.org/pdf/Europe_TF.pdf.

9. Виж: “Commission Policy Paper for Transmission to the Council and the European Parliament: A Maturing Partnership—Shared Interests and Challenges in EU-China Relations,” COM(2003) 533 fin., October 9, 2003, http://europa.eu.int/comm/external_relations/china/com_03_533/com_533_en.pdf; “Joint Statement of the Seventh EU-China Summit,” December 8, 2004, http://europa.eu.int/comm/external_relations/china/summit_1204/conclusions.pdf. The EU’s “capacity building” initiatives are also well chronicled in EU-China News, a monthly publication of the Delegation of the European Union to China, available at http://www.delchn.cec.eu.int.

10. The International Institute of Strategic Studies in London; the Stiftung Wissenschaft und Politik (SWP) (German Institute of International and Security Affairs); Deutschen Gesellschaft fur Auswartige Politik (DGAP) (Research Institute of the German Council for Foreign Affairs) in Berlin; the Institute fur Asienkunde (Institute for Asian Studies) in Hamburg; the Akademie fur Politische Bildung (Political Academy) in Tutzing, outside of Munich; the Centre Asie of the Institut Francais Relations  Internationales (IFRI) (Asia Center at IFRI), Institut de Relations Internationales et Strategiques (Institute of International Relations & Strategic Studies), and Center d’Etudes des Relations Internationales (CERI) (Center for Studies of International Relations) in Paris; the Aspen Institute Italia in Rome; the European Institute of Asian Studies; and the European Policy Center in Brussels.

11. За въпросното изследване, виж: David Shambaugh, “China and Europe: The Emerging Axis,” Current History (September 2004): 243–248. See also “The EU’s Relations With China – Overview,” http://europa.eu.int/comm/external_relations/china/intro/index.htm (series of European Commission policy documents related to China published since 1995).

12. Виж: Huo Zhengde, “On the China-EU Strategic Relationship,” International Studies, no. 2 (March 2005): 13.

13. Виж: U.S.-China Economic and Security Review Commission, Symposia on Transatlantic Perspectives on Economic and Security Relations With China (Washington, D.C.: U.S. Government Printing Office, 2004).

* Авторът е професор по политология и международни отношения в Университета Джордж Вашингтон

{rt}

От основаването си през 1928 “Мюсюлманските братя” (“Хизб ал-Икхван ал-Муслимун)оказват изключително силно влияние върху политическия живот в Близкия изток. Лозунгът на тази организация е “Аллах е нашата цел, Пророкът е нашият водач, Коранът е нашият закон, а Джихадът е нашия път. Да умрем в името на Аллах е най-голямата ни надежда” (1).

Макар че радикалните идеи на “Мюсюлманските братя” оставиха изключително дълбока следа в съзнанието на няколко поколения ислямисти, през последните две десетилетия те загубиха част от позициите и влиянието си в Близкия изток, най-вече поради жестоките удари, които им нанесоха местните режими, а и защото новата генерация ислямски радикали често предпочитат да се ориентират към още по-екстремистки настроени формации.

Близкият изток обаче, е само част от мюсюлманския свят. Междувременно, през последните години Европа се превърна в своеобразен инкубатор на ислямистката идеология и политическо действие. От началото на 60-те години на миналия век много членове и симпатизанти на “Мюсюлманските братя” емигрираха в Европа и постепенно изградиха там широка и добре функционираща мрежа от джамии, благотворителни дружества и ислямски фондации. Като за разлика от повечето членове на мюсюлманската общност на Стария континент, крайната цел на “Мюсюлманските братя” не е “да помогнат на мюсюлманите да станат по-добри граждани”, а “да наложат ислмските закони в Европа и Съединените щати” (2).

Днес четирите десетилетия пропаганда и култивиране на ислямистките идеи вече дават своите плодове. Студентите-бежанци, които имигрираха в Европа преди 40 години, както и техните наследници, сега ръководят повечето организации, официално представляващи интересите на местните мюсюлмански общности пред европейския политически елит. Щедро спонсорирани от монархиите в Персийския залив, те стоят начело на централизирана мрежа, покриваща почти всички европейски страни.

Тези организации се представят за изразители на интересите и възгледите на милионите мюсюлмани в Европа, въпреки че продължавата да изповядват радикалните идеи на “Мюсюлманските братя” и поддържат връзки с откровено терористични организации. Със своя умерен тон и добро владеене на основните европейски езици, те са добре приети както от правителствата в повечето западноевропейски държави, така и от медиите. Политици от целия спектър търсят тяхната подкрепа, дори в случаите, некасаещи интересите на мюсюлманската общност, просто защото разчитат на значителния брой гласове, които те биха могли да им осигурят.

Но, когато си говорят на арабски или турски със своите “братя мюсюлмани”, тези хора свалят маските си и заемат крайно радикални позиции. Докато разсъждават в медиите за “диалога между религиите” и “интеграцията”, в джамиите те проповядват омраза и предупреждават молещите се за опасносните и злото, които крие западното общество. Докато публично заклеймяват терористичните акции в Мадрид и Лондон или убийството на деца в Беслан (Русия), те тайно спонсорират Хамас и други терористични и ислямистки организации. Мнозина европейци, отчаяно опитващи се да устаняват разумен диалог със своите все по-недоволни мюсюлмански малцинства, не осъзнават това двуличие. Проблемът е особено очевиден в Германия - страна, чието значение за бъдещето на Европа продължава да е изключително голямо, не само защото е разположена в сърцето на континента, но и защото навремето приюти първата голяма вълна имигранти, свързани с “Мюсюлманските братя”, които днес разполагат с най-мощната си и добре организирана мрежа именно тук. Германското правителство обаче, реагира само когато открито се сблъска с откровената ислямистка пропаганда на тази мрежа, упорито пренебрегвайки огромния спектър от дейности на “Мюсюлманските братя” в страната.

“Мюсюлманските братя”

Ситуацията в Германия действително е много показателна. Тук, “Мюсюлманските братя” разполагат с влияние и позиции в обществото, по-големи откъдето и да било другаде в Европа. Нещо повече, ислямистките организации на континента старателно следват именно модела, изработен от съмишлениците им в Германия.

През 50-те и 60-те години на миналия век, хиляди студенти-мюсюлмани напуснаха Близкия изток за да учат в немските университети, привлечени не само от тяхната добра репутация, но и за да избягат от репресиите, на които бяха подложени в родината си. Режимът на Гамал Абдел Насър в Египет действаше особено сурово в стремежа си да изкорени местната ислямистка опозиция. Затова след 1954 редица членове и лидери на “Мюсюлманските братя” предпочетоха да напуснат страната, за да избегнат евентуален арест или дори разстрел. Тогавашната Западна Германия им предложи убежище. Разбира се, Бон съвсем не се ръководеше от чисто алтруистични мотиви. Както посочва известният експерт по борба с тероризма Халид Дуран в своите анализи на “джихадизма” в Европа (3), западногерманското правителство решава да скъса отношенията си с всички държави, признали комунистическата Източна Германия (ГДР). И когато Египет и Сирия установяват дипломатически отношения с комунистическото правителство в Берлин, Бон решава да приюти хилядите египетски и сирийски бежанци, повечето от които са радикални ислямисти. Впрочем, мнозина членове на “Мюсюлманските братя” вече са били в Германия и преди това. Някои са сътрудничели още с нацисткия режим преди и по време на Втората световна война (4) и дори са се сражавали в редовете на печално известната босненска СС-дивизия “Ханджар” (5).


Сред “пионерите” на организацията в Германия е Саид Рамадан, личен секретар на основателя на “Мюсюлманските братя” Хасан ал-Бана (6). Египтянинът Рамадан, който ръководи доброволческите отряди на организацията в Палестина по време на войната с Израел от 1948 (7), се преселва в Женева през 1958, а после следва право в Кьолн (8). Във Федералната република той основава т.нар. “Ислямска общност в Германия”, която днес е една от трите най-големи мюсюлмански организации в страната, и която се ръководи от него между 1958 и 1968 (9). Рамадан е и сред създателите на Световната мюсюлманска лига (10), щедро финансирана организация, която Саудитският режим използва за да лансира своята радикална версия на исляма (т.нар. “уахабизъм”) по света. Американското правителство наблюдава изключително внимателно дейността на Лигата, която според него е сред основните спонсори на международния ислямистки тероризъм. Така, през март 2002 финансовото министерство на САЩ нареди специално проверка на нейните офиси в Северна Вирджиния, търсейки документи, потвърждаващи връзките и с Ал Кайда, Хамас и палестинската формация Ислямски джихад. През януари 2004 Комитета по финансите на Сената поиска данни за доходите на Световната мюсюлманска лига, “като част от разследването на възможните връзки между някои неправителствени организации и финансовите мрежи на терористичните организации” (11). Тези привилегировани отношения с петролното кралство на Саудитите гарантираха на Рамадан постоянен приток на финансови средства, които той използва за създаването на влиятелния Ислямски център в Женева, както и за да спонсорира редица финансови и религиозни проекти на европейските ислямисти. Днес Ислямският център се ръководи от неговия син Хани Рамадан, а сред членовете на директорския борд е другият син на Саид – Тарик Рамадан, чието име нашумя наскоро, след като американския Департамент по националната сигурност отказа да му издаде виза за да преподава в Университета Нотр Дам (12). Случаят със Саид Рамадан съвсем не е единственият (13).

След като през 1968 Саид Рамадан напусна ръководството на Ислямската общност в Германия, то бе поето за кратко от пакистанеца Фесал Яздани, наследен от сириеца с италианско гражданство Халеб Химмат. По време на дългото си управление (1973-2002), Химмат постоянно сновеше между Италия, Австрия, Германия, Швейцария и САЩ (14). Много световни разузнавателни агенции потвърждават тесните му връзки с различни терористични организации. Той бе сред основателите на банката Ал-Таква, мощен финансов конгломерат, който италианското разузнаване смята за “банката на Мюсюлманските братя”, спонсорираща много терористични групи от средата на 90-те години (ако не и преди това)насам (15). Така, Химмат помогна на Юсеф Нада, един от финансовите “мозъци” на “Мюсюлманските братя” да поеме ръководството на Ал-Таква, както и на цяла мрежа от финансови дружества, чиито централи са разположени в Швейцария, Лихтенщайн или Бахамските острови, и чиито операции (както и произходът на средствата им) са покрити с мъгла. Както Химмат, така и Нада са засичани да превеждат големи суми на групи като Хамас и алжирския Ислямски фронт за спасение (16). Смята се също, че двамата са в основата на тайната кредитна линия, с чиято помощ се осъществява финансирането на мрежата на Бин Ладен (17).

През ноември 2001 американското финансово министерство официално обяви Химмат и Нада за финансови спонсори на международния тероризъм. Според италианските разузнавателни служби, мрежата на Ал-Таква е финансирала и редица ислямистки центрове в Европа (19), както и много радикални мюсюлмански издания, включително официалното издание на “Мюсюлманските братя” - списанието “Рисалатул Икхван” (20). След американските обвинения, Химмат напусна ръководството на Ислямската общност в Германия. Негов наследник стана Ибрахим ел-Заят, 36-годишен египтянин, известен като харизматичен водач на няколко ислямистки студентски организации.

Фактът, че водачите на Ислямската общност в Германия Рамадан и Химмат са сред най-известните активисти на “Мюсюлманските братя” през последния половин век, потвърждава връзките между общността и “братята”. Нещо повече, докладите на разузнавателни служби на различни немски провинции директно сочат Ислямската общност като филиал на “Мюсюлманските братя” (21). В един от тези доклади например, се твърди, че египетският клон на “Мюсюлманските братя” доминира в Ислямската общност още от основаването и (22).

Ръководени от Рамадан и Химмат (23), “братята” финансираха изграждането на внушителния Ислямски център в Мюнхен през 1960 (24), ползвайки и щедрата помощ на различни близкоизточни режими, включително този на саудитския крал Фахд, който според немския “Зюддойче цайтунг” е отпуснал за целта 80 хиляди марки (25). Според Министерството на вътрешните работи на провинция Северен Рейн-Вестфалия, Ислямският център в Мюнхен се е превърнал в щаб-квартира на “Мюсюлманските братя” (26). Центърът издава списанието “Ал-Ислям”, което (според доклад на италианските тайни служби)(27) се финансира директно от банката “Ал-Таква”. Според вътрешния министър на провинция Баден-Вюртенберг, статиите в “Ал-Ислям” ясно показват, че немският клон на “братята” отхвърля самата концепция за светската държава” (28). Така например, в един от броевете на списанието се твърди, че “В дългосрочен план мюсюлманите не могат да приемат нито принците на немското семейство, нито тези, от които се ръководи немската държава, нито пък немското наказателно право… Мюсюлманите следва да се борят за постигане на споразумение с немската държава, което да гарантира отделна юрисдикция за тях”.

Ислямската общност в Германия, сред чиито членове е и Ислямският център в Мюнхен, е основният филиал на “Мюсюлманските братя” в страната, но тя е и великолепен пример за това, как тази организация печели позиции в Европа. Ислямската общност в Германия нарастна значително през последните години и днес в нея членуват десетки ислямски организации от цялата страна. В сянката и са се приютили ислямски центрове на повече от трийсет немски градове (29). Днес реалната мощ и влияние на общността се крепят на сътрудничеството и финансовата подкрепа за много ислямски младежки и студентски организации в цяла Германия.

Съсредоточаването на услията към привличане именно на младежките организация става факт след идването на Заят. Той очевидно съзнава, колко е важно да бъде спечелено следващото поколение немски мюсюлмани и полага значителни усилия за привличането на повече млади хора в ислямските организации. Немската полиция обаче смята, че в същото време Заят поддържа и други опасни връзки. Властите открито го обвиняват, че е член на “Мюсюлманските братя” и го свързват със Световната асамблея на мюсюлманската младеж (САММ), саудитска неправителствена организация, опитваща се да пропагандира уахабизма – радикалната и нетолерантна саудитска версия на исляма, чрез своята мрежа от печатни издания и училища (30). САММ, която е част от Световната мюсюлманска лига, си поставя за цел “да внуши на младите мюсюлмани увереност, че ислямския модел превъзхожда всички останали”. Това е най-голямата мюсюлманска младежка организация в света и резполага с огромни ресурси (31). През 1991 САММ публикува книгата “Ислямските възгледи” (Тауджихат Исламия), в която се казва: “Внушавайте на децата си, че трябва да отмъстят на евреите и потисниците, както и, че на тях е съдено да освободят Палестина и Ал-Кудс (Йерусалим), но за целта трябва да се върнат към чистия ислим и да се включат в свещената война в името на Аллах” (32). Всъщност, онова, което внушава въпросната книга е по-скоро правило, отколкото изключение, защото много други издания на САММ също са пълни с антиеврейска и антихристиянска реторика.

Полицията в немския град Мекенхайм свързва Заят и с дейността на т.нар. Европейски институт за хуманитарни науки, френски център за подготовка на имами. Много европейски разузнавателни служби твърдят, че в института преподават редица известни с крайния си радикализъм ислямски духовници, проповядващи омраза към “неверниците” (33). Според немските власти, той се използва от международната ислямистка мрежа и като "пералня за пари” (34). Самият Заят досега не е бил официално обвиняван за терористична дейност, но върша съмнителни финансови сделки и поддържа тесни връзки с много организации, пропагандиращи религиозна омраза. Което означава, че промените в ръководството на Ислямската общност в Германия, извършени под американски натиск, въобще не са променили характера на дейността и.


Докато египетският филиал на “Мюсюлманските братя” е избрал Мюнхен като основна база за дейността си в Германия, сирийският филиал на организацията е разположил централата си в Аахен, недалеч от границата с Холандия. Бившата столица на Карл Велики, известна с прочутия си университет, днес се населява от много мюсюлмански имигранти, сред които изпъква скандалната сирийска фамилия Ал-Атар. Първият и представител в Аахен е Исам Атар, който се преселва в Германия още през 50-те години на миналия век, спасявайки се от преследванията на своето правителство тъй като е лидер на “Мюсюлманските братя” в Сирия. Скоро го последват и други активисти на организацията. С течение на времето създадената от Аттар джамия “Билял” в Ааахен се превръща в център, обединяващ и много имигранти-ислямисти от други страни (35). През последните години, дейността на ислямистката централа в града, включваща предоставяне на убежище за алжирски терористи (36) или на финансова подкрепа за формации като Хамас (37), привлича вниманието на много западни разузнавателни служби.

Сирийският филиал на “Мюсюлманските братя”, разположен в Аахен поддържа тесни връзки с египетските си колеги. Нещо повече, съвсем в духа на традицията да се сключват бракове между представители на различните кланове в организацията за да се укрепи структурата и, преди време синът на Исам ал-Атар се ожени за дъщерята на президента на ислямската банка Ал-Таква Юсеф Нада (38). Впрочем, връзките между двата филиала на “Мюсюлманските братя” не се изчерпват с подобни, макар и знакови, събития. Ислямският център в Аахен се финансира щедро от Ал-Таква (39). Редица високопоставени служители от Ислямския център в Мюнхен често биват прехвърляни в центъра в Аахен и обратно. Така например, Ахмед фон Денфер, главен редактор на списанието “Ал-Ислам”, издавано от мюнхенския Ислямски център, бе изпратен в баварската столица именно от сирийския клон на “братята” в Аахен (40). Въпреки това, между двата филиала се запазват и известни различия. Така, сирийските “братя” отказват да се присъединят към Ислямската общност в Германия, предпочитайки да запазят своята самостоятелност.

Турската връзка

Разследвайки финансовата дейност на Заят, немските власти бяха крайно обезспокоени от данните за тесните връзки, които водачът на Ислямската общност в Германия поддържа с водачите на “Милли Гюрю” (“Национална визия”) – организация, разполагаща с 30 хиляди членове и 100 хиляди симпатизанти (41)и претендираща, че защитава правата на турската имигрантска общност в Германия като им дава възможност да участват в политиката, съхранявайки “своята мюсюлманска идентичност” (42). Немските специални служби обаче смятат, че “Милли Гюрю” преследва други цели. Заявявайки публично, че се стремят към демократичен дебат и подкрепят интеграцията на турските имигранти в европейските общества, част от лидерите на организацията не крият презрението си към демокрацията и западните ценности. Германската разузнавателна служба (Bundesverfassungsschutz) неколкократно предупреждава за някои аспекти от дейността на “Милли Гюрю”, квалифицирайти я в годишните си доклади до правителството като “чужда екстремистка организация” (43). В докладите се посочва, че “макар в официалните си изявления активистите на “Милли Гюрю” да декларират привързаност към фундаменталните принципи на западната демокрация, това не им пречи да призовават за превръщането на Турция в ислямска държава” (44).

Самата история на тази организация е доказателство за екстремисткия и характер. Неин неоспорим водач и днес си остава бившият турски премиер Неджметтин Ербакан (макар че официално президент на организацията е племенникът му Мехмед Сабри Ербакан), чиято партия Рефах беше забранена от турския конституционен съд през януари 1998, заради “дейността и срещу светския режим в страната” (45). Състоялият се през 2002 в холандския град Арнем Европейски събор на “Милли Гюрю”, където Неджметин Ербакан бе основния оратор, дава известно впечатление за идеите на тази формация. След дългата си тирада срещу политиката на САЩ и Запада, като цяло, Ербакан обяви, че “след падането на Берлинската стена, Западът откри своя нов враг в лицето на Исляма”(46). На свой ред, един доклад на немските служби за сигурност определя истинските цели на “Милли Гюрю” така: “макар в последно време водачите на организацията да подчертават готовността на членовете и да се интегрират в германското общество и да приемат немските закони, това се дължи на чисто тактически съображения и не означава промяна в нейната дългосрочна стратегия” (47).

Всъщност, “Милли Гюрю” следва цели, сходни с тези на Ислямската общност в Германия, макар сферата и на действие да е по-ограничена. Неслучайно двете организации тясно си сътрудничат и реализират редица общи инициативи.Между другото, и тук е налице традиционната за тези среди семейна връзка – наскоро лидерът на Ислямската общност Заят се ожени за Сабия Ербакан, сестра на президента на “Милли Гюрю” Мехмед Сабри Ербакан (48). Майката на младоженката също е известна политическа активистка и ръководи влиятелната Ислямска женска организация в Германия. Не по-малко активно е и семейството на самия Ибрахим ел-Заят. Баща му е имам на джамията в Марбург, а други членове на клана са активисти в различни ислямски организации. Както отбелязва Удо Улфкьоте, професор в Университета на Люнебург и експерт в сферите на контрашпионажа и ислямския тероризъм, фамилиите Ербакан и Заят ръководят широка мрежа от организации, чиято цел е радикалазицията и реислямизацията, респективно, на турската и на арабската общности в Германия (49).

Междувременно Ислямската общност в Германия и “Милли Гюрю” демонстрират растяща активност в усилията си за укрепване на своето политическо влияние и превръщането им в официални представители на цялата мюсюлманска общност в страната. Разполагащи със значителни финансови средства, свързаните с тях джамии и центрове отпускат социални помощи, организират конференция и разпространяват ислямистка пропагандна литература из цяла Германия. И, както отбелязва Службата за защита на конституцията в провинция Хесен (50): “Днес ислямистката опасност в Германия се олицетворява най-вече от “Милли Гюрю” и други, свързани с нея групи, опитващи да разпространяват ислямистките идеи, действайки на ръба на закона… Те се стремят да наложат на всички мюсюлмани в Германия собствената си фундаменталистка интепретация на Корана и Шариата… Що се отнася да публичните им призиви за толерантност и религиозна свобода, към тях следва да се отнасяме крайно предпазливо” (51).

Голям проблем в случая представлява обстоятелството, че политиците често гледат на Ислямската общност и на “Милли Гюрю” по-различно, отколкото специалните служби. Както подчертава професор Улфкьоте в книгата си “Войната в нашите градове” (52), “немските политици от всички идейни течения и партии се стремят да поддържат добри отношения с хора като Заят” (53). Така престижната Берлинска католическа академия го покани да представи мюсюлманската позиция на срещата на представителите на различните вероизповедания, организирана от нея през октомври 2002 (54). Много немски политици и християнски организации редовно си партнират с “Милли Гюрю” в осъществянатего на различни инициативи. Според “Милли Газет” (официалният орган на организацията): ““Милли Гюрю” играе ролята на своеобразен “щит”, защитаващ сънародниците ни от асимилацията на варварска Европа” (55). Въпреки това, много немски политици продължават да обсъждат с лидерите на формацията проблемите свързани с имиграцията и интеграцията. Самият факт, че личност като Ахмед ал-Халифа, който е генерален секретар на Ислямската общност в Германия, представлява мюсюлманското вероизповедание пред депутатите в Бундестага, дискутиращи религиозната толерантност (56), илюстрира успешните усилия на свързаните с “Мюсюлманските братя” организации да бъдат признати за единствени представители на германските мюсюлмани. Впрочем, Службата за защита на конституцията достатъчно добре характеризира тези усилия, посочвайки, че “Милли Гюрю”, както и Ислямската общност в Германия, “съзнателно се стремят да доминират във всички регионални и национални мюсюлмански организации, превръщайки се в единствен представител на цялата общност пред правителството и увеличавайки реалното си влияние в немското общество” (57).


Ислямисткият чадър

През 1989 саудитското правителство спонсорира създаването т.нар. “Ислямски съвет в Германия”, действащ под егидата на Абдула ал-Турки (влиятелният ректор на Университета Бин Сауд в Риад). Ал-Турки пое президентския пост в Съвета, в чието ръководство участват и други знакови фигури като Ибрахим ел-Заят, Хасан Ердоган (високопоставен член на “Милли Гюрю”)и Ахмад Халифа от Ислямския център в Мюнхен (58). Фактът, че в официалния доклад на Бундестага Ислямският съвет е квалифициран като “поредната сунитска организация в Германия” говори за опасно подценяване на връзките между Саудитския режим и немските ислямисти (59).

Тенденцията към консолидация на усилията на всички ислямистки организации се очерта още през 1994, когато немските ислямисти осъзнаха, че обединявайки се ще разполагат с далеч по-голямо политическо влияние в страната. Тогава 19 организации, включително Ислямската общност в Германия, Ислямският център в Мюнхен и Центърът в Аахен създадоха т.нар. Централен съвет на мюсюлманите. Според висш служител на немските разузнавателни служби, най-малко 9 от тези 19 организации са филиали на “Мюсюлманските братя” (60). Наскоро немската преса изнесе интересни данни за президента на Съвета Надим Елиас, завършил образованието си в Германия саудитски физик, който е и един от ръководителите на Ислямскя център в Аахен. “Ди Велт” свързва Елиас с Кристиян Ганчарски, активист на Ал Кайда, арестуван като организатор на нападението срещу една синагога в Тунис през 2002 (61). Ганчарски, който е немски гражданин от полски произход, приел исляма, призна, че Ал Кайда го е вербувала в Ислямския университет в Медина, където именно Елиас го е изпратил да учи (62). Самия Елиас също не отрича този факт (63), както и обвинението, че е изпратил стотици други немски граждани да изучават радикалната уахабитска версия на исляма в саудитските университети (65). Саудитските власти са поели всички разходи на Ганчарски (64), чиито случай съвсем не е единичен.

Днес Централният съвет, претендиращ за ролята на “чадър” на всички мюсюлмански организации в Германии, на практика се е превърнал, заедно с Ислямската общност и “Милли Гюрю”, в основен представител на близо четирите милиона немски мюсюлмани.

Впрочем, фактът, че Ислямската общност в Германия е член на Централния съвет, не пречи на двете организации да действат и независимо една от друга. Тази привидна независимост обаче е щателно планирана. Контролирайки множество различни организации, “Мюсюлманските братя” съзнателно заблуждават немските политици, че уж общуват с целия спектър на мюсюлманската общност в страната (66). Така, немските медии се обръщат към водачите на Централния съвет за да научат мнението на мюсюлманите по всички касаещи ги въпроси – от носенето на забрадки (хиджаб) в държавните училища, до войната в Ирак и т.н. На свой ред, политиците също търсят одобрението на Съвета, когато искат да се обърнат към мюсюлманската общност. Много от тях не знаят почти нищо за исляма и не осъзнават, че версията на тази религия, която изповядват лидерите на Централния съвет на мюсюлманите (същото се отнася и за Ислямската общност и “Милли Гюрю”)съвпада с онази на “Мюсюлманските братя”, а не с традиционния ислям. Съответно, Централният съвет категорично отхвърля забраната за носенето на “хиджаб”, подкрепя повлияното от уахабизма обучение в мюсюлманските училища и се придържа към крайно радикални позиции по отношение на ситуацията в Близкия изток (67). Макар че много немски мюсюлмани също споделят подобни възгледи, проблемът е, че Централният съвет нито признава, нито толерира онези, които мислят различно. Истината е, че умерените мюсюлмански организации в Германия въобще не разполагат със средствата и възможностите на онези, свързани с „Мюсюлманските братя”. Със своето влияние, Централният съвет и двете най-големи съставляващи го организации (Ислямската общност и „Милли Гюрю”) тотално доминират на сцената. С мощната саудитска финансова подкрепа „Мюсюлманските братя” окончателно се превърнаха в единствения представител на ислямската общност в Германия. Наскоро немската общественост бе шокирана, научавайки какво точно се проповядва в спонсорираните от Риад джамии и училища. В края на 2003 телевизионната компания ARD успя да вкара скрита камера в построената със саудитски пари Академия „Крал Фахд” в Бон и да заснеме, обучението на младите мюсюлмани в нея, паказвайки как преподавателите им ги призовават към „джихад” срещу неверниците (68). Но макар че този факт бе осъден от редица немски политици, истински дебат за саудитското влияние върху мюсюлманите в Германия, така и не се проведе. Затова и днес официалните саудитски, или пък финансирани от Риад, организации продължават да формирита гръбнака на мрежата на „Мюсюлманските братя” в тази страна.

Първо Германия, после Европа

Макар че „братята” и техните саудитски банкери продължават усилено да работят за укрепването на ислямисткото влияние в немската мюсюлманска общност, те съвсем не мислят да се ограничат само с Германия. Благодарение на щедрата финансова подкрепа отвън, отличната си организация и наивността на европейските елити, свързаните с „Мсюлюлманските братя” организации съумяха да си извоюват сериозни позиции в цяла Европа. Така, във Франция, екстремисткият Съюз на ислямските организации доминира тотално в създадения от правителството „Ислямски съвет” (69). В Италия пък, не по-малко радикалният Съюз на ислямските общности и организации е основния партньор на управляващите, в диалога по проблемите на италианските мюсюлмани (70).

Успоредно на интеграционните усилия на ЕС, „Мюсюлманските братя” също се стремят да интегрират многобройните си европейски филиали. През последните петнайсет години те формираха няколко пан-европейски организации, като например Федерацията на ислямските организации в Европа, в която представители на националните формации се срещат и планират съвместни инициативи (71). Но може би най-големия паневропейски проект на „Мюсюлманските братя” е свързан с младите мюсюлмани, живеещи на континента. През юни 1996,

младежки ислямски организации от Швеция, Франция и Великобритания обединиха усилията си с Федерацията на ислямските организации в Европа и Световната асамблея на мюсюлманската младеж за да формират Европейската ислямска младежка организация (72). Три месеца по-късно трийсет и пет делегати от 11 страни се срещнаха в британския град Лейчестър за да обявят създаването на Форума на европейските мюсюлмански младежки и студентнски организации (FEMYSO), чиято централа днес се намира в Брюксел (73).


Според официалните бюлетини на организацията, тя представлява „мрежа от 42 национални и интернационални формации, обединяващи млади хора от 26 различни страни. През 2003 лидерите на FEMYSO с гордост обявиха, че през последните години са се превърнали в основен рупор на млядите мюсюлмани от Европа. Към Форума се обръщат по всички въпроси, касаещи европейските мюсюлмани, от Европейския парламент, ООН, Младежкия форум на Европа, както и много неправителствени организации, действащи на на континентално ниво (74).

Ибрахим ел-Заят, който заемаше президентския пост на Форума преди скандалните разкрития в Германия да го принудят да се оттегли, използваше тази организация за установаване на тесни контакти с определени среди в Европейския парламент (75). Впрочем, доколкото „Мюсюлманските братя” контролират повече организации, членуващи във FEMYSO, очевидно тъкмо те представляват днес и младите мюсюлмани пред основните европейски институции. И макар някои лидери на Форума да обявяват, че се „борят с предразсъдъците на всички нива и подкрепят Европа на многото култури и на интеграцията” (76), подобни фрази звучат кухо на фона на радикалните позиции на неговите основни спонсори като Световната асамблея на мюсюлманската младеж например, които вярват, че „евреите са врагове на правоверните, на Аллах и на ангелите, нещо повече – те са врагове на човечеството... Всяко нещастие, сполетяло мюсюлманите е причинено от тях” (77).

Щедрото финансиране и отличната организация спомогнаха много за успеха на „Мюсюлманските братя” в Европа. Но техният възход и инфилтрацията на филиалилите им едва ли биха били възможно, ако европейските елити се отнасяха малко по-предпазливо към тяхната реторика, опитвайки се да разберат, що за мотиви ръководят онези, които финансират и изграждат тези ислямски организации. Защо европейците са толкова наивни? Бассам Тиби, немски професор от сирийски произход и известен експерт по проблемите на европейския ислям, смята, че европейците (и, особено, германците) прекалено се боят от обвиненията в ксенофобия. А всяка критика срещу дейността на „Мюсюлманските братя” и техните филиали, бива последвана от поток обвинения в расизъм и предубеждение към мюсюлманите. Журналистите, които не се спират пред тях, често са принудени да водят дълги и скъпи съдебни дела.

В редица случаи европейските политици просто не желаят да научат нещо за миналото и идеите на онези, които претендират да представляват мюсюлманската общност на континента. Както и в САЩ, така и в Европа, самозваните представители на тази общност са далеч по-радикални, отколкото редовите и членове. В други случаи политическите елити са наясно, че въпросните организации не са идеалните партньори за установяването на конструктивен диалог, но не желаят да хабят усилия и време за да открият по-умерени формации, които, по правило, са по-незабележими и обикновено действат само на локално равнище, заради сериозните си финансови проблеми.

Това което повечето европейски политици също не разбират е, че срещайки се с представители на радикалните ислямистки организации те укрепват позициите им, предоставяйки на стоящите зад тях „Мюсюлмански братя” необходимата легитимация. Подобно поведение обаче стимулира по-нататъшната радикализация, защото политическото легитимиране на „Мюсюлманските братя” дава още по-големи възможности на техните легални филиали да укрепват влиянието си и да радикализират ислямските общности в различните европейски държави.

Създателят на „Мюсюлманските братя” Хасан ал-Бана е мечтаел да разпространи радикалния ислямизъм първо в Египет, а след това и в целия мюсюлмански свят. Той обаче със сигурност не си е представял, че идеите му могат да се превърнат в реалност в Европа.

* Авторът е заместник директор на Института за борба с тероризма Investigative Project във Вашингтон, САЩ


 

Бележки:

[1] "Homepage," Muslim Brotherhood Movement website, accessed Dec. 22, 2004.

[2] The Chicago Tribune, Sept. 19, 2004; виж също Daniel Pipes, The Islamic States of America?, FrontPageMagazine.com, Sept. 23, 2004.

[3] Khalid Duran, "Jihadism in Europe," The Journal of Counterterrorism and Security International, Fall 2000, pp. 12-5.

[4] Richard Labeviere, Dollars for Terror: The U.S. and Islam (New York: Algora Publishing 2000), p. 141.

[5] Georges Lepre, "Himmler's Bosnian Division: The Waffen SS Handschar Division 1943-45," Schiffer Aviation History, Jan. 2000, pp. 31-4.

[6] M. H. Faruqi, "Les Freres Musulmans. Politique de 'rabbaniyya,' les prieres avant le pouvoir Dr. Saпd Ramadan, 1926-1995," Historique du Centre Islamique, Islamic Center of Geneva.

[7] Ibid.

[8] Ibid.

[9] "Prasidenten der IGD," Islamische Gemeinschaft in Deutschland website, accessed Dec. 22, 2004.

[10] Faruqi, "Les Freres Musulmans," Historique du Centre Islamique.

[11] "Senators Request Tax Information on Muslim Charities for Probe," U.S. State Department news release, Jan. 14, 2004.

[12] Fouad Ajami, "Tariq Ramadan," The Wall Street Journal, Sept. 7, 2004.

[13] Labeviere, Dollars for Terror, p. 122.

[14] Official dossier on Ahmed Nasreddin (hereafter Nasreddin dossier), Servizio per le Informazioni e la Sicurezza Democratica (Italian secret service, SISDE), Apr. 6, 1996, p. 10.

[15] Ibid., p. 24.

[16] Ibid., p. 31.

[17] Newsweek, May 12, 2004.

[18] "Recent OFAC Actions," U.S. Department of the Treasury, Office of Foreign Assets Control, Nov. 7, 2001.

[19] Nasreddin dossier, p. 31.

[20] Ibid.

[21] "Islamische Gemeinschaft in Deutschland" Innenministerium,

Nordrhein-Westfalen land website, accessed Dec. 22, 2004; "Islamismus,"

Landesamt fur Verfassungsschutz, Hessen website, accessed Dec. 22, 2004.

[22] "Islamische Gemeinschaft in Deutschland," Innenministerium, Nordrhein-Westfalen land.

[23] Official Guide to the Munich Mosque (Munich: The Islamic Center of Munich), purchased by the author at the Milli Gоrus' bookstore, Cologne, Feb. 2004.

[24] "Islamische Gemeinschaft in Deutschland," Innenministerium, Nordrhein-Westfalen land.

[25] Sueddeutsche Zeitung (Munich), July 29-30, 1967.

[26] "Islamische Gemeinschaft in Deutschland," Innenministerium, Nordrhein-Westfalen land.

[27] Nasreddin dossier, p. 31.

[28] Report on radical Islam, Baden Wurttenberg state Verfassungsschutzbericht, 2003, p. 48.

[29] "Koordination mit Zentren in folgenden Stadten," Islamische Gemeinschaft in Deutschland website, accessed Dec. 22, 2004. [30] Report on Ibrahim el-Zayat, Cologne police, Aug. 27, 2003, p. 3.

[31] David Kane, FBI senior special agent, affidavit in "Supplemental Declaration in Support of Pre-Trial Detention," United States of America v. Soliman S. Biheiri, U.S. District Court for the Eastern District of Virginia. The affidavit also details WAMY's links to the Palestinian terrorist organization Hamas.

[32] Kane, "Supplemental Declaration in Support of Pre-Trial Detention."

[33] The Wall Street Journal, Apr. 15, 2003.

[34] Report on el-Zayat, Aug. 27, 2003, p. 4.

[35] Duran, "Jihadism in Europe," pp. 12-5.

[36] Klaus Gruenewald, "Defending Germany's Constitution," Middle East Quarterly, Mar. 1995, p. 10.

[37] See Al-Aqsa Foundation, "Recent OFAC Reports," U.S. Department of the Treasury, Office of Foreign Assets Control, June 6, 2003.

[38] Nasreddin dossier, p. 9.

[39] Ibid., p. 30.

[40] Duran, "Jihadism in Europe," pp. 12-5.

[41] "Islamische Gemeinschaft Milli Gorus," Innenministerium, Nordrhein-Westfalen land website, accessed Dec. 22, 2004.

[42] Annual report of the Office for the Protection of the Constitution (Bundesverfassungsschutz), 2000, Cologne, p. 174.

[43] Annual report of the Office for the Protection of the Constitution (Bundesverfassungsschutz), 1999, Cologne, p. 165.

[44] Ibid.

[45] Agence France-Presse, Jan. 16, 1998.

[46] Mehmet Ulger, "Manifestatie Milli Gorus in Arnhem," De Humanist, July 2003.

[47] Annual report, Bundesverfassungsschutz, 2000, p. 198.

[48] Udo Ulfkotte, Der Krieg in unseren Staedten (Frankfurt: Eichborn Publishing, 2003), pp. 32-3.

[49] Author interview with Udo Ulfkotte, Frankfurt, Feb. 2004.

[50] В немската федерална система, всяка провинция има собствена Служба за защита на Конституцията (Landesverfassungsschutz), която е независима от националната Bundessverfassungsschutz.

[51] "Islamismus," Landesamt fur Verfassungsschutz, Hessen.

[52] Frankfurt: Eichborn Publishing, 2003.

[53] Ulfkotte, Der Krieg in unseren Staedten, p. 38.

[54] "Christentum und Islam," German Association of Muslim Social Scientists (GMSG), Oct. 26, 2002.

[55] Anti-Semitism Worldwide 1998/9 (Tel Aviv: Stephen Roth Institute, Tel Aviv University, 2000).

[56] Ulfkotte, Der Krieg in unseren Staedten, p. 38.

[57] Annual report, Bundesverfassungsschutz, 2000, p. 174.

[58] Ulfkotte, Der Krieg in unseren Staedten, p. 164.

[59] Ibid., p. 162.

[60] Hartwig Mueller, head of the Verfassungsschutz of Nordrhein Westfahlen, interview on German television SWR, Mar. 21, 2003.

[61] Die Welt (Berlin), May 6, 2003.

[62] Michael Waller, testimony before the Senate Judiciary Committee Subcommittee on Terrorism, Technology, and Homeland Security, Oct. 14,

2003.

[63] The Wall Street Journal, Feb. 21, 2003.

[64] Die Welt, May 6, 2003.

[65] Ibid.

[66] Author interview with Ulfkotte, Frankfurt, Feb. 2004.

[67] Ibid.

[68] Time, Nov. 2, 2003.

[69] Ibid., Apr. 27, 2003.

[70] Renzo Guolo, Xenofobi e Xenofili. Gli Italiani e l'Islam (Bari:

Laterza Publishing, 2003), p. 14.

[71] "The Global Community," MABOnline, Muslim Association of Britain,

Dec. 20, 2004.

[72] Forum of European Muslim Youth and Student Organizations brochure, emailed to author by a representative of FEMYSO, Jan. 2004.

[73] Ibid.

[74] Ibid.

[75] "L'Islam en Europe ou L'Islam d'Europe," conference program, European

Parliament, Brussels, Dec. 11, 2002.

[76] FEMYSO brochure.

[77] "Animosity toward the Jews, " A Handy Encyclopedia of Contemporary Religions and Sects (WAMY), FBI translation from Arabic; Steven Emerson, statement to the National Commission on Terrorist Attacks upon the United States, July 9, 2003; Kane, "Supplemental Declaration in Support ofPre-Trial Detention."

[78] Bassam Tibi, Islamische Zuwanderung, Die gescheiterte Integration (Munich: DVA, 2002), p. 135.

{rt}

Изострянето в последно време на отношенията между Варшава и Москва са не просто израз на традиционното съперничество между двете държави, но и косвена последица от геополитическата стратегия, която Полша (определяна от мнозина анализатори като “гръбнак” на т.нар. “нова Европа”) се опитва да следва в Балтийско-черноморския регион. Всъщност, зад новия полско-руски дипломатически сблъсък стои един традиционен, дори “класически” проблем – този за съдбата на Беларус, а конкретния “препъни камък” е нейният президент Лукашенко. В случая Полша действа като представител на цялата западна общност (и, най-вече, на САЩ), опитвейки се да ерозира позициите на последния и най-верен съюзник на Москва в цялото постсъветско пространство. При това свалянето на Лукашенко се превръща в ключов външнополитически въпрос за най-близките (като изключим Русия, разбира се) културно-исторически съседи на Беларус – Полша, Украйна и дори Литва.

Както е известно, през последните месеци евроинтеграционният процес е изправен пред много сериозни проблеми и очевидно буксува, докато в същото време продължава разцеплението между т.нар. “стара” и “нова” Европа. Последната се очертава далеч по-проамерикански настроена, отколкото страни като Франция, или Германия например. Това е съвсем разбираемо, тъй като “западната” (т.е. атлантическата) идентичност, чиито признат носител са именно САЩ (и в по-малка степен Великобритания), е по-важна за държавите от “нова Европа”, отколкото континентално “европейската”, по отношение на която всяка от тях изпитва определен дефицит.

Не е изключено, че в подобни условия Полша действително може да се превърне в лидер на цялата група постсъветски и постсоциалистически държави от балтийско-черноморската зона (която някои полски геополитици определят с термина “Междуморие”), представляваща своеобразна “буферна зона” между руската (евразийската) и европейската цивилизации. В нея влизат такива страни като Словакия, Румъния, Латвия, Молдова и т.н., както и прилежащите и от изток и запад гранични територии на европейската и евразийска цивилизации, притежаващи по-определена, в сравнение със сраните от балтийско-черноморската зона, културно-историческа идентичност (Чехия, Словения, т.нар. Приднестровие, както и централните и източните райони на Украйна и Беларус).

Всъщност, регионалната геполитика на Варшава, която е насочена към изтласкването на Русия от Балтийско-черноморския регион е (в значителна степен) елемент от глобалната американска политика, целяща световна геополитическа доминация, чиито основен инструмент е огромното превъзходство на САЩ в сферата на военните и информационните технологии, в Космоса и Световния океан. Както впрочем, и контролът на пограничните (лимитрофни) зони, около културно-историческите общности (цивилизации) от Евразийско-Африканския мегаконтинент.

Така очертаната система включва Голямата лимитрофна (т.е. гранична) зона, разделяща метацивилизациите на Стария свят: метацивилизацията на Севера (включваща европейската и руската цивилизации), тази на Изтока (южноазиатската и далекоизточната цивилизации) и тази на Юга (афроазиатската и африканската цивилизации). Въпросната зона се простира от Гибралтар, през Средиземно море и Азия, чак до руското тихоокеанско крайбрежие, а чрез Пакистан стига и до Индийския океан. Но лимитрофната система включва и “вливащите се” в Голямата лимитрофна зона “обикновени” цивилизационни лимитрофи, на първо място сред които е европейско-руският лимитроф.

Формираща единен “сегментно-лентов” териториален континиум, лимитрофната система на Стария свят (чиято основа и най-важно звено е спомената по-горе Голяма лимитрофна зона, в която, на различните и участъци, се “вливат” гранични зони от по-нисък, т.е. не “мета-“, а просто цивилизационен, ранг) е зона на непрекъснати хилядолетни конфликти, както между населяващите я народи, така и между разположените от двете и страни големи (включително “световни”) държави. Подобна зона може да бъде обединена само при възникване на извънредна ситуация от идеята за съвместното противопоставяне на някакъв общ за всичките и обитатели враг – т.е. враг, борбата с който за всеки от етноконфесионалните и политически елементи на конкретната лимитрофна система се оказва по-важна, отколкото вековните вражди помежду им.


 

Подобен враг обаче не може да бъде нито Европа, нито Индия, нито Китай, нито дори мюсюлманския (арабо-персийския) свят, а само Русия – най-малкото защото само край нейните културно-исторически граници (за разлика от културно-историческите граници на споменатите европейска, инидйска, китайска и мюсюлманска цивилизации) е разположена по-голямата част от лимитрофната система на Стария свят, включително основният участък от Голямата лимитрофна зона – от Балканите до Тихия океан.

Позиционирането на Русия като “враг” е необходимо, в частност, за установяването на контрол върху страните от руско-европейската лимитрофна (гранична) зона, т.е. Балтийско-черноморския регион, който има изключително геополитическо значение за днешния световен хегемон, защото отделя една от друга платформите на съответните цивилизации, играещи важна роля в глобалната политика на техните “силови центрове”. От друга страна, то би било гаранция, че въпросните страни няма да се обединят в някакъв алианс, насочен срещу единствената на планетата свръхсила. Да не говорим, че подобен, повече или по-малко цялостен, политическо блок, формиран от държавите от Балтийско-черноморската зона, може да бъде насочен не само против Русия, а (ако е необходимо) и против т.нар. “стара Европа”. Което, без съмнение, отговаря на американските интереси.

Именно поради това се полагат сериозни усилия днешна, силно отслабена, Русия да се позиционира като “общ враг” за всички, разположени около нея, постсъветски и постсоциалистически държави. Пак поради това, САЩ реализират (пряко, или косвено – т.е. с посредничеството на други страни) стратегия за блокирането и изолирането на Русия в нейните сегашни граници.

Следва да отбележим обаче, че пак по същата причина, Вашингтон не е заинтересован от разпадането на Руската Федерация: защото ако това се случи, ще изчезне факторът, използван за обединяването на нациите, обитаващи лимитрофния пояс, и превръщането им в полу-протекторати. Разпадането на Русия моментално би активирало старите вражди между тях, и те биха започнали да си изясняват отношенията далеч по-активно, отколкото го правят днес. В такъв случай ще рухне и все още недоизградената докрай система за контрол на страните от граничната зона, в лимитрофните пространства ще настъпи хаос, а събитията в дезинтегрираща се Русия окончателно ще взривят и без това неособено устойчивия баланс в Евразия. Всичко това, в крайна сметка, ще доведе до съществен спад (ако не и до крах) на американското геополитическо влияние в Стария свят. Затова стратегията на САЩ изисква съхраняването на политическото единство на днешната Руска Федерация, която според Вашингтон е прекалено слаба за да застраши реално американските интереси, но пък все още може да се използва като плашило за част от новите елити в постсъветските и постсоциалистически държави.

Тоест, САЩ са заинтересовани от една Русия, намираща се в състояние на полуразпад, макар и външно единна, затворена в обръча на лимитрофните зони и успешно представяна пред обществеността в страните, разположени в тях, като най-големия им враг.

В същото време обаче, по редица културно-исторически, географски и ред други причини, целият лимитрофен пояс (дори и при наличието на някакъв “общ враг”, достатъчно значим за всеки от съставляващите го елементи) много трудно би могъл да се обедини в единно цяло – просто защото е изключително фрагментиран и пъстър. Но, като работещ и сравнително функционален геополитически инструмент, подобна структура може да се “сглоби” от няколко отделни и далеч по-еднородни блока. Един от тези потеницални блокове е и т.нар. Балтийско-черноморска зона.

Очевидно е, че политико-икономическото “блокиране” на разположените в тази зона държави и формирането на своеобразна “Втора Европа” (стара идея на редица полски геополитици – от маршал Юзеф Пилсудски до професор Лешек Мочулски) би забавило, или дори стопирало, интеграционните процеси на континента, увековечавайки “недовършената интеграция” в ЕС на т.нар. “нова Европа”, нейните противоречия със “стара Европа”, както и проблемите с евроинтеграцията на редица черноморски държави и на първо място на една толкова голяма страна, каквато е Украйна. Истината е, че Украйна все повече се отдалечава от Русия без при това да се доближава до Европа, просто защото никой здравомислещ брюкселски бюрократ не би пуснал в Съюза страна с подобна икономическа и политическа система и с толкова голяма корупция. Подобна ситуация обаче, само стимулира политическите амбиции на Украйна, притежаваща толкова значителен, но не намиращ подходящо приложение, потенциал. Затова Киев, е заинтересован от формирането на нова “коридорна”, “втора Европа” повече от всички останали страни от Балтийско-черноморския регион.

Появата на подобна “втора Европа” е особено изгодна и за САЩ по редица, вече изброени по-горе, причини. Затова е доста вероятно, че те (както и немалка част от проамерикански настроените кръгове в ЕС) биха подкрепили такъв проект.

По принцип, в хипотетичния “Балтийско-черноморски блок” могат да влязат всички бивши членки на вече несъществуващия СИВ от Източна и Централна Европа (включително Чехия, която е не по-малко европейска държава, отколкото Австрия например) и западните екс-съветски републики, а също бившите юго-републики (особено търсещите изход от международната си изолация Сърбия и Черна гора и Босна и Херцеговина). Наред с тях, потенциален член на подобна политико-икономическа организация е балканският “парий” Албания, Приднестровската квазидържава (след връщането и в състава на Молдова), и все още руската Калининградска област. На свой ред Австрия и Германия (особено източните и провинции), също биха могли да участват под някаква форма в изграждането и. При евентуална дезинтеграция на Руската Федерация, към Балтийско-черноморския блок биха опитали да се присъединят западните (и, особено, северозападните”) рурски региони, макар че подобно развитие би означавало “началото на края” на този блок.


 

Турция, чиито шансове за пълноправно членство в ЕС са малки, както и държавите от Южен Кавказ, които въобще нямат такива шансове, също биха били заинтересовани от присъединяването си към хипотетичния Балтийско-черноморски алианс. Въпреки това, подобно нещо едва ли ще се случи. На първо място, поради твърди големите културно-исторически различия между тези страни и онези от Балтийско-черноморския регион. А на второ, защото Турция, тази своеобразна евро-азиатска “мини-империя”, със сигурност би претендирала за водещи позиции в блока, за сметка на възможните му лидери и инициатори Полша и Украйна. Затова Анкара най-вероятно не би била допусната в него и (оставайки и извън ЕС) ще се опита да формира собствено политико-икономическо пространство – поредният сегмент от проамериканския лимитрофен пояс.

Но, да се върнем към Балтийско-черноморската “инициатива”. Струва ми се, че с избирането на Юшченко за президент на Украйна, окончателно се оформи и потеницалното “ядро” на Балтийско-черноморския блок. Това е оста Варшава-Киев, близък до която е и Вилнюс. Независимо, че за литовското и, още повече за полското, общество безусловен приоритет е колкото се може по-пълната интерграция в ЕС, част от елитите на двете държави (съобразяващи се не толкова с интересите на Брюксел, колкото на Вашингтон) би могла да се ориентира към една по-различна, макар и на пръв поглед съвсем традиционна за тях политика (проектите, свързани с възраждането под една или друга форма на съществувалата до края на ХVІІІ век Жеч Посполита, обединяваща Полша, Украйна и Литва), която обаче в случая би имала съвършено различно съдържание. Но, за да придобие ядрото на хипотетичния Балтийско-черноморски блок необходимата геополитическа устойчивост и достатъчна териториална обвързаност, е необходимо присъединяването към него на Беларус. А докато в Минск управлява “последният европейски диктатор” Лукашенко, това няма как да стане. Ето защо, въпросът за свалянето му от власт се превръща напоследък в ключов за външната политика на Полша, Украйна и Литва.

Създаването на Балтийско-черноморския алианс в пълния му обем – т.е. от Шчецин, Риека и Тирана до Нарва и Мариупол със сигурност би раздалечило максимално Русия от Европа и би било своеобразно възраждане на принципите на установената на континента след Първата световна война Версайска система. Между Русия и Европа ще възникне не просто поредният “санитарен кордон”, а цял “санитарен блок”. Последният обаче рискува да се окаже крайно нестабилен и едва ли би просъществувал дълго. Американските ангажименти в Близкия изток драстично ограничават възможностите на Вашингтон в Европа, а противоречията между страните от Балтийско-черноморския регион скоро ще изместят страха и противопоставянето на “общия враг” от Изток. И когато това се случи, не можем да изключим, че историята (с посредничеството на основните си “играчи” – цивилизационните субекти) ще се развие по един, до болка познат и на нас, българите начин. Тоест, като Брюксел и Москва си поделят раздиращата се от противоречия “нова Европа”. И кой знае, дали сегашният руско-полски дипломатически сблъсък не подготвя основата на някой бъдещ пакт от типа на печално известния, подписан от Молотов и Рибентроп през вече далечната 1939?

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Още статии ...