Европейската конституция не беше единствения потърпевш от отрицателния вот на французите и холандците, провокирал най-сериозната криза в половинвековната история на ЕС. Под въпрос бе поставен целият досегашен модел на развитие на Съюза, изправен пред очевидното нежелание на значителна част от европейците да жертват националния си суверенитет в името на неговия успех. Застрашено е бъдещето на европейския проект, при това в момент, когато най-сетне се заговори за включването в него на вечно неспокойните Балкани. През последното десетилетие членството в европейската зона на мир и просперитет се превърна в мечтана цел, оправдаваща провеждането на особено болезнени демократични, законодателни, правни и икономически реформи в посткомунистическите държави от континента, чиито правителства правят всичко възможно за да докажат, че вече са готови да се присъединят към „европейския клуб”. Може би най-впечатляващото изключение от този процес, до пролетта на 2005, беше Сърбия. Именно през тази пролет Белград най-сетне се реши да изостави дотогавашното си подозрително безразличие към Европейския съюз и да поеме по пътя на другите посткомунистически държави, като за целта дори смекчи твърдата си позиция по въпроса за бъдещето на Косово и предаде Международния трибунал в Хага дузина сръбски граждани, обвинени, че са военнопрестъпници (нещо, което досега категорично отказваше).

След референдумите във Франция и Холандия обаче, новият курс на Белград внезапно се сблъска с нежеланието на французите (и не само тяхното) разширяването на Европейския съюз да продължи и, особено, в него да бъдат приети Сърбия и Косово. Този нов манталитет, който започва да взема връх в ЕС, може да ликвидира стимулите, каращи нестабилните режими в страните от бивша Югославия да се борят със съпротивата на влиятелните местни мафии, част от политическия елит и селското население срещу реформите и демократизацията. Разбира се, не може да се твърди, че връщането към кървавите балкански конфликти от 90-те години на миналия век (например, чрез по-нататъшната ескалация на спорадичните сръбско-албански сблъсъци в Косовска Митровица) е неизбежно. Истината обаче е, че рискът от подобно развитие днес е доста по-голям, отколкото преди референдумите във Франция и Холандия.

Може би най-добрия тест за наличието за такъв риск за Балканите (както и за Запада, като цяло) е заплахата, която кризата в ЕС представлява за решаването на въпроса за бъдещето на международния протекторат Косово, чрез ускоряване постигането на споразумение за неговия „окончателен статут”. Както е известно сърбите и албанците, които оставаха непреклонни през последните шест години (като сърбите претендираха Косово завинаги да остане провинция на Сърбия, докато косоварите (2) твърдо държаха на обявяването му за независима държава), напоследък смекчиха исканията си, водени изключително от стремежа да изпълнят предварителните условия за бъдещото им присъединяване към ЕС. Действително, всяко мирно решение, изключващо подновяването на етническите войни, които през 90-те години доведоха до най-голямото клане в Европа след края на Втората световна война, ще зависи пряко от перспективата за евентуалното приемане в ЕС на Сърбия и Косово. И, ако днес тази перспектива започва да избледнява, дълг на Европейския съюз е да съдейства за задълбочаването на необходимата трансформация на съзнанието, която единствена би могла да помогне за преодоляване на старите навици и вражди и, макар и с огромно закъснение, най-сетне да върне Балканите в Европа, давайки поредния положителен пример за ползата от демократизацията, която днес се е превърнала в основна цел и на американската външна политика.

Първоначалният прогрес

Засега, най-голямото постижение в Западните Балкани е прекратяването на масовите кръвопролития, последвали разпада на Югославия. През 1995, клането на 800 невъоръжени мъже и момчета в босненското градче Сребреница, най-сетне накара Запада да се намеси. И тази намеса се оказа успешна. Пред международния трибунал за бивша Югославия бяха повдигнати стотици обвинения в геноцид и военни престъпления. Един милион бежанци бяха върнати по домовете си в Босна и Херцеговина и вече не страхуват, че могат да бъдат нападнати през нощта от съседите си – сърби, хървати, или мюсюлмани. Правителството на т.нар. Република Сръпска (сръбският анклав в Босна и Херцеговина) най-сетне призна през миналата година, че сърбите са извършили престъпление в Сребреница, а сръбският президент участва в отбелязването на десетгодишнината от клането на 11 юли т.г. На свой ред македонците и местните албанци, макар и да продължават да имат проблеми с интеграцията си, вече не решават споровете с оръжие, а с политически средства, след като наложеното от Запада през 2001 Охридско споразумение гарантира на албанското малцинство определена квота на представителство в македонското правителство и местната власт. В самата Албания, въпреки че политическите партии, представляващи различните местни кланове, не демонстрират кой знае каква еволюция в процеса на превръщането си в нормални политически организации от европейски тип, в страната вече ги няма въоръжените междуособици, типични за края на 90-те години. В Косово, антисръбските погроми от пролетта на миналата 2004 не се повториха през тази, отчасти поради превантивните действия, предприети от силите на НАТО в Косово (KFOR), отчасти защото доскорошният премиер Рамуш Харадинай стана първия етнически албанец, който доброволно се яви пред трибунала в Хага, отчасти защото косовските албански лидери най-сетне осъзнаха политическата цена на евентуални нови бунтове и се постараха да ограничат действията на радикалните елементи в собствената си общност.

Опитите на държавите от Западните Балкани да постигнат нещо повече от простото прекратяването на войните помежду им, като се превърнат в „нормални” и получат шансове за присъединяване към ЕС, имат променлив успех. Разбира се, задачата, която си поставят, е изключително трудна, защото изисква от тях, в рамките на само едно поколение, да изминат пътя от шовинизма и йерархичния модел, наследени от ХІХ век, към демокрацията, свободния пазар и социалната откритост. И колкото повече отлагат тази трансформация, толкова по-безнадеждно ще става изоставането им от, онова, което те самите определят с простичкия термин „Европа”. „Всъщност, от 500 години насам, това е първата ни възможност сами да определим съдбата си! Затова всичко, което правим за да изпълним изискванията на ЕС, е в наш собствен интерес” – обяснява министърът на евроинтеграцията на една балканска държава, припомняйки османското господство, войните, раздирали полуострова през ХХ век, както и петдесетте години комунизъм (3).

Разбира се, далеч не всички на Балканите виждат нещата по този начин, а една от основните прегради пред възприемането на подобна позиция е все още неразрешеният проблем за бъдещето на Косово. В продължение на дълги години белградските политици, също както и повечето сърби, не можеха да приемат евентуалната загуба на своята „историческа люлка”, вярвайки, че нещата могат да се обърнат или по пътя на бруталните репресии срещу косовските албанци, предприети през 90-те години на миналия век, или пък разчитайки, че Сърбия вечно може се крие зад временната резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН, според която Косово официално все още е сръбска провинция. И, обратно, албанците в Прищина не са забравили как НАТО и Медлин Олбрайт ги спасиха от сръбските репресии през 1999 и вярват, че могат да не се съобразяват с изискванията на ООН за спазване на човешките права в провинцията, разчитайки, че САЩ в крайна сметка ще наложат признаването на Косово за независима държава. Що се отнася до сръбското население на Косово, до началото на тази година неговото положение продължаваше да изглежда безизходно и единствено предпазливото и изчаквателно поведение на Мисията на ООН в провинцията (UNMIK), поддържаше надеждата, че в все пак ще бъде намерено някакво решение.

Онова, което се случи през март 2004 обаче, показа, че докато такова решение все още не се вижда, конфронтацията между двете общности в провинцията може да ескалира буквално във всеки момент. Внезапната експлозия на насилие в Косово, в която участваха 50 хиляди разгневени албанци, остави след себе си 20 убити и над 800 ранени; 32 сръбски манастири и църкви бяха осквернени и изгорени, а над 4500 сърби, цигани и представители на други етнически малцинства бяха изгонени от домовете си (4). По-късно, норвежкият дипломат Кайо Ейде подчерта в своя анализ на събитията, предназначен за генералния секретар на ООН Кофи Анан, неподготвеността и бездействието на UNMIK, както и неадекватното поведение на Контактната група, включваща представители на САЩ, Великобритания, Германия, Франция, Италия и Русия.

След тези драматични събития, политиката на международната общност относно окончателния статут на Косово претърпя сериозни промени. Западът осъзна, че преговорите за уточняването на този статут не бива повече да се отлагат. Русия, чиято репутация на усърден защитник на сърбите бе силно ерозирана през последните години (което доведе до изтеглянето на руските части от Косово и Босна през 2003) сега изглежда склонна да изтъргува правото си на вето в Съвета за сигурност по косовския въпрос, срещу конкретни отстъпки на Запада в някоя друга точка на света. На свой ред сръбският премиер Воислав Кощуница, който доскоро демонстрираше известна пасивност по косовския проблем (и екстрадирането на сръбски граждани в Хага), също преосмисли позицията си, в резултат от което дузина сърби, обвинени в извършването на военни престъпления, бяха арестувани и изпратени в Холандия (всъщност, истината е, че повечето от тях решиха доброволно да се изправят пред международния трибунал, за което помогнаха заплахата, че иначе сръбското правителство ще ги лиши от техните военни пенсии, и обещанието, че няма да излежават присъдите си в хърватски или босненски затвори). Накрая, напук на предварителните очаквания, бившият командир от Армията за освобождение на Косово (АОК) Харадинай, който през октомври 2004 стана министър-председател на провинцията и съумя да формира правителство от млади, енергични и прагматични министри, доброволно реши през март 2005 да подаде оставка за да се изправи пред трибунала в Хага.

Радикалната промяна все още предстои, но вече са налице редица признаци, че такава все пак ще има. През 2005 Западът най-сетне очерта ясни параметри за уреждането на косовския въпрос със своите „четири не-та”: не на връщането на провинцията под сръбско управление; не на незавабавнто и обявяване за независима; не на нейното разделяне и не на евентуално сливане на Косово и Албания (5). В тази връзка, може да се очаква, че статутът, който западните държави евентуално биха одобрили, ще представлява вариант на „условна независимост”, предвиждащ запазване присъствието на чуждите наблюдатели, които ще разполагат със значителни правомощия в сферите на отбраната, съдебната власт, полицията и закрилата на сръбското и другите малцинства през следващите години.

Решимостта на Запада да тласне напред решаването на проблема, съвпада с промяната в сръбската политика и решението на смятания за „умерен националист” премиер Кощуница да заеме една по-малко непреклонна позиции относно бъдещето на Косово (което, според някои западноевропейски дипломати в Белград, също не е станало без натиск отвън). Накрая, някои по-реалистично настроени политици, измежду косоварите (изключваме президента Ругова, който продължава да е непреклонен по въпроса, както и неколцината, свързани с мафията партийни лидери, които само печелят от продължаващия институционен вакуум) бавно започват да осъзнават, че един макар и ограничен суверенитет на провинцията със сигурност ще е по-добър, отколкото никакъв. Всички тези промени значат много.

Сръбската перспектива

Позицията на Сърбия продължи да е сред основните пречки за решаването на косовския проблем дори и след свалянето, през 2001, на бившия президент Слободан Милошевич и последвалото му изправяне пред Международния трибунал в Хага. Политическият блокаж през последните две години се дължеше на трудно променящият се сръбски манталитет, влияние върху който оказваше и пасивната позиция на Кощуница, и ултранационалистическата пропаганда на популярната Радикална партия, чиито лидер Воислав Шешел навремето се подвизаваше като командир на паравоенна групировка, а днес е обвиняем в Хага. В продължение на две столетия сърбите се смятаха за „най-динамичната балканска нация” и естествени лидери на региона. Броят им надвишаваше този на съседните славянски народи. В навечерието на турското нашествие Сърбия, макар и за кратко, бе успяла да се превърне в империя, в по-ново време сърбите пък бяха първите славяни, освободили се от игото на Османската империя и получили автономия през 1830 и независимост през 1878. Техният яростен национализъм, комбиниран с пан-славизма на хърватите, доведе непосредствено след края на Първата световна война до раждането на т.нар. първа Югославия, управлявана с желязна ръка от сръбския крал Александър.

Във „втората Югославия”, възникнала след края на Втората световна война, комунистическият водач Йосип Броз Тито (наполовина хърватин, наполовина словенец) се опитваше да поддържа известен баланс между сърбите и останалите националности, населяващи федерацията. След смъртта на маршала обаче, неговият „социализъм на третия път” загуби политическата си легитимация. Именно тогава сръбският комунистически лидер Милошевич възроди позабравената идея за Велика Сърбия. През 1987 на Косово поле (където през ХІV век сръбската държава претърпява грандиозно поражение от турците) Милошевич увери местните сърби, че никой няма да посмее да ги тормози отново. Това бе добре премерен апел към дълбоко затаения в душите на сърбите комплекс, че те винаги са били нечия жертва, съчетаващ се органично с комплекса им за превъзходство над всичките си съседи. Непосредствен повод за прословутата реч на Милошевич на Косово поле, беше отмяната на автономията, която Тито предостави през 70-те години на провинцията, населена предимно с етнически албанци. През следващите години албанците съумяха да изтласкат сърбите от всички важни постове в местната комунистическа партия и полицията, заеха доминиращи позиции в средите на косовския елит (т.е. ръководителите на предприятията, учителите и професорския състав на Университета в Прищина) и започнаха постепенно да принуждават местното сръбско население да се изселва от провинцията. Лишено от повечето си позиции в управлението на Косово, сръбското малцинство (13% от населението, по данни от 1981) съзря в лицето на Милошевич своя спасител, способен да възстанови сръбската доминация в тази „историческа люлка” на Сърбия.

Самият Милошевич усилено разиграваше националистическата карта, уволнявайки албанските директори на болници, училища, държавни предприятия и доходни магазини в косовските градове. В резултат от това цялата албанска общност мина в „нелегалност”, изграждайки собствена мрежа от забранени от властите албански училища и провеждайки нелегални избори, в резултат от които смятаният за „албанския Ганди” местен писател Ибрахим Ругова беше избран за „президент в сянка”. Новата, безработна албанска интелигенция, извърлена по нареждане на Белград от университета в Прищина и от училищата, се обърна към политиката и в резултат от трескавата и дейност, в края на 90-те години се формира командното ядро на т.нар. Армия за освобождения на Косово (АОК), представляваща въоръжена и революционна алтернатива на модела на пасивната съпротива, олицетворяван от Ругова. Така Косово се превърна в кървяща рана за режима на Милошевич, не само заради растящата албанска съпротива, но и защото след краха и разпада на федерацията, възроденото от Белград сръбско управление в тази митична „люлка” на сръбския национализъм, автоматично изключваше всяко мирно решение на проблемите между различните етноси, където и да било в т.нар. „остатъчна Югославия”. Оттук нататък, всеки опит за промяна на границите по пътя на местните референдуми и присъединяване на населените с етнически сърби територии на Хърватия и Босна към „общото сръбско Отечество”, както и евентуалното международно одобрение за подобни действия (7), можеше да доведе до обратния ефект в Косово, където огромното албанско мнозинство би имало всички основания да поиска отделянето си от „Велика Сърбия”. След известни колебания, Милошевич реши да използва груба сила за осъществяването на великосръбския проект. За целта от затвора бяха освободени редица криминални престъпници, като печално известния Аркан (8) например, които оглавиха сръбските паравоенни формирования, прославили се с масовите кланета и етнически чистки, чиито своеобразен връх стана клането в Сребреница през 1995.

Това наследство получи през 2000 избраният от обединената сръбска опозиция за кандидат-президент Воислав Кощуница – професор по конституционно право и политик по неволя. Кощуница спечели изборите и дори успя да седне в креслото на Милошевич, след като неговият съюзник Зоран Джинджич лично оглави уличните протести срещу отказващия да признае резултатите диктатор и сключи сделка с влиятелните сръбски специални служби и мафията, осигурявайки безкръвната смяна на властта в страната. Като министър-председател и далеч по-силна фигура от Кощуница, Джинджич организира ареста на Милошевич и екстрадицията му в Хага, при това въпреки очевидното неодобрение на новия президент. Малко по-късно обаче, когато Джинджич реши, че е настъпило времето да се обърне срещу мафията и тайните служби и нареди през 2003 създаването на специален съд, който да поеме делата срещу организираната престъпност, той бе убит (както се твърди от хора на т.нар. Земунски клан).

След смъртта му, Кощуница беше избран за министър-председател, формирайки правителство на малцинството, ползващо се с негласната подкрепа на социалистите на Милошевич, докато демократичната партия на Джинджич мина в опозиция. За разлика от предшественика си, новият премиер, съвсем доскоро, демонстрираше трудно обяснима пасивност и безразличие по отношение на евентуалната интеграция на Сърбия в ЕС. Така Кощуница и ръководената от него Сърбия се оказаха извън динамичния процес на реформи и модернизация в централно и източноевропейските държави, които се присъединиха към ЕС през миналата година, както и в балканските си съседи – България, Румъния (чието присъединяване предстои през 2007) и Хърватска (която вероятно ще се присъедини през 2010). Докато хърватския министър-председател Иво Санадер съумя да се пребори с ултранационалистите в своята партия – Хърватската демократична общност (макар че усилията му да ги изхвърли от специалните служби и съдилищата все още не са се увенчали с успех), в парализираната след убийството на Джиндич Сърбия доскоро липсваше всякакво желание за политически и икономически реформи.

През тази година обаче, Кощуница започна да осъзнава, че тази пасивност е довела до проникването на крайните националисти в собствената му Демократична партия на Сърбия, както и, че тя е загубила част от позициите си за сметка на радикалите на Шешел. През лятото на 2004 Радикалната партия остана втора в президентската надпревара, получавайки 45% от гласовете, срещу 53% за проеовропейски настроеният реформист Борис Тадич от Демократичната партия на покойния Джинджич. Последните социологически проучвания обаче сочат, че днес радикалите се ползват с подкрепата на 32% от избирателите, срещу едва 23% за заемащите второто място демократи. Всичко това, съчетано с натиска на малката партия Г-17 + (включваща радица известни сръбски технократи и икономисти), която заяви, че ще напусне управляващата коалиция, ако Кощуница не деблокира чуждестранната помощ за Сърбия, изпращайки неколцина обвинени във военни престъпления сърби в Хага, най-сетне убедиха министър-председателя да се раздвижи.

Днес Западът се надява, че въпреки старите вражди, Кощуница вече е разбрал, че единствените реални партньори на собствената му партия са другите демократични формации и, най-вече, Демократичната партия на покойния Джинджич. През последните две години основният проблем между двете политически формации бе именно екстрадирането на обвинените във военни престъпления в Хага. Президентът Тадич, както и водачът на Сръбското движение за възраждане (и външен министър) Вук Драшкович, нееднократно настояваха пред правителството да изправи пред трибунала в Хага най-търсените сръбски военнопрестъпници от времето на юговойните Радован Караджич и генерал Ратко Младич. В крайна сметка, след като успя да накара дванайсет по-малко известни от тях фигури да се предадат на трибунала, Кощуница най-сетне получи през април одобрението на Брюксел за старта на предварителното проучване за подписване на споразумение за стабилизация и асоциация със Сърбия и Черна гора, представляващо първата стъпка към евентуалната интеграция на страната в ЕС. В свое изказване, европейският комисар по разширяването Оли Рен свърза одобряването на проучването с резултата от преговорите за бъдещия статут на Косово (9). Същото потвърди в едно интервю и Хавиер Солана, който отговаря за общата външна политика и политиката за сигурност на ЕС (10). На свой ред, демонстрирайки за първи път силна заинтересованост по темата, Кощуница реагира незабавно, като заяви: „Ние смятаме Европа за наш общ дом” (11). През последните месеци чиновниците от ЕС нееднократно подчертаваха пред сръбските си колеги, че страната им разполага с достатъчно образовани и подготвени кадри за да ускори процедурата по приемането си в Съюза, стига да се прояви нужната политическа воля и се изпълнят основните икономически и политически изисквания на Брюксел. Така, непосредствено преди френския референдум за Европейската конституция, високопоставен служител на ЕС е обещал в по време на посещението си в Белград, че ще лобира за поставянето на Сърбия в същата група страни-кандидатки, в която е и Хърватска, стига основните обвиняеми във военни престъпления сръбски граждани, бъдат доставен в Хага в максимално кратък срок.

Индикации за това, че промяната, настъпила в Сърбия, е много по-дълбока, отколкото изглеждаше възможно съвсем доскоро, могат да се открият и в промененото поведение на Сръбската православна църква към участниците в кланетата по време на юговойните, които доскоро висшият клир обявяваше за „герои”. Така, епископът на Требинье (Източна Херцеговина) Григорие, шокира мнозина, когато дирекнро призова през пролетта на миналата година обвинените във военни престъпления сърби, доброволно да се явят пред трибунала в Хага. Оттогава насам, подобни призиви отправиха и други висши духовници от Сърбия и Босна и Херцеговина. В същото време обаче, църквата също се раздира от спорове. Срещу позицията на Григорие се обявяват консервативните духовници, като косовския епископ Артемие например, опасяващи се, че църквата е изгубила душата си и е станала „прекалено протестантска”, както и т.нар. „червен клир” – т.е. свещениците, свързани с бившия комунистически режим (12). Резултатът от конфронтацията между тях ще окаже силно влияние върху общественото мнение, тъй като Сръбската църква си остава най-авторитетната институция в страната.

Но още по-шокиращо подейства върху обикновените сърби появата, през юни миналата година, на пазения до този момент в тайна двучасов видеозапис на изтезанията и екзекуцията на шестима бошнаци от Сребреница (четирима от тях - деца) от униформени членове на паравоенната милиция на сръбското вътрешно министерство, известни като „Скорпионите”. Двадесет копия на видеофилма, заснет от самите „скорпиони” през 1995, известно време са били използвани от сръбските специални части в „психологическата подготовка” на техните служители. Сред неуспешен опит да бъдат унищожени всички копия, едно от тях бе предоставено от активист на сръбска правозащитна организация на трибунала в Хага. „Доскоро, повечето сърби смятаха, че в Сребреница не се е случило нищо, че виновници за клането са полудивите жители на околните планини, или пък, че то е извършено от френските специални части. Сега обаче нещата се промениха” – коментира Обрад Кешич, който работи за американската организация Global Consultants (14). Част от скандалния видеозапис беше излъчен в Сърбия не само от частната телевизионна компания В92, но и от държавната телевизия и бе последван от официалната реакция на премиера Кощуница и президента Тадич. Последният заяви, че филмът е доказателство за ужасните неща, които са били извършени в името на Сърбия и, че цялата нация трябва да осъзнае тази реалност. Само няколко дни по-късно властите арестуваха осем от „скорпионите” заснети във филма. На свой ред сръбският Свети синод осъди „хладнокръвното убийства на невъоръжени и беззащитни хора”. И въпреки че един от водачите на Радикалната партия - Томислав Николич, моментално заведе дело срещу телевизия В92 и човека, предал видеозаписа в Хага, дори членове на собствената му ултранационалистическа партия призоваха всички, които са вършили престъпления по време на юго-войните да се предадат доброволно на Хагския трибунал.

Разбира се, вълната на разкаяние в сръбското общество за стореното в Сребреница не означава, че то вече е узряло за компромис в решаването на далеч по-сложния косовски въпрос. Все пак унизителните поражения в четирите, разпалени през 90-години от Милошевич войни, целящи създаването на Велика Сърбия (в Словения, Хърватия, Босна и Косово), последвалата ги икономическа катастрофа и потоците сръбски бежанци, спомогнаха за частичното потискане на националистическия вирус. Което улеснява задачата на сравнително малобройния прозападно настроен елит в Белград за преодоляване на сръбския имперски комплекс, по същия начин, по който това сториха германците след 1945. Макар, че както отбеляза наскоро един от принадлежащите към този нов елит, за немците е било по-лесно да приемат подобно унизително разкаяние, защото са претърпели тотално поражение във Втората световна война, докато сърбите са загубили своите войни „само частично”. Подобна на германците, които в края на 40-те години са склонни да обвиняват за всичко Хитлер, оправдавайки себе си, днешните сърби са изкушени да стоварят всичко върху Милошевич, оневинявайки самото сръбско общество и възприемчивостта му към пагубния великосръбски шовинизъм. От друга страна обаче, все още голямата популярност на националистическата Радикална партия, показва, че далеч не всички сърби са склонни да признаят престъпленията, вършени от тяхно име в близкото минало. Пречка за това е и споменатото по-горе широко разпространено схващане, че в цялата си история сърбите винаги са били нечия жертва, постепенно превърнало се в национален комплекс. Да не забравяме и масовата емиграция през 90-те години на миналия век на сръбските либерални интелектуалци, принадлежащите към средната класа технократи и студентите, както и формирането на новия икономически (и, отчасти, политически) елит на страната от криминални елементи и пришълци от селата, извоювали си сериозни позиции в „десетилетието на ембаргото и контрабандата” И до днес, съвсем в духа на балканската традиция, довела до кланетата през 90-те години, мнозина се опитвят да оправадят сръбската бруталност като „естествена реакция” на бруталността, демонстрирана от хървати, бошнаци или косовари.

В подобна ситуация, внушенията на западняците за необходимостта от промяна в начина на мислене и постоянните им призиви за задълбочаване на реформите, нямат особен ефект. Те по-скоро провокират антизападни настроения и водят до това, че дори онези сърби, които навремето завладяха 70% от Босна с помощта на минохвъргачките, концентрационните лагери и масовите изнасилвания, се възприемат от обществото като жертви на опитите си да предотвратят разпада на Югославия и защитят правото на сърбите от Хърватска и Босна да се присъединят към Велика Сърбия. Във всеки случай, чак до пролетта на 2005, в официалната позиция на Белград нямаше дори намек за съобразяване с препоръките на Запада за определяне бъдещия статут на Косово в рамките на формулата „повече от автономия, но по-малко от независимост”. През последните месеци обаче ситуацията радикално се промени и днес все повече сръбски политици споделят в частни разговори с чуждестранните си колеги, че биха искали да се отърват от населената с албанци провинция, която е пречка пред признаването на европейската идентичност на Сърбия, но се опасяват, че откритото заявяване на подобна позиция не би се приело добре от избирателите им.

Перспективата пред косовските албанци

Народопсихологията на косоварите е по-малко сложна и обременена с национални комплекси, но пък от друга страна те са дори още по-своенравни и упорити от сърбите, което вероятно се дължи на сравнително късната поява на албанския национализъм (в края на ХІХ век), късното създаване на албанската държава (1912) и влиянието на прословутата кланова солидарност – както в криминалната сфера, така и в политиката. Освен това, за разлика от бошнаците например, косовските албанци спечелиха своята война с Белград прекалено бързо, благодарение намесата на НАТО, така че при тях го няма онова отвращение към употребата на насилие, което продължилите с години кланета породиха сред представителите на различните етнически общности в Босна.

Както е известно, в края на 90-те Милошевич реши да насочи сръбските паравоенни отряди и армията към Косово за да принудят част от местното албанско население да напусне провинцията (15). В началото на 1999, след като вече бе осъществено етническото прочистване на почти 300 хиляди косовари (а „войводата” Аркан бе официално регистриран в Косово за да получи правото да представлява провинцията в сръбската Скупщина), Западът най-сетне реши да предприеме военна намеса. Докато американските самолети планомерно бомбардираха Косово и Сърбия в продължение на 11 седмици, сръбските части в провинцията реагираха „асиметрично”, ликвидирайки 12 хиляди цивилни граждани и принуждавайки 1,4 млн. души (т.е. 60% от цялото албанско население) да напуснат домовете си в Косово. От тях 860 хиляди избягаха в Албания и Македония, а 580 хиляди бяха преселени в границите на самата провинция.

Срещу сърбите действаше нелегалната Армия за освобождение на Косово (АОК), финансирана от албанците, работещи в чужбина и попълвана с доброволци от цялата албанската диаспора. Всъщност, това беше единствената антисръбска въоръжена формация на територията на провинцията, защото съюзниците от НАТО, боейки се от реакцията на собствените си избиратели, предпочетоха да воюват единствено от въздуха, където разполагаха с тотално превъзходство. Набързо въоръжени от американците, превърнали се в техни идоли, частите на АОК съумяха да постигнат няколко частични успеха срещу сърбите под прикритието на американските ракети и в крайна сметка Милошевич се принуди да поиска примирие. Управлението на Косово бе предадено на частите на UNMIK, които обаче твърде бавно се организираха за да поемат тази безпрецедентна задача. Във възникналия вакуум албанските националистически мафии, подобни на тези в Сърбия, безнаказано убиваха и насилваха както местните сърби, така и собствените си съотечественици, ликвидирайки заподозрените, че са сътрудничели с Белград и потенциалните си съперници, присвояваха си имоти и рекетираха ресторантьорите и дребните търговци под погледа на мироопазващите части на KFOR. В този смисъл, първите заподозрени, които би следвало да се изправят пред трибунала в Хага или пред международните съдилища в Косово, трябва да са именно албанците, избивали собствените си съотечественици, а не толкова сърбите.

В тази ситуация завърналите се по домовете си бежанци използваха средствата, превеждани им от роднините, работещи в Западна Европа, не за да започнат някакъв бизнес, а за да си построят къщи. Лесните пари от различните международни институции създадоха фалшивото усещане за просперитет на едрите земевладелци от района на Прищина, вносителите на италиански теракот и сводниците, но в същото време безработицата нарастна и продължава да расте, достигайки 50% от цялото население, и 70% от хората до 25-годишна възраст. В провинцията беше създадена полицейска служба и след като нейното ръководство (съставено изцяло от чужденци) успя да огради собствените си албански (и пропорционално - сръбски) полицаи от натиска на мафията и клановете, тя започна постененно да възстановява реда в провинцията (поне в сферите, извън политиката). Паралелно беше създаден и т.нар. Корпус за защита на Косово, който трябваше да абсорбира ядрото на бившите партизани от АОК. Косоварите виждат в този корпус гръбнака на бъдещата си армия. Централната и временните регионални администрации пък бяха създадени за да поемат онези по-маловажни компетенции, които UNMIK сметна за възможно да им предостави. В същото време обаче, ветераните на АОК запазиха организационните си структури и мрежи, което им позволи да ги мобилизират светкавично още при първите схватки между сърби и албанци в Митровица, през март 2004. По време на безредиците са първи път косоварите обстрелваха бронирани коли и сгради на UNMIK, докато в отговор частите на KFOR и полицията на ООН застреляха неколцина местни албанци (сред тях и активисти на АОК). В резултат подкрепата на косоварите за международните сили (смятани доскоро за „освободители” и „спасители”) рязко спадна.

Именно по време на миналогодишните бунтове, Западът окончателно стигна до извода, че насилието може да бъде ограничено само ако се ускори решаването на въпроса за статута на Косово. На свой ред войнствено настроените косовари първо сметнаха, че вече са в състояние да се оправят и без UNMIK, а после бяха неприятно сюрпризирани от факта, че Вашингтон и Брюксел единодушно осъдиха насилието в провинцията. „Мисля, че това бе много полезен урок за Тачи и Ругова” – отбеляза по този повод един европейски дипломат, визирайки лидера на най-голямата партия, наследила официално разпуснатата АОК, както и косовския президент (16).

Парламентарните избори, проведени половин година по-късно, на пръв поглед, потвърдиха политическата стагнация в провинцията. Списъците с кандидат-депутатите, която UNMIK прибързано одобри, бяха съставени по начин, потвърждаващ желязната хватка, с която политическите лидери държат младите и склонни към реформи депутати в Парламента, където и днес липсват истински партия, а има само подобия на такива. Демократичната лига на Косово (ДЛК) на президента Ругова влоши резултатите си от 2001, но отново бе начело с 45% от гласовете. На свой ред партията на бившия говорител на АОК Хашим Тачи – Демократичната партия на Косово (ДПК) запази второто място с 29%, докато малкият Алианс за бъдещето на Косово (АБК) на Рамуш Харадинай остана трети с 8%. Новата умерена и прозападно ориентирана партия Ора получи само 6%. Нещо повече, изглеждаше, че резултатите от изборите само ще влошат междуетническите отношения в провинцията, поставяйки под въпрос всички усилия за постигането на някакъв modus vivendi между сърби и албанци. 95-те хиляди сърби, останали в Северна Митровица (на косовско-сръбската граница), както и в няколко малки анклави във вътрешността на провинцията след като през последните шест години албанците принудиха половината от сръбското население да напусне Косово, предпочетоха да се вслушат в призивите на крайните националисти и да бойкотират изборите. Дори повечето от онези, които на предишните избори решиха да се състезават за местата, отпуснати за сръбското малцинство в парламента в Прищина, този път не посмяха да го направят. Вместо това, местните сърби разчитат на изгражданите от Белград „паралелни структури”, включващи изплащането на скромни пенсии и поддръжката на болници и училища от сръбското правителство.

След изборите, Ругова отово предпочете да запази президентския си пост, вместо да седне в далеч по-неудабното за пасивна натура като него министър-председателско кресло. Партия та му си осигури парламентарно мнозинство, формирайки коалиция с тази на Харадинай, комуто бе предложено да оглави новото правителство. Този избор изглеждаще странен по две причини. От една страна, защото беше ясно, че съвсем скоро от Хага ще поискат екстрадирането на Харадинай, а от друга – защото неговият брат бе осъден наскоро на пет години за убийствота през 1999 на неколцина активисти от въоръженото крило на партията на Ругова (по време на процеса бяха убити някои ключови свидетели). Така или иначе, Харадинай зае поста и за кратко време успя да покаже, че има амбиции да промени нещата в Косово. Демонстрирайки открито симпатиите си към Запада, той е единствения партиен лидер, опитващ се да модернизира партията си, отхвърляйки типичния за провинцията авторитарен модел и клиентелистките схеми. Като премиер, той не просто прие идеята за децентрализацията на властта, но и се опита да я реализира на практика, прехвърлайки редица пълномощия от централната към местните власти.

След шест месеца начело на правителството, Харадинай наистина бе призован да се яви в Хага, което той направи доброволно и без всякакво отлагане. Определена роля за това изиграха срещите му с редица високопоставени западноевропейски чиновници, които са го уверили, че вероятно ще получи минимална присъда и скоро ще може да се върне в Косово като герой (17). Впрочем, само няколко седмици по-късно, той действително се появи за кратко в родината си, но това бе свързано с трагичната смърт на втория му брат, застрелян от членове на враждебен клан. В речта, произнесена на погребението му, Харадинай за пореден път призова косоварите към спокойствие, осъждайки проявите на насилие.

Перспективите за решаване на косовския въпрос

Засега обаче, нито Харадинай, нито който и да било политик в Прищина, не желае да се откаже от искането за предоставяне на пълна независимост на Косово. В същото време сръбските политици също не искат да променят позицията си, според която „статутът на Косово трябва да предоставя нещо повече от автономия, но по-малко от пълна независимост”, като провинцията остане в границите на Сърбия. Така или иначе, дипломацията е изкуство, позволяващо да превърнеш слабостта си в сила. А днес основната цел на дипломатическите усилия на международната общност е да се убедят основните играчи да се включат в преговори за определяне на такъв окончателен статут на Косово, който да удовлетворява максимално всички участници. За западните правителства напредъкът в решаването на проблема е необходим и за да могат да убедят собствените си избиратели, че няма да продължат да наливат пари за скъпоструващата поддръжка на протектората в Косово безусловно и до безкрайност. Това решение е необходимо и на Сърбия за да минимизира последиците от двегодишната политическа апатия на правителството на Кощуница и даде възможност на страната (която в продължение на десетилетие и половина се бе самоизключила от европейските дела) да хване „последния влак” за Брюксел, разбира се, ако се най-сетне реши да изпрати Караджич и Младич в Хага.

Всъщност, истината е, че не Белград ще бъде основния противник на западната идея за предоставяне на условен и ограничен суверенитет на Косово. Сърбите са наясно, че в рамките на подобен статут биха могли да договорят фактическото отделяне на Северна Митровица (и дори предоставянето на сръбско гражданство на косовските сърби). Далеч по-скептично се отнасят към плановете на Запада в Прищина, където местните албански политици все още мечтаят за пълен и безусловен суверенитет и дори за евентуалното създаване на т.нар. Велико Косово, което да включва Северна Македония, Южна Сърбия и дори... самата Албания! Ругова продължава да твърди, че няма за какво да се преговаря, защото Косово фактически е вече независима държава и остава само официално да се обяви за такава. Напълно възможно е косовските албанци, които вече доказаха склонността си да използват насилие за да притискат международните сили в провинцията, да не са осъзнали, че евентуални нови антисръбски погроми могат въобще да откажат Запада от идеята за независимо Косово, под каквато и да е форма. Освен това, даже и условният и ограничен суверенитет, като решение на косовския проблем, би могъл значително да ускори развитието на един от най-бедните региони в Европа.

Но дори и постигането на приемливо решение за статута на Косово не е достатъчно, само по себе си, за включването на областта в списъка на кандидатите за членство в ЕС. Споразумението за статута трябва задължително да бъде последвано от болезнени но важни реформи, свързани не само с формирането на нови институции, а (в косовския случай) и с изграждането от нулата на самата държава. Макар че усилията в тази посока определено си струват. В осемте източноевропейски страни, които се присъединиха към Съюза през миналата 2004, се очаква през 2005 средният ръст на брутния им националин продукт (БНП) да бъде 4,5%, т.е. два пъти по-висок, отколкото в страдащата от стагнация Западна Европа. В същото време техният износ е нарастнал с 20% (а този на селскостопански стоки – с 50%, въпреки, че субисидиите на Брюксел в този отрасъл са четири пъти по-ниски, отколкото отпусканите на френските фермери например). Вътрешните инвестиции в Полша са скочили от 4 млрд. долара през 2003 до 7 млрд. през 2004, като се очаква през настоящата 2005 да стигнат 10 млрд (18). Всичко това се знае много добре от балканските политици (включително и от тези в Косово). Въпреки страха, че регионът може вечно да си остане „задния двор на Европа” и факта, че икономиките наповечето балкански страни все още на са стигнали дори нивото си от 1989, мнозина от тях се надяват, че ще могат да повторят резултатите на централноевропейските си колеги, стига само ЕС да не им затвори вратата под носа.

Доказателство, че това действително е възможно, е и докладът на Международната комисия за Балканите (вж. Геополитика – бр.4/05), публикуван в деня, в който Белград получи зелена светлина от ЕС за проучване на сръбската кандидатура за членства в Съюза и малко преди референдумите за Евроконституцията във Франция и Холандия. В този доклад се предлага предоставянето на „независимост без пълен суверенитет” за Косово, който в крайна сметка да се трансформира в т.нар. „споделен суверенитет”, възприет и важащ за всички страни-членки на ЕС (19). Показателно в случая е, че се избягва употребята на понятието „ограничена или условна независимост”, като вместо това ударението се поставя върху доброволното „споделяне” на суверенитет – този приет от всички членки на ЕС специфичен „хибрид” между федералния и конфедералния модел. Лансирайки идеята пред косовските албанци, европейските дипломати подчертават намаляващото значение на границите и етническото деление в самата Западна Европа и дават за пример специалните ограничения на суверенитета, с които провинциалните власти в бившата Западна Германия доброволно се събразяваха през четирите десетилетия преди 1990. Нито един от тези дипломати обаче, не дръзна да се изрази толкова прямо, колкото Международната комисия за Балканите, по отношение на крайните цели (т.е. за възможното интегриране на Косово в ЕС, пък макар и в едно по-отдалечено бъдеще). Все пак, тези цели са загатнати в споменатите по-горе „четири не-та”. И те могат да бъдат постигнати в хода на преговорите за статута на провинцията, които ще стартират до края на годината, ако е необходимо, с предварителни непреки разговори „за сближаване на позициите”, в чиито ход западните пратеници ще продължат да сноват между сърби и косовари, преди последните най-сетне да се съгласят да седнат на една маса.

Тоест, засега промяната в позициите на регионалните играчи може да се усети само в нюансите. Макар че тези нюанси са изключително важни. Така, Кощуница, чието противопоставяне на участието на косовските сърби в последните избори в провинцията и подкрепата му за създаването там на „паралелни”, финансирани от Белград, структури доведе до сръбския бойкот на изборите, през последните месеци, макар и неохотно, одобри участието на косовските сърби в съвместни с албанците работни групи за решаването на някои по-маловажни политически въпроси (20). В резултат от това редица местни сръбски лидери (като например Оливер Йованович, който конструктивно участваше в работата на предишния косовския парламент) действително се включиха в тези групи. На свой ред, бившият сръбски министър по въпросите на бежанците Славиша Попович открито разкритикува премиера Кощуница, че твърдолинейната му политика е попречила на завръщането на сръбските бежанци в Косово и дори основа първата политическа формация на косовските сърби, която ще защитава техните интереси без да се съобразява с позицията на Белград. Което, само по себе си, говори, че част от косовските сърби най-сетне са осъзнали, че политическото им бадеще ще бъде свързано повече с бъдещето на Косово, а не с това на Сърбия (21).

Тоест, би могло да се твърди, че вече е минало достатъчно време за да бъдат поохладени страстите и митът за Косово поле и за „люлката” на сръбската държава вече е загубил част от ореола си. Растящото недоволство на сърбите от това, че Белград продължава да финансира много по-бедната Черна гора за да запази временния съюз между двете, води отслабване на опасенията им, че евентуалното предоставяне на ограничен суверенитет за Косово би окуражило черногорските сепаратисти.

В албанския лагер, министърът на регионалното развитие Лютви Хазири – един от най-младите политици в партията на Ругова ДЛК, председател на Асоциацията на общините и бивш кмет на Гниляне, за когото се смята, че се съобразява и с интересите на косовските сърби, а не само на албанците, енергично работи за децентрализацията на властта в Косово. Което означава, че Прищина е склонна да предостави на местните сърби правото сами да управляват своите общини и да не разчитат за всичко на Белград. На свой ред, умереният косовски политик Ветон Сурои и депутатите от неговата партия Ора, макар и да не разполагат с кой знае какво политическо влияние, също се обявяват за един по-прагматичен курс. Атентатите срещу офисите на партията са доказателство, че усилията и сериозно безспокоят местните албански хардлайнери.

Така, десет години след клането в Сребреница, продължителното и скъпоструващо ангажиране на Запада с балканските проблеми, най-сетне може да даде резултат, благодарение на еволюцията в психологията на сърби и косовари. В крайна сметка обаче, щастливия край продължава да зависи най-вече от изпълнението на обещанието на ЕС да даде шанс на Западните Балкани да хванат последния влак за Брюксел. И, ако това обещание бъде забравено от европейците след отрицателния изход от референдумите за Евроконституцията във Франция и Холандия, процесът на демократичната трансформация на континента и формирането на новото голямо европейско пространство, може да подмине Балканите, които да си останат „европейския заден двор”.

Но, ако това се случи, то ще бъде урок не само за държавите от региона, ао и за Турция. Или за Украйна. Или пък за Близкия изток...

* Авторката е редактор на геополитическото списание „Трансатлантик интернешънъл политик”, което излиза в Берлин, и сътрудник на Мазачузетския технологичен институт и Института Брукингс, САЩ (1).

{rt}