07
Съб, Дек
5 New Articles

В геополитическата стратегия на ЕС Русия и Турция играят особена роля. Всъщност, това са двете държави, които имат всички основания да претендират за статута на “евразийски” (3% от турската територия е в Европа). Истината обаче е, че след разпадането на Османската империя, Турция доста по-активно от Русия, следва своя последователен курс към интегриране в Европа. Именно този факт определя и политиката на Анкара спрямо Москва, а не стремежът за изграждането (или възраждането) на някаква “нова тюркска империя”. Турция се стреми да удържи инициативата, закрепвайки си статута на основен геополитически мост между Европа и Азия с всички произтичащи от това предимства. И в този смисъл, Русия действително е конкурент на Турция, макар и не чак в такава степен, както твърдят някои руски и български анализатори (нека си припомним, че по време на срещата си през юли в Сочи Путин и Ердоган се държаха по-скоро като приятели, отколкото като стратегически съперници).

Истината е, че Анкара не демонстрира еднозначен стремеж да си върне онези територии в Северното Черноморие и Кавказ, които в миналото са били част от империята на Високата порта. Следва да отбележим и един любопитен факт: Турция няма обща граница с тюркските екс-съветски републики (като изключим 10-километровия граничен участък с Нахичеванската област на Азербайджан). Без съмнение обаче, съвременната турска външна политика е многопластова и добре обмислена. Турция се стреми да спечели негласното съревнование с Русия за ролята на посредник между Европа и Изтока и затова, от една страна, упорито чука на вратата на ЕС (1), а от друга – не пропуска възможност да отслаби своя конкурент.

Днес обаче, в навечерието на “часа Х”, Европа може за пореден път да обърне гръб на турските амбиции. След провала на референдумите за Евроконституцията във Франция и Холандия, редица влиятелни европейски политици, отхвърляйки дипломатическите условности, направиха красноречиви изявления в този смисъл. Така, лидерът на управляващата във Франция партия Никола Саркози отбеляза, че преговорите за интегрирането на Турция в ЕС са безсмислени. Според него, пред ЕС има по-належащи и важни проблеми от “началото на преговорите с Анкара, дори и само защото става дума за голяма държава от Близкия изток, а не от Европа”. Вместо това, Саркози предложи на Турция да се предостави статут на “привилегирован партньор” на ЕС и така да се прекратят продължаващите вече 40 години дискусии за нейната евроинтеграция. Сходна позиция на практика зае и главният “евробюрократ” – председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, който призова за връщане към сериозния дебат за турското членство в ЕС. По думите на Барозу, именно перспективата на турското присъединяване е сред основните причини за гласуването против Европейската конституция във Франция и Холандия. Той обаче подчерта, че страните от ЕС следва да се отнесат сериозно към поетите задължения и да стартират преговорите с Анкара на 3 октомври 2005, както вече бе планирано. Все пак, Барозу отбеляза, че няма гаранции за успешното приключване на тези преговори.

В същия дух се изказа и предшественикът на Барозу Романо Проди, който подкрепи необходимостта да се преразгледа въпроса за членството на Турция в ЕС. Проди изрази увереност, че в кратко- и дори средносрочна перспектива, Анкара едва ли ще изпълни всички условия, които и поставя ЕС.

И така, последните няколко десетилетия показват, че далеч не всички в Европа биха искали да видят Турция в ЕС. Като нещата не опират до това, че по редица социално-политическо показатели страната значително изостава от стандартите на ЕС (например, бюджетният и дефицит е два и половина пъти по-висок, детската смъртност – 7 пъти по-висока, а покупателната способност на населението е три пъти по-ниска). Турция не покрива и показателите на десетте европейски държави, за които през 2002 бе взето решение за интегрирането им в ЕС. Така, БНП на глава от населението в Турция е 5200 евро, докато за Кипър този показател е 18500 евро, за Малта – 12600 евро, за Словения – 16000 евро, Унгария – 11900 евро, за Словакия – 11,100 евро, за Чехия – 13300 евро, за Полша – 9200 евро, за Литва – 8700 евро, за Латвия – 7700 евро, за Естония – 9800 евро, за България – 6500 евро и за Румъния – 5900 евро. Тоест, турският показател действително е най-нисък, макар че от друга страна, той е твърде близък до този на България и Румъния, чието членство в ЕС поне засега не се поставя под сериозен въпрос.

Годишната инфлация в Турция през последните години е 60-80%, докато в 15-те “стари” членки на ЕС той е малко повече от 2%. Бюджетният дефицит, в проценти спрямо БНП, в Турция е почти 30 пъти по-висок отколкото в “старите” членки на ЕС. А тъкмо този показател е особено важен, защото през последните години държавите от ЕС се сблъскаха с редица неблагоприятни икономически процеси и Еврокомисията само с цената на огромни усилия съумява да удържи дефицита в рамките на пределната граница от 3%.

Не са големи и чуждите инвестиции в турската икономика. На глава от населението те са под 20 долара, докато в Полша например са 300 долара, а в Ирландия – над 4000 долара.

Проблемът, разбира се, не е само икономически. Нито пък опира до критиките за нарушаване на човешките права в Турция. Истината е, че определени кръгове в Европа се опасяват, че включването на страната в стурктурите на ЕС ще ерозира онези цивилизационни основи, на които се крепи т.нар. Обединена Европа. Съществена роля играе и демографският фактор. Днес населението на Турция е над 70 милиона, т.е. равнява се на населението на България (7,9 млн.), Унгария (10,2 млн.), Кипър (0,8 млн.), Латвия (2,4 млн.), Литва (3,5 млн.), Словакия (5,4 млн.), Словения (2 млн.), Румъния (22,4 млн.), Чехия (10,2 млн.) и Естония (1,4 млн.) – т.е страните, които бяха приети в ЕС през 2004, или това предстои да стане през 2007. Наистина в този списък липсва Полша (с население почти 40 млн.), но това не променя същността на въпроса. Защото в съвсем близко бъдеще (ако се запази сегашният приръст), т.е. през 2020, в Турция ще живеят около 100 млн. души. Ако Турция бъде приета в ЕС, тя ще бъде най-голямата, по численост на населението си, държава в съюзо и това не може да не безспокои Брюксел.

Няма съмнение обаче, че евентуален отказ на Евросъюза да приеме Турция ще бъде жесток удар по самолюбието на политическия елит в Анкара. Защото проучванията на общественото мнение сочат, че над 2/3 от населението подкрепя курса на правителството за присъединяване в ЕС. Към Европа е ориентиран и турският бизнес. Над половината от целия износ на страната отива към страните от Европейския съюз.

Твърде вероятна последица от възможно ново забавяне на турското членство в ЕС е активизацията на външната политика на Анкара по другите и направления, включително и по руското, за което говори и провелата се през юли в Сочи среща между Путин и Ердоган. Турция очевидно ще се стреми да стане по-привлекателна за онези, от които зависи решението за приемането и в Евросъюза. Именно това тя ще се опита да постигне за сметка на новите си партньори измежду тюркските държави в Задкавказието и Централна Азия, които трябва да гарантират тила на Анкара. В крайна сметка, колкото по-големи са резервите, с които разполага конкретната държава, и колкото по-широко е пространството, в което тя може да реализира своята геополитика, толкова по-висок е и нейният статут на международната сцена.

В турския случай, подобно политика несъмнено би донесла определени дивиденти. Дори ако Анкара не съумее да реализира амбициозните си планове, превръщайки се в лидер на един от най-перспективните региони на съвременния свят, тя все едно ще има полза от икономическото си проникване на нови и перспективни пазари. Нещо повече, това ще и позволи да реши и част от собствените си проблеми, трансферирайки в тюркските постсъветски републики оборудването и технологиите, които спъват пълноправното и членство в ЕС и, едновременно, да увеличи влиянието си в един регион, който би могъл да гарантира със своите ресурси и евтина работна ръка интересите на самата Турция.

Бележки

(1) Първата си заявка за асоциирано членство в ЕС, Турция подава още през 1959. Както е известно, системата на европейската икономическа общност започва да се формира след 1963. Десет години по-късно е подписан договорът за преход към изграждането на европейски митнически съюз, чието формиране приключва, в общи линии, в средата на 90-те години. Междувременно, през 1987, Турция подава и молба за приемането и като пълноправен член на ЕС. Въпреки турското членство в НАТО и редица европейски структури обаче, повечето лидери на водещите западни държави не бързат да удовлетворят турските амбиции. Така, едва през декември 1999, в Хелзинки, Асамблеята на Европейския парламент официално призна турската кандидатура за членство в ЕС, без обаче да определя точни срокове за приемането и, подчертавайки за пореден път необходимостта Анкара да изпълни редица предварителни изисквания. Беше препоръчано Турция да спазва европиеските критерии за човешките права, усъвършенстване на пазарните механизми и укрепване на конкурентноспособността. ЕС и Турция създадоха 8 подкомисии за контрол на адаптацията на турското законодателство към нормите на ЕС. През 2002 Анкара получи известни уверения от Брюксел, че ако изпълни до края на 2004 цял ред от условия, касаещи най-вече покриването на критериите за членство в Евросъюза, преговорите по процедурата за влизане в ЕС ще започнат на 1 юли 2005. По-късно като дата беше определен 3 октомври.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Краят на първия етап от разширяването на изток, както и негативните резултати от референдумите за Европейската конституция във Франция и Холандия, демонстрираха съвсем ясно, че доминиращият модел на развитие на ЕС поставя Брюксел пред сложна дилема. От една страна, специфичният за съюза интеграционен модус стимулира последователното му разширяване. От друга обаче, продължаващото разширяване поражда проблеми, които с течение на времето все повече поставят под въпрос интеграционните възможности на ЕС. Затова си струва да се запитаме, още колко време сегашният модел на развитие ще продължи да определя разширяването и интеграцията на съюза? Както и какво го очаква в бъдеще?

Очевидно е, че процесът на разширяване на ЕС размива границите на Европа. Днес вече не е ясно, кои страни (и в какъв контекст) могат да се определят като част от Стария континент. Макар че географските граници, като непосредствено препятствие пред разширяването, играят второстепенна роля, те съвсем не са без значение, защото очертават определени икономически и културни различия. И по-нататъшното разширяване на ЕС води до това, че различията вътре в съюза нарастват експоненциално. Решаваща последица от което е, че динамиката на ръста на “европейския проект” води до все по-големи разходи за интеграцията. Така, разширяването и интеграцията на ЕС влизат във все по-голямо противоречие помежду си. Дали обаче в Брюксел са в състояние да дадат някакви институционални решения на този проблеми?

Интеграционната диалектика и разширяването на ЕС

Сферата на политическото и икономическо влияние на Европейския съюз е изградена по модела на концентричните кръгове (1). В центъра и се намира политически стабилният регион на материално благополучие. Отвъд него благосъстоянието спада пропорционална на отдалечеността от центъра. Между отделните зони на различно благосъстояние има граници с различаваща се пропусквателна степен. Като тази степен спада с отдалечаваето от центъра. Благодарение на това, проспериращото ядро разполага с двойна защита. Стимулите за присъединяване към него постепенно отслабват, за сметка на постоянно увеличаващите се препятствия. И целият процес на експанзия на ЕС се свежда до защитата на богатото ядро на съюза, чрез целенасоченото въвличане на обкръжението му в рамките на приемливите и за двете страни принципи на демокрацията и правовата държава.

Интеграционната динамика се подхранва от следните два механизма:

На първо място, налице е голяма разлика в жизненото равнище между ЕС и неговото обкръжение. Тази разлика (2) обаче създава затруднения и за по-богатата страна, доколкото многобройните проблеми на по-бедната се отразяват и върху нея (под формата на миграция, трансгранични замърсявания на околната среда, или политическа нестабилност). Поради това богатото ядро на ЕС е заинтересовано от икономическото развитие на своето по-бедно обкръжение. Основната тенденция на възникващата в резултат от този факт динамика е насочена към отстраняването на разрива в жизнените равнища. Само че ръстът на благосъстоянието в по-бедната страна означава не само намаляване на разрива между нея и богатото ядро, но и увеличаване на различията и с нейните по-бедни съседи. Следователно, със задълбочаването на интеграцията на периферните доскоро области в богатото европейско ядро, разривът в жизненото равнище автоматично се измества по-далеч от центъра. Тоест, в този модел е заложена постоянна тенденция към разширяване. Защото всяка, присъединила се към богатото ядро страна-членка на ЕС, става, на свой ред, заинтересована от наличието на сигурно и проспериращо обкръжение, т.е. от буферна зона. В същото време, тъй като външните зони трябва надеждно да ограждат и защитават проспериращото ядро на Европейския съюз от външни пречки и заплахи, в тях е просто недопустимо наличието на прекалено сериозни политически проблеми. Именно с това се обяснява и фактът, че “разширяването на ЕС не е еднократен и подлежащ на окончателно разрешаване въпрос, а постоянен процес” (3).

На второ място, задълбочаването на интеграцията в ЕС неминуемо ще промени отношенията на съюза с останалия свят. Общият ефект се изразява в това, че със задълбочаването на интеграцията проспериращото ядро става все по-обвързано с онова, което се случва в периферията на съюза. По този начин ядрото е непосредствено заинтересовано от укрепването на общата външна гроница, както и от наличието на благоприятна икономическа и политическа ситуация в периферията. Колкото повече се задълбочава интеграцията между страните от ЕС, т.е. колкото по-малки са вътрешните различия в съюза, толкова по-отчетливо се изразява общата им заинтересованост от стабилността на външната му граница, както и от политическата и социална ситуация в страните, разположени непосредствено отвъд нея. Като тази заинтересованост ражда два разрлични политически модела: на затваряне на границите и на разширяване на ЕС. Политиката на разширяване – това е премереното включване на периферията в състава на Евросъюза, а затварянето на границите – защита на ЕС от вредните външни влияния. Взаимодействието между двете пък води до възпроизводството на модела на концентричните кръгове и отвъд границите на Европейския съюз. Като затварянето на границите и разширяването на съюза се осъществяват в различни комбинации.

Затварянето на границите

Възможността извършващите се трансгранични процеси да се възприемат от благополучното ядро на ЕС като заплаха изглежда толкова по-вероятна, колкото по-неравномерно са разпределени печалбите и разходите от тези процеси, както и колкото е по-малка възможността и готовността да се поемат въпросните разходи. Класическата реакция в този случай са призивите за затваряне на границите. Което е видно най-вече при обсъждане на темата за миграцията. Политиката на затваряне на границата се подкрепя от нискоквалифицираната работна сила и икономически слабите предприятия в по-слабо конкурентноспособните отрасли на иначе процъфтяващата икономика на ядрото. Те нерядко сключват помежду си превантивни съюзи против “отворените граници” и претендират ту за ограничаването на вноса, ту за ограничаване на имиграцията. Макар че интересите и исканията им не съвпадат напълно, обединява ги това, че виждат (и се опитват да използват) националната държава като бариера пред застрашаващото ги външно влияние. Това съвпадение на интересите наложи отпечатъка си още върху дискусията за създаването на Северноамериканската зона за свободна търговия (NAFTA) в началото на 90-те години на миналия век (4), а в по-ново време – и върху президенската кампания в САЩ в края на 2004 (5). Нагледен пример за подобно твърдение е и отношението на ЕС към реформиращите се посткомунистически държави от източната част на Европа. Въпреки програмните декларации, всички споразумения за обединение между ЕС и страните от Централна и Източна Европа имат асиметричен характер и то не в полза а във вреда на последните (6). Впрочем, парадоксалната ситуация, в която ЕС, именно с политиката си на разграничаване между богатото ядро и бедната периферия, допълнително повишава интеграционните стремежи на източноевропейските страни, немалко помага за динамиката на разширяването на “европейския проект”.

Вече много години е налице силна тенденция към техническото укрепване на общата външна граница на ЕС. Паралелно бяха установени (включително с въвеждане на понятието за “надеждната трета страна”) нови преградни линии – нагледен пример е немско-полската граница. За целта, на първо място, бяха вложени значителни средства в нови технологии за контрол и задържане на нарушителите, а на второ – чрез споразуменията за връщане на получилите отказ претенденти за политическо убежище в страната, от която са пристигнали, проблемът за контрола и недопускането на нелегални имигранти бе изместен от немската източна граница към източната граница на Полша. На свой ред, полското правителство “сключи подобни договори с Чехия, Украйна, Словакия, Румъния и България, създавайки по този начин правовите предпоставки за една международна система за отказ и транзитно депортиране на нелегалните мигранти” (7).


 

Така политическите проблеми, свързани с недопускането на нелегални имигранти в ЕС, бяха успешно пренесени от центъра към периферията. А правителствата на страни като Полша се изправиха пред “дилемата, как да съчетаят задълженията си като членки на ЕС със стремежа да запазят икономическите си интереси и добросъседски отношения със своите източни съседи” (8).

Тъй нареченото крайгранично съобщение и специфичната икономика на граничните зони (която не винаги е напълно легална) доскоро спомагаха за подобряване на ситуацията в тези традиционно слабо развити региони от двете страни на границата на ЕС (9). Но след като външните граници започнаха да се охраняват според шенгенските критерии, възникна опасността, че това подобряване може да бъде прекратено. От друга страна, районите около новите външни граници на ЕС и преди се смятаха за най-бедни, както в собствените си страни, така и в съюза, като цяло (10). С въвеждането на шенгенската граница, те се оказаха сред губещите от разширяването на Европейския съюз. Което, на свой ред, води да задълбочаване на регионалното неравенство в новите страни-членки (и без това очаквано като последица от влизането им в ЕС) (11).

Ограниченият достъп

Разбира се, границите не могат да се затворят херметично. Много трансгранични процеси могат да бъдат преустановени само с цената на огромни разходи, да не говорим, че за някои страни това просто е невъзможно. Затова осъзнаването на факта, че ефективността на политиката на затворените граници е доста ограничена, води в крайна сметка до възприемането на политически стратегии, основаващи се на “ограничения достъп”. Ограниченият достъп следва логиката на “егоистичната подкрепа” (12). Тоест, центърът (или ядрото) подпомага периферията в решаването на нейните проблеми за да се прекрати вредното въздействие върху самия център на различни трансгранични явления – “от тероризма до замърсяването на въздуха” (13). Така, помощта, която оказват развитите държави от ЕС за трансформирането и модернизацията на доскорошните планови икономики от Източна Европа, трябва да доведе до подобряване на живота в страните от европейската периферия и отслабването на факторите, стимулиращи миграцията. Т.е. “егоистичната подкрепа” са основава на това, че благополучното ядро е осъзнало, че “проблемите на Изтока са и проблеми на Запада” – една формула, която западноевропейските политици най-често използваха (особено в първите години след промените през 1989) за да обяснят на своите избиратели, защо оказват финансова подкрепа на посткомунистическите страни от източната половина на континента. Впрочем, реформиращите се държави от Изтока също често напомнят на Запада, че техните проблеми са и негови.

С изчезването на “желязната завеса”, разширяването на Изток стана не просто възможно, но и императивно необходимо, от гледна точка на интересите на Европейския съюз. “ЕС е жизнено заинтересован от своето разширяване, което не само е историческо обосновано от моментната специфика, но е и единствената възможност да се избегнат дестабилизацията и конфликтите в пограничните региони и свързаният с това миграционен натиск” (14).

Несъмнено, опитът от войните в остатъчна Югославия през 90-те години на миналия век допълнително усили тази заинтересованост на ЕС. Не можем да изключим, че неочаквано бързото международно признаване независимостта на Словения, което постави началото на разпада на Югославия и последвалите го въоръжени конфликти, също е било мотивирано от стремежа за създаване на буферна зона между ЕС и очертаващите се огнища на нестабилност и конфликти в Западните Балкани. В този смисъл, създаването на Словения като буферна зона ускори избухването на същите тези конфликти, от които тази страна трябваше да предпази ЕС.

Ако разглеждаме обединението на Германия като интеграция на някогашната ГДР в Европейския съюз (и в НАТО), т..е като предварителна фаза в разширяването на ЕС на изток, това е нагледен пример, как именно заинтересоваността от наличието на политически и икономически стабилни съседи е движещата сила на разширяването на ЕС. След 1989, Германия моментално се превърна в най-големия адвокат на своите източни съседи в стремежа им да се интегрират в ЕС и НАТО. Просто защото “обединена Германия” беше съвсем наясно, че поради своето специфично геополитическо положение трябва на всяка цена да избягва възможни вълнения или конфликти по източните си граници. Затова след 1990 немската политика в сферата на европейската сигурност имаше, до известна степен, стабилизационен характер. Като и до днес в основата и е поставен принципът, че е по-добре да изнасяш стабилност, отколкото да внасяш нестабилност. Навремето немският министър на отбраната Рюе, който бе сред първите, подкрепили тезата за необходимостта от разширяване на НАТО на изток, подчертаваше, че интересите на Германия изискват страната да бъде заобиколена от стабилни демокрации, партньори и съюзници, заявявайки: “ние не искаме да сме държава на края на Европа” (15).

Между другото, тази логика следват и страните от периферията на ЕС, които използват геополитическото си положение, като аргумент за членството им в съюза (16). Така, през 90-те години, на въпроса “какво Полша ще донесе на Европа” полският президент Квашневски даде следния отговор: “Нашето стратегическо положение, което в миналото ни донесе много страдания, но пък ни научи как да общуваме със съседите си, особено с тези на изток. Полша допринася много за стабилността в нашия регион” (17).

От същата логика впрочем, се ръководят и онези, подчертаващи стратегическата роля на Турция, при дебата за евентуалното и бъдещо членство в ЕС.

Параметрите на разширяването

Сегашната степен на интеграция на ЕС беше постигната чрез формирането на Шенгенското пространство без вътрешни граници и чрез създаването на общо валутно пространство чрез въвеждането на еврото и критериите на Договора от Маастрихт.

С подписването на Шенгенския договор граничният контрол вътре в Европейския съюз беше, в общи линии, отменен. Пряка последица от което стана непосредствената заинтересованост на благополучното ядро от стабилността във всички погранични на ЕС региони. Преди подписването на Шенгенския договор, пристигането на един североафриканец в Испания например, означаваше, че той е влязъл именно в Испания. Днес обаче, пресичането на испанската граница означава, че човекът е влязъл в ЕС, т.е. не само в Испания, но и в Германия, Франция, Скандинавия и т.н.

Добра илюстрация за породените от това промени е развоят на събитията в африканските анклави на Испания Сеута и Мелиля. Преди подписването на Шенгенския договор по границите им цареше спокойствие. Сега обаче те са подложени на огромен имиграционен натиск, в резултат от което се наложи монтирането на скъпоструващо оборудване за гранична охрана. Като цяло, с пъдписването на Договора от Шенген, рязко се увеличи имиграционния натиск от юг, нелегалният трафик на имигранти процъфтява, расте и насилието в този бизнес. Събщенията за катастрофи на кораби, натоварени с бежанци, в Средиземно море все повече напомнят ситуацията в Карибско море и на границата между САЩ и Мексико.


 

От една страна, задълбочаващата се интеграция повишава заинтересоваността на най-богатите страни от ЕС от въвеждане на по-строг контрол по външната граница на съюза и стремежа на Брюксел да постави под своя пряк контрол охраната на границите в онези страни-членки, чиито съседи не членуват в ЕС. От друга страна прогресиращата евроинтиграция повишава заинтересоваността на богатите страни от ядрото от повишаването на жизненото равнише и стабилизиране на политическата ситуация в съседните региони – т.е. от оказването на т.нар. “егоистична подкрепа” за съседите.

През 1995 Европейският съюз инициира т.нар. Барселонски процес (19). Става дума за развитието на по-интензивно партньорство между ЕС и средиземноморските държави. Този процес обхваща членките на съюза и 12 средиземноморски партньори – на практика това са всички страни от средиземноморското крайбрежие без Либия и Мавритания.

Макар че досега за развитието на Барселонския процес са изразходвани много по-малко средства, отколкото в подкрепа за източноевропейските държави, вървящи по пътя на реформите, целта е една и съща: ЕС се опитва намали разликата в благосъстоянието между себе си и своите съседи, за да отслаби имиграционния натиск. Така, за 2010, е предвидено дори създаването на зона за свободна търговия (20).

От гледната точка на ЕС, подобна политика на ограничен и постепенен допуск в южна посока има поне две важни предимства пред опитите за херметично затваряне на външната граница на съюза. На първо място, така Северът запазва динамичното си лидерство, вместо изцяло да зависи от външната политика и проблемите със сигурността на отделните страни-членки, чиито граници са едновременно и граници на ЕС. Това действително е предимство, защото не е ясно, доколко тези страни имат желание или пък са в състояние да охраняват достатъчно строго границите си. Така например, интересите на Испания по проблема с имигрантите очевидно се различават от тези на ЕС (21). Испанското селско стопанство е силно заинтересовано от използването на легални или нелегални имигранти и твърдо не приема ограничителната имиграционна политика на ЕС. На второ място, благодарение именно на политиката на ограничения и постепенен допуск постепенно бива смекчен огромният разрив в жизненото равнище, както и политическата нестабилност в регионите, разположени непосредствено до външната граница на ЕС.Така продължава да се развива и моделът на концентричните кръгове, отговарящ на стремежа на ЕС към по-голяма стабилност.

По същия начин можем да предвидим и следващият етап на ограничаване на достъпа до ЕС. Колкото повече източните и южните съседи на ЕС започват да се превръщат в транзитни коридори за проникването в съюза на мигранти от други части на света, толкова по-силен ще става натискът на Брюксел върху въпросните държави да затворят херметично границите си Като за целта ще продължат да се изграждат прегради за имигрантите (най-вече на територията на източните съседи на ЕС). Още преди разширяването на съюза през май 2004 стана ясно, че сферата на действие на този модел на ограничаване на достъпа се измества още по на изток, към новите външни граници, като по този начин продължава да се осъществява политиката на “кръгова защита” на благополучното ядро на ЕС. Именно поради това стратегическият документ на съюза “Разширена Европа”, призовава Брюксел да “помага на съседните държави в борбата с нелегалната имиграция и създаването на ефективни миханизми за недопускането и, особено що се отнася до нелегалната транзитна имиграция. Общата договореност с всички съседи, като се започне с Мароко, Русия, Алжир, Украйна, Беларус и Молдова, би могла да стане важна съставна част от общите усилия за предотвратяването на нелегалната миграция” (23).

Същият този, вече нееднократно цитиран, стратегически документ, озаглавен “Разширена Европа”, обещава на периферията установяване на многостранно сътрудничество на ниво, малко по-ниско от пълноправното членство в ЕС, чиято цел е създаването на широки буферни зони и региони на стабилност. В тази връзка, в отношенията между ЕС и държавите от периферията възниква един немаловажен проблем, породен от това, че обещанията на Брюксел могат да се възприемат и като предложение да се плати на съответните страни за съгласието им да поемат функциите на буферна зона, или пък като оферта за подкрепа на стабилното им развитие. Оттук се очертават две възможни реакции от страна на държавите, разглеждани от ЕС като предполагаеми членки на “пръстена от приятелски държави около границите на съюза”. Първата реакция се изразява в опити да се поиска колкото се може по-висока цена за изпълнение на предложената от Брюксел роля на буферна зона. Т.е. конкретната страна не очаква по-късната си интеграция в ЕС и затова иска от съюза незабавно да заплати за ползата, която тя му носи, в качеството си на зона на стабилност. Втората възможна реакция пък се изразява в това, че принадлежността към “пръстена от приятелски държави около границите на съюза” се възприема като промеждутъчен етап към постигането на крайната цел – пълноправно членство в ЕС. Именно в този смисъл украинският външен министър отбелязва, че “би било нелогично Украйна да остане извън Европейския съюз” (24). Тук възниква въпросът: от каква точно логика се ръководи политиката на разширяване на ЕС? Това може да се анализира най-добре, ако разгледаме един конкретен пример.

Границите на разширяването – турският пример

Процесът на сближаване между ЕС (преди Европейска икономическа общност - ЕИО) и Турция има дълга и своеобразна история. Още през 1963 Турция стана асоцииран член на ЕИО, което още тогава се разглеждаше през перспективата на последващото и пълноправно членство. През 1989 обаче ЕО не одобри турската заявка за членство, а през 1996 беше сключен митнически съюз между Анкара и Брюксел. През 1999 Турция официално стана кандидат за членство в ЕС, но преговорите за приемането и трябваше да стартират едва след като страната покрие копенхагенските критерии. Едва в края на миналата 2004 ЕС реши да възобнови преговорите с Турция за членството и в съюза.

Тук е мястото да напомним за трите особености, които характеризират отношенията между ЕС и Турция.

Първата особеност е от геополитически характер. Не може да се твърди, че Турция е изцяло и едностранно заинтересувана от приемането си в ЕС. Страната се намира на границата между Европа и Азия – граница, по която съществуващите културни и религиозни различия постоянно генерират сериозно напрежение. Значението на тези различия нарастна след изчезването на фундаменталното доскоро разделение в световната политика – това между капитализма и комунизма. Потенциалът на Турция като политическа сила-посредник се вижда дори и само от специфичната и роля в НАТО, както и от осезаемата американска подкрепа за турското членство в ЕС. Първото обикновено се изтъква от самата Турция като сериозно доказателство за правото и да стане членка на съюза. Защото, както отбеляза почетният председател на Съюза на турските индустриалци и предприемачи Бюлент Езаджъбаши, постигането на разбирателство между Изтока и Запада е “възможно само при условие, че Турция бъде интегрирана в западния свят” (25).


 

Втората особеност е, че между държавите от ЕС и Турция има големи културни различия. Става дума както за отношението към семейството и ролята на жената например, така и по чисто политически въпроси (разбирането за демокрацията, или за отношението между политика и религия) (26). Освен това в Турция има разногласия по това, доколко е желателно и полезно отстраняването на тези различия заради евентуалното членство в ЕС. Част от турския елит се отнася твърде сдържано към “уестърнизацията” на страната като последица от приемането и в ЕС, друга част пък вижда смисъла от евроинтеграцията именно в отстраняването на въпросните различие (27).

Третата особеност е, че турците, живеещи постоянно в страните-членки на ЕС, формират там значителен политически потенциал. Затова и въпросът за членството на Турция в ЕС придобива и чисто вътрешнополитически измерения в редица страни от европейското ядро и, преди всичко, в Германия. По принцип, въпросът за разширяването на ЕС се разглежда от страните-членки в контекста на външната политика, а там както е известно, партийните борби не играят чак толкова съществена роля. Въпросът за приемането на Турция в ЕС, напротив, непосредствено засяга интересите на съответните групи избиратели и поради това се превръща (поне в Германия) във вътрешнополитическа тема и, съответно, започва да се разглежда според партийната принадлежност. Като към това следва да се добавят и все-още сложните отношения между Турция и Гърция (която е член на ЕС).

Примерът на Турция сочи, че границите на европейския проект могат да се изместват все по-далече от центъра. И можем да очакваме, че те действително ще продължат да се изместват, когато това носи определена политическа изгода за ядрото. В същото време обаче, цената на разширяването също става все по-голяма.

В крайна сметка, можем да очакваме, че така очертаната логика на разширяване на “проекта Европа” ще надделее и в случая с Турция. Струва ми се, че това може да се аргументира от две гледни точки. На първо място, от гледната точка на теорията на интересите. Тук изходният въпрос е: “как в отношенията между ЕС и Турция важните от политическа гледна точка интереси ще се обединят с посочените по-горе особености?”. В полза на турското членство в ЕС са очевидно силните геополитически интереси. Противостои им доста по-нееднозначното съмнение за културните различия, което обаче лесно бива парирано от аргумента, че именно членството в ЕС ще помогне за по-бързоно им преодоляване. А вътрешнополитическата партийна обремененост на темата означава, че макар и да има съпротива, налице е и ясно изразена подкрепа за членството на Турция в ЕС.

В подкрепа на вероятността за турското членство могат да се приведат и редица аргументи от сферата на теорията на системите. Както е известно, основното положение в тази теория е, че различаващите се по своите функции подсистеми на съвременното общество оперират със свои собствени вътрешносистемни бинарни кодове. За една политическа система най-важното е различието “да притежаваш, или да не притежаваш власт”. Което означава, че политиката е особено чувствителна към онези сигнали от околната среда, които могат да се трансформират в следния код: “има власт/ няма власт”. И обратното: сигналите, които не могат де се трансформират в този код, не са определящи за политиката. Различните измерения на проблема с интеграцията на Турция в ЕС могат да се разпределят именно според това фундаментално за политическата система различие и така да се провери политическата им релевантност. Решаващо значение в случая имат онези особености на Турция, които са свързани с геополитическото и положение, доколкото въпросът за присъединяването и към ЕС е от особен геополитически интерес. Международната политическа система е изключително чувствителна към геополитическата специфика на Турция, докато нейните културни и религиозни особености я интересуват само доколкова, доколкото могат да се трансформират в непосредствени политически сигнали, например когато подчертаването на тези различия настройва болшинството избиратели против приемането и в ЕС.

Като цяло обаче, значително преобладават сигналите, ориентиращи ядрото към укрепване на позициите му чрез турската интеграция в съюза. В този смисъл, макар и преувеличена, но много показателна е позицията на Бюлент Изаджъбаши, че “с интеграцията на Турция, ЕС действително ще стане световна държава” (28).

И двата типа аргументи водят към един и същи резултат: разширяването на ЕС следва своя собствена интеграционна логика на интеграция и ново разширяване. Което вероятно ще доведе в обозримо бъдеще до приемането на Турция в съюза. Разбира се, има сериозни доводи против пълноправното и членство. Не те не се основават върху някакви чисто политически характеристики. Затова логиката на разширяването ще ги преодолее. Това разбира се не означава, че културните различия и вътрешнополитическата обремененост на темата са без значение. Те тепърва ще продължат да генерират напрежение и след като турската интеграция в ЕС стане факт – самият интеграционен процес автоматично трансформира културните сигнали в политически. Това може да послужи като сериозен аргумент в полза на бавния и предпазлив процес за приемането на Турция: политическата система на ЕС трябва да има достатъчно време за да асимилира в политически план културните, религиозни и други различия, които ще се трансформират в съвсем конкретни политически проблеми.

Следователно, различията между ЕС и неговото обкръжение, които се увеличават с разширяването на “проекта Европа”, имат определено значение като възможни генератори на проблеми при приемането на един или друг нов член. Що се отнася до границите на разпространение на европейския проект е важно да отбележим следното: в рамките на очертаната по-горе логика на интеграцията и разширяването на ЕС можем да очакваме, че и Турция, след присъединяването си към Съюза, ще бъде заинтересована от създаването на буферна зона покрай своите (източни) граници. Можем да очакваме също, че след пълната интеграция, и особено след отмяната на граничния контрол между Турция и останалите членки на ЕС, от наличието на подобна буферна зона ще е заинтересован и Брюксел. Така ще възникнат необходимите условия за появата поредния “външен пръстен”. Само че включването на зоната, разположена на изток от Турция в процеса на разширяване на Европа е свързано с наистина фантастични разходи, риск и наличието на мощна политическа съпротива, както в страните от региона, така и от САЩ, например. Тоест, от гледната точка на динамиката на разширяването на “проекта Европа”, се очертава още една особеност, свързана с Турция: на нейната източна граница диалектиката на интеграцията и разширяването на ЕС окончателно се изчерпва.


 

Политическият “проект Европа” няма граници, в смисъл на някаква определена линия. Затова, по принцип, той не може да бъде ограничаван. Въпреки това е очевиден факт, че динамиката на разширяване на европейския проект е ограничена от определени рамки. Което се проявява в това, че интеграционните проблеми, породени от по-нататъшното разширяване, стават все по-многобройни, а оправдаването на процеса с политическата идентичност на Европа звучи все по-неправдоподобно. Границите на “проекта Европа” ще бъдат достигнати тогава, когато разходите по интеграцията надминат предимствата от по-нататъшното разширяване, а противоречието между по-нататъшното разширяване и интеграцията стане политически неразрешимо.

Стъпаловидната интеграция

Разширяването на ЕС на изток през 2004 отбеляза известен разрив в доминиращия до този момент модел на развитие. И стратегията за т.нар. “разширена Европа” е своеобразна реакция на това. Какви са последиците от този факт за двата механизма, които по-горе обозначих като основните причини за по-нататъшното разширяване и интеграция? Преди динамиката на розширяване на Евросъюза следваше модела на концентричните кръгове, възпроизвеждайки го постоянно. Но ако динамиката на по-нататъшното разширяване на ЕС се затормозява, а след известно време то ще спре окончателно, то и самият модел на концентричните кръгове е вече под въпрос. Което, на свой ред, засяга жизнените интереси на благополучното ядро на ЕС. От този момент нататък има две възможности за развитие. Едната е съюзът се ориентира към дългосрочното и радикално разграничаване от околния свят, т.е. към очертаването на постоянни граници и щателната им охрана. Това обаче е малковероятно поради принципно ограничената ефективност на подобна изолация (по причините, изброени по-горе). В дългосрочна перспектива е невъзможно херметичното затваряне на границите. Остава другият вариант – моделът на концентричните кръгове да продължи да се развива, но по нов и по-различен начин. Което означава, че вътре в ЕС ще се оформят стъпаловидно интегрирани от центъра към периферията групи от страни-членки. Как ще изглежда това на практика?

Наличието на едно благополучно ядро в центъра, обкръжено от зони на постепенно намаляващо (от центъра към периферията) благосъстояние и усилващи се прегради пред достъпа до ядрото – т.е. геополитическият модел, който очертахме в началото на настоящата статия, може да се реализира по два начина. Първият е към благополучното ядро да се присъединят неговите външни буферни зони, които с течение на времето все повече се интегрират, вследствие от което все по-далеч от центъра ще възникват нови буферни зони. Вторият пък е от по-широката и равномерно интегрирана общност на всички членки на ЕС да се обособи ядро, което да форсира по-нататъшната интеграция, превръщайки по този начин най-близкото си обкръжение в буферна зона вътре в самия съюз. Последното означава, че доминиращият исторически модел на развитие на ЕС се обръща “навътре”. Всъщност, именно такъв е и общият знаменател на всички досегашни предложения за “интеграция на две скорости”, за “договор в договора”, за “европейско ядро” или пък за “гравитационен център, съставен от няколко държави” (29). Разбира се, не бива да се търси еднозначна връзка между подобни, публично лансирани, предложения и реалния ход на събитията. Много е вероятно например, че темата за “европейското ядро” се използва като заплаха за да се преодолее съпротивата срещу задълбочаването на интеграцията от страна на немалко членки на ЕС, която се изрази и в провала на референдумите на евроконституцията във Франция и Холандия. От друга страна, възможно е, че стремеът да се избяга от тази тема се появява най-често тогава, когато европейското ядро придобива наистина сериозно значение. Това противоречиво отношение, в частност, намира израз в австрийската позиция, че “ние сме против формирането на европейско ядро, но ако такова все пак се появи, бихме искали да сме част от него”.

Задачата на тази статия не е да се покажат “истинските” цели на европейските политици, още по-малко пък да се очертаят някакви модели за по-нататъшния ход на европейската интеграция. Става дума по-скоро, за необходимостта да се обърне сериозно внимание на факта, че отвъд чисто политическите намерения, отдавна се развиват процеси, чиито резултат се свежда до възприемането на нова форма на интеграцията. Именно в този смисъл, използвам и термина “стъпаловидна интеграция”.

На първо място, в редица сфери вече е налице задълбочаване на политическото сътрудничество между отделни страни-членки на ЕС (30). Различната степен на интеграцията в областта на икономическата политика например, е породена от избирателното участие в общата европейска валута. Стъпаловидното членство е просто наложително за новите членки от Централна и Източна Европа, които не покриват критериите за бързо влизане в евро-зоната (31). Във всеки случай граничният контрол вътре в ЕС ще се запази дотогава, докато не бъде махнати всички ограничения за свободно придвижване на работна сила (най-вече на пазара на труда на старите страни-членки) и селскостопанска продукция (най-вече на пазара на част от новите членки) (32). Пак поради това в ЕС се налага (поне засега) моделът на различаващите се на регионална основа степени на интеграция. Освен това в областта на политиката, касаеща вътрешната сигурност (предвид феномена на международния тероризъм) е възможно да бъде възстановен граничният контрол и между членките на ЕС. Като цяло, проблемът за контрола по външната граница на съюза способства за “възкресяването” на вътрешните му граници. По този начин, и в тази област, вътре в ЕС може да се появи споменатата по-горе “стъпаловидна интеграция” (33). Едновременно с това, в областта на отбранителната политика са налице амбициозни и далеч отиващи планове за интеграция между три големи държави-членки на ЕС и НАТО – Великобритания, Франция и Германия, за които е ясно, че далеч не всички членки на съюза са в състояние да участват в тях. Като цяло, стъпаловидната интеграция в ЕС се характеризира с два взаимодействащи си процеса: на първо място различни стъпала възникват, когато новите страни.членки се приемат на едно (предварително договорено) по-ниско ниво на интеграция, а на второ – новата диференциация на нивото на интеграция води до стъпаловидна интеграция в кръга на старите страни-членки.

Ясно е, че разширяването на европейския проект вече е близо до своите оптимални граници. По-нататъшното разширяване е възможно само с цената на все по-сериозни интеграционни проблеми. Възможни институционални решения на този проблем се очертават и в двете посоки: навън – стремежът да се запази моделът на разширяване с формиране на няколко концентрични кръга, развивайки диференцирани форми на сътрудничество на развнище, по-ниско от това на пълноправното членство. Концепцията за “пръстена от приятелски държави” е опит

на ЕС да проектира своя модел на разширяване под формата на концентрични кръгове и отвъд рамките на практически възможното разширяване на съюза и така да разреши растящото противоречие между динамиката на разширяването и способността за интеграция. В същото време, вътре в ЕС се очертават процеси, в резултат от които се формират групи от страни-членки, отличаващи се по степента си на интеграция. Тоест, моделът на концентричните кръгове се реализира вече не в динамиката на разширяването, а като стъпаловидна интеграция вътре в ЕС. А изводът е, че постепенната интеграция по модела на концентричните кръгове неминуемо води към оформянето на европейско ядро – дори и ако никой не би искал това да се случи.


Бележки:

 

[1] Виж: Vobruba G. The Enlargement Crisis of the European Union: Limits of the Dialectics of Integration and Expansion // Journal of European Social Policy. 2003. № 1. P. 3-49; Idem. Integration + Erweiterung. Europa im Globalisierungsdilemma. Wien, 2001; Bach М. The Europeanization of Cleavages and the Emergence of a European Social Space // Journal for European Social Policy. 2003. № 1. P. 50-54.

[2] Виж: Vobruba G. Autonomiegewinne. Wien, 1997.

[3] Croft S. et al. The Enlargement of Europe. Manchester; New York, 1999. P. 56.

[4] Ср.: NAFTA as a Model of Development. The Benefits and Costs of Merging High- and Low-Wages Areas // Belous R., Lemco J. (Eds.). Washington, 1993; Scherrer C. Globalisierung wider Willen? Berlin, 1999. S. 247.

[5] Ungesunde Outsourcing-Debatte in den USA // Neue Zuricher Zeitung. 13./14.3.2004.

[6] Croft S. et al. Op. cit. P. 65. Виж също: Stawarska R. EU Enlargement from the Polish Perspective // Journal of European Public Policy. 1999. № 5. P. 825.

[7] Ohne Papiere in Europa. Berlin; Hamburg, 2000. S. 159.

[8] Ibid. S. 167.

[9] Виж: Inotai А. The Czech Republic, Hungary, Poland, the Slovak Republic and Slovenia // Tang H. (Ed.). Winners and Losers of EU Integration. Washington, D.C., 2000. P. 17-51.

[10] Heidenreich M. Regional Inequalities in the Enlarged Europe // Journal of European Social Policy. 2003. № 4. P. 313-333.

[11] Виж: Brusis M. Internal Problems of the European Union that Might Obstruct an Enlargement Toward the East // Tang H. (Ed.). Op. cit. P. 265-289.

[12] Vobruba G. Gemeinschaft ohne Moral. Theorie und Empirie moralfreier Gemeinschaftskonstruktionen. Wien, 1996. S. 185.

[13] Commission of the European Union. Wider Europe-Neighbourhood: A New Framework for Relations with our Eastern and Southern Neighbours. Brussels, 2000.

[14] Langewiesche R. EU Enlargement and the Free Movement of Labour // Gabaglio E., Hoffmann R. (Eds.). European Trade Union Yearbook 1999. Brussels, 2000. C. 370.

[15] Lеtourneau P., Heиbert P. NATO Enlargement: Germany’s Euro-Atlantic design // David Ch.-P., Lеvesque J. (Eds.). The Future of NATO Enlargement, Russia und European Security. Montreal, 1999. P. 108-118, цитат на p. 111.

[16] Виж: Nissen S. Who Wants Enlargement of the EU? Support for Enlargement among Elites and Citizens // Czech Sociological Review. 2003. № 6. P. 757-772.

[17] Der Westen scheint müde, wir sind frisch // Der Tagesspiegel. 11.3.2000.

[18] Виж: U.S.-Mexico Borderlands // Martinez O.J. (Ed.). Wilmington/Del., 1996; Crossings. Mexican Immigration in Interdisciplinary Perspectives // Suarez-Orozco M.M. (Ed.). Cambridge, 1998.

[19] Виж: Schlotter P. Der Maghreb und Europa // Aus Politik und Zeitgeschichte. 1999. № 17. S. 3-10.

[20] Конкурентните планове на администрацията на Буш, възможно, ще повишат шансовете на североафриканските държави за включване в ЕС. Виж: Mideast trade plan a leap of faith for Bush // Financial Times, 10/11.5.2003. P. 6.

[21] Виж: Huntoon L. Immigration to Spain: Implications for a Unified European Union Immigration Policy // International Migration Review. 1998. № 4. P. 423-450; Ohne Papiere in Europa.

[22] Huntoon L. Op. cit. P. 439.

[23] Commission... P. 11.

[24] Kiew dringt auf EU-Beitritt // Süddeutsche Zeitung. 17.2.2004. S. 7.

[25] Turken werben in Berlin für Mitgliedschaft ihres Landes // Financial Times Deutschland. 12.3.2004.

[26] Gerhards J. Paßt die Türkei kulturell in die Europasche Union? // FAZ. 15.2.2004. S. 13.

[27] Досегашният опит показва, че в дългосрочна перспектива членството в ЕС действително създава ефект на конвергенция. Впрочем, този опит се ограничива с отстраняването на икономическите и социално-политически различия. Виж: Delhey J. Europaсsche Integration, Modernisierung und Konvergenz. Zum Einfluss der EU auf die Konvergenz der Мitgliedsländer // Berliner Journal fur Soziologie. 2003. № 4. S. 565-584.

[28] Turken werben...

[29] Виж: Hrbek R. Modelle politischer Ordnung. Fеderalismus, Mehrebenensystem, Kerneuropa // Osteuropa. 2004. № 5-6.

[30] Виж: Croft S. et al. Enlargement... P. 81.

[31] Read R. Monetary Union and Eastward Expansion in the EU // Ingham H., Ingham M. (Eds.). EU Expansion to the East. Prospects and Problems. Cheltenham, 2002. P. 23-49.

[32] Виж: Brusis M. Internal Problems...P. 274.

[33] За това взаимодействие виж: Brown D. Storming the Fortress: The External Border Regime in an Enlarged Europe // Ingham H., Ingham M. (Eds.). EU Expansion... P. 89-109.

* Авторът е професор по социология в Лайпцигския университет

{rt}

Геополитиката на Черноморския регион претърпя дълбока промяна след колапса на Съветския съюз. От 1991 насам, неговият наследник – Руската Федерация, претърпя редица неуспехи, в резултат от което влиянието и върху страните от някогашния Варшавски пакт – включително Румъния и България – спадна драстично. Въпреки че Русия запазва важни (и често незаслужено подценявани от западните анализатори) икономически връзки с повечето от бившите си сателити, през последните петнайсет години геополитическото проникване на САЩ и Европейският съюз в тази зона, която традиционно се смяташе за руска сфера на влияние може да се оцени като изключително успешно.

Последното се отнася с особена сила за Черноморския регион, който бе сред слабите места на доминираният от САЩ западен блок по време на студената война (1947-1991). През този период Турция, контролираща южния бряг на Черно море беше единственият западен съюзник в района. Румъния и България (да не говорим за Украйна и Грузия) бяха тясно свързани със Съветския съюз. Радикалната преориентация на Грузия към Запада през 2002, новият откровено прозападен курс на Украйна и приемането на България и Румъния в НАТО през 2004 (както и очакването им присъединяване към ЕС през 2007) окончателно очертаха рамките на драматичната промяна в регионалния силов баланс, чиито глобални последици в никакъв случай не могат да се подценяват.

Фундаменталните геополитически координати на Черноморския регион

От чисто геополитическа перспектива, Черноморският регион представлява относително малка и затворена зона, където исторически се кръстосват интересите на различни враждуващи помежду си сили от Северозапад (Русия, през Украйна и/или Грузия), Юг (Турция) и Запад (Румъния, България и европейските сили като Франция, Германия, Австрия и Великобритания). През вековете това “голямо солено езеро” е било поле на конфронтация между Руско-православния, турско-мюсюлманския и Западния свят. А контролът над него винаги е бил от важно значение, както във военно-страгегически, така и в икономически аспект.

Днешната геополитическа структура на региона е белязана от две основни тенденции. Първата е замяната на доскорошното руско (и съветски) геополитическо влияние с американското, което, на свой ред, се конкурира с френските и германски амбиции в района. Втората тенденция е свързана с появата на новите енергийни “оси”, свързващи находищата на петрол и природен газ в Централна Азия и Каспийско море с Балканите и Европейския съюз. След колапса на съветския блок през 1989-1991, Украйна и Грузия първоначално останаха в руската сфера на влияние, но възможностите на Москва да удържи контрола над тях драматично намаляха още в края на 90-те години на миналия век.

Разширяването на НАТО и ЕС на изток и геополитическата преориентация на България и Румъния

Подобно на Полша, Унгария и Чехия, България и Румъния бяха интегрирани първо в НАТО, преди да се присъединят към ЕС. София и Букурещ влязоха в Северноатлантическия пакт през пролетта на 2004, след период на интензивни преговори, докато приемането им в ЕС бе отложено за 2007. Периодът 2002-2003 беше белязан с изключително важна промяна в отношенията между страните-членки на НАТО и двете екс-комунистически държави. Американското влияние и в двете силно нарастна, в резултат от което по време на кризата, предшестваща военната интервенция на САЩ в Ирак, българското и румънското правителства разрешиха на американо-британската коалиция да използва някои от военните им бази.

През февруари френският президент Жак Ширак открито разкритикува “неразумното” поведение на двете кандидатки за членство в ЕС, което силно затрудни деликатно провежданата по онова време от Париж антивоенна дипломация. Тази критика обаче беше свързана и с недоволството на Франция от очевидния спад на влиянието и в Румъния и България. Не бива да се забравя, че Париж още от началото на 90-те години твърдо подкрепяше интеграцията на двете страни в ЕС и НАТО, както и че историческите връзки между Франция и Румъния винаги са били особено силни. И Румъния, и България бяха включени в групата на “франкофонските държави”, така че очевидната про-американска ориентация на техните управляващи не можеше да не разочарова французите.

Новата геополитика на Черноморския регион очертава нов етап в конкуренцията между големите. С изтеглянето на Русия, Съединените щати, Франция и (по-дискретно) Германия се превърнаха в новите ключови външни актьори, борещи се за влияние в региона. Икономическите интереси, както и проблемите на сигурността, определят залога в тази стратегически важна зона, свързваща Балканите с Кавказ и Централна и Източна Европа с Турция.


 

В края на 2003 и България, и Румъния се оказаха в центъра на американското внимание, в контекста на дискутираното предислоциране на военните части на САЩ в Европа. Така, през ноември 2003, американският военно-морски аташе в София обяви, че Вашингтон търси “малки, разполагащи с подходяща инфраструктура, бази за възможно дислоциране на военни части в Европа”. Малко след това (на 19 декември) българският парламент разреши разполагането на такива военни части на територията на страната. Нешо повече, правителството и дипломатическото ведомство в София открито обявиха, че Вашингтон може да разчита на бъдещото стратегическо сътрудничество на България.

Този ход помогна на България да постигне по-бързо интегрирането си в НАТО, въпреки че армията и е много далеч от западните стандарти, и в същото време позволи на САЩ да планира стратегическото предислоциране на войските си. Вашингтон би желал да съкрати драстично своето военно присъствие в Германия, прехвърляйки ги в източната част на Европа и максимално близо до близкоизточния регион.

На свой ред, Румъния беше сред първите измежду бившите членки на Варшавския пакт, изявили желание за членство в НАТО. През януари 1994 Букурещ се присъедини към т.нар. “Партньорство за мир”, като първа степка към интеграцията си в Алианса. По традиция (като изключим периода на комунистическия режим) Румъния винаги е разчитала на Запада за да гарантира сигурността си и избегне руската хегемония. Тук е мястото да отбележа, че отношенята на Румъния и България към Москва силно се различават, тъй като София е далеч по-добре настроена към Русия по редица исторически и културни причини. По-интересното обаче е, че въпреки тези различия, и двете страни демонстрират еднакво силен стремеж да станат членки на НАТО и ЕС. Което е още едно доказателство за намялялото руско влияние в региона (включително и в сферата на сигурността) през последните години.

Румъния и България – амбиции и проблеми на сигурността

Постокомунистическите елити, както в Букурещ, така и в София, споделят типичната за управляващата класа и в останалите бивши социалистически държави амбиция за пълноправно членство в европейската икономическа и валутна система. За тези нови елити, както собственият им успех, така и просперитетът на техните страни, е много тясно свързан с превръщането на последните в интегрална част от западната общност. Тъкмо поради това интеграцията в ЕС е жизненоважна цел за посткомунистическите правителства и в двете държави.

В същото време обаче, доколкото става дума и за национална сигурност, и бившите президенти на България и Румъния Петър Стоянов и Йон Илиеску, и сегашният румънски държавен глава Траян Басеску (българският му колега Георги Първанов се опитва да се придържа към по-балансирана позиция) ясно демонстрираха предпочитанията си към стратегически алианс със Вашингтон, пред френско-немските опити за създаване на самостоятелна Европейска система за сигурност и отбрана. Именно това бе и основният урок от европейската криза през 2003, последвала отказа на Париж, Берлин и Брюксел да се включат в свалянето на Саддам Хюсеин.

Подобно на Полша и балтийските държави, новата геополитическа ориентация на България и Румъния преследва двойна цел: европейската интеграция (като политически и икономически институции) и утвърждаването като стратегически съюзник на САЩ и НАТО. Именно тази политика, както споменах по-горе, вбеси Ширак през 2003, но тя може лесно да се обясни от историческа и политическа гледна точка. В исторически план, основният проблем за сигурността на всички малки страни от Централна, Източна и Югоизночна Европа е да не попаднат изцяло в германската или руската сфери на влияние, а (ако е възможно) да балансират между тях. В този смисъл съюзът с една морска, и то отдалечена, велика сила (като Великобритания в миналото и САЩ - днес) често е бил предпочитан от тях, за да се измъкнат от опеката на континенталните геополитически играчи. В чисто политически план, САЩ просто разполагат с далеч по-големи възможности и мощ, отколкото Франция и Германия през последните 15 години и тъкмо това ги прави привлекателни за малките посткомунистически държави.

ГУАМ и американската геополитическа стратегия

Ако разглеждаме румънската и българската геополитика в един по-широк, макро-регионален контекст, вероятно би ни било по-лесно да си обясним доста от тенденциите и събитията в региона. Както вече подчертах, Черноморската зона следва да се анализира и в светлината на стратегическите и енергийни връзки между Балканите и Централна Азия. Това обяснява и, защо САЩ толкова упорито се опитват да укрепят и повишат ролята на ГУАМ (т.е. групата, обединяваща Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова), притискайки Букурещ да се присъедини към тази политическа асоциация.


 

В края на април 2005 грузинският, украинският, азербайджанският и молдовският лидери се срещнаха в Кишинеу за да съживят въпросната група, превръщайки я в политически инструмент за своята “евро-атлантическа” интеграция. Срещата обаче беше бойкотирана от Узбекистан (един от учредителите на групата, която първоначално носеше инициалите ГУУАМ), но пък е показателно, че на нея се появиха президентите на Литва, Румъния и България, както и представител на американския държавен департамент. Истината е, че Вашингтон демонстрира голяма активност в Черноморския регион: през последните няколко години Брюс Джексън (бивш офицер от армията на САЩ и бивш вицепрезидент на Локхийд-Мартин) упорито работи с представители на про-американското лоби в Румъния, България, Грузия и Украйна за да улесни тяхното (за България и Румъния то е вече факт) присъединяване към НАТО и създаде възможност за разширяването на Pax Americana от Атлантическия океан до Каспийския регион.

Друга знакова стъпка на САЩ беше назначаването на Джак Дайър Круч (бивш съветник на военния министър Ръмсфелд) за посланик в Букурещ. Така Румъния, на практика, се очертава като ключова държава в процеса на разширяване на американското влияние в региона. Неслучайно, в началото на март, непосредствено преди посещението на румънския президент Басеску във Вашингтон, Брюс Джексън заяви, че контролът над Черно море винаги е било от жизнено значение за доставките на енергоносители за Европа и това значение само ще нараства в бъдеще. Страните от ЕС внасят около 50% от необходимите им енергоносители, като през 2020 цифрата ще достигне 70%. А Черно море ще се окаже изключително важна транспортна връзка за трафика на петрол и газ от Каспийско море към Запада.

Именно поради това Вашингтон се стреми с всички средства на увеличи политическото си влияние в региона, даващо му възможност да контролира сегашното и бъдещо постъпление на енергоносители към Европа.

Заключение

Геополитиката на Черноморския регион все още пребивава в периода на търсене на стабилност след “революцията” от 1989-1991. В същото време е налице очевидна промяна: руското влияние е спаднало за сметка на американското, което продължава да расте. Въпреки наличието на про-руски настроени кръггове в някои от страните от региона, Москва все още не е в състояние да предложи жизнеспособна алтернатива на интеграцията в НАТО и ЕС. Приемането на България и Румъния в НАТО и очакваното им включване в Европейския съюз са най-големия фактор за промяната на регионалния силов баланс.

Въпреки това, ситуацията продължава да се променя. Като политическото бъдеще на ЕС (особено след провала на референдумите за Европейската конституция във Франция и Холандия), както и развитието на германо-американските отношения ще бъдат от ключово значение за посоката на тази промяна. Ако европейската интеграция продължи да се задълбочава и се съчетае в подобряване на отношенията между двата бряга на Атлантика, това ще означава почти тотална западна доминация в региона, за сметка на руските амбиции. Напротив, една по-независима германска външна политика, базираща се по-скоро на стратегическото партньорство с Русия (и, може би, с Китай), отколкото на “евро-атлантическата общност”, може да провокира сериозна конкуренция между отделните западни геополитически играчи в региона, изправяйки София и Букурещ пред труден избор.

* Авторът е доктор по нова история от Сорбоната, анализатор на P.I.N.R.

{rt}

Русе, 1 юни 2005, заседателната зала на Областния съвет - изминали са три часа от международната среща с работно име “Оценка на регионално-икономическата среда на второстепенните пристанища по река Дунав” (т.нар. проект “Портино”), когато д-р Ото Швец заявява, че иска да запознае присъстващите с възможността за създаване на “Дунавска Ханза” - съюз на пристанищните градове от Регенсбург до Галац. Според представителя на Австрия, който е и ръководител на кръга “Транспорт и корабоплаване” на работната общност “Дунавски страни” и председател на координационния пункт на Общоевропейски транспортен коридор № 7, идеята е възникнала още през 90-те години на миналия век. Войната в Югославия обаче, пречи за по-ранното й реализиране. Създаденото търговско обединение на баварските дунавски градове и алиансът между Виена и Линц дават нова надежда за възобновяване на проекта. Д-р Швец споменава сумата от 1, 9 млн. евро, която би могла да се получи, като начало, от програма INTERREG ІІІ CADSES на Европейския съюз (ЕС). В последвалата размяна на мнения, един от българските експерти мимоходом отбелязва, че през есента на 2004 представители на холандски бизнес-среди са посетили дунавските ни пристанища, включително и Русе, търсейки подходяща транспортна инфраструктура, в която да инвестират. Необяснимо защо спокойствието напуска д-р Ото Швец при тези думи и той видимо раздразнен не се стърпява да каже, че холандците си имат достатъчно обекти по речния канал Рейн - Майн, няма какво да правят на Дунав...

В този момент той изглежда просто е забравил, че още през далечната 1922, в Амстердам, е основано холандско-австрийско “Континентално моторно корабоплавателно дружество” (S. A.) именно за търговска дейност и навигация по Дунав.

С този кратък увод си позволих да открехна съвсем малко завесата на продължаващата и до днес, вече два века, интрига от интереси, амбиции, намерения и цели на няколко от т. н. “велики сили” в различни периоди от историята им - Отоманската империя, Австро-Унгария, Русия, Великобритания, Франция и Германия към най-важния вътрешен воден път на стария континент - река Дунав. Интрига, белязана с много превратности, придружена с крушение на едни и възход на други държави, с използване на дипломатически и не дотам дипломатически ходове и похвати, наситена с войни и революции, с преговори и договорености, променяли неколкократно геополитическата карта на Европа. В която, даже и сега, когато тя се обединява около общи принципи и идеали, няма скоро и лесно да утихнат политическите страсти и да се промени статуквото около един от най-оспорваните и горещи въпроси в последните 200 години - борбата за хегемония по Дунав. Или, по-скоро, за възможността чрез водния транспорт да се постигат определени геостратегически цели - влияние, лидерство, монополна позиция. Интрига, в която впрочем и България (разбира се, твърде скромно) също е била допусната да каже своя дума и да внесе свой щрих. Макар и твърде незначителни, както ще се види по-нататък, чест и задължение е за нас, съвременниците, че “строителите на съвременна България” (ще цитирам Симеон Радев), нашите праотци и деди, не са се бояли да защитят присъствието ни на Дунав и да кажат твърдото си “не”, когато решенията на “великите” са били против националните ни интереси, против българската държава.

Дунав -“същинско подвижно море към Ориента”

Втората по дължина река в Европа след Волга има многократно по-голямо значение от нея. Докато Волга е регионална водна артерия в рамките на само една страна - Русия, Дунав преминава през територията на десет държави - Германия, Австрия, Унгария, Словакия, Хърватска, Сърбия и Черна гора, Румъния, България, Молдова и Украйна, съединявайки Централна, Югоизточна и Източна Европа с Черно море, предмостието към Азия. За четири от тези страни - Австрия, Унгария, Словакия и Молдова тя е единствения им излаз към морето.

Реката е плавателна от Улм (Германия) до Черно море по протежение на 2569 км при обща дължина от 2897, 6 км.

Дунавският басейн обхваща площ от 816 947 кв. км (8, 5% от тази на Европа) и е близо 8 пъти по-голям от територията на България. В него живеят над 100 млн. души, изградени са значителни индустриални мощности, разположени са известни културни центрове с едни от най-ценните исторически и архитектурни паметници на стария континент.

По реката, наричана последователно Fison, Ister, и Danubius са плавали кораби на финикийци, йонийци, римляни, венецианци, генуезци. Военната експанзия на Римската империя в басейна на Дунав е оставила много знаци - пътища, мостове, укрепени съоръжения (например Траяновия вал). Гръцките мореплаватели оценяват реката като първокласно средство за комуникации и основават в долното й течение редица търговски колонии - днешните наши градове Лом (Ретариус), Никопол (Никополис ад Иструм), Силистра (Доростолис) и др.

На руския княз Светослав, преминал с войската си Дунав при нахлуването му в България, приписват думите: “Там е центърът на моята земя: от гърците пристигат тук ценни тъкани, злато, оръжие, вина; от Чехия и Унгария - сребро и коне, от Русия - восък, мед и роби.”

Основоположникът на научния комунизъм Карл Маркс също не е останал безучастен и според него “този, който държи в ръцете си устието на Дунав, господства и над самия Дунав, този път към Азия, а заедно с това в значителна степен и над търговията на Швейцария, Германия, Унгария, Турция, Молдова и Влашко.”


 

По-късно, когато кафявата сянка на фашизма пада над Европа, Дунав е обявен официално за “германски държавен воден път”, а Гьоринг излиза с искане реката да се превърне в “мощна транспортна артерия на Германия.”

Дунавският проблем и борбата за хегемония в Европа

С възхода на Отоманската империя на река Дунав се установява своеобразна блокада - забранено е по нея да плават кораби на други държави. Австро-Унгария първа нарушава ембаргото. Между двете империи се сключват последователно няколко договора - в Карловац през 1699, в Пожаревац през 1718 и в Белград през 1739, според които на Австро-Унгария се разрешава “да плува по Дунав и да търгува с Персия” или “свободно да плува и да търгува по Дунав”.

Русия е втората държава, която със сила променя статуквото. Съгласно договора между нея и Отоманската империя, сключен на 10 юли 1774 в Кючук Кайнарджа, корабите и получават правото свободно да плават в Черно море и да влизат в Проливите, а на поданиците й се разрешава “да търгуват по Дунав със свои кораби и по суша” със същите привилегии, които Високата порта предоставя на най-облагодетелстваните нации.

Тези придобивки се затвърждават по-късно чрез редица допълнителни споразумения с Турция - Букурещкият и Одринският мирни договори от 28 май 1812 и 14 септември 1829, Акерманското споразумение от 7 октомври 1825, съгласно които устията на Дунав стават владение на Русия, както и на сключената между последната и Австро-Унгария конвенция в Петербург през 1840 за плаване на руски и австрийски кораби по Дунав. В чл. 9 на документа двете държави признават “принципа за свобода на дунавското корабоплаване.”

Този неприкрито заявен и поддържан на държавно ниво интерес от страна на двете империи към Дунав (на 13 март 1829 във Виена се създава Първо дунавско параходно дружество и е пуснат на вода параходът “Франц І”) не е могъл да не предизвика намесата и противодействието на другите две “велики сили” в Европа - Великобритания и Франция. Вниманието, което отделя “владетелката на седемте морета” към най-важната водна транспортна артерия на Европа освен геостратегически (близостта на Босфора и Дарданелите), има и чисто икономически аргумент. След т. нар. “ирландски глад” и жертването на английското земеделие за сметка на развиващата се промишленост, за стотиците хиляди лишени от земя хора, станали евтина работна ръка във фабриките, са необходими селскостопански произведения. Дунавският басейн в частта си, обхващаща Мизия, Горна Тракия, Влашко и Молдова, ги предлага в неограничени количества. До отварянето на Суецкия канал през 1868 това е онзи регион от Европа, откъдето по най-краткия път и с най-малко разходи те се доставят в империята на кралица Виктория.

Търговските отношения на Великобритания с Отоманската империя не могат обаче в един момент да не се припокрият с въпроса за свободното плаване в долния участък на Дунав, чието устие по онова време се държи от Русия.

Подобна е и амбицията на Франция. Така се заражда съперничеството за влияние и лидерска позиция в Дунавския регион между англо-френските амбиции, от една страна, и тези на Австро-Унгария, Русия, а впоследствие и Германия, от друга.

Погледнато обективно, същността на тези взаимоотношения винаги се е поставяла в контекста на т. нар. “идеални цели”: политика на “отворени врати”, с което се признава международния характер на река Дунав; свобода на корабоплаването (1) по цялата река и равенство на флаговете; зачитане на суверенитета на крайбрежните държави. Реално обаче зад тази благовидна платформа от добри намерения с продължителност от почти 200 години (ако приемем за начало Виенския конгрес през 1815), дунавският “пейзаж” никога не е бил син и безоблачен. Отделни части от него, в различни периоди от време, са изпълнени с не малко емоционалност и драматизъм, защото са белязани с такива знакови събития като Парижкия договор от 1856 (създават се Европейската дунавска комисия и Комисията на крайбрежните държави), Берлинският конгрес от 1878 и началото на германския “Drang nach der Donau” (“Натиск на Дунав”), Лондонската конференция от 1883, Версайлският мирен договор от юни 1919 (с възстановената отново Европейска дунавска комисия), Виенското съглашение от 12 септември 1940 между Германия, Италия, Унгария, България, Румъния и Словакия (с което управлението на Дунав преминава в ръцете на Речния съвет в Братислава под протекцията на Третия Райх), Белградската конференция от 1948 и едноименната конвенция, приета тогава, въз основа на която, с малки поправки, продължава и до днес корабоплаването по Дунав...

България и Дунавският проблем

Две години след Парижкия конгрес през 1856, на който за първи път се обявява свободата на корабоплаване по целия Дунав (чл. 13 от подписания договор гласи, че плаването по Дунав е част от публичното право на Европа и, че флаговете на всички нации трябва да се третират на равни начала), в книжка № 4 на излизащото тогава в Цариград списание “Български книжици” излиза съобщение за проявата. 1858 г. е годината, в която е трябвало да се проведе в столицата на Франция отредената от чл. 18 на Парижкия договор конференция, за да одобри изработения от представителите на крайбрежните държави тогава (Вюртемберг, Бавария, Австрия и Високата порта - дунавските княжества Сърбия, Влашко и Молдова са били подчинени на Отоманската империя) правилник за навигацията и полицията по Дунав.


 

В книжка № 7 на списанието е публикувана обстойна статия по дунавския въпрос на цели десет страници. Не може да не ни впечатли вярната оценка в анализа, направен преди около 150 години (когато България все още е под турско робство!) и точната прогноза, оправдала се напълно след като подвластните на Турция народности образуват свои самостоятелни държави: “Страните по долния Дунав в последните времена са в сношение с Англия и й изпращат хляба си. С време, когато ще се разпространи свободното плуване, търговията още повече ще се разшири, ще се развият промишленостите, а заедно с тях нравствените сили на Дунавските княжества, за които е особено важна тая свобода по Дунава.”

През 188, три години след освобождението ни, на България се налага да каже “да” или “не” на дилема, свързана с националните й интереси.

Съгласно договора от Берлинския конгрес Австро-Унгария заедно с представители на Румъния, Сърбия и България е трябвало да изработят правилник за корабоплаването, речната полиция и надзора за прилагането им в дунавския участък от Железни врата до Галац. За основа на разискванията, които е трябвало да се проведат в румънския град, е предложен проект на подкомисия, в която участват Австро-Унгария, Германия и Италия (членки на Европейската дунавска комисия). Един френски дипломат нарича документа “чудовищен”. Според него, за контрол между Железни врата и Галац се учредявала “Смесена комисия”, в която Австро-Унгария получавала председателското място и решаващ глас в случай на патова ситуация. Чл. 11 изисквал проектите за мостове и други крайбрежни и пристанищни съоръжения да бъдат предварително одобрени от комисията. Чл. 6 пък нареждал капитаните на пристанищата да са подчинени на “Смесената комисия”, като по този начин се нарушавал суверенитета на крайбрежните държави.

За да прокара проекта си, Австро-Унгария прави постъпки пред княз Александър Батенберг, който и обещава подкрепа. При срещата на дипломатическия представител на империята у нас, граф Кевенхюлер, с Драган Цанков, тогавашният министър на външните работи, последният го информирал, че е дал инструкции на българския участник Киряк Цанков в тази насока.

Конференцията в Галац провежда само три заседания. Проектът, внесен от Австро-Унгария, се проваля с гръм и трясък, защото Киряк Цанков заедно с румънския представител гласуват против. Племенникът на Драган Цанков поема вината върху себе си, заявявайки, че е нарушил указанията на своето правителство от патриотизъм (вж. Симеон Радев “Строителите на съвременна България). Външният ни министър подава оставка, но двамата Цанкови защитават по достоен начин правата на България върху нейния участък на река Дунав.

Изненадани неприятно от случилото се, две години по-късно, на конференцията в Лондон даже не канят Княжество България - формалният повод за този драстичен акт е несъгласието на Турция, чийто представител поставя ребром въпроса: или той, или българската делегация ще заседават в Лондон. Останалите делегати решават, че турският участник ще говори и за България. Реакцията на кабинета с премиер д-р Константин Стоилов (въпреки че като наблюдатели са изпратени д-р Вълкович и офицерът от Дунавската флотилия Шишмарев) е категорична: "Българското правителство ще счита решенията на конференцията за незадължителни за него относно наредбите, които тя ще гласува за плаванията, полицията и надзора на частта на Дунав между Железни врата и Галац. Ако конференцията направи изменения върху галацките решения без участието на България, то княжеското българско правителство ще счита себе си освободено от всяко задължение, което делегатите в Европейската комисия са взели при изработването на предметните правилници.”

Подобна е и позицията на Румъния, която участва със “съвещателен глас” - тя отказва да признае компетентността на Европейската комисия в участъка от Галац до Браила.

Твърдата позиция на нашата страна и на северната ни съседка правят решенията на Лондонската конференция мъртвородени.

По този повод започналият да излиза през 1879 вестник “Български глас пише: “...Няма да бъде преувеличено, ако се каже, че благодарение на упоритото становище на България, солидаризирана тогава с Румъния, пропаднаха решенията на Лондонската конференция и се осуетиха плановете на Австро-Унгария да подчини Дунав от Железни врата до Браила под свое икономическо водачество.”

За трети път, макар и победена, през 1921 на Парижката конференция, която трябва да установи окончателния статут на р. Дунав, България се държи достойно и отказва да приеме безпрекословно решения, накърняващи националния й суверенитет. На форума, в който участват представители на Великобритания, Франция, Италия, Белгия, Гърция, Румъния, Югославия и Чехословакия (представителите на загубилите войната Германия, Австро-Унгария и България имат само “съвещателен глас”, а Съветска Русия е просто изключена), е предложен проект за конвенция, изработен от Великобритания, Франция и Италия.

В своето изказване нашият делегат настоява щото “при уреждането на международния режим на Дунав всички крайбрежни държави да бъдат третирани по един съвършено еднакъв начин спрямо всичко, което засяга техните права и задължения” и изказва категоричното несъгласие на България с постановки и решения, поставящи я в подчинено положение. “България не може да одобри наредбите, предвидени в проекта на окончателния статут относно даденото право на комисията сама и направо да създава свободни пристанища и свободни зони в пристанищата, защото тези наредби засягат чувствително правата на нейния национален суверенитет и главно защото мирният договор от Ньой не й налага подобни задължения."


 

Страната ни не е съгласна и с “интернационализирането” на крайбрежното плаване. Ето част от аргумента за това: “Принципът за национален суверенитет налага малкия каботаж, обемащ корабите, пренасящи стоки и пътници между пристанищата в границите на една и съща държава, да бъде запазен за съответната крайбрежна държава - принцип, основаващ се, между впрочем, на българския закон за националния флаг.”

България отказва да признае и друг да се меси във фарватера на нейния дунавски участък: “Мимо най-добрите си желания България не ще се съгласи щото друга държава да извършва сама в нейния сектор работите за подобряване на плавателния път. Тя настоява в името на своите суверенни права да управлява сама тия работи при същите условия, както и други държави.”

27 години по-късно официална българска делегация, водена от проф. Евгени Каменов – заместник-министър на външните работи, участва през 1948 в Белградската конференция. Тя трябва да уреди правата и режима на корабоплаване по Дунав след промените, донесени от Втората световна война. В продължение на почти месец (юли - август) блокът крайдунавски държави: Унгария, Чехословакия, Югославия, Румъния, България и Украинската ССР, следващ твърдо и неотклонно позицията на Съветския съюз, чиято делегация се води от небезизвестният Андрей Вишински, тогава зам. министър на външните работи, ревизира основните принципи и постановки, залегнали в решенията на Парижката конференция и на всички следващи конференции от 1921 насам. Опитите на делегациите на САЩ, Великобритания и Франция (Австрия е поканена само като наблюдател, а Германия е изключена) да се противопоставят, и да пледират за възстановяване на предишни комисии и организации, за “равни права” на Дунав, за “интернационализиране” на реката и международен контрол над нея, предвид значението й за цяла Европа, са отхвърлени с просто мнозинство. На 18 август 1948 делегациите на САЩ, Великобритания и Франция заявяват, че няма да подпишат изготвената от социалистическите държави конвенция. Извънредният посланик и пълномощен министър на САЩ в Югославия Кенън, който е начело на американската делегация, заявява, че “или конференцията ще приеме програмата, така необходима за деловите хора в САЩ, Великобритания и Франция, или западните страни няма да подпишат конвенцията.” От своя страна водачът на английската делегация - посланикът на Великобритания в Югославия, Чарлз Пик, отсича, че се “създава конвенция, даваща монопол на някои страни”, очевидно намеквайки за СССР.

Тогава проф. Евгени Каменов предлага да отпаднат имената на тези държави от увода към нея. В 20 часа на същия ден в Голямата зала на Коларчевия университет, където заседава конференцията, под конвенцията (станала известна с името Белградска) слагат подписите си водачите на делегациите от СССР, УССР, България, Румъния, Унгария, Чехословакия и Югославия.

Така или иначе, след 1948 щраква ключът на “желязната завеса” и дълги години след това корабоплаването за България по Дунав спира до Будапеща.

В тази връзка, интересен е коментарът на Джон Кембъл - участник в делегацията на САЩ и автор на няколко книги, засягащи възникването и развитието на Дунавския проблем: “Западните държави в борбата си за Дунав преследваха важни политически цели, в резултат на което, дунавският проблем от международно-правен, технически и транспортно-икономически, се превърна в проблем за политическо влияние на Запада в басейна на тази река и съответно за “изтласкването” от този регион на СССР.”

България на Дунав

Това, че основателят на държавата ни кан Аспарух през 681 г. е преминал великата река, която сега е наша северна граница и че дължината на дунавския ни бряг е 470 км., все още не ни дава право да заявим, че България има свое достойно място в този регион на Европа. Първото е исторически факт, а другите две - географски дадености. Реалните измерения на едно геополитическо присъствие ще останат само на книга, ако не са подкрепени с икономически аргументи - собствен речен търговски флот и дееспособни пристанища. В това отношение държавата ни както някога, така и сега, е вървяла винаги след събитията.

За създаване на наше корабоплаване по Дунав се заговаря още при строителството на железопътната линия София - Варна - износът на по-голямата част от селскостопанските стоки на Северна България се извозват по реката до Галац и пристанищата на Германия и Австро-Унгария от чужди параходи, главно австрийски, унгарски и румънски. “Дори понтоните в пристанищата ни, на които те са заставали, са били чужди” - пише в спомените си Пеню Стоянов, бивш директор на Параходство “Български речен флот”. Той казва още: “...Стоките ни се изнасяха и внасяха с чужди шлепове, за което се плащаха високи такси." Като навла (2) от Освобождението до 1900 са заплатени 600-700 млн. лв., които за времето си са значителна сума.


 

На 29 ноември 1909, на заседание на Русенската търговско-индустриална камара, е изслушан докладът на нейния секретар Дончо Иванов “Дунавът и нуждата от български търговски флот по него.” Той започва с лозунга на проф. Т. Г. Данаилов “Дранг нах дер Донау” (т.е. “Натиск къма Дунав”) от статията му във в-к “Време” (3 април 1909) със заглавие “Българско параходно съобщение по Дунав”.

В протокола от заседанието е записано: “Взе се решение да се образува едно параходно дружество със седалище Русе с основен капитал 2 млн. лв. Искаше се обаче подкрепата на държавата, която да гарантира лихва от 6% за вложения капитал. Идеалът, който би следвало да се постигне, е щото всички наши произведения от Северна България да минават през Варна. За постигането на една такава цел трябва да се насочи деятелността на Дунавския ни флот.”

Идеята за наше речно параходство и разработването на релацията Русе - Варна (река - море) за отклоняване на част от транзитния трафик по Дунав, която остава неосъществена и до днес, е в основата на всички проекти от началото на ХХ век. Цел, която в различни периоди от историческото ни развитие, когато България действително е имала собствена национална транспортна политика, неотклонно е следвана както до 9 септември 1944, така и след това.

На 17 март 1935 на държавния понтон на русенското пристанище, в 12, 10 часа, няколко хиляди жители на дунавския град изпращат пътническия параход “Вит” с капитан Димитър Петрунов за Видин, а по същото време от там тръгва параход “Искър”.

Този ден е приет за начало на българския речен флот, а към Дирекцията на железниците и пристанищата се обособява отдел “Речно крайбрежно плаване” с първи директор Янко Куцаров. Народното събрание гласува 150 млн. лв. за строителство на три еднотипни пътнически и четири еднотипни товаро-хладилни кораба. В корабостроителницата на Регенсбург “Кристов Рутхов” се изграждат “Русе”, “Видин”, “Лом” и “Свищов”, а в унгарската корабостроителница “Обуда” - “Цар Борис”, “Цар Симеон” и “Царица Йоанна”. Седемте кораба са най-големите, най-модерните и най-комфортните за онова време по Дунав. Те слагат основата на Параходство “Българско речно плаване”, което се обособява като самостоятелна юридическа единица със Закона за българското речно плаване от 20 май 1940 и Указ № 14/29 от 5 май 1940 Тридесет години по-късно специалисти от дунавското ни параходство и Русенската корабостроителница разработват проект на тласкач тип “Паисий Хилендарски” с технико-икономически показатели над световно ниво. Те и до днес са гръбнака на речния ни флот. Разходът им на гориво на единица продукция е по-нисък от този на корабите по Рейн и дори по Мисисипи.

През 80-те години бяха поръчани и доставени четири речни катамарани (3), предназначени за превоз на тежкотоварни автомобили на СО МАТ. Специализираната западна преса призна, че тази технология е изпреварила развитието на прилаганите дотогава във вътрешните водни пътища на Европа. По-късно, използвайки българския опит, бяха построени подобни кораби на Рейн.

Отбелязвам само тези два щриха от присъствието на българския речен флот по реката, когато по отношение на производителност на персонала, тонажа и тягата той бе с най-добрите технико-експлоатационни показатели в Дунавския басейн.

След 90-те години юго-ембаргото (1993 – 1995) и спряното корабоплаване в района на Нови Сад (1999-2003 извадиха от равновесие дунавското ни параходство. Държавата окончателно се раздели с идеята да има национален речен превозвач и безславно абдикира. На 9 юни т. г. Министерският съвет определи фирмата “Каолин” АД - Сеново за победител в конкурса за приватизацията на 70% от Параходство “Българско речно плаване” ЕАД - Русе. Върховният административен съд обаче, взе решение за спирането на тази сделка.

Илюзии и реалности

Илюзия: Белградската конвенция от 1948 осигурява свобода на корабоплаването по р. Дунав еднаква за всички.

Реалност: Много корабособственици от региона на Дунав, както и от Рейн - Майн, тълкуват този текст едва ли не като неограничена възможност да товарят, качват и свалят стоки и пътници от кое да е пристанище на реката, независимо от неговата национална принадлежност, за трета страна.

Потърпевша в случая е България, която не е вложила в законодателството си защитен механизъм под претекст, че това ще противоречи на “пазарните принципи”. В същото време, когато нашите кораби искат да товарят в Германия, внасят 100 евро, за да се направи проверка, дали има немски превозвач и само ако няма, получават разрешение. Ако обаче се яви корабособственик на домакините, той взема стоката, а нашият плавателен съд губи депозита, тъй като последният не подлежи на връщане.

Глобата, която се налага в Унгария за това, че кораб с т. н. “трети флаг” е взел товар без разрешение, е 1500 долара.

В Румъния е абсолютно невъзможно наш кораб да вземе стока от местно пристанище за трета държава.

Необходимост: При промяна на Белградската конвенция (вече има създаден Подготвителен комитет) на първо място трябва да се гарантира равнопоставеност за всички дунавски държави по отношение на режима на корабоплаване в техните участъци и пристанища.


 

Илюзия: Рейн - Майн - Дунав е европейски транспортен коридор № 7.

Реалност: Рейн - Майн - Дунав още дълго време ще бъде коридор № 7 само на книга.

На общоевропейската конференция по вътрешно-воден транспорт в Ротердам (5 - 7 септември 2001) холандският министър на транспорта Тинеке Нетелбонс изрази общото мнение, че ще се обединят усилията на страните от басейна на Рейн - Майн с тези на страните от басейна на Дунав, за да може в близко бъдеще да стане реалност корабоплаването от Северно до Черно море.

Намеренията са едно, практиката обаче - друго. На конференцията, за Дунав практически не стана и дума, както и за това да се признават документите за правоспособност на моряците от дунавските страни, за да могат да плават в канала Рейн - Майн. Впрочем, през ноември 2002 от Рейнската комисия беше приет седмият допълнителен протокол, даващ право да се признават документите, издавани от трета държава, включително и от дунавските. Той обаче трябва да се ратифицира, а този процесът може да трае половин век. Формално, за режимите на корабоплаване по Рейн - Майн и по Дунав има два различни документа - Манхаймският акт от 1868 и Белградската конвенция. Истинската причина обаче е друга - страните от басейна на Рейн - Майн се страхуват от мощната конкуренция на флотите на дунавските държави, специално на тези от Украйна и Румъния и още дълго време ще ги държат далеч.

Илюзия № 3: България има национално отговорна политика за ролята на р. Дунав в перспектива.

Реалност: България няма нито национална, нито отговорна, тя няма изобщо политика по отношение на Дунав в контекста на геополитическото й място в обединена Европа. За да има такава, е необходима приемственост, култура, кръгозор, интелигентност и професионализъм у хората, които трябва да я формират и провеждат. Трябва да има ясно очертани приоритети и задачи, макар и скромни поради нашите възможности, които, стъпка по стъпка, да ни приближават към постижими цели - възстановяване на позициите на речното ни корабоплаване, преструктуриране на организационно тромавите ни пристанища в съвременни специализирани терминали с модерно оборудване и заявка за комбиниран транспорт, изграждане на логистични центрове за пренасочване на транзитни потоци от Дунав към Черно море и Близкия Изток. Едва ли може да се приеме за нормално, че вече пета година таксите от дунавските ни пристанища вместо да се използват за тяхната модернизация потъват незнайно за какво в държавния бюджет. Стигна се дотам, че държавата ни отказа дори да опрости натрупаните дългове от 3 млн. лв. на Параходство “Българско речно плаване”, причинени от форсмажорните обстоятелства (4) при спряното корабоплаване по Дунав на запад от Нови Сад, но отписа с лека ръка стотиците милиони лева задължения на Кремиковци АД, Булгаргаз ЕАД и други социалистически мастодонти, натрупани от безхаберието и далаверите на ръководителите им.

Това не е политика! Това не е приближаване към Европа, защото се връщаме със 70 години назад, когато един от радетелите за достойно място на България на Дунав, инж. Георги Лазаров, бе написал: “...За да бъдем освободени от чуждата зависимост, за да можем да прилагаме на практика нашата съобщителна и стопанска политика, нам повелително се налага да създадем наше родно дунавско плаване!”

Бележки:

(1) Принципът на свободното плаване по водните течения води началото си от Хуго Гротиус (1553 г. - 1645 г.), един от родоначалниците на съвременното международно право.

(2) Навло - такса, която се заплаща за превоз на единица товар по море или река.

(3) Катамарани - плавателни съдове, при които посредством технологията Ро-Ро се товарят за транспортиране тежко товарни автомобили.

(4) Форсмажорни обстоятелства - този термин от морската лексика отдавна и трайно е влязъл в морското право. С него се обозначават всички възможни произшествия на море и река и свързаните с тях щети и повреди на един кораб, които не зависят от компетентността и волята на капитана и екипажа на плавателния съд. Загубите, понесени в този случай, се признават априори като неизбежни и за тях не се търси компенсация.

Литература:

1. Божков, Любен “Доклад относно между балканските пътища и съобщения”, изнесен на ІV Балканска конференция през 1933 г. в Солун.

2. Проф. Данаилов, Г. Т. “Drang nach der Donau!” - глава ІХ от едноименната монография.

3. Иванов, Дончо “Дунавът и нуждата от български търговски флот по него”, 1909 г.

4. Архив на държавните железници и пристанища в България - 1928 г.

а/ инж. Лазаров, Г. “Дунав след Версайл” .

б/инж. Данчов, Ю. “Мостът на Дунава и международните линии през България”.

5. Списание на Българското инженерно-архитектурно дружество - 1927 г.

а/ инж. Божинов, Д. “Българско дунавско параходно дружество”.

б/ инж. Божинов, Д. “Отклонение на българския международен трафик през Русе за Варна”.

в/ инж. Данчов, Ю. “Водни пътища и корабоплаване у нас”.

6. Кашев, С. Г. “Реката Дунав в средноевропейския воден път Рейн - Майн - Дунав”, 1926 г.

7. Търновски, П. И. “Дунавът в миналото и днес”, 1938 г.

8. Николов, Ангел “Дунавският въпрос”, 1917 г.

9. Дойков, Васил “Дунавският воден път”, 1980 г.

10. Дойков, Васил “Български трицвет по Дунава”, 1985 г.

11. Мунтян, М. А. “Дунайская проблема в международных отношениях (1945 г. - 1948 г.), 1980 г.

12. Кръстев, Стойне и Нонев, Богомил “Белградската конференция 1948 г.”, 1949 г.

13. Материали от международната научно-практическа конференция “Дунав - транспортен коридор № 7” - Русе, 3 декември 2001 г.

14. Материали от международната научно-практическа конференция “Интегрирано управление на р. Дунав в условията на климатичните промени в Европа” - Русе, 1 декември 2003 г.

15. Материали от международния семинар “Българското вътрешно корабоплаване в една разширена Европа” - Русе, 9 март 2004 г.

16. Материали от международната работна среща “Проект “Портино” - оценка на регионално-икономическата среда на второстепенните пристанища по р. Дунав” - Русе, 1 юни 2005 г.

17. Материали от 24-то заседание на GIS Danube forum - Русе, 11-13 юни 2005 г.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

 

Паметна бележка

До: Европейския съюз

Правителствата от ЮИЕ

От: Международната комисия за Балканите

Относно: Балканите в бъдещето на Европа

Балканите вече не са онази зона на насилия, която пред прага на ХХІ век захранваше потресаващите заглавия в световните медии. Затова много представители на международната общност малко прибързано направиха извода, че статуквото в региона работи добре. Илюзията за стабилност надделяваше в погледа на света към Балканите до пролетта на 2004, но когато през март същата година се разразиха събитията в Косово, международните фактори проумяха онова, което всички на Балканите знаехме отдавна: статуквото е неустойчиво и може да доведе региона до нова фаза на крайно опасна нестабилност.

Независимо дали следим събитията със страх или възторг, процесът на окончателното решаване на статута на Косово вече е започнал. Навлезли сме в най-деликатния етап от битката за мирни и благоденстващи Балкани. Съществуват добри предпоставки трудното търсене на изход от ситуацията в Косово и Метохия да се увенчае с успех, а това със сигурност би отпушило затлачения политически процес в региона, би било голямо постижение за международната дипломация и би повишило значително доверието в местните политически сили.

Трябва да сме наясно обаче, че провалът също е напълно реална възможност, както и, че последиците от евентуално поражение ще бъдат наистина тежки. Ако ЕС не състави смела и отчетлива стратегия за следващите десет години, която да предвижда присъединяването на всички балкански страни като пълноправни членки на Съюза, съществува опасност народите на Косово, Босна и даже Македония да го припознаят като неоколониална сила. Подобен анахронизъм ще е неуправляем и ще бъде в противоречие със самата същност на Европейския съюз. В отношението си към Балканите Европа е изправена днес пред големия избор: разширяване или империя.

Видимите признаци, че все още не сме застраховани от едно опасно бъдеще са квази-протекторатите Косово и Босна и Херцеговина. Международните представители там искат бързи резултати в решаването на наистина сложни проблеми, без да залагат сериозно на някакви принципи: те се намесват във вътрешните процеси, вършат своеобразно “социално инженерство”, но не носят отговорност, в случай че политиката им се окажат погрешни. Ако Европа продължи да налага нео-колониалното си управление в тези земи, ще предизвика силно икономическо недоволство, това управление ще се превърне в политическо препятствие за самия европейски проект и, още по-лошо, европейските избиратели ще възприемат ангажимента на своите страни като огромно и ненужно финансово и морално бреме.

Карта на нагласите

Западните правителства често използват аргумента, че като се отлага решаването на ключовия проблем със статута, се избира по-малката от две злини. Те, разбира се, не отричат, че статуквото не е идеално, но твърдят, че въпреки всичко най-важното е да се опазят регионалният мир и стабилността.

Новата Международната комисия за Балканите, създадена през 2004 за да формулира стратегия за присъединяването на страните от региона към Европейския съюз, направи проучване на тенденциите и нагласите в балканските процеси към момента. Резултатите от срещите, проведени из целия регион, очертават една доста по-сложна действителност от стереотипните представи в международните политически среди. Основен нов момент е, че Босна и Херцеговина вече не е толкова оспорвана държава, колкото беше в първите години след обявяването на нейната независимост. За повечето сърби в Сърбия и почти за половината от сърбите в Босна едно отделяне на Република Сръбска от Босна и Херцеговина е нежелано и малко вероятно развитие. Нещо повече, нито една етническа група в страната не гради планове, които биха застрашили съществуването на босненско-херцеговската държава. Парадоксално е, но единствено албанците в Албания и Косово се обявяват за разделяне на Босна.

Кошмарът, който не дава покой на международната общност - че независимостта на Косово автоматично ще придизвика разпадане на Босна, не се основава на реалното състояние на нещата. Това, разбира се, не означава, че постигането на суверенитет за Косово ще бъде лесно или неоспоримо. Истината е, че ако се направлява грешно, процесът може да породи пагубния ефект на доминото в целия регион. Проблемът обаче не е в независимостта per se, а как ще се постигне тя.

Разделянето на Македония и създаването на Велика Албания са възможни развития с дестабилизиращ заряд за целия регион. Резултатите от проучването сочат относително високо одобрение сред албанското население в Косово и Албания на идеята за Велика Албания. В разбирането си, че бъдещото обединение на Косово и Албания е както желано, така и възможно, позицията на албанците изцяло се различава от представите на другите етнически групи. Логично следва изводът, че формирането на нация от албанските общности на Балканите все още представлява процес в развитие. Ако международната общност не съумее да предложи убедителна европейска перспектива за целия регион, това може да засили исканията на албанците за Велика Албания или Велико Косово. Международната общност трябва да отправи недвусмислено послание, че тези два варианта са недопустими.

Обратно стоят нещата по отношение на териториалната цялост на Република Македония. Данните от проучването показват, че мнозинството македонски албанци отхвърля идеята за разделяне на страната. 77.5% от етническите албанци и 85% от етническите македонци подкрепят териториалната цялост на македонската държава.

Мирното разделяне на Сърбия и Черна гора не носи потенциал за дестабилизация на Балканите. Анкетата открои един много интересен момент: повечето черногорци са против разделянето, докато общественото мнение в Сърбия все по-малко държи да се запази настоящата нефункционираща федерация.

Комисията направи следните препоръки:

* Преходът към независимост на Косово да протече в четири фази. Отправна точка трябва да бъде статуквото, както е дефинирано в Резолюция 1244 (първа фаза); следва "независимост без пълен суверенитет" (втора фаза), в която се предвиждат специални правомощия на международната общност в областта на човешките права и защитата на малцинствата; "направляван суверенитет" (трета фаза), докато Косово води преговири с ЕС; и накрая "споделен суверенитет" (четвърта фаза) в рамките на ЕС.

* В случая с Босна и Херцеговина: десет години след Дейтънското споразумение Службата на Върховния представител на международната общност трябва да се закрие. Това означава да се премахнат Правомощията от Бон* и отговорностите да се прехвърлят на Комисаря по разширението в Брюксел. Службата на Върховния представител да бъде заменена от Преговарящ на Европейския съюз.

* Решението за съдбата на Държавната общност Сърбия и Черна гора да бъде взето от гражданите. Комисията оценява настоящата Държавна общност като нефункционално образувание. Според Комисията, гражданите на Сърбия и Черна гора трябва да направят своя избор между функционална федерация и функционално разделяне до есента на 2006.

Изграждане на страни-членки

През 1991 народите на бивша Югославия поеха по своя път към независимост с войни и етническо прочистване - стари европейски практики за образуване на държавите. Не без основание те можеха да се позоват на довода, че не правят изключение от историческата традиция на континента, защото същите способи са били прилагани в дългата еволюция към европеизация. Всички други народи си имат собствени национални държави, защо не и народите от бивша Югославия? Разбира се, в очите на нова Европа, и особено на Европейския съюз, подобни практики бяха чудовищни и въплъщаваха една изцяло неевропейска “балканизация”. В политически план ЕС и държавите, наследили Югославия, говореха на различни езици и това се оказа най-голямото предизвикателство пред формирането на нациите на Балканите.

Международната комисия за Балканите препоръчва стратегия за изграждане на страни-членки, която коренно се различава от механизмите, прилагани от международната общност в други части на света и от модела за присъединяване към ЕС, създаден за последната вълна от 2004-2007. Целта не е само да се появят стабилни легитимни държави, чиито граждани са сплотени от волята да ги укрепват, вместо от примитивния инстинкт да ги рушат. Целта е да се създадат държави с такъв политически, структурен, стопански и граждански облик, че ЕС да ги приеме с безрезервно доверие като пълноправни членки.

На този етап преговорите с ЕС за членство изцяло се фокусират върху договарянето на условията, при които кандидатките ще усвоят, приложат и наложат Acquis communautaire (пълния набор от закони и правила, приети въз основа на учредителните договори на ЕС) и особено върху подписването на всевъзможни преходни споразумения, ограничени по обхват и времетраене.

Опитът от последното разширение ясно показа, че процесът на въвеждането на Acquis communautaire разкрива най-широко поле за напредък. В основата на стратегията за изграждане на страни-членки стои необходимостта кандидатките бързо да направят крачката от формалното приемане на европейските закони към създаване на капацитет за тяхното прилагане. Това ще е критично важно за перспективите на слабите балкански държави да се присъединят към ЕС. Следователно, преговорната рамка трябва да се обогати, като включи изграждането на капацитет сред основните си приоритети, както в предприсъединителната фаза от "Европейското споразумение", така и по време на самите преговори.

Дилемата Хага

В десетата годишнина от трагедията в Сребреница въпросите за справедливостта и помирението трябва да излязат на преден план в балканския дневен ред на Европа. Годишнината е точният момент да се оценят и резултатите от работата на Както е известно, Международния трибунал за престъпленията в бивша Югославия беше създаден с резолюция 827 на Съвета за сигурност, приета на 25 май 1993, за да противодейства на тежките нарушения на международните хуманитарни закони, извършени на територията на бивша Югославия след 1991 и да пресече заплахата за международния мир и сигурност, която тези престъпления създадоха. Мисията на Международния трибунал си постави четири основни цели: да изправи пред съд обвинените за нарушенията; да постанови справедливост за жертвите; да възпре следващи престъпления и да спомогне за възвръщането на мира, като призове към помирение в бивша Югославия.

Сътрудничеството на правителствата в региона с Международния трибунал е от жизнено важно значение за добрите отношения на Балканите с международната общтност.

Комисията предлага пълното съдействие на Трибунала да остане и занапред задължително условие за начало на преговори по присъединяване към ЕС и НАТО. В същото време тя смята, че съществуващите равнища на добро сътрудничество с Международния трибунал са задоволителни за присъединяване към Партньорство за мир и подписване на Споразумения с ЕС.

Дотук Трибуналът изигра решаваща роля, за да бъдат изправени военнопрестъпниците пред съда, но не успя да убеди народите от региона в своята мисия. Изследванията на общественото мнение от последната година показаха, че местните хора не вярват в Трибунала и, че политиците-националисти, като радикалите в Сърбия например, използват неприязненото отношение на гражданството, за да разпалват антиевропейски и антидемократични настроения.

Голямото предизвикателство пред международната общност днес е, как да изпълни следвоенната повеля и да изведе Международния трибунал до висотата на собствената му историческа мисия: от институция, която разследва конкретни престъпления от миналото, да стане начинание, обърнато към бъдещето, което укрепва европейските ценности във всички балкански общества. Международният трибунал трябва да премести фокуса си от индивидите върху готовността на правителствата и обществата да анализират именно причините за своето трагично минало, а не само последиците от тях. По-важното е местните правораздавателни системи да овладеят престъпността, породена от войните, а образованието да възпитава търпимост и помирение, а не толкова доставянето в Хага на определени персони.

Днес трябва да поставим на изпитание готовността на всички обществени институции - от правителствата до църквите и преподаването на история - да се справят с престъпленията от миналото. Колко успешна ще е тази политика очевидно ще проличи след по-дълъг период от време. Един от най-бавните и най-болезнени процеси за всяко общество е да приеме собственото си минало. Затова сътрудничеството с Международния трибунал трябва да се разбира по-широко от простата необходимост да бъдат изпратени на съд конкретни индивиди. Международният трибунал трябва да насочи усилията си към четвъртата от главните си цели - да спомогне за мира, като насърчава помирението на територията на бивша Югославия.

Бележки:

*На срещата в Бон през 1997 г. Съветът за налагане на мир в Босна дава на Върховния представител на международната общност в Босна изключително големите правомощия (така наречените Правомощия от Бон) да отстранява служители от най-високите изборни постове в държавата, ако възпрепятстват прилагането на Дейтънското споразумение и да правораздава, ако правораздавателните органи на Босна и Херцеговина не изпълняват подобаващо функциите си.

* Комисията, ръководена от бившия италиански премиер Джулиано Амато, включва изтъкнати държавници и политически наблюдатели, сред които са бившият германски президент фон Вайцзекер, бившият шведски премиер Карл Билд, бившият помощник-държавен секретар на САЩ Ейвис Боулън, председателят на “Проект за демокрациите в преход” Брюс Джексън, членът на Европейската комисия Ян Поточник, бившият румънски външен министър Милча Джоана, бившият албански премиер Илир Мета и др.

{rt}

След промените през 1989 България се оказа в коренно различна ситуация от предишната. СССР се превърна в РФ, евразийският блок наречен “Варшавски договор” се разпадна, а страната ни, която е разположена в т.нар. Rimland, беше подложена на въздействие от страна на двата основни закони в геополитиката: първият, който е статичен и дефинира перманентното противостоене между Вода и Суша, и вторият, който е динамичен и гласи, че на територията на Rimland-а (разположена между двата полюса) периодично се очертава остро противоборство, сменящо се от периоди на временно тактическо сътрудничество. Връх в геополитическите амбиции е решаването на задачата за оптимизиране на геоикономиката.

България принадлежи към “малките” страни на планетата. Класификацията ни към тази категория не е на базата на територия или численост на население, а въз основа на нашият сумарен потенциал, определящ ролята ни в световната политика. Въпросната даденост към днешна дата не ни дава възможност за богат избор, а изисква нашето присъединяване, възможно най-бързо, към основните бъдещи тенденции в глобален мащаб. Това е така, тъй като не разполагаме с ресурс за формиране на въпросните тенденции, но определено бихме могли да им оказваме влияние по време на тяхното развитие. Ето защо България се нуждае от стратегическо разузнаване, което да работи в сферата на макротенденцията и макростратегията. Основна задача на стратегическото разузнаване е следене на тенденциите за настъпване на едни или други (благоприятни или не за страната ни) събития. Задълбоченото изучаване на тенденциите позволява формирането на конкретна политика и осъществяване на стратегическо планиране. Именно стратегическото разузнаване предупреждава за настъпване на неблагоприятни ситуации и негативни реакции, в резултат на извършвани към даден момент външнополитически или вътрешнополитически действия. То може да изпреварва появата на даден процес както и да забавя неговото зараждане или пък да ускорява развитието му. Стратегическото разузнаване се интересува от:

  • контекстът на събитията в дългосрочна перспектива;
  • управление в дългосрочен контекст и потенциално възможни събития;
  • защита на собствени дългосрочни перспективи от други “играчи”, чиито стратегически интереси противоречат на нашите.

Определено може да се твърди, че България закъснява със създаването на свое собственно Стратегическо разузнаване. Това си пролича особенно по време на кризата със заложниците в Ирак през 2004. Личи си и по отношение на външната ни политика в Западните Балкани. Вероятна причина за подобно закъснение са редица субективни фактори. За сметка на това обаче негативните резултати са съвсем обективни. Сред въпросните въпросните субективни фактори са:

  • наследеното от преди 1989 традиционно недоверие към експертната академична общност;
  • преход към далеч по-сложни обекти за анализ, които не се “усвояват” чрез старите методи;
  • все още недостатъчното прилагане на некомандни методи за управление в българското общество;
  • навикът до 1989 да се пренебрегват стратегическите въпроси са сметка на тактическите.

След 1989, България навлезе в полето на новото бъдеще. Практиката през изминалите 15 години показа, че екстраполирането на черти от миналото води до груби грешки или най-малкото, позволява да бъдем лесно манипулирани в интерес на един или друг геополитически код, включително от страна и на някои от нашите нови партньори. В последното няма нищо неестествено, защото в съвременните условия дружбата е възможна само между народите, докато между страните и обществата, като цяло, доминира конкуренцията.

Важен фактор на глобалната конкуренция е разширяване на нейната палитра от субекти, някои, от които много трудно се наблюдават, а понякога дори не се подават на наблюдение. Такива например са транснационалните корпорации, стремящи се по правило да реализират интересите на страната, в която са “базирани”. Най-съвършеният механизъм на симбиоза между корпорации и държава е постигнат в САЩ. Игнорирането на международната конкурентна среда превръща традиционното прогнозиране в изключително опасен инструмент за самоуспокоение. Като рискуваме да усетим негативите от това още по-осезателно през 2007, т.е. след като влезем в ЕС. Днес, международната среда е наложила на българското общество определени императивни изисквания и ограничения, формиращи онзи “марж от възможности”, в който то ще може да действа и, в който ще може (или няма да може) да се реализира. Безспорно, обменът на информация с разузнаванията на новите ни съюзници е от голямо значение за България, но проверката и оценката на получаваната от тях информация не противоречи на съюзническите ни задължения. В действителност, така постъпват всички уважаващи себе си специални служби по света. Стратегията изисква работа с бъдещите тенденции, а тактиката работи със ситуации. Новото бъдеще е силно динамично във времето за разлика от сравнително статичното минало в периода 1944-1989. Днес живеем в период на промени, императивно налагащ следните по-сериозни “отклонения” от предишния ни начин на мислене:

  • динамика на границите, които очертават “приятеля” или “съюзника”;
  • неясни контури на онова, което наричаме “враг”и заплахите, произтичащи от него;
  • изтриване на границите между военни/невоенни действия, а от тук и на мироналагащи операции, мироопазващи операции, хуманитарни операции и т.н.;
  • преход към съвършенно нов тип икономика – тази на знанията;
  • глобална взаимозависимост във всички сфери - икономика, политика, здравеопозване, информация и др.;
  • съвършенно новата роля, която играят неправителствените организации (НПО), общественото мнение и др.;
  • новата роля на властта, която трябва да управлява страната без прилагане на предишните силови методи.

България се нуждае от изграждане на свое Стратегичесо разузнаване, което да долавя онези неочевидни тенденции, които няма да станат реалност в близко бъдеще, променят се бавно и изискват дълговременни и мащабни мерки.


 

Днешното разузнаване на Република България е наследено от Народна Република България. То е създадено за други цели и задачи и е обслужвало друг тип държава. Сега работи както може. Ето защо на демократична България не са й необходими реформи в разузнаването, а строителство на нова разузнавателна служба. Понятието “реформа”, по принцип, не е подходящо за случая. Българското разузнаване трябва да започне да се създава отново, то трябва да се формира паралелно с това, което съществува в момента. За съжаление, проведените през последните години преобразувания, кадрови промени, нови наименования, квалифицирани като “реформи в разузнаването” нямат нищо общо с реалното създаване на това разузнаване, което е необходимо на нова и демократична България. Цитираните по-горе сътресения доведоха до липса на кадри, т.е. на професионализъм, до нежелание на “млада и свежа университетска кръв” да се влее в системата. В момента е налице и липса на континюитет при предаване на опита от едно поколение разузнавачи към следващо. Ако тенденцията се запази още 4-5 години, ще настъпят необратими негативни последствия и тогава България ще трябва да започне “на чисто” да строи своето разузнаване както и да изчака около десетина години за да може първото поколение разузнавателни кадри да придобие професионалния опит, необходим за упражняване на професията съгласно съвременните изисквания.

Основна задача на българското разузнаване на Балканите е да долови магистралните тенденции в развитието на региона, както и да работи с цел да им влияе в положителен за националните ни интереси аспект.

Преди да разсъждаваме в тази насока обаче, би трябвало веднага да се направи фундаменталната уговорка, че терминът “глобализация” има две коренно различни тълкования, които се бъркат у нас, особенно в медиите. Първо, става въпрос за естествен исторически процес, свързан с изчерпване територията на свободното икономическо пространство. Второ, налице е геополитически проект на американския елит ( Pax americana), насочен към унификация и интеграция на световната икономика.

В този план е желателно да се прецизират понятията, когато се говори, че процесът на глобализация засяга по определен начин Балканите.

Днес в региона се обсъждат няколко големи геостратегически проекти. Става въпрос за Транспортен коридор №8, Транспортен коридор №10, Транспортен коридор №7 и свързването на Черно море с Каспийския регион. В последно време редица експерти ползват понятия, обединяващи въпросните два морски басейна. По-просто казано: каспийският нефт ще премине през Черноморския басейн. В посока запад, през Балканите се обсъждат 12 различни маршута на нефтопроводи. Като немалка част от тях заобикалят България. Нашата страна е разположена в центъра на полуострова и единственият ни “продукт” на метаниво е транзитния характер на нашата територия, представляващ несъмнен интерес за “постоянните фактори” на Балканите. За дълбочинно навлизане в проблематиката на Балканите е необходим анализ на известната т.н. “транспортна теорема” в геополитиката.

“Транспортната теорема” е рамково геополитическо твърдение, носещо интегрален характер: тя позволява оценка на политическата стабилност на държавните образования, използвайки само открита информация и очевидни “общи съображения”.

“Транспортната теорема” разглежда два механизма, ограничаващи пространственото развитие на държавните организми: управленчески и икономически. Нека обозначим с v характерната скорост на придвижване на информацията вътре в държавата и с t - характерната продължителност на процесите, подлежащи на управление от центъра. Тогава, съгласно “транспортната теорема”, “приведените към кръга” (1) размери на държавата не могат да превишават vt.

“Транспортната теорема” поставя доста ясни ограничения на разширението на ЕС. Съгласно нея, Франция и Германия са обсолютно прави, когато търсят причини за неприобщаването на Анкара към Брюксел. Аналогична е и причината за последните административни промени в Руската Федерация, свързани със статута на губернаторите.

Динамичната форма на “транспортната теорема”, твърди, че съхраняването на централизирания държавен организъм е възможно, тогава и само тогава, когато развитието на цялостната инфраструктура изпреварва икономическото развитие на регионите.

Въз основа на горното можем да направим извода, че метастабилната държава се разпада, при това, не по линиите на най-голямото транспортно съпротивление, а по някакви произволни криви, имащи отношение към национални, езикови, кланови, родови граници и др. Като противоречието между “реални” и “правилни” линии на разцепление е ирационално. То се решава ирационално: разпадът на държавата (в миналото на империите) винаги провокира “релаксационни войни” от всякакъв мащаб - от междудържавни до междумафиозни. В този план събитията в бивша Югославия доказват правотата на въпросната теорема.

Накрая, “транспортната теорема” показва основния проблем на геополитическия проект, известен като “глобализация”: неговата инфраструктурна необезпеченост. Тук може да се отвори и една скоба по отношение на България. С влизането ни в ЕС през 2007 и рязката промяна впоследствие на икономическата компонента в “транспортната теорема”, става абсолютно необходима и съответната промяна в управленческия механизъм на страната. С други думи, за запазване на териториалната цялост на България ще бъде необходима сериозна кадрова промяна на съществуващия в момента висш управленчески елит. Т.е. при евентуално пълно “консервиране”, след парламентарните избори през т.г., на настоящия елит, би могло да се тръгне по пътя на регионализация и, съответно, обособяване на части от територията на страната, с тенденция към окончателното им отделяне.


 

В недалечно бъдеще могат да се прогнозират и сериозни разминавания между интересите на България и Румъния. Последно време Букурещ се стреми да играе стратегическа роля в Черно море. От друга страна, предислокацията на американските бази в Източна Европа, ще се осъществи съгласно изявленията на висши американски военни, в две “базови” страни: Полша и Румъния. Като северната ни съседка ще предостави на Вашингтон пристанище Констанца. В района на въпросния румънски порт, без съгласуване с ЕС, са вложени вече около 2,5 млрд. долара в инфраструктура, която се готви да поеме каспийския нефт до едно от хърватските пристанища. Маршут, който заобикаля нашата страна и обяснява нежеланието на Румъния да бърза с построяването на втори мост над река Дунав. От друга страна, самата река Дунав е транспортен коридор №7, който влиза в зоната на т.н. “германски свят” или германския Grossraum. Предвид задълбочаващите се противоречия между САЩ и т.нар. “Стара Европа” в лицето на Франция и Германия, вероятно ще възникнат конфликтни ситуации по трасето на геостратегическия коридор по река Дунав. Продължаващото разминаване между двете страни на Атлантика, най-вече по отношение на Ирак, свидетелства не за политическо, а за значително по тънко (и същевременно по-дълбоко) мирогледно и ценостно противоречие между двете общества. Предислокацията на американските войски ще даде импулс за развитие на нови междудържавни образования на границата на Евразия. Това ще доведе до допълнително преразпределяне на военно-стратегическите и, сътветно, икономическите интереси на големите европейски държави включително и на Балканите. От друга страна, последните събития в Молдова най-вероятно ще усложнят отношенията Букурещ-Киев, които и до този момент по украински оценки са доста хладни. Северната ни съседка влоши и двустранните си отношения с Будапеща, след поредната вълна на “румънизация” на западните райони населени с етнически унгарци. В последно време Румъния извежда на преден план във външната си политика оста за сигурност Вашингтон-Лондон-Букурещ, ориентарина към Близкия Изток. Всичко това дава основание да се предположи, че не е изключено приемането на северната ни съседка в ЕС да се забави по сравнение с нашето. И понеже, геополитиката е игра с ненулева сума, не бивада се изключва при едно очевидно изоставане на Румъния (в сравнение с България) по пътя към Брюксел, да възкръсне един добре забравен стар конфликт между двете страни – този за Добруджа.

По отношение на транспортен коридор №8 и нефтопровода АМБО (Бургас-Вльора) в последно време има сериозно раздвижване. Паралелно с него се наблюдава и динамизация на преговорите за нефтопровода Бургас-Александруполис с включването на един нов сериозен играч- Казахстан. За нефтопроводите възниква винаги един и същи въпрос: как и с какъв нефт ще бъде запълнен капацитетът на тръбата? Този проблем стои остро пред гигантския проект Баку-Тбилиси-Джейхан. Нефтопроводът е почти построен, но все още не е ясно от къде ще бъде взет нефт за да бъде напълнен.

В Западните Балкани се усеща и характерно “дишане” на границите на Македония, Косово, Сърбия и Черна гора. Твърде е вероятно, преди започването на строежа на нефтопровода АМБО, Косово ( бъдеща втора албанска държава на Балканите) да се отдели окончателно от Сърбия през 2005, а етническите албанци да заемат окончателно ключови позиции в района на македонската столица, която започва да се оформя като своеобразен балкански Йерусалим. Американската база в Косово “Бондстиил” ще контролира ключов регион от пътя на АМБО. Търсенето на подходящи места за американски бази в България също се определя най-вече от трасето на бъдещия нефтопровод, както и от глобалната нова военна стратегия на Пентагона, насочена към контрол на енергийните суровини в Близкия Изток и Каспийския регион, както и контрол на пътищата за тяхното транспортиране.

Освен, че “разводът” между Подгорица и Белград (вследствие на който Сърбия страната ще се свие в границите си от ІХ-ти век и ще загуби последната си морска фасада) е на път да се осъществи, на територията на западната ни съседка тлее и още един конфликт на етническа основа, свързан с транспортен коридор №10, а именно на територията на Войводина. Чрез тези изкуствено генерирани етнически конфликти на Балканите се “регулира” пропусквателната способност на транспортните коридори от заинтересовани “външни за региона фактори”. Подобни функции изпълняват етническите конфликти в Медведжа, Прешево, Буяновац (Южна Сърбия) и Войводина.

Русия се очертава като един от големите играчи на Балканите по отношение на стратегическите геоикономически проекти. Руските капитали имат ключови позиции не само в сръбската икономика, но и в повечето балкански страни. Не прави изключение и Албания. Към 2010 Русия ще бъде единственият износител на енергийни суровини за страните от Азиатския тихоокеански регион. Това определено ще доведе до известно съгласуване на политиката на Пекин и Москва на Балканите. При задълбочаващата се битка между долара и еврото трябва да се има предвид, че американската парична единица се държи от своите руски и китайски бастиони. Последните обаче започват да дрейфат все по-осезателно към еврото за сметка на долара. През 2007 нефтените платформи в Северно море ще бъдат изчерпани и Великобритания ще стане изцяло зависима от вноса на петрол за собствени нужди. Ще се повиши осезателно и зависимоста на ключовите страни в Западна Европа от руския газ, който отдавна е “превзел” Балканите.

След войната в Ирак отношенията между САЩ и Турция се влошиха осезателно. Анкара продължава да е изключително чуствителна по “кюрдския въпрос” и за сега няма отчетливи индикации, че може да има рязко активизиране на позитивния диалог Вашингтон-Анкара. Кюрдите са на път да станат новия геостратегически партньор на САЩ в Близкия Изток.

Появата на американски бази в Румъния и евентуално в България, съгласно твърденията на американската неправителствена организация International crisis group, ще ни постави сред целите на глобалния ислямския тероризъм. Още повече, че хората на Ал-Кайда разполагат с доказани логистични бази в Западните Балкани и поддържат регулярни връзки с представители на компактните мюсюлмански общности в България и Румъния. В последните две страни, методично (в резултат на инвестиции, най-вече от Саудитска Арабия) се създава дефинираната от израелския експерт по тероризма Рубен Пас “ислямистка атмосфера”, която е изключително благоприятна среда за формиране на джихадисти.


 

Политологическият анализ на балканските конфликти е изключително важен. Той обаче има принципни ограничения. По понятни причини днес у нас въпросният анализ се строи предимно на базата на американските научни стандарти. При доминиране на този подход е естествено кой има предимство и кому принадлежи инициативата. Ако отчитаме обаче дългосрочните тенденции в развитието на Балканите и социо-културните константи, то инициативата може да се прехвърли към други глобални играчи в региона.

В издадената през 1999 книга на Джек Дейвис “Психология на разузнавателните анализи” са формулирани двете изключителни послания на Дик Хюър към анализаторите в разузнавателните служби: “Анализаторите в сферата на разузнаването трябва да са изключително внимателни и отговорни към онова, което правят. Те трябва да мислят, не само за своите преценки и заключения, но и за начина, по който са стигнали до тях”.

Френският експерт Кристиян Малис пише в статията си “Стратегическото разузнаване в информационната ера”, че “без да се търси парадокс, може да се каже, че разузнаването е една победа над информацията, която е временна, мигаща, евтина”.

На базата на разработената от Дмитрий Николаенки “Теория на социо-културните системи” могат да се направят интересни и обосновани прогнози за бъдещите балкански събития. Именно социо-културните системи ни позволява да фиксираме определени константи в поведението на балканските страни, практически следствия и основни тенденции:

- част от коментираните днес проблеми и огнища на напрежение на Балканите нямат позитивно решение;

- огнищата на напрежение възникват не за да бъде решен проблемът, а за активирането на региона;

- всички текущи решения носят подчертано временен характер и неизбежно се преразглеждат в рамките на кратък исторически промеждутък от време;

- Балканският конфликт е черна кутия, която може да се активира по всяко време и по различен повод, както и да доведе до най-неочаквани резултати, но причината за неговото активиране е винаги извън пределите на самите Балкани;

- Балканите са район на млада историческа конфликтност, това гарантира и за в бъдеще интензивно протичане на конфликтите. Ескалация на бъдещите балкански конфликти извън региона не би трябвало да има;

- Балканите са (отчасти) полигон за определяне на отношенията между западната, руската и мюсюлманската социо-културни системи. Периодически се в региона се появява и китайската социо-културна система;

- в дългосрочен план в региона е заложен конфликт между западната и мюсюлманската социо-културни системи;

- основният ангажимент при разрешаването на балканските конфликти и отчасти тяхното генериране носи западната социо-културна система. Това е свързано с позиционните характеристики на Балканите спрямо Западна Европа,

- активното въвличане на западната социо-културна система в балканските конфликти цели дългосрочно решение на социо-културни задачи, ориентирани със столетия в бъдещето;

- опитите за решаване в кратък срок на балканските конфликти е вариант на сизифовски труд, който не може да даде принципен и окончателен резултат.

- конкретното огнище на напрежение в региона никога не е било същина на балканския конфликт - съвременните балкански граници имат нестабилен характер и в бъдеще предстоят още промени.

Няколкото изброени тенденции и предизвикателства, пред националната сигурност на България на Балканите, подсказват и основните задачи, стоящи пред българските разузнавателни служби (и не само пред тях, разбира се) както и необходимоста във възможно най-кратък срок в страната ни да започне да се изгражда стратегическо разузнаване с цел излизане от настоящия тактически разузнавателен мониторинг.

Кадрови потенциал за българско Стратегическо разузнаване все още има, но една част от него е разпръсната сред академичната общност, част е в рамките на НРС и военното разузнаване, а друга част е сред напусналите през последните години НРС и РУМО, които обаче не само са съхранили оперативните си умения, но и притежават и нови знания, без наличието, на които е невъзможно кадровото окомплектоване на национално Стратегичено разузнаване.

Разузнаването е битка между умове. Бог ни е дарил с не малко IQ. Националните ни интереси изискват 100% концентрат от него да се намира на разположение в българските разузнавателни служби.

Бележки:

(1) Построява се кръг, чиято площ е равна на площа на страната. “Приведените към кръга” размери на държавата са равни на радиуса на този кръг.

* Авторът ръководи Центъра на регионална и конфесионални изследвания

{rt}

Както е известно, транспортният коридор “Балтика-Егея” не фигурира сред предложените на Критската паневропейска конференция през 1994, нито пък е регламентиран от ЕС. Първостепенното значение на коридора обаче е признато още през 30-те години на миналия век от всички източноевропейски и балкански държави (фиг. 1). По онова време особено активно в подкрепа на изграждането му действа Полша. Полският посланик в София – Тарновски, е автор на поредица публикации за осъществяването на железопътна връзка между Балтийско и Егейско (Бяло) море с мост над река Дунав. На свой ред, тогавашният главен директор на БДЖ инж. Любен Божков става инициатор за провеждането на няколко международни срещи с участието на балканските страни и Полша, посветени на проблема за бъдеща трансконтинентална железница между Балтика и Егея.

Ако погледнем съвременната карта на паневропейските транспортни коридори, не може да не ни направи впечатление фактът, че от началния участък (Берлин-Будапеща) на трасето на Коридор № 4 до участъка Москва-Киев от трасето на Коридор № 9 (Хелзинки-Александруполис), няма нито един меридианен трансевропейски коридор. В същото време е очевидно, че пресичането на това огромно пространство (обхващащо почти половин Европа) би гарантирало по-равномерното железопътно “насищане” на Стария контенент.

Тази задача засяга десетки държави, налагайки съвместните им постъпки пред ЕС за утвърждаване трасето на този нов трансевропейски коридор.

POLCORRIDOR - новият паневропейски коридор Север-Юг

Един от грандиозните транспортни проекти, които ще бъдат осъществени през първата четвърт на новия век, е т.нар. POLCORRIDOR (фиг. 2), който ще свързва скандинавските държави с Югоизточна Европа, преминавайки и през територията на България. Проектът е дело на Паневропейската мрежа за пазарно-ориентирана, индустриална, научна, развойна и иновационна дейност (EUREKA) – една междуправителствена инициатива, създадена през 1985 и поставяща си за цел повишаване конкурентноспособността на европейската икономика чрез подкрепата на паневропейски проекти в сферата на индустрията, транспорта и услугите. В нея участват големи частни и държавни компании (включително национални железници), както и научни центрове и институти от Финландия, Чехия, Италия, Швеция, Норвегия, Полша, Литва, Унгария и Гърция.

Проектът стартира през 2002, като целта му е изграждането на нов транспортен коридор Север-Юг, който да облекчи бързия ръст в товарния трафик (над 20% през последните пет години) между Северна Европа и Балканите, използвайки свръхмодерни технологии за управление на товаропотоците, интермодални инфраструктури и информационни системи.

Коридорът включва три основни участъка: морските връзки от Швеция, Финландия и Норвегия към интермодалните центрове, на територията на Полша; регулярен блок-влак (т.нар.Blue Shutlle), който ще осигурява връзката между полските пристанища Щецин/Швиноуйшче и Гданск с Виена, Братислава и Будапеща; съществуващите железопътни линии и автомобилни пътища от “хъбовете” във Виена и Будапеща към Югоизточна Европа. Крайните точки на коридора (който е паралелен на Коридор №9 между Хелзинки и Александруполис) са норвежкото пристанище Трондхайм и гръцкото Солун.

Проектът POLCORRIDOR бе избран за основен трансевропейски товарен транспортен коридор за проучване и оценка на интероперативността в Шестата рамкова програма на Европейския съюз (т.нар.REORIENT проект), чиято цел е окончателното трансформиране на европейските железници от национално фрагментирани в интернационално-интегрирани системи, както и преодоляване на досегашната почти тотална зависимост от автомобилния транспорт.


 

Новият транспортен коридор Север-Юг ще гарантира по-бързия и евтин товарен транспорт от Скандинавието към Балканите и обратно. Използването на блок-влакове ще минимизира времето за прекосяване на границите, поставяxки ударението върху редовните и осъществявани точно навреме доставки, както и върху големия капацитет и модерни информационни системи. Тази трансевропейска товарно-транспортна мрежа ще генерира нови пазари, гарантирайки ръста на търговията по цялото протежение на коридора в Северна, Централна и Източна Европа. Според д-р Йохана Лудвигсен, която ръководи изследванията в Норвежкия институт по икономика на транспорта (един от инициаторите за създаването на POLCORRIDOR), проектът ще позволи да се решат проблемите с перманентните задръствания по шосетата и непрекъснато нарастващите пътни такси, като за целта се използва висококачествената железопътна инфраструктура, намираща се само на няколко стотин километра по на изток. От особено значение в случая е, че коридорът ще минава през територията на страни, които демонстрират устойчив икономически ръст като Полша, Унгария, Чехия, България и Румъния. Накрая, нека припомним, че това ще е шестият паневропейски транспортен коридор, който ще минава през страната ни.

Гданск – река Дунав

Като артерии на глобалната инфраструктура, еврокоридорите играят определеляща урбанизационна и териториално-устрайствена роля. Разположени в двата края на българската територия обаче, техните трасета “нямат терен” за да изпълнят това си предназначение. На Запад, влиянието на Коридор № 4 се ограничава от държавната граница, а на Изток Коридор № 9 навлиза в ареала на влияние на морските пристанища, т.е. двата коридора могат да игроят тази роля само частично. Техните трасета през България са мотивирани от страните, за и от които са превозите по транспортните коридори, затова и нямат урбанизационни задачи. По отношения на България определящата урбанизационна и териториално-устройствена роля принадлежи по-скоро на Централния транспортен коридор (Север-Юг), от Дунав до Бяло море, пресичащ средата на страната ни, между двата коридора - № 4 и № 9.

Без пряка, широка и бърза комуникация през средата на Централния Балкан, която да съединява северната и южната и част, България не може да има ефективна икономическа, урбанизационна и социална инфраструктура. Без нея не е възможно преодоляването на териториално-селищните диспропорции, генериращи икономически и социални противоречия. Именно Централният транспортен коридор играе тази роля през цялата ни национална история.

Между северноевропейското начало на Коридор №4 – (Щечин) Берлин и това на Коридор №9 – Хелзинки (Вилнюс, Минск), няма друг меридианен коридор. Въпреки че още през 30-те години на миналия век са предвиждали от Гданск да започне съединителната транспортна магистрала между балтийските и беломорски (егейски) пристанища. При съвременната структура на европейската транспортна мрежа, приблизителното трасе на коридора, с условно наименование “Балтика-Егея” се очертава така: Гданск-Варшава-Краков-Кошице-Орадея (Клуж)-Сибиу (по долината на Олт)-Крайова-Никопол-Плевен-Пловдив-Смолян-Ксанти-Кавала. Гаранция за успешното междудържавно сътрудничество по изграждането му са и неколкократно потвърдените положителни становища на Румъния и Гърция. Че става дума за реално осъществимо трасе говори и това, че под № 8 в т.нар. Списък на ЕС за “твърдо потвърдените от съответните държави обекти, които трябва да влязат в експлоатация до 2020” фигурира железопътната връзка Гданск-Бидгошч-Катовице-Завардона-Сибиу-Олт, която може да бъде продължена през Белене-Троян-Карлово-Смолян-Кавала (9).

На българска територия, Европейският транспортен коридор “Балтика-Егея” (чрез бъдещ тунел Троян-Карлово) дава възможност за възстановяване на древните връзки между районите около Пловдив и Плевен, поддържани в продължения на повече от две хилядолетия.

Мост на Дунав при Белене-Чоара

В началото на 70-те години на миналия век, след 15-годишни проучвания, бешще приет българо-румънски проект за изграждане на Хидротехнически комплекс (ХТК) “Никопол-Турну Мъгуреле”. В него се предвиждаше по короната на язовирната стена да минава железопътно и шосейно трасе – т.е. втори дунавски мост, след този при Гюргево-Русе. На българския бряг, “короната” на язовирната стена трябваше да “стъпи” на 6 км западно от Белене, а на румънския – до село Чоара. Проектът стигна крайната си фаза, извършена бе дори и предварителна строителна подготовка. Оказа се обаче, че осъществяването му ще повдигне нивото на дунавските води със 7 м, което за България означаваше загуба на около 500 хил. декара обработваеми земи, активизиране на бреговите свлачища и заливане на редица селища. Това се потвърждаваше и от редица научни публикации, в които се заключаваше, че “Повишаването на речното ниво до стената на ХТК със 7 метра ще спомогне за увеличаване ефекта на разрушителните процеси в неукрепените крайречни ниски брегови участъци и активизиране на челните ниски черти на свлачищата. Това, съвсем естествено, поставя нови проблеми при строителството и предпазването на брега от допълнително възникналите отрицателни геоморфоложки брегови явления” (8).

Всичко това наложи проектът за ХТК да се изостави и, за да не се наруши енергийният баланс на страната, струпаната строителна техника да се използва за изграждането на атомна централа (АЕЦ-2 в Белене). До политическата промяна от 1989 в нейното строителство бяха вложени над 2 млрд.лева. След нея, както е известно, последва решение и то да бъде преустановено.


 

Малко по-късно, през 1995, възникна идеята резултатите от проучвателните работи за ХТК, както и строителната подготовка, да се използват за изграждане на втори мост над река Дунав в този участък. Румънската страна приветства идеята, защото край Чоара също бяха извършени огромни работи за строителна подготовка. Освен това, при всички преговори с Букурещ за нов мост на Дунав, предлаганото от румънците място виноги е било срещу центъра на българския дунавски бряг, респективно срещу долината на река Олт (единствената румънския река, пресичаща Карпатите).

От българска страна обаче, идеята да се изгради мост на това място не беше приета. Независимо от това, географският анализ сочи, че именно оттук започва българският участък (Централният транспортен коридор на България) на предлагания Трансконтинентален транспортен коридор “Балтика-Егея”.

По права линия това начало продължава на юг до Троянския Балкан, където се налага прокопаването на тунел.

Тунелът Троян-Христо Даново

В началото на ХХІ век Испания и Франция стартираха изграждането на тунел под Пиренеите с дължина 50 км. Усилено се проучват и възможностите за тунел под Гибралтар. Говори се, че до края на века ще бъде изградено още по-смело транспортно съоръжение – железопътен тунел под Беринговия пролив,съединяващ Азия и Америка.

На фона на тези колосални строежи и в съотвествие с императивната необходимост от доизграждане на българската железопътна мрежа, тунелът Троян-Христо Даново/Карлово (който е проучван и проектиран през целия ХХ век) се очертава като напълно постижима цел в обозримо бъдеще.

Както свидетелстват историческите данни, през Троянския проход (разположен в географския център на Балканския полуостров) някога са преминали войските на персийския цар Дарий, по време на войните му с древна Елада. Пак през него по-късно преминава и големият римски път от Филипопол (Пловдив) до Улпия Уескос (Гиген) на река Дунав. Чрез първия дунавски мост, построен от римляните през 328, Тракия била съединена с отвъддунавска Дакия.

През турското робство Троянският проход е наречен Беклемето и през него минават керваните, утвърдили Свищов като “дунавското пристанище на Пловдив”.

За първи път, второто железопътно пресичане на билото на Стара планина, южно от Троян, е проучвано и проектирано през 1909-1910 от инж. Лукан Хашнов*. Южният вход на предвидания тунел с дължина 5,5 км (наречен в проекта “Под Зеленика”) е трябвало да бъде западно от с. Кърнаре. От северната страна се предвиждат още четири тунела с дължина до 1000 м. Въпреки, че Хашнов определя тази железница като “първокласна”, наклоните по трасето и я правят далеч от съвременните изисквания. Независимо от това обаче, по същия проект и с насоченост към тунела, по-късно се изгражда железопътната линия Пловдив-Карлово.

От северната страна, като отклонение от “централната” линия, се проектира железопътната линия Плевен-Ловеч, за чието строителство, през 1916, се издава специален закон. Второто отклонение е продължение на свищовската линия през гара Левски и Ловеч, към Троян и бъдещия тунел. До началото на Втората световна война се стига да Ловеч, а от 1948 започва да функционира и продължението до Троян.

Както от юг, така и от север, железопътните линии не се съединяват, въпреки че в началото на 1919 Висшият технически съвет при Главна дирекция на БДЖ одобрява проект, “линията Троян-Ловеч да се продължи през Балкана и се свърже с Подбалканската линия при с.Текия (Христо Даново) с базисен тунел, дълъг около 7500-9800 м”. Предвижда се пресичането на планиското било да стане от западната страна на Троянския проход (Беклемето). Трасето от юг започва с малък завой западно от с. Текия (Христо Даново). Дължината му е с един километър по-голяма, отколкото в споменатото по-горе решение. Северният вход е по долината на река Бели Осъм, под Козята стена. Това трасе става основа за по-нататъшното актуализиране на проекта за тунел Троян-Христо Даново. По него започва и подготовката за прокопаването му. Тогавашният главен директор на БДЖ инж.Любен Божков ** в няколко публикации подчертава, че “само с построяването на тунела при Троян се разрешава нашата железопътна проблема и се оформя железничната ни мрежа…” (2).

На 2 ноември1948, при откриването на железопътния участък Ловеч-Троян, се изтъква, че той е “част от бъдещата голяма магистрала, чиито проект е популяризиран от Лукан Хашнов още през 1911 като “Железница Дунав-Егейско море” (сп.”Железопътен сборник”, т.ХХІ), и който е предвиждал пробиване на планинското било с базисен тунел дълъг 5,5 км и 4 по-малки тунела с дължина 1050 м., или общо 9,7 км, с наклони до 25% само в малки участъци.


 

Според този проект и предвид спецификата на терена, конкретното трасе се очертава по западните склонове на р.Черни Осъм, от Зеленика и над Троянския манастир. Оттам “слизането” на север става нормативно (т.е. под 15%0) до местността Калчовското (перпендикулярно на шосето до с. Орешак) и се слиза зад сливането на Бели и Черни Осъм, североизточно от кв. Велчевското. Така се избягват ограниченията на сегашната гара Троян. Именно това е оптималното трасе на тунела Троян-Карлово, по черноосъмското направление.

На сегашния предварителен етап няма основание и южният изходен пункт да се “заковава” на гара Христо Даново. През 1929 и 1960 той е бил възприет с оглед съкращаване дължината на тунела. Днес обаче, този мотив не е доминантен (или поне не в същата степен). Ето защо срещуположното “слизане” на северното трасе (Зеленика – кв. Велчевското) може да се установи с допълнителни комплексни проучвания. Отсега се очертава преместването му от гара Христо Даново в източна посока – към Карлово.

Тоест, нито Троян от север, нито Христо Даново от юг, могат да се абсолютизират като начални точки на тунела. Да не забравяме, че гара Троян не може да се разширява на юг (където е хълмът Капинчо), нито пък на север – където е високоетажната градска застроеност. Теренните ограничения пред евентуалното разширяване на гара Христо Даново също не са никак малко.

За да се излезе от прекалено проточилата се фаза на разясняване и исторически екскурзии за тунела Троян-Карлово, следва най-сетне да се премине към практически действия. Което означава, да се започне с предпроектната подготовка. Още преди 40 години, когато завърши последната дискусия (1959-1962) за тунела, се стигна до заключението, че той трябва да включва възможност за двойна железопътна линия, докато за автомобилно трасе не ставаше дума. Освен това, в тогавашното заключение липсваха съвременните параметри на проекта, а измененията, които те налагат спрямо предишните предвиждания, са съществени.

Едно решение на проблема, предлагат в Швейцария, чрез превозването на автомобилите през тунелите с жп платформи. Разбира се, подобно решение изисква наличието на съответния подвижен състав. В случая е много важно, при пространственото проектиране на тунела да се определят места за обслужване – включително бензиностанции, ремонтни работилници и т.н.

В заключителния документ на международния “Железопътен форум-2001” се препоръчва: “…Министерството на транспорта и съобщенията и НК БДЖ да предложат на Европейската конфедерация на министрати на транспорта, на ЕС, на UIC (Международния съюз на железниците) и на други заинтересовани организации, да се допълни генералната схема на европейските транспортни коридори с транспортната връзка Троян-Карлово, като ефективна част на междинен коридор Север-Юг” (фиг. 3).

Защо това и досега не е направено, оставяме без коментар. Истината обаче е, че с прокопаването на тунела Троян-Карлово се рационализира цялата транспортна мрежа на България. В европейски мащаб, неговата значимост като участък от Трансевропейската магистрала “Балтика-Егея” и събирателна комуникация на страните от Източна Европа (Полша, Румъния, България и Гърция), императивно налагат да се действа за международното признаване на тази му роля.

Не по-малка е значимостта на проекта в рамките на Балканите. С решаването на всички, повдигнати в настоящата статия въпроси, и осъществяването на връзка с трасето през Беломорския проход и с ГКПП Елидже (Рудозем-Смолян-Борово), се очертава и оптималното трасе на Централния транспортен коридор през територията на България.

Бележки:

Академик Лукан Хашнов (1862-1917). Проектант и строител на железопътни линии: жп линията Ямбол-Бургас (1888); София-Перник (1893). Проектира железопътно пресичане на Стара планина през Хаинбоаз (1897-98); създава проекти за гара София (1903); проектира трансбалканската линия “Дунав-Бяло море” (1911). Защитава тезата, железопътната ни мрежа задължително да обхваща всички части на страната.

** Проф.инж. Любен Божков (1880-1959). Виден български железопътен строител. Като главен директор на БДЖ организира няколко балкански конференции, посветени на развитието на железопътната мрежа. Председател на Балканското географско дружество, автор на редица студии по жп транспорт.

Литература:

Батаклиев, И. Съобщенията в България, Известия на Българско географско д-во, кн.Х/1943, 300-339.

Божков, Л., Бележки по железопътните строежи в България., БИАД, кн.4-5/1946, 102-104.

Деведжиев, М., Модулно развитие на железопътната мрежа в България, С., СО “БДЖ”, 1988, с.134.

Деведжиев, М., География на транспорта., С., ФорКом, 1996, с.248.

Дерменджиев, А., България в транспортните схеми на Балканите, Геополитика, бр.1/05.

Кондаков, Т., България и азиатските продължения на Коридор №8, Геополитика, бр.1/04.

Кълчишков, Е., Варианти за оптимизиране трасето на еврокоридор №9 на територията на Великотърновска област., Сб. Старопланинско пресичане…, Елена, 20.05.2004, с. 48-50.

Михайлов, Цв., Нашето дунавско крайбрежие., География, бр.7/1975, с.8-11.

Копецки, М., Трансевропейската транспортна мрежа до 2020, Железопътен транспорт, бр.2/04, с.12-17.

Станев, Ж., България – транспортен остров, Елена, 2004.

Хашнов, Л., Железница Дунав-Егейско море, Железопътен сборник, т.ХХІ, 1911, с.100-110.

Bojkov, Z., Quelques notes sur les communication dans les Balkans. Academie Bulgare des sciences, Sofia, mai 1946.

Сб.Старопланинското пресичане на Коридор №9 – социално-икономически и геополитически аспекти., Елена, 20.05.2004.

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

Още статии ...