Геополитиката на Черноморския регион претърпя дълбока промяна след колапса на Съветския съюз. От 1991 насам, неговият наследник – Руската Федерация, претърпя редица неуспехи, в резултат от което влиянието и върху страните от някогашния Варшавски пакт – включително Румъния и България – спадна драстично. Въпреки че Русия запазва важни (и често незаслужено подценявани от западните анализатори) икономически връзки с повечето от бившите си сателити, през последните петнайсет години геополитическото проникване на САЩ и Европейският съюз в тази зона, която традиционно се смяташе за руска сфера на влияние може да се оцени като изключително успешно.
Последното се отнася с особена сила за Черноморския регион, който бе сред слабите места на доминираният от САЩ западен блок по време на студената война (1947-1991). През този период Турция, контролираща южния бряг на Черно море беше единственият западен съюзник в района. Румъния и България (да не говорим за Украйна и Грузия) бяха тясно свързани със Съветския съюз. Радикалната преориентация на Грузия към Запада през 2002, новият откровено прозападен курс на Украйна и приемането на България и Румъния в НАТО през 2004 (както и очакването им присъединяване към ЕС през 2007) окончателно очертаха рамките на драматичната промяна в регионалния силов баланс, чиито глобални последици в никакъв случай не могат да се подценяват.
Фундаменталните геополитически координати на Черноморския регион
От чисто геополитическа перспектива, Черноморският регион представлява относително малка и затворена зона, където исторически се кръстосват интересите на различни враждуващи помежду си сили от Северозапад (Русия, през Украйна и/или Грузия), Юг (Турция) и Запад (Румъния, България и европейските сили като Франция, Германия, Австрия и Великобритания). През вековете това “голямо солено езеро” е било поле на конфронтация между Руско-православния, турско-мюсюлманския и Западния свят. А контролът над него винаги е бил от важно значение, както във военно-страгегически, така и в икономически аспект.
Днешната геополитическа структура на региона е белязана от две основни тенденции. Първата е замяната на доскорошното руско (и съветски) геополитическо влияние с американското, което, на свой ред, се конкурира с френските и германски амбиции в района. Втората тенденция е свързана с появата на новите енергийни “оси”, свързващи находищата на петрол и природен газ в Централна Азия и Каспийско море с Балканите и Европейския съюз. След колапса на съветския блок през 1989-1991, Украйна и Грузия първоначално останаха в руската сфера на влияние, но възможностите на Москва да удържи контрола над тях драматично намаляха още в края на 90-те години на миналия век.
Разширяването на НАТО и ЕС на изток и геополитическата преориентация на България и Румъния
Подобно на Полша, Унгария и Чехия, България и Румъния бяха интегрирани първо в НАТО, преди да се присъединят към ЕС. София и Букурещ влязоха в Северноатлантическия пакт през пролетта на 2004, след период на интензивни преговори, докато приемането им в ЕС бе отложено за 2007. Периодът 2002-2003 беше белязан с изключително важна промяна в отношенията между страните-членки на НАТО и двете екс-комунистически държави. Американското влияние и в двете силно нарастна, в резултат от което по време на кризата, предшестваща военната интервенция на САЩ в Ирак, българското и румънското правителства разрешиха на американо-британската коалиция да използва някои от военните им бази.
През февруари френският президент Жак Ширак открито разкритикува “неразумното” поведение на двете кандидатки за членство в ЕС, което силно затрудни деликатно провежданата по онова време от Париж антивоенна дипломация. Тази критика обаче беше свързана и с недоволството на Франция от очевидния спад на влиянието и в Румъния и България. Не бива да се забравя, че Париж още от началото на 90-те години твърдо подкрепяше интеграцията на двете страни в ЕС и НАТО, както и че историческите връзки между Франция и Румъния винаги са били особено силни. И Румъния, и България бяха включени в групата на “франкофонските държави”, така че очевидната про-американска ориентация на техните управляващи не можеше да не разочарова французите.
Новата геополитика на Черноморския регион очертава нов етап в конкуренцията между големите. С изтеглянето на Русия, Съединените щати, Франция и (по-дискретно) Германия се превърнаха в новите ключови външни актьори, борещи се за влияние в региона. Икономическите интереси, както и проблемите на сигурността, определят залога в тази стратегически важна зона, свързваща Балканите с Кавказ и Централна и Източна Европа с Турция.
В края на 2003 и България, и Румъния се оказаха в центъра на американското внимание, в контекста на дискутираното предислоциране на военните части на САЩ в Европа. Така, през ноември 2003, американският военно-морски аташе в София обяви, че Вашингтон търси “малки, разполагащи с подходяща инфраструктура, бази за възможно дислоциране на военни части в Европа”. Малко след това (на 19 декември) българският парламент разреши разполагането на такива военни части на територията на страната. Нешо повече, правителството и дипломатическото ведомство в София открито обявиха, че Вашингтон може да разчита на бъдещото стратегическо сътрудничество на България.
Този ход помогна на България да постигне по-бързо интегрирането си в НАТО, въпреки че армията и е много далеч от западните стандарти, и в същото време позволи на САЩ да планира стратегическото предислоциране на войските си. Вашингтон би желал да съкрати драстично своето военно присъствие в Германия, прехвърляйки ги в източната част на Европа и максимално близо до близкоизточния регион.
На свой ред, Румъния беше сред първите измежду бившите членки на Варшавския пакт, изявили желание за членство в НАТО. През януари 1994 Букурещ се присъедини към т.нар. “Партньорство за мир”, като първа степка към интеграцията си в Алианса. По традиция (като изключим периода на комунистическия режим) Румъния винаги е разчитала на Запада за да гарантира сигурността си и избегне руската хегемония. Тук е мястото да отбележа, че отношенята на Румъния и България към Москва силно се различават, тъй като София е далеч по-добре настроена към Русия по редица исторически и културни причини. По-интересното обаче е, че въпреки тези различия, и двете страни демонстрират еднакво силен стремеж да станат членки на НАТО и ЕС. Което е още едно доказателство за намялялото руско влияние в региона (включително и в сферата на сигурността) през последните години.
Румъния и България – амбиции и проблеми на сигурността
Постокомунистическите елити, както в Букурещ, така и в София, споделят типичната за управляващата класа и в останалите бивши социалистически държави амбиция за пълноправно членство в европейската икономическа и валутна система. За тези нови елити, както собственият им успех, така и просперитетът на техните страни, е много тясно свързан с превръщането на последните в интегрална част от западната общност. Тъкмо поради това интеграцията в ЕС е жизненоважна цел за посткомунистическите правителства и в двете държави.
В същото време обаче, доколкото става дума и за национална сигурност, и бившите президенти на България и Румъния Петър Стоянов и Йон Илиеску, и сегашният румънски държавен глава Траян Басеску (българският му колега Георги Първанов се опитва да се придържа към по-балансирана позиция) ясно демонстрираха предпочитанията си към стратегически алианс със Вашингтон, пред френско-немските опити за създаване на самостоятелна Европейска система за сигурност и отбрана. Именно това бе и основният урок от европейската криза през 2003, последвала отказа на Париж, Берлин и Брюксел да се включат в свалянето на Саддам Хюсеин.
Подобно на Полша и балтийските държави, новата геополитическа ориентация на България и Румъния преследва двойна цел: европейската интеграция (като политически и икономически институции) и утвърждаването като стратегически съюзник на САЩ и НАТО. Именно тази политика, както споменах по-горе, вбеси Ширак през 2003, но тя може лесно да се обясни от историческа и политическа гледна точка. В исторически план, основният проблем за сигурността на всички малки страни от Централна, Източна и Югоизночна Европа е да не попаднат изцяло в германската или руската сфери на влияние, а (ако е възможно) да балансират между тях. В този смисъл съюзът с една морска, и то отдалечена, велика сила (като Великобритания в миналото и САЩ - днес) често е бил предпочитан от тях, за да се измъкнат от опеката на континенталните геополитически играчи. В чисто политически план, САЩ просто разполагат с далеч по-големи възможности и мощ, отколкото Франция и Германия през последните 15 години и тъкмо това ги прави привлекателни за малките посткомунистически държави.
ГУАМ и американската геополитическа стратегия
Ако разглеждаме румънската и българската геополитика в един по-широк, макро-регионален контекст, вероятно би ни било по-лесно да си обясним доста от тенденциите и събитията в региона. Както вече подчертах, Черноморската зона следва да се анализира и в светлината на стратегическите и енергийни връзки между Балканите и Централна Азия. Това обяснява и, защо САЩ толкова упорито се опитват да укрепят и повишат ролята на ГУАМ (т.е. групата, обединяваща Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова), притискайки Букурещ да се присъедини към тази политическа асоциация.
В края на април 2005 грузинският, украинският, азербайджанският и молдовският лидери се срещнаха в Кишинеу за да съживят въпросната група, превръщайки я в политически инструмент за своята “евро-атлантическа” интеграция. Срещата обаче беше бойкотирана от Узбекистан (един от учредителите на групата, която първоначално носеше инициалите ГУУАМ), но пък е показателно, че на нея се появиха президентите на Литва, Румъния и България, както и представител на американския държавен департамент. Истината е, че Вашингтон демонстрира голяма активност в Черноморския регион: през последните няколко години Брюс Джексън (бивш офицер от армията на САЩ и бивш вицепрезидент на Локхийд-Мартин) упорито работи с представители на про-американското лоби в Румъния, България, Грузия и Украйна за да улесни тяхното (за България и Румъния то е вече факт) присъединяване към НАТО и създаде възможност за разширяването на Pax Americana от Атлантическия океан до Каспийския регион.
Друга знакова стъпка на САЩ беше назначаването на Джак Дайър Круч (бивш съветник на военния министър Ръмсфелд) за посланик в Букурещ. Така Румъния, на практика, се очертава като ключова държава в процеса на разширяване на американското влияние в региона. Неслучайно, в началото на март, непосредствено преди посещението на румънския президент Басеску във Вашингтон, Брюс Джексън заяви, че контролът над Черно море винаги е било от жизнено значение за доставките на енергоносители за Европа и това значение само ще нараства в бъдеще. Страните от ЕС внасят около 50% от необходимите им енергоносители, като през 2020 цифрата ще достигне 70%. А Черно море ще се окаже изключително важна транспортна връзка за трафика на петрол и газ от Каспийско море към Запада.
Именно поради това Вашингтон се стреми с всички средства на увеличи политическото си влияние в региона, даващо му възможност да контролира сегашното и бъдещо постъпление на енергоносители към Европа.
Заключение
Геополитиката на Черноморския регион все още пребивава в периода на търсене на стабилност след “революцията” от 1989-1991. В същото време е налице очевидна промяна: руското влияние е спаднало за сметка на американското, което продължава да расте. Въпреки наличието на про-руски настроени кръггове в някои от страните от региона, Москва все още не е в състояние да предложи жизнеспособна алтернатива на интеграцията в НАТО и ЕС. Приемането на България и Румъния в НАТО и очакваното им включване в Европейския съюз са най-големия фактор за промяната на регионалния силов баланс.
Въпреки това, ситуацията продължава да се променя. Като политическото бъдеще на ЕС (особено след провала на референдумите за Европейската конституция във Франция и Холандия), както и развитието на германо-американските отношения ще бъдат от ключово значение за посоката на тази промяна. Ако европейската интеграция продължи да се задълбочава и се съчетае в подобряване на отношенията между двата бряга на Атлантика, това ще означава почти тотална западна доминация в региона, за сметка на руските амбиции. Напротив, една по-независима германска външна политика, базираща се по-скоро на стратегическото партньорство с Русия (и, може би, с Китай), отколкото на “евро-атлантическата общност”, може да провокира сериозна конкуренция между отделните западни геополитически играчи в региона, изправяйки София и Букурещ пред труден избор.
* Авторът е доктор по нова история от Сорбоната, анализатор на P.I.N.R.
{rt}
Геополитиката на Черноморския регион претърпя дълбока промяна след колапса на Съветския съюз. От 1991 насам, неговият наследник – Руската Федерация, претърпя редица неуспехи, в резултат от което влиянието и върху страните от някогашния Варшавски пакт – включително Румъния и България – спадна драстично. Въпреки че Русия запазва важни (и често незаслужено подценявани от западните анализатори) икономически връзки с повечето от бившите си сателити, през последните петнайсет години геополитическото проникване на САЩ и Европейският съюз в тази зона, която традиционно се смяташе за руска сфера на влияние може да се оцени като изключително успешно.
Последното се отнася с особена сила за Черноморския регион, който бе сред слабите места на доминираният от САЩ западен блок по време на студената война (1947-1991). През този период Турция, контролираща южния бряг на Черно море беше единственият западен съюзник в района. Румъния и България (да не говорим за Украйна и Грузия) бяха тясно свързани със Съветския съюз. Радикалната преориентация на Грузия към Запада през 2002, новият откровено прозападен курс на Украйна и приемането на България и Румъния в НАТО през 2004 (както и очакването им присъединяване към ЕС през 2007) окончателно очертаха рамките на драматичната промяна в регионалния силов баланс, чиито глобални последици в никакъв случай не могат да се подценяват.
Фундаменталните геополитически координати на Черноморския регион
От чисто геополитическа перспектива, Черноморският регион представлява относително малка и затворена зона, където исторически се кръстосват интересите на различни враждуващи помежду си сили от Северозапад (Русия, през Украйна и/или Грузия), Юг (Турция) и Запад (Румъния, България и европейските сили като Франция, Германия, Австрия и Великобритания). През вековете това “голямо солено езеро” е било поле на конфронтация между Руско-православния, турско-мюсюлманския и Западния свят. А контролът над него винаги е бил от важно значение, както във военно-страгегически, така и в икономически аспект.
Днешната геополитическа структура на региона е белязана от две основни тенденции. Първата е замяната на доскорошното руско (и съветски) геополитическо влияние с американското, което, на свой ред, се конкурира с френските и германски амбиции в района. Втората тенденция е свързана с появата на новите енергийни “оси”, свързващи находищата на петрол и природен газ в Централна Азия и Каспийско море с Балканите и Европейския съюз. След колапса на съветския блок през 1989-1991, Украйна и Грузия първоначално останаха в руската сфера на влияние, но възможностите на Москва да удържи контрола над тях драматично намаляха още в края на 90-те години на миналия век.
Разширяването на НАТО и ЕС на изток и геополитическата преориентация на България и Румъния
Подобно на Полша, Унгария и Чехия, България и Румъния бяха интегрирани първо в НАТО, преди да се присъединят към ЕС. София и Букурещ влязоха в Северноатлантическия пакт през пролетта на 2004, след период на интензивни преговори, докато приемането им в ЕС бе отложено за 2007. Периодът 2002-2003 беше белязан с изключително важна промяна в отношенията между страните-членки на НАТО и двете екс-комунистически държави. Американското влияние и в двете силно нарастна, в резултат от което по време на кризата, предшестваща военната интервенция на САЩ в Ирак, българското и румънското правителства разрешиха на американо-британската коалиция да използва някои от военните им бази.
През февруари френският президент Жак Ширак открито разкритикува “неразумното” поведение на двете кандидатки за членство в ЕС, което силно затрудни деликатно провежданата по онова време от Париж антивоенна дипломация. Тази критика обаче беше свързана и с недоволството на Франция от очевидния спад на влиянието и в Румъния и България. Не бива да се забравя, че Париж още от началото на 90-те години твърдо подкрепяше интеграцията на двете страни в ЕС и НАТО, както и че историческите връзки между Франция и Румъния винаги са били особено силни. И Румъния, и България бяха включени в групата на “франкофонските държави”, така че очевидната про-американска ориентация на техните управляващи не можеше да не разочарова французите.
Новата геополитика на Черноморския регион очертава нов етап в конкуренцията между големите. С изтеглянето на Русия, Съединените щати, Франция и (по-дискретно) Германия се превърнаха в новите ключови външни актьори, борещи се за влияние в региона. Икономическите интереси, както и проблемите на сигурността, определят залога в тази стратегически важна зона, свързваща Балканите с Кавказ и Централна и Източна Европа с Турция.
