14
Пет, Авг
7 New Articles

Проблеми на българската геополитика в контекста на Балканитe

брой4 2005
Typography

След промените през 1989 България се оказа в коренно различна ситуация от предишната. СССР се превърна в РФ, евразийският блок наречен “Варшавски договор” се разпадна, а страната ни, която е разположена в т.нар. Rimland, беше подложена на въздействие от страна на двата основни закони в геополитиката: първият, който е статичен и дефинира перманентното противостоене между Вода и Суша, и вторият, който е динамичен и гласи, че на територията на Rimland-а (разположена между двата полюса) периодично се очертава остро противоборство, сменящо се от периоди на временно тактическо сътрудничество. Връх в геополитическите амбиции е решаването на задачата за оптимизиране на геоикономиката.

България принадлежи към “малките” страни на планетата. Класификацията ни към тази категория не е на базата на територия или численост на население, а въз основа на нашият сумарен потенциал, определящ ролята ни в световната политика. Въпросната даденост към днешна дата не ни дава възможност за богат избор, а изисква нашето присъединяване, възможно най-бързо, към основните бъдещи тенденции в глобален мащаб. Това е така, тъй като не разполагаме с ресурс за формиране на въпросните тенденции, но определено бихме могли да им оказваме влияние по време на тяхното развитие. Ето защо България се нуждае от стратегическо разузнаване, което да работи в сферата на макротенденцията и макростратегията. Основна задача на стратегическото разузнаване е следене на тенденциите за настъпване на едни или други (благоприятни или не за страната ни) събития. Задълбоченото изучаване на тенденциите позволява формирането на конкретна политика и осъществяване на стратегическо планиране. Именно стратегическото разузнаване предупреждава за настъпване на неблагоприятни ситуации и негативни реакции, в резултат на извършвани към даден момент външнополитически или вътрешнополитически действия. То може да изпреварва появата на даден процес както и да забавя неговото зараждане или пък да ускорява развитието му. Стратегическото разузнаване се интересува от:

  • контекстът на събитията в дългосрочна перспектива;
  • управление в дългосрочен контекст и потенциално възможни събития;
  • защита на собствени дългосрочни перспективи от други “играчи”, чиито стратегически интереси противоречат на нашите.

Определено може да се твърди, че България закъснява със създаването на свое собственно Стратегическо разузнаване. Това си пролича особенно по време на кризата със заложниците в Ирак през 2004. Личи си и по отношение на външната ни политика в Западните Балкани. Вероятна причина за подобно закъснение са редица субективни фактори. За сметка на това обаче негативните резултати са съвсем обективни. Сред въпросните въпросните субективни фактори са:

  • наследеното от преди 1989 традиционно недоверие към експертната академична общност;
  • преход към далеч по-сложни обекти за анализ, които не се “усвояват” чрез старите методи;
  • все още недостатъчното прилагане на некомандни методи за управление в българското общество;
  • навикът до 1989 да се пренебрегват стратегическите въпроси са сметка на тактическите.

След 1989, България навлезе в полето на новото бъдеще. Практиката през изминалите 15 години показа, че екстраполирането на черти от миналото води до груби грешки или най-малкото, позволява да бъдем лесно манипулирани в интерес на един или друг геополитически код, включително от страна и на някои от нашите нови партньори. В последното няма нищо неестествено, защото в съвременните условия дружбата е възможна само между народите, докато между страните и обществата, като цяло, доминира конкуренцията.

Важен фактор на глобалната конкуренция е разширяване на нейната палитра от субекти, някои, от които много трудно се наблюдават, а понякога дори не се подават на наблюдение. Такива например са транснационалните корпорации, стремящи се по правило да реализират интересите на страната, в която са “базирани”. Най-съвършеният механизъм на симбиоза между корпорации и държава е постигнат в САЩ. Игнорирането на международната конкурентна среда превръща традиционното прогнозиране в изключително опасен инструмент за самоуспокоение. Като рискуваме да усетим негативите от това още по-осезателно през 2007, т.е. след като влезем в ЕС. Днес, международната среда е наложила на българското общество определени императивни изисквания и ограничения, формиращи онзи “марж от възможности”, в който то ще може да действа и, в който ще може (или няма да може) да се реализира. Безспорно, обменът на информация с разузнаванията на новите ни съюзници е от голямо значение за България, но проверката и оценката на получаваната от тях информация не противоречи на съюзническите ни задължения. В действителност, така постъпват всички уважаващи себе си специални служби по света. Стратегията изисква работа с бъдещите тенденции, а тактиката работи със ситуации. Новото бъдеще е силно динамично във времето за разлика от сравнително статичното минало в периода 1944-1989. Днес живеем в период на промени, императивно налагащ следните по-сериозни “отклонения” от предишния ни начин на мислене:

  • динамика на границите, които очертават “приятеля” или “съюзника”;
  • неясни контури на онова, което наричаме “враг”и заплахите, произтичащи от него;
  • изтриване на границите между военни/невоенни действия, а от тук и на мироналагащи операции, мироопазващи операции, хуманитарни операции и т.н.;
  • преход към съвършенно нов тип икономика – тази на знанията;
  • глобална взаимозависимост във всички сфери - икономика, политика, здравеопозване, информация и др.;
  • съвършенно новата роля, която играят неправителствените организации (НПО), общественото мнение и др.;
  • новата роля на властта, която трябва да управлява страната без прилагане на предишните силови методи.

България се нуждае от изграждане на свое Стратегичесо разузнаване, което да долавя онези неочевидни тенденции, които няма да станат реалност в близко бъдеще, променят се бавно и изискват дълговременни и мащабни мерки.


 

Днешното разузнаване на Република България е наследено от Народна Република България. То е създадено за други цели и задачи и е обслужвало друг тип държава. Сега работи както може. Ето защо на демократична България не са й необходими реформи в разузнаването, а строителство на нова разузнавателна служба. Понятието “реформа”, по принцип, не е подходящо за случая. Българското разузнаване трябва да започне да се създава отново, то трябва да се формира паралелно с това, което съществува в момента. За съжаление, проведените през последните години преобразувания, кадрови промени, нови наименования, квалифицирани като “реформи в разузнаването” нямат нищо общо с реалното създаване на това разузнаване, което е необходимо на нова и демократична България. Цитираните по-горе сътресения доведоха до липса на кадри, т.е. на професионализъм, до нежелание на “млада и свежа университетска кръв” да се влее в системата. В момента е налице и липса на континюитет при предаване на опита от едно поколение разузнавачи към следващо. Ако тенденцията се запази още 4-5 години, ще настъпят необратими негативни последствия и тогава България ще трябва да започне “на чисто” да строи своето разузнаване както и да изчака около десетина години за да може първото поколение разузнавателни кадри да придобие професионалния опит, необходим за упражняване на професията съгласно съвременните изисквания.

Основна задача на българското разузнаване на Балканите е да долови магистралните тенденции в развитието на региона, както и да работи с цел да им влияе в положителен за националните ни интереси аспект.

Преди да разсъждаваме в тази насока обаче, би трябвало веднага да се направи фундаменталната уговорка, че терминът “глобализация” има две коренно различни тълкования, които се бъркат у нас, особенно в медиите. Първо, става въпрос за естествен исторически процес, свързан с изчерпване територията на свободното икономическо пространство. Второ, налице е геополитически проект на американския елит ( Pax americana), насочен към унификация и интеграция на световната икономика.

В този план е желателно да се прецизират понятията, когато се говори, че процесът на глобализация засяга по определен начин Балканите.

Днес в региона се обсъждат няколко големи геостратегически проекти. Става въпрос за Транспортен коридор №8, Транспортен коридор №10, Транспортен коридор №7 и свързването на Черно море с Каспийския регион. В последно време редица експерти ползват понятия, обединяващи въпросните два морски басейна. По-просто казано: каспийският нефт ще премине през Черноморския басейн. В посока запад, през Балканите се обсъждат 12 различни маршута на нефтопроводи. Като немалка част от тях заобикалят България. Нашата страна е разположена в центъра на полуострова и единственият ни “продукт” на метаниво е транзитния характер на нашата територия, представляващ несъмнен интерес за “постоянните фактори” на Балканите. За дълбочинно навлизане в проблематиката на Балканите е необходим анализ на известната т.н. “транспортна теорема” в геополитиката.

“Транспортната теорема” е рамково геополитическо твърдение, носещо интегрален характер: тя позволява оценка на политическата стабилност на държавните образования, използвайки само открита информация и очевидни “общи съображения”.

“Транспортната теорема” разглежда два механизма, ограничаващи пространственото развитие на държавните организми: управленчески и икономически. Нека обозначим с v характерната скорост на придвижване на информацията вътре в държавата и с t - характерната продължителност на процесите, подлежащи на управление от центъра. Тогава, съгласно “транспортната теорема”, “приведените към кръга” (1) размери на държавата не могат да превишават vt.

“Транспортната теорема” поставя доста ясни ограничения на разширението на ЕС. Съгласно нея, Франция и Германия са обсолютно прави, когато търсят причини за неприобщаването на Анкара към Брюксел. Аналогична е и причината за последните административни промени в Руската Федерация, свързани със статута на губернаторите.

Динамичната форма на “транспортната теорема”, твърди, че съхраняването на централизирания държавен организъм е възможно, тогава и само тогава, когато развитието на цялостната инфраструктура изпреварва икономическото развитие на регионите.

Въз основа на горното можем да направим извода, че метастабилната държава се разпада, при това, не по линиите на най-голямото транспортно съпротивление, а по някакви произволни криви, имащи отношение към национални, езикови, кланови, родови граници и др. Като противоречието между “реални” и “правилни” линии на разцепление е ирационално. То се решава ирационално: разпадът на държавата (в миналото на империите) винаги провокира “релаксационни войни” от всякакъв мащаб - от междудържавни до междумафиозни. В този план събитията в бивша Югославия доказват правотата на въпросната теорема.

Накрая, “транспортната теорема” показва основния проблем на геополитическия проект, известен като “глобализация”: неговата инфраструктурна необезпеченост. Тук може да се отвори и една скоба по отношение на България. С влизането ни в ЕС през 2007 и рязката промяна впоследствие на икономическата компонента в “транспортната теорема”, става абсолютно необходима и съответната промяна в управленческия механизъм на страната. С други думи, за запазване на териториалната цялост на България ще бъде необходима сериозна кадрова промяна на съществуващия в момента висш управленчески елит. Т.е. при евентуално пълно “консервиране”, след парламентарните избори през т.г., на настоящия елит, би могло да се тръгне по пътя на регионализация и, съответно, обособяване на части от територията на страната, с тенденция към окончателното им отделяне.


 

В недалечно бъдеще могат да се прогнозират и сериозни разминавания между интересите на България и Румъния. Последно време Букурещ се стреми да играе стратегическа роля в Черно море. От друга страна, предислокацията на американските бази в Източна Европа, ще се осъществи съгласно изявленията на висши американски военни, в две “базови” страни: Полша и Румъния. Като северната ни съседка ще предостави на Вашингтон пристанище Констанца. В района на въпросния румънски порт, без съгласуване с ЕС, са вложени вече около 2,5 млрд. долара в инфраструктура, която се готви да поеме каспийския нефт до едно от хърватските пристанища. Маршут, който заобикаля нашата страна и обяснява нежеланието на Румъния да бърза с построяването на втори мост над река Дунав. От друга страна, самата река Дунав е транспортен коридор №7, който влиза в зоната на т.н. “германски свят” или германския Grossraum. Предвид задълбочаващите се противоречия между САЩ и т.нар. “Стара Европа” в лицето на Франция и Германия, вероятно ще възникнат конфликтни ситуации по трасето на геостратегическия коридор по река Дунав. Продължаващото разминаване между двете страни на Атлантика, най-вече по отношение на Ирак, свидетелства не за политическо, а за значително по тънко (и същевременно по-дълбоко) мирогледно и ценостно противоречие между двете общества. Предислокацията на американските войски ще даде импулс за развитие на нови междудържавни образования на границата на Евразия. Това ще доведе до допълнително преразпределяне на военно-стратегическите и, сътветно, икономическите интереси на големите европейски държави включително и на Балканите. От друга страна, последните събития в Молдова най-вероятно ще усложнят отношенията Букурещ-Киев, които и до този момент по украински оценки са доста хладни. Северната ни съседка влоши и двустранните си отношения с Будапеща, след поредната вълна на “румънизация” на западните райони населени с етнически унгарци. В последно време Румъния извежда на преден план във външната си политика оста за сигурност Вашингтон-Лондон-Букурещ, ориентарина към Близкия Изток. Всичко това дава основание да се предположи, че не е изключено приемането на северната ни съседка в ЕС да се забави по сравнение с нашето. И понеже, геополитиката е игра с ненулева сума, не бивада се изключва при едно очевидно изоставане на Румъния (в сравнение с България) по пътя към Брюксел, да възкръсне един добре забравен стар конфликт между двете страни – този за Добруджа.

По отношение на транспортен коридор №8 и нефтопровода АМБО (Бургас-Вльора) в последно време има сериозно раздвижване. Паралелно с него се наблюдава и динамизация на преговорите за нефтопровода Бургас-Александруполис с включването на един нов сериозен играч- Казахстан. За нефтопроводите възниква винаги един и същи въпрос: как и с какъв нефт ще бъде запълнен капацитетът на тръбата? Този проблем стои остро пред гигантския проект Баку-Тбилиси-Джейхан. Нефтопроводът е почти построен, но все още не е ясно от къде ще бъде взет нефт за да бъде напълнен.

В Западните Балкани се усеща и характерно “дишане” на границите на Македония, Косово, Сърбия и Черна гора. Твърде е вероятно, преди започването на строежа на нефтопровода АМБО, Косово ( бъдеща втора албанска държава на Балканите) да се отдели окончателно от Сърбия през 2005, а етническите албанци да заемат окончателно ключови позиции в района на македонската столица, която започва да се оформя като своеобразен балкански Йерусалим. Американската база в Косово “Бондстиил” ще контролира ключов регион от пътя на АМБО. Търсенето на подходящи места за американски бази в България също се определя най-вече от трасето на бъдещия нефтопровод, както и от глобалната нова военна стратегия на Пентагона, насочена към контрол на енергийните суровини в Близкия Изток и Каспийския регион, както и контрол на пътищата за тяхното транспортиране.

Освен, че “разводът” между Подгорица и Белград (вследствие на който Сърбия страната ще се свие в границите си от ІХ-ти век и ще загуби последната си морска фасада) е на път да се осъществи, на територията на западната ни съседка тлее и още един конфликт на етническа основа, свързан с транспортен коридор №10, а именно на територията на Войводина. Чрез тези изкуствено генерирани етнически конфликти на Балканите се “регулира” пропусквателната способност на транспортните коридори от заинтересовани “външни за региона фактори”. Подобни функции изпълняват етническите конфликти в Медведжа, Прешево, Буяновац (Южна Сърбия) и Войводина.

Русия се очертава като един от големите играчи на Балканите по отношение на стратегическите геоикономически проекти. Руските капитали имат ключови позиции не само в сръбската икономика, но и в повечето балкански страни. Не прави изключение и Албания. Към 2010 Русия ще бъде единственият износител на енергийни суровини за страните от Азиатския тихоокеански регион. Това определено ще доведе до известно съгласуване на политиката на Пекин и Москва на Балканите. При задълбочаващата се битка между долара и еврото трябва да се има предвид, че американската парична единица се държи от своите руски и китайски бастиони. Последните обаче започват да дрейфат все по-осезателно към еврото за сметка на долара. През 2007 нефтените платформи в Северно море ще бъдат изчерпани и Великобритания ще стане изцяло зависима от вноса на петрол за собствени нужди. Ще се повиши осезателно и зависимоста на ключовите страни в Западна Европа от руския газ, който отдавна е “превзел” Балканите.

След войната в Ирак отношенията между САЩ и Турция се влошиха осезателно. Анкара продължава да е изключително чуствителна по “кюрдския въпрос” и за сега няма отчетливи индикации, че може да има рязко активизиране на позитивния диалог Вашингтон-Анкара. Кюрдите са на път да станат новия геостратегически партньор на САЩ в Близкия Изток.

Появата на американски бази в Румъния и евентуално в България, съгласно твърденията на американската неправителствена организация International crisis group, ще ни постави сред целите на глобалния ислямския тероризъм. Още повече, че хората на Ал-Кайда разполагат с доказани логистични бази в Западните Балкани и поддържат регулярни връзки с представители на компактните мюсюлмански общности в България и Румъния. В последните две страни, методично (в резултат на инвестиции, най-вече от Саудитска Арабия) се създава дефинираната от израелския експерт по тероризма Рубен Пас “ислямистка атмосфера”, която е изключително благоприятна среда за формиране на джихадисти.


 

Политологическият анализ на балканските конфликти е изключително важен. Той обаче има принципни ограничения. По понятни причини днес у нас въпросният анализ се строи предимно на базата на американските научни стандарти. При доминиране на този подход е естествено кой има предимство и кому принадлежи инициативата. Ако отчитаме обаче дългосрочните тенденции в развитието на Балканите и социо-културните константи, то инициативата може да се прехвърли към други глобални играчи в региона.

В издадената през 1999 книга на Джек Дейвис “Психология на разузнавателните анализи” са формулирани двете изключителни послания на Дик Хюър към анализаторите в разузнавателните служби: “Анализаторите в сферата на разузнаването трябва да са изключително внимателни и отговорни към онова, което правят. Те трябва да мислят, не само за своите преценки и заключения, но и за начина, по който са стигнали до тях”.

Френският експерт Кристиян Малис пише в статията си “Стратегическото разузнаване в информационната ера”, че “без да се търси парадокс, може да се каже, че разузнаването е една победа над информацията, която е временна, мигаща, евтина”.

На базата на разработената от Дмитрий Николаенки “Теория на социо-културните системи” могат да се направят интересни и обосновани прогнози за бъдещите балкански събития. Именно социо-културните системи ни позволява да фиксираме определени константи в поведението на балканските страни, практически следствия и основни тенденции:

- част от коментираните днес проблеми и огнища на напрежение на Балканите нямат позитивно решение;

- огнищата на напрежение възникват не за да бъде решен проблемът, а за активирането на региона;

- всички текущи решения носят подчертано временен характер и неизбежно се преразглеждат в рамките на кратък исторически промеждутък от време;

- Балканският конфликт е черна кутия, която може да се активира по всяко време и по различен повод, както и да доведе до най-неочаквани резултати, но причината за неговото активиране е винаги извън пределите на самите Балкани;

- Балканите са район на млада историческа конфликтност, това гарантира и за в бъдеще интензивно протичане на конфликтите. Ескалация на бъдещите балкански конфликти извън региона не би трябвало да има;

- Балканите са (отчасти) полигон за определяне на отношенията между западната, руската и мюсюлманската социо-културни системи. Периодически се в региона се появява и китайската социо-културна система;

- в дългосрочен план в региона е заложен конфликт между западната и мюсюлманската социо-културни системи;

- основният ангажимент при разрешаването на балканските конфликти и отчасти тяхното генериране носи западната социо-културна система. Това е свързано с позиционните характеристики на Балканите спрямо Западна Европа,

- активното въвличане на западната социо-културна система в балканските конфликти цели дългосрочно решение на социо-културни задачи, ориентирани със столетия в бъдещето;

- опитите за решаване в кратък срок на балканските конфликти е вариант на сизифовски труд, който не може да даде принципен и окончателен резултат.

- конкретното огнище на напрежение в региона никога не е било същина на балканския конфликт - съвременните балкански граници имат нестабилен характер и в бъдеще предстоят още промени.

Няколкото изброени тенденции и предизвикателства, пред националната сигурност на България на Балканите, подсказват и основните задачи, стоящи пред българските разузнавателни служби (и не само пред тях, разбира се) както и необходимоста във възможно най-кратък срок в страната ни да започне да се изгражда стратегическо разузнаване с цел излизане от настоящия тактически разузнавателен мониторинг.

Кадрови потенциал за българско Стратегическо разузнаване все още има, но една част от него е разпръсната сред академичната общност, част е в рамките на НРС и военното разузнаване, а друга част е сред напусналите през последните години НРС и РУМО, които обаче не само са съхранили оперативните си умения, но и притежават и нови знания, без наличието, на които е невъзможно кадровото окомплектоване на национално Стратегичено разузнаване.

Разузнаването е битка между умове. Бог ни е дарил с не малко IQ. Националните ни интереси изискват 100% концентрат от него да се намира на разположение в българските разузнавателни служби.

Бележки:

(1) Построява се кръг, чиято площ е равна на площа на страната. “Приведените към кръга” размери на държавата са равни на радиуса на този кръг.

* Авторът ръководи Центъра на регионална и конфесионални изследвания

{rt}

След промените през 1989 България се оказа в коренно различна ситуация от предишната. СССР се превърна в РФ, евразийският блок наречен “Варшавски договор” се разпадна, а страната ни, която е разположена в т.нар. Rimland, беше подложена на въздействие от страна на двата основни закони в геополитиката: първият, който е статичен и дефинира перманентното противостоене между Вода и Суша, и вторият, който е динамичен и гласи, че на територията на Rimland-а (разположена между двата полюса) периодично се очертава остро противоборство, сменящо се от периоди на временно тактическо сътрудничество. Връх в геополитическите амбиции е решаването на задачата за оптимизиране на геоикономиката.

България принадлежи към “малките” страни на планетата. Класификацията ни към тази категория не е на базата на територия или численост на население, а въз основа на нашият сумарен потенциал, определящ ролята ни в световната политика. Въпросната даденост към днешна дата не ни дава възможност за богат избор, а изисква нашето присъединяване, възможно най-бързо, към основните бъдещи тенденции в глобален мащаб. Това е така, тъй като не разполагаме с ресурс за формиране на въпросните тенденции, но определено бихме могли да им оказваме влияние по време на тяхното развитие. Ето защо България се нуждае от стратегическо разузнаване, което да работи в сферата на макротенденцията и макростратегията. Основна задача на стратегическото разузнаване е следене на тенденциите за настъпване на едни или други (благоприятни или не за страната ни) събития. Задълбоченото изучаване на тенденциите позволява формирането на конкретна политика и осъществяване на стратегическо планиране. Именно стратегическото разузнаване предупреждава за настъпване на неблагоприятни ситуации и негативни реакции, в резултат на извършвани към даден момент външнополитически или вътрешнополитически действия. То може да изпреварва появата на даден процес както и да забавя неговото зараждане или пък да ускорява развитието му. Стратегическото разузнаване се интересува от:

  • контекстът на събитията в дългосрочна перспектива;
  • управление в дългосрочен контекст и потенциално възможни събития;
  • защита на собствени дългосрочни перспективи от други “играчи”, чиито стратегически интереси противоречат на нашите.

Определено може да се твърди, че България закъснява със създаването на свое собственно Стратегическо разузнаване. Това си пролича особенно по време на кризата със заложниците в Ирак през 2004. Личи си и по отношение на външната ни политика в Западните Балкани. Вероятна причина за подобно закъснение са редица субективни фактори. За сметка на това обаче негативните резултати са съвсем обективни. Сред въпросните въпросните субективни фактори са:

  • наследеното от преди 1989 традиционно недоверие към експертната академична общност;
  • преход към далеч по-сложни обекти за анализ, които не се “усвояват” чрез старите методи;
  • все още недостатъчното прилагане на некомандни методи за управление в българското общество;
  • навикът до 1989 да се пренебрегват стратегическите въпроси са сметка на тактическите.

След 1989, България навлезе в полето на новото бъдеще. Практиката през изминалите 15 години показа, че екстраполирането на черти от миналото води до груби грешки или най-малкото, позволява да бъдем лесно манипулирани в интерес на един или друг геополитически код, включително от страна и на някои от нашите нови партньори. В последното няма нищо неестествено, защото в съвременните условия дружбата е възможна само между народите, докато между страните и обществата, като цяло, доминира конкуренцията.

Важен фактор на глобалната конкуренция е разширяване на нейната палитра от субекти, някои, от които много трудно се наблюдават, а понякога дори не се подават на наблюдение. Такива например са транснационалните корпорации, стремящи се по правило да реализират интересите на страната, в която са “базирани”. Най-съвършеният механизъм на симбиоза между корпорации и държава е постигнат в САЩ. Игнорирането на международната конкурентна среда превръща традиционното прогнозиране в изключително опасен инструмент за самоуспокоение. Като рискуваме да усетим негативите от това още по-осезателно през 2007, т.е. след като влезем в ЕС. Днес, международната среда е наложила на българското общество определени императивни изисквания и ограничения, формиращи онзи “марж от възможности”, в който то ще може да действа и, в който ще може (или няма да може) да се реализира. Безспорно, обменът на информация с разузнаванията на новите ни съюзници е от голямо значение за България, но проверката и оценката на получаваната от тях информация не противоречи на съюзническите ни задължения. В действителност, така постъпват всички уважаващи себе си специални служби по света. Стратегията изисква работа с бъдещите тенденции, а тактиката работи със ситуации. Новото бъдеще е силно динамично във времето за разлика от сравнително статичното минало в периода 1944-1989. Днес живеем в период на промени, императивно налагащ следните по-сериозни “отклонения” от предишния ни начин на мислене:

  • динамика на границите, които очертават “приятеля” или “съюзника”;
  • неясни контури на онова, което наричаме “враг”и заплахите, произтичащи от него;
  • изтриване на границите между военни/невоенни действия, а от тук и на мироналагащи операции, мироопазващи операции, хуманитарни операции и т.н.;
  • преход към съвършенно нов тип икономика – тази на знанията;
  • глобална взаимозависимост във всички сфери - икономика, политика, здравеопозване, информация и др.;
  • съвършенно новата роля, която играят неправителствените организации (НПО), общественото мнение и др.;
  • новата роля на властта, която трябва да управлява страната без прилагане на предишните силови методи.

България се нуждае от изграждане на свое Стратегичесо разузнаване, което да долавя онези неочевидни тенденции, които няма да станат реалност в близко бъдеще, променят се бавно и изискват дълговременни и мащабни мерки.

След промените през 1989 България се оказа в коренно различна ситуация от предишната. СССР се превърна в РФ, евразийският блок наречен “Варшавски договор” се разпадна, а страната ни, която е разположена в т.нар. Rimland, беше подложена на въздействие от страна на двата основни закони в геополитиката: първият, който е статичен и дефинира перманентното противостоене между Вода и Суша, и вторият, който е динамичен и гласи, че на територията на Rimland-а (разположена между двата полюса) периодично се очертава остро противоборство, сменящо се от периоди на временно тактическо сътрудничество. Връх в геополитическите амбиции е решаването на задачата за оптимизиране на геоикономиката.

България принадлежи към “малките” страни на планетата. Класификацията ни към тази категория не е на базата на територия или численост на население, а въз основа на нашият сумарен потенциал, определящ ролята ни в световната политика. Въпросната даденост към днешна дата не ни дава възможност за богат избор, а изисква нашето присъединяване, възможно най-бързо, към основните бъдещи тенденции в глобален мащаб. Това е така, тъй като не разполагаме с ресурс за формиране на въпросните тенденции, но определено бихме могли да им оказваме влияние по време на тяхното развитие. Ето защо България се нуждае от стратегическо разузнаване, което да работи в сферата на макротенденцията и макростратегията. Основна задача на стратегическото разузнаване е следене на тенденциите за настъпване на едни или други (благоприятни или не за страната ни) събития. Задълбоченото изучаване на тенденциите позволява формирането на конкретна политика и осъществяване на стратегическо планиране. Именно стратегическото разузнаване предупреждава за настъпване на неблагоприятни ситуации и негативни реакции, в резултат на извършвани към даден момент външнополитически или вътрешнополитически действия. То може да изпреварва появата на даден процес както и да забавя неговото зараждане или пък да ускорява развитието му. Стратегическото разузнаване се интересува от:

  • контекстът на събитията в дългосрочна перспектива;
  • управление в дългосрочен контекст и потенциално възможни събития;
  • защита на собствени дългосрочни перспективи от други “играчи”, чиито стратегически интереси противоречат на нашите.

Определено може да се твърди, че България закъснява със създаването на свое собственно Стратегическо разузнаване. Това си пролича особенно по време на кризата със заложниците в Ирак през 2004. Личи си и по отношение на външната ни политика в Западните Балкани. Вероятна причина за подобно закъснение са редица субективни фактори. За сметка на това обаче негативните резултати са съвсем обективни. Сред въпросните въпросните субективни фактори са:

  • наследеното от преди 1989 традиционно недоверие към експертната академична общност;
  • преход към далеч по-сложни обекти за анализ, които не се “усвояват” чрез старите методи;
  • все още недостатъчното прилагане на некомандни методи за управление в българското общество;
  • навикът до 1989 да се пренебрегват стратегическите въпроси са сметка на тактическите.

След 1989, България навлезе в полето на новото бъдеще. Практиката през изминалите 15 години показа, че екстраполирането на черти от миналото води до груби грешки или най-малкото, позволява да бъдем лесно манипулирани в интерес на един или друг геополитически код, включително от страна и на някои от нашите нови партньори. В последното няма нищо неестествено, защото в съвременните условия дружбата е възможна само между народите, докато между страните и обществата, като цяло, доминира конкуренцията.

Важен фактор на глобалната конкуренция е разширяване на нейната палитра от субекти, някои, от които много трудно се наблюдават, а понякога дори не се подават на наблюдение. Такива например са транснационалните корпорации, стремящи се по правило да реализират интересите на страната, в която са “базирани”. Най-съвършеният механизъм на симбиоза между корпорации и държава е постигнат в САЩ. Игнорирането на международната конкурентна среда превръща традиционното прогнозиране в изключително опасен инструмент за самоуспокоение. Като рискуваме да усетим негативите от това още по-осезателно през 2007, т.е. след като влезем в ЕС. Днес, международната среда е наложила на българското общество определени императивни изисквания и ограничения, формиращи онзи “марж от възможности”, в който то ще може да действа и, в който ще може (или няма да може) да се реализира. Безспорно, обменът на информация с разузнаванията на новите ни съюзници е от голямо значение за България, но проверката и оценката на получаваната от тях информация не противоречи на съюзническите ни задължения. В действителност, така постъпват всички уважаващи себе си специални служби по света. Стратегията изисква работа с бъдещите тенденции, а тактиката работи със ситуации. Новото бъдеще е силно динамично във времето за разлика от сравнително статичното минало в периода 1944-1989. Днес живеем в период на промени, императивно налагащ следните по-сериозни “отклонения” от предишния ни начин на мислене:

  • динамика на границите, които очертават “приятеля” или “съюзника”;
  • неясни контури на онова, което наричаме “враг”и заплахите, произтичащи от него;
  • изтриване на границите между военни/невоенни действия, а от тук и на мироналагащи операции, мироопазващи операции, хуманитарни операции и т.н.;
  • преход към съвършенно нов тип икономика – тази на знанията;
  • глобална взаимозависимост във всички сфери - икономика, политика, здравеопозване, информация и др.;
  • съвършенно новата роля, която играят неправителствените организации (НПО), общественото мнение и др.;
  • новата роля на властта, която трябва да управлява страната без прилагане на предишните силови методи.

България се нуждае от изграждане на свое Стратегичесо разузнаване, което да долавя онези неочевидни тенденции, които няма да станат реалност в близко бъдеще, променят се бавно и изискват дълговременни и мащабни мерки.

Страница 2

 

Днешното разузнаване на Република България е наследено от Народна Република България. То е създадено за други цели и задачи и е обслужвало друг тип държава. Сега работи както може. Ето защо на демократична България не са й необходими реформи в разузнаването, а строителство на нова разузнавателна служба. Понятието “реформа”, по принцип, не е подходящо за случая. Българското разузнаване трябва да започне да се създава отново, то трябва да се формира паралелно с това, което съществува в момента. За съжаление, проведените през последните години преобразувания, кадрови промени, нови наименования, квалифицирани като “реформи в разузнаването” нямат нищо общо с реалното създаване на това разузнаване, което е необходимо на нова и демократична България. Цитираните по-горе сътресения доведоха до липса на кадри, т.е. на професионализъм, до нежелание на “млада и свежа университетска кръв” да се влее в системата. В момента е налице и липса на континюитет при предаване на опита от едно поколение разузнавачи към следващо. Ако тенденцията се запази още 4-5 години, ще настъпят необратими негативни последствия и тогава България ще трябва да започне “на чисто” да строи своето разузнаване както и да изчака около десетина години за да може първото поколение разузнавателни кадри да придобие професионалния опит, необходим за упражняване на професията съгласно съвременните изисквания.

Основна задача на българското разузнаване на Балканите е да долови магистралните тенденции в развитието на региона, както и да работи с цел да им влияе в положителен за националните ни интереси аспект.

Преди да разсъждаваме в тази насока обаче, би трябвало веднага да се направи фундаменталната уговорка, че терминът “глобализация” има две коренно различни тълкования, които се бъркат у нас, особенно в медиите. Първо, става въпрос за естествен исторически процес, свързан с изчерпване територията на свободното икономическо пространство. Второ, налице е геополитически проект на американския елит ( Pax americana), насочен към унификация и интеграция на световната икономика.

В този план е желателно да се прецизират понятията, когато се говори, че процесът на глобализация засяга по определен начин Балканите.

Днес в региона се обсъждат няколко големи геостратегически проекти. Става въпрос за Транспортен коридор №8, Транспортен коридор №10, Транспортен коридор №7 и свързването на Черно море с Каспийския регион. В последно време редица експерти ползват понятия, обединяващи въпросните два морски басейна. По-просто казано: каспийският нефт ще премине през Черноморския басейн. В посока запад, през Балканите се обсъждат 12 различни маршута на нефтопроводи. Като немалка част от тях заобикалят България. Нашата страна е разположена в центъра на полуострова и единственият ни “продукт” на метаниво е транзитния характер на нашата територия, представляващ несъмнен интерес за “постоянните фактори” на Балканите. За дълбочинно навлизане в проблематиката на Балканите е необходим анализ на известната т.н. “транспортна теорема” в геополитиката.

“Транспортната теорема” е рамково геополитическо твърдение, носещо интегрален характер: тя позволява оценка на политическата стабилност на държавните образования, използвайки само открита информация и очевидни “общи съображения”.

“Транспортната теорема” разглежда два механизма, ограничаващи пространственото развитие на държавните организми: управленчески и икономически. Нека обозначим с v характерната скорост на придвижване на информацията вътре в държавата и с t - характерната продължителност на процесите, подлежащи на управление от центъра. Тогава, съгласно “транспортната теорема”, “приведените към кръга” (1) размери на държавата не могат да превишават vt.

“Транспортната теорема” поставя доста ясни ограничения на разширението на ЕС. Съгласно нея, Франция и Германия са обсолютно прави, когато търсят причини за неприобщаването на Анкара към Брюксел. Аналогична е и причината за последните административни промени в Руската Федерация, свързани със статута на губернаторите.

Динамичната форма на “транспортната теорема”, твърди, че съхраняването на централизирания държавен организъм е възможно, тогава и само тогава, когато развитието на цялостната инфраструктура изпреварва икономическото развитие на регионите.

Въз основа на горното можем да направим извода, че метастабилната държава се разпада, при това, не по линиите на най-голямото транспортно съпротивление, а по някакви произволни криви, имащи отношение към национални, езикови, кланови, родови граници и др. Като противоречието между “реални” и “правилни” линии на разцепление е ирационално. То се решава ирационално: разпадът на държавата (в миналото на империите) винаги провокира “релаксационни войни” от всякакъв мащаб - от междудържавни до междумафиозни. В този план събитията в бивша Югославия доказват правотата на въпросната теорема.

Накрая, “транспортната теорема” показва основния проблем на геополитическия проект, известен като “глобализация”: неговата инфраструктурна необезпеченост. Тук може да се отвори и една скоба по отношение на България. С влизането ни в ЕС през 2007 и рязката промяна впоследствие на икономическата компонента в “транспортната теорема”, става абсолютно необходима и съответната промяна в управленческия механизъм на страната. С други думи, за запазване на териториалната цялост на България ще бъде необходима сериозна кадрова промяна на съществуващия в момента висш управленчески елит. Т.е. при евентуално пълно “консервиране”, след парламентарните избори през т.г., на настоящия елит, би могло да се тръгне по пътя на регионализация и, съответно, обособяване на части от територията на страната, с тенденция към окончателното им отделяне.

Страница 3

 

В недалечно бъдеще могат да се прогнозират и сериозни разминавания между интересите на България и Румъния. Последно време Букурещ се стреми да играе стратегическа роля в Черно море. От друга страна, предислокацията на американските бази в Източна Европа, ще се осъществи съгласно изявленията на висши американски военни, в две “базови” страни: Полша и Румъния. Като северната ни съседка ще предостави на Вашингтон пристанище Констанца. В района на въпросния румънски порт, без съгласуване с ЕС, са вложени вече около 2,5 млрд. долара в инфраструктура, която се готви да поеме каспийския нефт до едно от хърватските пристанища. Маршут, който заобикаля нашата страна и обяснява нежеланието на Румъния да бърза с построяването на втори мост над река Дунав. От друга страна, самата река Дунав е транспортен коридор №7, който влиза в зоната на т.н. “германски свят” или германския Grossraum. Предвид задълбочаващите се противоречия между САЩ и т.нар. “Стара Европа” в лицето на Франция и Германия, вероятно ще възникнат конфликтни ситуации по трасето на геостратегическия коридор по река Дунав. Продължаващото разминаване между двете страни на Атлантика, най-вече по отношение на Ирак, свидетелства не за политическо, а за значително по тънко (и същевременно по-дълбоко) мирогледно и ценостно противоречие между двете общества. Предислокацията на американските войски ще даде импулс за развитие на нови междудържавни образования на границата на Евразия. Това ще доведе до допълнително преразпределяне на военно-стратегическите и, сътветно, икономическите интереси на големите европейски държави включително и на Балканите. От друга страна, последните събития в Молдова най-вероятно ще усложнят отношенията Букурещ-Киев, които и до този момент по украински оценки са доста хладни. Северната ни съседка влоши и двустранните си отношения с Будапеща, след поредната вълна на “румънизация” на западните райони населени с етнически унгарци. В последно време Румъния извежда на преден план във външната си политика оста за сигурност Вашингтон-Лондон-Букурещ, ориентарина към Близкия Изток. Всичко това дава основание да се предположи, че не е изключено приемането на северната ни съседка в ЕС да се забави по сравнение с нашето. И понеже, геополитиката е игра с ненулева сума, не бивада се изключва при едно очевидно изоставане на Румъния (в сравнение с България) по пътя към Брюксел, да възкръсне един добре забравен стар конфликт между двете страни – този за Добруджа.

По отношение на транспортен коридор №8 и нефтопровода АМБО (Бургас-Вльора) в последно време има сериозно раздвижване. Паралелно с него се наблюдава и динамизация на преговорите за нефтопровода Бургас-Александруполис с включването на един нов сериозен играч- Казахстан. За нефтопроводите възниква винаги един и същи въпрос: как и с какъв нефт ще бъде запълнен капацитетът на тръбата? Този проблем стои остро пред гигантския проект Баку-Тбилиси-Джейхан. Нефтопроводът е почти построен, но все още не е ясно от къде ще бъде взет нефт за да бъде напълнен.

В Западните Балкани се усеща и характерно “дишане” на границите на Македония, Косово, Сърбия и Черна гора. Твърде е вероятно, преди започването на строежа на нефтопровода АМБО, Косово ( бъдеща втора албанска държава на Балканите) да се отдели окончателно от Сърбия през 2005, а етническите албанци да заемат окончателно ключови позиции в района на македонската столица, която започва да се оформя като своеобразен балкански Йерусалим. Американската база в Косово “Бондстиил” ще контролира ключов регион от пътя на АМБО. Търсенето на подходящи места за американски бази в България също се определя най-вече от трасето на бъдещия нефтопровод, както и от глобалната нова военна стратегия на Пентагона, насочена към контрол на енергийните суровини в Близкия Изток и Каспийския регион, както и контрол на пътищата за тяхното транспортиране.

Освен, че “разводът” между Подгорица и Белград (вследствие на който Сърбия страната ще се свие в границите си от ІХ-ти век и ще загуби последната си морска фасада) е на път да се осъществи, на територията на западната ни съседка тлее и още един конфликт на етническа основа, свързан с транспортен коридор №10, а именно на територията на Войводина. Чрез тези изкуствено генерирани етнически конфликти на Балканите се “регулира” пропусквателната способност на транспортните коридори от заинтересовани “външни за региона фактори”. Подобни функции изпълняват етническите конфликти в Медведжа, Прешево, Буяновац (Южна Сърбия) и Войводина.

Русия се очертава като един от големите играчи на Балканите по отношение на стратегическите геоикономически проекти. Руските капитали имат ключови позиции не само в сръбската икономика, но и в повечето балкански страни. Не прави изключение и Албания. Към 2010 Русия ще бъде единственият износител на енергийни суровини за страните от Азиатския тихоокеански регион. Това определено ще доведе до известно съгласуване на политиката на Пекин и Москва на Балканите. При задълбочаващата се битка между долара и еврото трябва да се има предвид, че американската парична единица се държи от своите руски и китайски бастиони. Последните обаче започват да дрейфат все по-осезателно към еврото за сметка на долара. През 2007 нефтените платформи в Северно море ще бъдат изчерпани и Великобритания ще стане изцяло зависима от вноса на петрол за собствени нужди. Ще се повиши осезателно и зависимоста на ключовите страни в Западна Европа от руския газ, който отдавна е “превзел” Балканите.

След войната в Ирак отношенията между САЩ и Турция се влошиха осезателно. Анкара продължава да е изключително чуствителна по “кюрдския въпрос” и за сега няма отчетливи индикации, че може да има рязко активизиране на позитивния диалог Вашингтон-Анкара. Кюрдите са на път да станат новия геостратегически партньор на САЩ в Близкия Изток.

Появата на американски бази в Румъния и евентуално в България, съгласно твърденията на американската неправителствена организация International crisis group, ще ни постави сред целите на глобалния ислямския тероризъм. Още повече, че хората на Ал-Кайда разполагат с доказани логистични бази в Западните Балкани и поддържат регулярни връзки с представители на компактните мюсюлмански общности в България и Румъния. В последните две страни, методично (в резултат на инвестиции, най-вече от Саудитска Арабия) се създава дефинираната от израелския експерт по тероризма Рубен Пас “ислямистка атмосфера”, която е изключително благоприятна среда за формиране на джихадисти.

Страница 4

 

Политологическият анализ на балканските конфликти е изключително важен. Той обаче има принципни ограничения. По понятни причини днес у нас въпросният анализ се строи предимно на базата на американските научни стандарти. При доминиране на този подход е естествено кой има предимство и кому принадлежи инициативата. Ако отчитаме обаче дългосрочните тенденции в развитието на Балканите и социо-културните константи, то инициативата може да се прехвърли към други глобални играчи в региона.

В издадената през 1999 книга на Джек Дейвис “Психология на разузнавателните анализи” са формулирани двете изключителни послания на Дик Хюър към анализаторите в разузнавателните служби: “Анализаторите в сферата на разузнаването трябва да са изключително внимателни и отговорни към онова, което правят. Те трябва да мислят, не само за своите преценки и заключения, но и за начина, по който са стигнали до тях”.

Френският експерт Кристиян Малис пише в статията си “Стратегическото разузнаване в информационната ера”, че “без да се търси парадокс, може да се каже, че разузнаването е една победа над информацията, която е временна, мигаща, евтина”.

На базата на разработената от Дмитрий Николаенки “Теория на социо-културните системи” могат да се направят интересни и обосновани прогнози за бъдещите балкански събития. Именно социо-културните системи ни позволява да фиксираме определени константи в поведението на балканските страни, практически следствия и основни тенденции:

- част от коментираните днес проблеми и огнища на напрежение на Балканите нямат позитивно решение;

- огнищата на напрежение възникват не за да бъде решен проблемът, а за активирането на региона;

- всички текущи решения носят подчертано временен характер и неизбежно се преразглеждат в рамките на кратък исторически промеждутък от време;

- Балканският конфликт е черна кутия, която може да се активира по всяко време и по различен повод, както и да доведе до най-неочаквани резултати, но причината за неговото активиране е винаги извън пределите на самите Балкани;

- Балканите са район на млада историческа конфликтност, това гарантира и за в бъдеще интензивно протичане на конфликтите. Ескалация на бъдещите балкански конфликти извън региона не би трябвало да има;

- Балканите са (отчасти) полигон за определяне на отношенията между западната, руската и мюсюлманската социо-културни системи. Периодически се в региона се появява и китайската социо-културна система;

- в дългосрочен план в региона е заложен конфликт между западната и мюсюлманската социо-културни системи;

- основният ангажимент при разрешаването на балканските конфликти и отчасти тяхното генериране носи западната социо-културна система. Това е свързано с позиционните характеристики на Балканите спрямо Западна Европа,

- активното въвличане на западната социо-културна система в балканските конфликти цели дългосрочно решение на социо-културни задачи, ориентирани със столетия в бъдещето;

- опитите за решаване в кратък срок на балканските конфликти е вариант на сизифовски труд, който не може да даде принципен и окончателен резултат.

- конкретното огнище на напрежение в региона никога не е било същина на балканския конфликт - съвременните балкански граници имат нестабилен характер и в бъдеще предстоят още промени.

Няколкото изброени тенденции и предизвикателства, пред националната сигурност на България на Балканите, подсказват и основните задачи, стоящи пред българските разузнавателни служби (и не само пред тях, разбира се) както и необходимоста във възможно най-кратък срок в страната ни да започне да се изгражда стратегическо разузнаване с цел излизане от настоящия тактически разузнавателен мониторинг.

Кадрови потенциал за българско Стратегическо разузнаване все още има, но една част от него е разпръсната сред академичната общност, част е в рамките на НРС и военното разузнаване, а друга част е сред напусналите през последните години НРС и РУМО, които обаче не само са съхранили оперативните си умения, но и притежават и нови знания, без наличието, на които е невъзможно кадровото окомплектоване на национално Стратегичено разузнаване.

Разузнаването е битка между умове. Бог ни е дарил с не малко IQ. Националните ни интереси изискват 100% концентрат от него да се намира на разположение в българските разузнавателни служби.

Бележки:

(1) Построява се кръг, чиято площ е равна на площа на страната. “Приведените към кръга” размери на държавата са равни на радиуса на този кръг.

* Авторът ръководи Центъра на регионална и конфесионални изследвания

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020