22
Вт, Сеп
21 New Articles

Петролът като фактор на регреса

брой3 2005
Typography

Сред водещите теми, обсъждани от икономистите напоследък, е прогресивният ръст на петролните цени на световните пазари. Така, в края на март на Нюйоркската борса цената на петрол WTI достигна 57,6 долара за барел,а цената на т.нар. “петролна кошница” на ОПЕК се вдигна до 51,76 долара за барел. В подобна ситуация не само ексцентрични политици, като венецуелския президент Уго Чавес, но и генералният секретар на ОПЕК Шихаб Елдин и дори директорът на Международния валутен фонд (МВФ) Радриго де Рато публично признаха, че ориентир за цените на петрола през следващите години може да стане нивото 75-80 долара за барел.

Доколко оправдани са подобни прогнози и какво означава това за света – т.е. както за потребителите, така и за държавите-производителки?

Всъщност, прогнозите са съвсем реалистични. Ръстът на цените на петрола е повече от естевствен и се определя от две обстоятелства. От една страна, наличните производствени мощности работят с почти максималния си капацитет. ОПЕК вече на два пъти увеличаваше квотите за добив на нефт, които стигнаха 28 млн. барела дневно. Държавите, които не влизат в тази организация пускат на пазара още по около 55-56 млн. барела дневно. Тоест, производството на петрол не се ограничава изкуствено, както твърдят някои. Да не забравяме и, че петролната индустрия все още не се е оправила напълно от шока през 1997-1998, когато заради ниските цени баха затворени или консервирани около милион петролни кладенеца (само в САЩ броят им бе 136 хиляди). Така че, каквито и инвестиции да се вложат в нови производствени мощности, те ще могат да гарантират само по 5-6 млн.барела дневно повече, отколкото се добиват днес в света. От друга страна обаче, търсенето на петрол продължава да расте, най-вече за сметка за САЩ и Китай. Америка се нуждае от 20,3 млн. барела дневно, като през 2010 цифрата ще бъде 22,7-23 млн. барела.

При това високите цени въобще не спират потребителите: ако през 1996 41% от всички продавани в САЩ автомобили бяха джипове или пикапи (харчещи повече бензин), през 2003 броят им е достигнал 54%.

В Китай, който днес потребява малко повече от 6 млн.барела петрол дневно, ръстът в потреблението е около 18-20% годишно. Като и двете страни могат известно време да не обръщат внимания на скока в цените: САЩ поради възможността да купуват нефт за сметка на ръста във външнотърговския си дефицит, а Китай – поради възможността да съкрати производствените си разходи, разчитайки на свръхевтината местна работна ръка. Европа също ще издържи: преди всичко, защото ръстът на цените на петрола в евро не е чак толкова висок, поради по-високия курс не еврото спрямо долара, а и защото в европейските държави акцизите формират между 48% и 59% от цените на бензина и евентуалното им намаляване би могло временно да успокои ситуацията.

По-важно обаче е нещо съвсем друго. Сегашният скок в цените мощно ще ускори технологичното развитие на западните икономики (с изключение, маже би на САЩ, където на икономията на енергоресурси все още не се придава необходимото значение). Всъщност, вече има и прецедент в това отношение – през 70-80-те години на миналия век, когато също имаше един период на свръхвисоки цени на петрола, средното енергопотребление в Европа спадна с 38%, а в Япония – с 47%.

Така (колкото и да е парадоксално) може да са окаже, че сериозните проблеми ще се стоварят не толкова върху развитите западни държави, а по-скоро върху страните-производителки на петрол. И тези проблеми ще бъдат свързани най-вече с липсата на достатъчно стимули за развитието им. Както е известно, от средата на 70-те години насам в държавите от ОПЕК (както и в тогавашния СССР) се оформиха своеобразни “паразитни” икономики, сред чиито характерни черти са забавянето на технологичния прогрес и неумолим ръст на социалното разслояване и отчуждеността между отделните обществени групи.

Активната експлоатация на гигантските петролни запаси на Близкия изток съвпадна във времете с края на социалните реформи в съответните страни, превръщайки региона в най-малко демократичния в света. В същото време, от средата на 80-те години на миналото столетие тук се наблюдава постепенен спад на БВП на глава от населението. В Саудитска Арабия например, този показател е паднал с повече от 37% между 1978 и 2004. През последните 7 години в САЩ не е регистриран нито един патент, чиито подател да са били граждани или фирми от Перскийския залив. Затова пък военните разходи на тези държави са наистина безпрецедентни – за тях отиват средно по 7,8% от БВП. Същото, между другото, се забелязва и в Русия – една страна, разполагаща с валутен резерв от 136 млрд. долара и Стабилизационен фонд от 750 млрд. рубли, която обаче не е построила през последните петнайсетина години нито един съвременен автомобилен завод, нито пък поне една скоростна жп линия.

Суровинните икономики, сами по себе си, не се нуждаят нито от технологично развитие, нито дори от развитие на кадрите, които използват. Неслучайно социалното разслояване в Русия (изкуствено сдържано от комунистическата идеология по времето на рухналия Съветски съюз) днес е достигнало непознати за Европа показатели, като основните доходи отиват в ръцете на назначените отгоре “собственици” на петролните компании, както и на държавните чиновници. Впрочем, ситуацията в другите “петролни” държави е далеч по-сериозна. Така, през 2002 западните държави са купили от Саудитска Арабия петрол за 72млрд.долара, докато в същото време саудитските статистически служби са отбелязали износ за 57 млрд. Като разликата от 15 млрд. долара е отишла в джобовете на членовете на кралското семейство и висшите държавни чиновници (което в тази страна обикновено е едно и също). Цялата най-нова история на човечеството доказва, че нито една прекалено богата на природни ресурси държава не е успяла да създаде просперираща индустриална икономика и демократично общество. Колкото повече едно правителство разчита на естествените природни богатства, толкова по-малко е желанието му да влага част от държавните пари за развитието на националния “човешки потенциал”. Затова, спокойно може да приемем, че за държавите, които го притежават в особено големи количества, петролът често се оказва по-скоро фактор за икономическия им регрес.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020