16
Сря, Окт
4 New Articles

Китай и Япония в азиатската геополитика на САЩ

брой3 2005
Typography

Преизбирането на Джордж Буш-младши съвпадна с една очевидно стратегическа промяна в американската политика спрямо Китай. Като сред основните и измерения е значителното задълбочаване на връзките между Съединените щати и Япония в сферите на отбраната и сигурността. Тази промяна ще има много сериозно последици за курса на долара, както и за световния икономически ръст.Не е чудно и, че тя съвпада с трескавите усилия на Китай да гарантира необходимата за икономическото му развитие енергийна сигурност (и, най-вече, постоянните доставки на петрол и природен газ), сключвайки мащабни сделки с Иран, Русия, Канада и Венецуела, които някои анализатори квалифицираха като “нови петролни съюзи” (вж. статията на Ъруин Стелцър “Новите петролни съюзи” в сп.Геополитика, бр.2/05 – б.р.).

Посещенията на американския държавен секретар Кондолиза Райс в Токио, Сеул и Пекин през март тази година, бяха поредното доказателство за опитите на сегашната републиканска администрация в Белия дом да използва Япония за да ограничи растящото икономическо и политическо влияние на Китай в региона. Последниците от това ново и задълбочаващо се стратегическо противопоставяне между Токио и Пекин за световната икономическа и финансова стабилност несъмнено биха били значителни.

В Токио Кондолиза Райс обяви, че Япония би могла да играе ролята на “чадър” (разбирай “троянски кон”) за американската политика в Азия, тъй като Токио и Вашингтон “споделят общи ценности и възгледи”. В същото време тя определи “възхода на Китай, като нов фактор в глобалната политика”. Което, разбира се, е така – проблемът в случая е, че САЩ изглежда оценяват този нов китайски фактор по съвсем различен начин, отколкото непосредствено след 11 септември 2001. Така, Райс отбеляза, че “вътрешната еволюция на Китай остава неясна”, добавяйки, че такива сериозни проблеми като “религиозните свободи, човешките права или въпросът за Тайван, продължават да пораждат загриженост и не могат да бъдат решени”. Нещо повече, според американския държавен секретар, САЩ “се стремят да подтикнат и убедят Китай” да се заеме с решаването им. Фактът, че Райс избра именно Токио за да отправи подобно послание, без съмнение бе правилно изтълкуван в Пекин – като ясна декларация, че Вашингтон би желал промяна в китайския модел на управление.

По време на последното си азиатско турне Кондолиза Райс постоянно повтаряше, че САЩ твърдо подкрепят политиката на Япония, както и желанието на Токио да получи постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. В японската столица тя призова страните от региона да се обединят и призова “Китай да възприеме демокрацията”, като в същото време рязко се противопостави на желанието на ЕС да премахне наложеното през 1989 на Пекин оръжейно ембарго и осъди китайските “заплахи” срещу Тайван. Всъщност, едва ли е чудно, че Вашингтон, следвайки класическата геополитическа схема за “баланс на силите”, иска да подкрепи именно Япония (по-слабият от съперниците) за да балансира растящото влияние на Китай (по-силният съперник) в изключително важния Тихоокеански регион. Неслучайно през декември миналата година САЩ окуражиха правителството на Коизуми за първи път да спомене в своята десетгодишна отбранително програма Китай като потенциална заплаха за Япония. Два месеца по-късно (т.е. през февруари 2005) Токио изцяло се солидаризира с Вашингтон за това, че Тайванският пролив представлява “общ стратегически интерес” за двете страни.

Това бе първият случай, след края на Втората севтовна война, когато Япония толкова директно се ангажира в Тайванския проблем и неслучайно, че той бе оценен в Пекин като безочлива намеса във вътрешните работи на Китай. Сякаш за да добави масло в огъня, през февруари Токио обяви, че японската брегова охрана официално поема контрола върху спорните острови Сенкаку (които китайците наричат Диаойо). Освен това Япония се оказа единствената голяма държава, освен САЩ, която открито се противопоставя на европейските планове за премахване на оръжейното ембарго, наложено на Китай преди повече от 15 години.

Вашингтон открито окуражава Япония да се превъоръжава, увеличавайки военната си мощ, обещавайки в същото време на Тайван, че ако китайците решат да използват сила за да предотвратят обявяването на острова за независима държава, ще се сражават редом с него. Нищо чудно, че антиамериканските настроения в региона прогресивно нарастват.

“Ястребите” от Пентагона разглеждат Япония като “Британия на Далечния изток”, правейки паралел с традиционно добрите, съюзнически отношения между Обединеното кралство и САЩ във военната и други стратегически сфери. Подобно на Великобритяния, те виждат Япония като класическа геополитическа “островна сила”. А очевидната им цел е да използват Япония като стратегически съюзник срещу Китай и Корея (не само Северна, но и Южна). Благосклонното отношение на Америка към военните амбиции на Япония подклажда традиционния японски национализъм, както и страха от потенциалната китайска икономическа доминация в Източна Азия. Взети заедно, те образуват една крайно опасна смес.


 

Така, след като наскоро японската конституция бе променена и вече допуска участието във военни мисии извън региона (т.е. несвързани пряко с отбраната на страната), сега Токио преговаря със САЩ за укрепване на американските командни пунктове и бази в Япония, както и за сътрудничество в областта на противоракетната отбрана и съвместни военни акции. Съединените щати биха искала да предислоцират своят Първи армейски корпус от сегашната му база в щата Вашингтон, в околностите на Токио. Според Карл Бейкър от Азиатско-тихоокеанският център за изследване на сигурността, “САЩ се стремят да трансформират следвоенния си съюз с Япония в класически военно-морски алианс, т.е. онова, което доскоро бе скрито, днес излиза наяве”.

Освен това Вашингтон иска да привлече японската подкрепа (или по-скоро японските пари) за своя амбициозен, но трудноосъществим на практика проект за противоракетна отбрана. Отбелязвайки растящото японско военно самочувствие, някои анализатори не изключват дори възможността Токио скоро да се присъедини към клуба на ядрените държави, още повече че отдавна разполага с цялата необходима за целта технология. Липсва му само подводен флот, годен да носи ядрено оръжие.

Факт е, че в сегашния кабинет на японския премиер Коизуми няма нито един министър, който да е “прокитайски настроен”, независимо от голямото значение, което имат икономическите отношения между Япония и Китай. Самият Коизуми наскоро бе удостоен от американския президент Буш с честта да бъде приет в неговата “светая светих” – ранчото Крауфорд. Както е известно, той изпрати японски военни части в Ирак и лично изрази одобрението си от преизбирането на Буш. Според известния американски експерт по азиатските проблеми Чалмърс Джонсън, почти всички членове на сегашното японско правителство са откровено протайвански и антикитайски настроени.

Това бе ситуацията, в която Китай прие през март тази година новия закон против отделянето на Тайван – един не съвсем обмислен и адекватен отговор на ескалацията на дребните провокации от страна на Токио, тихомълком подкрепяни и от Вашингтон. Така обаче, Пекин на практика влезе в американския капан, като от една страна постави в неудобно положение Германия и Франция, настояващи за вдигане на оръжейното ембарго, наложено на Китай, а от друга допълнително поляризира отношенията си (както и тези на Южна Кория) с Япония. Което безспорно е много сериозен удар по усилията на тези страни да укрепят регионалното търговско и икономическо сътрудничествио.

Корея – другата мишена

Междувременно, налице са и други провокации, включително прословутият японски учебник, в който на практика се оневиняват военните престъпления, извършени от императорската армия в Китай и Корея по време на Втората световна война и преди това. Показателно е, че учебникът бе издаден тъкмо в годината, посветена на японско-корейското приятелство.

Като капак на всичко, японският посланик в Сеул Такано Тошиуки обяви, че страната му ще продължи да отстоява суверенитета си над спорниия архипелаг Такешима (претенции към който има и Южна Корея), възпламенявайки тлеещите антияпонски настроения сред корейците.

Що се отнася да Вашингтон, американците продължават да играят твърде рискована игра, както спрямо Южна, така и по отношение на Северна Корея. Известно е, че целият регион, от Корея до Тайван, е част от източноазиатския стратегически комплекс, в който напоследък се забелязват крайно обезспокоителни тендендции, чието задълбочаване би се отразило много зле на световните икономически и финансови процеси. В отговор на очертаващият се американо-японски съюз срещу Китай по въпроса за Тайван, Пекин се опитва да укрепи позициите си в двете корейски държави, включително използвайки влиянието си в Северна Корея (т.е. на “тайванската карта” в далекоизточната геополитическа игра, китайците успешно противопоставят “корейската). Както е известно, Китай контролира почти цялата търговия на Северна Корея. Наскоро авторитетният “Файненшъл таймс” отбеляза, че Пекин “се опасява от една обединена Корея, приятелски настроена към САЩ” и поради това се стреми към съхраняването на статуквото на Корейския полуостров, като за целта дори е на път да се откаже от посредническата си роля в преговорите за спиране на севернокорейската ядрена програма. Този нов подход на Китай силно се различава от онзи, възприет непосредствено след 11 септември 2001, когато китайците бяха склонни да помогнат за по-бързото решаване на корейския въпрос.

По време на посещението си в Източна Азия, Кондолиза Райс даде да се разбере, че Южна Корея вече не е първостепенен приоритет за САЩ и демонстративно отказа да коментира корейско-японския спор за островите Докдо, което бе възприето в Сеул като обида. Вопросът съвсем не е маловажен за Корея. В края на март корейският президент Ро предупреди съотечествениците си да се готвят за “дипломатическа война” с Япония за суверенитета над островите, обвинявайки Токио, че не желае да се поучи от историческите си грешки по отношение на Корея. В тази връзка той рязко разкритикува японския премиер Коизуми за нееднократните му посещение на военното гробише Ясукуни, където са погребани редица висши японски военни, обявени за военнопрестъпници (включително печално известният в Корея генерал Тоджо).


 

В декларацията си корейският президент Ро посочи, че “дипломатическата война, пред която сме изправени, може да доведе до съкращаване на корейско-японския търговски обмен в редица сектори, както и до икономически трудности”. Повечето американски борсови агенти реагираха моментално на думите му, припомняйки как преди няколко месеца Корейската централна банка внезапно обяви, че възнамерява да прехвърли валутните си резерви от долари в евро и само ден по-късно се отметна от думите си.

Преди трагичните събития от 11 септември администрацията на президента Буш и стратезите на Пентагона разглеждаха възхода на Китай, както и корейският въпрос, като най-големата потенциална заплаха за интересите на САЩ. Обявената след атаката война срещу международния тероризъм и последвалите интервенции в Афганистан и Ирак изместиха фокуса на американските стратегически приоритети към Близкия и Средния изток. Поне доскоро бе така. Напоследък обаче, САЩ успешно използват своята добре позната политика на “моркова и тоягата” по отношение на Япония за да разпалят отново тлеещите под пепелта през последните петдесет години стари вражди. В Пекин разбира се помнят, че по време на войната японците причиниха смъртта на 23 милиона китайци.

Според известния американски специалист по Япония Чалмърс Джонсън, един от лидерите на управляващата в Япония Либерално-демократична партия Шинзо Абе най-вероятно ще наследи до края на годината сегашния премиер Коизуми. Абе, който е внук на бивш министър-председател, е известен като яростен привърженик на тезата, че Северна Корея представлява изключителна опасност за Япония. Цялата му политическа кариера е изпъстрена с антикорейски изяви. Редица членове на кабинета на Коизуми, включително шефът на Агенцията по отбраната Йошинори Оно, пък са твърди привърженици на милитаризацията на Япония. Впрочем, да не забравяме, че една от причините САЩ да подкрепят японските претенции за постоянно място в Съвета за сигурност на ООН е тъкмо фактът, че страната промени своята “пацифистка” конституция и прие японски военни части да бъдат изпращани в чужбина. Разбира се, всичко това се отчита в Китай и Южна Корея.

Показателно е, че преди последните промени в японската регионална политика китайският президент Ху Цзинтао предприе редица стъпки към успокояване на отношенията с Япония като изключително важен за страната му търговски партньор. Те включваха назначаването на нов и добре настроен към Япония китайски посланик в Токио, както и демонстративно гостоприемното посрещане на японската парламентарна делегация в Китай през есента на 2004. Нещо повече, президентът Ху предлофи двете страни съвместно да разработват петролните залежи в оспорванага офшорна зона между тях. На последната среща на държавите-членки на АСЕАН обаче, Ху Цзинтао ясно посочи че посещенията на Коизуми на японското военно гробище съвсем не спомагат за подобряването на китайско-японските отношения. На свой ред, Коизуми (който, между другото, е много опитен политик) моментално го контрира, отбелязвайки че е крайно време Китай да престане да зависи от японската икономическа помощ. Скандалът бе задълбочен от китайския премиер Ван, който в речта си на срещата на АСЕАН, посочи, че въпросната икономическа помощ е просто нищожна компенсация за огромните вреди нанесени на китайската икономика от японската армия през войната.

Междувременно, след като през май миналата година Чен Сюбян бе преизбран (макар и доста трудно) за президент на Тайван, той побърза да назначи за посланик в Токио Ко Сикай, който от 33 години живее в японската столица и се смята за близък до местния политически елит. С това бе направена поредната стъпка към изграждането на стратегически съюз между Япония и Тайван, което допълнително вбеси Пекин. Все пак, нека не забравяме, че тайванския парламент отхвърли през август 2004 предложението на президента Чен за обявяване на независимост (като заедно с това пропадна и подкрепяната от него сделка за доставка на американско въоръжение на стойност 20 млрд. долара).

Всъщност, истината е, че проблемите между Китай и Тайван спокойно биха могли да се решат по мирен път, ако в тях не се намесват външни сили. Както посочва Чалмърс Джонсън, Тайван е инвестирал над 150 млрд. долара в китайската икономика и именно по време на първия мандат на президента Чен страната отвори Тайванския пролив за транспорта и търговията с Китай. От друга страна, Китай очевидно не е в състояние да се конфронтира военно нито с Япония, още по-малко пък със САЩ и във Вашингтон са съвсем наясно с това. В своята Бяла книга за отбраната, публикувана през декември миналата година, Пекин подчертава, че “докато тайванските власти приемат принципа за един Китай и не поощряват сепаратистките претенции за “независим Тайван”, преговорите между двете страни могат да стартират буквалво във всеки момент, така че официално да се сложи край на враждата и напрежението между тях…”.

Междувременно, през 2004 ЕС измести Япония и САЩ като най-голям търговски партньор на Китай, което бе и една от причините Брюксел да премахне ограниченията за продажба на оръжие за Пекин. Тази тенденция, разкрива съвсем реалната перспектива за формиране на “евразийски съюз”, балансиращ мощта на американската суперсила. През миналата година китайският търговски оборот с ЕС достигна 177 млрд. долара, докато този със САЩ е 170 млрд., а с Япония – 168 млрд. долара.


 

В дългосрочен план, Япония е изправена пред сериозен демографски срив. Според бившия шеф на китайския отдел на Световната банка С.Дж.Бурки, към 2025 Китай вероятно ще се превърне в най-голямата световна икономика. В същото време Япония се подготвя за драматичен икономически спад, включително и поради значителното намаляване на населението и след 2010 (т.е. след пет години). Всъщност, още през 2004 мъжете в Япония са намалели, макар и с малко. Бирки посочва, че през същия период Китай ще стабилизира населението си около 1,4 млрд. души., при това с добър баланс между мъже и жени, както и между хора в работоспособна възраст и тези над 65 години. Освен това, в сравнение с Япония и САЩ, Китай няма кой знае какви дългове (външният му дълг е малък и се покрива от положителния външнотърговски баланс).

На този фон не е трудно да открием истинската причина за промяната на американската геополитика в Източна Азия и, в частност, спрямо Китай. Китайската “енергийна дипломация” с Индия, Русия, Бразилия, Венецуела и Канада, както и другите стратегически стъпки на Пекин, насочени към гарантиране икономическата сигурност на страната след иракската война, не могат да не тревожат Вашингтон. Засега (както вече отбелязах по-горе) американският отговор следва класическата схема на силовия баланс, като Япония се противопоставя на Китай и Корея, използвайки традиционните страхове на Токио от превръщането на Пекин в икономическа и политическа суперсила. Всъщност, рискът за Япония действително не е малък. През последното десетилетие (и, особено, през последните 5-6 години) японската индустрия направи мащабни инвестиции в китайската индустрия. Между 2001 и 2004 японският износ за Китай нарастна със 70%. В същото време обач,е китайската зависимост от Япония намалява.През 90-те години на миналия век Япония бе най-големия търговски партньор на Китай. През 2004 обаче, тя бе изместена от ЕС, следван от САЩ и едва след тях – от Япония. Освен това през последните години търговията и инвестициите на страните от АСЕАН се преориентираха от САЩ към Китай. Рискът от подобно развитие за Съединените щати и сегашната републиканска администрация (в която неоконсерваторите и т.нар. “ястреби” доминират тотално – както в Държавния департамент, така и извън него – ще припомня само, че Джон Болтън стана посланик в ООН, а Пол Уолфовиц оглави Световната банка) също не е никак малък. Болтън, който преди отговаряше именно за Азия и Северна Корея в Държавния департамент, е откровено протайвански настроен, да не говорим, че в миналото беше платен консултант на правителството в Тайпе. И трудно може да се очаква, че сега ще се придържа към обективна и неутрална позиция по тези проблеми в ООН.

Китай обаче притежава едно важно оръжие, което едва ли ще се поколебае да използва, ако американският и японският натиск продължат (както може да се очаква). Китайската банка държи около 610 млрд. долара от американския държавен дълг. Наистина, Япония държи повече (840 млрд.), но китайският дял има стратегическо значение. Днес, когато доларът зависи от мощните чуждестранни инвестиционни потоци (благодарение на които все още не е рухнал), евентуално китайско решение за отказ (дори и временен) от доларовите плащания би се отразило крайно негативно върху американската (и не само) икономика. Още повече, че Япония вече не е в състояние да предприеме отново мерките, които предотвратиха драстичния спад в курса на долара през март 2004. От друга страна, заявлението на южнокорейското правителство, че страната може да трансформира валутните си резерви от долари в евро (макар и опровергано почти веднага) показва, че Пекин и Сеул могат действително да предприемат подобни драстични мерки, в отговор на растящия американско-японски натиск срещу тях.

В този смисъл, от особено значение е и фактът, че обемът на търговията между Китай и Япония вече е започнал да спада. От няколко последователни месеца положителният баланс на Токио в търговията с Пекин намалява., а както е известно към Китай е ориентиран 1/3 от целия японски износ. Предвид факта, че икономическият ръст на Япония не изглежда никак стабилен, страховете, че националната икономика отново е застрашена от рецесия, прогресивно растат.

Засега напрежението между основните геополитически играчи в Източна Азия все още не е довело до необратими промени в отношенията помежду им. Въпреки това, опасенията, че това може да се случи се засилват и то не само на регионално ниво. Просто защото ескалацията на напрежението може да има опустошителни последици за световната икономика и дори за мира на планетата.

* Авторът е известен американски геополитически анализатор, който през последните години живее и работи в Германия. Последната му книга е “Англо-американската петролна политика и новият световен ред”

{rt}

Преизбирането на Джордж Буш-младши съвпадна с една очевидно стратегическа промяна в американската политика спрямо Китай. Като сред основните и измерения е значителното задълбочаване на връзките между Съединените щати и Япония в сферите на отбраната и сигурността. Тази промяна ще има много сериозно последици за курса на долара, както и за световния икономически ръст.Не е чудно и, че тя съвпада с трескавите усилия на Китай да гарантира необходимата за икономическото му развитие енергийна сигурност (и, най-вече, постоянните доставки на петрол и природен газ), сключвайки мащабни сделки с Иран, Русия, Канада и Венецуела, които някои анализатори квалифицираха като “нови петролни съюзи” (вж. статията на Ъруин Стелцър “Новите петролни съюзи” в сп.Геополитика, бр.2/05 – б.р.).

Посещенията на американския държавен секретар Кондолиза Райс в Токио, Сеул и Пекин през март тази година, бяха поредното доказателство за опитите на сегашната републиканска администрация в Белия дом да използва Япония за да ограничи растящото икономическо и политическо влияние на Китай в региона. Последниците от това ново и задълбочаващо се стратегическо противопоставяне между Токио и Пекин за световната икономическа и финансова стабилност несъмнено биха били значителни.

В Токио Кондолиза Райс обяви, че Япония би могла да играе ролята на “чадър” (разбирай “троянски кон”) за американската политика в Азия, тъй като Токио и Вашингтон “споделят общи ценности и възгледи”. В същото време тя определи “възхода на Китай, като нов фактор в глобалната политика”. Което, разбира се, е така – проблемът в случая е, че САЩ изглежда оценяват този нов китайски фактор по съвсем различен начин, отколкото непосредствено след 11 септември 2001. Така, Райс отбеляза, че “вътрешната еволюция на Китай остава неясна”, добавяйки, че такива сериозни проблеми като “религиозните свободи, човешките права или въпросът за Тайван, продължават да пораждат загриженост и не могат да бъдат решени”. Нещо повече, според американския държавен секретар, САЩ “се стремят да подтикнат и убедят Китай” да се заеме с решаването им. Фактът, че Райс избра именно Токио за да отправи подобно послание, без съмнение бе правилно изтълкуван в Пекин – като ясна декларация, че Вашингтон би желал промяна в китайския модел на управление.

По време на последното си азиатско турне Кондолиза Райс постоянно повтаряше, че САЩ твърдо подкрепят политиката на Япония, както и желанието на Токио да получи постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. В японската столица тя призова страните от региона да се обединят и призова “Китай да възприеме демокрацията”, като в същото време рязко се противопостави на желанието на ЕС да премахне наложеното през 1989 на Пекин оръжейно ембарго и осъди китайските “заплахи” срещу Тайван. Всъщност, едва ли е чудно, че Вашингтон, следвайки класическата геополитическа схема за “баланс на силите”, иска да подкрепи именно Япония (по-слабият от съперниците) за да балансира растящото влияние на Китай (по-силният съперник) в изключително важния Тихоокеански регион. Неслучайно през декември миналата година САЩ окуражиха правителството на Коизуми за първи път да спомене в своята десетгодишна отбранително програма Китай като потенциална заплаха за Япония. Два месеца по-късно (т.е. през февруари 2005) Токио изцяло се солидаризира с Вашингтон за това, че Тайванският пролив представлява “общ стратегически интерес” за двете страни.

Това бе първият случай, след края на Втората севтовна война, когато Япония толкова директно се ангажира в Тайванския проблем и неслучайно, че той бе оценен в Пекин като безочлива намеса във вътрешните работи на Китай. Сякаш за да добави масло в огъня, през февруари Токио обяви, че японската брегова охрана официално поема контрола върху спорните острови Сенкаку (които китайците наричат Диаойо). Освен това Япония се оказа единствената голяма държава, освен САЩ, която открито се противопоставя на европейските планове за премахване на оръжейното ембарго, наложено на Китай преди повече от 15 години.

Вашингтон открито окуражава Япония да се превъоръжава, увеличавайки военната си мощ, обещавайки в същото време на Тайван, че ако китайците решат да използват сила за да предотвратят обявяването на острова за независима държава, ще се сражават редом с него. Нищо чудно, че антиамериканските настроения в региона прогресивно нарастват.

“Ястребите” от Пентагона разглеждат Япония като “Британия на Далечния изток”, правейки паралел с традиционно добрите, съюзнически отношения между Обединеното кралство и САЩ във военната и други стратегически сфери. Подобно на Великобритяния, те виждат Япония като класическа геополитическа “островна сила”. А очевидната им цел е да използват Япония като стратегически съюзник срещу Китай и Корея (не само Северна, но и Южна). Благосклонното отношение на Америка към военните амбиции на Япония подклажда традиционния японски национализъм, както и страха от потенциалната китайска икономическа доминация в Източна Азия. Взети заедно, те образуват една крайно опасна смес.

Преизбирането на Джордж Буш-младши съвпадна с една очевидно стратегическа промяна в американската политика спрямо Китай. Като сред основните и измерения е значителното задълбочаване на връзките между Съединените щати и Япония в сферите на отбраната и сигурността. Тази промяна ще има много сериозно последици за курса на долара, както и за световния икономически ръст.Не е чудно и, че тя съвпада с трескавите усилия на Китай да гарантира необходимата за икономическото му развитие енергийна сигурност (и, най-вече, постоянните доставки на петрол и природен газ), сключвайки мащабни сделки с Иран, Русия, Канада и Венецуела, които някои анализатори квалифицираха като “нови петролни съюзи” (вж. статията на Ъруин Стелцър “Новите петролни съюзи” в сп.Геополитика, бр.2/05 – б.р.).

Посещенията на американския държавен секретар Кондолиза Райс в Токио, Сеул и Пекин през март тази година, бяха поредното доказателство за опитите на сегашната републиканска администрация в Белия дом да използва Япония за да ограничи растящото икономическо и политическо влияние на Китай в региона. Последниците от това ново и задълбочаващо се стратегическо противопоставяне между Токио и Пекин за световната икономическа и финансова стабилност несъмнено биха били значителни.

В Токио Кондолиза Райс обяви, че Япония би могла да играе ролята на “чадър” (разбирай “троянски кон”) за американската политика в Азия, тъй като Токио и Вашингтон “споделят общи ценности и възгледи”. В същото време тя определи “възхода на Китай, като нов фактор в глобалната политика”. Което, разбира се, е така – проблемът в случая е, че САЩ изглежда оценяват този нов китайски фактор по съвсем различен начин, отколкото непосредствено след 11 септември 2001. Така, Райс отбеляза, че “вътрешната еволюция на Китай остава неясна”, добавяйки, че такива сериозни проблеми като “религиозните свободи, човешките права или въпросът за Тайван, продължават да пораждат загриженост и не могат да бъдат решени”. Нещо повече, според американския държавен секретар, САЩ “се стремят да подтикнат и убедят Китай” да се заеме с решаването им. Фактът, че Райс избра именно Токио за да отправи подобно послание, без съмнение бе правилно изтълкуван в Пекин – като ясна декларация, че Вашингтон би желал промяна в китайския модел на управление.

По време на последното си азиатско турне Кондолиза Райс постоянно повтаряше, че САЩ твърдо подкрепят политиката на Япония, както и желанието на Токио да получи постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. В японската столица тя призова страните от региона да се обединят и призова “Китай да възприеме демокрацията”, като в същото време рязко се противопостави на желанието на ЕС да премахне наложеното през 1989 на Пекин оръжейно ембарго и осъди китайските “заплахи” срещу Тайван. Всъщност, едва ли е чудно, че Вашингтон, следвайки класическата геополитическа схема за “баланс на силите”, иска да подкрепи именно Япония (по-слабият от съперниците) за да балансира растящото влияние на Китай (по-силният съперник) в изключително важния Тихоокеански регион. Неслучайно през декември миналата година САЩ окуражиха правителството на Коизуми за първи път да спомене в своята десетгодишна отбранително програма Китай като потенциална заплаха за Япония. Два месеца по-късно (т.е. през февруари 2005) Токио изцяло се солидаризира с Вашингтон за това, че Тайванският пролив представлява “общ стратегически интерес” за двете страни.

Това бе първият случай, след края на Втората севтовна война, когато Япония толкова директно се ангажира в Тайванския проблем и неслучайно, че той бе оценен в Пекин като безочлива намеса във вътрешните работи на Китай. Сякаш за да добави масло в огъня, през февруари Токио обяви, че японската брегова охрана официално поема контрола върху спорните острови Сенкаку (които китайците наричат Диаойо). Освен това Япония се оказа единствената голяма държава, освен САЩ, която открито се противопоставя на европейските планове за премахване на оръжейното ембарго, наложено на Китай преди повече от 15 години.

Вашингтон открито окуражава Япония да се превъоръжава, увеличавайки военната си мощ, обещавайки в същото време на Тайван, че ако китайците решат да използват сила за да предотвратят обявяването на острова за независима държава, ще се сражават редом с него. Нищо чудно, че антиамериканските настроения в региона прогресивно нарастват.

“Ястребите” от Пентагона разглеждат Япония като “Британия на Далечния изток”, правейки паралел с традиционно добрите, съюзнически отношения между Обединеното кралство и САЩ във военната и други стратегически сфери. Подобно на Великобритяния, те виждат Япония като класическа геополитическа “островна сила”. А очевидната им цел е да използват Япония като стратегически съюзник срещу Китай и Корея (не само Северна, но и Южна). Благосклонното отношение на Америка към военните амбиции на Япония подклажда традиционния японски национализъм, както и страха от потенциалната китайска икономическа доминация в Източна Азия. Взети заедно, те образуват една крайно опасна смес.

Страница 2

 

Така, след като наскоро японската конституция бе променена и вече допуска участието във военни мисии извън региона (т.е. несвързани пряко с отбраната на страната), сега Токио преговаря със САЩ за укрепване на американските командни пунктове и бази в Япония, както и за сътрудничество в областта на противоракетната отбрана и съвместни военни акции. Съединените щати биха искала да предислоцират своят Първи армейски корпус от сегашната му база в щата Вашингтон, в околностите на Токио. Според Карл Бейкър от Азиатско-тихоокеанският център за изследване на сигурността, “САЩ се стремят да трансформират следвоенния си съюз с Япония в класически военно-морски алианс, т.е. онова, което доскоро бе скрито, днес излиза наяве”.

Освен това Вашингтон иска да привлече японската подкрепа (или по-скоро японските пари) за своя амбициозен, но трудноосъществим на практика проект за противоракетна отбрана. Отбелязвайки растящото японско военно самочувствие, някои анализатори не изключват дори възможността Токио скоро да се присъедини към клуба на ядрените държави, още повече че отдавна разполага с цялата необходима за целта технология. Липсва му само подводен флот, годен да носи ядрено оръжие.

Факт е, че в сегашния кабинет на японския премиер Коизуми няма нито един министър, който да е “прокитайски настроен”, независимо от голямото значение, което имат икономическите отношения между Япония и Китай. Самият Коизуми наскоро бе удостоен от американския президент Буш с честта да бъде приет в неговата “светая светих” – ранчото Крауфорд. Както е известно, той изпрати японски военни части в Ирак и лично изрази одобрението си от преизбирането на Буш. Според известния американски експерт по азиатските проблеми Чалмърс Джонсън, почти всички членове на сегашното японско правителство са откровено протайвански и антикитайски настроени.

Това бе ситуацията, в която Китай прие през март тази година новия закон против отделянето на Тайван – един не съвсем обмислен и адекватен отговор на ескалацията на дребните провокации от страна на Токио, тихомълком подкрепяни и от Вашингтон. Така обаче, Пекин на практика влезе в американския капан, като от една страна постави в неудобно положение Германия и Франция, настояващи за вдигане на оръжейното ембарго, наложено на Китай, а от друга допълнително поляризира отношенията си (както и тези на Южна Кория) с Япония. Което безспорно е много сериозен удар по усилията на тези страни да укрепят регионалното търговско и икономическо сътрудничествио.

Корея – другата мишена

Междувременно, налице са и други провокации, включително прословутият японски учебник, в който на практика се оневиняват военните престъпления, извършени от императорската армия в Китай и Корея по време на Втората световна война и преди това. Показателно е, че учебникът бе издаден тъкмо в годината, посветена на японско-корейското приятелство.

Като капак на всичко, японският посланик в Сеул Такано Тошиуки обяви, че страната му ще продължи да отстоява суверенитета си над спорниия архипелаг Такешима (претенции към който има и Южна Корея), възпламенявайки тлеещите антияпонски настроения сред корейците.

Що се отнася да Вашингтон, американците продължават да играят твърде рискована игра, както спрямо Южна, така и по отношение на Северна Корея. Известно е, че целият регион, от Корея до Тайван, е част от източноазиатския стратегически комплекс, в който напоследък се забелязват крайно обезспокоителни тендендции, чието задълбочаване би се отразило много зле на световните икономически и финансови процеси. В отговор на очертаващият се американо-японски съюз срещу Китай по въпроса за Тайван, Пекин се опитва да укрепи позициите си в двете корейски държави, включително използвайки влиянието си в Северна Корея (т.е. на “тайванската карта” в далекоизточната геополитическа игра, китайците успешно противопоставят “корейската). Както е известно, Китай контролира почти цялата търговия на Северна Корея. Наскоро авторитетният “Файненшъл таймс” отбеляза, че Пекин “се опасява от една обединена Корея, приятелски настроена към САЩ” и поради това се стреми към съхраняването на статуквото на Корейския полуостров, като за целта дори е на път да се откаже от посредническата си роля в преговорите за спиране на севернокорейската ядрена програма. Този нов подход на Китай силно се различава от онзи, възприет непосредствено след 11 септември 2001, когато китайците бяха склонни да помогнат за по-бързото решаване на корейския въпрос.

По време на посещението си в Източна Азия, Кондолиза Райс даде да се разбере, че Южна Корея вече не е първостепенен приоритет за САЩ и демонстративно отказа да коментира корейско-японския спор за островите Докдо, което бе възприето в Сеул като обида. Вопросът съвсем не е маловажен за Корея. В края на март корейският президент Ро предупреди съотечествениците си да се готвят за “дипломатическа война” с Япония за суверенитета над островите, обвинявайки Токио, че не желае да се поучи от историческите си грешки по отношение на Корея. В тази връзка той рязко разкритикува японския премиер Коизуми за нееднократните му посещение на военното гробише Ясукуни, където са погребани редица висши японски военни, обявени за военнопрестъпници (включително печално известният в Корея генерал Тоджо).

Страница 3

 

В декларацията си корейският президент Ро посочи, че “дипломатическата война, пред която сме изправени, може да доведе до съкращаване на корейско-японския търговски обмен в редица сектори, както и до икономически трудности”. Повечето американски борсови агенти реагираха моментално на думите му, припомняйки как преди няколко месеца Корейската централна банка внезапно обяви, че възнамерява да прехвърли валутните си резерви от долари в евро и само ден по-късно се отметна от думите си.

Преди трагичните събития от 11 септември администрацията на президента Буш и стратезите на Пентагона разглеждаха възхода на Китай, както и корейският въпрос, като най-големата потенциална заплаха за интересите на САЩ. Обявената след атаката война срещу международния тероризъм и последвалите интервенции в Афганистан и Ирак изместиха фокуса на американските стратегически приоритети към Близкия и Средния изток. Поне доскоро бе така. Напоследък обаче, САЩ успешно използват своята добре позната политика на “моркова и тоягата” по отношение на Япония за да разпалят отново тлеещите под пепелта през последните петдесет години стари вражди. В Пекин разбира се помнят, че по време на войната японците причиниха смъртта на 23 милиона китайци.

Според известния американски специалист по Япония Чалмърс Джонсън, един от лидерите на управляващата в Япония Либерално-демократична партия Шинзо Абе най-вероятно ще наследи до края на годината сегашния премиер Коизуми. Абе, който е внук на бивш министър-председател, е известен като яростен привърженик на тезата, че Северна Корея представлява изключителна опасност за Япония. Цялата му политическа кариера е изпъстрена с антикорейски изяви. Редица членове на кабинета на Коизуми, включително шефът на Агенцията по отбраната Йошинори Оно, пък са твърди привърженици на милитаризацията на Япония. Впрочем, да не забравяме, че една от причините САЩ да подкрепят японските претенции за постоянно място в Съвета за сигурност на ООН е тъкмо фактът, че страната промени своята “пацифистка” конституция и прие японски военни части да бъдат изпращани в чужбина. Разбира се, всичко това се отчита в Китай и Южна Корея.

Показателно е, че преди последните промени в японската регионална политика китайският президент Ху Цзинтао предприе редица стъпки към успокояване на отношенията с Япония като изключително важен за страната му търговски партньор. Те включваха назначаването на нов и добре настроен към Япония китайски посланик в Токио, както и демонстративно гостоприемното посрещане на японската парламентарна делегация в Китай през есента на 2004. Нещо повече, президентът Ху предлофи двете страни съвместно да разработват петролните залежи в оспорванага офшорна зона между тях. На последната среща на държавите-членки на АСЕАН обаче, Ху Цзинтао ясно посочи че посещенията на Коизуми на японското военно гробище съвсем не спомагат за подобряването на китайско-японските отношения. На свой ред, Коизуми (който, между другото, е много опитен политик) моментално го контрира, отбелязвайки че е крайно време Китай да престане да зависи от японската икономическа помощ. Скандалът бе задълбочен от китайския премиер Ван, който в речта си на срещата на АСЕАН, посочи, че въпросната икономическа помощ е просто нищожна компенсация за огромните вреди нанесени на китайската икономика от японската армия през войната.

Междувременно, след като през май миналата година Чен Сюбян бе преизбран (макар и доста трудно) за президент на Тайван, той побърза да назначи за посланик в Токио Ко Сикай, който от 33 години живее в японската столица и се смята за близък до местния политически елит. С това бе направена поредната стъпка към изграждането на стратегически съюз между Япония и Тайван, което допълнително вбеси Пекин. Все пак, нека не забравяме, че тайванския парламент отхвърли през август 2004 предложението на президента Чен за обявяване на независимост (като заедно с това пропадна и подкрепяната от него сделка за доставка на американско въоръжение на стойност 20 млрд. долара).

Всъщност, истината е, че проблемите между Китай и Тайван спокойно биха могли да се решат по мирен път, ако в тях не се намесват външни сили. Както посочва Чалмърс Джонсън, Тайван е инвестирал над 150 млрд. долара в китайската икономика и именно по време на първия мандат на президента Чен страната отвори Тайванския пролив за транспорта и търговията с Китай. От друга страна, Китай очевидно не е в състояние да се конфронтира военно нито с Япония, още по-малко пък със САЩ и във Вашингтон са съвсем наясно с това. В своята Бяла книга за отбраната, публикувана през декември миналата година, Пекин подчертава, че “докато тайванските власти приемат принципа за един Китай и не поощряват сепаратистките претенции за “независим Тайван”, преговорите между двете страни могат да стартират буквалво във всеки момент, така че официално да се сложи край на враждата и напрежението между тях…”.

Междувременно, през 2004 ЕС измести Япония и САЩ като най-голям търговски партньор на Китай, което бе и една от причините Брюксел да премахне ограниченията за продажба на оръжие за Пекин. Тази тенденция, разкрива съвсем реалната перспектива за формиране на “евразийски съюз”, балансиращ мощта на американската суперсила. През миналата година китайският търговски оборот с ЕС достигна 177 млрд. долара, докато този със САЩ е 170 млрд., а с Япония – 168 млрд. долара.

Страница 4

 

В дългосрочен план, Япония е изправена пред сериозен демографски срив. Според бившия шеф на китайския отдел на Световната банка С.Дж.Бурки, към 2025 Китай вероятно ще се превърне в най-голямата световна икономика. В същото време Япония се подготвя за драматичен икономически спад, включително и поради значителното намаляване на населението и след 2010 (т.е. след пет години). Всъщност, още през 2004 мъжете в Япония са намалели, макар и с малко. Бирки посочва, че през същия период Китай ще стабилизира населението си около 1,4 млрд. души., при това с добър баланс между мъже и жени, както и между хора в работоспособна възраст и тези над 65 години. Освен това, в сравнение с Япония и САЩ, Китай няма кой знае какви дългове (външният му дълг е малък и се покрива от положителния външнотърговски баланс).

На този фон не е трудно да открием истинската причина за промяната на американската геополитика в Източна Азия и, в частност, спрямо Китай. Китайската “енергийна дипломация” с Индия, Русия, Бразилия, Венецуела и Канада, както и другите стратегически стъпки на Пекин, насочени към гарантиране икономическата сигурност на страната след иракската война, не могат да не тревожат Вашингтон. Засега (както вече отбелязах по-горе) американският отговор следва класическата схема на силовия баланс, като Япония се противопоставя на Китай и Корея, използвайки традиционните страхове на Токио от превръщането на Пекин в икономическа и политическа суперсила. Всъщност, рискът за Япония действително не е малък. През последното десетилетие (и, особено, през последните 5-6 години) японската индустрия направи мащабни инвестиции в китайската индустрия. Между 2001 и 2004 японският износ за Китай нарастна със 70%. В същото време обач,е китайската зависимост от Япония намалява.През 90-те години на миналия век Япония бе най-големия търговски партньор на Китай. През 2004 обаче, тя бе изместена от ЕС, следван от САЩ и едва след тях – от Япония. Освен това през последните години търговията и инвестициите на страните от АСЕАН се преориентираха от САЩ към Китай. Рискът от подобно развитие за Съединените щати и сегашната републиканска администрация (в която неоконсерваторите и т.нар. “ястреби” доминират тотално – както в Държавния департамент, така и извън него – ще припомня само, че Джон Болтън стана посланик в ООН, а Пол Уолфовиц оглави Световната банка) също не е никак малък. Болтън, който преди отговаряше именно за Азия и Северна Корея в Държавния департамент, е откровено протайвански настроен, да не говорим, че в миналото беше платен консултант на правителството в Тайпе. И трудно може да се очаква, че сега ще се придържа към обективна и неутрална позиция по тези проблеми в ООН.

Китай обаче притежава едно важно оръжие, което едва ли ще се поколебае да използва, ако американският и японският натиск продължат (както може да се очаква). Китайската банка държи около 610 млрд. долара от американския държавен дълг. Наистина, Япония държи повече (840 млрд.), но китайският дял има стратегическо значение. Днес, когато доларът зависи от мощните чуждестранни инвестиционни потоци (благодарение на които все още не е рухнал), евентуално китайско решение за отказ (дори и временен) от доларовите плащания би се отразило крайно негативно върху американската (и не само) икономика. Още повече, че Япония вече не е в състояние да предприеме отново мерките, които предотвратиха драстичния спад в курса на долара през март 2004. От друга страна, заявлението на южнокорейското правителство, че страната може да трансформира валутните си резерви от долари в евро (макар и опровергано почти веднага) показва, че Пекин и Сеул могат действително да предприемат подобни драстични мерки, в отговор на растящия американско-японски натиск срещу тях.

В този смисъл, от особено значение е и фактът, че обемът на търговията между Китай и Япония вече е започнал да спада. От няколко последователни месеца положителният баланс на Токио в търговията с Пекин намалява., а както е известно към Китай е ориентиран 1/3 от целия японски износ. Предвид факта, че икономическият ръст на Япония не изглежда никак стабилен, страховете, че националната икономика отново е застрашена от рецесия, прогресивно растат.

Засега напрежението между основните геополитически играчи в Източна Азия все още не е довело до необратими промени в отношенията помежду им. Въпреки това, опасенията, че това може да се случи се засилват и то не само на регионално ниво. Просто защото ескалацията на напрежението може да има опустошителни последици за световната икономика и дори за мира на планетата.

* Авторът е известен американски геополитически анализатор, който през последните години живее и работи в Германия. Последната му книга е “Англо-американската петролна политика и новият световен ред”

{rt}

Поръчай онлайн бр.5/2019