12
Чет, Дек
6 New Articles

Геополитическите мотиви на Първия кръстоносен поход

брой3 2005
Typography

Макар че повечето историци представят Първият кръстоносен поход като дело най-вече на Католическата църква, това едва ли е било точно така. Обикновеноq изследователите на проблема предпочитат да се съсредоточат върху конкретните цели на Църквата и преките участници в похода, незаслужено пренебрегвайки ролята на Византийската империя в неговото организиране. Затова, в настоящата статия, ще се опитам да анализирам четирите основни групи мотиви, предопределили осъществяването на това най-значимо в края на ХІ-ти век събитие в европейската история. Става дума за мотивите, които карат византийския император Алексий І, римския папа Урбан ІІ, кръстоносните армии (и, особено, тази на Боемунд Тарентски), както и тълпите редови поклоници, водени от Петър Пустинника, да вземат участие в осъществяването на един исторически и геополитически проект със смайващи за епохата си мащаби.

Както е известно, по време на управлението на папата-реформатор Григорий VІІ, отношенията между Католическата и Константинополската църкви са крайно напрегнати и дори откровено враждебни (нещо естествено след “схизмата” от 1054). С избирането на Урбан ІІ обаче, напрежението между двете основни направления в тогавашното християнство бива смекчено донякъде от решението на папата да отмени отлъчването на византийския владетел Алексий І Комнин, наложено му няколко години преди това. На свой ред, самият Алексий “приветства тази проява на добронамереност от страна на Папството и отговаря съответно, свиквайки в Константинопол религиозен събор с участието на Константинополския и Антиохийския патриарси и двайсет висши духовници” (1). Свикването му следва да се разглежда като знак за искреното желание на императора да сложи край на съперничеството между двете църкви, застрашаващо единството на християнството. Алексий се чувства достатъчно уверен във властта си за да предприеме подобна стъпка тъй като първите десет години от управлението му са преминали сравнително успешно. Заемайки трона в Константинопол той се сблъсква с два изключително сложни проблема. От една страна му се налага да използва максимално своя дипломатически такт и умения за да намали напрежението, свързано с постоянната заплаха от поредна норманска агресия (през втората половина на ХІ-ти век норманите завладяват Южна Италия, превръщайки я в плацдарм за нахлуване на Балканите). От друга, използвайки военна сила, съумява да съкруши печенезите, налитащи от север. Това позволява на Алексий да съсредоточи усилията си за укрепването и съхраняването на имперските граници в Мала Азия, застрашени от турците-селджуци. По онова време обаче, “византийската хазна е почти празна, което не позволява набирането на достатъчно войници за армията и флота” (2). Така императорът е изправен пред много сериозна дилема. От една страна, Византия “се стреми да осуети всеки опит на латинскити варвари да овладеят Палестина и Сирия” (3). От друга обаче, Алексий е наясно, че “само западноевропейския “пазар” може да му предложи необходимия брой готови на всичко рицари и евтини войници” (4). След като Византия губи почти всичките си азиатски владения под натиска на турците-селджуци (разгромили имперската армия при Манцикерт през 1071), Алексий отправя първия си призив за помощ към Запада, но тогавашният папа Григорий VІІ (ангажиран изцяло в конфликта с немския император по въпроса за светската инвеститура) го оставя без всякакво внимание. Това кара византийския владетел да влезе в пряк контакт със западноевропейските феодали, като започва през 1090 преговори с граф Роберт Фландърски, когато последният минава през Константинопол, завръщайки се от поклонение в Светите места. Роберт се съгласява да изпрати 500 рицари, които да помогнат на Византия да се справи с печенезите, чиито предни отряди по онова време са пред стените на столицата. Но въпреки че е силно загрижен за източните граници на империята и склонен да наеме западни наемници за защитата им, Алексий въобще не си представя, че западноевропейските му партньори могат да предприемат такова мащабно предприятие като кръстоносния поход за освобождаване на Обетованата земя от неверниците. Всъщност, по онова време Палестина въобще не е първостепенен проблем на византийската политика, тъй като самата империя е заплашена от колапс и нейна основна цел е да си възвърне земите, отнети и от турците.

Междувременно, на 27 ноември 1095 в Клермон (Централна Франция), папа Урбан ІІ произнася прословутата си силно емоционална проповед, довела до началото на Първия кръстоносен поход. Използвайки многобройни цветисти изрази за да впечатли и вдъхнови слушателите си, в нея папата подробно описва как “турците - едно диво персийско племе, са изтласкали източните християни чак до Средиземно море. Завладявайки все повече християнски земи в границите на Романия (т.е. Византия – б.р.) те изтребват или вземат в робство местните жители, разрушават църквите им и опустошават Божието царство. И ако не им се противопоставим, ще продължат да убиват и поробват християните” (5). Няма съмнение, че папата съвсем съзнателно заиграва с чувствата на слушателите си, но (както подчертава и известният изследовател на Първия кръстоносен поход Маркъс Бул) истината е, че всъщност на проповедта в Клермон присъстват твърде малко хора и “само една нищожна част от бъдещите участници в похода чуват призива на папата с ушите си” (6). Повечето присъстващи са духовници, докато светските лица са единици. Наистина, папското послание моментално започва да се разпространява из Европа от различни скитащи проповедници (като Петър Пустинника например), но въпреки това никой не очаква, че десетки хиляди хора от съвършено различни обществени прослойки внезапно ще се обединят около идеята за освобождаването на Светите земи от неверниците. Независимо от конкретните мотиви на участниците в похода обаче, изглежда че поне в началото Католическата църква е съвсем искрена в желанието си да помогне на източните християни. Самият Урбан ІІ е “добре разположен към Алексий Комнин в резултат от предишните преговори между двамата. Нещо повече, той вярва, че византийският император, който е демонстрирал известна склонност да се съобразява с претенциите на Рим, ще бъде толкова благодарен за помощта, оказана му в най-решаващия момент от Запада, че различията между двете християнски църкви ще се преодолеят и всички християни отново ще се обединят под върховенството на Рим” (7). В проповедта си Урбан ІІ съзнателно избягва да набляга на противоречията между източната и западната църкви, като в същото време, описвайки жестокостите на турците, преднамерено преувеличава тяхната мощ. Всъщност, към 1098 селджуците отстъпват контрола над Йерусалим на египетските араби. Разбира се, може да се спори, дали папата се стреми целенасочено да въздейства върху онези, които са свикнали да възприемат буквално всяка негова дума, или пък в един момент се е поддал на собствената си пропаганда. Факт е обаче, че в резултат от кампанията, подета от църквата, искрено вярващите християни от Западна Европа вече се чувстват задължени да се изправят срещу жестоките източни варвари, дръзнали да осквернят светите земи, в които някога са живели Христос и учениците му.

Междувременно, Алексий І е ужасен от невероятната реакция, която поражда на Запад молбата му за помощ. “Истината е, че императорът би желал да получи само известен брой наемници, които да се сражават в редовете на византийската армия. Вместо това от Запад тръгва могъща армия, следвана от огромни тълпи хора, желаещи да се преселят на Изток. Но най-голямото безспокойство на Константинопол идва от това, че четирима от осемте водачи на Първия кръстоносен поход са нормани” (8). На пръв поглед, изглежда че кръстоносците действително се ръководят от чисто религиозни мотиви и от убеждението, че “онези, които се сражават с Божиите врагове тук, на земята, и се поклонят на Гроба Господен, ще бъдат удостоени на онзи свят с Христовата благодат” (9). Така, в архива на абатството Сен Пиер е запазен обетът на рицаря Нивело от Фретевал, решил да се присъедини към похода, за да се очисти от греховете си, свързани с плячкосването и опожаряването на едно френско село (10). Но дали разкаянието и вярата на редовите кръстоносци са били истинските мотиви, подтикнали ги да се включат в този изключително мащабен за времето си проект?


 

Всъщност, призивът за война с неверниците първоначално предвижда създаването на обединени въоръжени сили – една международна мрежа, контролирана и ръководена от аристократичния елит под зоркото око на папския легат. На практика обаче онези, които формират в Европа рицарския контингент за похода, се групират в четири отделни кръстоносни армии. Първата (която е и единствената, действително организирана със съдействието на Църквата) идва от Южна Франция и се води от граф Раймонд Тулузки; втората е набрана в Северна Франция и се ръководи от Юг дьо Вермандуа (брат на френския крал), граф Роберт Фландърски, граф Стефан-Анри дьо Блоа и херцогът на Нормандия Робер; третата армия е комплектована в земите по френско-германската граница и се води от херцога на Долна Лотарингия Годфрид Булонски и брат му Балдуин; четвъртата пък идва от Южна Италия и се командва от Боемунд Тарентски, син на Робер Гискар. Последният едва ли се е надявал на особено топъл прием от Алексий І. Баща му се смята за най-върлия враг на Византийската империя и нейният владетел е имал всички основания да се опасява от появата на Боемунд, още повече, че целите, които всъщност си поставя норманецът нямат нищо общо с възвишената идея за освобождаването на Гроба Господен. В миналото и Робер Гискар, и самият Боемунд нееднократно са нахлували в пределите на Империята “и тяхната храброст и коварство са били добре познати в Константинопол” (11). Затова Алексий решава предварително да поиска от всички водачи на похода да положат клетва за вярност пред него за да бъдат допуснати да преминат през византийска територия. Той се съгласява да достави на кръстоносците необходимите им провизии, но само след като западните рицари се заклеват, че “ в замяна ще му предадат всички бивши провинции на Империята, които успеят да отвоюват от мюсюлманите” (12). Още в този момент обаче е ясно, че двете страни в крехкия съюз се ръководят в действията си от съвсем различни мотиви. Водачите на Кръстоносния поход подозрително бързо и лесно се съгласяват да положат клетва за вярност пред византийския владетел, макар да е очевидно, че се стремят да завоюват Близкия изток за себе си, както и, че презират източните християни почти колкото и мюсюлманите. Самият Боемунд разкрива част от истинските си планове, когато иска от Алексий І да го назначи за “Велик доместик на Изтока” (византийския еквивалент на главнокомандващ в региона). Императорът обаче отказва да удовлетвори амбициозните му претенции, под предлог, че са твърде преждевременни. Впрочем, Алексий едва ли би могъл да очаква, че кръстоносците ще рискуват живота си само за да му помогнат да отвоюва изгубените източни територии. Намерението му да ги използва като пионки в усилията за възраждане на разклатената империя се илюстрира от факта, че през 1097 обсадената столица на анадолските селджуци Никея предпочита да се предаде именно на византийците, а не на кръстоносците (които по този начин биват лишени от очакваната плячка). Поучени от горчивия си опит, рицарите (които преди това са разгромили турската армия при Дорилеум) овладяват през юни 1098 ключовото близкоизточно пристанище Антиохия, унищожавайки почти всичките му жители – независимо дали са мюсюлмани или източно-православни. Боемунд, който заема града, няма никакво намерение да го предава на византийците, прекрасно съзнавайки изключително важното му геополитическо значение като регионален център на търговията между Изтока и Запада. Нещо повече, пресметливият норманец е наясно, че градът и неговият хинтерланд заемат стратегическа позиция на границата между Византийската империя и съперничещите си турски емирати Алепо, Мосул и Дамаск. В съзнанието на средновековния човек територията е означавала всичко, така че оттук нататък Кръстоносният поход радикално променя характера си, поради факта, че “Боемунд обявява Антиохия за свое владение и предпочита да се заеме с разширяването на прилежащите и територии, вместо да продължи с останалите към Йерусалим” (13). Разбира се, той съвсем не единственият, защото “много други кръстоносци също открито демонстрират амбициите си да завладеят едни или други територии за себе си, или за своите протежета” (14). Междувременно, радикално се променя и позицията на папата по въпроса. Докато в самото начало Урбан ІІ смята, че всички отвоювани от кръстоносците територии следва да бъдат върнати на Алексий, по-късно (по време на посещенията си в Италия и Северна Испания) “той многократно заявява, че всички отнети от мюсюлманите земи в Близкия изток, трябва да бъдат обединени в един папски феод и няма никакви съмнение, че същото се е отнасяло и за Палестина” (15). Неслучайно, след падането на Йерусалим на 15 юли 1099, Годфрид Булонски отказва да се обяви за крал, като вместо това е обявен за Защитник на Светия град или (както е пълната му титла) за “застъпник на Църквата на Божия гроб”. Но, докато намерението на самия Готфрид е било да наложи латинското управление в региона предоставяйки на Светия престол всички права над него, това очевидно не важи за собствения му брат Балдуин например. Вместо да приеме върховната власт на папата върху заетите земи, веднага след смъртта на Годфрид през 1100, Балдуин е провъзгласен за крал на Йерусалим и управлява като такъв през следващите 11 години. До смъртта си през 1099, папа Урбан ІІ се придържа към идеята, че целта на Кръстоносния поход е единствено освобождаването на Гроба Господен от неверниците. Неговият наследник Пасхалий ІІ обаче, очевидно смята, че това не е достатъчно и подтиква кръстоносците към завоюването на нови територии на Изток, включително в земите на византийския император. През 1107, с неговата благословия, “коварният и зъл, но безкрайно смел и упорит” (16) Боемунд Тарентски предприема сериозен опит да разгроми Алексий и да замени Византийската империя с тази на норманите и собствената си династия. Фактът, че ресурсите с които разполага, не се оказват достатъчни за да осъществи плановете си, не може да омаловажи истинските мотиви, поради които той се включва в Първия кръстоносен поход – в основата им е именно стремежът за унищожаване на Византия. Какви обаче са били целите на десетките хиляди редови поклоници, тръгнали след кръстоносните армии на Изток?

Когато Урбан ІІ лансира идеята си похода, той несъмнено го е планирал като чисто военна експедиция. Посланието му обаче засяга най-чувствителните струни в душите на огромен брой хора, принадлежащи към различни социални и икономически групи и съвсем скоро става ясно, че огромен брой жени, деца, просяци и старци се готвят да тръгнат на Изток заедно с армията, превръщайки се в тежко бреме за нея. “Папата отчаяно се опитва да ги възпре, изисквайки от тях да се допитат първо до енорийския си свещеник, но нищо не помага и кръстоносците потеглят съпроводени от огромни тълпи невъоръжени мъже, жени и деца” (17). Някои искат да се очистят от греховете си, но повечето наивно разчитат на лек и охолен живот в Обетованата земя. Най-значителната измежду тези групи поклоници е водена от Петър Пустиника, един от най-активните проповедници на идеята за кръстоносния поход, родом от френския град Амиен. Но въпреки, че тълпите тръгнали с рицарите са многобройни, много малка част от тях успява да се добере до Близкия изток, още по-малко пък са онези, които доживяват да видят с очите си триумфа на кръстоносците в Йерусалим. През 1096 Петър Пустинникът превежда дрипавата си армия през Константинопол до Мала Азия, където тя почти веднага е изтребена от турците, докато водачът и отчаяно търси помощ от византийците и рицарите. Тази категория “кръстоносци” се състои от обикновени селяни и граждани, поели на Изток на вълната на всеобщия ентусиазъм и религиозен екстаз, толкова характерни за Средновековна Европа. Мотивите им са ясни и искрени, макар че за съвременния човек е непонятно лекомислието, с което всички тези хора са тръгнали към сигурната си гибел. Всъщност, повечето от тях въобще на си били наясно с опасностите, които ги очакват.


 

Опитвайки се да анализираме различните мотиви, ръководели организаторите и изпълнителите на Първия кръстоносен поход, не можем да пренебрегнем факта, че в основата на събитията довели до сблъска между двата различни свята – на християнството и на исляма, е мюсюлманската експанзия във владенията на Византийската империя. Именно тя събужда желанията на Католическата църква да се възползва от обстоятелствата за да възстанови върховенството си над източните християнски земи. На пръв поглед в Рим са съзнавали, че ако турците съумеят да подчинят окончателсно Изтока, християнството ще бъде изправено пред враг, подобен на който светът никога дотогава не е виждал. На практика обаче, истинската жертва в разгорялата се битка между западното християнство и Исляма се оказва Византийската империя и православното християнство, като цяло. Що се отнася да самата битка, тя продължава и днес при това на фона на прогресивния упадък на традиционните християнски ценности, характеризиращ собствената ни епоха. И, както подчертава Хилари Белок: “днес ние сме безнадеждно разделени пред лицето на ислямския свят - разделени от съперничеството между отделните християнски нации, от несъвместимите класови и групови интереси и това разделение не може да бъде преодоляно, просто защото онова, което някога правеше цивилизацията ни силна и единна – християнството и ценносттите, свързани с него, биват постоянно и упорито ерозирани” (18).

Бележки:

1. D.M.Nicol, Byzantinum and the Papacy in the Eleventh Century in the Journal of Ecclesiastical History (1962), Vol. 13,

2. Kenneth M., Setton A., A History of the Crusades: Volume Ii, University of Pennsylvania Press, 1962.

3. R.H.C.Davis, A History of Medieval Europe: From Constantine to Saint Louis

4. D.M.Nicole, op.cit.,

5. Pope Urban II at the Council of Clermont, 27.11.1095.

6. Марцус Bull, The Pilgrimage Origins of the First Crusade in History Today (March 1995).

7. D.M.Nicol, op.cit.

8. Ibid.

9. JohnathanPhillips, Who Were the First Crusaders? In History Today, op.cit.

10. Nivelo of Freteval, in a Charter to the Abbey of St.Peter of Chartres (1096).

11. R.H.Davis, op.cit.

12. Ibid.

13. Ibid.

14. Ibid.

15. Ibid.

16. Kenneth M., Setton, op.cit.

17. Jonathan Phillips, op.cit.

18. Hilaire Belloc, The Crusade: The World’s Debate (Cassell, 1937)

Библиография:

Aziz S.Atyya, Crusade, Commerce and Culture, Oxford University Press, 1962.

August C. Krey, The First Crusade: The Accounts of Eye-Withesses and Participants, Peter Smith, 1958.

Hans Mayer, The Crusades, Oxford University Press, 1991/

* Британски историк, издател на списание “Синтезис”

{rt}

Макар че повечето историци представят Първият кръстоносен поход като дело най-вече на Католическата църква, това едва ли е било точно така. Обикновеноq изследователите на проблема предпочитат да се съсредоточат върху конкретните цели на Църквата и преките участници в похода, незаслужено пренебрегвайки ролята на Византийската империя в неговото организиране. Затова, в настоящата статия, ще се опитам да анализирам четирите основни групи мотиви, предопределили осъществяването на това най-значимо в края на ХІ-ти век събитие в европейската история. Става дума за мотивите, които карат византийския император Алексий І, римския папа Урбан ІІ, кръстоносните армии (и, особено, тази на Боемунд Тарентски), както и тълпите редови поклоници, водени от Петър Пустинника, да вземат участие в осъществяването на един исторически и геополитически проект със смайващи за епохата си мащаби.

Както е известно, по време на управлението на папата-реформатор Григорий VІІ, отношенията между Католическата и Константинополската църкви са крайно напрегнати и дори откровено враждебни (нещо естествено след “схизмата” от 1054). С избирането на Урбан ІІ обаче, напрежението между двете основни направления в тогавашното християнство бива смекчено донякъде от решението на папата да отмени отлъчването на византийския владетел Алексий І Комнин, наложено му няколко години преди това. На свой ред, самият Алексий “приветства тази проява на добронамереност от страна на Папството и отговаря съответно, свиквайки в Константинопол религиозен събор с участието на Константинополския и Антиохийския патриарси и двайсет висши духовници” (1). Свикването му следва да се разглежда като знак за искреното желание на императора да сложи край на съперничеството между двете църкви, застрашаващо единството на християнството. Алексий се чувства достатъчно уверен във властта си за да предприеме подобна стъпка тъй като първите десет години от управлението му са преминали сравнително успешно. Заемайки трона в Константинопол той се сблъсква с два изключително сложни проблема. От една страна му се налага да използва максимално своя дипломатически такт и умения за да намали напрежението, свързано с постоянната заплаха от поредна норманска агресия (през втората половина на ХІ-ти век норманите завладяват Южна Италия, превръщайки я в плацдарм за нахлуване на Балканите). От друга, използвайки военна сила, съумява да съкруши печенезите, налитащи от север. Това позволява на Алексий да съсредоточи усилията си за укрепването и съхраняването на имперските граници в Мала Азия, застрашени от турците-селджуци. По онова време обаче, “византийската хазна е почти празна, което не позволява набирането на достатъчно войници за армията и флота” (2). Така императорът е изправен пред много сериозна дилема. От една страна, Византия “се стреми да осуети всеки опит на латинскити варвари да овладеят Палестина и Сирия” (3). От друга обаче, Алексий е наясно, че “само западноевропейския “пазар” може да му предложи необходимия брой готови на всичко рицари и евтини войници” (4). След като Византия губи почти всичките си азиатски владения под натиска на турците-селджуци (разгромили имперската армия при Манцикерт през 1071), Алексий отправя първия си призив за помощ към Запада, но тогавашният папа Григорий VІІ (ангажиран изцяло в конфликта с немския император по въпроса за светската инвеститура) го оставя без всякакво внимание. Това кара византийския владетел да влезе в пряк контакт със западноевропейските феодали, като започва през 1090 преговори с граф Роберт Фландърски, когато последният минава през Константинопол, завръщайки се от поклонение в Светите места. Роберт се съгласява да изпрати 500 рицари, които да помогнат на Византия да се справи с печенезите, чиито предни отряди по онова време са пред стените на столицата. Но въпреки че е силно загрижен за източните граници на империята и склонен да наеме западни наемници за защитата им, Алексий въобще не си представя, че западноевропейските му партньори могат да предприемат такова мащабно предприятие като кръстоносния поход за освобождаване на Обетованата земя от неверниците. Всъщност, по онова време Палестина въобще не е първостепенен проблем на византийската политика, тъй като самата империя е заплашена от колапс и нейна основна цел е да си възвърне земите, отнети и от турците.

Междувременно, на 27 ноември 1095 в Клермон (Централна Франция), папа Урбан ІІ произнася прословутата си силно емоционална проповед, довела до началото на Първия кръстоносен поход. Използвайки многобройни цветисти изрази за да впечатли и вдъхнови слушателите си, в нея папата подробно описва как “турците - едно диво персийско племе, са изтласкали източните християни чак до Средиземно море. Завладявайки все повече християнски земи в границите на Романия (т.е. Византия – б.р.) те изтребват или вземат в робство местните жители, разрушават църквите им и опустошават Божието царство. И ако не им се противопоставим, ще продължат да убиват и поробват християните” (5). Няма съмнение, че папата съвсем съзнателно заиграва с чувствата на слушателите си, но (както подчертава и известният изследовател на Първия кръстоносен поход Маркъс Бул) истината е, че всъщност на проповедта в Клермон присъстват твърде малко хора и “само една нищожна част от бъдещите участници в похода чуват призива на папата с ушите си” (6). Повечето присъстващи са духовници, докато светските лица са единици. Наистина, папското послание моментално започва да се разпространява из Европа от различни скитащи проповедници (като Петър Пустинника например), но въпреки това никой не очаква, че десетки хиляди хора от съвършено различни обществени прослойки внезапно ще се обединят около идеята за освобождаването на Светите земи от неверниците. Независимо от конкретните мотиви на участниците в похода обаче, изглежда че поне в началото Католическата църква е съвсем искрена в желанието си да помогне на източните християни. Самият Урбан ІІ е “добре разположен към Алексий Комнин в резултат от предишните преговори между двамата. Нещо повече, той вярва, че византийският император, който е демонстрирал известна склонност да се съобразява с претенциите на Рим, ще бъде толкова благодарен за помощта, оказана му в най-решаващия момент от Запада, че различията между двете християнски църкви ще се преодолеят и всички християни отново ще се обединят под върховенството на Рим” (7). В проповедта си Урбан ІІ съзнателно избягва да набляга на противоречията между източната и западната църкви, като в същото време, описвайки жестокостите на турците, преднамерено преувеличава тяхната мощ. Всъщност, към 1098 селджуците отстъпват контрола над Йерусалим на египетските араби. Разбира се, може да се спори, дали папата се стреми целенасочено да въздейства върху онези, които са свикнали да възприемат буквално всяка негова дума, или пък в един момент се е поддал на собствената си пропаганда. Факт е обаче, че в резултат от кампанията, подета от църквата, искрено вярващите християни от Западна Европа вече се чувстват задължени да се изправят срещу жестоките източни варвари, дръзнали да осквернят светите земи, в които някога са живели Христос и учениците му.

Междувременно, Алексий І е ужасен от невероятната реакция, която поражда на Запад молбата му за помощ. “Истината е, че императорът би желал да получи само известен брой наемници, които да се сражават в редовете на византийската армия. Вместо това от Запад тръгва могъща армия, следвана от огромни тълпи хора, желаещи да се преселят на Изток. Но най-голямото безспокойство на Константинопол идва от това, че четирима от осемте водачи на Първия кръстоносен поход са нормани” (8). На пръв поглед, изглежда че кръстоносците действително се ръководят от чисто религиозни мотиви и от убеждението, че “онези, които се сражават с Божиите врагове тук, на земята, и се поклонят на Гроба Господен, ще бъдат удостоени на онзи свят с Христовата благодат” (9). Така, в архива на абатството Сен Пиер е запазен обетът на рицаря Нивело от Фретевал, решил да се присъедини към похода, за да се очисти от греховете си, свързани с плячкосването и опожаряването на едно френско село (10). Но дали разкаянието и вярата на редовите кръстоносци са били истинските мотиви, подтикнали ги да се включат в този изключително мащабен за времето си проект?

Макар че повечето историци представят Първият кръстоносен поход като дело най-вече на Католическата църква, това едва ли е било точно така. Обикновеноq изследователите на проблема предпочитат да се съсредоточат върху конкретните цели на Църквата и преките участници в похода, незаслужено пренебрегвайки ролята на Византийската империя в неговото организиране. Затова, в настоящата статия, ще се опитам да анализирам четирите основни групи мотиви, предопределили осъществяването на това най-значимо в края на ХІ-ти век събитие в европейската история. Става дума за мотивите, които карат византийския император Алексий І, римския папа Урбан ІІ, кръстоносните армии (и, особено, тази на Боемунд Тарентски), както и тълпите редови поклоници, водени от Петър Пустинника, да вземат участие в осъществяването на един исторически и геополитически проект със смайващи за епохата си мащаби.

Както е известно, по време на управлението на папата-реформатор Григорий VІІ, отношенията между Католическата и Константинополската църкви са крайно напрегнати и дори откровено враждебни (нещо естествено след “схизмата” от 1054). С избирането на Урбан ІІ обаче, напрежението между двете основни направления в тогавашното християнство бива смекчено донякъде от решението на папата да отмени отлъчването на византийския владетел Алексий І Комнин, наложено му няколко години преди това. На свой ред, самият Алексий “приветства тази проява на добронамереност от страна на Папството и отговаря съответно, свиквайки в Константинопол религиозен събор с участието на Константинополския и Антиохийския патриарси и двайсет висши духовници” (1). Свикването му следва да се разглежда като знак за искреното желание на императора да сложи край на съперничеството между двете църкви, застрашаващо единството на християнството. Алексий се чувства достатъчно уверен във властта си за да предприеме подобна стъпка тъй като първите десет години от управлението му са преминали сравнително успешно. Заемайки трона в Константинопол той се сблъсква с два изключително сложни проблема. От една страна му се налага да използва максимално своя дипломатически такт и умения за да намали напрежението, свързано с постоянната заплаха от поредна норманска агресия (през втората половина на ХІ-ти век норманите завладяват Южна Италия, превръщайки я в плацдарм за нахлуване на Балканите). От друга, използвайки военна сила, съумява да съкруши печенезите, налитащи от север. Това позволява на Алексий да съсредоточи усилията си за укрепването и съхраняването на имперските граници в Мала Азия, застрашени от турците-селджуци. По онова време обаче, “византийската хазна е почти празна, което не позволява набирането на достатъчно войници за армията и флота” (2). Така императорът е изправен пред много сериозна дилема. От една страна, Византия “се стреми да осуети всеки опит на латинскити варвари да овладеят Палестина и Сирия” (3). От друга обаче, Алексий е наясно, че “само западноевропейския “пазар” може да му предложи необходимия брой готови на всичко рицари и евтини войници” (4). След като Византия губи почти всичките си азиатски владения под натиска на турците-селджуци (разгромили имперската армия при Манцикерт през 1071), Алексий отправя първия си призив за помощ към Запада, но тогавашният папа Григорий VІІ (ангажиран изцяло в конфликта с немския император по въпроса за светската инвеститура) го оставя без всякакво внимание. Това кара византийския владетел да влезе в пряк контакт със западноевропейските феодали, като започва през 1090 преговори с граф Роберт Фландърски, когато последният минава през Константинопол, завръщайки се от поклонение в Светите места. Роберт се съгласява да изпрати 500 рицари, които да помогнат на Византия да се справи с печенезите, чиито предни отряди по онова време са пред стените на столицата. Но въпреки че е силно загрижен за източните граници на империята и склонен да наеме западни наемници за защитата им, Алексий въобще не си представя, че западноевропейските му партньори могат да предприемат такова мащабно предприятие като кръстоносния поход за освобождаване на Обетованата земя от неверниците. Всъщност, по онова време Палестина въобще не е първостепенен проблем на византийската политика, тъй като самата империя е заплашена от колапс и нейна основна цел е да си възвърне земите, отнети и от турците.

Междувременно, на 27 ноември 1095 в Клермон (Централна Франция), папа Урбан ІІ произнася прословутата си силно емоционална проповед, довела до началото на Първия кръстоносен поход. Използвайки многобройни цветисти изрази за да впечатли и вдъхнови слушателите си, в нея папата подробно описва как “турците - едно диво персийско племе, са изтласкали източните християни чак до Средиземно море. Завладявайки все повече християнски земи в границите на Романия (т.е. Византия – б.р.) те изтребват или вземат в робство местните жители, разрушават църквите им и опустошават Божието царство. И ако не им се противопоставим, ще продължат да убиват и поробват християните” (5). Няма съмнение, че папата съвсем съзнателно заиграва с чувствата на слушателите си, но (както подчертава и известният изследовател на Първия кръстоносен поход Маркъс Бул) истината е, че всъщност на проповедта в Клермон присъстват твърде малко хора и “само една нищожна част от бъдещите участници в похода чуват призива на папата с ушите си” (6). Повечето присъстващи са духовници, докато светските лица са единици. Наистина, папското послание моментално започва да се разпространява из Европа от различни скитащи проповедници (като Петър Пустинника например), но въпреки това никой не очаква, че десетки хиляди хора от съвършено различни обществени прослойки внезапно ще се обединят около идеята за освобождаването на Светите земи от неверниците. Независимо от конкретните мотиви на участниците в похода обаче, изглежда че поне в началото Католическата църква е съвсем искрена в желанието си да помогне на източните християни. Самият Урбан ІІ е “добре разположен към Алексий Комнин в резултат от предишните преговори между двамата. Нещо повече, той вярва, че византийският император, който е демонстрирал известна склонност да се съобразява с претенциите на Рим, ще бъде толкова благодарен за помощта, оказана му в най-решаващия момент от Запада, че различията между двете християнски църкви ще се преодолеят и всички християни отново ще се обединят под върховенството на Рим” (7). В проповедта си Урбан ІІ съзнателно избягва да набляга на противоречията между източната и западната църкви, като в същото време, описвайки жестокостите на турците, преднамерено преувеличава тяхната мощ. Всъщност, към 1098 селджуците отстъпват контрола над Йерусалим на египетските араби. Разбира се, може да се спори, дали папата се стреми целенасочено да въздейства върху онези, които са свикнали да възприемат буквално всяка негова дума, или пък в един момент се е поддал на собствената си пропаганда. Факт е обаче, че в резултат от кампанията, подета от църквата, искрено вярващите християни от Западна Европа вече се чувстват задължени да се изправят срещу жестоките източни варвари, дръзнали да осквернят светите земи, в които някога са живели Христос и учениците му.

Междувременно, Алексий І е ужасен от невероятната реакция, която поражда на Запад молбата му за помощ. “Истината е, че императорът би желал да получи само известен брой наемници, които да се сражават в редовете на византийската армия. Вместо това от Запад тръгва могъща армия, следвана от огромни тълпи хора, желаещи да се преселят на Изток. Но най-голямото безспокойство на Константинопол идва от това, че четирима от осемте водачи на Първия кръстоносен поход са нормани” (8). На пръв поглед, изглежда че кръстоносците действително се ръководят от чисто религиозни мотиви и от убеждението, че “онези, които се сражават с Божиите врагове тук, на земята, и се поклонят на Гроба Господен, ще бъдат удостоени на онзи свят с Христовата благодат” (9). Така, в архива на абатството Сен Пиер е запазен обетът на рицаря Нивело от Фретевал, решил да се присъедини към похода, за да се очисти от греховете си, свързани с плячкосването и опожаряването на едно френско село (10). Но дали разкаянието и вярата на редовите кръстоносци са били истинските мотиви, подтикнали ги да се включат в този изключително мащабен за времето си проект?

Страница 2

 

Всъщност, призивът за война с неверниците първоначално предвижда създаването на обединени въоръжени сили – една международна мрежа, контролирана и ръководена от аристократичния елит под зоркото око на папския легат. На практика обаче онези, които формират в Европа рицарския контингент за похода, се групират в четири отделни кръстоносни армии. Първата (която е и единствената, действително организирана със съдействието на Църквата) идва от Южна Франция и се води от граф Раймонд Тулузки; втората е набрана в Северна Франция и се ръководи от Юг дьо Вермандуа (брат на френския крал), граф Роберт Фландърски, граф Стефан-Анри дьо Блоа и херцогът на Нормандия Робер; третата армия е комплектована в земите по френско-германската граница и се води от херцога на Долна Лотарингия Годфрид Булонски и брат му Балдуин; четвъртата пък идва от Южна Италия и се командва от Боемунд Тарентски, син на Робер Гискар. Последният едва ли се е надявал на особено топъл прием от Алексий І. Баща му се смята за най-върлия враг на Византийската империя и нейният владетел е имал всички основания да се опасява от появата на Боемунд, още повече, че целите, които всъщност си поставя норманецът нямат нищо общо с възвишената идея за освобождаването на Гроба Господен. В миналото и Робер Гискар, и самият Боемунд нееднократно са нахлували в пределите на Империята “и тяхната храброст и коварство са били добре познати в Константинопол” (11). Затова Алексий решава предварително да поиска от всички водачи на похода да положат клетва за вярност пред него за да бъдат допуснати да преминат през византийска територия. Той се съгласява да достави на кръстоносците необходимите им провизии, но само след като западните рицари се заклеват, че “ в замяна ще му предадат всички бивши провинции на Империята, които успеят да отвоюват от мюсюлманите” (12). Още в този момент обаче е ясно, че двете страни в крехкия съюз се ръководят в действията си от съвсем различни мотиви. Водачите на Кръстоносния поход подозрително бързо и лесно се съгласяват да положат клетва за вярност пред византийския владетел, макар да е очевидно, че се стремят да завоюват Близкия изток за себе си, както и, че презират източните християни почти колкото и мюсюлманите. Самият Боемунд разкрива част от истинските си планове, когато иска от Алексий І да го назначи за “Велик доместик на Изтока” (византийския еквивалент на главнокомандващ в региона). Императорът обаче отказва да удовлетвори амбициозните му претенции, под предлог, че са твърде преждевременни. Впрочем, Алексий едва ли би могъл да очаква, че кръстоносците ще рискуват живота си само за да му помогнат да отвоюва изгубените източни територии. Намерението му да ги използва като пионки в усилията за възраждане на разклатената империя се илюстрира от факта, че през 1097 обсадената столица на анадолските селджуци Никея предпочита да се предаде именно на византийците, а не на кръстоносците (които по този начин биват лишени от очакваната плячка). Поучени от горчивия си опит, рицарите (които преди това са разгромили турската армия при Дорилеум) овладяват през юни 1098 ключовото близкоизточно пристанище Антиохия, унищожавайки почти всичките му жители – независимо дали са мюсюлмани или източно-православни. Боемунд, който заема града, няма никакво намерение да го предава на византийците, прекрасно съзнавайки изключително важното му геополитическо значение като регионален център на търговията между Изтока и Запада. Нещо повече, пресметливият норманец е наясно, че градът и неговият хинтерланд заемат стратегическа позиция на границата между Византийската империя и съперничещите си турски емирати Алепо, Мосул и Дамаск. В съзнанието на средновековния човек територията е означавала всичко, така че оттук нататък Кръстоносният поход радикално променя характера си, поради факта, че “Боемунд обявява Антиохия за свое владение и предпочита да се заеме с разширяването на прилежащите и територии, вместо да продължи с останалите към Йерусалим” (13). Разбира се, той съвсем не единственият, защото “много други кръстоносци също открито демонстрират амбициите си да завладеят едни или други територии за себе си, или за своите протежета” (14). Междувременно, радикално се променя и позицията на папата по въпроса. Докато в самото начало Урбан ІІ смята, че всички отвоювани от кръстоносците територии следва да бъдат върнати на Алексий, по-късно (по време на посещенията си в Италия и Северна Испания) “той многократно заявява, че всички отнети от мюсюлманите земи в Близкия изток, трябва да бъдат обединени в един папски феод и няма никакви съмнение, че същото се е отнасяло и за Палестина” (15). Неслучайно, след падането на Йерусалим на 15 юли 1099, Годфрид Булонски отказва да се обяви за крал, като вместо това е обявен за Защитник на Светия град или (както е пълната му титла) за “застъпник на Църквата на Божия гроб”. Но, докато намерението на самия Готфрид е било да наложи латинското управление в региона предоставяйки на Светия престол всички права над него, това очевидно не важи за собствения му брат Балдуин например. Вместо да приеме върховната власт на папата върху заетите земи, веднага след смъртта на Годфрид през 1100, Балдуин е провъзгласен за крал на Йерусалим и управлява като такъв през следващите 11 години. До смъртта си през 1099, папа Урбан ІІ се придържа към идеята, че целта на Кръстоносния поход е единствено освобождаването на Гроба Господен от неверниците. Неговият наследник Пасхалий ІІ обаче, очевидно смята, че това не е достатъчно и подтиква кръстоносците към завоюването на нови територии на Изток, включително в земите на византийския император. През 1107, с неговата благословия, “коварният и зъл, но безкрайно смел и упорит” (16) Боемунд Тарентски предприема сериозен опит да разгроми Алексий и да замени Византийската империя с тази на норманите и собствената си династия. Фактът, че ресурсите с които разполага, не се оказват достатъчни за да осъществи плановете си, не може да омаловажи истинските мотиви, поради които той се включва в Първия кръстоносен поход – в основата им е именно стремежът за унищожаване на Византия. Какви обаче са били целите на десетките хиляди редови поклоници, тръгнали след кръстоносните армии на Изток?

Когато Урбан ІІ лансира идеята си похода, той несъмнено го е планирал като чисто военна експедиция. Посланието му обаче засяга най-чувствителните струни в душите на огромен брой хора, принадлежащи към различни социални и икономически групи и съвсем скоро става ясно, че огромен брой жени, деца, просяци и старци се готвят да тръгнат на Изток заедно с армията, превръщайки се в тежко бреме за нея. “Папата отчаяно се опитва да ги възпре, изисквайки от тях да се допитат първо до енорийския си свещеник, но нищо не помага и кръстоносците потеглят съпроводени от огромни тълпи невъоръжени мъже, жени и деца” (17). Някои искат да се очистят от греховете си, но повечето наивно разчитат на лек и охолен живот в Обетованата земя. Най-значителната измежду тези групи поклоници е водена от Петър Пустиника, един от най-активните проповедници на идеята за кръстоносния поход, родом от френския град Амиен. Но въпреки, че тълпите тръгнали с рицарите са многобройни, много малка част от тях успява да се добере до Близкия изток, още по-малко пък са онези, които доживяват да видят с очите си триумфа на кръстоносците в Йерусалим. През 1096 Петър Пустинникът превежда дрипавата си армия през Константинопол до Мала Азия, където тя почти веднага е изтребена от турците, докато водачът и отчаяно търси помощ от византийците и рицарите. Тази категория “кръстоносци” се състои от обикновени селяни и граждани, поели на Изток на вълната на всеобщия ентусиазъм и религиозен екстаз, толкова характерни за Средновековна Европа. Мотивите им са ясни и искрени, макар че за съвременния човек е непонятно лекомислието, с което всички тези хора са тръгнали към сигурната си гибел. Всъщност, повечето от тях въобще на си били наясно с опасностите, които ги очакват.

Страница 3

 

Опитвайки се да анализираме различните мотиви, ръководели организаторите и изпълнителите на Първия кръстоносен поход, не можем да пренебрегнем факта, че в основата на събитията довели до сблъска между двата различни свята – на християнството и на исляма, е мюсюлманската експанзия във владенията на Византийската империя. Именно тя събужда желанията на Католическата църква да се възползва от обстоятелствата за да възстанови върховенството си над източните християнски земи. На пръв поглед в Рим са съзнавали, че ако турците съумеят да подчинят окончателсно Изтока, християнството ще бъде изправено пред враг, подобен на който светът никога дотогава не е виждал. На практика обаче, истинската жертва в разгорялата се битка между западното християнство и Исляма се оказва Византийската империя и православното християнство, като цяло. Що се отнася да самата битка, тя продължава и днес при това на фона на прогресивния упадък на традиционните християнски ценности, характеризиращ собствената ни епоха. И, както подчертава Хилари Белок: “днес ние сме безнадеждно разделени пред лицето на ислямския свят - разделени от съперничеството между отделните християнски нации, от несъвместимите класови и групови интереси и това разделение не може да бъде преодоляно, просто защото онова, което някога правеше цивилизацията ни силна и единна – християнството и ценносттите, свързани с него, биват постоянно и упорито ерозирани” (18).

Бележки:

1. D.M.Nicol, Byzantinum and the Papacy in the Eleventh Century in the Journal of Ecclesiastical History (1962), Vol. 13,

2. Kenneth M., Setton A., A History of the Crusades: Volume Ii, University of Pennsylvania Press, 1962.

3. R.H.C.Davis, A History of Medieval Europe: From Constantine to Saint Louis

4. D.M.Nicole, op.cit.,

5. Pope Urban II at the Council of Clermont, 27.11.1095.

6. Марцус Bull, The Pilgrimage Origins of the First Crusade in History Today (March 1995).

7. D.M.Nicol, op.cit.

8. Ibid.

9. JohnathanPhillips, Who Were the First Crusaders? In History Today, op.cit.

10. Nivelo of Freteval, in a Charter to the Abbey of St.Peter of Chartres (1096).

11. R.H.Davis, op.cit.

12. Ibid.

13. Ibid.

14. Ibid.

15. Ibid.

16. Kenneth M., Setton, op.cit.

17. Jonathan Phillips, op.cit.

18. Hilaire Belloc, The Crusade: The World’s Debate (Cassell, 1937)

Библиография:

Aziz S.Atyya, Crusade, Commerce and Culture, Oxford University Press, 1962.

August C. Krey, The First Crusade: The Accounts of Eye-Withesses and Participants, Peter Smith, 1958.

Hans Mayer, The Crusades, Oxford University Press, 1991/

* Британски историк, издател на списание “Синтезис”

{rt}