На 19 април във Ватикана бе избран новият римски папа – 78-годишният Йозеф Ратцингер, приел името Бенедикт ХVІ. Далеч не всички католици очакваха да видят именно него на Светия престол, затова изборът му може да има сериозни последици както за католическия, така и за целия останал свят. Причината е проста – новият папа бе най-радикалния измежду всички кардинали-консерватори и неслучайно беше известен като “железния кардинал”.
Общо взето, анализите на това, какъв папа би бил по-добър от гледна точка на православия свят (и, в частност, за България) са лишени от смисъл. По същия начин можем да разсъждаваме и, какъв американски президент – републиканец или демократ, би бил по-доброжелателен към нас, българите. Истината обаче е, че Ватикана (както и САЩ) представлява свръхустойчиво политическо конструкция, в която всяка идеологическа фракция не изключва противоположната, а по-скоро я допълва.
Нека си припомним, какъв беше покойният Йоан-Павел ІІ – консерватор или реформатор? На пръв поглед, изглеждаше реформатор, но само защото бе свръхактивен и добронамерен в своята мисионерска дейност, напомняйки по-скоро професионален политик, отколкото наследник на апостол Петър. Но истината е, че Карол Войтила не дръзна да промени нито една догма или канон на своята църква. Той запази католическата идеология непокътната, с цялата и строгост, отказвайки се само от хилядолетната практика на безкрайни анатеми и обвинения в различни ереси и възприемайки вместо това тактиката на усмивките и опрощенията, раздавани наляво и надясно, с което си спечели симпатиите на либералните медии. Именно такъв папа – консерватор по душа, но реформатор в чисто външните си изяви, се оказа идеалната фигура за Ватикана.
Консерватор вместо чернокож?
На конклава, свикан през април, за престола на Божия наместник на земята се бореха четири “фракции” на Католическата църква, които можем да обособим както по идеологически, така и по географски (геополитически) признак. Както признават висши служители на самата църква, през последните месеци противопоставянето между консерватори и реформатори в нея бе достигнало едва ли не своя апогей. Като консервативния лагер изглеждаше доста по-слаб от този на реформаторите.
Така, за изключително силни се смятаха позициите на известния като “покровител на европейската идея” брюкселски кардинал Годфрид Данеелс, подкрепящ използването на презервативи и дори идеята за въвеждане на ограничен мандат за управление на папата. Още по-влиятелен изглеждаше президентът на Съвета за християнско единство, ватиканският кардинал Валтер Каспер, призоваващ за легализация на разводите и разширяване пълномощията на отделните епископи.
Що се отнася до консервативния лагер, той беше доста по-многоброен, но пък за сметка на това – силно разединен и то по чисто геополитически критерий. Отвън изглеждаше, че основният сблъсък върви именно по тази линия. Така, една от консервативните фракции обединяваше италианците, смятащи Ватикана за своя територия. Сред тях изпъкват миланският архиепископ Диониджи Теттаманци и архиепископът на Болоня Джакомо Биффи. И единият, и другият обаче се оказаха забъркани в големи скандали: първият фактически благослови разрушителните антиглобалистки изстъпления по време на срещата на Г-8 в Генуа през 2001, а вторият рязко се обяви против мюсюлманската имиграция в Италия. Не по-малко одиозна фигура изглеждаше друг измежду италианските кандидати за папския престол – държавният секретар на Римската курия Анджело Содано, ползващ се във Ватикана с репутацията на опитен дипломат, макар че радикалното му поведение рязко контрастираше с коректното поведение на самия Йоан-Павел ІІ. Именно Содано бе инициаторът на всички “походи” на покойния папа в държавите от постсъветското пространство и неведнъж публично критикуваше политиката на Москва.
Основни противници на италианската “фракция” бяха латиноамериканците, претендиращи за спазване на “географската пропорция” във висшето църковно ръководство. Нека напомня, че половината от кардиналите са европейци, докато паството им на Стария континент съставлява само 24% от всички католици. Освен това прелатите от Латинска Америка обвиняваха италианските си колеги, че пренебрегват социалните проблеми на “бедния Юг”, които те самите смятат за основни. Всички те – архиепископът на Тегусиалпа (Хондурас) Оскар Родригес Марадиага, ахиепископът на Сау Паулу (Бразилия) Клаудио Хумес и останалите, не крият положителното си отношение към т.нар. “теология на освобождението”, а обединената им позиция на конклава действително можеше да обърка картите на европейците.
Най-екстравагантната кандидатура за папския престол обаче бе смятаният за умерен консерватор, префект на конгрегациято по вероучение и любимец на Йоан-Павел ІІ кардинал Френсес Аринзе. Фактът, че е роден в Нигерия, го отличаваше от всички останали претенденти, а отношението към него в навечерието на изборите бе своеобразен индикатор за расовата търпимост сред католическата общност. Всички прелати се надпреварваха да декларират липсата на предразсъдаци в това отношение, а бъдещият папа Йозеф Ратцингер в едно от изказванията си дори специално подчерта, че избирането на чернокож папа “би било добър знак”.
Именно кандидатурата на Аринзе се смяташе за най-вероятната в навечерието на гласуването, тъй като кардиналът идеално съчетава последователния идеологически консерватизъм с повърхностен либерализъм (допълнително подчертаващ “политичиски коректния цвят” на кожата му). За шансовете на нигериеца говори и фактът, че в навечерието на избора на новия папа авторитетният телевизионен канал Евронюз го показваше във всичките си новинарски емисии. Само че избраха друг… Очевидно, католиците все още не са чак дотам “политически коректни” за да приемат чернокож папа.
Хитлерюгенд и Светата Инквизиция
Баварският кардинал Йозеф Ратцингер винаги се е ползвал с репутацията на човек, “олицетворяващ европейския консерватизъм”, както и с особеното разположение на Йоан-Павел ІІ – неслучайно, наред с Аринзе, го смятаха за “дясна ръка” на покойния папа. В навечерието на гласуването обаче, либералните медии направиха всичко за да провалят кандидатурата му. Каква е причината за подобно отношение към баварския кардинал?
Новият папа е роден в малкото баварско градче Маркт-ам-Ин на 16 април 1927. Първите стъпки в самостоятелния живот обаче не се отразяват особено добре върху репутацията му, макар че той самият едва ли е виновен за това. Още като ученик в семинарията Ратцингер влиза в редовете на Хитлерюгенд, а на 17-годишна възраст е извикан в армията (в рамките на обявената от Хитлер тотална мобилизация). През 1945 той се оказва в съюзнически лагер, за престоя в който по-късно твърди, че е бил най-ужасното преживяване в живота му. През юни 1951 става свещеник в Мюнхен и бързо си спечелва славата на водещ консервативен теолог в Германия. През 1953 защитава дисертация за творчеството на Августин Блажени, а шест години по-късно е вече преподавател в Катедрата по теология на Университета в Бон. През 1966 става главен експерт по догматика в прочутия католически университет в Тюбинген. Заемайки този пост, Ратцингер рязко атакува изявите на германските “нови леви” (сред които между другото са сегашният немски външен министър Фишер и ръководителят на фракцията на “зелените” в Европарламента Кон-Бендит), както и участниците в студентските бунтове в Западна Европа през 1968. Четири години по-късно, в противовес на антиклерикалните медии, създава теологичното списание Cоmunio, което и до днес запазва водещите си позиции сред европейските интелектуални католически издания.
През март 1977 Ратцингер става архиепископ на Мюнхен, а през юни същата година – и кардинал. В това си качество той оглавява Кардиналската колегия и Конгрегацията по въпросите на вероучението – наследничка на печално известната Света Инквизиция….
Като радикален консерватор, Йозеф Ратцингер се обявява против всички предлагани от либералните среди в Католическата църква реформи: признаване правото на семейно планиране, приемането на жени-свещеници, легализацията на разводите или пък на хомосексуализма. Окончателно получава прякора “железният кардинал”, когато категорично осъжда опита на редица американски протестантски пастори да променят рода на някои думи в Библиято от мъжки на среден, по съображение, свързани с т.нар. “политическа коректност”.
Но най-сериозната разлика между Ратцингер и останалите кардинали-консерватори е в това, че той отстоява не просто фундаменталните християнски ценности, а именно католическото им тълкуване в противоположност на всички останали. Тъкмо поради това Ратцингер е открит противник на “екуменизма” и вдъхновените от него постановления на Втория Ватикански събор (1962-1965) и, най-вече на онова измежду тях, в което Православната църква се определя като “сестра” на Католическата.
Тоест, оказва се, че в зората на ХХІ век Католическата църква е избрала за папа един откровен реакционер, което впрочем никак не е случайно. Извеестно е, че за да бъде избран новият папа, за него трябва да гласуват над две-трети от всички кардинали. Защо бе избран именно Ратцингер и какво означава това за света и, особено, за онази част от него, която изповядва православието? Този въпрос има четири възможни отговора.
Първият отговор: Ватикана се готви за нов кръстоносен поход
Нека предположим, че Римската курия е решила на всяка цена да съхрани идеологическата си чистота и, следователно, да ограничи прекалено амбициозната експанзия на католицизма, която неизбежно ще изисква от Църквата провеждането на много сериозни реформи в самата Католическа църква. Действително, за разлика от православието, католицизмът би могъл да си позволи временно да ограничи своята (иначе твърде успешна) мисионерска дейност. Само че такова решение ще противоречи на самата природа на тази църква, за която експазията е просто начин на съществуване.
На макроисторическо ниво, би могло да се каже, че с подобна стъпка (т.е. с излора на Ратцингер) Католическата църква само възпроизвежда общите реакционни тенденции, които се забелязват във всички традиционни религии в зората на новото хилядолетие. В крайна сметка дори популярността на исляма в съвременна Европа се диктува не от някакви авангардни, а от чисто фундаменталистките аспекти на тази религия. Но след като в Европа е налице реална преориентация към фундаментализма, защо това да не повлияе сериозно и върху Католическата църква?
Днес битката със светското “потребителско общество” все повече се трансформира в битка със либералния Запад. В подобни условия, за консервативните католически среди е неприемливо отъждествяването с него. Тъкмо поради това технит3е представители във висшия клир на Католическата църква (към които принадлежи и новия папа) смятат за необходимо мощно да напомнят, че всъщност Западът притежава собствена сакрална традиция, не по-малко последователна, отколкото ислямът или будизмът. С което Ватиканът автоматично се превръща в опора на консервативната християнска реакция в Европа и извън нея.
Вторият отговор: Новият папа е избран най-вече заради преклонната му възраст
Бенедикт ХVІ е на 78 години, което е наистина почтена възраст и едва ли може да серазчита, че ще ръководи дълго Католическата църква. Тоест, става дума по-скоро за преходна фигура, избрана на принципа “най-достойният измежду патриарсите на католицизма”. Ако наистина е така, истинската стратегия на Ватикана ще стане ясна едва след избора на неговия наследник, който вероятно ще бъде и много по-млад. Неслучайно сред анализаторите е популярна една доста екстравагантна версия: избирането на Ратцингер е било подкрепено от кардиналите-реформатори, разчитащи да наберат повече “точки” след неговия неминуем провал – тъй като дори да започне своите “контрареформи”, поради възрастта си той едва ли ще ги довърши… Макар че реформаторите могат и да бъркат – в края на краищата липсва гаранция, че новия папа няма да живее още 15-20 години.
Третият отговор: Папата-реакционер се подкрепя от Вашингтон за да задълбочи разделението на Европа
Тази версия е съвсем в духа на модерната конспирология и се базира на представата, че Ватикана отдавна не разполага със суверенитет и политиката ме се ръководи директно от Съединените щати. Нейните привърженици сочат като доказателства за правотата и неочаквано благосклонното отношение към новия папа, демонсстрирана от Билдербергския клуб, който уж дори е лобирал за него. Смята се, че САЩ с помощта на подобен, крайно реакционен, папа ще успеят да задълбочат разделението в Европа (включително в доминиращата в ЕС Германия, където само половината от населението са католици, а останалите - протестанти), възползвайки се от противоречията на Стария континент… Само че със същата логика може да се твърди, че новия папа е бил “назначен” от Тел-Авив, Ер-Риад или дори… от Москва!
Четвърти отговор: Папата-реакционер е необходима на Европа за да оправдае “тъмното минало” на континента
От известно време насам, “тъмното” (постфашистко или посткомунистическо) минало в биографията на водещи европейски политици вече не смущава т.нар. прогресивна общественост на Стария континент. Причината е очевидна: днес Източна Европа (голяма част от която е вече в НАТО и ЕС) е изправена пред въпроса за своята нова идентификация и морално-нравствен статут. Известно е, че навремето източноевропейските страни бяха “освободени” от нацистката окупация от комунистическия Съветски съюз (ръководен от сатрапа Сталин). И признаването на този факт е крайно проблематичен психологически фон за сегашната им откровено антируска ориентация и стремеж към интеграция в ЕС. Този проблем обаче лесно може да се реши, ако въпросното “освобождение” се замени със статута на “окупация”. Така не просто могат да се забравят историческите заслуги на Москва, но дори и да се предявят претенции срещу нея за “нанесените в миналото вреди”. Медалът обаче има две страни: защото максималната демонизация на Сталин и СССР, обикновено върви паралелно с постепенната “тиха” реабилитация на Третия Райх и, особено, на плановете лидера му да “обедини” Европа. В този контекст избирането за папа тъкмо на Йозеф Ратцингер (в чиято биография присъства членството в Хитлерюгенд) може да се приеме и като определен индикатор за това, че в днешна Европа (да не говорим за утрешна) това вече не е компромат.
Drang nach Osten
Отношението на международните дипломатически среди към новия папа засега е по-скоро хладно, отколкото възторжено. Латинска Америка (и въобще страните от т.нар. Трети свят) реагира на избирането му с гробно мълчание. Президентът на Съвета на мюсюлманите във Франция Далил Абу Бакар изрази надежда, че “Бенедикт ХVІ ще се откаже от консерватизма, характерен за кардинал Ратцингер”. На свой ред, депутатът в израелския Кнесет равин Аврам Равиц отбеляза, че в Израел “се опасяват от решението на Конклава”, тъй като не е ясно “доколко някогашното членство в Хитлерюгенд ще повлияе върху отношението на новия папа към еврейския народ” – още повече, че по този въпрос “дори само една дума на папата, или пък мълчанието му може да се приеме като критика”.
Що се касае до Източна Европа (включително и България), може да се очаква усилване на конфронтацията с Православната църква (особено с Руската, която във Ватикана смятат за най-сериозния си съперник на Стария континент). Дори ако новият папа се опита да ограничи мисионерската експанзия на католицизма (вклрючително и в източна посока), едва ли ще успее да го направи. В крайна сметка не за това бе избран от мнозинството кардинали. Отдруга страна обаче, ако “железният папа” реши да отстоява досегашните си ултраконсревативни позиции, въпросната експанзия несъмнено ще придобие и нови черти – ще стане по-безкомпромисна и открита. В крайна сметка няма как отказът на кардинал Ратцингер да признае Православната църква за “сестра” на своята собствена (напук на решенията на ІІ Ватиканска събор) да не повлияе и върху политика на папа Бенедикт ХVІ към “източната ерес”.
{rt}
На 19 април във Ватикана бе избран новият римски папа – 78-годишният Йозеф Ратцингер, приел името Бенедикт ХVІ. Далеч не всички католици очакваха да видят именно него на Светия престол, затова изборът му може да има сериозни последици както за католическия, така и за целия останал свят. Причината е проста – новият папа бе най-радикалния измежду всички кардинали-консерватори и неслучайно беше известен като “железния кардинал”.
Общо взето, анализите на това, какъв папа би бил по-добър от гледна точка на православия свят (и, в частност, за България) са лишени от смисъл. По същия начин можем да разсъждаваме и, какъв американски президент – републиканец или демократ, би бил по-доброжелателен към нас, българите. Истината обаче е, че Ватикана (както и САЩ) представлява свръхустойчиво политическо конструкция, в която всяка идеологическа фракция не изключва противоположната, а по-скоро я допълва.
Нека си припомним, какъв беше покойният Йоан-Павел ІІ – консерватор или реформатор? На пръв поглед, изглеждаше реформатор, но само защото бе свръхактивен и добронамерен в своята мисионерска дейност, напомняйки по-скоро професионален политик, отколкото наследник на апостол Петър. Но истината е, че Карол Войтила не дръзна да промени нито една догма или канон на своята църква. Той запази католическата идеология непокътната, с цялата и строгост, отказвайки се само от хилядолетната практика на безкрайни анатеми и обвинения в различни ереси и възприемайки вместо това тактиката на усмивките и опрощенията, раздавани наляво и надясно, с което си спечели симпатиите на либералните медии. Именно такъв папа – консерватор по душа, но реформатор в чисто външните си изяви, се оказа идеалната фигура за Ватикана.
Консерватор вместо чернокож?
На конклава, свикан през април, за престола на Божия наместник на земята се бореха четири “фракции” на Католическата църква, които можем да обособим както по идеологически, така и по географски (геополитически) признак. Както признават висши служители на самата църква, през последните месеци противопоставянето между консерватори и реформатори в нея бе достигнало едва ли не своя апогей. Като консервативния лагер изглеждаше доста по-слаб от този на реформаторите.
Така, за изключително силни се смятаха позициите на известния като “покровител на европейската идея” брюкселски кардинал Годфрид Данеелс, подкрепящ използването на презервативи и дори идеята за въвеждане на ограничен мандат за управление на папата. Още по-влиятелен изглеждаше президентът на Съвета за християнско единство, ватиканският кардинал Валтер Каспер, призоваващ за легализация на разводите и разширяване пълномощията на отделните епископи.
Що се отнася до консервативния лагер, той беше доста по-многоброен, но пък за сметка на това – силно разединен и то по чисто геополитически критерий. Отвън изглеждаше, че основният сблъсък върви именно по тази линия. Така, една от консервативните фракции обединяваше италианците, смятащи Ватикана за своя територия. Сред тях изпъкват миланският архиепископ Диониджи Теттаманци и архиепископът на Болоня Джакомо Биффи. И единият, и другият обаче се оказаха забъркани в големи скандали: първият фактически благослови разрушителните антиглобалистки изстъпления по време на срещата на Г-8 в Генуа през 2001, а вторият рязко се обяви против мюсюлманската имиграция в Италия. Не по-малко одиозна фигура изглеждаше друг измежду италианските кандидати за папския престол – държавният секретар на Римската курия Анджело Содано, ползващ се във Ватикана с репутацията на опитен дипломат, макар че радикалното му поведение рязко контрастираше с коректното поведение на самия Йоан-Павел ІІ. Именно Содано бе инициаторът на всички “походи” на покойния папа в държавите от постсъветското пространство и неведнъж публично критикуваше политиката на Москва.
Основни противници на италианската “фракция” бяха латиноамериканците, претендиращи за спазване на “географската пропорция” във висшето църковно ръководство. Нека напомня, че половината от кардиналите са европейци, докато паството им на Стария континент съставлява само 24% от всички католици. Освен това прелатите от Латинска Америка обвиняваха италианските си колеги, че пренебрегват социалните проблеми на “бедния Юг”, които те самите смятат за основни. Всички те – архиепископът на Тегусиалпа (Хондурас) Оскар Родригес Марадиага, ахиепископът на Сау Паулу (Бразилия) Клаудио Хумес и останалите, не крият положителното си отношение към т.нар. “теология на освобождението”, а обединената им позиция на конклава действително можеше да обърка картите на европейците.
Най-екстравагантната кандидатура за папския престол обаче бе смятаният за умерен консерватор, префект на конгрегациято по вероучение и любимец на Йоан-Павел ІІ кардинал Френсес Аринзе. Фактът, че е роден в Нигерия, го отличаваше от всички останали претенденти, а отношението към него в навечерието на изборите бе своеобразен индикатор за расовата търпимост сред католическата общност. Всички прелати се надпреварваха да декларират липсата на предразсъдаци в това отношение, а бъдещият папа Йозеф Ратцингер в едно от изказванията си дори специално подчерта, че избирането на чернокож папа “би било добър знак”.
Именно кандидатурата на Аринзе се смяташе за най-вероятната в навечерието на гласуването, тъй като кардиналът идеално съчетава последователния идеологически консерватизъм с повърхностен либерализъм (допълнително подчертаващ “политичиски коректния цвят” на кожата му). За шансовете на нигериеца говори и фактът, че в навечерието на избора на новия папа авторитетният телевизионен канал Евронюз го показваше във всичките си новинарски емисии. Само че избраха друг… Очевидно, католиците все още не са чак дотам “политически коректни” за да приемат чернокож папа.
Хитлерюгенд и Светата Инквизиция
Баварският кардинал Йозеф Ратцингер винаги се е ползвал с репутацията на човек, “олицетворяващ европейския консерватизъм”, както и с особеното разположение на Йоан-Павел ІІ – неслучайно, наред с Аринзе, го смятаха за “дясна ръка” на покойния папа. В навечерието на гласуването обаче, либералните медии направиха всичко за да провалят кандидатурата му. Каква е причината за подобно отношение към баварския кардинал?
Новият папа е роден в малкото баварско градче Маркт-ам-Ин на 16 април 1927. Първите стъпки в самостоятелния живот обаче не се отразяват особено добре върху репутацията му, макар че той самият едва ли е виновен за това. Още като ученик в семинарията Ратцингер влиза в редовете на Хитлерюгенд, а на 17-годишна възраст е извикан в армията (в рамките на обявената от Хитлер тотална мобилизация). През 1945 той се оказва в съюзнически лагер, за престоя в който по-късно твърди, че е бил най-ужасното преживяване в живота му. През юни 1951 става свещеник в Мюнхен и бързо си спечелва славата на водещ консервативен теолог в Германия. През 1953 защитава дисертация за творчеството на Августин Блажени, а шест години по-късно е вече преподавател в Катедрата по теология на Университета в Бон. През 1966 става главен експерт по догматика в прочутия католически университет в Тюбинген. Заемайки този пост, Ратцингер рязко атакува изявите на германските “нови леви” (сред които между другото са сегашният немски външен министър Фишер и ръководителят на фракцията на “зелените” в Европарламента Кон-Бендит), както и участниците в студентските бунтове в Западна Европа през 1968. Четири години по-късно, в противовес на антиклерикалните медии, създава теологичното списание Cоmunio, което и до днес запазва водещите си позиции сред европейските интелектуални католически издания.
През март 1977 Ратцингер става архиепископ на Мюнхен, а през юни същата година – и кардинал. В това си качество той оглавява Кардиналската колегия и Конгрегацията по въпросите на вероучението – наследничка на печално известната Света Инквизиция….
Като радикален консерватор, Йозеф Ратцингер се обявява против всички предлагани от либералните среди в Католическата църква реформи: признаване правото на семейно планиране, приемането на жени-свещеници, легализацията на разводите или пък на хомосексуализма. Окончателно получава прякора “железният кардинал”, когато категорично осъжда опита на редица американски протестантски пастори да променят рода на някои думи в Библиято от мъжки на среден, по съображение, свързани с т.нар. “политическа коректност”.
Но най-сериозната разлика между Ратцингер и останалите кардинали-консерватори е в това, че той отстоява не просто фундаменталните християнски ценности, а именно католическото им тълкуване в противоположност на всички останали. Тъкмо поради това Ратцингер е открит противник на “екуменизма” и вдъхновените от него постановления на Втория Ватикански събор (1962-1965) и, най-вече на онова измежду тях, в което Православната църква се определя като “сестра” на Католическата.
Тоест, оказва се, че в зората на ХХІ век Католическата църква е избрала за папа един откровен реакционер, което впрочем никак не е случайно. Извеестно е, че за да бъде избран новият папа, за него трябва да гласуват над две-трети от всички кардинали. Защо бе избран именно Ратцингер и какво означава това за света и, особено, за онази част от него, която изповядва православието? Този въпрос има четири възможни отговора.
Първият отговор: Ватикана се готви за нов кръстоносен поход
Нека предположим, че Римската курия е решила на всяка цена да съхрани идеологическата си чистота и, следователно, да ограничи прекалено амбициозната експанзия на католицизма, която неизбежно ще изисква от Църквата провеждането на много сериозни реформи в самата Католическа църква. Действително, за разлика от православието, католицизмът би могъл да си позволи временно да ограничи своята (иначе твърде успешна) мисионерска дейност. Само че такова решение ще противоречи на самата природа на тази църква, за която експазията е просто начин на съществуване.
На макроисторическо ниво, би могло да се каже, че с подобна стъпка (т.е. с излора на Ратцингер) Католическата църква само възпроизвежда общите реакционни тенденции, които се забелязват във всички традиционни религии в зората на новото хилядолетие. В крайна сметка дори популярността на исляма в съвременна Европа се диктува не от някакви авангардни, а от чисто фундаменталистките аспекти на тази религия. Но след като в Европа е налице реална преориентация към фундаментализма, защо това да не повлияе сериозно и върху Католическата църква?
Днес битката със светското “потребителско общество” все повече се трансформира в битка със либералния Запад. В подобни условия, за консервативните католически среди е неприемливо отъждествяването с него. Тъкмо поради това технит3е представители във висшия клир на Католическата църква (към които принадлежи и новия папа) смятат за необходимо мощно да напомнят, че всъщност Западът притежава собствена сакрална традиция, не по-малко последователна, отколкото ислямът или будизмът. С което Ватиканът автоматично се превръща в опора на консервативната християнска реакция в Европа и извън нея.
Вторият отговор: Новият папа е избран най-вече заради преклонната му възраст
Бенедикт ХVІ е на 78 години, което е наистина почтена възраст и едва ли може да серазчита, че ще ръководи дълго Католическата църква. Тоест, става дума по-скоро за преходна фигура, избрана на принципа “най-достойният измежду патриарсите на католицизма”. Ако наистина е така, истинската стратегия на Ватикана ще стане ясна едва след избора на неговия наследник, който вероятно ще бъде и много по-млад. Неслучайно сред анализаторите е популярна една доста екстравагантна версия: избирането на Ратцингер е било подкрепено от кардиналите-реформатори, разчитащи да наберат повече “точки” след неговия неминуем провал – тъй като дори да започне своите “контрареформи”, поради възрастта си той едва ли ще ги довърши… Макар че реформаторите могат и да бъркат – в края на краищата липсва гаранция, че новия папа няма да живее още 15-20 години.
Третият отговор: Папата-реакционер се подкрепя от Вашингтон за да задълбочи разделението на Европа
Тази версия е съвсем в духа на модерната конспирология и се базира на представата, че Ватикана отдавна не разполага със суверенитет и политиката ме се ръководи директно от Съединените щати. Нейните привърженици сочат като доказателства за правотата и неочаквано благосклонното отношение към новия папа, демонсстрирана от Билдербергския клуб, който уж дори е лобирал за него. Смята се, че САЩ с помощта на подобен, крайно реакционен, папа ще успеят да задълбочат разделението в Европа (включително в доминиращата в ЕС Германия, където само половината от населението са католици, а останалите - протестанти), възползвайки се от противоречията на Стария континент… Само че със същата логика може да се твърди, че новия папа е бил “назначен” от Тел-Авив, Ер-Риад или дори… от Москва!
Четвърти отговор: Папата-реакционер е необходима на Европа за да оправдае “тъмното минало” на континента
От известно време насам, “тъмното” (постфашистко или посткомунистическо) минало в биографията на водещи европейски политици вече не смущава т.нар. прогресивна общественост на Стария континент. Причината е очевидна: днес Източна Европа (голяма част от която е вече в НАТО и ЕС) е изправена пред въпроса за своята нова идентификация и морално-нравствен статут. Известно е, че навремето източноевропейските страни бяха “освободени” от нацистката окупация от комунистическия Съветски съюз (ръководен от сатрапа Сталин). И признаването на този факт е крайно проблематичен психологически фон за сегашната им откровено антируска ориентация и стремеж към интеграция в ЕС. Този проблем обаче лесно може да се реши, ако въпросното “освобождение” се замени със статута на “окупация”. Така не просто могат да се забравят историческите заслуги на Москва, но дори и да се предявят претенции срещу нея за “нанесените в миналото вреди”. Медалът обаче има две страни: защото максималната демонизация на Сталин и СССР, обикновено върви паралелно с постепенната “тиха” реабилитация на Третия Райх и, особено, на плановете лидера му да “обедини” Европа. В този контекст избирането за папа тъкмо на Йозеф Ратцингер (в чиято биография присъства членството в Хитлерюгенд) може да се приеме и като определен индикатор за това, че в днешна Европа (да не говорим за утрешна) това вече не е компромат.
Drang nach Osten
Отношението на международните дипломатически среди към новия папа засега е по-скоро хладно, отколкото възторжено. Латинска Америка (и въобще страните от т.нар. Трети свят) реагира на избирането му с гробно мълчание. Президентът на Съвета на мюсюлманите във Франция Далил Абу Бакар изрази надежда, че “Бенедикт ХVІ ще се откаже от консерватизма, характерен за кардинал Ратцингер”. На свой ред, депутатът в израелския Кнесет равин Аврам Равиц отбеляза, че в Израел “се опасяват от решението на Конклава”, тъй като не е ясно “доколко някогашното членство в Хитлерюгенд ще повлияе върху отношението на новия папа към еврейския народ” – още повече, че по този въпрос “дори само една дума на папата, или пък мълчанието му може да се приеме като критика”.
Що се касае до Източна Европа (включително и България), може да се очаква усилване на конфронтацията с Православната църква (особено с Руската, която във Ватикана смятат за най-сериозния си съперник на Стария континент). Дори ако новият папа се опита да ограничи мисионерската експанзия на католицизма (вклрючително и в източна посока), едва ли ще успее да го направи. В крайна сметка не за това бе избран от мнозинството кардинали. Отдруга страна обаче, ако “железният папа” реши да отстоява досегашните си ултраконсревативни позиции, въпросната експанзия несъмнено ще придобие и нови черти – ще стане по-безкомпромисна и открита. В крайна сметка няма как отказът на кардинал Ратцингер да признае Православната църква за “сестра” на своята собствена (напук на решенията на ІІ Ватиканска събор) да не повлияе и върху политика на папа Бенедикт ХVІ към “източната ерес”.
На 19 април във Ватикана бе избран новият римски папа – 78-годишният Йозеф Ратцингер, приел името Бенедикт ХVІ. Далеч не всички католици очакваха да видят именно него на Светия престол, затова изборът му може да има сериозни последици както за католическия, така и за целия останал свят. Причината е проста – новият папа бе най-радикалния измежду всички кардинали-консерватори и неслучайно беше известен като “железния кардинал”.
Общо взето, анализите на това, какъв папа би бил по-добър от гледна точка на православия свят (и, в частност, за България) са лишени от смисъл. По същия начин можем да разсъждаваме и, какъв американски президент – републиканец или демократ, би бил по-доброжелателен към нас, българите. Истината обаче е, че Ватикана (както и САЩ) представлява свръхустойчиво политическо конструкция, в която всяка идеологическа фракция не изключва противоположната, а по-скоро я допълва.
Нека си припомним, какъв беше покойният Йоан-Павел ІІ – консерватор или реформатор? На пръв поглед, изглеждаше реформатор, но само защото бе свръхактивен и добронамерен в своята мисионерска дейност, напомняйки по-скоро професионален политик, отколкото наследник на апостол Петър. Но истината е, че Карол Войтила не дръзна да промени нито една догма или канон на своята църква. Той запази католическата идеология непокътната, с цялата и строгост, отказвайки се само от хилядолетната практика на безкрайни анатеми и обвинения в различни ереси и възприемайки вместо това тактиката на усмивките и опрощенията, раздавани наляво и надясно, с което си спечели симпатиите на либералните медии. Именно такъв папа – консерватор по душа, но реформатор в чисто външните си изяви, се оказа идеалната фигура за Ватикана.
Консерватор вместо чернокож?
На конклава, свикан през април, за престола на Божия наместник на земята се бореха четири “фракции” на Католическата църква, които можем да обособим както по идеологически, така и по географски (геополитически) признак. Както признават висши служители на самата църква, през последните месеци противопоставянето между консерватори и реформатори в нея бе достигнало едва ли не своя апогей. Като консервативния лагер изглеждаше доста по-слаб от този на реформаторите.
Така, за изключително силни се смятаха позициите на известния като “покровител на европейската идея” брюкселски кардинал Годфрид Данеелс, подкрепящ използването на презервативи и дори идеята за въвеждане на ограничен мандат за управление на папата. Още по-влиятелен изглеждаше президентът на Съвета за християнско единство, ватиканският кардинал Валтер Каспер, призоваващ за легализация на разводите и разширяване пълномощията на отделните епископи.
Що се отнася до консервативния лагер, той беше доста по-многоброен, но пък за сметка на това – силно разединен и то по чисто геополитически критерий. Отвън изглеждаше, че основният сблъсък върви именно по тази линия. Така, една от консервативните фракции обединяваше италианците, смятащи Ватикана за своя територия. Сред тях изпъкват миланският архиепископ Диониджи Теттаманци и архиепископът на Болоня Джакомо Биффи. И единият, и другият обаче се оказаха забъркани в големи скандали: първият фактически благослови разрушителните антиглобалистки изстъпления по време на срещата на Г-8 в Генуа през 2001, а вторият рязко се обяви против мюсюлманската имиграция в Италия. Не по-малко одиозна фигура изглеждаше друг измежду италианските кандидати за папския престол – държавният секретар на Римската курия Анджело Содано, ползващ се във Ватикана с репутацията на опитен дипломат, макар че радикалното му поведение рязко контрастираше с коректното поведение на самия Йоан-Павел ІІ. Именно Содано бе инициаторът на всички “походи” на покойния папа в държавите от постсъветското пространство и неведнъж публично критикуваше политиката на Москва.
Основни противници на италианската “фракция” бяха латиноамериканците, претендиращи за спазване на “географската пропорция” във висшето църковно ръководство. Нека напомня, че половината от кардиналите са европейци, докато паството им на Стария континент съставлява само 24% от всички католици. Освен това прелатите от Латинска Америка обвиняваха италианските си колеги, че пренебрегват социалните проблеми на “бедния Юг”, които те самите смятат за основни. Всички те – архиепископът на Тегусиалпа (Хондурас) Оскар Родригес Марадиага, ахиепископът на Сау Паулу (Бразилия) Клаудио Хумес и останалите, не крият положителното си отношение към т.нар. “теология на освобождението”, а обединената им позиция на конклава действително можеше да обърка картите на европейците.
