06
Пет, Дек
5 New Articles

Миналата 2004 загатна за възможни радикални промени в арменската външна политика. В течение на последните няколко години Ереван успяваше да води т.нар. “комплиментарна” външна политика, опитвайки се да лавира между интересите на големите сили в региона. Но, въпреки официалната теза, че поддържа равнопоставени отношения със САЩ, Русия и ЕС, във военно-политически аспект, Армения не криеше предпочитанията си към Москва. В същото време основната финансова подкрепа за бившата съветска република идва от Съединените щати (Армения е на второ място, след Израел, по количеството американска помощ на глава от населението). В хода на извършващите се в страната обществено-политически реформи Ереван се ориентира към европейските стандарти – страната е член на Съвета на Европа, а от 2004 участва и в програмата “Разширена Европа – новите съседи” (вж.Геополитика – бр.2/04).

Комплиментарността бе основния лозунг на официален Ереван през последните години в отношенията му с другите държави. Напоследък обаче за Армения става все по-трудно да следва подобна политика на равноотдалеченост, а в съвсем близко бъдеще това вероятно ще е направо невъзможно.

“Революцията на розите” в Грузия окончателно потвърди очерталото се и преди това противопоставяне между Русия и Запада за доминация в Южен Кавказ. А усилването на напрежението скоро може да накара Ераван окончателно да забрави за комплиментарния принцип и ясно да обяви външнополитическите си приоритети. В противен случая, Армения (която в много отношения е силно уязвима) просто ще бъде заставена да го направи. Днес особено активно върху геополитическата ориентация на страната влияят четири основни фактора.

Русия

Отношенията между Ереван и Москва датират от векове. Днес обаче те имат, до известна степен, неопределен характер. Проруската ориентация все повече се възприема като наследство от една стара, но постепенно избледняваща традиция. Макар постоянно да се твърди, че руско-арменските отношения имат съюзнически характер, реалните действия в тази посока са далеч по-малко от разговорите и подписаните документи. До днес двете страни не могат да съживят предприятията, предадени през 2003 на Русия за сметка на арменския държавен дълг.

В същото време официален Ереван не спира да повтаря, че руската 102-ра военна база, разположена в Гюмри, е гаранция за сигурността на страната. Впрочем, арменското общество (като цяло) се придържа към същото мнение. За Армения от особено значение е и фактът, че в рамките на Организацията на Договора за колективна сигурност (създадена през април 2003 с участието на Русия, Беларус, Армения, Казахстан, Киргизстан и Таджикистан – б.р.) може да купува оръжие по цени на вътрешния руски пазар.

Изключително сериозно изпитание за авторитета на Русия в арменското общество бе затварянето на руско-грузинската граница, което доведе до транспортна блокада на Армения. На практика, по този начин Москва сама направи онова, което дълго време не успяваха да постигнат американците.

Настроенията в арменското общество започнаха все повече да се накланят в полза на прозападната ориентация. Впрочем, и официалната реакция бе доста неочаквана. Външният министър Вардан Оксанян директно обяви, че Армения трябва да отчита факта, че интересите и невинаги съвпадат с руските. Ереван не бе си позволявал подобни остри изказвания от дълги години насам, като вместо това винаги подчертаваше, че няма никакви разногласия с Москва.

През последната година обаче, арменският елит (и, особено, опозиционно настроената част от него) започна да си позволява все по-откровено антируски заявления, каквито само допреди шест месеца изглеждаха немислими. Първоначално тези настроения обхванаха редиците на радикално настроената опозиция, за което способстваха редица обстоятелства и, на първо място, откровената подкрепа на Кремъл за Роберт Кочарян по време на последните президентски избори. На силна критика бяха подложени и големите отстъпки, които правителството направи, предавайки на практика в ръцете на Русия енергийния сектор на страната. Допускането на още такива политически гафове може да доведе до сериозни промени в обществените нагласи, при това съвсем не в полза на Москва. Да не говорим, че Русия почти не работи с арменските неправителствени организации, чието социално влияние прогресивно нараства. В тази сфера изцяло доминират американските и европейски структури, което прави позициите на последните далеч по-силни, отколкото руските.

САЩ

Активността на Вашингтон спрямо Армения прогресивно нараства. Грузинските събития се оказаха онзи рубеж, след преминаването на който американската позиция в Южен Кавказ стана прозрачна и предсказуема. Вашингтон ясно дава да се разбере, че Армения е сериозен фактор за регионалната политиката на САЩ. Симптоматично е, че новото американско посолство, което се строи през последните месеци на брега на Ереванското езеро, ще бъде най-голямото представителство на САЩ в света. Освен това, през лятото, за посланик в Армения бе назначен Джон Евънс – бивш шеф на руския отдел в Държавния департамент, т.е. изключително сериозна фигура в геополитическата игра за Южен Кавказ.

Белият дом всячески подпомага икономическото развитие на Армения, виждайки в него основен лост за укрепване на влиянието си в страната. Така, Армения бе включена в списъка от 16 държави, които ще претендират за допълнителна помощ от няколко стотин милиона долара в рамките на американската правителствена програма “Предизвикателствата на хилядолетието”. Освен това бе сериозно увеличена (до 8 млн.долара) и военната помощ на САЩ за Ереван. Американците се заеха и с модернизирането на свързочната система на арменската армия, което, само по себе си, никак не се вписва в армено-руското военно сътрудничество.


 

До последно време, в политическите кръгове на Армения липсваха сериозни формации, на които Вашингтон би могъл да се опре. Дори опозиционните партии в страната се придържаха към проруска ориентация. Но още в края на 2003 се активизира управляващото в първите години на независимостта на републиката Арменско общонационално движение (АОД). Неочаквано за всички, след шестгодишно мълчание, пресконференция направи първият арменски президент Левон Тер-Петросян. Веднага след това бе създадена откровено прозападна политическа коалиция, в която освен АОД влязоха Либерално-прогресивната партия на Армения и партията “Република”, начело с бившия премиер Арам Саркисян.

Засега обаче, повторението в Армения на грузинските или украинските събития изглежда малко вероятно. Както поради слабостта на опозиционните формации в сравнение с управляващите, които еднозначно се подкрепят от всички силови структури, но и заради вътрешната логика на развитието на арменското общество, което още през 1988 преживя възторга на революцията и днес изглежда доста поохладняло. Така че тук американците едва ли ще следват схемата от Грузия или Украйна. Те по-скоро ще съсредоточат усилията си към привличането на президента Кочарян на своя страна, използвайки за целта икономическите лостове и проблема с Карабах. А, ако този сценарий претърпи неуспех, Вашингтон разполага и с друг вариант – усилване на натиска срещу Ереван по карабахския въпрос. В последния случай Кочарян, вероятно би склонил да направи някакви отстъпки, рискувайки обаче да изгуби доверието на силовите структури и така да бъде създадена благоприятна почва за смяна на властта и издигането на по-удобен за САЩ политик.

Следва да се отбележи и, че усилията на Вашингтон по арменското направление се подкрепят и от НАТО. На срещата на НАТО в Истанбул през лятото на миналата година, бе официално заявено, че пактът вече смята Южен Кавказ за зона на стратегическите си интереси. Напоследък НАТО действително проявява особен интерес към Армения, която доскоро почти не привличаше вниманието му. Така, след като Баку отказа да допусне арменски военни на провеждащите се на азербайджанска територия военни учения на блока “Cooperative Best Effort - 2004”, в Брюксел реагираха моментално и, за да накажат Азербайджан, просто отмениха ученията. Освен това през миналата година заседание на работната група на военния комитет на НАТО се проведе само в Ереван, докато в Баку то отново бе отменено. Нещо повече, арменското правителство обяви, че желае да се присъедини към Индивидуалния план за действия по програмата за партньорство с НАТО, а в Косово бе изпратен първият арменски военен контингент (макар и намиращ се под гръцко командване). На едно от последните заседания на Националното събрание в Ереван пък бе ратифициран меморандум за изпращането на арменски контингент в Ирак.

Европейският съюз

Европа е поредния важен фактор в усилващият се външен натиск към Армения. Ако през последните години европейските структури ограничаваха активността си в страната само в сферата на човешките права, то засиленият интерес на ЕС към карабахския конфликт подзказва, че отношението към задкавказката република все повече се политизира. Паралелно с това в самото арменско общество се усилва желанието за включване в евроинтеграционния процес. Според проучване, проведено наскоро от арменския Център за национални и стратегически изследвания, 64% от населението и 92% от политиците и елита, като цяло, биха искали да видят страната си в Европейския съюз.

Доколко ще се усили европейският вектор на арменската геополитика е още рано да се каже, защото в самата Европа Армения съвсем не се възприема като европейска страна. Въпреки това в ЕС винаги са склонни да използват арменския фактор. Сред последните примери за това е стремежът на част от членките на Съюза да обвържат признаването на геноцида над арменците с преговорите за интегрирането на Турция в ЕС.

Иран

През последните години Иран упорито се стреми да укрепи позициите си в Армения и дори да я превърне в свой съюзник. Използвайки максимално факта, че Армения е блокирана от страна на Турция и Азербайджан, а руско-грузинската граница продължава да е крайно нестабилна, Техеран активно се опитва да засили ролята си в развитието на арменската икономика. Така, в края на ноември 2004 започна строителството на газопровода Иран-Армения и бе пуснат в експлоатация вторият енергопровод между двете страни, с което еноргооборотът между тях достигна 400 мегавата. Иран не крие, че е силно заинтересован от енергийния сектор на Армения. В плановете на двете страни фигурира изграждането на две хидроелектроцентрали, както и електроцентрала с алтернативни енергоизточници, които са жизнено необходими на Армения предвид искането на Евросъюза за закриването на арменската Атомна електроцентрала, като “потенциално опасна”. Впрочем, Ереван и Техеран продължават да задълбочават сътрудничеството си и вече обявиха намерение да стартират изграждането на железопътна линия между двете съседни държави.

В среда, като тази, в която днес се намира Армения, е съвършено очевидно, че дори ако страната успее да избегне сътресения, като тези в Грузия или Украйна, занапред Ереван ще трябва много по-ясно да декларира геополитическите си приоритети, вместо (както досега) да се измъква с дежурните декларации за комплиментарния характер на своята външна политика.

Ясно е освен това, че ако руският вектор в арменската геополитика не бъде подкрепен в скоро време с конкретни икономически и политически проекти, Западът (чиито позиции в страната стават все по-силни) съвсем скоро ще наложи на Армения радикална външнополитическа преориентация.

Възстановяването на железопътната връзка между Турция и Грузия, от една страна, и между Русия и Иран (през Азербайджан) – от друга, би довело до пълната транспортна изолация на Армения. Което автоматично...

{rt}

Смъртта на Ясер Арафат в края на миналата година отново прикова вниманието на света към палестинско-израелския конфликт, който през последните години се бе превърнал в дежурна тема на новинарските емисии. Гласовете за уж появилите се “нови шансове за мир” в региона или за началото на “нов етап в урегулирането на близкоизточните проблеми” сякаш изместват акцента в очакванията за скорошно мирно решение към палестинската страна. Така, на пресконференцията по време на посещението си в Канада през декември 2004 Джордж Буш ясно даде да се разбере, че времето на едностранните отстъпки към Израел остава в миналото и сега палестинците трябва да предприемат ответни стъпки за да докажат желанието и способността си да живеят в мир със своите съседи.

Основният залог във всички лансирани през последно време планове за реанимиране на мирния процес е свързан със 70-годишния Махмуд Абас (известен още и като Абу-Мазен), който бе близък съратник на Арафат още от времето, когато беше създадена организацията “Ал-Фатах” и доскоро заемаше (преди да бъде избран за неин лидер) поста отговорен секретар на Организацията за освобождение на Палестина (ООП). Въпреки мимолетната интрига около намиращият се в израелски затвор 45-годишен Марван Баргути, Абас спечели без проблеми изборите за президент на Палестинската автономия, проведени в началото на януари 2005. Смятат го за водач на “умереното крило” в палестинското ръководство и най-приемливата фигура за САЩ, Израел и болшинството съседни арабски държави. Подкрепят го и абсолютното мнозинство от членовете на “Ал-Фатах”, както и обвързаните с платформата на тази организация палестински политици. Това се отнася както за привържениците на “твърдата линия”, така и за техните противници, за хората от “старата гвардия” и за новото поколение лидери на организацията. Днес никой от тях не би мотъл да му оспори върховната власт – нито премиерът Ахмед Курейя, нито Мохамед Дахлан, нито Джибрил Раджуб или дори Марван Баргути, на когото израелските медии приписват много по-голяма популярност от тази, с която реално се ползва. Впрочем, сред потенциалните съперници на Абас се сочи и Фарук Кадуми, но той въобще не е сериозен “играч” на палестинската политическа сцена. Защото центърът на тежестта в палестинската съпротива отдавна се измести от палестинската диаспора към територията на Палестинската национална автономия, където Кадуми няма сериозна подкрепа и не се “котира” особено. Затова включването му сред потенциалните претенденти за властта в палестинската квази-държава би било знак за пълно неразбиране на променените реалности след създаването и.

От друга страна, стартирането на подобна борба вътре в “Ал-Фатах” и ООП в сегашните условия, би било чисто самоубийство. То би довело само до пълната дезорганизация на палестинските територии и окончателното разпадане на Палестинската автономия, чиито структури и без това са отслабени от четиригодишната “интифада” и методичните действия на израелския премиер Шарон за ерозирането им. Израел не би пропуснал да се възползва от подобно развитие за да докаже за пореден път, че с палестинците въобще не е възможно да се преговаря, тъй като не разполагат с достатъчно отговорна власт. При подобни обстоятелства не би могло да се изключи и овладяването на властта от палестинските ислямисти, начело с “Хамас”. Защото на практика ислямистите са единствената реална и добре организирана политическа опозиция на сегашното ръководство на Палестинската автономия.

В този контекст, новия президент Махмуд Абас очевидно е компромисна и преходна фигура, която (както твърди Мохамед Дахлан в едно интервю за италианския “Кориере дела сера”) ще изиграе ролята на “мост” между по-старото и младото поколение палестински политици. Причината не е свързана само с възрастта на Абас. Той очевидно е умен и образован човек. Завършил е право в Дамаск, а през 1980 защитава в Москва докторска дисертация на тема “Връзките между нацистите и ционистите през 30 - 40-те години на ХХ век”. Смятат го за умел и пресметлив политик, винаги склонен да преговаря (Абас бе един от практическите организатори на израело-палестинското споразумение от Осло). Но той очевидно не е трибун и любимец на тълпите. Липсва му харизмата, която притежаваше покойния Арафат, способен да разговаря с хората от улицата на техния език и, в същото време, да беседва като равен с крале и президенти.

Основният въпрос (който все още остава без отговор) обаче е, как може да бъде постигнато мирното урегулиране? Ясно е, че Абас представлява онези кръгове в палестинското ръководство, които още отначало смятаха, че въоръжените форми на “интифадата” (но не и самата “интифада”) са контрапродуктивни. Днешният палестински президент нееднократно го заявяваше още докато предшественикът му бе жив и тъкмо това стана причина за търканията между двамата. Наскоро, в интервю за издавания в Лондон арабски вестник “Ас-Шарк Ал-Аусат”, Абас отново обяви, че “въоръжената интифада” е била грешка. И преди, и сега той предпочита преговорите пред въоръжената борба, смятайки че те, най-малкото, биха позволили укрепването на палестинския “тил” – т.е. възстановяване структурите на палестинската власт, отслабване на икономическата блокада, избягването на икономическия колапс (особено в сектора Газа, където, по данни на Световната банка, 25% от жителите са безработни, 47% живеят под чертата на бедността, а над половината от тях трябва да се оправят с по-малко от два долара на ден). В това отношение, според последните социологически проучвания, го подкрепят около две трети от палестинците.

Всичко това обаче, не отменя необходимостта от постигане на споразумение по три основни въпроса, без чието решаване урегулирането на палестинския въпрос изглежда невъзможно: границите на бъдещата палестинска държава, статута на Източен Йерусалим и правото на палестинските бежанци да се върнат по родните си места. На срещата си с членовете на палестинското Законодателно събрание в края на ноември 2004 новият лидер на ООП Абу Мазен (т.е. Абас) заяви, че палестинското ръководство продължава да следва пътя на Арафат и, че негова цел ще бъде създаването на независима палестинска държава със столица Йерусалим. Пак там той подкрепи и правото на бежанците да се завърнат. Заявлението бе направено в навечерието на съвещянието на активистите на т.нар. “Танзим” (една от въоръжените структури на “Ал-Фатах”) по повод решението на ръководството на организацията да подкрепи кандидатурата на Абас за президент на Палестинската автономия. Разбира се, това не изключва възможността кръгът около новия палестински лидер да се съгласи на компромис за границите на бъдещата държава. Какви обаче могат да бъдат параметрите на подобен хипотетичен компромис?

Те едва ли ще излязат извън границите на плана, предложен от Бил Клинтън през декември 2000. В него ставаше дума за почти 97% от територията на сектора Газа и Западния бряг на река Йордан, окупирани от Израел през 1967. Само че между сегашния израелски премиер Шарон и тогавашния - Йехуд Барак, има голяма разлика. Така, през 2001 Шарон говореше за само 40% от всички територии, окупирани по време на “Шестдневната война”. И едва ли тези му позиции са се променили особено. Защото за Израел териториалният въпрос има поне две основни измерения – едното е свързано със сигурността, а другото с израелските селища. Да не забравяме, че най-тясната и най-населена част на Израел е широка само 20 км. Не по-малък проблем представляват израелските заселници, чиито брой отдавна надхвърли 200 хиляди, част от които са силно религиозно мотивирани и готови да окажат въоръжена съпротива, ако властите решат да ликвидират кибуците им. Да не говорим, че тук вече се е родило и израстнало не едно поколение евреи, смятащи въпросните кибуци за свое Отечество и нямащи никакво намерение да ги напуснат просто така.

Още по-нереална изглежда възможността за сближаване на позициите по въпроса за Източен Йерусалим. За Ариел Шарон, статутът на “единната и неделима” столица на Израел не подлежи на съмнение. Тук се намира и най-голямата еврейска светиня – останките от храма на Соломон, или “Стената на плача”, където ежегодно се стичат стотици хиляди израелтяни, за да се молят. Да не забравяме и, че от векове насам молитвите на евреите, живеещи в най-различни точки на света, неизменно завършват с думите “През следващата година в Йерусалим”, което превръща този град в идеен символ на ционисткия проект и възраждането на еврейската нация. Проблемът обаче е, че и палестинците никога няма да се откажат от претенциите си за източната му част. Нещата не опират само до това, че там е разположената третата по значение мюсюлманска светиня – джамията “А-Акса, спомената от пророка Мохамед в Корана. За бъдещата палестинска държава, разполагането на столицата в Източен Йерусалим (където освен мюсюлманските светини се намира и Гробът Господен), означава допълнителна политическа тежест, при това както в арабския, така и в християнския свят. Да не говорим, че милионите поклонници, посещаващи светите места, носят милиарди долари постъпления за онези, които ги контролират.


 

Много трудно можем да си представим и, че което и да било палестинско ръководство би се отказало да постави проблема за бежанците. От близо двумилионното население на сектора Газа, 70% са палестински бежанци. Почти 40% са те на Западния бряг. Още по-многобройна е палестинската диаспора в арабския свят. Само в бежанските лагери в Ливан и досега живеят 400 хиляди палестинци. А общият им брой, извън територията на Палестинската автономия, достига 4 милиона. При това именно от техните среди набират кадрите си различните палестински фронтове и движение – от “Ал-Фатах” до “Хамас” и “Ислямски джихад”. Те представляват и болшинството гласоподаватели, които през януари избраха новия президент на Палестинската автономия. Затова няма палестински политик, който да не се съобразява с тях.

За Израел връщането на толкова много палестинци би било равнозначно на национална катастрофа. Днес в страната живеят 5,4 млн. евреи и 1,3 млн. араби. Така, връщането дори и само на половината палестински бежанци ще доведе след няколко години до превръщането на евреите в национално и религиозно малцинство. При това ограничените ресурси правят настаняването на още няколко милиона души тук крайно проблематично и може да се превърне в истинско социално-икономическо бедствие.

Без разрешаването на така очертаните проблеми, които при това имат взаимноизключващ се характер, не може да се постигне и реално урегулиране на основата на съвместно съществуващи отделни еврейска и палестинска държави. Всички компромисни решения, които биха били лансирани, винаги ще се възприемат крайно болезнено от противната страна. В този контекст смъртта на Ясер Арафат не промени същността на палестинско-израелския конфликт. Затова разрешаването му остава актуална и крайно сложна задача.

Опитът от многобройните арабо-израелски войни, както и от двете “интифади”, еднозначно сочи, че този конфликт няма и не може да има военно решение. Арабите не са в състояние да “изхвърлят евреите в морето”, но и Израел (както доказва продължаващата вече над четири години палестинска “интифада”) не може да продължи да контролира над 3 млн. палестинци, чиито брой, имайки предвид темповете на демографски ръст, прогресивно ще нараства, създавайки допълнитерни проблеми за контрола и удържането на палестинските територии. Впрочем, в своята, излязла през 2004, книга “Как победихме и защо изгубихме войната с палестинците” израелските журналисти Амос Харел и Ави Исахаров също стигат до извода, че всяка израелска военна победа, в крайна сметка, носи само нови проблеми.

Изтласкването на палестинците – идея, която периодично се дискутира в израелското общество, едва ли може да се реализира на практика. Със своя фанатизъм, готовност за саможертва и водене на продължителна борба въпреки лишенията, палестинците показаха, че няма да си отидат просто така от тези земи. Насилственият им трансфер пък въобще няма перспективи. За Израел подобна идея е също толкова самоубийствена както и войната за тотално унищожаване на палестинците.

Изход от задънената улица, колкото и да е парадоксално на пръв поглед, може да се окаже връщането към британското предложение от 1947 за създаването на единна “еврейско-палестинска държава със столица Йерусалим”. Появата на такава държава (първоначално под формата на конфедерация) би могла още в началото да реши поне два големи проблеми – за границите и за бъдещето на Йерусалим. Обетованата земя, исторически права върху която имат и евреите, и палестинците, ще принадлежи и на двата народа, което по друг начин е просто непостижимо. Впрочем, това не е единственият аргумент в полза на тази идея.

В основата и са процесите на “интегриране” на света в условията на глобализация и усилващи се тенденции към все по-силна икономическа взаимозависимост. Нещо повече, без да намалява значението на националната идея, на преден план все повече излиза такъв фактор като нивото и качеството на живота и възможността за самореализация на личността извън националните граници. По отношение на евреите и палестинците, задачата се облекчава от факта, че евреите и арабите притежават многовековен опит (макар и не еднозначно положителен) на съвместно съществуване. Близки са някои от религиозните им традиции, една до друга са и религиозните им светини. Юдеизмът и ислямът имат общи корени, и в двете религии доминира висшето духовно начало, което не се асоциира с някакъв конкретен образ (както е в християнството или будизма например), и двете признават за пророци Аврам и Мойсей. И едните и другите имат богат опит на съществуване в диаспора.

В същото време през периода след 1967 тук на практика се формира единно икономическо пространство. Секторът Газа и Западният бряг се превърнаха в основни икономически придатъци на Израел, който черпи от тях работна сила, суровини, полуфабрикати и др. От друга страна, благодарение интегрирането на палестинските територии в единното икономическо пространство, съществено се повиши жизненото равнище на самите палестинци. На практика, всеки втори (или поне всеки трети) от тях владее иврит. И, обратно, голяма чест от израелтяните говорят добре арабски.

При липсата на кой знае какви полезни изкопаеми, основен фактор за икономическото развитие на тези територии може да бъде само ефективното използване на наличните човешки ресурси. Опитът на предшестващият “интифадата” период показва, че обединяване възможностите на израелтяните и палестинците дава твърде обнадеждаващи икономически резултати. Не по-малко важно е, че и сред евреите, и сред палестинците (за разлика от целия останал Близък изток) е висок процентът на хората с висше и средно образование, много от които са го получили на Запад. Обединяването на този човешки потенциал, притежаващ значителна мобилност и връзки с еврейската и арабска диаспори по целия свят, би гарантирало динамично развитие на единната евройско-палестинска държава, която на всичкото отгоре ще контролира и световните религиозни светини.

Очевидно е, че днес (особено след четирите години на “интифадата”) всичко това звучи нереалистично. Омразата, озлоблението и недоверието един към друг са достигнали върха си. Освен това, реализаацията на подобна идея ще изисква двете страни да се откажат от собствените си национални проекти – запазване еврейския характер на Израел и създаването на палестинска национална държава. Малцина от гражданите на израелската държава са съгласни с това (и то предимно в средите на левицата). Затова пък, 25% палестинците подкрепя идеята. Нещо повече, наскоро предложение за създаването на еврейско-палестинска държава направи примиерът на Палестинската национална администрация Ахмед Курея. Във всеки случай противниците на идеята за единна държава (сред тях е и...

{rt}

Повечето анализатори смятат, че добрите отношения между ЕС и САЩ са от фундаментално значение за глобалната стабилност. Така ли е обаче в действителност? Може би четиридесетте години на “студената война”, както и периодът на доминация на “Запада” и “свободния свят”, са просто аномалия? Възможно ли е трансатлантическите отношения да не се влияят от тектоничните промени на основополагащите геополитически платформи – като крахът на комунизма, възхода на Китай или новите заплахи пред световната сигурност например.

Днес трансатлантическите отношения са в дълбока криза, до голяма степен – заради американската интервенция в Ирак и новата едностранна политика, възприета от администрацията на Буш като модел на американското лидерство в света.

Разногласията между ЕС и САЩ непрекъснато нарастват, засягайки както ключови политически и стратегически, така и икономически и социални проблеми. Едно от най-сериозните противоречия е свързано с глобалното ръководство и ролята, която двата бряга на Атлантика отреждат на ООН и другите международни институции. В Европа се надига вълна от антиамериканизъм (или, по-скоро, съпротива срещу политиката на сегашната републиканска администрация), а САЩ не крият огорчението си от поведението на европейците (и, най-вече, от това на Франция и Германия). В същото време ЕС не разполага със сериозна стратегия за бъдещото развитие на отношенията с единствената на планетата свръхдържава, а съществуващите днес евро-американски структури (ЕС-САЩ) не предоставят особени възможности за сериозно обсъждане на съществуващите противоречия.

Не може да се изключи, че разширяването на кръга от въпроси, по които са налице сериозни спорове (например Ирак, израело-палестинският конфликт, Иран, отношенията с “държавите-парии” и борбата с тероризма, глобалното затопляне или контрола над въоръженията), само по себе си руши доверието, необходимо за съвместното решаване на глобалните проблеми. Нещо повече, трансатлантическите разногласия оказват силно влияние върху европейската външна политика, политиката в сферата на сигурността и дори върху евроинтеграционния процес. Вече има силни съмнения, дали САЩ все още са заинтересовани от силна и обединена Европа с ясни собствени позиции?

С разширяването на Европейския съюз и нарастването на геополитическото му значение, той поема все повече отговорности за гарантирането на сигурността в съседните му региони. По принцип, Съединените щати поддържат този процес, подчертавайки в същото време важната роля на НАТО, макар че от гледна точна на повечето европейци алиансът прогресивно губи значението си. В същото време е налице задълбочаващо се различие между това, как Америка вижда собственото си морално лидерство и европейската гледна точка, според която САЩ са прекалено концентрирани върху проблемите на “държавите-парии” или разпространението на оръжията за масово поразяване.

Ключовата роля на САЩ и ЕС в глобалната система не предизвиква съмнение. Те доминират в световната търговия и предоставят основната част от икономическата помощ и техническото съдействие за развиващите се държави. На тях се падат и 70% от разходите за въоръжаване на планетата. САЩ и ЕС успешно действаха съвместно на Балканите и в редица други региони. Но добрите трансатлантически отношение не са нещо, което може да трае вечно. Налице са фундаментални противоречия по проблемите на Близкия изток, в областта на международното право, както и по възприетите от САЩ и ЕС икономически и социални модели (т.е. общественото им устройство). Разбира се, ще се запазят определени сфери, в които Америка и Европа ще продължат да действат заедно, като приятели и партньори. Но ще се появят и такива, в които те ще се изявяват като съперници. Което пък означава, че САЩ ще престанат да бъдат основния притегателен център за ЕС и занапред Европа ще сътрудничи активно и с други стратегически партньори – например с Русия и Китай, а също с Канада, Индия и Япония (все страни, споменати през декември 2003 от Хавиер Солана в документа за стратегията в областта на европейската сигурност).

Проблемите преди Буш

Мнозина сякаш забравят, че 90-те години на миналия век съвсем не бяха десетилетие на пълна трансатлантическа хармония. Всъщност, много от днешните конфликти датират именно от този период, когато администрацията на Клинтън трябваше да се справя с враждебно настроения Конгрес, който не се интересуваше особено от международните проблеми, а европейските правителства бяха силно загрижени от политиката на ненамеса в конфликта на Балканите от страна както на администрацията на Буш-старши, така и на Клинтън. Далновидният държавнически подход на Буш-старши към събитията, свързани с краха на комунизма и обединението на Германия, предизвика овации в Европа, но президентът очевидно не желаеше въвличането на Съединените щати в конфлекта на Балканите. Както отбеляза държавният секретар Джеймс Бейкър, “в тази кавга няма наши кучета” (т.е. тя не засяга американските държавни интереси). В началото, Клинтън продължи курса на ненамеса и периодът 1992-1994 ознаменуват сериозна криза в отношенията между Европа и Америка, следващи различни политики на Балканския полуостров. В края на краищата, САЩ все пак се решиха на военна намеса за да гарантират изпълнението на Дейтънското споразумение, а след това – и за урегулиране на кризата в Косово, въпреки съмненията, доколко законна бе тази операция. А поуката бе, че именно сътрудничеството, а не съперничеството, между ЕС и САЩ донесе мир на Балканите.


 

И Буш-старши, и Клинтън оценяваха растящият потенциал на ЕС като американски партньор и се стремяха да оформят двустранните отношение в конкретна структура. Но, лансираните през 1990 и 1995 проекто-структури така и не получиха необходимата безусловна политическа подкрепа нито от единия, нито от другия бряг на Атлантика. Според Трансатлантическата декларация от 1990, САЩ и ЕС поеха задължението редовно да провеждат политически консултации на всички нива (два пъти годишно срещи на най-високо ниво, а също срещи на министри, висши държавни служители и работни групи).

През 1995 САЩ и ЕС направиха още една крачка, подписвайки Новия трансатлантически дневен ред (NTA), предвиждащ съвместни действия в четири ключови сфери:

  • подкрепа за мира, стабилността, демокрацията и развитието в света;
  • съвместен отговор на новите глобални предизвикателства;
  • подкрепа за разширяването на световната търговия и установяването на по-тесни икономически връзки;
  • изграждане на нови трансатлантически “мостове”.

Организационните структури в рамките на NTA несъмнено бяха полезни за обсъждане на разногласията между ЕС и САЩ и дори помогнаха за решаването на някои проблеми, най-вече в търговската сфера. През 1998 започна да функционира Трансатлантическото икономическо партньорство, целящо отварянето на пазарите и отстраняване на търговските прегради между страните. Това бе очевидно проява на очертаващо се ново сътрудничество. В същото време обаче, на най-високо политическо ниво липсваха сериозни дискусии – например по въпроса за характера на новите заплахи (частично, поради неспособността на ЕС да изработи единни позиции по най-острите политически и икономически проблеми). Промяната на председателството на ЕС на всеки шест месеца не помагаше за подобен диалог, затова много страни-членки (не само Великобритания) предпочитаха да използват двустранните канали. Неслучайно посланиците на държавите от ЕС в САЩ биват оценявани най-вече по това, колко продължителна среща при американския президент са могли да уредят за своя държавен глава или премиер (като особено се ценят приемите в Кемп-Дейвид или Крауфорд). Що се касае до Съединените щати, техните администрации съвсем последователно отказваха да разглеждат ЕС като субект от първостепенен интерес в областта на външната политика и сигурността. В същото време, опитите да се включат бизнесмени, потребители, еколози и други групи в така организирания диалог “между народите от двете страни на Атлантика” не се оказаха особено успешни.

Въпреки различните организационни проблеми обаче, като цяло, администрацията на Клинтън бе настроена проевропейски. Водещи позиции в нея заемаха хора, с опит в работата с европейските структури, а и самият Клинтън, по своя темперамент, изглеждаше склонен към идеи и решения от “европейски тип”. Все пак, в редица сфери конфликтите бяха налице – включително по въпросите за отношенията с “държавите-парии”, глобалното затопляне, Международния наказателен съд, отказа от ратификация на Договора за всеобща и пълна забрана на ядрените изпитания или Споразумението за забрана на противопехотните мини. Тоест, не може да се твърди, че проблемите в отношенията между ЕС и САЩ са започнали едва с влизането на Джордж Буш-младши в Белия дом през януари 2001. Много от тези проблеми имат структурен характер и не зависят от това, който точно обитава президентската резиденция във Вашингтон.

Преобладаващата част от европейския елит се отнасяше доста иронично към Буш-младши още по време на първата му предизборна кампания. Пресата на Стария континент (особено лявата) редовно го представяше като “недодялан каубой”, привърженик на смъртното наказание и човек, който въобще не се интересува от екологичните проблеми например. Впрочем, част от тези предубеждения се оказаха основателни – след като Буш влезе в Белия дом, администрацията му насочи усилията си към денонсирането на Протокола от Киото и саботиране дейността на Международния наказателен съд. Американците отказаха да подпишат или ратифицират споразуменията за контрол над въоръженията и продължиха активно да работят по изграждането на нова национална противоракетна отбрана. Безспокойството в Европа се усили, когато новата републиканска администрация започна да отделя все по-малко внимание на мирното решаване на близкоизточната криза, както и на Северна Корея (които бяха сред приоритетите на президента Клинтън). Все по-очевидно биваха игнорирани водещите международни организации. Подходът към тях най-точно формулира директора на Отдела за политическо планиране на Държавния департамент Ричард Хаас, лансирайки тезата за “многостранност по собствен избор” (a la carte multilateralism). Що се касае до Европа, то сред водещите фигури в американската администрация се оказаха твърде малко хора, имащи някакъв опит в преките отношения с ЕС (единствено изключение от това в първия кабинет на Буш бе Боб Зелик). Опитът на Кондолиза Райс, Колин Пауъл, Дик Чейни, Пол Уолфовиц и другите, бе свързан по-скоро с Европа от ерата на студената война, когато НАТО и двустранните отношения играеха доминираща роля. Новата администрация не прояви особено желание за взаимодействие с Европейския съюз, който постепенно започна да се разглежда като организация, която само създава проблеми (например, спирането на сливането между “Дженерал Електрик” и “Хъниуел”, поражението на САЩ в Световната търговска организация или отказа от внос на генно-модифицирани храни). Затова не е чудно, че администрацията на Буш-младши едностранно реши да съкрани броя на срещите на най-високо ниво с ЕС до една годишна. В Конгреса също малцина бяха заинтересувани от поддържането на по-тесни връзки с Европейския парламент, придобиващ все по-голямо влияние в Съюза.

11 септември – денят, който промени Америка

Терористичните атаки от 11 септември фундаментално промениха САЩ, но (което е естествено) не оказаха подобно въздействие върху Европа. Разбира се, веднага се надигна вълна на искрено съчувствие и гняв, чиито израз стана заглавието във вестник “Монд” – “Всички сме американци!”. Бе изразена готовност да се активира чл.5 от Договора за създаването на НАТО. Подкрепа получи решението на САЩ да атакуват талибаните в Афганистан. От своя страна, ЕС реагира мълниеносно на събитията: бе постигнато съгласие за въвеждането на общоевропейски заповеди за арест, прие се общо определение на понятието “тероризъм”, съгласуваха се нови юридически инструменти за борба с него, предприеха се мерки за разкриване и ликвидиране на източниците на финансиране на терористите и усилване мерките за сигурност във въздушното пространство. Малцина измежду европейците обаче, реално изпитаха онази смес от болка, жажда за мъст и несигурност, обхванала американското общество. Малцина осъзнаха, колко силно повлияха събитията от 11 септември върху манталитета на американците и на САЩ, особено в сферата на сигурността. За първи път, от Пърл-Харбър насам, Америка се почуства уязвима. Буш моментално обяви “война на терора” и националната сигурност автоматично излезе на първо място както във вътрешната, така и във външната политика на страната.


 

Надеждите на европейците, че събитията от 11 септември ще повлияят върху враждебното отношение на Америка към многостранния подход по основните международни проблеми (т.нар. “мултилатерализъм”), скоро рухнаха. Още в началото на 2002 разногласията между ЕС и САЩ се изявиха с пълна сила: мнозинството европейски правителства се дистанцираха от тезата на американския президент за “оста на злото” и открито провъзгласената от него доктрина за превантивните удари. Много европейски политици не криеха съмненията си за това, доколко победата над тероризма и изкореняването му са възможни само с военна сила. Докато САЩ обявиха “война на терора”, Старият континент предпочете формулировката “борба против тероризма”. Американците обвиниха Европа, че не отделя необходимото внимание на отбраната си, подчертавайки огромния разрив във военните възможности на САЩ и ЕС. Подобен спор пламна и по повод на “държавите-парии”. Малцина в Европа въобще се решиха да използват този термин, предпочитайки политиката на взаимодействие при определени условия, вместо тази на изолацията и санкциите.Тези спорове, особено, заради американските законодателни актове срещу Куба и Иран, тровят американо-европейските отношение през последните години. Колкото и да е странно, през въпросния период между САЩ и ЕС не бе проведена нито една среща на най-високо ниво, на която да се обсъди характера на новите заплахи за сигурността и спецификата на действията за преодоляването им. Вместо това се публикуваха безброй комюникета и заявляния, в които двете страни се призоваваха взаимно към “борба с тероризма и решаване на проблемите с разпространението на оръжията за масово поразяване”.

Има ли все още общи ценности и интереси?

По време на студената война наличието на общи интереси и ценности между Европа и САЩ се смяташе за очевидно. Двете страни споделяха привързаността си към демократичните институции, либералните ценности, човешките права и регионалната стабилност. Имаха общ подход за изграждането на отворена система на световната търговия, свободен достъп до световните запаси от енергийни ресурси и предотвратяване разпространението на оръжия за масово поразяване. Днес обаче мнозина се съмняват, дали Европа и Америка все още са обединени около едни и същи ценности: налице са остри разногласия по въпроса за смъртното наказание и свободното носене на оръжие от гражданите, за използването на сила в международните отношения, за здравеопазването, а също по отношение на социалните и икономически модели. Важно културно различие е растящото влияние на религията в САЩ, включително и в политическата област. Може дори да се твърди, че между Русия и Европейския съюз днес има повече общи неща, отколкото между ЕС и САЩ.

Робърт Кейган дава доста точно описание на тези два свята: Европа, “навлизаща в своя постисторически рай, където цари мир и относителен просперитет (т.е. въплъщаваща кантианския “вечен мир”) и САЩ, които все още не са прекрачили “края на историята” и са принудени да използват сила в един все по-хаотичен свят (добре описан навремето от Хобс), където не може да се разчита на международните закони и правила и където истинската сигурност и съхраняването на либералния модел, както и в миналото, зависят от притежаваната военна мощ и умелото и прилагане”. Според него, тези различия ще се запазят и занапред. На свой ред, Френсис Фукуяма (друг задълбочен изследовател на трансатлантические отношения) написа преди 14 години прочутата си книга “Краят на историята”, провъзгласявайки “триумфа на евро-американските ценности”. Днес обаче, и той предпочита да пише за “дълбоките различия” вътре в Атлантическия алианс, подчертавайки, че днешното разцепление “не е временен проблем”, защото в отношението си към международните институции и международното право, САЩ се намират в качествено различен стадий от своята история.

Твърденията на Кейган и Фукуяма получиха силен резонанс в Европа – отчасти защото в анализите им има и известна истина, но също и защото твърде упростяват същността на проблема. Комисарят на ЕС по външната политика Крис Патън разкритикува Кейган за неговия акцент върху военната сила, призовавайки САЩ да се придържат към международното право, в чието изработване активно участваха през 1945 за да помогнат на демокрацията, триумфа на законността и отварянето на световните пазари. Доскоро тове бе една “твърде успешна формула” и за двата бряга на Атлантика. Тогава защо, пита Патън, днес американците искат да я отхвърлят? Тоест, истинското предизвикателство, което епохата поставя пред САЩ и ЕС, е да се опитат по-добре да разберат интересите и проблемите, вълнуващи другия и съвместно да наложат спазването на правилата на международното право на планетата. Хавиер Солана също разкритикува визията за света на американските неоконсерватори. Той свърза задълбочаващото се разцепление между ЕС и САЩ с противоречието между религиозната визия за световните проблеми, доминираща в Белия дом и светската визия на европейците. В едно интервю за “Файненшъл таймс” Солана отбеляза, че: “Това е своеобразен бинарен модел, основаващ се на тезата – всичко или нищо. За нас, европейците е трудно да го възприемем, защото се придържаме към секуларизма и не виждаме света само в черно и бяло”.

Всъщност, след 11 септември, Буш-младши раздели света по линията между “доброто” и “злото”, поставяйки пред останалите страни въпроса “дали сте с нас, или сте против нас?”. Така, в посланието си до Конгреса от февруари 2003 той заяви, че “свободата, която толкова ценим, не е дар от Америка за останалия свят, а дар от Бога за цялото човечество”. Много съмнително е, дали някой европейски политик би използвал подобна реторика. В посланието си от 2004 пък, Буш посвети няколко реда на ползата от сексуалното въздържание, но не спомена и дума за мирното решаване на близкоизточния проблем например.


 

Отношението на САЩ към Европа

Войната в Ирак наложи значителен отпечатък върху американската визия за Европа. Едно изследване, проведено преди две години от Съвета по външна политика на САЩ и немския филиал на Фондацията “Маршал”, показва, че в много отншения американците и европейците гледат на света по един и същи начин. Обикновените американци, както и европейците подкрепят многостранния подход към решаването на световните проблеми. Преобладаващото мнозинство от тях биха искали САЩ да получат подкрепата на ООН за интервенцията си в Ирак. Но, заради споровете по този въпрос в Съвета за сигурност и критиките по адрес на Франция и Германия от страна на републиканската администрация, тези обществени настроения се промениха. Днес американците виждат във Великобритания далеч по-надежден съюзник, отколкото във Франция и Германия. Все пак, след края на войната в Ирак, повечето от тях подкрепят идеята за един по-силен Европейски съюз като реален партньор на САЩ в противодействието на глобалните заплахи за сигурността.

Истината обаче е, че ЕС, сам по себе си, не е особено популярен и познат в Америка. В Конгреса рядко говорят за ЕС като самостоятелен фактор. И нещата не опират само до добре известната неприязън на редовите американци към пътуванията в чужбина. Много малко са конгресмените, поддържащи редовни връзки с европейските си колеги. Нападките срещу Европа са доста популярни и често се тиражират от пресата и електронните медии. Измежду еврокомисарите, в американския Конгрес познават само Паскал Лами (отговарящ за търговията), Марио Монти (за антимонополната политика) и Франц Фишер (за аграрния сектор) – т.е. хората отговарящи за онези сфери, където ЕС действително разполага с реална власт.

Впрочем, позицията на републиканската администрация малко се отличава от тази на Конгреса. Особено критичен към т.нар. “Стара Европа” (т.е. онази, която отхвърля американските действия в Ирак) е военният министър Ръмсфелд, противопоставящ я на измислената от него “Нова Европа” (подкрепяща политиката на САЩ). Неслучайно той посрещна с открито злорадство хаоса в ЕС, породен от появата на т.нар. “банда на осемте”и прословутата писмо на “вилнюската десетка”.

Но, като изключим Ирак, в САЩ всъщност липсва някаква единна позиция спрямо ЕС. Както и преди има американски политици, които (в определен смисъл) подкрепят разширяването на ЕС и задълбочаването на вътрешната му интеграция. Има обаче и такива, които предпочитат само разширяването и, особено, включването на Турция. Други пък се отнасят скептично към самата възможност за съгласувана външна политика на ЕС. В същото време, расте броят на онези, които смятат, че появата на единна европейска политика едва ли ще отговаря на американските интереси. В тази връзка те напомнят за проблемите, с които САЩ се сблъскват винаги, когато ЕС съумява да действа от единни позиции (например за Международния наказателен съд, Протокола от Киото, търговията), и смятат, че външната политика на Америка трябва да се ръководи от принципа “разделяй и владей”.

От казаното дотук следва, че ЕС трябва да предприеме повече усилия за да убеди САЩ, че Европа не се обединява в ущърб на Америка. В същото време Европейският съюз трябва да си търси други партньори, споделящи собствената му визия за световния ред и стремежа да се действа въз основа на международното право.

Отношението на европейците към САЩ

Отношението на европейците към САЩ се промени рязко в резултат от иракската криза. През 2002 мнозинството от тях несъмнено подкрепяше американската външна политика. Но само година по-късно, с наближаването на войната в Ирак, из цяла Европа започнаха масови антивоенни демонстрации. Струва си да припомним, че най-големите бяха във Великобритания, Испания и Италия – три страни, които тогава (а, като изключим Испания – и сега) най-решително подкрепиха Буш по въпроса за Ирак. След окупирането на Ирак драстично спадна подкрепата за американската външна политика от европейската общественост (само 25% одобряваха действията на САЩ).

Всъщност, изблиците на антиамериканизъм в Европа започнаха още през 50-те години на миналия век. През 1965 генерал Дьо Гол обяви, че “днес САЩ са най-голямата заплаха за мира”, а на следващата година страната му излезе от военната организация на НАТО. По-късно, осъждането на американската политика се прояви в протестите срещу войната във Виетнам, против разполагането на крилати ракети в Европа, или против оценката на Рейгън за Съветския съюз като “империя на злото”. Опозицията срещу курса на Буш-младши обаче бе издигната до качествено различно ниво.


 

Европейските правителства преживяха остри разногласия във връзка с необходимостта да реагират адекватно по иракския проблем и редица други аспекти на европейско-американските отношения. Великобритания, традиционно, се стремеше да запази “специалните си отношения” с Вашингтон и, в същото време, да изиграе ролята на мост между САЩ и Европа. Германия, която по времето на “студената война” твърдо държеше на съюза си с Америка, скандализира американската общественост, когато нейният канцлер Шрьодер успешно проведе предизборната си кампания с лозунги против войната в Ирак. Франция, която открай време активно се противопоставя на американския глобален хегемонизъм, за пореден път вбеси Вашингтон, заплашвайки да използва правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН за да не допусне Световната организация да одобри американската интервенция в Ирак. Но, ако оставим настрана проблема с Ирак, държавите-членки на ЕС далеч не винаги демонстрират единни и съгласувана позиция по другите важни въпроси. Така, в Съюза възникнаха разногласия относно американските планове за разгръщане на национална противоракетна отбрана и опитите на Вашингтон да сключи двустранни споразумения с новите членки на ЕС от Източна Европа (касаещи Международния наказателен съд и търговските санкции). В същото време представителите на държавите-членки на ЕС във Вашингтон обикновено отдават предпочитание на двустранните проблеми, а не на тези свързани с ЕС, като цяло, което затвърждава американските съмнения за единството и сплотеността на Съюза.

Стабилните търговско-икономически отношения

САЩ и Европа са свързани с твърде здрави връзки в търговско-икономическата сфера. Ежедневно двустранната търговия надминава 1,25 млрд. евро. Трансатлантическата търговия съставлява 20% от целия търговски обем на всяка от страните. През 2002 европейският износ за САЩ достигна 260 млрд. евро, а вносът от Америка – 195 млрд. евро. Още повече от търговията, за икономическата интеграция спомагат взаимните инвестиции: над 60% от чуждите инвестиции в САЩ идват от Европа, а 45% от американските инвестиции в чужбина се падат на ЕС.

Макар че търговските конфликти редовно присъстват в заглавията на големите издания, в действителност те засягат много малък процент от общия обем на търговските потоци между двята бряга на Атлантика (по различни оценки, става дума за не повече от 0,2-2%). Отчитайки обема на взаимния търговски обмен, ясно е, че подобни спорове винаги могат да възникнат. В случая е важно предварително да се прогнозират възможните нови противоречия и да се открие подходяща основа за разрешаването им. Това особено се отнася за т.нар. “конфликти от нов тип”, като например генетично модифицираната продукция, антимонополната политика, лекарствата, стандартизацията, банковия и застрахователен бизнес. Има два сериозни проблема, които със сигурност тепърва ще помрачават европейско-американските отношения. Първият е премахването на ембаргото за доставките на европейски оръжия за Китай, а втората – борбата за това, къде да се разположи бъдещият център за термоядрени изследвания (САЩ подкрепят Япония, а ЕС – Франция).

Ново партньорство?

По време на миналогодишната предизборна кампания в Америка кандидатът на демократите Джон Кери заявяваше, че ЕС и САЩ трябва да се научат да уважават рознообразието във възгледите и да се споразумяват за съвместни действия за решаването на различните проблеми. Той рязко критикуваше Буш, че не се консултира с европейските си съюзници по проблемите на сигурността. Но, в същото време, даваше ясно да се разбере, че също би предприел едностранни действия, ако трябва да бъдат защитени американските интереси. На свой ред, повечето европейски лидери се постараха да поправят поне отчасти вредата, която войната в Ирак нанесе на трансатлантическите отношения. Така, британският премиер Тони Блеър призова за ново стратегическо партньорство между Европа и Америка и изграждането на механизми за съгласуване на позициите по проблемите, които ги разделят. Силвио Берлускони също поиска “да бъде поставено ново начало”, а Крис Патън се обяви за по-тясно сътрудничество между Великобритания и Франция в подкрепа на обновеното трансатлантическо партньорство. На свой ред, в документа за европейската стратегия от декември 2003 Хавиер Солана също подчерта колко важно е укрепването на трансатлантическите отношения за успешното противопоставяне на общите заплахи – тероризма и разпространението на оръжията за масово поразяване. Освен тях обаче, почти никой от европейските лидери не пожела да заложи на отношенията с Америка, особено след като в изборите през ноември отново победи Буш-младши. Шрьодер и Ширак са наясно, че голямото мнозинство от немците и французите се отнасят крайно скептично към сегашната администрация в Белия дом.

Как да вървим напред?

Отчитайки значениета на трансатлантическите отношения за целия останал сват (което може да се сравни с това на френско-немските връзки за бъдещето на ЕС), е особено важно те да се основават на зряла и обективна оценка на взаимните интереси. Наистина, разгорещената реторика от периода преди войната в Ирак напоследък сякаш започва да спада. Необходимо е обаче двете страни да престанат да си разменят обиди и да се държат занапред като отговорни партньори. Както...

{rt}

Бъдещето на т.нар. “Голям Близък изток” (включващ освен близкоизточния регион, също районите на Каспийско море, Кавказ и Средна Азия), в качеството му на ключов елемент от евразийското геополитическо “ядро”, е изключително важно за света и човечеството, като цяло. Въпреки че двете най-могъщи държави в Евразия – Китай и Русия, успяха (в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество) да смекчат, до известна степен, недоверието помежду си, все още липсват достатъчно гаранции, че те ще си сътрудничат наистина ефективно в политическата и икономическа сфери. От друга страна, регионът, притежаващ 3/4 от световните запаси от енергоносители, традиционно е сред основните цели на свръхсилите.

Както посочва американският геополитик Збигнев Бжежински, Евразия е пространството, където са разположени шестте държави, притежаващи най-развитите (след американската) икономики на планетата и изразходващи най-много средства за въоръжаване. Тук са всички страни (извън западния свят), притежаващи атомно оръжие, в същото време - тук е и социално нестабилният близкоизточен регион, където продължава да се разгаря религиозният фанатизъм, формиращ основата за очертаващ се сблъсък на цивилизациите и където е центърът на производството на наркотици, носещи заплахи за целия свят. Приемайки подобна оценка, лесно можем да предположим и, че в най-скоро време страните от Билзкия изток, Каспийския регион, Кавказ и Средна Азия неизбежно ще бъдат изправени пред нови и много сериозни проблеми, свързани с продължаващата експанзия на САЩ – единствената свръхдържава на планета през последните 15 години (т.е. след разпадането на Съветската империя).

От една страна, расте потребността на развитите икономически и индустриално държави от енергоносители, от друга – световните запаси от тях започват да се изчерпват. Смята се, че през следващите 25 години енергийното потребление в света ще нарастне с 50%. В тази връзка, контролът над региона на “Големия Близък изток”, притежаващ ¾ от световните запаси от енергоносители, през който освен това минават важни транспортни артерии, е първостепенна и най-важна цел на държавите, претендиращи за световна доминация.

САЩ по пътя към световна хегемония

Разпадането на баланса на двуполюсния свят през 1990 бе изцяло в полза на Америка. През последните години всички сме свидетели, как САЩ (особено след терористичната атака срещу тях от 11 септември), под лозунга за “война с тероризма”, се ориентираха към практическата реализация на предварително поставената цел – установаване на собствената си хегемония над планетата. В това отношение американците бяха улеснени от факта, че терористичните мрежи, значителна част от които бяха създадени и използвани по време на студената война в рамките на стратегията за сдържане на съветското настъпление към топлите южни морета, по-късно започнаха да работят срещу САЩ. Обявявайки за своя цел унищожаването на терористичните огнища, американците (със санкцията на ООН) първо атакуваха Афганистан, а след това окупираха и иракския диктатор Саддам Хюсеин, под предлог, че режимът му произвежда оръжия за масово унищожение. Така, на фона на продължаващият израело-палестински конфликт, превърнал се в своеобразна “гангрена” за Близкия изток, Съединените щати създадоха изключително опасна среда в региона, постоянно ерозираща мира между културите и цивилизациите и благоприятстваща още по-големия подем на тероризма.

Междувременно (докато течаха спорове, коя страна от “оста на злото” може да се окаже следващата мишена), Америка се сдоби с ключови военни бази в някои азиатски държави, променяйки режимите в други и така, стъпка по стъпка, се опитва да постави целия регион под свой контрол. Днес е вече съвсем ясно, че обект на американската геополитическа стратегия е целият “Голям Близък изток”, овладяването на който се извършва под невинния предлог за “липсата на демокрация”, “нарушаване на човешките права” или “дискриминация на жените”.

Кой може да спре американците?

Събитията от последните 10-15 години показват, че светът е на прага на окончателното установяване хегемонията на една, единствена свръхдържава. И ако не се появят регионални сили, способни да балансират тази хегемония, т.е. ако не бъде ограничено американското господство на планетата, съществува реална опасност много развити или развиващи се икономики да се окажат в трудно положение, а човечеството, като цяло, да се сблъска с още по-голяма трагедия, от тази която днес преживява Ирак. В същото време държави с огромен потенциал, като Русия, Китай, Турция и Иран засега не демонстрират способност да формират сила, способна да промени развоя на събитията. Нито Китай, който мнозина напоследък определят като втората, от икономическа и политическа гледна точка, “свръхдържава” в света, нито Русия, продължаваща да счита немалка част от региона за своя сфера на влияние, все още показват особено желание за активно сътрудничество с регионалните сили, каквито са Турция и Иран. Макар че Русия и Китай, заедно с Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, направиха много за гарантиране на сигурността, тяхната активност би следвало да се разшири в икономическата и политическа сфери, като особено важно е изграждането на достатъчно мощен силов център, способен активно да противостои на американската хегемония.

Всъщност, САЩ и Великобритания не просто се стремят да завладеят, или поне да поставят под контрол, енергийните ресурси и транспортните коридори в евразийския регион. Плашейки Русия с претенциите на бурно развиващият се Китай в Евразия, те съзнателно се опитва да разединят и противопоставят тези две големи континентални сили.


 

Терорът като предлог

Днес тероризмът действително е най-голямата опасност за човечеството. Но то би се оказало изправено пред още по-сериозни опасности, ако за борбата с тероризма се използват собствените му методи. Когато се предприема въоръжена интервенция в определен регион с цел укрепване на собственото господство над планетата, пък макар и под предлог за борба с тероризма и установяване на демокрация, всъщност се създава среда за появата на още по-тежки проблеми, той като всяко военно действие в тези региони провокира у победените яростен стремеж за реванш, което в крайна сметка, ги тласка към терор.

Днес нито една държава, освен САЩ, не желаят продължаването на военните действия в “Големия Близък изток” (или където и да било другаде). Европейските народи, изпитали на гърба си страданията и жестокостите на две световни войни, изглежда вече са осъзнали необходимостта от мирно съвместно съществуване с представителите на другите цивилизации и култури. Западния свят, благодарение на сътрудничеството в рамките на Северноатлантическия пакт, създаден след Втората световна война, живя в мир цели 60 години. Този мирен период осигури днешното благосъстояние и просперитет на Стария континент, и именно за да ги запазят, европейците стигнаха до идеята за създаването на Европейския съюз, който би могъл да послужи като вдъхновяващ пример и за други региони в света.

Необходимостта от взаимно доверие в Евразия

Днес Европа, независимо от сътрудничеството си със САЩ в рамките на НАТО, от време на време се опитва да се противопостави и възпрепятства налагането на американската хегемония над света. Все по-малко обаче са надеждите, че тези усилия ще се окажат достъточно ефективни. Защото, за да се случи подобно нещо, трябва не само Европа, но и водищите държави от евразийския регион да формират някаква обща структура, следвайки примера на ЕС. Само изграждането на евразийска ос за сътрудничество между Турция, Русия, Китай и Иран ще може реално да попречи на външните сили, стремящи се да наложат господството си в региона, а също да съдейства за мирното разрешаване на споровете и противоречията, потенциално водещи до въоржени конфликти и тероризъм. Освено това, безспорно е, че подобно сътрудничество би допринесло значително за развитието на страните от Евразия, включително и за повишаването на тяхното благосъстояние.

Гарантирането на икономическото развитие на държавите от региона, а също удовлетворяване потребностите на промишлено развитите страни от енергоресурсите, които той притежава, е възможно само при съвместни действия.

За създаването на механизъм за подобно сътрудничество държавите от Евразия следва, преди всичко, да разгледат и бързо да разрешат проблемите, препятстващи установяването на доверие помежду им. Известно е, че националните интереси, както и тези на държавата, са над всичко. Но ясно е също, че тези интереси не се защитават и не се завоюват, сами по себе си. В тази връзка, възниква необходимостта от създаването на организации, способни да защитават (в един по-широк смисъл) националните интереси на своите страни-членки, гарантирайки по-голяма сигурност както за тях, така и за техните народи.

Единственият изход

Единственият логичен път за разрешаването на етническите, религиозни и цивилизационни противоречия в региона, които са в основата и на терористичния феномен, а също за възпрепятстване на потенциално вредно влияние на едни или други външни сили, е сътрудничеството, основано на запазване независимостта на държавите-участнички и ненамесата във вътрешните им работи. Значението на това сътрудничество за запазването на мира в региона и на планетата е безспорно.

Именно на базата на подобно сътрудничество би могъл да се реши проблемът за Карабах между Армения и Азербайджан, или да се постигне позитивна промяна в традиционно враждебните отношения между Армения и Турция, спиране на кървавите сблъсъци в Северен Кавказ и т.н.

Подобно сътрудничество в региона ще възпрепятства не само експанзията на САЩ, но и на всяка друга враждебно настроена сила, способна да генерира напрежение в Евразия. Безспорно е, че и културното сътрудничество и, особено, развитието на икономическите отношения ще способстват за оживлението и формирането на подходяща и сигурна среда за мирно взаимодействие между нациите. Ако не във всички области, то поне в сферите на историята и културата, много държави от региона са достатъчно близки и дори родствени една на друга. В някои от тях се говори на един език, други изповядван една и съща религия, трети пък имат сходен начин на живот. В името на мира на планетата и ефективната защита на националните интереси на държавите от евразийския регион, те трябва да установят тясно сътрудничество помежду си във всички жизнени сфери, формирайки по този начин и нов мощен силов център (полюс). Начело с Русия, Китай, Турция и Иран, в тази организация (наред със страните от Черноморския басейн и Централна Азия) би било полезно да участват и такива държави със значителен собствен потенциал като Индия и Пакистан. Но, ако не ускорим процесите на евразийската интеграция, твърде е вероятно следваща жертва на “войната с терора” да се окаже Иран, което би довело до катастрофа с почти планетарни размери. В противен случай всички държави от евразийския регион, рано или късно, са обречени да се сблъскат с крайно опасните последици от собствената си нерешителност.

* Авторът е армейски генерал от запаса, бивш генерален сектетар на Комитета за национална сигурност

{rt}

През цялата човешка история усвояването на пространството, необходимо за изхранване на населението или пък притежаващо особено стратегическо значение, е основната причина за всички конфликти и агресии, както впрочем и за появата на всички големи империи. През последното столетие обаче (и особено след края на Втората световна война), реконструкцията, ускоряването и разширяването на индустриализацията (процес, обхващащ все повече народи), но най-вече необходимостта от енергийни ресурси, стоят в основата на безогледната борба, която разтърсва съвременния свят.

Както и предишните фази на конфликти и агресия в международните отношения, днешната също притежава свои специфични особености. Последните се определят от наличието на ядрени оръжия, които (също както и разрушителните съвременни конвенционални оръжия) изискват наличието на достатъчно мощна индустрия, но и от появата на една нова и непозната в миналото (или поне, не в такива мащаби) военна машина – тероризмът.

Природата също играе особена роля в този случай. Защото става дума за непрестанната и често безогледна експлоатация на нейните енергийни ресурси (най-вече петрола и газта) – причина за което в някои случаи е мощния демографски ръст, а в други – ускореното икономическо развитие. В същото време налице е очевидна диспропорция – няколко държави от Близкия изток, с население от няколко десетки милиона, контролират 2/3 от световните запаси на петрол, докато Китай например (където живеят 20% от хората на планетата) притежава само с 2,5% от петрола и 0,9% от газта в света. На пръв поглед изглежда, че САЩ са в далеч по-добра позиция от своя основен геополитически съперник – китайците. Петролните резерви на Америка са около ¼ от тези в Близкия изток. Само че Съединените щати консумират по 20 млн. барела петрол дневно, което е ¼ от цялата световна консумация. Освен това, петролните им запаси прогресивно се изчерпват. Във Вашингтон са наясно и, че очакваното удвояване или дори утрояване на обема на необходимите за американската индустрия енергоносители, императивно поставя задачата за осигуряването на това потребление най-малкото до средата на ХХІ век. Именно в този факт следва да търсим причината за двете войни в Залива, също както и за предшестващата ги война между Ирак и Иран, довела до отслабването на тези две регионални (и разполагащи с огромни запаси от петрол) сили. Това бе и причината за “наказателната” операция в Афганистан, за окончателното разчленяване на Югославия и за утвърждаването на американците в Косово и Албания, разполагаща с ключова позиция по трасето на трансевропейския Транспортен коридор №8, по който се планира да се осъществява част от петролния трафик между Каспийско море и Адриатическото крайбрежие.

Трите възможности за контрол

Възможностите за достъп и контрол на енергоресурсите биха могли да се обединят в три основни групи:

Достъп до енергересурсите чрез преки преговори между производители и консуматори. Макар че именно това би следвало да е нормалния начин, той се използва рядко – илюстрация за него са отношенията между САЩ и Саудитска Арабия;

Установяване на пряк контрол върху източниците на енергоносители, което обикновено става чрез военни интервенции – пример са американските действия в Ирак;

Контрол върху маршрутите на трафика на енергоносители между зоните, където те се добиват и основните консуматори. Американското присъствие в Косово, както и интервенцията в Афганистан илюстрират тази стратегия за успешно геополитическо позициониране.

Днес светът е буквално опасан от все по-гъста мрежа от петроло- и газопроводи. Геополитическото значение на някои от тези линии обаче е особено голямо. Именно те са обект на интензивни дипломатически дискусии или пък на открита военна намеса. Преди да дам няколко примера в тази насока, бих искал да обърна специално внимание на геополитическото предимство, с което в това отношение разполага Русия, в сравнение със своите най-могъщи съперници – САЩ и Китай. Разположена между тези две велики сили, Руската Федерация притежава огромни запаси от енергоносители и, особено, от природен газ (почти 50 млрд. куб.м. и годишно производство от 750 млн.тона). И от това, как Москва ще снабдява (или не) Китай с тази стратегическа суровина, зависи дали развитието на азиатския гигант ще се ускори, или напротив – ще се забави. Което пък, не е безразлично за Вашингтон.

Но, да се върнем към обещаните примери, илюстриращи битката за контрола върху маршрутите на трафика на енергоносители. Решавайки да финансират изграждането на новия петролопровод Баку-Джейхан, чрез който част от петрола на Каспийския басейн ще се стига до турското средиземноморско крайбрежие, САЩ сериозно дразнят Москва, фаворизирайки за нейна сметка Азербайджан, Грузия и Турция. Както е известно, този петролопровод, който конкурира вече съществуващият и свързващ Баку с руското черноморско крайбрежие, завива на юг и трафикът по него ще облагодетелства най-вече Анкара, която продължава да е ключов американски съюзник в Близкия изток. Подобен спор, впрочем, се води и за петролопровода Одеса-Броди на територията на Украйна. Американците искат той да захранва с каспийски петрол рафинериите в Южна Германия и Полша, докато Москва държи той да обслужва собствените и руските потребности. Опитвайки се да поставят под (непряк) контрол каспийските петролни ресурси (75 милиарда барела) САЩ дори създадоха независима от Русия политическа организация, обединяваща Грузия, Украйна, Узбекистан, Азербайджан и Молдова (т.нар. ГУУАМ). На което Москва отговори с укрепване на т.нар Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), включваща освен Русия, също Узбекистан, Киргизстан, Казахстан, Таджикистан и, разбира се, Китай за да установи контрол върху трафика на каспийски петрол в източна посока, където са разположени и най-големите консуматори – Япония, Пакистан, Индия и Китай. Тоест, руснаците са си поставили амбициозната задача да определят дали и колко петрол ще се отправя на Запад или на Изток. Нещо повече, с въвеждането в експлоатация на петролопровода да Мурманск, Русия ще може да увеличи петролния си износ за САЩ, които през 2010 ще внасят 70% от консумирания от тях петрол. Руснаците ще осигуряват 10-12% от тези потребности.


 

В същото време Москва периодично бива “ухажвана” от Токио и Пекин да преориентира основната част от износа си на енергоносители в източна посока. Така японците подкрепят идеята за изграждането на петролопровод от Ангарск (град на западния бряг на езерото Байкал, в Централен Сибил) до тихоокеанското пристанище Находка, с дължина над 4000 км. Това би намалило наполовина сегашната зависимост на Япония от близкоизточния петрол.

На свой ред, Китай лансира проект за друг петролопровод, който ще бъде по-къс (2 250 км.) и също ще започва от Ангарск, но оттам ще поеме в южна посока, за да стигне до китайския град Дайцин, откъдето по-късно вероятно ще бъде продължен до Шанхай. Тези проекти обаче не се одобряват от Вашингтон, който е по-заинтересован основният петролен трафик да тече в западна (а не в източна) посока. Да не забравяме и, че на по-малко от 200 км. северно от Японския архипелаг са руските петролни и газови находища на остров Сахалин, които отдавна привличат вниманието на Токио. Япония дори планира изграждането на подводен газопровод, с чиято помощ газта да захранва северната част на архипелага и, поне на първо време, района на столицата. В този проект ще бъдат вложени 20 милиарда долара.

В началото на 2003 китайския концерн China Petroleum Corporation подписа в Москва споразумение за доставката на 700 млн. тона петрол през периода 2005-2030, на обща стойност над 150 милиарда долара (да не забравяме, че през 2015 Китай вероятно ще консумира между 8 и 9 млн.барела дневно).

Междувременно обаче, фактът че режимът на талибаните бе предоставил територията на Афганистан за изграждане на тренировъчни лагери на терористичната мрежа на Бин Ладен, позволи на САЩ да окупират страната, овладявайки един изключително важен стратегически пункт в сърцето на Азия. Чрез който може да се контролират доставките на енергоносилети от Каспийския регион за Индия и Пакистан – две държави, лишени от достатъчно ресурси за развитието си. Калифорнийският концерн UNOCAL вече лансира проект за изграждането на петролопровод и газопровод за Пакистан. Продължаващата нестабилността в Афганистан обаче доведе до веремонното му замразяване. На свой ред Казахстан предложи наскоро на Пекин съвместното изграждане на петролопровод с дължина над хиляда километра, достигащ в източна посока чак до казахско-китайската граница

Енергийната зависимост на Западна Европа

Големият геополитически и енерго-стратегически интерес, който представляват днес Албания, Косово Македония и страните от Черноморския басейн (включително и България) отдавна е калкулиран в стратегическите сметки на САЩ. Именно той обяснява американската подкрепа за Албания, където ще бъде завършващият участък на бъдещият петролопровод, който ще доставя да бреговете на Адриатическо море каспийски петрол (проектът АМВО). Има обаче и друг проект за доставката на природен газ за Южна Европа, чрез газопровод, който в общи линии ще следва течението на река Дунав и ще минава през Белград. Между другото, окончателното разпадане на т.нар. “остатъчна Югославия”, целеше новият сръбски режим да приеме условията, при които тръбопроводът ще действа ва негова територия. Пак той обяснява и американо-германския съюз срещу предишния режим в Белград…

И така, днес западният участък на Евразия се снабдява с природен газ чрез сложна мрежа от газопроводи, насочващи се от север, изток, югоизток и юг към основните държави-потребителки. Тази мрежа е особено гъста (т.е. концентрирана) в Словакия, Чехия и Южна Германия. Внимателният анализ на картата на евроазиатските газо- и петролопроводи води до следнигте заключения:

Енергийната зависимост на Западна и Централна Европа е очевидна. Петролните запаси в Северно море бързо се изчерпват и все по-голяма част от необходимите енергоносители ще бъде доставяна отвън, а що се отнася до газта – най-вече от Русия.

По отношение на индустриалното развитие, а това означава – използването на енергоносители, Русия е далеч по-ценна за Европа (т.е. за ЕС) отколкото Турция, независимо че именно последната бе поканена да започне преговори за присъединявенето си към Евросъюза.

В условия на “война с тероризма” тази гигантска мрежа за трансфер на енергоносители представлява отлична мишена. При терористите имат много богат избор, къде точно да я ударят. Как могат да бъдат защитени десетките хиляди километри тръбопроводи? Или пък стотиците рафинерии? Колкото повече се разгаря тази “асиметрична” война, толкова по-уязвими са развитите индустриални държави, тотално зависими от мрежите, снабдяващи ги с енергоносители.

* Авторът е генерал от запаса и може би най-известният съвременен френски геостратег. По времето на Дьо Гол е сред създателите на френските сили за ядрено сдържане. По-късно е член на ръководството на Корпорацията Ранд. Автор на няколко книги в областта на геополитиката и геостратегията

{rt}

Сред важните резултати от войната в Ирак бе трансформацията на политическия облик на Близкия изток и промяната на силовия баланс в региона. Редица ключови държави от Близкия изток се изправиха пред факта, че американските войски вече се намират в непосредствена близост до националните им граници и не планират да се изтеглят в обозримо бъдеще. Именно това накара страни като Сирия, Турция и Иран да преразгледат предишните си позиции по проблемите на регионалната сигурност и да се замислят за необходимостта от създаването на нова регионална структура в Близкия изток. Имайки предвид силния американски натиск върху Сирия и Иран, е очевиден стремежът на прагматично ориентирани кръгове в техните ръководство към сближаване на позициите по най-наболелите регионални проблеми. И, на първо място, по иракския въпрос и опасността, застрашаваща и Дамаск, и Техеран, и Анкара при евентуалното разпадане на Ирак. Нито Сирия, нито Турция, нито Иран не биха искали в Багдад да се наложи враждебно настроен към тях режим и отхвърлят възможността за създаване на независима кюрдска държава в северната част на страната. От друга страна, трите държави са заинтересовани от укрепването както на двустранните, така и на тристранните политически и търговско-икономически отношения, както и от развитието на културните връзки, което да доведе до успокояване на традиционното напрежение между сирийци, иранци и турци. Турция, Сирия и Иран се стремят към създаването на нов силов баланс в региона, опитвайки се да запълнят...

{rt}

Казусът “Турция”

Присъединяването на България и Румъния, а малко по-късно и на Хърватия, към Европейския съюз ще изглежда като кратка спирка на малки гари, ако в следващите 15-20 години влакът на евроразширяването успее да стигне и до Турция. През 2004 се случи едно събитие с огромна важност за бъдещето на Европа – първо Европейската комисия препоръча започването на преговори с Анкара за пълноправно членство в ЕС, а след това държавните ръководители на страните от Евросъюза се вслушаха в тази препоръка и насрочиха дата за започване на преговорите през 2005. Така 41 години след като подписа споразумение за асоцииране с ЕС и 17 години след като за пръв път подаде молба за пълноправно членство, Турция най-сетне излезе на евроинтеграционния коловоз и само чудо би могло да я свали от там.

Трите най-често изтъквани аргументи срещу членството на Турция в ЕС се съдържат в прилагателните голяма, бедна и мюсюлманска. След десетина години Турция ще бъде по-голяма от Германия – най-многолюдната държава в ЕС. В същото време, по брутен вътрешен продукт на глава от населението, Турция е по-назад и от най-бедната от сегашните членки на ЕС. А понеже Европейският съюз е, освен всичко друго, и един гигантски преразпределителен механизъм за пренасочване на пари от богатите към бедните региони на страните-членки, може да се очаква, че ставайки пълноправен член, Турция ще трябва да получи огромни суми от общата Европейска каса. Според някои изчисления само селскостопанските субсидии, полагащи се на Анкара, ще бъдат 11,3 милиарда евро годишно. Не на последно място е и религиозният аргумент, защото съвременната европейска културна идентичност се основава на християнството.

Нито един от аргументите против турското членство в ЕС обаче не е необорим. Турция наистина е голяма страна, но опасенията, че населението й ще продължи да нараства с темпове, характерни за Третия свят, са неоснователни. Според една много реалистично звучаща прогноза на Института за изследване на населението към университета Хаджеттепе, жителите на Турция никога няма да достигнат 100 милиона, като броят им ще расте до 2030-2035, когато ще се стабилизира на 93-94 милиона, а след това ще започне да намалява. За периода 1980-2000 годишните темпове на нарастване на турското население са спаднали от 2,28 на 1,49 %. Днес европейците се плашат от демографския бум в Турция, но след време може би ще получават голяма част от пенсиите си от отчисленията, удържани от заплатите на турците в работоспособна възраст.

Що се отнася до бедността, тя също е преодолим проблем. Макар че никога няма да догони стандарта на живот в Белгия или Холандия, Турция е сред малкото (ако не и единствен) примери за успешно развитие на висока производствена култура в мюсюлманска държава. През 2004 половината от телевизорите, продавани в ЕС, бяха турско производство. Като се има предвид изградената вече трудова етика и рационален модел на индивидуално икономическо поведение, може да се очаква, че ако получи безпрепятствен достъп до огромния пазар на Европейския съюз, Турция бързо ще дръпне напред. Освен това към датата на турското членство в ЕС се очаква скъпата селскостопанска политика на Съюза вече да бъде реформирана и субсидиите за агропроизводителите да значително да намалеят.

Може би най-сериозен е проблемът с културно-религиозната различност на Турция. Дори и най-политически коректните автори трябва да признаят, че европейската култура се базира на юдео-християнската традиция, която в дълги исторически периоди е утвърждавала своя облик именно в противопоставянето си със света на Исляма. Тук обаче трябва да отчетем, че Турция е преди всичко светска държава. Тя е мюсюлманска, но не и ислямистка. И още нещо много важно – лицемерие е да се твърди, че Турция няма място в ЕС, защото е населена с мюсюлмани, докато в същото време в Европейския съюз вече живеят 15,5 милиона мюсюлмани, чиито брой непрекъснато нараства и никой няма намерение да ги гони.

Турската кандидатура за членство в ЕС изглежда твърде необичайна, защото е свързана с няколко парадокса: Първият от тях е исторически. През ХVІ-ХVІІ век могъщата Османска империя безуспешно се опитва да превземе с военна сила Виенската крепост и се настани трайно в Централна Европа. Днес Турция, която е наследник на Османската империя, получава възможност да превземе крепостта “Европа” не с оръжие, а чрез преговори за присъединяване към ЕС. Ако след ХІV-и век османските султани успяха да вкарат Азия в Европа, то сега се случва обратното – Европа ще влезе дълбоко в Азия чрез въвличането на Турция в евроинтеграционния дискурс.

Друг парадокс е свързан с еволюцията на турския вътрешнополитическия модел. Кемализмът, който роди съвременна Турция, бе проникнат от стремеж към европеизация и скъсване с ориенталщината. Днес императивите на евроинтеграцията зачеркват част от политическото наследство на Ататюрк, например ролята на военните като пазители на съществуващия политически ред в Турция. Така страната еволюира от една полувоенна дирижирана демокрация към общество, близко до западноевропейския модел. От 2004 секретарят на могъщия турски Съвет за национална сигурност вече е цивилен. Турция е изправена пред най-сериозната промяна в политическата си система от времето на Ататюрк насам. Сърцевина на тази промяна е смяната на гаранта за продължаването на модернизационните усилия и за запазването на светския характер на държавата. Досега това бяха военните, а оттук насетне ще бъде Европейският съюз. Това ще стане възможно чрез вграждане (интериоризиране) на един по същество външен фактор (ЕС) във вътрешнополитическия живот на страната. Част от подсъзнателните страхове, които буди у европейците турското членство в ЕС, са свързани именно с колебанието, дали Евросъюза може да се справи с толкова необичайна задача.


 

Третият парадокс е, че ЕС е светска общност, но светските партии, изградени по западен образец, не успяха да изведат Турция на евроинтеграционния друм. С тази задача се справи една формация с ислямистки корени. Отворен остава въпросът дали бившите ислямисти от Партията на справедливостта и развитието не се възползваха от евроинтеграционния аргумент, за да отдалечат военните от политиката. Но дори и това да е била тяхната основна цел, резултатът остава непроменен – турската политическа система постепенно се доближава до европейската.

Всъщност, най-типичното за Турция не е многобройното население, бедността и мюсюлманската религия, а съчетанието на тези три фактора с огромната вътрешна динамика на тази страна. Според изследване на ООН, Турция е на първо място в света по отношение на миграцията на граждани в собствената им страна. Вътре в страната има големи икономически, социални и културни диспропорции, чиято пресечна точка постоянно се мени. Затова въпросът, трябва ли Турция да бъде приета в ЕС се свежда до това, колко динамика може да понесе една сравнително статична политическа система, каквато е Евросъюзът. Разширяването на ЕС с 10 нови държави през 2004 често е означавано като Големият взрив (Big Bang). Истинският Голям взрив обаче ще се случи в момента, когато Турция влезе в ЕС. Дългите предприсъединителни преговори между Брюксел и Анкара трябва да направят този взрив контролиран, така че да не бъде разрушена цялата европейска сграда.

Казусът “Украйна”

До есента на 2004 Украйна бе мислена от политолозите предимно през призмата на станалите вече класически тези на двама от най-добрите съвременни анализатори – Збигнев Бжежински и Самюел Хънтигтън. Първият твърдеше, че без контрол върху тази страна Русия няма шанс да се възроди като империя, а вторият ситуира точно през средата на Украйна една от разломните линии, отделящи западнохристиянската от православната цивилизация. Събитията в Киев от края на 2004, влезли в историята под името “оранжева революция”, потвърдиха правотата и на Бжежински, и на Хънтингтън, но добавиха много нови щрихи, избистрящи геополитическия лик на Украйна.

Случилото се в Украйна може да се опише с помощта на теорията за различните модели на политическо наследяване в бившите съветски републики. Най-общо те са разделени в три групи. Първата включва трите прибалтйски държави, които след разпадането на СССР преминаха безпроблемно към модела на класическата западна демокрация, предполагащ смяна на властта чрез свободни и честни избори. Всъщност, Литва, Латвия и Естония имат културно-историческа предразположеност към този модел, защото пребиваването им в Съветския съюз бе неестествено, насилствено и за кратко. Вторият модел на политическо наследяване в постсъветското пространство може да бъде означен като беларуско-средноазиатски. При него президентската власт е пожизнена или в краен случай може да бъде прехвърлена на друг член от управляващото семейство. Третият вариант е руският. При него отиващият си президент си посочва наследник, който в общи линии да съхрани статуквото. Така Елцин пожела да бъде наследен от Путин, който пък през 2008 вероятно също ще посочи приемник по свой вкус. Основната цел при този модел е новият лидер да даде гаранции за неприкосновеността и богатството на своя предшественик и неговото семейство. Извън тази обяснителна схема остава т.нар. “революция на розите”, чрез която в края на 2003 бе пометена властта на Едуард Шеварднадзе в Грузия. Новият силен човек в Тбилиси Михаил Саакашвили представи действията си като радикално скъсване с руския и беларуско-средноазиатския модел на политическо наследяване и преминаването към прибалтийския. Още е рано да се каже дали това е истинското съдържание на процесите в Грузия, но в случая по-важен е легитимационният дискурс на “революцията на розите”, който определено е прозападен.

Къде в тази схема стои Украйна? Завръзката на конфликта в Киев се случи някъде в началото на 2004, когато под силния натиск на Запада Леонид Кучма се отказа да се бори за трети президентски мандат, макар че имаше възможност за йезуитско тълкувание на Конституцията, което формално да му даде това право. Практически, държавният глава отхвърли беларуско-средноазиатския модел като неприложим и реши да прибегне до руския. За наследник, който да гарантира свободата и имуществото на семейство Кучма, бе избран Виктор Янукович – висш бюрократ с добри управленски качества, но напълно лишен от политическа харизма. Зад този избор прозираше амбицията на Кучма да продължи да бъде влиятелен фактор в украинската политика и след оттеглянето от президентския пост. За целта държавно-правната система на Украйна трябваше се промени, така че президентската институция да трансферира част от своята голяма власт към правителството и парламента. Тогава Кучма би могъл да играе важна роля като премиер или като някакъв арбитър между различните клонове на властта, които неизбежно ще влязат в съперничество по между си.

Драмата започна през ноември, когато стана ясно, че в Украйна има всички условия за реализиране на грузинския вариант за смяна на властта чрез уличен натиск. Сблъсъкът между Виктор Янукович и Виктор Юшченко има няколко паралелно съществуващи измерения. Очевидно е, че тези двама лидери олицетворяват въжделенията на двете основни етно-културни групи, живеещи в Украйна. Привържениците на Янукович са рускоговорящи, православни, носталгично настроени спрямо Съветския съюз. Зад Юшченко пък застанаха украинскоговорещите, униатите, прозападно ориентираните кръгове, за които национални герои са Богдан Хмелницки, Степан Бандера и Вячеслав Чорновил. Красноречива илюстрация на това разделение бе телевизионния дебат в навечерието на повторния балотаж, където Юшченко говореше на украински, а Янукович му отговаряше на руски. Но може би най-ясното свидетелство за разцеплението на Украйна на две почти равни половини (като границата не е точно по река Днепър, както мислят мнозина) е електоралната карта на страната. Херсонска област е единственото изключение, където разликата между Юшченко и Янукович е няколко процента. Навсякъде другаде единият от двамата печели в пъти повече гласове от съперника си. Изборите в Украйна бяха сблъсък на две политически култури – източната част на страната приема руския модел за наследяване във властта, а западната е по-близко до балтийския и няма нищо против да го наложи, минавайки по грузинския път. Изразен с географски топоними, конфликтът бе Донецк и Днепропетровск срещу Лвов и Киев.


 

Другото измерение (най-важно, по мое мнение) на сблъсъка между двамата основни президентски кандидати е геоикономическо. Янукович представляваше интересите на силно индустриализираната Източна Украйна, чиято икономическа база са минното дело, металургията, стоманодобива, машиностроенето. Това са нереформирани отрасли, които работят по съветски тертип с огромен разход на енергия, евтини суровини и потомствени работници със сравнително добра квалификация. Юшченко произлиза от банкерските среди и е по-близък до капитала, който се върти във сферата на финансите, услугите и донякъде леката промишленост. Неслучайно двама от основните спонсори на Оранжевата революция носят прозвищата “шоколадения барон” и “лимонадения крал”. При това положение е ясно защо икономическата мощ на групировката, стояща зад кандидата на властта, бе далеч по-голяма от тази на хората около опозиционния лидер. Според груби изчисления съотношението между брутния вътрешен продукт на “Украйна на Янукович” и “Украйна на Юшченко” е 70 към 30. Затова някои наблюдатели описват Оранжевата революция като “бунт на милионерите срещу милиардерите”. Но украинските милиардери са не просто богати. Техният бизнес е пъпно свързан с властта чрез приватизационни сделки, разрешителни режими, данъчни облекчения и негласен имунитет срещу съдебно преследване. При едно рязко обръщане на държавното кормило голяма част от донецките и днепропетровски олигарси могат да паднат зад борда на привидното икономическо благополучие. Затова уличният натиск за смяна на властта във Киев може да се квалифицира и като антиолигархична революция. Икономическото и административно предимство на проруския лагер бе неутрализирано чрез по-голямата политическа енергия на опозицията. Другият важен фактор за успеха на Юшченко бе контрола върху Киев. Ако столицата на Украйна беше в източната част на страната, събитията щяха да се развият по съвсем друг начин.

Радикалната промяна на политическата система в Украйна все още не може да се счита за свършен факт. Най-влиятелната фигура от обкръжението на Юшченко - Юлия Тимошенко, също е от групата на олигарсите, макар че сега играе в другия отбор. Никой не може да гарантира, че новата власт в Киев няма да бъде оплетена в мрежа от клиентелизъм, непрозрачни приватизационни сделки, фаворизиране на определени бизнесмени и в крайна сметка да бъде възстановено предишното преплитане на промишления капитал от източната част на страната с държавните институции. Въпреки това след Оранжевата революция връщането на Украйна в руската орбита изглежда много малко вероятно. Дори и част от стария елит да бъде съхранена, голямата геополитическа промяна е начинът, по който властта се легитимира. При Янукович нещата са ясни – той поиска властта с три основни лозунга – руският да получи статут на официален език, да бъде разрешено двойното гражданство и Украйна да декларира отказ от бъдещо членство в НАТО. Юшченко излезе с противоположна платформа – подаване на молба за членство в НАТО и Европейския съюз и еманципиране от Москва на базата на равноправни партньорски отношения. От тук нататък новият президент вече ще бъде длъжен да се придържа към платформата, с която спечели победата. Дилемата за съжителството на прозападния държавен глава с проруските олигарси от източната част на страната не е толкова неразрешима, колкото изглежда на пръв поглед. Малко известен е фактът, че пазарите на металургичните и машиностроителни заводи от донецко-днепропетровския промишлен регион не са в Русия, а в страните от Запада и в Азия.

Откъсването на Киев от Москва може да бъде ускорено и от по-нататъшното утвърждаване и укрепване на доста проблематичната украинска национална идентичност. Нацията не е застинал политически феномен, а нещо което се поддава на изграждане и моделиране чрез целенасочено пропагандно въздействие. Не случайно Юшченко поръча за церемонията по встъпването му в длъжност да бъдат донесени от чужбина хетманския флаг и жезъла на Богдан Хмелницки.

Европейската позиция

Броени дни след победата на Юшченко на повторния балотаж, Европейският парламент в Страсбург гласува със съкрушителното мнозинство от 467 на 19 гласа незадължителна резолюция, призоваваща на Украйна да бъде дадена "ясно европейска перспектива с възможност тя да доведе до членство в ЕС". След това обаче, представител на Европейската Комисия побърза да заяви, че членството на Украйна в ЕС не е на дневен ред. За членство, разбира се, още е рано, но дискусията за него вече започна. Макар че скоро няма да получи статута на преговаряща страна, който има Турция, Украйна вече е на път да се премести от постсъветското в европейското геополитическо пространство. Това е важен факт като се има пред вид, че, ако не броим Русия, на Стария континент няма нито една държава, която да е по-голяма по територия от Турция или от Украйна.

Чрез Турция, която в географски план е държава-мост между два континента, ЕС получава директен излаз на близкоизточната политическа сцена. Чрез Украйна пък се осъществява дълбоко проникване навътре в материка, след което Евросъюзът вече не може да бъде смятан за Римленд (вътрешен полумесец, който заобикаля Хартленда, според терминологията на Хилфорд Макиндер). Към прогнозата на Бжежински, че Русия не може да бъде империя без Украйна, можем да добавим още нещо – Москва беше и все още е самостоятелен геополитически полюс до голяма степен именно благодарение на имперската идея. След Оранжевата революция вече е време да се разсъждава върху възможността Русия да загуби ролята си на геополитически магнит и да бъде погълната от Европа. Подобно на състезание по дърпане на въже между два отбора, изтеглянето на един важен състезател (в случая Украйна) от другата страна на чертата, може да повлече до същото развитие и за лидера на тима(т.е. Русия).

Но дали световният лидер САЩ ще позволи подобна мащабна геополитическа експанзия на Европа? Нима САЩ не желаят думата им в Киев и Анкара да се чува по-силно от тази на Брюксел? След 11 септември 2001 американците изживяха голяма еволюция в дефинирането на своите международни приоритети. Центърът на битката за удържане на световното господство се пренесе в мюсюлманската част на Азия и за САЩ е по-важно да имат ЕС за съюзник, отколкото да подриват неговото единство и да спират разширяването му. По отношение на Турция Вашингтон иска да продължи да използва изключително важната военновъздушна база Инджирлик. Това може да стане, ако родината на Ататюрк е светска, стабилна и предвидима държава. Постигането на тази цел чрез въвличането на Турция в евроинтеграционния процес е добре дошло за САЩ. Затова американците оказваха груб дипломатически натиск

{rt}

Още статии ...