07
Нед, Юни
23 New Articles

Преди близо година изключително влиятелният американски Съвет по международните отношения (Council on Foreign Relation - CFR), който издава и авторитетното списание Foreign Affears, публикува една статия на своя сътрудник за региона на Индия, Пакистан и Южна Азия Даниел Марки (Daniel Markey, From AfPak to PakAf: A Response to the New U.S. Strategy for South Asia), анализираща т.нар. стратегия AfPak – програмата за действие в Афганистан и Пакистан, която президентът Обама оповести през март 2009. В продължение на няколко седмици след това, американското правителство осъществи серия от интензивни консултации със сенатори, външнополитически анализатори, представители на държавите-членки на НАТО и други регионални и международни партньори. Според самия Даниел Марки обаче, политиката на Вашингтон спрямо тези две азиатски държави все още не е формулирана окончателно. Неясни остават политическите приоритети на САЩ в Южна Азия, нивото и характера на разполагането и използването на американските дипломатически, военни, разузнавателни и икономически ресурси, както и времевите рамки за реализация на програмата. Отчасти, тези въпроси получиха отговор в речта на президента Обама на 1.12.2009, в Уест Пойнт, но повечето от неизвестните остават и след нея.{jcomments on}{jcomments off}

През последните две години, военно-политическата ситуация в Афганистан и Пакистан забележимо се влоши. В региона активно действат (включително осъществяват мобилизация на местни жители в своите части) бойците на Ал Кайда и Движението Талибан, криминални банди, наркотрафиканти и различни екстремистки групировки, дестабилизиращи Югоизточен Афганистан и Западен Пакистан. Другите участници в конфликта: от действащите в Пенджаб антииндийски радикални групи до бунтовниците в Централна Азия, оперират в ненаселените с пущуни (основната етническа група в Афганистан, част от която живее в Пакистан) зони на двете страни, където са си изградили убежища, което, на свой ред, също помага за изострянето на ситуацията.

Тайните контрабандни маршрути свързват отдалечените и труднодостъпни планински райони с големите градове, създавайки почти идеални условия за дейността на активистите на Ал Кайда и симпатизиращите им групи от местното население. Крехките държавни институции, слабото управление и неадекватните ресурси ограничават възможностите на Исламабад и Кабул да се противопоставят на въоръжените бунтовнически формирования и да провеждат умерена политика в течение на повече или по-малко продължителен период. Накрая, липсата на доверие към правителството на САЩ и силните антиамерикански настроения в региона водят до това, че дори и доскорошните близки партньори започват да се отнасят скептично към намеренията на американците.

Много елементи от политиката на САЩ в Пакистан и Афганистан са толкова тясно свързани помежду си, че Вашингтон е принуден да формулира стратегия към региона, като цяло, въпреки че политическите възможности и характера на заплахите към американските интереси в тези две държави са различни. Освен това, дипломатическите, военни и икономически лостове, използвани от САЩ в региона, забележимо варират от двете страни на границата.

Бележките на Обама, направени през март 2009, бяха знак за нов подход на американската администрация към събитията в Южна Азия. Беше направена сериозна преоценка на терористичната заплаха, затова и новата стратегия AfPak трябваше да съчетае антитерористичната дейност с амбициозните задачи на националното строителство в двете съседни държави. Така, във фундаментална цел на американската стратегия в Пакистан и Афганистан се превърна неутрализацията на местните въоръжени групировки, предоставящи убежище на международните терористи, и създаването на система за гарантиране на необходимата сигурност за реализацията на ефективни антитерористични и антибунтовнически действия.

Още докато беше сенатор и кандидат-президент, Обама неведнъж лансираше тезата, че липсата на сигурност в Южна Азия е свързана с неадекватната американска помощ за региона, тъй като военната машина на САЩ е ангажирана почти изцяло с войната в Ирак. Според него, именно поради това, водачите на Ал Кайда и досега не са заловени. Междувременно, Движението Талибан също успя да прегрупира силите си и да укрепи своите позиции в Пакистан и Афганистан, а симпатиите и доверието, с които се ползваха САЩ в региона, след събитията от 11 септември, бяха изместени от подозрителността и откровената враждебност.

Разбира се, съществува известна надежда, че намаляването на американското военно присъствие в Ирак ще освободи средства за по-нататъшната активизация на САЩ в Южна Азия, където американците ще се опитат да използват опита си за справяне с бунтовниците, натрупан в Близкия изток.

Речта в Уест Пойнт и евентуалните и последици

Както е известно, в речта си във Военната академия Уест Пойнт от 1 декември 2009, президентът Обама обяви, че през първата половина на 2009 ще изпрати още 30 хил. войници в Афганистан и отново посочи Афганистан и Пакистан като „епицентър на насилствения екстремизъм на Ал Кайда”.

С тези попълнения, общата численост на американския корпус в страната ще достигне 100 хиляди души, т.е. точно толкова, колкото наброяваше и „ограниченият контингент” съветски войски през 80-те. Към тези 100 хиляди обаче, трябва да прибавим американските съюзници от НАТО, чието количество, съдейки по всичко, значително ще нарасне, независимо от френските и германски резерви по въпроса. Във всеки случай, генералният секретар на пакта Адрес Расмусен много активно лобира за подобно решение, въпреки крайната му непопулярност сред повечето европейски членки на НАТО. Така, общият брой на чуждестранните военни в Афганистан ще надхвърли 150 хил. души, като в това число, по правило, не се включват сътрудниците на различните специални служби и техните силови подразделения, чието количество обикновено нараства в геометрична прогресия, спрямо увеличаването на основния военен контингент.

Цялата тази мощ ще бъде концентрирана най-вече в големите градове и по границата с Пакистан. Като стратегическата цел е да се блокира пакистанско-афганистанската граница за да се прекъснат (или поне да се затрудни функционирането им) отработените канали за прехвърляне на бунтовници и военна техника, което пък би помогнало на пакистанците да се справят с „ръководното ядро” на Ал Кайда. Паралелно с това, Пентагонът взе решение за рязко нарастване на полевите операции, т.е. американците и съюзниците им (а сред тях и членовете на българския контингент, които дори не получават редовно възнагражденията си) ще започнат да осъществяват мащабни военни операции в провинциите за да ликвидират бунтовническите бази в планините и унищожат най-големите им формирования. Както е известно (вж. Геополитика, бр. 4/09 – б.р.) тази стратегия не бе възприета лесно от американските военни и срещна силна съпротива вътре в Пентагона. Защо? Защото, на практика, това означава отказ от сравнително успешната „иракска” стратегия и неизбежно ще доведе до рязко увеличаване на загубите в жива сила и техника, тъй като военните действия ще се разпрострат върху 70% от територията на Афганистан. Що се отнася до техниката, там няма проблеми, но евентуалните загуби в „жива сила” могат да докарат на Обама сериозни неприятности в самите САЩ. При всички случаи става дума за началото на мащабна сухопътна война, което ще означава и рязко увеличаване на „въздушния” елемент на военния контингент в Афганистан.

Можем да предположим, какво ще постигнат американците в резултат от прилагането на тази стратегия. С цената на максимално напрежение на силите и значителни загуби, те вероятно ще съумеят да разгромят основните планински бази на бунтовниците. В отговор на което последните ще преминат (всъщност, те вече го правят) към партизанска война. Това пък означава раздробяване на бунтовническите отряди на малки групи, способни бързо да се концентрират в необходимия момент и на необходимото място, и то съвсем неочаквано за войските на коалицията. Възприемането на подобна тактика, на практика, би свело до нула ползата от въздушното господство на коалицията. Истината е, че големите военни контингенти не са приспособени за такава схема на водене на война, тъй като са обучавани за осъществяване на класически операции срещу сравнително големи военни формирования. Оттук следва рязкото нарастване ролята на специалните части, които, сами по себе си, могат успешно да изпълняват локални задачи, но пак в интерес на големите военни контингенти и пак в схемата на „класическите бойни действия”. На този етап, САЩ ще започнат да понасят (и това вече се случва) ежедневни малки (от гледна точка на всеки генерален щаб) загуби, които обаче въздействат крайно деморализиращо върху духа на личния състав. Освен това, имайки предвид мащабното нанасяне на т.нар. „точкови удари” и използването на безпилотни въздушни апарати (от типа на Predator), рязко ще нарасне и броят на жертвите сред мирното население, което е неизбежно при подобни операции. Това пък ще тласне мнозина местни жители към отрядите на бунтовниците. Паралелно, ще се активизират многобройните международни правозащитни организации, чиито натиск върху армейското ръководство ще става все по-силен.

Според повечето експерти, за постигането на необратим успех в Афганистан, на САЩ би се наложило да воюват там поне още 8-10 години, но във Вашингтон очевидно са отчели факта, че по данни на американските здравни служби, 80% от преминалите през Афганистан военни, страдат от устойчива депресия и ред други психични разстройства. Затова Пентагонът нямаше как да не поиска от президента да очертае сравнително ясни времеви рамки на американското присъствие в тази страна.

В отговор, в речта си от 1 декември 2009, Обама обяви, че американските войски ще започнат да се изтеглят от Афганистан през 2011. Очевидно, във Вашингтон разчитат, че до този момент ще бъдат унищожени основните щабове и бази на Ал Кайда в „племенната зона” на Пакистан. Засега обаче операциите на пакистанските военни не се развиват успешно. Нещо повече, те пораждат все по-голяма съпротива в пакистанското общество. Всички тези проблеми са породени, преди всичко, от факта, че въпросните операции се оценяват от жителите на „племенната зона”, като опит да бъде ликвидиран нейния автономен статут. И това ги превръща в естествени съюзници на талибаните и Ал Кайда, силно усложнявайки задачата на пакистанските военни. При това, пакистанските лидери категорично възразяват против навлизането на американците непосредствено в „племенната зона”, с което Вашингтон, поне засега, се съобразява. С течение на времето обаче, когато Пентагонът се почувства твърде изтощен от безкрайната партизанска война, той може да поиска това все пак да се случи и Исламабад ще трябва да отстъпи, което пък ще даде на ислямистите по целия свят нов стимул за „борба с неверниците”.

Посочвайки датата, след която САЩ ще започнат да се изтеглят от Афганистан, Барак Обама, съответно, беше длъжен да спомене в доктрината си и необходимостта да се активизира подготовката на боеспособна афганистанска армия и специални служби, които „да могат самостоятелно да отстояват идеалите на демокрацията и да се противопоставят на ислямистката заплаха”. Впрочем, тази подготовка се осъществява (съвместно със съюзниците от НАТО) вече осем години, но резултатите не са особено утешителни. Независимо от това, за тази програма ще продължат да се изразходват огромни средства, въпреки вероятността, в крайна сметка, американците да се убедят в абсолютната ненадеждност на подготвените от тях кадри и да открият любопитния факт, че роднините на повечето служители на новите афганистански специални служби се сражават в редовете на талибаните или пък се занимават с наркотрафик. Което си е съвсем в духа на източните традиции. Вследствие на това обаче, въобще не може да се говори за съвместна координация и планиране на операциите и американците би трябвало да са доволни, ако афганистанските им съюзници все още не са започнали да стрелят по тях в гръб.

Увеличаването на военния контингент в Афганистан поставя на дневен ред и въпроса за неговото снабдяване. Сегашният основен логистичен коридор за снабдяване на войските през Пакистан вече може да се смята за изчерпан. Според американските експерти, той не е в състояние да гарантира доставката на 120-130 хил. тона товари годишно, което днес вече е съвършено недостатъчно. Тоест, Вашингтон е принуден да търси нови възможности за снабдяване, през териториите на Грузия, Азербайджан и централноазиатските държави. Но, ако САЩ нямат проблеми с управляващите в Тбилиси и Баку, нещата с Централна Азия са по-сложни и това изисква промяна на външнополитическата стратегия спрямо държавите от региона. Тоест, отказ от критиката на местните авторитарни режими и увеличаване на финансовите дотации за тях. Първото обаче рискува да провокира острата критика на правозащитните организации (включително американските), а второто – на Москва, която реагира крайно негативно на опитите за укрепване на американското влияние в своите „слабини”. Освен това, през тези „коридори” е техническо възможно да се прехвърли само половината от обемите, които сега минават през Пакистан.

Разбира се, президентът Обама не подмина и темата за наркотиците, отбелязвайки за пореден път, че борбата с това зло е сред основните приоритети на американската стратегия в Афганистан. Което е вярно, но е вярно и, че американците няма да са в състояние да воюват на два фронта. Активизирането на действията им в тази сфера, автоматично би усилило позицията на талибаните, тъй като 80% от афганистанците се препитават, отглеждайки опиумен мак.

Пак в тази връзка, можем да направим и извода, че докато американците са ангажирани с мащабни военни действия в Афганистан, едва ли може да се очаква военно нападение срещу Иран. Най-малкото, защото създаването на поредното „вражеско гнездо” в тила на коалиционния корпус би било пълна лудост, поне от военна гледна точка.

В съседен Пакистан, американците досега са изразходвали над 400 млн. долара, най-вече за обучението на личния състав и снабдяване с оборудване на полувоенния Пакистански граничен корпус, а сравнително наскоро предложиха на Исламабад да създадат фонд за антибунтовнически действия в страната, който да изразходва, през следващите пет години, над 3 млрд. долара за обучение и въоръжаване на пакистанската армия за по-ефективна борба с бунтовниците.

Американското правителство и неговите партньори (Афганистан, Пакистан, НАТО и т.н.) възнамеряват постепенно да заменят военните действия с преговори с водачите на местното население за да гарантират подкрепата му в борбата с екстремистките групировки и получаването на информация за убежищата на терористите. На свой ред, американското разузнаване, с помощта на местните съюзници, ще трябва да открие и ликвидира ръководството на Ал Кайда. За поддържането на антибунтовническите усилия, на местното население ще бъде предоставена оперативна финансово-икономическа помощ. Армията на САЩ и други американски организации ще получат достъп до различни специализирани фондове, така че да ускорят реализацията на хуманитарните програми в районите на доскорошните бойни действия. Всичко това цели да привлече симпатиите на местното население и да ограничи потока от доброволци в редовете на бунтовниците. Администрацията на Обама е готова да финансира изцяло афганистанските служби за сигурност, поне през следващите десет години. Стремейки се да ограничи активността на талибаните и да унищожат водачите на Ал Кайда, като паралелно с това създаде ефективни местни силови структури, Белият дом разчита, за няколко години, да изгради жизнеспособна система за защита на американските интереси в региона.

В качеството и на своеобразна „политическа декларация за намерения”, стратегията AfPak беше приета положително от повечето американски политици и от обществеността, макар че, според цитирания по-горе Даниел Марки, тя оставя нерешени твърде много въпроси и затова не може да се смята за ефективно ръководство за действие. По-скоро напротив - стратегията провокира редица остри въпроси. Така, някои от нейните критици твърдят, че тя правилно акцентира върху непосредствената заплаха за САЩ от страна на Ал Кайда и други терористични групировки, но предложените от администрацията методи са твърде скъпи и сложни за да гарантират постигането на бързи резултати. Други пък твърдят, че администрацията е сбъркала, обединявайки проблема с глобалния тероризъм и ситуацията в конкретния регион, както и, че основните и постановки са неадекватни от гледна точка защитата на американските интереси в Афганистан или дори в Пакистан. В тази връзка, експертите на Съвета по международни отношения (CFR) предлагат два алтернативни варианта на стратегията:

Първият вариант

САЩ следва да се концентрират непосредствено върху антитерористичната дейност в Афганистан и Пакистан, което би им позволило да съкратят разходите си и да не затънат в проблемите на държавното строителство и социално-икономическото развитие. Макар че администрацията на Обама е права относно това, че главната и цел в Афганистан и Пакистан е защитата на националната сигурност на САЩ, ограничаването на разходите, на фона на липсата на непосредствена заплаха, най-добре би отговаряло на американските интереси в момента. Помощта за тези две азиатски държави в държавното строителство и намаляването на напрежението в региона е достойна задача, но изисква мащабни и дългосрочни инвестиции, които (в най-добрия случай) биха донесли твърде ограничени дивиденти. Истината е, че САЩ нямат достатъчно важни интереси в този регион: дори и ако станат политически стабилни и икономически жизнеспособни, Пакистан и Афганистан ще си останат прекалено бедни и отдалечени, в географски план, за да станат политически и икономически партньори на Вашингтон. Затова разширяването на американското присъствие в региона е лошо решение. Обратното, това присъствие следва да бъде ограничено през следващите няколко години – срок, достатъчен за създаването на местни специални сили и мрежа от местни партньори, занимаващи се със събиране на необходимата информация. Сътрудничеството на САЩ с афганистанските и пакистански разузнавателни служби трябва да се концентрира в борбата с терористичните организации и най-вече с Ал Кайда. Вашингтон следва да предаде на Исламабад специални технологии, които да помогнат за защитата на пакистанските ядрени бойни глави, съответните предприятия и научен потенциал от евентуални диверсии или инфилтрация на агенти на Ал Кайда в пакистанския научно-производствен комплекс.

Американската помощ за пакистанските и афганистански силови структури трябва да продължи, но да се използва само за целите на борбата с Ал Кайда. Занапред САЩ следва да избягват мащабни инвестиции в Афганистанската национална армия и Пакистанския граничен корпус. Вместо това, те трябва да накарат Пакистан и Афганистан да намерят алтернатива на американските финансови инжекции или пък да пренасочат националните си ресурси към онези сфери, които са най-необходими за гарантиране стабилността на държавата.

Освен това, САЩ трябва да признаят, че присъствието им в Афганистан, от 2002 насам, не помогна за подобряване на ситуацията, а напротив, разшири опасенията, че американците имат някакви тайни причини да се намират в тази страна. Американските дипломати следва да обосноват пред останалия свят намеренията на Вашингтон да неутрализира Ал Кайда. Освен сегашните си съюзници, САЩ ще трябва да привлекат към осъществяваната от тях антитерористична дейност в региона Китай, Иран и Русия.

Икономическата криза изисква от Вашингтон много внимателно да избере „бойното поле”, ако наистина иска да спечели „битката”, още повече, че през последните години САЩ много рядко демонстрират способност да помогнат реално за възстановяването на такива „провалили се държави”, като Афганистан или за трансформирането на такива големи развиващи се държави, като Пакистан.

Вторият вариант

Вашингтон не може да си позволи мащабни финансови разходи, затова следва да се концентрира върху решаването на основния проблем в региона – стабилизирането на ситуацията в Пакистан, където досега бяха използвани значително по-малко ресурси, отколкото в Афганистан, политическите възможности на САЩ са ограничени, а взаимното недоверие между Белия дом и управляващите в Исламабад е доста голямо.  Озвучавайки новата „стратегия”, Обама подчерта, че един разделен Пакистан неминуемо би застрашил сигурността на САЩ, най-вече защото ядрените му оръжия ще се окажат достъпни за Ал Кайда и подобни на нея терористични организации. В момента, водачите на Ал Кайда се базират най-вече в Пакистан, също както и ръководството на Движението Талибан (афганистанското и пакистанското). Освен това, „талибанизацията” на пущунската зона в Пакистан се разпространява на изток, към сравнително гъсто населените райони, като по този начин се създават нови безопасни убежища за терористите в доскоро „спокойни” територии, като например долината Суат. Пакистанските непущунски екстремистки организации и отцепилите се от тях групировки, част от които традиционно се подкрепят от държавата, използваща ги като инструмент за натиск върху Индия и Афганистан, също са важен дестабилизационен фактор. Такива организации, като официално забранената Джаиш-е-Мохамед, както и Джамаат-уд-Дауа, разполагат с всичко необходимо, добре въоръжени са и поддържат постоянни контакти с външния свят. Те запазват влиянието си в държавните институции и се ползват със симпатиите на населението, на което оказват материална подкрепа. Ако тенденцията се запази, в разполагащия с ядрено оръжие Пакистан съвсем скоро ще се появи ново, подходящо възпитано и подготвено поколение терористи.

Ето защо, според експертите на CFR, гарантирането на политическата стабилност в Пакистан трябва да се превърне в първостепенна задача за администрацията на Обама. В тази връзка, трябва да се увеличат инвестициите в гражданските и военни отрасли на пакистанската икономика за да се заздравят възможностите за двустранно сътрудничество в борбата с тероризма.

Някои изводи

Разбира се, „стратегията” отчасти отчита тези въпроси, но в нея са налице множество пропуски. Така, президентът Обама спомена Пакистан като страната, предизвикваща най-голяма загриженост у САЩ в Южна Азия, но на практика, по-голямата част от ресурсите, предназначени за региона, се насочват към Афганистан. От 2003 насам, САЩ са изразходвали в Афганистан около 170 млрд. долара, само за операцията „Трайна свобода”, докато помощта за Пакистан се оценява едва на 15 млрд. долара. Без съмнение, стабилизацията на ситуацията в Афганистан ще смекчи някои политически и военни проблеми, пред които е изправено пакистанското правителство, затова „всеобхватната стратегия” за тази страна следва да включва и провеждането на антибунтовнически и антитерористични операции в Афганистан. Победата над Движението Талибан в Афганистан ще си остане илюзорна, ако нестабилността в съседен Пакистан се запази. Стратегията за прогонване на бунтовниците от Афганистан, при положение, че те могат да се прехвърлят в Пакистан, ще се окаже неефективна, тъй като самите пакистански сили за сигурност не са в състояние да им окажат адекватен отпор. Необходимо е много внимателно да се обмисли въпросът за осъществяването на въздушни нападения в районите, отдалечени от границата с Афганистан, където, заради неизбежните разрушения и липсата на видими положителни резултати, нарастват антиамериканските настроения. Освен това, недоверието на властите в Исламабад към САЩ ограничава военните, разузнавателните и дори икономическите възможности на Вашингтон. Днес, пред администрацията на Обама стои задачата да установи по-тесни контакти с пакистанското разузнаване и гражданските институции. Реализацията на политика на „захарчето”, посредством финансовата и техническа помощ, се оценява от експертите на CFR, като най-добрата възможност да се повлияе върху стратегическата ориентация на пакистанския елит в полза на САЩ. Тук е мястото да посочим, че задачата на американците се облекчава от това, че макар пакистанските екстремисти да са многобройни и активни, по-голямата част от населението на страната отхвърля тактиката на терора.

В същото време обаче, „спечелването” на влиятелни привърженици никак няма да е леко. Пакистанската армия и разузнаването никога не са били надеждни американски съюзници. Мнозина техни представители се съмняват, че близките връзки с Вашингтон са в интерес на Пакистан и, за всеки случай, запазват контактите си с въоръжените групировки с антииндийски или антизападна ориентация. В същото време, пакистанските силови структури представляват доста сложни и многослойни образувания , което пък позволява на Вашингтон да използва вътрешните им противоречия за да привлече на своя страна значителна част от офицерския състав.

Според президента Обама, Вашингтон няма да дава на Исламабад „празни чекове”. САЩ не възнамеряват да му предоставят и неограничена военна помощ, срещу съмнителната перспектива за по-тясно двустранно сътрудничество. Според експертите от CFR обаче, подобни заплахи ще имат по-скоро обратен ефект, тъй като могат да отблъснат потенциалните и реални съюзници на Америка. Вместо това, Вашингтон би следвало да създаде достатъчно здрава основа за съвместни операции с пакистанските силови структури.

За да ограничат вълната на екстремизъм, САЩ трябва да лансират разширена програма за подготовка на държавни служители, преди всичко, в сферата на поддържането на закона и реда, да гарантират основните нужди на населението, да окажат необходимото влияние върху формирането на общественото мнение и да съдействат за дългосрочното икономическо развитие на Пакистан. При това, постигането на успех във всички тези сфери е задължително. Евентуален провал ще изисква промяна на стратегията, а не да се отправят заплахи за ограничаване или отмяна на американската помощ. Решаването на въпроса за политическото урегулиране в Пакистан ще изисква от САЩ значителни инвестиции, поне през цялото следващо десетилетие, а вероятно и след това. Но тъй като разумните инвестиции се очертават като най-ефективното средства за установяване на приятелски контакти с една толкова важна, от политическа гледна точка, азиатска държава, американското правителство не бива да се отказва от тази тактика.

И така, CFR препоръчва на администрацията на Обама да замени стратегията AfPak (на която президентът заложи и в речта си от 1 декември, в Уест Пойнт) със стратегия PakAf, акцентирайки върху мисията си в Пакистан. Освен това, САЩ ще трябва да подготвят световната общност за това, че в най-близко време Америка ще се ангажира много по-всеобхватно с проблемите в Южна Азия. При това, в условията на икономическата криза, поразила САЩ, всяка стратегия, основаваща се на дългосрочното инвестиране, изисква много щателно предварително обмисляне, така че реализацията и да не изостри „бюджетните битки” и да не повлияе негативно на следващите президентски избори в САЩ, през 2012. Ако американската политика в Южна Азия се сведе само до неутрализацията на Ал Кайда и най-близките и съюзници, това може и да успокои някои „бюджетни ястреби” в самите САЩ, но няма да сложи край на сериозната заплаха за американската сигурност, обусловена от нестабилността, най-вече в Пакистан.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Обобщавайки стратегическите цели на САЩ в Централна Азия, можем да отбележим, че въпреки наличието на известни разлики, те имат много общо и са неразривно свързани с прокарването на демокрацията, натиска върху Русия, сдържането на „екстремизма”, интереса към поставяне под контрол на източниците на енергоносители и т.н. Първостепенната стратегическа задача на Вашингтон в региона е неговата „дерусизация”, т.е. изтласкването на Русия и ограничаване на сферата и на влияние. От американска гледна точка, обграждането и натиска върху Русия и недопускането на нов руски възход, са основната цел на глобалната стратегия на САЩ. Съединените щати не могат да позволят на една голяма регионална държава, особено когато тя е и техен потенциален конкурент, да забавя реализацията на ключовите американски стратегически цели и да пречи на провеждането на американската политика в централноазиатския регион. В тази връзка, Америка смята за необходимо да стимулира центробежните тенденции по отношение на Русия в държавите от Централна Азия, след което да запълни създалият се в региона „политически вакуум” и да използва контрола си върху него за да попречи на руския възход.

Мястото на Централна Азия в стратегията на САЩ

Този курс изцяло съвпада с визията на бившия съветник по националната сигурност на САЩ Збигнев Бжежински, акцентиращ върху необходимостта да се използват всички възможности за противопоставяне на руския монопол в централноазиатския регион. Русия, в качеството си на единствен наследник на рухналия СССР, независимо от своите възможности, историческата инерция или стратегическите си намерения, продължава да отделя специално внимание на новите държави от постсъветското пространство, включително тези от Централна Азия, считайки го за часто от собствената си сфера на влияние. Америка обаче не би искала регионът да се превръща в нова стратегическа опора на Москва.

Въпреки че през септември 2001 САЩ преживяха голяма трагедия, породена от терористичното нападение срещу Ню Йорк и Вашингтон, администрацията на Буш-младши и неговите съветници-неоконсерватори видяха в тази атака невероятен шанс, под предлог да бъдат разгромени силите на терористите в Афганистан и на други места, да се опитат да създадат глобална система за сигурност, в интерес на Америка. Поставянето на Централна Азия под американски контрол, в рамките на тази система, би представлявало удар с остър нож в „слабините” на Русия. Основната цел на военното проникване на САЩ в страните от региона е използването им за формиране на своеобразен „санитарен кордон” по периферията на Русия и поставяне под контрол на богатите на енергоносители държави от Каспийския басейн, както и на транспортните комуникации, преминаващи през територията им, с цел отслабване икономическата мощ на Русия.

Москва обаче не се примири с тези планове и през следващите няколко години положи огромни усилия за да ограничи американското проникване в Централна Азия, заемайки агресивна позиция във връзка с намеренията на Вашингтон да разшири военното си присъствие в региона.

Междувременно, действията на САЩ за укрепване интересите на американската сигурност в т.нар. „Голяма Централна Азия” способстваха за денуклеаризацията на региона, както и за предотвратяване появата там на терористични и екстремистки сили. След разпадането на СССР, САЩ придаваха особено важно значение на „денуклеаризацията” на страните от постсъветското пространство и не жалеха средства, оказвайки материална подкрепа за Казахстан, Украйна и други страни, срещу отказа им да притежават ядрено оръжие. Тази стратегия имаше определен успех през първата половина на 90-те, но САЩ смятат, че неопределеността в Централна Азия продължава да застрашава националната им сигурност.

Междувременно, от края на 90-те години на миналия век, вследствие възхода на афганистанското Движение Талибан и под влияние на чеченските национал-сепаратисти, панислямските сили в Централна Азия стремително еволюираха към крайно екстремистки позиции, последователно осъществявайки няколко терористични нападения в региона. През последните години, действията на САЩ и западните им съюзници в Афганистан, стават все по-неефективни, а бунтовниците талибани са на път да вземат реванш за поражението си в края на 2001. На практика, американците контролират само района на Кабул, докато 70% от територията на страната се контролират или от бунтовниците, или от племенните военни командири или пък от наркотрафикантите. Въпреки че през втората половина на 2009 в Афганистан се проведоха (по един доста скандален начин) президентски избори, способността на правителството на Хамид Карзаи да контролира ситуацията поражда все по-голяма тревога у американците.

В продължение на вече над 30 години, САЩ се противопоставят на Иран. Тази страна, с нейната специфична държавна система, основана на религиозните ценности, притежаваща мощни въоръжени сили и разположена в съседство с Централна Азия, е реален фактор в региона, чието влияние там все повече се усилва. Всичко това силно тревожи САЩ, като Вашингтон е особено загрижен от възможността екстремистки настроените сили в централноазиатсккия регион да получат подкрепата на Техеран и затова се опитва да пресече дейността и влиянието на иранските фундаменталисти в Централна Азия.

Друга много сериозна задача е борбата с наркотрафика. В това отношение т.нар. Голяма Централна Азия се е превърнала в „регион, поразен от стихийно бедствие”, тъй като престъпната дейност на организираните мрежи от производители и трафиканти на наркотици отдавна е прехвърлила държавните граници. След поражението на талибаните, през 2001, производството и търговията с наркотици в Афганистан въобще не намаля, а тъкмо обратното – още през 2005, опиумното производство надхвърли 4100 тона, осигурявайки 52% от афганистанския БВП. Всяка година, обемите на конфискуваните количества наркотици, които се прехвърлят от Афганистан, през Таджикистан, Узбекистан, Туркменистан и други страни, към Европа, се изчисляват в тонове, а самото им производство в Афганистан се равнява на 90% от световното (става дума за опиума – б.р.). При това, Америка и Западът, като цяло, са основните пазари на тези наркотици и силно страдат от това, което допълнително вбесява Вашингтон.

Стимулирането на пазарната икономика в централноазиатските държави, приемането на демократичните принципи, както и по-голямото уважение към човешките права, укрепва влиянието на американската „мека сила” в региона. Непосредствено след като държавите от Централна Азия станаха независими, САЩ разчитаха, посредством икономическата си помощ за тях, да предотвратят възникването на хаос, което би могло да се отрази негативно върху сигурността на самите Съединени щати и съюзниците им, а също да ускорят икономическата трансформация в страните от региона.

Американската икономическа помощ обаче беше само временна и обусловена от ситуацията мярка, като САЩ разчитаха, че в перспектива централноазиатските държави ще поемат по „правилния път”, ще се интегрират в глобалната икономическа система и ще укрепят своята конкурентоспособност и способността си да се развиват самостоятелно, така че вече да не разчитат на външна помощ. За Вашингтон, тези страни бяха не само важен помощник в борбата с тероризма, но и обект на „политическо инженерство”, целящо налагането в тях на демократичните ценности. Веднага след разпадането на Съветския съюз, централноазиатските държави се ориентираха към политическа демокрация, икономическа свобода и светско развитие. Възползвайки се от това, САЩ, посредством дипломатическия натиск, оказваната от тях икономическа помощ и редица други „инструменти”, се опитаха да насочат „новите демокрации” от региона към либералната пазарна икономика, и „демократичната система на управление”. Според самите американци, само изграждането на подобна система може да гарантира на държавите от региона истинска независимост, т.е. ефективно да ги извади от руската сфера на влияние и, паралелно с това, да ги защити от натиска на възраждащото се ислямско движение, с цел да бъде постигнат необходимият силов баланс в Централна Азия. САЩ хранеха големи надежди, че ще могат да превърнат държавите от региона в успешен модел за трансформация на мюсюлманския свят, като цяло. Така, през 2005, след като администрацията на тогавашния американски президент Буш сметна, че първият етап от задачата за гарантиране сигурността на централноазиатските държави вече е реализиран и в региона е налице ограничено американско военно присъствие, САЩ се ориентираха към осъществяването на „цветни революции” в Киргизстан, Узбекистан и Казахстан. Този американски проект обаче се провали, затова Вашингтон лансира един по-балансиран план – за т.нар. „Голяма Централна Азия”, базиращ се върху прокарването на концепцията за сигурност, демокрация, пазарна икономика и т.н. Въпреки всички усилия обаче, практическият резултат отново се оказа нулев. След идването на власт на Барак Обама, през януари 2009,  той преразгледа американската визия по проблемите на сигурността, лансирайки концепцията за „невъзможността демокрацията да бъде наложена със сила и необходимостта да се съобразяваме с политическата ситуация във всяка конкретна страна”.

Битката за ресурси

Основният американския интерес, без съмнение, е свързан с достъпа до енергийните ресурси на петте постсъветски централноазиатски държави, формиращи „гръбнака” на Голяма Централна Азия. Заради запазващото се напрежение в Средния изток, САЩ се стремят да диверсифицират рисковете, свързани с доставките на енергоносители, и търсят надеждни резервни източници за безпроблемни доставки. В това отношение, централноазиатските държави и особено тези от Каспийския басейн отговарят на всички американски стратегически изисквания. Каспийският и съседните региони разполагат с едни от най-големите в света запаси на енергоносители и представляват един от върховете на глобалния „енергиен триъгълник”. По данни на Департамента по енергетиката на САЩ, вероятните петролни запаси на Каспийско море са 250-270 млрд. барела, а тези на природен газ са над 1,6 трилиона куб. м. Доказаните досега запаси са между 17 и 34 млрд. барела петрол и 690 млрд. куб м. газ. В изготвения от компанията Бритиш Петролеум „Статистически отчет за световната енергия – 2005”, публикуван през юни с.г., запасите от лесния за добив суров петрол (включително газовия кондензат) в Каспийско море се колебаят в рамките от 17 до 33 млрд. барела (2,3 – 4,5 млрд. тона), което съвпада с американските оценки. Богатата на петрол и природен газ падина на Каспийско море неслучайно е известна като „втория Близък изток”. Целта на активното ангажиране на Америка с централноазиатските проблеми е гарантирането на енергийната и сигурност в бъдеще и покриване на потребностите и от енергоносители. Независимо от това, къде минават транзитните тръбопроводи, потребностите на държавите-вносителки напълно съвпадат с желанията на САЩ, които, в стремежа си да отслабят Русия, се стараят да поставят под контрол богатите на енергоносители райони на постсъветското пространство, поощрявайки, според възможностите си, изграждането на тръбопроводи по всички възможни маршрути, заобикалящи руската територия. А да не забравяме, че освен енергоносители, централноазиатските държави притежават и други ценни ресурси, много от които са стратегическа суровина за американската икономика. При това значителна част от тях все още не са усвоени, затова през ХХІ век Централна Азия ще се окаже изключително перспективна, както с оглед разработката на енергийните находища, така и на такива ресурси, като златото, памука и т.н., което е от огромно значение за световните пазари. Имайки предвид огромните запаси от стратегически суровини и големият брой потребители в Централна Азия, САЩ са готови на всичко за да овладеят гигантския потенциал на този пазар. Наистина, в момента делът на централноазиатския петрол в американския внос е едва 1-2%, но Вашингтон със сигурност ще разчита изключително много на него в по-далечна перспектива.

* Авторът е известен китайски геополитически анализатор и сътрудник на „Чайна Ривю Нюз”

{rt}


През август миналата година, Държавният департамент на САЩ изпрати до Изпълнителната комисия на UNASUR (Съюза на южноамериканските нации, създаден през 2004 и обединяващ Аржентина, Боливия, Бразилия, Венецуела, Колумбия, Гайана, Еквадор, Парагвай, Перу, Суринам, Уругвай и Чили – б.р.), официално съобщение, че „на 14 август правителствата на САЩ и Колумбия постигнаха временно споразумение ad referendum (което означава, че документът следва да бъде представен и одобрен от двата парламента – б.р.) по Договора за сътрудничество в сферата на отбраната между двете страни, който предстои да бъде подписан”.

Съобщението провокира в Латинска Америка поток от критични декларации и изявления, както от страна на редица официални институции, така и на представители на гражданското общество. В края на август 2009, в аржентинския курорт Барилоче, беше свикана извънредна среща на държавните глави на страните от UNASUR, а след това (в средата на септември) се проведе и среща на военните министри в еквадорската столица Кито. И на двете срещи правителството на Колумбия, демонстративно отказа да разкрие повече подробности за отбранителния си договор със САЩ, нито пък склони да търси компромис по исканията на останалите членки, обявени от президента на Еквадор Рафаел Кореа.

Според появилият се малко по-късно анализ на Латиноамериканската обсерватория за геополитика, озаглавен „Заплаха за континента”,  през последните месеци военните стратези на САЩ са се заели с разработката на „два типа сценарии за асиметрични войни между сходни и балансиращи се взаимно блокове от държави”:

-                      войни между държави с огромна разлика във военния потенциал, мобилността и способността си да използват различни механизми за икономически и политически натиск срещу своите противници;

-                      войни между недържавни образувания с неясни правила на играта, неограничени от международните норми или от онези ограничения, които обикновено са характерни за войните между държавите.

Сходна теза лансира и високопоставеният служител в бразилското Министерство на отбраната команданте Нелсон Морантес, според който: „военната логика на САЩ, надделяла след събитията от 11 септември, извежда на преден план възможността за въоръжен конфликт между Съединените щати и т.нар. „пропаднали държави” (failed states). Типичен пример за подобна държава на нашия континент е Хаити, макар че северноамериканците, кой знае защо, предпочитат да концентрират вниманието си не върху нея, а върху Венецуела, Боливия или дори Еквадор. Американските стратези разглеждат и възможността за бъдещи конфликти с организации от типа на Ал Кайда, с които на нашия континент биха могли да се асоциират някои популистки формации, екологични или индиански движения. В такъв аналог на мрежата на Бин Ладен например, би могло да се превърне движението на индианците мапуче в южната част на Чили”.

В момента, военната политика на САЩ разполага с четири основни модели за военно позициониране на южноамериканския континент.

Първият е моделът на Гуантанамо (Куба), т.е. големите, напълно оборудвани бази с постоянен гарнизон, в които наред с военните живеят и семействата им (т.е. за продължително пребиваване).

Вторият модел се олицетворява от базата Сото-Кано (Палмерола) в Хондурас, т.е. става дума за бази със средна стратегическа значимост, предвидени за осъществяване на продължителни мисии, в които обаче персоналът се обновява на всеки шест месеца.

Третият модел се свързва с малките бази, обозначавани като FOL (Foreign Operating Locations, т.е. пунктове за постоянна дислокация), или пък имащи определена политическа окраска в названието си, като Cooperative Securuty Locations (т.е. пунктове за колективна сигурност - CSL). Става дума за военни бази, като тези в Манта (Еквадор), Куракао и Комалапа (Салвадор), с много малък персонал, но със силно развити комуникации, както за осъществяване на мониторинг, така и за гарантиране на постоянна връзка с центровете за събиране и обработка на информацията, разположени на територията на САЩ (Network Centric Warfare). Последните представляват своеобразни бази за бързо реагиране, управляващи мрежата от микробази.

Четвъртият модел са именно въпросните микробази, позволяващи на самолетите с десантни части да кацат за кратко за да се снабдят с гориво и продоволствие, и значително разширяващи радиуса им на действие. Става дума за специфични „възли” за осъществяване на операции за бързо реагиране, които излизат много по-евтино на Вашингтон, отколкото базите от типа FOL. Пример за това е базата в перуанския град Икитос.

Според авторитетните латиноамерикански анализатори Ана Естер Сесеня и Родриго Йедра, „промяната в характеристиките на американските бази се очерта през 1999, с разгръщането на трите FOL-бази (в Манта, Куракао и Комалапа), които трябваше да заменят базата Хауърд в Панама”. Сесеня и Йедра посочват, че „в случая не става дума за официални бази на САЩ, а за бази на различни латиноамерикански държави, чието оборудване се използва от военен персонал на Пентагона. В чисто юридически план, тези бази се управляват от местни военнослужещи, които обаче, нито са наясно, какво точно се случва в тях, нито пък знаят, с какви операции са ангажирани американските военни, които ги ползват”. В тази връзка, нека припомним, че еквадорският президент Рафаел Кореа официално заяви, че е напълно възможно, самолет на САЩ от базата в Манта да е участвал в нападението срещу Ангостура, през март 2008, при което беше убит вторият човек във FARC (Колумбийските революционни въоръжени сили – ляворадикална групировка в Колумбия, действаща в джунглите вече повече от 50 години) Раул Рейес, и за което не бяха уведомени нито централните, нито местните власти.

Базите в Колумбия

Военният договор между САЩ и Колумбия, подписан на 30 октомври 2009 за десетгодишен срок, удължава срока на достъпа на САЩ до редица, изрично споменати в него, колумбийски бази: три бази на военновъздушните сили (Паланкеро, Апиай и Маламбо), две военноморски бази (Картахена и Малага) и две армейски бази (Толемайда и Ларандиа). Предвижда се там да бъдат настанени 800 американски войници и 600 цивилни. Освен това, той предвижда, ако бъде постигнато предварително двустранно споразумение, Пентагонът да използва и други колумбийски бази. Според официалното комюнике на Белия дом, договорът за сътрудничество в сферата на отбраната с Колумбия цели да координира усилията на двете страни по въпросите, касаещи сигурността, наркопроизводството и наркотрафика, тероризма, контрабандната дейност, хуманитарните и природните катастрофи.

Както заяви обаче един високопоставен чиновник от Министерството за координация на вътрешната и външната сигурност на Еквадор, всичко това не е съвсем вярно. Според него: „Базите от типа на тези, които ще бъдат създадени от САЩ в Колумбия, не са достатъчно ефективни за постигането на официално провъзгласените цели. Събитията, които се случиха, непосредствено преди Еквадор да възстанови суверенитета си върху военната база в Манта, провокираха най-мощния, за последните пет години (през които тя се ползваше от армията на САЩ) ръст на наркотрафика в тихоокеанското направление, въпреки непрекъснатите патрулни мисии, осъществявани от тази база”.

На по-различно мнение е известният аржентински геополитик и военен анализатор професор Гилберто Бермудес, според който: „Възможностите на корабите, самолетите и военната техника, с които разполагат тези бази, многократно надвишават реално необходимите за осъществяване на контрол над нелегалните въоръжени групировки и наркотрафикантите. Истинските цели на въпросните бази се интерпретират различно. Моята собствена версия е (макар президентът на Колумбия Урибе да го отрича), че те ще бъдат използвани за установяване на екстериториален контрол от страна на САЩ”.

На свой ред, един от лидерите на Алтернативния демократичен полюс (втората по популярност партия в Колумбия) Армандо Акоста твърди, че „истинският проблем е свързан с летището в Паланкеро (най-голямата колумбийска военна база) и е в това, че оперативният център на колумбийските въоръжени сили ще се превърне в „ос на контрола” на САЩ над Южна Америка”. Той посочва, че „Паланкеро разполага със самолетна писта с дължина над 3 км, от която могат да излитат по три изтребителя, на всеки две минути. Освен това, летището има хангари за 150 самолети и помещения за над две хиляди постоянно дислоцирани там военни”. Според редица авторитетни южноамерикански военни експерти, Паланкеро е ключова експедиционна база, която ще може да приема транспортни самолети на САЩ С-17 (Боинг С-17, „Глоубмастър” с голям радиус на действие, способен да носи до 72 т товари). Планира се, че през 2025, там ще могат, в рамките на само 72 часа, да се съсредоточат 175 хиляди напълно въоръжени американски военнослужещи. Тоест, става дума за база, от която цели армии ще могат да бъдат прехвърляни във всяка точка на континента. Както посочва, чилийският експерт Емилио Лопетеги: „свидетели сме на мощен ръст на военните разходи в региона – така, през 2007 и 2008, Бразилия купи значително количество изтребители, бойни кораби и хеликоптери, а военният и бюджет през 2009 достигна 24 млрд. долара (т.е. около 1,5% от нейния БВП). В момента, бразилците реализират, съвместно с французите, сериозна програма във военната сфера. Тя включва производството на една атомна подводница, както и на четири обикновени. По същия начин увеличават военните си разходи и другите държави от тази зона. Колумбия например е 4 или 5 пъти по-малка от Бразилия, но през 2009 военният и бюджет достигна 10 млрд. долара, т.е. 2,26% от нейния БВП, което е рекордна цифра за цяла Латинска Америка. В тази връзка, Лопетеги напомня, че през 2008, в Южна Америка са били изразходвани 34 млрд. долара за закупуване на различно военно оборудване, отбелязвайки, че през 2009 тази сума е още по-голяма.

Военната ескалация в региона

Според данните, публикувани в доклада „Военният баланс през 2009” на Международния институт за стратегически изследвания (чиято централа е в Лондон), през последните пет години общите разходи за отбрана в Латинска Америка са нараснали с 91%, като най-високи са били те през 2009 (над 55 млрд. долара, срещу само 17,6 млрд., през 1994, по данни на аржентинския аналитичен център Nueva Mayorna). Сред държавите с най-големи военни разходи е Бразилия. Латиноамериканският лидер продължава да следва геополитическа линия за укрепване позициите си на водеща регионална държава. Именно това, наред с желанието да получи постоянно място в Съвета за сигурност на ООН и ключовата роля в мисията на „сините каски” на остров Хаити, обяснява мощния ръст на бразилските военни разходи. През 2008 те са били 27,54 млрд. долара (55% от всички военни разходи на субконтинента). Следват я Колумбия с 6,75 млрд. долара (14%) и Чили с 5,4 млрд. долара (6,5%). На четвърто място по военни разходи (но на второ по инвестиции в сектора на отбраната) е Венецуела.

Макар че в тази класация Чили е едва на трето място, тя е втората (след Бразилия) южноамериканска държава, притежаваща гигантски военен потенциал. През миналата 2009, чилийският президент Мишел Бачелет изпрати в Парламента на страната проект за промени в закона, предвиждащ 10% от приходите от износа на мед да се използват за нуждите на отбраната, което позволяваше, в течение на дълги години, да се правят мащабни инвестиции в нови военни технологии и перманентна модернизация на националните въоръжени сили. През 2009, освен покупката на 18 самолета F-16 от Холандия (на обща стойност 270 млн. долара), чилийското правителство одобри покупката на противолодъчни самолети и 8 хеликоптера, френско производство. На свой ред, президентът на Венецуела Уго Чавес, опитващ се да неутрализира американското военно присъствие в съседна Колумбия, обяви че ще купи голямо количество руски танкове. Между другото, през 2007 и 2008, Венецуела купи от Русия оръжие за 1,531 млрд. долара.

Чили е начело по военни разходи на глава от населението, които, през 2008, достигнаха 290 долара, следвана от Колумбия (115), Еквадор (89) и Бразилия (80).

Заключение

Районът на Южният Атлантик е отделно пространство в системата на международните отношения, което САЩ, в рамките на глобалната си стратегия, традиционно смятат за част от своята сфера на влияние. Поредното доказателство за това е Стратегията на американското Южно командване (SOUTHCOM) до 2018, озаглавена „Партньорство за двете Америки” (Command Strategy 2018: Partnership for Americas). SOUTHCOM разглежда Латинска Америка и, съответно, района на Южния Атлантик, като пространство, тясно свързано с националната сигурност и икономическите интереси на САЩ, както заради географската близост така и заради тесните търговски икономически връзки между двете Америки.

Въпреки, това, както отбелязва Крейг Диър от Института за глобална сигурност и стратегически изследвания към Аржентинския център за международни отношения, Южният Атлантик не е най-приоритетната зона в стратегията на САЩ, като причините за това са следните:

- Количеството, характера и равнището на рисковете, свързани със заплахите и предизвикателствата към американската национална сигурност в останалата част от света. Сегашните реалности в Източна Азия, Близкия изток, Централна Азия и в такива проблемни държави, като Пакистан, Северна Корея, Иран, Китай, Русия и други, постоянно са в центъра на вниманието на американската администрация. А да не забравяме мащабните военни действия в Ирак и Афганистан;

- Ако съпоставим тези заплахи със онези, с които САЩ се сблъскват в района на Южния Атлантик, става ясно, че последните са несъпоставимо по-малки, отколкото заплахите в останалите части на планетата.

Затова, от първостепенен интерес за САЩ в тази зона на света са най-вече икономическите въпроси. В същото време, макар че Южният Атлантик не е най-приоритетния район за Вашингтон, това не означава, че Съединените щати не го разглеждат в рамките на стратегията си за „глобално лидерство”. Имайки предвид, че САЩ внасят 52% от суровия петрол и петролните продукти, необходими за тяхната икономика, както и, че такива държави като Нигерия, Бразилия и Ангола са в първата десетка на основните им доставчици, можем по достойнство да оценим и стратегическото значение на региона за Вашингтон.

Именно това обяснява, че след терористичните нападения от 11 септември САЩ предприеха редица стъпки за гарантиране на морската си сигурност, сключвайки поредица от двустранни договори и предлагайки реформиране на Международната морска организация. Във Вашингтон отдавна са наясно, че контролът над моретата и океаните, във все по-голяма степен, се превръща в проблем на международната сигурност, тъй като те са идеалното пространство за транзит на наркотици, оръжия, биологични или химически отровни вещества, които могат да се използват за осъществяване на терористични нападения.

Затова (и имайки предвид обемите на петролния внос от държави, разположени в зоната на Южния Атлантик) САЩ са силно заинтересовани да бъде гарантирана свободата на корабоплаване и сигурността на преминаващите през района търговски маршрути, така че товарите със сигурност да достигат до техните пристанища. От друга страна, Южният Атлантик е поредният инструмент, с чиято помощ САЩ възнамеряват да гарантират глобалното си лидерство. Подобна цел императивно изисква „сдържането” на потенциалните противници, в лицето на Русия или Китай, а понякога и ангажирането на Вашингтон в съмнителни авантюри, които в крайна сметка, могат, вместо да укрепят, да ерозират или разколебаят американската мощ.

Стратегическата цел на САЩ в зоната на Южния Атлантик е неговата защита от евентуални противници или съперници и гарантиране възможността за добив на едни или други морски ресурси. В този смисъл, Южният Атлантик доскоро беше последният „незает участък” на световната карта, който не се контролираше от флота на САЩ. След възстановяването на ІV-ти американски флот (разпуснат през 1950), през 2008, и пълното му екипиране, през 2009, това вече не е така.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През последните десетина години, в Турция се очертава конвергенция между кемалистката и евразийската идеологии. Все повече интелектуалци, както кемалисти, така и социалисти, а също редица влиятелни турски военни, използват евразийския геополитически дискурс в качеството на доктрина, която може да стане алтернатива на дасегашната, едностранно прозападна, ориентация на страната.

Евразийската визия за турската геополитика

В тази перспектива, евразийците се обявяват за формиране на политически, икономически и културен алианс с такива страни, като Русия, Иран, тюркските държави от Централна Азия, както и с Пакистан, Индия и Китай. Настоящата статия е опит за анализ на възникването на турското „евразийство”, в неговия широк социален, политически и исторически контекст и, паралелно с това, на системата от асиметрични връзки във взаимоотношенията на Турция със западните държави, оформила се след студената война.

Както е известно, евразийството възниква като интелектуално течение в средите на руската емиграция, през 20-те години на миналия век, и е своеобразна критична реакция на европоцентризма на руската интелигенция. След разпадането на СССР, в Русия се наблюдава възраждане на евразийските идеи, под формата на т.нар. неоевразийство, превърнало се в „гъвкава концепция, използвана от различни политически и интелектуални  среди за техните цели”.

Що се отнася до кемализма, това е модернистична политическа идеология, разработена през 20-те години от Мустафа Кемал Ататюрк, след освободителната война срещу окупационните войски на западните държави. Целта на кемализма е изграждането на турска национална държава, базираща се на шест основни принципа: републиканство, секуларизъм, държавност, революционна идеология, популизъм и национализъм. През последното десетилетия, в Турция е налице сближаване между тези две идеологии, т.е. евразийството и кемализма. От средата на 80-те години насам, рецептите на МВФ и масовата приватизация, ерозираха кемалистките принципи, особено този за държавността. Допълнително предизвикателство пред кемалистката идеология се оказаха възходът на политическия ислям и кюрдският сепаратизъм. Социалдемократическият и социалистическият сегменти на кемалисткото движение, в лицето на Народно-републиканската партия, Демократичната лява партия и Турската работническа партия, смятат прозападната и проамериканска политика на Анкара за една от най-важните причини за упадъка на кемализма и, съответно, на светската и социална турска национална държава. Тезите им бяха възприети и от Турската асоциация на производителите и бизнесмените и част от турските военни. От средата на 90-те насам, всички тези сили се ориентираха към евразийството, в качеството му на нов геополитически дискурс, алтернативен на прозападната ориентация на Анкара. Турските евразийци се обявяват за културен, политически, икономически и военен съюз на страната си с Русия, Иран и тюркските държави от постсъветска Централна Азия и дори с Китай, Индия и Пакистан. Въпреки че идеите на руското евразийство, без съмнение, оказват определено влияние върху турските евразийци, самите те смятат че идеологията им се корени най-вече в кемализма.

След края на студената война, евразийските идеи в Турция се споделяха и от някои либерални, дясноцентристки и националистически настроени политици и интелектуалци. Дясноцентристките и ултранационалистически политици често използваха евразийските лозунги за да обосноват популярната в обществото политика за установяване на тесни партньорски отношения с тюркските държави от Южен Кавказ и Централна Азия, а либералите – за създаване имидж на Турция като „мост” между Европа и Азия, с цел гарантиране на допълнителни икономически изгоди. Кемалисткото евразийство радикално се отличава от тези концепции, тъй като е откровено враждебно към всички прозападни концепции и настоява за създаването на Голямо Евразийско пространство, в което да влязат Турция, Русия, Иран и Китай.

Дилемите на кемализма

Въпреки че кемализмът нерядко се интерпретира като проект за „уестърнизацията” на Турция, което, според редица експерти по проблемите на Изтока, е реализация на една 200-годишна турска мечта, истината е, че турският модернистичен дискурс никога не е бил синоним на „уестърнизацията”. В речите си, Ататюрк неведнъж подчертава, че идеологическата основа на кемализма е заложена от Френската революция. В същото време, като политическо течение, кемализмът се налага благодарение на Войната за независимост (1919-1922)  срещу окупационните армии на западните държави. Основателите му се прекланят пред идеите на Просвещението и принципите на Френската революция, подчертавайки обаче, че основният смисъл на действията им е противопоставянето на имперските претенции на големите европейски държави. Нещо повече, ако четири от шестте основополагащи принципи на кемализма – републиканството, секуларизма, национализма и революционната идеология, са наследници на идеологията на Просвещението, то държавността (т.е. изграждането на смесена икономика, при водещата роля на държавата) и популизмът (т.е. борбата с класовото неравенство и съсловните привилегии) дължат появата си по-скоро на съветския болшевизъм. Самото съветско ръководство вижда в турската Война за независимост доказателство за пробуждането на азиатските и мюсюлмански народи и начало на антиколониалната им борба.

Културната представа за Европа, като враждебна или поне чужда, сила, застрашаваща турското национално единство, също е част от наследството на Войната за независимост, което получава съвременна Турция. Тази представа се корени в т.нар. „севърски комплекс” на турците. Става дума за Севърския договор, подписан след Първата световна война (през 1919), предвиждащ подялбата на Османската империя между различните етнически общности, като най-привлекателното парче от нея се дава на гърците. Този договор е отменен три години по-късно, след турската победа във Войната за независимост, но споменът за него и днес тормози турското колективно съзнание.

През 1922, Ататюрк слага край на военната си кариера, посвещавайки се изцяло на изграждането на новата държава. Въпреки че много от реформите му имат прозападен характер, самият той никога не е поставял знак за равенство между кемалистката революция и „уестърнизацията”. Ататюрк разглежда модернизацията като универсална парадигма, отстоявайки тезата, че тя е неизбежна за всеки народ, който се стреми да заеме достойно място в съвременния световен ред. Той подчертава, че културата на Модерна не принадлежи на някоя отделна нация, а на света, като цяло. В едно интервю за американски журналист, дадено по повод 7-та годишнина от обявяването на републиката, Мустафа Кемал казва следното: „Турция не е маймуна и не възнамерява да копира една или друга нация. Тя не желае да се американизира и да се „уестърнизира”, а иска да съхрани чистотата си”. Официалната турска историография подчертава, че големите реформи са вдъхновени не толкова от стремежа да се имитира Запада, колкото от неписаното право („тере”) на тюркските народи от Централна Азия и древната анадолска цивилизация на хетите. Бащите-основатели на Турската република откриват корените на секуларизма, равенството между половете и парламентарната демокрация не на Запад, а в прародината на тюрките – по бреговете на Орхон и Енисей, където те се зараждат по време, когато „повечето европейски езици още не съществуват”. По-късно, кемалистите се отказват от мита за централноазиатския произход на турците, тъй като той подхранва амбициите на крайните националисти. Въпреки това, в турските учебници по история Централна Азия и днес продължава да се определя като „анаюрт”, т.е. като прародина на турците.

В атмосферата на нарастващ страх за последиците в случай че страната продължи да се придържа към изолационистка политика в условията на формиращата се, след Втората световна война, двуполюсна система, турският управляващ елит се отказва от антиимпериалистическите моменти в идейното наследство на Кемал Ататюрк. След 1945, Анкара се ориентира към присъединяване към НАТО и отказ от държавната намеса в икономиката, в полза на либералните икономически модели. Всички противници на тази едностранна политическа ориентация и на либералната икономика (повечето от които, по онова време, принадлежат към левицата) са подложени на репресии.

През 1960, прозападното гражданско правителство е свалено с военен преврат. Военната хунта екзекутира редица, обвинени в корупция и привързаност към мюсюлманския фундаментализъм, негови членове, но след известно време отново предава властта на гражданската администрация, приемайки преди това „откровено либерална конституция, гарантираща спазването на човешките права и недопускаща  установяването на диктатура в страната”.

Новата епоха започва под лозунга за създаване на социална държава на всеобщото благоденствие и парламентарната демокрация. По онова време, в променената социално-политическа среда, започват да надигат глава антиамериканизмът и социалистическите идеи. Именно през този период стартира и процесът на конвергенция между кемалистите и социалистите, довел до появата на т.нар. „кемалистки социализъм”. В своеобразна интелектуална платформа на този процес се превръща списанието „Йон”, което се издава след 1961 от Доган Авичиоглу, Мумтаз Сойсал и Джемал Рашид Еюбоглу. Междувременно, през 1971, е извършен нов военен преврат, този път насочен срещу марксистката и немарксистка турска левица, включително и левите кемалисти. Девет години по-късно, военните отново вземат властта и я задържат чак до 1983. Поредицата от военни преврати има двойнствен ефект. На първо място, във вътрешнополитически план, тя трансформира кемализма в достатъчно гъвкава държавна идеология, способна да се приспособи към всеки политически дискурс. На второ място, във външнополитически план, турската модернизация се дискредитира в очите на чужденците, асоцииращи я с безкомпромисната намеса на военните в политическия живот на страната.

90-те години на миналия век доведоха до дълбоки промени в турското общество. В икономически план, те до голяма степен се оказаха „загубено десетилетие”. В синоним на икономическите реформи се превърнаха приватизацията и либерализацията. Сменящите се правителства ограничиха социалните разходи, в съответствие с рецептите на МВФ, което доведе до влошаване качеството на държавното образование и здравната система. Държавата не оказваше сериозна социална подкрепа за борба с прогресивно разширяващата се „нова бедност”. На този фон започнаха да се създават откровено ислямистки партии.

След 1980, военният режим, следвайки американските препоръки, се опитваше да използва ислямизма като инструмент в борбата си с кюрдския сепаратизъм и левицата. В същото време, заради съкращаването на държавните разходи в образователната сфера, все повече млади хора се ориентираха към религиозните учебни заведения, чиято дейност се поощряваше от управляващите. Всичко това позволи на ислямистите значително да разширят влиянието и базата си. В същото време, след 1984, рязко се активизира и борбата на кюрдските сепаратисти срещу териториалното единство на Турция.

От средата на 90-те, турският политически елит възприе курс за присъединяването на страната към Европейския съюз, целейки, на първо място, да гарантира благоразположението на европейските си партньори, а на второ – да реши вътрешните социално-икономически проблеми. Тази политика получи подкрепата на такива разнородни политически течения като умерените ислямисти, политическото крило на кюрдските националисти и част от левицата. Всички те разчитаха, че след присъединяването на Турция към ЕС, в страната значително ще бъдат разширени политическите права и свободи. Левите кемалисти обаче, възприеха тази идея по-скоро скептично. Те подкрепиха идеята за сключване на Митническо споразумение с ЕС, без Турция да става член на Съюза. Според тях, пълноправното турско членство в ЕС би наложило на Анкара да изпълнява изискванията на Брюксел, което силно ще навреди на редица жизнено важни сектори на турската икономика и, в частност, на селското стопанство. В  същото време, рецептите на ЕС за „регионализма” и „федерализма” бяха изтълкувани от кемалистите-социалисти като поощряване на сепаратизма и връщане към отречените принципи на Севърския договор.

Появата на кемалисткото евразийство

В контекста на специфичните социално-политически промени в Турция през последното десетилетие, в средите на кемалистите, част от социалистическата левица и част от турските военни, се оформи критично отношение към прозападната ориентация на Анкара. То бе породено от асиметричните диспропорции в турско-европейските икономически отношения, продължаващата терористична дейност на Кюрдската работническа партия (PKK) и нарастващата сепаратистка заплаха.

През 1995, Турция сключи Митническо споразумение с ЕС – всъщност, това бе единствената страна, подписала подобен договор още преди формалното си приемане в Съюза. Последица от това е, че Турция беше принудена да се съобразява с редица решения на Евросъюза без да може да влие върху вземането им. В резултат, значително част от малките и средни турски фирми не бяха в състояние да се конкурират с европейската продукция и фалираха. През следващите 11 години, европейският внос в Турция непрекъснато нарастваше, като през 2007 обемът му достигна 28 млрд. евро. Днес дефицитът в търговския баланс на Турция с ЕС е 5,8 млрд. евро, а страната е шестия, по обема на продажбите, търговски партньор на Съюза. На всичкото отгоре, Брюксел така и не даде окончателен отговор на въпроса за турското членство в ЕС, въпреки че от декември 1999 (т.е. след срещата на върха в Хелзинки), страната има статут на официален кандидат за присъединяване към Съюза. Допълнителни проблеми породи турската декларация, че Анкара не признава Република Кипър. Както е известно, през 2004, кипърското правителство отказа да изпълни плана на ООН за постигане на помирение и разрешаване на кипърския конфликт, още преди присъединяването на страната към ЕС. В отговор, турското правителство обяви, че няма да признае Република Кипър, докато управляващите не подпишат споразумението, предложено от ООН. На практика, Франция и Германия подкрепиха кипърските гърци (а гръцката част на острова стана част от ЕС) и замразиха присъединяването на Турция към Съюза.

Междувременно, терористичната дейност на РКК продължава да застрашава турската териториална цялост. В резултат от двете иракски войни, в Иракски Кюрдистан беше създадена, де факто, независима и агресивно настроена към Турция държава, въпреки всички протести от страна на Анкара, Дамаск и Техеран. Така бойците на РКК получиха въъзможност да атакуват турската територия от базите си в Северен Ирак.

Създаването на проамериканска кюрдска квази държава в Северен Ирак значително допринесе за разграничаването между Турция и САЩ. В отношенията между двете държави има очевидна криза на доверието, а турско-американските връзки непрекъснато се влошават. През юли 2003, с помощта на кюрдските бойци пешмерга, американските части плениха 14 турски военни и 13 цивилни, обвинявайки ги, че са замесени в убийството на губернатора на Киркук. Скоро след това, във „Вашинтгон Поуст” се появи прословутата статия на Кондолиза Райс, в която бе лансирана идеята за създаването на т.нар. „Голям Близък изток”, предвиждаща преформатиране границите на 24 държави, в огромната зона от Мароко до Китай.

В същото време, ЕС оказваше и продължава да оказва на Турция незначителна подкрепа в борбата и с тероризма на РКК. Едва през 2003, тази групировка влезе в списъка на терористичните организации на Евросъюза. Показателно е все пак, че европейските държави реагираха доста по-бързо на  предизвикателствата, отправяни от тази организация, осъзнавайки, че е застрашена и собствената им сигурност. Така например, през ноември 2004, когато холандската полиция разкри лагер на кюрдските терористи в южната част на страната, бяха арестувани 29 местни активисти на РКК. В продължение на десетилетия, турската полиция информираше западните си колеги, че членовете на РКК са замесени в наркотрафика, нелегалната търговия с хора и проституцията, но европейците смятаха всичко това за „евтина пропаганда” на Анкара. Междувременно, след като (през 2006) британската полиция арестува един от турските кюрди стана ясно, че 90% от търговията с хероин на територията на Обединеното кралство се контролира от активисти на РКК.

Всичко това формира в турското обществено мнение убеждението, че САЩ и повечето западноевропейски държави се стремят да отслабят и дори да разчленят страната. Което пък рязко намали подкрепата за прозападната политика на турското правителство. Част от някогашната левица, заедно с влиятелни кръгове в турския военен елит, обърнаха поглед към евразийството, като доктрина, която според тях най-пълно изразява антиимпериалистическото измерение на кемализма. Според тези политически сили, евразийското означава формирането на незападно геополитическо пространство, обединяващо Турция, Русия, Иран, Индия и Пакистан, в която страната ни би се чувствала достатъчно сигурна и би била приета като желан и ценен партньор. В тази връзка съвременното руско неоевразийство все повече привлича вниманието на кемалистите, тъй като именно руските неоевразийци формулираха прагматичната концепция за Евразия, основаваща се на модела на регионалната икономическа интеграция и представляваща адекватна стратегия за съпротива срещу налагането на еднополюсния модел на световно устройство.

 

* Доктор по геополитика от Сорбоната, преподавател в Бирмингамския университет

** Доктор по право, преподавател в Института „Ататюрк” към Истанбулския университет

{rt}

Ще започна с това, че сегашната американска администрация очевидно се опитва да формулира ново отношение към Южен Кавказ, което обаче не означава, че ролята на региона в американската политика вече ще бъде много по-ограничена, а по-скоро предполага нов формат на интересите и приоритетите при решаването на икономическите, политически и военни задачи на САЩ. Глобалният проект на Вашингтон и съюзниците му от НАТО в Афганистан и съседните райони на Централна Азия се оказа непосилен за западната общност и ангажира прекалено много ресурси и внимание, което дори доведе до преразглеждане на задачите в Ирак и Близкия изток, като цяло. Дори проблемите, свързани с Иран, до известна степен загубиха приоритетния си характер, тъй като САЩ и съюзниците им са изправени пред военно-политическо поражение в Афганистан. И макар че повечето европейски и американски експерти продължават да твърдят, че задачите на САЩ в Афганистан въобще не са свързани с целите им за сдържане на китайската експанзия, загубата на контрола над Афганистан би лишило от реален смисъл цялата американска стратегия в Централна Азия и би отслабило аргументацията в полза на формирането на нов американско-индийски съюз, с откровено антикитайска насоченост. По отношение на Пакистан, също е налице постепенна загуба на контрол и макар че засега американците не бързат с фрагментацията му, при евентуална по-нататъшна дестабилизация на страната, на САЩ няма да им остане нищо друго, освен да инициират създаването на няколко контролирани от тях държави на сегашната територия на Афганистан и Пакистан. Едновременно с това, на фона на продължаващата интеграция на Централна Азия и Китай (засега само в икономическата сфера) подобна незавидна съдба, т.е. фрагментация, може да сполети и централноазиатския регион.

Някои тревожни тенденции

Към тези процеси, следва да се отнасяме с необходимото внимание, защото от тях, до голяма степен, зависи и бъдещето на Южен Кавказ. Още днес, САЩ демонстрират засилен интерес към „новите маршрути” за комуникационна връзка с Афганистан и Централна Азия – т.е. Южният и Северозападният, което лишава Южен Кавказ от досегашното му геостратегическо значение. Ако сътрудничеството на Вашингтон с Москва получи по-нататъшно развитие, значението не само на Южен Кавказ, но и на Турция, значително ще намалее. От анализите на редица американски и британски експерти става ясно, че САЩ се опитват да променят приоритетите си по отношение на Южен Кавказ, разглеждайки го вече като недостатъчно предсказуем и сигурен регион (което се отнася и за маршрутите за транзит на енергоносители и стоки, минаващи през него).

САЩ и Великобритания, да не говорим за европейските членки на НАТО и ЕС, като цяло,  се опитват по-ясно да разграничат геостратегическите и геоикономически функции на Южен Кавказ. Тоест, стремят се да разглеждат отделно чисто икономическите задачи, свързани с добива и транзита на петрол и природен газ, без излишно да ги политизират. След достатъчно мащабните задачи в сферата на отбраната и сигурността, ключови за региона са само неговите военно-транзитни функции. Военният транзит ще запази до известна степен значението си, но геостратегическите и геоикономически задачи на основните западни силови центрове в региона вече ще са по-скромни. В обозрима перспектива, много неща ще зависят от ситуацията в Централна и Южна Азия, където САЩ продължават да увеличават военно-политическото си присъствие. В същото време обаче сме свидетели на развитие, което не успяха да предвидят повечето анализатори и „политически проектанти”, т.е. на фона на усилващата се роля на Централна Азия, тази на Южен Кавказ в политиката на САЩ очевидно намалява. Можем да предположим, че, с течение на времето, ще започне да намалява и мястото на Централна Азия в американските външнополитически приоритети, но поне засега това е сценарий за едно по-далечно бъдеще. В момента, САЩ се стараят да завършат изпълнението на политическите си задачи в Централна и Южна Азия и това, в някаква степен и за известен (доста ограничен) период от време, ще съдейства за запазването на геостратегическата роля на Южен Кавказ, като обслужващ транзитния трафик регион. Съвършено очевидно е, че САЩ ще запазят контрола си над основните енергийни комуникации в региона, както и че не изпитват особен възторг от проектите, според които маршрутите на тези комуникации ще минават през територията на Турция и на всичкото отгоре ще се контролират от европейците (като газопровода „Набуко” например). Създаденият с американско-британски усилия гигантски енергиен комплекс в Кавказко-Каспийския регион, макар че формално постигна предварително набелязаните цели, не оправда напълно надеждите на Вашингтон и Лондон, най-вече поради зависимостта му от Турция, както и заради уязвимостта на Южен Кавказ - две слабости, които така и не можаха да бъдат преодолени.

Анализирайки геополитическото бъдеще на Евразия, въпреки инерционността на съвременното политическо мислене, следва да отбележим възможността за радикална промяна на формата, в който САЩ ще реализират задачите си в Евразия, Близкия изток, Централна и Южна Азия. Става дума за глобално преосмисляне на американската геостратегия, както и на мястото и ролята на партньорите и конкурентите на САЩ. Във Вашингтон се опитват радикално да променят визията си по отношение на такива държави, като Русия и Китай, но тези опити на определени политически и аналитични кръгове са все още в зародиш. Тоест, има още много време до практическата реализация на въпросните идеи, макар че те вече са доста популярни сред най-авторитетните американски анализатори и стратези. Появата им, вероятно, е свързана с търсенето на най-ефективните механизми за преодоляване на световната икономическа криза и появата на световната сцена, като все по-самостоятелни силови центрове, на ЕС, Индия и други държави. Като цяло, следва да имаме предвид, че с отслабването на конкуренцията между водещите държави от Запада и Изтока (колкото и ограничен да е характерът му), Южен Кавказ се изправя пред нови реалности, свързани с липсата на заинтересованост от предприемането на радикални стъпки за решаване на конфликтните проблеми в региона. Значително ще намалее ролята на Турция и Иран. Западната общност ще опита да запази влиянието си в Южен Кавказ, но руските позиции там ще станат водещи, особено с настъпването на пиковия момент в добива на петрол и природен газ. Във всеки случай, американските, британски и европейски експерти твърдят, че през следващите 10-15 години Западът и най-вече САЩ ще съхранят сегашните си позиции, но ще се опитат да намалят нивото на конфронтация в глобален и локален формат.

Анализирайки американската политика спрямо Южен Кавказ, следва да имаме предвид ролята на Турция и Иран в регионалната стратегия на САЩ. Барак Обама и неговият екип се опитват да сложат край на политическата стилистика от времето на Буш-младши по отношение на Турция, т.е. на игнорирането и по всички направления, но истината е, че „реверансите” на Обама към Анкара имат по-скоро конюнктурен характер и всички действия и стъпки на Вашингтон по отношение на Турция означават само едно – че САЩ продължават да следват към нея политика на „сдържане”. Сегашните турски външнополитически и геоикономически амбиции въобще не се вписват в американската стратегия в сферата на отбраната, сигурността и икономиката. Сегашният „заговор” между САЩ и ЕС за „сдържането” на Турция, по един или друг начин, води до усилване ролята на Южен Кавказ, като фактор за сдържане на турските амбиции. Разбира се, не бива да забравяме, че основното политическо (или по-скоро политико-идеологическо) противоречие на „Стария свят” не е това между САЩ и Русия, или между САЩ и Китай, а между САЩ и ЕС. Тъкмо това обяснява и изявлението на Обама в Истанбул, че САЩ подкрепят присъединяването на Турция към ЕС, имайки предвид, че американският президент беше съвсем наясно, че повечето европейските лидери категорично се обявяват против това. Въпреки това, САЩ продължават да формират по целия периметър на турските граници своеобразен „пояс”, предназначен да сдържа амбициите на Анкара. Както признават редица авторитетни германски и френски анализатори, турският проблем все още не поставен в целия си обем пред американците и европейците и Западът тепърва ще осъзнае колко дългосрочен и опасен е стремежът на Турция да си извоюва статут на световна държава и дори на „регионална макродържава”. Въз основа на досегашния си опит в сферата на регионалната политика, американците осъзнаха, че не са успели да превърнат Южен Кавказ в зона на сблъсък между Турция и Русия (както им се искаше), а точно обратното - регионът се е превърнал в арена на сблъсък и конфронтация между Турция и самите САЩ. Същото впрочем се случва в Близкия изток, Централна Азия и Черноморския регион. Разположен между Русия и Турция, които се опитват да формират своеобразен антиамерикански алианс, Южен Кавказ не може пълноценно да изпълнява функциите си, свързани с транзита и обслужването му. Затова ми се струва доста вероятно Южен Кавказ да се разглежда занапред най-вече като своеобразен полигон, осигуряващ по-голямото разнообразие на транзитните маршрути и използван за сдържането на Русия и Турция. Тоест, „златният век” на южнокавказката геополитика вече отминава и големият въпрос е, кои държави от региона ще пострадат най-много, когато той окончателно приключи. В същото време, дори и маргинализацията на региона не изключва успешното му развитие и възможността да си извоюва достойно място, в геополитически план.

Южен Кавказ в контекста на „иранския въпрос”

Интересно е, че въпреки все по-твърдата позиция, която Западът заема спрямо Иран, там са налице определени тенденции за преразглеждане ролята на тази държава в света. Всъщност, иранският проблем, до известна степен, стана повод за изясняване отношенията на западните държави с Русия и Китай. Що се отнася до САЩ, в момента те са твърде объркани от развитието на ситуацията в Афганистан и изглежда не са в състояние да дефинират достатъчно ясна политика по отношение на Иран. САЩ не могат да координират политиката си по европейското, евроазиатското, близкоизточното и китайското направления. Нито един от наболелите въпроси на американската политика не намира адекватно решение, налице са сериозни проблеми в отношенията със съюзниците от НАТО, съвършено неясни, както за САЩ, така и за НАТО, остават перспективите за развитие на ситуацията в Афганистан. А мнозина смятат, че докато не бъдат решени основните проблеми в тази страна, САЩ и партньорите им няма да са в състояние да вземат решения и по отношение на Иран, включително по въпросите, касаещи нанасянето на военни удари срещу ислямската република. Въпреки това, подобни удари вече са планирани и са напълно възможни. Няма никакви военно-технически проблеми за нанасянето им. Пентагонът отдавна е разработил два основни варианта за осъществяването на подобна операция, като единият предвижда ограничени, а другият – масирани удари, т.е. въпросът не опира да технически възможности, а до политически решения. САЩ продължават да възразяват против евентуално участие на Израел в нападението срещу Иран, предпочитайки да не ангажират партньорите си в осъществяването на тази задача.

Въпреки че американската администрация разполага с достатъчно добре подготвени експерти по Иран, там липсват стратези, способни да повлияят за предприемането на едни или други конкретни действия по отношение на Техеран. Дори един толкова опитен и активен анализатор и стратег, като Денис Рос (бивш директор на политическото планиране в Държавния департамент а днес специален пратеник за Близкия изток и Югозападна Азия – б.р.), доказал че може да изготвя качествени анализи и предложения, едва ли е в състояние да повлияе върху администрацията в Белия дом. Като цяло, американската експертна общност, ангажирана с иранската проблематика, засега не е лансирала нито една, заслужаваща по-сериозно внимание, инициатива. Създава се впечатление, че принадлежащите към нея са твърде предпазливи и гледат да не поемат кой знае каква отговорност при вземането на окончателното решение за Иран. Очевидно е и, че тази ситуация ще се запази още дълго време. Тук е мястото да спомена, че и Пентагонът, който си има достатъчно проблеми, не е склонен да лансира предложения за радикални действия по отношение на Иран. Едва ли в момента, в Департамента по отбраната е особено популярна идеята за нанасяне на военни удари срещу иранците. Дори и ако тези удари са ограничени, нанасяйки ги, САЩ рискуват да се окажат в изолация, включетелно сред водещите западни държави.

Напоследък, в света все повече се налага схващането, че Техеран разглежда ядреното оръжие не като средство за нападение и агресия, а по-скоро като инструмент за „сдържане” на външните заплахи. Иран не съумя да изгради около себе си „пояс” на сигурност и независимост от политиката и действията на САЩ в региона. Днес тази страна е заобиколена от доста враждебно настроени към нея държави. Режимът на аятоласите вижда в Пакистан основния си потенциален противник, имайки предвид не само, че Исламабад притежава ядрено оръжие, но и проблема с Белуджистан и този за стабилността на Пакистан, като цяло. Иран има много проблеми и в отношенията си със Саудитска Арабия, Ирак, Турция, Афганистан и Азербайджан. Във връзка с тези проблеми, водещите аналитични центрове и изследователски институти в САЩ и Европа внимателно следят не само иранската ядрена програма, а и аналогичните програми на Саудитска Арабия, Турция и Египет. Разбира се, сама по себе си, иранската ядрена програма стана причина и фактор за ускоряване на ядрените изследвания в страните от региона, но трябва да признаем и, че Иран има правото да гарантира националната си сигурност. Затова Западът следва да вземе предвид проблемите на Иран и да се опита да гарантира сигурността му, като важно предварително условие за промяна в отношението на Техеран към ядрения проблем. Трябва да признаем и, че именно Саудитска Арабия и САЩ прокарваха политика, поощряваща създаването на ядрено оръжие от Пакистан и носят определена отговорност за разпространението му в света.

Що се отнася до това, в какво положение ще се окаже Армения в случай, че ООН наложи нови санкции срещу Иран, можем да кажем следното. Споразуменията между Ереван и Техеран, както и състоянието на отношенията им, са добре известни. Този въпрос никога не се е обсъждал подробно от британските, западноевропейските или американските аналитични среди, но беше поставян на няколко пъти, при очертаването на сценариите за осъществяване на блокадата на Иран. При това бяха лансирани доста фрагментарни оценки за това, че най-вероятно, на световната общност ще се наложи „да си затвори очите” за специалните арменско-ирански отношения. На първо място обаче, тези отношения не играят кой знае каква роля за Иран, а на второ – ако Армения бъде принудена да се включи в блокадата срещу Иран, ще се наложи да бъдат осигурени алтернативни маршрути за снабдяването и със стоки от първа необходимост, което трудно може да стане, предвид сегашната криза, ударила Запада. В същото време, въпросните санкции няма да имат универсален характер и няма да предполагат пълната блокада на Иран, която да прекъсне износа на петрол и природен газ, както и вноса на продоволствени стоки. В крайна сметка, Армения едва ли ще претърпи сериозен ущърб от въвеждането на санкциите, но това не променя факта, че кавказката тематика, като цяло, практически липсва при обсъждането на иранския въпрос.

* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения

{rt}

Както е известно, в края на миналата 2009 се навърши една година от създаването на Африканското командване на САЩ (AFRICOM). Първоначално, то се формира като временно военно подразделение, действащо под егидата на Европейското командване (ЕUCOM), а след това (през 2008) се трансформира в независимо. Създаването на AFRICOM символизираше стремежа на САЩ към разширяване на военното си присъствие на Черния континент.

AFRICOM е първото американско регионално военно формирование, създадено извън пределите на Северна Америка, след края на студената война. Наистина, през 2002, в отговор на събитията от 11 септември 2001, Пентагонът създаде т.нар. Северно командване, но то покриваше САЩ, Мексико и Канада. „Зоната на отговорност” на AFRICOM покрива територията на 53 държави, което надхвърля броя на държавите в „зоната на отговорност” на което и да било друго американско командване. Така например, EUCOM „отговаря” за 51 страни, сред които са и 19-те нови държави, появили се след разпадането на Съветския съюз, Чехословакия и Югославия. Тихоокеанското командване (РАСОМ) „контролира” 36 държави. Централното командване (CENTCOM) пък „отговаря” в момента за 20 държави, разположени в Близкия изток и в непосредствена близост до този регион. На свой ред, Южното командване (SOUTHCOM) „покрива” 32 страни (14 от които са американски или европейски „територии”): 19 са в Централна и Южна Америка, а 13 – в Карибския басейн.

AFRICOM е единственото американско регионално формирование, поело отговорността за държави, които преди това се намираха в зоната на отговорност на други командвания. Така Европейското командване предаде на Африканското 42 държави, включително Западна Сахара, срещу признаването на чиято независимост Западът упорито се съпротивлява още от окупирането на тази бивша испанска колония от Мароко, през 1975. Държавите, разположени в района на Африканския Рог (Джибути, Еритрея, Етиопия, Сомалия и Судан) пък бяха прехвърлени към AFRICOM от CENTCOM, като за „компенсация” Централното командване получи Ливан и Сирия, за които дотогава отговаряше EUCOM. Обединените съвместни сили на САЩ в Африканския Рог (около 2 хил. войници и офицери), използващи базата Льомони в Джибути, в чиято зона на действие са Етиопия, Кения, Сейшелските острови, Сомалия, Судан, Танзания, Уганда и Йемен, също влязоха в AFRICOM. От PACOM пък бяха „изтеглени” Коморските острови, Мадагаскар, Мавриций и Сейшелите, които преминаха към новото командване.

Досега, като изключим въздушното нападение срещу Либия и военните операции в Сомалия, в Африка нямаше директна военна намеса на САЩ, а до създаването на постоянната военна база в Джибути, на континента нямаше и постоянно американско военно присъствие. Както изглежда обаче, Пентагонът планира да изгради тук разклонена военна структура, по модела, който американците реализираха по време на студената война в Европа, Азия и Латинска Америка.

През есента на 2009, AFRICOM забележимо активизира действията си, най-вече в западните и източни райони на континента. В края на септември и началото на октомври, Африканското командване проведе 10-дневни маневри в Габон, недалеч от крайбрежието на Гвинейския залив, в които участваха военни контингенти от 30 африкански държави. Официалната цел на маневрите беше подобряване на взаимодействието между армиите от континента при осъществяване на съвместни умиротворителни или антитерористични операции. Финансирането и подготовката бяха осигурени от САЩ.

В сравнение с военните учения от 2008, проведени от EUCOM с участието на контингенти от 21 африкански държави (Бенин, Ботсуана, Буркина Фасо, Бурунди, Камерун, Кабо Верде, Чад, Габон, Гамбия, Гана, Кения, Лесото, Малави, Мали, Намибия, Нигерия, Руанда, Сенегал, Сиера Леоне, Уганда и Замбия), а също на части на Африканския съюз, ЕКОВАС (Икономическата общност на западноафриканските държави), Швеция и САЩ, ученията от 2009 се откроиха с по-голямия брой африкански участници и по-наситената си подготвителна програма.

В средата на октомври 2009, Вашингтон стартира и друго военно учение – „Natural Fire 10”, което се проведе на територията на Уганда с участието на над 1000 военнослужещи от САЩ (450 души), Кения, Танзания, Уганда, Руанда и Бурунди. В рамките му, участниците тренираха, как да осъществяват проверки по пътищата, да охраняват конвои и да потушават масови вълнения и бунтове. В тази връзка, редица африкански медии предположиха, че провеждането на ученията в Северна Уганда е свързано с евентуална операция срещу бунтовническата „Божия освободителна армия” (действаща вече над две десетилетия в джунглите и ръководена от Джоузеф Кони – б.р.). Дори това да не се окаже вярно, провеждането на подобно учение в тази източноафриканска държава говори за задълбочаване на военното сътрудничество между САЩ и Уганда и милитаризацията на американското присъствие на континента, като цяло.

Ученията  „Natural Fire 10” дадоха силен тласък на плановете за създаване (с помощта на американски военни съветници) на обединена източноафриканска „регионална армия”, чиято основна задача ще бъде провеждането на умиротворителни операции. Тоест, Пентагонът се опитва да създаде в Африка въоръжена формация, върху която ще упражнява (макар и негласно) определен контрол.

Паралелно с активизирането на регионалната военна политика, САЩ предприеха и редица стъпки за укрепване на двустранното си военно сътрудничество с африканските държави. Така, по време на посещението си в Руанда (на 20 октомври 2009), командащият армейските съединения на AFRICOM – генерал-майор Уйлям Гарет ІІІ заяви, че САЩ са заинтересовани да разширят сътрудничеството си с руандийските сили за отбрана. Между другото, американците вече помогнаха за разполаганаето на части на руандийската армия (обучени и въоръжени от тях) в Дарфур и Сомалия.

Пак на 20 октомври 2009, американският посланик в Мали предаде на правителството на тази западноафриканска държава значително количество военно-транспортни средства, както и оборудване, на обща стойност над 5 млн. долара. Тук е мястото да припомня, че две години преди това Пентагонът оглави многонационалното военно учение „Операция Флинтлок 2007”, провело се в малийската столица Бамако с участието на 13 африкански и европейски държави. Предишното подобно учение („Флинтлок 2006”) пък се проведе в рамките на Транссахарската антитерористична иициатива (ТАИ), с участието на Алжир, Буркина Фасо, Либия, Мароко, Тунис, Чад, Мали, Мавритания, Нигер, Нигерия и Сенегал. През 2005, в рамките на същите учения, САЩ задействаха над 1000 свои „зелени барети”, които трябваше да демонстрират уменията си пред военни от Сенегал, Нигер, Чад, Мали, Мавритания, Алжир и Тунис. Тоест, Вашингтон разжлежда района на Сахара като едно от „възможните бойни полета” на Черния континент и досега са вложили в проекта ТАИ над половин милиард долара. Според редица високопоставени американски военни, именно операциите „Флинтлок” са поставили началото на дългосрочното военно присъствие на САЩ в Африка.

Налице са достатъчно конкретни примери за военната помощ, оказвана от Съединените щати на африканските държави. Така, през 2007, поделения на малийската редовна армия, останали без продоволствие, бяха обкръжени от бунтовниците-туареги във военната база Тин-Заотен (недалеч от границата с Алжир). Тогава правителството на Мали помоли САЩ да осигурят снабдяването на обкръжените части по въздуха. Няколко дни след края на „Операция Флинтлок 2007”, американски военно-транспортен самолет, снабдяващ с хранителни продукти бойци на малийската армия, беше свален от бунтовниците. Между другото, туарегите от Мали и Нигер (две страни, чиито армии получават военно-техническа помощ от САЩ) се обявиха против „нашествието” на тяхна територия на правителствени войски и чуждестранни (най-вече американски) компании. Всъщност, каква е причината за неочакваното внимание на Вашингтон към тези франкофонски западноафрикански държави, които, по традиция, се намират във френската зона на влияние? Навремето, Пентагонът излезе със стандартната декларация за опасността въпросните страни да бъдат използвани от Ал Кайда като бази за разполагане и подготовка на терористи. Истината обаче е, че Мали е интересна за САЩ най-вече заради третите по големина в света запаси от злато, както и заради възможните петролни залежи в северната и част, т.е. именно в земите на номадите-туареги. Неслучайно американските геолози толкова активно проучват района на Тимбукту и други градове в Северно Мали. В доклада си от 2008 Международният Червен кръст посочва, че над хиляда невъоръжени туареги са преминали в съседната Буркина Фасо за да избегнат военната заплаха на редовната малийска армия, подкрепяна от самолети на САЩ.

Както изглежда, основната задача на AFRICOM в Западна Африка е осъществяването на антибунтовнически операции с цел да бъдат защитени жизненоважните за САЩ и някои техни съюзници находища на петрол, природен газ, злато, скъпоценни камъни и уран.

Междувременно, Вашингтон се активизира и в района на Източното африканско крайбрежие. Така, САЩ вече снабдиха военновъздушните сили на Сейшелските острови с безпилотни разузнавателни апарати, за чието общо количество липсва информация. Според Пентагона, те са необходими за борба със сомалийските пирати. Интересно е обаче, че тази сделка се реализира на следващия ден, след като малийската армия получи американско военно оборудване и техника за борба с местните бунтовници.

Според един ирански анализатор, „тази активност на AFRICOM вероятно е част американски план за действие в Африка, предвиждащ изпращането на безпилотни разузнавателни апарати от американските военни кораби в района на Сейшелските острови (още преди време в някои западни медии се появиха съобщения, че жителите на сомалийското пристанище Кисмайо редовно виждат подобни апарати в небето над града, а един от тях дори е бил свален от местните паравоенни групировки, както и че те вероятно се изстрелват от кораби в Индийския океан). Разширяването на сътрудничеството на САЩ със Сейшелите, Мали и други африкански държави се осъществява тъкмо когато Белият дом усилено търси причини за увеличаване на военното си присъствие в Африка, също както навремето го правеше за да оправдае интервенцията в Афганистан, ракетните нападения срещу отделни райони на Пакистан или военните действия в Ирак”

На свой ред, Интернет-сайтът на Пентагона отдели специално място на провелите си, през 2009 в Египет, най-продължителни досега военни учения на CENTCOM, под надслов „Ярка звезда”: на 12 октомври, американските моряци и морски пехотинци участваха в разиграването на мащабна десантна операция, като част от коалиция с няколко други държави. В тези учения, провели се от 10 до 20 октомври, освен 22-ри отряд на морската пехота и Десантната група на американския флот, взеха участие армията и флотът на Египет, военноморските сили на Пакистан и Кувейт, както и военни части от Франция, Гърция, Италия, Йордания, Саудитска Арабия, Турция и Великобритания. Разузнавателните операции, предшестващи десанта, бяха осъществени от египетските специални части, а в основата на самия десант бе американската морска пехота. Ученията приключиха с тренировъчни парашутни скокове, в които участваха военни от Египет, Германия, Кувейт и Пакистан.

Формирането на AFRICOM стартира след като, през 2002, тогавашният държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд заяви, че е необходимо да бъдат създадени Сили за бързо реагиране на НАТО. Предложението му беше одобрено от Брюксел през 2003, а през 2006, в рамките на същата инициатива, Ръмсфелд създаде групата за планиране на новото Обединено командване в Африка. Както е известно, командващият EUCOM е и командващ силите на НАТО в Европа, а по времето, когато се създаваше AFRICOM тези военни организации се командваха от флотския генерал Джеймс Логън Джоунс (2003-2006) и армейски генерал Джон Кредок (2006-2009). Първият от тях в момента е съветник на президента Обама по националната сигурност.

Силите за бързо реагиране на НАТО проведоха първото си учение, под надслов „Решителен ягуар” в района на Кабо Верде (Западна Африка), от 14 до 28 юни 2006, като в тях участваха 7800 войници и офицери на пакта. Това бе и първата му мащабна проява на африканска територия.

Освен това, в рамките на програмата „Глобална база за флота”, американският боен кораб „Форт Макхенри”, в продължение на шест месеца, патрулираше край бреговете на Западна Африка. Самата програма пък цели да гарантира военното присъствие на САЩ в регионите, където американците не разполагат с военни бази на сушата. Така Африка постепенно се превръща в своеобразна тренировъчна площадка на Силите за бързо реагиране на НАТО и проекта „Глобална база за флота”.

През 2007, още преди официално да бъде обявено за създаването на AFRICOM, американското специализирано издание Defence News съобщи, че Пентагонът е взел решение да раздели континента на пет региона – Север, Юг, Запад, Изток и Център, като една група ще поеме отговорността за северните райони – от Мавритания до Либия, друга – за групата източноафрикански държави (Судан, Етиопия, Сомалия, Уганда, Кения, Мадагаскар и Танзания). Третата, ще контролира африканския Юг, включително ЮАР, Зимбабве и Ангола. Четвъртата ще концентрира усилията си върху групата централноафрикански държави – Чад, Демократична република Конго и други, а петата ще поеме контрола над Западна Африка – Нигерия, Либерия, Нигер и т.н. Затова, веднага след като бе обявено за създаването на AFRICOM, редица експерти от САЩ и Западна Европа коментираха, че зад декларациите, че новото командване  цели да гарантира сигурността в Африка стоят геостратегическите интереси на Вашингтон.

Според редица нигерийски, алжирски, китайски и други анализатори, основното, което привлича Съединените щати в Африка, е петролът. Освен Близкият изток, в света има само два региона, които изглеждат достатъчно перспективни, от гледна точка покриване на глобалните потребности от „черно злато” – районът на Каспийско море и Гвинейският залив. При това, наличието на определени проблеми с петролния добив в Каспийския регион, дава предимство на Гвинейския залив, в чиито шелф има много значителни петролни залежи. Западноафриканският петролен регион има и други предимства, едно от които е близостта му до нефтопреработвателните заводи в източната част на САЩ; наличието на най-големите доказани запаси на дълбоководен петрол, както и възможността за бързи доставки на оборудване от зоната на Мексиканския залив. Затова, съдейки по всичко, именно Гвинейският залив ще бъде зоната на най-активни действия на AFRICOM.

Военните учения в района на Кабо Верде и сътрудничеството със Сейшелите доказаха, че основната цел на САЩ в региона е контрола над морските и въздушни маршрути в зоните, където се добиват енергоносители и други природни ресурси. Според директора на Военната академия на Китай, американското военно присъствие в Африка ще позволи на Вашингтон, освен африканските ресурси, да контролира и южната част на Евразия, а също басейните на Атлантическия и Индийския океани.

Впрочем, плановете на САЩ включват също изграждането на опорни военни бази в Сенегал, Сан Томе и Принсипи и други африкански държави, а в перспектива, създаването на мрежа от бази, покриваща цяла Африка. Тоест, създаването на AFRICOM бе важен момент в реализацията на програмата за глобално преразпределяне на американското военно присъствие. В момента, центърът на тежестта на военната машина на САЩ се измества от Европа към източните и южни региони на земното кълбо, като основните им сили се концентрират покрай т.нар. „дъга на нестабилността”, разпростряла се от Африка, през Близкия изток, Кавказ, Централна и Южна Азия, чак до Корейския полуостров.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Все повече анализатори смятат, че турско-израелският съюз вече не съществува. След повече от две десетилетия тясно сътрудничество, правителството в Анкара не изглежда особено заинтересовано от съхраняването на стратегическото партньорство с Израел, нито дори от запазването на добрите си отношения с него.

Впрочем, според шефа на американския Център за глобални изследвания в областта на международните отношения професор Бари Рубин, Турция е на път да сложи край и на алианса си със Съединените щати, съществуващ поне от 60 години насам. И макар това да не е чак толкова очевидно, двата процеса са свързани помежду си. Защото ако турското правителство наистина се стреми да съхрани тесните си връзки с Америка, то не би трябвало толкова категорично да се отказва от досегашния си политически курс към Израел.

Генезисът и еволюцията на турско-израелския алианс

Нека се върнем малко назад и се опитаме да анализираме характера на двустранните отношения между Анкара и Йерусалим. Това би ни помогнало да разберем и, защо днес тези отношения вече не са същите. В общи линии, съществуваха четири основни причини за сближаването и тясното сътрудничество между двете страни, които се оказаха определящи за него в периода на 80-те и 90-те години на миналия век.

На първо място, Турция и Израел имаха общи противници, или поне бяха изправени пред общи заплахи. По онова време, Ирак и Сирия представляваха радикални арабски националистически режими и имаха сериозни противоречия и с Турция, и с Израел. Сирия например, претендираше за част от турската територия (става въпрос за вилаета Хатай, който в началото на 30-те години е автономен район на Сирия, но през 1939 е присъединен към Турция – б.р.) и подкрепяше кюрдските и арменски терористи, борещи се срещу Турция. Амбициите на Ирак по времето, когато там управляваше Саддам Хюсеин също притесняваха Анкара. Накрая, Иран, в качеството си на ислямистка държава, беше враждебно настроен към идеологията на кемализма и подкрепяше подривните действия на турска територия.

Колкото и неприятно да беше сближаването между Турция и Израел за съседните (и не само) арабски държави, те не бяха в състояние да му попречат, включително и като предложат някакви, достатъчно привлекателни, преференции на Анкара, за да се откаже от него. Нещо повече, ръководещите се от принципите на т.нар. realpolitik турски лидери, бяха убедени, че ако арабските режими и Иран действително са притеснени от сближаването на Турция и Израел, това само би увеличило турското влияние в региона. Така, въпреки че Израел не можеше да окаже кой знае каква пряка подкрепа на Турция в конфронтацията и със Сирия (предоставяща убежище за партизаните на РКК), Дамаск нямаше как да не се съобразява с факта, че северният и южният му съсед са се обединили срещу него.

На второ място (но пак във връзка с горното), трябва да посочим позицията на влиятелните турски висши военни, също подкрепящи тесните връзки с Израел. Наред с наличието на общи външни заплахи, ръководството на турската армия виждаше в Израел доставчик на модерни оръжия и военна техника, да не говорим за възможностите на израелската военна индустрия да осъществява модернизация на наличната турска бойна техника на сравнителни ниски цени.

На трето място, в Анкара смятаха, че добрите отношения с Йерусалим ще се отразят положително и на жизненоважните за Турция отношения със САЩ, имайки предвид възможностите на произраелското лоби в тази страна. Това би помогнало на Турция да ограничи вредните за нея последици от активността на гръцкото и арменско лобита в Съединените щати.

Накрая, турско-израелското сближаване имаше и определен икономически смисъл. То съдейства за разцвета на търговията между двете страни, а хилядите туристи от Израел всяка година оставяха значителни суми в турските курорти. Разглеждаше се и възможността Турция да започне да продава вода на Израел, макар че тези проекти си останаха нереализирани.

Но може би най-важният фактор беше необходимостта Турция да формулира нова стратегия за периода след края на студената война. Както е известно, дотогава най-голямото турско предимство (и основната причина за членството на страната в НАТО) беше ролята на Анкара в конфронтацията със Съветския съюз и неговите сателити на Балканите. В началото на 90-те турският елит се изправи пред фундаменталния въпрос, как страната ще може да компенсира загубата на досегашното си значение за Запада, от чието одобрение и подкрепа продължава да се нуждае. В крайна сметка, Анкара стигна до извода, че пътят към Вашингтон ще трябва да мине през Йерусалим (или по-точно, през Тел Авив, според повечето турски политици, които не са склонни да признаят свещения град за столица на еврейската държава).

С течение на времето обаче, тези три фактора постепенно бяха ерозирани и до голяма степен загубиха значението си, отчасти заради обективните промени в света, отчасти заради новия политически курс на управляващата в Турция „умерено ислямистка” Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Според цитирания по-горе американски професор Бари Рубин, макар че и предишните турски правителства си позволяваха да критикуват Израел по един или друг повод, ако ПСР не бе дошла на власт, партньорството между двете страни вероятно би продължило по-дълго.

Какво се промени?

От четирите, изброени по-горе, причини, позицията на турските въоръжени сили и икономическият интерес остават неизменни. Същото, макар и в по-малка степен, се отнася до желанието на Анкара да поддържа добри отношения с Вашингтон. Тоест, ако страната не се управляваше от правителство на ПСР, подобно драматично влошаване на турско-израелските отношения едва ли би било възможна.

Единствената сериозна промяна бе изчезването на една от посочените по-горе заплахи – режимът на Саддам Хюсеин и сериозното отслабване на другата – Сирия, която вече не използва подкрепата си за РКК, като инструмент срещу Турция. Но дори и тези външнополитически промени, сами по себе си, не бяха достатъчни за да ерозират толкова силно стратегическата връзка между Анкара и Йерусалим.

От гледната точка на правителството на ПСР обаче, всички тези фактори (като изключим донякъде икономическия) не са от особено значение, да не говорим че турските умерени ислямисти, включително и по чисто идеологически причини, не изпитват никакви симпатии към Израел. Всъщност, истината е, че управляващите използват антиизраелската реторика за да укрепят собствената си електорална (и не само) база. Сегашното турско правителство не изпитва кой знае какви симпатии към арабите и дори към мюсюлманите, като такива, а по-скоро към ислямистите. Така например, страстната защита на управляващите от ПСР на действията на Хамас в Сектора Газа не бе съпроводена от някаква загриженост за съдбата на палестинците от Западния бряг (където управлява светската партия Фатах).

Сега, нека отново анализираме трите неикономически фактора за турско-израелския съюз и видим, как значението им се е променило в очите на управляващите в Анкара членове на ПСР. Вместо да открива заплаха за сигурността си в Техеран и Дамаск, Анкара вече ги разглежда като (потенциални) съюзници. Във всеки случай връзките и с двете държави значително укрепнаха, като това особено се отнася за турско-сирийските отношения, които буквално процъфтяват на фона на редовните взаимни визити, споразумения и задълбочаващо се сътрудничество.

Докато преди Турция и Израел имаха общи противници, в лицето на Иран и Сирия, днес Турция, Сирия и Иран виждат общ противник в лицето на Израел. В същото време, турските военни, които традиционно подкрепят стратегическия алианс с Йерусалим, загубиха голяма част от политическото си влияние, от една страна, заради натиска на ЕС, а от друга – заради целенасочените усилия на ПСР в тази посока. Знакова в това отношение стана отмяната планираните съвместни военни учения „Анадолски орел” през 2009 (след като предишните шест учения преминаха успешно и без всякакви проблеми, този път турската страна поиска да изключи израелските самолети от тях – б.р.). Вероятно турските военни са били крайно недоволни от решението на своето правителство и със сигурност биха предпочели сътрудничеството с израелските им колеги да продължи, но вече нямат думата.

В тази връзка, особено интересна е американската позиция. Всъщност, истината е, че правителството на ПСР се оказа в изключително завидна ситуация, позволяваща му да демонстрира неуважение към интересите на САЩ и нежелание за сътрудничество с тях, без да се опасява, че ще му се наложи да плаща за това. Тази тенденция започна да се оформя още по времето на администрацията на Буш-младши и интервенцията в Ирак, през 2003, но окончателно доби очертания с идването на власт на Барак Обама. След като сегашният американски президент обяви, че вижда в Турция модел за модерно и умерено ислямистко управление и отказва да притиска Анкара по какъвто и да било повод, Белият дом просто даде карт бланш на ПСР да прави каквото си иска.

На свой ред, Израел очевидно не е в състояние да реагира по подобаващ начин на нарастващата враждебност от страна на доскорошния си стратегически партньор в региона и израелските политици не хранят никакви илюзии относно края на специалните отношения с Анкара. Разбира се, в Йерусалим обмислят дали да не анулират някои от най-големите оръжейни сделки с Турция, тъй като (не без основание) се опасяват, че израелското оръжие, в крайна сметка, може да попадне у Сирия и Иран. В същото време, потокът израелски туристи в Турция спадна драстично (макар, според някои, това да е само временно), а безпокойството сред турските евреи се увеличава.

Разбираемо е, защо Израел не би искал да отговори на враждебността, демонстрирана от ПСР, като предприеме стъпки, които в Анкара могат да оценят като „антитурски” – например да подкрепи резолюциите за геноцида на арменците или пък да провокира разгръщането на антитурска кампания в САЩ. В Йерусалим все още се надяват, че в „епохата след управлението на ПСР” в Турция ще надделеят по-умерени и светски сили, което ще доведе до подобряване на двустранните отношения, макар че няма да ги върне на предишното им равнище.

В същото време, въпреки че лидерите на ПСР все още разчитат, че ще могат да играят ролята на посредници между Израел и Сирия, както и между Израел и Хамас, правителството в Йерусалим не изглежда никак склонно да възложи подобни функции на една страна, която демонстрира непрекъснато нарастваща враждебност към еврейската държава. Израелското ръководство обаче, старателно ще избягва всякаква конфронтация с Турция, която Анкара би могла да използва за да увеличи още повече градуса на напрежението в двустранните отношения.

Има ли бъдеще турско-израелската ос?

На този фон, мнозина си задават въпроса, дали нещо от изградената през последните трийсетина години турско-израелска ос може да оцелее? Имайки предвид идеологията на ПСР и стремежа и да предефинира турските стратегически интереси, слабостта на администрацията на Обама и фактът, че Израел не разполага с кой знае какви лостове за да помогне за това, подобно нещо изглежда малко вероятно. В този смисъл, единственият реален въпрос е, колко бързо и колко открито ПСР ще продължи да демонстрира (понякога откровено демагогски) нарастващата си враждебност по начина, по който го направи в началото на 2009, по време на израелската интервенция в Газа.

Разбира се, има известно основание да смятаме, че турските военни ще продължат да играят ролята на „ограничаващ фактор”. Техните усилия, подсилени от евентуалните критики от страна на САЩ (които, най-вероятно, ще идват от Конгреса, а не толкова от Белия дом),както и нежеланието на турския бизнес да се откаже до приходите от търговията с Израел и израелските туристи, могат да попречат на ПСР да стигне прекалено далеч. Друг важен фактор може да се окаже надеждата на турското правителство, че все още е в състояние да играе важна роля в разрешаването на израелско-палестинските и израелско-арабските противоречия.

Накрая, налице е определено различие между начина, по който Израел и САЩ възприемат последното развитие на турско-израелските отношение (в Европа не обръщат особено внимание на този въпрос). Израелският елит и аналитичната общност (с изключение на малка група маргинални политици, чието влияние излишно се преувеличава от Анкара) са съвсем наясно, какво точно се случва. За разлика от тях, американските им партньори, гледат да не влошават отношенията си с Анкара и са склонни да не обръщат голямо внимание на проблема. Възможно е обаче, това да се промени в бъдеще.

В продължение на немалко години, турско-израелският геостратегически алианс играеше важна и положителна роля за регионалната стабилност, както и за икономическия просперитет на двете държави. Тоест, въпросният алианс беше един добър опит, който обаче е на път окончателно да остане в миналото.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2020