25
Нед, Окт
5 New Articles

Доскоро терминът „мултивекторна политика” пораждаше по-скоро негативни асоциации у повечето българи, като мнозина го асоциираха с външнополитическата активност на някои малки държави (включително и тук, на Балканите), чиято „мултивекторност” обикновено се изчерпва с опитите им да спекулират върху разногласията между големите геополитически центрове.

В съседна Турция обаче, управляващата умерено ислямистка Партия на справедливостта и развитието (ПСР) очевидно се стреми да придаде на това понятие подчертано позитивен смисъл, последователно реализирайки стратегията си за „нула проблеми в отношенията със съседите”. А, както е известно, сравнително доскоро беше трудно да се посочи граничеща с Турция, държава, с която Анкара да няма проблеми.

Новите вектори на турската геополитика

В края на миналата 2009 медиите отделиха доста внимание на подписаните в Цюрих, от външните министри на Турция и Армения, протоколи за установяване на дипломатически отношения между двете държави и отваряне на границите, което бе само една от стъпките по реализацията на новата стратегия на турското ръководство. Друга подобна стъпка бе сближаването на Анкара с Дамаск, отношенията с който дълго време оставаха напрегнати, заради турските подозрения, че сирийците подкрепят радикалните кюрдски формации. Така, през септември 2009, по време на посещението на сирийския президент Башар Асад в Анкара, двете страни се договориха да създадат сирийско-турски съвет за стратегическо сътрудничество. Малко по-късно, турският външен министър Ахмед Давутоглу се появи в Дамаск, където подписа серия от важни споразумения. Впрочем, управляващата ПСР изглежда има амбицията да превърне дори и кюрдите в свой съюзник. Във всеки случай, лансираният от правителството план, известен като „кюрдската инициатива” (повече за него, вж. „Геополитика” бр.6/09 – б.р.), предвижда провеждането на редица реформи в сферата на правата и свободите на гражданите, както и преразглеждане на държавната политика по кюрдския въпрос. Подобряването на отношенията с кюрдите, на свой ред, съдейства за укрепване на отношенията и развитието на сътрудничеството с Багдад, за което помогна и възстановяването на износа на иракски петрол през територията на Турция.

В позитивна посока се развива и взаимодействието между Русия и Турция. Потвърждение за това бе бързината, с която Анкара разреши провеждането, в турски териториални води, на геоложки проучвания, свързани с проекта за газопровода „Южен поток”. В отговор, Москва обеща да участва в изграждането на петролопровода „Самсун-Джейхан”, който е пряк конкурент на тръбопровода „Бургас-Александруполис”, чието изграждане обаче София все повече се опитва да постави под въпрос.

В своеобразно предизвикателство към световното обществено мнение се превърна и активната подкрепа от страна на турския премиер за Иран – както косвената (да си припомним рязката критика на Ердоган срещу Израел заради осъществената от него в края на 2008, в Газа, операция „Разтопено олово”), така и пряката (по време на поредните дискусии за иранската ядрена програма, когато той обвини Израел, че притежава ядрено оръжие). Причините за подобно поведение са ясни. Стратегическата цел на Анкара, Турция да се превърне в регионален лидер, до голяма степен, се опира на затвърждаване статута и на ключова транзитна държава в търговията с енергоносители, а в тази област Иран (притежаващ огромни запаси от природен газ) тепърва ще играе все по-важна роля.

Както е известно, в продължение на дълги десетилетия, Турция беше и (въпреки наличието на известни колебания във външнополитическия и курс) си остава най-значимия съюзник на САЩ в региона. В тази връзка е важно да анализираме, доколко Вашингтон е склонен да приеме толкова значително „прекрояване” на системата на отношенията в региона, каквото иска да наложи Анкара.

В този контекст, най-проста изглежда ситуацията с кюрдите, тъй като Вашингтон се стреми да сложи край на конфликта между двамата си регионални съюзници – Турция и Ирак, още от момента на свалянето на Саддам Хюсеин насам.

Вашингтон би получил определена изгода и от подобряването на арменско-турските отношения. На първо място, то би му осигурило нови транзитни възможности за доставката на товари и военна техника в Афганистан. На второ място, америкаците разчитат, че много по-голямата свобода в сферата на външната търговия, която Ереван получава, ще ерозира руско-арменския алианс, което не може да не радва Вашингтон. Освен това, прекратяването на конфронтация с Ереван е сред условията за евентуалната интеграция на Турция в ЕС, за което САЩ толкова упорито лобират от дълги години насам.

На пръв поглед, Съединените щати би трябвало да са силно загрижени от активната турска подкрепа за Иран (или, по-скоро, от отказа на Анкара да се присъеди към хора на яростните критици на режима на аятоласите). Наистина, в средата на октомври, в отговор на поредните критики срещу Израел, Белият дом се опита да внуши на Турция, че трябва да проявява по-голямо спокойствие и сдържаност в политическите дебати на световната сцена. Само че това бе една чисто формална декларация. Още повече, че Анкара отдавна не се ограничава само с „дебати”. Така, по време на посещението на премиера Ердоган в Техеран, в края на октомври 2009, бяха подписани редица газови споразумения, гарантиращи че иранският природен газ ще се транзитира към Европа именно през територията на Турция. Междувременно, стана известно и, че няколко европейски компании вече са стартирали неофициални консултации за евентуалното участие на Иран в проекта „Набуко”.

Макар че Вашингтон официално изрази недоволство от турско-иранските споразумения за добива и търговията с природен газ, налице са всички основания да смятаме, че САЩ са склонни да си затворят очите за този процес, с цел да бъде отслабена европейската зависимост от газовите доставки от Русия, както и да не се допусне иранският газ да се насочи към Пакистан, Индия или Китай. Или пък да тръгне към Европа, но по съвсем друг маршрут. В тази връзка е любопитно, че преди няколко месеца турската петролна компания TPAO получи право да разработва иранските газови находища и да продава до половината от добития газ. Тоест, ако режимът на санкциите срещу Иран се запази, това няма да попречи на Европа да получава ирански природен газ, формално купувайки го от Турция. Веднага се набива на очи, че извън рамките на новата система от споразумения остават две държави, които доскоро се смятаха за ключови партньори на САЩ и Турция: Азербайджан и Израел.

Що се отнася до втория, Анкара, без съмнение, беше силно улеснена от все по-очевидната склонност на Вашингтон да престане безусловно да подкрепя Йерусалим. Без мълчаливото американско съгласие едва ли би станало възможно Съветът по човешките права на ООН да подкрепи доклада на Ричард Голдстоун, в който израелската армия бе обвинена в извършването на военни престъпления, по време на операция „Разтопено олово” в Газа. На свой ред, на 4 ноември 2009, генералният секретар на ООН Бан Ки Мун призова правителството в Йерусалим да прекрати разрушаването на палестински къщи и разширяването на еврейските селища в т.нар. „окупирани територии”. Накрая, самите САЩ също упрекнаха Израел, че не полага достатъчно усилия за нормализация на отношенията си с Палестинската автономия. В подобна ситуация, Ердоган спокойно можеше да си позволи да критикува доскорошния си стратегически регионален съюзник, без предварително да съгласува това с Вашингтон. Нещо повече, в средата на октомври 2009, Турция настоя израелската армия да не участва в отдавна планираните учения на НАТО, аргументирайки искането си с това, че израелските самолети, които трябваше да се включат в ученията, може да са участвали в нападенията срещу гражданското население в Сектора Газа (повече за разрива между Турция и Израел – вж. статията на Борис Димитров, на стр…. – б.р.).

Много по-трудно бе прието от Анкара влошаването на отношенията с Азербайджан, традиционно определян от нея като „братска тюркска държава”. Въпреки несекващите и почти ежедневни уверения на различни турски официални лица, че нищо не може да попречи на приятелството между двата народа, паралелно с развитието на преговорите между Турция и Армения, в Азербайджан започнаха да нарастват антитурските настроения. На всичкото отгоре, през последните месеци турските управляващи изглежда са стигнали до извода, че очакваните дивиденти от тясното партньорство с Баку едва ли ще бъдат реализирани на практика. В тази връзка, нека напомня, че специфичната роля на Азербайджан е свързана със статута му на транзитна държава за централноазиатския природен газ, в случай че Транскаспийският газопровод все пак бъде изграден. Но след като стана ясно, че и Иран, и Русия ще блокират този проект (формално, по екологични съображения), геополитическият статут на тази постсъветска държава силно се промени. Новите реалности окончателно бяха очертани след миналогодишната декларация на Вашингтон, че може да признае независимостта на отцепилия се от Азербайджан арменски анклав Нагорни Карабах, ако Баку се опита да осъществи военна операция срещу него.

Затова не е чудно, че напоследък Азербайджан промени отношението си към Русия, а „Газпром” подписа договор за доставката на азербайджански газ.

Впрочем, истината е, че американската позиция няма определящо значение за поведението на Турция, защото Анкара отдавна се опитва да води самостоятелна игра в региона. Затова споменавам тази позиция само за да подчертая, че всъщност формиращата се нова система на регионалните взаимоотношения, като цяло, напълно устройва САЩ. В същото време, твърденията на редица руски анализатори, че моделът, който Турция се опитва да наложи в региона, ерозира позициите на Москва в него, едва ли са верни. Защото, поставяйки под въпрос старите си партньорства и съюзи, Анкара все още не е фиксирала достатъчно ясно новите. Утвърждаването на новата схема на регионални взаимодействия неизбежно ще доведе до това, че печеливш от нея ще се окаже или Вашингтон, или Москва. В тази връзка и имайки предвид, че основните центрове на сила в региона са Турция и Иран, оптимално от гледна точка на руските стратегически интереси би било формирането на стратегически триъгълник Москва-Техеран-Анкара. В същото време, напълно възможно (независимо от сегашното напрежение около Иран и американския натиск срещу тази страна) е и формирането на триъгълник Вашингтон-Анкара-Техеран. Очевидно е, че Белият дом не се е отказал от опитите да провокира смяна на управлението в Техеран, да не говорим, че при определени обстоятелства, САЩ биха могли да намерят общ език и със сегашния режим на аятоласите, доказателство за което е сътрудничеството им с иранската теокрация през 80-те години на миналия век и свързаният с него скандал „Иран-контри”.

2014: Турция излиза от НАТО?

Както е известно, на 7 декември, турският премиер Ердоган се срещна във Вашингтон с американския президент Обама. Всъщност, тази среща беше планирана още за ранната есен на 2009 и отлагането и никак не беше случайно, тъй като дневният ред на турско-американския диалог се оказа прекалено натоварен не само с регионални проблеми или такива, касаещи двустранните отношения, но и с много сериозни задкулисни интриги. Така например, някои американски медии апелираха към Вашингтон да стартира политика на „сдържане на Анкара”, тъй като тя все повече започва да се държи като самостоятелен субект на международната политика.

Мнозина американски експерти виждат признаци за подобно поводение на Турция в отказа и от нейното традиционно геополитическо позицииониране. Става дума за споменатия по-горе „пробив” в нормализацията на отношенията със Сирия, стремежът към по-конструктивен диалог с повечето мюсюлмански държави, усилващото се дистанциране от Израел заради различните подходи към арабско-израелския конфликт, отказа да бъде подкрепена Грузия по време на петдневната и война с Русия, през 2008, и издигането на отношенията с Москва до ниво на „стратегическо партньорство”. И, разбира се, подписването на протоколите от Цюрих с Армения.

На практика, Турция престана да изпълнява ролята на „инструмент” за изтласкване на руснаците от една или друга държава, или от „Големия Близкия изток”, като цяло. Днес, тя, в определен смисъл, дори допълва руското влияние – както например е в Сирия или Иран. Естествено, подобна трансформация на турската геополитика изисква задълбочен анализ, но и сега е очевидно, че в момента Анкара реагира по-сериозно само на „непоследователната и обезпокояваща” политика на САЩ и Запада в „Големия Близък изток”.

В продължение на доста години, след 1991, турският елит се подготвяше за неминуемия упадък на руското влияние в Кавказкия регион и възможното разпадане на Иран. Днес обаче му се налага да анализира геополитическите последици от изтеглянето на САЩ и западните държави от този регион. Което, естествено, влияе върху преосмислянето, от страна на Анкара, на възможната и бъдеща позиция. Върху формулирането на основните вектори на новата турска геополитика по-сериозно влияние оказват следните фактори:

- Появата, на политическата карта на региона, на полунезависимия Иракски Кюрдистан. Както се отбелязва, в тази връзка, в американското списание “Форийн полиси”, 72% от турците смятат, че „външни сили се опитват да провокират разпадането на страната”. Фактът, че в навечерието на посещението на Ердоган Вашингтон официално обяви лидерите на терористичната организация РКК за „наркотрафиканти”, не промени принципно ситуацията;

- Отказът от тясно сътрудничество с Азербайджан във военната сфера, което досега, поне на думи, се мотивираше с арменско-азербайджанския конфликт, но на практика беше свързано с евентуална американска военна интервенция в Иран;

- Процесът на нормализация на отношенията с Армения и деблокирането, в перспектива, на турско-арменската граница, което елиминира потенциалната заплаха за Турция от север;

- Практическият провал на опитите Турция да стане пълноправен член на ЕС. Както е известно, като оставим настрана географския фактор, Брюксел наложи на Анкара цял куп изисквания: да проведе съдебна реформа, да гарантира свободата на словото и демокрацията, да осигури всички права на националните малцинства, да реши кюрдския въпрос и много други. В тези условия, продължаването на пантюркистката политика би означавало, с течение на времето, вместо създаването на „кавказка ОССЕ”, Турция да се сдобие със собствен „Карабах”, тъй като реализацията на рецептите на ЕС, стимулира и активизира процесите на „нова” национална идентификация на живеещите на територията на страната „неетнически турци”;

- Формирането на специални отношения с Иран. Както споменах по-горе, през октомври 2009, Ердоган посети Техеран, като по време на разговорите си с местните лидери обвини Запада, че използва двойни стандарти по отношение на Иран и заяви, че иранската ядрена програма има мирен характер. В тази връзка, турският премиер подчерта, че „ако целта е Иран да бъде опустошен или дори изтрит от лицето на земята, не смятам това за правилно”, и квалифицира проектите за евентуален военен удар по иранските ядрени обекти като „малоумни”. Което е разбираемо, защото при подобно развитие Турция рискува да се окаже в „обръч от фронтове”: на юг е Ирак, на изток – Иран, на север – нестабилната ситуация във връзка с Карабах. Затова, т.нар. „нова”, т.е. мултивекторна турска геополитика, която се опитва да реализира кабинетът на Ердоган, е по-скоро признак за слабостта или уязвимостта на Турция, а не „демонстрация на геополитическа мощ”, както твърдят някои американски анализатори.

Според „Ню Йорк Таймс”, Анкара вижда изхода от ситуацията в „опита да се измъкне от американската „усмирителна риза” и се самоутвърди като независим геополитически играч”. При това тя ще трябва да се разграничи от натрапения и от САЩ имидж на „второстепенен американски съюзник” за да повиши способността си да осъществява дипломатическо-политически маневри, тъй като пред нея се очертава дефицит на партньори. Американският анализатор Дейвид Шенкър (от Института за близкоизточна политика във Вашингтон) стига още по-далеч предполагайки че „действайки самостоятелно в „Големия Близък изток”, като цяло, и по отношение на Иран, в частност, Турция може да се окаже в ситуация, когато пред нея ще възникне въпроса, дали да продължи да членува в НАТО”. Според него, това може да се случи през 2014.

С други думи, на Ердоган се наложи да води доста сложни преговори с американските си домакини, по време на своето посещение във Вашингтон, през декември 2009.

Ердоган и Обама – отвъд протоколните любезности

Както е известно, по време на срещата си, Ердоган и Обама обсъдиха редица ключови въпроси, сред които иранската ядрена програма, ситуацията в Афганистан и борбата с тероризма. В отговор на тезата на Обама, колко важно е да се реши въпросът с ядрения потенциал на Техеран, Ердоган заяви, че страната му е готова да направи всичко, което е по силите и, за постигане на „дипломатическо решение” на спора за ядрената програма на аятоласите и е склонна да играе ролята на посредник в преговорите с иранския режим, но отхвърли необходимостта от налагането на нови санкции. „Докато Иран желае да увеличава ядрения си потенциал за граждански или мирни цели ние никога няма да реагираме негативно на този му стремеж” – обяви Ердоган, добавяйки, че „Турция не би желала в региона да има страни, притежаващи ядрени оръжия, и иска онези от тях, които имат такова оръжие, да го унищожат” (очевидно, визирайки Израел).

По отношение на Афганистан, турският премиер подтвърди обявеното от самия него, на пресконференция в Исламабад в края на октомври 2009, решение Анкара да не увеличава военния си контингент (1700 души) в тази страна, въпреки призивите на САЩ, но в същото време отрече и слуховете, че този контингент ще бъде изтеглен и обеща Турция да поеме обучението на афганистански военни и полицейски кадри и да осигури на Кабул още 50 млн. долара финансова помощ, освен досега предоставените 150 млн.

Успоредно с изявите на Ердоган във Вашингтон, по време на конференция, посветена на принципите на турската политика, организирана в столицата на САЩ от Фондацията за политически, икономически и социални проучвания (СЕТА), турският външен министър Ахмет Давутоглу определи като „необективни и пристрастни” твърденията, че Турция е сменила своята геополитическа ос, отбелязвайки, че „оста е в Анкара, а онази, която наистина променя политиката си, е Европа, защото се опитва да смени правилата на играта и концепциите за справедливост”. Освен това, той разкритикува популярните напоследък квалификации на турската външна политика, като „неоосманска”.

В крайна сметка, както отбелязва влиятелният турски вестнит „Милиет”, въпреки че Вашингтон и Анкара за пореден път декларираха успешното развитие на приятелските и партньорски отношения помежду им, „развитието на събитията в последно време ни демонстрира нещо съвършено различно”.

Речта на президента Гюл в Института за международни стратегически изследвания

На 16 декември 2009, президентът Абдула Гюл изнесе в Института за международни стратегически изследвания (USAK) в Анкара лекция на тема „Турската външна политика в новата епоха”, в която очерта принципите на формиране и основните приоритети на външнополитическия курс на управляващата ПСР. Той отбеляза постиженията на Турция и укрепването на позициите и на международната сцена. Според него, икономическата мощ, политическото влияние и нарастващото население позволяват на страната му да провежда активна външна политика, допринасяйки за стабилността и просперитета в съседните региони. Общият обем на хуманитарната помощ, оказана от Анкара на държавите от Азия и Африка, е надхвърлил 1 млрд. долара, а турските усилия в тази посока са и извоювали широко международно признание. Кандидатурата на Турция за временен член на Съвета за сигурност на ООН получи безпрецедентна подкрепа, а целият свят признава факта, че една мюсюлманска държава е съумяла да наложи законодателство, основаващо се на принципите на демокрацията и свободната пазарна икономика, и предприема решителни стъпки към увеличаване на прозрачността и спазване правата на малцинствата да развиват националната си култура.

Лекцията на Гюл беше своеобразен отговор на многобройните коментари на чуждестранните анализатори по повод ръста на турската дипломатическа активност в източна посока. Президентът заяви, че външнополитическите приоритети на страната остават непроменени, основавайки се на принципа на Ататюрк за „мир в страната и мир в света”. В съответствие с него, Анкара „продължава да следва мулкивекторна, отговорна и етична външна политика”. Според него, въпросът, „дали Турция се ориентира към Запада или към Изтока” е некоректен, тъй като турската външна политика се развива по всички възможни направления.

Част от тезите, развити от Гюл, засягаха състоянието на турско-израелските отношения, макар че президентът нито веднъж не спомена името на Израел. Той обаче посочи, че външната политика на страната му се базира не сама на прагматичните интереси, но и на отговорността и за съдбата на региона, свързана с историческото минало на Турция и нейните регионални връзки. В тази връзка, Анкара смята за свой дълг „да подкрепя справедливостта и да критикува несправедливите действия дори на собствените си съюзници”. Пре това обаче, тя се гледа да не нанесе непоправим ущърб на приятелските отношения с тях. Президентът напомни, че дори когато страната му се е намирала в тежка ситуация, правителството е съумявало да взема смели дипломатически решения, въпреки натиска на великите сили.

Турция подкрепя идеята всички държави от Близкия изток да се откажат от притежаването на ядрено оръжие. Гюл напомни, че след Първата война в Залива, през 1990, Съветът за сигурност на ООН е предприел два опита за налагане на подобно решение за всички, без изключение, държави от региона и изрази мнение, че Световната организация следва да прояви по-голяма воля това наистина да стане факт.

В речта си, Гюл отдели специално внимание на такива ключови елементи на турската геополитика, като отношенията с ЕС и САЩ, както и на подходите на Анкара към решаването на проблемите, касаещи Афганистан, Кавказ и Африка.

Президентът изрази твърдото си убеждение, че след като страната му изпълни всички изисквания, предвидени за кандидатите за членство в ЕС, тя ще стане пълноправен член на Съюза. Според него, въобще не може да става дума за някакво „привилегировано партньорство” което да замени пълноправното членство в Съюза. В тази връзка, Гюл напомни, че Турция вече дълги години е партньор на ЕС, като участва в съвместни външнополитически и военни мероприятия и членува в Митническия съюз. В същото време, турското ръководство се отнася с разбиране към позицията на онези държави-членки на ЕС, които възнамеряват (след евентуалното успешно приключване на преговорния процес за турското членство) да поставят въпроса за присъединяването на Турция към Съюза на референдум. Анкара обаче смята подобни дискусии за преждевременни, защото не е ясно на какво мнение в онзи момент ще бъде самото турско общество.

Президентът Гюл подчерта, че отношенията със САЩ си остават един от най-важните вектори на турската външна политика и отбеляза наличието на съвпадение в подходите на двете страни към много въпроси на международните отношения, оценявайки положително намерението на Барак Обама да поддържа постоянен диалог с американските съюзници при вземането на важни външнополитически решения. Според него, макар че Турция не е свръхдържава, каквато са САЩ, тя подхожда с необходимата отговорност към регионалните проблеми, което е обусловено от историческото и минало и нейното уникално геостратегическо положение. В частност, ситуацията в Афганистан, която Гюл сравни с тази в Близкия изток, очевидно не може да бъде нормализирана с военни средства. Затова най-важната задача е спечелване на доверието и благоразположението на афганистанците. Турския президент заяви, че нито една друга държава не е направила толкова много, колкото неговата, за решаването на тази задача. Той, в частност, напомни, че Турското управление за сътрудничество и развитие е финансирало павирането и асфалтирането на улиците в Кабул, при положение, че нито една международна фондация не пожела да отдели средства за това. Освен това, турските неправителствени организации са изградили в Афганистан мрежа от училища, в която получават образование хиляди афганистански момичета. С посредничеството на Анкара бяха проведени и три срещи между лидерите на Афганистан и Пакистан.

Споменавайки за необходимостта от стабилизиране на ситуацията в Кавказ, Гюл подчерта, че турбулентността в региона „го превръща в стена, разделяща Изтока от Запада”. Според него, позицията на Анкара, която, следвайки Конвенцията от Монтрьо, не позволи на военни кораби на западните държави (т.е. на САЩ) да влязат в Черно море, по време на конфликта в Южна Осетия, през август 2008, е предотвратила изострянето на ситуацията и е била израз на принципите, на които се основава турската външна политика. Той отбеляза, че Турция се надява процесът на нормализация на отношенията с Армения да продължи успешно, но в същото време еднозначно заяви, че страната му смята Нагорни Карабах за окупирана от арменците територия на Азербайджан.

Турция признава отговорността си за съдбата на жителите на Африка, чиито ресурси дълги години са били присвоявани от други държави, и призовава всички по света да се замислят за това. Президентът напомни, че през последните години, страната му е открила свои посолства в десет африкански държави, както и, че Турското управление за сътрудничество и развитие активно действа на Черния континент.

Гюл отбеляза, че в сферата на външната политика, Турция следва да е в крак с времето, все по-широко използвайки възможностите на съвременните информационни технологии за да разяснява и отстоява позициите си по актуалните въпроси на международните отношения. Освен това, той подчерта значението на обществената дипломация, позволяваща населението да бъде информирано за едни или други външнополитически стъпки на правителството и да се отчитат обществените настроения.

Очевидно е, че акцентът върху прозрачността и необходимостта от развитие на системата за комуникации с населението, включително и с посредничеството на разнообразните институции на гражданското общество, аналитичните структури и медиите, трябва да представи Турция като съвременно държава, възприела западния модел за демократично вземане на решения. В същото време, лекцията на президента Гюл е поредното доказателство, че Турция се чувства достатъчно силна регионална държава, способна да провежда самостоятелна мултивекторна геополитика, съобразена със собствените и стратегически интереси.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Напоследък сме свидетели на стремителни промени в геополитическия и геоикономически пейзаж на планетата. При цялата нееднозначност на този процес и наличието в него на маса скрити препятствия, той, като цяло, има позитивен характер както за Европа, така и за Евразия.

Глобалната роля на САЩ: първи сред равни

Очевидно е (и това неведнъж е било коментирано), че идването на власт на президента Обама и сегашната политика на „меката сила” на американската администрация са обусловени от неспособността на САЩ да реализират със силови методи проекта за Pax Americana. При това, стремително развилата се икономическа криза сериозно ерозира финансовите възможности на Америка да поддържа статута си на единствен глобален играч. Продължаването на предишната политика на силата най-вероятно би довело САЩ до политически и финансова крах. По-важното обаче е, че Съединените щати биха били отхвърлени на периферията на световните икономически процеси. Подкрепилите Обама кръгове в американския елит съвсем правилно оцениха осъществяващите се в света промени, стигайки до извода, че ако процесът вече не може да бъде спрян, поне трябва да бъде оглавен от САЩ. И това е реалното положение на нещата – в момента никой от останалите глобални играчи не само че не е готов, но и не иска да поеме бремето на единствена глобална държава, тъй като това е свързано с огромни разходи за поддържането на този статут, а нито Китай, нито Европейският съюз, нито Русия могат да си ги позволят. В резултат от което сме изправени пред следната ситуация. От една страна, САЩ сериозно понижиха статута си на последната в света „свръхдържава”, озовавайки се в една и съща редица с останалите световни играчи. Това означава, че Вашингтон вече не може сам да налага както силови, така и определящи, по отношение на един или друг регион, геополитически решения, противоречащи на позициите на основните регионални играчи. Така, САЩ бяха принудени да започнат да се вслушват в мнението на другите силове центрове, тоест делегираха им съществена част от влиянието си, при вземането на решения на регионално равнище.

Съединените щати вече са загубили статута си на последна свръхдържава, т.е. станали са просто „първи сред равните”. Би трябвало да оценяваме позитивно този процес, тъй като, тъй като той, на първо място, рязко намалява рисковете от възникване на глобален конфликт заради прекалено силните позиции на една от страните, а на второ – рязко ограничава рисковете от регионална дестабилизация, тъй като вече ще се вземат по-премерени решения, максимално отчитащи и позициите на другите регионални играчи. Както вече споменах по-горе, тази конфигурация напълно устройва другите силови центрове, тъй като те вече могат да решават проблемите си за сметка на САЩ (в прекият смисъл на този израз), укрепвайки регионалната сигурност.

От друга страна, намаляването на разходите за поддържане на регионалната политическа стабилност позволява на останалите глобални играчи да отделят по-голямо внимание на икономическия ръст, което също води до намаляване ролята на Америка в глобалната икономика.

Тоест, можем да се надяваме, че светът е достигнал в развитието си до фаза на относителна стабилност. Ако бъде решен въпросът с ядрената програма на Иран, това би имало положителен ефект и за постигането на консенсус по палестинско-израелския конфликт и пътищата за преодоляването му, както и за севернокорейската ядрена програма. Във всеки случай, анализът на последните събития в света показва, че водещите глобални играчи демонстрират определена готовност да решават комплексно всички най-остри и актуални въпроси на световния дневен ред.

Обединяването на Европа

Както неведнъж посочваха редица авторитетни анализатори, от известно време насам Европа престана да бъде глобален политически играч, концентрирайки се върху въпросите на вътрешното си развитие. Именно това обяснява и защо Русия например, в своите контакти с Европа, предпочита да развива двустранните отношения, преди всичко с Германия, Франция и Италия. В този контекст, предстоящото обединяване на Европа (след влизането в сила на Лисабонския договор, на 1 декември 2009) в единен политически механизъм с общ президент и обща външна политика, следва да се възприема, като несъмнено позитивен процес. От една страна, общата външна политика означава, че Европа се превръща в един играч, с който е много по-добре и по-лесно да развиваш отношенията си, отколкото с трийсетина големи и малки играчи, всеки със свои собствени амбиции. За Русия този процес е важен и защото означава край на непрекъснатите опити на Източна Европа да пречи на нормалния диалог между Обединена Европа и Русия – за последната ще бъде много по-лесно да развива отношенията си с ЕС, в качеството му на също такава „империя”, каквато е и тя самата.

В този контекст е очевидно, че успешното завършване на такива грандиозни проекти, като Северен и Южен поток, както и на „Набуко”, няма алтернатива, защото именно те, до голяма степен, ще гарантират суровинната независимост на Европа (в качеството и на единен геополитически и геоикономически механизъм) от САЩ.

Сдобивайки се с нови „енергийни опори” и завършвайки процеса на политическото си обединение, за което континенталният европейски елит (от Наполеон до Бисмарк и от Дьо Гол до Франц-Йозеф Щраус) винаги е мечтал, занапред Европа ще се позиционира по нов начин и в световните политически отношения, което пък ще се окаже поредното сериозно ограничаване на възможностите на САЩ отново да се ориентират към едностранно силово решаване на глобалните проблеми, тъй като Обединена Европа вече ще има ясно изразени собствени интереси и в Централна Азия, и в Близкия изток, и в Африка, още повече пък в Русия.

Русия като център на Евразия

Следва да посочим, че днес, както впрочем и в миналото, Русия се развива като предимно суровинна държава - т.е. модернизацията и се осъществява най-вече за сметка на износа на ресурси. Тази ситуация си остава една и съща от времето на Иван Грозни и Петър Велики до ден днешен. Въпреки това, суровинната зависимост никога не е пречела на Москва да бъде сред водещите световни държави. А по време на т.нар. „индустриален скок”, осъществен от режима на Сталин, и въпреки демографските и икономически загуби в резултат от Втората световна война, дори да се превърне във втората световна икономика (след американската). Очевидно е също, че от гледна точка на руските интереси, тази ситуация следва максимално бързо да се промени. В същото време, трябва да е ясно, че в условията на обвързаност с долара, Русия в момента не разполага с други сериозни източници на валутни постъпления за модернизацията на страната, освен износа на суровини – неслучайно, докато ОПЕК обяви, че намалява обемите на добивания от нейните членки петрол, Русия дори увеличи петролния си износ.

Разбира се, износът на суровини, сам по себе си,  не представлява заплаха - дори и САЩ например, скоро ще станат един от водещите износители на втечнен природен газ. Проблемът е, че износът на суровини не би трябвало да е основния източник на валутни постъпления за една държава. Руското ръководство е наясно с проблема и предприема сериозни стъпки за преодоляването на тази негативна за икономиката на страната схема. Но, въпреки суровинния характер на икономиката си, Русия беше и си остава водещ играч в Евразия, което пък позволява по радикално нов начин да очертаем и геополитическите и позиции в света. Както е известно, руските и световните експерти отдавна се опитват да отговорят на вечния геополитически въпрос, какво всъщност представлява Русия? Дали тя е част от Запада или от Изтока? Според мен, отдавна трябваше да излезем извън тази дихотомна схема, тласкаща ни в задънена улица, тъй като Русия, нито е част от Запада, нито пък от Изтока (в чистия им вид). Геополитическата роля на Русия е да бъде Север. Разбира се, това е тема за отделен и то обширен анализ. Въпреки това, всички предпоставки за подобно позициониране на Русия отдавна са съзрели и появата на новото и геополитическо обозначаване просто ще отрази реалната картина на съвременния многополюсен свят.

В този контекст, от особено значение е разширяването на енергийното сътрудничество на Русия с азиатския регион и, най-вече, с Китай и Япония. Това сътрудничество е съществено и необходимо допълнение към руската енергийна стратегия, позволяваща и да ускори превръщането на Евразия в единно цяло, в което Русия ще заема централно място. Само че енергийната стратегия, сама по себе си, очевидно е недостатъчна за това. Тя би трябвало да се допълни от сериозна логистична стратегия и инвестиции в развитието на транспортната инфраструктура, от китайско-руската граница до тази между Русия и ЕС, и най-вече на товарните превози. На практика, енергийното сътрудничество и създаването на развита инфраструктура на енергийните потоци е предварително и необходимо условие за превръщането на руската територия в основната търговска магистрала на Евразия. Решаването на тази задача ще помогне и за изграждането на равномерно разположена и развита (по модела на онази в европейските страни и САЩ) жилищна и производствена инфраструктура в Русия.

Краят на лимитрофите

Цялата неособено дълга история на Източна Европа, след разпадането на т.нар. „социалистически блок”, за пореден път ни демонстрира, че елитите на държавите от региона, които обикновено се дефинират като „лимитрофни” (от лат. Limitrophus, т.е. „граничен” – б.р), не са в състояние да провеждат самостоятелна външна политика. В тази връзка, те не могат да се разглеждат като сериозни партньори на Русия, към които тя следва да се отнася с необходимото уважение. Следователно, руският подход към тях трябва да е изключително „потребителски”, т.е. аналогичен на американския. В тази връзка и в контекста на намаляването на геополитическото значение на Източна Европа, значението на проектите за газопроводите Северен и Южен поток е изключително голямо, тъй като ще помогне да бъдат ерозирани очертаващите се лимитрофни връзки в триъгълника Беларус-Полша-Украйна. От тази гледна точка, можем дори да предположим, че краен резултат от реализацията на проекта Северен поток биха могли да станат няколко „транзитни трансформации”, които съществено да променят  и опростят геополитическата картина в Източна Европа. На първо място, прекратяването на основния газов транзит през териториите на Беларус и Полша, т.е. фактът, че Беларус вече ще получава природен газ предимно за покриване на вътрешните си потребности (при положение, разбира се, че се запазят сегашните негативни тенденции в процеса на формиране на т.нар. „съюзна държава”, обединяваща Русия и Беларус). На второ място и вследствие на това,  Полша ще започне да получава руския газ не през територията на Беларус, а от Германия, което би я превърнало от транзитна държава в краен получател на руски природен газ. Подобна схема на газовите доставки за Полша би съдействала за по-адекватното възприемане на геополитическите и геоикономически реалности от полския елит. На трето място, съответно, реализацията на Северен поток ще позволи на Германия не само да стане краен получател на руски природен газ, а и (на практика) основната транзитна държава, което значително ще укрепи геополитическата връзка между Русия и Германия и ще стимулира реалното обединяване на Евразия в единен финансово-икономически организъм.

Аналогично на Северен поток, проектът Южен поток ще въведе необходимия ред в газовия транзит през Украйна, чието значение като транзитна държава рязко ще намалее и ще съответства на реалната и геополитическа тежест.

В резултат от всичко това, Германия и Русия ще успеят да ерозират икономически очертаващият се транзитно-лимитрофен триъгълник Беларус-Полша-Украйна и да накарат елитите на тези държави, които в момента оглавяват този процес, да осъзнаят реалното съотношение на силите в Източна Европа. Подобно решение на проблема е възможно само, ако Беларус престане да бъде транзитна територия за руския петрол и природен газ, значението на Украйна в транспортирането на руските енергоносители значително намалее, а Полша започне да получава газ от Германия. В такъв случай всичко ще си отиде на мястото. Резултат от успешната реализация на Северен и Южен поток ще стане рязкото намаляване на геополитическата роля на Източна Европа (и, съответно, нарастване ролята на Югоизточна, през чиято територия ще минава Южен поток), в контекста на интеграционните процеси в Евразия, което вероятно би съдействало и за отказа на САЩ да залагат на лимитрофните държави, опитвайки се да ерозират формирането на една наистина обединена Европа, както и за установяването на по-продуктивен диалог с ключовите държави от региона.

 

* Авторът е ръководител на Информационно-аналитичния център към Академията за управление при президента на Беларус

{rt}

На фона на изострянето на вътрешнополитическите противоречия, свързани с промяната на пълномощията на Автономната област Войводина, и особено след посещението в Сърбия на руския президент Медведев (през октомври 2009), стратегията на Европейския съюз към региона се промени в посока към консолидация на Западните Балкани и превръщането на Сърбия в ключов регионален център.

На свой ред, сръбският президент Борис Тадич също се опитва да дефинира външнополитическата стратегия на страната си в европейското пространство. Той оцени геополитическата роля на Сърбия в Европа като „значителна”, изказвайки мнение, че процесът на европейското обединение ще приключи едва когато всички държави от Западните Балкани станат пълноправни членки на ЕС. Запазвайки в центъра на външнополитическата си доктрина сръбското членство в Евросъюза, Тадич подчерта ключовата роля на Германия за постигането на тази цел: „Подкрепата на приятелска Германия за европейския ни път има неоценимо значение, а една силна и стабилна Сърбия, като член на ЕС, ще бъде не само залог за по-добрия живот на нейните граждани, но и основа за стабилността на Западните Балкани, което е и в интерес на цяла Европа”.

Кой лобира за Сърбия в ЕС

В тази връзка е показателно, че тезата за геостратегическото значение на западнобалканското пространство и ключовата роля на Сърбия в региона беше лансирана за първи път не от Белград, а от Виена, която акцентира върху това, че Западните Балкани са традиционна сфера на австрийските външнополитически интереси. Така, в края на миналата 2009, австрийския посланик в Белград Клеменс Коя заяви, че „Австрия може да направи много неща в Сърбия. Макар че сме малка страна, сме икономически много активни. Ние сме сред най-големите инвеститори и концентрираме усилията си върху интеграцията на Западните Балканите в ЕС. Смятаме Сърбия за ключова държава в западната част на Балканския полуостров... Австрия симпатизира на Сърбия, както и на Босна и Херцеговина и Хърватия, тъй като между нас има културна близост”.

На второ място, като ключов сръбски партньор се очертава Италия. През ноември 2009, за първи път в 130-годишната история на сръбско-италианските дипломатически отношения, в Рим се проведе двустранна среща на най-високо равнище, на която, от сръбска страна, присъстваха, освен президента Борис Тадич, премиерът Мирко Цветкович и деветима негови министри. Главните резултати от нея бяха два. В геополитическата сфера беше формулирана обща позиция по стратегията за интегриране на Западните Балкани в ЕС и подписана декларация за стратегическо партньорство между двете държави, както и няколко двустранни споразумения, предвиждащи подкрепа на италианските компании за използване на инвестиционните ресурси на Сърбия, сътрудничество в сферите на енергетиката и високите технологии. Освен това, 2014 беше определена като дата за присъединяването на Сърбия към ЕС.

Според италианския премиер Силвио Берлускони, тези споразумения откриват пред Белград пътя за свободна търговия с Италия, а на италианския бизнес – за търговия и обмен не само със Сърбия, а и с останалите източноевропейски държави. В подкрепа на тази теза, Тадич подчерта, че Сърбия отваря за Италия пазар от 850 млн. потребители, което не би могла да направи нито една друга държава от региона.

Междувременно, италианското икономическо присъствие в страната бързо нараства: през последната година Италия излезе на първо място по внос на сръбски стоки (27,6% от целия сръбски износ за ЕС).

В икономическата сфера, между Сърбия и Италия бяха подписани редица споразумения, които обаче нямат толкова икономически, колкото геополитически характер. Става дума за договорите със северните италиански региони Ломбардия, Фриули, Венеция-Джулия и Венето, които, както подчерта Берлускони, „ще имат най-голяма полза от развитието на двустранните отношения със Сърбия”. Интересно, че тъкмо споменатите северноиталиански региони изиграха най-голяма роля в процеса на задълбочаване децентрализацията на Италия. Както е известно, те претендират за разширяване на автономията си във всички сфери и, най-вече, във финансовата. И макар че проектът за това бе отхвърлен с национален референдум, усилията им в тази посока не секват.

Имайки предвид, сложната вътрешнополитическа ситуация в Сърбия, свързана с утвърждаването на Статута на Войводина, въпросните споразумения с италианските „еврорегиони”, смятани за „флагмани” на децентрализацията, изглежда отразяват стремежа на Белград да заимства „челния италиански опит” по обособяване на индустриално развитите райони.

Очевидно е, че Италия съвсем сериозно се е заела да лобира за сръбската интеграция в пространството на ЕС. Така, италианският външен министър Франко Фратини и доскорошният еврокомисар по разширяването Оли Рен бяха главните инициатори Сърбия да получи в най-скоро време безвизов режим с ЕС, което вече е факт. Сега, Италия настоява 2014 да бъде утвърдена като крайна дата за присъединяването на Белград към Евросъюза. На свой ред, Тадич обяви Рим за „ключов партньор на сръбската евроинтеграция”, а страната си за „ключов фактор в Западните Балкани”.

В името на добрите отношения с Италия, на Сърбия се наложи да направи сериозен компромис по въпроса за кандидатурата на Масимо Д’Алема за външен министър на ЕС, имайки предвид, че навремето именно Д’Алема подкрепи въздушните удари на НАТО срещу остатъчна Югославия (по време на Косовската криза, през 1999). Това обаче не попречи на Тадич да заяви, че изборът на Д’Алема за втори човек в йерархията на ЕС „би бил от огромна полза за сърбите, а в перспектива и за целите Западни Балкани”. Както е известно, в крайна сметка, италианецът изгуби битката за поста от британската баронеса Аштън.

Междувременно, продължава съгласуваното „урегулиране”, от страна на ЕС, на редица остри проблеми, касаещи Сърбия. Особено очевиден е повратът в отношението на Брюксел към Белград на фона на изявленията на френския дипломат №1 Бернар Кушнер, направени през ноември 2009. Макар че, от една страна, тези изявления изглеждат взаимноизключващи се, от друга, те са твърде показателни. Така, Кушнер увери Сърбия, че Франция я подкрепя по пътя и към ЕС, разкритикува Холандия заради отказа и да деблокира Преходното търговско споразумение на Белград с ЕС, поради недостатъчно искреното сътрудничество на сръбските власти с Международния трибунал за бивша Югославия, и обеща, че тази ситуация няма да се проточи. Веднага след това обаче, френският външен министър опроверга сам себе си, посочвайки, че той лично уважава холандския отказ за отстъпки, докато някогашният сръбски генерал Ратко Младич не бъде предаден на трибунала, и затова смята, че още не е дошло време за представянето на официалната молба на Белград за членство в ЕС.

Противоречивото и доста объркано изявление на Кушнер илюстрира стремежа на Франция, без да бъде прекратен досегашният едностранен натиск върху Сърбия, ЕС да премине към следващия етап в конструирането на отношенията между региона на Западните Балкани и Евросъюза.

Впрочем, малко след изказването на Кушнер, Холандия също промени позицията си спрямо Белград. Ако след предаването на трибунала в Хага на бившия босненски сръбски лидер Радован Караджич, тя твърдо заявяваше, че ще блокира Преходното търговско споразумение и Споразумението за стабилизация и асоцииране (част от което е и първото – б.р.), „докато не бъдат предадени и Ратко Младич и Горан Хаджич (бившият президент на т.нар. „Сръбска Крайна” -б.р.)”, в средата на ноември три партии от управляващата в тази страна коалиция, без каквито и да било видими причини, внезапно стигнаха до извода, че са налице очевидни признаци за развитие на сътрудничеството на Сърбия с Хагския трибунал и подкрепиха присъединяването и към ЕС. Наистина, холандците все още не са се отказали от тезата си за необходимостта от максимално сътрудничество с трибунала, но в същото време дадоха на неговия главен прокурор Серж Брамерц „карт бланш” да действа както сам прецени.

След като в доклада си от 3 декември 2009, Брамерц посочи, че през последните месеци сътрудничеството на Сърбия с Международния наказателен съд за бивша Югославия се е засилило, холандският външен министър Максим Ферхаген изрази надежда, че това ще накара страната му да преразгледа позицията си и да деблокира Преходното споразумение със Сърбия, което пък ще позволи да стартира ратификацията на Споразумението за стабилизация и асоцииране на страната към ЕС.

И още нещо, което всъщност можеше да се очаква. Както винаги, в моменти на геополитически трансформации на Балканите, своите интереси и намерения декларира и Ватиканът. В тази връзка е особено показателно, че по време на последното си посещение в Италия, сръбският президент Тадич се срещна с папа Бенедикт ХVІ и разговаря с него на четири очи. Сред основните теми на разговора бяха подкрепата на Католическата църква за процеса на евроинтеграция на Сърбия, както и двустранните отношения между Белград и Светия Престол. Борис Тадич е подчертал голямото значение на политическото сътрудничество с Ватикана, „християнското присъствие в Югозападна Европа и екуменическият диалог между Католическата и Православната църкви”.

На свой ред, папата е посочил, че през 2013 се навършват 1700 години от Миланския едикт, с който римските императори Константин І Велики и Лициний узаконяват свободата на християнското вероизповедание в Империята, отбелязвайки, че Константин е „роден на днешната територия на Сърбия, в Ниш”, което е подходящ повод за осъществяването на „важни срещи за задълбочаване на екуменическия диалог”.

Тук е мястото да напомня, че политиката за „сближаването на християнските църкви” от векове насам се реализира от Ватикана с едно условие, от което Католическата църква никога няма да се откаже: признаване върховенството на Римския папа. Вероятно именно в тази връзка, Тадич се постара да акцентира повече върху политиката (използвайки факта, че Ватиканът отказва да признае независимостта на бившата сръбска провинция Косово), докато папата наблегна именно на екуменическия диалог и присъединяванета на всички държави от Западните Балкани към ЕС, което „би затворило 1700-годишния цикъл след Миланския едикт”. Освен всичко друго, на срещата, Тадич и папата стигнаха до извода, че годишнината от издаването на едикта, през 2013, би била идеалния повод за посещение на главата на Католическата църква в Сърбия.

Сърбия в контекста на „евразийските” стратегии

Междувременно, Сърбия продължава да играе ключова роля и в балканските стратегии на две, достатъчно влиятелни, сили, извън ЕС, които с известна условност бихме могли да дефинираме като „евразийски”. Става дума за Русия и Турция.

Както е известно, последното посещение на руския президент Медведев в Сърбия (през октомври 2009) се оказа доста успешно за развитието на двустранните отношения, както в икономическата, така и в политическата сфера. „Газпром” вече осъществява пълната реконструкция на сръбския петролен монополист НИС и създаде, заедно със „Сърбиягаз”, съвместно предприятие за модернизация и използване на газохранилището „Банатски Двор”. Двете страни се споразумяха за изграждането на Център за реагиране при кризисни ситуации в Ниш, както и за разширяване на сътрудничеството в сферите на технологиите, науката, културата и търговията. През последните пет години, руските инвестиции в сръбската икономика достигнаха 1 млрд. евро, а на сръбските в Русия 400 млн. евро (като лъвският дял – 350 млн., се държи от Sintelon и Hemofarm). В същото време, заради кризата, търговският обмен между двете държави е спаднал с почти 50%, през 2009.

По време на посещението на Медведев бяха съгласувани и редица съвместни инфраструктурни проекти. Така, руският кредит от 1 млрд. долара за Сърбия ще отиде, отчасти, за покриване на бюджетния дефицит, но основната му част (800 млн.) са предназначени за реконструкция на сръбската жп мрежа и изграждането на белградското метро. Освен това бяха обсъдени възможностите за използване на руски технологии и инвестиции за изграждането на газови електространции, захранвани от сръбския участък на бъдещия газопровод „Южен поток”.

Основният резултат от посещението обаче, бе потвърждаването на руската подкрепа за суверенитета на Сърбия (включително по отношение на Косово), като Медведев подчерта, че Русия ще продължи да оказва необходимата помощ за отстояване на сръбските национални интереси. Енергийното (а това означава и геостратегическото) укрепване на руските позиции в Западните Балкани дава на Сърбия конкретен шанс да се опита да си извоюва водеща икономическа и политическа позиция в този регион. Това обаче, не означава автоматичното разрешаване на всички проблеми на Белград.

Паралелно с активизирането на Брюксел и Москва в Западните Балкани, в района нараства и геополитическата активност на Турция. Така, само няколко дни след посещението на Дмитрий Медведев в Сърбия, там се появи и турският президент Абдула Гюл, начело на многобройна делегация, включваща и водещи представители на турския бизнес. По време на разговорите си с Борис Тадич, Гюл специално отбеляза стратегическото положение на Сърбия в региона, като изрази силния интерес на Анкара от изграждането на Паневропейския транспортен коридор № 10 и инвестициите в сръбската икономика и инфраструктура. Впрочем, по инициатива на вицепремиера Младжан Динчич, Турция вече подписа със Сърбия договор за свободна търговия. По време на последното посещение на турския президент пък, двете страни подписаха пет споразумения за съвместни инфраструктурни проекти, икономическо, финансово и техническо сътрудничество, както и административен договор за гарантиране на социална защитеност. Според Гюл, те трябва да „укрепят отношенията ни със Сърбия” и, въпреки че Анкара беше сред първите, признали независимо Косово, „косовският въпрос не може да бъде пречка за развитие на двустранните отношения”.

Интересно е, че в рамките на посещението на Гюл беше предвидено той да се срещне с водещите религиозни и политически лидери на населения предимно с мюсюлмани район на Санджак (днешната област Рашка), но вместо това президентът присъства в Белград на съвещание за икономическото развитие на областта, след което посети Сремски Карловац и Нови Сад (Войводина), където и той, и Тадич подчертаха, че отношенията между Сърбия и Турция са достигнали „своеобразен връх”.

Сръбският президент предложи турският бизнес да увеличи инвестициите си в населените предимно с мюсюлмани Рашка и Златиборски окръг, както и да участват в изграждането на индустриална зона в района на Тутин. Той напомни, че Сърбия и Турция заедно участват в изграждането на газопровода „Южен поток” и пожела страната му да се включи и в проекта „Набуко”.

За по-нататъшното задълбочаване на сръбско-турските отношения обаче, пречат някои аспекти на турската стратегия в района на Западните Балкани, които влизат в противоречие със стратегическите интереси на Белград. Така, през ноември, по време на посещението си в босненската столица Сараево, турският външен министър Ахмет Давутоглу обяви, че целта на турската външна политика е превръщането на някога „османските” Балкани в център на световната политика. Сред основните тези, изложени от Давутоглу в Сараево, бяха например, че „в Турция има повече босненци, отколкото в Босна, повече албанци, отколкото в Албания, и повече чеченци и абхазци, отколкото в Чечения и Абхазия, тъй като всичко това е османско наследство... За всички тези различни нации на Балканите, в Средния изток и Кавказ, Турция е сигурно убежище... Анадолът е ваш, а ние сме сигурни, че Сараево е наше... Историята, съдбата и бъдещето на Турция и Босна и Херцеговина са общи, а териториалната цялост на Босна и Херцеговина е също толкова важна за нас, като тази на самата Турция... Ние искаме нов балкански регион, основан на политическите ценности, икономическата взаимозависимост, сътрудничеството и културната хармония. Такива някога са били османските Балкани. Ще възродим тези Балкани... Османските столетия на Балканите са били време на успехи, затова днес е нужно да ги възродим”. Както е известно, повечето от тези твърдения бяха преценени като „скандални” от обществеността в редица балкански държави (включително и в Сърбия) и макар че Давутоглу се опита да обясни, че не е бил разбран правилно, сараевската му реч никак не помогна за укрепване позициите на Турция на Балканите, нито пък съдейства за ускоряване на почти безнадеждно затъналия процес на присъединяването и към ЕС.

Заключение

И така, налице е сериозна активизация на усилията на редица ключови западноевропейски държави (Германия, Австрия, Италия) и наднационални институции (включително Ватикана) за консолидация на региона на Западните Балкани, под егидата на ЕС. В същото време, задълбочаването на кризата в Сърбия, във връзка с проблема за бъдещето на Войводина и паралелното изостряне на междупартийната борба, се съпровожда с трескави опити на управляващите в Белград да си гарантират по-солидна външна подкрепа. Успоредно с това нараства активността в региона и на две мощни „евразийски” сили (Русия и Турция), в чиято стратегия на Сърбия също се придава голямо значение. В същото време, сегашните сръбски власти (а това се отнася и за целия сръбски елит) изглежда все още нямат достатъчно ясна представа за външнополитическите си приоритети.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Етносите са една от формите на съществуване на човешката общност, която днес се сблъсква с новите прояви на глобализацията. Този процес създава условия етнонационалните общности да разширяват своето представителство, но сякаш парализира тяхната самобитност, поражда нови или ескалира стари конфликти помежду им. Националният етнос е жива тъкан, участваща във формирането на нациите. В международното и националните законодателства, признати от съвременната демократична общност, е записано правото на национално и религиозно самоопределение, но това не означава право да се рушат суверенитета и целостта на съществуващите държави.

Задача за всяка страна е да осигури условия, които да не пораждат остри конфликти между етносите.

Характеристики и причини за възникване на етническите конфликти

Немалко съвременни държави се разпаднаха, а други се тресат от етнически конфликти, като за това не са виновни съставляващите ги етноси, а провалите в провежданата от управляващите политика, недооценяваща етническия фактор. В търсене на форми за социално и политическо самоутвърждаване, при най-малкото изменение на социално- политическите условия, етносите реагират с повишена активност в политическите и социални процеси, стремейки се да докажат и съхранят жизнеността си. Практиката сочи, че етносите често се явяват по-устойчиви общности от държавите, които населяват [1]. Благоустрояването на етносите във всяка държава трябва да бъде задача за политиците. В този аспект, етносите се явяват едновременно субект и обект на политиката [2]. Както е известно, науката пристъпва към сериозното изучаване на конфликтите едва от началото на 70-те години на ХХ век, макар историята на войните, етническите сблъсъци и тяхното влияние върху политиката на държавите да занимават човечеството от столетия [3]. В много страни националният въпрос остава сложен, вътрешнополитически проблем. На Балканите например, няма държава, в която да не се наблюдават прояви на национализъм и етнически претенции [4]. Тези отношения са тясно свързани с политическите, социалните, религиозните, екологичните и др. Именно в политиката се изразяват и реализират много важни интереси на етносите.[5] По правило, междуетническият конфликт е и социален. Възникнал между представители на отделни социални групи, от различви етноси, той може да доведе до конфронтация между самите етнически общности.

За възникването на етническите конфликти е необходимо наличието на три фактор:

  • национално самосъзнание;
  • критична маса от обществени проблеми, оказващи всеобхватно влияние върху националния бит;
  • политическа сила, способна да използва в борбата за власт двата предходни фактора [6].

Етническите групи се борят за по-широк достъп до социалните, икономически, политически или културно-символически ресурси [7]. Междуетническите конфликти, които имат дълбоки исторически корени и традиции, засягат подсъзнателно хората и силно се влияят от религиозните различия. Изходът от тях може да варира от компромис до използването на сила. При разблокирането им е най-добре да се избягва външното вмешателство и да се осигури правото на свободен избор за всяка от страните. Създаването на системата за регулирането им пък следва да съчетава институционален и инструментален подход [8].

Съвременният етнополитически конфликт има скрит период на натрупване и разгръщане на противоречията. През този период се формира етнополитически потенциал, участниците осъзнават своя статус, съпоставят го с другите, определят отношението си към тях и решават въпросите за властта и преразпределението на материалните ресурси. Недоволството от собственият статус актуализира историческата памет и  стереотипите на междунационалната вражда.

В условията на ерозия на социалните връзки се засилва ролята на националността като традиционно значим канал за социална идентификация. Национализмът може да служи за политическа мобилизация, като примамка, поставена от политическите партии. Така, сред причините, пораждащи етнополитически конфликт, може да бъде посочена и “политизацията на етническата солидарност”.

Възможни са следните източници на етнополитически конфликти:

  • изчезване на сдържащите фактори, отслабване на политическата власт или външна заплаха;
  • исторически наследени междуетнически отношения;
  • борба за лидерство в рамките на етническата група;
  • влошаване на икономическата ситуация;
  • ниско ниво на политическата и обща култура.

Следва да се има предвид и възможното наслояване на ситуации [9].

Етническите конфликти представляват сериозен риск за политиката. Когато се определя “индексът на политическия риск”, винаги се обръща внимание на етническите и религиозни различия; социалното неравенство; наличието на политически плурализъм; радикализмът; състоянието на властта; мащабите на антиконституционните действия; нарушенията на правовия ред и др.[10]

Анализът на вътрешните икономически фактори характеризира икономическото развитие на страната и определя уязвимите области, а този на външните определя степента на влияние на ограниченията върху вътрешната икономическа политика. Несъвършенството на демократичните институции и преломният момент в историческото развитие обуславят ролята на личния фактор.

Съществено е влиянието на политико-териториалните образования, притежаващи определен икономически потенциал, национален състав и опиращи се на исторически, политически, културни и религиозни традиции.[11]

За да овладеем конфликтите, е необходимо да познаваме основните и второстепенните участници; пространствените граници на конфликтното взаимодействие; фазите в развитието на конфликта; структурните граници, определящи основните и второстепенни участници; социалната среда и обективната обстановка; обекта на конфликта; функционалните взаимовръзки между структурните елементи и времевите граници.

За възникването и развитието на конфликтите въздействат четири групи фактори и причини: обективни, организационно-управленчески, социално-психологически и личностни.

В основата на всеки конфликт стоят конкретни противоречия. Обект на конфликта може да бъде материална, социална или духовна ценност, към чието овладяване, притежаване и използване се стремят опонентите. Особено важно е той да бъде правилно дефиниран, защото лъжливият обект затруднява разрешаването на проблемите. Необходимо е да се определят и условията, в които действат участниците в конфликта [12]. Основните функции на всеки конфликт могат да бъдат конструктивни и деструктивни. Деструктивните функции оказват подчертано негативно въздействие върху психическото състояние на участниците, съпровождат се с насилие и травмират опонентите. Понякога отношенията въобще се прекратяват. Конфликтът се вкоренява в социалния опит на личността и групата, мотивира търсенето на насилствени способи за решаване на проблемите и влияе отрицателно върху развитието на личността и доверието [13].

Сред конструктивните функции са отстраняване на противоречията, осветяване на нерешените въпроси, оценка на индивидуално-психологическите особености, тестване на ценностната ориентация, мотивация, насоки на дейност, освобождаване на психическо напрежение, развитие на личностите и техните отношения. Конфликтът протича във времето, преминавайки през етапи, в които възниква, развива се и заглъхва. Към тях спадат латентният период, включващ възникване на обективно проблемна ситуация, нейното осъзнаване и стремежът към разрешаването и с неконфликтни средства; открит период, който включва инцидент; ескалация; балансирано противодействие и спиране(същински конфликт); завършек на конфликта - преход от противодействие към търсене на решение и прекратяване на конфликта, посредством разрешаване, урегулиране, затихване, отстраняване или преминаване в друга форма. Следконфликтният период пък включва нормализацията на отношенията.[14]

Информацията има решаващо влияние върху развитието на конфликтите. Всеки от участниците има собствена субективна представа за обекта. У тях се формират информационни модели за: конфликтната ситуация; мотивите и възможните действия на противната страна; собствените мотиви и възможности; представата, която според тях другите имат за конфликта; целите на страните и др. Процесът на конфликтно взаимодействие представлява и обмен на информация. Ключът за разбирането на конфликта лежи в изследването на информационната среда, в условията и под въздействието на която те възникват, развиват се и завършват. Много специалисти смятат, че медиите влияят върху градуса на напрежението в обществото, формирайки нагласи за употребата на насилие или пък за неговото осъждане.[15]

Етническата картина в България

За етническите малцинства в България и отношението на обществото към темата може да съдим по едно изследване, проведено от септември 2001 до януари 2002. То се базира на проучване съдържанието на етническите публикации в 7 национални и 7 регионални всекидневника. За изследваният период са регистрирани 5400 публикации, от които 3282 в националните и 2118 в регионалните издания. В изследването се констатира, че сред „етническите” публикации преобладават отнасящите се за турците и ромите, със съответен дял 79.7%, в националните издания, и 75.8%, в регионалните, което съответства на тяхното реално място в демографската картина на българското население. Около 80% от публикациите за българските турци са с политическа тематика, докато българските роми са представени предимно като генериращи криминални и социални проблеми (60% от “ромските” публикации). Създадените негативни обществени нагласи спрямо ромите утвърждават отрицателвия им “образ”. Темата за интеграцията на ромите присъства сравнително рядко. Останалите около 25% от етническите публикации се разпределят главно между евреи и арменци. Другите етнически малцинства, като „македонци”, българо-мохамедани и руснаци присъстват сравнително рядко в регионалните издания, а власи, каракачани и гърци се срещат в единични случаи.

Еврейската тема на страниците на вестниците “Дума” и “Демокрация” протича под формата на спор за “историческата истина” и се оказва употребена за извличане на политически дивиденти.

Арменската тема пък се свързва с такива събития като взрива в хотел “Амбасадор”, оправдаването на Еди Минесян за убийството на автокрадец, победите на Армен Назарян на Олимпиадата в Австралия, юбилеят на в-к “Ереван” и годишнината от приемането на християнството в Армения. Руската тема присъства с изгонването от България на няколко руски граждани - Майкъл Чорни, Хайрулин, Ширков и др.

Споменаването на българомохамеданите(помаците) в националните издания се свързва с назначаването на Мустафа Кичуков за зам.министър на отбраната и строежа на джамии в районите, населени с българомохамедани.

Македонската тема пък се свързва с книгата на Божидар Димитров “Десетте лъжи на македонизма”; делото срещу България в Страсбург, заведено от активисти на ОМО “Илинден”; идеите за “нов Берлински конгрес” на лорд Дейвид Оуен и тиражираната в скопския в-к “Нова Македония” карта за размяна на територии и “договорените” политически граници на Балканите. Единствено на страниците на в-к “Струма” намира място реакцията на ОМО “Илинден-Пирин” срещу извършеното, през март 2001, преброяване на населението в България. Като цяло, доминира нагласата, че вътрешните противоречия трябва да се тушират и, че югозападната ни съседка следва да се подпомогне за ограничаване и потушаване на етническия конфликт на нейна територия. Доминират повече опасения от бежанска вълна и прякото ни въвличане в конфликта чрез войски или паравоенни доброволчески структури, отколкото от възможни сепаратистки акции [16].

Етническите теми и днес продължават да занимават общественото внимание, основно чрез медиите. Сбиване тревожи цял квартал в Добрич, а участващите в мелето цигани са сравнени с „талибани”. Освен до наранявания между участниците се стига и до конфликт с пристигналите представители на полицията, която е принудена да задели значителен ресурс за потушаване на напрежението [17]. При спор за череши в кюстендилското село Шишковци, българи са нападнати от 10 души от циганското малцинство, нанесли им побой, от който един е починал, а двама са ранени. Нападателите са въоръжени с бухалки. Друга група цигани, въоръжени с бутилки, нападат и чупят стъклата на полицейски участък в ромския квартал “Шести” в Нова Загора. В София, от цигани, е нападнат и пребит 66 годишен пенсионер, а в Сливен е изнасилена 70-годишна жена. Няколко цигани, след спор при бране на орехи, отвличат с автомобил насила младеж и го пребиват до смърт, като изоставят трупа му в селското землище [18]. Тези няколко случая, представляващи съвсем непредставителна извадка от публикациите в последно време, са красноречива илюстрация за отразяваната от медиите асоциалност в поведението на ромите и наличието на остра конфликтност между циганския етнос и останалите.

Все по-отчетливо се добавя и македонската тема, при това с нови насоки и поведение. Освен случая с несправедливо осъдената Спаска Митрова, придобила българско гражданство, общественото внимание и институциите на двете държави бяха ангажирани с поредния опит за налагане на псевдоисторически македонски претенции. Вицепремиерът на Македония Абдулаким Адеми посочи, че всяка институция трябва да внимава с текстовете, влияещи на междуетническите и международни отношения и имиджа на Македония пред международната общност [19]. Това стана по повод представената, на 17 септември, 2009, в Скопие, "Македонска национална енциклопедия" на Академията на науките (МАНУ). Излязла под редакцията на академик Блаже Ристовски, тя представя македонската визия за националното, политическо и културно минало и съвременност. В нея Пиринския край е посочен като неразделна част от “македонската автономия” и се говори за “асимилация на македонците в България”. Инициативата бе подкрепена от премиера Никола Груевски [20]. Реакцията на албанските партии накара ЕС да се ангажира с въпроса, дали не е застрашен мултиетническия характер на държавата [21]. Македонски политици и интелектуалци не пропуснаха да атакуват Гърция и България, които не признавали малцинствата с тяхната етническа, духовна и езикова идентичност. Лидерът на македонците в Гърция Павле Васкопулос(партия „Виножито”) обвини гръцката пропаганда и призова за реформа в образователната система и медиите, защото “чрез тях става  запознаването с други нации и култури”. От ОМО „Илинден-Пирин” също разкритикуваха „радикалната” политика на България към малцинствата, потискането на “македонщината” и шовинизма, за което заплашиха страната ни със съд в Страсбург.[22]

Продължителната конфронтация между Атина и Скопие даде повод и на САЩ да се намесят. Американският посланик в Гърция Даниел Спекхард заяви, че се надява спорът за името на бившата югославска република да се реши до 2010, като поиска повече гъвкавост, прозрачност и нов прочит на американо-гръцките отношения. Той призова спорещите да решат въпроса по начин, “удовлетворяващ и двете страни” и припомни, че САЩ вече имат изработена позиция по въпроса. Вероятно, от решаването на този спор ще зависи приемането на Македония за член на ЕС.[23]

У нас продължава тенденцията властите и институциите да бъдат обвинявани в неефективност, конспиративни заговори и конфликти: “Набезите върху полицейски автомобили и сгради и посегателствата върху полицаи, фактически, се окуражат от съдебната система”. Безобразията и престъпленията на циганите, квалицифицирани като „пасмина”, са определяни като ежедневие, за което политическата „класа” нехае. Към обществото са отправят сигнали, че „истинска законност скоро няма да има” [24]. Вестник “Атака” например, цитира депутата Павел Чернев, който коментира неразкритото убийство на двете сестри от Пазарджик: “...На 90% съм убеден, че става въпрос за деяние, извършено на етнически принцип - групово изнасилване на българки, предизвикано от поведение или отказ да имат сексуално отношение с конкретен циганин. И им е отмъстено. Аналог - случаят в "Столипиново", когато 13-годишно момиче беше свирепо убито с ритници от група цигани, защото казало: "По-добре да умра, отколкото да легна с циганин”.
Политикът внушава, че извършители от циганското малцинство умишлено се прикриват заради криминална обвързаност и политически интереси на ДПС и „Евророма”. В този контекст се цитира и убийството на проф. Калоянов в софийския квартал “Захарна фабрика”[25]. В статията "Де факто циганите са обявили война на имуществото, честта и живота на останалото население", правителствени и неправителствени организации са обвинени, че създават чувство за превъзходство и безнаказаност сред циганите чрез прилагане на двойни стандарти и осигуряване на социални предимства [26].

Българските турци са добре интегрирани в българското общество, като до средата на 80-те са обект на непрекъснато обгрижване от държавата и нейната политика. Проведеният т.нар. “възродителен процес” и намесата на редица чужди фактори допринесе за възраждане на турското етническо самосъзнание на българските турци. Тяхната съпротива, изразена понякога с най-остри форми, включително тероризъм, принуди репресивните органи да ангажират цялата си мощ за разкриване мрежата на инспирираното от чужди специални служби движение и извършителите на терористични атаки в различни части на страната. Това изостри до крайност междуетническите отношения и наложи присъствие на въоръжени отряди на МВР в някои райони на страната. За изпускане на напрежението послужи даденото право на изселване на българските турци, от което се възползва най- активната и радикална част от тях.

Започналите след 1989 политически промени в страната позволиха на българските турци да вземат активно участие в политическия живот посредством своята партия Движение за права и свободи (ДПС), с председател Ахмед Доган, която успешно се вписа в националния политически и управленски елит и даде свой принос към политиката на прехода в страната. Макар постепенно моноетническият модел да беше разчупен, под влияние на промените в социалната и политическа среда, въздействието на редица обективни и субективни фактори създадоха предпоставки политическата тежест на ДПС да бъде застрашена. Появиха се НДПС, двете мюфтийства - все процеси, върху които ръководството на партията, както изглежда, не може да влияе. Сезгин Мюмюн, от активен член на ДПС, а после коалиционен партньор на ГЕРБ и сподвижник на Емил Кошлуков, в крайна сметка стана политически партньор на Иван Костов. По тази линия беше направен и опит да се създаде нова партия на помашкия етнос.

Успоредно с нарастване недоверието към добре познатите от началото на прехода партии и политици, общественото доверие се прехвърли към нов политически субект с лидер, обграден от неособено известни имена и с неособено ясна визия за бъдещото управление. Станали заложник на прехода, институциите, призвани да защитават националната сигурност, не смееха да се интересуват от битието и поведението на българските малцинства. През годините, те бяха подлагани на критики, атаки, реорганизации и кадруване, инициирани и задълбочавани от политическата класа. В новото социално стратифициране техните представители отстъпиха далеч назад и надолу. Това ги принуди да поддържат „окопна война” за оцеляване, което разви у тях синдром за вина и стремеж за оцеляване на всяка цена. В подобна ситуация никой не предлага мащабно информационно, институционално и инструментално осигуряване на рисковете и заплахите за националната сигурност, особено когато с подобно поваедение рискува да си спечели лични противници сред силните на деня.

Това е валидно не само за случващото се у нас, но и по отношение на етническите конфликти в съседни държави, които, при евентуално развитие, ще представляват реална заплаха и за България.

Новосъздадената ДАНС непремерено  насочи общественото внимание към етническия въпрос, предприемайки някои необосновано остри действия, включително арести на кмет и преподавател от турското малцинство. Последвалите реакции показаха, че на политиците, правителството и службите липсва капацитет да оценяват и разрешават правилно подобни кризи. Говорителят на ДАНС Зоя Димитрова съобщи, че двамата задържани извършвали насилие към хора с различна религия и народност. Появи се и обвинение в разпространение на илямски фундаментализъм. В същото време, местни жители изградиха живи вериги около репортерски автомобили, отричайкиа верността на твърденията на властите и депутата Яне Янев, лидер на партия “Ред, законност и справедливост”(РЗС). Към етническите страсти в гърменските села се насложи и стачката на няколкостотин роми, с искане Столична община да прекрати концесионния договор на фирмата за поддържане на чистотата в София "Новера" [27]. Свободните интерпретации, заместили липсващата институционална яснота и прозрачност, засилиха драматизма, доведоха до обвинения в институционален произвол и посегателство над човешки права и подсилиха внушенията, че ДАНС е новата политическа полиция на властта и правоприемник на ДС. За сметка на представеното като невинен акт носене на доскоро непознатите и неприемливи за хората от този район ислямски дрехи и шамии, беше внушено, че преследването е предизвикано от съпричастност към определен етнос и вяра (традиционен ислям). Междувременно, от публичните изяви на директора на училището в село Рибново Сеим Иса, стана известно, че 450 ученици от 1-ви до 12-и клас се идентифицират като мюсюлмани, а 380 изучават по избираем предмет ислям. Очерта се внушение за безотговорност и бездействие на институциите, когато стана известно, че още от октомври 2008 местните икономическа полиция и образователен инспекторат са проверявали сигнали за насаждане на ислямизъм. Макар и непотвърдени, появата им бе достатъчно основание местните представители да сезират своите куратори в централната власт [28]. Междувременно, в търговищкото с. Славяново беше учредена  партия "Мюсюлман- демократичен съюз", по инициатива на доскоро неизвестните публично Юзеир Юзеиров и брат му Али Юзеиров, избран за председател на въпросната „партия”. Организаторите призоваха към нея да се присъединят всички, приемащи етичните норми на исляма, и отрекоха етническата и основа макар Учредителното събрание да завърши с османски военен марш, приет и за химн на „партията”. Едва след това стана известно, че двамата братя са издигнали на свой парцел паметник на Незнайния мюсюлмански воин, пролял кръв по българските земи. На обвиненията, че създават противоконституционна партия на религиозна основа, братята сочат регистрирането на Християндемократическия съюз [29]. Незабавно последваха разнопосочни институционални и политически реакции.  Бившият активист на “Атака” и лидер на партия "Свобода" Павел Чернев заяви, че МДС вреди на България и прогнозира обвинения срещу страната ни за погазване на човешките права. Той огласи, че е оглавил гражданско сдружение „Стоп на ислямизацията” като противодействие на “Мюсюлман-демократичния съюз” [30].

На свой ред, премиерът Бойко Борисов определи формацията като противоконституционна и демонстративно нареди на службите да се заемат с новосъздадената партия. Вицепремиерът и министър на вътрешните работи Цветан Цветанов пък заяви, че причините за създаването на МДС са комплексни и съзря в него “провокация на вътрешни сили”. В същото време, той направи реверанс към политическото статукво, заявайки, че за демократичните процеси принос имат съществуващите в страната партии и ги призова “да си свършат работата така, че да бъдат близо до хората и обществото” [31]. Зам. председателят на ДПС Лютви Местан посочи, че в “България няма условия за партии и радикализиране на ситуацията на етническа и религиозна основа”. Той отрече да познава Юзеирови и определи като безумна тезата, че ДПС стои зад новата инициатива. Красимир Каракачанов, изправен пред прага на очакван лидерски сблъсък и тежък конгрес на ВМРО, даде ултиматум на институциите за реакция, призова за отнемане на българското гражданство и съд за братя Юзеирови и заплаши с радикални ответни действия. Местният строителен контрол в Търговище (РДНСК) огласи заповед за събаряне на паметника и обясни евентуалната последователност на административно- наказатели действия, в случай на отказ. Лидерът на РЗС Яне Янев, депутат и член на две постоянни парламентарни комисии, имащи отношение към националната сигурност, поиска изслушване на ръководството на ДАНС, за да разбере каква работа е свършило, а създаването на новата партия определи като „нарочен акт”.

Тези случаи показаха, че България все още не разполага с инструментален (регламентиращ) и институционален (наблюдаващ и разрешаващ) капацитет за решаване на етническите и национални конфликти. Дори лидерите на участващи в политическия живот и властта партии нямат съответната подготовка и разбиране за важността на проблемите, свързани с националните и етнически конфликти, поради което импровизират свободно, предизвикателно и опасно по темата. Последното се отнася и за представителите на институциите и медиите. Нито една гражданска организация не се ангажира открито със случаите; нито един експерт, интелектуалец или общественик не излязоха своевременно с достатъчно ясна позиция. По този начин междуетническите конфликти лесно могат да станат причина и за ескалиране на междудържавни конфликти [32]. За да бъдат контролирани, управлявани и разрешавани, е необходимо: активно участие в глобализацията на производствено-икономическата, политическата и културната сфера; съблюдаване принципа на мирно съвместно съществуване, признаване правото на свободен избор и многовариантност на общественото развитие; активно участие в международните усилия за снижаване нивото на военно противопоставяне; участие в интензивното социално-икономическо развитие; усъвършенстване на собствената система за сигурност; гарантиране на регионалната и общата сигурност; признаване ролята и усилване ефективността на международите междуправителствени организации; съблюдаване на човешките права; недопускане интернационализирането на вътрешните конфликти и на държавна намеса в чужди конфликти; противопоставяне на агресивни идеологии; недопускане намеса във вътрешните работи на страната; противопоставяне на опитите за доминация на която и да било държава от региона; отстояване на националните интереси и сигурност; ясно определяне и защита на икономическите интереси; отказ от териториални промени и претенции; гарантирана защита правата на всички граждани; недопускане пренасянето на външни конфликти на наша територия; грижи за подобряване жизненото равнище на хората.

Новата роля на етническия фактор

Един от класиците в световната етноконфликтология, Доналд Хоровиц, чиято книга “Конфликтът между етническите групи” е настолно четиво за мнозина специалисти, отбелязва, че нито държавниците, нито обществениците са готови за нарастващата роля на етничността. От 90-те години насам, главен въпрос при дискусиите по темата е, дали тя е източник на конфликти, поражда ли ги, сама по себе си, или се въвлича, използва и дори конструира, с цел използването и в борбата за постигане на други цели. Другият теоретичен въпрос е за същността на етническия конфликт и критериите, според които той може да бъде отделен от другите социални конфликти. Определяйки основите на своята концепция за етническия конфликт, Робърт.Липшуц пише: “Това, което се нарича етнически конфликт, е, ни повече, ни по-малко, борба за държавната власт.  Действително, в периода на разпад на полиетническите държави (характерен процес за 90-те години на миналия век), шансът да получиш достъп до властта забележимо се увеличи”. Безспорно, конфликтите на етническа, национална и религиозна основа  имат дълбоки исторически корени. Регионът ни традиционно се определя като зона на висок риск за сигурността поради опасност от сливане на организираната престъпност с политическия и подземен свят, сепаратистките движения и глобалния тероризъм. Организираната престъпност открива на Балканите възможност за успешна дейност поради слабостта на държавите и техните институции и голямата корупция.  Сепаратистките движения често са повлияни от престъпните структури и интереси.  Намесата на геополитическите и други фактори, които изваждат пред скоби защитата на правата на малцинствата и правото на самоопределение, генерира тенденция за формиране политически представителства на престъпните структури. Като техни стратегически цели нерядко се очертават и великодържавни проекти [33]. И сега в България ежедневно се решават различни конфликти, включително от етнически тип. Друг е въпросът, дали се съзнава този проблем, неговата важност, с какъв багаж от специфични знания и култура се подхожда, колко са ефективни или безопасни действията на подготвящите или взимащите решенията. Важно е онези, които на практика се занимават с въпросите, свързани с конфликтите и тяхното управление, да притежават интердисциплинарни познания и култура, да обменят опит и т.н. Свършеното до момента следва да се обобщи и систематизира като теория. Теоретичните модели на етническите отношения ще са необходими за ефективно прогнозиране, опознаване на тяхната динамика и търсене на изход, както и за изследване на конструктивния или деструктивен потенциал на етническия конфликт [34]. За съжаление, политици и управленци очакват от своите съветници или изследователите готови препоръки за бързо решаване на проблемите и дългосрочните стратегии не ги устройват.

В името на отговорността за бъдещето, трябва да се организира  активно и съзнателно взаимодействие за:

  • създаване на национална държавно-обществена система за ефективен етноконфликтологичен мониторинг и сътрудничество;
  • разширяване на конфликтологичната подготовка и образование;
  • разширяване и съчетаване на практико-приложните и научни изследвания с интердисциплинарен подход;
  • уеднаквяване на определения, категории, терминология и методологични подходи;
  • популяризиране на организацията, проблемите и усилията;
  • отказ от използване на силови методи при решаване на етническите конфликти;
  • привличане на експерти и управленци, наблюдавали, изследвали, изучавали и разрешавали различни конфликти;
  • обобщване, изследване и анализиране на данни, свързани с различните форми на конфликтност;
  • привличане на политици и управленци към научно-изследователска дейност, участие в разработки и изследвания;
  • разширяване и използване резервите на гражданските и обществени структури.

Бележки:

1. Абдулатипов, Р.Г., Етнополитология, С.Птб., 2004, Изд. „Питер“ Уч. пос., ISBN 5- 94723- 575- 7, с. 17

2. Пак там, с. 27

3. Пак там, с. 42- 43

4. М.А. Василик, Политология, 4-то преработено и допълнено издание, С.Петербург, 2005 г. ISBN 5- 94241- 088-7, с. 300

5. Анцупов А.Я, Шипилов А.И., Конфликтология, ISBN 5- 469- 01552- 1, ЗАО, Изд. Дом „Питер“, 2006, с. 351

6. Анцупов А.Я, Шипилов А.И., Конфликтология, ISBN 5- 469- 01552- 1, ЗАО, Изд. Дом „Питер“, 2006, с. 351- 353

7. Малахов В. С., Национализмът като политическа идеология, М., КДУ, 2005 г., ISBN 5- 98227- 089- Х, с. 246

8. Анцупов А.Я, Шипилов А.И., Конфликтология, ISBN 5- 469- 01552- 1, ЗАО, Изд. Дом „Питер“, 2006, с. 353

9. М.А. Василик, Политология, 4-то преработено и допълнено издание, С.Петербург, 2005 г. ISBN 5- 94241- 088-7, с. 302- 305

10. Анцупов А.Я., Шипилов А.И., Словар конфликтолога, ЗАО ИД „Питер“, 2006, с. 373

11. М.А. Василик, Политология, 4-то преработено и допълнено издание, С.Петербург, 2005 г. ISBN 5- 94241- 088-7, с. 309

12. А.Я. Анцупов, А.И. Шипилов, Конфликтология, Изд. ЗАО „Питер“, 2007, ISBN 5-469- 01552- 1, с. 225- 226

13. Пак там, С. 238- 240

14. Пак там, С. 241- 252

15. Пак там, с. 260- 262

16. Марков Т., Етническите малцинства в огледалото на националните и регионални ежедневници, http://rc.cega.bg/files/Media/Etnicheskite_malcinstva_v_ejednevnicite.pdf

17. http://nadmalchanieto.blogspot.com/2009/05/gsm.html

18. Article printed from Altermedia България – Гласът на народа: http://bg.altermedia.info //Постоянен арест за убийците в Горно Церовене, news.bg , 23.09.2009

19. http://www.focus-news.net/?id=n1263440

20. http://news.ibox.bg/news/id_1601307066, 17.09.2009,

21. http://news.ibox.bg/news/id_1533927730, 22.09.2009

22. http://www.focus-news.net/?id=n1263562

23. Полина Тодорова, http://news.ibox.bg/news/id_56801601,27.03.2009

24. сп.Българи: http://bolgari.net/

25. http://www.vestnikataka.com/?module=displaystory&story_id=7098&format=html&edition_id=98

26. http://www.bgpatriot.com/web/bg/resources/cigani/

27. http://news.ibox.bg/pressreview/id_1939102069/ 17.03.2009

28. http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=7144/ 5-ти Октомври 2009

29. http://forums.data.bg/index.php?showtopic=1875329/ 26. 09. 2009

30. Маринова, М., http://www.focus-news.net/?id=n1267796/ 29.09. 2009

31. http://bnt.bg/bg/news/view/15441/cvetan_cvetanov_za_partija_musulman_demokratichen_syuz/ 05.10.2009

32. А.Я. Анцупов, А.И. Шипилов, Конфликтология, Изд. ЗАО „Питер“, 2007, ISBN 5-469- 01552- 1, с. 356- 359

33. Вж. Стойчев, Т., От различните конфликти в региона на Балканите може да се възползва организираната престъпност Доклад, Кръгла маса, АКРБ, м. ноември, 2008 в ЦДА- София, www.naaf.from- bulgaria.eu

34. Авксентьев В.А. Этническая конфликтология: проблемы становления,http://www.gumer.info/bibliotek_Buks/Polit/Article/Avk_EtnKonf.php

Октомври, 2009

* Бивш директор на Централната служба за борба с организираната престъпност

{rt}

През октомври 2009, в Източна Европа се случиха няколко важни събития. Двама ветерани на американската външна политика, които са част от сегашната администрация на САЩ: вицепрезидентът Джоузеф Байдън и държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс посетиха столиците на Полша, Чехия, Румъния и Словакия. Байдън са появи във Варшава, Прага и Букурещ за да привлече трите страни към новата версия на американската Система за противоракетна отбрана (ПРО) и да договори разполагането на ракети „Patriot” и военнослужещи на САЩ в Полша, където това ще са първите чуждестранни войници, от разпадането на Варшавския пакт (преди 19 години) насам.

На свой ред, Гейтс посети словашката столица Братислава, където участва в двудневната среща на военните министри на държавите от НАТО и партньорите на пакта. На нея се дискутираше създаването на ракетен „щит”, който да покрие цялата територия на Европа, както и безпредецентното разширяване на военните операции на САЩ и НАТО в Афганистан.

Мисията на НАТО в Афганистан и приносът на американските съюзници

Няколко дни преди това, официалното издание на американските въоръжени сили “Stars and Stripes” съобщи, че Пентагонът ще изразходва допълнително 110 млн. долара за модернизацията на седем военни бази в България и Румъния, които американците имат право да ползват, съгласно договорите, подписани с тях през 2005 и 2006.

Това съобщение породи определена политическа реакция във въпросните страни, след като редица официални лица в България и Румъния се опитаха да смекчат обществените опасения, провокирани от двете съобщения, заявявайки, че техните (иначе доста проамерикански настроени правителство) ще осъществяват контрол върху разширяващите се бази. Всъщност, истината е, че София и Букурещ вече не контролират начина, по който Пентагонът и НАТО използват в момента (нито пък, как ще повишават нивото на използването им в бъдеще) техните летища и другите им бази, също както и не определят, в кои точно „горещи точки” ще бъдат изпратени техните военнослужещи: в Босна, Косово, Афганистан или Ирак.

На срещата на военните министри на НАТО, която се проведе в края на октомври в Словакия, беше одобрено искането на главнокомандващия войските на САЩ и НАТО в Афганистан – генерал Стенли Маккристъл, за увеличаване на военния контингент в тази страна. Така, Полша обеща да изпрати там още 600 войници, а повечето от останалите страни ще я последват. Имайки предвид решението на американския президент Обама (съобщено по време на речта му във Военната академия Уест Пойнт, през декември 2009) САЩ да увеличат числеността на корпуса си в Афганистан с още 30 000 души, както и призивите му европейските съюзници на Америка също да изпратят още части, можем да очакваме, че скоро общият брой на американските сили и тези на НАТО може да достигне 200 000 души.

Тук е мястото да напомня, че дори и във върховия момент на американските операции в Ирак (краят на 2007 и началото на 2008), числеността на войските на САЩ в тази страна и в Афганистан не надхвърляше 186 000 бойци. Когато Барак Обама влезе в Белия дом, в началото на 2009, в Афганистан имаше 34 хиляди американски войници, докато в края на годината броят им нарасна два пъти, а през 2010 ще продължи да се увеличава, достигайки поне 100000.

Преди време, генерал Маккристъл обяви, че ако в Афганистан бъдат изпратени още 85000 американски войници, това би бил „най-малко рисковият вариант”, определяйки изпращането на 40000 като „минимално възможния” и „силно рискован вариант”. В крайна сметка, съобразявайки се с негативните обществени настроения в самите САЩ, президентът Обама обяви, че ще изпрати в Афганистан още „само” 30000 американски войници. Междувременно, провелата се през октомври 2009 в Братислава среща на военните министри на държавите от НАТО, сложи край на разгорялата се през есента на миналата година в американските медии дискусия за това, дали рязкото активизиране на военните действия в Южна Азия, Пакистан и Афганистан следва да се характеризира като „наказателни” или пък като „антитерористични” операции. Тоест, дали Пентагонът и НАТО ще ограничат военните си действия само до „лова” на оцелелите предполагаеми членове на Ал Кайда или ще започнат пълномащабна война срещу всички бунтовнически сили, определяни от тях като „талибани”, от двете страни на афганистанско-пакистанската граница.

Вторият вариант на развитие на събитията ще доведе до това, че допълнителният 30-хиляден корпус ще се окаже съвършено недостатъчен, а „най-малко рисковият вариант” на генерал Маккристъл (т.е. изпращането на още 85 хиляди американски войници) може да се превърне в неизбежен. Както е известно, на срещата в Братислава, генералът изнесе петнайсетминутен доклад, който генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен коментира така: „обсъдихме всестранната оценка на генерал Маккристъл и неговия общ подход, като лично аз констатирах широката подкрепа на всички министри за неговата гледна точка относно антибунтовническите действия” (1). На свой ред „Los Angelis Times” коментира, че „всички американски партньори от НАТО демонстрираха пълната си подкрепа за енергичната антибунтовническа стратегия в Афганистан, като по този начин излъчиха сериозен импулс за значително увеличаване броя на американските военни там. Военните министри на държавите от пакта одобриха лансираната от главнокомандващия силите на САЩ и НАТО генерал Стенли Маккристъл стратегия. Алиансът отклони предложенията за намаляване числеността на военната мисия за борба с остатъците от Ал Кайда” (2). Накрая, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс увери, че „много наши съюзници обмислят увеличаването военните или гражданските си контингенти в Афганистан” (3).

Впрочем, само ангажиментите в Афганистан изглежда не са достатъчни за НАТО. Според неговия генерален секретар Расмусен, има редица допълнителни задачи, които следва да се вземат предвид при разработването на новата Стратегическа концепция на пакта, включително „ядрените проблеми”, „киберотбраната”, „сложният икономически климат”, „последиците от прекъсванията в енергоснабдяването” и „вероятно най-глобалният проблем – климатичните промени” (4). Основно внимание обаче се отделя на две теми, като и двете са свързани с Русия, в качеството и на основен антагонист на Алианса. Първата, според Расмусен, е свързана с „задълбочаващият се проблем с енергийната сигурност. Много държави вече усетиха на гърба си последиците от прекъсванията в снабдяването с енергоносители, а през следващите няколко години енергийната борба само ще се изостря. Което пък означава, че ни се налага да мислим, как да защитим пътищата за доставка на енергоносители, транзитните си маршрути и обектите, които са от жизнено значение за нас”. В случая, генералният секретар очевидно визираше колективните (НАТО-САЩ-ЕС) усилия за „намаляване на енергийната зависимост на Европа” от Русия и продължаване разработването на алтернативни маршрути за петролните доставки от басейна на Каспийско море и Близкия изток за Европа, заобикаляйки Русия (и Иран). Между другото, ако някой би си позволил да прокламира подобна политика спрямо западните държави, това би се възприело от тях като „обявяване на енергийна война”.

Споменавайки прословутият чл.5 от Устава на НАТО, Расмусен заяви, че „основна задача на пакта беше, е и ще продължи да бъде защитата на нашата територия и собственото ни население. Най-важното за членовете ни е да гарантираме сигурността им и НАТО винаги успешно се е справяла с тази задача”. В същото време е ясно, че на планетата има само една държава, която би могла (пък макар и теоретично) да застраши територията на пакта и това е Русия.

Коментарите на генералния секретар за „заплахите от кибертерористични атаки, които, както видяхме в Естония преди две години, могат сериозно да дестабилизират една или друга държава”, направиха намеците му още по-прозрачни. В изказването си в Братислава, Расмусен перефразира известната реч на Джордж Буш-старши, за „единна и свободна Европа” (5), произнесена през 1989: „Новата ни стратегическа концепция трябва да потвърди старата цел на НАТО: да помогне за пълната консолидация на Европа, като континент, и създаването на една цялостна, свободна и мирна Европа. Ще продължим да я следваме, тъй като тя е принос за евроатлантическата сигурност и това е мощен стимули за страните-кандидатки да следят за спазването на реда в собствения си дом”.

Според него, редица малки и съвсем малки европейски страни, както и трите държави от Южен Кавказ, които все още не са в НАТО, но са изпратили свои военни и военна техника в Афганистан (арменският министър на отбраната също участва на срещата в Братислава, за да предложи там участието на свои части в мисията на НАТО) трябва да бъдат приети в Алианса, въпреки опасенията и възраженията на Москва. По-долу ще се спра на въпроса, какво могат да очакват тези държави (и техните съседи) от присъединяването си към НАТО, използвайки като пример България и Румъния.

Какво означава това за три други страни, приети в пакта още през 2004 – бившите съветски републики Естония, Латвия и Литва – стана ясно в края на миналата 2009, когато Расмусен призова за „ясно изразено присъствие на НАТО в балтийските държави”, отбелязвайки, че не изключва „осъществяването на съвместни военни учения в бъдеще”, с които да се утвърди „видимото присъствие на Алианса в балтийските държави и в близост до границите на Русия” (6). Преди това, помощникът на държавния секретар Филип Гордън, който е бивш сътрудник на Института Брукинг, Международния институт за стратегически изследвания в Лондон и Германското дружество за международни отношения в Бон и изигра „важна роля в разработването и координацията на политиката на НАТО в навечерието на 50-тата юбилейна среща на върха на пакта във Вашингтон” (7), посети Естония и се срещна с външния министър Урмас Пает, който пък призова „Грузия, Украйна и Босна и Херцеговина да бъдат включени в Плана за действия за членство в НАТО, както и да бъде приета програма за оказване на помощ на държавите, стремящи се да влязат в пакта” (8).

На подобно геополитическо равнище (привличането на постсъветски републики и руски съседи, като Грузия и Украйна, в един контролиран от САЩ военен блок) нищо не е случайно. Призивът на естонския външен министър бе еднозначно подкрепен от американския сенатор Джон Кери, непосредствено след инспекцията му в Афганистан. Както отбеляза Кери: „Макар че светът се е променил, продължават да съществуват някои от идеологическите и геополитически фактори, които бяха в основата на създаването на НАТО и, в частност, фундаменталните и постоянни задължения на западните демокрации за тясно сътрудничество и противопоставяне на агресията, както и ангажимента им да защитят всеки член на Алианса, станал жертва на нападение. Надявам се да осъзнаем перспективите за бъдещо разширяване на НАТО за сметка на балканските държави, Грузия и Украйна” (9).

Както нееднократно беше заявено и на срещата на НАТО в Словакия, макар че пактът все по-често осъществява военни операции извън собствената си зона на отговорност: на Балканите, в Южна Азия, Североизточна и Централна Африка и по целия периметър на Средиземно море, неговата „централна” роля си остава същата, както и през всичките шейсет години на съществуването му – противопоставянето на Русия.

Базите в България

Нека си припомним, как Русия, в лицето на тогавашния и президент Владимир Путин и нейния външен министър Сергей Лавров, реагира на съобщението, че САЩ ще ползват седем военни бази в България и Румъния. През 2007 Путин заяви, че „не можем просто така да стоим и да гледаме, как американците получават нови бази в България и Румъния и възнамеряват да разположат ракети в Полша и радар в Чехия” (10). На свой ред, Лавров отбеляза, че „Русия трудно може да разбере някои решения на НАТО, като например разполагането на американски военни обекти в България и Румъния” (11).

Що се отнася до огласената през втората половина на 2009 информация, че Пентагонът възнамерява да инвестира 110 млн. долара за модернизацията и разширяването на военните бази в двете държави: 50 млн. долара за военната база в Румъния, чиито капацитет позволява там да бъдат разположени до 1600 американски войници и още 60 млн. долара за обект, позволяващ разполагането на 2500 войници в България, не са малки суми за две толкова бедни държави. Според старшия сътрудник по проблемите на националната сигурност в Американския съвет за външна политика Джеймс Робинс: „Усилията на САЩ в Румъния и България са част от глобалната им стратегия за предислокация, приета още през първите години от управлението на Буш-младши и целяща прехвърлянето на американските части от Германия на Изток” (13).

Цитирайки заместник секретаря на Държавния департамент за контрол на въоръженията и международната сигурност Елън Таушър, специализираното военно издание “Stars and Stripes” посочва, че „САЩ се готвят, в съвсем близко бъдеще, да разположат свои части в Полша” (14).

Инвестициите на българската държава по предаването на своите военни обекти на Пентагона и НАТО не са малки. Освен това, САЩ се готвят да изразходват 60 млн. долара за разширяването на една от военните си бази в тази страна, военният министър Николай Младенов заяви, че „Афганистан е най-голямата българска военна мисия, която всяка година струва на данъкоплатците около 90 млн. лв (68,7 млн. долара)” (15). Тоест, страната губи чисто 8,7 млн. долара годишно. Като цифрата ще нарасне, ако Младенов изпълни даденото малко преди това обещание да увеличи българския военен контингент в Афганистан. Българската военна база, в която скоро ще бъдат разположени 2000 американски войници, е „Ново село”, като този военен полигон ще се модернизира „така че да може да приеме повече войници и да се използва за военни учения с участието на много държави, а не само на САЩ и България” (16). Това означава, че той ще се използва и за подготовка на многонационалните сили на НАТО за участието им в сегашната война в Афганистан, в частност, както и за потенциалното им използване в други държави от Близкия изток, постсъветското пространство и Африка. При това, особено ще се акцентира върху интеграцията на експедиционните сили на държавите, възникнали върху руините на Съветския съюз и Югославия.

През октомври 2009, министър-председателят на България Бойко Борисов, заедно с висши офицери, посети наетата от американците база в Ново село и заяви, че „България ще продължи военното си сътрудничество със САЩ”, както и, че „Сърбия и Украйна също са изразили интерес към участие в съвместни учения” (17).

В хода на срещата на военните министри от Югоизточна Европа (SEDM), провела се в края на същия месец в България, министърът на отбраната Младенов „предложи на колегите си от съседните държави да използват съвместните българско-американски военно-тренировъчни обекти в Ново село... В провеждащото се всяка година съвещание участваха военните министри на всички държави, имащи статут на наблюдатели: Грузия, Молдова, Сърбия и Черна гора” (18). При това, по данни на сайта на НАТО Partnership for Peace Information Management System,  в хода на срещата, в която участваха и „представители на Обединеното съюзно командване на  НАТО в Неапол и Обединеното командване на пакта в Брунсум (Холандия), както и на Агенцията на НАТО за консултации, командване и управление, Сърбия и Черна гора получиха статут на постоянни членки на SEDM (19). Освен това, на последното съвещание на тази организация, чиито действия се пресичат с тези на други програми на Алианса, като Адриатическата харта и Партньорство за мир, бе приет Пети допълнителен протокол към Споразумението за Многонационалните мирни сили за Югоизточна Европа. Както е известно, пълноправни членки на SEDM са САЩ, Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватия, Гърция, Италия, Македония, Румъния, Словения, Турция и Украйна.

Мястото на Румъния в стратегията на САЩ

Представители на Сърбия и Черна гора бяха поканени да участват в програмата за подготовка на Пентагона Joint Task Force – East (Съвместни оперативни сили - Изток), на която ще обърна повече внимание по-долу, и бяха споменати от вицепрезидента на САЩ Байдън, при последното му посещение в Румъния (октомври 2009), като бъдещи членове на НАТО.

В Букурещ, Байдън заяви, че „както посочи и президентът Обама, няма стари и нови членове на НАТО, има само членове на пакта, като за всички тях се отнася чл.5 от Устава на организацията, според който нападението срещу един от тях се смята за нападение срещу всички” (20) и  „нашите военни действат рамо до рамо в Афганистан, Ирак и района на Западните Балкани” (21). На свой ред, румънските медии обърнаха специално внимание на думите му, че „САЩ споделят стремежа румънските съседи, включително и Молдова, да продължат да вървят по пътя на демокрацията и да се интегрират в европейските структури, когато бъдат готови за това. Ето защо трябва да направим всичко възможно за да стабилизираме политическата ситуация в Молдова” (22).

Тук е мястото да припомня, че през април 2009 Молдова стана арена на т.нар. „туитър-революция” (по името на най-известния сайт за микроблогване), копирала модела на предишните т.нар. „цветни” революции в Сърбия, Грузия, Украйна и Киргизстан, през 2000-2005, като сегашното и правителство изглежда готово да обедини страната с Румъния, което би означавало, че още една постсъветска държава ще се окаже в НАТО. И Байдън иска да завърши успешно именно този процес.

Както е известно, в Молдова е налице нерешен и „замразен” конфликт с т.нар. Приднестровие, където, през 1992, Русия разположи свои миротворчески сили, след като в сблъсъците между Кишинеу и Тираспол загинаха или бяха ранени хиляди хора. Днес там се намират 365 руски военни, но в края на миналата 2009 правителството в Тираспол помоли Москва да увеличи броя им, тъй като очаква нарастване на напрежението с прозападно настроеното ново правителство на Молдова.

Без значение, дали Молдова, която по конституция е неутрална държава, ще влезе в НАТО по собствена воля или като част от „разширена Румъния”, Алиансът рискува да се окаже във фактическа война с Приднестровието, което пък се подкрепя от Русия. При подобно развитие, тъй като Румъния е пълноправен член на НАТО, Алиансът може да се обяви за защитник на Молдова, като свой съсед, и дори да използва прословутия чл.5 от своя устав срещу Приднестровието, където, пак ще напомня, са разположени руски части.

В обръщението си към румънските управляващи, от края на октомври 2009, Байдън посочи, че: „В Източна Европа има държави, които все още се борят за налагането на пълноценно функционираща демокрация и динамична пазарна икономика. Вие можете да помогнете на правителствата на Молдова, Грузия и Украйна по пътя им към стабилността и просперитета... Много предстои да се направи и в Армения, Азербайджан и Беларус” (23).

Шестте страни, споменати от американския вицепрезидент, са тъкмо онези „целеви държави”, които в рамките на оказалата се неуспешна програма „Източно партньорство” на ЕС, трябваше да бъдат откъснати от постсъветската Общност на независимите държави (ОНД) и интегрирани в ЕС и НАТО.

Освен това, Байдън засегна основната цел на предшестващите посещението му в Румъния визити в Полша и Чехия – изграждането на европейското „крило” на прословутата американска система за глобален противоракетен щит (т.нар. ПРО). Коментарите му по този повод в Букурещкия университет, включваха следната теза: „Аз наистина оценявам приноса на вашето правителство в новата архитектура на ПРО, която се опитваме да наложим в Европа. Защото това е най-добрата архитектура и тя се създава с цел да се гарантира физическата защита на вашите страни, както и на Съединените щати” (24). По-нататък, той продължи да рекламира „новата архитектура на противоракетната отбрана”, която „ще защитава всички съюзници от НАТО, включително тези от Централна Европа”, гарантирайки им „по-мощна, умна и бърза защита” (25). В скоба ще отбележа, че „Централна Европа” е термин, който напоследък се използва от САЩ по отношение на повечето държави, които бяха част от Източна Европа по време на студената война, т.е. този нов термин е чисто политически, а не географски.

Фактът, че Байдън акцентира именно върху тази тема в Румъния, показва, че САЩ планират да разширят мрежата на системата си за ПРО и в Черноморския регион. Само 24 часа след като вицепрезидентът на САЩ отлетя от Букурещ, високопоставен американски военен чиновник спомена въздушната база „Михаил Когълничану”, разположена край румънското черноморско пристанище Констанца (където САЩ планират да инвестират 50 млн. долара), която бе използвана за целите на войните в Афганистан и Ирак. Според него, „през пролетта на 2010, тя ще се превърне в обект на постоянно базиране на американски части и ще се използва съвместно с румънската армия” (26). В някои предишни свои статии, вече разгледах все по-агресивното военно проникване на САЩ и НАТО в Черноморския регион. Междувременно, в един руски военен доклад от края на 2009, се цитира следната справочна информация по темата:

-                      Над 4000 американски военни трябва да бъдат разположени в двете бази: 1600 в Румъния и 2500 в България, като управляващите в тези две държави очакват, че те ще се настанят там за продължителен период от време;

-                      Всичко това става в съответствие с намерението на Пентагона да съкрати 55-хилядната си групировка в Германия и да предислоцира част от войските си в някои страни от Източна Европа, включително България и Румъния;

-                      Броят на американските военни в двете бази („Михаил Когълничану” и „Ново село”) няма да е голям, но никой не може да гарантира, че в бъдеще той няма да бъде удвоен, утроен или пък учетворен. Нещо повече, присъствието на бази на САЩ/НАТО на черноморското крайбрежие ще се допълни от военната реорганизация, която САЩ осъществяват в Балтийския регион. В резултат от което, един прекрасен ден, Русия ще открие, че е попаднала в капан (29).

Предислокацията на американските части

Предислокацията на американските бойни и експедиционни части от Германия и Италия в Румъния и България се осъществява вече от две години насам. През юни 2007, една българска новинарска агенция съобщи, че „военното летище в Безмер ще се трансформира в една от шестте нови стратегически авиационни бази извън територията на САЩ” (29). Малко по-късно, друг български източник предположи, че „НАТО ще прехвърли самолети от американската военновъздушна база в Авиано (Североизточна Италия), във въздушната база „Граф Игнатиево” в България” (30). Година преди това, български новинарски сайт съобщи, че „новите наземни, морски и авиационни бази по крайбрежието на Черно море ще осигурят по-лесен достъп (при необходимост) за разгръщане на американските сили в Централна Азия, някои региони на Средния изток и Югозападна Азия” (31).

През 2007, новата програма на Пентагона (Joint Task Force - East) стартира дейността си в България и Румъния, а на следващата година щабът и се настани в румънската база „Михаил Когълничану”. Основната и цел е осъществяването на съвместна военна подготовка на американски, български и румънски части за операции в Афганистан, а в бъдеще и на други места.

В рамките на тази програма, през миналата 2009, беше реализирана, продължила повече от три месеца (от 7 август до 24 октомври), серия от учения. В тях участваха две тежки бригадни тактически групи, придаденият към тях 2-ри разузнавателен брониран полк (с бронетранспортьори Stryker) и 173-та въздушно десантна бригада, която в момента се базира във Виченца (Италия). Както е известно, свръхмодерният американски бронетранспортьор Stryker за първи път бе изпробван в Ирак, през 2003, а след това и в Афганистан. България и Румъния са поредните му изпитателни полигони.

Тези две черноморски държави са място за базиране на Joint Task Force – East и 2-ри разузнавателен брониран полк (Stryker), както и „предни оперативни бази” за евентуална война в Южна Азия, и са готови да играят същата роля в конфликти, които могат да избухнат в Черноморската зона, Кавказ или Персийския залив.

Според съобщения в медиите, в рамките на съвместните военни учения, провели се през август-октомври 2009, „бойци от 2-ри разузнавателен брониран полк (Stryker), базиран в германския град Вилзек, преминаха, в Румъния и България, подготовка за предстоящото си разгръщане в Афганистан. През август, американците стовариха 30 бронетранспортьори Stryker на летището „Михаил Когълничану”, в Източна Румъния, и оттогава насам провеждат комбинирани учения с румънските си колеги. Ротацията на американските военнослужещи в Румъния и България се осъществяваше на всеки три седмици, от началото на август до края на октомври 2009” (32).

На споменатата по-горе база „Ново село” в България: „Български сухопътни части и бойци от армията на САЩ демонстрираха, на 8 октомври, съвместимост и военни умения пред инспектиращите ги високопоставени чиновници. Демонстративните учения преминаха под формата на сражение с противник, по време на което частите на коалицията неутрализират вражеските сили... Поделенията на двете страни бяха разгърнати с цел да усъвършенстват военните си навици и подобрят военното сътрудничество... Joint Task Force – East, т.е. съвместните партньорски усилия на лидерите, спомагателния персонал и материално-техническата поддръжка, съдействат за успешното преминаване на всички бойни единици през различните цикли на обучение. Ученията включват тактическа и имитационна подготовка, но не само: атаки в състава на отделения и взводове с използване на боен огън от автоматично оръжие, минохвъргачки и гранатомети; бронетранспортьори Stryker и бронирани машини за пехотата БМП-1, както и бойна подготовка на спасители” (33).

Специализираното американско издание „Battle Creek Enquirer” подробно описва едно от тези съвместни учения: „Войниците от трите държави съвместно отработиха индивидуално и групово придвижване, включително с бронирани транспортни средства, използвайки различни видове оръжия, и демонстрираха спасителните си навици на бойното поле. Освен това, те тренираха координацията на действията си, при прочистване на враждебна градска среда” (34).

На свой ред, българската новинарска агенция „София Нюз” отбеляза, че: „Съвместните българско-американски военни действия на базата „Ново село” са част от тридневните учения, включващи разузнаване и стрелба по мишени... Българските и американските войници проведоха съвместни учения за борба с противника в градски условия, като в тях бе приложена военната тактика, използвана и в Афганистан” (35).

В началото на октомври 2009, същата агенция съобщи, че „високопоставени офицери от двете армии участват в ученията в „Ново село” и наблюдават тактическите учения на сухопътни части на САЩ и България с хеликоптери Black Hawk и бронетранспортьори Stryker, както и българска бронирана техника” (36).

Междувременно, в деня на пристигането на вицепрезидента Джоузеф Байдън в Букурещ, румънското правителство обяви, че е подписало Споразумение за достъп с Пентагона: „Според комюникето за пресата на Министерството на националната отбрана и настоящето Споразумение, Румъния предоставя на армията на САЩ достъп до използването на обекти, утвърдени в рамките на Закона 268/2006, Приложение А, които обикновено се представят в чуждестранните и румънски медии като „американски военни бази”, а не като „обекти, предадени в разпореждане на въоръжените сили на САЩ”, каквато е точната формулировка”. При обсъждането на споразумението, американската страна е била представена от „офицери на Европейското командване (EUCOM), Обединената група на американските войски в Европа (USAREUR), Американските военновъздушни сили в Европа (USAF) и американското посолство в Букурещ” (37).

Същият ден, в румънската столица се проведе международна конференция по проблемите на НАТО и новата стратегическа концепция на пакта. В доклада, обобщаващ резултатите от нея се посочва, че „Румъния настоява да бъде потвърдена актуалността на чл.5 от Устава на Северноатлантическия алианс. Друга сфера, от която е заинтересована румънската страна, е енергийната сигурност”. В тази връзка, високопоставен румънски представител отбеляза, че „Румъния е сред най-активните държави-компоненти в сферата на енергийната сигурност. Днес НАТО потвърждава значението на тази сфера и включи този момент в заключителните документи, касаещи операциите за защита на ключовите сухоземни и водни инфраструктури. В момента се разработват и други елементи на стратегията за енергийна сигурност, която НАТО възнамерява да следва” (38).

Малко преди това, при срещата си с Байдън, румънския президент Траян Басеску отбеляза, в същия дух, че „терминалът за втечнен природен газ в Констанца си остава съвместен проект, също както и петролопроводът Констанца-Триест” (39).

Какво се случва на отсрещния бряг на Черно море?

Междувременно, на източния бряг на Черно море, помощникът на държавния секретар по отбраната на САЩ по въпросите на международната сигурност, Александър Вершбоу (бивш посланик на НАТО в Русия) се появи в Грузия за да обсъди „модернизацията на системите за ПРО, участието на грузинския военен контингент в операциите в Афганистан и други актуални въпроси” (40). В Тбилиси, Вершбоу подчерта, че „постъпателното движение на Грузия към НАТО е много важно за нас и сме готови да разработим специални програми за постигането на тази цел” (41). Редица сходни заявления на високопоставени служители на Пентагона често се цитират и от руските медии, според които: „Администрацията на САЩ оказва подкрепа на Грузия за създаването на въоръжени сили, отговарящи на съвременните изисквания и способни да осъществяват пълноценно сътрудничество с НАТО... Вашингтон прави всичко възможно в тази посока. Стотици американски специалисти, включително морски пехотинци, осъществяват в момента подготовката на грузинските военнослужещи, които трябва да се присъединят към ръководения от САЩ международен контингент в Афганистан, по решение на президента Саакашвили. Очаква се, че общо 700 грузински военни ще заминат за тази страна в началото на 2010, при положение, че загубите на коалицията нарастват с всеки изминал ден... Както изглежда, грузинският президент е готов да върви докрай, жервайки живота на собствените си войници, само и само да вкара страната си в НАТО” (42).

Само четири дни, след като Вершбоу напусна Грузия, на 24 октомври 2009, американските морски пехотинци започнаха в тази страна двуседмични съвместни учения с кодово название „Незабавен отговор-2009”, които посолството на САЩ в Тбилиси определи като „специално разработени за да повишат способността на грузинските части да осъществяват антибунтовнически операции в Афганистан, съвместно с американските сили”.

Както е известно, предишните такива учения („Незабавен отговор-2008”), включващи най-мащабното, в досегашната история на грузинско-американските отношения, разгръщане на въоръжени сили на САЩ в Грузия, приключиха на 31 юли 2008, т.е. само три дни преди обучената от американците грузинска армия да бомбардира и нахлуе в Южна Осетия, провокирайки августовската война с Русия, като по-голямата част от американската военна техника, след приключването на ученията, остана в Грузия.

Тоест, ежегодните учения „Незабавен отговор” осигуряват на САЩ „доверена” армия, обучена и подготвена за повторна военна агресия срещу Южна Осетия и Абхазия (т.е. за пореден въоръжен конфликт с Русия), както и за операциите в Афганистан.

И така, истинският театър на конфронтацията и на възможни военни действия започва на Балканите и в Черноморския регион, след което продължава покрай южните руски граници към границите на Китай, а България и Румъния са ключови звена от тази „верига”.

 

Бележки:
1. New York Times, October 23, 2009
2. Los Angeles Times, October 24, 2009
3. Ibid
4. NATO, October 22, 2009
5. http://usa.usembassy.de/etexts/ga6-890531.htm
6. Bloomberg News, October 19, 2009
7. U.S. State Department, March 16, 2009
8. Interfax, October 17, 2009
9. Boston Globe, October 22, 2009
10. New Europe [Belgium], Week of June 2, 2007
11. Standart News, December 7, 2007
12. Stars and Stripes, October 17, 2009
13. Ibid
14. Ibid
15. Focus News Agency, October 19, 2009
16. Sofia News Agency, October 8, 2009
17. Sofia News Agency, October 8, 2009
18. Xinhua News Agency, October 22, 2009
19. Partnership for Peace Information Management System, October 23, 2009
20. U.S. Department of Defense, October 22, 2009
21. Financiarul, October 23, 2009
22. Nine O'Clock News, October 23, 2009
23. Deutsche Welle, October 22, 2009
24. Nine O'Clock News, October 23, 2009
25. Deutsche Welle, October 22, 2009
26. Associated Press, October 23, 2009
27. Black Sea: Pentagon’s Gateway To Three Continents And The Middle East, Stop NATO, February 21, 2009
http://rickrozoff.wordpress.com/2009/08/27/79;  Black Sea Crisis Deepens As Threat To Iran Grows, Stop NATO, September 16, 2009       
http://rickrozoff.wordpress.com/2009/09/16/black-sea-crisis-deepens-as-threat-to-iran-grows; Black Sea, Caucasus: U.S. Moves Missile Shield South And East, Stop NATO, September 19, 2009, http://rickrozoff.wordpress.com/2009/09/19/283
28. Pravda, October 23, 2009
29. Standart News, June 6, 2007
30. Sofia News Agency, October 6, 2007
31. Sofia Echo, November 17, 2006
32. United States European Command, October 22, 2009
33. United States European Command, October 13, 2009
34. Battle Creek Enquirer, October 22, 2009
35. Sofia News Agency, September 17, 2009
36. Sofia News Agency, October 8, 2009
37. Financiarul, October 24, 2009
38. Financiarul, October 24, 2009
39. Nine O'Clock News, October 23, 2009
40. Trend News Agency, October 19, 2009
41. Trend News Agency, October 20, 2009
42. Voice of Russia, October 16, 2009

 

* Авторът е независим външнополитически анализатор от Чикаго, САЩ

{rt}

Началото на ХХІ век очерта нови икономически предизвикателства пред общественото развитие. Характерно за него е все по-широкото налагане на принципите за свободно движение на хора, стоки и капитали, както и правото на установяване. Така, в геоикономически аспект, на преден план в света излезе необходимостта от създаването на инфраструктура, която да помогне за преодоляването на по-големи пространства за по-малко време. Все по-често работното място на индивида е на повече от 20 километра, нерядко дори на 100-120 километра. Това налага ежедневното придвижване на големи маси хора.

В българските условия, устойчивото пространствено развитие на територията е свързано с преодоляване трудностите на релефа и неефективното използване на повечето ни ключови проходи. В геоикономически план, проходът е важна връзка между две територии, разделени от определен географски обект. На територията на България, голяма част от проходите имат важно значение още от Древността. Проходите са важни свързващи звена и пътни артерии между Южна и Северна България, между отделни територии и общности. В миналото те са осигурявали поминък на т.нар. дервентджии (или дервенджии, от дервент, на турски: dervent - проход, дефиле, клисура) - хора от поробеното население в Османската империя, които  охранявали и превеждали през опасните места войски и търговски кервани. Дервенджиите имали право да носят оръжие и били освободени от някои данъци. Освен проходите, от географска гледна точка, значение за геоикономическото развитие на територията ни имат и проломите и седловините. Проломът е речна долина, пресичаща планинска верига, която е много по-тясна, отколкото дълбока. Така например река Струма, която в по-голямата си част тече през долина, на места преминава в пролом (Кресненският пролом). Като синоними на пролом се употребяват клисура, ждрело, дефиле и каньон. Седловината пък е късото понижение на планинското било, ограничено между два съседни върха.

Геополитическата визия за развитието на България следва да изразява необходимостта от утвърждаване на интегритета между отделните обособили се регионални общности в единен и стабилно развиващ се устойчив пазар. Несъмнено, пространственото развитие е съществен елемент от общия процес на развитие на човешкото общество. В самото си наименование то съдържа експанзията на антропогенната намеса в природата, а анализът на процесите и управлението му са важна част от общите действия за устойчиво развитие.

За стратегическото и геополитическото положение на страната ни свидетелства фактът, че пет от десетте европейски коридори тангират или пресичат територията на България. Това обстоятелство ни задължава да подходим трезво и, същевременно, динамично при определяне както на трасетата на еврокоридорите, така и на реда на изграждането им, и да анализираме геоикономическото значение на проходите, разположени на българска територия. Правилният избор би бил резултат на аналитична оценка (от политико-географска и геополитическа гледна точка) на ситуацията около изграждането на всяко от трасетата. Важно значение за развитието и достъпността на проходите има тяхната ефективна инфраструктура. От геоикономическа гледна точка, инфраструктурата е двигателят на взаимното икономическо проникване. Във времето на глобалния бизнес тя е първото и необходимо условие за устойчиво развитие на човечеството. Взаимното отваряне на териториите една към друга, чрез добри комуникационни връзки, прави възможно ефективното използване на природните и човешки ресурси, премахва бариерите пред добрите практики, стимулира икономиките да вървят напред. В България, повечето проходи са разположени в Стара планина, като връзка между Северна и Южна България, а също в Родопите и Югозападна България. Започвайки да ги разглеждаме, в рамките на Стара планина, първо ще се спрем на прохода Витиня и Арабаконашкия проход.

Старопланинските проходи

Витиня е името на седловина и проход в Западна Стара планина, както и на тунел по автомагистрала „Хемус“, в съседство на седловината. Седловината Витиня се намира в западната част на Стара планина, между Етрополска планина и връх Мургаш. На север граничи с долината на река Бебреш, а на юг — с тази на Макоцевска река. Седловината е естествен път за проникване на студени въздушни течения от Северна към Южна България. Тя се използва като проход още по времето на траките и римляните. Първото шосе през прохода Витиня е прокарано от Мидхад паша, около 1865, автомобилен път има от 1934. Пътният тунел „Витиня“ е първия по автомагистрала „Хемус“, считано от София. Състои се от две тръби със сечение 86 м2 и дължина 1125 м всяка. Витиня има важно стратегическо значение за транспортните връзки между София и Северна България. В перспектива, подходите към Витиня могат да имат важно значение за връзката с подбалканския първокласен път София-Карлово (Витиня – Горно Камарци - Долно Камарци), от друга страна, при евентуалното изграждане на автомагистрала „Рила”, чието продължение, след Ихтиман, в направлението Вакарел - Елин Пелин –Столник - Елешница, ще създаде условия да се натовари допълнително прохода. В геоикономически план, това налага за прохода да бъдат отделени допълнителни средства от републиканския бюджет за модернизирането и развитието му като важен инфраструктурен обект със стратегическо значение за националната икономика. Другият важен проход в тази част на Стара планина е Арабаконашкия. През него в миналото е преминавал основният път от София за Ботевград и Северна България. Около прохода Арабаконак са налични всички класове пътища, включително и преминаващата наблизо автомагистрала „Хемус”. Разбира се, днешното значение на Арабаконак е много по-малко, но през него може да бъде изградена естествена връзка между АМ ”Хемус” и подбалканските пътища. Като цяло, републиканската пътна инфраструктура, в района на Витиня и Арабаконак, може да окаже важно влияние, защото на север от тях мрежата е кръстовидно развита, като голямо значение за развитието на този регион имат градовете Ботевград и Правец, които са  прилежащи до основните транспортни трасета. За съжаление, в една или друга степен, Етрополе остава малко изолиран, а намиращите се по на север Ябланица и Тетевен са обречени да оформят ново ядро. В тази част на страната, с важно стратегическо значение е преминаващото трасе на автомагистрала “Хемус” и първокласния път 3 (Е-83), по направлението София- Ябланица и продължението към Велико Търново (Е-772) и Плевен (Е-83). Наличието на тези основни артерии обуславя и привлекателността на района, неговата достъпност и интензивния трафик. С важно значение е и пътната артерия, осигуряваща достъпа на Северна до Южна България по шосе ІІ- 37 Джурово – Етрополе – Златица, като основна артерия на второкласната пътна мрежа. Тази артерия не e особено натоварена заради лошото асфалтово покритие, трафика на тежкотоварни камиони, и неизползваемостта му през зимния сезон, тъй като преминава през високите части на Стара планина. Друга важна транспортна артерия се очертава по направлението Ботевград-Мездра-Враца-Монтана-Видин, което е сред от възможните трасета по Паневропейски транспортен коридор №4. Това води до допълнително натоварване на транспортния поток в подстъпите към прохода „Витиня”. По направлението Ботевград-Мездра, пътят се нуждае от разширяване и изграждане на до 4-лентов път, с цел подобряване на сигурността и увеличаване на трафика и пропускателната способност на пътя. От геоикономическа гледна точка, ако бъде изградено това трасе, Мездра, ще има по-бърза, удобна и сигурна връзка с АМ „Хемус”. От друга страна, поради близостта си до София (на около 60-70 километра), градовете  Ботевград, Правец и Етрополе имат възможност да се развият като вторични центрове с акцент върху устойчивостта на регионалната икономика и търсенето на пътища за намаляване на различията в развитието на отделните общини и населени места. Така ще се създадат условия за регионална интеграция, в която трети кръг може да се оформи около Ябланица, Мездра и Тетевен. От икономическа гледна точка, в посочените населени места се забелязва тенденция за нарастване дела на микропредприятията в преработващата индустрия, търговията и услугите и транспорта. Увеличава се и средно списъчният състав на заетите в малките фирми от преработващата индустрия. Сред слабостите на градовете в района са недостатъчното развитие на туризма и невисокото качество на обществените услуги. Те са периферни по отношение на столицата, затова и движението на работната сила, оценено чрез ежедневните трудови пътувания, се осъществява главно в  направление (50% от заетите) София. Инфраструктурата на общото образование в градовете от региона (училищни сгради, брой класни стаи и учебни кабинети и др.) е с капацитет, отговарящ на реалния брой на учениците, а в градовете Правец и Ботевград функционира и по едно висше училище.

Искърският пролом, Петроханският и Златишкият проходи

Важно стратегическо значение за икономическите връзки между столицата и Северна България има и Искърският пролом. През него минава железопътната линия София-Своге-Мездра-Плевен-Горна Оряховица-Варна. Населените места в Искърския пролом изцяло са свързани с икономиката на столицата, като само град Своге има задоволително локално значение.

На запад от Искърския пролом се намира Пѐтроханският проход. Той преминава на 1444 м над морското равнище и е разположен на 30 км северозападно от София и на 25 км южно от Берковица. Това е пътят от София за Берковица, а оттам за Вършец, Монтана, Лом, Видин. Проходът е дълъг и с много завои, но с малък наклон, затова, остава проходим и зиме, дори и при ненапълно почистен сняг. Още от 70-те години на ХХ век съществуват планове за изграждане на тунел под връх Петрохан, който би улеснил многократно пътуването до Северозападна България и би подобрил връзката ни с Румъния. Тунелът ще съкрати разстоянието от София до Видин със 100 км, а до Враца ще бъдат само 30 км. С напредването на проекта за втори мост над река Дунав, при град Видин, проектът за тунел отново става актуален, в контекста на Коридор № 4. Финансирането му се планира като публично-частно партньорство.

От другата страна на Витиня, на изток, в рамките на Стара планина, се намира  Златѝшкият проход. Той свързва градовете Златица и Етрополе. Най-високата му част е седловината Каша̀на (понякога така наричат и самия проход). В началото на прохода, от южната му страна, се намира село Църквище. През прохода преминава второкласен път 37 от Републиканската пътна мрежа, който пряко свързва Подбалканската линия с магистрала A2, но поради невъзможността на държавата да го поддържа, той често е затворен целогодишно. При наличието на увеличен трафик и нуждата от алтернативни трасета, направлението Ябланица-Джурово-Етрополе-Златица-Панагюрище-Попинци-Гелеменово-АМ”Тракия” може да придобие важно значение за националната пътна инфраструктура, в качеството си на алтернативно трасе за връзка между Северозападна и Южна България. Разбира се, за целта то се нуждае от допълнително ремонтиране и поддръжка за да се повиши неговата сигурност и надеждност и така ефективно да се използва Златишкия проход за геоикономическото развитие на тази планинска част на България.

Троянският  и Шипченският проходи

По подбалканското направление, на изток от Златишкия, се намира Троянският проход. Известен и като Беклемето, той е планински проход в западната част на Троянско-Калоферския дял на Стара планина, на височина 1525 м. По него минава шосе (едно от най-високите в Стара планина), свързващо село Кърнаре с Троян и характеризиращо се с множество остри завои и невероятни гледки. Проходът е сред основните пътища, свързващи Северна и Южна България. Дълъг е около 50 км, а най-високата му точка е на височина 1565 м (Беклемето). На места в района са запазени фрагменти от древния римски път, прочутата Виа Траяна. Тук, по времето на римския император Траян, започва строителството на пътна артерия с крепости около нея. Северно от прохода се намирала крайпътната станция Ад Радицес, южно – Суб Радицес, а в района на Беклемето - билната крайпътна станция Монтемно (Монте Аемо), чиито основи и досега се виждат. Събирайки в себе си няколко селищни пътеки, пътят преминавал през девет тракийски селища и укрепления, в района на днешната Троянска община и туристическото градче Беклемето, връх Курт хисар (Вълча крепост), на югоизток, и слизал в района на село Христо Даново. Трасето е част от пътя Ескус-Филипопол, осигуряващ една от най-преките връзки от Дунавския лимес до провинция Тракия. Той свързвал Крайдунавския с Централния път, пресичайки Хемус при днешния Троянски проход. От геоикономическа гледна точка, проходът няма голямо значение поради трудния терен и височината му, но в пролетните и летните месеци той се използва, особено от леките автомобили, като част от връзката между Южна и Северна България позволявайки облекчаването на автомобилния поток.

Източно от Беклемето се намира Шипченският проход, достигащ  надморска височина 1 185 метра. Проходът е сред от най-важните пътни връзки между Северна и Южна България, през него минава пътят между градовете Казанлък и Габрово. Той е естествена икономическа връзка между градовете от двета страни на Стара планина, по направлението Русе - Стара Загора - Пловдив - І-4 (Е 772), и част от трасето на Паневропейски транспортен коридор №9. В подхода към прохода има три пътни участъка до билото на Стара планина: Трявна - Кръстец, Габрово - връх Шипка и Габрово – местност Узана, с важно значение за района около прохода. Планинският и полупланински характер на релефа обуславят териториалното развитие на урбанизацията и транспортните връзки, включително и конкретната им проблематика. Както вече посочих, през прохода минава трасето на Транспортен коридор № 9, свързващ страните от Североизточна Европа, през Румъния и България, с пристанище Александруполис, на Бяло море (като част от път І-5(Е-85), Русе - Велико Търново –Габрово – Стара Загора – Хасково – Кърджали - Маказа). Реализацията на този проект предвижда строителството на пътен тунел през прохода Шипка. Другата не по- малко важна част е доизграждане на т.нар. “Западен обходен път” на град Габрово. Това е обект, частично изпълнен и с актуална проектна готовност. Той е от изключителна важност с оглед изнасяне на транзитния траспортен поток от града към прохода и други пътища. Двата подобекта от трасето на коридора имат решаваща роля в транспортната инфраструктура, в национален план и на регионално равнище, с комплексното си отражение върху развитието на областта. Комуникативните възможности на региона са базови фактори за бъдещото планиране във всички сфери от живота на местното население. Това определя мястото на транспортната стратегия за региона като структуроопределяща и приоритетна, тъй като реализирането на този инфраструктурен проект ще генерира потоци на търговски и икономически обмен, които ще допринесат за икономическото му оживление.

Хаинбоаз, Върбишкият, Ришкият и Дюлинският проходи

Друг важен проход, с ключово значение за трафика Север – Юг, е Проходът на Републиката (Хаинбоаз), свързващ Гурково (Старозагорска област) и Велико Търново. Това е най-пряката шосейна връзка между границата с Румъния, при Русе, и тази с Турция и Гърция. Пътят е разширен и изпълнен с трайна настилка, през периода 1946-1947. През шейсетте години на миналия век е павиран. В момента трасето е разширено и е с перфектна настилка, като по-голямата част от пътя е с три ленти за движение, но от северната страна на Стара планина ремонтните работи приключиха едва през лятото на 2009. Очаква се направлението Дебелец – Килифарево - Проход на Републиката –Гурково – Нова Загора - Свиленград, свързващо областта с Южна България, да стане толкова удобно за пътуване, както е от Гурково до Предела и така да се създадат условия за по-ефективно взаимодействие между Великотърновска и Старозагорска области. Важно значение за геоикономическото развитие, по направлението Север – Юг, могат да имат също така пътят II-53 (Поликраище – Горна Оряховица – Лясковец – Елена - Проход “Вратник” – Сливен),  Котленският проход, свързващ Омуртаг – Котел – Градец - пътен възел „Петолъчката”, и ІІ-48 (Омуртаг – Котел – Градец - Сливен).

По на изток се намира Върбишкият проход. Той е важен проход в Източна Стара планина, разположен на 7 километра южно от град Върбица. От геоикономическа гледна точка Върбишкият проход има голямо значение за Североизточна България, защото през него минава трасето на път І-7, свързващ Силистра (границата с Румъния) – Дулово – Шумен – Велики Преслав – Върбица – Бероново – Мараша – Ямбол – Елхово – Гранитово – Мелница – Лесово (границата с Турция). Използването му дава възможност за облекчаване на особено интензивния трафик по път ІІ-55 (Свиленград – Нова Загора – Велико Търново – Рус)е и път І–5 (Свиленград – Димитровград – Стара Загора – Габрово – Велико Търново – Русе). В бъдеще, път І-7 ще прави връзка и с АМ “Тракия”. На територията на област Шумен, той осъществява връзката между областния център и северната и южна периферни територии. В 5-километровия „буфер” около трасето са концентрирани, съответно, 37% от населените места и 64% от населението на областта. На юг, трасето пресича АМ „Тракия”, минава през Ямбол и продължава за Турция.

На изток от историческия Върбишки проход се намира Ришкият проход - седловина в източната част на Стара планина, в Котленско-Върбишкия ѝ дял. На юг, той опира долината на река Луда Камчия, а на север води към Шумен. Автомобилният път от Карнобат за Шумен, преминаващ през Ришкия проход, е сред основните транспортни връзки между Южна и Северна България, през Източна Стара планина. Важното значение на Ришкия проход се определя от връзката, която осигурява на Шумен и Смядово с Карнобат и АМ ”Тракия”. На практика, това пътно направление може да бъде алтернативно за движението на тежкотоварните автомобили в направлението Север - Юг и Югоизток - Северозапад, защото Ришкият проход може да се използва почти целогодишно, леснопроходим е и се намира в сравнително по-ниската част на Стара планина. Разбира се, държавата трябва да направи още много за да облекчи трафика през прохода и да привлече допълнителен транзит. Като например изграждане на трета лента в някои особено стръмни части, изправяне на редица завои, както и намаляване наклона на трасето, в най-трудните му части. От южната страна на Ришкия проход се намират общини Сунгурларе и Карнобат, по на север от тях пък е язовир „Камчия”, а на север се намират Веселиново, Смядово и Шумен. Това подсказва, че създаването на условия за бързото и сигурно преминаване на прохода ще стимулира развитието на районите северно и южно от Стара планина, още повече че въпросните райони са важни и за развитието на Българското Черноморие, осигурявайки му работна сила по време на активния туристически сезон.

Най-източния старопланински проход е Дюлинският, разделящ Айтоската планина от Емонската. През него преминава първокласен път от националната шосейна мрежа, който свързва Бургас и Варна. Надморската височина на прохода е около 450 м. Името си проходът дължи на варненското село Дюлино, през което преминава. На практика, дюлинският проход може да се разглежда като част от трасето на АМ „Черно море”, още повече, че автомобилния трафик е значително по-голям отколкото пропускателната способност на пътя Бургас – Поморие – Ахелой - Слънчев бряг - Обзор. Особено през летните месеци, по направлението Бургас - Слънчев бряг се получават огромни задръствания и пътно-транспортни произшествия. Затова е необходимо, още след Сарафово, на три километра от летището, в посока Поморие, да се направи „пробив” в посока Тънково, който да заобикаля Поморие и Ахелой, като на километър преди  Тънково част от трафика да се отделя за Слънчев бряг и Несебър, а главното трасе да продължава покрай Тънково, Оризаре, Гюловца, Дюлински проход, като при село Дюлино да има разклонение за Обзор, а при село Рудник да има разклонение за град Бяла, след което пътят да продължава през селата Детелина, Равна гора, Болярци и Бенковски и да се включи в изградената част на АМ ”Черно море” към град Варна. Така ще се формира трасе, в което ключово значение ще има Дюлинският проход. Изграждането на подобно алтернативно трасе, свързващо Бургас и Варна, значително ще облекчи автомобилния трафик и ще гарантира по-сигурно и бързо предвижване от двата най-големи града на Българското Черноморие  и прилежащите им курорти.

Проходите около столицата

Както е известно, повечето от проблемите на София са свързани с нарастването на населението и, което, след около 30-40 години, вероятно ще достигне около или даже над 3 милиона. Което императивно налага търсене на възможности столицата да разтовари  потока на преминаващи превозни средства, включително чрез изграждане на нови пътища и трасета. От геоикономическа гледна точка, София трябва да бъде значително разтоварена в транспортно отношение и, най-вече, да се изградят алтернативни трасета, заобикалящи столицата, по направленията на транспортни коридори №4, 8 и 10. От София, в посока Пловдив и Бургас, продължава изграждането на АМ ”Тракия”, която, след Ихтиман, преминава през прохода Траянови врата. В тази посока, столицата, в общи линии, разполага с необходимата инфраструктура, осигуряваща и бърза връзка с Пазарджик, Пловдив, а след като се изгради АМ ”Марица” - и към Свиленград и Истанбул. По другите направления обаче, са налице сериозни проблеми. В тази връзка, особено полезно за София ще се окаже изграждането на автомагистрала „Рила”, която трябва да свърже магистралите „Струма”, „Тракия” и „Хемус”, преминавайки край Дупница и Самоков. При язовир „Искър” трасето и се разделя на два клона. Първият достига магистрала „Тракия”, при Мирово, а вторият излиза при Вакарел, след това, от Нови хан, минава покрай Елин Пелин и достига магистрала „Хемус”, при Потоп. Приблизителната дължина на трасето е около 80 км. Наред с бързото изграждане на Северната дъга на автомагистрала „Тракия”, покрай София, надеждната връзка между Вакарел, Елин Пелин и автомагистрала „Хемус” ще намалят транзитно преминаващите през София, в посока Северозападна България, автомобили. Междувременно, нужни са и бързи мерки за завършване Южната дъга на Околовръстното шосе на столицата, от която са изградени не повече от 20% (към септември 2009), изграждане на нова товарна железопътна гара и нов летищен терминал около Вакарел, Ихтиман или Божурище. Най-сложен обаче си остава проблемът с автомагистрала „Люлин” и Владайския проход, разделящ планините Витоша и Люлин и свързващ София и Перник. На практика, този проход е „вратата” към София на Пернишка, Кюстендилска и Благоевградска области, плюс трафика, по направлението на Коридор №4, от Солун, и Коридор №8, от Скопие. Допълнително усложнение е, че в тази част се намират и селата Владая, Рударци, Студена и други, които се използват от столичани за отдих и почивка. В общи линии, проходът, дори да бъде разширен, няма да има нужната пропускателна способност, затова, освен автомагистрала „Люлин”, е необходимо да се изградят поне един панорамен път над Владая и едно първокласно трасе в Люлин планина, което да се включва в София в района на квартал Горна Баня. През последните години важно значение за столицата има и град Перник. Поради влошеното икономическо състояние на града и региона, голяма част от населението работи в София, т.е. съдейства за икономическото развитие на столицата. В миналото важно стратегическо значение за икономиката на Пернишка област имаше град Радомир, който напоследък преживява индустриален упадък.

Връзката между Перник и Радомир се осъществява посредством прохода Ушите през който тече и река Струма. На юг от Перник, бавно напредва строежът на автомагистрала „Струма”. Тя прекосява Кюстендилска и Благоевградска области и достига до южната ни граница, при ГКПП „Кулата”. В Югозападната част на страната, важно значение имат три прохода. Единият е прохода Предела. Така се нарича седловината, която отделя Пирин от Рила и, същевременно, свързва селищата от Разложкото поле (Разлог, Банско, Добринище, Белица) с тези от поречието на река Струма (Симитли, Благоевград, Кресна). През Предела минава първокласен път от Симитли за Разлог, Банско и Гоце Делчев. През 2005 започна рехабилитация и разширяване на пътя за поемане на нарасналия туристически трафик към Банско. Най-високата точка е 1142 м. Приема се, че Пределът е дълъг 7 километра от т. нар. Чешма на Никола Парапунов до Бойков рид - последното възвишение преди Разлог. Това място е идеално за почивка и там са изградени над десет почивни станции, които предлагат повече от 1000 легла. Има ски писта, наречена Кулиното, дълга 1300 м. От 1965, в местността се провежда фолклорният фестивал „Пирин пее”, в който се надпяват фолклорни групи от всички краища на страната. Именно тук, през октомври 1878, е поставено началото на Кресненско-Разложкото въстание, насочено срещу Берлинския договор.

На изток от него, около град Гоце Делчев, се намират „Попови ливади” (или Папаз чаир) - седловина между Среден и Южен Пирин, чиято най-висока точка се намира на височина 1430 м. Дълга е 1,5 км и широка - 0,5 км. В нея се включват няколко по-малки местности: Гълъбова поляна, Влашката черква, Васильова мандра, Пункта, Сейрянлъка и др. Попови ливади представлява 4-5 слънчеви поляни, обградени отвсякъде от иглолистна гора (най-вече бял бор, но също обикновен смърч и бяла мура). През тях минава първокласен път от град Гоце Делчев за Петрич, Сандански и Мелник. През 1967, районът е обявен за климатичен планински курорт.

В най-югозападните части на България се намира и Демир Капия (Демир капу) - седловина и проход в планината Беласица. Разположена е на височина 1686 м на главното било, западно от първенеца връх Радомир и източно от връх Лозен. През седловината минава държавната граница между България и Гърция.  До началото на ХХ век, през Демир капия е минавал кираджийски път, свъзващ Петричкото със Серското поле. Оттук, през 1014, преминава обходният отряд на Никифор Ксифий, който нанася решителния удар в гръб на войските на цар Самуил по време на Беласишката битка. Местността е известна и с това, че на 19 октомври 1925 тук започва т.нар. Петрички инцидент. По време на Студената война седловината е минирана от гръцка страна. През Възродителния процес тя е преименувана на Железни врата, но това име не придоби популярност сред местното население и туристите. Основен изходен пункт за изкачването на Демир капия е село Самуилово, откъдето започва маркирана туристическа пътека, по която за около 3 часа може да се стигне до седловината. От същото село до прохода води и 18 километров камионен път, който, до месността Лопово, е чакълиран. С прохода Демир Капия завършваме прегледа на проходите в Югозападна България.

Родопските проходи

Важно стратегическо значение за геоикономическото развитие на България имат и няколко прохода, които минават през Родопите. На първо място, ще спомена Беломорския проход. Това е традиционният път, свързващ Пловдив с Ксанти, в Беломорска Тракия. От север на юг пътят преминавал по течението на Чепеларска река, през Рожен и днешния град Смолян, като се спускал по южните склонове на Родопите към Ксанти. В началото на ХХ век, пътят през Беломорския проход е прекъснат от границата между България и Гърция. Между Балканската и Първата световна война, когато Беломорска Тракия е част от България, се планира изграждането на железопътна линия през прохода, като е построен участъкът от Пловдив до Асеновград. По време на окупацията на Беломорска Тракия от България, през Втората световна война, тези планове са подновени, но не се стига до практически действия. Важна част от Беломорския проход е републикански път II–86 (Смолян – Пловдив) за общините Асеновград и Лъки, II-58 – осигуряващ връзката към ІІ-86 и E80 - на населените места от югоизточната част на община Асеновград. Остър специфичен проблем към подхода на Беломорският път за град Пловдив е изграждането на източната дъга на околовръстния „ринг” на Пловдив за насочване на транзитните транспортните потоци от общините Асеновград, Родопи и Куклен, както и тези от Смолянска област по АМ “Тракия”, І-8 (Е-80) и към общините на север от нея. Формирането на потоците “начална - крайна цел“ е свързано с икономическата активност на областния център и модалното разпределение на товаропотоците към автомобилния и жп транспорта. Липсата на възможности за разширяване на трасетата в Асеновград създава трудности пред повишения автомобилен поток в посока Смолян и новите ГКПП, при Златоград, и на юг, от Рудозем.

Роженският е седловинен проход в Родопите, близо до курорта Пампорово и недалеч от Смолян. По поляните на местността редовно се провеждат фолклорни събори. На връх Рожен е изградена най-голямата българска обсерватория. Тя разполага с няколко телескопа, най-големият от които е с диаметър 2 метра.

Другият важен проход в Родопите е  Маказа. Развитието на Коридор № 9, с откриване на ГКПП “Маказа”, ще засили международния транзитен трафик през района с всички очаквани благоприятни ефекти за цялостното му развитие. Най-важното икономическо средище в това направление е град Кърджали. Той е център на област Кърджали и на община Кърджали. Разположен е в сърцето на Източнородопския планински масив, на двата бряга на река Арда. Градът се намира на 259 км. от София и на 100 км от Пловдив. Кърджали е на 50 километра от град Хасково и на около 15 километра от древния град Перперикон. През Кърджали минава Паневропейският транспортен коридор №9, през прохода „Маказа“. С отварянето му, разстоянието от областния център до Република Гърция ще стане само 57 км. Вътрешните и международни връзки на региона се осъществяват по автомобилни магистрали и пътища и по жп линии. От друга страна, доизграждането на първокласния път от Кърджали до Маказа и околовръстния път на Кърджали ще подобри и вътрешнорегионалната транспортна достъпност за южните части на района до направленията, провеждащи интензивните потоци в северната му част, ще приобщи южните части и ще улесни достъпа до богатите им природни ресурси. Очаква се, отварянето на пътна връзка със съседна Гърция да оживи икономиката на областта. То ще стимулира развитието на производства и дейности, обслужващи пътникопотока, товаропотока, движението на капиталите и услугите. На свой ред, това ще доведе до увеличаване заетостта и доходите на населението. Ключово значение за областта ще има разкриването на ГКПП „Маказа”. Очаква се превръщането на Коридор № 9, през прохода Маказа, в път от общо регионално значение за Южните Балкани, свързващ област Кърджали с Ксанти, Александруполис и други градове в Северна Гърция. В духа на налагащата се междудържавна интеграция в Източна Европа и на Балканския полуостров, подобно продължение е естествено необходимо.

Изграждането и укрепването на инфраструктурата на българските проходи  е необходимо както от икономическа и социална, така и от геоикономическа гледна точка. Защото то не просто ще съдейства за сближаването между хората от двете страни на проходите или градовете и териториите от сътветния регион, но и ще помогне за укрепването на българските икономически позиции за устойчиво развитие на националната територия, което е особено важно на фона на продължаващата диспропорция в развитието на страната. Това е важен държавен въпрос и по-нататъшното забавяне на решаването му работи директно срещу собствените ни национални интереси. Защото слабостта на пътната мрежа, като цяло, и недостатъчната изграденост на обходни пътища, води до това, че автомобилният трафик транзитира през голям брой населени места.

 

* Преподавател в УНСС, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

Настоящата статия се базира на “Доклада за състоянието на междуетническите отношения и интеркултурния диалог, противодействието на проявите на расизъм и ксенофобия, и развитието на демографските процеси в Република България” от април 2009, изготвен от вече несъществуващата Дирекция „Етнически и демографски въпроси” на Администрацията на Министерския съвет, с решаващото участие на автора. Решихме да публикуваме с известни съкращения в два последователни броя двете части на този доклад, отнасящи се, съответно, до междуетническите отношения и развитието на демографските процеси в България през 2008, тъй като досега той не е станал обществено достъпен. Според чл. 107, т. 13 на Устройствения правилник на Министерския съвет и на неговата администрация, Дирекция "Етнически и демографски въпроси" представя, до 10 март на съответната година, на председателя на Националния съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси годишен доклад за състоянието на междуетническите отношения, противодействието на проявите на расизъм и ксенофобия и развитието на демографските процеси в България. Впоследствие, докладът се предоставя на членовете на Националния съвет и се дава възможност да стане известен на българската и международната общественост. През 2009 обаче, беше проведено само едно заседание на Националния съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси (през март), а с приемането на нов Устройствен правилник на Министерския съвет и неговата администрация, през октомври, Дирекция „Етнически и демографски въпроси” бе закрита. Именно затова смятаме публикуването на втория доклад на дирекцията (първият бе изготвен през 2008) за необходима стъпка към поддържане на обществения дебат по двете проблематични сфери, застъпени в него. Надяваме се също да предизвикаме дискусия по тези проблеми в нашето издание, доколкото етническсите и демографските въпроси, в много отношения, имат пряка или косвена връзка с геополитическите структури и геостратегическите конструкции и взаимно определят социално-икономическсите процеси.

Етническите общности в България

Балкано-Анатолийският регион е най-средищно разположената географска зона между Европа, Азия и Африка. Това предполага посредническата му роля при осъществяване на контакт и обмен между културните формации от обширния регион на съобщност между трите континента (Средиземноморието и басейна на Черно море), както и подлагането му на интензивни миграции на население, засвидетелствани във всички исторически епохи. През Средновековието, множеството миграционни вълни дообогатяват етническото многообразие на Балканите, но повечето от придошлите етнически групи постепенно се асимилират от установилите се в предходните времена и вече утвърдили се народности. Закъснялото модернизиране на този регион, в условията на изолационистка ориентация на Османската империя, през ХVІІІ-ХІХ век, както и високата степен на дисперсия (взаимопроникване) на народностите на полуострова поради дългосрочното съжителство без препятствията на държавните граници, забавя формирането на национални общности и, до голяма степен, съхранява етническите различия. Еманципирането на големите балкански народности и създаването на техни национални държави е съпроводено от национална консолидация, при която малцинствените етнически общности се отливат към своите национални държави или (ако нямат такива) все по-трудно запазват своята културна обособеност и се асимилират.

От възстановяването на българската държава, през 1879,. до днес от нейната територия се изселват към своите национални държави турци, гърци, власи и армъни (доколкото част от власите и армъните приемат Румъния за своя национална държава), евреи, арменци. Същевременно, в България се заселват  българи, арменци, руснаци и др. В резултат предимно на тези миграции, но също на доброволната асимилация и на разликите в естественото движение на етническите общности, относителният дял на небългарското население значително намалява, в сравнение с последната четвърт на ХІХ век, но пък се появяват нови значими малцинства. В началото на ХХІ век, в страната има само две големи малцинствени общности – турци и роми (през последните две десетилетия числеността и делът на ромите бързо и контрастно нараства, поради по-високия им естествен прираст), следвани по численост от по-малобройните малцинства на руснаци, арменци, власи (включитебно армъни), каракачани, гърци, украинци, араби, татари, евреи и др[1]. При преброяването на населението от 2001, гражданите, самоопределящи се като небългари по етническия си произход, са 16 % от населението.

Проблеми на идентичността на принадлежащите към етнически малцинства

Основен принцип при осъществяването на личностната идентификация по етнически признак е самоопределянето на съответния индивид. Международните стандарти по този въпрос обаче, са съобразени с изискванията за запазването неприкосновеността на личността и често са в разрез с реалните казуси, засягащи членовете на етническите малцинства. Съобразяването с диалектичната противоречивост, изявяваща се при етническата себеидентификация, ще позволи по-добре да разберем предпоставките и мотивите за неустойчивостта или двойнствеността на тази идентичност. Това е необходимо, за да се тълкуват адекватно статистическите данни и за да се подобри методиката за набиране на статистическа информация. Вникването в същината на този феномен ще способства за по-правилно управление на социалните процеси и ще повиши ефективността на мерките за интеграция на етноконфесионалните общности.

Преферираната (т.е. желана, но не и реална, според произхода и притежаваните етноопределящи признаци) идентификация е явление, което се констатира при значителен дял от общностите с различна етнокултурна, етнорелигиозна принадлежност от тази на мнозинството (етническите българи, източноправославните християни). До голяма степен, преферираната самоидентификация се дължи на асимилационната податливост на част от етническите малцинствени общности, което е естествено при напредването на интеграционния процес. От друга страна, тя свидетелства за наличието на представа за престижна етническа принадлежност. Друг случай представлява обвързването на изповядваната религия с предпочитание за идентификация към определен етнос.

Зачитайки правото на всеки да се самоопределя според своите разбирания, следните съображения и препоръки би следвало да се имат предвид по отношение на работата с общности, при които е налице двойнствена идентичност. Сред признаците на етническата принадлежност е и отношението (приемането или отхвърлянето) на останалите към идентификационния профил на индивида. Дали членовете на предпочитания от индивида етнос го припознават безусловно за принадлежащ към тяхната общност, както и какво е мнението по този въпрос на представителите на останалите етноси, е фактор, който не може да се пренебрегва при реализирането на акта на самоидентифициране. В резултат от разминаването между самоопределянето и преценката на околните за етническата принадлежност на големи групи български граждани, може да се твърди, че твърде висок дял от представителите на етническите общности у нас имат амбивалентно етническо съзнание, което съдържа предпочитания от тях етнически образ за себе си и осъзнаването на вменяваната им от останалите фактическа етническа принадлежност.

Изключително широко разпространение на амбивалентно етническо съзнание се наблюдава при общностите от населението, почти повсеместно разселени из страната, които значително се отличават по своите културни и антропологични характеристики от останалите етноси и се определят от околните като роми (цигани). Типологизирането на ромите у нас се осъществява по три групи критерии – според етнографските им белези, говоримия език и конфесионалната ориентация. Може да се твърди, че амбивалентно етническо съзнание се наблюдава при ромите, говорещи на български, турски (които обичайно са роми-мюсюлмани) и влашки език. При тези общности много от ромите се определят, съответно, като българи, турци и дори власи (или румънци). Самоидентификацията на тези роми като не-роми затруднява обхващането им от  инициативите на държавната администрация при програмиране на мерки, водещи към подобряване на жизненото им равнище и съдействащи за интегрирането им.

Самоопределянето на някои от българите-мюсюлмани като турци предизвиква негативни обществени реакции сред българите-християни, подхранващи националистическата пропаганда и изяви. Опасенията са, че религиозното влияние продължава да се използва за денационализиране на част от българите. В този случай, държавната администрация е длъжна да отчита интересите и на двете страни, да се стреми да предотвратява, в рамките на закона, използването на религиозна пропаганда за формиране на етническо самосъзнание, както и да предпазва двете страни от ескалиране на споровете помежду им. Друг пример за раздвояване на етническата  идентификация възниква при демонстриране желанието на част от българите-мюсюлмани да бъдат припознати като помаци по народност, при което отново се проявява смесване на представите  и оценките за етническа принадлежност и верска ориентация.

Подобен е случаят с т. нар. „македонска народност”, при който около пет хиляди български граждани (мнозинството от тях българи, според етническите си характеристики), с произход от географската област Македония, се идентифицират като македонци по народност. Проектът за утвърждаване и присъединяване на този етнос към спектъра на етническото многообразие на България остава несъстоятелен, доколкото няма други основания „македонската народност” да бъде приета за реално съществуваща, освен политическото й дефиниране в близкото минало (свързано с деформациите на представите за историческото минало и етногенезиса на балканските народи), придружено от денационализацията, провеждана срещу българите в Македония през ХХ век.

Особен случай на носители на амбивалентно етническо съзнание са децата от смесени (по етнически признак) бракове, които и фактически придобиват множествена етническа принадлежност по произход. Обществото, в което нараства делът на смесените бракове, се характеризира с размиване на етническата диференциация, съпроводено от снижаване, в известна степен, на етническото противопоставяне.

Отглеждането на деца в условия на различна от етническия им произход културна среда също предизвиква дискусии и предложения за запазване на идентичността им. През последните десетилетия се провежда политика, при отглеждането на деца в специализирани заведения, да се полагат усилия, при възпитанието и обучението им, те да се запознават с културата на етноса, от който произхождат. Друга практика, която е на път да се наложи, допуска при осиновяване децата да се осиновяват с предимство (при равни други условия) от семейства с техния етнически произход. Това би предотвратило евентуалното раздвояване, на по-късен етап от житейското им развитие, на собствената преценка и съзнание за етническата им принадлежност.

Законодателна регулация на правно положение на българските граждани с небългарски етнически произход

Режимът на закрила правата на етническите и религиозните общности във възстановената българска държава е заложен още в постановленията на Берлинския договор от 1 (13) юли 1878. Приетата на следващата година Търновска конституция прокламира равноправието на всички поданици на Княжеството и свободата на вероизповеданията. През изминалите 130 години регулацията на отношенията между държавата и етническите общности се допълва и усъвършенства, като през този период посегателства върху правата им са допуснати само в изключителни случаи (при въвличане на България в международни конфликти) и то предимно под външен натиск.

В доклада за състоянието на междуетническите отношения и интеркултурния диалог, противодействието на проявите на расизъм и ксенофобия, от 2008, бяха изброени нормативните актове в областта на антидискриминационното законодателство, приети през последните десетилетия. Тук би могло да се добави, че по реда, установен в чл. 5, ал. 4 на Конституцията, ратифицираната през 1999 Рамкова конвенция за защита на националните малцинства е включена като част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат.

В процеса на изработването на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства от представители на държавите-членки на Съвета на Европа се постига споразумение за относително широко дефиниране на понятието „национално малцинство”, като в смисъла на този термин се включват гражданите на една страна, които се различават от мнозинството от населението й по своя език, етническата си принадлежност и изповядваната религия. Такава постановка отговаря на българските традиции и на настоящото българско разбиране за този сборен термин. В българския случай ударението се поставя върху етническата (езиковата) диференциация, докато културната (конфесионалната) специфика е съпровождаща само в отделни случаи. Така например заложеното в чл. 79 на Конституцията от 1947 понятие „национални малцинства” смислово включва гражданите на България, които са с небългарска етническа принадлежност, без да съдържа други условности. С понятието „национални малцинства” у нас винаги се е обозначавало наличието на етническо многообразие на единната българска нация, в рамките на българската държава.

Базисни предпоставки за етническо разбирателство и сътрудничество в България

Възстановеното през последните две десетилетия етническо разбирателство и сътрудничество, въпреки спомените за нарушаване човешките права на представители на етническите малцинства по времето на етатисткия режим[2], е показателно за това, че отношенията на добросъседство и мирно съжителство между различни етнически общности у нас имат стабилна основа и своите същностни основания. Най-важното от тях може би е, че населението на България представлява единна общност с оформен културен облик, създала собствен стопански и административен комплекс, чиито структури и взаимовръзки и позволяват да се развива като пълноценен национален организъм.

Друга важна предпоставка за съвместното съжителство са традициите на толерантно отношение между етносите, независимо от естественото спорадично припламване на спорове и конфликти. Основните етнически групи по българските земи живеят заедно с българите от поне половин хилядолетие – време, за което са се опознали и приспособили едни към други. Представителите на настанилите се през последните столетия етнически малцинства (татари, руснаци, арменци и др.) сравнително бързо и успешно са се вписали в живота на националната общност. Настоящият териториален обхват на България е утвърден без значителни  промени (включващи чужди за страната общности на малцинствени етноси) вече от около сто години – достатъчен срок за завършване на националната консолидация, като в момента тече етапът на законодателно и институционално затвърждаване устоите на гражданската нация. Същевременно, по отношение на България, няма изразени претенции за нарушаване на правата на малцинствата през двете десетилетия от началото на либерализирането й. Спорните въпроси в тази сфера със съседните й държави са, до голяма степен, уталожени.[3]

Приемането на България в Европейския съюз (ЕС) постави страната в нова политико-икономическа плоскост, заедно с още 26 държави, повечето от които се отличават със своя рецепта на урегулиране и опазване на мултиетническото разнообразие, предпазваща ги от недъзите и нежеланите последствия, които би предизвикало възприемането на ксенофобската концепция за моноетнично общество. Общностната регулация на междуетническите отношения и сътрудничеството в тази област с останалите членки на Съюза позволява на България да ползва международно утвърдени правни процедури и натрупан чужд опит с добри практики по отношение интеграцията на малцинствата и предотвратяването на расовата дискриминация.

Етническото противопоставяне като сигнал за социални деформации

В миналогодишния доклад за междуетническите отношения у нас, са указани „фундаменталните източници на междуетническите напрежения в началото на ХХІ век”. Тук ще се опитаме да изясним някои от местните особености на структуриране и функциониране на етническото многообразие и културната различност, вплетени в тъканта на плуралистичното общество, които създават условия за етническо самоизолиране, за социално изключване и за отричане на правото на „другостта” да съжителства със собствения културен модел на многоликите етнически съобщности[4] у нас.

Исторически формиралата се регионална и поселищна обособеност на етническите общности поддържа съвременното изолиране на значителни техни групи. Тази изолираност произхожда и подобава на други епохи и на друг тип на социални взаимоотношения, но постепенно, с напредването на модернизацията, негативните за интегрирането на малцинствените общности следствия от затвореността им се преодоляват. Все още обаче, 2/3 от турците[5] живеят в малки населени места, повечето от които са в полупланински райони без добри транспортни комуникации. Повечето от селищата им са етнически хомогенни (турците в тях са над 90% от населението), но също са заобиколени от други селища с подобен етнически състав, поради което в тези райони рядко се общува с представители на другите етноси.

При ромите пък се запазва обособеността им в чертите на селищата, които обитават, като в повечето случаи жилищните им квартали са гетоизирани и обстановката в тях допълнително допринася за усещането за сегрегираност, която обаче, до голяма степен, е резултат на автосегрегация[6]. Предпочитанието на ромите да населяват собствената си културна среда, без да осъществяват разширен и задълбочен обмен с обкръжаващите ги културни практики, засилва социалното им изключване, отреждайки на повечето от тях място по най-ниските нива в социалната стратификация, и предизвиква изтикването им в периферията на обществото. Маргинализацията на голяма част от ромите е сред главните предпоставки за проавите на дискриминационно отношение спрямо тях.

На много места в страната, етническите българи също обитават свои етнически хомогенни селища и жилищни квартали и трудно възприемат различността на етнически малцинства, с които рядко влизат в контакт, или техните порядки не съответстват на представите на мнозинството за културна адекватност.

При такава структура на географско локализиране на двете най-многочислени етнически общности, е нормално сред техните членове също да възникват настроения за дискриминационно отношение към представителите на основната народност в страната, както и прояви на местен етноцентризъм. Поради това, политиката за противодействие на расизма и ксенофобията трябва да бъде насочена както към представителите на преобладаващата народност, така и към етническите малцинства, доколкото навлизането в спиралата на взаимно дискриминиране води до порочния кръг на самоподхранващо се етническо противопоставяне.

Проблеми от по-различен характер възникват в така наречените „смесени”, в етническо отношение, райони. Това са онези населени места и общини, в които представителите на двете големи етнически общности имат значително и приблизително изравнено с основната народност присъствие. Именно в такава среда личностното и груповото съперничество между представителите на различните етноси поражда конфликти, чиято фактическа основа твърде често е икономическа, но те нерядко се обосновават с етнически доводи и други расови предразсъдъци. Наличието на ясно открояващи се и противопоставящи се свръховластени местни елити и параелитарни кръгове, с техните частни или групови интереси, представлява потенциален източник на напрежение и на евентуални сблъсъци между етническите общности. В условията на преход от етатистко към либерално общество, при намаляването на държавния контрол върху икономиката и преобразуване на правоохранителната система, рискът, в сферата на предприемачеството (особено в сенчестия му сектор), да се зараждат етнически сблъсъци, ще си остане висок.

Професионалната диференциация между отделните етноси, етнизирането на трудовата специализация, профилирането на членовете на малцинствата в традиционни или дори в „запазени” браншове за осигуряване на поминък, предопределя професионалната и социалната реализация на преобладаващата част от представителите на етническите общности у нас. Техните роли в стопанския живот допринасят за утвърждаването им като равностойни членове на обществото или пък неспособността им да открият своя способ за надеждно и почтено препитание ги извежда извън нормалната полоса на преживяване. Особено значим е този проблем за ромите, чиято традиция за изкарване на поминъка е свързана със занаятчийство и други спомагателни дейности, чието практикуване е обвързано с наличието на подходяща по численост и изисквания клиентела. Увеличаването на общата безработица (засягаща в по-висока степен ромите поради ниската им квалификация), западането на занаятите, увеличаването на конкуренцията при предоставяне на услуги и нарастването на дела на ромите сред общото население ги поставя в шоковата ситуация, на която ставаме свидетели от две десетилетия насам.

Високите темпове на растеж на строителството и строителните услуги през последните години позволиха на много от турците от полупланинските райони да намерят препитание в големите градове. Тази трудова миграция (също както при миграцията за получаване на образование) позволява техните съобщности да се отворят към живота на националната общност и да се включат по-дейно в него. Повишаването на икономическата активност на ромите също допринесе за нарастване темповете на интеграцията им напоследък, особено при по-младото поколение. Икономическият просперитет на страната и по-равномерното разпределение (включително чрез механизмите на свободното и регулираното преразпределение) на националния доход са подходите за намаляване проявите на расова неприязън и нетърпимост.

При ромите все още не е преминал т. нар. демографски преход, при който раждаемостта съществено надвишава смъртността и естественият прираст е сравнително висок. Макар изследователите от Центъра за изследване на населението при БАН да установяват, че има признаци за снижаване на нивата на раждаемостта при този етнос (което би трябвало да е предизвикано от намаляването на детската смъртност, но свидетелства още за повишаването на сексуалната им и здравна култура и по-високия стандарт на живот), сред тази общност има значителен контингент, при който старият модел на семейно възпроизводство се запазва[7]. Раждането на повече деца, при наличието на високи нива на детска смъртност, е метод за репродуктивно презастраховане. Многодетните семейства обаче изискват повече усилия и средства за отглеждането, възпитанието и обучението на децата,  което е непосилно за повечето от ромските родители. В резултат израства поколение със силно занижени грамотност и професионални умения, с ниска социална адаптивност[8]. Ромите трябва да бъдат подпомогнати да овладеят техники за семейно планиране, което ще им позволи да управляват по-рационално семейните си отношения. Повишаването на общото образователно равнище на ромската общност също е важно условие за по-ускорено протичане на прехода й към модерна социализация и за възприемане на по-адекватен на съвременните изисквания семеен модел.

Друг риск при ромските съобщности, в които младежите имат относително висок относителен дял[9], е податливостта на младежките групи към рационална необоснованост, спонтанност и импулсивна екстремност на изявите им. Съчетанието между свободни от задължения (образователни, трудови и пр.) младежки контингенти и ниско жизнено равнище предпоставя етнизирането, в голяма степен, на неорганизирания социален протест, на противопоставянето между поколенията, на криминалните прояви и на асоциалното поведение. Без да имат шанс за изява в образователната или професионалната сфера, повечето от децата и младежите от ромските гета едва ли ще следват поведенчески модел, съответстващ на представите за нормалност на заобикалящите ги представители на останалите етноси.

Твърде неблагоприятно въздействие върху нагласите на обществената среда, по отношение на етномалцинствената проблематика и въпросите за културното многообразие, оказва употребата на крайно националистическа и ксенофобска фразеология в политическите дебати и пропаганда, която открива причините за редица от социалните неуредици в неспособността или нежеланието на отделни етнически общности да се приспособят към изискванията на мнозинството. Без да навлизаме в тази, предизвикана от прикрити и не толкова прикрити расистки възгледи, дискусия, ще отбележим, че дефицитът на политическа умереност и търпимост сред някои български партийни среди застрашава националното единство, а използването на ксенофобска враждебна реч привлича електорална подкрепа, но не решава проблемите, възникващи от естествения стремеж на малцинствените общности да открият своята ниша в националния живот.

Наслагването на различни по тип социални деформации предпоставя, в традиционно толерантното към различността и културното многообразие българско общество, възникването на огнища на напрежение, възпламенявани от дребни поводи и междуетнически сблъсъци. Това натрупване на фактори, предразполагащо към предизвикване на междуетнически конфликти, може и трябва да бъде прекъснато със средствата на държавата и усилията на обществото. Няма съмнение, че българската национална общност ще губи все повече моноетничния си образ (постигнат в периода след възстановяването на българската държава), но нарастването на мултиетничността, както поради естественото, така и във връзка с очакваното механично движение на населението, трябва да бъде генерирано така, че да допринася за сплотяването и възхода на тази общност, което е отговорност на всички нейни членове.

Държавата като гарант за равноправието на българските граждани

В първия Доклад за състоянието на междуетническите отношения и интеркултурния диалог, противодействието на проявите на расизъм и ксенофобия се набелязаха някои от дефицитите в държавната политика спрямо малцинствата, както и специфичните слабости на държавната администрация. Тук ще изложим накратко, в какво се състои работата и грижата на държавата за поддържане на етническия мир, сътрудничество и солидарност у нас.

През периода на прехода към либерално общество българската държава е ангажирана с две основни направления за формиране на благоприятна среда за междуетническо разбирателство, които, до голяма степен, са предпоставени и от външнополитическата й ориентация – членство в Съвета на Европа, НАТО и ЕС. Изграждането на законова и институционална база на равнопоставеността на всички български граждани, от една страна, и от друга – подпомагане на етническите общности за разширяване на възможностите им да укрепват своите културни традиции и идентичност и за преодоляване на социалните затруднения, възникващи при прехода към либерално общество, са тези магистрални насоки, в които българският напредък бе признат както от международни организации и наблюдатели, така и от представителите на етническите общности у нас.

Провеждането на интегрална, многоцелева и хармонична политика за интегриране на онези съобщности на етническите малцинства, които все още живеят в условия на регионална и културна изолация или на социална изключеност, предполага чрез нея да се постигне общо подобрение на обществената среда, структура и отношения. Политиките за интеграция не бива да водят до влошаване състоянието на останалите общности, тъй като, освен неблагоприятното въздействие, те биха предизвикали и реакция сред околните. Интеграцията на обособените общности трябва да е в полза на всички, за да се постигне необходимия синергичен ефект, посредством който да се осъществи всеобщ социален прогрес и просперитет.

Много от конкретните препоръки за подобряване на социалния статус и за постигане на фактическа равнопоставеност на етноконфесионалните общности, отправяни от наблюдатели от неправителствения сектор, учени и експерти от държавната администрация, следват твърде абстрактно, несинтетично и хаотично съобразяване с международни документи и чужди форми на моделиране на обществените отношения, които са несъотносими, в достатъчна степен, към българските условия. Приспособяването на изискванията на международната общност и на възприетия чуждестранен опит към националните специфики, потребности и интереси е изключително важен етап от процеса на прилагането им, без който те биха останали без адекватна реализация или пък рискуват да бъдат отхвърлени като чужди на българския ценностен и правов модел норми. Разбира се, аксиологическите стереотипи и законодателството трябва да се актуализират, да се осъвременяват в рамките и с темпа на глобализиране на ценностната система и правовия ред на международната общност, но винаги пречупени през призмата на българските национални особености.

Съобразяването с регионалните и груповите различия и специфики, при отделните етнически съобщности, е задължително условие за провеждане на адекватна и успешна политика. Необходимо е както да се познават добре целевите групи на прилаганите дейности, така и те да бъдат изучавани в процеса на интервенция, за да се отчете обхвата и ефикасността на оказваното въздействие. Подходите за обхващане на малцинственото население от мерките, предприемани от държавната администрация, трябва да отговарят на културниге му характеристики, да се внедряват в съответствие с неговата традиционална структура и ритъм на функциониране. Необходимо е, и това се прави все повече, повишаване уменията на служителите в държавната администрация за работа в мултиетническа среда. Резултатите от проведеното обучение на представители на централната и местната администрация, по проект, финансиран по програма ФАР, с бенефициент НССЕДВ, сочат, че запознаването по-отблизо с теми като: управление на многообразието в публичните услуги; интеркултурна комуникация, интеркултурно посредничество и управление на конфликти; партньорства и работа в мрежа на ниво местна общност и публична комуникация в мултиетнически общности, водят до  преосмисляне на нагласите и формиране на ново отношение и философия за работа с малцинствата у служителите; провокират нарастване на чувствителността им към проблемите и по-висока степен на толерантност към представителите на малцинствата.

Дългосрочното предвиждане и хармонично съвместяване на интересите както на членовете на малцинствените общности, така и на обществото, трябва да са водещи при изработването и провеждането на политики за сближаване и социално хомогенизиране. Необходимо е също да се прави анализ на рисковете и възможните отклонения в дългосрочен план, за да не се налага след време да се провеждат мероприятия за коригиране на деформациите, предизвикани от предходни политики.

Както бе констатирано по-горе, ангажиментите към представителите на етническите общности у нас, поети в правителствената програма, са изпълнявани съответно на заложените в тях задачи (с изключение на обещанието за „оземляване на ромите”), но неефикасността на част от мерките така и не е довела до достатъчно въздействие, за да предизвикат те качествената промяна, която се цели. Доколкото негативните тенденции през последните две десетилетия продължително и в дълбочина са влошавали социалния статус на значителен дял от гражданите, принадлежащи към етническите малцинства, днес се изисква много по-силно въздействие, отколкото предлагат обичайните способи и механизми. От друга страна, формализмът при изпълнението води до незадоволителни резултати, а предпочитанието към групи, сред които се работи по-успешно (или поне с полагане на по-малко усилия),  допълнително изолира проблемните съобщности. А именно те генерират безпокойство със слабата си приспособимост към обкръжаващата ги културна среда.

Диалектичната противоречивост на развитието на обществения процес затруднява постигането на практически и стабилни резултати от провежданите политики, дори когато те са задълбочено и внимателно обмислени. Множеството проверки, наблюдения и оценки, на които са подложени (особено проектите, разработени за приложение на политиките), посочват слабостите и подчертават необходимостта от непрестанно актуализиране на предприеманите мерки, осъществявани съвместно с представителите на целевата група.

Неблагоприятни тенденции в междуетническите отношения

Бавното и затруднено осъществяване на социално-икономическия преход към либерално общество изостри много от проявите на социални недъзи и деформации в обществените отношения, развиващи се на българска почва. На свой ред, неблагополучният ход на процеса на реформи предизвика резонанс, усилващ неговия отглас в междуетническите отношенияи водещ до ескалиране на оценките за неспособността на ромите да се приспособят към модерното общество и до открити изяви на междуетническа неприязън. Докато преустановяването на практиката на асимилационен натиск и преодоляването на последиците от тази политика доведе до възстановяване на традиционно спокойните отношения между българи и турци, между ромите и останалите граждани на страната започна да се отваря бездната на взаимните обвинения и отчуждаване, на общностното затваряне.

Главният проблем на междуетническите отношения у нас е именно рязкото социално-икономическо изоставане на ромската общност от общия процес на преминаване към либерален порядък. В много доклади на неправителствени организации и социологически проучвания се прави преглед и анализ на състоянието на равнопоставеността и недискриминацията по расов (етнически) признак в различни сектори на българското общество, предимно по отношение на ромите. Тази тематика изисква отделна по-обстойна разработка. Тук може да се отбележи, че напредък е осъществен във всички основни сфери, подложени на интервенция – заетост, жилищни условия, образование, здравеопазване и т.н., в които намаляват случаите на дискриминационно отношение заради етническа принадлежност. Но протичането на този оздравителен процес е затруднено от нагнетяването на междуетническо напрежение.

Стремежът на много български граждани-мюсюлмани да се реализират в политическия живот на страната и възходът на една от партиите, в които те предпочитат да членуват – Движението за права и свободи[10], възбуди сред част от националистическите кръгове необосновани нападки към българските турци и българските мюсюлмани, които в преобладаващото си мнозинство са коректни и добросъвестни спрямо националната общност и българската държава. Това смесване на политически с расистки оскърбления и обвинения е другият голям проблем в българското общество, предизвикващ влошаване на етническите взаимоотношения.

Модернизираното законодателство на Република България предоставя достатъчно широка защита на правата и свободите на представителите на малцинствените етноси у нас срещу преследвания и дискриминация на расова основа. Дефектите и слабостите в тази област се предизвикват не толкова от липса на нормативна обезпеченост, а от липсата на решимост да се прилагат законите от отговорните административни структури. Затрудненията при изпълнение на функционалните задължения на правоохранителните и правораздавателните органи, констатирани от вътрешни и външни независими наблюдатели, се отразяват и в тази сфера. Вероятно, правилата на политическата игра също налагат реакциите към някои расистки и ксенофобски изказвания и действия да бъдат умерени или да останат незабележими за околните, доколкото екстремистките движения и идеи, подложени на съдебно преследване, събират повече привърженици, отколкото при опита им да се наложат в плуралистична среда. Тази своеобразна дилема – да бъдат ли санкционирани проявите на враждебна реч и пропаганда или да се оставят те да утихнат от незаинтересоваността на обществеността, може би стои зад проявата на нерешителност при възпиране екстремните изяви на политически лидери на националистическите организации.

Представители на граждански организации проявиха по-голяма активност по отношение на враждебната реч и възбудиха дела срещу Волен Сидеров, председател на партия „Атака”, за да бъде санкциониран за множество ксенофобски изказвания. Сидеров беше осъден на първа инстанция, но мудните съдебни процедури и ниската ефективност на наказателните постановления изглежда доведе „гражданската коалиция” до извода, че действията и са по-скоро добра реклама за тази партия, която бързо набра внушително електорална подкрепа, и последващите изяви на враждебно слово на нейния лидер остават фактически без отпор. По всичко изглежда, че демократичните правила и процедури трудно се налагат в социална среда, в която няма ясно изградена  и достъпна организационна структура на гражданското общество и устойчиви правила и практики за предпазването му от ерозиране чрез налагането на популистки и антидемократични концепции, проекти и практики за функциониране на социума.

От тази неразвитост на гражданското общество у нас възниква още една внушителна опасност за евентуално дискредитиране на българската държава и народ като неспособни да прилагат демократичните ценности и процедури. Дискриминационни идеи и практики, представени като опозиционни, имат потенциала да се възприемат като нормални и допустими и дори, при промяна на политическата конфигурация, да се премине към тяхното осъществяване. Това е недопустимо, но напълно възможно. Българското общество трябва да демонстрира, че независимо от изборните превратности, ще се противопоставя на расовата дискриминация и ксенофобската пропаганда[11]. Същевременно е желателно непрестанно да се поддържа дискусията за средствата и способите, с които да се поддържат взаимоприемливи междуетнически отношения, а подходите за постигането на целта постоянно да се актуализират, като се усъвършенства и законодателството в тази сфера.

Друго популярно направление за политическо експлоатиране на етническата проблематика е прекомерното експониране на проблемите, възникващи при демонстративни изяви на етнокултурна различност и вътрешнообщностна солидарност (провокиращи отношенията на взаимна толерантност), както и експлоатирането на обществената тревога от възможно междуетническо противопоставяне. Междуетническите отношения винаги са се развивали под заплахата (посредством присъщата им изява на различност и  противостоене) да предизвикват конфликти на етническа основа. Все пак, рисковете от ескалиране на противопоставянето не трябва да се преувеличават и не бива да се допуска да се създават психози в тази деликатна сфера на човешките взаимоотношения. От друга страна, инспирирането на етническо напрежение от националистическата пропаганда има способността да възбуди етнически конфликти.

Изказване на кмета на Столична община (днес премиер) Бойко Борисов за допустимостта на целите на т. нар. „възродителен процес” болезнено повдигна сред обществеността въпроса за опитите на държавата, при управлението на Тодор Живков, да асимилира с насилствени средства част от етноконфесионалните общности в България. Според изказването на Борисов, хомогенизирането на нацията чрез административо въвеждане на единна именна система, какъвто опит имало в други държави, е възможно да се прилага и на българска почва.

В отговор на възбудилата се дискусия за характера и целите на „възродителния процес” Националният съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет прие, на 24 ноември 2008, Декларация, призоваваща към съхраняване на етническата толерантност. С нея се изразява „нарастващата тревога от зачестилите опасни интерпретации на тема етнически мир в публичното пространство” и „се настоява политическите сили да не използват етнически елементи  в предизборната си реторика”. НССЕДВ към МС изказа увереност, че „компетентните държавни и обществени органи ще предприемат необходимите действия в защита на демократичните устои и законността в България”, обърна се към „представителите на медиите да проявят отговорно отношение към темата за етническия мир и междуетническите отношения в страната и за недопускане на езика на омразата” и „апелира към всички интелектуалци, дейци на културата, общественици и граждани да проявят активна  позиция, като се противопоставят на опитите изкуствено да се насаждат враждебни и нетолерантни настроения на етническа и религиозна основа”.

Напрежението, което се задържа в междуетническите отношения, доведе, през 2007, до вълна от инциденти, в които групи роми участваха в спонтанни неразрешени демонстрации и други незаконни прояви в София, Самоков, Ботевград и Етрополе. На някои от тези демонстрации беше употребена враждебна реч, насочена към етническите българи, което показа, че подхранването на етническа нетърпимост е опасно както за представителите на малцинствените общности, така и за гражданите от основната народност в страната (особено в районите, където те са малцинство)[12]. Във връзка с инцидентите от август 2007, в столичния квартал „Красна поляна", Самоков и други селища на страната, НССЕДВ към МС прие декларация, в която призова „всички български граждани към запазване на традиционния модел на толерантност и разбирателство, който е емблема както на българското общество, така и на целия демократичен свят” и „отправи призив към политическите партии за отговорно и адекватно политическо поведение и риторика по отношение на етническия мир като базова ценност на българското общество”.

През 2008 са възникнали няколко етнически инцидента с изява на насилствени действия, но, според Центъра за изследване на демокрацията, при повечето от случаите на насилие на расова основа, изнесени в медиите, единственият расистки елемент е бил етническият произход на въвлечените участници и не е имало никакви други индикации за расистко поведение. В тези произшествия са участвали предимно млади роми от обособени ромски махали, което навежда на извода, че самоизолацията на ромите в гетоизирани квартали, както и високият дял на младежко население сред ромската общност, са основни източници на подобни инциденти и политиките за интеграция на ромите, освен по възприетите вече направления на интервенция, трябва да се фокусират и върху тези два фактора. В противен случай, е възможно предубеждението, че ромите предизвикват размирици, да се затвърди и да засили негативните нагласи към тях.

Според Българският хелзински комитет, в градове, в които протичат десегрегационни процеси в образованието, няма расистки инциденти. Учители от Стара Загора и Пловдив споделят, че има редки случаи, когато ромски деца, посещаващи интегрирани училища, са обиждани и наричани „цигани”. В Пловдив обаче, са отбелязани случаи на обиждане на ромските деца от страна на родители – българи, а в София, в две училища, изпълняващи интеграционни проекти, част от родителите на деца с български произход са ги отписали от тях. Раздалечаването на българите  и ромите в годините на преход ще продължи да деформира резултатите от правителствените и неправителствените инициативи в областта на интеграцията, което предполага да се възприеме вторична програма за действие, насочена към преодоляване на междуетническите дистанции.

Държавната администрация се опитва да изработи подходи (информационни кампании, обсъждания, конференции, съвместна дейност с представители на гражданското общество, на медиите ), чрез които да се съгражда гражданското чувство сред лицата от всички прослойки на обществото, за да могат те да провеждат същинската интеграционна политика и, очевидно, тези усилия трябва да продължават. Необходимо е гражданите на България от по-високите нива на социалната стратификация да осъзнаят, че продължаващото разпокъсване на обществото ще направи много по-некомфортен и несигурен живота в една страна без социално и междуетническо спокойствие и да приемат като свое задължение и отговорност установяването на по-близки и взаимоприемливи междуетнически отношения.

Ксенофобската концепция за поддържане на етническата фрагментация на нацията и изолацията на част от малцинствените общности, макар и ограничено разпространена в България, препятства формирането на единна национална общност, пречи за осъществяването на взаимоизгодното приобщаване  на представителите на етническите малцинства, водещо към взаимопроникване между основната народност и етническите малцинствени общности, и преустановява процеса на естествена асимилация на гражданите с небългарски произход сред многообразната и синкретична българска културна среда и традиция. В противовес на етноцентричните крайни националистически проекти, се налага създаването на гражданска нация, представляваща нов тип национална общност, при която етническото разнообразие съставлява фундамента на единството. Този манифест на ЕС е напълно приложим за България.

Другите” етноси в обществените представи и нагласи.

В българското общество все още широко и трайно са разпространени негативните нагласи и предразсъдъци спрямо големите малцинствени етнически конфесионални общности. Социологическите изследвания през 90-те години на миналия век демонстрират тяхната устойчивост и липсата на ефективни социални механизми за промяната им. Медиите (особено ежедневниците) също съдействат за закрепването, и дори понякога за засилването, на негативните стереотипи и предразсъдъци срещу малцинствените общности, особено срещу ромите.

Етномалцинствената проблематика присъства ежедневно в българските медии. Отразяването и обаче е твърде ограничено и шаблонно. Тематиката, по отношение на етническите общности, се съсредоточава върху: отбелязването на религиозни и други празници, чествания, събори и фолклорни прояви; социални затруднения и пороци – неплащане на ток и вода, бум на хепатити и други заболявания, ранна раждаемост, изоставяне на деца, отпадане на ученици от образователната система и т.н.; криминални прояви и неморално поведение; злоупотреби със средствата, които се усвояват по линия на ЕС за интеграцията на ромите; религиозни особености – носене на религиозни атрибути и символи, строеж на джамии и други. Материалите, посветени на етномалцинствената тематика, са предимно със сензационен характер, проблемите се разглеждат повърхностно, най-вече откъм скандалната им страна. Рядко присъстват аналитичните материали или такива, които да дават предложения за решаване на конкретни проблеми.

Сред българската общественост, поне засега, демократичната нагласа на нетърпимост към расистки изказвания и дискриминационни действия на етническа и религиозна основа има твърде слаба изява, което вероятно може да се обясни с пренебрежението към такива прояви. Затвърждаването, през последните десетилетия, на стереотипните предубеждения и реакции към представителите на етническите малцинства обаче създават значителни социални дистанции, които са предпоставка за отчуждение в неформалните отношения и за дискриминация в обществените отношения. Напоследък етносоциолозите наблюдават устойчива тенденция ромите да обясняват неравното си положение в различни социални сфери изцяло като резултат от дискриминацията на българите към тях, за което имат основание само отчасти. Те са особено чувствителни към засилването на негативното отношение към тях и към манифестирането му на публични места.

Нагласите на основната народност и двете големи етнически общности в България по отношение на социалните дистанции помежду им, според социологически проучвания проведени през 2007, открояват следните зависимости:

- Младите българи имат по-голяма социална дистанция спрямо турците и ромите, отколкото българите в по-горните възрастови групи;

- Младите турци имат по-голяма социална дистанция спрямо ромите, но по-малка социална дистанция спрямо българите, отколкото турците в по-горните възрастови групи;

- Младите роми повтарят модела на предходните поколения по отношение на социалната дистанция спрямо българите. По отношение на турците обаче, те имат значително по-малка социална дистанция, отколкото ромите в по-горните възрастови групи.

От гледна точка на тези резултати, ромите изглеждат поставени в ситуация на нарастваща етническа изолация, което, в известна степен, обяснява и тяхната пространствена автосегрегация. Въпреки това, се откроява тенденция на скъсяване на социалната дистанция на българите спрямо ромите през последните години. Трябва да се отбележи обаче, че при младите българи се е повишила склонността да се избягват смесените бракове с роми, а склонността за близко приятелството с роми варира значително и към момента не може да се открои стабилна тенденция.

Засилването на социалната диференциация и неравномерното разслояване на обществото през последните двайсет години доведе до значително разминаване в разполагането (разставянето) на представителите на различните етноси у нас в нивата на социалната скала. Това допълнително наслагва разграничителни линии и увеличава раздалечаването на прослойките в обществото като, наред със социалните, нарастват и културните дистанции, което води към сегментиране на социума по етнорелигиозен признак. Разпокъсването на социалните връзки в периода на преход е, може би, в основата на растящото чувство за тревожност, отчужденост и егоцентризъм, водещи към отхвърляне на външните прояви на различност, между които твърде видими и дразнещи за формиращите се самоизолиращи се прослойки и групи са културната (етнорелигиозната) особеност и обособеност. Обществото трябва да достигне до нов тип равновесно състояние, възприемайки общоприемливи правила и ценностна композиция, чрез връщане към сплотяващата функция на солидарността и общата целеустременост, за да се преодолеят и деструктивните процеси на раздалечаване между етносите в България.

Демографската ситуация в България в контекста на актуалното състояние и перспективите за развитие на населението в ЕС

На 1 януари 2007, България се присъедини към ЕС. Българите станаха част от 495- милионната общност на европейските граждани. По оценки на Евростат, в края на 2008, населението на Съюза достигна половин милиард души. В същото време, числеността на жителите на България е 7.6 милиона[13] и съставлява 1.52 % от населението на ЕС. България е на 11 място в общността по размерите на своята територия, но заема 16 място по числеността на населението си. По гъстота на населеност (69 души на кв. км) тя е най-рядко населената страна в южните и средните ширини на Съюза.[14] Демографското развитие на България през последните две десетилетия й отрежда особено място сред другите държави членки, като една от страните с най-бързо намаляващо и застаряващо население.

В навечерието на приемането ни в ЕС, у нас беше изготвена Национална стратегия за развитие на населението на Република България 2006-2020. С изработването на този документ българската държава изрази готовността си активно да противодейства на протичащия демографски срив, което съответства на решимостта на европейската общност да посрещне настъпващата „демографска промяна” с програма за демографско възпроизводство и обновяване, но и за възприемане на политика за преодоляване на затрудненията, произтичащи от застаряването на населението.

От средата на 90-те години, ръководните органи на ЕС засилиха своето внимание върху демографските процеси в общността и отражението им върху социално-икономическото развитие. Акцентът на дискусиите, проучванията, приетите документи и решения беше поставен върху застаряването на населението и необходимостта от нова постановка на социалните отношения, предполагаща запазване на връзките и солидарността между поколенията. Безпокойство предизвикват също въпросите за семейството, търсят се нови форми за съвместяване на професионалния, семейния и личния живот. Особено внимание се обръща и на миграционната политика, доколкото имиграцията може както да подпомогне развитието на общността, така и доведе до деструктивни резултати. Тези проблеми са засегнати в някои от основните конституивни документи на ЕС – Договора от Лисабон (2007, влязъл в сила през 2009), стратегическите документи за развитието на общността – Лисабонската стратегия (2000, 2005), конвенционалните документи – Европейски младежки пакт (2005) и пр.

Органи с по-специализирано отношение към демографската политика в ЕС са Съветът по заетост, социални въпроси, здравеопазване и потребителски въпроси,  органите с консултативни функции – Европейски икономически и социален комитет, Комитетът на регионите, Комитетът по заетостта, Комитетът по социална защита и др. За обсъждането на демографските проблеми, Европейската комисия (ЕК), през две години, свиква широко представителен Европейски демографски форум (2006, 2008). Освен това, ЕК създаде Група на високо равнище от правителствени експерти по демографските и семейни въпроси (2007), която да я съветва в тази сфера и да организира форумите. Наскоро бе сформирано и Европейско сдружение за семейството (2007).

Главната специфична особеност на демографската промяна на европейският континент през ХХІ век, предизвикваща безпокойство, е значителното напредване на процеса на застаряване, който няма аналог в световната история и поради това последиците от него са трудно предвидими. През следващите десетилетия не само ще нараства делът на населението в старческа възраст (над 64-години) и ще намалява делът на децата (под 15-годишна възраст), но ще започне да спада и относителният принос на хората в активна възраст (15-64 години), който ще достигне върха си около 2010 г. Ще се увеличи средната възраст на населението, ще нарасне продължителността на живота и много от хората ще преживяват в относително добро здравословно състояние до възраст, приемана за напреднала старост. Същевременно ще нарасне заетостта на жените, на младото и възрастното поколение. Числеността на жителите на Европа ще продължава да нараства, но паралелно ще се развива и процес на депопулация, който ще доведе до значителен териториален дисбаланс - в някои региони на ЕС вече има траен отрицателен демографски прираст Тези промени ще представляват внушително предизвикателство пред стопанските и социалните системи на европейските държави. Очаква се растежът на икономиката да се прекрати и дори да се навлезе в продължителна рецесия – за периода 2031-2050 потенциалният среден годишен растеж на европейския БВП, според прогнозите, ще е минус 1.2 %. Пенсионно-осигурителните фондове на разходопокривен принцип ще осигуряват все по-малък дял от средствата, необходими за поддържане на пенсионната система.

До известна степен, тези специфики се отнасят и до предвижданията за развитието на България. Те обаче се пречупват през призмата на особените български условия. Според прогнозата на Евростат, въпреки бързите темпове на застаряване на населението у нас, средната продължителност на живота ще остане значително по-ниска от някои западноевропейски държави и все пак, към 2060, старческото поколение ще достигне висок дял (населението от третата възраст, отнесено към населението в активна възраст, ще достигне 63.54/100). Подобни високи стойности на този коефициент ще се наблюдават само в по-изостаналите в икономическо отношение източноевропейски държави. Най-застарели по този показател ще са Полша (68.97), Словакия (68.49) Литва (65.65), Румъния (65.27) и Латвия (64.45). Тяхното значително застаряване ще се дължи предимно на все по-свиващия се дял на населението в младежка възраст. Всъщност, българското население в младите възрастови групи още отсега е в значителен недостиг за да се осигури нормална приемственост между поколенията. Най-малко застарели в това отношение, през 2060, ще бъдат Люксембург (39.1), Великобритания (42.14), Дания (42.66) и Ирландия (43.57).

Разбира се, тази неблагоприятна тенденция е само прогнозна, но основанията за различието между западната и източната част на ЕС са не само в настоящия демографски базис, но имат и икономически, исторически, географски и културно-психологически характер. Каква е фундаменталната разлика между двата региона? Повечето от западноевропейските страни са наследници на колониални империи, които са притежавали колониални владения из останалите континенти и са изградили култура на миграция, традиция на привличане на имигранти и интегриране на техните общности. В годините след Втората световна война тези страни приемаха както бегълци от Източния блок, така и гастарбайтери от Южна Европа, Предна Азия и Северна Африка. В момента те са в много по-голяма степен страни, приемащи мигранти, отколкото донори на население. За това допринасят високият им жизнен стандарт, доброто качество на живот, откритостта към света на тази част от континента, отворена към океана, предполагаща висока интегрираност в световната икономика. Развитата инфраструктура за осигуряване на заетост, социално подпомагане, отглеждане и образоване на децата привлича множество имигранти дори от източноевропейските държави-членки на ЕС.

Местното население и администрация са осъзнали ползите и неудобствата от разширения прием на имигранти и са определили своето отношение и поведение спрямо имигрантите, получили възможност да изградят свои общности. Част от имигрантските общности в тези държави се отличават с висока плодовитост и поддържат високи нива на раждаемост и естествен прираст. Това са двата големи източника на демографска компенсация в тези държави, чрез които се уравновесява спадът на раждаемостта сред местното население – непрестанен приток на нови имигранти и висока раждаемост сред установилите се вече имигранти. Именно затова европейските органи за управление приемат имиграцията като „положителен елемент в състава на европейското население, допринасящ за забавяне на спада в броя на лицата в работоспособна възраст”, и ще се стремят да запазят положителния миграционен прираст (възлизащ на почти 2 милиона имигранти през 2004/2005) поне на сегашното равнище.

Източна Европа не притежава подобни безспорни предимства. Само Чехия и Словения поддържат висок положителен миграционен прираст, докато България е с отрицателен миграционен прираст, който дори не може да бъде задоволително установен. Официалните данни за 2008 сочат, че 2112 лица са заявили пред органите на гражданска регистрация за смяната на настоящия си адрес в страната с нов в чужбина, а 1236 души са променили своя настоящ адрес в чужбина с нов адрес в страната[15]. Същевременно, Националният статистически институт (НСИ) отчита, че емигриралите от България лица, които не са заявили, че трайно напускат страната, са над 10 000 души (над 90% от тях са български граждани), докато имигрантите с подобен статут са над 4000 души, от тях около 90% чужди граждани, които ще пребиват в страната за повече от 1 година, и 10% ,завръщащи се български граждани[16].

Данните за раждаемостта в България през 2008[17] сочат, че утвърдилата се през последните години тенденция на умерено нарастване на раждаемостта се задържа. През тази година у нас са се родили 78 283 деца, от които 77 712 (99.3 %) са живородени. Числеността на живородените деца, в сравнение с 2007, е нараснала с 2363. Коефициентът на раждаемост е 10.2‰ и е сравнително висок за настоящите  европейски реалности. С най-висок коефициент на раждаемост, през 2008, са Ирландия, Великобритания и Франция, а с най-нисък – Германия, Австрия и Малта.

Тоталният коефициент на плодовитост[18] се е вдигнал до 1.48, което вече е средноевропейско равнище[19]. Тези данни сочат, че раждаемостта временно се възстановява на по-високи нива (въпреки значителния спад на броя на жените в  детеродна възраст) в резултат на реализация на отлаганите по време на социално-икономическата криза от 90-те години на миналия век раждания. За да продължи нарастването на раждаемостта, или поне да се задържи на същото ниво за продължителен период, е наложително да се разгърне система от стимули и облекчения, която допълнително да подкрепи мотивацията на родителите да имат поне две деца. Напредналата урбанизация и нарастването на трудовата ангажираност на жените изискват да се осъществи програма от инициативи за съвместяване на професионалния и семейния живот, като преди всичко се изградят институции, които да поемат грижите за децата във времето на заетост с трудова дейност на родителите им, а работното време на жените (посредством въвеждането на различни форми на заетост и гъвкаво работно време) да бъде съобразено със семейните им задължения и те да се подпомогнат в достъпа им до услуги на местно равнище. Това са насоките на действие за оказване помощ на семействата при отглеждането на децата им, които са възприети повсеместно в ЕС.

През 2008, смъртността в България е намаляла. Умрели са 110 523 души, което с 2481 е по-малко, в сравнение с 2007. Коефициентът на обща смъртност е намалял, от 14.8‰, на 14.5‰. Това вероятно се дължи на повишаването на жизненото равнище на старите хора, което води до удължаване на живота им, доколкото коефициентът на преждевременната смъртност остава близо до нивото от 2007 – 24.1%, при 24.6%, през предходната година. Смъртността у нас е най-високата в ЕС, следват ни прибалтийските републики и Унгария.

В резултат на надвишаването на умрелите над живородените, абсолютният брой на естествения прираст у нас през изминалата година е минус 32 811 души. Това е най-малкото намаление на населението, в резултат на естествения прираст, след 1995. Стойността на коефициента на естествения прираст е минус 4.3‰. В селата естественият прираст е минус 11.7 ‰, докато в градовете – минус 1.3 ‰. Унгария, Латвия, Литва и Германия също имат значителен отрицателен естествен прираст. Тези пет държави имат и влошени показатели на общия прираст [20].

През 2008, в страната са умрели 668 деца на възраст до една година, а коефициентът на детска смъртност е 8.6‰. Тези стойности са най-ниското равнище на детска смъртност за цялата българска история. Това е още един показател, свидетелстващ, че качеството на живот в страната, включително нивото на здравеопазването, се е повишило. Поддържането на тенденцията за намаляване на детската смъртност ще позволи на България да се доближи до стойностите, по този показател, на останалите членки на ЕС, доколкото само Румъния има по-висок коефициент на детска смъртност, а в останалите страни той е значително по-нисък.

Продължителността на живот в България – 69.2 години, през 2006, се равнява на тази в Румъния и Унгария, а само в прибалтийските държави този показател е значително по-нисък. Стойностите, изразяващи възрастовата структура на населението на България, показват, че делът на децата у нас е най нисък за ЕС – 13.4%. Делът на населението, над 64 навършени години, е на средно европейско равнище – 17.3%. По този показател, най-застаряло е населението на Германия – 20.1% и Италия – 20.%. Ирландия е държавата с най-младо население  в ЕС като там децата са 20.6%, а старите хора – 10.9%.

Среда основните задачи на ЕС, през  първата половина на ХХІ век, по отношение професионалната реализация на неговите граждани, е да се увеличи „цикъла на активния живот”, съчетаващ „обучението и оценката на трудовия стаж от началото до края на активния живот”, от 30 на 40 години, чрез осигуряване на по-плътна заетост на младежите и хората в предпенсионна възраст. Към тези целеви групи трябва да се насочи и вниманието на българската администрация и на предприемачите за осигуряване на наемна работна сила, защото контингентите на младите хора (до 30-годишна възраст) и на хората в средна възраст (на 30-60 години) ще намаляват и все по-наложително ще е да се търсят резерви сред младите и по-старите поколения. След отминаването на настоящата икономическа криза българската икономика отново ще изпита недостиг от трудов ресурс и отсега могат да се набележат допълнителните възможности за попълване на кадровите празнини.

Неблагоприятните демографски показатели на България очертават линия на развитие на нейното население, която е устойчиво низходяща, независимо от възможния временен подем на числеността на новородените.. Такива са прогнозите за демографските й перспективи, според национални и международни изследвания и оценки. Според последната прогноза на Евростат, числеността на българското население, през 2030, ще се снижи на 6 752 644, през 2050 - на 5 923 361, а през 2060 - на 5 484 666 души.

Проучванията на НСИ сочат подобни стойности. Най-реалистичният вариант на прогнозата на НСИ е наречен „целеви” и е еквивалентен на разработената прогноза за България от Евростат, доколкото е съобразен със заложената политика на ЕС за демографското и социално-икономическото развитие на страните-членки през следващите десетилетия. Според него, населението на страната ще достигне 6 712 445, през 2030, 5 893 632 - през 2050, и 5 475 367 - през 2060.

По-неблагоприятни са предвижданията, изложени в прегледа за населението на света за 2008, публикуван от ООН, според чийто среден (приеман за най-реалистичен) вариант България ще има население от 6 469 000 души, през 2030, и 5 392 000 души - през 2050. Ако обаче се запази сегашното ниво на фертилност, жителите на страната ще спаднат, в средата на века, на 4 948 000 души. През следващите четири десетилетия българският дял в населението на ЕС (спрямо сегашната конфигурация от 27 страни-членки) ще спадне с почти 1/3 и в средата на настоящото столетие ще съставлява около 1% от жителите на общността.

Повечето от прогнозите за развитието на населението не се занимават с етническия му състав, доколкото определянето на етническата принадлежност е свързано с необходимостта от волеизявление на лицата за етническата им самоидентификация. В България такова предвиждане би било още по-комплицирано, поради споменатата по-горе амбивалентност на етническото самосъзнание на част от българските граждани, чиито вариации на идентифициране не биха могли да се предугадят. В тази връзка, ще направим някои пояснения за възможното развитие на основната народност и големите етнически общности в страната.

По наша експертна преценка, при запазване на настоящите социално-икономически тенденции на развитие и при следване на умерена пронаталистична и проимиграционна политика, числеността на етническите българи за шест десетилетия (от 1992, когато са възлизали на 7 271 185 души, до 2050, когато се очаква да бъдат между 4 и 4.5 милиона души) ще спадне с 2/5. Най-голямата малцинствена етническа общност в момента – турците, може би няма да претърпят значително свиване и ще останат в рамките на около 600-700 000 хиляди души, докато ромите ще продължат да се увеличават и е твърде вероятно да се превърнат в най-многочислената етническа общност у нас. От почти 1/7 от населението, колкото са били през 1992, гражданите на България от небългарски етнически произход[21], към 2050, ще възлизат на около 1/4. Възможно е близо 1/3 от младежкото население да е от небългарски произход, а около 1/5 от поколението до 30-годишна възраст – роми.[22] Това означава, че мултиетничността на българското общество ще се разширява, а необходимостта от урегулиране на междуетническите отношения ще става все по-насъщна.

Разбира се, достигането на подобно съотношение между етносите ще се осъществи при  определен модел на имиграционен прием.  Високо ниво на имиграция вероятно е заложено и в предвижданията на Евростат, и в прогнозата на НСИ. Както беше подчертано по-горе, държавите от Западна Европа запазват своето демографско равновесие и растеж благодарение на трайната политика за прием на имигранти. Присъединяването на България към ЕС ще увеличи притока на имигранти по няколко канала – обща регулативна рамка на миграционната политика[23], общи стандарти по отношение на бежанците, освен това страната ни ще се превърне в междинен пункт за кандидат-имигранти към развитите европейски държави и пр.

 

Бележки:

1. Повече информация за етническите общности у нас може да намерите на електронната страница на НССЕДВ към МС на адрес: http://www.nccedi.government.bg/page.php?category=92&id=247

2. По-коректно в административно отношение е т. нар. тоталитарен режим на еднопартийно комунистическо управление (1947-1990) да се определя, по формата си на управление, като етатистки.

3. Единствено изключение може би представляват исканията на някои националистически кръгове в Република Македония България да признае наличието на македонско малцинство. Право да бъдат признати за членове на македонска имиграционна общност у нас имат гражданите на Република Македония, но повечето от тях предпочитат да получат разрешение за престой или дори българско гражданство на основание на своя български произход и съзнание.

4. Включително на основната народност – българите.

5. По преброяването на населението от 2001, 494 713 турци, от общо 746 664, живеят в населени места с население под 5000 жители.

6. По данни от представителното изследване „Формиране на социалистически начин на живот сред българските граждани от ромски произход“, от 1980, 49% от ромите в България са живеели в обособени махали. В момента изследванията сочат, че над три четвърти от ромите живеят в условия на самоизолация.

7. През 2001, делът на живородените деца, които са трето и следващо поред на майката е еднакъв с този от 2007 – около 12%. Повечето от тях вероятно са родени в ромски семейства. През 2007, все пак има изместване към раждане на тези деца в по-късна възраст на майката.

8. Ранното семейно съжителство и ранното раждане на деца възпрепятства жените от ромски произход да получат пълноценно и равностойно на останалите жени образование и професионална квалификация и ги обрича на зависимост от рода и неговата маскулинизирана структура (с водеща роля на мъжете). Необходимо е ромските момичета да получат право на житейски избор, за да могат те да определят колко деца да родят и отгледат.

9. Ромската общност е най-младата в страната. Почти две трети от нея са деца и млади хора на възраст под 30 години (2001).

10. ДПС не беше обявена за противоконституционна партия на основание, че е етническа партия, а и тя действително според етническия си състав в момента е най-смесената българска партия, доколкото в нея са представени със значителен дял сред членската й маса трите най-многочислени етноса у нас – българи, турци и роми. Повечето от тях са мюсюлмани, но има и немалко християни.

11. Най-целесъобразно е обществената реакция към расовата дискриминация да се осъществява чрез сезиране и самосезирана на Комисията за защита от дискриминация. За деветмесечието на 2008 обаче, в КЗД не е регистрирана нито една жалба на основа расова дискриминация и не е откривана процедура за етническа дискриминация в резултат на самосезиране на комисията.

12. Макар и по-рядко, дискриминационни изказвания по отношение на основната народност в страната – българите, се правят и от функционери на организации, чийто членски състав в значителна степен се състои от представители на етническите малцинства.

13. Населението на България в края на 2008 възлиза на 7 606 551 души.

14. По рядко населени страни в ЕС са само държавите в северния й пояс – Ирландия, Швеция, Финландия и прибалтийските републики.

15. НСИ провежда специално статистическо изследване за външната миграция съгласно Регламент 862/2007 на Европейския парламент.

16. Данните са от анкетното наблюдение за периода 1.06-31.12.2008, провеждано от НСИ всеки месец по една седмица на осем ГКПП, през които, по данни на МВР, преминава близо 80% от пътникопотока от и към страната.

17. Доколкото разполагаме с най-новите сведения за демографските процеси в България, през 2008, ще цитираме тях, но част от данните по някои показатели за останалите страни от ЕС се отнасят за по-ранни години. Ако е необходимо за по коректно сравнение, може да приложим стойностите на показателите за България за съответната година.

18. Среден брой живородени деца на една жена във фертилна възраст. Отношението на живородените през годината към средногодишния брой на жените във фертилна възраст.

19. Най-висок коефициент на плодовитост в пределите на ЕС, през 2006, (за тази година са последните публикувани общи за съюза данни по този показател) имат Франция – 2.0, Ирландия – 1.90, Швеция – 1.85, Финландия – 1.84, , Великобритания – 184, Дания – 1.83. С най-нисък коефициент са Словакия – 1.24, Полша – 1.27, Румъния – 1.31, Словения – 1.31, Литва – 1.31. За България, през 2006, стойността е 1.37.

20. Сбор от естествения и миграционния прираст.

21. Включително новите имигрантски общности, които би трябвало се оформят през този период в резултат на проактивна политика за прием на имигранти.

22. Тези предвиждания са само експертна оценка, която, в голяма степен, се основава на формиращата се нова демографска политика на българската администрация, която предвижда интензивно насърчаване на раждаемостта и провеждане на проактивна имиграционна политика. Набелязаните прогнозни пропорции между етносите се отнасят за екстраполация според настоящата численост на тези етнически групи, заявена със самоидентификацията им при последното преброяване на населението от 2001. Числеността на населението, притежаващо антропологични и културни характеристики, присъщи на ромите, вероятно ще е значително по голямо.

23. Въпреки че всяка национална администрация в ЕС може да изработва и предлага собствени мерки и дейности по прилагане на национална политика по миграционните въпроси, местните власти все пак са ограничени от общностната регулация и възприетите насоки за разширен имиграционен прием.

Продължението на статията очаквайте в бр.2/10 на „Геополитика”

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн