23
Пет, Окт
5 New Articles

Въпросът за основния мотив в решението на Хитлер да нападне Съветския съюз – т.е., дали това е била краткосрочна военно-стратегическа задача или дълговременно “програмна” стратегия, все още не е решен задоволително (1). Историците, подчертаващи “програмния” елемент във въпросното решение, поставят ударението върху тясното преплитане на “расово-идеологическите” и чисто геополитическите цели в мирогледа на фюрера. Така, според Андреас Хилгрубер, “Военната победа над Русия, целяща осигуряването на необходимото “жизнено пространство”, и унищожаването на евреите са неразривно свързани както в политическата програма на Хитлер, така и в реалната му политика. Затова и обяснението на нацисткия проект за разширяване на германското “жизнено пространство” следва да се търси в расово-идеологическата догма за еврейският произход на болшевизма” (2).

Действително, лесно можем да открием достатъчно доводи, подкрепящи тезата за “еврейския болшевизъм” особено в книгата на Хитлер “Майн кампф” и по-ранните му речи и публикации. Твърде съмнително е обаче, че приемайки през 1940-1941 решението да нападне СССР, Хитлер е продължавал да се ръководи именно от нея.

Много неща говорят по-скоро, че по това време фюрерът е преразгледал първоначалното си мнение за Сталин и Съветския съюз в един решаващ аспект. Така, ако преди той действително подчертава най-вече “интернационалния” (“еврейския”) характер на болшевизма, то в началото на август 1939, разговаряйки с унгарския външен министър, Хитлер подчертава, че “болшевизмът вероятно се опитва да си сложи каската на национализма” (4). По-късно, през март 1940, фюрерът заявява пред Свен Гедин следното: “Сталин много се е променил. Той вече не е болшевик-интернационалист, а чиста проба руски националист и, на практика, провежда традиционната руска национална политика, провеждана преди това от царете” (5).

На 18 март 1940, в разговор с Мусолини, той твърди, че: “Сталин е един абсолютен автократ и, ако днес мястото му заеме някой руски владетел от ХVІ век например, нищо няма да се промени. Само още по-усърдно ще продължат да гонят евреите от централното управление на страната… и така болшевизмът окончателно би свалил московско-еврейската си интернационалистическа маска, превръщайки се просто в славянско-московски” (7).

Разбира се, това съвсем не означава, че в тактически план Хитлер е бил склонен да се откаже от плановете си за разширяване на немското “жизнено пространство”, само защото представата му за Сталин се е променила. Факт е обаче, че дори и след нападението срещу Съветския съюз, фюрерът продължава да оценява по същия начин болшевишкия вожд, т.е. действително е убеден във вътрешната трансформация на комунистическата империя. Така, по време на една от беседите си на маса с тесен кръг най-близки съмишленици, на 6 януари 1942, той заявява: “Сталин играе ролята на човек, възнамеряващ да използва болшевишката идея за да победи. Но истината е, че всъщност той олицетворява единствено Русия и е продължител на панславистката царска политика. За него болшевизмът е само средство за постигането на истинската му цел и служи за да скрие тази цел от германските и романски народи” (9). Дори и в самия край на войната, на 26 февруари 1945, Хитлер подчертава, че смята Сталин за прагматик и реалист, който не се влияе особено от “мъглявата марксистка идеология”, възнамерявайки да я използва най-вече като “опиум за другите народи”. Според него, жестокостта, с която в СССР се ликвидира еврейската интелигенция, след като е изпълнила задачата да разруши царската империя, доказва това му предположение. Тоест, Сталин своевременно се опитва да предотврати възможността интелектуалците-евреи да “заразят” изгражданата от него нова великоруска империя, следваща идеите на панславизма и духовното наследство на Петър Велики (13).

Не може да се твърди със сигурност, кога точно Хитлер стига до тази нова оценка за Сталин. Факт е обаче, че още в своята “Втора книга”, писана през 1928, той намеква за възможността от подобно развитие на нещата в Русия: “Твърде вероятно е, в Русия да се извърши естествена вътрешна трансформация на болшевишкия свят, в резултат от която еврейският елемент да бъде изместен от руско-националният” (14). Във всеки случай, през 1939 фюрерът окончателно е преразгледал тезата си за “еврейския болшевизъм”, макар и по чисто пропагандни причини продължава публично да се придържа към нея.

Всъщност, основната борба на Хитлер е насочена срещу два, различни противника – западните демокрации и комунистическия Съветски съюз. Затова му е необходимо и откриването на някакъв “общ знаменател”, с чиято помощ тези противници да бъдат причислени към една и съща категория. Най-удобен в случая се оказва постулатът за враговете-близнаци – “еврейският болшевизъм” и “еврейският капитализъм”, който Хитлер използва за пропагандни цели още преди идването си на власт.

Какво обаче следва от предположението, че Хитлер е преразгледал тезата си “еврейския болшевизъм”? Уйлям Кар, който е сред малцината историци, подкрепящи това твърдение, смята хипотезата, че през 1939-1941 Хитлер неизменно и последователно е преследвал старата си идеологическа цел, за твърде съмнителна. Според него, нападението срещу Русия е в по-малка степен “израз на постоянното и твърдо намерение да се овладее ново “жизнено пространство”, а най-вече спонтанна реакция на новата ситуация, застрашаваща стратегическите и икономически интереси на Германия на Балканите” (21).

Следователно, възниква въпросът за истинското съотношение между “краткосрочните” военно-стратегически мотиви на диктатора и “дългосрочните” му програмно-целеви постановки. Безспорно е, че и двата компонента изиграват важна роля в приемането на решението за нападението срещу Съветския съюз. Твърдението на Кар, че в случая програмният компонент е играел второстепенна роля, може да се приеме за вярно само при положение, че Хитлер е оправдавал необходимостта от завладяването на ново “жизнено пространство” най-вече със собствените си расово-идеологически идеи. Но, ако анализираме по-сериозно въпроса, защо фюрерът се стреми към завоюването на това “жизнено пространство” и то именно в Русия и как е обосновал тази си претенция, става ясно, че дори в дългосрочен план за него на първо място са не идеологическите, а икономическите съображения (22).

Още в “Майн кампф” и т.нар.”Втора книга”, а също в многобройните му речи и публикации, Хитлер стига до извода, че основно условие за съществуването на човечеството е наличието у всеки народ на достатъчно “жизнено пространство” -т.е. на определена територия, гарантираща му необходимите средства за съществуване, в най-широк смисъл (т.е. селскостопански земи, суровини, енергоносители и т.н.). Тази основна територия формира стопанската база на нацията, но едновременно с това и ограничава възможностите и за икономически ръст. В конкретното “жизнено пространство” живеят определен брой хора, чиито брой (при нормални обстоятелства) постоянно расте. Като в определен момент териториалната ограниченост на базовото пространство, влиза в противоречие с растящото население.

Това несъответствие между факторите на “жизненото пространство” и “числеността на нацията” може да бъде преодоляно с различни средства. Хитлер обаче не желае да заложи на “икономическото покоряване на света”, т.е. на икономическа политика, ориентирана към износа на стоки. Според него (което е сред най-големите му грешки) подобна политика е неспособна да реши в дългосрочен план проблема с несъответствието между “жизненото пространство” и “числеността на нацията”. Подобно на мнозина свои съвременници, Хитлер вярва, че именно експортно-ориентираната икономическа политика и породената от нея търговска конкуренция между Великобритания и Германия е станала причина за Първата световна война. Той освен това смята, че политиката на икономическа експанзия не само се сбълсква със съпротивата на другите икономически развити сили, но и не може да бъде дълговременно стратегия за преодоляване на фундаменталното противоречие между “жизненото пространство” и “числеността на нацията” дори и затова, че световният пазар прогресивно се съкращява. Опирайки се на популярните по онова време икономически теории, Хитлер предполага, че индустриализацията на аграрните държави ще създаде нови трудности за пласмента за “старите” промишлено развити страни. В речта си от 6 август, 1927 той заявява: “ Разбира се, има още една възможност, а именно износът на стоки. Но това е фалшиво решение: защото не само Германия върви по пътя на индустриализацията, но и Англия, Франция и Италия, напоследък сред конкурентите ни е и Америка и днес най-трудното не е повишаването на производителността, както си мислят мнозина у нас, а в разширяването на експорта. Именно това е основният проблем в съвременния свят, който тотално се индустриализира и се бори за пазари. Икономическите затруднения на Германия ще нарастват и заради усилващата се конкуренция, и защото страните, където доскоро се пласираха немските стоки, сега развиват собствената си промишленост, но и защото недостигът на суровини ни поставя във все по-неизгодно положение спрямо останалите” (27). Освен това Хитлер смята, че ориентираната към експорта икономическа политика ще доведе до изчезването на немското селско стопанство.

Поради всичко това, фюрерът стига до извода че стратегията на “мирното икономическо завоюване на света” е илюзия е няма да реши икономическите проблеми на Германия. Затова той смята за по-правилно “несъответствието между наличното жизнено пространство и числеността на населението да се преодолее чрез завоюването на нови земи по пътя на войните” (28).

Както е известно, и в “Майн Кампф” и във “Втората книга”, Хитлер разяснява, че разширяването на “жизненото пространство” на немския народ може да стане само за сметка на Русия. Многобройните свидетелства, включително дневникът на Йозеф Гьобелс (30), потвърждават, че той нито за момент не се отказва от тази си цел и след поемането на властта през 1933.

Има два основни документа, които постоянно се цитират като доказателство на намерението на Хитлер да започне война, като и двата подчертават ключовото място на икономическия фактор в нацистките претенции за разширяване на германското “жизнено пространство”. Така, в паметната си записка към четиригодишния план от август 1936, фюрерът ясно поставя пред немската промишленост задачата да бъде готова за война след четири години.В нея той подчертава, че замяната на естествените суровини с изкуствени, макар и да облекчава временно ситуацията, не може да се разглежда като дългосрочно решение на немските икономически проблеми. Същественото в случая е, “приемането на мерки, позволяващи ни в бъдеще да си гарантираме… вкончателното решение”. Като в случая под “окончателно решение” се има предвид не ликвидирането на евреите, а “разширяването на жизненото пространство и съответната суровинна и продоволствена база на нашия народ”. И тъкмо това е “задачата, която политическото ни ръководство все някога трябва да реши” (31).

На съвещанието в Хосбах (5 ноември 1937) Хитлер отново разяснява пред армейския елит стратегията за решаване икономическите проблеми на Германия, като пак се връща на теорията за “стесняващите се пазари” и посочвайки, че при наличието на ограничено “жизнено пространство” автархията е постижима само в няколко, отделно взети, отрасъла, заключава, че “Единственият макар и изглеждащ ни непостижим начин да преодолеем трудностите е завоюването на по-обширно жизнено пространство, т.е. това, което открай време е било причина за създаването на новите държави, а също за масовите народни движения и миграции” (32).

На 10 февруари 1939, в речта си пред войсковите командири в Берлин фюрерът ясно посочва, че: “Пред нас има две възможности. Едната е разширяването на износа и гарантиране с негова помощ на необходимия ни внос на суровини и храни, докато втората изисква вместо да съобразяваме числеността на нацията с наличното жизнено пространство, да и гарантираме жизнено пространство, съобразено с нейния ръст. Това е пътят, по който вървят всички велики народи. И лично аз признавам само този път” (35).

Мнозина се опитват на интепретират нацистката геополитическа концепция за “жизненото пространство” като някаква уж антимодернистка “идеология на ре-аграризацията”. Към подобно схващане се придържа например Хенри Търнър, който във фундаменталната си статия “Фашизъм и антимодернизъм” твърди: “За да отслабят остротата на проблемите, пред които през ХХ век се изправя високоиндустриализираната Германия, те (т.е. Хитлер, Химлер, Резенберг и Даре, които авторът причислява към “антимодернисткото течение” в нацистката партия), предлагат възраждането на “култа към кръвта и почвата”, опитвайки се да освободят преобладаващата част от немската нация от индустриалния свят и помагайки и да се върне към простия живот на селските стопани” (37). Според Търнър, Хитлер въобще разглежда икономическата дейност най-вече в аграрния и аспект и дори концепцията му за “жизненото пространства”, в крайна сметка, обслужва целите на “ре-аграризацията” на Германия. Същото уж се отнася и до стремежа за завоюването на Изтока, разглеждано от Хитлер като “чисто аграрно-политическа задача”. Привържениците на въпросната теза смятат, че фюрерът “едва ли се е ръководел от някакви по-широки икономически съображения, като например достъпът до енергоносители и суровини”(39).

Подобни твърдения звучат странно, имайки предвид огромния брой изказвания на Хитлер, ясно показващи, че е смятал въпроса със суровините за централен и е виждал в завоюването на ново “жизнено пространство” най-вече възможност за контрол върху запасите на суровини и енергоносители.

Така, анализирайки суровинния проблем в своята “Втора книга”, нацисткият лидер отбелязва, че още преди Първата световна война “много отрасли се сблъскват със сериозни трудности в снабдяването си с необходимите суровини, което в повечето случаи става по пътя на вноса отвън” (40). Както е известно, той самият категорично отрича този път, посочвайки, че най-доброто решение на проблема е завоюването на нови територии. Според него, икономическото превъзходство на САЩ е обусловено именно от размерите на жизненото им пространство и най-вече притежаването на достатъчно суровинни ресурси.Посочвайки, че бъдещето на Германия, предвид “липсата на достатъчно собствени ресурси и нарастваща зависимост от вноса, ми изглежда много мрачно и тъжно” (41). Пак от тази гледна точка, впрочем, Хитлер оценява и значението на Русия. Той подчертава, че страната “притежава собствени залежи на петрол, който днес е също толкова важен, колкото желязото и въглищата през миналия век” (42).

Всичко това потвърждава, че “суровинният проблем” отдавна вълнува нацисткия лидер. Така, в речта си от 10 октомври 1928, анализирайки причините за икономическия подем и превъзходството на САЩ, той посочва, че истинската причина за тях е не американския икономически модел, а фактът, че “Америка разполага с достатъчно земя за отглеждането на пшеница, а също с достатъчно природни богатства, огромни горски масиви, колосални залежи на различни руди, грамадни каменовъглени басейни и петролни залежи… с две думи Америка е страна с чудовищни природни богатства”(43).

Хитлер неведнъж отхвърля тезата, че икономическите проблеми на Германия могат да се решат само чрез усъвършенстването на икономическия и модел. Според него, те са резултат най-вече на липсата на достатъчно “базова територия”. “Човек съществува не благодарение на идеите, а на житото, въглищата, желязото, рудите и всичко онова, което се крие в земните недра… И, сам по себе си, този проблем не е свързан с икономиката, а именно със земята” (45).

Всичко това доказва, че лансирайте тезата си за несъотвествието между базата, гарантираща доброто снабдяване на населението и числеността на последното, Хитлер в никакъв случай не свежда нещата до недостига на земеделски земи, а поставя ударението върху липсата на достатъчно суровини. През 1931, в разговор с шефа на икономическо-политическия отдел в ръководството на нацистката партия Ото Вагенер, той ясно обосновава концепцията си за завоюването на “жизнено пространство” на Изток, с липсата на достатъчно суровинна база в Германия. Според самия Вагенер, фюрерът му заявява буквално следното: “За да устои в решителната битка с Америка, Европа се нуждае от руската пшеница, месо, дървесина, въглища, стомана и петрол” (47).

Тоест, налице са безброй доказателства, че Хитлер разглежда новото “жизнено пространство” на германската нация на Изток най-вече като източник на суровини. Той многократно се изказва в този смисъл и преди, и по време на войната с Русия. Така, на 9 януари 1941, фюрерът заявява пред командващите немските армии следното: “Руската територия съхранява огромни богатства. Германия трябва да установи своето икономическо и политическо господство над тези земи, без обаче да ги присъединява към себе си. Така ще си гарантираме позициите в бъдещата междуконтинентална битка и вече никой няма да може да разгроми Германия” (48).

Впрочем, икономическите цели на руската кампания подробно се обсъждат през 1940-1941 и от висшето военно ръководство. Като по време на дискусиите се изказват както редица военно-икономически (“краткосрочни”) така и концептуални (“дългосрочни”) сображения. Последните заемат ключово място в анализите, посветени на Русия и представени на 28 юли 1940 от началник щаба на Военноморските сили контраадмирал Фрике. Според него, сигурността на Германия изисква “наличието на максимално самообезпечаваща се икономика, особено по отношение на стоките, жизнено необходими за воденето на война (петрол, храни и т.н.)”. Затова обаче са и нужни суровини и сигурен пазар за пласмент на собственото производство. И в едното, и в другото отношение “Русия изглежда най-подходяща”. В хода на планираното по онова време изграждане на единна европейска икономика под немско ръкъводство постоянно се изтъкват “обективните възможности за взаимно допълване между Германия и Русия, почти във всички сфери на икономиката” (49). В изготвената в началото на 1940 военно-географска справка за европейската част на СССР пък се подчертава значението на такива ииндустриални центрове като Ленинград и Москва, а също и на Украйно като изключитолно ценен селскостопански и промишлен регион. Ролф Дитер-Мюлер констатира, че окупацията им би осигурила на Германия “огромни предимства”. Като ударението се поставя “не толкова върху военното отслабване на противника, колкото на ползата, в дългосрочна перспектива, от контрола върху селскостопанското производство и суровините на тези територии за Германия (50).

В паметната записка на генерал Томас (началник на управлението на военната икономика и въоръжението към Обединеното командване на Вермахта) също се отделя значително място на дългосрочната икономическа изгода за Германия от завюването на ново “жизнено пространство” в Русия. На свой ред статс-секретарят в Министерството на снабдяването Херберт Баке лично уверява Хитлер, че “овладяването на Украйна би ни избавило от всички икономически проблеми” (51).

Вече след нападението срещу Съветския съюз, когато реализацията на поставените от фюрера цели изглежда съвсем близка, Хитлер разсъждава не само за необходимостта от колонизация на източните области, чрез преселването там на милиони немски селяни, но и за фантастичните перспективи, откриващи се със завладяването на суровинните и енергийни ресурси на Русия. През октомври 1941 той отнова подчертава, че завоюваното в Русия “жизнено пространство” ще гарантира автархията на Европа. “Къде другаде можем да намерим толкова качествени железни руди, като украинските? Къде има толкова никел, въглища, манган и молибден? Та това са същите манганови рудници, от които се снабдява и Америка. Да не говорим, че там можем да засадим 40 хиляди хектара с каучукови дървета и така да решим завинаги проблемите с каучука” (55). Обявявайки Украйна за “европейската Индия”, Хитлер заявява: “Вече никой няма да може да ни изгони от Изтока! Оттук нататък ние ще държим монопола върху доставките на пшеница, въглища, стомана и дървен материал” (56).

Всички изказвания на Хитлер говорят за намерението Украйна да се превърне в “житницата на Европа”, а цялото покорено “жизнено пространство” да изпълнява ролята на аграрно-суровинен придатък на обединената под егидата на Райха Европа. Освен това обаче, “жизненото пространство” в Русия се разглежда и като огромен пазар. Така, на 18 септември 1941 фюрерът заявава, че “възможността за пласмент на руския пазар на немските потребителски стоки, ще гарантира небивал подем на саксонската промишленост” (60).

Нацистката геополитическа концепция за “жизненото пространство” съвсем не е била (както твърди Хенри Търнър) израз на техните уж антимодернистки идеи за “ре-аграризация”. Истината е, че Хитлер категорично отхвърля преселването на жители на немските градове за аграрното колонизиране на свободните земи на Изток. Според него, това би било “напразно усилие и пари, хвърлени на вятъра” (61). Разбира се, аграрната колонизацие се приема от нацистите като един от начините за усвояване на новото “жизнено пространство на Изток”, но целта съвсем не е била “ре-аграризацията” на немското общество, а просто отстраняване на съществуващите диспропорции между селското стопанство и промишлеността и предпоставка за изграждането на самообезпечаващ се европейски икономически модел. В представите на Хитлер, овладяването на руските запаси от суровини и енергоносители би позволило на Германия да постигне колосален подем в индустриалното си производство. Образец за фюрера не е средновековното селско общество, а високоиндустриалната и свръхтехнизирана икономика на САЩ, които той отчаяно се стреми да настигне и надмине (62).

По същия начин, и реализацията на социално-политическите идеи на Хитлер е разглеждана в пряка зависимост от основното, според него, условие – поставянето на руските ресурси в услуга на автархичния икономически модел на обединена и доминирана от Германия Европа. Обявявайки се неведнъж против претенциите на Германския трудов фронт (които, принципно, напълно съответстват на собствената му социално-икономическа програма), фюрерът отбелязва, че те са неосъществими “докато немската нация все още не разполага с необходимото за оцеляването и просперитета и пространство” (64).

Обобщавайки всичко казано дотук, следва да подчертая, че претенциите на Хитлер за “жизнено пространство”, в решаваща степен се мотивират от чисто икономически съображения. На 10 октомври 1941 той отбелязва, че: “Войната се връща към първоначалните си форми и вместо битките между нациите, на преден план отново излиза борбата за пространство. Защото, първоначално войната е била именно битка за територия, гарантираща оцеляването. Сега става дума за природни богатства, без които това оцеляване е немислимо. И по законите на мирозданието те принадлежат на онзи, който ги завоюва” (65).

Хитлер напълно изключва войните, които не са мотивирани от необходимостта да се отстрани противоречието между “числеността на народонаселението” и “базата за изхранването му”. Нещо повече, именно в подобни “немотивирани” войни той вижда и причината за възхода на пацифизма.

“Народите, обитаващи некачствени и не разполагащи с ресурси земи – твърди той – са длъжни постоянно, ако имат нормален елит разбира се, да се стремят към разширяване на територията си, т.е. на своето пространство.Този процес, който първоначално е свързан с грижата за изхранване, се оказва по стечение на обстоятелствата толкова плодотворен, че постепенно именно на него започват да се приписват всички успехи на нацията.Тоест, разширяването на територията, в чиято основа първоначално стои чистата целесъобразност, се превръща в героичен акт. Така обаче, оправданият стремеж за съобразяване на жизненото пространство с числеността на народонаселението се изражда в немотивирани завоевателни войни, в които именно липсата на значим мотив, води до последващата ответна реакция под формата на пацифизма. Пацифизмът съществува именно оттогава, откогато по света се водят войни, чиито смисъл вече не е завоюването на нови земи за изхранване на собственото население… И той ще изчезне едва, когато войната престане да бъде инструмент на отделни хора или народи, а отново се превърне в последното средство, с чиято помощ нацията се бори за собственото си оцеляване” (66).

Тоест, става ясно, че ревизията на представите на Хитлер за характера и облика на Русия, която е налице най-късно през 1939, въобще не променя основната му цел, свързана със завоюването на ново “жизнено пространство” на Изток. В своята “Втора книга”, където хипотетично разглежда възможността за трансформация на болшевишка Русия (67), той подчертава, че дори това да се случи, стратегическият съюз с Москва (за който призова лявото крило в нацистката партия, начело с братята Щрасер - 68) е невъзможен. “Защото, до каквото и да доведе този съюз, Германия не би могла да постигне крайната си цел. По отношение на фундаменталния жизнено важен за немската нация въпрос, той не би променил нищо. Напротив Германия още повече би се отдалечила от единствено разумната за нея териториална политика” (69). Затова и победата на болшевишката революция, според Хитлер, се оказва шанс за Германия, “помагайки ни да преодолеем съмненията, пречещи да търсим целта на немската външна политика именно там, където тя единствено следва да бъде ориентирана – към обширните пространства на Изток” (70).

Следователно, не “еврейско-болшевишкия” характер на Русия е истинската причина за програмната ориентация на Хитлер към война със Съветския съюз. Решението за началото на войната е взето без всякаква връзка с това и въобще няма идеологическа основа. Макар, разбира се, нацисткия лидер да използва максимално антиболшевишката и антиеврейска пропаганда за да обоснове допълнително атаката си срещу Русия.

Бележки:

По повод на въпросната дискусия, вж. статиите на Аман, Фьорстер, Шрайбер и Юбершьорер в сборника “Die Zweite Weltkrieg” , R.Piper GmbH&Co. KG, Munchen, 1989.

A.Hillgruber, Die “Endlosung und das deutsche Ostimperium als Kernstuck dess rassenideologischen Programms des Nationalsozialismus, в M.Funke (Hrsg.). Hit;er, Deutschland und die Machte. Materialien zur Aussenpolitik des Dritten Reiches, Dusseldorf 1978.

Akten zur deutschen Auswartigen Politik 1918-1945, Baden-Baden, 1950.

Unterredung Hitlers mit dem schwedischen Forscher Sven Hedin am 4-301940, в A.Hillgruber (Hrsg.) Staatsmanner und Diplomaten bei Hitler, Frankfurt/M. 1967.

Gesprach Hitlers mit Mussolini am 18.3.1940, в Hillgruber, Staatsmanner (вж.4).

A.Hitler, Monologe im Fuhrerhauptquartier 1941-1944. Die Aufzeichnungen Heinrich Heims. Hrsg. v.Werner Jochmann, Hmbg. 1980.

Hitlers Politisches Testament. Die Bormann Diktate vom Februar und April 1945, Hmbg., 1981.

A.Hitler, Monologe im Fuhrerhauptquartier 1941-1944. Die Aufzeichnungen Heinrich Heims. Hrsg. v. Werner Jochmann, Hmbg. 1980.

Hitlers Politiches Testament. Die Bormann Diktate vom Februar und April 1945, Hmbg., 1981.

Hitlers Zweites Buch. Ein Dokument ais dem Jahr 1928. Eingeleitet und kommentiert v. Gerhard Weinberg. Suttgard,1961.

W.Carr Vom Polen bis Pearl Harbour. Zur Entwicklung des Zweiten Weltkrieges, Hmbg., 1987. На друго място Кар цитира бележките на Либман за известната реч на Хитлер на съвещанието с генералите от 3 февруари 1933. Той той заявява: “Как да използваме политическата си мощ, след като се сдобием с нея? Още е рано да се каже. Може би - за увеличаване на експортните ни възможности, но по-добре – за завоюването на ново жизнено пространство но Изток и безпощадната му германизация”. Според Кар, това изказване доказва, че фюрерът е смятал експортната експанзия на напълно постижима алтернатива, т.е. “военната мощ да бъде използвана за да бъдат принудени съседите на Германия да сътрудничат с нея”. Срещу това предположение обаче го

{rt}

Очевидно е, че геополитиката преживява своеобразно възраждане. Включително и в България. Ако допреди петнайсетина години официалната комунистическа “наука” определяше геополитиката като “течение в буржоазната политическа мисъл, базиращо се на крайното преувеличаване ролята на географските фактори в обществения живот” и идеологическа обосновка на “агресивната външна политика на империализма” (1), днес нерядко се отива в другата крайност като се твърди, че “геополитиката дава обяснение на редица цивилизационни процеси, оставащи необясними от гледна точка на традиционните икономически, политически или природни науки” (2). Геополитическата проблематика е в центъра на вниманието на все повече научни анализи, а политици и журналисти с почти еднакъв ентусиазъм използват термина “геополитика”, утвърждавайки го като част от съвременния политически лексикон.

Този интерес, водещ до превръщането на геополитиката в нещо като мода, е лесно обясним. Съвременният етап в човешката история се характеризира с много сериозни промени, ерозиращи привичния планетарен баланс и изискващи спешни и адекватни политически решения. Радикално се променя съотношението на силите в света, окончателно остава в историята международният ред, установен след края на Втората световна война. В тази принципно нова ситуация, значението на геополитиката като “интердисциплинарен комплекс от политически и практически методи, с чиято помощ се интерпретират, оценяват и прогнозират явленията в географското пространство, влияещи върху политическите процеси” (3) действително е трудно оспоримо.

Произход и еволюция на геополитиката

Какво следва да разбираме под “геополитика”? Дали става дума за “дисциплина, боравеща с чисто научни елементи” (4), или пък и днес тя е свързана по-скоро с т.нар. “символична география”, разглеждаща света като “единен свещен текст, записан с помощта на специални знаци и символи” (5), т.е. апелираща не толкова към разума а по-скоро към мистичното у човека? За да отговорим на този въпрос си струва да се обърнем към историята на геополитиката.

Появата на самия термин “геополитика” се свързва с името на шведския професор и политик Рудолф Челен (1846-1922), опитващ се да очертае параметрите на системата за управление, гарантираща изграждането на действително силна държава, и стигнал до извода (през 1916) за необходимостта от органично съчетаване на петте, свързани помежду си елементи на политиката: икономо-политиката, демо-политиката, социо-политиката, крато-политиката и гео-политиката.

За предшественици на геополитиката се смятат Херодот и Аристотел, Николо Макиавели и Шарл Монтескьо, Жан Боден и Фернан Бродел… Разбира се, тя едва ли може да смята за дело единствено на европейската цивилизация. Сходни със съвременните геополитически идеи лансира още през VІ в.пр.н.е. китайският мислител Сун Цзъ, описвайки шестте типа местности и деветте типа пространства, които следва да познава всеки стратег за да провежда успешна военна политика. Интересни, и свързани с геополитиката тези изказва и арабският учен Ибн Халдун (живял през ХVІ век), който свързва помежду им духовните сили на социалните общности (т.е. способността, или неспособността, им да се сплотяват в борбата за завоюването и запазването на “своята”империя) и импулсите на околната природна среда. И все пак, геополитиката, като такава, се появава едва в края на ХІХ век, когато немският географ Фридрих Ратцел (1844-1904) и учениците му, създават специална научна дисциплина, поставяща си за цел изучаването на отношенията между география и политика, основавайки се на положението на конкретната страна, характеристиките на заеманото от нея пространство и границите и. Според Ратцел, велики са само народите, притежаващи усет за пространство. Тоест, националните граници могат да се “свиват” или разширяват, в зависимост от динамизма, присъщ на конкретната нация. В епохата на Третия Райх именно тези идеи са поставени в основата на теорията на друг голям немски геополитик – Карл Хаусхофер (1869-1946) за “жизненото пространство”, заимствана по-късно и от нацистите, което пък силно дискредитира научния статус на геополитиката.

Всъщност, съмнителните идеи, присъстващи в геополитиката, едва ли са повече от тези, в която и да било друга социално-хуманитарна наука, но по ред очевидни причини именно в нея те придобиват скандалена известност. Такъв е например случят с идеята на американския адмирал Алфред Маън (1840-1914) за антагонизма между “морските” и “сухопътните” държави, както и за гарантиране световното господство на “морските” сили, посредством контрола над редица опорни пунктове, разположени около евразийския континент. Не по-малко известен е и “геополитическият императив” (6) на британския географ и политик Хилфорд Макиндер (1861-1947), според който онзи, който доминира в Източна Европа, контролира и т.нар. Срединна земя (или Хартленд), който управлява Хартленда, управлява и Световния остров, а който управлява Световния остров, господства и над света. Малцина измежду тези, които цитират днес тезата на Макиндер, обръщат внимание на факта, че редица от най-авторитетните имена в геополитическата наука (като Хаусхофер например) се отнасят крайно критично към възгледите му. Това се отнася особено за съвременните специалисти в областта на геополитиката – като французина Ив Лакост например (7).

Любопитно е, че “класическият” императив на Макиндер се поставя под съмнение и, в крайна сметка, бива опроверган в рамките на самата геополитическа наука. Така американският геополитик Никълъс Спийкмън в труда си “Американската стратегия в световната политика: САЩ и балансът на силите” (1942) формулира стратегическото понятие “Римленд”, което според него е значително по-точно, отколкото прословутият “Хартленд” на Макиндер (8). Спийкмън доказва, че ако Хартлендът действително съществува в географски аспект, то неуязвимостта му е поставена под много сериозен въпрос с развитието на стратегическата авиация и другите нови видове оръжие. Да не говорим, че (напук на прогнозите на Макиндер) Хартлендът така и не достига ниво на икономическо развитие, позволяващо му да се превърне в един от най-напредналите региони на планетата. Според Спийкмън, решаващите битки както по време на Първата, така и на Втората световна война се ръзгръщат не в зоната на Хартленда, а по бреговете и териториите на Римленда. Затова и световното господство не зависи от контрола над Източна Европа, а “съдбините на света диктува онзи, който контролира Римленда”.

Съвременното схващане за геополитиката

Поради факта, че с идването на власт в Германия на нацистите, геополитиката започва активно да се използва от тях за обосноване на немското “расово превъзходство”, завоюването на “жизнено пространство” и “великата историческа мисия на германското господство над света”, много изследователи както в Европа, така и в Америка започват да се съмняват в научната обоснованост на самото понятие “геополитика”. При това, част от тях виждат в него псевдонаучен неологизъм, използван за оправдаването на стремежите за промяна на баланса в Европа, а също като инструмент на властта и пропагандата (9). Други, без да отхвърлят изцяло въпросният термин, изразяват сериозни съмнения за практическата му приложимост (10). Трети пък смятат, че геополитиката може да даде конкретни научни резултати само в много тясна сфера, отразяваща взаимното влияние между политиката и пространствено-географските характеристики на държавите или формираните от тях съюзи. Четвърти се придържат към мнение, че геополитиката не може да се разглежда като наука или научна дисциплина, а само като специфичен социологически подход, обвързващ географската среда с международната дейност на държавите. Накрая, има и такива, смятащи, че геополитиката не е просто наука, а нещо много по-сложно.

Също толкова многобройни (което, разбира се, не е случайно) са и опитите да се формулира съдържанието на самия термин “геополитика”. Първичното и най-общо определение извежда геополитиката като “изучаване на отношенията между държавната политика и географските рамки, в които тя се реализира”. Широко разпространено е схващането, че разликата между геополитиката и политическата география всъщност отразява различията между външната и вътрешна политика: “Политическата география обикновено се определя като наука за териториалното разположение на политическите сили в рамките на конкретно географско пространство – страна, област, регион, щат, избирателен окръг и т.н. Геополитиката пък се свързва с отношението между пространствено-географските единици – страни, региони, континенти”. Това определение обаче, е вярно само отчасти. Защото съставна част на геополитиката е и вътрешната политика на държавата и най-вече регионалните и аспекти. На свой ред, данните на политическата география широко се използват в международната стратегия на държавите. Неслучайно Челен например, разглежда геополитиката най-вече като средство за привличане вниманието на политиците към ролята на географските характеристики в държавното управление. Към подобно схващане се придържа и Хаусхофер. Затова и цитираното по-горе определение едва ли може да се смята за изчерпателно.

Същото важи и за тясното разбиране на термина “геополитика”, когато използващите го имат предвид междудържавните спорове за една или друга територия. Неволно възникват съмнения за оперативността на всяко от разпространените в научните среди дефиниции. Което е съвсем естествено. Просто защото в епохата на постиндустриалната революция се рушат практически всички “императиви” на “класическата геополитика”. Съвременното световно пространство все по-трудно може да се характеризира като “междудържавно” от гледна точка на способите на разделянето му, принципите на функциониране на социалните общности, а също залозите и предизвикателствата на сегашния етап от човешката история. Неслучайно представителите на едно от новите направления в политическата наука – социологията на международните отношения – обръщат внимание на факта, че днес от трите фундаментални принципа, върху които се основава клаксическата представа за международните отношения (територия, суверенитет, сигурност), нито един не може вече да се счита на неприкосновен или напълно адекватен на новите реалности. Феномените на масовите миграции на хора и финансови потоци, циркулацията на идеи, деградацията на околната среда, разпространението на оръжията за масово унищожение и т.н. – всичко това девалвира традиционните представи за сигурност и държава, за национален интерес и политически приоритети. Още навремето (през 1962) известният френски учен Раймон Арон посочи още един сериозен недостатък на “тясното” разбиране на геополитиката – способността му лесно да се изражда в чиста идеология.

Ето защо, през последните години, все по-популярно става едно далеч по-широко тълкуване на геополитиката – като съвкупност от физическите и социални, материални и морални рисурси на държавата, формиращи онзи потенциал, чието използване (а в някои случаи дори и само наличието му) позволява на държавата да постигне целите си на международната сцена. Сред хората, споделящи това схващане е и Пиер Галуа, френски генерал от запаса, бивш преподавател в Сорбоната и Колеж дьо Франс и автор на поредица изследвания за международната политическа стратегия. Издадената през 1990 негова книга “Геополитиката. Източници на държавната мощ” е сред малконо научни трудове от последните петнайсетина години изцяло посветени на теоретичното осмисляне на геополитическите проблеми от позициите на най-новите постижения на човешкото знание и техническия прогрес. Особено ценни в случая са методологичните основи на геополитическата концепция на Галуа. Затова, струва ми се, че предвид нарастващия интерес у нас към геополитиката и значимостта и за осмислянето на извършващите се около нас глобално-политически промени, има смисъл да анализираме по-подробно тази слабо известна на българския читател творба.

В книгата се разглеждат четири групи особено важни проблеми: историко-теоретичните основи на геополитиката и нейните главни елементи, съвременната фаза в геополитическата еволюция на света с особеното значение на ракетно-ядреното оръжие, ролята на геополитическия анализ в прогнозирането на бъдещето световно развитие и, накрая, опита на “приложната геополитика”. Разбира се, подобно разделяне на проблемите е условно, тъй като във всяка глава се говори и за миналото, и за настоящето, и за бъдещето на геополитиката, а също за редица теоретични и чисто практически въпроси. Наред с това обаче, то дава представа за приоритетите, поставени от автора, за кръга на разглежданите въпроси и логиката, която той следва.

Така, анализирайки множеството различни възгледи и мнения относно съдържанието на термина “геополитика”, Пиер Галуа стига да редица изводи, които можем да резюмираме така:

На първо място, съвременната геополитика няма нищо общо нито с географския детерминизъм, оправдан донякъде в епохата, когато човек е зависим от природата, нито пък с нацистката интепретация на този термин през 30-те и 40-те години на ХХ век, когато той е използван за целите на агресивната груба пропаганда, която е основен елемент в битката за “жизнено пространство”. На второ място, геополитиката се различава и от политическата география, обясняваща особеностите на международната политика с влиянието на околната среда. На трето място, към традиционните елементи на геополитиката – т.е. пространствено-териториалните характеристики на държавата (географското и положение, площ, конфигурация на земните недра, ландшафт и климат, размери и структура на населението и т.н.), днес се добавят нови, обръщащи на 180 градуса досегашните ни представи за силата на държавите и променящи приоритетите в отчитането на факторите, влияещи върху международната политика. Става дума за появата и разпространението на оръжията за масово унищожение (и, особено, ракетно-ядреното) което сякаш изравнява силите на разполагащите с тях държави, независимо от отдалечеността им, географското им положение, климата и населението им. Традиционната геополитика, освен това, не взема под внимание спецификата в поведението на големите човешки маси. За разлика от нея, модерната геополитика е длъжна да има предвид, че развитието на съвременните комуникации и медии, както и повсеместното разпространение на феномена на непосредственото участие на населението в определянето на държавната политика, могат да имат разрушителни последици за човечеството, сравними само с тези от ядрената катастрофа. Накрая, сферата на традиционната геополитика е ограничена в рамките на земното пространство – т.е. световната суша и световния океан. Съвременнният геополитически анализ обаче, трябва да има предвид и вече започналото усвояване на космическото пространство и влиянието му върху баланса на силите и разположението им в световната политика.

Световната цивилизация и планетарната геополитика

Съвкупният ефект от всички изброени по-горе нови фактори води до това, че ако обект и субект на традиционната геополитика е националната държава, днес следва да се мисли в рамките на колективното съвместно действие, т.е. в рамките на цялото човечество. В потвърждение на това Пиер Галуа лансира и собствената си концепция, която би могла да се резюмира така:

От гледната точка на “класиците” на геополитиката, географската среда е постоянен и неизменен фактор, влияещ върху външнополитическото поведение на държавата. Съвременният геополитически анализ обаче, не може да не отчита съществените промени в тази сфера, извършващи се през последните години.Така погледнато, налице са три исторически фази в процеса на взаимодействие между човека и околната среда, а съответно – и в еволюцията на геополитиката.

В ранните етапи на общественото развитие, чак до епохата на промишлената революция, влиянието на природната среда върху човека, обществото и държавата е, ако не решаващо, то твърде съществено, а в много отношения – определящо. Което напълно обяснява и донякъде оправдава историческия фатализъм, характерен за много от предшествениците на първите учени-геополитици.

Промишлената революция е началната точка на новата фаза във взаимодействието между външната политика на държавата и географското и положение. В тази епоха, както отбелязва и американският учен Линдън Кристоф, “съвременните геополитици се опитват да открият на картата не това, което природата налага на човека, а това, към което го ориентира”. Поставя се началото на новите отношения между човека и природата – включително безогледната експлоатация на околната среда, използвайки природните закони за собствените нужди на хората, прогресивният ръст на антропогенното натоварване върху естествените условия на човешкото съществуване – т.е. върху земния климат, флора и фауна, повърхност и въздушно пространство. Синдромът на “трансформиране на природата” и подчиняването и на човека, достига такива големи размери, че в крайна сметка води до появата и рязкото изостряне на редица глобални проблеми, поставящи под въпрос самото съществуване на цивилизацията.

По този начин, естествено възниква и третата фаза във взаимодействието между човека и околната среда. Бумерангът се връща и тотално обърканата от безцеремонната човешка намеса природа започва да си “отмъщава” като вече не гарантира в необходимия обем необходимите за оцеляването на хората условия. И така принуждава държавите и техните политици да се съобразяват с нея. Нещо повече, мащабите на новите императиви са такива, че геополитиката престава да бъде въпрос, касаещ отделните държави. Ако в миналото можехме да я определим, като “картографска представа за отношенията между водещите нации на планетата”, дне това вече не е достатъчно. Налице е необходимост от съгласувани съвместни действия на всички членове на международната общност за изработването и реализацията на общопланетарна геополитика, в чиято основа да стои стремежът за спасяването на цивилизацията в името на бъдещите поколения.

В контекста на всичко казано дотук, малко неочаквано и донякъде разочароващо е твърдението на Галуа, че същносттта на геополитиката, в крайна сметка, не се е променила особено: тя и днес може да се определи като “наука, изучаваща отношенията между властовата политика в международен план и онези географски рамки, в които въпросната политика се провежда”.

В тази връзка възниква следният въпрос. Ако новите реалности изискват качествено ново поведение от международната общност, а също координация на действията на националните държави както на световната сцена, така и във вътрешен план и, ако наченките на подобно поведение (макар и все още редки и неустойчиви) се забелязват и днес, то доколко перспективно е да се смята за “фундамент” на геополитическата визия за света именно политиката на силата? Разбира си, следва да се вземе под внимание, че както днес, така и в обозримо бъдеще, военната сила (най-малкото, като средство за сдържане) ще продължи да играе ключова роля в международната политика, сред доказателствата за което е и феноменът на разширяващият се достъп до оръжията за масово унищожение, разпространението им по света и много сериозните потенциални последици за човечеството от действията на склонни към авантюризъм политици. И все пак, може ли да се намери път за решаването на проблема, в рамките на геополитиката, ако в самата и същност е заложен не конструктивният, а конфронтационният принцип? И дали този принцип не влиза в противоречие със стремежа за по-широко тълкуване на геополитиката, отчитащ тенденцията към глобално единство на света? Впрочем, подобно тълкуване не изисква да се откажем от политическия реализъм, идеализирайки съществуващите тенденции и ориентирайки се към поредната утопия (11). Нужен ни един нов реализъм, синтезиращ класическия подход към анализа на международните отношения и съвременните концепции за взаимната зависимост. Но, ако в общотеоретичното осмисляне на международните отношения, този синтез вече е налице (реализирайки се частично в концепциите на “неореализма”, частично – в тези на “транснационализма”), то в конкретния анализ на Пиер Галуа проблемът съзнателно се заобикаля, което говори за стремеж на всяка цена да се запази “идеологическата чистота” на геополитиката, тъй като в противен случай съдържанието и рискува силно да се размие.

Хаосът на новия световен ред – опит за геополитическа прогноза

Опирайки се анализа на тенденциите в еволюцията на населението на планета, политическите институции, научно-техническия прогрес, усвояването на Космоса и т.н. Галуа се опитва да очертае картината на бъдещето на човечеството през следващите 10-15 години. Според него, в по-далечна перспектива, може да се очаква, че прогресът на науката и техниката ще даде възможност за установяване на ново равновесие между населението на планетата и физическата му среда. В рамките на краткосрочната геополитическа прогноза обаче, проблемите, породени от демографския взрив, който наблюдаваме в редица региони, най-вероятно нямат адекватно решение. Като нещата не опират само в липсата на съответствие между ръста на населението и способността му да демонстрира адекватна икономическа динамика. Основният проблем е, че разрушителната дейност на хората значително превишава съзидателната и така задълбочава вече съществуващото нарушаване на природното равновесие.

Още през следващите години мишена на наблюдаваща се и днес тотална критика на институцията на политическата власт (и, съответно, на отхвърлянето и от населението) ще станат не само автократичните, откровено диктаторски, режими, но и демократичните политически системи. Тъй като постиндустриалното общество е значително по-сложно от предшестващото го, то и грешките на управляващите ще стават все по-чести, а последиците от тях – все по-сериозни и дори непоправими. Тоест, ускорената еволюция на света влиза в остро противоречие с вече несъответстващите на динамиката и държавни механизми, които (заради своята статичност и дистанцираност от хората) се възприемат от масите като безнадеждно остарели и враждебни. И прокламираната от Фукуяма “блестяща победа на икономическия и политически либерализъм” в развитите западни държави всъщност не променя нищо: нито икономическата политика на тамошните правителства, нито международната им дейност предизвикват съпричастие и одобрение сред собствените им граждани, още повече че успехите в тези сфери все повече зависят от ситуацията със запасите и доставките на суровини, както и с международната търговия, т.е. все неща, които днес не може да контролира нито едно правителство – дори американското.

Разбира се, интеграционните процеси несъмено са положителна тенденция. Но трябва да сме наясно (както показва и примерът на ЕС), че неизбежна последица от политическата интеграция е нарастващият интерес на интерес на гражданите (за които амбициозните цели на политиците остават чужди) не толкова към случващото се на ниво микро-политика, а към участие в решаване на проблемите на регионално или дори локално ниво. Напълно възможно е и други нации да последват европейския пример, и то не в областта на политическата интеграция, а най-вече в постоянното противопоставяне на властта, която в очите на гражданите все по-малко съответства на собствените им нужди и стремежи (независимо дали е легитимна, или не).

Пиер Галуа смята, че макар научно-техническият прогрес действително да очертава смайващи перспективи, все още не се търсят достатъчно активно пътища и средства, за възстаняване на вече нанесените от човечеството огромни вреди на биосферата. Поради това и днес не разполагаме с вразумителен отговор на въпроса, дали през ХХІ век ще можем да управляваме по-добре материалния си прогрес, преодолявайки присъщия на международното политическа система имобилизъм? Ще можем ли да постигнем необходимата хармония между прогрес и образование? Ще открием ли средствата, позволяващи на хората да се адаптират към новите пазари на труда в едни региони на света и да си гарантират елементарните средства за оцеляване в други?

Цитирайки Макс Вебер, според който икономиката е “управлението на трудно достъпните ресурси или съобразяване на целите със средствата за постигането им, в условия, когато средствата са трудно достъпни и допускат алтернативното им използване”, Галуа твърди,че днес това определение е вече недостатъчно. Според него, освен всичко друго, съвременната икономика е и “управление на свръхпроизводството, от една страна, и на крайната бедност – от друга”. Всъщност, тези две крайности символизират световния икономически хаос и няма никаква сигурност, че човечеството (поне в краткосрочна перспектива) ще намери пътища и средства за сближаването им. Възможен ли е балансът в един свят, в който на единият полюс се намира Япония със силно забавен демографски ръст, почти напълно еднородна в расово-национално отношение и притежаваща специфична образователна система, вековни организационно традиции и желязна трудова дисциплина, а на другия – Африка, чието население се удвоява на всеки 50 години, но в голямата си част е неграмотно, склонно към сепаратизъм, усилващ се и от расовата и религиозна нетърпимост и където бедността е обичайния начин на жимот, няма средна класа, политическата администрация все още се формира и управляват нестабилни, често и тиранични, режими? Едва ли има еднозначен отговор на този въпрос.

Не можем да очакваме също, че в недалечно бъдеще Космосът ще се експлоатира от човечеството по-различно, отколкото това се прави със земното пространство днес. Досегашният ни скромен опит сочи, че усвояването на Космоса се извършва хаотично и се характеризира с механично пренасяне на съперничеството между отделните държави и наддържавни конгломерати, намирайки се в пряка зависимост от техническите им възможности. Затова и в перспектива участието на едни или други държави в този процес ще зависи от съотношението на силите на световната сцена.

През ХХІ век ще продължи да расте напрежението в света. “Дивата” урбанизация, безработицата, непрестанно усложняващата се структура на обществото, както и вопиющото неравенство в потреблението ще водят до ръст на протестите и зачестяващи прояви на вандализъм. Непосредствен резултат от усилващият се натиск “отдолу” ще стане отслабването на властта, традиционното изпълняваща ролята на (легитимен или авторитарен) гарант за реда и сигурността, и по-нататъшно увеличаване и задълбочаване на вътрешните и междудържавни конфликти. Дъгата на нестабилност, простираща се от Атлантика до Тихия океан ще продължи да бъде източник на опасност за цялата планета.

Тоест, светът през първите десетилетия на ХХІ век ще се характеризира с опасен и всеобхватен дисбаланс и нарастващ хаос. И дори евентуални координирани усилия на световната общност няма да могат да неутрализират изброените по-горе негативни тенденции, а само ще смекчат от отдалечат във времето резултатите от тях.

Бъдещето на геополиката: наука или идеология?

Сред основните способи, чрез които геополитиката аргументира изводите си е и онова, което Ив Лакост нарича “представа” – в смисъла, в който един актьор например, си представя своя герой. Същият способ, впрочем, се използва широко в социалните науки, нещо повече – представлява важен етап в развитието им. Спецификата на геополитиката обаче е в това, че тук “представата” твърде често придобива “самодостатъчен” характер и се допълва с различни фантастични и мистични съждения и предположения. Именно поради това, хора като Лакост или Галуа (за разлика от руския политик Дугин например) се стремят да придадат чисто научен характер на геополитиката, обогатявайки я с най-новите постижения в сферата на природните и обществени науки, преодолявайки свеждането и до “географско осъзнаване на държавата” и отхвърляйки всички опити да и се придаде мистичен характер. Неслучайно в редица случаи Пиер Галуа използва термини като “геополитология” и “геополитолози” (същите термини, макар и в малко по-друг аспект ползва впрочем и българският геополитик проф.Марин Бъчваров), посредством които се подчертава рационално-теоретичният смисъл на тази научна дисциплина (12).

Усилията на Галуа са разбираеми. Както вече споменахме, “традиционата” геополитика винаги е била специфична разновидност на политическия реализъм, представящ международните отношения най-вече като силови отношения между държавите. Но това течение никога не е доминирало напълно, нито пък е единственото в анализите на международните отношения. Голямото му относително влияние се обяснява с това, че в повечето случаи то е в основата на външнополитическите действия на държавните лидери, апелиращи при това към “националните интереси” на своята страна. Всъщност, дори сред привържениците на политическия реализъм не всички приемат безапелационно концепцията за “нацоналните интереси” и съпровождащите я геополитика и геостратегия (13). Още по-сериозни възражения срещу геополитиката отправят представителите на социологията на международните отношения, привържениците на концепцията на взаимната зависимост и т.н. Дори авторитетен и предпазлив в заключенията си учен, като американеца Джеймс Розенау, макар и да не е склонен да приеме, че в обозримо бъзеще държавата ще престане да определя основните процеси в областта на международните отношения, смята, че световната политика има ярко изразен “турбулентен” характер, като за негови основни аспекти приема фундаменталните изменения на всичките и параметри (14). Така например, огромни промени бяха извършени на микрополитическо ниво. “Електронната революция” способства за появата на такъв феномен като еразията на лоялността на индивида – т.е. постепенното изместване на привичната склонност към пасивно подчинение от процесите на активна адаптация, а също нарастващите възможности за влияние и ангажираността на “обикновения човек” в световната политика. На не по-малки сътресения, впрочем, е подложен и “структурния”, т.е. макрополитически параметър. На това ниво, основна причина за радикални трансформации е появата на цял един “нов континент”, чието съществуване дълго време се игнорираше от всички политически карти на света, и който представлява основната сфера на дейност на недържавните (транснационални, глобални) субекти на световната политика. Накрая, съществени промени са налице и в т.нар. “релационен” параметър – т.е. на ниво властови отношения в сферата на световната политика., които според цитирания по-горе Джеймс Розенау, преживяват днес много сериозна криза в планетарен мащаб, характеризираща се с преориентацията им към по-малки, в сравнение с националните държави и другите големи социални общности, групи. И макар че става дума не толкова за изместването на националната държава от водещата и роля в международните отношеня, колкото за съвместното съществуване, в собствените и недра, на “два различни свята” (които са едновременно в съгласие и в конфликт помежду си), този извод сериозно ерозира претенциите на геополитиката за ролята на всеобхватна, глобална, и обясняваща всичко “супертеория” – доколкото всичките и теоретични изводи се градят в рамките и с термините на междудържавните отношения, приемайки детерминиращата и доминираща функция на силовия фактор.

Тоест, не можем да не виждаме ограничения характер на геополитическите обяснения (и, особено, прогнози) за международните реалности. Революцията в сферите на комуникациите и транспорта, развитието на информатиката и появата на свръхмодерните видове оръжия, радикално променят взаимоотношенията между човека и околната среда, а също представите за “големите пространства” и тяхната роля, водейки до това, че традиционните схващания за силата и мощта на държавите като съвкупност от техните пространствено-геогорафски, демографски и икономчески фактори започват да изглеждат остарели и непълни. “Геополитическият речник” е прекалено образен за да претендира за истинска научна точност. Геополитическите алтернативи “Север-Юг”, “Запад-Изток”, “Телуракрация-Таласокрация” са твърде метафорични, за да ни предпазят напълно от формирането на фалшиви представи за поляризацията между “богати и бедни”, “развити и цивилизовани” и “по-слабо развити и по-малко цивилизовани” (а в ерата на студената война между капиталистическите и социалистическите) държави и техните съюзи. Тезата за исторически перманентното (следователно обречено?) противопоставяне между “Рим” и “Картаген”, а също между авторитаризма и демокрацията, иманентно присъщи, съответно, на морските и сухопътни държави, е прекалено категорична за да се използва като достатъчен методолгичен ориентир за разбирането на всички перипетии от взаиммоотношенията между страните и народите в миналото, настоящето и бъдещето. Концептуалните схеми както на класиците, така и на много от съвременните представители на геополитиката, са прекалено произволни, а нерядко и фантастични, пък и аргументите им не звучат кой знае колко по-убедителни от тези на противниците им, за да се опираме само на тях, опитвайки се да разберем основните тенденции в еволюцията на световната политика. Последното се отнася особено за новите тенденции, свързани със социализацията на международните отношения, изместващи (макар и не напълно) държавата от водещата и роля в трансграничните взаимодействия и до голяма степен променящи приоритетите на тези взаимодействия. Колкото и да са произволни геополитическите рамки на анализа на световните реалности, на моменти те изглеждат твърде тесни за правилното им разбиране.

Към това можем да добавим, че геополитиката (включително и българската) до днес не съумява да избегне напълно опасността да деградира до определена идеология: за това можем да съдим например по характера на някои остри дискусии на геополитическа тема у нас, участниците в които така и не съумяват да ни убедят, че защитават чисто научни позиции, а не идейно-политическата си ориентация.

Означава ли обаче всичко това, че геополитиката не е истинска наука? Не, разбира се! Факт е, че някои нейни елементи я сродяват с алхимията или астрологията. Но, на първо място, спецификата на всяка обществена наука е в преобладаването на качествения анализ над количествения, “обричащо” я на неточност, догадки и невъзможност да постигне онази степен на безспорност, постижима единствено в рамките на природните или технически науки. На второ място, непрестанният стремеж да се намери обяснение на случващото се и да се прогнозира бъдещето, опирайки се на специфичните геополитически подходи, натрупаният от геополитиката внушителе теоретичен багаж, са несъмнена гаранция за успех и в бъдеще, още повече че става дума за интердисциплинарен подход, имащ своите предимства пред концептуалната ограниченост, в която (доброволно или не) може да попадне всеки изследовател, стремящ се да никога да не излиза извън рамките на традиционните и наложили се обществени науки.

Бележки:

Кратък политически речник. С.1989

Дугин А. От сакральной географии к геополитике. – “Элементы”, 1991, 17.

Бъчваров М. Геополитически анализи. С., 2001.

Steuckers R. The Theoretical Panorama of Geopolitics. - “Vouloir”, 1992, № 1.

Дугин А. От сакральной геграфии к геополитике. – “Элементы”, 1991, 17.

Основните си идеи Хилфърд Джон Макиндер излага в такива известни произведения като “Географската ос на историята” (1904), “Демократични идеали и реалност” (1919) и “Земното кълбо и завоюването на света” (1943). В тях за първи път се формулират такива понятия като “Световен остров” и “Срединна земя” (Хартланд), включващи, съответно, съединението на трите компонента – Европа, Азия и Австрия, от една страна, а от друга – обширната равнина, простираща се от Северния ледовит океан до азиатските степи, обхващйки и Германия и Централна Европа, чието “ядро” е Русия. Прокарвайки права линия от Адриатикя (източно от Венеция) до Северно море (източно от Холандия), Макиндер разделя Европа на две непримирими помежду си части – Хартленд...

{rt}

През първите десетина години след разпадането на СССР основно съдържание на геополитическите процеси в бившите съветски републики в Централна Азия бе постепенното изтласкване на Русия от тази зона за сметка на САЩ. Американците придобиха сериозно политическо, икономическо, а след 11.09. 2001 - и военно влияние в района, който до началото на 90-те години на XX-ти век беше изцяло контролиран от Москва. Интересът на Вашингтон към Централна Азия бе продиктуван от наличните там сериозни енергийни ресурси, а напоследък и от борбата срещу световните терористични мрежи, които протягат пипала към петте бивши съветски републики Узбекистан, Киргизстан, Туркменистан, Таджикистан и Казахстан. От своя страна лидерите на тези държави приеха с ентусиазъм приятелството със САЩ, разчитайки най-богатата страна в света да им помогне икономически. През 90-те години на ХХ век американците до голяма степен постигнаха целта, очертана от Збигнев Бжежински – да заменят руската доминация в постсъветското пространство с геополитически плурализъм. В първите месеци след атентатите от 11 септември 2001 дори се създаде впечатление, че поне в Средна Азия този плурализъм може да бъде заменен от еднолично американско превъзходство.

През 2004 обаче геополитическата борба в Средна Азия се усложни значително. След отпадането на временни играчи като Турция и Иран сега основните международни фактори в региона са три - Русия, САЩ и Китай. Като потенциален кандидат за присъединяване към тази тройка се очертава Япония.

Китайските претенции за доминация в региона са съвсем отскоро и са първото потвърждение, че през първата половина на XXI-ви век азиатският колос ще бъде единствената държава, способна да оспори едноличното световно лидерство на САЩ. Апетитите на Пекин към средноазиатския регион са подплатени със сериозни демографски и икономически аргументи. Освен че е най-многолюдната държава на планетата, до няколко години се очаква Китай да стане втора икономическа сила в света. Географията също работи в полза на Китай, който граничи с три от петте средноазиатски републики, докато Русия има обща граница само с Казахстан, а САЩ са отдалечени от региона на хиляди километри.

За разлика от американското, влиянието на Русия и Китай в Средна Азия е институционализирано чрез Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), създадена през юни 2001. В нея, освен руснаците и китайците, влизат Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан. С годините сътрудничеството в рамките на ШОС става все по-тясно и вече има не само политически и икономически, но и военни измерения. От 2003, организацията има свой секретариат и ротационен секретар, а от януари 2004 разполага и с постоянен офис в Пекин. Поредната среща на държавите от ШОС се проведе в края на юни 2004 в Узбекистан - държавата, която бе смятана за най-верния съюзник на САЩ в Централна Азия. Ръководителите на страните от ШОС единодушно осъдиха "някои западни страни" за покровителството, което те оказвали на "радикални ислямски организации, позволявайки им да се базират в Западна Европа". Домакинът, узбекският президент Ислам Каримов, в прав текст изрази недоволството си от Запада, който постоянно го критикува за нарушаване на човешките права и за липсата на икономически реформи. Това е и един от основните мотиви за започващата външнополитическа преориентация на Ташкент. Ситуацията бе резюмирана от директора на представителството на Международната кризисна група в Централна Азия Дейвид Люис по следния начин: "Днес пред ръководството на Узбекистан стои задачата за съхраняване на властта, а това е трудно да се направи при съблюдаване на изискването на демократизация, за което настоява Западът. С това се обяснява смяната на ориентирите във външната политика в полза на Русия и Китай." Наистина Москва и Пекин може и да не са богати, колкото американците, но никога не отварят дума за спазването на човешките права и за демократизацията в Централна Азия. Нещо повече - сътрудничеството между Москва и Ташкент се развива по възходяща линия, след като руските спецслужби започнаха да следят изкъсо узбекските опозиционери, живеещи в Русия. В замяна Узбекистан е помогнал на Москва да блокира някои от финансовите потоци, идващи от района на Персийския залив към чеченските бунтовници. В навечерието на срещата на ШОС бе подписан и Договор за стратегическо партньорство между Русия и Узбекистан. Според коментара на един московски вестник с този договор Москва и Ташкент “сложиха дебела официална черта на поредицата от взаимни обиди и критични нападки по адрес на другия”, които са били типични за 90-те години на ХХ век. Успоредно с подобряването на политическите отношения в Узбекистан навлизат и големите руски компании. “Лукойл” подписа договор за съвместна разработка на газови находища с “Узбекнефтегаз” за около милиард долара, “Газпром” ще поеме управлението на узбекската част от някогашния съветски газопровод “Средна Азия-Център”, а най-известната руска компания в областта на хранително-вкусовата промишленост “Вим-Бил-Дан” ще вложи в Узбекистан 20 милиона долара за производството на млечни продукти.

Още по-голям удар за укрепване на своето влияние в Узбекистан обаче нанесе Китай. След срещата на ШОС президентът Ху Цзинтао остана в Ташкент цели пет дни и обяви решението на своето правителство да предостави на властите в Ташкент финансово съдействие във вид на дарения, безлихвени кредити и дългосрочно преференциално кредитиране в размер на $350 млн. Освен това Ху Цзинтао съобщи, че Китай отпуска $900 млн. за развитие на икономическите отношения в рамките на ШОС. Предполага се, че голяма част от тези пари ще бъдат усвоени именно от Узбекистан. Така се оказва, че Пекин ще хвърли повече от $1 млрд., за да укрепи влиянието си в Централна Азия - сума, която трябва да накара САЩ да се замислят.

В основата на китайския интерес към Централна Азия отново стои петрола. През последните години най-голямата държава на планетата увеличава годишното си потребление на нефт с двуцифрени проценти. Прогнозите са, че към 2010 Китай ще внася ежегодно по 120 милиона тона нефт, което е двойно увеличение в сравнение с 2002. Експертите смятат, че огромните нужди на китайския пазар са един от факторите, тласкащи цените на петрола нагоре. Предвид несигурната обстановка в района на Персийския залив е логично Пекин да потърси по-близки доставчици на “черно злато”, които могат да транспортират суровината чрез тръбопроводи. Така погледите на китайските лидери се обръщат към Каспийско море, и по-точно - към източната му част, където са разположени Казахстан и Туркменистан. Още през септември 1997 Китайската национална нефтена компания и Министерството на енергетиката на Казахстан подписаха Договор за построяването на 1600-километров нефтопровод от казахстанския град Актау до Китай на стойност 3,5 млрд. долара. По различни причини (включително пречки от страна на Русия и САЩ) този проект още не е реализиран, но двете страни не са се отказали от него. Това бе потвърдено по време на посещението на казахстанския президент Нурсултан Назарбаев в Китай през май 2004. Пекин дори има план да построи голям нефтопреработвателен завод в град Урумчи, който е център на граничещата с Казахстан китайска провинция Синцзян.

Нефтът в Узбекистан е по-малко, но пък там има големи находища на друга стратегическа енергийна суровина – природен газ. Петролните находища в Централна Азия ще станат още по-важни за Пекин, ако Русия все пак изгради петролопровод от Сибир до своето тихоокеанско пристанище Находка, откъдето суровината ще поема към Япония. Тогава за Китай ще остане много малко от руския нефт.

Освен като доставчик на енергийни суровини Пекин гледа на централноазиатския регион и като на потенциален пазар за китайските стоки за широко потребление, които са без конкуренция по отношения на цената и могат лесно да пробият в сравнително бедни държави, където платежоспособността на населението е ниска. Не случайно Китай не просто дава помощи на страни като Узбекистан, но най-често им отпуска стокови кредити за закупуване на китайска продукция. Още по силно е китайското търговско проникване в Казахстан. През 2003 стокооборотът между двете страни е за 3,29 млрд. долара, а до 2010 се очаква да достигне 5 млрд. долара.

Китай има и политически интереси в Централна Азия. Те са свързани главно с опасността от ислямския фундаментализъм. В огромната западна китайска провинция Синцзян живеят милиони мюсюлмани от уйгурското малцинство, които се борят за автономия. Затова Пекин има интерес ислямисткото влияния в Централна Азия да бъде редуцирано до минимум, за да не се прехвърли в Синцзян.

Засилването на китайското влияние в региона съвпада със затъването на САЩ в много сериозни военно-политически ангажименти в Ирак и Афганистан. Днес американците са не по-малко могъщи от преди три-четири години, но трябва да отделят твърде много ресурси на други места, поради което възможностите им за укрепване на влиянието в бившите съветски републики намаляват. Освен това в навечерието на президентските избори в САЩ Белия дом демонстративно засили критиките си заради липсата на реални демократични промени в Централна Азия и най-вече в Узбекистан. На 13 юли 2004 Държавният департамент официално обяви, че американската помощ за Узбекистан ще бъде прекратена, защото Ташкент не изпълнява условията на Рамковия договор за стратегическо партньорство, подписан от двете страни през 2002. В доклада за човешките права от началото на 2004 Държавният департамент характеризира Узбекистан като “авторитарна държава с ограничени граждански права”. Може да се очаква, че ако президентските избори бъдат спечелени от Джон Кери, САЩ ще станат още по-критични спрямо авторитарните управленски порядки на своите средноазиатски партньори.

Затова е малко вероятно на средноазиатския геополитически терен Китай да срещне твърд и агресивен отпор от страна на Вашингтон. По-скоро Русия би се отнесла по-ревниво към аспирациите на азиатския колос, но тя няма достатъчно ресурс, за да ги парира. Заслужават внимание и амбициите за икономическо и политическо проникване в Средна Азия от страна на Япония. По отношение на средноазиатското направление позицията на Токио донякъде наподобява тази на Пекин. Също като Китай Япония е икономически колос, който внася огромно количество енергийни суровини и постоянно търси начини да диверсифицира петролните си доставки. Подобно на САЩ и Китай, Япония също оценява много високо стратегическата значимост на Узбекистан. Инвестициите на Токио в тази страна за целия период след разпадането на СССР са 1,5 млрд. долара. В следващите години властите в Ташкент планират да привлекат кредити от Японската банка за международно сътрудничество в размер на почти 600 милиона долара. За целта узбекското правителство е създало специален комитет за сътрудничество с Япония, който се възглавява от вицепремиера и министър на икономиката Рустам Азимов. Забележителното в отношенията между Токио и Ташкент е, че японците се държат много по-различно от своите американски съюзници и никога не са поставяли икономическото си сътрудничество с Узбекистан в зависимост от спазването на човешките права в тази страна.

Предимство на “старите” играчи на централноазиатския геополитически терен е, че те разполагат с постоянно военно присъствие в региона. Мощна руска мотострелкова дивизия е разположена в Таджикистан, а от 2003 Москва има военновъздушна база в Киргизстан (Кант). От октомври 2001 САЩ се настаниха в узбекистанската база Ханабад, където имат около1500 войници. Прави впечатление, че арендния договор за това съоръжение е 20-годишен, което свидетелства за дългосрочните намерения на Вашингтон за военно присъствие в региона. САЩ използват и спомагателно летище край узбекското селище Кокайти. Американците имат военновъздушна база и в Киргизстан.Тя се намира на територията на международното летище Манас и носи на властите в Бишкек годишни приходи от 45 милиона долара (наем плюс такси за всяко излитане и кацане на самолет). За да бъде пълна картината на международното военно присъствие в Средна Азия трябва да се споменат и военновъздушната база на НАТО (с предимно френски персонал) край таджикската столица Душанбе, както и малка военновъздушна база край узбекския граничен град Термез, която обезпечава германското участие в силите на НАТО, разположени в Афганистан.

Китай няма постоянно военно присъствие в Централна Азия, но вече се стреми да навакса изоставането си чрез развитието на двустранни военни контакти с държавите от региона. Пекин оказва безвъзмездна военна помощ практически на всички средноазиатски републики, но най-вече на Казахстан.

В най-груб вид геополитическите тенденции в Централна Азия през 2004 могат да бъдат обобщени по следния начин: Русия се завръща, САЩ отстъпват, Китай и Япония идват. При така очертаващите се контури на т. нар. “голяма игра” в района на Каспийско море и Централна Азия може да се твърди, че групата на двамата супериграчи Русия и САЩ вече е допълнена с още един – Китай , а с някои уговорки към тази елитна политическа компания можем да причислим и Япония. Подобно развитие на събитията до голяма степен дава отговор и на въпроса дали в обозримо бъдеще Китай ще се превърне в глобален съперник на САЩ за световното лидерство. Това по-скоро няма да се случи, защото чрез активността си в Узбекистан и другите бивши съветски републики Пекин дава знак, че има по-прагматична цел – да бъде водещ играч на регионалния терен в Централна, а вероятно и в Югоизточна, Азия. Китайските ръководители изглежда ще проявят достатъчно мъдрост да се съсредоточат върху вътрешното развитие на страната, вместо да гонят миража на световното военно-политическо лидерство. В следващите години основната цел на Китай ще бъде да се утвърди като “работилницата на света” и да стане износител на номер едно на планетата. За постигането на тази задача трябва да бъдат подсигурени достатъчно количество суровинни ресурси, най-вече нефт.

От друга страна обаче, да не забравяме, че апетитът идва с яденето и след време Китай все пак може да измине пътя на САЩ, откривайки, че има жизнени националния интереси навсякъде по света. Разликата обаче е, че американците се превърнаха в глобален играч почти неусетно, следвайки логиката на идеологическата борба срещу комунизма, докато в днешен Китай идеологията минава на все по-заден план, изместена от всепоглъщащото желание за икономически просперитет.

Макар че наглед са в остро съперничество за първенство на централноазиатската геополитическа сцена, Русия, САЩ, Китай и Япония имат един общ интерес и той се нарича стабилност. Москва, Вашингтон, Пекин и Токио не биха желали събития като атентатите в Узбекистан от средата на 2004 да се повтарят, нито пък държавите от региона да се вплетат в твърде остри спорове за територия, ресурси и право на етническо самоопределение на малцинствата. Това означава, че и четирите велики сили ще действат като фактори на стабилността, обединени срещу ъндърграунда на терористичните и престъпни мрежи. От друга страна, Русия, САЩ, Китай и Япония няма да изневерят на своите рефлекси на класически геополитически играчи. Възможно е на централноазиатския терен те да сключват временни съюзи помежду си, за да парират амбициите на най-опасния за момента противник. В този смисъл най-логичен е съюзът между САЩ и Япония или между САЩ и Русия, а най-малко вероятен – този между Китай и САЩ.

Лидерите на самите държави от Централна Азия пък ще получат още една възможност за политически маневри и в зависимост от своя временен интерес да се “приближават” и “отдалечават” до Москва, Вашингтон, Пекин или Токио. Сигурно е едно – и в следващите години районът, затворен между Каспийско море и Китай, ще остане един от най-интересните от гледна точка на геополитическите борби.

От геополитическа гледна точка контролът върху евразийския материк винаги е бил гаранция за световно господство. А петте бивши съветски републики, разположени между Каспийско море и Китай, са сърцевината на Евразия. Затова борбата за влияние в тази зона е и въпрос на престиж. Вярно, че в басейна на Каспийско море има нефт, но той е той е поне няколко пъти по-малко от този в Персийския залив. Само енергийните богатства и заглъхващото ехо на някогашната грандиозна битка между американци и руснаци не са достатъчни, за да обяснят огромния интерес към централноазиатския район. Към средата на първото десетилетие на века се оформя баланс на силите, при който различни геополитически играчи имат ясна доминация в различните периферни райони на Евразийския материк. САЩ контролират неговата югозападна част (от Турция до Индия, включително Персийския залив), Европейския съюз – западната, Русия – северната, Китай - югоизточната (без Индонезия) и Япония – най-източната евразийска островна огърлица. Така Централна Азия остава единственият обширен район на равностойно съперничество между всички гореизброени сили, към които след време може да се присъедини и Индия. Но освен старите легитимни играчи, на международната сцена като самостоятелен фактор вече присъства и един антисистемен фактор – международния тероризъм.

{rt}

Подготовката на войната в Ирак отне на САЩ девет месеца, а победата в нея само 28 дни. Много повече време обаче ще изисква постигането на истински мир, ако приемем, че Вашингтон действително си е поставил за цел изграждането на стабилна демокрация в тази страна. От първостепенно значение в случая е установяването на система на управление, удовлетворяваща различните етнически и религиозни общности в Ирак, които в миналото бяха удържани заедно от режима на Саддам Хюсеин само с помощта на политическите и военни репресии. В противен случай страната ще стане арена на жестоки конфликти и претенции за независимост от едни или други нейни области. А ако не е готово да се съобразява със специфичните религиозни и етнически различия, всяко демократично правителство на Ирак ще е още по-неспособно да гарантира реда в страната, отколкото предшестващата го брутална диктатура.

Разпределяйки властта между двете нива на управление – т.е. предоставяйки на отделните етнически и религиозни групи по-голям контрол върху собствените им политически, социални и икономически дела и карайки ги по този начин да се чувстват по-малко онеправдани и по-сигурни, федерализмът предлага единствената реална възможност да се предотвратят етническите конфликти и сепаратизмът в Ирак, и там да се наложи работеща и стабилна демокрация. Разбира се, не всеки федерален модел би сработил в тази страна. Според мен, подходяща за случая би била федералната система, гарантираща на регионалните правителства по-голяма политическа и финансова власт, с вътрешни граници, следващи съществуващите линии на етническо и религиозно разделение, и разполагаща с конкретни институционни механизми, които да не допускат в местното управление да доминират откровено етнически или религиозни (а също и регионални) партии. Струва ми се също, че за да гарантира стабилност и работеща демокрация в Ирак, тази федерална система следва да включи богатият на петрол район на Киркук в контролирания от кюрдите северен регион, ограничавайки по този начин и аспирациите за създаване на независима кюрдска държава там.

От своя страна, Съединените щати трябва да се нагърбят с по-активна роля в процеса, съветвайки новите иракски лидери да приемат федералната система на управление именно в посочените по-горе рамки. Подобна система не само би помогнала за установяването на стабилна демократична система в Ирак, но и би предотвратила появата на доминирано от шиитската общност правителство. Без възприемането на този федерален модел, новата иракска държава ще бъде застрашена от вътрешни конфликти и доминирана от едни или други етнически и религиозни групи, което пък ще постави под въпрос американските усилия за налагане на демокрация не само в Ирак, но и в целия регион (в рамките на проекта “Голям Близък изток”).

Разграничителните линии в Ирак

По дефиниция, демокрацията цели да гарантира правата на всеки член на обществото. Изграждането и утвърждаването на подобна система в Ирак, без това да доведе до нови сблъсъци на етнически или религиозна основа, не е лесна задача. Според бившия американски представител в ООН и архитект на подписаните през 1995 в Дейтън мирни споразумения, Ричард Холбрук: “Ще бъде изключително трудно Ирак да се управлява с демократични средства, тъй като това почти сигурно би довело до съсредоточаване на властта в ръцете на местните шиитски, сунитски и кюрдски лидери, разполагащи със силни позиции. Случаят е по-сложен, отколкото бе в Босна, защото страстите и противоречията са много по-дълбоки и, ако изтеглянето на чуждите части едва ли би провокирало война в Босна, сраженията между сунити, шиити и кюрди ще избухнат веднага след като напуснем Ирак” (1).

Една от най-сериозните опасности от установяването на демократично управление в Ирак е свързана с очаквания възход на етническите и религиозни партии, представляващи интересите на конкретни етнически, езикови или религиозни групи в страната и склонни да пренебрегват правата на другите подобни групи. В Ирак има три основни групи, различаващи се по своя етнически произход или религия и враждуващи помежду си от столетия насам. Арабите са най-голямата етническа група в Ирак, съставляваща 75% от населението и обитаваща предимно централната и южна част на страната, докато кюрдите са около 20% и живеят на север. Повечето араби са мюсюлмани, принадлежащи към две различни течения в исляма: между 55% и 65% от тях са шиити, а между 30% и 40% - сунити.

Вижданията на двете течения по въпроса за мюсюлманското управление значително се различават. Шиите споделят доктрината за Имамата, според която водачите на мюсюлманската общност следва да произхождат пряко от Пророка Мохамед, и поради това смятат зетя на Мохамед - Али ибн Абу Талеб, за исторически водач на мюсюлманската общност. За разлика от тях, сунитите са убедени, че мюсюлманите са в правото си да избират своите водачи, според техните качества и заслуги и не подкрепят шиитската теза за Абу Талеб. И въпреки че между двете течения съществуват и много други различия, всички те се коренят именно в това фундаментално противоречие.

Карта І: Етно-лингвистични групи в Ирак

Най-големи групи

Кюрди

Араби-сунити

Сунити и кюрди

Араби-шиити

Шиити и сунити

Тюркмени-сунити

Рядко населени земи

Sinjar – име на племе

Кюрдите са втората по големина етническа група в Ирак и населяват предимно северната част на страната. В Ирак етническите и религиозни разграничителни линии често се преплитат, защото както арабите, така и кюрдите са (с малки изключения) мюсюлмани. Повечето кюрди са сунити, макар че някои принадлежат към сектата на “язидите”, изповядващи странна смес между ислям, юдаизъм и християнство. В периферията на иракската етническа карта са тюркмените и асирийците, които са под 5% от населението на страната.

В исторически план отношенията между араби и кюрди винаги са били основният източник на напрежение в Ирак. В миналото иракските режими не само постоянно изключваха кюрдите от възможността да участват във властта, но и се опитваха да ги асимилират. Така, като част от програмата си за “арабизация” на страната, правителството на Саддам предприе опит за асимилиране на всички не-араби, забранявайки им да говорят майчиния си език на обществени места и принуждавайки ги да приемат арабски имена и се записват като араби във всички официални документи, включително паспорти и дипломи.

Режимът на Саддам съчетаваше тези методи и с използването на военна сила. Той, в частност, се опитваше да ерозира позициите на кюрдите на север, изселвайки насилствено част от тях от региона, като процесът се съпровождаше от унищожаване на хиляди кюрдски села и убийствата на стотици хиляди кюрди. Така, повече от сто хиляди кюрди загинаха през 1988, когато иракското правителство използва и химически оръжия срещу тях (2).

Наред със силните противоречия на етническа основа, в Ирак са налице и изключително остри религиозни вражди, независимо от факта, че по време на ирано-иракската война например, местните шиити подкрепиха своето, доминирано от сунитите, правителство срещу управлявания от шиити Иран. Въпреки, че шиитите са най-голямата религиозна група, сунитите традиционно доминираха във властта. Дори и преди Саддам, те контролираха ключовите постове в управляващата партия БААС, както и в силите за сигурност. През 24-годишното си управление Саддам Хюсеин не само толерираше сунитите, но и ограничаваше правото на шиитите да извършват религиозните си ритуали, арестуваше, изпращаше в изгнание и дори убиваше религиозните им водачи, застрашаващи властта му.

След Първата война в Залива през 1991, шиитите от Юга, известни още като “блатните араби” се опитаха да свалят режима на Саддам. Въстанието им обаче бе потушено от иракската армия, убила хиляди шиити (впрочем по същото време на север бяха убити и няколко хиляди кюрди, също дръзнали да възстанат срещу диктатурата). Непосредствено след потушаването на възстанието, режимът се отказа от дотогавашната си светска ориентация, опитвайки се да “национализира” религията (включително чрез създаването на верига от държавни сунитско-ислямски радиостанции), което допълнително повиши напрежението между двете мюсюлмански общности в страната. Шиите възстанаха повторно през 1999 (след екзекуцията на един от духовните им лидери), като този път център на бунта бе град Басра. Правителствените сили отвърнаха с масови убийства (общият брой на жертвите остава неясен поради големия брой масови гробове), арести и изтезания (3).

Въпреки наличието на няколко различни етнически и религиозни групи в Ирак и исторически наслоилите се противоречия между тях, има основания да вярваме, че в страната все още е възможно да се наложи стабилен демократичен режим. Независимо от конкретната си мотивация, всички тези групи подкрепят идеята за федерализацията на Ирак. Факт е също, че на фона на сложната мозайка от етнически и религиозни различия в Ирак, само федералната система би помогнала за успокояване на страстите и появата на политически партии, които да не са изградени само на етническа или религиозна основа.

Общата основа

Мултиетнични държави като Белгия, Канада, Индия, Испания или Швейцария съумяха да изградят стабилна демократична система именно по пътя на своята федерализация. И сегашното напрежение между различните религиозни или етнически групи в Ирак едва ли е много по-дълбоко от напрежението, съществувало навремето и в повечето от гореизброените страни. Впрочем, това напрежение, често е провокирало открито насилие в Индия, Испания или дори Швейцария. Нещо повече, при подходящи политически рамки, съществуващите в Ирак религиозни и етнически различия биха стимулирали жителите на страната да възприемат по-умерено поведение едни към други. Те, освен това, биха дали на иракските политически партии необходимото основание да търсят симпатизанти и извън досегашните тясно етнически или религиозни рамки на собствената общност, фокусирайки вниманието им към проблеми, нямащи етнически или религиозен характер. Накрая, те биха спомогнали и за една по-умерена политика по етническите и религиозни въпроси. Всъщност, дали Ирак ще съумее да изгради стабилна демокрация зависи най-вече от федералния модел, който страната ще възприеме.

Кюрдите са най-твърдите превърженици на федерализма в Ирак. Въпреки че някои от тях виждат във федерализма само поредна стъпка към пълната независимост, повечето иракски кюрди са достатъчно прагматично настроени, съзнавайки, че независимостта едва ли е постижима, предвид яростното противопоставяне от страна на Турция. Последното е предизвикано от турските опасения, че появата на независима държава на иракските кюрди би довела до сходни претенции на кюрдите от Анадола. Ето защо, федерализмът е най-добрата реална възможност за кюрдите от Северен Ирак, предоставяйки им контрола върху решаването на много ключови за тях социални и политически проблеми, а също възможност да защитят идентичността си от посегателства, на каквито често са били жертва в миналото.

Двете основни кюрдски партии, Кюрдската демократична партия (КДП) и Патриотичният съюз на Кюрдистан (ПСК) подкрепят идеята за федерализацията на Ирак. Според Масуд Барзани, лидер на КДП, федерализмът “ ще обедини Ирак и ще реши много от неговите стари и сложни проблеми”, а също “ще укрепи националното единство и суверенитета на страната” (4). На свой ред, Джалал Талабани, основател и генерален секретар на ПСК, обяви, че федерализмът “ще гарантира единството на Ирак” и “практическото осъществяване на всички законни права и стремежи на иракския народ” (5).

Федерализмът обаче, не се предпочита единствено от кюрдите. На практика, всички иракски лидери, обявяващи се в миналото срещу режима на Саддам, са декларирали неведнъж подкрепата си на идеята за федерализацията на страната. За първи път иракската опозиция изрази тази подкрепа през декември 2002 на Лондонската конференция на опозиционните лидери, в която участваха и кюрди, и сунити, и шиити. Тогава участниците в конференцията се споразумяха, че “бъдещата иракска демократична държава може да се основава само върху федерализма” (6). Според тях, федерализмът е необходимата на Ирак демократична форма, защото защитава интересите на малцинството пред волята на болшинството.

Ръководената от САЩ съюзническа коалиция също декларира подкрепата си за федерализма, разрешавайки, в частност, на кюрдите да разполагат с полуавтономен район в нов Ирак, но отказвайки им категорично обявяването му за независим. В същото време, САЩ нито са лансирали някакъв конкретен план за федерализацията на Ирак, нито пък са обявили позицията си по редица деликатни въпроси, свързани с нея, като например, дали регионалните правителства трябва да разполагат с по-щироки правомощия или, дали федерализацията на Ирак следва да се осъществи, съобразявайки се с етническите и религиозни разграничителни линии, или пък на друг принцип. Впрочем, американското правителство няма позиция и по въпроса, дали кюрдите следва да контролират района на Киркук. Засега американците се задоволяват да повтарят, че иракчаните сами трябва да решат, каква система на управление да приемат.

Разбира се, налице е и силна опозиция срещу евентуалната федерализация на Ирак, при това както вътре в страната, така и в Близкия изток, като цяло. Турция например се опасява, че въвеждането на федерална система в Ирак, позволяваща на кюрдите да разполагат със собствено регионално правителство и да контролират петролните залежи около Киркук, ще ги окуражи да обявят независима държава, което пък ще взриви ситуацията сред турските кюрди. Турският външне министър Абдула Гюл заяви, че страната му е готова да предприеме военна интервенция за да попречи Киркук да се превърне в столица на кюрдската провинция в Ирак (7). Впрочем, когато кюрдските части навлязоха в Киркук и Мосул през март 2003, Анкара действително изпрати свои войски в Северен Ирак за гарантира (както заяви Гюл) “иракската териториална цялост”(8).

Малцинствените етнически и религиозни групи в северната част на страната също са резервирани към налагането на федерален модел в Ирак, най-вече от страх, че ще бъдат дискриминирани от кюрдите. Въпреки че Регионалното правителство на Кюрдистан (създадено от САЩ в тъй наречената “забранена за полети зона” в Северен Ирак след Първата война в Залива и включващо двете основни кюрдски партии и коалиция от християни и асирийци) обеща да уважава правата на всички етнически и религиозни общности, местните тюркмени и асирийци се опасяват че новите кюрдски регионални власти ще накърнят правата им и, стремейки се да укрепят кюрдската национална идентичност, ще прокарат закони, забраняващи използването на майчиния език и правото да практикуват свободно собствената си религия или пък ограничаващи правото им на труд. Президентът на Иракския тюркменски фронт Санан Ахмад Ага предупреди, че “Ако една група се опита да наложи над останалите, това ще доведе до граждански война. Ако има разделение, това ще означава етническа война” (9).

Въпреки резервираността си, представителите на малцинствените групи все пак признават безполезността на съпротивата срещу федерализацията на Ирак, ако подобно решение бъде взето от бъдещия парламент. Според лидера на тюркмените Ага: “Гражданите трябва да приемат онова, което реши парламентът. Ако едно парламентарно решение бъде взето с 99% от гласовете, то онези които имат различно мнение следва да се подчинят” (10).

Разбираемото нежелание на САЩ да наложат на иракчаните бъдещата структура на държавата им не пречи обаче на американците активно да лансират идеята за федерализацията на Ирак. Защото ако не го направят, рискуват да поставят под въпрос основната си цел – установяването на стабилно демократично управление в Ирак. Нещо повече – тази страна може да се превърне в още по-голяма заплаха за Запада и САЩ, отколкото бе преди войната. Въпреки че формата на управление действително следва да бъде избрана от иракския народ, американските официални лица са длъжни да съветват новите управляващи в Ирак да приемат именно федералния модел и, в същото време, да успокоят Турция, гарантирайки и, че САЩ няма да допуснат появата на независима кюрдска държава в Северен Ирак. Само така американците могат да направят федерализацията на Ирак наистина възможна.

Непрестанно растящият брой на американските жертви след като президентът Буш обяви края на войната в Ирак през май 2003, ясно показва, че в интерес на САЩ е самите иракчани да поемат отговорността за страната си, колкото е възможно по-скоро. В същото време обаче, прибързаните действия в тази посока биха били голяма грешка. Истината е, че САЩ не могат да прехвърлят реално (а не формално) властта в Ирак, докато там не бъде създадена нова федерална система на управление и докато не бъдат проведени успешно и без прояви на насилие повече от едни демократични избори.

Убеден съм, че най-ефективният федерален модел, който може да гарантира стабилна и самостоятелна демократична система в Ирак, следва да бъде реализиран, при спазването на следните основни принципи.

Разделяне на политическата и финансовата власт

На първо място, и преди всичко, федералният модел в Ирак трябва да бъде достатъчно всеобхватен, осигурявайки на регионалните правителства достатъчно политическа и икономическа (финансова) власт. Последното е задължителен компонент за гарантирането на необходимата правителствена закрила за различните етнически и религиозни групи в Ирак, предотвратявайки в същото време потенциалните етнически конфликти и сепаратизма. Федерализмът се провали в страни като Индонезия, Малайзия или Нигерия тъкмо защото не бе приложен в такава степен, че да гарантира необходимата автономия на регионите. Тоест, ако регионалните правителства разполагат с широки правомощия на книга, но на практика те са силно ограничени, федералният модел е обречен на провал.

Затова, като минимум, иракските регионални правителства следва да определят политиката в сферата на езика и образованието, за да гарантират на кюрдите и шиитите съхраняването на тяхната идентичност, ерозирана в миналото от предишния режим. Регионалните власти трябва да контролират и такива сфери като здравеопазването, социалната политика и заетостта, а също междурегионалния търговски обмен, в зависимост от специфичните претенции на различните етнически и религиозни групи за автономия, някои от които все още не са ясни. На свой ред, федералното правителство следва да запази контрола върху отбраната, външната и финансовата политика, инфраструктурата и такива въпроси като предоставянето на гражданство и т.н. Освен това отделните етнически и религиозни групи в Ирак трябва да бъдат интегрирани в националните въоръжени сили, където всички те да са пропорционално представени. Ако се разреши на всеки регион да разполага със собствени въоръжени сили това със сигурност би провокирало етнически сблъсъци и стремеж към разпокъсване на страната.

В рамките на новата федерална система, местните правителства трябва да разполагат със значителни правомощия във финансовата сфера, позволяващи им да провеждат икономическа политика, съобразена със специфичните нужди на региона и да разполагат с достатъчно средства за това. Без независими източници на приходи, регионалните правителства ще си останат зависими от субсидиите на централната власт. А това не само би поставило под въпрос политическата им автономия, на и би им попречило да реализират предварително начертаната си политика.

Имайки предвид, че основната част от приходите в Ирак идват от добива на петрол, ясно е, че цялата страна следва да се ползва от тях. В противен случай между отделните региони би възникнало крайно опасно икономическо неравенство. От друга страна обаче, богатите на петрол региони следва да получават по-голям дял от доходите, не само защото именно те осигуряват въпросните доходи, но и защото добивът на петрол изисква и специфични разходи, включително за възстановяване на увредената околна среда. Затова отказът да са компенсират богатите на петрол региони, може да породи сериозна криза. Въпреки че намирането на баланс между регионална и централна власт е твърде проблематично, формулата за постигането му, както и за решаването на посочените по-горе проблеми задължително следва да бъде изработена от правителствата на национално ниво.

Кюрдите например, настояват всеки регион в Ирак да получава процент от националния доход, включително този от петрола, съобразен с броя на населението му. В същото време е ясно, че ако кюрдският регион в Северен Ирак не получи по-голям процент (спрямо броя на населението си) от петролните доходи, това може да укрепи сепаратистктите настроения там, особено ако се окаже, че регионалното правителство не разполага с достатъчно средства да провежда политиката си и финансира свързаните с нея проекти.

Ситуацията в Нигерия (също притежаваща значителни запаси от петрол), илюстрира потенциалните проблеми с разпределянето на доходите от петрола, които биха възникнали в бъдещата федерална иракска държава. В резултат от протестите на богатите с петрол щати, нигерийското правителство реши да им предоставя с 13% повече от средствата, идващи от продажбата на петрол, отколкото на лишените от петрол щати. Но тъй като в страната липсва реален контрол върху това, как точно се изразходват въпросните средства, в петролните региони по делтата на Нигер се развихри истинска война за тяхното преразпределение.

Турция със сигурност би се противопоставила на това, иракските кюрди да получат по-значителен процент от петролните доходи на Ирак. Според Анкара, това само би осигурило на регионалното правителство повече политическа и икономическа власт и би подхранило сепаратистките стремежи на кюрдите (въпреки че кюрдските водачи твърдят точно обратното). Според мен обаче, тези стремежи биха се възобновили по-скоро ако кюрдите решат, че не са получили достатъчно широка политическа и икономическа автономия от Багдад. Нека си припомним, че когато през 1970, тогавашното иракско правителство реши да предостави ограничена автономия на кюрдите, те не приеха плана му, тъкмо защото решиха, че регионалното им правителство няма да разполага с достатъчно власт, а и защото Киркук оставаше извън автономната зона. Опитите на Багдад да наложи със сила плана си за автономия пък доведоха от кървави сблъсъци в Северен Ирак.

Регионалните граници и наложилите се етнически и религиозни разделителни линии

Въпреки че са необходими предпазни мерки за предотвратяване на възможността в регионалните правителства на бъдещ федерален Ирак да доминират партии на етническа или религиозна основа, границите на отделните региони следва да бъдат съобразени със съществуващите разделителенти линии между основните етнически и религиозни групи в страната. Целта е трите основни групи в Ирак да контролират собствените си политически, социални и икономически дела. Федерализацията на страната именно по този признак, ще доведе да появата на три различни регионални правителства, в които ще доминират, съответно, кюрди, шиити и сунити. Кюрдите са най-твърдите привърженици на подобен федерален модел, тъй като, ако федерализацията бъде проведена изключително на религиозен принцип, това би довело до разделянето на Иракски Кюрдистан на две. Сунитите също биха спечелили от реализацията на този сценарий, защото са по-малко от шиитите и няма да бъдат задоволително представени в една централизирана система на управление, в която несъмнено ще доминира най-голямата в Ирак група – шиитската.

Много анализатори обаче се опасяват, че федерализацията на Ирак по етно-религиозен принцип би увеличила риска от етнически сблъсъци и прояви на сепаратизъм. Те сочат провала на федералните модели в бившите СССР, Чехословакия и Югославия като доказателство за това, до какъв резултат може да доведе очертаването на регионалните граници, следвайки съществуващите етнически и религиозни разделителни линии. Само по себе си обаче, възприемането на този принцип, не води до етнически конфликти или ръст на сепаратизма. Регионалните граници, очертани на такъв принцип в Белгия или Швейцария например, не доведоха тези страни до разпад. Опасността от етнически конфликти или сепаратизъм идва по-скоро от доминацията на етнически или религиозни партии в регионалните правителства (както бе в Чехословакия и, особено, в Югославия) водещо до това, че всички проблеми (включително касаещи инфраструктурата или опазването на околната среда) започват да се разглеждат като етнически и религиозни, което пък засилва стремежа към все по-голяма независимост от централната власт.

В същото време забраната на етническите и религиозни партии също не е най-добрият начин да се отърве Ирак от опасностите посочени по-горе, защото подобна мярка би поставила на изпитание демократичната система, като цяло. Възможно решение на проблема би било приемането на избирателни закони, изискващи от политическите партии да спечелят определен процент от гласовете не само в “своята” провинция, но и в останалите, за имат право да участват във федералното правителство. Русия, Индонезия и Нигерия използват подобна система, именно за да избегнат появата на чисто етнически или религиозни партии.

Освен това, Ирак би могъл да възприеме модела на президентската република, което се подкрепя както от кюрдите, така и от Иракският национален конгрес. А президенската система на управление е по-малко благосклонна към регионалните партии, понеже пряко избраният президент се нуждае от подкрепата на избирателите от всички региони, за разлика от министър-председателят, който се избира от Парламента. Възпримането на подобен модел би попречило на етническите и религиозни партии да доминират в централното управление, независимо че във всеки отделен регион на страната доминира една или друга конкретна етническа или религиозна група. При президентска система партиите ще трябва да представляват повече от една етническа или религиозна група, ако разчитат на подкрепа в повече от един регион на Ирак, т.е. ако желаят да участват в управлението на страната, на централно ниво.

И все пак, използвайки така описания метод за очертаване границите на регионите в бъдещ федерален Ирак, следва да признаем, че действително съществува известна опасност от етнически или религиозни конфликти, тъй като в рамките на отделните провинции несъмнено ще се формират и нови малцинства. Както може да се види на Карта І, в Ирак е невъзможно да се създадат напълно хомогенни (етнически или религиозно) региони, просто защото отделните етнически и религиозни групи в страната живеят смесено в редица части на страната. А преселването на компактни групи население с цел изграждането на хомогенни провинции, със сигурност би довело до кървави етнически конфликти и сепаратизъм, както стана например при разделянето на Индия след Втората световна война. Прокарвайки закони, дискриминиращи регионалните малцинства (или игнориращи исканията им), партиите в редица индийски щати като Асам, Нагаленд или Мизорам, провокираха там остри етнически сблъсъци и искания за преразглеждане на федералната система в Индия. По същият начин в Нигерия, някои местни религиозни партии се опитаха да разширят приложението на Шариата (т.е. на традиционното мюсюлманско право), провокирайки конфликт между мюсюлманите и християните от племето Игбо в северната част на страната. За да не се случи същото и в Ирак, националното правителство следва да забрани приемането от регионалните власти на закони, дискриминиращи отделни малцинствени групи в съответния регион, разрешавайки на последните да подават жалби срещу тях директно до Конституционния съд на страната.

Разбира се, мнозина смятат, че ако федерализацията на Ирак се осъществи без да се съобразява със съществуващите етнически и религиозни разделителни линии, а по някакъв друг (например чисто географски) принцип, това би отслабило етническите и религиозни различия в страната (11). Някои дори твърдят, че за граници на бъдещите провинции или региони, следва да се използват границите на 18-те досегашни административни райони на Ирак. Много местни араби, което иначе подкрепят федерализма, също мислят така. Впрочем, Иракският национален конгрес също подкрепя разделянето на Ирак на няколко региона, но не следвайки сегашните административни граници, тъй като това би довело до хегемония на шиитското мнозинство в управлението.

Според мен, голямото предимство на федерализацията на Ирак, използвайки за тази цел традиционните етнически и/или религиозни граници е, че така в по-голяма степен би могла да се предотврати доминацията на етническите или религиозни партии в управлението на страната. Защото този модел, съчетан с приемането на избирателен закон като описания по-горе, и на президентска система на управление, ще ограничи значително влиянието на етническите и религиозни партии в правителството.

Карта ІІ: Етнолингвистичните групи в 18-те административни района на Ирак

Преобладаващи групи

Кюрди

Араби-сунити

Араби-сунити/кюрди

Араби-шиити

Араби-шиити/сунити

Араби-сунити/тюркмени

Рядко населени земи

Sinjar – име на племе

От друга страна, очертавайки границите на регионите, без те да са съобразени със съществуващите етнически или религиозни разделителни линии, можем да очакваме изключително мощен възход именно на етническите или религиозни партии, всяка от които безпрепятствено ще се наложи като представител на “своята” етническа или религиозна група. И тогава единственият начин да се избегне доминацията на една или няколко такива партии в управлението, ще бъде тяхната забрана, или пък въвеждането на етнически или религиозни “квоти” в управлението. Нито едното, нито другото са демократични средства, да не говорим, че ще се сблъскат с яростната съпротива на самите партии.

Подобна ситуация се създаде в Индия, където управлявалата доскоро партия Бхаратия Джаната спечели предишните избори, ползвайки се само с подкрепата на хиндуистите. Нейното правителство провеждаше твърда про-хиндуистка политика, сред ексцесите на която бе и унищожаването на мюсюлманската джамия в Айодха и опитите за въвеждане на единен граждански кодекс, несъобразен със спецификата на изповядващите исляма. Това естествено доведе до прогреси...

{rt}

В основата на съвременната глобална трансформация стоят дълбоки, цивилизационни причини. А векторът на нейната динамика се определя от стартиралата през последната четвърт на миналия век социокултурна революция променяща едновременно както представите ни за идеалното устройство на света, така и механизмите на реалната политика.

В резултат от стремителната експанзия на производителните сили (породена от научно-техническата революция и иновационният бум), индустриалната икономика сякаш стигна границите на своите възможности, в резултат от което видимо се промени съотношението между производство и потребление.

* Заместник-директор на Института за икономически стратегии към Руската академия на науките, член на експертния съвет към Комисията по външна политика на Държавната дума

{rt}

Последните събития в Кавказ карат редица анализатори да смятат, че сериозните проблеми, с които се сблъсква Русия в Чечения, са на път да излязат от контрол и дори заплашват да се превърнат в нов Афганистан за Москва. След десетгодишните си опити да постави под контрол кавказката република (с едно прекъсване между 1996 и 1999, когато федералните войски бяха изтеглени от Чечения), Русия все още не може да реализира целта си – възстановяване на контрола върху управлението на републиката с помощта на приемливи за нея местни политически структури. Днес ситуацията в Чечения продължава да е крайно нестабилна, а пред Москва има няколко възможности за действие, нито една от които обаче не отговаря напълно на собствените и стратегически интереси, нито пък на тези, свързани със сигурността на Федерацията.

Разположена в сърцето на стратегически важните Кавказки планини Чечения (преобладаващата част от чието население са мюсюлмани-сунити) винаги е създавала проблеми на руските власти, от присъединяването и към империята през 1859 насам. През 1920, на вълната на болшевишката революция, чеченците обявяват автономия, но по-късно биват инкорпорирани в Съветския съюз. През 1944 режимът на Сталин ги обвинява (не без основание) за сътрудничеството им с германските войски и насилствено преселва стотици хиляди чеченци в Казахстан, откъдето те се връщат през 1957. След разпадането на СССР през 1991, чеченците отново опитаха да обявят републиката си за независима, този път под ръководството на бившия генерал от съветските военно-въздушни сили Джохар Дудаев. Тогавашният руски президент Елцин, естествено, отказа да приеме отделянето на републиката и през 1994 федералните части навлязоха в Чечения, поставяйки началото на първата двегодишна “Чеченска война”, приключила с руското изтегляне и превръщането на Чечения в де-факто независима, макар и непризната от никого, държава. Именно през краткия период на своята квази-независимост обаче, Чечения се превърна в типична “провалена държава” (failed state). Правителството на президента Аслан Масхадов се оказа съвършенно неспособно да ограничи вихрещата се престъпност, корупцията, доминацията на клановете, бандитските набези срещу съседните територии на Руската Федерация, както и постепенното проникване на радикалния ислямизъм, превърнал републиката в основна база за разширяване на влиянието си в останалите, населени с мюсюлмани, региони на Федерацията. След серия от нападения на руска територия и бомбените атентати в Москва, извършени от чеченски терористи, през 1999 федералните части отново навлязоха в Чечения. Този път по-решителните действия и новата тактика на наследилия Елцин президент Путин принудиха Масхадов и другите водачи на сепаратистите да преминат в нелегалност. Овладяването на по-голямата част от чеченската територия обаче, не сложи край на войната. Чеченската съпротива, в тясна връзка и с пряката подкрепа на ислямистката мрежа “Ал Кайда”, се ориентира към безогледни терористични действия, предимно на руска територия, своеобразен връх на които бе взривяването на двата руски самолета през август и трагедията в северно-осетинското градче Беслан, в началото на септември, довела до стотици убити, повечето от тях – деца.

Новата и невиждана досега вълна на насилие в чеченския конфликт е пряко свързана с убийството (9 май 2004)на подкрепяния от Русия чеченски президент Ахмад Кадиров. Избран на този пост през октомври 2003, Кадиров бе основната опора на Москва за легитимиране на контрола и над Чечения. Бивш духовен лидер на мюсюлманите-сунити в републиката, по време на Първата чеченска война Кадиров подкрепяше сепаратистите, но след провала на експеримента с т.нар. “независима република Ичкерия”, се ориентира към сътрудничество с федералното правителство и след 1999 оглави правителството в Грозни. Със смъртта на Кадиров, Москва се лиши от единствения местен лидер, ползващ се със значителен авторитет и подкрепа сред чеченците и способен да осигури необходимата легитимност на руското присъствие и контрол над Чечения. В резултат от това, в политически план, днешната ситуация в Чечения опасно се доближава до онази по време на Първата чеченска война, в която руснаците, де-факто, претърпяха поражение.

Руската позиция в Чечения

Според мнозина, в Чечения Русия е изправена пред ситуация, силно напомняща онази, с която тя се сблъска в Афганистан през 80-те години на миналия век, опитвайки се да съхрани стратегическото си влияние в тази страна срещу националистическата и ислямистка опозиция, подкрепяна дейно от САЩ и част от мюсюлманския свят. И Чечения, и Афганистан са кланови общества, чиито членове имат ярко изразено чувство за идентичност и стремеж към независимост, но пък им липсват традициите на силното, централизирано политическо управление.Когато подобни общества се опитват да функционират като активни политически субекти, управлението им задължително се базира на сложния силов баланс между отделните кланови съюзи и полукриминални мрежи, който обаче лесно може да бъде нарушен и това да доведе до фрагментация на държавността, кланови и религиозни междуособици и бум на криминалната престъпност. В хода на непрекъснатите войни чеченското общество се разпадна на множество съперничещи се групировки, интересите на част от които изискваха войната с руснаците да продължи, докато други са повече или по-малко заинтересовани от сътрудничество и постигане на трайно споразумение с Москва.

Сепаратистите, не без основание, разчитат на традиционните антируски настроения сред чеченците. Истината обаче е, че в резултат от постоянните войни, бандитизма, грабежите и тоталното опустошаване на републиката, повечето чеченци са безкрайно уморени, отчаяни и силно разочаровани от националистите и ислямистите. И именно в това е шанса на Русия да постигне целите си. Защото, макар и да не изпитват симпатии към Москва, след десет години на хаос и насилие, чеченците са склонни да приемат руското управление като гарант за собствената им сигурност и оцеляване. Проблемът пред Москва обаче е, че руснаците все още не могат да се справят с въоръжената чеченско-ислямистка съпротива нито с военни, нито с политически средства. Резултат от което е хроничната нестабилност, почти пълното унищожаване на чеченската икономика и инфраструктура, значителните бежански вълни към съседните републики, прехвърлянето на терористичните действия на руска територия и отслабването на руското влияние в Кавказ, като цяло.

Всъщност, през десетгодишната война Москва следваше една и съща политика – използване на сила срещу сепаратистите и ислямистите, опити за налагане на приемливи и склонни на компромиси местни лидери и отказ от всякакви преговори с водачите на антируската въоръжена съпротива. Неслучайно повечето спорове за това, доколко правилна е тази политика касаят тъкмо въпроса за преговорите със сепаратистите. Противниците на “военното решение”, както извън, така и вътре в Русия, обикновено обясняват неуспеха на президента Путин да реши чеченския проблем именно с нежеланието му да преговаря с въоръжената опозиция. Те обаче едва ли имат основание да мислят така. Просто защото са налице редица обективни причини, поради които преговорите не могат да гарантират решаването на проблема. На първо място, днешното чеченско общество е дотолкова фрагментирано политически, че въобще не е ясно, дали ако Москва постигне някакво споразумение с т.нар. “правителство на Ичкерия в изграние”, начело с Масхадов, то ще може да се осъществи на практика. Чеченската съпротива е безнадеждно разединена между националистическото крило, далеч по-безкомпромисните и радикално настроени ислямисти и “военните командири”, най-авторитетен измежду които е Шамил Басаев, поел отговорността за повечето терористични нападения, извършени извън Чечения. И дори ако Москва съумее да привлече част от националистите, това няма да гарантира мира и сигурността в републиката (поне в краткосрочна перспектива), а само би довело до по-голяма самостоятелност на Чечения от тази, която руснаците смятат за разумно допустима.

Освен това, от жизнен интерес за сигурността на Русия е съхраняването на нейната териториална цялост и потискане на всички претенции за автономия в републиките, където етническите руснаци са малцинство, особено в Кавказ. През последните години опити за изграждане на сепаратистки движения имаше в съседната на Чечения Ингушетия, чиито жители са кръвно и религиозно свързани с чеченците. Расте напрежението между клановете в Дагестан, а наскоро бе съобщено и за въоръжени сблъсъци със силите за сигурност в Кабардино-Балкария. И дори ако предоставянето на широка автономия за Чечения не бъде последвано от появата на сепаратистки движения в останалите кавказки републики, то би могло да създаде нестабилност в региона.

Накрая, да не забравяме, че за Русия е от жизнен стратегически интерес да запази контрола си над Севернокавказкия регион и да разшири влиянието си на юг за да пресече американските опити за доминация в Грузия и Азербайджан и монополизиране на трасетата за траспортиране на каспийския петрол. Де юре, или де факто, откъсването на Чечения от Русия би било най-тежкия удар върху основните руски стратегически цели.

Изборът на Алу Алханов

Доказателство за тежката дилема, пред която е поставена Русия в Чечения, бяха и президентските избори в републиката, проведени на 29 август 2004 и спечелени от Алу Алханов. Оставяйки настрана начина, по който бяха проведени изборите, ясно е, че бившият чеченски вътрешен министър, отговарящ за сигурността в републиката, няма никакви контакти с въоръжената опозиция и не би могъл да повлияе върху отделни кръгове в нея да прекратят съпротивата. За разлика от покойния Кадиров той не разполага с достатъчно престиж и масова подкрепа от населението, въпреки, че е свързан с един от най-влиятелните чеченски кланове, ръководен от сина на убития президент Рамзан Кадиров, оглавяващ многочислена и добре въоръжена милиция, но все още твърде млад за да оглави бунтовната република.

Наистина, Москва се опитва да увеличи популярността на Алханов, позволявайки му да се разпорежда с всички доходи от добива и трафика с петрол през Чечения за да ускори икономическото възстановяване на републиката. Но тъй като повечето петролни полета са вече изтощени, а по-голямата част от рафинериите – унищожени, подобен план по-скоро илюстрира намерението на Русия да избегне предоставянето на преки финансови помощи за Чечения, още повече че (както сочи собственият и горчив опит)по-голямата част от предоставяните в миналото средства или са били присвоени, или са отишли в ръцете на въоръжената съпротива.

Освен това, поставяйки начело на Чечения фигура като Алханов, Москва сякаш признава, че не разполага с достатъчно авторитетни приварженици в бунтовната република. Въоръжената съпротива го разбра и тъкмо поради това последваха ефектните акции за сплашване на руска територия. Сега, след взривяването на двата самолета и трагедията в Беслан, Москва е изправена пред избора да използва масирана въоръжена сила за смазване на бунтовниците, или да се опита да постигне някаква сделка с част от тях, изолирайки окончателно останалите. Всяка от тези възможности обаче, носи повече риск, отколкото някакъв положителен потенциал, да не говорим, че съпротивата би могла да извлече печалби и от двете.

Така, поредната масирана военна кампания допълнително би отчуждила чеченците от Русия. Продължаващата хронична нестабилност обаче работи в същата посока. Ако пък бъде постигната някаква сделка по пътя на преговорите с част от опозицията, това също би ерозирало руското влияние, да не говорим че би укрепило позициите на радикалната антируска и ислямистка съпротива. Изтеглянето на руските войски от бунтовната република също не е изход, тъй като не само драстично би отслабило руското влияние в Кавказ, но и би довело да тоталната дестабилизация на целия регион.

Международните усложнения

Също както навремето в Афганистан, Русия се сблъсква с още един сериозен проблем – неприемането на нейната “кавказка политика” от западните държави. Както заяви наскоро чеченският бизнесмен Малик Сайдулаев (единственият потенциален кандидат, който би могъл да победи на изборите Алханов, но който не бе допуснат до тях поради нередовни документи): “Русия има важни геополитически и геостратегически интереси в Кавказ, чиято реализация е свързана с контрола над Чечения. От друга страна, такива интереси в региона имат и държавите от разширяващият се на изток блок НАТО. Именно сблъсъкът на тези интереси е и в основата на чеченската война”.

Така, интересите на САЩ в Кавказ са свързани с контрола на петролните доставки от Кайспийско море, което изисква наличието на проамерикански режими в Задкавказието, включително в Азербайджан, където се добива петролът, и Грузия, през чиято територия минава петролопроводът Баку-Джейхан. Като последица от този доминиращ интерес, САЩ изглеждат решени да не допуснат разширяване на руското влияние южно от Кавказ. От тази гледна точка, руският провал в Чечения е добре дошъл за американците. От друга гледна точка обаче, това съвсем не е така. Доколкото, в хода на войната с руснаците, Чечения постепенно се превърна в една от основните бази на радикалния ислямизъм (и ръководената от Бин Ладен терористична мрежа “Ал Кайда”), това не може да не безспокои Вашингтон. В същото време, последните кървави атентати се разглеждат от САЩ и като възможност Русия по-активно да се включи в ръководената от Америка “война с международния тероризъм”, отказвайки се от критиките си по повод окупацията на Ирак. Ето защо, в сегашната стратегическа ситуация САЩ едновременно демонстрират официалната си подкрепа на руските усилия за борба с тероризма, без обаче еднозначно да подкрепят политиката на Москва в Чечения. Така, Вашингтон разкритикува начина, по който бяха проведени президентските избори в края на август и дори предостави политическо убежище на Иляз Ахмадов – външен министър на чеченското “правителство в изгнание”, ръководено от Масхадов. В същото време, президентът Буш официално обяви чеченските сепаратисти за част от мрежата на световния тероризъм. Правителството на Путин не крие недоволството си от този “двоен стандарт” на Америка във “войната с терора”, но все още е безсилно да прекрати заиграването на определени среди в САЩ с чеченските сепаратисти.

Междувременно, Масхадов възприе нова стратегия за осигуряване на международна подкрепа за каузата на сепаратистите, изпращайки своите “министри в изгнание” в различни западни държави, поставяйки им задачата да получат максимално дипломатическо признание там. Така, министърът на културата на “независима Ичкерия” Ахмед Закаев получи убежище във Великобритания, министърът на здравеопазването Умар Ханбиев е във Франция, социалниян министър Апти Бисултанов се подвизава в Германия, а един от идеолозите на чеченския радикален ислямизъм Залимхан Яндарбиев живееше доскоро в Катар (където преди няколко месеца бе ликвидиран от руските специални служби). Тази стратегия на Масхадов цели да популяризира идеята му за “интернационализация” на чеченския конфликт, чрез ангажирането в разрешаването му на различни западни неправителствени или дори официални държавни организации.

Не е ясно доколко официалните институции в страните-членки на НАТО, където има чеченски представителства, поддържат някакви контакти с тях, но при всички случаи самото наличие на такива представителства придава известна легтимност на сепаратистите и е ясен сигнал за Москва, че Западът едва ли би посрещнал с възторг евентуален руски успех в решаването на чеченския въпрос и разширяване на руското влияние в Кавказ.

Сред проявите на двойнствената позиция на Запада са и периодично звучащите там призиви Русия да започне преговори с чеченските сепаратисти. И Франция, и Германия (а в по-малка степен и САЩ)се опитват да играят “от двете страни на масата”. Така Берлин и Париж признаха за демократични изборите в Чечения от 29 август, но продължават да призовават за преговори с въоръжената опозиция. На свой ред САЩ смятат изборите за недемократични, но пък са склонни да подкрепят руската политика в Чечения, срещу подкрепа на Москва за американските действия в Ирак и “войната с тероризма” като цяло. Тази двойнственост има своето обяснение – Германия и Франция се нуждаят от Русия в стремежа си да водят занапред по-независима от САЩ политика, както и за да балансират американското влияние в Източна Европа. Вашингтон пък също се нуждае от Москва, да не говорим, че в никакъв случай не би допуснал изграждането на ос Париж-Берлин-Москва. В същото време всички западни държави са единни в нежеланието си Русия да контролира трафика на каспийски петрол.

Заключение

Без наличието на ясно очертани възможности за разрешаването на чеченския проблем, е твърде вероятно конфликтът в Чечения да нанесе много сериозна вреда на руските геостратегически интереси в Кавказ. За да се постигне радикална промяна на сегашната ситуация обаче е необходимо болшинството от чеченското население да приеме проруския режим в Грозни като “по-малкото зло” и го подкрепи в намирането на оптимален компромис с Москва, който да гарантира сигурността и постепенното икономическо възстановяване на републиката. Ако това не се случи, руската политика в Кавказ може да се окаже в своеобразен геополитически капан, излизането от който ще бъде твърде трудно, ако въобще е възможно. Да не забравяме и, че редица външни сили (всяка за себе си и всички заедно) имат интерес от ерозията на...

{rtr}

Въоръженият конфликт на бреговете на Днестър, избухнал преди 12 години и довел до стотици жертви от двете страни (т.е. молдовците и руските сепаратисти от Приднестровието – б.р.) не е изчерпан напълно. Той продължава да тлее и заплашва да се разгори с нова сила в подходящ за това момент. Всички досегашни опити за “умиротворяване” на двата бряга на Днестър, чрез налагането на някакво “международно решение на проблема”, обикновено водеха само до ръст на напрежението между Кишинеу и Тираспол (административен център на руската пара-държава – б.р.). Впрочем, да не забравяме, че с подобен провал приключиха и немалко други опити за налагане отвън на “мирни проекти” в различни точни на света: от Осло до Хасавюрт.

Обяснението е просто. Нито едно от предлаганите досега решения на проблема с Приднестровието не отчиташе геополитическите реалности. Впрочем, в бившия СССР геополитиката ,като наука, просто не съществуваше. В Съветския енциклопедичен речник от 1988, тя се дефинира като “политическа концепция използваща географските дадености (територия, местоположение и т.н.) за обосноваване на империалистическата експанзия”. В същото време обаче, именно геополитическата наука, широко използвана от западните държави (и, особено от САЩ) изигра ключова роля за победата на атлантическия блок в студената война.

Един от водещите представители на съвременната геополитическа школа, руснакът Александър Дугин, подчертава, че съдбата на световните държави, често е свързана с влиянието на учените-геополитици във въпросните страни, както и с отношението на елита към геополитиката въобще. Така, най-известните англо-саксонски геополитици (Макиндър, Маън, Коломб, Спийкмън или Бжежински) заемат ключови постове в своите страни, политическата им активност дава съвсем реални и непосредствени резултати, а прякото им влияние върху “атлантическата” (и, преди всичко британската и американски) политика не подлежи на съмнение. Въпреки някои спорове с научната общественост в съответните страни и съзнателното “тактическо” премълчаване на значението на идеите им за цялата “морска цивилизация”, те, като цяло, винаги са се ползвали с подкрепата на елита, осигурил им успешна кариера и признание. Така че победата на атлантическия блок в студената война, в немалка степен, се дължи и на американските и британски геополитици.

По-различно е положението с геополитиците от континенталните държави. Така например, известният френски геополитик Видал дьо ла Блаш дълго време е смятан в родината си просто за географ, опитващ се да придаде политически измерения на изследванията си. Правителството в Париж се отнася към него с уважение, но, общо взето, е равнодушно към идеите му. Днес обаче Франция е на път окончателно изгуби значението си като самостоятелен геополитически играч, подчинявайки националните си интереси на политиката на Европейския съюз.

Що се отнася до класиците на немската геополитика Карл Хаусхофер и Карл Шмит, отношението към тях по време на Ваймарската република и нацисткия Трети Райх е крайно противоречиво – властите ту се опитват да използват идеите им във въшнополитическата си стратегия, ту ги подлагат на репресии. В сравнение с успешните кариери на техните англо-саксонски колеги, съдбата им е трагична, а животът - изпълнен с възходи и падения и те нерядко стават жертви на режими, твърдящи че уж споделят идеите им. Още по-трагична е съдбата на руските геополитици-евразийци, чиито идеи и трудове не само са тотално игнорирани от комунистическия режим, но и самите те непрекъснато са преследвани, арестувани и изпращани в лагери. Преломната 1989 безапелационно демонстрира, че никой в тогавашното съветско ръкводство не е наясно с логиката на традиционната външна политика. А резултатът е мълниеносното разрушаване на гигантския евразийски механизъм, изграждан с колосално напрежение в продължение на векове.

Тоест, излиза, че влиянието на големите геополитически школи и техните представители върху политиката на управляващите рязко намалява по оста Запад-Изток. Така, вниманието, оказвано на Маън, Спийкмън или Бжежински, контрастира с преследванията, на които са подложени от нацистите Шмит и Хаусхофер (чиито син е разстрелян заради участие в заговора срещу Хитлер), или със съдбата на руските геополитици Савицки и Карсавин, заточени в сталинските лагери.

Показателно е, че в крайна сметка, тъкмо онези страни, които в най-голяма степен се съобразяват и използват идеите на своите геополитици, постигат и най-впечатляващи резултати, плътно доближавайки се до мечтата си за световна хегемония. За разлика от тях Германия например, плаща за пренебрежителното отношение към тезата на Хаусхофер за “континенталния блок” (т.е. съюза между Германия, Русия и Япония – б.р.) с грандиозното си поражение във Втората световна война, изпадайки за половин век от историята. На свой ред, отхвърляйки идеите на собствените си геополитици Съветският съюз, без всякаква съпротива изпада в почти същата ситуация като следвоенна Германия: руската сфера на влияние драстично се съкращава, а икономиката и социалната сфера се оказват в руини.

Очевидно е, че избягването на нови кръвопролития императивно изисква усвояването на азбуката на геополитическата наука. Това се отнася и за конфликта в Приднестровието.

Известно е, че най-общата и споделяна от всички школи в геополитиката методологична формула е утвърждаването на фундаменталния исторически дуализъм между “Сушата” (телурокрацията, “номосът” на Земята, Евразия, “хартланд”-ът, “срединната земя”, според Ратцел, “идеократичната цивилизация”, според Хаусхофер и Шмит, или “географската ос на историята”, според Макиндър) и “Морето” (таласокрацията, “морската мощ”, според Маън, “външният или островен полумесец”, според Макиндър). Това е и основният закон на геополитиката. Извън постулирането на въпросния дуализъм, всички останали изводи губят смисъла си. Александър Дугин сравнява значението на този постулат за геополитиката със закона за земното притегляне за физиката. Между “земната сърцевина” (Heartland) и “световният остров” Хилфорд Макиндър поставя “вътрешния полумесец” или “бреговата зона” (Rimland). Държавите от тази “брегова зона”, в един или друг исторически период, могат да принадлежат ту към heartland-a, ту към “световния остров”. Като в ситуации, когато въпросните страни застрашават геополитическата стабилност на света, Евразия (т.е. heartland-a) може да се обедини със “световния остров” срещу тях. Именно това се случва в двете световни войни през ХХ-ти век – Русия (а след това и СССР) се обединява с “островния” англо-саксонски блок, противопоставяйки се на т.нар. Mittelleuropa (Средна Европа), асоциираща се в геополитически план с Германия и коалиционните и партньори.

Но да се върнем към Днестър. Тази река, разположена в Източна Европа, има важно геополитическо значение през цялата човешка история. Още в дълбока древност Днестър е граница между различни племенни общности – кимерийци и скити, от една страна, и тракийските племена – от друга, между остготите и вестготите, между славянските племена анти и славини, между славяни и печенези. Днестър е и естествената граница между двете етнокултурни зони на монголската Златна Орда. По тази река, в съответствие с договора от 1387 между Петър Мушат и Владислав Ягайло минава границата между Молдова и Великото Литовско княжество. От средата на ХVІ-ти и чак до края на ХVІІІ-ти век Днестър е граница между турската и полска сфери на влияние (с изключение на периода 1672-1686, когато и двата бряга на реката попадат под властта на Османската империя). Накрая, от втората половина на ХVІІІ век до 1812, Днестър става граница между Русия и Турция, а от 1918 до 1940 тази река разделя Съветска Русия от Румъния.

В същото време, следва да отбележим, че през различни периоди Днестър е бил и “вътрешна река”: в епохата на т.нар. Европейска Сарматия, при максималното разширение на Киевското и и Галичко княжества и, накрая, при Руската империя (1812-1918) и Съветския съюз (1940-1990). Налице е определена тенденция: Днестър става вътрешна река тогава, когато една или друга евразийска държава, достигайки върха на могъществото си, овладява земите по двата и бряга. В същото време, никога в историята земите на изток от Днестър не са влизали в сферата на влияние на “световния остров”, следователно в геополитически план те са част от онова, което Макиндер нарича Евразия, “геополитическа ос на историята”, или “земна сърцевина”. От геоетническа гледна точка, тази граница съвпада с границата на (източно)славянския ареал (както е известно, Хънтингтън го определя като “славяно-православна цивилизация”, което в общи линии съответства на действителността). На свой ред, земите между Днестър и Прут, или Бесарабия (която Хаусхофер нарича “европейската Месопотамия”) представляват ясно изразена “брегова зона” (rimland), която в различни епохи принадлежи ту на единия, ту на другия геополитически полюс.

Във фундаменталния си труд “Границите и тяхното геополитическо значение” Карл Хаусхофер отделя специално внимание на геополитическия проблем, свързан с Днестър. Между другото, книгата му е писана именно в онзи период, когато Съветският съюз открито изявява претенциите си за окупираната от Румъния Бесарабия. В раздела, посветен на речните граници, Хаусхофер посочва, че противоречието в очертаването на границите по водотока или по водораздела е в това, кое съответните народи и държави поставят на преден план: дали рязделящата или обединяващата функция на реките.

Въпросът е свързан и с националния мироглед, както и с въздейстието на жизненото пространство върху националната съдба. Там, където е налице определен етнически, цивилизационен или религиозен конфликт – реките обикновено играят ролята на естествена граница между противостоящите си страни. Макар че с развитието на човечеството, значението на реките също търпи определени промени. Така, ако в древността ловецът или пастирът възприемат реката като място за водопой, достъпът до което е свободен за всички, а земеделецът вижда в нея естествен резервоар за напояване на обработваемите площи, по-късно на преден план излиза значението на реките като комуникации и (вече в най-ново време) като енергиен източник.

Подкрепяйки претенциите на Москва към Бесарабия, Хаусхофер отбелязва, че: “В миналото Днестър улеснява комуникациите между жителите от региона, докато днес, когато се е превърнал в граница между две държави, е напълно парализиран от комуникационна и енергийна гледна точка. Сегашният статут на Днестър ползва само контрабандата между двете икономически различни държави – комунистическият Съветски съюз и капиталистическа Румъния. Реката и районът около нея са зона на политическа конфронтация и потенциално военнно огнище не само в Европа, но и в света. Още повече, че нито Япония, още по-малко пък Съветска Русия, са признали границата по Днестър и е твърде съмнително, че някой би се ангажирал сериозно със запазването на тази граница. Цялата история на Бесарабия е тясно свързана с геополитическите особености на това тясно парче земя и показва колко отрицателни последици може да има прокарването на границата по течението на някоя голяма река, разделяща единни в икономически план области и превръщащи самата река в зона на противопоставяне между чужди и връждебни сили”.

Така, едва след влизането на Бесарабия в състава на Руската империя, Днестър става пълноценна плавателна река, а по-късно (когато е част от Съветския съюз) максимално се използва и енергийният потенциал на реката (с построяването на т.нар. Дубосарска ВЕЦ).

След разпадането на съветската евроазиатска империя обаче, като типична “брегова зона”, Бесарабия за пореден път променя вектора на геополитическата си ориентация от “евразийски”, на “атлантически”. В резултат от това, Днестър отново се превръща в зона на геополитически (и военен) конфликт, а пълноценното използване икономическия потенциал на реката отново е силно затруднено. Една възможност за решаване на проблема бе предложеният от руския президент Владимир Путин меморандум, предвиждащ обединяването на двата бряга на реката (т.е. на Приднестровието с Молдова) при условия, че Република Молдова ще се придържа в бъдеще към “евроазиатска ориентация”. Въпреки нежеланието на руското население в Приднестровието да се върне в границите на Молдова, “президентът” на самообявилата се Приднестровска република Игор Смирнов бе готов да подкрепи създаването на единно (и геополитически обвързано с евразийското пространство) държавно образувание. Правителството в Кишинеу обаче, категорично отказа да промени атлантическата си геополитическа ориентация (независимо от това, че сегашните управляващи дойдоха на власт именно с такива обещания). В резултат от това, днес очевидно няма никакъв шанс за изграждането на единно екстериториално образувание по двата бряга на Днестър. За това просто липсва необходимата геополитическа основа. Възможно е, в по-далечно бъдеще, геополитическият...

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн